Македонски Прегледъ
Година I, книга 2, София, 1924

 

4. Изъ споменитѣ на две учителки въ Македония.

 

Β. Думевъ.

 

 

I.

 

„Днесъ има и училища и библиотеки и всякакъвъ видъ образователни заведения, въ нашето врѣме ги имаше твърде рѣдко" — така почва споменитѣ си г-жа Станислава Кара-Иванова, известна въ Македония подъ името учителката Славка, родена на 8 юний 1853 г. въ Сопотъ. Тя е дъщеря на баба Недѣля, първа, както тя я нарича, учителка въ Македония. Признателната дъщеря започва споменитѣ си съ живота и дѣйностьта на майка си.

 

Баба Недѣля се е родила въ Сопотъ на 13 августъ 1826 г. Тя е съ 11 години по-млада отъ първата българска учителка, баба Aнастасия Димитрова, родена на 12 май 1815 г. въ Плѣвенъ. Баба Недѣля била дадена на учение въ Сопотския девически мънастиръ, дето служила леля ѝ Теофания. Тамъ тя се учила на наустница и псалтиръ въ продължение на три години. Леля ѝ искала да я покалугери, но майката на баба Недѣля се възпротивила и взела малката си дъщеря y дома. Младото момиче било много ученолюбиво, но нѣмало възможность да удовлетвори това хубаво влечение: по едно време отъ Пловдивъ писали, че се искатъ нѣколко момичета, за да бѫдатъ изпратени въ Русия на възпитание; баба Недѣля изявила горещо желание да бѫде препорѫчана, но първенцитѣ на Сопотъ изпратили три богати момичета. Баба Недѣля не се отчаяла, a продължила да задоволява любознателностьта си съ книги, които рѣдко ѝ попадали на рѫка. По тоя поводъ дъщеря ѝ Станислава въ скромнитѣ си спомени се провиква: „Колко за окайване сѫ ония госпожици днесъ, които си губятъ златното време въ четене на разни не за възрастьта имъ романчета, или скитосватъ по нескончаеми

 

 

53

 

и гибелни за тѣхъ срещи, безъ обаче да се свѣстятъ и обмислятъ за своето високо и свещено призвание!"

 

На 19 годишна възрасть баба Недѣля била омѫжена за търговеца Петъръ Кара-Ивановъ, внукъ на прочутия по онова време

 

Баба Недѣля

 

 

(четиридесетьтѣ години на миналия вѣкъ) бунтовникъ Kapa Иванъ, едъръ, красивъ и буенъ мѫжъ, жененъ за хубавица ерменка. Въ негово отсѫтствие турцитѣ влѣзли въ кѫщата и изнасилили жена му, която следъ две недѣли се поминала. Kapa Иванъ събралъ чета отъ около 100 юнаци, хваналъ гората и почналъ да отмъщава за поруганата си честь: той избилъ много турци. Правителството оценило главата му за 100 лири и изпратило потери подиръ потери: следъ седемьмесечно гонене Kapa Иванъ билъ заловенъ и главата

 

 

54

 

му, набучена на прѫтъ, била разнасяна изъ Карлово три дни.

 

Семейни грижи налегнали младата булка, но тя не преставала да чете и да се саморазвива. „Напразно днесъ много млади госпожи, казва по тоя поводъ дъщеря ѝ Станислава, се оплакватъ, че поради кѫщна работа и дѣца сѫ изгубили и това, което сѫ знаяли: това никакъ не е оправдателно : майка ми държала книгата въ люлката и като ни кърмила, чела."

 

На 1849 г. Сопотската община условила за учитель Калистратъ Л. Кекеровъ, който пръвъ почналъ да обучава „алилодидактически" (взаимноучително), т. е. вм. азъ, буки, веди и пр. а, б, в и пр., казва Станислава. Майка ѝ пожелала да вкуси и отъ това ново учение, та си купила букварь и давала на ученицитѣ, които познавала, по 10 пари, за да ѝ показватъ уроцитѣ, които сѫ научили въ училище, а, когато деверъ ѝ постѫпилъ въ училище, тя използувала уроцитѣ, които той получавалъ.

