Г.
121. Кратко за обстановката 424
123. Нова чудесна проява на майка ми 441
124. Накъде? 442
125. Като нас 445
126. Най-после 446
129. Кратко за обстановката 455
130. Изграждането на първия комитет на Отечествения фронт в Банско 458
131. Мобилизацията на 39-и пехотен полк 461
132. В с. Борово 465
134. Създаване на Неврокопския партизански отряд 474
135. Първото завладяно от партизаните село 480
138. За полагане на клетва 490
139. „Атаката“ на височината над „Влашка нива“ 492
140. В долината на спасението 494
141. Тежък удар 496
142. Боят на I Софийска партизанска бригада при с. Добърско 502
143. Трагичният случай с двете”деца —овчарчетата от с. Белица Васил и Савко Кокарешкови 509
144. При Белишко-Якорудския батальон 513
145. Завземането на с. Бабяк 515
146. Кратко за обстановката 517
147. Опит за унищожаване на жандармерията 521
150. Смелчак 528
151. Подготовка за нападение срещу германците в долината на р. Рилска 531
152. Нощ пред боя (28. 8. 1944 г., записано на светлината на електрическо фенерче) 536
153. Нападението 537
120. 1 януари 1944 година
Един час преди да съмне, ние напуснахме този дом. Целта ни беше да прекараме деня някъде по-близо до с. Елешница, та хем да наблюдаваме пътя, хем да можем рано незабелязано да влезем в квартирата на Странджата.
Използувайки снеговалежа, ние се спуснахме по пътя за Диманец в реката. По нея стигнахме почти до лесничейството. След това пресякохме пътя, изкачихме се и доизкарахме деня в боровете при сипеите над Несврътинското дере и веднага след мръкване влязохме незабелязано в къщата на Странджата.
Във връзка с провала в Неврокопско бяха арестувани още наши другари, като Петър Боков, Петър Матев и несвързаните с тях Костадин Кърпачев, Витан Кърпачев и синът му Васил, Никола Паланков и Никола Дивизиев. Но те не дали никакви показания и след 20 дни бяха освободени.
121. Кратко за обстановката
Четиримата — Рачев, дядо Георги, Гулев и аз — се опитахме да направим равносметка на изминалата година, да оценим обстановката, да си изясним положението, в което се намираме, и направихме следните оценки и изводи.
424
Първо. 1943 година се характеризира с настъпването на дългоочаквания от всички честни хора прелом във войната. Героичната Червена армия още през зимата разгроми германската армия при Сталинград, Кавказ, Воронеж, Росток и др. и деблокира Ленинград. А през лятото в операцията при Курската дъга и в последвалите операции пречупи гръбнака на хитлеристката армия и окончателно взе инициативата в свои ръце. Като лавина тя неудържимо се движете на запад, като освободи Донбас, Киев и други области и градове. За една година фронтът се премести на запад па линията Великие Луки, Житомир, Запорожие, Херсон, Керч, на отделни направления на повече от 1000 километра на запад от Сталинград.
Това по най-решителен начин се отрази на настроението на нашия народ. Сега вече няма да пи е трудно да убеждаваме хората в силата на Червената армия и съветския строй и в неминуемия разгром на фашистка Германия. Все повече се раздвижваха широките трудещи се маси и другите прогресивни среди. Към нас по-решително започнаха да идват и други антифашистки, прогресивни и патриотично настроени граждани, някои от които бяха твърде авторитетни хора.
За разлика от 1942 година, когато нашите усилия за изграждане на Отечествения фронт не дадоха резултати, сега се създадоха условия за организационното изграждане на единството на всички прогресивни и патриотични сили, на всички антифашисти, за изграждане на комитети на Отечествения фронт.
Някой от дърдорковците, които бяха повярвали в силата и непобедимостта на германската армия и в кръчмите се надпреварваха да показват осведомеността си по положението на фронтовете, по качествата на германските танкове и други оръжия и пр., започнаха да си попремълчават. А някои по-благоразумни даже почнаха да мислят как да си постелат за в бъдеще, в случай че им се поиска сметка.
Но фашистите, техните мекерета и буржоазията не отслабваха своята ненавист към Съветския съюз и прогресивните сили в страната. Те очакваха нов обрат във войната и продължаваха да беснеят.
Продажната българска буржоазия заживяваше и с друга мисъл. Още през 1941 г. един от представителите на англофилски настроената буржоазия охотно разпространяваше (разбира се, в свой кръг, доколкото това беше възможно тогава) следната басня: „Пантерата нападнала човека. Но мечката му
425
се притекла на помощ. Пантерата прегризала гърлото на мечката. А мечката, падайки върху пантерата, я смачкала с тежкото си тяло. Така човекът останал жив.“ Пантерата е фашистка Германия, мечката — Русия, а човекът — Англия.
Това беше „верюу“ на тази част от буржоазията, че фашистка Германия и СССР ще се самоунищожат и по такъв начин ще бъде унищожен комунизмът, а Англия и САЩ ще останат да диктуват своята воля след войната.
Сега към това верую се обръща цялата продажна българска буржоазия, даже и фашистките мекерета. Очаквайки нов обрат във войната, те същевременно заживяват с мисълта, че дори и да бъде победена Германия, Англия и Америка в никой случай няма да допуснат да се комунизира Европа, в това число и България; че сега те са с русите, за да победят силната и опасна за тях Германия. Но накрая тук ще дойдат англичани и американци и властта пак ще бъде в ръцете на буржоазията, значи, в техни ръце, независимо от това, че те са били с. германците.
Но това те трябва да си осигурят и заслужат, като ликвидират партизаните, унищожат комунистите, за да няма кой да възглави едно движение срещу тях. Това беше изразил недвусмислено един от най-големите врагове на комунистите, търговецът от с. Белица Иван Лазаров. „Ние трябва да изтрепем партизаните и всички комунисти, та дори и ако потрябва да посрещнем Червената армия, ние да я посрещнем“, т. е. да няма комунисти, а пък те да представляват нашата страна.
Оттук следва, че борбата ще се ожесточава все повече, че както усилията за ликвидирането на партизанското движение, така и репресиите срещу комунистите и другите прогресивни граждани ще се увеличават и ние трябва да не си правим илюзии, че ще бъде по-леко занапред, а напротив, да се готвим за още по-тежка и по-ожесточена борба.
Второ. Нашите действия особено през есента на тази година много допринесоха за повишаването на авторитета на нашата партия, на партизанското движение. Фактът, че въпреки всички усилия фашистката власт не можа да разгроми партизанското движение в околията и от малка група нашият отряд се превърна в достатъчно силен партизански отряд, който нанася удар след удар по фашистката власт, по нейния престиж, има голямо значение за отношението на народа към партизаните.
В лицето на партизанското движение народът вижда вече
426
нова власт — народна власт — и хората почват не само от любов, но и от респект да изпълняват нашите указания, да се считат с тази нова власт. Недопускането да се изпълни плана по дърводобива и смолодобива в отделни райони, да се извършват реквизиции и др., изпълнението на нашите разпореждания хората да не откарват сами определения им наряд добитък на пунктовете за приемане, изпълнението на нашата заповед даже и от ловците, голяма част от които бяха активни фашисти, да не излизат да ловуват в горските райони, случаите. когато народът се оплакваше на нас против отделни действия на представители на фашистката власт и особено случаят с оплакването на цялото селце Черешка начело с кметския наместник срещу анархистите не пред фашистката власт, а пред нас, говорят, че народът все повече и повече ще ни счита за власт, ще се оплаква на нас и ще иска защита от нас, ще се съобразява с нас и ще изпълнява нашите нареждания. Това ни задължава още по-внимателно да преценяваме своите действия с оглед да получим още по-голям и положителен политически ефект, да засилим своята дейност в защита на народа.
Изхождайки от горното, нашата политическа дейност трябва да е насочена към активизиране борбата на народа, към преодоляване сковаността от страха, който фашистката власт поддържа посредством най-груби мерки, към активизиране работата по изграждането на отечественофронтовски комитети, чрез които да се организира борбата на народа.
Трето. За борба срещу партизанското движение в околията фашистката власт изпрати една ловна рота от 39-и пехотен полк. Тя е в състояние да внесе известен респект сред населението, но за нас не е страшна. Командири на взводове в нея бяха запасните офицери Никола Лешков от с. Баня, комунист, мой и на Рачев личен приятел, Милуш Чобанов от с. Баня, безпартиен, но наш личен приятел, и Луков от Неврокопско, мой съученик и приятел.
Никола Лешков беше подготвил група, която в случай на нужда да премине на наша страна. Чрез него ние се опитахме да повлияем и на Милуш Чобанов. Но може би и фактът. че той беше женен за дъщерята на старши полицая Радулов — ранен от Ив. Козарев в първия бой и сега труп — му повлия и той не се съгласи да премине на страната на партизаните, но явно не желаеше да се бие с нас. Раняването на Костадин Катранджиев от войник от ловната рота и залавянето му в с. Годлево е просто нещастен случай.
427
Ние мислехме да организираме преминаването на цялата рота към нас, като след това освободим онези, които не желаят да останат. (Щеше ли да ни се удаде това, трудно можеше да се твърди.) Но преценявайки, че трудностите на зимата могат да разколебаят някого и последствията от това не могат да се предвидят, решихме да изчакаме до пролетта. Възложихме на Лешков да продължи работата в ротата и напролет да се опитаме да организираме преминаването ѝ на наша страна.
Забележка. При боя с полицията на 4. 2. 1944 година в местността „Тепавиците“ ловната рота не дойде. Н. Лешков, който е замествал командира, отговорил на полицейския началник, че му е заповядано от командира без негово разрешение да не предприема нищо. И докато да се получи такова разрешение, се стъмни. През пролетта във връзка с решението в Разложко да се изпрати жандармерийска дружина ловната рота срочно беше извикана в Неврокоп и демобилизирана.
Четвърто. Организационното състояние на партията в околията е добро. Партийни и комсомолски организации и бойни групи има във всички селища, с изключение на с. Бабяк. Връзки също имаме с всички, с изключение на с. Бачево, но и с него можем да осъществим връзка чрез другарите от Разлог. При това партийните комитети и отделни комунисти не чакат непрекъснато да ги подтикваме, а работят вече много по-активно и уверено, проявяват инициатива и находчивост в политическата работа с народа и по подпомагането на партизанското движение. С успех изпълняват задачите, поставени им от ОК, или тези, произтичащи от съобщенията на радиостанция „Христо Ботев“. Ремсистите и особено известната ремсова осморка в Белица, рейсовата група около кооперация „Изгрев“ в Банско, Разлог, Баня, Елешница и др. проявяват забележителна активност и готовност за изпълнение на всички задачи, поставени им от партията. Яташката мрежа навсякъде се разшири. В нея се включиха и помашките махали, където ние вече имаме много голямо влияние. В селата Кремен, Обидим и Гостун, които административно влизат в Неврокопска околия, но ние сме ги приобщили към нас, също има яташка мрежа и връзки. В с. Кремен партийната организация се съвзе. В с. Обидим бях възложил на Никола Карафильов да организира ремсова организация. В с. Гостун нямаме ни партийна, ни ремсова организация, а отделни връзки. Но там къщата на Димитър Пепелянков
428
и техният овчарник са едни от запасните квартири на ръководството.
На другарите по места беше разпоредено да укриват преминалите в нелегалност у най-неподозрителните ятаци, докато ги свържат с нас. Те можеха след това да отидат направо в някоя от четите, тъй като при подходящи атмосферни условия се допускаше слизане в селата — съответно Добринище, Разлог и Белица или Якоруда. (Така партийната организация в Банско организира зимуването на преминалия в нелегалност другар Иван Папалезов от Неврокоп. Той прекара около 45 дни в къщата на Димитър Хаджистоянов и след това по партийната връзка чрез Мара и Мито Михайлови от с. Добринище беше изпратен в Банската чета.)
Без да сме казали някому от легалните къде и как е организирано зимуването па отряда, ние задължихме другарите от Баня, Банско, Елешница, Разлог и Якоруда, в случай че се получат данни, че властта или отделни хора са надушили нещо за местонахождението на четите или за подозрително раздвижване на полицията в който и да е район на околията, веднага взаимно да се информират. По този начин това ще стигне до нас където и да се намираме.
Информацията от ловната рота беше организирано да се получи направо чрез другарите Никола Лешков, Атанас Лешков и в Елешница — според човека, който може да бъде изпратен, — чрез Петър Матев или Васил Белюв.
Ние отчетохме и някои слабости, като пропуснатото време през лятото за активни действия, допуснатата недооценка, в резултат на която загина Катранджиев, и пр.
Но най-голямата наша слабост беше, че нямахме никаква връзка нито с областния комитет в Горна Джумая, нито със София. След като Парапунов загина, никой не ни е потърсил оттам пък и връзката ни чрез партизанския отряд „Чепинец“ се провали. А ние не знаем към кого да се отнесем, кои другари влизат в областния комитет и как да ги потърсим. Но те знаят и нас, и някои от нашите легални другари и са длъжни да ни потърсят. „ И въобще има ли областен комитет — попитах аз Никола Рачев — и защо той не ни търси?“ Този въпрос ние още по-настойчиво започнахме да си задаваме към края на януари, когато вече бяха минали повече от месец и половина след загиването на Парапунов.
Без връзка с областния комитет или с центъра, от една страна, и без каквато и да била директива за действие през зимата — писмена или устна — ние бяхме обречени на
429
изчакване или решаване по свое усмотрение. Затова задължихме Рачев чрез легални другари да потърси връзка със София. Той изпрати някои другари, но без резултати.
Лошо бяхме организирали и ежедневната си информация. Освен официалната преса, която тук нормално идва с два дни закъснение, ние почти не получавахме друга информация. Радиоприемник нямахме за да можем да слушаме радиостанция „Христо Ботев“, пък и на няколкото (малкото) обществени и лични радиоапарати в Елешница трудно можеше да се организира ежедневното слушане. А четите съвсем бяха откъснати. Само една — тази под връх „Налбант“ —имаше радиоапарат.
Затова задължихме легалните другари не само от Елешница, а и от другите селища да записват и при поискване да ни дават събраната информация.
Накрая решихме да отиваме в отделните селища, да събираме хората, да укрепваме създадените организации, да проверяваме готовността за действие на съществуващите бойни групи и да създаваме нови.
В квартирата у Странджата ние четяхме вестници и книги на оскъдната светлина, обсъждахме всички въпроси, спорехме, играехме шах, пресуквахме върви за навуща, готвехме ядене и даже се опитвахме да си разточим баница. Но това се удаде само на Рачев
С другарите от Елешница провеждах редовно срещи вън от квартирата. Получавах информация и поставях задачи. Само с двама, и то поотделно, се видяхме в квартирата. Първият беше Атанас Тасков. Той дойде сам, възползувайки се от това, че Странджата му е вуйчо. За него Митрето неправилно ии беше информирал, че през лятото на 1943 година Тасков го е преследвал. Затова Тасков дошъл да ни обясни в какво се състои работата. От него разбрахме, че той е научил за нас от малкия Странджа. Това ни наведе на мисълта, че малкият може да е казвал и на друг някой. Оказа се, че освен с братовчед си той споделил и с другаря си Петър Козладеров (Шумката). Затова извикахме и него. И въпреки че и двамата бяха добри наши младежи, ние ги предупредихме строго нито дума никому да не кажат. И наистина други другари не научиха къде сме били.
Оттук чрез втория син на Странджата — Йордан, който беше войник в авиацията и си беше дошъл в отпуск, — се
430
свързах с брат си Иван, летец в Пловдив, който също си беше в отпуск, и с родителите си [1], като го изпратих с нашия семеен парол в Банско.
В изпълнение на взетото решение към 10 януари двамата с Рачев отидохме в Якоруда. Там отседнахме в дома на Иван Карааризанов.
Другарите в Якоруда бяха създали най-стройна организация на партията и бойните групи и бяха с висок боен дух. Те ни информираха за положението по фронтовете, за настроението на народа и за състоянието на работата при тях.
Ние събрахме последователно няколко групи и проведохме беседи по задачите на комунистите за разясняване събитията и особено предадената неколкократно от радио „Христо Ботев“ статия на Георги Димитров „Кризата в България“, в която той посочва, че единственият път за спасяване на България от грозящата я катастрофа е тя да скъса незабавно с хитлеристка Германия и се нареди на страната на свободолюбивите народи; по работата за изграждането на единството на всички прогресивни и антифашистки сили, на всички патриоти и пр. Уточнихме задачите на бойните групи в случай на нужда и начините за свързване, като определихме повече явки в селото.
Наред с деловата работа нашето пребиваване се превърна в гостуване. За това, безспорно, главен дял имаше големият подем сред другарите, но и големият личен авторитет на Рачев в Якоруда. Всички искаха да го видят. При нас идваха не само извиканите другари, а и жените им и жените на партизаните от селото. Те се надпреварваха в тези гладни години да ни гощават с баници, кокошки и пр. Въпреки че бяхме предупредили да не казват на други, освен на тези, които ние викаме, от една на друга жените си бяха казали и днес една, довечера или утре друга ни затрупваха с ядене. Ние се смущавахме, отказвахме, молехме да не правят това, да не ни поставят в неудобно положение, защото знаехме, че всичко това е извадено от гладните устички на децата, но нищо не помагаше.
— Да бягаме оттук, Войводо, защото заприличахме на кокошкарите (така народът наричаше уж нелегалните „революционери“ от фашистката ВМРО). Тук има опасност да заживеем с тяхната психика — казах аз на Рачев.
1. През есента те се бяха върнали от с. Гостилица, Габровско, където бяха интернирани.
431
— Бая, бая. Хем ги предупреждаваме да не правят така. А те се преварят коя по-хубаво ядене да направи и донесе — рече той и тъй като си бяхме изпълнили задачата, решихме повече да не оставаме там, а следващата вечер да си заминем.
На 17 януари няколко часа преди разсъмване двамата с Васил Грамбелов заминахме за с. Гостун. Нужно беше лично да мина по този път и да науча овчарника и дома на Димитър Пепелянков, които можеха да ни потрябват като резервни квартири.
Деня прекарахме в местността „Орео“ в една къща, а вечерта отидохме в овчарника на братя Пепелянкови.
Там беше Спас — синът на по-големия брат на Димитър Пепелянков. На следващия ден той извика бай Димитър при нас и вечерта заедно с него слязохме в техния дом в селото. Още по пътя бай Димитър ни показа местата, от които може най-незабелязано да се излезе и влезе както в селото, така и в тяхната къща.
Всички в неговия дом ни посрещнаха радушно, а малкият Борис веднага дойде при мен и седна на коляното ми. Това предизвика удивление, защото детето минавало за саможиво и стеснително. Затова майка му го погледна с учудени очи и рече:
— Е па това дете! Ами като е толкова срамежливо и при никой не ходи и не смее да продума, как дойде при тебе?
— Ние сме си стари познати, още от лятото — казах аз и го погалих по главата.
— И досега да не ми кажеш, че се познаваш с тоя чичо! — по-учудено възкликна тя. — Защо бре, не ми каза да го видя и аз?
— Виж го сега — скромно ѝ отговори скъпият на думи Борис. И после поясни: — И той, и татко рекоха на никого да не казвам.
През всичкото време на престоя ни в техния дом Борис се отделяше от мен само когато родителите му го караха да свърши някаква работа за нас, което време ние използувахме, за да си поговорим с бай Димитър по някои въпроси.
Това е един от многото примери за любовта на децата към партизаните.
За да създадем впечатление, че не отиваме в Елешница, а към долните села, а и да изучим и долния път, на връщане решихме да минем по него. Бай Димитър ни изведе под селото и след като ни показа пътя, се върна.
432
Времето беше сухо. По пътя нямаше сняг. Малката гостунска река беше просто притисната в лед, а на отделни места се беше разляла и заледила всичко наоколо. Ние търсехме удобно място да преминем реката и да хванем нагоре по левия бряг на река Места.
На едно място реката се беше събрала в тясно корито около един метър и се чувствуваше, че е дълбока и бърза. Приближихме до самата вода. От другата страна се виждаше, че ледът е като козирка над водата. На едно място над леда се показваха десетина пръчки.
— Това върбов корен ли е или отделни пръчки? Ако е корен, значи може да се мине спокойно, но ако не е, има опасност ледът да се откърти и да се изкъпем — гласно съобразявах аз.
— Дръж ми пушката да опитам. Аз съм по-лек — рече Грамбелов и леко прескочи вадата. След това се обърна, потупа с крак и рече: — Здраво е бе, корен е, гледай.
Подадох му пушката и също уж леко прескочих. Но едва прибрах десния си крак, ледът се счупи, обърна се и ме захлупи в дълбоката рекичка. Докато да изляза, целият се накиснах с вода. Измокриха се и раницата, и пушката ми. Значи, за незабавно преобличане поне със сухо бельо и дума не можеше да става.
— Да бързаме — рече Грамбелов. — Тук наблизо в Лошин има обидимски плевни и овчари. Пък и да ги няма овчарите, ще влезем, ще запалим огън да се изсушим.
А това беше 19 януари вечерта. По долината на реката имаше насрещно студено, пронизващо до костите течение, дори и ако човек е сух. А аз? От друга страна, това „близо“ беше нашенско 4—5 километра. Грамбелов ми пое пушката и целият заледен тичах пред него с последни сили.
Когато влязохме при един овчар, веднага се припекох на огъня, за да се размръзнат дрехите и да мога да се съблека, без да се счупят. Той ме погледна изплашено. След това веднага съобрази и хвърли в огъня сухи вейки, които пламнаха.
С помощта на двамата се съблякох. Облякох сухо бельо от раницата на Грамбелов, което ми беше съвсем малко, и се накачулих с неговото палто. След това и тримата взехме по нещо в ръцете си да го сушим на буйния огън.
Почуствувах силна умора. Затова, когато се изсуших и облякох, реших да не продължаваме пътя си, а да останем тук до сутринта да починем. От друга страна, овчарят ни каза,
433
че са тук за последна нощ, защото имало заповед от полицията да се приберат в селото.
— Утре ще дойде полицията да ме изпъди — рече той.
„Значи, полицията не се е ориентирала, че партизаните са зазимени високо в планината, и предполага, че те се навъртат около овчарските колиби и плевни“ помислих си аз. От друга страна, прецених, че и да дойде полицията за изпълнение на такава задача, няма да дойдат много хора, най-много 5—6 души, които ние можем да избием или пръснем, затова реших да останем и през деня да ги изчакаме.
— Не си отивайте сами. Те само ви плашат. Пък ако дойдат, кажете им, че не можете да си откарате овцете, защото в селото нямате с какво да ги храните. А откъде после ще има мляко, вълна, агнета, след като измрат овцете? — казах аз това, което той и без мене си знае. Но това навярно го окуражи и той заяви, че и да дойдат, няма да се съгласи да прибере овцете си в селото.
След като поразпитахме къде най-безопасно може да се премине реката, но оттатък обидимската община, с което искахме той да си помисли, че ще слезем към неврокопските села, малко преди да съмне, тръгнахме надолу по пътя, по който дойдохме. Още при първото деренце свихме вляво, излязохме по-високо по южния скат, най-близо до пътя, по който можеше да дойде полицията, избрахме си хубава позиция на десетина метра един от друг и се замаскирахме в шумата. Оттук можехме да стреляме и да повалим със сигурност най-малко първите двама, но можехме и повече, защото пред нас мястото беше голо и нямаше гънки, та се виждаше като на длан.
Тук прекарахме целия ден. Макар че времето беше слънчево, студът хапеше като куче. Но полицията този ден не дойде и тази инквизиция, на която се подложихме, беше съвсем излишна. Вечерта си тръгнахме към Елешница още поизморени и двамата. Значи, не само бягането, но и лежането при такъв студ изморява.
След няколко дни двамата с Иван Гулев заминахме към Банско. Нужно беше да се срещнем с другарите там, пък и да запозная Гулев със семейството на дядо Георги Рахов и други ятаци, та в краен случай да знае къде да се обади.
Прегазихме река Места. Водата беше не само много студена,
434
но и носеше ледени кристалчета, които режеха краката ни. Стъпването бос върху заледените камъни, особено към брега, също не беше никак приятно. Затова на другия бряг ние седнахме на раниците си, енергично разтривахме краката си, обухме се и поехме по стръмното на Дъбовец, за да се разгреем.
Но още не минали и половината път, времето започна да се разваля. Задуха вятър. Откъм Пирин и Предел бързо налетяха облаци и започна да вали сняг. А в Банско и нагоре си имаше и от по-раншния сняг. Ние се изплашихме, че няма да успеем след това да се върнем, затова се обадихме само у дядо Георги Рахов, набързо се информирахме за положението там и излязохме, отидохме и се натоварихме със сланина от склада и още същата нощ се върнахме в Елешница.
Снегът този път поваля не на шега и ни застави за десетина дни да не напускаме дома на Странджата.
На 1 или 2 февруари получихме първите сведения за настъплението на Червената армия при Корсун-Шевченск, Новгород и Ленинград и вглеждайки се в картата, оживено коментирахме какъв може да бъде замисълът на командуването на Червената армия. Много ни се искаше тя да свие на юг към устието на р. Днестър, за да обкръжи и унищожи германските войски в района на Одеса, Николаев, с което се приближава до нашата страна.
— Акерман! Акерман! Приближават се към Димчовия Акерман — с възторг рече Войводата (Рачев). — Сега да научи Димчо това! . . .
Не знам защо, но Димчо (Асен Лагадинов) през всичкото време мечтаеше Червената армия да дойде до Акерман. Това според него значеше скорошното ѝ идване в България.
В този момент на изблик на радост и увереност в скорошното ни освобождение получихме и първата вест, че полицията и войската са разгромили Горноджумайския партизански отряд [1]. По едни сведения бяха избити всички партизани, а по други — десет души, между които и три жени. Но кои
1. На 29 януари в бой с многоброен противник западно от р. Струма беше разгромена четата на Горноджумайския отряд начело с Арсо Пандурски — помощник на Парапунов по военните въпроси.
435
са загиналите и при какви условия, ние научихме по-късно. Затова си служехме с догадки. Може би причина за това е, че горноджумайските другари късно започнаха подготовка за зимата и останали без храни, са били принудени да влизат в селата. „Пък и кой знае дали няма и предателство — с тревога споделихме ние. Ето, Никола Парапунов загина от предателство, Станойчо Крекмански също, в партийната организация в града — провал след провал.“ Но данните ни бяха твърде оскъдни, за да си изясним по-пълно този въпрос.
122. В защита на народа
На 3 февруари вечерта разузнаването донесе, че в селото е дошла полиция. Веднага излязох от дома на Странджата и отидох в къщата на Пройчо Проюв, където извиках няколко другари и им поставих задача срочно да разузнаят с каква цел е дошла полицията и да ми доложат.
Че полицията едва ли ще предприеме претърсвания, можеше да се съди по това, че тя не дойде внезапно през нощта или сутринта, а съвсем официално — следобед. Но не биваше да се изключва и блокиране на селото с допълнителни сили или пък поставяне на засади по изходите от него, та ако се изплашим от полицията и решим да излезем през нощта, да се натъкнем на някоя засада. Могат да се приложат и такива трикове. Тези мисли споделих с другарите и обърнах вниманието им да следят какво предприема тя.
След около един час Тодор Дерлоков, който беше назначен патрул, чрез Георги Шарков — служител в общината — беше разбрал, че полицията само ще преспи в селото и сутринта ще отиде към помашките махали. Друга група полицаи била отишла през махала Краище за Бабяк.
С тези данни се върнах при другарите и веднага започнахме да обсъждаме какво да правим. Ние оценихме, че не успяла да реквизира определеното количество дребен рогат добитък през есента на 1943 г., фашистката власт е решила сега да се възползува от отсъствието на партизаните, като изпрати полиция да заплаши българомохамеданското население и да
436
го застави само да откара едър рогат добитък на сборните пунктове и по такъв начин да направи пробив, да сломи съпротивата на населението от околията. Затова ние бяхме длъжни да дадем въоръжена защита на населението, да накажем насилниците полицаи, да изпълним и сега, макар и в извънредно трудни зимни условия, даденото обещание. И тъй като четите бяха зазимени, тази задача трябваше да изпълним ние — членовете на ОК на партията и ръководството на отряда.
Рано през нощта на 3 срещу 4 февруари ние излязохме от дома на Странджата по пътя към помашките махали и прекарахме до сутринта в една колиба. Ние още у Странджата бяхме обсъдили всички възможни варианти за движението на полицията и че по този път тя непременно ще мине или на отиване, или на връщане. Затова решихме да устроим засада в местността „Тепавиците“.
Мястото представлява дефиле, по което протича река Златарица. Десният ѝ бряг започва със стръмни скали още от реката, доста е нарязан и се издига до първото било на около 100— 150 метра. Този скат е обърнат на юг и по-голямата му част беше безснежна. Скалите даваха възможност да се заемат хубави позиции. Отсрещният, левият бряг беше стръмен, сенчест и изцяло заснежен. В подножието на този скат на три-четири метра над реката минава пътят от с. Елешница за помашките махали.
На разсъмване ние заехме местата си по скалистия слънчев скат в две групи. Никола Бояджиев (Остап), дядо Георги, Иван Гулев и аз откъм селото, а Никола Рачев, Никола Савов и Васил Грамбелов от горната страна. Разстоянието между групите беше около 300 метра с разчет между нас да влезе цялата полицейска колона заедно с патрула. Съгласно предварителната уговорка, независимо от посоката на движението на полицията, аз ще преценявам кога да се открие огън и ще дам команда, като стрелям пръв.
Ние си избрахме позиции — най-ниско и най-близко до пътя аз, над мене Остап, а най-високо, почти до билото — Иван Гулев и дядо Георги. Замаскирахме се. Някои даже си подградиха мястото с камъни.
Сутринта полицията не мина оттук, но ние продължихме да лежим на местата си. Слънцето ни понапече, постоплихме се и за да не заспим всички едновременно, си имахме дежурство. По едно време през нас мина стадо овце, но овчарчетата не ни видяха.
Към 2.30 часа следобед по пътя отгоре се показа двойка
437
полицаи. Тя вече се изравни с нас, но ядрото не се виждаше. Прецених, че то ще е някъде зад завоя, точно срещу групата на Рачев. И тъй като в първата двойка беше и командирът на групата — помощникът на околийския полицейски началник в Разлог — и беше неправилно той да бъде пропуснат, по сигнал нашата група даде залп. Помощник-околийският полицейски началник се подкоси и падна. Другият полицай, навярно ранен в крака, свил се в една вдлъбнатина в скалата на изкопа, продължаваше да стреля, но с няколко изстрела и той беше убит.
По пътя никой повече не дойде към нас, пък и откъм групата на Рачев не се чуваше никаква стрелба. Това ме озадачи, затова казах на другарите да държат оттук, а аз да отида да видя какво става там. Но едва станах от позицията си, живият още командир на полицейската група се извалял зад един голям камък непосредствено до него и с автомата си даде ред по мене. Залегнах веднага и се прицелих. Още с първия куршум го улучих и той се сплеска на мястото си. След това отново излязох нагоре и зад билото тръгнах към другата група. И чак тогава се чу първият техен изстрел.
Оказа се, че колоната на полицията се е била разтегнала твърде много и когато ние сме дали залп по първата двойка, втората група от четирима полицаи едва се е била изравнила с групата на Рачев, а след нея на около 200 м следвала трета група. Рачев ги пропуснал и чак когато навлязла и третата група, открили огън по нея.
Но тук се разкрива друга наша голяма беда. Патроните на Рачев и Никола Савов, които бяха останали още от Първата световна война и навярно са пазени лошо, се оказаха неизправни. На Рачев от 5 патрона в пушката гръмва само четвъртият, а на Никола Савов — петият. Л пушката на Васил Грамбелов беше рязана турска маузера и раздута до такава степен, че не може да се разчита на точно попадение от нея. Но тя единствено стреляла, без да улучи нито един. Възползувайки се от това, полицаите успяха да се доберат до скалите. С четвъртия куршум Рачев повали последния полицай.
Групата на Рачев премина напречното дълбоко дере, за да оградим в по-тясно място полицаите. Но укрилите се по скалите полицаи, разчитайки на своето добро и на нашето лошо оръжие, се държаха до вечерта, докато да им дойде помощ.
Връщайки се на мястото си, чух как Никола Бояджиев (Остап) извика: „Бай Георги, заги. . .“ Безпределно смелият и по младежки нетърпелив другар Остап се понадигнал от мястото си
438
да потърси с очи другите полицаи. В този момент един полицай, който беше успял да се измъкне по реката покрай скалите, го забелязал, стрелял и го улучил смъртно.
Боят се затегна до вечерта. Ние правехме усилия да унищожим всички укрили се между скалите полицаи, но не можахме. Те не стреляха и ние не можехме да открием местата им. Само една група от трима души, която се беше укрила под една скала непосредствено до реката, беше разкрита, понеже един от тях — автоматчик — ту от едната, ту от другата страна на скалата даваше автоматни редове по някои от другарите, които се опитваха да ги наближат.
От друга страна, ние не можехме и не биваше да отстъпваме въпреки че знаехме, че на тях скоро ще им дойде помощ, защото трима от другарите нямаха патрони. Затова решихме да заобиколим и се опитаме със стрелба отдалече да унищожим намиращите се под скалата полицаи. Разпоредих на останалите да стоят на местата си и не допуснат полицаите да избягат нагоре, а двамата с Рачев по една пътечка по сипея отидохме на скалата над пътя непосредствено над моста. Оттук полицаите се виждаха добре. Те бяха трима и буквално като прилепи се лепяха по цепнатините на скалата.
Аз имах германска пушка с достатъчно патрони, между които и десет светещи. При мерник 500 дадох първия изстрел. Куршумите удариха над главата на този, в когото се мерех. Полицаите се разшаваха и залепиха в цепнатините. Коригирал мерника, зачаках. Един от тях се пусна за малко и докато пак се покачи в цепнатината, се премерих и стрелях. Той си остана седнал на хълбок долу. Предполагайки, че е убит или тежко ранен, повече не стрелях в него. Останалите, от които се виждаше добре или само ръка, или парче от шинелата им, много трудно можеше да бъдат улучени. „Ах, къде си сега, Мечкар (Ив. Козарев), та ако ще само пръстът на някои да се покаже“ — направо изохках аз, съжалявайки, че не е тук нашият пирински Вилхелм Тел.
Никола Савов, който затваряше засадата отгоре, беше разбрал, че ще атакуваме останалите живи полицаи на нож, и дори беше тръгнал прав, но нашите викове го спряха. Той залегна до един камък на пътя.
В това време над нас изсъска куршум. Ние изпълзяхме на обратния скат и слязохме още около 50 метра на юг. Видяхме, че по пътя откъм селото идват хора. Това беше помощ на полицаите. Преценихме, че те дори и да се движат без всякакви
439
предпазни мерки, ще дойдат до нас за около 20—30 минути. А в това време започна да се смрачава.
Върнахме се на мястото си и използувайки настъпващия мрак, запълзяхме по билцето надолу и надвиснахме над скалата на около 20 метра от мястото, където се укриваха полицаите. След нас допълзя и дядо Георги. Целта ни беше оттук да държим под точен огън убития полицейски началник и не допуснем да му вземат автомата, докато настъпи пълен мрак.
В това време по пътя дойдоха първите трима от изпратената на полицията помощ. Те навярно си помислиха, че ние сме се изтеглили, и се спряха при убитите на пътя. Като познаха помощник-полицейския началник, един от тях извика: „Ей, началника са убили, тяхната мама разбойнишка.“ И веднага тези под скалата им се обадиха. Шестима се събраха на пясъка под нас.
Шепнешком поисках да ми дадат бомба и Рачев и дядо Георги едновременно ми подадоха бомбите си. Но знаех, че бомбата на дядо Георги беше стара и изядена от ръжда, затова взех новата английска бомба от Рачев и я хвърлих точно в тях. Но тя не гръмна. Усетили падането ѝ, полицаите побягнаха. Тогава дядо Георги хвърли своята бомба, но тя гори 5 секунди и гръмна, когато вече полицаите бяха далеч, и не уби никого, само разтресе дефилето. Освен това ние дадохме по някой изстрел по бягащите полицаи и викайки „Стой, стой!“, се спуснахме долу след тях. Те побягнаха още по-бързо и когато изтопуркаха през моста, поставихме часови и бързо обезоръжихме убитите. Другите полицаи, укрити в скалите, не се обадиха. Тук от началника взехме първия автомат в нашия отряд с пет пълнителя с патрони и отделно около 70 патрона и от полицаите три италиански пушки с достатъчно количество патрони.
След това се върнахме на мястото, където загина Остап. Младата луна осветяваше бледото му лице. Ние не можахме пито да го заровим в помръзналата земя, нито да го отнесем със себе си и укрием някъде. И въпреки че знаехме, че врагът ще се гаври с тялото му, със свити от болка сърца се простихме с прекрасния млад боен другар, целувахме безжизненото му чело и мислено изговаряхме клетва — с неотслабваща енергия да доведем до победен край подетата борба за щастливата младост на такива като него.
Сутринта на 5 февруари на мястото на боя дошла полиция. Освен полицейските началници тук дошли и офицери от царската армия и навярно и прокурорът. Те огледали щателно местността. Открили позициите на всеки от нас, намерили изхвърлените
440
при стрелбата неизправни патрони и неексплодирали бомби и след като разпитали на място полицаите, конто са участвували, как е започнал и протекъл боят, те изказали следното мнение: „Засадата е била организирана много добре и партизаните са действували така, че ако те са имали не автомати и картечници, а само изправни патрони и бомби, нямало да остане жив нито един полицай.“
След това те натоварили телата на убитите полицаи и отделно тялото на Остап и си отишли. Тялото на Остап е било излагано на публично поругание в Разлог, Баня и Банско. Полицаите и самозабравилите се фашистки мекерета се гаврили над него. Но народът със стиснати зъби проклинал фашистките изверги.
