2. Печатните книги от XVI в. и т. нар. "сръбска редакция" (проблеми и задачи на бъдещите изследвания)
Чл.-кор. проф. Дора Иванова-Мирчева
В моите изследвания по история на българския книжовен език, а и в двата ми публикувани опита за неговата периодизация, XVI в. е представен съвсем незадоволително, отначало като "период на чужди редакции" [1], т. е. руска, сръбска и румънска, и по-късно като "традиционен български език", където влиза и езикът на Софийската книжовна школа [2].
И двете определения обаче не задоволяват и очевидно имат нужда от по-детайлно формулиране и сериозно уточняване и попълване.
Още в първата си статия, съзнавайки, че определението "период на чужди редакции" е много общо, аз не скривах, че то не е задоволително и още тогава поставих въпроса за необходимостта от изследване на тези "редакции" по нашите земи, особено през XVI— XVII в., но докато в няколко свои труда [3] се спрях на "руската редакция", проблемите на останалите не успях да засегна.
На т. нар. "късна сръбска редакция" по нашите земи обаче все още не е отделено достатъчно внимание. Ще припомня едно много ценно изследване на българския учен Юрдан Трифонов, на което ще се спирам не веднъж в настоящата работа, излязло в Македонски преглед през 1940 г. [4]. Още в самото начало на статията си Ю. Трифонов поставя въпроса за съдържанието
1. Иванова-Мирчева, Д. Проблеми на книжовния български език до Възраждането. Български език. 1972, № 6, 506—516.
2. Иванова-Мирчева, Д. Към периодизацията на литературния български език от донационалната епоха. — В: Славянска филология, т. 15, С., 1978, 287—300. Срв. и: Въпроси на българския книжовен език до Възраждането, раздел Периодизация и периоди, с. 173, където е дадена и графична схема.
3. Иванова-Мирчева, Д. Църковнославянският език. — В: Първи международен конгрес по българистика. Доклади. Симпозиум по старобългарисгика, С., 1982, 313—320; Срв. и: Задачи на изучаването на руската редакция на старобългарския език. — В: Славянска филология. I 17, С., 1983, 77—83.
4. Трифонов, Ю. Сръбско-българска безюсова редакция в старата книжнина на южните славяни. — Македонски преглед, XII, 1940, № 2, 27—55.
57
на термина "редакция". Той пише: "Станало е обичай, когато се говори за стари сръбски и български книги или други паметници, пазени в библиотеките, щом в тях няма юсове (Ѫ и Ѧ), а вместо Ѫ стои У (ДУБЪ вм. ДѪБЪ) и вместо Ѧ — Є ( ЧЄДО вм. ЧѦДО), да се казва, че са от сръбска рецензия или редакция (с. 28). Под линия авторът с основание подчертава, че "старите славяноведи, главно руските, правеха разлика между рецензия и редакция, като употребяваха първия в смисъл на правопис, т. е. когато се имат предвид само отделни букви, а втория — когато се засяга и съдържанието на даден паметник, чрез отделни думи или цели изречения" и добавя, че "българските литературни историци употребяват само термина редакция". Ю. Трифонов цитира Историята на българския език на Б. Цонев, както и Описа му на старопечатните книги, където авторът употребява само термина "редакция". И все пак Ю. Трифонов признава, че тази практика не е съвсем неточна, защото "в паметниците рядко се явяват само правописни разлики; в повечето случаи редом с последните се срещат и разлики в отделни думи и даже в цели изречения" (с. 28). Изтъквайки тези положения, Трифонов заявява, че не смята за необходимо да се възстановява употребата на изоставени вече термини" (с. 29).
Действително вече е твърде късно да се въвежда подобна тънка разлика между "рецензия" и "редакция", които биха могли да се употребяват само след пълно и цялостно изследване не само на правописа, но и на езика, а и на текста на даден паметник.
И все пак терминът "сръбска редакция", който у нас се употребява за паметниците от XVI в., а по-конкретно и с оглед на разглежданите в настоящата статия печатни книги от XVI в. като проблем отново възниква.
За "сръбската редакция" през XVI в. Б.Цонев пише следното: "И през XVI в. среднобългарската книжнина продължава да се развива само в двете влашки воеводства, докато в самите български земи книжовната дейност, освен че е слаба, но и отстъпва на произведения, писани под сръбско или ресавско влияние. Разбира се, че и тия произведения, доколкото са писани от българи, са също тъй важни за историята на езика ни, понеже и те съдържат някои зрънца, макар че в тях е затрита главната отлика на българските паметници пред сръбските — носовките" [5].
Като оставим настрана пресиленото, според мене, схващане на Б. Цонев, че малко са били ръкописите, преписани от среднобългарски или старобългарски извод, възниква един много по-важен въпрос, който е свързан с основни принципи от методологичен характер: по какви и кои белези би следвало да се определи един паметник към каква "редакция"
5. Цонев, Б. История на българский език. Т. I, С., 1940, 215.
58
принадлежи. Достатъчно ли е само да се констатира, че в даден текст Ѫ е заменено с У, и Ѧ с Є, за да го отнесем към паметниците от "сръбска редакция"? Още в 1940 г. в цитираната статия Ю. Трифонов с основание възразява на този подход, като изтъква познатия в българската диалектология факт, че това заместване на Ѫ с У и Ѧ с Є не е само сръбско фонетично явление, а "и в преходните български говори (царибродски, брезнишки, трънски, вранянски, кратовски, кумановски, скопски, както и в посърбените вече до голяма степен преходни говори моравски, призренски, прищенски и някои други), а освен това замяната на юсовете, дори когато е направена от сърбин, не води неизбежно към други сръбски промени в езика на текстовете, та последният с други свои особености (звукове, форми, речник) може да си остане български. За да се признае един паметник за сръбски, не стига само да няма в него юсове, а трябва да са налице и други сръбски езикови особености" (с. 27—28).
Очевидно е, че това, което е направено до сега за изследването на т. нар. "късна сръбска редакция" по нашите земи, е крайно недостатъчно и много повърхностно. И това особено ясно проличава, когато се запознаем с езиковите и правописни особености на старопечатните книги от XVI в.