 

Баба Недѣля била не само любознателна, но и жизнерада и весела жена ; тия качества тя запазила до край, макаръ и да била отрупана съ грижи по отхраната на дѣцата си и тѣхното възпигание, a тѣ къмъ 1856 г. били вече 5. На тая година баба Недѣля била сполетена отъ най-голѣмо нещастие: мѫжъ ѝ починалъ на 1856 г. отъ холера въ Пиротъ, кѫдето билъ по тѫрговия съ гайтанъ и стъклария, произвеждана тогава въ Сопотската стъкларска фабрика, управлявана отъ нѣкой италиянецъ. Всичкитѣ смѣтки на мѫжа ѝ останали y брата му, Хр. Кара-Ивановъ, и баба Недѣля останала вдовица безъ всѣкакви средства. Петь месеца следъ смъртьта на мѫжа ѝ, баба Недѣля добила последното си дете, кръстено Петко (майоръ Петко Кара-Ивановъ, участникъ въ сръбско-българската война на 1885 г.). Единствена утѣха за баба Недѣля оставала майка ѝ, която, за нещастие, скоро се поминала отъ ударъ, оплаквайки тежкото положение на обичната си щерка, безъ време останала вдовица.

 

Останала съвсемъ сама съ 6 сирачета, баба Недѣля харизала едно на 1 1/2 година на търговеца Хр. Апостоловъ отъ Мараша въ Пловдивъ. поболѣла се и едва спасили живота ѝ. Когато се приповдигнала и погледнала безпомощнитѣ си деца, тя заридала, но си дала куражъ „юнашки да се бори съ сѫдбата!" Въ дѣлнични дни работѣла прежда за гайтанъ,

 

 

55

 

a въ празнични везела съ коприна иконата на Св. Богородица. Тая икона купилъ пловдивския гръцки владика за 4 л. т. Съ тия пари баба Недѣля задоволила нѣкои отъ нуждитѣ си, но следъ 4-5 мѣсеци въпрѣки голѣмата икономия нѣмотията пакъ настѫпила : „често пѫти лѣгала гладна!" казва щерка ѝ Станислава. Въ такъво положение баба Недѣля се отнесла къмъ църковния епитропъ за 10 гр. заемъ, но той ѝ отказалъ; отказалъ ѝ игуменътъ на мънастира Св. Спасъ, Авксентий, a той билъ богатъ. Излѣзла отъ стаята на игумена, баба Недѣля плакала изъ цѣлия пѫтъ до кѫщи, кѫдето я чакали гладнитѣ ѝ деца, които нѣмала съ какво да залъже. Тъкмо въ това положение съседката ѝ Иванка Гуджева я извикала и дала ѝ пари и брашно за нѣколко деня; a баба Недѣля срещу това станала дойка на детето ѝ.

 

Все по това време — къмъ 1857 г. общината условила и учителка рѫкодѣлка: баба Недѣля пожелала да използува срѫчностьта ѝ, но нѣмало какъ. Като минавала единь день край градината на Пенка х. Колева, която се прочула като първа учителка въ рѫкодѣлното училище, чула я, че пѣе :

 

„Добъръ юнакъ прошка проси

Отъ старата си майчица:

— Прости, майко, азъ отивамъ

Въвъ тая Стара-планина.

Безъ да слуша стара майка,

Грабна пушка и замина”.

 

Влѣзла при Пенка, баба Недѣля я замолила да ѝ покаже, какъ се шие презъ канва. Пенка извадила игла, дръпнала рѫкавъ и направила нѣколко бода! Това билъ първиятъ и последенъ урокъ за баба Недѣля: тя усвоила изкуството до тамъ, че почнала да шие и да везе по порѫчка. Попъ Христо отъ Карлово ѝ порѫчалъ да му извезе иконата на Св. Мина. Като отишла въ Карлово да му я занесе, срещналъ я рускиятъ консулъ отъ Пловдивъ, Н. Геровъ, и полюбопитствувалъ да види иконата; после накаралъ я да прочете и напише нѣщо и прѣдложилъ ѝ да стане учителка. Тя на драго сърце приела. Н. Геровъ ѝ казалъ да продаде покѫщнината си, да вземе нѣколко урока наедно съ по-голѣмата си щерка Нонка, a следъ 3 месеци пратилъ ѝ писмо и пари чрезъ и Мичо Кючуковъ. Това било къмъ 1859 година.

 

 

56

 

 

II.

 

Баба Недѣля оставила едно отъ децата си въ Сопотъ y Хр. Караивановъ и тръгнала съ останалитѣ си 4 деца за Пловдивъ; тука оставила най-голѣмото си момиче Нонка да се учи френски и български и съ 3-тѣ други деца тръгнала за София, като първа българска учителка въ тоя градъ. Н. Геровъ я препорѫчалъ нд тамошния учитель Сава Филаретовъ.