123. Нова чудесна проява на майка ми
През нощта на 2 срещу 3 февруари полиция, водена от помощник-околийския полицейски началник в Разлог, нахълтала в дома на родителите ми в Банско. С присъщата за тях бруталност към беззащитните хора те започнали да плашат родителите ми и сестричето ми Тодорка, че ако някой друг освен тях се окаже в къщи, най-напред ще разстрелят тях. Особено лошо се отнесли с баща ми, когото държали в отделна стая. А тогава сестричето ми било болно и с голяма превръзка лежало в леглото.
Полицаите започнали да претърсват къщата, поглеждали навсякъде. Разхвърлили всичко. Даже вземали и невзетите при по-раншните претърсвания мои снимки и други неща. Намерили и доста превързочни материали — бинтове, марли, памук и др., каквито брат ми Драгосин като санитар редовно доставяше за нас.
Предполагайки, че тези превързочни материали може да са за нас — партизаните — и че са намерили съществени улики срещу родителите ми, те ехидно се подсмивали и заплашвали, но родителите ми се държали спокойно, даже дръзко.
— Това за шумкаря ли са? — попитал началникът и заповядал на едни полицай да вземе превързочните материали.
441
Неговите са си с него — троснато отговорила майка ми и с вик, че са ѝ нужни да превързва изгорялата си дъщеря, се нахвърлила да запази материалите и със сила си вземала обратно няколко бинта и марли. В боричкането е взел участие и самият началник, който изскубнал от ръцете на майка ми един от бинтовете.
— Дано не ти потрябват! — направо в очите му произнесла клетва тя.
На следващия ден, 4 февруари, този фашистки полицай беше улучен в челото и наистина бинтът не му потрябва.
На 5 февруари, след като предварително разпространила слух, че съм убит, полицията откарала тялото на Остап в Банско. Те го били покрили така, че да не се вижда лицето му. Навярно са искали да видят как ще реагират на това банскалии. Същевременно изпратили един полицай в къщи да каже на майка ми, че най-после съм убит и съм донесен и изложен на показ на площада, и да я доведе да ме види.
Можем да си представим какво е било положението на майка ми, какво е изживяла тя. Та тя не по-лошо от другите знае, че синът ѝ не е брониран, че няма такива, които куршум ги не лови, че и това — да загина — може да се случи, но се държала твърдо, достойно, още повече че макар и полицаят да играел твърде изкусно ролята си, нещо ѝ подсказвало, че това не е вярно.
— Покажете вашите! Колко ваши легнаа там. А щом ти си жив, не сте се срещали с моя син. . . — казала майка ми и категорично отказала да отиде на площада.
След като полицаят си отишъл, тя влязла в зимника и дала воля на сълзите си, защото вече знаела, че наистина някой е убит. Но който и да е, той е наш другар, син на също такава майка като нея.
124. Накъде?
Въпреки че всичко беше предварително обмислено, този въпрос застана пред нас с цялата си неотложност. Най-лесното беше да се върнем в село Елешница. Но най-правдоподобно беше властта да си помисли, че ние сме били или в с. Елешница, или в близките помашки махали, от които, след като сме получили
442
сведения за идването на полицията, сме могли бързо да дойдем и устроим засадата. Затова може да се очаква тук да се проведат блокади и претърсвания или най-малкото да се усили наблюдението. Но въпреки това ние бяхме готови да се върнем у Странджата. Това щеше да бъде най-неподозрителното и най-неочакваното от полицията, но ние не искахме легалните другари да се тревожат.
Да отидем да доизкараме зимата при Банската чета в Пирин беше нецелесъобразно по две причини. Първо, там ще се откъснем за дълго време от легалните другари и, второ, бивакът на четата беше далече от мястото, където се намирахме. С нашия товар и умора не беше възможно за една нощ да стигнем. От друга страна, влошаването на времето можеше да ни създаде непредвидени трудности.
Затова решихме да отидем към Якоруда и като преминем по южните склонове около с. Бабяк, да излезем на шосето Белица — Якоруда и се влеем в общите следи. А след това ще решаваме според обстановката в кое от стопанствата на якорудските другари в Рила да отидем. За всеки случай предварително се бяхме насочили към стопанството на нашите ятаци Меде и Малин Кунгьови в местността „Бръбрите“.
Пътят беше труден, ние не бяхме спали първата нощ, а и товарът ни беше голям. Затова на едно място скрихме турската маузера на Васил Грамбелов, която и без това беше негодна и нямаше патрони, но това твърде малко ни облекчи. Аз например носех своята германска пушка със 150 патрона, автомата с 5 пълнителя и раницата си, заредена с храна и с всичко необходимо за живеене през зимата отвън. Почти такъв беше товарът и на останалите.
Първата нощ изминахме твърде малко разстояние и едва се бяхме изравнили със с. Бабяк. Денувахме отвън под едни борове и въпреки студа, тракайки със зъби, малко поспахме. Снегът ту преваляваше, ту спираше или обръщаше на дъжд. Но надвечер започна да вали само дъжд, който се усилваше непрекъснато.
При непрогледен мрак и под непрекъснат дъжд, плъзгайки се и падайки,ние се спуснахме по едно било, слязохме на шосето близо до гара Бабяк и поехме по него. Но проливният дъжд ни застави да се подслоним под стряхата на стария, почти изоставен Кифев хан.
След като си отпочинахме малко, ние забързахме по шосето към Якоруда, защото се чувствуваше, че скоро дъждът ще се обърне на сняг. И наистина това не закъсня. Дъждът се превърна
443
в лапавица, а след това започна силен снеговалеж, който бързо побели земята.
Ние всички от опит знаехме, че такъв сняг навалява бързо, но не вали дълго и имаше опасност всеки момент да спре. Тогава, където и да отидем, ако полицията попадне на следите ни, непременно ще ни намери. Затова навреме трябваше да се отбием някъде, за да закрие снегът следите ни и да се „запечатаме“, докато пътят се отъпче.
Никола Рачев беше ловувал някога по тези места и знаеше, че на около 3 км преди да стигнем Якоруда, на стотина метра вдясно от шосето, има овчарска колиба, и ни отведе в нея.
Колибата беше стара и полуразкрита, но напълно удовлетворяваше партизанските претенции особено в такъв тежък момент. Тук в колибата напалихме огън и до сутринта не само че се изсушихме добре, но даже и поспахме около него.
Към сутринта снеговалежът спря.Снегът беше достигнал около 25 сантиметра. Нашите следи бяха окончателно заличени както от снеговалежа, така и от вятъра, който задуха твърде силно.
През деня не биваше да поддържаме огъня, защото димът ще ни издаде. Затова се топлехме отрупани с всичките си дрехи и легнали един до друг. Само часовият стоеше прав в овчарника и през разрушения в ъгъла покрив наблюдаваше около 50— 60 метра от шосето и подстъпа към колибата.
Без да излизаме навън, тук прекарахме два дни. Времето стана още по-студено, но повече валежи нямаше. Движението по шосето беше съвсем нормално и пътят се отъпка. Нито през деня, нито през нощта по него не мина полиция. Дали е отишла полиция към Якоруда с влака, оттук не можеше да се види. Но това беше малко вероятно, защото още от мястото на боя ние не бяхме оставили никакви следи, които да покажат посоката на изтеглянето ни, нито пък се бяхме движили през деня или през населени места, та да ни види някой.
На третата вечер двамата с Рачев без пушки и без раници, за да изглеждаме като обикновени граждани, отидохме по шосето в Якоруда. Съвсем внимателно влязохме в къщата на Георги Хаджииванов. Той ни информира, че в Якоруда всичко е спокойно, полиция не е идвала. Другарите и всички трудещи се са във възторг от нашата акция и духът им е висок.
Рачев постави въпроса да помислим къде да доизкараме зимата. Той спомена няколко имена, но тъй като не познавах хората, не ги запомних. Устроихме си среща на другата вечер
444
в долния край на селото, взехме малко храна в джобовете си за другарите и си отидохме.
Вечерта на 9 февруари цялата група потеглихме към Якоруда. На срещата бяха дошли другарите Георги Хаджииванов, Петър Боков, Иван Джеджеров и Никола Пундев. Те ни съобщиха, че е уредено да останем в стопанството на нашия другар Петър Джеджеров в местността „Миланица“ в Рила. Те се бяха погрижили да ни намерят и изпратят храни. Затова Иван Джеджеров не без риск беше измъкнал през деня от един вагон два чувала брашно. Ние дадохме на другарите моята германска пушка и още две италиански пушки и останахме само с личното си оръжие.
Внимавайки да не оставяме подозрителни следи, ние излязохме на платното на ж.п. линия и след това поехме нагоре по пътя покрай река Якоручица.
125. Като нас
Едва отминали 300—400 метра по ж.п. линия, срещнахме една сърна, която бягаше по водата надолу. На 5—6 метра пред нас тя се спря за момент и отново побягна все по реката.
Всеки ловец знае, че когато са ранени или много изморени, за да скрият следите си от кучетата, сърните слизат надолу по реките, бягат известно време във водата и след това отскачат някъде встрани. А понякога, когато са в много тежко положение, дори лягат във водата.
— Вълци я гонят. Сега в този сняг вълците ги разсипват — каза Рачев.
Съдбата на беззащитното, преследвано от вълчата глутница животно ни трогна. Още повече че всеки от нас можеше да разкаже поне няколко случая, когато, за да се спасят от преследващите ги вълци и въобще когато се намират в безизходно положение, сърните са пренебрегвали опасността от човека и са търсили защита от него, като са отивали при хората, влизали са в колибите на горски работници, на овчари и пр.
В Матандере една вечер сърна, подгонена от вълци, побягнала към къщата на дядо Никола Проюв. Кучетата усетили вълците и с лай се нахвърлили насреща им. А сърната прескочила
445
оградата, влязла в двора и по външната стълба на къщата се изкачила на втория етаж. Когато отворили вратата да видят кой тропа, тя влязла в стаята и цялата трепереща от страх и умора се предоставила в ръцете на хората. Те я приютили и сутринта я пуснали.
Сега сърната беше влязла във водата, за да скрие дирите си по рекичката, и ако вълците продължаха да я преследват, щеше навярно да влезе в някоя къща в долния край на Якоруда.
Вълците също имат своя тактика. По водата я преследват един или най-много два вълка, а останалите бягат успоредно и я засичат, за да открият къде тя отново е излязла от водата.
Въпреки че бяхме твърде близко до селото, ние затаихме дъх и се подготвихме да стреляме, ако преследващите вълци се покажат. Те ни се видяха толкова ненавистни, колкото и фашистките полицаи, от които и ние, като нещастната сърна, криехме следите си. Но вълците били съвсем наблизо и като ни усетили, избягали встрани. Още не отминали и 20—30 крачки, ние видяхме следите на един, който се е спуснал от хълма от север да я засече, и на друг, който я беше преследвал все по пътя покрай реката. Сърната този път беше спасена.
Пътят свърна вдясно към един изоставен овчарник. След като починахме малко, Рачев ни поведе по едни дерета. Слязохме в долината на река Джебре и след малко се озовахме в стопанството на бай Петър Джеджеров. То беше направо комфортно жилище за нашите партизански претенции. Имаше и това удобство, че оттук имахме постоянна връзка с другарите от Якоруда. Бай Петър и синовете му Данчо и Зарко ежедневно идваха да наглеждат овцете си ис коня ни изкарваха доста продукти, които другарите от Якоруда ни изпращаха. Почти ежедневно получавахме вестници и друга информация.
126. Най-после
След не повече от две седмици една вечер по-малкият син на бай Петър Зарко — тогава 13-годишно момче — дойде скопя и доведе другаря Асен Чаракчиев. Той беше дошъл до Разлог сам и използувайки свои познати, се беше свързал с Асен Попов и Кръстю Стойчев, който току-що се беше върнал от концлагер.
446
Но те не знаеха къде сме. Затова му казали да отиде у Георги Хаджииванов в Якоруда. И той го изпратил при нас.
След като загина Никола Парапунов, това беше първата и дълго очаквана връзка с центъра.
Другарят Чаракчиев каза, че действията на нашия отряд през есента и особено зимната ни акция над с. Елешница са показали, че нашият отряд е боеспособен. Затова ръководството го е изпратило да установи връзка с нас, а също така да > реши и някои важни и срочни организационни и др. въпроси.
Без да губим нито минутка, ние се заехме с делова работа.
Асен Чаракчиев ни съобщи, че след загиването на Никола Парапунов и другите другари от Горна Джумая областният комитет на партията се установява в Разложко. За негов секретар е определен Никола Рачев и за член Крум Радонов. Останалите членове да предложим ние. Предложихме секретарите р на околийските комитети Иван Гулев, Дончо Лисийски и Кръстю Стойчев, за когото имахме решение да му предложим да стане партизанин и секретар на околийския комитет в Разлог.
Асен Чаракчиев ни съобщи, че Главният щаб на НОВА (Народоосвободителната въстаническа армия) е разделил страната на 12 оперативни въстанически зони. Нашата област се покрива с 4-та оперативна зона. За ръководство на зоните се назначават щабове в състав: комендант (командир), политически комисар, помощник-комендант, помощник-политически комисар и началник-щаб. Той съобщи, че аз съм назначен за комендант, а Никола Рачев — за политкомисар. Останалите членове — помощник-комендант Иван Тричков, помощник-политически комисар дядо Георги Топалов и началник-щаб др. Асен Кондев от Разлог — по наше предложение бяха назначени на място. (Асен Кондев не беше партизанин. Като запасен офицер той неколкократно беше мобилизиран и предполагахме, че има достатъчно знания и опит за тази длъжност. Но той отново отиде запас и не зае мястото си.)
След това обсъдихме състава на околийския комитет на партията и командуването на Разложкия партизански отряд, което уточнихме допълнително.
Асен Чаракчиев ни съобщи също, че щабът на НОВА ще организира да ни бъде спуснато със самолети съветско оръжие. Той изчислява, че в един транспорт има 11 леки картечници, 22 автомата, много пушки с необходимия запас патрони, взривни вещества и средства за взривяването им и инструкция за работа с тях.
447
Не издържах, скочих от радост и заявих на Асен Чаракчиев буквално следното: „Обстановката у нас е такава, че след като получим това оръжие, ние можем да проведем мобилизация на нашите сили, да извършим удар срещу поделението в Разлог, да се сдобием и с артилерия и да проведем по-широка мобилизация. Ти кажи на другарите горе. Нека ме считат за авантюрист, за луд, но нека да пратят поне два-три транспорта оръжие и да заповядат на свободна територия. В съседните райони — Чепинско, Баташко и Дупнишко — също има силни и активни партизански отряди. Другарите от Горноджумайско ще се съвземат. Ние ще се свържем с тези отряди и ще си помогнем взаимно.“
Това мое заявление беше подкрепено и от останалите другари, на което Чаракчиев много се зарадва и каза: „Добре. Ще докладвам на другарите и не се съмнявам, че те ще приветствуват такъв план.“
Ние уговорихме всичко във връзка с приемането на оръжието. На определеното по картата място през нощта, когато ще пристигнат самолетите (което ще ни бъде съобщено допълнително), ние трябваше да запалим пет огъня, вкопани в земята във формата на петица от карти за игра. Предварително трябваше да подготвим складове за съхраняване на оръжието, за което впоследствие наредихме на другарите от Якоруда да направят сандъци, обковани отвътре с поцинкована или каква да е ламарина, да заварят всички шевове и дупчици с калай или олово, за да не прониква влага.
Уговорихме си шифър и си определихме адреси.
Но тъй като на място нямахме топографска карта, уговорихме се в най-скоро време да се сдобием с такава и по шифъра да съобщим координатите на поляната за пускане на оръжието, като съвсем конкретно си уточнихме как да означим мащаба и номенклатурата на картния лист, по които определяхме координатите. В краен случай това да направим по обикновена географска карта, каквито има в училищата, но с възможно по-голяма точност. Това за мене, който бях изучавал топография и по геодезия бях си направил проекта, не беше никак трудно.
Накрая стана дума, че „отгоре“ могат да ни изпратят в помощ някой човек и Чаракчиев спомена за другаря Богдан Дунков и за себе си. Загрижен за това да си осигурим постоянна и надеждна връзка с ЦК. и Главния щаб, Рачев каза:
— Аз познавам Богдан. И той е добър, но по-добре е да дойдеш ти, защото ти имаш много познати и връзки в София,
448
та ако пропадне организираната връзка, да я възстановим бързо чрез твоите лични връзки.
Разделихме се с Асен Чаракчиев много топло и си пожелахме по-скоро да се видим пак и да почувствуваме резултатите от неговото идване.
Пред областния комитет на партията и щаба на зоната отведнъж застанаха много и големи задачи. Трябваше най-напред да се свържем с другите околии в областта, да създадем и в тях партизански отряди.
За Неврокоп този въпрос беше решен още с идването на Иван Гулев при нас. Той беше и преди това секретар на околийския комитет на партията. А сега вече като член на областния комитет и като партизанин той можеше да стане и политкомисар на бъдещия Неврокопски партизански отряд. Освен това в четата на Иван Козарев беше Григор Марков (Страхил) — младеж, който по умственото си развитие и умението да работи далече беше изпреварил възрастта си. Той можеше да стане командир на отряда. Там бяха също Благо Джугданов и Ангел Джугданов от с. Кремен, а в Банско се укриваше избягалият от лагер младеж Иван Папалезов. Това беше, макар и малък, но готов партизански отряд.
Опитът чрез легалните другари през зимата да се свържем с Горна Джумая не даде резултат. Това беше голяма наша грижа и особено на Рачев. Поради факта, че познавах по-добре поречието на Места и Неврокопско, с Рачев си разпределихме — аз да отговарям непосредствено за този район, а той за Горна Джумая, Св. Врач и Петрич. Предполагахме, че не е възможно горноджумайските другари да не са имали връзка надолу.
Нужно беше също докрай да решим практическите въпроси по приемането на оръжието, да подготвим и срочно да мобилизираме нашите другари, да възстановим съществуващите връзки в околията и да създадем нови такива и пр. Затова въпреки тежките зимни условия ние запланирахме слизане в Якоруда, Баня, Банско, Разлог.
449
127. В Усевата колиба
Бай Петър имаше овчар, един недъгав по рождение помак Юсеин. Той стъпваше на външните си глезенни кости и не можеше да ходи без тояга. Но не беше само физическият му недъг. Той и умствено беше недоразвит, направо кретен и не всичко около гледането на овцете можеше да върши сам.
Въпреки строгото предупреждение никой никому да не казва за нашето присъствие тук, недъгавият овчар се беше срещнал с овчаря на друг наш ятак и си бяха споделили. Оказа се, че една група от 8 партизани от Белишко-Якорудската чета, които бяха напуснали зимния бивак под претекст, че храната няма да им стигне (а аз мисля, защото нямаха достатъчно тютюн), се навърта тук. Това бяха Иван Тричков, Георги Градинаин, Митре Зотев, Павел Мраценков, Йосиф Шопов от Белица и Спас Тантилов, Стоил Коцев, Борис Попов от Якоруда. Те бяха ходили до някои стопанства. Узнали едни за други, ние веднага се свързахме. Иван Тричков и Спас Тантилов идваха при нас още когато тук беше Асен Чаракчиев.
От една страна, ние бяхме доволни,че много бързо се свързахме с другарите. Но въпреки това най-строго постъпихме с недъгавия овчар, като му казахме, че сега трябва да го разстреляме. Даже Рачев му даде празен парабелум и като го опря в гърдите му, рече:” Опъвай тука.“ И загубилият ума си овчар наистина опъна. Значи, ако пистолетът беше пълен, той щеше да се самоубие. Ние отново говорихме с него и го предупредихме, че ако втори път каже на когото и да било, ще го обесим за езика. [1]
Ние решихме да се съберем заедно в Усевата колиба, която беше празна и нашето пребиваване там не носеше непосредствен риск за стопанина. Натоварихме всичкия си багаж и колкото можехме от хранителните продукти и поехме нагоре. Малко преди да съмне, излязохме до Кунгьовия овчарник в местността „Бръбрите“.
— Айде бре, Коле — с видимо уважение и любов се отнесе Малин Кунгьов към Н. Рачев като ни посрещна.
Малин също знаеше къде са другарите и че ще дойдат. За
1. Но и това не помогна. През пролетта той беше подмамен от една не по-малко малоумна жена и ѝ казал. В резултат на това бай Петър загина от жандармерията.
450
това останахме при него през целия ден. През деня си отпочинахме добре и си направихме напутила [1], за да не потъваме в снега. Вечерта другарите Иван Тричков и Спас Тантилов ни поведоха през гората към Усевата колиба. Въпреки големите си товари с напутилата ние не потъвахме много. А непрекъснатият снеговалеж и вятърът и особено падащият от дърветата кит [2] бързо заличаваха следите.
Колибата беше в едно закътано място — голяма, с каменна зидария и солиден покрив. Опряна непосредствено в гората. тя гледаше точно на юг. Пред нея имаше неголяма снежна поляна, навярно нива или ливада. На другия край на поляната протичаше вада, която водеше началото си от доста голям извор в тази падина. Използувайки и някои дъски от овчарника, ние се устроихме добре, като си направихме нарове на два етажа.
Тук ние информирахме всички другари за станалите организационни изменения, за възможността да получим съветско оръжие и задачите, които стояха пред нас. Заедно с Иван Тричков избрахме една поляна и определихме координатите ѝ по картата, която получихме. Написах писмото по уговорения шифър и още при първото слизане в Якоруда то беше пуснато.
Всички зачакахме с нетърпение да се стопи снегът, за да можем свободно да се движим. Но той не само че не намаляваше, а още повече натрупваше и студът се усилваше. За дебелината на снежната покривка може да се съди по следното. Тъй като фашистката власт полагаше големи усилия да разкрие къде зимуват партизаните и изпращаше разузнавачи, предрешени като скиори и ловци, да търсят следи и даже над този район на два пъти прелетя самолет твърде ниско, ние решихме да се подготвим по-добре за бой. Около колибата направихме окоп в снега. Всичкия сняг изхвърлихме отпред и го набивахме, а пред самия вход на колибата поляхме, за да се заледи, така че отпред нямаше никакъв бруствер. До земята не стигнахме и по наша преценка на дъното на окопа остана не по-малко от 25—30 см утъпкан сняг. От общия окоп направихме стрелкови гнезда и всеки според височината си в своето гнездо си направи по две-три стъпала, за да се покачи и да може да стреля. За да стигнем до водата, бяхме си направили 6—7 стъпала.
1. Кръгове с диаметър около 40 см с окръжност от лескова или елхова пръчка и по средата уплетена с върви. На него се стъпва и с други върви или ремъчки се завързва кракът. Така площта на стъпването се увеличава 4—5 пъти.
2. Задържал се по клоните на дърветата сняг.
451
Подухваше и вятър и чупеше замръзналите и отрупани със сняг високи дървета. Чупенето приличаше на стрелба с пушки и пистолети. Една нощ от това се дигнахме по тревога. „Изстрелите“ бяха на това място, където беше постът, и ние си помислихме, че е нападнат часовият.
За да пренесем всичките си хранителни припаси и новите такива, конто на коне и магарета се изкарваха до Кунгьовия овчарник на Бръбрите, слизахме на групи, като използувахме снеговалежа и вятъра.
На няколко пъти отивахме и към с. Баня, откъдето осъществявахме връзка с Разлог и Банско. Един път в Баня заваля обилен сняг. Това ни накара да се откажем от отиването към Банско и да побързаме да се върнем назад. Познавайки климатичните особености на Разложко, ние мислехме, че след като преминем местността „Тръстеник“, нататък няма да има сняг. Но се оказа, че новият сняг на гара Белица беше най-дебел — почти до колене.
Тъкмо се бяхме изравнили с гарата, чухме над нас шума от американските самолети, които летяха към София, а скоро се чуха и бомбените взривове. Ние вече бяхме слушали за ужаса, който навяват сред населението тези бомбардировки, и вслушвайки се в далечния тътнеж, си представихме картината на осветената от парашутни ракети и пожарища и превърната в развалини София.
— Добре де, ама да са такива да ударят по двореца, но министерствата на войната и вътрешните работи, по пощата, та да прекъснат, да унищожат телефонната и телеграфна връзка — гласно разсъждавах аз. — А те навярно пак бият по най-сиромашките квартали около гарата и Конювица, където хората нямат и мазе, в което да се скрият. Какви военни обекти има там?
— Те с царя са си приятели — почти едновременно се обадиха двама — и не търсят военни обекти. Те искат само да всяват ужас сред населението. Колко ли майки и деца вече са заринати?
„Наистина. Защо ли американците не се заемат с военната сила на хитлеристка Германия и съюзниците ѝ, а бият по мирното население?“ — заедно с голямата си грижа как да закрием следите си, за да не отведем полицията при другарите си, се питахме всички.
Пред нас не беше минал никой. Нямаше вероятност и след нас да минат хора или автомобили. Затова решихме да поутъпчем малко снега около гара Бабяк, за да създадем впечатление,
452
че това са били обикновени пътници, които са се качили на влака, и незабелязано да влезем в реката и някъде нагоре да излезем на ж.п. линия.
Но какво беше нашето учудване. Когато дойдохме до Дагонова махала, снежната покривка стана съвсем тънка, а на гарата вече нямаше нито прашинка сняг. Снегът като лятна градушка беше валял в определени граници и най-много в района на гара Белица, където в сравнение с цялата околия винаги вали най-малко сняг. Значи и природата обича да се шегува и ни разтревожи сериозно. Ние си споделихме как всеки е потръпвал при мисълта за ледената вода, която трябваше да газим.
Облекчени, ние поехме по ж.п. линия. Когато пристигнахме. другарите ни казаха, че през тази нощ и там не е имало сняг, но затова пък през миналата нощ валял обилно, даже по едно време започнал да пада черен сняг. Бил съм свидетел на такова явление — да вали червен сняг — и не се учудих, че по същите или подобни причини може да вали черен. Но не им повярвах, защото дядо Илю каза: „Моят адаш Св. Илия е смел вече и последните кюшета на рая и изтърси всичката смет върху нас.“ Но сутринта разровихме снега и видяхме, че наистина един пласт от него беше значително по-тъмен.
128. Неповторима красота
Под лъчите на пролетното слънце снегът, особено по обърнатите на юг склонове и била, се беше значително уложил и на много места по него вече можеше да се ходи, без да се потъва. Ние решихме да се възползуваме от това, за да поувеличим дажбите си, и една група отидохме на лов за сърни.
Предният ден беше топъл, а нощта студена и изпаренията на някои места бяха кристализирали направо върху снега. Дърветата също бяха покрити със скреж. Когато слязохме доста надолу, по едно било на юг забелязахме, че върху снега имаше около 3--4 см кристали във вид на кръгчета. Те бяха толкова нежни и леки, че бягаха като живи от краката ни напред и встрани и издаваха някакъв нежен звън. Това ни забавляваше и ние нарочно почти влачехме краката си, за да ги разхвърляме
453
повече встрани. Времето беше така тихо, че нищо не трепкаше наоколо.
Скоро стигнахме едно седло и трябваше да се заизкачваме малко нагоре, и то вече през гора и по обърнат на север склон, където се потъваше. Там, на десетина метра вдясно от самото седло, видях два смърча, окичени от горе до долу с гирлянди от скреж. В този момент изгряваше слънцето и заливаше със светлина белите рилски върхове, които едва се показваха над дърветата. Те бяха като фон до тези смърчове. А кристалите по тях бяха толкова фини, че се колебаеха от нашето движение и говор и отразяваха слънчевия спектър.
Мина ми през ума да не изразявам възхищението си, а да пропусна колоната и да видя кой как ще реагира. Затова отминах 5—6 крачки, отстъпих встрани и спрях. Другарите продължиха и запотъваха по стръмното нагоре, без да им направи тази картина някакво впечатление, и на около 30—40 метра спряха да ни изчакат.
Н. Рачев, който отначало вървеше последен в колоната и се беше спрял встрани, бързаше да ни догони. Като ме видя, рече:
— Защо спре, баче? — и забелязвайки смърчовете, спря очарован, после дойде при мене, за да ги види точно откъм слънцето, и рече: — Лееле! Я такава красота не съм виждал.
Ние оживено говорехме за това, че по дърветата въобще нямаше сняг, а само скреж, който ги е побелил така, че изглеждат като ледени, за гирляндите, провесили се от върха до земята, за тишината и нежния звън на кристалите, полюляващи се от нашия говор, и за чудните отблясъци и красотата на замръзналата и залята от слънце Рила.
Направи ни голямо впечатление, че смърчовете, въпреки че бяха само на 15—20 метра един от друг, бяха кристализирали различно — единият на звездички, а другият на зъбчати колелца, — нещо, което нито дотогава, нито някога след това съм виждал, въпреки че не един път съм бил при такива условия в планината. Ние много оживено почнахме да коментираме: „Как се е получило така, че върху снега кристалите са във форма на кръгчета, а на двата смърча различни. При какъв момент е станало кристализирането въобще. Какви условия единият смърч е създал на другия, като му е пазел завет, или нещо друго, та са кристализирали различно?“
В това време, изгубил търпение, един от другарите рече.
Защо се спряха долу? Защо не идват?
454
— Войводите гледаа ели — каза друг.
Другарите ни прощаваха снизходително за това, че се спряхме да се възхищаваме на тази картина.
129. Кратко за обстановката
Започналото зимно настъпление на Червената армия се развиваше успешно. Повече от 3/4 от окупираните от хитлеристката армия съветски земи бяха освободени. В района на Корсун—Шевченск бяха обкръжени и унищожени 10 дивизии и една бригада. Едва се измъкнаха от обкръжението северно от Каменец-Подолск 20 дивизии, изоставяйки цялото си тежко въоръжение и техника. По същия начин се измъкнаха през река Южен буг около 10 дивизии. Червената армия беше излязла на река Днестър. Предстоеше освобождението на Одеса. На север при Ленинград германците „изравниха фронта“, като отстъпиха на линията р. Нарва—Чудското езеро.
Това още повече повиши духа на народа. Вярата му в скорошния разгром на фашистка Германия беше непоколебима. Даже някои почнаха да проявяват нетърпение и казваха
— Айде, бе. Кога ще е този втори фронт, та да се свърши наведнъж с германците.
— Ще го открият, ще го открият, защото той на тях е още по-нужен — повтаряхме ние казаното от Сталин в една от речите му. — Пък и да не го открият, и без петел ще съмне.
За такова твърдение ни даваше основание фактът, че макар и сама срещу хитлеристка Германия и нейните съюзници и при тежки пролетни условия, Червената армия настъпваше неудържимо.
А въпреки че и от фашистката преса и радио се чувствуваше, че съотношението на силите във въздуха и по море се измени решително в полза на англо-американците, те не бързаха с откриването па втория фронт. Но упорито се говореше и беше ясно, че втори фронт ще бъде открит.
Фашистката власт отново провеждаше мобилизация, за да засили окупационната армия, удвояваше усилията си да разгроми партизанското движение, физически да изтреби всички честни и прогресивни българи. Така продажната българска
455
фашистка буржоазия искаше хем докрай добре да служи на хитлеристите, хем да заслужи милостта на англичаните и американците, като се надяваше, че те ще оценят усилията им и заслугите им за спасяването на България от комунизма.
Властта правеше дяволски усилия да разгроми партизанското движение през зимата, като за целта навсякъде вече използуваше армията. Създаде жандармерийски роти и дружини от изпечени главорези — офицери, подофицери и полицаи, — а също и ловно-охранителни роти и контрачети.
И за съжаление през тази зима тя постигна някои успехи. До нас дойдоха сведения за съседните ни околии — за боя под връх „Еледжик“ през месец февруари, при който са загинали около 20 партизани, за разгрома на партизанския отряд„Антон Иванов“ през месец март и пр. В нашата Горноджумайска околия врагът беше впрегнал всичките си сили, за да унищожи целия отряд. С помощта на предатели бяха открити и заловени тримата останали живи от четата на Арсо Пандурски: Асен Итов, Софрони Мазнев и Иван Чаушки и след зверски мъчения — разстреляни. Обградени бяха в една колиба другарите Кирил Граменов, Борис Ма нов и Станке Урдарски и само благодарение на проявената от тях съобразителност и героизъм те се спасяват.
В Неврокоп бяха осъдени 21 наши другари, арестувани в края на декември 1943 и началото на 1944 година, предимно млади хора. В края на месец март отново се въведе полицейски час за целия окръг. През март започнаха и първите интернирвания.
Тия жертви и репресии плашеха, всяваха смут у колебливите, но не можеха да спрат подема сред народа.
А пролетта напираше. В ниското вече беше копно. Без окончателно да напускаме колибата, на групи ние слизахме по селата. Срещахме се с партийните ръководства. Подготвяхме ги за провеждане на мобилизация. Отделни другари почнаха да излизат партизани.Излезе още в началото на март Кръстю Стойчев. Атанас Лешков подготви и изпрати в отряда другарите Александър Касиянов, Атанас Кюркчиев, Герасим Стефанов от с. Баня и след това съм стана партизанин. Излязоха Атанас Клечов и Методи Бельов от с. Елешница. Явно беше, че отрядът ще расте ежедневно и твърде бързо. И проблемът за оръжието застана пред нас с цялата си неотложност.
А то не идваше. Нямахме никакво съобщение отгоре. Отначало
456
получихме известие, че не са ни разбрали шифъра. С голяма прецизност написах второ писмо, уточних отново координатите и помолих за срочно изпращане макар и само един транспорт оръжие, но пак никакъв отговор.
По-късно разбрахме, че още веднага с връщането си Асен Чаракчиев е бил арестуван и значи, не е могъл да предаде ни уговорения шифър, ни адресите, на които другарите да ни пишат. Така връзката, която ни беше толкова необходима, отново беше загубена.
Без да сме престанали да се надяваме, че ще успеем да възстановим връзката и ще ни бъде спуснато оръжие, ние продължавахме да обмисляме и други начини за въоръжаване, като:
— закупуване укритите от населението пушки, пистолети и патрони;
— изнасяне от казармите оръжие от наши войници;
— купуване оръжие от военни;
— изземване всичкото оръжие, раздадено на горски и полски пазачи, на обществената сила и пр.
Обмислихме също и въпроса за снабдяване с пари и храни, каквито занапред ще ни трябват в по-големи количества. Затова областният комитет и щабът на зоната решихме:
1. Да направим всичко възможно, за да възстановим връзките си с поделенията в Разлог, Горна Джумая и Неврокоп и чрез нашите другари там да организираме снабдяването с колкото се може повече оръжие.
2. Да разучим кои от фелдфебелите-оръжейници и началник-складове са склонни към кражби и лакоми за пари и чрез посредничеството на кои хооа е възможно да се организира за пари да получим оръжие.
3. Да издирваме непрекъснато и да изкупуваме укритото от населението оръжие, особено от тези, които са били в окупационния корпус и са донесли такова оттам.
4. С подобряване на времето последователно да нападаме и обезоръжаваме всички селища, горски стопанства и пунктове, постове и пр., като едновременно изземваме храни и други нужни ни стоки и всички пари от общинските, държавните и кооперативните каси и даваме съответни документи за това.
Отново потвърдихме категоричната забрана да се изземва от народа каквото и да било освен от осъдените на разкулачване народни изедници и фашистки мекерета. От бедни хора може да се вземе нещо в краен случай, но да се заплати по установените цени. Не става въпрос за случаите, когато народът доброволно дава и подкрепя партизаните.
457
130. Изграждането на първия комитет на Отечествения фронт в Банско
Основите на единството на всички честни и прогресивни хора, на всички антифашисти в нашия край бяха поставени още от славното Септемврийско въстание 1923 година и самоотвержената борба на нашата партия след това както против кървавата фашистка ВМРО, така и против царско-фашистката власт.
Благодарение на огромния авторитет на БКП сред народа в нашия край и голямата любов към Русия, към Съветския съюз още от самото начало на въоръжената борба не само комунистите, но под тяхно ръководство и някои стари земеделци или безпартийни граждани, особено стари санданисти, застанаха без колебание зад БКП и станаха не само добри ятаци и помагачи на партизани, но и добри проводници на политиката на нашата партия сред народа.
След популяризирането на програмата на Отечествения фронт и след явния прелом в хода на Великата отечествена война през лятото на 1943 година тези хора ставаха все повече. Някои от тях, като Йонче Поптодоров, проявяваха забележителна самоинициатива както в политическата работа, така и в подпомагането на партизаните.
Но организационното изграждане на Отечествения фронт се затягаше. Това не беше никак лесна работа. В условията на неограничена с нищо фашистка диктатура и война заедно с комунистите да участвуваш в нелегална организация, чиято цел е да смъкне властта и да изгони германците, значи винаги да си кандидат за въжето или за разстрел със съответните последици за цялото семейство. Затова, макар и да беше не по-малко опасно, хората ни помагаха, но се бояха да влизат в организацията, в комитетите.
Опитът през пролетта на 1943 година да бъде поканен директорът на БЗКБ, бившият широк социалист Петър Хаджиев от гр. Разлог, да се включи в Отечествения фронт излезе несполучлив не само поради това, че начинът беше неудачен, но главно поради това, че самият той стоеше на позициите на фашистката власт и активно участвуваше в борбата срещу партизаните.
Първият комитет на Отечествения фронт беше изграден в Банско в началото на1944 г. в къщата на един от най-активните наши ятаци Иван (Йонче) Поптодоров. След предварителни
458
разговори с партийния комитет (Никола Голев, Йонче Колчаков и Георги Гр. Тренчов) и поотделно тук се събрахме: Никола Голев, Йонче Н. Колчаков, Борис Н. Колчаков, Борис Вапцаров, Йонче Поптодоров, Никола Савов (дядо Илю) от Баня и аз.
