А.
3. Първата нелегална работа 14
4. Двойна фашистка диктатура 16
5. Първи наченки на съзнателен политически живот 19
6. В педагогическото училище в Неврокоп 21
8. Кризата 25
10. Първи прояви, ръководени от партията 33
11. Първи май 1932 година — героична проява на банскалии 34
12. Протестът на 26-те учители 37
15. В Школата за запасни офицери 58
16. Голямата блокада в София 60
17. Комунистическа конспирация в ШЗО 63
18. Деветнадесетомайският преврат 1934 година 64
20. По следите на четата, която пазела Симеон Кавракиров 67
24. Начало на организиран партиен живот 82
27. Опит да се утвърди една традиция 90
30. Опит да се създаде ОК на партията 98
32. Училището 102
33. Най-добрият ми другар в Елешница 103
34. Състояние на партийната организация в с. Елешница 105
35. Популярната банка в Банско 107
36. Защита на непосредствените интереси 109
38. Първите общински и парламентарни избори 113
1. Първи спомени
Беше война. В нашата къща нямаше никакъв мъж. Баща ми и чичовците ми бяха на фронта. В съседните къщи често се чуваше безутешен, сърцераздирателен плач.
Веднъж, събрани около огнището, ние слушахме през комина далечния глух тътен от разривите на артилерийските снаряди. (Тогава беше станал пробивът на фронта и боевете се водеха някъде към Струмица.) Просълзена, майка ми се кръстеше и проклинаше войната. Ние също бяхме готови да ревнем за баща ни. Но деца! Веднага след това на улицата отново започваха игрите на войници.
Гладни войници предлагаха крадени вещи срещу хляб или брашно за качамак. За торба брашно баба ми взе от един войник буца каменна сол и я скри. Сръбски пленници, които работеха по шосетата, даваха плетени кошници срещу напълването им с джанки. А добри, състрадателни хора въпреки немотията под джанките поставяха парченце сланина или хляб.
Някъде през 1919 г., смътно си спомням, се говореше за болшевиките, че те били против войната. Вуйчо Асен, който въпреки че беше много по-голям, често си играеше с нас, ни обясни, че болшевиките палели черквите и колели поповете и чорбаджиите, а другите не закачали. Оттогава в игрите ни имаше и „болшевики“.
9
По-късно във връзка с акцията за подпомагане гладуващите в Русия се заговори, че у нас ще дойдат руски деца. Една вечер баща ни ни събра и каза: „Руските деца гладуват и ние трябва да им помогнем. Кажете какво да вземем — момче или момиче?“ И понеже ние си нямахме сестриче, без колебание заявихме — момиче. Баща ни отиде в партийния комитет да заяви, че приема да изгледа едно момиче. „Сестричето“ не дойде, но ние дълго мечтаехме за него и го чакахме и болшевиките вече съвсем не бяха страшни. Нашите детски сърца бяха на тяхна страна.
През учебната 1921—1922 г. бях ученик в трето отделение. Тогава земеделското правителство уволни всички учители-комунисти, между които и нашата, обичана от всички учителка Зина Голева (майката на поета Владимир Голев). Макар и малък, аз чувствувах колко тази жена ме обичаше въпреки прекалените ми лудории. И когато ние разбрахме, че учителката ни е уволнена, дали някой ни подтикна или сами решихме това, не зная, но всички напуснахме училището. Обявихме „стачка“.
Като най-силен ученик в класа и тук аз бях начело. Колко е продължила „стачката“ и какво е станало, смътно си спомням. Съвсем ясни са останали в съзнанието ми само два момента. Един ден, след като отказахме да влезем в клас и играехме на „Блатото“ [1], баща ми ме запита: „Пак ли не бяхте на училище?“ Очаквайки поредния бой, наведох очи и отговорих: „Пак.“ И какво беше моето учудване, когато вместо да ме набие, баща ми каза: ,Добра е вашата учителка. Тя е най-добрата.“ А майка ми добави: „Бог да ги убие, изпъдиха най-хубавите даскали.“ С каква благодарност ги погледнах тогава! Дори и сега се изпълвам с нежност към тях, когато си спомня. Ясно беше, че и те бяха на наша страна, и по този начин ме насърчиха. Вече от нищо не се боях и отново вместо в клас с червена кърпа на тояга (знаме) поведох децата към „Блатото“.
Един път ни събраха в клас. Дойде един стар учител, но кой беше, и досега не зная. Той ни запита:
— Деца, защо не искате да идвате на училище?
Събрах кураж и му казах:
— Искаме си нашата учителка.
Учителят излезе от клас, ние отново напуснахме училището
1. Незастроено място в Банско.
10
и се върнахме, когато си дойде нашата любима учителка. [1] Това почувствувахме като наша победа.
В това време общината в Банско беше в ръцете на комунистите, [2] но аз не разбирах това. На мене обаче ми правеше силно впечатление, че комунистите маршируваха по улиците с червено знаме и пееха чудесни песни. Те даваха и вечеринки. И не един път съм се изхитрял да внасям столове или локум на Коце Лалев за бюфета и скрит под столовете, да оставам в салона.
На 1 май 1922 година група деца припкахме около манифестиращите комунисти. Те носеха червени лентички на гърдите си, а на мене така ми се искаше и аз да окача такава. Като забелязах в колоната мъжа на моята учителка Иван Голев, втурнах се и го хванах за ръката. Усмихнат, той ме попита:
— Какво бе, Крумчо?
Умолително го погледнах и казах:
— Искам лентичка.
Той извика един от манифестантите и му каза: „Дай и на Крумчо лентичка!“ С нея се почувствувах, че имам право и аз да манифестирам, и се наредих най-отзад в колоната до единственото, макар и по-голямо момче от мене — Никола Вапцаров.
Колко съм бил горд и щастлив тогава, трудно може да се опише. Дори и сега ми се струва, че бях много надут. Виждаше ми се, че колоната върви много бързо и навярно защото
1. По късно научих, че партийният деятел и народен представител Васил Мулетаров е подел борбата за възстановяването на уволнените учители.
2. Непосредствено след края па Първата световна война, през 1918 и 1919 г., се създадоха организации на БКП в основните селища на нашия край, а в Разложко почти във всички селища. Благодарение на участието си в непрекъснатите борби против турско робство населението политически беше израснало много. И въпреки покрусата от двете последователни национални катастрофи прогресивната част от населението и интелигенцията не се поддаде на националистически настроения, а решително застана в редиците на БКП.
Българската комунистическа партия растеше и бързо се превърна във всепризнат ръководител на народа. Още в парламентарните избори на 17 август 1919 г. бяха избрани с голямо болшинство трима кандидати за народни представители от БКП — Димитър Благоев, Васил Мулетаров и Владимир Поптомов. А от 1920 до 1923 г. в общинските избори партията спечели по-голяма част от съветниците и 39 селища в окръга станаха комуни. Основните селища в Разложко — Банско, Белица, Горно Драглище, Елешница, Мехомия (Разлог) и Недобърско (Добърско) — бяха комуни.
11
съм се зазяпвал да видя дали ме гледат, не един път се кюсках с босите си крака по камъните.
На другия ден децата в училище ме емнаха, като ми казваха: „Комуно, маймуно.“
2. Незаличими спомени
Колкото пъти съм се опитвал да си изясня как съм станал комунист, пред мене изпъква картината на Септемврийското въстание. Тогава бях на единадесет години и половина. Тези събития са въздействували с неотразима сила на впечатлителната ми детска душа. Картините са ми ясни и сега.
23 септември сутринта — неделен ден. По главната улица (сега улица „Пирин“) се движеше въоръжена двойка. Познах само Петър Петрин, който малко нахакано говореше: „Къде са сега „Вапцара“ и „Маминото“ (големци от реакционното крило на ВМРО) да им кажа аз откъде изгрява слънцето.“ Отдолу идваше друга двойка — нашият съсед Методи Колчаков (Кафеджийски) и Борис Колчаков (Динков). Те издигаха лозунг „Да живее революцията!“. Веднага се заговори, че комунистите са завзели казармата в Мехомия (град Разлог). Ние тръгнахме след тази двойка. Те отидоха в къщата на Асен Паскалев, където живееха горски стражари, за да им вземат пушките. Горските ги нямаше и стаята беше заключена. Затова те изправиха една ръжница [1], влязоха през прозореца и взеха една карабина. След това бях свидетел как майката на Методи Сола Кафеджийска и баба Мария се мъчеха да го спрат и му се молеха да не ходи с пушка, но той не ги послуша.
Следвайки неотстъпно зад въоръжените хора, ние влязохме в Пумпаловата улица. Там от къщата на Христо Йорданов излезе брадат четник, поговори нещо с въстаниците, върна се, отново излезе вече в пълно бойно снаряжение и тръгна с тях. При северния вход на черквата срещнахме Александър Арабаджиев, който съобщи: „Казвайте на хората, че на площада е пристигнал камион с пушки от казармата.“
Няколко деца припнахме надолу с надежда, че може би
1. Приспособление на кола за товарене на сено, слама (ръж).
12
и на нас ще дадат пушки. Там видях отново Методи и вече по-решително отидох при него и заявих, че искам пушка. Той ме погали по-главата и каза: „Много си малечок, бе — и може би, за да не ме обиди, добави: —пък и пушките са малко. Но и за тебе има работа. Хайде, вървете и на всяка разкръстица [1] викайте: „Да живее революцията!“ Там имаше и други деца като мене, но тъй като аз получих поръчението, поех и командуването. Ние завъртяхме Банско и на всички разкръстици издигахме лозунга „Да живее революцията“ и викахме „ура“. Това е, разбира се, скромно участие във въстанието, но аз се гордея с него.
Но след няколко дни радостта на хората беше помрачена. Въпреки че само за няколко часа въстанието победи както в града, така и в селата и нямаше сила, която да заплашва революцията, защото левицата на Македонската организация [2] зае благосклонно отношение към нея, в близките околии по
1. Където се пресичат улици.
2. Заедно с настъплението на реакцията в България в пиринския край се утвърди ВМРО (Вътрешна македонска революционна организация). А след 9-юнския преврат заради заслугите на ВМРО в него с мълчаливото съгласие на правителството и двореца тя се превърна във власт. Органите на официалната пласт бяха привидно власт, не смееха да предприемат нищо, без да съгласуват предварително с ВМРО.
Но във ВМРО тогава имаше две течения: дясно — на страната на Цанковото правителство и двореца, възглавявано от Тодор Александров и Александър Протогеров (в него влизаха предимно буржоазни елементи и лумпени), което взе участие в 9-юнския преврат, и ляво — начело с Алеко Василев (Алеко паша), около когото се били сгрупирали бивши последователи на Яне Сандански.
Околийското ръководно тяло в Разложко беше в ръцете на лявото крило — А. Буйнов и Г. Ковачев. Последният беше председател. Но наред с тези легални ръководства имаше и нелегални със съответни войводи: Попиванов от Неврокоп — войвода на околийската чета, и Йонко Вапцаров — оръдие на цар Фердинанд и Борис и протеже на Протогеров — местен войвода, които са вършили редица золуми.
Още със заемането на властта в Разложко ръководният комитет на въстанието влязъл в контакт с ръководителите на ВМРО в околията Буйнов и Ковачев, с които околийският комитет на БКП и преди това е поддържал приятелски връзки. Знаейки обстановката, че въстание в съседните околии няма и че ВМРО съсредоточава своите сили от другите околии за удар срещу Разложко, те настояли за разбирателство с цел да се избягнат въоръжени сблъсквания. Чрез тях партийният представител Никола Сирлещов (Чичерин) е постигнал споразумение с командуващия силите на ВМРО Алеко Василев за мирно ликвидиране на въстанието, като въстаниците сдадат властта и оръжието на ВМРО и никой от тях да не бъде арестуван или държан под отговорност. Но независимо от това по-голяма част от въстаниците бяха арестувани в казармата.
13
същество не се дигна въстание. Разложко се оказа изолирано. Това даде възможност на фашистката власт да струпа големи сили срещу въстаналия народ. Войска и хиляди въоръжени „мърваци“ (така народът наричаше мобилизираните от ВМРО от Неврокопска и Петричка околия), в това число и помаци, нахлуха в Банско и бяха настанени по къщите със задължението хората да ги хранят до края на пребиваването им. В нашата къща бяха настанени 24 души. Пристигна и войска. Блокадата беше страшна. Хората излизаха да берат царевица само с бележка от комендантството, което беше в къщата на Йонче Бенин — Газдата. Още ми е пред очите самодоволното перчене на Вапцара пред тази къща и високият му смях, от който шкембето му се тресеше.
Без да мислим, че правим някакво престъпление, с по-големия ми брат Миле, тогава 14-годишен, запрегнахме колата да отидем за царевица. Сутринта беше студена и ние се бяхме сгушили в колата. Пък и железните шини силно тракаха по каменистия път, та не бяхме чули кога часовият е извикал: „Стой!“ Край ушите ни изсъска куршум. Разяреният войник размаха пушката си с натъкнат нож над нас и се нахвърли да бие брат ми. Само гневните протести на няколко жени ни спасиха от повече бой. Ние едва успяхме да обърнем колата в тесния път и се върнахме.
Края на 1923 и цялата 1924 година помня само с непрекъснатите блокади от войска, полицейски час, ненадейни стрелби и страх от ВМРО. Това беше време, когато дворецът правеше всичко възможно да ликвидира левицата в македонското движение и да утвърди господството на своето оръдие—фашистката македонска организация, наречена ВМРО. Тази помощ с войска и полиция дворецът продължи да ѝ оказва до 1934 година.
3. Първата нелегална работа
След разгрома на Септемврийското въстание част от неговите ръководители под формата на заложници се движеха с четите на ВМРО [1]. През есента на 1924 година групата на ръководителя
1. За да спаси ръководителите на въстанието, Алеко Василев ги беше взел уж като заложници и докато прогресивното крило беше силно, се движеха с четите.