 

Понеже нѣмало специално здание за дев. училище, баба Недѣля събрала ученичкитѣ си въ кѫщата на Хаджи Сусана Владишка, до самата Митрополия. Филаретовъ подпомагалъ работата на баба Недѣля съ двама отъ по-напредналитѣ си ученици, М. Боботановь и Г. Анастасовъ; самъ Филаретовъ я наставлявалъ въ обучението по 2—3 пѫти седмично. Следъ 1 година училището броило 280 ученички! На следыата година Д. Трайковичъ направилъ специално училище (днешното стопанско училище „Мария Луиза") въ което баба Недѣля обучавала момичетата още 2 години. Туркинитѣ завидѣли на работата ѝ, и единъ отъ турскитѣ първенци, внукъ на Мехмедъ-паша, поискалъ да затвори училището подъ предлогъ, че отъ него се гледало въ харема му. Пъкъ и самитѣ българи, старитѣ и бабитѣ сѫ обезкуражавали момичетата: „Срамота е бабини да ходите толкова голѣми моми на училище; я си седете y дома и гледайте си кѫщната работа. Като не учихме ние книга, не остарѣхме ли?" Думали тѣ на ученичкитѣ, които се връщали отъ училище. „И сега се намирать хора, които криво разбиратъ цельта на науката: тѣ се учатъ, или защото учението е на мода, или за нѣкоя спекулантска цель! Въ сѫщность науката има за задача да извади човѣчеството отъ разни заблуждения — да го научи да разбира сѫщинскитѣ причини на природнитѣ явления и да го улесни въ работата му. Затова трѣбва усърдие, наблюдения и опитъ", казва по тоя поводъ дъщеря ѝ Станислава.

 

Презъ третата година (1861) на учителството ѝ въ София пристигналъ като митрополитъ Софийски владиката Доротей-фанариотъ. Нѣколко цинцари се повлѣкли по него и правѣли голѣми спънки на българитѣ; тѣзи гъркомани навсѣкѫде манифестирали чувството си къмъ гръцкия „патрикъ" и къмъ „мегали иклишия”. Учительтъ С. Филаретовъ събралъ първенцитѣ на София, обяснилъ имъ гибелнитѣ последици отъ стоенето на Доротея и ги подготвилъ да го

 

 

57

 

изпѫдятъ; но цинцаритѣ, a съ тѣхъ и първиятъ чорбаджия Хаджи Мано Стояновъ го защитили. Борбата почнала. Скоро се събрали много селяни отъ околията и се явили предъ валията съ виковетѣ: „Нечеме го владиката, нечеме го!" Валията обѣщалъ да отдалечи владиката и арестуваль х. Мано. Следъ нѣколчо дена отново селянитѣ отъ цѣлата околия се събрали на площада предъ черквата (сега Св. Недѣля); тукъ М. Боботановъ прочелъ отъ една маса народно проклятие на х. Мано. Множеството викало; „Аминъ!" Картината била потресна.

 

Следъ свършека на третата учебна годииа баба Недѣля отишла въ Пловдивъ, за да види дветѣ си деца, оставени тамъ. Въ Пловдивъ тя получила писмо отъ Кюстендилската община, която я канѣла за учителка. Н. Геровъ ѝ обещалъ да плаща една часть отъ разноскитѣ за издръжката на дъщеря ѝ Нонка. Баба Недѣля приела предложението на Кюстендилската община.

 

„Ние съ мама, разказва г-жа Станислава, тръгнахме за Кюстендилъ. Това бѣше два дена предъ Р. Христово. Времето бѣше много студено (по него време нѣмаше ни желѣзници, ни свѣстни шосета, a файтони, или талиги не ни бѣха по кесията). Пазарихме кираджийски коне. Бѣше пазаренъ день. Потеглихме рано. Студътъ рѣжеше, a кираджията бѣше се напилъ и не свързалъ здраво денговетѣ, та на срѣдъ пѫть сандъцитѣ паднаха отъ коня, на който яздѣхъ азъ ; паднахъ и азъ, и преднитѣ зѫби ми се счупиха. Пазарджии ни помогнаха, та натовариха коня, метнаха и мене отгоре и така продължихме пѫтя до с. Цалапица. Кираджията изостаналъ надире, падналъ въ кальта и се върна късно, цѣлъ изцапанъ. Спахме тукъ и зараньта продължихме къмъ Пазарджикъ. Изъ пѫтя спрѣхме при единъ ханъ. Току-що бѣхме седнали да се посгрѣемъ, чуха се пушкания и викове ; ханджията ни каза, че една турска чета бродѣла изъ пѫтищага и може да дойде въ хана, затова ни посъветва да се качимъ на конетѣ и да продължимъ пѫтя си ; но въ това време се изпрѣчиха предъ вратата 14 души въ разни облѣкла — кой въ бѣла фустанела и червенъ фесъ съ дълътъ синь пискюль, кой въ потури, кой въ европейски дрехи. Майка ми бѣше още млада, и разбойницитѣ почнаха да я заглеждатъ, но тя сериозно имъ посочи свидѣтелствата си, подписани отъ Валията, отъ руския и австрийския консули и отъ разни еснафи;