След кратък преглед на международната и вътрешната обстановка и задачите, които произтичат от тази обстановка и програмата на Отечествения фронт за всеки български патриот, обявих, че ние пристъпваме към организационното изграждане на Отечествения фронт, като създаваме комитети в околията и в цялата област. Обърнах им вниманието на това, че за разлика от другите места, където политическите партии, влизащи в Отечествения фронт, са съществували до 1934 г. и комитетите се изграждат с представители от тези партии, в нашия край ние се стремим да включим повече честни и авторитетни антифашисти независимо от това, че може да не са представители на някои от партиите, влизащи в Отечествения фронт. Но в Банско се получава така, че вече активно са включени в борбата някои другари, бивши членове на тези партии преди Септемврийското въстание 1923 г., което облекчава работата по изграждането на един дееспособен комитет на Отечествения фронт.
Направих предложение за сега в отечественофронтовския комитет да влязат следните другари:
1. Никола Голев — известен комунист, знаме на нашата партия, авторитетен човек не само в Банско, но и в околията.
2. Иван Поптодоров — бивш член на БЗНС, единофронтовец, смел антифашист, активен ятак, богат човек и авторитетен гражданин на Банско.
3. Борис Н. Колчаков — участник в Септемврийското въстание 1923 г., свързал се добре с групата на „Звено“, до 1942 г. бил в концлагера „Еникьой“.
Това предложение беше прието единодушно. Освен това се обсъди възможността да бъде привлечен в комитета и Иван Доюв като представител на широките социалисти. Към него ние се насочвахме не като към социалист, а като към честен човек, антифашист. Социалистите в нашия край бяха малка група главно около потребителната кооперация „Напред“ и винаги са поддържали фашистката власт. Това, че в Банско имаше социалист, който да бъде с нас, беше щастлива случайност. Решихме той да бъде включен в комитета, след като Н. Голев проведе разговор с него.
Докато се създадат и други комитети и връзки нагоре, връзката ще се поддържа с мене. Това не изключва да се създадат
459
и поддържат връзки с ръководствата на партиите поотделно. Но в интерес на спазването на строга конспирация за сега да не се съобщават имената на представителите от другите партии.
По предварителна договореност между нас Н. Голев взе думата и направи приблизително следното изказване:
„1. Създаденият в България Отечествен фронт не е партия, а съюз между партии, които обединяват своите усилия в името на една голяма цел. Партиите запазват своята организация и програма. На този исторически етап обаче програмата на всички партии, влизащи в Отечествения фронт, е една — програмата на ОФ. Значи, ние — комунисти, земеделци, социалисти и звенари — си оставаме такива, каквито сме, и като такива се борим за изпълнението на една програма.
2. Ние създадохме комитет на Отечествения фронт. А това значи, че оттук нататък комитетът трябва да ръководи цялата работа съгласно програмата. Този комитет поема голяма отговорност. Той има и права. Но ние трябва да знаем ясно докъде се простират нашите права и задължения. Крум каза, че създадената НОВА е армия на Отечествения фронт. Ние пък сега да не си въобразяваме, че ще командуваме нашия партизански отряд. Отрядите ще си се командуват от Главния щаб и от щаба на зоната, които също са под ръководството на Отечествения фронт. Ние ще ги подпомагаме в тяхната дейност. Но ние можем и да предявяваме някои изисквания към отряда и командуването му е длъжно да се допитва и съобразява с нашето мнение.
3. Крайната цел на Отечествения фронт ни е ясна. Тя е казана в програмата. Тя е поставена. Но конкретните задачи ще се изменят в зависимост от обстановката, от революционната ситуация. Сега нашият комитет, както се изясни, трябва най-напред широко да популяризира Отечествения фронт и неговата цел, да призоваваме хората да изпълняват указанията му, да подпомагаме партизанския отряд с всички средства за разрастването на партизанското движение. А утре може да се наложи да организираме публични акции, дори да организираме въстание. Това са задачи, в които ние постепенно ще навлизаме и при всички случаи ще се опираме на партизанския отряд. Но главното е сега положенията в програмата да станат известни на всеки честен човек и отрядът да се засилва.“
Накрая поздравих другарите и в тяхно лице всички честни хора, всички патриоти в Банско с организационното изграждане на първия комитет на Отечествения фронт в околията. Повторих
460
им накратко близките задачи, включително и тази по издирването на оръжие.
Това си отиване в Банско аз използувах, за да реша още редица други организационни задачи. Изхождайки и от това, че на отряда бяха нужни пари, а от другарите комунисти ние бяхме вземали вече не един път, реших да използувам и друг източник — да взема пари от вуйчо си Борис Икономов, който беше търговец и нямаше особено много да се затрудни да ги намери. Затова написах писмо и разписка, че съм получил от Борис Икономов 100 000лв. за нуждите на революционното движение и чрез баща ми поисках в срок от 6 часа да ми бъдат донесени.
Въпреки че не допусках вуйчо ми да направи нещо лошо на баща ми, организирах наблюдение за неговата безопасност. Наблюдението донесе, че вуйчо ми се държи спокойно и че той е отишъл в Търговската банка да тегли пари.
И наистина в уреченото време парите ми бяха донесени. Веднага след това заминахме за с. Баня и оттам заедно с новоизлезлите партизани — към отряда в Рила.
131. Мобилизацията на 39-и пехотен полк
В края на месец март 39-и пп започна мобилизация. Запасните получиха повиквателни. Съгласно предварително проведената работа мобилизираните наши другари и симпатизанти трябваше да не се явяват в полка, а при нас, в отряда. И още от първия ден някои се бяха приготвили за това, а други вече бяха излезли.
Но отчитайки, че получаването на оръжие за сега е осуетено, областният и околийският комитет и щабът на зоната взехме друго решение: „Организирано да изпратим другарите да се явят в 39-и пп, за да се въоръжат и облекат. А ние да отидем и да ги вземем оттам.“
За целта:
1. Разпределихме хората, които веднага да слязат по селата и чрез партийните и комсомолските организации да осигурят изпълнението на първата част от задачата — изпращането
461
на мобилизираните другари в полка. Доколкото вече имахме сведения кои са получили мобилизационни заповеди, ние набелязахме някои за отговорници по населени места и им дадохме пароли за връзка с нашите другари от полка. На други места тези отговорници трябваше да бъдат определени заедно с местните ръководства.
По препоръка на Иван Тричков и другите беличани за главна наша връзка, с която да се свържат всички отговорници по селища, бяха определени другарите Яне Дунгьов и Паню Чонков от село Белица. Това се наложи поради факта, че с Белица най-напред установихме връзка, а времето за организиране на тази задача беше кратко.
2. Иван Гулев, Йосиф Шопов от с. Белица и Борис Попов от Якоруда и аз да заминем за Неврокоп, да вземем от четата на Иван Козарев партизаните, които са от неврокопския район, и да организираме на място бягството на войниците. Минавайки през Банско и Добринище, да проверим как другарите изпълняват нашите указания и как е организирана връзката с казармата.
На 31 март сутринта ние бяхме в Банско. Срещнах сес брат си Иван и Дине Смедарчин. Иван беше летец в Пловдив. Уволнил се и към 15 март си беше дошъл в Банско. Още преди това той се беше подготвил да стане партизанин — снабдил се с пистолет и донесе и на нас 400 пистолетни патрона. Ушил си дрехи, а от дядо Ланко взел и карабина.
Той докладва за работата си по мобилизацията сред младежите. Използувайки факта, че брат ми познава Пловдив, отложих идването му в отряда и го изпратих в Пловдив със задача да се свърже с пловдивските другари и чрез тях да възстанови връзката с центъра.
Д. Смедарчин докладва, че мобилизираните вече бяха заминали. На нашите другари беше казано да държат връзка с Никола Скабрин — запасен офицер — и да изпълняват неговите указания. Някои другари, които се бяха приготвили да станат партизани, изпълнили указанията ни. Георги Обецанов (Глуов) предал на Дине нагана. раницата си и един чифт нови ботуши и заминал в полка.
Вечерта заминахме за с. Добринище. На определената среща на западния край на селото намерихме група новоизлезли партизани—Димитър (Мито) Михайлов (Мими), Благо Милев (Чобан Бойчо), Иван Калинков (Караджата), Борис Парапунов (Черньо), Костадин Златев (Йлю) и Михаил Петлов (Камен). Те имаха само една пушка.
462
Обърнах внимание на Мито Михайлов, че последните четирима, които са имали повиквателни заповеди, е трябвало да заминат за полка, каквито бяха указанията ни.
Взехме новите партизани и тръгнахме. Но тъй като трябваше да отидем в местността „Вапата“, където зимуваше Банската чета, и да вземем другарите Григор Марков, Благо Джугданов, Ангел Джугданов и Иван Папалезов, оставих новоизлезлите в една колиба, като взех със себе си само Чобан Бойчо, който да ни придружи до Неврокоп. Съображенията ми бяха в случай на нужда да го пуснем да влезе в града за връзка като легален, защото, излизайки партизанин, той беше заявил, че отива на работа в с. Корница, Неврокопско.
На останалите наредих да се крият добре и да не напускат колибата, докато не дойдат партизани от четата на Иван Козарев да ги вземат. В случай на откриване да се изместят по посока на колибата на овчаря бай Спас и да ползуват връзките ни в с. Кремен. Но в Добринище да не отиват.
Ние продължихме към Вапата. Преди да стигнем до обидимското манастирче, започнахме да газим дебел сняг. Умората ни надви и решихме да починем малко в обидимските воденици, които през това време бяха пусти. Напалихме огън да се постоплим и изсушим изпотените си ризи и даже малко поспахме.
Преди да разсъмне, угасихме огъня и тръгнахме нагоре с разчет на тъмно да пресечем пътя Добринище—Арамибунар — Брезница. Току-що излезли на билото, ние пресякохме пресни човешки дири. Същата нощ двама души бяха слезли надолу.
— Това са някои от нашите. Но защо така небрежно са проточили дирите? Да не би и другите да са слезли, да са напуснали окончателно бивака? — изразих тревогата си. — Ако е така, ще загубим много време, докато се свържем с тях, а ние бързаме.
След 100—200 метра видяхме и пъртината, образувана от току-що слязлата чета. Тя водеше надолу към село Обидим. Другарите бързо бяха стъпили на обърнатите към юг скатове, където снегът почти се беше стопил.
— Те са при бай Спас — реших аз и всички свърнахме по техните следи.
Скоро стигнахме колибата на бай Спас. Показвайки се на вратата, за да види на кого залаяха кучетата, той присви късогледите си очи и като ме позна, рече:
— Ти ли си бе, бай Георги. Я си рекох, ке е Юван [1].
1. Иван Козарев.
463
— Защо? Те не са ли идвали нощес? — дръпнах се аз и бях готов да запитам чии са тези следи.
— Другите дойдоха. Девет души бяха. Отидоха някъде надолу към реката. Чини ми се, че отидоха из Кременското, ако не са останали из припеко откъм нас. Благо беше с них, но Юван го немаше.
„Значи, той е слязъл с някои от другите към с. Добринище и сигурно, ако не е успял сутринта, вечерта ще влезе в селото. Но дано не е взел със себе си някои от неврокопските другари“ — разсъждавах си аз. И макар че бях убеден в големия му опит, все пак се обезпокоих да не попадне на някоя засада, устроена срещу новите партизани.
Ние се договорихме с бай Спас какво да каже на другарите, в случай че не ги намерим днес, и тръгнахме по техните следи. И въпреки че другарите се бяха стремили да скрият дирите си, от мене — ученика на Иван Козарев в това отношение, — те не можаха да се скрият. Ние се спуснахме долу, прескочихме реката и по едно от страничните хребетчета, обърнато на юг, с копно [1] петно не повече от половин декар, намерихме другарите, разположили се под дърветата. Те ни бяха забелязали и от около стотина метра, станали на крака, радостно ни приветствуваха.
Другарите побързаха да споделят с нас, че са се научили за зимния бой над с. Елешница, радваха се на автомата ми, разпитваха за другите другари, възкликваха. Те ни информираха, че окончателно са напуснали зимния бивак, макар че с изключение на хляб запаси са имали за още 10 дни и че Иван Козарев (Балкан) и Йовчо (Иван Топалов) са отишли в с. Добринище да потърсят връзка с нас и ще се върнат утре сутринта.
Ние не разполагахме с много време. Затова казах на другарите как да се свържат чрез Банско и Баня с отряда. Съобщих им целта на нашето отиване към Неврокоп и кого ще взема със себе си. Заповядах да изтупат основно дрехите и всичките си вещи от сажди, каквито, поради това, че са горели много борина за отопление и осветление, имаха и по джобовете на раниците си, да се измият, да се обръснат и подстрижат.
Да доведат новите партизани отидоха Бако Аврам (Александър Пицин) и Младен (Йосиф Шопов). Последния го отделих, въпреки че ми беше необходим за към Неврокоп, но нямаше
1. Без сняг.
464
друг партизанин, който да знае „колибата“. На тях изрично заповядах: „Отивате, вземате новите партизани и ги довеждате тук. Никакво отиване в с. Добринище, докато не се върне Балкан (Иван Козарев).“
132. В село Борово
Бяхме решили най-напред да отидем в с. Борово при нашия предан ятак бай Коста Доленлията, който беше изгонен от чифлика на адвоката Шейнин. И тъй като групата за Неврокоп — Иван Булев, Григор Марков, Иван Папалезов, Благо Джугданов, Ангел Джугданов, Борис Попов, Чобан Бойчо и аз тръгнахме рано и бързахме много, още преди полунощ на 1 април стигнахме в с. Борово.
Отивайки към бай Коста, срещнахме един войник. Като ни видя, той се стресна и се опита да побегне. Но ние със Страхил (Григор Марков) го респектирахме. Той се спря и ни обясни, че е мобилизиран в 39-и пп и е избягал от казармата да види семейството си. Казахме му, че ще му бъдем гости, и тръгнахме с него. Така беше най-сигурно, че той никому няма да каже, че е срещал партизани.
Това беше младо семейство, което живееше отделно от родителите си. Двете им дребни деца спяха. Жената донесе софра, която въпреки старанието ѝ издаваше голямата им бедност. Такова беше положението на много семейства в Неврокопско. Единственото, с което домакините можеха да се отсрамят, беше чудесният тютюн, с какъвто ни запасиха в достатъчно количество.
Този запасняк беше първият човек, който ни информира за положението, за настроението на войниците и за лошата им дисциплина.
Ние им казахме, че сме партизани и за какво се борим. Разобличихме политиката на продажното царско фашистко правителство, като използувахме и фактите около тяхното положение, и това, че поради мобилизирането на мъжете да изпълняват жандармски функции в окупираните територии, сега младото бедно семейство пак ще остане само на себе си. Обяснихме какво трябва да бъде поведението на всеки войник и
465
офицер, на всеки български патриот. И струва ми се, че това съвсем аполитично, смачкано от непосилен труд и мизерия и изплашено семейство почна като попивателна хартия да поема казаното от нас. Накрая двамата ни изпратиха вече не като страшни хора, а като приятели и явно съжаляваха, че няма с какво да напълнят раниците ни.
Побързахме да оставим младата двойка да се видят. А ние трябваше да отидем при другарите си у бай Коста, преди още да са се раздвижили ранобудните селяни.
Добрият бай Коста със семейството си живееше при невъобразима бедност. Къщичката, която наемаше, беше направо на земята. Стените ѝ бяха оплетени с пръти и измазани с глина. Половината от къщата беше една стая за всички и всичко, а другата половина — обор за един стар вол, кравичка и магаренце. Животните и особено волът бяха така мършави, че не допусках да доживеят до пролетта. Но и бай Коста, и жена му, и децата му всякога бяха готови своя последен черен залък да дадат на нас, да направят всичко, с което можеха да ни помогнат.
Рано сутринта на 2 април бай Коста и по-голямата му дъщеря отидоха в града да известят другарите, че сме дошли, и донесоха изпратените от тях продукти. Уредени бяха някои срещи и квартира за тримата — Димо (Иван Гулев), Страхил и мене. А бай Коста ще бъде връзката между нас и оставащите в неговия дом партизани.
Едва настъпи мрак и тримата без раници, с добре укрито оръжие (останалите с пистолети и бомби, а аз с автомат) отидохме в града. Ние слязохме под градската градина и по странични улички отидохме в къщата на Владо Пенков. Тази къща беше възможно най-добрата квартира за нас, главно защото ни даваше възможност за срещи с другарите. Тя беше на главната улица. В долния етаж Владо имаше дюкян. Без да събуждат каквото и да е подозрение, другарите можеха да влизат в дюкяна да си купят уж нещо, да съобщят на Владо каквото трябва или през вътрешната врата да влязат при нас, без никой да ги види.
В тази къща живееше и брат му Георги Пенков, който беше запасен поручик и също беше мобилизиран. С него бяхме съученици и приятели. Той не беше комунист и, естествено, не го подозираха, но беше честен човек. Чул, че влизат хора и тихичко се изкачват по стълбата, той по пижама, с пистолет в ръка излезе на вратата на своята спалня и попита:
— Кои сте вие?
466
— Скрий си пистолета — казах аз, който бях на една крачка от него, а Димо и Страхил бяха подминали, та снопът светлина от вратата освети само мене.
— Ей, ти ли си бил? — позна ме той.
Въпреки неудобството, че жена му по пижама си лежеше в леглото, влязох в спалнята. Трябваше да поговоря с тях да не казват никому нищо, ако искат да не излагат на опасност цялото тяхно семейство. Разбира се, това направих много внимателно.
133. С голяма кошница
— Хайде бе, откога ви чакаме — идвайки при нас, каза Владо. — Около 150—200 души запасняци са готови да избягат. Пък и другите са една разпасана команда. Това не е войска, а башибозук.
— Ето дойдохме — казах аз и веднага разпоредих какви срещи да ни бъдат организирани.
След малко дойде и Яне Дунгьов. Той също потвърди, че както от Разложко, така и от Неврокопско мнозина запасняци са готови да избягат. Каза ни, че заедно с Паньо Чонков са се свързали с посочените им отговорници по селища. За себе си каза, че медицинската комисия го е освободила, защото има херния, и затова предал всичко на Паньо Чонков и бил готов да си отива. Чакал само да се срещне с нас и ни предаде това, защото не можел повече да се „мота цивилен в казармата“. Но ние го задължихме да остане и на другия ден, докато ни свърже с някои другари, и го изпратихме да извика Никола Скабрин.
„150—200 души решени да избягат при тази обстановка, при тези успехи на Червената армия, при тази разпуснатост и нежелание на другите войници да отиват в Гърция! Та това е голяма сила. И не е ли по-добре, вместо да караме нашите другари да бягат, ние да ги организираме и да превземем казармата и града? 150—200 души активно действуващи войници са несравнимо по-голяма сила от останалата пасивна и изненадана маса войници в полка.“
Тази мисъл нахлу в главата ми особено след разговора с Владо Пенков и Яне Дунгьов. Прехвърлях в главата си на кои
467
офицери-запасняци можем да се опрем. Освен запасния подпоручик Никола Скабрин — командир на взвод, тук бяха и запасният офицер Александър Глушков от Банско и Ценкин от с. Кремен — командири на роти, Керезиев от Неврокоп — командир на взвод, Малин Молеров от Банско — в щаба на полка и други. Всички те имаха и лично обаяние сред войниците. „Само една организирана и смела акция и полкът е наш“ повторих аз в себе си.
Това споделих с другарите Димо и Страхил и заедно почнахме да обмисляме плана. Те споменаха и имената на още някои мобилизирани офицери от Неврокопско, които не запомних. Даже споменаха и брата на Владо — Георги Пенков, за когото допускахме, че няма да се съгласи да участвува, но че в никой случай няма да действува срещу нас. Договорихме се да не казваме за този си план никому, докато не си изясним по-пълно обстановката в полка.
На другия ден, 3 април, преди обяд дойде и запасният подпоручик Никола Скабрин. Най-напред ние му дадохме възможност спокойно да ни запознае с обстановката. Той също потвърди, че сред много запасняци и особено сред тези от Разложко има настроение за бягане и това, че дисциплината в полка е под всякаква критика.
Зададох редица въпроси както по уточняването на настроението на войниците и отделни наши другари, така и относно разположението на войнишките помещения, караулното, помещенията за офицери, мястото на оръжието в помещенията, складовете за бойни припаси и пр., което ми беше нужно за набелязването на плана за действие. Скабрин разбра, че тук става дума вече не за бягство, а за превземане на полка и с известен смут попита
— Вие колко сте?
— Целият отряд е тук. 300 души — умишлено излъгах, за да окуража другарите.
Това внесе значително успокоение у подпоручик Скабрин. (Та това наистина е голяма сила, която може да подкрепи нашите другари в казармата, за да не се стъписат.)
С него ние се уговорихме да се срещнем още един път тази вечер при ветеринарната лечебница извън града, като го задължихме да доведе там Александър Глушков и Ценкин.
Същия ден Яне Дунгьов си заминаваше. Той отново каза, че е предал връзките в казармата на Паньо Чонков, че гоесвър зал с другарката Стоянка Папалезова (по мъж Буюклиева),
468
която беше определена за връзка между нас, и че днес при нас у Владо Пенков ще дойде и самият Паньо.
По Яне Дунгьов изпратих писмо до Никола Рачев, в което му съобщавах за новото ни ориентиране и исках отрядът незабавно да започне активни действия, за да отвлича вниманието на властта и по такъв начин да ни улесни да изпълним задачата.
Вечерта на срещата отидохме двамата със Страхил, а Димо остана да чака Паньо Чонков, който до стъмване не дойде. (Той не беше дошъл и след това.) Вечерта беше светла и топла и по улиците имаше много хора. След като излязохме от града, побързахме да отидем своевременно на определеното място. Но поради голямото движение, което ни отклони повече към градската градина, ние бяхме закъснели 4—5 минути.
На мястото на срещата нямаше никой. Заслонихме се в сянката на постройката и зачакахме. Но нещо ми говореше: „Те вече няма да дойдат.“ Излязох на песъчливия пъти видях следи от ботуши. Двама души бяха дошли до ветеринарната лечебница и се бяха върнали веднага, без дори да потъпчат малко на място. Впоследствие се уточни, че това са били другарите Скабрин и Глушков.
В този момент в казармата тръбата засвири тревога и по дружинно полкът започна разсредоточаване в различни райони вън от казармата. Наблюдавайки разсредоточаването и завръщането в казармата през време на въздушните тревоги, другарите бяха направили извода, че полкът представлява разкапана команда. Скоро по баира над старите гробища се чу глъчка. Войниците отиваха на изток към дълбокия дол с лозята без всякакъв ред.
Сега вече нямаше никаква вероятност другарите да дойдат и ние със Страхил решихме да се представим за още необлечени запасни, да се набъркаме в това човешко стадо и лично да почувствуваме настроението на войниците. Тръгнахме след тях.
Запасняците викаха, питаха се от коя рота са, псуваха по адрес на „тревогите“ и особено когато чуха „отбой“ и разбраха, че тревогата пак е учебна.
След връщането ни у Владо Пенков започнахме да нервничим. За офицерите навярно е било добре дошло, че ние закъсняхме с 4—5 минути! Пък и Паньо Чонков цял ден се укривал и когато другарката Стоянка Папалезова отишла отново да му каже, той се съгласил да дойде на среща на другата вечер, и то не тук, а пред киното. А ние бързахме. Разтревожи ни фактът, че още не сме готови, а се заговори, че полкът тези дни
469
ще тръгне за Гърция. На това отгоре дошлият по своя работа Асен Паскалев от Банско беше съобщил, че вечерта на 1 април е убит Иван Козарев и полицията го изложила на публично поругание в Разлог.
Ние направихме нови усилия да се срещнем с нашите запасни офицери, но не успяхме. Затова решихме на другата вечер — 4 април — да се преместим в къщата на Георги Данелов, та хем непосредствено да използуваме самия него (за когото вече знаехме, че също ще излезе партизанин) за връзка с някои от мобилизираните, особено от Неврокопско, хем да сме по близо до казармата и до сборното място, определено за бягане.
На отиване към Данелов минахме покрай киното. Димо и Страхил останаха в сянката на една къща, защото имаше опасност някой да ги познае, а аз отидох и започнах да разглеждам рекламите. Тъй като Паньо закъсня, наложи се дори и да си купя билет, за да изглеждам по-малко подозрителен. На касата беше един мой познат, Асен Вълев, с очила, но навярно поради късогледството си той въобще не дигна глава и не ме видя.
Паньо Чонков дойде, но много бързаше. Уточних му мястото, където ще чакаме бягащите войници, и паролата. Мястото беше пресечката на пътя за Корница с река Сушица. Там имаше няколко големи дървета. Които излязат през входа, могат да хванат по шосето нагоре и след това да се спуснат по пътя за Корница; които минат през оградата отзад — през баира и напрано там. Казах на Паньо буквално следното: „Кажи веднага на всички отговорници по села мястото и паролата. Ама още тази вечер. Нека се подготвят. Ние със същата парола ще ви уточним времето кога да бягате.“ Даже го накарах да повтори всичко, за да се убедя, че ме е разбрал правилно.
Къщата на Георги Данелов беше при тютюневия склад „Никотея“, в който също имаше едно поделение войници. Техният район за излизане по въздушна тревога беше нагоре по долината на реката и те няколко пъти през деня минаваха покрай нас. Наблюдавайки през прозореца, видях в безразборно движещата се маса доста познати от нашия край, между конто и другарите Коце Чорбаджийски от с. Елешница и братовчед ми Георги Лазаров Хаджирадонов. Реших, че и те са разположени в склада.
На 5 април научихме, че същата вечер 1-ва дружина ще замине за Гърция. Значи, опитите да търсим офицери и други другари, за да организираме превземането на казармата, са явно
470
безнадеждни. За това вече няма време и трябва веднага да даваме парола за бягството. За целта Стоянка Папалезова ходи в казармата да намери Паньо Чонков и му предаде паролата. Също така изпратихме и Георги Данелов да се свърже със запасняците от Неврокопско. Поръчахме своевременно да дойдат на определеното място и партизаните, които бяха у бай Коста в Борово.
Но тревогата ми, че паролата не е стигнала до всички отговорници по селища, беше голяма въпреки потвърждението, че е дадена своевременно на Паньо. Затова, малко преди да се стъмни, с голям риск влязох в двора на тютюневия склад „Никотея“ с надеждата да видя някой от познатите ми другари, лично да им предам и чрез тях да дублирам паролата.
На двора нямаше никой. Войниците бяха събрани за нещо в помещенията. Да се опитам да надникна в някое помещение беше твърде рисковано, първо, защото можеха да ме познаят, и второ, не бях във войнишка униформа и това щеше да направи впечатление. С надежда, че може някой да излезе на двора, отидох при готвача и си запалих цигара. На въпроса му какъв съм и защо още не съм облечен, отговорих, че също съм мобилизиран, но ме е нямало и късно съм получил заповедта, а след това докторът ме освободил, защото имам кила [1]. Минутите, които престоях там. ми се видяха твърде дългички и си излязох, без да видя някого.
На мръкване си дойде и Георги Данелов. Той също беше предал паролата на няколко другари от Неврокопско. Заедно с пристигналите от Борово партизани ние минахме пред входа на казармата, за да окуражим другарите, и забързахме по пътя.
Едва излезли на билото, откъм казармата се дадоха няколко изстрела. „Хайдее. Тръгнаха другарите“ — казахме си ние и побързахме да се спуснем на уговореното за посрещане място.
Но надеждите и усилията ни се оказаха безплодни. Гази вечер никой не дойде. От казармата се чу музика, дружните отговори на войниците на поздравите на приемащите ги началници и „ура“. Първа дружина тръгна с маршировка на юг. От стотина уж готови да избягат никой не дойде при нас.
Това ни смути. „Защо никой не дойде? — питахме се ние. — Как така ги сграбчи войнишката дисциплина и строят? Или пък не им е казано. Ами тези, на които Данелов лично беше казал? Защо и те не дойдоха?“
1. Херния.
471
Изпуснали първа дружина, ние решихме отново да се върнем в града, да легализираме за още един ден Георги Данелов, който вечерта излезе партизанин, но никой още не знаеше това, и се опитаме поне от другите дружини да вземем някой войник. За целта Димо, Георги Данелов и аз отидохме в Неврокоп. Но това едва не завърши с жертви. Снощните изстрели са били тревогата, с която са известили, че са ни забелязали, и веднага бяха поставени засади. Ние бяхме минали между две от тях и се измъкнахме благополучно, като слязохме в реката между тогавашното село Средна и града. Но и този ни опит не даде резултат, въпреки че Стоянка Папалезова и Георги Данелов отново ходиха в казармата.
Полкът се изнасяше. По време на похода към Гърция, но вече по своя инициатива, избягаха само Георги Тончев (Шестак) от с. Долно Драглище и Димитър Кокарешков (Меченец) от с. Белица. Те се върнали самостоятелно в Разложко и веднага се свързали с отряда.
Това беше голям наш провал. Още повече, като се има пред вид небивалият дотогава подем сред народа в резултат на победите на Червената армия. Но се оказа, че едно нещо е да се укрепва вярата в скорошната победа на Червената армия, а друго да си готов да се бориш за тази победа и съответно да носиш риска да изгориш в тази борба.
Безспорно ние допуснахме много грешки. Първо, проявихме наивност, удавайки се на това, че 150—200 души са решени да бягат, и главно по моя вина се ориентирахме отначало към превземане на казармата. Това, както показа и практиката, за тогава беше неосъществима задача. Ние искахме едни наши другари, които дотогава не бяха участвували в никаква акция, които, както се казва, не са обстрелвани, да се решат изведнъж на такова действие с решителни последствия, каквото представлява превземането на полка. А все таки Червената армия беше още далеч от нашите граници.
Второ. Това ни накара да отслабим работата по организирането на бягството на мобилизираните. Ние направо загубихме два дни, докато се убедим, че превземането на казармата е невъзможно при тази обстановка. А времето и без това беше кратко.
Трето. Ние отново проявихме наивност, като повярвахме на Паньо Чонков. А него го било страх и вместо да си признае това, лъжеше нас, че е влязъл във връзка с всички, че е предал паролата и че всичко е готово само и само да се откачи от нас, докато полкът тръгне. А имайки пред вид краткото време,
472
с което разполагахме, ние трябваше да установим пряка връзка с отговорниците по села и да дублираме дадените команди.
Четвърто. Ние не съумявахме да разкрием и своевременно да парираме контраагитацията, която се е водела в казармата сред нашите другари, че „е неправилно да се бяга от казармата“, че „в казармата комунистите са най-нужни, за да могат в решителния момент да вземат властта“ и пр. И тази линия допадна на мнозина.
Пето. Ние надценихме подема сред нашите хора и си въобразихме, че те са готови едва ли не на всичко, достатъчно е само ние да ги призовем, а подценихме силата на войсковата дисциплина, психиката, която се създава там, както и неизвестността, която гнети тези, които трябва да бягат. Едно е да не се подчиниш на мобилизацията и вместо в казармата да отидеш в отряда, друго е да бягаш от казармата, и то от отдалечен гарнизон, макар че някои уверяваха, че така за семействата е по-добре. Това показа и фактът, че и тези, които дотогава правеха гръмки декларации, че са готови да станат партизани, въпреки че им беше казано лично от Данелов, пак не тръгнаха. Ако ние бяхме призовали другарите вместо в казармата да дойдат в отряда, сигурно щяхме да имаме най-малко 40—50 партизани, макар и не добре въоръжени.
Връщахме се с оклюмали глави. Непрекъснато мислех, преценявах всички наши действия и осъждах само себе си. „Как можах аз, старият, опитният партизанин, да допусна това, да се хвана на големите приказки на едни и на нереалната повърхностна оценка на други и да отвличам вниманието си по неосъществими задачи, а да изпусна главното — детайлната организация на бягството.“ В този момент едва ли би се намерил за мене друг по-строг съдник, отколкото бях самият аз над себе си.
Но колкото и да съзнавах своята лична отговорност, от време на време изпадах в някаква ярост, която за щастие потулих в себе си. „Вързани кучета“ — повтарях си характеристиката, която Н. Рачев даваше на такива хора и с това той още повече израстваше в очите ми. Между тези другари имаше такива, които на думи бяха много революционни и всякога готови за най-големи дела, докато им казваш: „Недейте, не бързайте.“ А дойде ли време и кажеш ли им „Хайде“, винаги намират триста по триста причини — лични и даже партийни, — за да скрият истинската причина — страха, който ги лишава от способността да преценяват опасностите, дори и от чисто егоистична гледна точка.
473
134. Създаване на Неврокопския партизански отряд
Трябваше да се връщам назад, в Разложко. Донякъде вървяхме всички заедно. На 7 април денувахме в местността „Каменица“, Кременско землище. Тук обявих създаването на Неврокопския партизански отряд, който по общо изразеното от партизаните желание бе наречен „Анещи Узунов“. За командир на отряда беше назначен Григор Марков Григоров (Страхил), за политкомисар — секретарят на околийския комитет на БКП и член на областния комитет Иван Гулев (Димо), за помощник-командир — Благо Джугданов и за помощник-политкомисар — Георги Данелов.
Подробно уточнихме начина на взаимното ни информиране и връзка чрез легалните другари. Определени бяха и периодически срещи чрез изпращане на другари независимо от това, че не е възникнала някоя нова нужда.
С Борис Попов и Чобан Бойчо продължихме за Разложко. Но колкото повече наближавахме село Добринище, толкова повече мислите ми бяха заети със страшния факт, че е загинал Иван Козарев. Не можех да допусна, че този свръхопитен човек и партизанин е попаднал случайно на засада, и твърдо бях убеден, че е станал жертва на страшно предателство. Затова реших да останем да денуваме в горичката над гара Добринище и вечерта да се срещна с Георги Заариов и се информирам за станалото. Исках на всяка цена да открия предателя или предателите и готвех над тях страшно отмъщение.
Към три часа през нощта на 8 април преминавахме Добринишката река при тепавиците и като видяхме, че къщурката свети, решихме да влезем в нея. Освен другоселците, дошли да тепат шаяк, тук беше и един от собствениците на тепавицата дядо Иван Хаджиев. Като учител в с. Добринище съм живял в къщата на сина му и той ме познаваше добре.
С непресторена болка и строгост го попитах:
— Дядо Иване, кой предаде Иван Козарев? Кой извърши тази страшна подлост, та загина този чуден човек от село Добринище, този пирински орел?
Не знам — едва промълви дядо Иван, и то след второто запитване. Почувствува се, че той се поизплаши.
474
— Още рано сутринта ще отидеш и на всички добринищени ще кажеш следното: „Ако до 6 часа вечерта не ми дадете или кажете (ако той е избягал) предателя, ще отговаряте всички. Повтарям, до 6 часа вечерта. Ако не изпълните заповедта ми, сърдете се на себе си. А ти отговаряш с главата си, ако не съобщиш това на всички добринищени и най-напред на чорбаджиите.“
Дядо Иван като войник повтори дума по дума заповедта ми. След това ние излязохме на шосето, прехвърлихме баира с гробищата и отидохме да денуваме в съвсем младата изкуствена горичка над гарата, откъдето отблизо се наблюдаваше цялото село.
Цял ден ние лежахме, без да подигнем глава, защото можеха да ни видят, приличахме се на слънце и непрекъснато наблюдавахме селото. През деня не се чувствуваше нищо. Но надвечер наизлязоха повече хора и към 18 часа се чу плач по селото. Значи, дядо Иван беше изпълнил поръчката, заповедта ми беше разгласена и нещастните селяни, незнаейки нищо, вече очакваха наказанието, което навярно считаха за справедливо.
Вечерта Георги Заариов не можа да ни каже нищо. Но към 22 часа ние се свързахме с другарите от Банската чета близо до Банско и политкомисарят Паница (Цветко Караджов) ни разказа за голямото нещастие. Случило се беше следното.
На 1 април бако Аврам и Младен намерили новоизлезлите партизани в колибата, в която ги бяхме оставили. Те трябвало веднага да ги отведат в четата. Но вместо да направят това, въпреки моята категорична заповед да не отиват в с. Добринище, докато не се върне Иван Козарев, те решили да отидат в селото и да видят какво става. Без да изкачат дори да се стъмни, четирима души—бако Аврам, Караджата, Мими и Камен, — използувайки лошото време, се спуснали към една керемидарка на около 500 метра източно от селото с намерение оттам да отидат у нашия ятак Георги Заариов.
Предната нощ, на 31 март, Иван Козарев оставил Йовчо (Иван Топалов) в горичката в местността „Св. Врач“ южно от селото, а той влязъл в къщата на Мито Михайлов. Но жена му Мара по съвета на Мито първата нощ след излизането му не си спала в къщи. Тогава той се отбил в някои други хора, информирал се и решил на следващата вечер да отиде у същия ятак Георги Заариов. И тъй като времето било студено,
475
двамата с Йовчо отишли да прекарат деня в плевнята източно от същата керемидарка.
Вечерта времето било страшно. Завалял сняг, а след това задухал такъв вятър, че от виелицата почти нищо не се виждало. Използувайки това време, Козарев и Йовчо се придвижили от плевнята до керемидарката и влезли в нея. Тук Козарев оставил Йовчо и багажа си и само с пистолета се подготвил да влезе в селото.
Между пристъпите на виелицата четиримата другари видели, когато Козарев и Йовчо излезли от плевнята и тръгнали към селото, но не забелязали, че са влезли в керемидарката.
Вземайки ги за полицаи, които са били на засада около плевнята и сега си отиват, те, разделени на две, тръгнали след „ полицаите“ и ги задминали.