14
на Септемврийското въстание в Разложко Владимир Поптомов квартируваше в нашата къща. Освен него съм запомнил само нашенците — комунистите Владо Седлоев, Петър Стефов, Никола Сирлещов, Лазар Попстефанов и социалиста Георги Цаков, който беше представител на ВМРО. Имаше и един банянин — Иван Шанин. Тогава бяха тревожни дни и тяхното присъствие се пазеше в пълна тайна. Поради честите, понякога внезапни блокади, постоянния полицейски час и подозрителността, която предизвиква движението на възрастните хора, ние децата и особено брат ми Миле бяхме куриери на четата. Изпращаха ни на различни места, като ни превързваха ръцете с бинт (уж имаме рани), а под бинта поставяха писмото, което трябва да отнесем. По такъв начин дори и да ни обискират, не можеха да намерят нищо. Ние донасяхме и продуктите, които легалните другари даваха за тях. Цялата група и особено Владимир Поптомов и жизнерадостният Владо Седлоев оставиха незабравими спомени у нас.
Една вечер по лицата на всички беше изписана видима тревога. Явно, беше се случило нещо лошо. След малко дойде някой и съобщи, че пак е пристигнала войска и започнала блокада. Изпратиха ме да отида с писмо до Георги Ковачев, понеже по-големият ми брат още не беше се върнал оттам, където беше изпратен преди това. Много бях играл по градините, през които трябваше да мина, и можех да изпълня тази задача, още повече че беше тъмно. Тогава в Банско още нямаше електричество. Но когато изскочих на пътя през „пролуката“ на зида, откъм Зехтинджийската къща някой извика „Стой!“ и гръмна с пушка към мене. Изплаших се и паднах във водата, която течеше почти по цялата улица. Двама войници изтрополиха по пътя и без да ме видят, затичаха на изток. Аз станах, побягнах и успях да се промъкна в Ковачевата къща, без никой да ме види.
На стълбата ме посрещна баба Милтана, разтревожена от изстрелите. Казах ѝ, че нося писмо за бай Георги, и тя го извика. Той го прочете, написа набързо отговор, постави го по същия начин под превръзката и като ме потупа по рамото, ме изпрати обратно. Това значително повиши самочувствието ми.
На другата вечер заедно с брат ми Миле разузнахме Поповия мост на р. Глазне и горския пункт на „Весел и новото“. Брат ми остана в грамадите западно от моста, а мене изпрати да срещна четата и да им кажа, че пътят е чист. След като преминаха моста, те ни разцелуваха и ние се върнахме у дома. Малко след това се върна и баща ни, който също беше участвувал
15
в извеждането на четата през село. По-късно разбрах, че именно тогава са станали джумайските събития и че са били убити Алеко Василев и други прогресивни македонски дейци, а в София бил убит Димо Хаджидимов. Това беше кулминационната точка в борбата за разгромяването на левицата в македонското движение. Тя вече не можеше да гарантира живота на ръководителите на Септемврийското въстание и основната част от четата на Владимир Поптомов тогава беше емигрирала през Югославия в Съветския съюз.
4. Двойна фашистка диктатура
Само който е преживял годините 1923—1934 в пиринския край и, разбира се, ако е бил честен човек, само той има действителна представа за оня нечуван по своята свирепост двоен фашистки терор, на който беше подложен народът в този край. За обикновените представи на хората от другите краища на страната тази картина е непонятна.
В пиринския край в името на „свободата“ на Македония бяха ликвидирани всички партии, включително и буржоазните, бяха отнети всякакви права и свободи, които, макар и ограничени, все пак съществуваха в другите краища на страната.
В пиринския край не се допускаше да се получава легалната пролетарска преса, като вестниците „Поглед“ и „Ехо“ и друга литература. Да заловят у някого такъв вестник беше достатъчно основание за страшен побой, включително и да го „лапне месечината“, както народът наричаше безследните изчезвания.
В пиринския край неограничено господствуваше фашистката ВМРО. В нейни ръце бяха администрацията, съдът, учебното дело и църквата. Войската и полицията привидно бяха власт, а иначе бяха в нейно разпореждане. Отделните честни хора от войската и полицията не бяха в състояние да променят нищо и биваха уволнявани.
ВМРО облагаше населението с допълнителни „черни данъци“ и еднократни налози, ограбваше го чрез търговията
16
с тютюн, дървен материал и добитък. ВМРО покри целия край с бесилки и гробове. На физическо унищожение бяха подложени всички честни и прогресивни хора. По улиците на София, Пловдив и други градове паднаха десетки свидни синове на народа —комунисти и прогресивни. С това хората от ВМРО станаха най-омразни на изстрадалото население. Тази омраза ясно пролича на 19 май 1934 година, когато, след като българското правителство съобщи, че разтуря ВМРО, макар и въоръжена по-добре от самата българска армия, тя не можа да се задържи дори няколко часа. Напротив, деветнадесетомайската власт трябваше да ги спасява от гнева на народа.
Как да се обясни тогава фактът, че тази организация господствуваше цели единадесет години?
Фашистката ВМРО беше натрапена на народа в пиринския край с всички средства, с които разполагаха дворецът и българската буржоазия. Още от дете помня непрекъснатите блокади, които в края на краищата довеждаха до укрепване разклатеното положение на ВМРО. Гонейки горните цели, дворецът много хитро едновременно лансираше фашистката ВМРО и като „македонска“, и „революционна“, а не дворцова, и като „всесилна“, „неуловима“, защото те уж я „преследват“, но нищо не могат да ѝ направят.
Тази гавра очебийно пролича през месец февруари 1932 година, когато на власт дойде така нареченият „Народен блок“. Поради участие на земеделци в него сред населението се беше създала илюзия, че правителството няма така безрезервно до поддържа ВМРО, и в град Неврокоп народът спечели общинските избори, а ВМРО претърпя пълен провал. Тогава по искане на ВМРО правителството касира изборите, а новоизбраните общински съветници, които бяха отишли до София във връзка с това, на връщане, не без знанието на властта, бяха отвлечени. По този повод народът в Неврокоп излезе на грандиозен протестен митинг, а „героите“ от ВМРО се укриха в миши дупки. Там по чудо имаше един началник на гарнизона, полковник Илия Стоянов, който не обичаше ВМРО и въпреки че изведе полка да „въдворява ред“, не стреля срещу демонстрантите, не оказа достатъчна помощ на ВМРО и царят го отзова телеграфически. На другия ден по улиците на Неврокоп бяха поставени войскови картечници. Най-циничното обаче беше, че войската от Разлог и Неврокоп започна да прави блокади уж да търси отвлечените общински съветници и оръжие от ВМРО. А в Банско войската правеше обиските под контрола на пълномощника на ЦК на фашистката ВМРО
17
Динко Василев, този, който отвлече общинските съветници. Това беше нужно, за да се изловят политически по-активните хора, да се успокоят духовете и осигури отново господството на ВМРО.
Не бяха редки случаите, когато някои хора търсеха защита от армията и полицията, а те ги арестуваха и предаваха на ВМРО.
В пресата се вдигаше невероятен шум около македонските убийства в София и Пловдив, около „неуловимостта“ на тези дворцови герои, които най-безнаказано убиха Петко Наиетов, Христо Трайков, Павел Попандов, Митко Сурлев, Божидар Митрев и др. Помня добре, че през 1932 г. в кафене „Комерсиал“ срещу банята в София — стана едно убийство. Прокурорът официално „задочно“ подведе под съдебна отговорност убиеца Борис Божков и съобщението във вестниците за това беше още топло-топло. Банскалии още не бяха го прочели, когато същият прокурор слезе от рейса на площада в Банско и най-сърдечно се ръкува с „неуловимия“ убиец Борис Божков, като го питаше: „Как си, Боре?“. Другият участник в това убийство —невъобразимият страхливец Стоян Катошев— с помощта на посетителите на кафенето беше арестуван. Но след това, снабден с паспорт и изходна виза, се оказа в Париж. И пресата зашумя за „тайнственото“ му изчезване от Дирекцията на полицията.
ВМРО беше инструмент в ръцете на двореца и българската буржоазия, с който те си служеха успешно, сменяха ръководството ѝ и я премахнаха, когато това им беше необходимо. Така те използуваха Тодор Александров на 9 юни и през септември 1923 г., а след 1924 г. чрез Александър Протогеров и Иван Михайлов го убиха. С това фашистката власт и дворецът удариха два заека. Хем се освободиха от него и се опряха на по-надеждния царски генерал Протогеров, хем обвиниха левицата в македонското движение за това убийство и започнаха поголовно физическо унищожение на цвета на населението в нашия край.
През 1928 година окончателно надделя италианската и германската външнополитическа ориентация на българската буржоазия. Протогеров, който беше свързан с тази част от българската буржоазия с англо-френска външнополитическа ориентация, а това значеше и лоялност към „малката антанта“, в която влизаше и Югославия, стана неудобен. Тогава с благословията на двореца Иван Михайлов уби Александър Протогеров. Това послужи и като известен отдушник. Хората на Иван Михайлов лееха крокодилски сълзи над жертвите
18
на протогеровистите. В Банско те обещаха да отмъстят на Вапцара за убийството на Буйнов, Ковачев и др. И трябва да се признае, че докато Вапцара се беше оградил само с джелати, Настев [1] с тази демагогия постепенно привлече към ВМРО (Ив. Михайлов) по-голямата част от буржоазната интелигенция.
През 1934 г. ВМРО (Ив. Михайлов) стана несъвместима с външнополитическата ориентация на деветнадесетомайското правителство на сближение с Югославия и тя беше разтурена, без да пукне пушка.
Този страшен режим и ужасите, на които съм бил свидетел, окончателно ме отвратиха от фашистката ВМРО. Аз намразих от дъното на душата си и офицерите, и полицията заради тяхната гнусна роля.
5. Първи наченки на съзнателен политически живот
Като ученик в непълната гимназия в Разлог и след това в педагогическото училище в Неврокоп винаги съм се чувствувал комунист и по един или друг начин съм изразявал това. През 1927—1928 учебна година заедно с Михаил Ковачев и Георги Калинков живеехме в Разлог в къщата на Личо Йондев, който като комсомолец беше участвувал в Септемврийското въстание. С него разучихме всички революционни песни, които са се пеели до въстанието. Често той ни разказваше спомени за въстанието. Калинков, почти дете, също беше участвувал в него и като разсилен в общината в с. Добринище с барабана беше обявил на селяните за победата.
През есента на 1928 г. бях вече ученик в VI клас на гимназията. На 3 октомври —деня ма възшествието на цар Борис III— на площада в Разлог имаше молебен, на който учениците бяха отведени под строй. След молебена околийският управител държа реч за Негово Величество. Възползувах се, че близко до нас нямаше учители, и почнах да усмивам пред
1. Член на ЦК на ВМРО (Ив. Михайлов).
19
съкласниците си околийския управител. Някой ме хвана за рамото. Обърнах се и видях най-богатия човек в Разлог — Благо Максимов. Той ме нахока, че не ми прилича, но аз (за да не падна по-долу) го изругах с думите: „Кой те бръсне пък тебе. Я си гледай тенекиите с олиото!“ [1]
Като научи за това, класният наставник — белогвардеецът Шадурски — изпадна в ужас. Как съм могъл да обидя първогражданина на Разлог! На другия ден полиция блокира училището и извърши обиск. Аз, братовчед ми Милуш и още един ученик бяхме разследвани.
Всички ученици бурно изразиха протеста си против допускането на полиция в училището. С цел да се внесе успокоение класните наставници отидоха по класовете си. Шадурски зададе въпрос: „Кой ще каже каква е задачата на полицията?“ Да отговори стана един от най-добрите му ученици Асен Кондев. Класният наставник очакваше, че той ще каже, че полицията осигурява обществен ред, но какъв беше неговият ужас, когато Кондев каза буквално следното. „Предназначението на полицията е да помага на чорбаджиите безпрепятствено да ограбват народа.“ Колкото беше черен, Шадурски почерня още повече, разкряска се истерично и напусна класа. Само фактът, че бяхме 22 ученици в VI (X) клас и че ако изключеха някой, ще се слезе под допустимия минимум и министерството ще закрие паралелката, спаси прогресивните ученици. Но след този случай вече доста ученици имаха съставени полицейски досиета.
Групата прогресивни младежи господствуваше в училището и специално в нашия клас. Ние бяхме и във въздържателното дружество, докато то не беше разтурено от фашистката власт, и в младежкото туристическо дружество, и в хора, и в оркестъра. . . Ние бяхме най-добрите ученици — Костадин Рачев беше отличник и първенец по литература, Асен Кондев отличник по математика и първенец по френски език, аз бях първенец по математика през целия курс на гимназията, Илия Кандин, Миле Ковачев, Георги Калинков, Атанас Попкостов, Костадин Бараков и др. бяха добри и много добри ученици и бяхме здрав и сплотен колектив. Затова добрите учители ни обичаха въпреки някои лудории, характерни за възрастта.
1. Наред с големите предприятия Бл. Максимов имаше и бакалница в която понякога лично продаваше.
20
Спомням си заседанието на учителския съвет в края на първия срок в тясната учителска стая. От Марковите къщи, които бяха срещу старата гимназия, ние слушахме и наблюдавахме всичко. Шадурски и други реакционери настояваха да бъде намалено поведението на няколко ученици във връзка с описаните и други прояви. Но другата част не се съгласяваше. Особено ревностно ни защищаваха участникът в Септемврийското въстание учителят по химия Никола Везюв от Банско и учителят по музика Никола Стойчев от Разлог. Добре се държаха и учителят по литература Димитър Молеров, по математика — Трендафилов и др. В резултат на тяхната защита с намалено поведение, и то само с една единица, останах само аз.
Наред с проявите в училище нашата група си ходеше постоянно в Банско и се срещахме с местните младежи. Тогава съществуваше Македонска младежка организация, която беше във всяко отношение под ръководството на фашистката ВМРО. Ние, учениците от Банско, обявихме бойкот на тази организация и заработихме сред младежите. Те ни последваха. Така в Банско — гнездото на фашистката ВМРО в околията — Македонската младежка организация остана без младежи от народа. Тази наша дейност, макар и предпазливо, беше поддържана от по-възрастните другари. Но фашистката македонска организация ни постави в „черните тефтери“ и предприе някои мерки срещу нашата ученическа група. Жоро Настев извика в общинското управление Михаил Ковачев, заплаши го и се опита да му внуши как следва да се държи. Същата година на мене ми счупиха рамото и понеже нападателят не си свърши добре работата и не можа да се скрие, с което се изложиха много, изкараха това като лична разправия.