 

 

58

 

тогава началникътъ имъ изръмжа; „Бракѫнжзъ шу боку” и се оттеглиха, a ние продължихме пѫтя за Пазарджикъ. Вечерьта стигнахме града и отседнахме y Шарлаганджиеви (сега ген. Пачеви), наши роднини. На другия день нощувахме въ Момина-клисура, a бѫдника щѣхме да правимъ въ Самоковъ. Бѣше св. Недѣля. Потеглихме рано. Завалѣ пороенъ дъждъ, който се превърна на снѣгъ. Вървѣхме изь гората. Изви се страшна фуртуна, но ние продължавахме да вървимъ. Застигна ни единъ таксилдаринъ, изпсува кираджията, че не е спрѣлъ въ село и каза да вървимъ по стѫпкитѣ му; но скоро той се изгуби. Стигнахме мѣстностьта „Боричъ"; фуртуната бушуваше ; смрачи ce, и ние се въртѣхме съ конетѣ, до като задълбахме въ снѣжна яма! Разтоварихме конетѣ, кираджията имъ върза празни торби, мама постла възь снѣга, и ние си легнахме. Снѣгътъ валѣше на парцали и ни покри добре. Цѣла нощь слушахме виелицитѣ и вълчитѣ виения. Тъй осъмнахме на Бѫдни вечерь. Утриньта ни събуди кучешки лай : ловджии турци се вкамениха, като ни видѣха въ снѣга! Тѣ почнаха да биятъ кираджията, помогнаха ни да натоваримъ конетѣ и ни упѫтиха за Самоковъ. Утренниятъ студъ ни пронизваше. Мокритѣ ни дрехи замръзнаха и щръкнаха като малакофи. И боси по чорапи, пеши, понеже конетѣ потъваха въ преспитѣ, вървѣхме и къмъ обѣдъ стигнахме въ Самоковъ. Влѣзохме въ Паспалевия ханъ, кѫдето едва ни свѣстиха. Дойде Д. Смиркаревъ и ни отведе въ кѫщата си”.

 

Тая картина на учителския кръстъ не се нуждае отъ краски. На другия день баба Недѣля се готвѣла да замине за Кюстендилъ, но Самоковската община решила да я спре въ Самоковъ и платила на кираджията. Баба Недѣля се съгласила. Училището се открило въ кѫщата на Зографски съ 240 ученички. Поради голѣмия брой ученички, гражданитѣ решили да си построятъ удобно училищно помещение; Братя х. Гюрови и Сребърникови обаче не се съгласили да отпуснатъ пари отъ църквата, та х. Орѣшко подарилъ мѣсто, дѣдо х. Минчо продалъ кѫщата си за 7000 гр., които далъ за направа на училището, a и гражданитѣ събрали изпомежду си пари и направили девическо училище.

 

Следъ изпита баба Недѣля пакъ заминала за Пловдивъ, за да вземе харизаното си момиче, защого търговецътъ, който го билъ осиновилъ, изпадналъ. Платила му 10 л. т., взела

 

 

59

 

детето си и се върнала въ Самоковъ. На следната година довела въ Самоковъ и най-голѣмото си момиче, Нонка. Есеньта тя получила писмо отъ учителя въ Битоля В. Манчовъ, който ѝ предложилъ да се ожени, и баба Недѣля се съгласила, но къмъ края на годината (1864 г.) нѣкакъвъ търговецъ отъ Битоля ѝ наговорилъ много лошо за Манчова, и тя му отказала. Срещу това оженила дъщеря си Нона за Иванчо Хекимина, вдовецъ съ 4 сина.

 

Ha 1865/6 г. баба Недѣля учителствува вече въ Кюстендилъ. Дъщеря ѝ Нонка не могла да се помири съ неравния си бракъ, залинѣла и на 23. IV 1865 г. починѫла.

 

 

III.