На печатните книги от XVI в. посветих три изследвания, които излязоха от печат: в търновското списание "Проглас", в едно полско издание и във френското филологическо списание "Ревю дез етюд слав". [6]
Защо спрях вниманието си върху тези първопечати? Първо, защото те спадат към една напълно неизследвана област на книжовно-езиковите проблеми на XVI в., и до голяма степен създават "белите полета" в този период. Второ, защото нито българските, нито сръбските историци на книжовните езици не се занимават с тях, и те — така да се каже — остават "ничия земя". Трето, защото в описите на ръкописните и старопечатните книги те стоят най-често под определението "сръбска редакция" — един термин, който крие много неясноти и неточности.
По мое мнение, обяснението на това незаслужено пренебрегване трябва да се търси в схващанията и методите на изследване на езиковата история, прилагани в продължение на десетилетия от нашите дълбоко уважавани
6. Иванова-Мирчева, Д. Печатните книги от XVI в. и българският книжовен език. — Проглас. Филологическо списание, Велико Търново, 1993, 4/11, 3—11.
Иванова-Мирчева, Д. Езикът на печатните книги от XVI в. — Ksztaltowanie się novobulgaiskiego języka literackiego (do roku 1878). Wroclaw-Warszawa-Krakow. 1990, 73—85.
Ivanova-Mirčeva, D. Apercu sur la periodisation de la langue bulgare littêraire jusqu'à l'époque de la Renaissance. Les problemes du XVIe siècle — Revue des études slaves, Paris, LX/2, 1988, 333—341.
59
предходници и учители, възпитаници на младограматичната школа, които насочваха вниманието си предимно, ако не изключително — а в това време и с право — към историята на говоримия български език, като — разбира се — ни оставиха блестящи научни трудове, на които днес всеки изследвач на книжовния български език може да се облегне.
И все пак не може да не се признае, че напр. големият историк на българския език Б. Цонев, застанал на позицията да търси преди всичко следи от историята на говоримия български език в книжовните паметници, увлечен от опитите си да класифицира среднобългарските паметници по фонетично-графичен белег (ерове и носовки), стеснява твърде много критериите си и не успява да достигне до истинска характеристика на книжовния език на паметниците от руска и от сръбска редакция, които всъщност отлично познава и включва в своите описи.
В крайно ценните описи на Б. Цонев все пак не е изяснено, що е български паметник от "сръбска редакция" (имам предвид късните паметници от XVI—XVII в.), какво и доколко "се сърбизира" в техния език. А това е особено важно за изследваните на българския книжовен език през този период. Очевидно е, че и до днес, повече от половин век от смъртта на Б. Цонев, историците на българския книжовен език все още не са отговорили на този въпрос, и той все още стои между предстоящите и належащи за изследване задачи. Това особено ясно проличава, когато спрем вниманието си върху езиковите и правописни особености на старопечатните книги от XVI в., които са били отпечатани извън нашите земи и са предхождали значително по-широко разпространените и много по-познати печатни църковнославянски (черковпославянски) богослужебни книги, нахлули от Русия у нас през XVII—XVIII в., с които църквата и до днес си служи.
Пръв, още през 1833 г. руският учен Иван Каратаев прави опис на старопечатните славянски книги. [7] През 1910 г. Б. Цонев също описва онова, което се пази у нас. [8] Преди няколко години Б. Райков обръща поглед към новопостъпилите екземпляри в софийската Народна библиотека "Кирил и Методий", описва ги и прави важния извод, че в момента нашата Народна библиотека е най-богатото в Европа книгохранилище на такива паметници. [9] Може би старопечатни книги от този тип има и в други наши книгохранилища, а вероятно някои все още са пръснати и по нашите черкви, като
7. Каратаев, И. Опис славяно-русских книг. Санкт-Петербург, 1883.
8. Цонев, Б. Опис на ръкописните и старопечатните книги на Народната библиотека в София. С., 1910.
9. Райков, Б. Опис на славянските старопечатни книги от XV—XVI и. в Народната библиотека "Кирил и Методий". — Известия на НБМ1, т. VI (XIII), 225—251.
60
напр. един служебник в Боянската църква, с който се запознах преди години, и който всъщност събуди моя интерес към тези паметници.
От това, което ми е познато досега, равносметката е следната: За сто години, от 1491 до 1591 г. имам сведения за 21 печатни книги (в броя им не влизат повтарящите се екземпляри). По жанрове те са: псалтири, часослови, чегириевангелия, служебници, требници и сборници. Очевидно е, че са били предназначени предимно за използване в църквите, при богослужението.
Към познатите ми по косвен път печатни книги ще отбележа Литургиария на Макарий от 1508 г., отпечатан в Румъния. През 1961 г. Румънската академия на науките му направи разкошно юбилейно издание, с предговор от румънския учен Панаитеску.
Към екземплярите, с които работих, има ръкописни бележки от по-късни векове, от които могат да се извлекат любопитни данни и които илюстрират големия пиетет на българите, които са ги купували и подарявали на църквите най-често "за помен" на душата на дарителя или на негови близки.
В тези ръкописни бележки, които би трябвало да се изследват отделно и които много често са датирани, се съобщават интересни от историческа гледна точка данни за събития, които силно са развълнували хората (наводнения, земетресения, епидемии и под.). Не са редки и оплакванията от ПPОKЛЄTѸ ВЄРѸ ТѸРСКѸ. В приписките се съдържат топонимични и антропонимични материали. Историкът на книжовния език по тях може да наблюдава движението и развоя на книжовната норма в живата практика, а диалектологът ще намери интересна диалектна лексика.
Особено важно е, че по приписките можем да установим къде и докога са били използвани тези книги. Приписките чертаят много широк ареал на разпространение на тези книги (напр. с. Кралев дол, Пернишко, Рилския манастир, Етрополския манастир, Щип, Самоков, Враца, Малко Търново, Елена, с. Пласница, с. Сатино, с. Чартовец, с. Вукан, Трънско, Батак и т. н.). Приписките са от XVI—XVII в. В цитираните по-горе мои три статии са дадени още данни за книгите и за техните езикови особености. Тук характеристиката, която им давам, е съвсем кратка.
Несъмнено е, че разпространението им по цялата българска територия ще да е оказало влияне върху българската книжовноезикова норма, с целия авторитет на един печатан текст. С пълно основание може да се допусне, че печатната форма вече е имала възможност да влияе като стабилизиращ книжовноезиков фактор.