6. В педагогическото училище в Неврокоп
През 1929—1931 г. се учех в педагогическото училище в Неврокоп (сега Гоце Делчев). Това беше просто гладно съществуване. Достатъчно е да кажа, че с брат ми Драгосин похарчихме за една година 10 000 лева, от които 500 за държавна
21
такса, 2000 за общинска училищна такса, 500 за един комплект учебници за брат ми (аз през целия курс на гимназията или въобще нямах учебници, или пък имах отделни такива), 3000 за квартира — по 300 лева на месец за гола стая, или общо 6000. С останалите 4000 лева сме живели двамата цяла година при тогавашната скъпотия. Затова ядяхме само фасул и траана [1], които родителите ни изпращаха от Банско. Хляб също ни изпращаха по за една седмица по кираджии, които идваха в понеделник на пазар. Той често мухлясваше и ни горчеше, но да си купим не можехме. Такова беше положението на голяма част от учениците.
В педагогическото училище се учеха младежи от целия окръг. Имаше малко и от другите краища на страната, най-вече изключени за политическа дейност, като другарите Кирил Керелов от Батак, Борис Иванов от Първомай и др. Тук нашата група прогресивни ученици беше много по-голяма. Но наред с нея имаше и голяма група реакционно настроени младежи синове на търговци, попове, функционери на фашистката ВМРО. Както навсякъде, и те бяха слаби ученици, бохеми, пияници, побойници и женкари. Отношенията ни с тях бяха враждебни, стигащи до сериозни сбивания.
Тук ние използувахме различни форми на работа сред учениците, особено екскурзиите, при които масата от учениците се събираше около нас. Четяхме много и буквално господствувахме в клас, в ученическите дружества и особено на конференциите, когато се обсъждаха практическите лекции, които учениците изнасяха. Ние ползувахме нашата легална литература и особено статиите на Сава Гановски и Тодор Самодумов.
Чрез книжаря Ангел Папалезов и бозаджията Иван Сачков от с. Белица и чрез дърводелеца бай Петър Минчев от Свиленград, който беше интерниран в Неврокоп, ние се снабдявахме с пролетарската преса — „Ехо“, „Поглед“, „Релеф“ и др., — която в пиринския край строго се преследваше от фашистката ВМРО. По време на изборите в 1931 година ние развихме активна дейност, като пишехме лозунги и пр.
В Неврокоп нямаше още комсомолски организации. Такива се създадоха едва през следващата година. Но независимо «от това тези масови младежки прояви много спомогнаха за
1. Или тарана — стрито на дребно сушено тесто.
22
оформяне на бъдещите комсомолци и комунисти. Мнозина от тях взеха активно участие в борбата против фашизма. Бяха партизани, лежаха във фашистките тюрми и концентрационни лагери, а някои от тях загинаха в тази борба.
7. Дядо Коле — Даскала
Но за революционното, комунистическото възпитание на нас, младежите от Банско, извънредно много са влияели старите комунисти със своя пример и внимателна работа и особено Никола Голев —дядо Коле, или Даскала. Това беше човекът, когото трудещите се от Банско, та и от цяла околия, уважаваха най-много през време на целия мой съзнателен живот. Той беше просветен марксист — основател на БКП в Банско и неин стълб до края на живота си, учител, в широкия смисъл на думата, на всички. Със своя пример на изключително скромен, честен, трудолюбив и доблестен човек и всеотдаен комунист той спечели безрезервно сърцата на трудещите се и всички честни хора и издигна авторитета на комуниста, на комунистическата партия. С личния си пример и неуморната си работа възпита две поколения комунисти.
За мене дядо Коле беше образец и съм се стремял да се уча от него, да бъда като него във всичко, та дори се обличах не само скромно, но и небрежно като него. От него съм чувал много интересни разсъждение, с които на най-достъпен език е разяснявал сложни неща из областта на науката и обществения живот, така че те да станат разбираеми, да станат убеждение на този, който го слуша.
Например на учениците си той беше обяснил, че „нулата“ не е просто „нищо“, а граница между положителните и отрицателни числа; че както в едното направление — положителните величини, така и в другото — отрицателните, те са безкрайни. Това на мене ми се видя много интересно и много ми хареса и когато постъпих в гимназията и почнах да изучавам алгебра, много ми помогна. Веднага почнах да мисля, да си давам обяснение на всички правила за действия с положителните и отрицателните величини.
23
По-късно един път той постави въпроса: „Какво е революция?“ Ние, които вече смятахме, че сме комунисти и че разбираме по нещо от комунистическата идеология, отъждествявахме революцията с въоръженото въстание и смъкване буржоазията от власт. Тогава дядо Коле по най-достъпен начин ни разясни какво е революция и революционно преобразование на обществения живот. С примера за излюпване пилето и други примери ни разясни какво е скок от едно качествено състояние в друго в природата, а след това и в обществения живот. В тази връзка ни разясни закона за постепенните количествени натрупвания, конто довеждат до качествен скок, и как чрез революционното преобразование на обществото се преодолява противоречието между капиталистическите производствени отношения и развитието на производителните сили. Как новите производствени отношения на свой ред влияят, създават условия за по-нататъшен гигантски размах в развитието на производителните сили. Тогава, макар и опростено, ясно си представях в каква цветуща страна ще се превърне нашата родина и ставах все по-убеден и ентусиазиран комунист.
Да споделям с дядо Коле мисли по някои въпроси на политиката и особено философията стана за мене необходимост и това правех постоянно. И сега си спомням с каква търпимост той се отнасяше към нас, когато ние, по-разпалените глави, проявявахме неразбиране ролята на Народния фронт, смесвайки го със съглашателството, защото се предвиждаше в него да се привлекат и буржоазни елементи; за ролята на партията в Народния фронт, за революционните компромиси и пр.
Всички знаеха, че Никола Голев беше извънредно трудолюбив и пестелив човек. Беше готов винаги да помогне на хората не само със съвет, но и материално, с пари. Макар че някои злоупотребяваха с това негово качество, той си остана докрай такъв „чужд залък“, както казват в Банско, и не ги намразваше, а поучаваше. Например той многократно беше давал пари на един млад банскалия. Когато отивал за пари, дядо Коле му казвал: „Вземи си от долапа.“ И той си взимал. Но един път, след като дядо Коле пак му казал: „Вземи си от долапа“, но той констатирал, че в долапа няма пари, рекъл: „Що ке зема, ле [1] нема“, дядо Коле му отговорил:
1. Нали.
24
„Ами откъде ще има, като не си оставял?“ Младият човек разбрал, че трябва не само да нека, но и да внася, за да има откъде да взема.
Никола Голев беше навсякъде с нас — и при подписване учителския протест през 1932 г. (въпреки че ние съзнателно не му разрешихме да го подпише), и в борбите около Популярната банка, която беше в наши ръце, и в театралната трупа, и на коситба, и на трудов ден, и на разговор в кафенето на дядо Коле Динков навсякъде и всекиму от нас, по-младото поколение комунисти, той е дал по частица от своето голямо човешко сърце и ум.
Нито за момент дядо Коле не се умори да се бори за победата на социалистическата революция, нито един път не прояви малодушие. Напротив, винаги беше пример на всеотдаен комунист. През годините 1941 —1944, макар и в напреднала възраст, той продължаваше да бъде член на градския комитет на БКП, да работи и поддържа духа на народа, да подпомага партизаните, като даваше без остатък всичко, каквото имаше. Няколко дни преди да почине, през 1953 година, тежко болен, той пожелал да го натоварят на каруца и така участвувал в първомайската манифестация.
8. Кризата
През 1930 1933 г. икономическата криза смрази живота на нашия край. Особено силно се почувствува тя в тютюнопроизводителните райони. Спадането на цените на тютюна на международния пазар се отрази катастрофално върху трудещите се селяни и тютюноработниците. Тютюнът от година на година не се продаваше, а малкото партиди, които се изкупуваха, бяха на баснословно ниски цени и с голям процент шкарто. [1] От друга страна, цените на индустриалните стоки бяха високи. Подчертаният стремеж да се запазят високите монополни цени се прояви не само в цените на захарта (48 лв.), гумените цървули и др., но дори и в цената на хляба. Така, докато през 1930 г. тютюнът достигна 8-10 лв. килограм, хлябът в Неврокоп
1. Процент от тютюна, който се вземаше безплатно.
25
отначало се продаваше 12 л в. Търговията с брашно беше в ръцете на двама капиталисти, които, възползувайки се от факта, че краят не произвежда храни, поддържаха високи цените на брашното, въпреки че то слабо се продаваше и народът гладуваше. Мизерията в Неврокопско беше неописуема.
Безработицата беше пълна. Тютюноработниците поголовно бяха без работа и, разбира се, без хляб. Занаятчиите не получаваха поръчки.
Държавните каси също бяха празни. Приходите намаляха. Дори и най-бруталният натиск от страна на бирниците да съберат данъци чрез разпродажба на имуществото на данъкоплатците не помагаше, защото нямаше кой да купи това имущество. Учителите получаваха заплатите си с три-четири месеца закъснение. Имаше и такъв случай, когато спестители искаха да теглят от влога си, но пощата или Популярната банка нямаха какво да им дадат.
Но трудното положение на народа стана допълнителен източник за забогатяване на някои лица. Хората на фашистката ВМРО, в чиито ръце бяха и властта, и търговията, правеха редица спънки на идващите търговци или влизаха в сговор с тях. Говореше се, че народният представител и тютюнотърговец Филипов от Неврокоп, извикал един появил се в околията търговец на тютюни и повел с него твърде кратък разговор. „Колко тютюн искаш да закупиш? Каква цена даваш? Ако ти е мил животът, напускай веднага района, а толкова тютюн на тази цена ще получиш франко София.“ И този търговец благодарил за изгодната сделка и си заминал. След това извергът Филипов закупил от гладуващото население на безценица договореното количество тютюн.
9. Първо учителствуване
При създалите се взаимоотношения с фашистката ВМРО не си правех илюзии, че ще ми дадат някъде учителско място. Затова се обърнах към Министерството на просвещението, откъдето направо назначаваха учителите в граничните села. В министерството ние имахме опора в лицето на началника
26
на основното образование Аспарух Чучулайн — демократичен, честен и смел човек.
Облечен в износената си шаечена куртка още от V клас на гимназията, която на това отгоре беше ушита безобразно от неправоспособен шивач, със съвсем тясна и задушаваща ме яка и окъсели ръкави, обут в гуменици, отидох в София. Като ме видя, чичо ми Самуил извика: „ Лелеее, та така ли ще отидеш в министерството?“ Той ме отведе на ул. „Пиротска“ и под негова гаранция от един магазин си купих костюм, а от друг — обувки на кредит, които впоследствие изплатих. Това бяха първите ми прилични дрехи и обувки.
На другия ден, вече със заповед за назначение—учител в с.Перица, Неврокопско,— се върнах в Банско и започнах приготовленията си за заминаване. Още в София по Аврам Личков — учител в с. Садово—съобщих на брат ми Михаил, който също беше учител в съседното гранично село Петрелик, кога да ме чака в Неврокоп. Договорих се с един шофьор на товарна кола баща ми да натовари багажа ми, а аз да ги причакам извън Банско, за да не ме видят накъде отивам, преди да сме се събрали с брат ми. В една черга бях завил две пушки за двама ни. [1]
Баща ми откара с магарето багажа, за да го натовари на камиона, а в къщи стана раздялата с майка ми, при спомена за която винаги настръхвам.
Като си запасвах пистолета, който криех зад иконата, майка ми ме прегърна, целуна и поглеждайки към пистолета, изрече страшна клетва: „Няма да ти простя майчиното мляко, с което съм те кърмила, ако ти изпадне от ръката, преди да е паднала главата.“ Аз се обърках. Добрата ми майка искаше да ме предпази от опозоряване, ако поради малодушие трепне ръката ми. Едва когато седях на чувалите в камиона на път за Неврокоп и премислях, разбрах подбудата на тази майчина клетва.
Съгласно уговорката брат ми ме чакаше в Неврокоп. Натоварихме багажа на магарето, което той беше наел, и тръгнахме за с. Петрелик. Той ме запозна с обстановката. Даде ми указания как да се държим и работим с войниците от граничните постове и населението и се договорихме как да действуваме при нужда. Даде ми и литература, получена по линията на ВМРО (обединена). [2]
1. Пушки тогава имаше почти във всяка къща, разбира се, скрити.
2. Организация на прогресивните македонски среди, която беше под ръководството на БКП.
27
На другия ден сутринта заминахме за с. Перица. Бакьо [1] веднага се зае да заведем, макар и малката книжнина която, поради факта, че бях и „главен учител“, трябваше да водя аз. След това направихме учебния план, заведохме учителския дневник и записахме учениците. На обяд гостувахме на войниците от осми граничен пост, който беше съвсем близко. Съгласно тогавашните наредби се зачислих към поста на хляб и някои други продукти срещу заплащане. Вечерта спахме заедно и дълго си приказвахме за страшния хал на това население.
Село Перица беше типичен пример на всеобща сиромашия. Уличките — тесни. Къщичките — притулени, без прозорци към улиците, покрити с каменни плочки. За разлика от с. Петрелик, където половината от жителите бяха бежанци и се бяха устроили набързо в къщички от плет, тук повечето от тях бяха иззидани от камък и глина. Оградите бяха също от камък — суха зидария и отчасти плет. В селото нямаше никакъв дюкян, пито кафене и нямаше откъде да се купи дори кибрит. Кадъните носеха вода за пиене от чешмата на пътеката за с. Петрелик на 500—600 м, а за пране имаше кладенец под самото село.
Земята беше малко и много бедна. Част от нея останала в Гърция, отрязана от границата, която минаваше на 300 метра южно от селото.
В селото имаше 26 магарета и три мулета (мулетата бяха на чорбаджиите Салих Балджи и Курт Хасан и на единствения българин Бекяр Георги). Те бяха основното транспортно средство. Нямаше нито една кола с четири колелета.