 

Баба Недѣля не могла да издържи този ударъ и се полишила; въ такъво състояние тя тръгнала презъ Велесъ за Битоля: намѣрила кѫщата на Манчова, влѣзла въ стаята му, грабнала подарената му отъ дъщеря ѝ Нонка кесия и припаднала. Добродушниятъ Манчовъ я свѣстилъ и утѣшилъ. По негово настояване и за да не се върне къмъ горчивитѣ спомени, баба Недѣля останала за учителка въ Прилѣпъ — 1 юлий 1866 г. осма година отъ учителствуването ѝ — по 3 години въ София и Самоковъ и 1 година въ Кюстендилъ, отъ 1859—1866 г. Еснафитѣ въ Прилѣпъ ѝ намѣрили „кѫща за жилище, кѫща за девическо училище, всички училищни потрѣби и редовно изплащане заплатата ѝ"; ала власитѣ-гъркомани не давали отъ черквата да ѝ се изплаща, понеже искали да си условятъ гръцка учителка. Освенъ това Битолскиятъ владика Венедиктъ билъ върлъ българомразецъ и причинилъ на българитѣ въ Македония толкова злини, че не могатъ да се изброятъ: по негови клевети сѫ били заточени много български учители; много свещеници били разпопени и сѫдени; бащата на сегашния художникъ Разпоповъ билъ грозно изтезаванъ, разпопенъ и изпѫденъ. Като разправялъ за това, той казвалъ: „Ако сумъ живъ, кога се освободи Македония, ке ископамъ коститѣ на Венедикта и ке ги изгорамъ".

 

Въ началото на учебната година баба Недѣля на нѣколко пѫти молила архиер. намѣстникъ да отпусне свещеникъ за водосветъ, толко повече че въ Прилѣпъ за пръвъ пѫть се откривало дев. училище, но той не отпускалъ. И домовладиката на училището — цинцаринъ

 

 

60

 

казвалъ, че не може свещеникъ въ одежди да освещава българско тържество; баба Недѣля обаче му възразила : „А какъ може да погребва умрѣлитѣ българи?" Въ края на краищата арх. намѣстникъ отстѫпилъ, и училището било осветено въ единъ недѣленъ день при 180 ученички и многоброенъ народъ. Рано баба Недѣля повела ученичкитѣ въ черква. Следъ излизане отъ черквата, придружани отъ свещеника Димитъръ, отъ псалта Илия и отъ народъ, стигнали въ училището, дето се извършилъ тържественъ водосветъ. Учительтъ Хр. Колчаковъ държалъ речъ, съ която изтъкналъ предъ народа цельта на училището, ползата отъ задружната работа и го насърчилъ въ пѫтя на учебното дѣло. Народътъ билъ възхитенъ. Следъ обѣдъ баба Недѣля извела всички ученички съ майкитѣ имъ вънъ отъ града, дето се веселили до късно. Вечерьта тя завела разговоръ съ домовладиката цинцаринъ — и похвалила задружната и народополезна работа на българитѣ отъ Прилѣпъ. Влахътъ не се стърпѣлъ: „Не бързай да хвалишъ твоитѣ българи. Нека чуе само владиката, нека изпрати само едно афорезмо, a пашата заточи нѣколцина българи, па ще видимъ, какъ всички ще се изплашатъ като гарги, кога хвърлишъ възъ тѣхъ камъни". „Ехъ, отговорила баба Недѣля, ще дойде време, когато българитѣ не ще се плашатъ отъ владишко афоризмо, a правителството ще престане да слуша гръцкитѣ клевети!"

 

Тази година, 1867, за пръвъ пѫть Прилѣпчани отпразнували деня на св. Кирилъ и Методия. Както празникътъ, така и годишниятъ актъ се извършили особено тържествено при сърдечно участие на всички българи. Само власитѣ-гъркомани не били доволни и кроили, какъ да попречатъ на напредъка на българщината. На върхъ 1867 г. власитѣ и нѣкои отъ по-старитѣ по духъ чорбаджии заявили на еснафитѣ, че тѣ ще условятъ учителката и че заплатата ѝ ще се изплаща отъ черквата. Събирали се нѣколко пѫти, но нищо не свършили. Отъ много мѣста на България баба Недѣля получавала писма съ предложения за учителка, но тя не се решила да остави училището въ Прилѣпъ, което безъ нея рискувало да се закрие. Еснафитѣ, като предвиждали плана на власитѣ, сѫщо я молили да не ги оставя. Най-после хазяинътъ ѝ Ташко, влахъ, ѝ съобщилъ, че власитѣ и чорбаджиитѣ искали да доведатъ гръцка учителка. Следъ 32 безплодни

 

 

61

 

събрания на последнитѣ, еснафитѣ повикали баба Недѣля въ Ачковия ханъ и я условили за учителка и за следъ 1867 година.