Тук можем да формулираме още един от проблемите, които тези книги поставят: да се изследва имало ли е някакво взаимодействие между ръкописните
61
и печатните български паметници от този период.
Ние винаги сме отчитали, че липсата на книгопечатане по нашите земи в продължение на векове е давало неблагоприятно отражение върху развоя на българския книжовен език, и по-точно — на неговите норми. И макар у нас книгопечатане наистина да не е имало, по-важно е, че е имало, и то широко разпространени печатни книги, а този факт все пак трябва да се отчита в развоя на книжовноезиковия исторически процес.
Но нека видим накратко къде са се печатали тези книги и кои са били техните издатели.
В описа на И. Каратаев под № 1 стои описанието на октоих от 1491 г., който носи герба на Краков, в Полша, отпечатан там по времето на полския крал Казимир, в неговата придворна печатница. В 1491 г. пак там е отпечатан часослов, а също и цветен триод. Проучването на излезлите в Полша богослужебни източноправославни книги е също една от задачите, които стоят пред историците на българския книжовен език. За съжаление, в българските книгохранилища — доколкото ми е известно — такива издания не са регистрирани, а езикът и правописът им заслужават внимание.
Между 1490 и 1493 г. е била основана печатница в Цетина от воеводата на Цетина Гюрг Църноевич. От Октоиха от 1494 г. научаваме за подбудите да стане това: притежателят на печатницата установил, че църквите са празни ОТ СВЄТИХ КНИГИ ГРѢХЪ РАДИ НАШИХЬ. РАЗХИЩЕНИЄМЬ АГАРІАНСКИХЬ ЧЄДЬ.
Във Венеция в първите десетилетия на XVI в. е била основана печатницата на Божидар Вукович, където е работил и синът му Винченцо. От печатния послеслов към един псалтир от 1456 г. научаваме, че тази книга е излязла ВЬ СЛАВНЄМЬ ГРАДѢ ВЄНЄТІАНѢ. От 1569 г. печатницата, чиято дейност е замряла за известно време, е била поета от българина от София Яков Крайков, който работил заедно с Йероним Згурович.
Все още не е ясно имало ли е наистина печатница в Албания.
В Румъния, около двора на влашките князе, в Търговище (дн. Мунтеня) княз Йон Басараб също създава печатница, в която отива да работи йеромонах Макарий, който преди е работил в печатницата на цетинския воевода Църноевич.
Знае се за съществуването на печатница в Алба Юлия (Карлсбург), където е работил дяк Лоренцо. Споменава се и за печатници в Брашов и в Чернигов.
Излезлите през XVI в. старопечатни книги се разделят на две големи групи: юсови (краковските, търговищките, изданията от Алба Юлия, брашовските и белградските), а безюсови са цетинските и венецианските,
62
заедно с книгите от Скодра.
Юсовите издания са подчинени на правописните правила на търновските по тип [10] среднобългарски паметници. Детайлното проучване на тези търновски по тип печатни книги също се нарежда между задачите, които стоят пред изследвачите на българския книжовен език от този период.
Много повече проблеми за изследване и решаване поставят безюсовите печатни книги от XVI в. Както е известно, Б. Цонев ги определя като паметници от "сръбска редакция". Други учени предпочитат да говорят за "ресавска редакция", а трети — просто за "безюсови паметници", защото основната им особеност, за разлика от групата на юсовите, е — найобщо казано — замяната на Ѫ с У и на Ѧ с Є.
Бих желала да подчертая, че в тези книги печатните предисловия и послесловия към тях по правописните си особености напълно съвпадат с правописа на основните текстове, а тези предисловия и послесловия, естествено, са били писани при самото издаване. От това може да се направи извод, че правописът, а и езикът на тези, възникнали през XVI в. предисловия и послесловия, вече е бил респектиран от книжноезиковата печатна норма на основния текст.
10. В моите изследвания върху историята на книжовния български език до Възраждането ми се наложи да въведа термините: "среднобългарски паметници от търновски тип" и "среднобългарски паметници от нетърновски тип". Ще цитирам със съкращения някои пасажи от статията ми: "Задачи на изучаването на българския книжовен език от Х1П—XIV в.": Иванова-Мирчева, Д. Въпроси на българския книжовен език до Възраждането. С., 1987, 281—288):
"Отдавна е посочено от изследвали като напр. К. Мирчев и др., че в едни от българските езикови паметници, възникнали през XIII—XIV—XV в., а и по-късно... новите езикови черти на аналитизма навлизат постепенно, било като "грешки", било като концесия на новото в говоримия език, а най-вече като естествен израз на новото езиково съзнание на българина-преписвач от XIII—XIV в... Важно е да се подчертае, че тези книжовници, живели и работили по времето на Търновската книжовна школа, не са принадлежали към нея и очевидно не можели или не желаели да приемат нейните норми. Кои сапричините за това е трудно да се каже, по фактът е безспорен. Това ме кара да смятам, че ние ще трябва да помислим за нова класификация на българските книжовни паметници от XIII—XIV—XV в. (от гледна точка на книжовния български език). Засега ги разделям на две големи категории: нетърновски и търновски тип, с различни характерни особености, норми, тенденции на развитие и различно отношение към съвременния им говорим език... Разликата между търновските и нетърновските по тип паметници, по мое мнение, е съществена. Докато в търновските намираме един типичен език и стил, интензивно словотворчество, усилено калкиране от гръцки, не само лексикално, но и синтактично, постройка на изречението по гръцки образец, особен словоред, а заедно с всичко това и един приповдигнат тон, плод на ПЛЄТЄНИЄ СЛОВЄСЪ, в нетърновските паметници от същото време се наблюдава един спокоен, еволюционен процес в книжовния език, с явно навлизане на нови норми в книжовна употреба" (286—287).
63
Ще добавя, че по правопис, а изглежда и но езикови особености тези книги съвпадат с произведенията, възникнали в Софийската книжовна школа от XVI в., но, разбира се, тази връзка също трябва да се изследва. Съвпадат и с ръкописите, възникнали в Рилския манастир, а и в Етрополския манастир "Варовитец".