Без да ги е видял, Козарев тръгнал след една от двойките, но не по пътя, а встрани от него. В едно от затихванията на бурята те се видели, но не се познали. Козарев, предполагайки, че селото може да е блокирано, се усъмнил в тях и продължил право напред, навярно с разчет да ги изпревари и да влезе в изкопания път, където е по-ниско и тъмно. Но и те бързо и незабелязано се придвижили напред по пътя и застанали точно срещу мястото, където Козарев се бил насочил да влезе в пътя.
— Горе ръцете! — извикали му те с насочена в него пушка.
— Е де! Е де! — за да спечели време, казал Козарев и дигнал пистолета.
Но изстрелът на насочената в него пушка го изпреварил. Завъртайки се и падайки смъртно ударен, той също дал изстрел. И въпреки че Козарев паднал само на 5—10 крачки от тях, двамата даже не отишли при него да му вземат пистолета, а избягали, защото мислели, че наоколо има още полицаи.
Козарев безспорно не е могъл да допусне, че без негово разрешение някой от другарите му ще тръгне след него към с. Добринище. След като се осведомил, че се очаква блокада, съвсем правдоподобно е той да е счел, че тези двамата на пътя може да са полицаи. Та нали, за да избегне засадата, той тръгнал не по пътя, а встрани от него. А когато те отново са го посрещнали на мястото, където е искал да влезе в пътя, още по-вероятно става това да са полицаи. И, естествено, се е хванал за пистолета.
476
Но другите? Вместо да допуснат, че е вероятно да се срещнат с него, защото са знаели, че той е в Добринище, помислили, че това е полицай!
Така недисциплинираността на тези другари — рядко явление в нашия отряд — доведе до такъв печален факт, че те станаха убийци на първия партизанин в нашата страна — пиринския легендарен стрелец и храбрец, само при мисълта за среща с когото полицията трепереше, чудесния човек, другар и комунист.
Това съобщение ме потресе и дълго време не можех да съобразя какво да кажа на другарите. В мене живееха заедно вече цяла седмица голямата болка от загубването на този чудесен другар, гордостта, че мога да се нарека един от най-близките му другари и страшната ярост срещу неговите убийци. Горях от жажда за възмездие. От един път почувствувах умора. И вече, без да помня всичко, защото в главата ми се сменяваха картини от нашата бойна дружба, от неговия героичен живот и трагична кончина, изслушах по-нататъшния разказ, от който запомних само това: „Йовчо се е откъснал и го няма. В Дъбовец другарите Никола Рачев и Кръстю Стойчев разследвали случая и наложили наказания на виновните.“
След няколко дни заедно с четата отидохме в Усевата колиба, където беше слязла и Белишката чета. Тук докладвах пред ръководството за своята работа през този период. Но дали защото всички бяха още потресени от трагичния случай с Иван Козарев или защото те не се чувствуваха така отговорни за неуспеха да вземем войници от 39-и пп, не знам, но те даже не ми направиха никакъв упрек.
На това място за кратко време се събраха много партизани. Тук бяха Белишката и Банската чета. Освен това само от 1 април насам бяха излезли нови партизани: от Белица — 18, от Якоруда — 12, от Добринище, Банско, Елешница и др. Повечето от тези партизани бяха без оръжие, а една част въобще не умееха да боравят с него. Нужно беше да ги въоръжим, да ги обучаваме да боравят с оръжие и на партизански похвати на действие; да им предадем своя вече немалък боен опит.
Нуждата от това се почувствува веднага. На другия ден след излизането на якорудските другари дойде голяма група полиция. С въоръжените и вече опитни партизани ние заехме
477
две позиции: едната на Торици за преграждане пътя на полицията, която се очакваше откъм с. Белица, и другата — по ската, южно и източно от колибата. А новите бяха в самата колиба и в гората около нея.
Полицаите — около 30—40 души — дойдоха до Зебековия овчарник, докъдето беше копно, поседяха там и се върнаха. След това в продължение на ден и половина обучавахме всички с пистолет и проведохме стрелба с по три патрона. А съвсем неподготвените продължиха да се обучават с пушка. Щабът състави програма за обучение в партизански начин на действие, като бяха включени и теми: по охрана на място и в поход; излизане, от обкръжение; действие в населено място и в здание; действие с хладно оръжие и прочее — общо около двадесет теми.
Наред с това ни натиснаха нови тревоги. Гнетеше ни положението на откъснатост. Рачев беше слизал до Якоруда, Баня и Разлог, за да организира връзката с Горна Джумая и София, но още нямаше резултати.
Фашистката власт беше започнала вече интерниранията, а по-късно отново бяха връчени повиквателни заповеди на голяма група другари за черните роти. Мнозина от тях не се подчиниха и станаха партизани. Но за голямо наше съжаление и този път, за немалка част от повиканите заповедите на фашистката власт си останаха по-авторитетни, отколкото тези на партията, и упорито отказваха да станат партизани. Във връзка с горното предстоеше голяма работа по приемането на идващите при нас нови партизани и по разобличаването и ликвидирането на резултатите от лошия пример на другите
В това време предстоеше преброяването на дребния рогат добитък с цел да бъдат обложени стопаните с данъци и наряди от месо, мляко, вълна и пр.
В духа на взетите вече решения ние движехме успоредно всички задачи:
— пишехме писма до представителите на властта и други общественици във връзка със започналите репресии срещу народа и предупреждавахме за заслуженото възмездие, което ги чака;
— пишехме позиви и заповеди до народа да не подкрепя фашистката власт, да не дава нищо — нито продуктите си, нито труда си на германците;
— издадохме заповеди до реквизиционните комисии, с които ги предупреждавахме да се откажат от тази си служба на фашистката власт, ако искат да избягнат наказанието
478
за противонародната си дейност, и до полицията и акцизните власти във връзка с преброяването на добитъка, с която им се забранява да излизат на повече от 1 километър навън от населените пунктове и да вземат рушвети от стопаните, в случай че намерят укрити недекларирани овце;
— на групи тръгнахме по селата с цел да вземем новоизлезлите партизани и да организираме излизането на следващите;
— започнахме изпълнението на плана по изземването на оръжието, раздадено на различните органи на фашистката власт и отделни лица. Набавяхме храни, закупувахме оръжие и пр.;
— изпратихме първата връзка с Неврокопския партизански отряд — другарите Спас Тантилов и Нако (Васил Попов).
Оттук другарите Никола Рачев и Кръстю Стойчев заминаха за Разлог да се свържат и доведат Разложката чета.
В това време членът на областния комитет на партията и политкомисар на Горноджумайския партизански отряд Дончо (Стойне Лисийски) изпратил партизанина Драго (Георги Джоджов) от Разлог, който беше презимувал при тях, да се свърже с нас. Заедно с него Никола Рачев замина при Горноджумайския отряд в местността „Тъпането“ в Рила — техния зимен бивак.
От този момент връзките ни с горноджумайските другари отново станаха регулярни.
След като поставих задачи на четите, включително и по изпълнението на учебната програма, част от която беше възложена на Александър Касиянов — запасен офицер, — с група партизани заминах отново в района на Банско, Баня, Добринище, Елешница. Ние събрахме всички излезли партизани от този край. Въоръжавахме ги както можехме. (Помня добре, че Владо Молеров даде една карабина и една дълга манлихера, останали от баща му. Иван Калайджиев даде пушка и пр.)
В това време се извършваха превозки за 39-и пп с влака до гара Банско и оттам до Неврокоп с камиони, конски и волски коли. Говореше се, че се превозват оръжие и бойни припаси, което безспорно много ни интересуваше. Затова превозните бяха под непрекъснато наблюдение от младежката бойна група в Банско: Костадин Бергов, Георги Димитров Тренчов, Лазар Александров Тренчов, Борис Милушев Велинов и др.
479
От „Балкона“ [1] ние видяхме, че към нас тича младежът Костадин Бергов. Той ни съобщи, че на гарата са пристигнали материали за полка в Неврокоп и веднага са почнали да ги товарят на камиони. Материалите били малко — сандъци и повечето денкове. Сандъците били натоварени на камионите и охранявани, а денковете — на каруци и волски коли. Между коларите имало и двама добринищени.
Ние преценихме, че това могат да бъдат дрехи, платнища, обувки, раници и пр., каквито също много са ни нужни. Преценихме също, че коларите навярно ще си пренощуват в Добринище, защото беше доста късно следобед, и ще тръгнат за Неврокоп рано сутринта. Затова решихме, преди да съмне, да слезем в местността „Лошин“, да причакаме колите, да вземем имуществото и да го скрием временно в склада, подготвен край шосето още от есента.
През нощта с Чобан Бойчо влязохме в Добринище, научихме кои са коларите и че наистина са спрели в селото да нощуват. Даже влязохме в двора на единия и проверихме какво карат. Това бяха ботуши и платнища.
Стигнахме в Лошин на разсъмване и чакахме там до вечерта. Но коларите не минаха. Те починали малко в селото, тръгнали веднага след полунощ и ни бяха изпреварили.
Върнах четата отново към Банско, взех със себе си Мануш и отидох в Лъките — Елешнишко землище, където имахме среща с Васил Грамбелов. Там разбрах, че от Елешница е излязъл нов партизанин. Но Васил Грамбелов се свиваше от язвата си, а и Мануш се почувствува неразположен. Затова ги изпратих към четата в Пирин, а в Елешница отидох сам.
135. Първото завладяно от партизаните село
На 28 април вечерта край с. Елешница се срещнахме със Саздо (Михалко Проюв), Петруш (Атанас Клечов), Делчо (Йордан Козладеров), Методи Белюв и Кръстю Томанов. В ливадите край реката Георги Дивизиев, който тази вечер стана партизанин,
1. Партизанско название на местност в полите на Пирин на около 2 км ю.-и. от Банско.
480
ни каза, че в селото има двама полицаи и ядат агне в кръчмата на Илия Ландин. Това бяха полицаи, дошли във връзка с преброяването на овцете, и навярно агнето, което са яли, беше подкуп от някой скотовъдец, за да не му записват укритите овце.
Не на шега се ядосах. „Как смеят полицаите да не изпълняват нашата заповед!“ Това беше чудесен случай отново да покажем, че ние не само заповядваме, но и умеем да търсим сметка от онези, които не изпълняват заповедите ни; да извършим една не лоша политическа работа, явявайки се отново в защита на народа, и да вземем оръжието на полицаите което от ден на ден все повече не ни стигаше.
— Ще ги хванем в кръчмата — казах аз и веднага разпоредих двама да застанат от двете страни на улицата, двама на вратата, а аз ще вляза вътре и с бомба и автомат ще респектирам всички присъствуващи.
Но за да имаме още една пушка, веднага отидохме в къщата на горския Кръстю Манев, който беше наш човек, взехме му пушката, а след това взехме и него.
Когато се втурнах в кръчмата, тя беше вече празна и само кръчмарят миеше чашите на мивката.
— Къде са полицаите? — попитах аз.
— Току-що излязоха. Отидоха да спят в общината — отговори той.
Без да се бавим нито минутка, ние се втурнахме към общината. Тя тогава се намираше в зданието на бившето читалище, до черквата. Блъснахме вратата и влязохме вътре. Осветявайки хората с електрическото си фенерче, извиках:
— Горе ръцете! — и виждайки, че това са въоръжена група селяни, веднага попитах: — Къде са полицаите?
— В старата община — почти хорово отговориха те.
Ние бързо обезоръжихме селяните, натикахме ги в една стая, като им заповядахме да легнат, оставихме при телефона разсилния Георги Политов със задължение да се обажда на повикванията, да дава установените пароли, че е мирно и тихо, но нито дума да не казва за това, че ние сме в селото, и веднага отидохме при старата община.
Старата община беше солидно за Елешница здание. Отпред то беше почти триетажно, а отзад стряхата му едва не спираше в скалата. В задната част на двора, долепена до общината, имаше и друга сграда. На втория етаж в нея живееше кметът. Отпред имаше около два метра зид. Така че този комплекс представляваше
481
малка крепост. Полицаите бяха в ъгловата стая на втория етаж над входа.
Ние заехме позиция около общината и изпратихме горския Кръстю Манев да предложи на полицаите да се предадат. Те обаче отказаха и навярно се опитаха да избягат или да заемат позиция в другата стая. Но точно под нейния прозорец беше Методи Белюв. Усетил, чете се опитват да отворят тихо прозореца, той се пресегнал, потропал с. пушката си по него и те се върнали.
От Бандаковата къща, от другата страна на улицата, аз се показах над зида точно срещу прозореца на полицаите и извиках:
— Ако искате да спасите живота си, предайте се веднага! Иначе ще изгорите като мишки.
И полицаите отвориха прозореца. През него подадоха пушките си, амунициите с пистолетите и патроните и след това слязоха долу. Единият от тях беше онемял от страх и до края не можа да проговори. Запитах другия полицай:
— Защо този полицай толкова се е изплашил? Нали ви казахме, че ако се предадете доброволно, нищо няма да ви направим. Или има някакво престъпление?
— Защото не сме изпълнили вашата заповед да не ядем агне. А той е хващан и друг път в Белишкото от Никола Рачев през 1942 година и предупреден — подробно отговори другият.
Упорство прояви кметът, когото някои наши другари от Елешница считаха за добър. Няколко пъти спокойно му предложих да излезе или да отвори и му казах, че искам да разговарям с него. Но той отказа. Тогава поисках да предаде пистолета си. Той пак отказа.
— Подайте ми бухалка — извиках на другарите си аз.
— Дай им пистолета, моля ти се — чу се плачлив женски глас и още не повторил предупреждението, кметът подаде пистолета си през прозореца и пак веднага се скри. Тогава издиктувах заповед: „Да не извършва никакви насилия над населението, да не провежда реквизиции и граждански мобилизации и пр.“
С това властта в селото беше обезоръжена и ние фактически бяхме го превзели. Оставаше да се вземе оръжието на секретар-бирника и на общинския служител Зафир Политов.
Но апетитът идва с яденето и ние решихме да проведем и митинг. Затова, преди да изземем останалото оръжие, изпратихме разсилния да бие барабана. Продиктувах му следния
482
текст на съобщението: „Партизанският отряд ни е на гости. Всички да запалят борина и да излязат на Бунаре (единственото площадче тогава) на митинг. Никой да не се опитва да напусне селото, защото е блокирано.“
Ние тръгнахме да събираме оръжието и слушахме бодрото тупкане на барабана в нощта. Методи Белюв отиде за гайдарджията и на Бунаре писна гайда. Започнаха тук-таме да светват прозорци, да се виждат запалени борини и се тропа по къщите. Навярно хората се оглеждаха и се готвеха да излязат на митинга. Аз трескаво обмислях речта си, в която ми се искаше наред с разясняване на обстановката, на програмата на Отечественият фронт и призива към народа за борба срещу фашистката власт да изкажа похвала и благодарност към елешничани, които изпълняват нашите призиви и се съпротивяват на фашистката власт.
Но в този момент заваля проливен дъжд и нямаше изгледи да спре скоро. Явно беше, че митингът ще се провали. Затова повторно пуснахме барабана, вече с друго съобщение: „Поради дъжда митингът се отлага. Никой да не напуска селото без разрешение от партизаните.“
Мокри до кости, натоварени с 8 пушки, 4 пистолета, 4 бомби, патрони и храни, под непрекъснатия дъжд ние поехме към Пирин, където в подножието му, на Балкона, ни чакаше четата.
Същата нощ Чавдар с една група партизани беше нападнал горския пункт и пътната секция в Банско и взели две пушки с патрони и някои вещи.
Но донесените пушки пак се оказаха недостатъчни. В отряда бяха дошли нови партизани. Само от Банско през тези дни бяха излезли 6 души: Костадин Бергов (Индже), Борис Велянов (Велко), Георги Пинин (Гьорче), Иван Г. Радонов (Льотчик), Милет Скабрин (Милуш) и Христо Лалев (Снежко). А още на 8 април бяха станали партизани Александър Смедарчин от Банско и Георги Калинков от с. Добринище. Освен това трябваше да се отнесе оръжие и за новоизлезлите само от селата Белица и Якоруда над 30 партизани.
30 април прекарахме в местността „Широка падина“ близо до Банско, където цял ден ни валя сняг. Затова последният излязъл партизанин Христо Лалев беше наречен „Снежко“.
Вечерта поехме за местността „Дъбовец“ и преспахме в една плевня. Попътно с няколко партизани се отбихме при един овчар и взехме пет агнета. А още предния ден комсомолките от Банско ни бяха изпратили цял чувал кекс. Снабдили се
483
бяхме и с достатъчно хляб. Значи, този Първи май се готвехме да посрещнем сити.
Изпратих другарите с агнетата при четата и отидох към с. Баня за връзка. След като уредих срещи на следващата вечер е Никола Рачев и Кръстю Стойчев и другите другари от с. Баня, на разсъмване пристигнах при четата.
С малки изключения другарите не можаха да спят от студ.
През останалата част от нощта се придвижихме само до местността „Тръстеник“, където денувахме, и към сутринта на 3 май пристигнахме в местността „Кукувица“, Белишко землище.
Другарите тук също бяха провели някои акции. На 19 април бяха нападнали гагера на гара Белица, на 2 май — кооперативната дървообработваща фабрика.
Тук първата ми грижа беше да се затегне дисциплината в отряда и да се започнат усилено занятия по бойната подготовка на партизаните. Това беше чудесно време за занятия, за подготовка. Фашистката власт, очаквайки идването на жандармерията, не проявяваше особена активност при преследването на партизаните. Това беше време на затишие. Затишие пред буря.
За няколко дни поставихме в ред охраната и разузнаването и започнахме усилени учения. По-голямата част от партизаните се отнесоха най-добросъвестно към тези марки, в това число и към ученията. Минко Попов например, макар и по-възрастен, облян в пот, тичаше заедно с младежите, към чиято чета се беше приобщил за обучение.
136. Учебна тревога
След като вече бяхме провели доста занятия с различните групи партизани (в зависимост от предварителната им подготовка), в това число и учение по пробив и излизане от обкръжение, проведохме учебна тревога.С цел да се създаде обстановка,близка до реалната, не казах никому. Лично инструктирах часовите от двата нощни поста кога да дойдат да ме събудят, какво и как да ми кажат и легнах да спя.
Съгласно уговорката към 2 часа пръв дойде Йосиф Шопов (Младен), събуди ме и уж тихо доложи: „Другарю командир”
484
отгоре се движи колона войска и оставят постове, заграждат Кукувица.“
— Добре. Продължавай наблюдението, за да разбереш наистина ли заграждат и къде оставят постовете! — обувайки се, тихо казах аз и „събудих“ вече събудилия се отряд.
— Без всякакъв шум прибирайте всичко, развалете колибите, замаскирайте бивака и се стройте. Командирите при мене! — тихо, но лаконично заповядах аз.
— Другарю командир. Отдолу се движи колона и. . . — доложи запъхтян долният часови. Но по същия начин и той отиде да „наблюдава“.
След като се посъветвахме в ръководството, обявих решението си: „Войска и полиция огражда Кукувица. Ние ще се изтеглим към Бреза. Трябва да се измъкнем, преди още да сме открити и преди да е оградено и откъм тази страна. Но с пълна готовност за пробив, защото няма гаранция, че вече и оттам няма постове.“ Назначих четата, която да извърши пробива и организира челно и странично охранение, построих колоната, натоварена с цялото имущество, включително и казаните, дадох указания на дежурния кога да снеме часовите и организира с тях тилово охранение и накъде да се изтеглят и тръгнахме.
На разсъмване спряхме в долния край на поляната в местността „Бреза“, организирахме охраната, изчакахме да се приберем всички и направо започнахме разбора на проведената тревога. И чак тогава партизаните разбраха, че това не е истинско излизане от обкръжение, а учение. Но това имаше голямо значение за дисциплината, за отношението към ученията. Партизаните се убедиха, че обкръжението не е така страшно, защото ние вече умеем да организираме успешно излизането си от него, и се преубедиха в това, колко е необходимо да се учим.
Акциите на отряда не преставаха. На 8 май група партизани, ръководени от зам.-командира на зоната Яне (Ив. Тричков), нападна държавното и общинското горско стопанство в самото село Белица, откъдето бяха взети около 200 000 лева, гумени цървули и много храни, голяма част от които бяха изкарани близо до складовете-землянки с две волски коли. В тази акция взе участие и една от бойните групи ремсисти в селото и горският Никола Русков. След акцията те излязоха партизани.
Същата нощ партизани влязоха в селата Долно Драглище, Горно Драглище и Добърско и иззеха пушките, раздадени на
485
някои селяни. От 9 до 11 май други групи партизани нападнаха три горски пункта в Якорудско землище и взеха 5 пушки и някои кухненски принадлежности.
След проведената на 8 май акция в Белица дойде войска и полиция. Една колона от около 150 души тръгна по пътя към Тевницко. Ние провеждахме линия да не се бием с войската, освен когато няма друг начин да се изскубнем. Затова заехме странична позиция над пътя при височината Високото тепе, а една част — близо до складовете, където бяха укрити взетите хранителни продукти, в готовност по сигнал да открием огън.
Идвайки явно неохотно, войниците с.е държаха като на обикновен поход. Някои от челната походна застава бяха турили в дулата на карабините си иглика. Ние ги пропуснахме, въпреки че бяхме в изгодно положение. Те отидоха донякъде и се върнаха в Разлог.
На 11 май в Разлог пристигна жандармерия. Тя беше създадена специално за борба с партизаните в Разложко и комплектувана с офицери, подофицери и войници изпечени главорези, голяма част от които кадрови полицаи.
Фашистката власт предварително беше извършила известна подготовка: съставени са били списъци на лицата, заподозрени в ятаческа дейност; обмислено е било въвеждането на режим за движението извън населените места; въведен беше вече строг полицейски час и пр.
След съвещание между околийските органи на фашистката власт, гарнизона и командуването на жандармерията още на 11 май вечерта жандармерия и полиция заминават за селата Якоруда, Белица и Елешница и заедно с местните фашисти започнали арести. От с. Белица са били откарани в Разлог около стотина души. арестувани още веднага след акцията на 8 май. Проведени били арести ивдругите селища — Банско, Разлог и др. Голяма част от арестуваните—близо 200 души — са били интернирани в различни краища на страната. А най-заподозрените бяха оставени в жандармерията за по-нататъшно разследване.
486
137. Боят при «Равен»
На 13 май една чета от 20 партизани начело с помощник-политкомисаря на зоната дядо Георги (Георги Топалов) замина за с. Долно Драглище да извърши акция. В състава на четата влизаха всички другари от селата Горно и Долно Драглище (без Надежда Мадолева), а именно: Георги Топалов, синовете му Иван (Йовчо) и Димитър (Спартак), Цветко Караджов (Паница), Г. Тончев (Шестак) и от с. Белица: Димитър Зотев, Гоце Топалов, Йосиф Кутлов, Серги Чонков, Димитър Даракчиев, Сава Стенчин, Г. Лютков, Никола Мадолев и младежите: Костадин Мадолев, Серафим Алексиев, Иван Апостолов, Георги Сачков, Никола Банков, Юсеин Къшов и Петър Алекоев.
През нощта на 14 срещу 15 те извършили снабдителна акция, като изнесените от магазина храни укрили в предварително подготвената база-землянка.
Жандармерия, полиция и взвод войска, излезли в този район, обикаляли и стигнали чак до курорта Семково, но не попаднали на никакви следи. Напротив. Партизаните ги забелязали и ги наблюдавали дълго време.
През следващата нощ четата слязла в местността „Равен“ и спряла да денува в една падина. Отчитайки неудобството за охрана и отбрана, дядо Георги поставил два поста — един редовен, по-далече, в състав: Гоце Топалов, Димитър Зотев и Никола Мадолев и един междинен за непосредствена охрана — Цветко Караджов, Йосиф Кутлов и Серги Чонков.
На 16 май партизаните спали спокойно в долчинката, докато тези, които трябвало да ги охраняват (първият пост), се разпуснали. Даже на светло те се движели, за да си намерят по-удобно място, а след това легнали. Но наблюдаващите от отсрещния хребет полицаи забелязали това движение и насочили колоната, която слизала по равенския хребет. Същевременно към поста свърнала част от слизащата по пътя колона.
В 13 часа жандармерията вече заела хребета. Предната двойка от свърналата към поста група се натъкнала на спящия пост и открила огън. Гоне Топалов и Димитър Зотев, не дали нито изстрел, побягнали и се измъкнали, без дори да отидат и съобщят на другарите си. Партизаните от близкия пост Йосиф Кутлов и Паница побягнали към четата и съобщили, че
487
отгоре са заградени, но нямайки никакви наблюдения, повече не могли да кажат ни що.
Старият септемвриец дядо Георги запазил самообладание и успял да внуши такова и на другите. Той разделил четата на две групи със съответни командири и ги повел по два скрити подстъпа нагоре към билото, надявайки се да изведе четата на югозапад.
Но хребетът предварително бил зает. Жандармеристите били оставили картечници на позиции. И когато дядо Георги се подал на края на гората, за да огледа местността, картечен огън го покосил. Преди да изпадне в безсъзнание, той дал команда партизаните да се изтеглят надолу. Синът му Димитър (Спартак) стрелял в офицера, който наблюдавал с бинокъл, и го ранил.
Положението на оградените партизани станало още по-тежко. Те били значително разстроени. Мястото, което заемали, е ниско и обрасло с дребна гъста гора. Заелите околните хребети вражески картечници стреляли по посока на всяко разлюляно дърво, което им показвало, че там се движат партизани.
Отрядът тогава се намираше в местността „Бреза“. Картечният лай отчетливо се чуваше при нас. По стрелбата стана ясно, че това не е обикновена среща и престрелка, а че четата е попаднала в тежко положение.
Другарите от с. Белица безпогрешно определиха мястото на боя. По решение на щаба една група силни и познаващи местността партизани под командуването на зам.-командира на зоната и командир на Разложкия партизански отряд Иван Тричков замина в помощ на обкръжената чета. Тяхната задача беше по най-късия път да излязат в тила на жандармеристите, да ударят по тях и по такъв начин да дадат възможност на другарите да се измъкнат от обкръжението.
Мина много време, а боят продължаваше. От време на време се чуваха картечни редове и отделни изстрели, което показваше, че огънят се води вече по отделни хора. Тревогата за съдбата на другарите беше изписана по лицата на всички. Но това особено личеше по лицата на Надежда и Георги Мадолеви, защото в тази чета бяха бащата и двамата братя на Надежда и двамата братя на Георги. А дали е стигнала четата с Иван Тричков и дали е влязла в боя, не можеше да се разбере.
Шепата храбреци, вече значително разстроени, продължават да се бият с далеч превъзхождащия ги противник. Падат ранени и убити. Загиват младежите Георги Сачков (Кракра),
488
Никола Банков (Кочо) и Иван Апостолов (Калин). Сава Стенчин, ранен в гърдите, и Димитър Даракчиев — в краката, настоявали залегналите другари да се изтеглят, а те да ги прикриват с огъня си. Сава изпада в безсъзнание, а Димитър изпраща последния си куршум във врага. И двамата така биват заловени живи. Георги Тончев (Шестак) със счупена от вражески куршум пушка, използувайки войнишката си униформа, се приближил и се нахвърлил на един жандармерист да отнеме оръжието му, но сам бил заловен. Отделни партизани самостоятелно се промъкват през обкръжението. С бой се измъква Серафим Алексиев, накрая останал сам.
Най-организирано излязла една група младежи — Костадин Мадолев, Юсеин Къшов, Петър Алексов. — водена от Спартак. Благодарение на своето хладнокръвие и героизъм той застанал начело и ги повел. Обстрелвайки жандармерийски и полицейски постове и обсъждайки всеки ход, те пребягвали обстрелваните и препълзявали откритите места, прегазили буйната Белишка река и въпреки картечния огън благополучно се изтеглили на североизток.
Надвечер започнаха да пристигат останалите живи партизани. Гоце Топалов и Димитър Зотев не се върнаха в отряда, а отишли в Родопите. Никола Мадолев, останал без патрони, се укрил в шумата, но бил хванат. Серги Чонков се беше откъснал сам. Той скитал известно време някъде другаде и впоследствие бил заловен. Йовчо (Иван Топалов), както се разбра по-късно, попаднал на войници от артилерийското поделение. Взаимно те се разминали, без да си стрелят. Така той се измъкнал на юг и укрил, но доста време беше в неизвестност. След това отново дойде в отряда.
На 18 май в с. Белица били издигнати бесилки и обесени полумъртвите заловени партизани Сава Стенчин и Димитър Даракчиев, а в Драглище — Шестак (Георги Тончев). На 4 юни бил убит заловеният Никола Мадолев, а на 10 юни — Серги Чонков.
Това беше първото и единственото поражение на нашия отряд. То накара мнозина да се стъписат. Ние направихме сериозни изводи от този факт. В същото време това беше първият успех на жандармерията в бой срещу партизани, и то още в самото начало на нейното идване. Окуражени от това, жандармерия, полиция, войска, местни контрачети тръгнаха на лов за комунисти и партизани.
489
138. За полагане на клетва
В това време целият Разложки партизански отряд се събра в Рила. Искахме заедно тържествено да положим партизанска клетва. За да бъде и обедът подходящ, Н. Рачев и други партизани слязоха в Дагонова махала и докараха една крава с голямо теле. Донесоха и хляб, а и ние, както винаги, си построихме фурна, за да си изпечем хляб от брашното, взето при акцията на 8 май. Отрядът се изтегли нагоре в местността „Джунджорова вода“, над Торици, и се разположи много удобно в една рядка гора зад рекичката. Пред нея беше малък каменист и тревист хребет, образуван от речния нанос, а пред него — поляна с чудесен обстрел.
Бяха напалени огньове. В казаните се вареше обяд. Във фурните се печеше хляб. Над дърветата се стелеше дим. В лагера цареше оживление.
Отрядът по чети беше построен за тържествено полагане на партизанска клетва. Тържеството започна с литературно-музикална програма — стихове от Ботев, Никола Вапцаров, Смирненски, и революционни песни, а след това тържествена проверка. Започна извикването на имената на загиналите революционери и партизани от нашия отряд. Хорът запя „Вий жертва паднахте“ и отговорите се надвикваха с песента. Всички се вълнувахме много.
В този момент се даде автоматен и пушечен залп по нашия пост, който беше на разклона на шосето и пътя за Бреза. Песента секна. Престанаха извикванията и отговорите. Но никой не мръдна от мястото си, не наруши строя, а само обърнаха глави към нас — ръководството.
— Командирите на чети при мене! Огньовете не гасете! — решен да приемем боя тук, на тази хубава позиция, изкомандувах аз.
Веднага изпратихме младежката чета вдясно да пресече шосето и заеме за отбрана подхода откъм тази страна. Една чета замина право напред, по посока на изстрелите. Нейната задача беше повече разузнавателна. С нея тръгнах и аз. Една група изпратихме вляво, също с разузнавателна задача по посока към Якорудското. А основната част зае за отбрана хребетчето пред бивака.
490
Групата, с която бях и аз, пое надолу и бързо излезе на пътя под поляната. Там попаднахме наследи от ботуши. Няколко души се бяха изкачили по изкопа и отишли към малката гориста височинка вляво, около която извива пътят.
Двамата с Лютак (Георги Лютков) се повърнахме малко, навлязохме в гората и маскирайки се в големите храсти брусника, пълзешком доближихме до самата височинна, която отгоре имаше и камъни.
Допълзявайки на около 30—40 крачки до височината, между камъните видях войнишка глава с каска, обърната с тила към нас. Той или беше седнал, или пък беше залегнал зад оръжие, насочено нататък. Предполагайки, че там са и другите, измъкнах халката на гранатата си в готовност да я хвърля по тях. С лявата си ръка дадох знак на Лютак, който беше на десетина крачки назад, да спре и заднешком отпълзях към него.
— Войник от артилерийското отделение ли е или жандармерист? — показвайки каската, попитах аз. [1]
Подготвяйки се за стрелба, той го погледа внимателно и отговори:
— Войник.
Тогава реших да не хвърлям бомбата и отпълзяхме назад. Ясно беше, че това поделение е заело позиция на удобното за преминаване място от Усевата колиба към Белишко землище, което за нас не представляваше опасност. Ние се върнахме на главната позиция, където бяхме решили да приемем боя, разбира се, ако те се опитат да нападнат лагера ни.
Малко след като се стъмни, четите оставиха само постове и се прибраха в лагера. Не се беше върнала само групата, изпратена на разузнаване към Якорудското землище. Изведнъж от височинната, на която ние видяхме войника, и от цялата позиция вдясно от нея (надолу) започна яростна картечна и пушечна стрелба, но не по посока към нас. Ние настръхнахме. „Дали пък нашата група беше решила да се върне през Усевата колиба, та попадна под огъня на този картечен пост?“ Но в същото време се чу говор в горния край на лагера. Другарите току-що се бяха върнали.
— Значи, нещо им е шумнало — подметна някой.
1. Скоро дошлите партизани, между които беше и Лютак, твърдяха, че жандармеристите носят плитки каски, по което се различават от другите войници. А ние продължавахме да избягваме боя с войниците от арт. отделение.
491
— Ето колко им е бил куражът — съзнателно поставих този въпрос аз. Нужен ми беше повод да покажа, че при запазване хладнокръвие и при добра организация ние винаги можем да ги разбием въпреки доброто им въоръжение.
На другия ден стана ясно, че откъм Якорудско към Торици се е движело малко войсково поделение и по него е била тази паническа стрелба. А заелите позиция са били жандармеристи и на височинната е бил цял картечен разчет, което се виждаше от купчината гилзи на позицията. Така, благодарение на заблуждението ни, тези жандармеристи на височината останаха живи. Сутринта, слизайки към Белица, те подпалваха всяка колиба, която се намираше на пътя им. Задимя белишкият дял на Рила.
Ние се тюхкахме, че не открихме навреме това и че не устроихме засади на пътищата за връщането им, за да избием поне десетина души от тях. Иван Тричков с една група се спусна към Белица с надежда да догони някои от тях и ги накаже за палежите. Но те палели и бягали бързо надолу. С група партизани, главно от Якоруда, заминах към Якорудско землище, за да устроим засади около множеството къщи и колиби, та ако дойдат да палят и тях, да ги избием. Но там никой не дойде.
139. «Атаката» на височината над «Влашка нива»
Разузнаването донесе, че на височината североизточно от местността „Влашка нива“ има разположен на позиция тежкокартечен взвод. Това беше господствуваща над околната местност височина, от която можеше и да се наблюдава и да се води огън от далечни разстояния.
Настоях пред щаба да атакуваме тази височина, като обосновах целесъобразността на тази атака с необходимостта да внушим увереност у партизаните и да създадем настъпателен дух. Поех лично да организирам и водя атаката. Предложих да изберем най-опитните партизани, и то измежду тези, които доброволно пожелаят да участвуват в атаката. Другарите се съгласиха.
492
Когато обявих пред партизаните, че щабът е решил да атакуваме и унищожим тежкокартечния взвод на тази височина, и казах, че участието в атаката е доброволно, болшинството от партизаните заявиха, че желаят да участвуват. От тях сформирахме три чети и отделни групи за връзка и за отвличане вниманието на врага. Никола Рачев само каза „Не може и тримата“ и отстрани брат ми Иван (Льотчик) от една от четите. Това беше, от една страна, грижа за нас, а от друга, показваше, че все пак другарите мислят, допускат, че мнозина от нас не ще се върнат.
Планът за атаката беше съставен подробно. Разчиташе се на това, че тежката картечница не е оръжие за близък бой, а във взвода освен картечници и карабини друго няма. Ние бяхме изучили добре скритите подстъпи и по тях незабелязано от три страни можехме да се изкачим на височината и с бомби и в ръкопашен бой да унищожим взвода.
След като пристигнахме на мястото, откъдето се наблюдаваше височината, поставих задачи на четите, указах подстъпите, начина на скрито придвижване и охрана, мястото, времето и сигнала, по който да се хвърлят няколкото бомби, с които разполагахме, преди да се скочи в самата позиция. Ако някои се предадат, ще вземем и пленници и след това можем и да ги пуснем, за да разлагаме врага. С едната чета тръгнах аз, а с една от другите чети — Ал. Касиянов.
Четите бързо и скрито заеха изходното си положение. В определеното време попъплахме по височината и скоро изскочихме на нея. Но враг там нямаше. Жандармеристите току-що бяха напуснали височината и побягнали по посока на Тевницко. Случайно съвпадение ли беше това или, изплашени, те не изчакаха атаката ни — трудно може да се каже.
Въодушевени от успешната си „атака“ и убедени, че жандармеристите избягаха, ние се спуснахме да ги гоним. На нивите в Тевницко видяхме един циганин. Той ни каза, че жандармеристите са слезли от височината с две картечници на гръб, натоварили ги на коне и ги погнали надолу към Янчов мост. Ние се опитахме да ги настигнем и слязохме доста надолу по билото. Даже по едно време някои от другарите казаха, че са чули как картечниците или сандъчетата хлопали по железния самар на бягащия кон. С псувни по техен адрес ние се отказахме да ги гоним и се върнахме.
Тази „атака“ без нито един изстрел на изоставената височина имаше голям ефект. Участвуващите в нея партизани се чувствуваха победители. Те бяха убедени, че дори и жандармеристите
493
да откриеха огън, по начина, по-който се проведе атаката, унищожаването им беше сигурно, и то без или със минимални жертви. Този ден това беше темата на разговор в целия отряд.
140. В долината на спасението
Това е една висока, равна, закътана поляна почти на границата между гората и клека в местността „Гроок“, на която се премести отрядът.
Тук от 24 до 26 май се проведоха партийно и младежко събрание и доста заседания на ръководството. Обявено бе ръководството на Разложкия партизански отряд, което беше уточнено от щаба на зоната веднага след като Кр. Стойчев стана партизанин: командир — Иван Тричков, политкомисар — Кръстю Стойчев, помощник-командир — Иван Щерянов и помощник-политически комисар — Асен Лагадинов. (Впоследствие поради заминаването на Ив. Тричков продължих да командувам отряда аз.)