 

Презъ тази година голѣми неприятности изпитала баба Недѣля отъ повлашенитѣ българи. Училището било премѣстено въ друга ужъ българска кѫща; това били две стаи отъ горния етажъ на х. Кочовата кѫща; той побързалъ и далъ едната стая подъ наемъ, a за учебна стая останала само едната съ 2 прозорци, единия съ изпочупени стъкла; подътъ на сѫщата билъ замазанъ съ пръсть и посланъ съ рогозки. Въ тая стая баба Недѣля трѣбвало да прибере 180 ученички, насѣдали на пода (чинове нѣмало), стегнати толкова, че не могли да мръднатъ. Хазяйката била крайно нетърпелива и при най-малко потропване викала на учителката, защо не бие ученичкитѣ, a ги оставя да тропатъ „като кони". Рогозкитѣ се скѫсали, a настоятелитѣ не купили нови; прахъ задавялъ ученичкитѣ ; печка нѣмало, вѫглища не доставяли презъ цѣлата зима! Оплакала се баба Недѣля отъ немарливостьта на настоятелитѣ предъ Тоде Кусевъ. Хаджи Грашо, епитропъ, който трѣбвало да ѝ изплаща заплатата, я пращалъ при Деспотъ-векили (арх. намѣстникъ), но последниятъ въ съгласие съ общинаритѣ я пращалъ при тѣхъ. Тъй се изминали 4 месеци. Единъ добъръ българинъ, Кузманъ, ѝ казалъ, че тая игра е на власитѣ, подучени отъ Венедикта, съ цель да я изпѫдятъ отъ Прилѣпъ и я посъветвалъ да се оплаче на каймакамина. Каймакамътъ повикалъ Хаджи Попа и трима отъ общинаритѣ и ги питалъ, защо не ѝ заплащали, a тѣ отговорили, че нѣмали разрешение отъ владиката; арх. намѣстникъ добавилъ, че владиката имъ писалъ да ѝ платятъ само за прослуженото време и да я изпратятъ, защото народътъ не я искалъ. Каймакамътъ обаче се заинтересувалъ и изпиталъ работата, като повикалъ нѣколко граждани; тѣ му заявили, че цѣлия народъ обича учителката си; „какъ може да не я обича, когато тя имъ учи 200 деца и ето вече втора година?" добавили тѣ. Тогава самъ каймакамыъ подучилъ гражданитѣ да подадатъ махзаръ отъ името на населението противъ общинаритѣ. Махзарътъ билъ изпратенъ въ Битоля до Димко паша (Д. Радевъ); сродникътъ на владиката, Димитраки, като се научилъ за махзара, убедилъ Димко паша да не го дава на валията, че той самъ щѣлъ

 

 

62

 

да пише на арх. наместникъ въ Прилѣпъ и ще уреди въпроса. Следъ 2—3 седмици платили часть отъ заплатата на баба Недѣля, и тя продължила тежката си работа. Тъй се свършило това сблъскване между народа и представителитѣ на гърцизма въ Прилѣпъ.

 

Прилѣпчани чувствували нужда отъ дев. училище и свикали събрание, на което събрали 10 х. гр., които предали на Мирчо Бомболъ да купи материалъ. На мѣстото, дѣто щѣли да градятъ, имало едно голѣмо орѣхово дърво, което власитѣ не давали да се отсѣче. По това време изгорѣлъ и мънастирътъ Св. Богородица : власитѣ съ още единъ претекстъ се възпротивили да се почне граденето на училището; по тѣхно настояване, материалътъ, приготвенъ за девическо училище, билъ употрѣбень за съграждане на мънастира „Трѣскавецъ", нареченъ така поради гръма, който падналъ върху него следъ съграждането му. Той е съграденъ въ живописна мѣстность съ много старини наоколо : една пещеря въ земята съ много изкусно изработени камъни ; стари каменни гробове, стари книги и др. ; a на вратата е изрисуванъ Крали Марко. За тоя мънастиръ едно отъ преданията казва : когато турцитѣ привзели българското царство, Султанътъ взелъ за жена Шишмановата щерка Мария, която наричали Кали-Мария. Тя пожелала да отиде въ тоя мънастиръ и пристигнала тамъ съ много турска войска; калугеритѣ, обаче, не я допуснали да влѣзе въ мънастира, понеже била потурчена. Мария се разсърдила и заповѣдала на войската да погуби всички калугери, на брой 70 души. Тогава се поселилъ нѣкакъвъ звѣръ, който дълги години не пропускалъ никого въ мънастира. Единъ день падналъ гръмъ върху олтара на мънастира и убилъ звѣра, който живѣлъ тамъ. Когато баба Недѣля посетила мънастира, срещнала тамъ единъ старецъ на 112 години, който помнѣль много събития отъ живота на мънастира. Той ѝ разправялъ, че въ пещерата имало голѣмъ орѣховъ сандъкъ, украсенъ сѫ седефъ и пъленъ съ стари славянски книги, писани възъ заяшка кожа. При едно посещение, което направилъ гръцкиятъ владика на мънастира, видѣлъ сандъка и заповѣдалъ да изгорятъ всички книги: три дни горѣли книгитѣ, a владиката все пращалъ слугитѣ да потикватъ огъня, за да изгори всичко.