Единственото, което перичани имаха в достатъчно количество, бяха въшките.
В селото се произвеждаха тютюн, малко жито и царевица. Скотовъдството, макар и да се считаше основа на поминъка, беше бедно. Хората имаха малко едър рогат добитък и по пет-шест овчици, на които поради лошо хранене напролет вълната окапваше и ги завиваха със скъсани черджета, за да не умрат от студ. Само двамата чорбаджии имаха сено (от училищните ливади, които наемаха) и големи стада овце и кози.
Независимо от голямата сиромашия, вместо да имат някои привилегии като гранично село, жителите му бяха отрупани с ангария и задължение да хранят всички пристигнали в селото
1. Бакьо (батьо, батко) — обръщение към най-големия брат.
28
хора на властта. От ангария бяха освободени само чорбаджиите, и то не без подкуп. Селяните извършваха безплатно следното:
— превозваха с 26-те магарета храните и другото имущество на граничната застава от шосето при с. Садово до граничния подучастък в с. Теплен;
— поддържаха телефонната линия по същото трасе;
— снабдяваха с дърва два гранични поста (8-и и 9-и) и граничния участък в Неврокоп. Само за последния всеки беше длъжен да набере и откара с магарето си до с. Садово пет кубика дърва, което можеше да се изпълни за не по-малко от две седмици.
Освен това за началника на заставата се събираха яйца, масло, мед, даваха се агнета и пр., за да го омилостивят да не ги наказва и глобява, когато прескачат или доближават границата [1]. Мине не мине ден, фелдфебелът изпрати или чаршаф да му го напълнят с вълна, или кошница за яйца, или друго нещо и кехаята тръгваше от къща на къща.
Не оставаха назад и другите представители на властта. Като скакалци идваха в селото ту лесничеят с горските, ту ветеринарният пазач или митническият. Водеха по няколко кучета, ловуваха по няколко дни, но никой не носеше храна нито за себе си, нито за кучетата. Всичко даваше селото. И всичко това в условията на черните допълнителни данъци, налагани от ВМРО и страшната, всичко съсипваща капиталистическа криза, когато тютюнът не беше продаден от две години. Селяните така бяха свикнали с хала си, че се бояха от тези, които не искаха да им вземат нищо, считайки ги за несговорчиви и че ще ги „разсипят с глоби“, както те се изразяваха.
Нова дреха и обувки бяха рядкост в това село. От всички деца само тези на чорбаджиите Салих Балджи и Курт Хасан имаха кондури, а детето на Арабаджията имаше цървули. Останалите ходеха боси и по налъми дори и през зимата.
Училището беше открито през 1927 г. То бе пристроено към джамията на етаж и половина и имаше една класна стая и една канцелария, в която живееше учителят. Но турците имаха отрицателно отношение към българското училище и правеха всичко, за да заставят учителите да избягат, включително като ги плашеха с разни духове. На петата година
1. Границата се минаваше кой кога си иска. Дървата се събираха в гръцка територия. Пресичаха и стадата, понеже там имаше повече трева.
29
от съществуването му, разбира се, с големи прекъсвания, аз бях петият му учител.
Още първия ден ми донесоха вечеря и определиха реда — коя къща кой ден да ме храни. Извиках председателя на училищното настоятелство стария Балджи и, разбира се, чрез преводчик му казах, че сега ще приема храната, за да не обидя гостоприемните селяни, но повече няма да приемам безплатна храна, защото ще получавам заплата и съм зачислен на хляб към граничния пост. Той се опита да ме убеди, че това си е редно, но аз му казах, че е време да се разтури този ред.
На другия ден Кючук Юсеин ми донесе кюпче с мляко. Понеже отказах да го взема, той го остави и побягна. Тогава излях млякото и му извиках да дойде да си вземе поне кюпчето. Това изплаши селяните, защото значеше, че ще бъда неподкупен и ще им налагам глоби, когато децата отсъствуват от училище.
Вечерта останах да нощувам сам, но от първите впечатления, пък и страдах от безсъние, дълго не можах да заспя. Някъде след полунощ усетих, че гредите на тавана на учителската стая заскърцаха. Някой ходеше от греда на греда и нещо мърмореше. Явно бе, че започва плашенето, че някой се е промъкнал през джамията на тавана на училището.
Няма да крия, че косата ми се изправи. Пушката беше до леглото, но се поколебах дали да стрелям по посока на скърцането. Ами ако убия човека? Ходенето по гредите внезапно спря. Затова пък на перденцето на прозорчето откъм чардака се открои сянката на човешка глава, която бавно се издигаше нагоре и също нещо мърмореше. Явно бе, че този на тавана не е сам и действията им са съгласувани. Някаква младежка дързост ме обзе и хванал здраво ловджийския си нож, който също беше на масата, изчаках, когато гредите отново заскърцаха, леко се измъкнах от леглото и се опитах внезапно да отворя вратата и хвана „духа“, който беше откъм чардака. Но той беше млад и пъргав човек и вместо да слезе по каменните стълби, като сръндак скочи направо долу и избяга.
Цяла нощ мислих какво да предприема. На другия ден извиках председателя на училищното настоятелство, ходжата и кехаята Юсеин, който знаеше български. Показах им пушката. Те ѝ се възхищаваха: „Алемано тюфек!“ (германска пушка). Казах им, че тя може да пробие и гредите и като им разказах за случилото се през нощта, твърдо предупредих, че при втори случай ще стрелям. „Аллах — каза старият Балджи, — сакън, даскале, това е дух. Тук са гробища.“ И посочи през прозореца.
30
Аз потвърдих решението си да стрелям по тоя „дух“ и той не се появи вече.
След няколко дни събрах училищното настоятелство, за да се договорим както по чистенето на училището и отоплението му през зимата, така и по някои други въпроси. Виждайки, че реколтата още не бе прибрана, попитах докога са им нужни децата. Договорихме се до 15 октомври в училище да идват само първолаци, но след тази дата никой да не отсъствува.
Този мой жест ги предразположи. Някои и особено по-младите започнаха да идват на „моабет“ в учителската стая. Аз използувах тези разговори и макар и бавно редът да се работи ангария и за неща, за които има кредити, които потъват в джобовете на началствата, и да се хрантутят разни плячкаджии полека-лека се рушеше. Хората ме обикнаха. Мразеше ме само кметският наместник Салих Балджи.
В ежедневната си дружба с войниците използувах прогресивната литература, която ми даваше брат ми Михаил, и чувствувах как те все повече се привързваха към мене. Започнаха да ми разказват своите ранни спомени от Септемврийското въстание в Пазарджишко и последвалите го събития. Войниците безрезервно бяха на моя страна. А началниците им и най-вече началникът на заставата мразеха и мене, и особено брат ми заради доблестното му държание и голямото му влияние сред граничарите, прогресивните учители и населението.
В с. Перица не останах дълго. През месец февруари, след като цял ден преследвах ранен глиган, простинах и лежах в с. Петрелик при бакьо. В това време той отиде до с. Долно Сенгартие и се върна със силни болки в стомаха, получени от подхлъзване. Веднага взехме мерки да го откараме в болницата в Неврокоп. С коня на Мехмед Али аз отидох в с. Садово за кола. Но по пътя, подплашен от далечен вълчи вой, конят се разигра. Едва го удържах, изпотих се и простинах още повече.
Бакьо беше опериран от продажния и лаком за пари доктор Караиванов, който го отрови с голяма доза наркоза. [1]
Болен от бронхит, аз лежах на съседното легло до бакьо. Сърцето ми се късаше, но какво можех да помогна? Ние с баща
1. Това не можеше да се докаже и аз никому не бях казвал, че това е нарочно. Но непосредствено след 9 септември 1944 г. случайно срещнах този лекар в София пред Народния театър. Той веднага избяга, което потвърждаваше гузната му съвест.
31
ми разтривахме изстиващите му крайници. Когато бакьо каза на съседа по легло „Бай Иване, аз си отивам“, баща ми изтича да извика брат ми Драгосин — ученик в педагогическото училище, за да се видят, докато е жив. Но не успяха. Краят настъпваше бързо. В пълно съзнание бакьо редеше бавно, с големи паузи дума след дума: „Не се боя от смъртта. Никой няма да я избегне. Жалкото е, че си отивам толкова рано и не можах да направя нищо за родителите си, за бедните хора, които толкова обичах, че не можах да участвувам. . и после нещо неразбрано, страшно изхъркване и — край.
Баща ми и брат ми Драгосин пристигнаха точно в този момент. „Ех, синко, та я се надах ти да хвърлиш пръст на очите ми, а не я на тебе“ — изрече с горест баща ми и зарида.
Състоянието ми се влоши. Затова на погребението в Банско отидох само до черквата. В словото си Динко Молеров изтъкна какъв голям математик би станал бакьо. А Никола Вапцаров, покрусен, че е загубил най-свидния си другар, произнесе такова прочувствено слово, че покърти всички.
Поради тежкото си заболяване и объркаността на родителите ми останах да се лекувам в къщата на вуйчо ми Борис Икономов. Тук често ме посещаваше Динко Арабаджиев. Донасяше ми книги, като „Железният поток“, „Десетте дни, които разтърсиха света“ и др. Вуйчо и вуйна положиха големи грижи за мене и през март започнах да слизам на двора и в дюкяна им.
Веднъж в дюкяна видях, че вуйна ми къса от последните страници на една книга и завива в листовете боя. Обърнах книгата — беше „Държавата и революцията“ от Ленин. За тази книга през лятото на 1931 г. ходих пеш в Чепино при Васил Сотиров, а той отиде в Пазарджик, за да ми я донесе. Заедно с Динко и Никола Арабаджиев, Михаил Ковачев и Коце Бараков ние я разделихме на коли, преписахме я на ръка и я върнахме. А сега с листа от същата книга пред очите ми завиват по за 1 лев боя. Постарах се да не изразя учудването си и спокойно запитах: „Как е попаднала тази книга у вас?“ Вуйна ми с известно безразличие отговори: „Тя е останала от Владо. [1] Тук има цял долап такива книги.“ Под претекст, че търся книгата „История на западноевропейската литература“ от Кохан, аз я помолих да ми покаже този долап.
1. Владо Седлоев — едни от най-младите и най-талантливи ръководители на Септемврийското въстание 1923 година, загинал като емигрант в СССР. Той е живял в тази къща.
32
Това беше истинско съкровище — „Капиталът“, „Анти Дюринг“, „Произход на частната собственост“, „Развитието на монистическия възглед върху историята“ от Плеханов, „Какво да се прави“ от Ленин и много други книги, брошури и списания. По предварително обмислен план — по две-три книги на един път — изнесох всичката марксическа литература.
След оздравяването ми със застъпничеството на вуйчовците ми на 1 април 1932 г. бях назначен учител в Банско.
10. Първи прояви, ръководени от партията
През 1931 година Никола Парапунов беше възстановил партийната и комсомолската организация в гр. Разлог. С помощта на интернираните тогава в града партийни функционери другарите Васил Калчев и Жак Натан той се беше свързал с ЦК, който впоследствие беше възложил на Никола Парапунов да изгради окръжен комитет на партията и комсомола в Разлог.
Никола Парапунов и Кръстю Стойчев бяха започнали да създават организации и в другите селища на околията и бяха установили връзки с горноджумайските и неврокопските другари. На организираната от тях конференция в местността „Бяла река“ през 1932 г. делегат от Банско е бил един от основателите на партията Методи Кацаров.
От Динко Арабаджиев, който дотогава беше ръководител ма комсомола в Банско, ми беше известно, че в Разлог трябва да се свържа с Кръстю Стойчев. С него ни свързваше стара дружба като деятели на въздържателното дружество.
Още първия неделен ден отидох при Кръстю Стойчев в Разлог. Той ми даде маркс-ленинска литература — цялото издание на „Народна просвета“ и библиотека „Ехо“. Тъй като Динко Арабаджиев беше студент и си беше заминал, на тази среща аз получих задачи напрано от ОК на комсомола. И макар и по-рамо да съм живял активен политически живот, този момент считам за начало на организираната ми работа в комсомола, а след това в партията.
33
11. Първи май 1932 година — героична проява на банскалии
Една седмица преди Първи май отидох в Разлог и се срещнах с Кръстю Стойчев и Никола Парапунов. Те ми дадоха позиви, напечатани на примитивната печатница на ОК на партията с букви от гьон, които да разпръснем през нощта срещу Първи май. Дадоха ми указания и сами да си изготвим лозунги. Още ми е пред очите грейналият поглед на Парапунов и възторгът, с който рисуваше картината как ще осъмне околията с развети червени знамена и осеяна с позиви.
На другия ден заедно с Михаил Ковачев и брат ми Драгосин започнахме да готвим лозунги. На голяма фотографска хартия изрязвахме „Да живее БКП“, „Да живее СССР“, „Долу кървавата ВМРО“. След това с голяма бояджийска четка с червена боя мажехме върху шаблона и върху нарязаната хартия се отпечатваше лозунгът.
Първи май 1932 година съвпадна с първия ден на религиозния празник Великден. Разпределихме се кой къде да разпръсне позиви, като главно ги пускаме не по улиците, а в дворовете. За алиби решихме да влезем в черквата.
Когато вече си бях изпълнил задачата и влязох в черквата, богомолците със свещи в ръка вече я обикаляха. Влях се в потока. Хрумна ми да пусна и тук някой позив. Получи се забавна картина. Някои взеха попадналите им позиви и вместо да слушат черковното пеене, на светлината на свещите ги четяха. Тогава забелязах, че освен нашите, хората четяха и други позиви — печатни и по-големи. Те бяха на легалната БРП, донесени от младежи, които учеха в София и Кюстендил.
Фашистката ВМРО беше взела строги мерки да не допусне срещу Първи май да се разпръснат позиви. По улиците на двойки сновяха техни хора, а по тъмните ъгли бяха разставени най-верните им привърженици. През нощта те бяха успели да заловят някои от учениците, а нас никой не ни видя.