В околийския комитет на БКП влязоха: секретар — Кръстю Стойчев, който беше определен още през март, и членове — Георги Хаджииванов и Асен Лагадинов.
Отчитайки безрезултатността на по-нататъшния ни престой тук, ние разделихме Разложкия партизански отряд на три батальона и определихме районите на действията им. Рилски батальон с командир Иван Щерянов и политкомисар Георги Хаджииванов — на територията на Рила и Родопите в районите на Якоруда, Белица, селата от припеците и някои бабяшки махали; Претелски, с командир Костадин Лагадинов и политкомисар Спас Тантилов — в района на Предел, Разлог, Бачево, Годлево и Градево; Пирински, с командир Александър Касиянов и политкомисар Христо Радонов — в Пирин и Родопите в района на Банско, Добринище, Баня, Елешница, Гостун и част от бабяшките махали. Така те заемат трите входа в околията. Освен това се предвиждаше събиране на батальоните или части от тях за съвместни действия, както и съвместни действия на банския (пиринския) батальон с Неврокопския партизански отряд и разложкия (пределския) батальон с Горноджумайския партизански отряд.
494
Между батальоните предварително беше обмислена добре системата на свръзка, което се взе пред вид и при организацията им. Във всички батальони влизаха партизани и от другите райони на околията, които познаваха ятаците и местността и можеха в случай на нужда лесно да се свържат с другия батальон. Освен това бяха уговорени срещи па определени дати.
През нощта на 31 май срещу 1 юни батальоните потеглиха към районите си. Всички имаха указания за започване на активни действия.
Но оръжието непрекъснато ни безпокоеше. Ние винаги имахме партизани без оръжие. Много беше тежко с патроните и бомбите. Тези въпрос не ни даваше мира.
Освен това още в началото на март чрез Асен Чаракчиев ни беше предадено указанието на ЦК да започнем да завземаме селата, да ги задържаме, да се опитаме пробно да създаваме свободна територия. Поради благоприятното разположение на Якоруда, което дава възможност лесно да се преградят основните пътища, влизащи в него (откъм Разлог и откъм Юндола), и по настояване на Никела Рачев ние бяхме решили първото село, което да завладеем, да бъде то. Завладяването на селото, макар и голямо, не е така трудна работа, но задържането му без достатъчно оръжие, в това число и автоматично, беше невъзможно.
Ние бяхме научили, че командирът на Дупнишкия партизански отряд Желю (Васил Демиревски) беше ходил към с. Кална —Югославия,и донесъл доста оръжие, в това число и картечници. Знаехме също така, че по долината на Струма и специално в долината на река Рилска и в с. Черниче, под Симитли, има германски поделения (гарнизони). Те бяха добре въоръжени и в случай на успешно нападение от наша страна можехме да вземем много оръжие. Затова решихме да използуваме нашите големи сили в хора и оръжието на Желю и да организираме съвместни действия. За целта изпратихме Иван Тричков чрез горноджумайските другари да се свърже с Желю и уговори такава съвместна акция.
Никола Рачев, Кръстю Стойчев и Иван Тричков заминаха с пределския батальон. Оттам Рачев и Тричков трябваше да се свържат с горноджумайските другари и предполагайки, че те имат връзка със Св. Врач и Петрич, първият да слезе в тези околии, а вторият — да се свърже с Желю.
Аз заминах с банския батальон през Бабяк, Елешница, Банско за Пирин.
495
Но благодарение на взетите от фашистката власт мерки в дните, в които бяхме в Рила, ние бяхме в значителна степен изолирани. А през това време в цялата околия бяха извършени арести и много кървави злодеяния, за които научихме след това.
141. Тежък удар
На 1 юни батальонът се устрои за денуване на една височинка в местността „Чавдариновото“ над с. Елешница. Местните другари веднага се свързаха с помаците. Те ги бяха информирали, че е обесен др. Васил Бельов, че са запалени къщи и че от с. Елешница са излезли и други партизани.
Изпратих напред брата на обесения — Методи Бельов, и Васил Попов (Нако) да установят връзка с другарите от с. Елешница, а батальонът се премести в местността „Диманец“.
На срещата дойде ремсистът Атанас Осенов. Той ни запозна подробно със случилото се и с обстановката в селото.
Васил Бельов, който със своята преданост, активност и безстрашие си беше завоювал авторитет сред другарите, пое в свои ръце задачите по масовизирането на партизанското движение и въоръжаването в с. Елешница. В това време той беше един от най-самостоятелните, активни и смели легални другари в околията, които със страст провеждаха линията на партията.
На 1 или 2 май сам той станал партизанин. След това при него идва Атанас Тасков (Радул) и Тодор Манев (Богдан).
Васил Бельов поставил задача на ремсиста Атанас Осенов и Петър Козладеров (Шумката) да си набавят оръжие и да излязат партизани. Казал им също: „Нареждането е такова — който войник си дойде в отпуск, да не се връща повече в частта, а да става партизанин.“
Разсилният в общината често отивал в кръчмата на бащата на Осенов и бил задлъжнял около 300 лева. Атанас Осенов го почерпил повечко и му подхвърлил, че ще му заличи борча, ако той му намери една пушка. Оказа се, че когато на 28 април обезоръжихме местната охрана, един от нея още през деня си сдал пушката на разсилния. Той пък казал, че партизаните са взели и нея, и я укрил за себе си. Тази пушка дал вечерта на Осенов.
На другия ден Осенов и разсилният отишли в старата община за патрони. Разсилният отворил една стая, която откъм
496
улицата имаше желязна решетка, взел три пачки патрони и му ги дал.
Същия ден си бил дошъл в отпуск и Пенко Тихов. Той и Козладеров трябвало да излязат партизани. Уговорена била среща с Васил Бельов. Козладеров отишъл при Осенов и му казал, че не си е намерил пушка. Но Осенов му дал пушката, която вече бил взел за себе си. Знаейки откъде разсилният е взел патрони, те решили да се вмъкнат вътре и си вземат повече патрони. Това споделили и с П. Тихов, който им дал шперц, за да отключат вратата.
С присъщата на младостта дързост двамата комсомолци се прехвърлили през зида на двора. Козладеров с пушката останал на пост, за да не би кметът да се покаже на вратата на жилището си, а Атанас Осенов опитвал да отключи, но не можал.
Това не отчаяло младежите. Те решили да влязат пък през прозорчето откъм улицата. Затова Осенов донесъл от къщи железен лост. С него изкъртил железата на прозорчето и влязъл. Но какво да види? Вместо само патрони намира и 13 пушки. Той ги изхвърлил през прозорчето и ги показал на учудения Козладеров, който през цялото време бил на пост на улицата.
Двамата натоварили на гръб всички пушки и по тъмните улички през село ги изнесли на мястото на срещата и ги предали на Васил Бельов.
Тази вечер излязъл партизанин и Петър Козладеров (Шумката). Пушките били отнесени в местността „Йованица“. Пенко Тихов имал отпуск още три дни. И тъй като жена му била тежко болна, решил до края на отпуската си да остане в къщи.
Същата вечер си били дошли в отпуск и младежите войници Илия Грамбелов, Иван Попатанасов и Борис Адамичин (Фъстъка). Васил Бельов поставил задача да се каже и па тях да не се връщат в казармата, а да отидат в отряда. На другия ден преди обяд под формата на разходка Осенов отвел първите двама в местността „Йованица“ и ги срещнал с Васил Бельов. Там те се уговорили да се подготвят и вечерта да излязат партизани, като се срещнат при Селската вада, на края на селото оттатък реката.
За целта Васил Бельов с цялата група слязъл на уреченото място. Сега имало пушки и за двамата младежи. Васил Бельов върнал Радул и Шумката, а двамата с Богдан останали да ги чакат.
Осенов излязъл от селото, уж за да пасе коня си, вързал го в ливадите наблизо и отишъл на срещата. В. Бельов изпратил Богдан и Атанас Осенов (на когото дал пистолета си) да вземат
497
радиоапарата от Борис Адамичин. Двамата отишли в селото, а Васил останал сам да чака младежите.
След като видели, че радиото е неизправно, Богдан и Атанас уговорили с Фъстъка среша след три дни, когато и той трябва да излезе партизанин, и си тръгнали назад. Към реката те видели двама души и за да не бъдат познати, се върнали и по другата уличка отишли направо към моста.
На моста те забелязали група хора, но ги взели за ергенчета. Ат. Осенов предложил: „Ти вече си партизанин. Иди да ги разгониш, за да не ме познае някой.“ Богдан отишъл към моста и попитал:
— Кои сте вие?
— Полиция — отговорили те.
Богдан дал изстрел с пистолета си срещу тях и побягнал към селото. Хората се пръснали. Ат. Осенов също дал изстрел и през училищния двор, през реката отишъл на мястото на срещата. Багажът бил там. Донесените пушки за новите партизани били изправени до зила, подграждащ пътя. Васил Бельов го нямало. Не знаейки какво да прави, той се върнал, отвързал коня си и отишъл по-далече да го пасе.
Същата нощ на 11 май, без другарите да разберат, дошла жандармерия и полиция, които заедно с местните фашисти започнали да блокират селото. Васил Бельов, като чул стрелбата, навярно си е помислил, че младежите са ликвидирали някой от местните фашисти, за което преди това неведнъж са се заканвали, и отишъл към моста да види какво става. Но укрилите се наоколо жандармеристи го видели. Откъм селото идвали още двама.
— Кой сте вие? — попитали те.
— Свой — отговорил той, мислейки навярно, че това са войниците, които чака, но се усъмнил и залегнал.
В това време други скочили върху него. Той правел отчаяни усилия да се откопчи, но бил без пистолет, а с пушка в такива случаи не може да се действува. Струпали се и други върху него и го вързали.
Жандармеристите веднага започнали зверски инквизиции над Васил Бельов е цел да го заставят да говори, да предава хора. Но той поел всичко върху себе си, стоически понасял изтезанията и не назовал пито едно име. При обиска в него била намерена разписката, която бях дал за това, че от богатия селянин Илия Ландин сме получили 20 000 лв. Ландин бил арестуван, но след като заявил, че е заплашен от партизаните, го освободили като свой (богат) човек.
498
Надявайки се, че другите партизани могат да му помогнат, Васил Бельов признал къде е скрил останалите пушки. На 12 май сутринта жандармеристите го подкарали към Йованица, за да им ги покаже. Това била последната му надежда за спасение — другарите му да видят отгоре идващите по пътя жандармеристи, да устроят засада и избият някои от тях и създадат суматоха, която той да използува, за да избяга. Но те въобще не са ги забелязали и нищо ке са знаели.
Васил Бельов отново бил подложен на страшни инквизиции и за да всеят ужас, озверените жандармеристи на 16 май събрали насила селяните на площада и публично го обесили на балкона на една къща. Верният син на народа и пред бесилката се държал твърдо. Той с пренебрежение посрещнал ругателствата на местните фашисти и самозабравили се чорбаджии като Пенко Шарков и др. На въпроса на жандармеристите „Няма ли да помолиш за милост?“ той спокойно отговорил: „Ако речете да ми простите, ще ми простите, но аз за милост не моля.
Така загина чудесният другар комунист Васил Бельов, който благодарение на своята преданост и всеотдайна служба за делото на партията и народа, благодарение на своята смелост и умение да работи още от есента на 1943 година се очерта и по най-естествен път се наложи като всепризнат партиен ръководител в с. Елешница.
Още на 12 май рано сутринта са били запалени къщата и плевнята на Богдан (Тодор Манев). Заедно с нея изгорели къщите и плевните на Кръстьо Манев — горския, и Ване Манев, плевните и оборите на Никола Ив. Дивизиев, Никола К. Дивизиев. Отначало жандармеристите не разрешавали на населението да гаси подпалилите се наоколо постройки. Но поради характера на застрояването (постройките бяха дървени и залепени една за друга) имало опасност да изгори цялото село. Заради това дори и местните фашисти, загрижени за своите домове, се застъпили, та им разрешили да загасят поне някои от къщите. А къщите на другите партизани били направени негодни за живеене, като им извадили вратите и прозорците и разтрошили това, което могли.
След като обесили Васил Бельов, жандармеристите арестували и интернирали жена му и изгорили къщата и цялото му стопанство. Общо от селото били интернирани 14 души.
Това беше голям удар по с. Елешница, в което благодарение работата на партията и комсомола и особено работата на комунисти като Васил Бельов прогресивните сили бележеха
499
голям подем. Ударът потресе цялото село. За известно време мнозина от тези, които бяха готови да излязат партизани, се стъписаха. Само смелият комунист Пенко Тихов без връзка на другия ден след залавянето на Васил Бельов тръгнал уж да си отиде в казармата, но се озовал в Родопите.
Двамата младежи Илия Грамбелови Иван Попатанасов също излизат партизани. Около една седмица те бродили без оръжие по Родопите сами, без да могат да се свържат с другите партизани. Тогава отишли при един роднина и на двамата и го помолили да ги снабди с храни и да ги свърже с Атанас Осенов, за когото знаели, че си е в село. Но той им казал: „Няма да ви свържа. Никой в селото не знае, че сте избягали. Качете се на влака и си вървете в казармата и толкова.“
Изгладнелите и невъоръжени младежи се вслушали в „съветите“ на своя роднина и възползувайки се от това, че отпуската им още не е изтекла, тръгнали за казармата. Около 21—22 май те слезли на гара Цветино, за да се качат на влака. Но там ги заподозрели и войнишкият пост ги арестувал. След това ги изпратили в жандармерията в Разлог, където след страшни инквизиции заедно с други 11 антифашисти от гр. Разлог на 29 май били разстреляни в местността „Бельов баир“.
По-късно научихме, че също на 16 май в с. Бачево са били арестувани и по пътя за Разлог разстреляни другарите Атанас Радев, Петър Манушкин и Станко Тъпанчев.
През време на нашия престой в Рила са били арестувани над 300 души и интернирани около 200. В околията пламнали пожари. Опожарени били над 200 постройки — партизански къщи, плевни, овчарници. Ревностните ученици на Хитлер вилнеели.
В арестите на жандармерията в Разлог били задържани много другари, заподозрени в ятачество, и над тях били извършвани страшни побоища и мъчение не само през време на разследването. Но сред този ад комунистите и ремсистите, всички арестувани стискали зъби денонощия наред и не проговорили. Само за една група от Разлог жандармерията се добрала до известни данни, че са подпомагали партизаните.
На 29 май вечерта фашистките палачи навързали с въжета, натоварили в един камион 14 арестанти и над предварително изкопания гроб в местността „Бельов баир“ ги разстреляли. Само един от тях — ремсистът Петър Орозов от гр. Разлог, още в камиона почувствувал, че може да отхлаби въжето, с което са били навързани. При друсането на камиона той успял да освободи ръцете си и само се държал за въжето. Когато
500
ги изправили до гроба и била дадена команда „огън“, той нарочно паднал, извалял се в тъмнината и избягал, за да остане свидетел на това страшно фашистко злодеяние.
Тук загинаха септемврийците: Петър Джоджов, Иван Лагадинов, Димитър Пръков, Иван Кацарски и Данаил Парапунов, старият комунист Илия Адамов, смелият антифашист — мобилизиран полицай Петър Радулов, роден в с. Елешница, партийният и комсомолски деец Коста Левенов, чудесните младежи ремсисти Ален Кушев, Иван Джоджов и Коста Кулин — всички от гр. Разлог— и младежите войници от с. Елешница Илия Грамбелов и Иван Попатанасов.
По повод на това и на други убийства околийският комитет на партията и командуването на отряда излязоха с позив, в който разобличиха нечуваното зверство.
При нещастен случай беше загинал Костадин Георгиев Рачев от гр. Разлог, който току-що беше излязъл партизанин.
По мое искане беше организирана и друга среща близо до воденицата на Пройчо Проюв. На нея се явиха Странджата и Пройчо. Те самите бяха изплашени и ни информираха за уплахата, която е обхванала селяните. Тъй като исках да влезем в селото, за да се снабдим с храни и да накажем някои от местните фашисти, те ме помолиха да не правим това, да им дадем възможност да се опомнят, поеха грижата да ни снабдят с още хляб, отидоха и донесоха своя.
На тази среща ни стана известно, че след боя в Равен Митрето и Гоце Топалов, използувайки старите връзки на Митрето, са се свързали с някои ятаци, а след това с новоизлезлите партизани и въобще не мислят да се връщат в отряда.
Оставих група партизани — Александър Смедарчин (Перу) от Банско, Костадин Златев от с. Добринище, Методи Бельов и още един или двама другари — със задача да намерят партизаните от с. Елешница и да ги доведат в отряда.
След преминаването на река Места изпратих Мими (Димитър Михайлов) и още един партизанин за връзка с Неврокопския партизански отряд. Александър Касиянов, дядо Илю и Герасим Герасимов заминаха за с. Баня, а останалите отидохме към Банско.
501
142. Боят на I Софийска партизанска бригада при с. Добърско
На 3 юни вечерта бяхме близо до Банско. С група партизани отивахме да се свържем с най-многолюдния яташки колектив в ТП дърводелска кооперация „Изгрев“. Още не бяхме се видели с никого, чухме далечна картечна стрелба по посока на селата Драглище и Добърско. „Какво се е случило? Пределският батальон трябваше да е минал оттам още преди две вечери“ — разтревожихме се ние. И когато се срещнахме с другарите Димитър Тренчов и сина му Георги и др., първата задача, която им поставих, беше на всяка цена да разузнаят какво е станало нататък, каква е тази стрелба.
Но полицейският час беше 20.30 и тази вечер никой не можеше да излезе по града. Затова изпратих батальона да отиде на поляната в местността „Белите чучоре“, за да бъде близко до Банско. Отведе ги Милет Скабрин. Изпратих една двойка към с. Баня също с цел да разузнае какво се е случило, а аз с още един партизанин останахме да денуваме в непосредствена близост до Банско, за да можем още през деня да получим данни и при нужда да отидем при другарите по всяко време.
Към 10 часа, а след това и към 14.00 часа при нас дойде Димитър Тренчов. Той беше разузнал добре, дори и чрез изпращане човек в Разлог, и ни каза следното. Към нас била тръгнала партизанската бригада на Славчо Трънски. Тя идвала през Рила, откъм манастира. Полицията и войската я заследили още от Сърбия. Но при Добърско се срещнала с войска от разложкото поделение. Бригадата била много добре въоръжена с картечници, автомати, бомби, затова разбила войската и даже пленила една част от войниците. Но бригадата се повърнала назад и разказват, че част от партизаните се объркали и пръснали и сега полиция, жандармерия — всичко е по тях.
Недоумявайки, Димитър Тренчов настоятелно питаше: „Ама как може вие да не знаете, че към нас идва такава сила? Как така да не ви кажат? Та вие връзки нямате ли?. . .“
Не исках да призная, че нямаме връзка. И също „недоумявах“ защо не са ни уведомили предварително. Поставих нови задачи на разузнаването и без да чакаме повече, по скрити места отидохме при батальона.
502
След като информирах другарите за всичко, предупредих да се подготвят, защото през нощта всички ще бъдем долу, около Банско. Ще чакаме от разузнаването данни дали партизани от бригадата са се обадили някъде, ще се ослушваме дали някъде няма да се завърже бой, за да им отидем на помощ и се свържем с тях. Предупредих също, че сега трябва да сме особено внимателни при среши с въоръжени хора, за да не се самоизбиваме, защото другарите казаха, че има пръснали се отделни партизани. Изпратих към Родопите Нако с една група да предупредят партизаните и ятаците, че е възможно партизани от бригадата да се явят някъде. След като се убедят, че те наистина са такива, да ги свързват с нас.
Както от Банско, така и от Баня се получиха противоречиви, но неутешителни сведения: „Бригадата е разпръсната и заблудени партизани попадат в засади“, „Хваната им е радиостанцията“, „Мнозина са преминали към Родопите“, „Някои са си хвърлили оръжието, за да се върнат като легални, и полицията ги лови“ и пр. Имаше и такива съобщения: „Половината от войската е избита, а останалите заедно с командира — пленени“ и пр. И във всичките тези данни (става дума за разузнавателните данни, а не за безотговорните слухове) имаше част истина и главно, бригадата я нямаше и се говореше за отделни групи партизани. Но тревожното беше, че нито по легалните, нито по партизанските връзки — отникъде нямаше съобщение, че наши другари са установили контакт с тях.
В същото време в Банско се очертаваше нов провал и се очакваха арести главно из средата на младежите. Ние решихме да вземем при нас най-активните от тях и по такъв начин да ги спасим. Но това не ни се удаде. Крутите мерки на фашистката власт бяха оказали своето влияние, сериозно бяха стреснали някои хора.
И наистина около 8—10 юни в Банско бяха извършени арести. В жандармерията бяха подложени на зверски инквизиции четирима другари от кооперация „Изгрев“ — Димитър Тренчов, младежите Георги Д. Тренчов. Лазар Ал. Тренчов и Димитър Георгиев Тренчов, — Димитър Станин, Димитър Ив. Хаджирусинов, Димитър Въчин, Нончо Скабрин, Мито Боцин и др., старият и най-голям ятак на партизаните дядо Георги Рахов и още някои другари. Арестувани бяха и някои несвързани с нас, като Иван Скабрин, Костадин Докторов и др., които бяха заподозрени само като прогресивни хора.
503
На 12 юни вечерта предстоеше среща с Кръстю Стойчев при чешмичката в местността „Стайчовец“ и на 17 с другари от белишко-якорудския батальон в Тръстеник.
На 10 юни двамата с брат ми Чавдар оставихме батальона на билото непосредствено над Трите спущала в полите на Пирин, над Банско, и тръгнахме с цел да преденуваме близо до мястото на срещата, за да наблюдаваме този район. А вечерта да слезем при нашия ятак бай Йонката Коцев, да попитаме дали при него не са се отбивали партизани и се запознаем с обстановката.
Ние се спуснахме при резервоара на водната електростанция и преминахме река Дамяница по мостчето. Но ходенето в тъмно без път, напреко на хребетите и реките по гората и камънаците, беше трудно. Освен това през месец юни река Бъндерица е голяма и докато намерим брод, се забавихме. Едва бяхме отминали Пещерите, и съмна. Затова се вмъкнахме в края на гората и се разположихме да денуваме.
В този район нямаше никакво движение и ние почивахме спокойно. Но към 10 часа откъм местността „Мъртва поляна“ се чуха пушечни, а след това и азтоматни изстрели. . .
Наострихме уши. Явно беше, че това не е по нашите другари. Те бяха далече. „Дали пък насам не се е придвижила някоя група от бригадата и да са я оградили? Но какво са търсили по реката, по камънака?“ — разсъждавахме ние.
Наложи се да се придвижим малко нататък, за да разузнаем какво става, и видяхме, че там се провеждат стрелби. Многобройната „обществена сила“ в Банско се. обучаваше, готвеше се за най-активно участие в акциите за унищожаване на партизаните. Затова този район беше пуст.
И въпреки че те стреляха във високия бряг на реката и в хълма, завършващ с Пещерите, наложи се да се върнем назад и закрием по-далеко, защото бяхме в директрисата на стрелбата.
Вечерта, слизайки внимателно към овчарника на бай Йонката Коцев, чухме, че кучетата яростно залаяха. „Това не са партизани — казах аз, — на партизани кучетата така не лаят.“
Мина известно време. Кучетата престанаха. Ние внимателно слязохме към овчарника и в падината в горния край на нивата, където се бяхме срещали и друг път, спряхме. „Аф, аф“ — излая едно от кучетата при овчарника, но нито лавна повече, нито дойде към нас. След малко видяхме високата фигура на
504
Дине — сина на бай Йонко, който винаги си беше там. Той носеше кюлче кисело мляко и един домашен хляб.
Дине като дете боледувал от някаква болест и беше загубил голям процент от слуха си. Той чуваше трудно и също така трудно разбираемо и с мъка говореше. Но за положението си той беше умен човек и добър самобитен художник.
— Жандармеристите, около 20 души беа, фанаа каа Банско — каза ни той.
След това ни разказа, че жандармеристите не са облечени нито като полицаи, нито като войници, а различно. Някои имали ботуши, други обувки и гуменици. А няколко души имали големи и ниски джобове на панталоните си. Те са се представили за партизани и му искали хляб, но той казал, че няма. Те искали да им заколи някоя овца, но той отказал. Тогава му казали, че те ще си хванат и заколят повече овце. „Ама ще кажа“ — рекъл той. Питали го дали са идвали и други партизани и дали минават оттук. Той отговорил, че не са идвали, пък и кучетата не са лаяли. И те си отишли.
— Как познаваш кои са наши, кои жандармеристи? Как позна, че сега сме ние, и без да провериш, донесе хляб и мляко? — попитах аз.
— По кучетата — отговори той, като си послужи и с мимики. — И те знаяа на кой да лаяа.
Това е един от многото случаи, когато овчарските кучета са се проявявали като наши приятели.
Ние го поразпитахме още малко дали, като ходи с овцете, е виждал и други хора другоселци с оръжие. Казахме му да внимава и ако се окажат такива, да ги нахрани, да им каже къде да се навъртат и ни съобщи. След това с партизански апетит изядохме киселото мляко, прибрахме остатъка от хляба в раниците си и си тръгнахме.
На десетина метра над завоя на горския път, който води от чешмичката в „Стайчовец“, останахме да доизкараме нощта и да денуваме. Както през нощта, така и през деня посменно дежурихме, за да наблюдаваме да не би около чешмичката да има засада и въобще какво е движението в този район.
Малко преди да се стъмни, заговорихме, без да си шепнем. „Значи, вярно е това, че има убити и заловени партизани и че жандармеристите и контрачетниците се обличат в техни дрехи, за да подмамват нашите ятаци. Ние трябва да ги предупредим“ — казах аз. В това време на около 40—50 метра отпред, зад младата борова горичка, нещо шумна.
— Тихо — казах аз на брат си и дигнах автомата. —
505
Може да е сърна. Те точно в това време излизат. А може да е и човек.
Но нищо не се показа.
— Вие бъдете готови, а аз ще заобиколя дребака [1] — уж тихо, но да се чуе, казах и станах.
По това време по камънака зад горичката изтрополиха ковани обувки на бягащ човек. Бързо излязох пред дребака и закрит, заоглеждах наоколо. „Къде се скри този човек и какъв беше той?“ — съобразявах аз, а след това извиках:
— Ей, другарю. Само ако не си жандармерист, няма никаква опасност за тебе. Излез! Покажи се! Ние сме партизани. — Но никой не се обади и не се мярна.
Кръстю Стойчев с още двама другари дойде точно навреме. Предложих му да отидем по-далече. Информирах го за всичко, включително и за това, че жандармеристи или контрачетници, преоблечени в различни дрехи, се представят пред овчарите като откъснали се от бригадата партизани, и за този, който преди около два часа притропа и избяга.
Кр. Стойчев ни информира, че при тях вече е дошъл другарят Фердинанд Пудев (Бойко) с още двама партизани от бригадата — Виктор и Аспарух. Те също се били откъснали от бригадата при боя в Добърско и Бойко ги довел в махала Марево, където е роден и живее. И след това се свързал веднага с политкомисаря на пределския батальон от нашия отряд Спас Тантилов.
Бойко съобщил имената (псевдонимите) на много партизани и партизанки от бригадата и от кой батальон са. Тези псевдоними можеха да се използуват като пароли при среща с партизани от бригадата. Стойчев веднага изпратил група партизани към белишко-якорудския батальон с разпореждане батальонът да търси откъснали се партизани и чрез тези имена да се свързва с тях.
Никола Рачев заминал за Горноджумайския партизански отряд.
От информацията стана ясно, че бригадата се е върнала и естествено последваха въпроси: „Защо бригадата се е върнала, преди да се свърже с нас?“, „Защо Бойко (Фердинанд Пудев),
1. Млада и гъста борова горичка.
506
който е местен човек и както показа практиката, можеше бързо да се свърже с нас, не е бил изпратен предварително с такава задача?“, „След откъсването си проявил ли е усилия отново да намери бригадата и знаел ли е той, че тя ще се върне?“ и пр. Но ние не можехме да си отговорим на тези въпроси, пък и не можехме нищо да поправим.
След като вечеряхме заедно с Кръстю Стойчев, по обратния път се върнахме в банския батальон в местността „Харамийска поляна“. Договорихме се, че ще изпратим групи към Родопите, Дъбовец и в подножието на Пирин, които да търсят откъснали се партизани и ако видят такива, да викат: „Райна, Ружа, Ранчо, Янчо и пр., Бойко, Аспарух и Виктор са при нас.“ Ако някой се представи за партизанин, да го проверят чрез въпроси познава ли тези партизани и от кой батальон са, кой им е командир и пр.
Към 14—15 юни разпратихме следните групи: Димитър Михайлов (Мими) с група в полите на Пирин към Добринишкото землище и една група, предимно партизани от с. Баня, към местността „Дъбовец“. А Кръстю Стойчев, Никола Савов (дядо Илю) и аз заминахме през Банско. Баня за срещата в Тръстеник и оттам в белишко-якорудския батальон. А след няколко дни Чавдар с партизаните от Елешница — Васил Грамбелов (бай Иван), Георги В. Дивизиев, Кръстю Томанов, Методи Бельов — за Родопите.
Вместо по следите на партизаните в местността „Св. Митър“ групата на Димитър Михайлов попада на следите на жандармерия и навярно контрачетници. Затова веднага отишли при говедаря Иван Боцин. Той им казал, че сутринта рано е видял да минава по пътеката цяла колона, около 30—50 човека, различно облечени. Те нищо не му казали.
„Те са“ — помислили си партизаните и забързали да ги настигнат. По пътя непрекъснато викали тези имена. Стигнали в Добринишко землище. Там ги срещнал един селянин.
— Не видя ли тук партизани? — попитали го те.
— Какви ти партизани. Това беше жандармерията и тя е още тук наоколо.—И им казал, че е познал един свой съселянин.
Партизаните внимателно се измъкнали назад.
Така другарите едва не станали жертва на стремежа си да намерят и приберат пръсналите се партизани.
507
На 16 юни вечерта отидохме в къщата на най-добрите ни ятаци в с. Баня — баба Петра и дядо Тодор Желязкови. Те ни казаха, че при тях има един партизанин от I Софийска бригада, и го доведоха.
Пред нас застана един измъчен млад мъж с покрити от избиви устни. Той дигна юмрук и поздрави: „Смърт на фашизма!“ Ние отговорихме на поздрава му и му стиснахме ръка. Той видимо се зарадва от срещата си с нас, но в цялата му фигура се четеше сдържаност и плахост. Чак когато Кръстю Стойчев му зададе въпроси познава ли този, от кой батальон си и пр. и му каза кои партизани вече са при нас, той се успокои, каза името си (Славчо Трайков) и как е попаднал тук.
Неговият разказ накратко беше следният: „След боя при с. Добърско ние, 5 души, се откъснахме. През деня се криехме в една житна нива. Надвечер отново се появи войска и полиция. Един фелдфебел тръгна към нас, но един от другарите даде картечен ред по него и той избяга. Ние бяхме страшно изгладнели, затова вечерта влязохме в с. Белица за хляб. Но там също се пръснахме. Аз и още двама се изтеглихме на юг на един хълм с борова гора и преденувахме там. Другите двама се разколебаха и решиха да си тръгнат обратно като легални хора, обикновени пътници. Затова си закопаха пушките и патроните там. А аз през нощта преминах шосето, прегазих една доста голяма река и влязох в дъбовата и лесковата шума. Там се укривах цяла неделя с надежда, че ще видя някой от нашите. Почувствувах, че не само губя сили, но и главата ми се замайва от глад. Устните ми се разраниха. Излязох на края на шумата и видях едни момчета. Повиках ги и просто се предоставих на тях. Те отидоха до селото и на връщане ми донесоха храна. След това едно от тях заедно със сестра си ме доведе тук.“
Той е прегазил река Места, отишъл в местността „Дъбовец“. Момчето, на което се е обадил, е Иван Бояджиев — братче на нашия загинал другар Никола Бояджиев (Остап) от с. Баня. Момичето, което не само го е довело, но на места и го е носело, е сестра на Остап — Мара, сега Герасимова.
В къщата на дядо Тодор Славчо Трайков е престоял три дни, през които е лекуван с пелин и хранен по малко, но многократно с прясно и кисело мляко, за да не му стане лошо. И той вече се беше посъвзел.
Вече четирима, ние напуснахме с. Баня. Деня прекарахме в една висока ръж на хребета, успоредно на Тръстеник. Вечерта отидохме на среща при чешмичката. На това място чак
508
към сутринта се срещнахме с четирима другари. Двама — Младен и Чифлигаре от групата, която в това време се намираше на партизанския лагер „Лидо Венеция“, и двама — Атанас Цинцев и Стефан Зотев от батальона в Якорудско землище.
Докато дойдат другарите, ние ходихме по Тръстеник над шосето и дълго време търсихме мястото, където е почивал Сл. Трайков с другарите си, за да намерим заровените от тях пушки. Но това не ни се удаде. Славчо през нощта не можа да се ориентира.
На срещата другарите ни информираха, че Минко Попов и Чифлигаре са намерили една група от 16 партизани с две картечници и автомати. В групата имало и две жени — Райна (Правда Рускова) и Ружа. Тази група пленила войниците от артилерийската батарея заедно с командира им, но тъй като никой б*г войниците не пожелал да отиде с тях, ги освободили. Сега тези партизани се намират горе, в „Лидо Венеция“, и още довечера ще бъдем при тях.
Ние много се зарадвахме на това и споделихме, че трябва да направим всичко възможно, но да намерим и останалите пръснали се партизани. Така хем ще спасим другарите, хем ще увеличим силата на нашия отряд, ще имаме по-добро оръжие, с което можем да провеждаме и по-големи акции.
143. Трагичният случай с двете деца овчарчетата от с. Белица Васил и Савко Кокарешкови
Денувахме в Тръстеник. Още рано сутринта партизаните от с. Белица отидоха някъде наоколо и донесоха едно агне и една ялова овца. Взели ги бяха от нашите ятаци — братовчедите Васил и Савко Кокарешкови.
Ние заклахме добичетата, очистихме ги и даже на бездимния партизански огън опекохме дробовете. След това прибрахме всичко в раниците и замаскирахме наоколо.
През това време Младен отиде нагоре на разузнаване и някъде близо до нас се беше срещнал със свой братовчед или племенник, на когото се обадил.
— Не биваше да му се обаждаш — почти едновременно казаха Чифлигаре и Стефан. — Това момче е бранник, и то мръсен бранник. Може да ни предаде.
509
— Де, бе. Та менели ще предаде. Ние сме не само роднини, но много близки, добре си живеем. А то видя само мене — отговори Младен.
Макар и да допускахме, че този бранник няма да предаде братовчеда си, за всеки случай не останахме тук, а отидохме в горния край на Гальово дере.
Ние почивахме, спахме, даже си бяхме събули обувките. Около обяд към същото дере дойде стадо.
— Нашите момчета са — казаха беличани.
— Кажете им да отидат по-далече, за да не би да ни залаят кучетата — казах аз.
Младен и Чифлигаре казаха на децата, но същевременно заслизаха надолу към овцете, за да издоят мляко за Славчо Трайков. И тъкмо подгониха да хванат една овца, кучетата ги лавнаха и спряха.
Но веднага след това кучетата се понесоха с яростен лай към отсрещната страна на дерето и нагоре към нивите. Връщайки се веднага при нас, другарите казаха: „Полиция иде.“
— У-а! — извика на кучетата едно от децата, което беше отгоре.
— Спокойно — казах аз и обувайки се, за не повече от половин минута обсъдихме какво да правим.
Решихме да не завързваме бой,а да се изтеглим незабелязано, за да не пострадат децата. Веднага замаскирахме мястото, където седяхме.
Тъй като ние бяхме само на два-три метра от края на гората, в горния край на дерето, над което имаше нива, заповядах на Младен да води, а на Чифлигаре да се движи по края на гората и да наблюдава. Така той да бъде и наша странична охрана. Ние се заизмъквахме през малкото билце в голямата гора, като наведени почти до земята пресичахме тесния и обрасъл коларски път по самото било.
— На кого залаяха кучетата преди малко? — кресна някой.
— На вас залаяха — с плачлив глас отговори момчето.
— Лъжеш, лъжеш — крещеше този, който беше хванал момчето и навярно го стискаше за ухото силно или го пляскаше, та то пищеше и викаше:
— Та не видяхте ли, че залаяха и се затичаха към вас?
Едновременно с това на отсрещната страна на дерето до едно дърво застана полицай. От мястото, на което се намирахме, ние спокойно можехме да го повалим, но решили в интерес на децата да не издаваме присъствието си, внимателно се изтеглихме
510
и закрихме в гората оттатък билцето, което беше и не повече от 30 метра.
Чифлигаре обаче се изправил на синора, видял един полицай, който стоял на другия край на нивата, свел се и побягнал след нас. Но полицаят също го видял и дал изстрел по посока на билото. Последваха и други изстрели.
Вече на закрито ние се спряхме и огледахме. Но се оказа, че бяхме останали само четиримата. Младен и Чифлигаре бяха напред, а Атанас Цинцев и Стефан Зотев, които бяха последни, въобще не дойдоха към нас, а пресечени от огъня, се бяха спуснали надолу.
Детският плач се отдалечаваше. Нататък лаеха и кучетата. „Навярно полицаите го мъкнат нататък или пък то се е изскубнало и бягайки от тях, пищи от уплаха“ — помислихме си ние.
Надявайки се, че Младен и Чифлигаре са се спрели някъде наблизо, ние се опитахме по следите им да ги намерим, но не можахме.
По-нататък накъде? Кръстю Стойчев знаеше точно мястото, където бяха намерените партизани от I Софийска бригада, защото там бяха денували на отиване към Предел. Но ние не можехме да се движим бързо заради Славчо. Освен това беше ден. И ако отгоре ни видеха, можеха да преценят къде ще минем и да ни устроят засада.