 

Свършила се и втората учебна година въ Прилѣпъ.

 

 

63

 

Баба Недѣля рѣшила да напусне града, зашото пречкитѣ отъ гъркоманитѣ били голѣми, a лишенията ѝ нетърпими.

 

На панаира въ Прилѣпъ — 1868 г., дошли Охридчани и я поканили за учителка въ Охридъ. Условието било направено тайно, за да не разбере владиката Мелетий Охридский. Подъ предлогъ на болесть тя заминала за мънастира Св. Наумъ и тамъ написала условното. Получила писмо и отъ Кюстендилската община съ 15 подписи, съ което канили за учителка по-малката ѝ дъщеря Станислава. Баба Недѣля се съгласила, но Димко Радевъ отъ Битоля я разубедилъ, като ѝ писалъ: „Ако си народна жена, трѣбва да доведешъ работници, a не да изведешъ. Кюстендилци ще си намѣрятъ учителка, a ние си нѣмаме. Ето три години, какъ г. Тошковъ праща по три хиляди гроша за дев. училище, но като нѣмаме учителка, нѣмаме и училище."

 

 

IV.

 

Станислава тогава встѫпвала въ 15-та си година и била назначена за първа българска учителка въ Битоля — есеньта на 1868 г. съ заплата 3000 гр. и жилище; обаче за такъво послужила стаята, въ която щѣла да учи децата! Условието било подписано отъ Д. Радевъ, Н. Робевъ, Д. Оцевъ (Велешанець), Д-ръ Пѫтелелиевъ, хаджи Петко, Попъ Георги и Теохаръ Икономовъ. Въ кѫщата на последния се помѣщавало и училището; тя била на Орта-Мезаръ. Училищната стая била доста широка. Младата учителка зарань ставала рано, дигала постелитѣ и завивкитѣ отъ леглото си, измитала, и спалнята ѝ се превръщала въ учебна стая, вечерь пакъ я измитала, и училището ставало жилище на малката учителка!... Още на втория день отъ пристигането си Станислава събрала 102 ученички, които трѣбвало да рѫководи, безъ всѣкакви помагала и пособия. Въ училището нѣмало ни чинове, ни черна дъска, ни маса, нито столъ ; децата седѣли на пода, наредени около стенитѣ; на самата врата заставала малката учителка и почвала обучението: клѣкала предъ всѣка ученичка и написвала имъ само по една буква, кохто трѣбвало да научатъ да изговарятъ и пишатъ; вечерь преди да ги разпусне, разказвала имъ по една приказка; поради това децата оставали доволни и съ нетърпение чакали следния день за нова приказка.

 

 

64

 

Изминали се два месеца; ученичкитѣ се увеличавали отъ день на день, стигнали числото 126. Учителката се хранѣла много скромно: хлѣбъ за 10 пари и кисело млѣко за 5; но паритѣ, които майка ѝ оставила, и при тая икономия пакъ се привършили; Станислава отишла при брата си Еремия,

 

 

Станислава Караиванова.

 

 

когото майка ѝ оставили въ Битоля да се учи аптекарство при Д-ра Найденъ Брайковъ — Виенски възпитаникъ. Той билъ много дѣятеленъ човѣкъ, но турското правителство го изпратило въ Мала-Азия и тамъ турцитѣ отъ зависть го отровили ; неговата братова снаха, Нонка Брайкова замѣстила учителката Станислава на следната година. Тя се нахранила y брата си, който отсѫтсвувалъ отъ кѫщи. На другия день следъ разпуса на децата, излѣзла на разходка жадна : тукъ тя опитала вкуса на разнитѣ тревици; тъй разбрала, че люляката е горчива, чубрицата— лютива и пр. На другия день

 

 

65

 