Очевидно е, че проблемите, които поставят тези книги, са много и много широки. На първо място идва текстологичното изследване, което ще трябва да установи текстовете, които подлежат на сравнение в правописно-езиково и стилно отношение. После ще дойде езиковият анализ, и главно — лексикалното изследване. За мене е несъмнено, че в основата на тези паметници лежат старобългарски и среднобългарски текстове от търновски и от нетърновски гип. Прецизният анализ ще трябва да отдели внимателно и крайно скрупульозно домашната основа от чуждото, от наслоеното, и на първо място — сръбското наслоение. А крайната равносметка ще реши към кой книжовен език следва да се отнесе това печатно езиково богатство.
Само за пример тук ще приведа един откъс от Венецианския печатан служебник от 1519 г.:
В цетинските и венецианските издания се предпочита Ь, особено в края на думите (KНЄЗЬ, ХОТЄЩИХЬ, ВЬ СЪБОРѢ, ВЬ ВѢКЫ ВѢКѠМЬ); Ъ се среща много по-рядко (МРЪЦИНА); Ѣ се пази на етимологичното си място (ВЬ СЛАВНѢМЬ ГРАДЄ ВЄНЄТІАНѢ, ПРѢБЫВАЄТЬ ПѢСНЬ); Щ и ЖД също са на етимологичните си български места (ОУЩЄДРИ, ВЬСПѢВАЮЩЄИ, РАСХЫЩЄНІЄМЬ, ПРѢЖДЄ, РОЖЬСТВО, ВЬЖДЄЛѢХЬ, ЧЮЖд̑А); забелязват се следи от среднобългарското смесване на носовките, макар че са заменени с оу или Ю (срв. окончанието -ѸЮ вм. -ѪѦ). Лексиката на безюсовите печатни книги обещава да даде на изследвана изключително интересен материал: архаизми (КОЗЛОЗЛАСѸЄ, ИЗВРЪЩЄТ СЄ, ПОВЄЛЄВАЄТЬ, НЄСНѢДАТИ, ИСПОВѢДАНѤ),
64
диалектизми (ВЪ ОПЪНЦЄХ), някои сърбизми (НАРОѸКВИЦЄ), обикновена битова лексика (ОВОЩІЄ, ЖИТО, КОКОШИ ІАИЦА, ПОХЪЩЄТЬ). И тук крайната равносметка ще определи преобладаващата лексика, с което ще се реши вероятно и етническата принадлежност на тези паметници.
Дълбоко заинтересувана от проблемите, които поставят печатните книги от XVI в., възложих на моята тогавашна аспирантка Марияна Цибранска тази тема. Естествено, изследването на толкова многоброен и обемен материал е извън обсега на една дисертация и не е по силите на един човек, затова темата придоби заглавието: "Езикът на печатните книги от XVI в. (По материал от печатния молитвеник от 1570 г.") [11]. Като първи обширен труд в тази област дисертацията трябваше да реши и редица проблеми от културно-исторически и археографски характер. Не случайно беше избран молитвеникът от 1570 г., отпечатан във Венеция, безюсов, чийто издател е българинът от София Яков Крайков. В дисертацията има много важни наблюдения върху безюсовите печатни книги. Между другото ясно се вижда, че езикът им като цяло не е изследван, защото те са били предмет на изследване преди всичко от културно-историческа и археографска гледна точка, като плод на книгопечатането през XVI в., с каквото ние не можем да се похвалим, и по този белег те действително не влизат в нашата културна история, макар че издателят точно на тази книга е българин.
Авторката на дисертационния труд публикува още няколко труда, свързани със старопечатните книги от XVI в. [12]
На пръв поглед се създава впечатлението, че в правописно отношение тези паметници са единни, но в действителност това съвсем не е така. Очевидно е, че преди да се правят общи изводи, всяка от печатните книги, дори в правописно отношение трябва да се изследва сама за себе си, и чак тогава да се мисли за общи изводи за целия корпус. Към правописните особености може да се добави още спорадичната замяна на Ѣ с А (ВЬСАКЬ), наличието на Ѣ на мястото на ІА. Специално внимание заслужава настаняването на екавизма, който трябва да се окачестви като българско диалектно явление. Наличието на Ѥ в началото на някои думи
11. Цибранска, М. Езикът на печатните книги от XVI в. (по материал от Молитвеник от 1570 г.) — Автореферат на дисертация за присъждане на научната степен "кандидат на филологическите науки", С., 1992.
12. Цибранска, М. Лексикални промени в ръкописни требници от XV—XVIII в. в българските книгохранилища. — Български език, 1992, № 4, 313—316.
Цибранска, M. Към езиковата проблематика на кирилската палеотипия от XVII в. — В: Сборник от Втория колоквиум по езикознание, Велико-Търново, 1994 (под печат).
65
следва да се причисли към сръбските фонетични черти, като влияние на сръбския йекавизъм. В Яковия молитвеник Цибранска установява варианти: БѤЛА, ДѤТИ редом с БѢЛА, ДѢТИ.
Лексикалната характеристика, направена от Цибранска, както и моите наблюдения, сочат преди всичко наличие на доста гръцки думи-термини. Не са малко и сложните думи. Паметниците предлагат богатство от словообразувателни модели. Лексиката обещава богат лексикален материал: И архаизми (КОЗЛОГЛАСѸЄ, ИЗВРЪЩЄТ СЄ, ПОВЄЛЄВАЄТЬ, НЄСНѢДАТИ, ИСПОВѢДАНІЄ), и диалектни (ВЪ ОПЪНЦЄХ), и някои сърбизми (НАРОУКВИЦЄ) и обикновена битова лексика. Впрочем тези примери бяха вече цитирани. Те биха могли да се увеличат, но дори и даденото тук е достатъчно, за да привлече вниманието на бъдещите изследвачи.
Морфолого-синтактичният анализ на Яковия молитвеник и наблюденията ми върху другите печатни книги говорят, че езикът им е подчинен на среднобългарската книжовноезикова традиция. Очевидно е, че и в това отношение корпусът на печатните книги от XVI в. предлага широко поле за изследване.
Проблемите на печатните книги от XVI в. се свеждат до три основни въпроса, на които изследването в крайна сметка трябва да отговори някога:
1. Каква методология трябва да се прилага при тяхното изследване;
2. Има ли място езикът им в историята на българския книжовен език;
3. Каква терминология трябва да се използва, когато ги описваме — по-точно: кой от многото термини, които се употребяват, най-точно отговаря на тяхната езикова същност.