Сутринта с Михаил Ковачев бяхме арестувани от ВМРО по подозрение. Затвориха ни в общинското управление на третия етаж в стаите откъм двора. След малко докараха и братовчед ми Лазар Ив. Икономов. Това ни учуди, защото знаехме, че той не е комунист. Но въпреки това ни държаха в отделни стаи, всяка от които се пазеше от отделен въоръжен човек на ВМРО.
34
Заловените през нощта бяха затворени в Бизевата къща [1] в долния край на Банско. Учениците бяха подложени на жестоки побоища. С особено настървение следователите на ВМРО се стремели да открият кои са разпространили печатаните в околията позиви, защото тези позиви по безспорен начин доказваха, че Септември е жив, че комунистите от околията имат своя нелегална партия. Но арестуваните ученици нищо не знаеха.
Независимо от това случаят беше изгоден за фашистката ВМРО да се разправи с нас за бойкота на Македонската младежка организация за това, че двамата с др. Ковачев бяхме в центъра на групата младежи, която решително се бори против тях. Те заставиха арестуваните ученици да подпишат предварително написаните лъжливи показания за нас, които да им послужат като основание. А нас не ни разследваха. Навярно чакаха нощта.
Близките ни и голяма част от младите интелигенти, които още не бяха обвързани с михайловистите, се надигнаха в наша защита. Те помолили да ни освободят, но големците от ВМРО отказали под претекст, че не сме разследвани.
Въпреки че членът на ЦК на ВМРО Жоро Настев флиртуваше с младите интелигенти в Банско, стремейки се да ги приобщи безрезервно към фашистката ВМРО, неговите подчинени не изпълниха молбата им.
Само кметът на Банско Вакан Ваканов, който беше най-верният човек на ВМРО, дойде да говори с нас и да ни предупреди да не се опитваме да отричаме, „защото насилието, веднъж извършено, не се връща“. Ясно беше, че нашите признания им бяха нужни. Още при този разговор той заяви, че братовчед ми Лазар навярно е невинен, но за нас двамата имали неопровержими доказателства.
След това приложиха още един трик. Пазачите се съгласиха да ни съберат за малко в една стая, та да си кажем по нещо, но и той се провали.
Късно следобед, когато хорото беше в разгара си, един от хората, които ни пазеха (Димитър Цаков), излезе да донесе храна за пазачите и за нас. Той беше казал на нашите близки и приятели къде се намираме. По техен призив тържеството се превърна в бурен митинг. Мъже, жени, деца се струпали
1. Къщата на Милуш Бизев, която много често служеше за арест.
35
пред общината и поискали от големците на ВМРО да бъдем освободени незабавно.
За да изплашат народа, ръководителите на ВМРО довеждат въоръжени униформени четници. Но множеството още повече се възбудило и зашумяло. Ръководителите на ВМРО били принудени веднага да започнат следствието. Народът не допуснал палача Лазар Думанов да влезе при нас и предупредил следователите да бързат с разследването и ако се чуе глас, ще извършат насилие, заедно с нас и те ще полетят във въздуха.
Ние, арестуваните, не чувахме нищо, освен тъпаните, докато имаше хора. Но по непонятния шум отвън, по увеличаването на въоръжените хора и по държанието им се чувствуваше, че става нещо.
Пръв разследваха мене. Пияни, пладнешките убийци Стоян Катошев и Борис Божков се опитаха от самото начало да ме сплашат. Аз току-що се бях дигнал от продължително и тежко боледуване и бях много слаб. Може би и затова започнаха от мене, предполагайки, че няма да намеря сили да се съпротивявам. Но аз бях премислил всичко. Изхождайки от положението в нашия край, не допусках, че ще изляза жив, още повече ако призная, и реших да се държа твърдо и даже дръзко.
От обвиненията, които ми предявиха, уж потвърдени от показанията на арестуваните от цялата околия, ми стана ясно, че те нищо конкретно не знаят, освен че ме смятаха за комунист. Това събуди надеждата ми, че ще се откопча жив от ръцете на палачите. Те няколко пъти ме поваляха на земята, без да ме удрят, с при готвеното, за целта дърво. През това време вратата се отвори и през нея видях как един от въоръжените четници сви юмрук, от което разбрах „дръж се“. Дързостта ми се увеличи. Съскащи от злоба, следователите ми поднесоха за подпис протокола за разпит. Той беше почти бял лист с няколко думи „Не съм и не знам“. И навярно за да не изпращам протестни телеграми, те ме заплашиха, че ако кажа някъде, че съм арестуван и какво съм питан, ще отговарям с главата си. След това ме освободиха.
Не вярвайки на ушите си, аз изтичах по стълбите, за да не ме догонят. В долния край видях Михаил Ковачев, свален там навярно за да не слуша какво ме питат и как отговарям. Едва успях да му кажа „Небият“, а той с грейнало лице ми каза „Вън има митинг“ и пазачите хлопнаха зад мене вратата.
Отвън народът шумеше и се вълнуваше. Известните като
36
веселяци банскалии бяха разтурили празничното си веселие и не без риск поведоха такава решителна борба, за да спасят от инквизиции и кървава разправа своите съграждани. Те ме подеха още с излизането ми и първите им думи бяха: „Биха ли те, тяхната. . .“
Задавен от вълнение едва изрекох „Благодаря ви, братя“ и придружен от баща ми и няколко другари, тръгнах към дома. След малко беше освободен и Миле Ковачев.
Тази героична проява на народа в Банско оказа огромно влияние за по-нататъшното ми революционно възпитание. Това ме накара още по-горещо да обикна тези загрубели от черния труд и суровите условия хора, още повече да вярвам в непреборимите сили на народа.
Въпреки заплахата, че ако кажем някъде за нашето арестуване, ще отговаряме с главите си, още на другия ден ние изпратихме протестни телеграми до вестниците. Навярно поради цензурата те не ги отпечатаха.
12. Протестът на 26-те учители
Още през месец февруари 1932 г. беше жестоко бит учителят Петър Попов от с. Баня заедно с други селяни за това, че при посочването кандидати за общински съветници взел страната на онези, които искали сменянето на старите съветници, посочени от фашистката ВМРО.
На 4 май, на връщане от традиционния сбор в полите на Пирин, без всякакъв повод беше отделен встрани от пътя и бит жестоко от органи на ВМРО Георги Прангов от град Разлог.
По повод нашето арестуване и побоищата над двамата учители по инициатива на околийския комитет на партията беше изготвен и подписан от 26 учители протест, известен в историята като „протест на 26-те учители от Разложко“. Той беше изпратен до Министерството на народното просвещение и до всички вестници.
След като се разобличаваха зулумите на фашистката ВМРО. протестът завършваше така: „От изложеното, макар и само една брънка от веригата произволи, се вижда при какви условия
37
е поставено да работи учителството в този край. Ние смятаме, че училищните власти са длъжни да защищават правата и интересите на учителя. Затова, протестирайки високо, ние искаме: 1. Анкета на случаите. 2. Наказване виновниците. 3. Спиране терора над учителите.“
Протестът беше подписан от:
1. Кръстю Стойчев (от гр. Разлог)
2. Атанас Ал. Попадиин (от гр. Разлог)
3. Георги Д. Прангов (от гр. Разлог)
4. Янко Б. Янков (от с. Баня)
5. Лазар Ив. Калоянов (от с. Долно Драглище)
6. Никола Ив. Рачев (от с. Баня)
7. Петър Губеров (от с. Баня)
8. Никола Караджов (от с. Долно Драглище)
9. Иван Копанарски (от гр. Разлог)
10. Лазар Бучков (от с. Добърско)
11 Петър Костов (от с. Баня)
12 Герасим Донев (от с. Баня)
13. Крум Пунев (от с. Баня)
14. Крум Хаджирадонов (от гр. Банско)
15. Костадин Молеров (от гр. Банско)
16. Борис Хаджирадонов (от гр. Банско)
17. Михаил Ковачев (от гр. Банско)
18. Никола Арабаджиев (от гр. Банско)
19. Дветко Колчагов (от гр. Банско)
20. Милуш Хаджирадонов (от гр. Банско)
21. Петър Прангов (от гр. Разлог)
22. Костадин Бараков (от гр. Банско)
23. Прифан Тумбев (от гр. Разлог)
24. Костадин Радушин (от гр. Разлог)
25. Атанас Попкостов (от гр. Разлог)
26. Борис Колчагов (от гр. Банско)
Отчитайки особено тежките условия в нашия край, протестът беше в много въздържан тон, големците от ВМРО пак побесняха. Защото този протест беше смела политическа
38
акция, ярък пример на продължаване революционните традиции на българските учители в нашия край, които бяха в първите редици на борбата против турското робство, в борбата за създаване организации на БКП и взеха активно участие в славното Септемврийско въстание 1923 година.
Още повече се разяриха те, когато протестът прехвърли границите на България. Той беше отбелязан от югославската, чехословашката, съветската, френската и други преси. А известният френски писател Анри Барбюс по този повод писа гневни думи против фашистката ВМРО. Цензурата не допусна българските вестници да го печатат. Само вестник „Народ“, орган на широките социалисти, които искаха да спечелят учителските маси, излезе с кратко съобщение за него.
Началникът на основното образование в Министерството на народното просвещение Аспарух Чучулайн от Банско беше противник на фашистката ВМРО. Той изпратил протеста на учителите в Министерството на войната с молба да се направи анкета и военните да поемат защитата на учителите от нашия край. Това показа, че останалите държавни органи и специално Министерството на просвещението бяха безсилни, а Министерството на вътрешните работи се беше окончателно разобличило със сътрудничеството си с фашистката ВМРО. От друга страна, това показа, че някои, в това число и такива умни хора като Аспарух Чучулайн, все още са вярвали, че войската ще се противопостави на ВМРО. Това убеждение се подхранваше от изискването на отделни офицери, но те не определяха политиката на двореца.
От Министерството на войната по съответния ред протестът беше изпратен във войсковото поделение в Разлог и беше възложено на един поручик да проведе анкетата. Един ден всички учители, подписали протеста, бяхме извикани в казармата в Разлог. След като ни каза, че на него е възложено да проведе анкетата, поручикът заяви, че безспорно войската ще гарантира нашата безопасност, защото „не може да се търпи такова положение— държава в държава“. Че ние сме длъжни да напишем всичко, което знаем за издевателствата от страна на ВМРО над учителите.
И не само защото тези сведения на бяха предназначени за пресата, а и защото ние вече официално бяхме започнали
39
борбата срещу ВМРО, в писмените си показания всички поотделно посочихме много повече факти. Но след като събра нашите писмени показания, поручикът замина за Банско с файтона на командира на поделението и в къщата на Борис Колчаков — Ключерката, беше приет от члена на ЦК на ВМРО Жоро Настев и пълномощника на ЦК за Разложка околия Динко Василев. Така те имаха вече всичко, което им трябваше, за да определят отношението си към нас. Не след дълго стана известно, че четирима от нас са осъдени на смърт, а останалите на побой по „25 тояги на голо“ и изгонване от окръга.
13. Неволята учи
Получи се съобщение, че на 12 юли чичо ми Кастадин, който беше отишъл в София, по спешност е опериран в болница „Руски червен кръст“. Отидох да го видя. Със себе си взех и 2600 лева, събрани от другарите в Банско — фонд „Пролетарска преса“ [1], за да ги предам в редакцията на в. „Ехо“.
В болницата се срещнах с чичовия шурей Борис Николов от село Белица и още там се уговорихме да се върнем заедно.
Същия ден отидох и в редакцията на в. „Ехо“ да предам парите. Там се срещнах с редактора му Васил Калчев, който остави в мене незаличими впечатления. Той беше образец на всеотдайност на делото на нашата партия, образец на комунист.
— Ние отдавна не сме чели нашата преса. Можете ли да ми съберете вестник „Ехо“ и „Поглед“ от една-две седмици? За нас долу всичко е ново — казах аз.
Знаейки добре, че през този период органите на ВМРО често най-официално претърсваха автобуса и багажа на пътниците, за да не допускат да се внасят в нашия край прогресивни вестници и литература, той прояви грижа към мене и каза:
— Добре. Но ти ли ще ги носиш? Няма ли да те обискират я в Горна Джумая, я в Банско?
1. По указание на ОК средствата се изпращаха направо в редакцията и често във в. „Ехо“ имаше съобщения откъде какви суми са постъпили.
40
— Ще ги пробутам някак си — отговорих аз.
Тогава той извика един слаб, бледен мъж и му поръча да ми направи пакет с исканите вестници и отново заговорихме за нашия край. Извадих парите и му казах, че това е за фонда „Пролетарска преса“ от другарите от Банско. Очите на Васил Калчев светнаха. Той изрази радостта си не само от факта, че другарите от нашия край подпомагаха своята преса, която поради цензурата и честото конфискуване на цели броеве беше в тежко финансово положение но и от това, че тази помощ беше дошла навреме.
— Знаете ли, че ние не можехме да платим дори заплатата на този печатар? каза той, като кимна към току-що влезлия другар.
На другия ден, седнали един срещу друг в автобуса, ние с Борис Николов пътувахме за Банско. На колената си държах пакета с вестниците и обмислях какво да правя с него, че да не попадне в ръцете на хората от ВМРО.
— Защо не поставиш този пакет отгоре? — ме попита Борис, посочвайки поличките за ръчен багаж в автобуса.
— Страх ме е да не падне. Вътре има ампули с проявител. Ако се счупи някоя, ще ми развали фотохартията — казах аз, за да се разбере, че това са фотоматериали. И използувайки силното раздрусване на автобуса, добавих: Виждаш ли как се люлее?
— А куфар нямаш ли?
— Имам и е празен, но нали знаеш шофьорите как ги хвърлят. Нямаш ли място в твоето ръчно куфарче? — зададох аз внезапно хрумналия ми въпрос. Наистина по-хубаво от това решение нямаше.
— Има. И той е празен.
За да не му хрумне да ми предложи нещо друго, аз веднага станах, свалих от поличката голямата му кожена чанта-куфар и му я подадох. С това направо му се натрапих. След като той прибра пакета в нея, отново я поставих на мястото ѝ.