не издържала и следъ като пуснала дѣцата, отишла y Д. Радевъ, когото не заварила ; госпожата му, отъ която поискала единъ бешликъ срещу заплатата, отъ която нищо до тогава не била получила, ѝ отговорила: „Ехъ, ние сме жени; Димко го нѣматъ, посакай отъ друзиве". Отъ Радеви отишла y Робеви; жена му, която я видѣла отъ балкона, запитала: „Кай вака даскала?" — Моля Ви, рекла Станиславг, дайте ми единъ бешликъ срещу заплатата ми ! — „Можитъ, можитъ, ама Никола етъ на чаршия и ке си доитъ вечерь; утре рано ела да го затечишъ овде". Отишла y хаджи Петрови ; жена му, цинцарка, я пресрещнала съ тоя отговоръ: „У лай, како да ти дамъ, кога Хаджията е y Солунъ; кога ке си доитъ, нека се собератъ и као що треба да ти даетъ". Нещастната учителка навела глава, заронила сълзи и се запѫтила изъ улицитѣ на Битоля ; неочаквано тя чула, че нѣкой я вика ; това била г-жа Д-ръ Пѫтелелиева. Тя била красива и благородна жена. Още съ влизането си въ портата, учителката се разридала. Добрата Пѫтелелиева я пригърнала и утешила. Като узнала неволята ѝ, спуснала ѝ въ джеба едно бѣло меджедие, a вечерьта ѝ пратила пълна тепсия съ кюфтета, суджуци, хлѣбъ и сладки. Ако и малка, Станислава не се полакомила отъ госбата, за да не развали стомаха си, който билъ съвсемъ празенъ отъ много време. Г-жа Пѫтелелиева често изпращала при малката учителка благодатната тепсия. Но други неприятности ѝ предстояли: гъркоманитѣ подкупили хазяина на училището, да заяви, че ще разваля кѫщата си и така наложили на общината да премѣсти училището другаде. Пренесли го въ една стая въ кѫщата на хаджи Петко. Стаята била надъ единъ хамбаръ ; между всѣки две дъски зѣели трапчинки, и вѣтърътъ духалъ свободно. Късна есень, a печка нѣмало; настоятелитѣ купили 10 оки вѫглища и не повторили; ученичкитѣ едва се събирали въ стаята : мангала на нѣколко пѫти се изсипваль и предизвиквалъ цинцарката да ѝ вика. И тази училищна стая служела и за спалня на учителката : „следъ като разпущахъ ученичкитѣ, помитахъ два пѫти стаята, постилахъ на голитѣ дъски дюшека и юргана, натрупвахъ отгоре, колкото дрехи имахъ, сгушвахъ ce, зъзнѣхъ и често плачехъ отъ студъ ; късно заспивахъ, a рано ученичкитѣ ми ме събуждаха : скоквахъ, прибирахъ дрехитѣ и постелкитѣ си, навличахъ фуста, надь нея басмяна рокличка

 

 

66

 

и една връхна дреха безъ подплата и посрещахъ радостно ученичкитѣ си, които въ единъ гласъ ми извикваха : „Добро утро, учителко!" Едни ме прегръщаха, други цѣлуваха рѫцетѣ и азъ хвърчехъ отъ радость предъ чистата любовь на тия деца къмъ менъ, която бѣхъ сѫщо така още дете!" При хубаво време изваждала децата на полето, дето прекарвали въ пѣсни и игри. Обикновено следъ обѣдъ ги обучавала по българска история.

 

Наближила зимата : топливо нѣмало, ученичкитѣ почнали да се простудяватъ и поболяватъ ; поради това учителката побързала да направи полугодишенъ изпитъ: поканила съ билети всички видни граждани ; училището се препълнило ; всички стояли прави, понеже нѣмало ни чинове, ни столове ; въ срѣдата била поставена маса, на която по редъ се качвали ученичкитѣ, които трѣбвало да бѫдатъ изпитани. Като свършила съ българскитѣ, учителката повикала едно влахинче, което почнало да чете чисто, ясно и съ високъ гласъ по влашки; публиката се очудила ; нѣкой измежду нея захълцалъ и заридалъ — това билъ най-богатиятъ цинцаринъ, 70—80 год. старецъ ; той едва си пробивилъ пѫть къмъ масата и като доближалъ учителката, казалъ ѝ : „Даскала, ясъ денеска се родифъ, оти си го чухъ язикотъ; сега и да умрамъ, не жалямъ"; извадилъ златния си часовникъ и го подарилъ на учителката. Бащитѣ на влашкитѣ ученички доволни отъ успѣха на децата си, се отказали отъ гръцката патриаршия. Изпитътъ се завършилъ при голѣмо задоволство отъ страна на всички граждани. Само учителката останала пакъ самъ-сама да се бори съ студа и нѣмотията : студътъ ставалъ все по-лютъ, ученичкитѣ намалявали и учителката едва успѣла да уведоми майка си въ Охридъ за тежкото си положение.

 

(Следва).

 

 

    Продължение в: Македонски Прегледъ, год. I, кн. 3 (1925)

 

[Back to Index]