Отговорът на първия въпрос според мене е ясен: За да може да се отговори на втория и на третия въпрос, трябва тези книги да бъдат изследвани цялостно, а не само от правописно-фонетична гледна точка. Трябва цялостно да се проучи езикът им, и на морфолого-синтакгично, и на лексикално равнище. Изследването трябва да става по жанр, по типове текстове: отделно евангелските, отделно псалтирните и т. н. Всичко това обаче не може да мине без предварителен текстологичен анализ. На някои наши езиковеди, които не се занимават с изследване на езика на паметници, текстологичният анализ им изглежда нещо чуждо, дори чудновато, едва ли не като бягство от чисто езиковедското проучване, и те с лека ръка са готови да го отрекат, защото не го смятат за езиковедски проблем. Но тези, които са вътре в проблемите, много добре знаят, че колкото и да искат, не могат да минат без предварителна текстологична подготовка на текста, които впрочем е твърде тежка, трудоемка и отговорна и изисква
66
много широки познания, а често носи и трудно разрешими проблеми.
Едва след като се решат задачите, поставени от първия въпрос, ще може с пълна сигурност да се отговори дали езикът на печатните книги от XVI в. може да заеме място в историята на българския книжовен език. Досегашните ми наблюдения показват, че преобладаващ в езика им е българският материал, докато чуждите елементи са спорадични, а знаем, че решаващо е онова, което преобладава. Аз самата, като изследвач на историята на българския книжовен език от донационалния период, съм убедена, че те имат място в неговата история. Това не означава, че историкът на сръбския книжовен език не може да ги включи — ако намира податки — и в историята на сръбския книжовен език.
И тук стигаме до третия основен въпрос: за терминологията. Любопитно е да видим как ги наричат в научната литература: "славянски книги с кирилски шрифт" (И. Гълъбов), "сръбски печатни книги" (Бадалич, Медакович и др.), "редки църковнославянски книги" (картотеката на Софийската народна библиотека). В едни описи те са "славянски", в други — "църковнославянски", в трети — "сръбски", а в едно скопско изследване, цитирано от Цибранска, са просто "македонски".
Защо се достига до тази пъстрота? Като изоставим някои подбуди от извъннаучен характер, на които не бих желала да се спирам, една от основните причини е, че при определянето на езика на тези книги в описите се подхожда от външни белези: къде е направено изданието, кой го е направил, какъв е бил по народност. Излишно е да казвам, че по този път би се достигнало до абсурдни заключения. От езиковите особености се гледа само правописът. Ако за един опис това е задоволително, за историята било на българския, било на сръбския книжовен език тези данни не значат почти нищо, дори и когато в някои от описите стои определението "ресавски правопис".
Тук достигаме до един много съществен въпрос: за употребата на термините, с които се квалифицират безюсовите — не само печатните, но и ръкописните — паметници, възникнали от XV—XVI в. нататък.
Кирило-Методиевският книжовен език се възприема заедно с богослужебните християнски книги по източен обред и в сръбските земи. Постепенно на сръбска почва навлизат елементи от народния сръбски език. Така възниква сръбската редакция или — според терминологията на сръбскитe историци на езика — сръбско-славянският книжовен език. Най-старите запазени книжовни паметници от тази редакция са от XII в.: Мирославово евангелие (1191 г.), Грамота на бан Кулин (1189 г.), Вуканово евангелие (1199 г.), Номоканон (1262 г.), Шишатовацки апостол (1324 I .), Николско евангелие (1404 г.). Апокалипсис, редица апокрифни текстове, псалтир и пр.
67
Далеч съм от мисълта да отричам съществуването на сръбска редакция на старобългарския език, поела своя път на развитие от XII в. нататък. Според авторитетния историк на сръбския книжовен език А. Младенович [13] може да се допусне, че още от времето на приемането на християнството от сърбите е започнала постепенната фонетична сърбизация на старобългарския книжовен език под влиянието на сръбския народен език. А. Младенович посочва следните отличителни черти на първите паметници на сръбската редакция в най-старото евангелие, Мирославовото, от 1191 г., а и в другите паметници:
употреба само на един ер; отпадане на ЪІ, заменено с И; рефлекс ОУ от ВЪ; вторично вокализувани Р и Л; развитие на Ѣ в Є; промяна на групата -ВЬ- в средата на думите, между съгласни в -ЬВ- (ЖРЬТЬВНИКЪ); отсъствие на палатални Р, З, С, заменени с твърди Р, З, С; наличие на типичните сръбски консонанти Ћ и Ђ в чужди думи, предимно от гръцки произход, в които Г и К са адаптирани към домашните африкати; наличие на окончанието на прилагателните от м. р. -ОГА, -ЄГА (СЛАВНОГА, ВАШЄГА) и др. Разбира се тези особености не са навлезли изведнъж в паметниците, създавани на сръбска почва. Младенович подчертава като съществена особеност, че в по-ранните периоди от развитието на сръбската редакция се е пазел, а и по всяка вероятност се е произнасял слабият ер (СЪТВОРИТИ, ВЬНУК, ВЬЗРАДОВАТИ СЄ, ВЬСАКЪ, ВЬСА, ВЄЛИЧЬСТВО, МНОЖЬСТВО, РОЖДЬСТВО, ОТЬЧЬСТВО). И тъкмо в сръбските паметници от XV в., т. е. периодът, който тук ни интересува, този слаб ер в истинските сръбски паметници се е вокализувал в А (САТВОРИТИ, ВАЗРАДОВАТИ СЄ, ВАСАК, ВАСА, ВЄЛИЧАСТВО, МНОЖАСТВО, РОЖДАСТВО, ОТАЧАСТВО). Нито моите наблюдения, нито изследването на Цибранска не дават данни за подобно явление в разглежданите тук от нас паметници.
След компетентната и убедителна характеристика на сръбската редакция очевидно е, че за да се реши терминологичният въпрос, който засяга българските езикови паметници и книжовния български език от XV—XVI в., дори само в правописно-фонетично отношение се налага да се направят много сериозни и цялостни изследвания, които трябва да обхванат и другите езикови равнища.