Затова си избрахме едно хубаво хребетче, от което имаше добър обзор, и се разположихме на него — хем маскирано, хем така, че да може да стреляме на всички страни. Така лежахме и наблюдавахме 4—5 часа, докато се стъмни. Но жандармерията навярно е била някъде далече и не дойде.
— Горките дечица. Колко ли бой сега ще изядат — споделихме си ние. Но никой не допускаше, че тях ги очаква такава страшна съдба. Ние не знаехме, че децата са били предадени.
Случило се беше следното. Без да ни каже това, още сутринта Младен изпратил едно от момчетата до село да донесе цигари. Бранникът, на когото Младен се беше показал, срещнал момчето, когато се връщало, усъмнил се, че то носи нещо за партизаните, и го предал. Затова полицаите и контрачетниците излезли и без да се опитват да търсят другаде, дойдоха направо при овчарчетата. Писъкът на детето и крясъците на този, който го беше хванал, показваха, че полицаите са искали от него да им каже къде са партизаните. Но детето отричало, че знае за партизаните.
511
Двете деца били арестувани и откарани в жандармерията в Разлог. Там били подложени на страшни мъчения, за да изкажат и някои други ятаци на партизаните. Но децата-герои понесли всички мъки и не предали никого. Фашистките изверги, вбесени от това, че и децата се държат твърдо и не искат да служат на фашистката власт, да станат предатели, към края на месец юни ги извели от Разлог и ги разстреляли, като в озверението си стигнали дотам, че с техните меса опитали дали кучетата ядат човешко месо.
През нощта с много усилия от страна на Славчо Трайков ние отидохме до лагера. Но другарите ги нямаше. На уговореното място — пощата — в дънера на едно дърво намерихме бележка: „Чакайте ни на 22 вечерта на Червения площад.“ От нея стана ясно, че двамата — Младен и Чифлигаре — са пристигнали и че всички са заминали към батальона. Те може би са помислили, че ние можем да отидем направо в батальона с другите двама другари, и за всеки случай са оставили тази бележка.
След като обмислихме какво да правим, решихме дядо Ильо да отведе Славчо в Пирин в банския батальон, като се съобразява с възможностите му да ходи. Затова на тях да дадем всичката храна, за да няма нужда нито да се отбиват в селата, нито да бързат. А ние с Кръстю ще си намерим колая и ще се свържем с другарите.
На скрито място напалихме огън. Докато Кръстю да отсече и направи шишове, ние с дядо Илю разсякохме овцата, която донесохме, нарязахме месото на малки парченца и го посолихме. След това всеки наниза по два големи шиша и набързо изпекохме всичкото месо. Наядохме се. Останалото месо и всичкия хляб двамата другари прибраха в раниците си и за всеки случай се изместихме малко по-нагоре и легнахме да спим.
Към 16 часа набелязахме маршрута и местата за денуване. по които дядо Илю трябваше да води Славчо, взехме си довиждане и тръгнахме направо през гората на североизток.
На другия ден рано сутринта стигнахме до „Червения площад“. Но тъй като заваля проливен дъжд, ние се скрихме в колибата, която Белишката чета беше построила и презимувала в нея през 1942/43 година. Тук няколко дни се хранихме само с щир [1] и гъби.
1. Див спанак
512
На 22 юни вечерта дойдоха изпратените двама партизани да ни срещнат. Другарят Минко Попов в движение свали раницата си и ни подаде едно хлебче. Ние го изядохме и веднага тръгнахме.
144. При Белишко-Якорудския батальон
Белишко-Якорудският, или Рилският, батальон „Яким Цоков“ се беше разположил на една хубава полянка в местността „Банчолица“ — Якорудско землище. Другарите даже си бяха намерили ръж и воденица, в която я мелеха, и си правеха гтопара в един голям казан.
Тук ние намерихме 16-те партизани от I Софийска бригада. В това число бяха и тези, с които Славчо Трайков се беше разделил в с. Белица. Ние ги информирахме за присъединилите се към нас партизани и за взетите от нас мерки да издирим останалите. Другарите много се зарадваха. Ранчо, най-младият от тях, помоли да го изпратим при Бойко, който му бил командир и с когото искаше пак да бъде заедно.
Всички тези партизани бяха добри хора. Разказаха ни за боеве и походи. Казаха ни, че бригадата е била организирана, въоръжена и облечена в с. Кална — Югославия, с ново английско оръжие. Съставът ѝ отначало бил около 400 души. Имали 32 леки картечници и над 100 автомата. В нея били влезли нови партизани от София, чудесни кадри на нашата партия и стари партизани от Трънско и другаде, имащи голям боен опит. Имало и млади, неукрепнали хора, но те били малко. По пътя насам бригадата водила много и тежки боеве. Дала много жертви. От умората и глада някои изоставали. Започнали даже и дезертьорства. До с. Добърско бригадата стигнала едва 108 души, но изнемощяла.
Тази група по същество беше изнесла боя при Добърско, убила 8 войници и пленила батареята на поручик Ячев.
След като ние им казахме, че командирът на батареята, когото те са пленили, е бил единственият офицер в разложкото поделение, с когото сме поддържали връзка, те подчертаха, че войниците не особено охотно се били и бързо са се предали.
513
Офицерът не пожелал да отиде с партизаните и не подканил и войниците. (Пред нас впоследствие той обясняваше, че не е посмял, защото не сме били ние, разложките партизани.)
Тук ние проведохме партийно, комсомолско и отрядно събрание и строеви преглед на партизаните с едновременно отбелязване годишнината от разстрела на Никола Ваицаров и другарите му. Проведохме и много занятия — от начин на движение и реагиране при попадане в засада или при обстрелване до отбрана, отстъпление и прикриване на отстъплението. Това се посрещна добре от всички партизани, особено от тези от бригадата. Мнозина от тях гласно изказаха мнението си, че при такава организация може да се изведат всички хора, да се изнесе всичко — ранени, имущество, дори и убити, ако има такива.
— Море, какво се бях залостил с картечницата, само нашето отделение нямаше да даде никому да се приближи — заяви на разбора бай Жоро (Георги Атанасов), картечар от I Софийска партизанска бригада.
Гледах към оръжието на другарите и въобще към тях, които имаха добър боен опит, и обмислях как най-добре да ги използуваме. Нужно беше само още малко да си поотпочинат и да се посъвземат от продължителното гладуване.
С идването на тези другари при нас ние вече имахме известна възможност да проведем замисъла си да завладеем и задържим за известно време Якоруда, преди още Иван Тричков да се е договорил с Желю. „Ще поставим една засада по височината около Янчов мост, ще пресечем шосето от Юндола някъде съвсем близко, дори към Бяла Места, а по околните баири откъм Рила и Родопите ще поставим подвижни постове и наблюдение отдалече. Само да ударим предварително някъде жандармерията, да я пообезсилим и вземем още малко автоматично оръжие. . .“ — разговарях със себе си аз, а сутринта споделих това и с Кръстю Стойчев.
С цел да си нахвърля един предварителен план, излизах на края на гората, оглеждах местността и особено отсрещните родопски баири. След това заедно с командира на батальона Иван Щерянов слязохме към Якоруда. Един ден денувахме срещу гатера, а следващия — откъм Родопите, над горния край на Якоруда. От тези две места огледах подробно местността и определих бъдещите позиции. Също така отсреща огледахме обектите и подстъпите, по които ще трябва да влязат
514
партизаните, и едновременно и внезапно да ги атакуват и овладеят. Още на място изготвих схема с обектите за овладяване и подстъпите към тях, разположението на засадите, подвижната охрана и наблюдението.
145. Завземането на с. Бабяк
Време беше да си тръгваме. Решили бяхме с нас да вземем интенданта на Разложкия партизански отряд Атанас Лешков, Никола Шанин (Бончук) и Ранчо от бригадата, който искаше да го водим при Бойко.
Чрез другарите от Якоруда бяхме получили сведение, че в помашкото село Бабяк има 10 души полицаи. Затова решихме, минавайки оттам, да нападнем селото, да избием полицаите и да вземем оръжието им, а също така да вземем и толкова необходимия ни радиоапарат с батерии. И тъй като бяхме само 5 души, решихме да вземем и партизани от този батальон — предимно тези, които нямаха оръжие, за да се въоръжат.
— Хайде сега. Които нямат пушки, да дойдат с нас да ги водим в склада да си вземат — пошегувах се аз.
Младежите охотно се отзоваха, макар да знаеха, че не отиваме в склада, а на акция. Разбира се, ние взехме и някои по-опитни партизани, които хем да вземат участие в нападението, хем да доведат обратно партизаните, оставащи в Рилския батальон.
На 29 юни вечерта заминаващата група заедно с десетина почти без оръжие партизани начело със смелия и съобразителен другар Иван Джеджеров от Якоруда потеглихме на път. Съвсем рано стигнахме на превала в подножието на Бабяшка чука, където бяхме решили да денуваме и вечерта да се спуснем и нападнем с. Бабяк.
Тъй като никога не бях влизал в с. Бабяк и не познавах разположението му, заедно с Иван Джеджеров отидохме на място, откъдето се вижда селото. Тук направих плана за нападението, а именно: слизайки вдясно от селото, оставяме в горния му край един партизанин само с пистолет; останалите отиваме в долния край; един партизанин изтичва на
515
пътя, влизащ в селото. Всички останали се втурваме през реката в кметството, с изненада респектираме полицаите и ги обезоръжаваме. При съпротива ги избиваме. Една група начело с Атанас Лешков да нападне единствената кръчма в селото и ако там се окажат полицаи, да ги обезоръжи или унищожи.
Вечерта тръгнахме съгласно уточнения план. Но току-що влязохме в реката, откъм сянката на върбите някой извика „Стой, кои сте вие?“ и даде изстрел. Ранчо веднага го засипа с автоматен огън. Стреляхме и ние. Той побягна и се скри в тъмнината. Оставените от двете страни на селото другари също стреляха с пистолетите си. По такъв начин се създаде впечатление, че селото е нападнато от всички страни и от много хора.
Без да губим нито секунда, ние се втурнахме в общината. Освен телефониста, там нямаше никой. Но след малко Иван Джеджеров изведе от мазето кмета, един служител и едно момиче служителка.
Оказа се, че в Бабяк полиция няма. Разузнаването не е било точно. Това било въоръжена група от 10 избрани местни селяни, чиито пушки се намериха в общината. Един от тях вече си беше взел пушката и стреля при върбите, когато влизахме в селото.
От с. Бабяк взехме 9 пушки, един пистолет, патрони, пишеща машина и циклостил, канцеларски материали, медикаменти, пари около 70 000 лева и пр. От кръчмата-магазин взехме радиоапарат с батерии и други нужни нам вещи, които интендантът заплати.
На площада проведохме митинг. Струпахме и запалихме общинските данъчни, нарядни и други регистри. На митинга при светлината на горящите архиви пред цялото население, в това число и общинските власти, произнесох реч. В нея осъдих предателството на българската фашистка власт, подчертах, че тези, които са провеждали политиката и са ограбвали народа, ще отговарят за своите злодеяния. Подканих населението не само да не се съпротивява на партизаните, както направи тази вечер техният лош и глупав съселянин, но и да ги подпомага.
Малко преди да завърша, долният часови дойде и доложи, че откъм махала Краище са блеснали и изгаснали фарове.
— Усилете охраната — казах аз и продължих речта си. Другарят, разбира се, си отиде сам.
Накрая направихме допитване до народа как да постъпим
516
с кмета, когото държахме изправен там. Хората не направиха оплаквания против него. Затова ние само го предупредихме най-строго да не извършва никакви реквизиции, граждански мобилизации и насилия над бедното население.
Ние съзнателно най-напред накарахме чиновниците от общината да донесат ядене и даже донесохме на площада една кошница с яйца, взета от кмета, а след това въпреки голямата си бедност селяните ни донесоха много храна. Па площада направихме трапеза и седнахме да вечеряме.
След като се нахранихме, Иван Джеджеров строи партизаните, които трябваше да се върнат в Рилския батальон, подходи по войнишки към нас, дигна юмрук и уж тихо, но да се чуе каза:
— Другарю командир, разрешете да сменя караула.
— Разрешавам.
— „На дяс-но! След мен, ходом марш! — изкомандува той.
Докато Джеджеров „сменяваше караула“, ние поговорихме още с хората, взехме с нас изявилия желание да стане партизанин началник на тт станция Иван Любенов от с. Баня, попитахме няма ли още някой желаещ да дойде с нас и почти на разсъмване напуснахме селото.
146. Кратко за обстановката
В първомайската си заповед Сталин изтъкна големите успехи на Червената армия, която вече беше излязла на границите с Чехословакия и Румъния. Той предупреди сателитите на Хитлер, в това число и България, че за тях остава една възможност да избягнат катастрофата, като скъсат с хитлеристка Германия и излязат от войната. Но с тази задача трябва да се заемат народите, тъй като е трудно да се мисли, че сегашните правителства ще направят това. За пръв път Сталин постави задачата: „Трябва да се преследва раненият звяр по петите и да бъде доубит в неговата собствена бърлога.“
А събитията на фронтовете показваха, че това не е само една историческа повеля, а реално изпълнима задача за Червената армия.
517
Червената армия наближаваше към нашата страна.
На 4 юни съюзниците бяха превзели Рим.
На 6 юни започнаха ударите на съюзническата авиация и бе извършен десант в Нормандия. На 10 юни бе овладян значителен плацдарм. Значи, най-после в Западна Европа беше открит втори фронт. Ние не знаехме, че в него са участвували 89 дивизии, 11 бригади, 6483 военноморски кораба, 5000 танка, 13 000 самолета, но чувствувахме големия му размах и сила. Огромното превъзходство на съюзниците над германците изключваше всяко опасение за неуспех на съюзниците.
На 10 юни започна с голям успех настъплението на Червената армия на север и извади от войната Финландия с над половин милион армия.
Започна голямата Минска операция, в резултат на която беше разгромена централната група армии на фашистка Германия и фронтът беше изнесен много на запад.
Това бяха събития, които не можеха да не окажат влияние на поведението на отделни категории хора, в това число и върху някои буржоазни среди.
Но същевременно переспективата фашистка Германия да изгуби войната и страхът от справедливото народно възмездие караше отявлените фашисти и всички врагове на народа в отчаянието си да беснеят. И докато по-рано в борбата срещу партизаните освен с полицията и войската те си служеха главно с разни пияници, лумпени и пропаднали хора, сега вече лично най-активно се включиха в борбата срещу партизаните и такива като подполковник Манов и директорът на БЗКБ Петър Хаджиев от Разлог, търговците Миле Пандев и други от Банско, братя Лазарови и Сърбинов от Белица, Никола Бакалов и Личе Вучков от Якоруда и много други. Ожесточението на борбата достигна връхната си точка.
Зверствата на фашистката власт в околията, опасността, която всеки момент грозеше нашите легални другари и особено по-проявилите се, внесоха за известно време голям смут и страх сред народа. Но въпреки това увереността в скорошната победа растеше от ден на ден, комунистите, комсомолците, честните хора проявяваха по-голяма активност и инициатива, кръгът на хората, които ни приемаха и подпомагаха, все повече се разширяваше.
518
Партизаните оживиха своята дейност. Братя Костадин и Асен Лагадинови бяха влезли почти в центъра на пълния с жандармерия и полиция град Разлог и бяха устроили засада на главната улица в опожарения им дом. Към 24 часа по улицата минали един фелдфебел и един войник. Със залп те повалили и двамата. Тази дръзка акция беше грозно предупреждение за полицаите и жандармеристите.
На 26 юни една чета от Пределския батальон нападна махала Марево. На 2 юли в Градево Костадин Лагадинов с група партизани задържа девет войници и ги освобождава. Напада кола, в която пътували офицери и трима войници. А към средата на месец юли влезли в с. Драглище, убили един жандармерист и взели автомата му.
На 6 и 7 юли една чета от Рилския батальон нападнала горските пунктове в Якорудския район.
Четата от Пиринския батальон с командир Чавдар (Христо Радонов), която беше изпратена в Родопите със задача да търси откъснали се партизани от I Софийска бригада, намира една група от пет души. Така общата цифра на присъединилите се към нас партизани от I Софийска бригада стана 25.
На 1 юли четата нападнала с. Гостун и обезоръжила хората на властта, иззела от магазина много продукти и радио от един фашист.
На следния ден четата тръгнала за село Осеново. Водел я един горски. Но на пътя ги срещнал директорът на горското стопанство „Вищерица“, който бил познат на лесничея-партизанин Васил Серафимов, и казал, че в Осеново има много полиция, защото очаквали, че и то ще бъде нападнато, както Гостун. Четата се върнала и нападнала горското стопанство „Вищерица“. Оттук партизаните взели 8 пушки, много одеяла и около 200 000 лева от касата на стопанството, за които командирът на четата дал разписка. След това нападнала голямото дървообработващо предприятие „Вищерица“ и горските стопанства „Побит камък“ и „Суфандере“.
На 7 юли друга чета от батальона, командувана от Александър Касиянов, съвместно с Неврокопския партизански отряд завладели село Корница, Неврокопско. Там били иззети голямо количество продукти от лесничейството, кашкавал от мандрата, повечето от който бил раздаден на населението, и 360 000 лева от общинската каса. На организирания митинг говорил Иван Гулев. С партизаните тогава излезе лесничеят Димитър Сакарев, родом от с. Добринище.
519
На 10 юли заедно със същите ние нападнахме мандрата в местността „Спано поле“ и иззехме голямо количество кашкавал и масло, част от което беше пренесено с каракачански коне. На овчарите също беше дадено голямо количество кашкавал да го укрият, а малка част запалихме.
Следваха една след друга акциите и на Горноджумайския партизански отряд: завладяване на селата. Осеново на 8 май, Бистрица на 27 май, Бучино на 5 юни, Хърсово на 7 юни, на 17 юни Бистришката мандра и др. Най-значителни, с най-голям политически ефект бяха две акции: на 1 юли в с. Осеново, в което беше организиран митинг и наказани трима народни врагове, и на 8 юли срещу горския пункт, лесничейството и дъскорезниците в района на Славово — Добро поле в Рила. Тук бяха иззети и раздадени на работниците големи количества хранителни продукти, опожарени двете дъскорезници и складираният дървен материал, предназначен за германците, организиран митинг, на който говори Горчо (Божил Аргиров).
Връзка със Светиврачка и Петричка околия още не беше установена. Никола Рачев и Кръстю Стойчев бяха предимно към Предел и оттам нравеха усилия да създадат връзки нататък. Иван Тричков с още един другар беше заминал да се срещне с Желю. Аз както и преди се занимавах пряко с Разложкия и Неврокопския партизански отряд. Ходех (понякога и с Кръстю Стойчев) от батальон в батальон, от чета в чета в Пирин, Рила и Родопите, от село в село. Срещах се с другарите. Давах указания.
След акцията в с. Бабяк Кръстю Стойчев с Ранчо заминаха за Предел, а останалите — за Банско. Намерихме батальона в местността „Перлеш“ в Пирин. Организирах снабдяването му, установих връзка с Неврокопския партизански отряд и изпратих една чета за съвместна акция с него в с. Корница, като предварително назначих времето и мястото за среща в местността „Спано поле“ и с Михалко Проюв заминах в четата, която беше в Родопите.
Васил Серафимов изказа увереност, че може чрез село Плетена да се свърже с гръцките партизани. За целта му дадох опитните партизани и познавачи на местността Михалко Проюв и Георги К. Дивизиев. Такава задача бях поставил
520
и на ръководството на Неврокопския партизански отряд за организиране съвместни действия и взаимодействие с гръцките партизани. С тази чета се върнах в Пирин.
След това заминах за Пределския батальон.
147. Опит за унищожаване на жандармерията
Връзката с Желю и организирането на съвместни действия, чрез които ние се надявахме да се въоръжим, закъсняваше, а времето не чакаше.
Затова решихме да не чакаме повече, а да подмамим жандармерията, намираща се в Разлог, да я бием при изгодни за нас условия, след което да изпълним плана си за завладяване и задържане на Якоруда.
За целта направих следното предложение: „Основната част от Пределския и Банския батальон, усилени с двете леки картечници от Рилския батальон, да устроят засада на шосето Разлог — Симитли непосредствено над Пределския хан. Под моста на рекичката при Кутиова нива да се постави тенекия с взрив с електрически капсули, който да се възпламени чрез батерия от радиото в момента, когато първият камион стъпи на него. След това чрез стрелба и бомби да се унищожат и останалите.
Другарите Н. Рачев и К. Лагадинов бяха забелязали, че жандармерията с камиони минава често по шосето през Предел и се връща. За да мине жандармерията и сега, решихме да се проведат акции в района на Предел, Градево и мина „Пирин“. А в деня на засадата (след акцията в мина „Пирин“) се предвиждаше демонстративно преминаване на група партизани през с. Градево за към горноджумайския район, та отивайки да преследва тях, жандармерията да попадне в нашата засада.
След унищожаването на жандармерийското поделение и изземването на оръжието им участвувалите в засадата да се изнесат с бърз марш и заедно с Рилския батальон да завладеят Якоруда, да организират позиции и да задържат селото колкото се може повече. Останалите чети от другите батальони да продължават действията си в своите райони.
521
Този план беше напълно осъществим и възприет от другарите. Взети бяха мерки за насочване на партизанските батальони, изпратени бяха куриери, които да доведат двете картечници и пр., Йонко (Марин Стайков), Снежко (Христо Лалев) и аз през Баюви дупки заминахме за местността „Спано поле“, където бяхме уговорили среща с другарите от Банския батальон за извършване акция в мандрата.
148. Сняг на 12 юли
На 11 юли сутринта, след като бяхме скрили докарания с коне кашкавал в каменните морени под Превалата и върнали каракачанските коне към Чаира, се изкачихме по ската на газейския хребет чак до езерцето под в. „Мангър“ — най-високото езеро в Пирин — и останахме да денуваме там. Оттук (билото на Газей) ние можехме да наблюдаваме мястото, където беше укрит кашкавалът, за да не би полиция чрез кучета да го открие по пресните ни следи.
Времето беше слънчево — нито едно облаче не се виждаше — и прежуряше, както във висока планина. И когато към 10—11 часа бяхме насядали край езерото и си приказвахме, не зная по какви причини си спомних, че през 1921 или 1922 година след също такъв чуден, без нито едно облаче ден, сутринта на 13 юли в местността „Спано поле“ валя сняг. Разказах това на партизаните.
Всички изказаха учудването си и проявиха голям интерес към това природно явление, като ми зададоха въпроси. Само лесничеят Димитър Сакарев ми хвърли една такава усмивка, че все едно ми каза: „Разправяй ти това на простите, пред нас такива не минават.“ И аз като с нож пресякох разказа си и замълчах.
Към 16 часа откъм запад задуха хладен вятър и над Типиците се показа облак. Той бързо нарастваше. Стана ясно, че ще има буря. А ние хем бяхме в безлесната, високата част на планината, далече от бивака, където ни чакаха част от партизаните, хем натоварени много. Значи, трябваше да се побърза, да тръгнем по-рано.
522
Но долу в Газейския циркус пасеше стадо овце. С цел да не видят цялата чета, двамата с Чобан Бойчо слязохме предварително да изгоним овчарите.
Ние казахме на овчаря веднага да се прибира надолу и да чака през нощта гости. Но овцете, почувствували влошаването на времето, бързо заслизаха към гората и без нашата заповед.
Четата се спусна в Газейския циркус и попъпли нагоре, за да излезе на „Каймакчал“. Вятърът вече така се беше усилил, че ни помагаше да се изкачваме, като ни блъскаше в гърба. А когато се изкачихме, той ни помагаше да тичаме по билото надолу.
Бяхме вече достигнали пояса на клека. Погледнахме през един скалист улей, който се спускаше много стръмно на изток, и видяхме долу пътеката. Ние бързо, но внимателно се заспускахме по него.
В този момент започнаха силни и непрекъснати гръмотевици, от които всичко наоколо се тресеше, и ливна проливен дъжд. Настъпи пълен мрак. До долния край на улея слязохме слепешката, но повече не можехме да направим нито крачка в непрогледната стена от дъжд. Бяхме вече мокри до кости.
Решихме да нощуваме тук. След като чрез повикване се проверихме дали всички благополучно са слезли, започнахме да палим огньове. На групи по двама опъвахме платнищата, за да направим сушина. След това всички изтърсиха от раниците си борината, която всеки партизанин беше задължен да носи заедно с неприкосновения си запас храна. Събрахме сухия клек, който преспата през пролетта беше смъкнала по улея, и напалихме голям огън. След това насякохме и зелен клек.
Дъждът стана по-тих, а камарата дърва стана много голяма, та капките се изпаряваха и не можеха да загасят буйно разгорелия се огън.
Разделени на групи по четирима, партизаните последователно се сушеха, като двама държаха платнището така, че да образуват сушина, а другите двама отдолу, голи като от майка родени, сушеха дрехите си. След това те се накачолваха със своите платнища и поемаха платнището, за да се изсушат пък другите двама.
Използувайки светлината на огъня, ние начупихме и по-тънки клекови клони. С тях си направихме легла, за да не
523
лягаме направо на земята и камъните, завихме се кой както можеше и заспахме.
На съмване, като се събудих, почувствувах, че ми е топло, че не зъзна както друг път. Отхвърлих платнището и какво да видя. Ние бяхме затрупани с повече от една педя сняг.
— Ставайте — извиках аз, — вече е светло.
Всички станаха и видяха, че сме нощували на 30 метра от пътеката, която много бързо можеше да ни отведе под мурите.
Промъквайки се под надвисналия над тясната пътека клек, ние отново се измокрихме, защото снегът продължаваше да вали, а и задържалият се по клека сняг се изтърсваше по нас.
Надолу снегът все повече се превръщаше в лапавица и бързо се топеше. Но все пак той беше побелил поляните в Перлеш, където ни чакаха другарите и бяха напалили под мурите големи огньове.
Спрях при един от огньовете, където бяха другарите Григор Марков и други от Неврокопския партизански отряд. Дадох им указания за по-нататъшни действия и уточнихме следващите връзки. В това време чух как на съседния огън Димитър Сакарев каза: „Ей вчера, когато бай Георги разказваше, че на 13 юли го е валял сняг, аз не вярвах. На ти сега на 12 юли, за да повярваме.“ Автоматически простих на Сакарев за обидната му усмивка и въобще не му споменах за това.
Заминавайки за Предел, взех със себе си другарите Александър Касиянов, брат си Иван и други. На първите двама показах мястото на засадата и ги накарах да го обходят всеки поотделно, да залегнат и така да разположат оръжията, че да не остане нито един метър непрострелвано място и, от друга страна, да не се самоизбием.
Те изпълниха много добре тази задача и ми представиха подробни схеми на засадата с предложения кой къде да заеме.
Ние вече бяхме готови за действие. Чакахме само да дойдат и картечарите.
В същото време много от нашите близки, които бяха интернирани в Петричко, се бяха върнали. Допускахме, че след нашите действия фашистката власт може да разстреля тях. Затова щабът реши да разпратим другарите да изведат своите близки и някои от най-застрашените другари. Тогава излязоха партизани от Разлог Атанас Лагадинов, дъщеря му
524
Елена и др. От Банско — баща ми Георги Радонов, майка ми Райна Радонова и сестра ми Тодорка, дядо Лазар Смедарчин, Димитър Лалев, Дана Скабрина и др. Другарките Елена Лешкова и Миланка Касиянова и други излязоха малко по-късно.
След като посрещнахме родителите си, отидох заедно с тях на партизанския лагер „Атлантик вал“. След това взех една чета — общо 23 човека, — която да участвува в засадата, и заминахме за Предел.
Ние вече бяхме задействували целия план и на 21 срещу 22 юли заехме засадата. Жандармерията била пръсната по изпълнение на някои задачи. Тя получила съобщение за придвижилата се през Градево група партизани и събрала силите си. Но когато била натоварена на камиони и първият камион вече бил тръгнал от Разлог, тя получила ново съобщение, че партизаните са нападнали Якоруда. Затова, допускайки, че действията в с. Градево са само провокация, жандармерията била върната в Разлог.
Това било към 17—18 часа. Но тъй като телефонната връзка с Якоруда била повредена, фашистката власт дълго умувала кое е провокация за отвличане на вниманието ѝ и кое е истинското нападение и не предприемала нищо. Чак вечерта жандармерията заминала с камионите за Якоруда.
Ние стояхме на засадата до вечерта, когато чрез разузнаването получихме сведение, че партизани са нападнали Якоруда и жандармерията е заминала нататък. Това е бил един батальон от партизанската бригада „Чавдар“ с командир Стефан Халачев, който се бил прехвърлил през Рила. Партизаните завладяват селото, като при завързалата се при гарата престрелка с войнишкия пост (5 човека) убиват подофицера и раняват двама войници. Но тук загива и един партизанин.
Оценявайки в ръководството създалото се положение, ние се питахме: „Какво става с нас? В какво ние грешим? Защо е това — неудача след неудача?“
Идването на Асен Чаракчиев ни донесе толкова радост, но на връщане той беше арестуван и не само не получихме оръжие, но и не можахме да се свържем с центъра; въоръжаването ни чрез войниците от 39 пп не успя; с I Софийска партизанска бригада, която беше голяма сила, не се свързахме.
А сега? Как така се случи точно днеска, точно в този час? За организацията на тази акция ние изгубихме толкова време и толкова
525
много разчитахме на нея! Дали и усилията ни да се свържем с Желю няма да излязат напразни?
Но накрая, след като всеки изплю горчилката си, недоволството си от случилото се, както се полага на ръководители, започнахме да обмисляме плана за бъдещата дейност.
Още на другата вечер четите си заминаха по места.
Започнаха отново акциите на трите батальона в Разложко.
В долината на река Струма и специално Светиврачко имаше много благодатни обекти за действия — разпръснати малки войскови поделения, които охраняваха трудовашки и пленнически групи, работещи на различни обекти; черните роти включително до Демирхисарско голяма част от които можеха да се присъединят към нас; отделни малки групи германци; важна артерия — ж.п. линия и шосе, свързващо София със Солун.
Затова замисълът на областния комитет и щаба на зоната беше да изпрати в Светиврачка околия част от Разложкия партизански отряд, който заедно със Светиврачкия партизански отряд и съгласувано с действията на Горноджумайския и Петричкия партизански отряд да започне непрекъснати акции по цялата долина на р. Струма. Затова беше нужно да се свържем с тях, да предупредим за изпращането на разложки партизани, да им поставим задачи и да организираме по-нататъшните си връзки.
С цел да установи връзка със светиврачките другари, областният комитет на партията изпрати партизаните Минко Попов и Марин Стайков. Минко Попов познаваше доста другари, с които е бил в затвора, и специално Йордан Ризов и Галчо Василев от гара Пирин. А Марин Стайков познаваше вече дядо Кимо от Влахи — овчар, който беше със стадото си под връх „Елтепе“, чрез когото те можеха да се свържат.
Дядо Кимо изпълни задачата си и на 2 август на връх „Долна баба“ над с. Влахи дошъл на среща другарят Галчо Василев. Така беше установена връзка и с другарите от Светиврачка околия.
526
149. Нова тежка загуба
В Разложка околия и по-специално в землището на град Разлог се подвизаваше една контрачета начело с изпечения фашист подполковник Манов от гр. Разлог. Преоблечени в партизански дрехи, включително и такива от заловени и избити партизани от I Софийска бригада, необръснати и неизмити, за да изглеждат по-измъчени и гладни, те ходели при овчарите, говорели уж по трънски и се представяли за откъснали се партизани, които търсят връзка с местните отряди.
Така успели да измамят доброто ятаче на партизаните от Пределския батальон овчарчето Иван Рачев от гр. Разлог. Те се представили, че са толкова изтощени, че дори не могат да ходят.
Овчарчето се разтичало, намерило партизаните и им съобщило това. Водими от желанието да помогнат на тези другари, Костадин и Асен Лагадинови заедно с Ранчо от I Софийска бригада и овчарчето веднага отишли в местността „Бетоловото“ да се срещнат с уж откъсналите се партизани.
Контрачетниците заели предварително удобна позиция. Когато другарите пристигнали, показал се само един и им махал с ръка да отидат към тях.
— Излезте бе, другари. Не се бойте — казал им Асен Лагадинов и оставяйки пушката си, се изправил.
Навярно разбрали, че другите двама партизани няма да се покажат, докато не станат и те, контрачетниците дали залп и убили Асен Лагадинов. Костадин Лагадинов и Ранчо, макар също обстреляни, се изтеглили невредими.
Фашистките изверги отрязали главата на Асен и обвита във вестник, я отнесли в жандармерията в Разлог, където над нея устроили веселия и пиянски оргии.
Така на 5 август, само малко повече от един месец преди победата, загина чудесният ремсов и партиен деятел и смел партизанин Асен Лагадинов (Димчо).
Овчарчето Иван Рачев е било арестувано и след жестоки мъчения в продължение на три дни, за да изкаже и някои други ятаци, на 8 август било разстреляно близо до Предел.
527
150. Смелчак
17-годишният младеж Лазар Скачкин от Банско беше овчарче и добър ятак на партизаните. В обстановка на пълна блокада, когато и овцете бяха прибрани в Банско, през месец юни 1944 година той издоява овцете в къщи и подсирва сирене. След това взема и от други ятаци хляб, храни и вестници и заедно със сиренето ги натоварва на магарето и посред бял ден, когато врагът е най-малко бдителен, решил да го изкара навън и да отиде при партизаните.
Той живееше на края на Банско. Погледнал отначало през портата и като видял, че няма пост, бързо изкарал магаренцето.
Но в това време отгоре идвал патрул от трима местни въоръжени фашисти. Те го арестували. Хванали и магарето и ги повели. Единният водел магарето, а другите двама — единият отпред, а другият отзад — водели овчарчето Лазар Скачкин.
По пътя момчето си помислило как в жандармерията ще го бият, за да прави разкрития, и накрая ще го разстрелят, както разложките ятаци, и решило да избяга.
Когато стигнали до черквата, Лазар свил юмрук, обърнал се и цапнал задния по носа така, че да му заиграят искри в очите. След това ритнал предния по чатала, скочил вдясно и по тясната крива Велянова улица избягал при партизаните.
За тази му дръзка проява му беше дадено партизанско име Смелчак. В отряда го въоръжиха с една стара руска трилинейна пушка с четири патрона.
На 8 август четата под командуването на Чавдар и Славчо Трайков извършва снабдителна акция в местността „Лошин“ на шосето за Неврокоп.
Още през деня партизаните спрели и отбили по черния път покрай реката, идваща откъм обидимското манастирче, 5—6 коли, натоварени с различни продукти за 39 пп, и ги държали там до вечерта. След това командирът поставил засади на шосето от двете страни на Лошин, които да не допуснат хора да видят къде се стоварват продуктите. Партизаните поели колите и ги откарали назад по шосето към базата-землянка.
528
В засадата на моста на Лошин откъм Неврокоп били оставени Велко (Борис Велинов), Тодор Желязков, Иван и Слави Костов — последните двама от I Софийска бригада. Те спирали идващите коли.
Стоварването вече почти било приключено и Смелчак върнал първата кола по шосето надолу.
В това време отдолу блеснали фарове, Борис Велинов (Велко) излязъл на шосето и заповядал на шофьора да спре. Шофьорът Костадин Сиридженов Хаджиев от с. Добринище спрял и угасил фаровете. Тогава Велко видял на лунната светлина, че в кабината има офицер, който се опитвал да извади пистолета си. С пушката си той го респектирал и заставил да остави пистолета и да слезе от колата. За да избегне наказанието, офицерът излъгал, че е от 39 пи и жената, която била с него в кабината, му е годеница.
Шофьорът предупредил, че след него идва още един камион, в който има и над 10—12 войници-жандармеристи. Фаровете му вече блеснали по отсрещния хълм. Тогава Велко бързо предал пленения офицер на по-възрастния партизанин Слави Костов, за да го пази, и двамата със Смелчак, който току-що бил пристигнал, побързали да заемат местата си: Велко до спрения камион на шосето, а Смелчак в малката царевична вдясно. Тук шосето имаше около 1 метър насип.
Камионът пристигнал и спрял зад другия.
— Оставете оръжието и слизайте! Предавайте се! извикал Велко.
Не знаейки обстановката, жандармеристите почнали да слизат и някои вече били на шосето. Но плененият офицер се възползувал от недостатъчната строгост, с която е бил държан, бутнал Слави Костов в реката, побягнал и извикал: „Стреляйте! Малко са.“
Жандармеристите започнали да стрелят — някои криейки се зад колата, а някои направо отгоре. Стреляли и младежите. Някой от жандармеристите хвърлил бомба към Смелчак. Тя го надхвърлила. От взривната вълна той паднал, но не изгубил съзнание.
— И бо-о-мби ке ми фърлете. Вашата. . . Стойте! — заеквайки, извикал разядосаният Смелчак, гръмнал към тях и изскочил на шосето.
Жандармеристите побягнали по шосето. Смелчак ги гонил със „Стойте, стойте“ почти до завоя и залегнал в канавката.
Работата на четата привършвала. Чувайки стрелбата,
529
командирът изпратил още партизани да усилят позицията и след това се изтеглили към Пирин. След себе си уж случайно разсипали брашно, за да имитират изнасянето му. До сутринта свили обратно, преминали река Места и отишли откъм Родопите, за да наблюдават да не би полицията и жандармерията през деня да открият склада.
Плененият офицер избягал и се укрил. Но се откъснал и Слави Костов и всички опити на другарите да го намерят през нощта били безуспешни . (Следващите дни той отивал при горски работници и овчари и съвсем случайно попаднал в местността „Валявица“, където часовият от партизанския лагер „Орлово гнездо“ го видял и го прибрал.)