„Сега нека си обискират, колкото си искат — със задоволство помислих аз. — Борис Николов е сват на Попаврамови от Благоевград. Той се похвали, че се е обадил но телефона. Значи ще го посрещнат и ще го поканят в къщи или най-малкото няма да го обискират.“
И стремейки се с нищо да не изменя поведението си, вече спокойно пътувах нататък.
В Горна Джумая няколко души от семейството на Попаврамови посрещнаха Борис Николов, взеха му багажа и го
41
поведоха към тях. Те дори се погрижиха да задържат автобуса, та да може той да обядва. В същото време багажът на останалите пътници, в това число и моят куфар, беше основно проверен. А пакетът със забранените за окръга вестници беше в дома на този, по чието разпореждане се правеха обиските.
По пътя се правех, че съм забравил за пакета. Дори когато стигнахме в Банско, където този път нямаше претърсвания, грабнах куфара си и нарочно се заговорих с Никола Арабаджиев, а след това отидох в къщата на чичо да си взема пакета.
— Много се извинявам, бай Борисе, че те накарах да ми носиш багажа и в Банско. Забравих. Чак когато си отидох, се сетих.
— Нищо. Той не е тежък — каза Борис и ми подаде пакета.
Поблагодарих му, повторно се извиних и побързах да си отида, за да раздам вестниците на другарите.
В администрацията, армията и особено в системата на учебното дело имаше и честни и смели хора, които осъждаха действията на ВМРО, подкрепяха ни и ние продължихме борбата. Аспарух Чучулайн и окръжният училищен инспектор Панов се споразумяха, въпреки че ВМРО ще застави учителите, имащи постоянни места, да си подадат оставките, той да не ги приеме. Съгласно закона ге можеха да получават заплатата си в продължение на три месеца, макар и да не учителствуваха. Тези пък, които нямаха постоянни места и ги преназначаваха всяка година, в което число бях и аз, още на 15 септември да бъдат назначени на подходящи места в окръга, за да могат да встъпят в длъжност, след което и те да си подадат оставката. Това за нас имаше голямо значение не само затова, че ние формално оставахме учители въпреки волята на ВМРО, но в разгара на капиталистическата криза ние бяхме обречени и на гладуване, докато се устроим на работа.
Скоро ВМРО започна да изпълнява присъдите. Предупредени от местен човек Янко Боянов, Никола Рачев и Петър Попов от с. Баня избягаха в Лъджене. Заловените Крум Пунев, а след това и Петър Губеров бяха бити с тояги и предупредени да напуснат окръга. Във връзка с разпръснатите на 1 август позиви към 5—6 август беше арестуван, държан в Банско
42
около десетина дни и бит жестоко Лазар Калоянов от с. Долно Драглище. След това бяха заловени и бити Лазар Вучков и Никола Караджов. Над всички беше изпълнена и присъдата — 25 тояги на голо. Това беше вече сигнал за другите да се спасяват.
През същото лято стана провал и по линията на ВМРО (обединена).
Не си спомням през кой месец беше, но в с. Белица се провеждаше сбор на Македонската младежка организация. Поради възприетата от нас линия на бойкотиране на тази организация аз не членувах в нея. Но Методи Кацаров използува случая да ме изпрати в с. Белица с писмо до Иван Саев, който беше арестуван от ВМРО и пуснат. Той искаше да разбере питали ли са го за другарите от Банско и дали той е казал нещо, за да вземат мерки.
Чрез учителя Шаламанов, който беше в комисията по настаняването, бях настанен у Иван Саев. Вечерта му дадох писмото и след като го прочете, поведохме разговор. Той ме гледаше гузно и уплашено. Вярно е, че познаваше почерка на Методи и нямаше основание да ме подозира, но все пак ние за пръв път се виждахме. Казах му:
— Ако искаш, можеш да им напишеш писмо да го занеса. Ако ли не, обади им се по друг човек, но в най-скоро време.
— Няма какво да пиша — смутолеви той. — Не са ме питали нито за тях, нито за някой друг от Банско.
На другия ден се върнах преди тържеството да е завършило. Методи Кацаров и Коце Лалев ме чакаха с нетърпение. Казах им какво ми бе отговорил Иван Саев, че ми се видя много изплашен и гузен и че май не каза истината.
Веднага след това Методи Кацаров беше заминал за Петрич и след няколко дни бе заловен и убит. Убит беше и Яким Цоков от с. Белица. Коце Лалев също беше заловен, но пуснат. Той бе бит по-рано и наплашен, та веднага направил признание. Казал беше за някои от тези, които са присъствували на срещата с Кавракиров [1] в местността „Свети Георги“, източно от Банско. Единственото, което той направи добре, беше, че
1. През август 1931 г. в нашия край беше идвал Симеон Кавракиров — виден деец на БКП и секретар на областния комитет на ВМРО (обединена) — и бе провел среща, на която са присъствували: от Банско —Никола Голев, Методи Кацаров и Коце Лалев; от Добринище — Иван Козарев и Георги Калинков и от Разлог — Атанас Тумбев.
43
казал веднага за кого е направил признание. Тогава едва се измъкна Георги Калинков. Започнаха да бягат и някои другари, подписали протеста, като Миле Ковачев и др.
Въпреки прекараното тежко боледуване, постоянните болки в стомаха и физическата ми слабост освен нагана, който имах, аз запасах и парабелума, който ми даде Динко Данков, и реших ма всяка цена да остана да получа назначение, и то непременно в Банско. Това беше най-ярката демонстрация, че не признавам властта на ВМРО.
Разбира се, това не би било възможно, ако ние не чувствувахме подкрепата на народа, даже и на някои членуващи в македонската организация. Интелигенцията още не беше изцяло на страната на ВМРО. Някои от местната върхушка бяха недоволни, че на ръководни места в околията и града бяха не те, а хора отвън, с изключение на малцина, като Борис Колчаков, Георги Цаков и др. А кметът Вакан Ваканов, който беше от бански произход, беше израснал и живееше в София. Противоречия имаше и сред част от търговците, че по-близките до ВМРО имаха по-голяма възможност да търгуват изгодно, да крадат дървен материал от общинската и държавната гора, а другата част нямаше такава възможност. Не случайно в кръчмата на младия търговец на дървен материал Колче Пумпалов не други, а буржоазните интелигенти направиха карикатура на Борис Колчаков, като ги нарисуваха с волска опашка и с краден труп на рамото, за което за известно време бяха арестувани от ВМРО. Това косвено ни помагаше, а отделни хора и пряко ни правеха услуги, като ни предупреждаваха за някои мерки на фашистката ВМРО.
През лятото на 1932 г. съм се излагал на най-големи опасности. И вместо да се вразумя, едва ли не си въобразих, че с моя пистолет ще респектирам хората от ВМРО.
Когато Михаил Ковачев избяга, аз го придружих до трудовашкия лагер над с. Белица, някъде под курорта Горици. Командир на трудовашката рота, която работеше по пътя Белица Самоков, беше Михаил Чанджиев (Звънчаров) от гр. Неврокоп. Той беше бивш офицер и приятел на загиналия брат на Михаил Ковачев — Георги. За демократичните си разбирания и действия в полза на прогресивни хора той беше уволнен още през 1924 (или 1925) година и непрекъснато преследван. От една година беше назначен в трудови войски.
44
Михаил Чанджиев заповяда на един фелдфебел да отиде до Самоков по работа и да отведе дотам Михаил Ковачев. Аз останах в лагера. Там служеха като трудоваци Кръстю Стойчев, Атанас Попадиин и др. и трябваше да се срещна с тях.
През този ден трудоваците очакваха големи гости, които идваха на тържеството но случай откриването на пътя Самоков Белица. Лагерът блестеше. Палатките бяха измазани и белосали.
Увлечен в разговор в бараката на началника, където бяха и племенниците му от Неврокоп, аз останах повече, отколкото трябва. И изведнъж някой каза„Дойдоха.“ Всички се засуетиха. „Бягай в празната барака“ ми каза един. Изскочих и без никой да ме види, влязох в една от недовършените бараки. Там намерих кофа с вар, метла и като че ли специално за мене оставени изцапана с вар дочена горна дреха и книжна шапка. Престилката ми беше като по мярка, но шапката явно не бе за моята глава, затова я поставих „по ергенски".
Пръскайки с метлата по стените, за да се види прясно варосване, непрекъснато наблюдавах навън. И както винаги, заедно с големците от Министерството на войната и Министерството на благоустройството и пътищата, дошли отгоре, бяха и местните големци „революционери“. Те се надпреварваха да си оказват внимание. Разгледаха първите бараки и след като бяха предупредени, че останалите са празни, се върнаха и отидоха нагоре на мястото на тържеството.
Надвечер се състоя кратка сбирка с другарите Кръстю Стойчев, Атанас Попадиин и Иван Гулев, на която ние обсъдихме положението в Разложко и Неврокопско и получих някои указания. Тръгнах си към Банско, още по-твърдо решил да остана колкото се може по-дълго време в родния си край.
Ние наистина се държахме, докато бяхме всички. Но един по един другарите напуснаха окръга. Останали бяха само част от другарите от гр. Разлог, където въпреки сговора с командуването на поделението македонските фашисти не можеха да се разпореждат така безогледно, както беше в Банско. Това много би дискредитирало войската и полицията.
Живеех полунелегално. Ходех по Пирин, по полето и в града, но в къщи се връщах винаги по светло. Винаги се движех с брат ми Драгосин и други другари, защото ми беше известно, че искат да ме заловят жив. Около нашата къща поставяха засади. Затова се налагаше да спя или в приятели, или в плевните на незаподозрени съседи.
Един път излязох на разходка с братовчедката си Мария
45
Младенова от София. Движехме се по главната улица. При мене дойде Борис Тасев, който не минаваше за прогресивен младеж, и ми каза, че в градината на баба ми, която се намираше срещу тяхната къща, във фасула на пръти има скрити хора. „Дълго ги наблюдавах през прозореца и рекох да ти кажа, па ти се оправяй по-нататък“ — завърши той и се отдалечи.
Ясно беше, че те са изучили, че се прибирам в къщи, преди да се стъмни. Затова бяха поставили засадата в градината рамо сутринта, за да са своевременно на място и когато се прибирам, да изскочат, да ме хванат и отмъкнат. Предварително бяха откъртили една дъска от оградата и само я бяха опрели, та лесно и безшумно да я изместят и изскочат.
Реших веднага да си отида в къщи да оставя братовчедката и през градината да се измъкна. На нея не казах нищо. Не отговорих и на въпросите ѝ защо толкова рано се връщаме. По пътя тя ми направи бележка, че не е правилно дамата да върви отляво. Но когато се отделихме от главната улица, не можех да спазвам етикецията, защото с дясната си ръка държах пистолета в джоба готов, с махнат предпазител. Ами ако тя се изплаши и се хване за ръката ми?
И тъкмо ѝ бях казал, че след това ще ѝ обясня защо тя трябва да бъде отляво, на улицата изскочи боевият инструктор на ВМРО в околията Драго Гогов от Кюстендил. Инстинктивно извадих пистолета, изтичах и се закрих зад ъгъла на близката къща. Изплашен, Драго Гогов побягна по улицата, а друг вече не успя да изскочи. Подвикнах по него, а след това с голяма бързина се озовах в нашия двор. За всеки случай тази нощ спах у свои роднини.
На другия ден към обяд с всички предпазни мерки излязох на площада и на всеослушание разказах как и „страшните“ македонски комити бягат, та камъните къртят, когато видят пистолет. След това се скрих, защото това още повече ги озлоби. По-късно излизах в града само с вуйчо Тома, който беше офицер и си бе в отпуск.
Понеже нямаше какво да правя, реших да отида в Горна Джумая и да видя какво става с назначението ми. Облякох се прилично. Поставих в раницата хляб и сланина и понеже не исках никой да ме види, рано през нощта излязох. Целта ми беше да стигна на Пределските ханове и да се кача на автобуса, разчитайки, че нататък никой не ме познава. Това беше неразумна младежка самонадеяност.
46
На Пределските ханове се качих в автобуса на Постоянната комисия [1], който дойде пръв. В него нямаше нито едно подозрително лице. Но в с. Симитли автобусът се забави повече от обикновеното, макар че пътниците се бяха вече качили. Пред автобуса спря леката кола на Петричката постоянна комисия. С нея пътуваше само Стоян Арсов —известен функционер на фашистката ВМРО, изпращан в Америка да организира терористическата работа сред македонската емиграция, женен за моя братовчедка по линия на майка ми. Той огледа пътниците и уж случайно ме видя и сърдечно, по роднински каза:
— Аа! И ти пътуваш. За къде?
— За София — отговорих аз.
— И аз за София — бързо каза той, — защо не дойдеш в леката кола да сме компания. Аз съм сам. Хем можем да спрем, където си желаем, хем пак ще стигнем по-бързо.
Мина ми през ума, че това може да е уловка, чрез уж близък човек по-лесно да ме отвлекат (още повече че ние никога не сме се чувствували близки), и хитро намигайки към момата, която седеше до мене, му казах:
— От Джумая нагоре. Тук за сега съм добре. Може и да се нареди нещо.
— Карай — насърчително ми намигна той и отиде в колата.
Моите опасения напълно се оправдаха. По-нататъшното му поведение потвърди, че неговата цел е била с хитрост, като роднина, да организира отвличането ми. Но как се оказа подир мене? Навярно някои от хората на ВМРО на Предел ме беше познал и съобщил по телефона, та веднага са го изпратили с леката кола да ме догони.
Автобусът обикновено пристигаше в Горна Джумая в 12 часа. Понеже беше събота и учрежденията работеха до 13 часа, аз оставих раницата си при бюфетчика на ресторант „Македония“ и веднага отидох в окръжната училищна инспекция.
— Защо правиш глупости? — направо ме изруга училищният инспектор Панов. — Веднага да се махаш оттук и да се скриеш! На 15 септември ще получиш заповед за Банско. Гледай да не ти я вземат предварително хората от ВМРО. Подпиши акт за встъпване в длъжност. Остави на родителите си оставката си и се пръждосвай.
1. Петричката окръжна постоянна комисия (нещо като Окръжен народен съвет) беше организирала автомобилните съобщения със свои автобуси.