По-горе вече беше цитирана студията на българския езиковед Ю. Трифонов, публикувана през 1940 г. Тя се основава на наблюденията на автора върху по-широк кръг паметници, между които по време се нареждат
13. Младенович, Л. Типови књижевног језика код срба у другој половини XVIII и почетком XIX века. — В: Реферати зa VII Међународни конгрес слависта у Варшав, Нови Сад, 1973, 39—53.
68
и интересуващите ни тук печатни книги от XVI в. Очевидно добре запознат с особеностите на истинската сръбска редакция, Ю. Трифонов достига до извода, че терминът "сръбска редакция" в този случай не е подходящ и че се налага българските безюсови паметници от тези векове да получат по-точна характеристика, която да се основава на повече езикови данни, а не само на замяната на носовките Ѫ и Ѧ с У и Є.
В подкрепа на своята теза Ю. Трифонов привежда цитати от някои паметници, в които не само носовките са заменени, но се явяват и повече сърбизми, като подчертава, че "дори в този посърбен текст, за който може вече да се каже, че е от сръбска редакция, основата (речник и форми) си остава старобългарска" (с. 29). Авторът дава примери и от паметници, в които, въпреки че юсовете са заменени с У и Є, има много български особености. Тезата на Ю. Трифонов е, че трябва да се възприеме терминът "смесена сръбско-българска редакция", а не само "сръбска". Авторът се старае да обедини тези паметници, български по езиковите си особености, в някои от които има повече, а в други по-малко сръбски езикови елементи. Това според него трябва да се отнася и до паметници "частично безюсови", т. е. такива, в които юсовете не са заменени напълно, а в някои случаи са запазени на своите места: "Да се каже, че такива текстове са от сръбска редакция, — продължава авторът — ще бъде съвсем неуместно, защото сръбският език не познава носово произношение още от най-старо време" (с. 29—30).
Ю. Трифонов отива по-далеч. Според него дори Вукановото евангелие е от "смесена сръбско-българска редакция". Смятам, че това схващане би довело до сериозно забъркване на термините при характеристиката на ранните редакции на Кирило-Методиевия език. В ранните векове, когато възниква и Вукановото евангелие, все още се създават книжовните норми на сръбския език. Друг е въпросът за паметниците от късните векове.
Ю. Трифонов прави преглед на термините. Той посочва, че терминът "смесена сръбско-българска редакция" е бил употребен и от Б. Цонев в неговия Опис на ръкописните и старопечатните книги в Софийската народна библиотека и отчасти в първия том на неговата История на българский език. Обаче Цонев не е последователен, тъй като, редом с този термин употребява и "сръбска редакция". А в описа на паметниците в Пловдивската библиотека е употребен — макар и еднократно — и терминът "сръбско-българска редакция", редом със "сръбска редакция".
Колебанието е обяснимо. Според мене то се дължи на две основни причини: че не е избистрена методология та на изследване и не са изследвани детайлно самите паметници, за да се достигне до обективни и стабилни показатели, по които да се квалифицират тези паметници.
69
Ю. Трифонов се спира и на един труд на Ст. Младенов "Из един западнобългарски апостол от XIV в." (с уводни бележки върху названието "сръбска редакция"). [14] Ст. Младенов защитава термина "сръбско-българска редакция", но въпреки това предлага за много случаи от безюсова редакция още един термин: "северозападнобългарска редакция", а за други, в които, — както пише Ю. Трифонов, — "има белези на македонска българска реч", термина "югозападнобългарска редакция" (с. 32).
Очевидно е, че тези термини целят да детайлират класификацията на многобройните паметници от XV—XVI в., а и от по-късно време, но на практика прилагането им реално е трудно осъществимо. Такова е и мнението на Ю. Трифонов.
След краткия преглед на развитието на старосръбския правопис (с. 32—40) и на въпросите: на какво се дължи изместването на чисто сръбската редакция от сръбско-българската (с. 40—42); на "усилването на българските свойщини в сръбските книги" и на правописа на Константин Костенечки (с. 42—46) Ю. Трифонов се спира и на термина "ресавски правопис" (с. 46—49), като изтъква най-общо, че "няма основание Константин Костенечки да се смесва с ресавските книжовници и употребяваният от него правопис да се нарича "ресавски" (с. 47). Авторът отделя внимание и на печатните книги от XVI в., които ни занимават тук (с. 49—51). Той ги обявява за паметници от "сръбско-българска редакция". В края на статията се отделя място и на въпроса за названията "северозападнобългарски" и "югозападнобългарска редакция" (с. 51—54), които се предлагат от Ст. Младенов. Ю. Трифонов ги отхвърля като неудобни и привежда своите аргументи. Той е склонен да предпочете названието "сръбско-българска редакция". Един от аргументите е, че "не бива без нужда да се създава особена терминология за български безюсови паметници, различна от оная за сръбско-българските. Предлаганите от проф. Ст. Младенов названия не се отнасят към безюсовите книги, писани от сърби в сръбските земи, а се обясни вече, че повечето от последните са не от същинска сръбска редакция, а от сръбско-българска. Щом вземем и тях предвид, ще трябва да употребяваме за безюсовите книги три названия, и то с риск да не можем понякога да си послужим с нито едно от тях" (с. 54).
Аргументите на Ю. Трифонов, изложени до тук, не може да не бъдат споделени, защото многобройните паметници, които биха попаднали в тази категория, предлагат твърде разнообразен материал.
Последният аргумент на Ю. Трифонов е следният: "употребата на предлаганите от проф. Ст. Младенов названия може да наведе на мисъл, че
14. В: Списание на БАН, кн. XXXVIII (1929), с. 124—144.
70
безюсовата редакция на църковните книги се е получила най-напред в северозападните или югозападните български земи, а такава мисъл би била погрешна... Няма никакво основание да се твърди, че българските книжовници от преходните северозападни и югозападни говори са искали да се избавят от юсовете; дори да не са ги изговаряли по местното произношение, те пак са ги употребявали като нещо старинно и като белег на българщина. Изхвърлянето им е било извършено най-напред от сърби, а не от българи. Едва по-късно, когато областите с преходен безюсов изговор паднали под сръбска власт, навикът да се пише без юсове минал и към българските книжовници, но употребата на еровете все си продължавала" (с. 55).