Заварих тази чета в Родопите в местността „Ковачеви дерета“ в момента, когато правеха разбор на проведената акция. Както беше редно у нас тогава, тук не се премълчаваха слабостите на никого. Порицани бяха Слави Костов (макар да отсъствуваше) и войникът Ванчо, които избягали и оставили другарите си сами да се бият. Критикуван беше и Велко, който отначало макар и да прояви дързост, голям героизъм и съобразителност, след това също се беше откъснал от четата за 5—6 часа.
Смелчак седеше както обикновено мълчалив, с ниско нахлупен каскет.
— Дигни го де! — перна му каскета един партизанин.
Тогава видях, че един куршум беше оставил червена браздичка по кожата отгоре на главата му, а на около 2 см встрани друг беше само остригал косата му до самата кожа.
Не можейки да скрия възторга си от факта, че двамата младежи и особено Смелчак са проявили такава висока съзнателност и героизъм и с риск на живота си са изпълнили поставената им задача, казах:
— Щом като двама младежи само с пушки с по няколко патрона могат да спрат, а след това и да гонят цял камион с жандармеристи, какво правим тук! Дайте да отидем да вземем властта!
Вземайки думите ми за упрек, за обвинение в безразсъдство, в авантюризъм, Смелчак започна да се оправдава:
— Ча-а-вдар така рече. Да не пущате ни-и-кой да дойде нагоре, когато постави задача на поста.
Макар че Смелчак не е бил от състава на поста, се включил в бой. Така той потвърди псевдонима си.
Такива бяха нашите младежи. Проявяваха инициатива.
530
151. Подготовка за нападение срещу германците в долината на река Рилска
След много усилия Иван Тричков беше успял да отиде при Желю. Желю, който отдавна възнамерявал да нападне германските гарнизончета и ловно-охранителните роти в долината на р. Рилска, с радост приел нашето предложение за съвместни действия. Заедно с Иван Тричков, на когото беше подарил и един автомат, той изпрати зам.-политкомисаря на партизанския отряд „Коста Петров“ Димитър Тимошкин и най-младия партизанин Гуди да организират идването и посрещането ни в неговия отряд. Тимошкин предаде предложението на Желю да извършим съвместно нападение на територията на техния отряд, а също така готовността му да нападнем друг обект по наше усмотрение.
Това беше голяма радост за нас. Най-после като съединим силите си, ние ще направим едно по-сериозно нападение и чрез него ще се въоръжим добре за други битки.
Членовете на областния комитет на БКП и щаба на IV зона, които бяхме там — Никола Рачев, Кръстю Стойчев, Иван Тричков и аз, — се събрахме и след непродължително обсъждане решихме:
1. Приемаме предложението на Желю.
2. За съвместни действия с Дупнишкия партизански отряд да отидат три чети от Разложко (от всеки батальон по една) и целият Горноджумайски партизански отряд.
С четите от Разложкия партизански отряд да заминат всички партизани от I Софийска бригада, защото те имаха автоматно оръжие, а и за да им дадем възможност да си отидат отново в бригадата.
3. Пределският батальон с командир Костадин Лагадинов и политкомисар Спас Тантилов, без тези, които заминават за Рила, и без старците, да премине оттатък Пирина, в долината на река Струма и извършвайки акции по селата, да се свърже със Светиврачкия партизански отряд и да организира съвместни действия с него.
4. Оставащите на местата си чети да продължат, даже да усилят своята дейност в различните краища на околията, за да не се почувствува отсъствието на голяма част от отряда и да поемат новоизлезлите партизани. Връзката с тях да не се прекъсва.
531
5. Ние четиримата се разпределяме така: Ив. Тричков да замине веднага да вземе една чета от Рилския батальон, аз да взема една чета от Банския батальон, а Н. Рачев и Кръстю Стойчев —да заминат с четата от Пределския батальон. Горноджумайският партизански отряд да замине самостоятелно.
Взех със себе си Орлю (Бакъшов от Белица) и заминах за Орлово гнездо. Освен старите и болните тук имаше и неголяма група боеспособни партизани. Разбира се, всичките не можех и не биваше да взема, още повече като се имаха пред вид и местните задачи. Но като разбраха, че отиваме някъде на голяма акция, повечето от тях изявиха желание да дойдат с мене.
Дори и сестричето ми Тодорка — 14-годишно момиче — започна също да се стяга и не искаше и да чуе, че не бива да дойде с нас.
След като бях дал всички необходими указания на политкомисаря на батальона Иван Радонов (Льотчик), когото оставих за командир, защото Александър Касиянов идваше с нас, нарочно и пред Тодорка поставих задача: на следващия ден да вземат взрив, капсули и батерията от радиото и да отидат в Лошин да устроят засада на жандармерията.
Тодорка беше поласкана от това, че им се възлага такава голяма задача. Повече тя не постави въпрос да дойде с нас. Напротив, в изблик на радост тя се хвърли да прегръща мама с думите: „Мамо, ще се върна с картечница.“
Изпратени най-сърдечно от оставащите, ние заминахме за Родопите. Чувствувах, че мнозина ни завиждат. Но едва стигнали в местността „Дъбовец“, Александър Касиянов се разболя. Затова ние го оставихме, като му дадохме и достатъчно храна, за да може полека-лека да се върне обратно.
Веднага намерихме другарите в местността „Ковачеви дерета“. Най-напред определих хората, които влизат в заминаващата чета, и поставих задачи на останалите. На място оставаха предимно елешничани. От тях по желание дойдоха с нас другарите Нако (Васил Попов), Пенко Тихов и Радул (Атанас Тасков).
За осигуряване и двете чети с храна вечерта (11 август) в Елешница слязоха голяма група местни партизани и донесоха към 200 килограма хляб и сланина, събрани от много хора.
Къде ние отивахме, никому не бях казал. Но и едните, и другите чувствуваха, че се готви нещо сериозно. Затова когато построих заминаващите и оставащата чета, за да се изпратят, това стана много сърдечно.
Заминаващата чета отново влезе в с. Елешница в къщата
532
на кръчмаря Васил Неделчев и му взехме около 20 кг хляб и всичката — около 50 кг — сланина, с което се запасихме предостатъчно. След това бързо преминахме през махала Краище, през градините южно и западно от с. Белица, преденувахме в буковата гора в долния край на Равенския хребет и на другия ден на разсъмване попъплихме по стръмната пътека, извеждаща на превала при хижа „Македония“.
— Аф, аф, аф — имитирах ловджийско куче аз.
— Наа, на, на, наа — обади се отгоре Тимошкин.
Дали стока създадохме впечатление в събудилия се вече
говедар в местността „Динков дол“, че сме контрабандисти ловци на диви кози, не знам, но тая парола бяхме определили, изхождайки и от това съображение.
Деня прекарахме в един клек и наблюдавахме към Царев връх и превала вдясно от него, където трябваше да минем вечерта и където през деня имаше полиция и войска, които изстреляха и десетина мини.
Тук си починахме добре. А Тимошкин се оказа и добър певец, та до вечерта всички научихме да пеем песента „Смело, другари, в борбата“ на два гласа на руски и български език.
Вечерта още на пътеката по билото ни срещнаха Моис Аврамов и още един партизанин и ни поведоха през високопланинското пасбище към лагера на Дупнишкия партизански отряд. Но щом се заспускахме по наклоненото на север плато, видяхме, че в ниското, по посока на нашето движение, на едно място блещука огън. „Полиция е“ помислихме си ние и развърнах четата да ги заградим и унищожим. Наближавайки, ние видяхме около огъня два човешки силуета. С Тимошкин тръгнахме внимателно право към тях и чак когато стигнахме на десетина метра, един млад висок момък съвсем спокойно се извърна към нас.
— Хей, Деяне, защо правиш така, бе? Защо палиш огън? Тук цял ден имаше полиция и войска — каза Тимошкин.
— Тя си е отишла. Па ако не запаля огън, няма да ме видите — съвсем спокойно отговори той.
Оказа се, че и той е бил изпратен от Желю да ни посрещне и води на новото място, където поради днешната стрелба се беше преместил отрядът, което Моис не знаеше, защото беше излязъл по-рано.
Срещата ни с другарите от Дупнишкия партизански отряд „Коста Петров“ беше много сърдечна. Тук бяха дошли вече
533
някои от нашите отряди. Тук беше и една група партизани, останали от I Софийска бригада, която се беше свързала отново с партизанския отряд „Коста Петров“ и беше останала в него. Тук за пръв път видях и новите партизани от Горноджумайския партизански отряд и изведените от тях през есента на 1943 година другари — политзатворници от лагера при мина „Пирин“ в с. Брежани.
Така към 15 август тук ние се събрахме три чети от Разложкия партизански отряд, Горноджумайския партизански отряд, Дупнишкия партизански отряд — общо около 250 души. Тук след няколко дни беше доведен и избягалият от плен червеноармеец Вася Рязанцев.
Както си беше редът у нас, четата, която доведох, остави в раниците си само заповядания неприкосновен запас, а всичко друго — хляб, сланина и кашкавал — постави на едно платнище. От донесеното всички направихме една солидна закуска с по около 250 г хляб и 50 г сланина, за което ни беше изказана благодарност. Оттук нататък грижите по изхранването на партизаните поеха другарите от отряд „Коста Петров“.
На този бивак и на следващия, „Голяма Ломница“ под Мусьов връх, се извърши голяма политическа и организаторска работа.
1. Обектът за нападение беше предварително избран от Желю и в значителна степен разузнат: ловно-охранителната рота и отделен дърварски взвод в Пчелино — поделение на манастира; германците в Кочеринската станция; ловно-охранителната рота в с. Пастра и германците и охранителният взвод в Жабокрек — всички разположени в долината на река Рилска на протежение около 15—18 км. Без всякакви разговори ние приехме предложението на Желю. Тук съвместно детайлно обсъдихме всичко, планирахме нападението, определихме командирите, които ще ръководят действията, и им възложихме вече лично да доразузнаят обектите си и да уточнят плановете си за действие.
Всичко това се вършеше в пълна тайна до последния момент. Даже и в деня на нападението партизаните узнаха само обекта на своето нападение.
2. Създадохме организационно Рило-Пиринския партизански отряд, когото нарекохме летящ отряд (защото не се свързваше с територията на който и да е от съществуващите отряди), с основна задача да напада по-големи обекти и главно да громи германските войскови поделения, разположени по долината на река Струма.
534
3. Създадохме обединена Рило-Пиринска въстаническа зона, без да имаме право за това, защото това е функция на Главния щаб на НОВА. (Поради бързо развиващите се събития, тя не можа да се утвърди.)
Изхождайки от по-голямата подготовка на Йонко Панов, Желю предложи той да стане командир на зоната и обединения партизански отряд. Ние останалите също не бяхме против това. А аз лично считах, че той е член на ЦК и предложението на Желю отчита и това обстоятелство. Но Йонко Панов отказа и на свой ред настоя такъв да стане Желю. Ние приехме това предложение.
4. Проведени бяха партийни, комсомолски и отрядни събрания, на които наред с решаването на всички останали въпроси отново излязохме с отношение към правителството на Багрянов и опита му да измами българския народ. Решихме нашето настъпление да бъде отговор на неговия опит да спаси властта на продажната българска буржоазия. Написани бяха позиви до населението, а също и до войниците и офицерите да не се бият срещу нас, а да слеят силите си с нашите за борба против германските окупатори и българската царско-фашистка власт.
Проведохме общо отрядно събрание, на което партизаните изразиха своето желание по-скоро да встъпят в бой с врага. А на 23 август — утро в памет на загиналите другари с подходяща програма.
Нападението беше насрочено на 24 август в 18 часа. В него участвуваха всички присъствуващи партизани независимо от това, влизат ли в състава на Рило-Пиринския партизански отряд или не, сведени в четири сборни чети.
Дясното крило — една сборна чета от около 60 души — имаше задача да овладее Пчелино, като по възможност плени войниците от ловно-охранителната рота, да овладее гарата и
535
другите постройки на Кулата, да устрои засади — едната на Патерицата и другата над гарата и да не допусне да дойде войска и полиция откъм Рилския манастир.
В центъра младежката чета имаше задача да унищожи германците в Кочеринската станция.
Лявото крило имаше задача с една чета да овладее с. Пастра, като по възможност плени войниците от ловната рота, а с друга чета да унищожи германците в Жабокрек и устрои засада с цел да не допусне идването на войска откъм с. Рила.
152. Нощ пред боя (28. 8. 1944 г., записано на светлината на електрическо фенерче)
Командата бе къса и категорична: „Всички да лягат да спят!“ Стихнаха песните на Варя и Райко. Нако разтури „мечката“ си, с която веселеше всички. Огньовете загаснаха.
Но сънят не идва. Оживлението сред партизаните е много голямо и макар вече на отделни групи в леглата” направени за по една десетка, се чува тих, но възбуден разговор. Младежите говорят за утрешния бой.
Легнал на гръб на около 20 крачки от младежката чета, аз се вглеждам в дълбокото синьо небе и чудесния нощен рилски пейзаж. Но дивната нощна картина отстъпва мястото си на въображаемата картина на утрешния бой.
Виждам буйната рилска река с ж.п. моста над нея, прибягващите по моста партизани от 1 Софийска партизанска бригада, стрелбата на вражата картечница и чаткането на куршумите по релсите, как някои от партизаните падат, как реката ги обгръща в бяла пяна, като гордиевския сокол, и ги отнася надолу. „Ах гадове! Вие ще видите утре какво значи партизанско нападение. Нашият щурм ще бъде неотразим. Нашето отмъщение за кръвта на загиналите другари ще бъде страшно.“ Виждам нападащите като разярен пчелен рояк партизани, валящи се вражески трупове, дигнати за предаване ръце на жалки фашистки убийци.
Радостта ми, че утре нашият отряд ще встъпи в бой, ще извърши нападение, от което ще потреперят не само нападнатите, но и всички фашистки гадове, е голяма. Вярата ми в
536
победата е непоколебима. Но това е бой. Колко ли и кои ли от тези весело пеещи и възбудено шушукащи младежи утре, след боя, няма да са в нашия строй.
Мислите ми отскачат в Пирин, при моите близки. Льотчик изпъшка, когато го оставих за командир на оставащата част от батальона, и сега ме гледа с укор, че не му дадох възможност да участвува в този бой. Прости ми, братко! Текьо, застанал малко разкрачен, с присъщата му непоколебимост оценява нашето решение и като че ли говори: „Добре, момчета. Гледайте само да не се стъписа някой!“ С разтревожено лице майка ми като че ли повтаря своята майчина клетва от преди 13 години: „Няма да ти простя майчиното мляко, с което съм те кърмила, ако ти трепне ръката. . .“ Не бой се, майко. Колебанието ми е чуждо. Няма да ви посрамя. Утре ще атакувам със същата дързост, както текьо атакува турския конак в Банско през 1912 година; ще вляза заедно с щурмовата група в казармата, за да се бия лично и да ръководя боя вътре. Изучил съм всичко в най-големи подробности, предвидил съм всичко и успехът ни е сигурен.
— Ма-а-ма. В бою завтра я буду первым — изпъшка Вася. И той се кълне пред своята майка. И той търси нея.
Колко ли мили образи топлят сърцата на партизаните пред боя?
Дежурният мина по четите и тихо предупреди да спрат всякакви шушукания. Лагерът стихна окончателно, чуваше се само тайнственият шепот на гората. Но ще заспят ли партизаните и особено младежите и кога? Това не е от страх, а от увереността в победата.
153. Нападението
Сутринта на 24 август командирите свериха часовниците си и четите съгласно плана потеглиха към своите обекти. Те си пожелаха един на друг успех с бодри партизански песни. Пропускайки клоните, ние с Желю дълго се вслушвахме в песента на младежката чета „Наш‘те редове безбройни Димитров ще поведе. . .“ След това стиснахме ръцете си и догонихме четите.
С Рачев бяхме с четата, която нападна Пчелино, и я командувах непосредствено. Заедно с Бойчо Падалски бях разузнал
537
обекта лично, срещах се и с един войник — наш другар — и уточних в най-големи подробности всички въпроси; коя врата накъде се отваря; кой в коя ръка трябва да държи автомата си, за да отвори вратата; изучил бях охраната и режима на войниците (Пчелино се охраняваше от три поста); къде, кога работи и как се връща дърварският взвод и пр.
Планът за нападение беше в два варианта. Първи вариант. Още през деня към 17.00 часа да заловим дърварския взвод на мястото на работата, да се преоблечем с войнишки дрехи и нарамили брадви и джаги, с маршировка да влезем в двора на казармата. След това определените тройки от щурмовата група да се спуснат към войнишките помещения и канцеларията на командира, да застанат с автоматите си пред пирамидите, да заставят войниците да вдигнат ръце и да легнат по очи. Веднага след това влизат и другите и изземват оръжието. Определените три групи обезоръжават тримата часови, а двете картечни отделения заминават да организират засади съответно на Кулата и на Патерицата [1]. В същото време се овладяват и останалите здания — лесничейството и др.
Но ние не успяхме да заловим дърварския взвод, защото през деня заваля краткотраен дъжд и той си беше отишъл. Затова ние излязохме срещу Пчелино точно над ж.п. моста, по който ще минем. Оттук се виждаха двата поста — единият на хребетчето вляво, вторият в ската отсреща. Другият беше на входа откъм шосето. Часовите се бяха накачулили с платнищата си. Оттук уточних следния план за действие — втори вариант.
Минавайки през моста, четата се изкачва направо по стръмното. Трите щурмови групи, командувани непосредствено от мен, незабавно прескачат оградата и влизат в двора. Две от тях с командир Бойчо Падалски влизат в двете войнишки помещения и застават при пирамидите с оръжие и заставят войниците да вдигнат ръце, а третата с командир Димитър Пчелински влиза в канцеларията на командира.
Едновременно с тях една десетка с командир Бойчо (Борис Пендев) с лека картечница изтичва по шосето, пленява часовия на входа, след това овладява Кулата и заема отбрана с цел да не допусне да дойде войска и полиция откъм Рилския манастир. Друга десетка с командир бай Жоро (Георги Атанасов) с една лека картечница да излезе непосредствено по хребетчето
1. Местност на правата пътека към манастира.
538
западно от Пчелино, да обезоръжи часовия и в случай на нужда да съдействува с огън на щурмовата група. С нея беше и резервът. С „ура“ отгоре той трябваше да съдействува на щурмоваците. След завладяването на Пчелино десетката на бай Жоро бързо да излезе нагоре по пътеката за манастира и на Патерицата да организира засада. Останалата част, около 20 души, командувана от Н. Рачев, да влезе непосредствено след щурмовата група и да овладее останалите здания на обекта.
Третият пост не можеше да попречи на влизането ни, затова го оставихме да го обезвредим след това.
Този план разясних детайлно, обвързах действията на всички групи по време и място, като това, което не се виждаше, чертаех с пръчка на земята.
В 17.50 часа четата премина реката по ж.п. моста и групите стремително се насочиха към обектите си. В този момент мина влакчето, обстоятелство, което ни застави да се позакрием всеки на мястото, което беше достигнал. Но устремът на партизаните беше толкова голям, че точно в 18.00 часа ние — първата десетка — бяхме прескочили оградата и с пълна изненада се втурнахме във войнишките помещения. Партизаните застанаха пред пирамидите с оръжието и на входовете. Нито един от войниците не се опита дори да си вземе оръжието. Те бяха заставени да вдигнат ръце, да излязат и да налягат по очи на двора. Определените групи заловиха двамата часови, без те да успеят да дадат нито един изстрел, а третият успя да даде изстрел едва когато вече и втората група с „ура“ влезе в двора, но и той веднага бе заловен.
В този момент откъм Рилския манастир идвал с колата си командирът на 7-а Рилска дивизионна област, известният организатор и вдъхновител на безчинствата на жандармерията в нашия край полковник Стаматов. Като забелязал, че партизани нападат часовия пред входа на казармата в Пчелино, той обърнал назад. Партизаните откриха огън по колата, но веднага го прекратиха, защото тя навлезе сред трудоваците, които работеха по шосето.
Определената група партизани грабна две леки картечници „Брен“ и веднага изтича към Кулата. Заедно с първата десетка те овладяха гарата и заеха за отбрана северно от нея.
Към 18.30 часа ротата, която се намираше в манастира, настъпи към Кулата. Партизаните я изчакаха да наближи и с картечен огън над главите на бойното ѝ охранение спряха ротата и плениха 8-те войници от бойното охранение.
539
Ние чухме стрелбата и макар да бяхме уверени, че другарите ще удържат, решихме още да засилим позицията над Кулата. Между пленените картечници имаше и две немски „МГ“, които до този момент никой от партизаните не беше взел.
— Кой умее да действува с тези картечници? — попитах аз.
— Дайте ги — обадиха се Лазар и Воден от с. Белица, които като войници бяха изучавали тази картечница. Те грабнаха картечниците и се затичаха нагоре. След като изпратих с камион Тоце (Георги Цинцев) и още един партизанин за връзка с четата, която действуваше срещу кочеринската станция и получих сведения за хода на действията там, към 19.00 часа отидох на позицията. Изземването на имуществото, храните на ловно-охранителната рота, транспорта на лесничейството и манастирското стопанство ръководеше Никола Рачев. Партизаните се преобличаха в нови войнишки дрехи.
Пленените войници от ротата, която настъпи откъм манастира, бяха обезоръжени и откарани в Пчелино. А един от тях върнахме обратно да съобщи на офицерите и войниците, че партизаните са завладели цялата долина на река Рилска и че ние се борим срещу германските окупатори. Манастира няма да нападаме. Но ако те ни нападнат втори път, ще стреляме на месо.
Обиколих цялата позиция. Опитните картечари бяха заели много добри позиции и цялата долина на река Манастирска се прострелваше с картечен огън. Никола Банков с една „Бренка“ беше се замаскирал в долния край на хребета „Бричи бор“, Воден и Лазар — в ниското от двете страни на реката, Бойчо беше на шосето до една фигура камъни. Останалите картечници и пушки само допълваха техния огън. Останах на шосето при картечницата от Бойчовото отделение.
След около половин час отново се появи една двойка войници. Те се движеха много внимателно по десния бряг на реката току под самия насип на шосето. Изчакахме ги да дойдат по-близо и ги пленихме. Те бяха родом от Струмишко. И двамата, особено единият, по-младият войник, бяха много изплашени. Ние върнахме по-възрастния от тях, за да повтори нашето предупреждение, като му казахме да съобщи това най-напред на войниците, а след това и на офицерите.
До стъмване никой вече не се мяркаше. Имайки пред вид, че позициите на нашите картечници са вече известни на противника и той може да използува тъмнината, за да се доближи до тях и ги унищожи, ние ги преместихме на около 50—60 метра напред в ниското. И наистина към 22 часа едно отделение,
540
командувано от подофицер на свръхсрочна служба, използувайки завоите и скалите в изкопа на шосето, се приближи до нас. На това място ние вече имахме две картечници от двете страни на шосето.
Изчакахме ги да доближат на около 10—12 крачки и им извикахме да се предадат. Подофицерът, който вървеше напред, даде изстрел и залегна. Тогава заговориха нашите картечници вече „на месо“ и на пътя паднаха трима войници, а подофицерът беше пленен.
Партизаните останаха на тези си позиции чак до сутринта, докато целият отряд се изтегли, но никой вече не посмя да дойде.
Един от най-сериозните обекти за завладяване беше кочеринската почивна станция. В нея по разузнавателни данни имаше 25 германски офицери, някакъв щаб, много оръжие, боеприпаси, взривни материали и бензин. Този обект беше даден на младежката чета с командир Велко (Лазар Лазов), комисар Станой (Славчо Георгиев), зам.-командир Чавдар (Христо Радонов) и 26 бойци. Това беше награда за дисциплинираността и боеспособността на четата. С тази чета действуваха избягалият от немски лагер червеноармеец Вася Рязанцев и Иван Тричков като представител на щаба.
Кочеринската почивна станция беше солидно двуетажно здание, намиращо се от дясната страна на река Рилска, недалече от с. Пастра. Под двора на станцията минаваше надземен железобетонен канал за електростанциите, разположени по долината на реката. На отделни места височината на канала беше 2—3 метра над земята и представляваше сериозно препятствие за преодоляване. Гората около зданието на около 50—100 метра беше изсечена от германците, вероятно с цел да си подобрят условията за наблюдение и отбрана.
Планът на четата беше следният. Формират се две щурмови групи. Първата група — Велко, Чавдар, Станой и Деян (Йордан Чочов) — да се вмъкне внезапно в зданието и да унищожи намиращите се вътре германци. Втората щурмова група в състав Елена Чочова, Темишвар (Владимир Стоянов), Вълчо (Илия Величков) и Борис да се движи на около 500 м зад първата и минавайки под бетонния канал източно от станцията, да съдействува на първата група. Картечарят Петко Джумалийски да заеме позиция на отсрещния склон и с началото на щурма да държи под огън южните прозорци на зданието. Останалите партизани да обкръжат обекта и да съдействуват на щурмоваците за овладяването му.
541
Тъй като местността не благоприятствуваше за незабелязано приближаване и внезапно нападение (освен това германците се охраняваха и от куче, което можеше отдалече да усети партизаните), те решили да приложат следната хитрост: първата щурмова група, маскирана като смолари и дървари, да се приближи до зданието и с изненада да влезе вътре. За целта съблекли работещите в гората дървари и взели от тях две магарета.
Четата стигнала на отсрещния скат, откъдето обектът се вижда. Тук Велко уточнил задачите както на първата щурмова група, така и на останалите. Задачите на първата щурмова група били уточнени така: Деян въоръжен с автомат и пистолет да застане на главния вход на зданието от север и да не допусне намиращите се в спалните помещения немци да излязат през него. Станой въоръжен с автомат, а Велко и Чавдар с по два пистолета и бомби да унищожат немците, които по разузнавателни данни през това време вечеряха в столовата на открито или се намираха в работилниците и кабинета на първия етаж откъм южната страна.
Първата щурмова група с шеги и песни заедно със секачите тръгнала надолу. Точно при съединяването на черния път с шосето за Рилския манастир от горския пункт излязъл горският стражар. Той спрял групата и им поискал обяснение къде са тръгнали. Станой и Деян яхнали магаретата, без да обръщат внимание на заканите на горския, че ще ги арестува, продължили по пътя за с. Пастра. Велко и Чавдар с няколко скока влезли в пункта, счупили телефона и взели патроните на пушката на горския. Чак тогава той разбрал, че това са партизани, и почти онемял от страх, започнал угоднически да ги предупреждава, че наблизо има немци. „Това си е наша работа“ — му казал Велко и двамата настигнали групата.
В 17.45 часа, след като се приближили до самия двор, щурмоваците скочили от магаретата и съгласно плана се отправили към обектите си — Деян към входа, а останалите към работилниците. Но отвън нямало никой, а вратите се оказали заключени. Значи, германците са се били прибрали в спалните помещения на първия и втория етаж. Наложило се веднага да се използуват бомбите и Велко хвърлил една бомба в прозореца на втория етаж. Но тя се ударила в рамката и паднала обратно отвън. За да не бъдат поразени от собствената си бомба, Велко скочил встрани и залегнал, а Чавдар и Станой се закрили зад намиращата се наблизо лека кола.
Веднага след като бомбата експлодирала, картечарят Петко
542
Джумалийски открил огън по прозорците на втория етаж Щурмоваците бързо пребягнали към задната страна на зданието където вече Деян бил повалил на прага двама от опиталите се да излязат германци. Велко, Чавдар и Станой се вмъкнали в хола и хвърлили бомби към останалите, но посрещнати от силен огън, веднага излезли навън.
Опомняйки се след внезапния удар, германците започнали да отговарят с по-организиран и постоянно нарастващ огън. Те стреляли от прозорците, принуждавайки нашата картечница за известно време да спре стрелбата, пускали бомби покрай стените на зданието, правели си амбразури през стените за картечниците. Боят придобил извънредно ожесточен характер, а боеприпасите на партизаните щурмоваци и на картечницата им били на привършване.
През това време Велко и Станой се вмъкват през главния вход, а Чавдар скача в ъгловото спално помещение през един от прозорците откъм западната страна. На нощните шкафчета имало бомби и пълнители за автомат. Те веднага ги грабнали и ги използували в боя.
В това време дошла на помощ и втората щурмова група, както и лекарят Георги Настев, червеноармеецът Вася, Иван Тричков, Елена Чочова и др.
Започнал се бой вътре в зданието за всяка стая. Германците, събрали се в югоизточните стаи, изпадайки в паника, започнали страшно да крещят, ревели тъй, че заглушавали стрелбата, но въпреки това още яростно се съпротивявали. Закрити зад стената, те хвърляли бомби и стреляли с автомати. Чавдар им хвърлил бомба. Тази и друга бомба, хвърлена отвън през прозореца, ликвидирали тези германци на етажа.
От северозападната стая започнала усилена автоматна стрелба, което поставило в извънредно тежко положение намиращите се в зданието партизани. Но стремежът на другарите да подкрепят своите и да унищожат германците помогнал. Приближаващите се плътно до зданието другари с бомба ликвидирали и последната съпротива на германците.
Отваряйки вратата на стаята, от дясната страна на входа Станой открил, че това е склад за оръжие, което партизаните веднага започнали да изхвърлят през прозорците.
Докато прочиствали първия етаж, вторият етаж и складът с оръжие се подпалили. Огнените езици обхванали прозорците. Стрелбата затихнала, но започнали избухванията на взривните материали и варелите с бензин, които били непосредствено до зданието. Грохотът се смесвал с виковете на горящите германци
543
в една от стаите на втория етаж. (Коя беше причината за пожара, и досега не е известно. Дали куршум попадна в запалително вещество и подпали и наоколо или това предизвикаха самите германци, които бяха започнали в стаята да горят архивите си, към които ние се стремяхме, не знам.)
През прозорците успели да изскочат само трима. Единият от тях пада убит веднага, вторият стига до реката и бива убит там, а третият, ранен в крака, с пречупено бедро, бил заловен жив. Той заговорил на руски език и казал, че е червеноармеец, но пленен от германците някъде около Смоленск. Той беше докаран в Пчелино. (След боя Вася Рязанцев го разпита и каза: „Руски говори отлично, но е съмнително дали е пленен при такива обстоятелства, както той обяснява. Аз също съм пленен при тези боеве. Твърде вероятно е това да е власовец.“ Напускайки района на действие, ние оставихме този ранен „руски“ при един калугер в Пчелино със задължение да го укрива и лекува и да ни го предаде след победата. Калугерът изпълни тази задача. След 9. 9. 1944 г. германецът беше предаден на Съветската армия.)
Така в продължение на 45 минути ожесточен бой от стая в стая шепата храбреци младежи партизани унищожиха 25 германци и плениха 1 — все опитни и въоръжени до зъби бандити. Взети бяха 7 картечници, около 20 автомата и много пушки, 40 пистолета и 2 бомбометни пушки. (Имаше и друго оръжие от всички армии в света, което поради пожара и взривовете остана без боеприпаси и не можехме да го използуваме.) Унищожени бяха десетки тонове бензин и взривни материали. Младежката чета с чест изпълни поставената ѝ задача, без да даде нито една жертва. Повиши се опитът на партизаните и вярата им в скорошната победа.
За нападението на с. Пастра бе определена една сборна чета с командир Фердинанд Пудев (Бойко). С тази чета беше и командирът на Рило-Пиринския партизански отряд Желю Демиревски и началник-щаба Йонко Панов.
Още рано следобед четата излязла на изходно положение. Тук отделните групи получили задачите си. Групата с командир Моис Аврамов да обезвреди часовия пред войнишкото помещение; групата на Милуш (Милет Скабрин) с една лека картечница да държи под огън вратата и прозорците на помещението, но да стреля само по заповед; командирът на четата Бойко с щурмовата група да влезе в помещението и плени войниците, а Благо от с. Пастра да вземе интернираните в язовир „Калин“ работници от Югославия и да ги доведе в отряда.
544
Малко преди 18.00 часа, след като се чул гърмежът на бомбите откъм кочеринската станция, партизаните, без да чакат, започнали действия. Щурмовата група Моне Аврамов, Борис Манов от Бистрица, Мирчо Киров и Митко, преоблечени като горски работници, прескочили реката и се озовали пред помещението. Моис се вкопчил за часовия и го обезоръжил. В този момент спрял с мотор пред помещението подофицер. Бойко го пленил и оставил да го охранява партизанката Бойка. От помещението изскочили войници, които въпреки предупреждението започнали да стрелят. Нашата картечница открила огън, убила един, ранила друг и респектирала останалите. Бойко и Моис се втурнали в помещението, а останалите партизани с „ура“ изскочили на улицата (шосето). Войниците дигнали ръце. Без нито една жертва от своя страна партизаните пленили 25 войници, взели две картечници, пушки, патрони и гранати. Раненият войник веднага бил превързан от нашия санитар. Командирът отделил група партизани за оказване помощ на другарите в Жабокрек, с която заминал и Йонко Панов.
На организирания митинг селяните се стекли масово. Те прегръщали и целували партизаните, носели им храни. Млада учителка ремсистка с група ученици раздала ябълки на партизаните.
На митинга Желю произнесъл пламенна реч, в която описал целта на нашата акция и въобще на нашата борба, и накрая казал, че победата е много близка, съобщавайки току-що чутата по радиото новина за победата на Червената армия при Яш-Кишинев. Благо довел 12 души от интернираните от Вардарска Македония, които се присъединили към партизаните.
Сборната чета, която нападна Жабокрек, наброяваше около 50 партизани. Командир на четата беше Бойко (Боян Борисов — Изворски). С него бяха политкомисарят на Рило-Пиринския партизански отряд Кръстю Стойчев, политкомисарят на Дупнишкия партизански отряд Хаджията (Асен Васев) и политкомисарят на Горноджумайския партизански отряд Дончо (Стойне Лисийски).
Задачата на четата беше да плени караула (български войници), да унищожи германските войници, да прекъсне телефонната връзка, да устрои засада и да не допусне да дойдат подкрепления откъм с. Рила, където имаше войсково поделение.
Съгласно общия план на отряда щурмоваците трябваше да влязат в обекта като дървари с нарамени брадви и натоварени
545
с дърва магарета. Но тъй като гората достига почти дообекта, четата атакува без маскировка.
След уморителен поход към 17.30 часа четата пристигнала на около 300 метра над Жабокрек. В продължение на 15—20 минути партизаните огледали обекта за нападение. Димитър Паунов (Тимошкин) с 10 партизани с една лека картечница се спуснал по дерето западно от Жабокрек, за да устрои засада на шосето при моста на около 2 км под Жабокрек, а останалите заели изходните си места; отделенията на Кирил Начев (Калин) от с. Рила и Младен от с. Студена — край шосето от югозападната страна на дървените постройки; отделенията на Александър Милев и Боне — откъм североизток; зад тях Кръстю Стойчев и Хаджията с резерва, а щурмоваците бързо препълзяли през храсталака към ниската каменна сграда и зачакали сигнал за атака.
Точно в уреченото време групата на Юли (Асен Дерменджиев) прекъснала телефонната връзка. Командирът на четата, намиращ се на около 50 метра южно от обекта, се провикнал като балканджия. По този сигнал щурмоваците скочили и открили огън с автоматите си. Взводът български войници веднага се предал. Канцеларският персонал на германското акционерно дружество „Гранитоид“ бил докаран в сборното помещение.
Определената група за нападение на помещението на германските войници не попаднала на обекта си и не намерила никого. Германските войници се били събрали на гуляй в другата страна на помещението (дълги бараки). На тях неочаквано се натъкнала определената за външна охрана двойка — Стоил Пилето от Дупница и Фидан от Брезнишко. Стоил Пилето стрелял с автомата си и убил един от тях. Друг бил убит от Дончо, когато се опитвал да се качи на бойната кола, намираща се наблизо. Останалите трима обаче успели да влязат в помещението, открили огън с картечница и автомати. Партизаните обкръжили бараките, но били принудени да залегнат. Стрелбата отвън и хвърлените по прозорците гранати не давали резултат. Затова Евгени (Асен Терзийски) от Самоков се опитал да хвърли граната през южния прозорец, но при приближаването бил леко ранен в рамото. Тогава закривайки се зад един електрически стълб, командирът на четата Бойко се опитал да хвърли бомба в полуотворената врата, но още при замахването той бил ранен в десния лакет и бомбата паднала при него. За да се спаси от собствената си бомба, той мигновено легнал и се превалял няколко пъти. Командуването на
546
четата поел Кръстю Стойчев. Пристигнал на помощ и Йонко Панов с група партизани от четата, действуваща при с. Пастра.
Нако (Васил Попов) с групата, която командуваше, заградил обекта откъм реката. С донесения му от Кръстю Стойчев съд с бензин той залял бараката и я запалил. Тримата германци с една картечница изскочили и залегнали между струпаните железобетонни стълбове и ж.п. линията. Двама от тях били убити, а последният с картечницата продължил стрелбата. Тогава Нако пропълзял и с граната го унищожил. Така в продължение на 45 минути обектът бива напълно овладян, петте германци избити, гатерите, складовете, работилниците и 20 товарни и една бойна кола изгорени.
Групата на Тимошкин, която била взела позиция, заловила и обезоръжила трима войници, идващи откъм с. Рила. След това пристигнал автобусът с пътници за Рилския манастир. С него пътувал и директорът на акционерно дружество „Гранитоид“ Томанек. Той веднага започнал да предлага пари, за да изкупи престъпленията си, но бил разстрелян край шосето, а автобусът и мостът — изгорени.
След това групата се отправя за Жабокрек и заедно с цялата чета, натоварени на камиони, отиват в с. Пастра в разгара на митинга и след това към Пчелино. На разсъмване целият отряд се изтегли по река Илийна и след това по едно било към Добро поле.