47
Това беше бащинско навикване. Излязох с намерение да си взема раницата и незабелязано да се кача в автобуса на акционерното дружество „Юг“, с който пътуваха понякога и големци, но противници на михайловистката ВМРО, и да се върна обратно. Но пред ресторанта седеше Стоян Арсов и като ме видя, каза:
— Хайде бе, къде се бавиш? Автобусът за София замина.
— Отказвам се от София — казах аз и предполагайки, че той е проследил къде съм ходил, правейки се на наивник, продължих да обяснявам: — Бях в училищната инспекция. Казаха ми, че има доста места в нашия край и мога да получа назначение. Затова ще се върна и ще почакам.
— Разбира се. Тук си е наш край. Защо ще ходиш другаде? — също така правейки се, че нищо не е станало и че нищо не знае, каза той.
Много исках да се откъсна от този човек, но това да стане, без той да разбере, че го подозирам. „Нека си мисли, че нищо не знам. Така ще ми бъде по-лесно.“ Но като забеляза, че не бързам да се връщам, той напомни:
— Колите заминават. Ще ги изпуснеш.
— Аз и не бързам. Още повече днес е събота и искам да видя движението в Горна Джумая. Нали съм ерген — продължих да хитрувам.
— Аа. Хейде тогава да пием по една бира. И аз отложих заминаването за утре — каза той.
Ние седнахме на една маса на тротоара. Поръчахме си обед и той почна да поръчва бира след бира. „Дръж се, Круме“ си казвах аз. За втори път вкусвах бира. Освен това след прекараното боледуване имах постоянни болки в стомаха, особено когато поемах по-голямо количество храна, та макар и само мляко. Уговаряйки се така, пиех по-малко. Даже се изхитрих и си поръчах ракия, уж да си лекувам стомаха, и незабелязано я излях. Той може би си помисли, че така по-лесно ще ме напие, и една след друга ми поръча още две ракии, които вече не можах да не изпия.
Канейки се един друг, ние преседяхме до надвечер. Той очевидно нямаше друга работа, поради която да бе „отложил“ пътуването си, защото въобще не смяташе скоро да става от масата. През всичкото време търсех повод да се отделя от него, да се измъкна. И това ми се удаде.
В току-що започналото движение видях едно познато момиче. Тя ми беше съученичка в педагогическото училище в Неврокоп.
48
Никога преди не бях говорил с нея. Тя не беше наше момиче, но беше приятелка с братовчедка ми.
— Извинявай за момент, да се видя с тази красавица — казах му аз и без да обръщам внимание на нищо, отидох при нея.
— Здравейте — поздравих и ѝ подадох ръка, като че ли бяхме най-близки приятели, и веднага ѝ казах: — Извини за нахалството. Искам да се освободя от един близък, но неприятен човек.
Трябва да се признае, че тя беше умна. Нищо не трепна на лицето ѝ. С мила усмивка тя ме представи на другарката си и запита как е братовчедката ми Венера. И чак когато отминахме нагоре по Дупнишкото шосе, попита:
— Какво става? Да не би да има нещо страшно?
— Нищо няма. Само искам да се отърва от един роднина пияница, който просто ме насилва да пия, за да съм му компания. Пък иначе е добър човек и не искам да постъпвам с него грубо.
След това отново заговорихме за братовчедката. Разказах им за излети, които уж сме правили с нея в Пирин, за лунните нощи при Василашкото езеро, за панорамата, която се открива от Тодорин връх и Типица, и пр. В това време включиха уличното осветление. Мина ми през ума, че ще е по-добре да се върна един път надолу покрай ресторант „Македония“, да видя какво е поведението на моя компаньор и да го успокоя, ако е помислил, че съм се сетил и избягал. Без да преставам да занимавам дамите, отдалече го наблюдавах.
Стоян Арсов наистина се беше обезпокоил. Застанал прав до една акация, той ме търсеше с очи из навалицата и като видя, че ние идваме, седна и се престори, че не ни гледа. Минахме, близко до него. Той ми намигна насърчително — явно повярвал, че нищо не подозирам.
След като отново се върнахме, под предлог да се видя и с друг съученик поблагодарих на дамите и се отделих. После излязох от града и пренощувах в лозята, някъде около сегашната болница.
Малко преди разсъмване се върнах в хотел „Македония“ за раницата. Камериерът Левчо Стоев ми каза, че ресторантът още е затворен и не мога да си взема раницата. Той отвори една стаичка-склад с тюфлеци и одеяла и ми рече:
— Затвори се тука и докато съмне, не излизай. Ако някой потропа, не отваряй.
— Какво става? — попитах го аз.
49
— Нощес „комитите“ два пъти проверяваха хотела. Търсят те. Ходиха и в другия хотел. Но ти не се бой. Нали имаш пистолет. Пък и те вече няма да дойдат.
Разбира се, повече не заспах и щом отвориха да чистят ресторанта, взех си раницата и тръгнах по улицата уж към гарата. След като преминах градската градина, навлязох в хубава оградена градина с праскови дръвчета и се скрих в нея. След това си заминах за Банско и вече не се показах никъде.
Рамо сутринта на 15 септември по страничните улици отидох в пощата да си взема заповедта за назначение. Пощенският служител бай Кипре веднага ми я подаде, разписах се бързо и си тръгнах. Но хората на ВМРО в Банско навярно бяха предупредени от своите хора в окръжната училищна инспекция и пазеха. А може би някой беше ме видял, когато влизам, та намиращите се в близкото кафене веднага се втурнаха към пощата. На вратата до каменната стълба тичешком беше достигнал убиецът Стоян Катошев с изваден пистолет, а след него друг, на щатна жандарска служба при ВМРО. Нямах друг изход и извадих пистолета. Катошев отскочи и се закри зад северния ъгъл, а аз скочих вдясно и през тесния вход влязох в прогимназията. След това през единственото прозорче на първия етаж скочих в една градина и все по реката стигнах в първоначалното училище.
Учителите току-що бяха започнали първия учителски съвет. Главният учител Антон Михайлов и другите протежета на ВМРО с видимо неудоволствие посрещнаха факта, че съм получил заповед за назначение. Поисках актовата книга, състави се акт, подписаха го двама учители като свидетели и пред учудените погледи на всички с вежлив поклон си взех довиждане и отново изчезнах.
Вече бях удовлетворен, победител срещу всесилната и страшна ВМРО и можех да избягам. Но ми се искаше още да ги поядосвам, още да им натяквам, че не могат нищо да ми направят. Но майка ми със сълзи на очи ме помоли: „Бягай, синко! Беганова макя не плаче.“ И на 26 септември 1932 г. пеш до Предел, а след това с камион до с. Струмски чифлик и оттам с влака заминах за София.
50
14. Червена София
Още във влака научихме, че на 25 септември БРП беше спечелила общинските избори в София. От насрещните влакове в Радомир и Перник се размахваха ръце и вестници с възгласи: „Червена София“, „Да живее червена София“. Това събитие беше единствена тема на разговори.
Никак не беше трудно да се разбере кой как посреща тази новина. За едни това беше само голяма новина, за която слушаха с интерес. На други лицата грееха от възторг. Те грабеха вестниците, приветствуваха насрещните влакове, издигаха лозунги. А трети, разбира се, не голяма група, не можеха да скрият уплахата си и колкото повече приближавахме към София, толкова по-видимо уплахата се изписваше на лицата им, като че ли още от гарата ще ги подеме „страшният червен терор“.
Аз посрещнах тази новина с възторг. Предстоеше ми преследване и полулегално връщане и изведнъж — победа! Това ми прозвуча като начало на социалистическата революция, която, ако изходим от тогавашното ми разбиране, едва ли не тропаше на вратите. Опитах се да си представя някои картини от книгата на Джон Рид „Десетте дни, които разтърсиха света“. Във въображението си виждах как дефилират въоръжени групи работници и войници, преминали на страната на народа.
Още от Горна баня всички бяхме на прозорците, всички искаха да видят червена София. „Но защо няма червени знамена? Навярно не могат да се видят от настъпващия мрак?“— успокоявахме се ние, но тревога се прокрадваше и у най-възторжените.
Съгласно предварителната уговорка мои другари трябваше да ме посрещнат на гара София. И действително сред навалицата видях Никола Арабаджиев и Цвятко Колчаков и се отправих към тях.
— Какво става? — попитах аз.
— Първо — един през друг подеха те, —ако полицията те арестува и поиска да те върнат обратно, ще казваш: „Не искам.“ Ако те питат защо, кажи: „Защото ще ме убият.“ Ако те попитат защо мислиш, че ще те убият, кажи: „Защото съм протогеровист.“ Само така няма да те върнат. Полицията не предава на ВМРО протогеровистите. Ако те питат кои протогеровисти познаваш, кажи: „Никола Гърнев, Михаил Керезиев, Лазар Иванов и др.“ И ако случайно те арестуват, ние трябва да научим за това.
51
Протогеровистите имаха подкрепата на определена част от българската буржоазия и вън от пределите на Петрички окръг имаха влияние. Властта не ги подкрепяше, но и не ги преследваше. Те искаха да повишат цената си и се стремяха да представят нашата борба като такава на техни привърженици. Затова някои наши другари бяха създали известни връзки с тях и ги използуваха, за да оказват помощ на наши хора.
След това Никола Арабаджиев и Цвятко Колчаков ми разказаха за блестящата изборна победа и за грандиозната демонстрация, в която току-що бяха участвували, защото въпреки резултатите от изборите блокарската власт отказала да даде Софийската община на БРП. и за ожесточените нападения от страна на полицията върху демонстрантите и че след разпръскването на голямата демонстрация на отделни места стават по-малки такива. Горях от нетърпение да видя такава демонстрация и продължавах да вярвам, че работниците с решителните си действия ще отстоят своята победа. Затова побързахме да оставя багажа си у леля ми, която живееше на улица „Антим I“ № 27, и да излезем.
Не бяхме стигнали още площад „Възраждане“, и попаднахме на акция. На няколко места на импровизирани трибуни размахваха ръце оратори. Хората се стичаха от всички страни. Но още не бях успял да чуя нищо, когато видях, че също от всички страни към нас се спусна полиция и започна бой. С другарите се разделихме. Полицията успя да отреже една група и ни притисна на улица „Нишка“ (сега „Найчо Цанов“), между ул. „Антим I“ и „Хр. Ботев“.
Между малките къщички от северната страна зад дървена ограда имаше склад с дърва и въглища. Дървената ограда не издържа напора на притиснатите хора и се събори. Някой извика „Отбранявайте се с дървета!“ и изведнъж дървета и буци въглища полетяха към полицаите. Чуха се изстрели. Увлечен в този първи бой, аз хвърлях буци въглища и не разбрах как върху мене се нахвърлиха полицаи и се оказах в една камионетка. Стовариха ни пред 2-ри полицейски участък, който беше претъпкан с арестувани.
Сред общия шум от протести си спомних поръката на другарите, ако ме арестуват, да казвам, че съм протогеровист. Ами ако някой ме е запомнил, че съм се бил с въглища? Значи, трябва някак си да се измъкна, докато не са разбрали.
— Аз току-що пристигнах с влака и случайно попаднах на акция. Ето — и размахвайки личната си карта пред един от полицаите, настоявах за незабавна проверка.
52
Действително, който тогава пътуваше от нашия край за София или за друг град, заверяваше личната си карта в полицията. Баща ми беше заверил моята лична карта в деня преди заминаването.
Дали моят протест подействува или такъв си беше редът при арести през време на акции, не зная, но ме извикаха в канцеларията и ми провериха личната карта. Повторих, че съм пътувал с автобус до Симитли и току-що съм пристигнал с влака. Началникът провери разписанието на влаковете, подаде ми личната карта и каза: „Свободен.“
Какво значеше това свободен, не знам. Но когато си тръгнах, още от вратата цивилни и формени полицаи ме подхванаха с ритници и юмруци. От неопитност вместо да избягам по-бързо аз се спрях и започнах да протестирам. Чак след като някой извика „Бягай бе, будала!“, изтичах на улицата. Към получената солидна подутина под каскета се добавиха и по-малки.
Разстоянието от канцеларията на началника до изхода ми се видя тогава като дълъг коридор. След 9 септември 1944 г. нарочно отидох в този участък и констатирах, че почти няма такъв коридор. Ремонт ли беше направен или така ми се е сторило?
Занизаха се тежки дни за изгонените учители. Работа трудно се намираше, дори и със „самарче“ [1] по строежите. Учителски места също трудно се намираха и в най-затънтените места на границата. И този път пак ни помогна Аспарух Чучулайн. Макар и със закъснение, той даде учителски места на всички.
В първите дни станах бояджия във винения склад на братя Младенови на улица „Цар Самуил“. След два дни към мене се присъединиха Никола Арабаджиев и Атанас Попкостов. Със стоманени четки ние изстъргвахме ръждата по обръчите на големите бъчви в мазето и след това ги боядисвахме с миниум. Носовете, дрехите и кожата дори ни се набиха с ръжда, но пие свършихме работата и получихме не лоши надници.
Аз се отказах да кандидатствувам за учителско място и заминах като работник в производствения винен склад на същата фирма в с. Ново село, Видинско, където работих до 31
1. Със специално самарче се носеха на гръб тухли.
53
декември 1932 година. Тук вече имах възможност да спя спокойно. Пистолетът беше поставен в средата на натъпканата със сено възглавница. Укрепих здравето си с хубава храна, с грозде и физическа работа на открито. След като приключихме в с. Ново село, върнах се в София и останах на работа в склада на същата фирма на ул. „Антим I“ № 27.
В София имах възможност да чета, да се срещам с по-подготвени другари и непосредствено да участвувам в борбата. Това беше интересен и тежък период. Капиталистическата криза бе в своя апогей. Но площад „Възраждане“ беше една от борсите на труда. Там по цял ден чакаха стотици работници с надежда да ги повикат на каквато и да е работа, само и само да получат надница, да отнесат хляб в къщи. Един път отидох да наема работник да нареже дърва. Веднага наскачаха няколко души с упрек към този, който каза, че ще дойде. „Та само ти ли трябва да ядеш? Защо повече хора да не отнесат кора хляб в къщи.“ Дойдоха трима за по половин надница. А надниците бяха мизерни. В особено тежко положение бяха тютюноработниците, които и преди нямаха работа през цялата година, а сега работеха по няколко месеца и получаваха най-ниски надници.