През 1991 г. българският езиковед Ив. Добрев публикува едно изследване, което не е пряко свързано с проблемите на старопечатните книги от XVI в., но засяга проблемите на г. нар. "късна сръбска редакция" (или по терминологията на Ю. Трифонов "смесената сръбско-българска редакция"). Студията е озаглавена "Рашката писменост и българският правопис през Средновековието". [15]
Ще се спра по-подробно на това изследване, защото то буди много размисли и дава идеи за нови интерпретации. Авторът много подробно, и с много неизползвани или недостатъчно използвани исторически и езиково-исторически факти и материали разглежда развоя на сръбската редакция през Средновековието, като започва изследването си още от XII—XIII в. Главната му цел е да възстанови по косвен път правилата, на които се е подчинявал търновският правопис от началото на създаването на Второто българско царство на Асеневци. Тук ще използваме наблюденията и изводите му по интересуващия ни въпрос — за живота на т. нар. "сръбска редакция" по нашите земи през средните векове.
Авторът посочва, че най-старият период от развоя на старобългарския език на сръбска почва, или — казано по друг начин — на сръбско-славянския книжовен език всъщност носи името "зетско-хлъмска" редакция (по името на Хлъмска земя — Зета, област в Западна крайморска Сърбия), г. е. тази първа сръбско-славянска редакция, на която е било написано Най-старого сръбско евангелие, Мирославовото, от 1168—1196 г.
След зетско-хлъмския период следва "рашката писменост" (от името на град Раса, сега Нови пазар). Ив. Добрев добавя, че на латински Сърбия е била наричана Rassia / Raxia. Анализирайки рашките паметници от XIII в. в правописно отношение, авторът установява, че правописът им се е градял на преславските правописни норми, които са преминали от
15. В: Кирило-Методиевски студии. Т., С., 1991, 216—252.
71
Преслав и в Търново (с. 217). По свой път, изследвайки един много интересен сборник, който принадлежи към рашкия книжовен център, известния Михановичев хомилиар, въз основа на текстологичен и езиков анализ на 19 от съдържащите се в него хомилии, аз също достигам до извода, че този паметник ще да е бил преписан от някакъв подобен сборник, съставен в Преславския книжовен център. [16]
Ив. Добрев, главно с оглед на правописните особености, които несъмнено отразяват фонетичните черти на преписвача-сърбин, прави характеристика на рашката редакция, като дава следните примери: загуба на носовките, заменени, както следва — Ѫ с ОУ, Ю, Є (ГОЛОУБЬ, ДОУБЬ, МОЖЬˉ /!/, ГЛˉЮ, ГРЄДЮЩЬ); вм. старобългарското окончание -ХѪ стои -ХЮ (ВЄЗАХЮ, ПРОХОЖДАХЮ); употреба само на Ь; замяна на ЪІ с И; замяна на начално ВЬ- с ОУ (ОУПРОСѸ вм. ВЪПРОШѪ); липса на йотовани ІА и Ѥ; замяна на Ф с П (КАИАПА вм. КАІАФА/, ПАРАСѢИ вм. ФАРИСѢИ) и пр.
Добрев обстойно е проучил правописа на други паметници от рашката редакция, като
е направил съпоставки с български паметници от същото време. На с. 230 той
заключава: "И този правопис е без съмнение старобългарски по произход и е
свързан с книжовниците от преславското средище. Както личи и от редица
староруски паметници, преписани от старобългарски оригинали." На с. 232 авторът
споменава и за наличие на преславска лексика в текста на Вълкановото евангелие
(1200—1203 г.), което представлява преход между зетско-хлъмската, сръбска
редакция и рашката. Същинският рашки правопис, твърди Добрев, показва следните
особености:
Ѹ
< Ѫ, Ю <
Ѭ,
Є
< 
; само Ь; Ы < ЪІ; липса на ІА ,
Ѥ;
замяна на Ъ и Ь с О и
Є
(ПРОЛОГО < ПРОЛОГЬ, ВЬСКО < ВОСКЪ); ЬР < РЪ, РЬ (ПЬРВАГО, ОУТВЬРДИВШЄ
< ОУТВРЪДИВЪШЄ);
Ж вм. ЖД (*dj) (ПРѢЖЄ);
окончание за творителен падеж от мъжки и среден род -ѢМЬ < -ОМЬ и пр. (с.
230—231).
След като успява да характеризира и търновските правописни правила от предевтимиевия период (XIII в.), Ив. Добрев преминава към правописа на сръбските книжовни паметници от това време, като констатира и доказва с примери, че рашките книжовници са усвоили много правила от този правопис. Излишно е да ги изброяваме тук, но очевидно е, че — поела своя път на развитие от началото на XII в. — сръбската редакция е продължавала да се намира под прякото влияние на развоя на българските книжовно-правописни норми, които се създавали през среднобългарския
16. Иванова-Мирчева, Д. Хомилиары на Миханович. — Известия на Института за български език, т. 16, 1968, 381—391.
72
период. Конкретните примери у Добрев са красноречиви (срв. с. 234 и сл.).
Не можем да не обърнем внимание на един много важен извод на автора, плод на сериозен анализ на езиково-правописните особености на среднобългарските паметници: че в западнобългарските области се е развивала на българска почва собствена редакция, която не е била под влиянието на сръбската, рашка редакция. Тук (с. 242) Добрев взема отношение към познатия в българската наука спор между Б. Цонев и Ст. Младенов, като дава право на твърдението на последния, че българският безюсов правопис не е бил въведен от Константин Костенечки и Владислав Граматик, а се е развивал като западнобългарска безюсова редакция много преди XV в., отразявайки особености на живата средновековна българска реч около градовете Ниш, Пирот, Цариброд, Брезник, Трън, Враня, Кратово, Куманово, северно от Скопие, та чак до Призрен и Прищина (с. 242—243).