Така благодарение на проявения голям патриотизъм, храброст и умение партизаните само за около 45 минути завладяха цялата долина на река Рилска. Те унищожиха 31 германски офицери и войници, плениха две ловно-охранителни роти, като от своя страна дадоха само двама ранени, единият от които съвсем леко. Взети бяха много трофеи — 28 картечници, 172 пушки, 4 бомбометни пушки, много автомати и обикновени пистолети, различни дрехи, храни и др. От този момент ние вече имахме и боен обоз — коне и мулета, конто носеха запаса от патрони и пушечни бомби до излизането ни близо до превала югоизточно от Царев връх. Унищожени бяха 34 камиона и една бойна кола, десетки тонове бензин и взривни материали.
Отблясъците на пожарите и тътнежът на взривовете озаряваха и оглушаваха Дупнишка, Горноджумайска и част от Кюстендилска околия. Близките гарнизони са били дигнати по тревога, но не посмяха да предприемат никакви действия.
Отражението от тази акция беше голямо, особено в близките до района на действията околии. Изтръпнаха враговете
547
на народа от зашеметяващия удар. Те почувствуваха силата на нашата партия и организираната от нея Народоосвободителна възстаническа армия, а духът на народа значително се повиши. Изстрадалото наше население с възторг говореше за тази победа, за подвига на своите синове, които не само по високия си дух, но вече и по бойното си майсторство превъзхождат врага.
Този голям наш успех повиши вярата на народа в силата на партизанското движение и към нашите отряди потекоха много хора — нови партизани, още повече че тази акция се проведе в деня на приключването на Яшко-Кишиневската операция на непобедимата Съветска армия освободителка, в резултат на която войските на 3-и Украински фронт, командувани от прославения съветски пълководец маршал Толбухин, след малко повече от две седмици стъпиха на наша земя.
Партизанската акция срещу германците и ловно-охранителните роти в долината на р. Рилска е бисер от низа на славните партизански битки у нас, с която с право се гордее нашият трудов народ. Тя е резултат на нарасналата мощ на партизанското движение в страната, на правилното политическо ръководство на това движение от страна на БКП, на грандиозните победи на славната Съветска армия.
Тази славна страница от героичната история на нашия народ е дело на разложките, горноджумайските и дупнишките партизани и на тези партизани от I Софийска бригада, които се бяха присъединили към нашите отряди. Тя е свързана с името на прославения партизански командир Желю Демиревски и неговите другари.
На разсъмване на 25 август всички се изтеглихме нагоре по левия бряг на река Илийна, вдясно по билото и на 200—300 метра преди да излезем от полосата нагорите, се разположихме да денуваме. Поставихме два поста за наблюдение и охрана и легнахме да поспим.
Но настроението на партизаните беше извънредно много повишено и въпреки прекараните две безсънни нощи и умората от похода и боя никой не спа повече от 1—2 часа. Навсякъде се чуваше възбуден весел разговор. Партизаните и особено младежите споделяха преживяванията си от боя и гласно мечтаеха за бъдещите боеве, при които с въоръжението, което вече имаха, и с придобития опит ще постигнат още по-големи победи.
548
Към 10 часа при мене дойде един партизанин от долния пост и доложи, че на отсрещния хребет „Бричи бор“ (хребета, спускащ се между реките Манастирска и Илийна) се разполага войсково поделение с картечница.
Дигнах бинокъла и видях, че наистина на едно място войници поставяха на позиция тежка картечница. Навярно това се правеше, за да се охранява манастирът.
Отчитайки, че те са много далече, за да могат да открият огън по нас, а и ние се намирахме в едра и гъста гора и не беше възможно да ни забележат, казах: „Те са много далече. Нека си пазят манастира. Вие продължавайте наблюдението!“
След около половин час пристигна партизанин от горния пост и доложи, че на превала Добро поле се разполага на позиция около една дружина войска. Имало и полиция. Казах му:
— Усилете наблюдението, а аз ще дойда след малко — и започнах да се обувам.
Няколко млади партизани, които почиваха наблизо, ме заобиколиха и започнаха усилено да ме агитират да ударим тази дружина.
Обърнах им внимание, че са много — една дружина.
— Та ние да не сме малко — не униваха те.
— Ръководството си има план — казах им аз и те повече не настояха.
Уж не се съгласявах с тези младежи, а толкова много се радвах на тяхната готовност отново да встъпят в бой. Увереността ми, че с такива бойци всичко може да се направи, стана още по-голяма.
От мястото на поста се виждаше, че войската се е разположила и прегражда пътя ни през превала за долината на река Джумайска Бистрица. Но мястото там е много широко и лесно проходимо и ние можехме да обходим позицията от изток. Колко бяха войниците, не можеше да се прецени,тъй като бяха заели местата си и трудно се откриваха.
След доклада пред останалите другари от ръководството на отряда и зоната ние решихме да не се обвързваме в бой, а след стъмване да обходим позицията и незабелязано да се придвижим към Предел — изходното място за следващата ни акция. Тук съгласно плана оставаше една чета от Дупнишкия партизански отряд под ръководството на политкомисаря на отряда Хаджията (Асен Васев), която след това заминаваше към Дупница. С нея останаха и тези партизани от I Софийска бригада, които не се включиха в състава на Рило-Пиринския
549
партизански отряд. Друга чета начело с командира на Разложкия партизански отряд Яне (Иван Тричков), натоварена с трофейно оръжие, замина направо към батальона „Яким Цоков“ в Якорудско землище. А през нощта от нас се отделяше Горноджумайският отряд „Никола Калъпчиев“ под ръководството на Дончо (Стойне Лисийски) и Юли (Асен Дерменджиев). На тях беше възложена и задачата да изпратят една група, която да се свърже с югославските партизани.
Към 16 часа тук се проведе разбор на извършената акция. Всички изказаха задоволството си от отличната организация и съгласуваност в действията както между отделните сборни чети, така и особено между групите в четите. Изтъкна се големият героизъм, проявен от всички партизани. Имената на особено проявилите се бяха много. Някои от тях за награда партийната организация прие за членове на партията — между тях и Нако (Васил Попов), който с поведението си беше завоювал авторитет сред партизаните, а сега и слава на смел и съобразителен партизанин. Това беше голяма радост и за нас.
Тук създадохме и 4-а чета от Рило-Пиринския партизански отряд с командир Нако. В нея освен пушки, автомати и картечници имаше и четири бомбометни пушки, взрив и електрически и обикновени средства за взривяване.
Със силно странично охранение вдясно и всички други предохранителни мерки ние преминахме билото и се спуснахме на юг в дола. Но не се наложи дори и престрелка. Без да разберем това, войската и полицията се бяха оттеглили още щом настъпил мрак. Тук се разделихме с Горноджумайския партизански отряд и поехме на югоизток.
След като прехвърли главното било на Рила, отрядът се спусна към Разложко и на 26 август се разположи да денува в първите мури на билото, на което е Радонова пусия — Годлевско землище. Тук към отряда се присъединиха няколко нови партизани от с. Годлево, които седмица преди това бяха излезли в нелегалност и се бяха укривали в планината.
Вечерта отрядът продължи към Предел, а аз трябваше да замина за Банско и да се свържа с Кюркчиев, работещ по строителството на ж.п. линия. Още преди заминаването си за акцията в долината на река Рилска бях поръчал той отново да замине за Пловдив и да ни свърже с тамошните другари. Чрез тях ние се надявахме пък да се свържем с ЦК-
Тъй като пътят за една нощ е множко, взех със себе си един от най-добрите ходачи — Костадин Смедарчин. Заобиколихме
550
без път през баирите западно от с. Бачево и Разлог и оттам през царевиците — направо за Банско.
Часовникът ми беше спрял и нямахме точна представа за времето. Затова бързахме да се свържем с ятаците и да излезем в царевиците източно от Банско, където беше най-удобно да проведем срещите. И едва бяхме отворили портата на нашия ятак Димитър Чакъров — Петело, градският часовник удари един. Малцина могат да повярват, че такъв темп на ходене, още повече нощем и без път, е възможен.
Деня прекарахме в царевичните ниви между гробищата и градската градина. Тук още през деня направихме среща с баба Сара Смедарчина и чрез нея назначихме и други срещи. Вечерта отидохме в дома на моя вуйчо Димитър Икономов. Вуйчо ни каза, че командирът на усиления конен полк, който неотдавна беше изпратен в Разложко специално за борба с партизаните, свикал в читалищния салон събрание. На него отново заплашвал и съобщил условията, които фашистката власт дава, ако ние се предадем доброволно.
— Каква политическа слепота! Какво нахалство! Ти трябваше да му кажеш, че е крайно време вече да постави друг въпрос. При какви условия да се предаде той — казах аз.
Но за съжаление имаше макар и отделни хора, които все още считаха властта на фашистите за непоклатима. Това се потвърждава и от следния факт. На 27—28 август вечерта фелдфебел-школникът Георги Сланчев от с. Годлево се беше присъединил към нашия отряд, но ден след това се разколебал, избягал и се предал на главореза полковник Атанасов. Последният „великодушно“ му простил, та дано и други последват примера му.
Същата нощ имахме среща с Льотчик (Иван Радонов) и Перо (Александър Смедарчин). Те ни информираха нашироко за обстановката и за местонахождението и действията на батальона. По-голямата част от него била в Родопите с Ал. Касиянов и извършвала акции около селата Елешница и Гостун и местността „Лошин“, а останалите — около Банско, Баня и Добринище. Въпреки продължаващите репресии нашите легални другари имат висок боен дух. Бойните групи се потягат и въоръжават. Сега вече пък народът брои дните, когато Съветската армия ще стъпи в България, което ще доведе до сгромолясването на фашистката власт.
Настанилият се в Банско конен ескадрон вече беше успял да се прояви. Още първата нощ патрулът убил гражданина Георги Глушков, който спокойно се връщал в къщи. Но това
551
стреснало повече банските фашисти, които вече очаквали възмездието, отколкото народа. Даже имало и войници, които смело изказали възмущението си от това убийство.
Поставих задача на Льотчик да се свърже с Кюркчиев, който през тези дни отсъствуваше, и ни съобщи резултатите от отиването му в Пловдив; да изпрати куриери и събере батальона около Банско; използувайки хората, които са установили връзка с войниците от конния ескадрон, да се свърже с някой от тях; да вземе мерки да се потегнат бойните групи и пр. След това си насрочихме дати и места за срещи за връзка с нас и заминахме за Предел, местността „Кулиното“, където Рило-Пиринският отряд току-що се беше разположил.
Белишко-Якорудският батальон беше провел следните акции: нападнал войнишкия пост на Янчов мост; войнишкия пост на Църна Места, охраняващ ж.п. линията, от конто двама войници се присъединили към партизаните; спрял влака, обезоръжил един офицер, арестувал фашистки агент и провел митинг с пътниците; на два пъти нападнал войнишкия пост в хижа „Грънчар“.
В околията общо вече се чувствуваше, че партизаните все повече се налагат като сила.
За връзка с нас от Пределския батальон, действуващ на територията на Светиврачка околия, бяха дошли Марин Стайков и Атанас Живев. Те ни информираха за акциите, които батальонът беше провел:
Па 19.8 нападнал горското стопанство в Сипаница и освободил сръбските пленници, работещи на пътя;
На 23.8 вечерта влязъл в с. Влахи;
На 27.8 завзел с. Кресна и вечерта с. Ощава, където на следващия ден провел голям митинг със съборяните от околните села;
На 1. 9 вечерта завзел с. Плоски;
На 4. 9 завладял курорта „Попина лъка“, където имало един взвод войници и рота трудоваци. На организирания митинг говорил политкомисарят Спас Тантилов.
Светиврачкият партизански отряд, разделен на две чети, в края на месец юли и през август е провел редица акции — нападение на Баш мандра и селата Катунци, Петрово, Голешево, Карланово, Хърсово, отново Петрово и др.
В изпълнение на по-раншния замисъл — да се засилят партизанските действия, да се организира освобождението на черните роти — за Светиврачкия район заедно с Аварин Стайков замина политкомисарят на IV зона Никола Рачев и на
552
7 или 8 септември в местността „Соколова скала“ намерили батальона.
Тук още на 5 септември Минко Попов провел околийска партийна конференция. Вечерта пристигнали батальонът, една група от Световрачкия партизански отряд и избягалите от черните роти 5—6 другари. На това място се създал обединен отряд и Никола Рачев назначил ръководството му: командир — Лазар Калоянов, политкомисар — Спас Тантилов. (Другарят Костадин Лагадинов вече се беше върнал в Разложко.)
Неврокопският партизански отряд „Анещи Узунов“ освен съвместните с разложките партизани акции с отделни групи през август извършва редица акции в селата Брезница, Гайтаниново, Влашко селце, Кремен, Скребатно, Лъжница. На 24. 8 води бой с ловна рота в района на с. Брезница и престрелка край с. Мусомище и извършва наказателни акции в селата Кремен и Лъки. В началото на септември напада горското стопанство в с. Пирин. Отрядът нарасна значително и започна последователно да напада селата.
По-нататъшният ни план беше следният: да ударим германците в Черниче, южно от Симитли, и поделението, охраняващо мина „Пирин“; да затворим от север Кресненското дефиле и едновременно с това да се спуснем на юг по долината на река Струма; да се свържем със Светиврачкия и Петричкия партизански отряд; да освободим „черните роти“ и да превърнем долината на р. Струма на юг от дефилето в свободна зона.
За непосредствено разузнаване и планиране на тази акция заминах с командира на младежката чета Велко и познавача на местността Рангел Димитров. Рангел беше живял в с. Брежани и работил в мината. Познаваше и хората.
Пристигайки в с. Брежани, Рашо извика един другар, на когото поставихме задача да разузнае охраната на мината и да ни организира срещи на следващата вечер. След това излязохме на една стръмна височина, от която много добре се наблюдаваше долината на река Струма и особено Орловец и Черниче.
На 3 или 4 септември цял ден наблюдавахме с биноклите си лагера на германците, но не забелязахме никакво движение. А на срещата вечерта с другарите от с. Брежани и мината те ни информираха, че германците са напуснали Черниче.
553
154. Грижи за утрешния ден
Вече беше ясно, че победата е съвсем близка. И както досега сме се учили, ние ще разрушим старата, фашистката власт и ще създадем нова, работническо-селска власт, власт на Отечествения фронт. Но за колко време ние ще обхванем всичко в ръцете си, както това е направила буржоазията за десетки години властвуване? И няма ли в своето озлобление фашистите да започнат да рушат всичко, каквото могат — мини, фабрики, складове, ж.п. линии, тунели, мостове и пр., това, което ние не правехме и като партизани? И веднага ли ще капитулира врагът или ни предстои продължителна гражданска воина? Но както и да е, ние сме длъжни да вземем мерки да запазим всичко, каквото е възможно. Тези въпроси бяха влезли в главата ми.
Затова още веднага щом вечерта се срещнахме с другарите, предложих да доведат на среща с нас директора на мината инженер Чолаков. И той дойде. След като ме информира за положението в мината и за нейната охрана,казах му буквално следното: „Досега мината работеше за фашистката власт и ние спъвахме производството ѝ, като ви отнемахме работния добитък, изгонвахме горските работници и ви лишавахме от подпорния материал, който се добиваше тук. Но ние не предприехме нищо да разрушим нито мината, нито дори въжената линия, за което бяха нужни само няколко десетки килограма взрив. Но положението е вече ясно, че нашата победа е съвсем близка и утре тази мина ще работи за нас. Предупреждавам ви, че вие лично ще отговаряте пред революционния съд, ако допуснете да бъде разрушена мината или да се разбягат работниците, ако още първия ден след победата не дадете производство.“
(Директорът на мината инженер Чолаков беше добър човек. Той взе мерки и действително запази всичко. Даже веднага след победата на 10 или 11 септември лично дойде в Разлог да поиска да върнем част от воловете на мината, които бяхме взели през месец юли, за да има с какво да вози минни подпори. Но ние бяхме изяли част от тях, а другите раздали на хора, пострадали от безчинствата на жандармерията.)
Събитията се развиваха бързо. След разгромяването на германско-фашистката групировка в Яшко-Кишиневската операция Съветската армия неудържимо се понесе на юг. На 27. 8 беше завладян Галац, на 29. 8 бяха извършени едновременно
554
три военноморски десанта — във Вилков, Сулина и Кюстенджа — и във взаимодействие с войските, които завладяха Галац, извадиха от строя цялата 3-а румънска армия. На 30. 8 Съветската армия зае Плоещ, а на 31. 8 достигна Букурещ.
Опитът на българската буржоазия да спаси властта си чрез смяната на правителството на царедвореца Багрянов с правителството на бившия земеделец Муравиев нито измами, нито пък смути някого.
На 5 септември Съветският съюз обяви война на България и с това осуети опита на буржоазното правителство да влезе в сговор с англичаните и американците, да замени германската, окупация на България с англо-американска.
Ние се върнахме бързо в отряда. Тук от радиото другарите знаеха повече и по-подробно за обстановката, отколкото ние които бяхме отишли към Брежани.
Това бяха страшно напрегнати дни, пълни с многостранна и трескава дейност на ръководството. Събитията се развиваха главоломно. А и германското поделение, което беше главният ни обект, напусна. Това наложи да изменим първоначалния си план и вместо по долината на Струма на юг да обърнем погледите си към завземане на големите гарнизони на територията на оперативната зона.
Желю, който беше от Дупница и най-добре познаваше обстановката там, предложи отрядът да се върне веднага и да нападне и овладее гр. Дупница, в който имаше достатъчно сили на врага — щаб на дивизия, пехотни, артилерийски и тилови поделения.
Останалите настоявахме да ударим гр. Разлог. В него също имаше немалко сили на врага — усилен конен полк,артилерийско отделение, жандармерийска дружина и др. Освен това близостта ни до гр. Разлог и бързото развитие на събитията и обявяването на война от Съветския съюз предреши въпроса. Ние решихме да нападнем Разлог и пристъпихме към конкретизиране на плана, който в основни линии вече беше готов.
Но колкото и да бяхме очаквали и мислили за този момент, колкото и да се бяхме готвили, да бяхме обмисляли различни варианти за завземане на властта в гр. Разлог и за по-нататъшните ни действия, обстановката на обявена война от Съветския съюз на България наложи друг вариант. Ние очаквахме, че героичната Съветска армия ще настъпи бързо и веднага ще се озове в София. А какво ще бъде поведението на българската армия, не знаехме. И съвсем определено вече си представяхме ролята си като войници на Съветската армия в тила на врага.
555
При това положение своята задача виждахме така: да завладеем Разлог; след това веднага да завземем Симитли и гр. Горна Джумая и по такъв начин да изолираме и парализираме дивизиите на българската армия на юг, които могат да се изнесат по долините на реките Струма и Места; да имаме готовност за придвижване към София.
Трябваше да се действува бързо. Затова първата ни грижа беше да съсредоточим и всичките сили на Разложкия партизански отряд около гр. Разлог. Разпратихме куриери към Банско и Белица, чрез които заповядахме батальоните да се съсредоточат около Разлог, а командирите да се явят при нас.
За завладяване на град Разлог ние планирахме използуването на всичките ни сили, в това число легалните другари и другарите от артилерийското поделение.
Главните обекти за нападение бяха кавалерийският полк и жандармерийската дружина, артилерийското отделение, полицейският участък и обществената сила.
Наред с детайлното планиране на нападението за овладяване на артилерийското отделение ние предвиждахме и възможност то да мине на наша страна или най-малко да бъде неутрализирано. Разчитахме на свои хора в казармата като фелдфебела на батарея Серги Пръчков, част от войниците, дори и на някои офицери. Затова чрез другарите от Разлог извикахме на среща Серги Пръчков.
Изготвен бе и позив към населението, войниците и офицерите. В него се съобщаваше, че непобедимата Съветска армия, громейки хитлеристките войски, е преминала р. Дунав; че Съветският съюз, за да помогне на българския народ, е обявил война на България; че управляващата клика, предавайки властта на муравиевци и обявявайки „неутралитет“, се стреми да спаси властта на продажната българска буржоазия. В позиви се обявяваше, че народното въстание е започнало, и се призоваваше към преки действия заедно с партизаните за завземане на властта, а войниците, подофицерите и офицерите да не изпълняват противонародните заповеди на фашистката власт за съпротива срещу народното въстание, да арестуват фашистките агенти сред тях и да минават на страната на народните борци.
Това беше един от най-напрегнатите периоди в живота ми. Всяка минута ми беше свърза на с трескаво обсъждане, спорене, даване разпореждания и организиране на връзки и срещи. И въпреки това или по-точно във връзка с тази дейност можеше и да се помечтае. Нали беше месец септември. Аз ту мислено
556
възторжено рецитирах поемата „Септември“ от Гео Милев и си повтарях „Септември ще бъде май“, ту запявах „И в новия кървав септември, кълнем се, ще бием врага“. Но най-много съзнанието ми бе овладяно от личните ми впечатления и разказите за славното Септемврийско въстание 1923 година. Като на картина виждах щурмуването на казармата от революционния отряд и се побоявах, че нашият план за завземане на казармата на артилерийското отделение в общи черти повтаря плана на септемврийци. Дали заслепени от успешния щурм тогава, ние не сме могли да видим нещо. което се налага от днешната обстановка? Виждах въоръжени другари на двойки да се движат из града и колони манифестиращи с червени знамена. От време на време виждах и възможните варианти на поведението на врага — упорита съпротива, стрелба през прозорците и пр.
В изпълнение на приетия план вечерта на 7. 9 с Кръстю Стойчев и Цветко Караджов слязохме при Преката вада, за да се срещнем с нашия човек от артилерийското отделение Серги Пръчков. Беше още светло и за всеки случай седнахме в края на гората, докато да настъпи мрак.
Изведнъж и тримата запяхме „Хубава си, моя горо“. Кой пръв запя, не ми е ясно и сега. Но песента изригваше направо от сърцата. С такова чувство едва ли и най-добрият артист би я изпълнил. Ние чувствувахме, че е дошъл дългоочакваният момент, че е дошъл краят и връщане в планината няма, и се вълнувахме силно. Ние се прощавахме с гората, с Пирина, с трудния и изпълнен с опасности партизански живот.
На срещата Никола Татарски от гр. Разлог доведе фелдфебел Серги Пръчков, който ни информира подробно за обстановката в артилерийското отделение. Той декларира, че основната част от войнишката маса е готова да ни подкрепи, а когато ние влезем в казармата, никой няма да се съпротивява. Освен на него, можем да разчитаме на още няколко фелдфебели на батареи, които могат и да командуват батареите в боя, ако това се наложи. Но общо офицерите са сбъркани и само слухтят да чуят какво става. Ние поставихме въпрос на Пръчков, може ли той да говори с командира на артилерийското отделение майор Младенов, който нямаше престъпления и следователно нямаше причини да се бои от нас, и да му предложи среща с нас. Той обеща, че още рано сутринта ще отиде при него.
След това поставихме задачи и на другарите, които бяха дошли с Пръчков, и си тръгнахме към отряда.
Тук ни посрещна нов изблик от възторг. Съветската армия
557
беше преминала българо-румънската граница в Добруджа. При това не се съобщаваше за никакви боеве. Значи, там нямаше германски части, а и българската войска или не е на границата, или командуването не е дало заповед за съпротива.
Отрядът се готвеше за слизане в града. Партизаните се бръснеха, подстригваха, перяха. По поведението на всички се чувствуваше, че те считаха, че ще слезем в града без бой. Това се поддържаше от съобщенията на радиото за безпрепятственото настъпление на Съветската армия в нашата страна. Отрядът се беше разположил на една полянка около вадата в местността „Върбовец“ и беше развял знаме, от което настроението на партизаните беше още по-повишено.
Още сутринта на 9 септември на уговорената среща при Изворите дойдоха с коне майор Младенов, фелдфебел Серги Пръчков, фелдфебел-школник Георги Тотев и Никола Татарски. Предполагайки, че и те бяха чули по радиото и знаеха за образуваното правителство на Отечествения фронт, ние ги посрещнахме с радостни възгласи и салют и заедно отидохме при отряда.
По своя инициатива майор Младенов беше отишъл при началника на разложкия гарнизон, командира на конния полк полковник Атанасов, и му беше съобщил, че ще дойде на среща с нас. Последният му беше дал писмо, адресирано: „Следа [1] командира на партизанския отряд.“
В това писмо този тип още се опитваше да ни командува, да не допусне нашето влизане в града, а „великодушно“ ни разрешаваше да се устроим на лагер някъде извън града.
— Ааа — зашумя отрядът.
За да се избягнат излишни кръвопролития, ние решихме няколко души да отидем и лично да поставим условията си на полковник Атанасов. За целта Кръстю Стойчев, Йонко Панов и аз на конете на тези, които бяха дошли на срещата, тръгнахме към Разлог. Майор Младенов си замина напред. Отрядът трябваше да се подготви също за слизане в града.
Почувствувал, че може да се получи така, че ние да влеземе бой, майор Младенов умолително ми каза:
— Аз и моето артилерийско поделение сме на ваше разположение. Но моля ви се, не ме заставяйте да се бия с конния полк. Все пак и те са българска войска.
Казахме му, че това ще решим ние.
1. Така се адресираха тогава писмата до войскови поделения, които се намираха вън от постоянните си местостоянки.
558
Когато оставихме конете при Военния клуб и тръгнахме към гимназията, където беше щабът на конния полк, излезлите на улицата другари ни приветствуваха сърдечно, но все още боязливо. Даже Никола Арабаджиев, с когото се срещнахме на тротоара и си стиснахме ръцете, можа да каже само: „Пазете се!“
Командирът на конния полк ни прие в кабинета си. С него бяха заместникът му, началник-щаба и още няколко офицери. Пред вратата му стоеше въоръжен часови. Заместникът му — един подполковник — ни каза да не се боим и да оставим автоматите си. „А защо вие държите въоръжени часови на вратата и защо не оставихте пистолетите си, когато ние сме дошли на разговор при вас?“ — казах му аз и той замълча.
Командирът на полка потвърди искането си ние да се разположим някъде извън града и се опита да обоснове това със задължението на полка и полицията да носят охраната на града.
Тогава му заявихме:
— Нашият отряд е тръгнал и скоро ще бъде в града. И тъй като не е желателно да се пролива кръв, вие не бива да се опитвате да пречите. Освен това трябва да дадете разпореждане на ескадроните си в Банско и Белица да не оказват съпротива. Иначе ще бъдем принудени да започнем бойни действия срещу тях. Що се отнася до охраната, вие охранявайте само себе си. А полицията до второ нареждане да не напуска участъка, за да няма нежелателни инциденти.
Полковникът не можеше да ни противопостави нищо. Смъкнато беше царско-фашисткото правителство и бе създадено правителството на Отечествения фронт. А ние сме войска на Отечествения фронт. Освен това Съветската армия беше в България. Това му бе напомнено. И той разпореди да ни дадат коне, за да отидем да срещнем отряда. За командира на отряда Желю той даде своя кон с ординарец и още няколко коня за командирите на чети.
Яхнали на конете, ние се понесохме на галоп, за да посрещнем и се влеем в отряда. По пътя нагоре бяха излезли и някои наши по-нетърпеливи другари посрещачи. Но като видяха носещата се на галоп група конници и не ни познаха, те се изплашиха и побягнаха встрани да се укрият в царевиците. Нещастните добри наши хора бяха дотолкова наплашени от жестокостите на фашистката власт, от жандармерията и конния полк, че и този път се изплашиха. И чак след като отминахме, те ни бяха познали и отново излезли на шосето.
559
Отрядът беше тръгнал. Челната му походна застава току-що беше излязла на шосето, а колоната се движеше по пътя от Бетоловото. Тя беше внушителна. Освен Рило-Пиринския партизански отряд, въоръжението на който беше отлично (в първата редица на всяка чета бяха само леки картечници), и всички партизани, облечени във войнишки дрехи, в колоната бяха част от Пределския батальон на Разложкия партизански отряд и всички новоизлезли от този район партизани за времето от 24. 8 до 9. 9, а те не бяха малко.
Ние дадохме коне и на Костадин Лагадинов, който се беше върнал от похода му към Свети Врач и остана с нас, и на сестричката му Елена (Амазонката) и на някои други командири, заехме местата си в колоната и потеглихме.
Още не изминали и 500 метра по шосето към Разлог, видяхме, че челната походна застава беше спряла един камион. Оказа се, че това е последният взвод жандармеристи, които бягаха от Разлог. (Командуването беше взело мерки срочно да ги изтегли от Разлог в Дупница, да ги демобилизира и по такъв начин да ги укрие, да ги спаси от суровото възмездие за техните зверства. По-голямата част от офицерите бяха избягали още от сутринта, скрити като багаж в камиони. Но наши другари в казармата на 14-и пехотен полк в Горна Джумая, като офицерите от запаса Методи Липев и др., бяха ги разкрили и арестували.) Командирът им беше в кабината. Всички си бяха глътнали езиците и нямаше никакъв признак, че ще намерят сили да се съпротивяват.
Ние настръхнахме. Нима можехме да допуснем жандармеристите безнаказано да се измъкнат? Но се случи нещо, което ми е непонятно и сега. Под претекст, че те няма къде да отидат и че това може да повлияе на поведението на останалите войскови части и особено на конния полк, щабът на отряда, който се събра набързо, реши да ги пуснем, без дори да ги обезоръжим.
Това помрачи радостта ми и смятам, че същото се получи и с много други другари.
Още от края на гр. Разлог ни запосреща ликуващият народ. Хората ни засипваха с цветя. Те познаваха някои от нас и ни викаха на действителните и партизанските имена. Но най-възторжено викаха жените. Познали Амазонка, те почнаха да викат „Ленчее, Ленчее. Гледай мари, Ленчето на кон.“ А от моста на Язо до площада вече едва се движехме едно с цялата маса посрещачи.
Отрядът се разположи в зданието и двора на старата гимназия
560
(Марковото училище). Докараната слама даде възможност на всички — и тези в стаите, и тези на двора — да се устроят добре за нощуване. При това почти половината от партизаните бяха в наряд. Ние поехме охраната и на града и поставихме постове на входните пунктове. Всички партизани проявиха изключително висока дисциплина. Въпреки настойчивите покани на гражданите никой не пийна нито капка алкохол, никой нито за момент не се отдели от четата си, от службата си.
Ние взехме всички мерки да организираме новата власт. Съставихме комитет на Отечествения фронт в гр. Разлог и насрочихме за следващия ден митинг. Определихме комендант на града — Костадин Лагадинов. Определихме тричленки вместо кметове с председатели съответно в Разлог партизанинът Атанас Лешков и в Банско председателят на нелегалния Отечественофронтовски комитет Никола Голев и пр.
Полицията не пускахме да излиза вън от двора на полицейския участък, а в пощата и пред банката поставихме наши часови.
В това време властта в цялата околия беше вече в наши ръце.
В Банско двамата партизани Иван Радонов и Александър Смедарчин, след като определили срещи с двете чети на батальона, още вечерта на 8 септември събрали бойните групи. Сутринта на 9. 9 те чули по радиото за създаденото правителство на Отечествения фронт и без да дочакат четите, поставили постове, арестували помощника на околийския полицейски началник, който бил тогава в Банско, превзели полицейския участък, арестували полицаите и извикали при себе си командира на кавалерийския ескадрон, който квартируваше в основното училище. След като се договорили с него войниците да не оказват съпротива на новата власт, тръгнали към тях.
В това време един екзалтиран фашистки елемент от Неврокоп се затичал да предупреди войниците в ескадрона за действията на партизаните, като ги агитирал да стрелят срещу тях, защото те водели със себе си арестуван техния командир. Но войниците посрещнали с ентусиазъм представителите на партизаните, на новата отечественофронтовска власт. След това била обезоръжена и цялата обществена сила.
Другарите от батальон „Яким Цоков“, щом чули по радиото за образуването на отечественофронтовско правителство, изоставили предишния си план и се насочили към с. Белица.
561
Напред те изпратили Кръстю Тричков с още двама партизани да влязат в контакт с командуването на ескадрона и да се договорят той да не оказва съпротива при влизането на партизаните в селото. Излезлите на срещата офицери заявили, че ескадронът безрезервно минава на страната на Отечествения фронт и ще посрещне с радост партизаните. Те дали на групата на Кр. Тричков конете си, за да стигнат по-бързо. След това целият батальон слиза в селото, посрещнат с небивал възторг от населението и войниците.
По телефона ние се информирахме за положението и в другите околии на областта.
В Горна Джумая комитетът на Отечествения фронт под ръководството на Михал Димитров взел властта. При подкрепата и на другари от полка въоръжил доста наши хора и арестувал някои активни фашисти. Очаквало се пристигането на партизанския отряд.
В Петрич властта е била в ръцете на комитета на Отечествения фронт.
В Свети Врач партизанският отряд беше освободил Мелнишкия район и се готвел да влезе в града.
В Неврокоп отечественофронтовският комитет очакваше идването на отряда, който се намираше източно от река Места и беше завзел с. Скребатно още на 8. 9.
Късно вечерта ни съобщиха, че тази чета от батальона, която е била в Родопите, пристига в Банско. Тогава реших с една кола да отида там. Като „особено заслужил“ към мене се присъедини и майор Младенов.
Още на р. Глазне ни посрещнаха и спряха патрулите, поставени от нашата власт, а на площада току-що бе пристигнала четата от Родопите. Ал. Касиянов изкомандува, а аз избутах майор Младенов да ги поздрави, но с нашия поздрав „Смърт на фашизма!“. Той се олюля напред-назад, но произнесе тези думи. Даже се опита да произнесе реч, главното в която беше: „Сега вече да заживеем мирно. Било, какво било. Никой никому да не търси сметка за миналото.“
— Ааа. . . Ще имате да вземате! — се понесе ропот, особено сред гражданите, които въпреки късното време не се разотиваха. Наложи се аз също да кажа няколко думи. След като им честитих победата, им казах, че, разбира се, народът и тези, които нямат престъпления, няма какво да се боят от нас, а от престъпниците ще се потърси отговорност.
562
Ние бързахме да се върнем и още в колата майор Младенов ми каза, че не биваше да казвам, че ще се търси отговорност, и се опита да ми внушава как трябва да се постъпва.
На 10 септември сутринта ние отново бяхме при началника на гарнизона. Може би окуражен от нашето добро, внимателно държание и главно от факта, че военен министър в отечественофронтовското правителство беше Дамян Велчев, на когото реакционното офицерство много разчиташе, полковник Атанасов още се опитваше да ни поставя някои условия. Той се противопоставяше ние да заемем полицейския участък, да извършваме арести, каквито ние вече бяхме предприели.
И докато той разговаряше с Желю, който обосноваваше противонародния характер на политиката на българската буржоазия, която доведе страната до прага на нова национална катастрофа, аз изпратих Тоце (Георги Цинцев) със заповед една чета в пълен състав веднага да се яви при щаба на полка.
След около 15 минути четата пристигна с песен. Тя беше усилена с още три картечници. Водеше я Чавдар (Христо Радонов). Той изкомандува: „Чета, стой!“ Блесналите на слънцето в първите две редици леки картечници и стегнатостта ѝ всяваха респект.
— Четата пристигна и сега ще заеме полицейския участък — му казахме и отидох да ѝ поставя задача.
Полковник Атанасов не обели зъб.
След около половин час в зданието на околийското управление стояха новият наш началник Асен Кондев и комендантът Костадин Лагадинов, а основната част от полицаите бяха арестувани.
В това време се получи заповед конният полк веднага да замине за Брезник и той се застяга. Желю също реши да замине и разпореди една група партизани от Дупнишкия партизански отряд да тръгне с него. За тях мобилизирахме кола. Освен съображението да си отиде в Дупница, Желю искаше на всяка цена да организира арестуването на полковник Атанасов, който беше брат на известния кръволок полковник Пантев от полицията и не по-малък престъпник от него. (И това по пътя му се беше удало.) Желю замина преди обяд, а полкът по-късно.
Към обяд ние посетихме артилерийското отделение. Пред строените войници и офицери Йонко Панов произнесе реч.
563
Той охарактеризира властта на Отечествения фронт като народна власт, призвана да защити трудещия се народ, да спаси родината от национална катастрофа. И след като изказа съжаление, че ние като войска на Отечествения фронт сме имали нещастието да се бием и с тяхното поделение, подкани всички да застанат като скала зад Отечествения фронт. След това и той си замина към София.
Вечерта на площада се проведе грандиозен митинг. Докато се усетим, след „Шуми Марица“ военният оркестър засвири „Всемогъщи, прави боже, молим, царя ни пази“. Но това не беше в състояние да внесе смут, още повече че беше спрян. (Сега това ми звучи като анекдот.)
Митингът беше открит от доктор Попов, когото бяхме определили за представител на отечественофронтовския комитет.
На митинга говори Кръстю Стойчев, който разкри целите на нашата борба, в името на какво ние сме дошли и какъв е характерът на новата отечественофронтовска власт.
След това говорих аз. В речта си повторих нещо от казаното от Кръстю Стойчев относно целите на нашата борба. Подчертах героизма на народа от нашия край, който е водил продължителни тежки битки срещу поробителите и потисниците за своето освобождение. Особено наблегнах на масовата поддръжка, която ни оказваха трудещите се, честните хора, въпреки че мнозина заплатиха това със здравето и живота си, за което от името на партията им изказах най-гореща благодарност; отправих благодарност към героичната Съветска армия, която ни донесе свободата на победоносните си криле. Накрая, напомняйки за десетките свидни синове на нашия героичен край, дали живота си за делото на 9 септември, подканих митинга с падане на колене да почетем паметта им и напомних, че ние ще потърсим строга отговорност от виновниците за гибелта на нашите другари. Митингът се разлюля. Чуха се одобрителни възгласи. Над града на вълни на вълни отекваха лозунги и „ура“, подемани от възторжения народ.