Това разбира се все още е една теза, която би следвало да се подкрепи от още изследвания и факти, но не може да се отрече, че тя притежава много голяма доза положителност поради факта, че се основава на изследвани от Добрев езиково-исторически факти и паметници и може да се окаже ключ към обяснението на появата на т. нар. "ресавски правопис", който у нас все още се третира като пряко влияние на късната сръбска редакция, без да се отчитат редица фактори, които всъщност говорят за двустранно българско и сръбско взаимно влияние. При обяснението на това явление не трябва да се пренебрегва историческата обстановка на Балканите през XIV в. Ив. Добрев илюстрира това с факта, че по времето на сръбския крал Стефан Душан "безюсовата редакция на старобългарското писмо се настанява здраво в западните и югозападните български земи" (с. 245). Авторът цитира безюсови надписи и от средата на XIV в., а изтъква и други, чисто политически причини, които обясняват западнобългарската редакция. Главната е, че българският цар Иван Срацимир, владетел на Видинското царство, огорчен от отстраняването му от Търновския престол, е имал собствен патриарх, който не се подчинявал на Търновската патриаршия и не признавал властта и всемогъщия авторитет на патриарх Евтимий. Всестранният отпор на Видинското царство и патриаршия според Добрев дава отражение и върху нормите на тогавашния български книжовен език. Във видинската книжнина бил наложен безюсов, нетърновски правопис. По мое мнение Ив. Добрев е много убедителен в тия свои доводи, които досега не се вземаха под внимание от историците на езика. Очевидно тук трябва да се търси силната връзка между западнобългарския безюсов правопис и сръбската, рашката редакция.
Като взема за пример безюсовия едноеров паметник от 1350 г. Бдинския сборник, и го определя като най-близък до рашката редакция, Ив. Добрев цитира
73
многобройни примери, които действително много напомнят рашката редакция (срв. с. 248 и сл.). Трябва да се съжалява, че авторът, съобразно с темата си, се е спрял само на правописните особености, които все пак едностранчиво засягат въпроса за западнобългарските безюсови паметници от късното Българско средновековие. Но студията е едно прекрасно въведение към цялостното изследване на този важен въпрос, защото за пълното му решаване ще се наложи да се изследва цялостно езикът на тези паметници, както с оглед на сръбския книжовен език, така и на историческия развой на западнобългарските диалекти. Това е една огромна задача, която стои пред нашата наука.
На с. 249 Добрев употребява термина "смесен правопис" в западнобългарските земи. Не е пренебрегнат и друг важен факт: от средата на ХIV в. в някои рашки ръкописи, под влияние на търновската и светогорската писменост е бил въведен и двуеров правопис, докато рашкият по начало е едноеров. Въведени били и акцентните знаци, които били възприети и в канцеларията на сръбския крал Стефан Владислав (1234—1243 г.), когато българско-сръбските отношения са били много добри.
Очевидно е, че процесът е бил много сложен. Въпросите са много заплетени, свързани са с цели векове от развоя на нашия и на сръбския книжовен език от XV в. нататък. Писмената традиция в западните български земи все още не е достатъчно проучена. При решаването на проблемите обаче в никакъв случай не можем да се основаваме само на правописа и неговите правила и норми, без да сме проучили цялостно езика на паметниците, подчинени на тези правописни норми. За да можем с научно основание да ги определим като "български" или като "сръбски", ние трябва да имаме пълни данни от морфолого-синтактичен, и особено от лексикален характер, за да решим най-после въпроса: имаме ли научни основания да говорим за "сръбска редакция" у нас, и до каква степен.
На непълнотата на проучванията, както вече беше казано, се дължи несигурността в употребата на този термин и появата на нови термини, като израз на търсене на по-голяма научна прецизност.
В една своя статия от 1980 г. В. Василев [17] свързва интересуващия ни въпрос и с архаичния превод на българските дамаскини, възникнал през XVI в. "Когато се изследват българските дамаскини, — пише той — трябва да се правят пълни съпоставки в палеографско, текстологично и правописно-сзиково отношение с архаичните дамаскини, чийто значителен брой преписи се основават на два превода, възникнали вероятно в края на XVI в. в югозападните и западните български краища. От своя страна, архаичните дамаскини са сродни палеографски и правописно-езиково със среднобългарската
17. Василев, В. Правописната реформа на Евтимий и отражението ѝ и произведенията на неговите следовници и на българските дамаскини. — В: Търновска книжовна школа, т. II, С., 1980, 405—421.
74
книжовна традиция от епохата на патриарх Евтимий и т. нар. "ресавски правопис" (с. 405).
В друга своя работа същият автор [18] застъпва становището, че "чрез архаичните дамаскини се изгражда и утвърждава нов тип писмен български език — късен следевтимиев книжовен език" (с. 90). Според В. Василев този език трябва да се нарича "късен следевтимиев среднобългарски книжовен език", а правописът му да се назовава "късен евтимиевско-ресавски безюсов (или частично юсов)" Авторът взема отношение и към названията: "(смесена) сръбско-българска редакция" или "западнобългарска редакция". Той признава, че върху тях "тегнат твърде много правописните особености, общи за българските и сръбски книжовници през XV— XVIII в." (с. 100) и стига до извода, че смесената сръбско-българска редакция "представя църковното южнославянско койне през периода от края на XIV в. до началото на XIX в.", което според него било типично за България и Сърбия.
Не може да не се признае, че тезата за наличие на южнославянско койне е много смела и се нуждае от още много изследвания и доказателства.
В. Василев е прав, че останалите термини, като "сръбска редакция" или "(смесена) сръбско-българска редакция" са претоварени, и — ще си позволя да добавя — се използват при много, и то различни паметници. Очевидно е, че се налага някаква промяна в терминологията. Това обаче не би било целесъобразно преди да се изследват различни видове и типове паметници (и ръкописни, и печатни), различни и по жанр, защото те не са само църковно-богослужебни книги.
Терминологичната пъстрота, която владее в науката за българската книжнина и българския книжовен език от XVI в. до Възраждането, и специално така наречената "късна сръбска редакция", е свързана с една много слабо изследвана област не само от историята на българския книжовен език, но и на културната история на Балканите. Тя изисква дългогодишни и търпеливи комплексни изследвания. Заключенията не трябва да бъдат прибързани и едностранчиви. Опитът показва, че в такива случаи най-напред вървят конкретните изследвания на отделни паметници или групи паметници, а после идва терминологията, за да бъде неоспорима. Дотогава най-препоръчително за изследваните е да си служат условно, с работни термини, като непременно уговарят това в своите публикации.
От всичко, изложено до тук, се вижда колко много проблеми стоят пред историците на българския книжовен език и колко задачи трябва да бъдат разрешени преди да можем да напишем цялостната история на книжовния български език от донационалната епоха.
18. Василев, В. Общи писменоезикови черти в преписите на архаични дамаскини. — Palaeobulgarika. / Старобългарисгика, XVII (1993) № 2, 99—108.