Това беше период на господството на левосектантския курс в нашата партия. За да се „революционизират“ масите, да се разгаря борбата им, по важни и по по-маловажни поводи партията призоваваше работниците да излизат на масови улични акции. Уж разгаряхме борбата, а на тези масови акции понякога се оказваха само стотина души.
Властта беше успяла да вкара много провокатори в нашите редове и винаги откриваше не само основните места на акциите, но и контролните. Полицията предварително блокираше тези райони и преди още да е започнала акцията, арестуваше или разпръскваше първите пристигнали.
Аз работех в центъра на трибунаджийските улици — четириъгълника— „Пиротска“(„Жданов“), „Хр. Ботев“, „Клементинска“ („Стамболийски“) и „Одрин“. Често съм участвувал в акции, но не съм чул нито една революционна реч. Щом като се издигнеше трибуна, ораторът едва успяваше да издигне няколко лозунга и боят с полицията започваше.
На 24 януари македонските фашисти убиха видния деец на РП народния представител Христо Трайков. За да не допусне голяма политическа акция, полицията арестува много
54
активни другари предварително и особено измежду македонските среди. Затова въпреки всички усилия не можах отникъде да получа парола за акцията. Убийството беше извършено на улица „Дунав“, а във вестника беше обявено, че погребалното шествие ще мине по улица „Раковски“. Под претекст, че ще отида у чичо си, напуснах склада и с надежда да срещна някой другар или просто да попадна на акция тръгнах по улица „Искър“ към „Дунав“.
Тъкмо пристигнах на ул. „Искър“, между улиците „Бенковски“ и „Раковски“ се издигна трибуна. От всички страни се стекоха хора, може би 150—200души. Но веднага отвсякъде се спусна полиция. Думите на оратора едва надвиваха шума от многобройните полицейски свирки и трополенето по улиците. Започна бой между демонстрантите и непрекъснато прииждащите полицаи. Откъм южния тротоар имаше голям куп тухли и другарите може би затова бяха избрали това място. Стъпили на купа, ние дружно отбивахме налитащите полицаи и ораторът продължаваше да разобличава фашистките убийци.
Съвсем скоро дойде и конна полиция, която навярно патрулираше по улица „Раковски“. Тя така внушително налетя на нас, че аз, който за пръв път влизах в бой с конна полиция, се поколебах и едва не побягнах. Но в това време една млада и дребничка другарка, която също беше на купа, хвърли тухла срещу един конен полицай. Друг обаче я хвана и смъкна под коня. Това, от една страна, ме засрами и, от друга, ме озлоби. Тази жена не се поколеба нито за миг, а аз. . . И като видях как тя полетя под коня, мигновено с тухлата, която бях дигнал, ударих този полицай. А след това и аз се оказах под коня на друг.
Когато се изправих, видях, че бяхме останали съвсем малко. Ние отчаяно се борехме да не ни арестуват.
Побягнах обратно по улица „Искър“, но на кръстопътя ме посрещнаха блокиралите района цивилни и формени полицаи. Отскубвайки се от тях, свих по улица „Бенковски“. На улица „Екзарх Йосиф“ ме посрещнаха нови полицаи. Свих към улица „Раковски“, където разперили ръце ме чакаха 5—6 души и ехидно се усмихваха на опитите ми да се отскубна. Но аз енергично скочих на каменните стълби на столичната пожарна команда.
На вратата в пълна готовност за участие в разпръскването на демонстрации с водна струя от противопожарните автомобили стоеше чичо ми Самуил Радонов, зам.-началник на столичната противопожарна команда.
55
— Чичо бе, идех при тебе и случайно попаднах на акцията. Искат да ме арестуват — бързо изрекох аз и използувайки направеното от него място, се вмъкнах вътре.
Полицаите, които изтичаха след мене, се спряха. Та те не знаеха участвувал ли съм в акцията или не. Те просто ме посрещнаха и гонеха като заек. Безспорно тук помогна и чичо ми.
— Иди горе — ми каза той. А след малко дойде и като на немирен внук строго ми каза. — Маре, знам си те аз тебе каква си стока, но хайде. Не разрешавам да напуснеш моя дом [1], докато не свърши погребението.
През прозореца от чичовата квартира наблюдавах ул. „Раковски“. След малко се чуха изстрели откъм ул. „Дунав“ и конната полиция полетя по ул. „Екзарх Йосиф“ нататък. Навярно там беше възникнала друга акция, друга трибуна. Пожарната команда продължаваше да бъде в готовност.
— Чичо, то се е видяло, че няма да можем да си поговорим, ами барем да си отида на работа — казах аз с надежда, след като се измъкна, да попадна на солидно организирана масова акция.
Тогава той заповяда на пожарникаря Темелко, който му беше ординарец, да ме придружи и да се върне, чак когато се обади по телефона от склада на братя Младенови. Добрият Темелко се съгласи да се обади на дежурния от кръчмата на улица „Екзарх Йосиф“ и „Сердика“. Но вече не ми се удаде да участвувам в акция.
Вечерта Динко Арабаджиев дойде да ме види как съм и ми разказа, че въпреки големите усилия не се е удало да се проведе такава акция, каквато се е проектирало. На десетина места били издигнати трибуни като тая, в която бях участвувал. Полицията предварително арестувала почти целия столичен актив на РП и прогресивните студенти и блокирала ул. „Раковски“.
Наред с мерките на полицията да разкрива и предварително да осуетява организираните по различни поводи масови акции като чели се чувствуваше известна умора сред работниците. Много от тях се бояха да не ги изгонят от работа, което в условията на съществуващата безработица ги обричаше на глад.
Един път отидох в гостилница „Хайделберг“ на ул. „Малко Търново“. Там се навъртаха бедни студенти и наши другари. Там работеше Георги Андреев (Кобе) от с. Белица. Чрез него
1. Чичо ми живееше в пожарната.
56
правех ежемесечните си вноски във фонда за безработни изгнаници от нашия край. В съседство имаше кафене, където намерих Никола Рачев да играе табла. Ние споделихме впечатленията си от участието ни в масовите борби. Спомням си как с малко оклюмала глава ми разказа, че той и още двама други другари получили задача да отидат във фабрика „Глория“, до прелеза за кв. „Хаджи Димитър“, и в момента, когато излизат работниците, да издигнат трибуна. С тях отишли много другари, но работниците се изпокрили. „Нешо бъркаме ние“ — заключи той.
Този разказ се запечата дълбоко в съзнанието ми. „Значи, работниците не искат, боят се да участвуват в тези акции.“ И без да се замислям над причините, обяснявах си това с тяхната недостатъчна класова съзнателност. Все пак след този разговор аз не осъждах така остро тези, които се бояха да участвуват в акциите.
В София в продължение на повече от два месеца не членувах в никаква организация, макар че поддържах връзки с много другари, подпомагах или по-скоро давах всичките си нари, като не си направих нито един костюм, нито един чифт обувки. Участвувах в акции, за които получавах парола чрез Динко Арабаджиев. Един път в клуба на РП на ул. „Позитано" дори участвувах в инструктаж, който се проведе от Асен Маринчевски. Може би поради това, че бях временно в София, не бях включен в определена организация, а ми бяха дадени отделни връзки.
Най-близко бях свързан с Динко Арабаджиев и с група студенти и младежи от нашия край, като Митко Шарланджиев, Иван Попови др. На ул. „Милин камък“ имаше една квартира, която бяхме нарекли „На дне“ по Максим Горки. Това беше едноетажна постройка направо на земята от една стая и антре. В стаята спяха мъжете — Митко и Гошко Шарланджиеви, Гошо Колчаков, шивачът Марин и още един или двама младежи, а в антрето — Саша Шарланджиева с дъщеря си Свобода (сега Бъчварова) и артистката Магда Колчакова. Сутрин постелите се вдигаха.
Сбирките най-често правехме в квартирата на Динко Арабаджиев, но два или три пъти сме се събирали и в описаната квартира, единият от който под формата на гуляй. Димитър Хаджитодоров донесе от Банско кървавица, суджуци и друго месо. Динко Арабаджиев се прояви като готвач, а аз донесох две дамаджани — едната 10 литра гроздов сок, а другата
57
3 литра новоселска малага. Хронически гладуващите тогава студенти и изключени ученици помнят и досега този банкет. (Магда Колчакова, брат ѝ Гошо и Тошко Шарланджиев бяха изключени от горноджумайската гимназия.)
Работата в тази група се характеризираше със стоицизма, с който хората понасяха трудностите, с младежкия ентусиазъм, с който тогава участвувахме във всички прояви на нашата партия.
15. В школата за запасни офицери
Въпреки всички увъртания на 4 март 1933 година постъпих в ШЗО в Лозенец да отбия редовната си военна служба. За да ме поободрят, другарите ме изпратиха до входа на школата и от името на всички Митко Шарланджиев ми пожела: „Дано революцията те завари в казармата.“ Това говори доколко реално сме оценявали политическата обстановка.
Още от първите дни на службата чрез Динко Арабаджиев научих за провала в Разлог. От тези, които ме познаваха, бяха арестувани Никола Парапунов и Кръстю Стойчев, а Атанас Шахпазов, който беше студент, и Костадин Лагадинов се укриха. Въпреки че към тези другари се отнасях с голяма вяра, че ще понесат всички мъчения и няма да допуснат да се разшири провалът, все пак дълго време бях нащрек.
Животът в школата ме гнетеше. От една страна, имах неприязнено отношение към военните и особено към офицерите още от септемврийските събития, блокадите през 1924 и 1925 година, за поддръжката, която те даваха на фашистката ВМРО. От друга — още от първия ден почувствувах отношението на офицерите и подофицерите към мене и постоянното шпионско око на някои школници, определени да ме наблюдават.
Още от първия месец въз основа на характеристиката, която бяха получили за мене от Банско, ротният командир капитан Валявичарски започна разпитите. Тези „разговори“ се повториха от другите командири на роти, които последователно се смениха, капитан Трендафилов и капитан Киров. А взводният ми командир поручик Радков, който живееше с манията,
58
че е незаконен син на Фердинанд и значи в него тече не каква да е, а царска кръв, всячески се стремеше да ме уязви. Той беше един кух фукльо. На занятията в клас и на плаца направо се излагаше, че няма елементарни познания по минохвъргачката. Не разбираше какво е хоризонтален и вертикален ъгъл, не можеше да регулира телеметъра и да измери разстояние с него. И тъй като му се виждало, че само пуша и не проявявам интерес към неговите занятия, за да ме улови, ме караше да направя показаното. А аз не се стеснявах, след като покажа правилно, да го разоблича. Той пламваше целият и търсеше какъвто и да е повод да ме накаже. След това ме следеше дали ще протестирам, за да ме накаже по-жестоко.
Един път без всякакво основание ме наказа „под оръжие“ с допълнителен товар три тухли в раницата. През време на обедната почивка подофицерът ме изправи срещу слънцето. Към края на наказанието поручик Радков дойде да поиздевателствува над мене и с ехидство ми каза:
— Все тук ще стоиш.
— Пет пари не давам от наказания, наложени ми по някакъв каприз — отговорих аз. — Те не оказват никакъв морален тормоз над мене. А що се касае до физиката ми, тя е в завидно състояние.
Поручикът с благородната кръв се вбеси и въпреки че имах награди за отлична стрелба и за първо място в ротата за бягане на 500 метра и катерене по въже, много рядко излизах в отпуск. В съботен ден той с повод и без повод ме наказваше с 1—2 дни без отпуск. А когато поручикът беше пропуснал да ме накаже, при раздаване на билетите фелдфебелът все ще намери причина да не ме пусне. Ту тихо, ту високо съм отговарял, ту недостатъчно, ту премного съм дигал крак, ту накриво съм носел шапката — непрекъснато си измисляше претексти той, въпреки че бях винаги опрятен и не лош строевак.
Взводният подофицер също не пропускаше случай да ме тормози. И понеже мълчах и стоически понасях, поводите бяха най-незначителни.
Например след като изнесе лекция, ротният командир ми възложи за следващия час да начертая схема на бойния ред на минохвъргачна група (две минохвъргачки) в настъпление. Купих хубава хартия за чертежи — цял лист, на половината изпълних заданието, а другата половина, свита на руло, оставих в чекмеджето на чина в класната стая.
Подофицерът я намери и ме навика: „Тук не може да се държат такива неща.“ На въпроса ми къде да я поставя, той
59
троснато отговори: „Не знам. Да я махнеш оттук.“ Мислейки, че тя ще потрябва след някой ден на друг, поставих я между прозорците, така чеда не се вижда. Той обърна всичко, замери я и пак се развика и ме застави да я махна. Тогава я пренавих по-хубаво. Стана като тояжка и я скрих под тюфлека. След половин час той разхвърли леглото и я намери пак.
Въобще издевателствата над мене бяха безогледни и всекидневни. Ако още през април не бях станал член на АМИ ядка [1], което ме караше да се въздържам, не зная дали нямаше да направя някоя глупост. Такива мисли твърде често се въртяха в главата ми.
16. Голямата блокада в София
През юни 1933 година в школата дойдоха някакви генерали и проведоха съвещание. Следващата нощ към 1 часа без сигнал ни дигнаха по тревога и ни построиха пред помещенията. Офицерите в пълна бойна готовност бяха събрани предварително. Раздадоха ни суха храна и патрони. И тъй като никой нищо не ни каза, веднага се понесоха слухове: „Комунистите са въстанали“, „Сърбите са настъпили“ и пр. пр.
Видях, че школникът Тотю Пеев от Старозагорско излезе от строя и отиде към клозета. Почаках малко и също поисках разрешение да отида до клозета с надежда да се срещна с него или някой друг и попитам какво става и какво ще правим. Но никой нищо не знаеше.
Тъй като не взехме минохвъргачките, ясно беше, че не отиваме на учение или на границата, че не се очакваше да водим бой. Най-вероятно беше да има преврат. На тази мисъл ме наведе фактът, че в лекцията си по противодържавни идеи заместник-началникът на школата подполковник Наков неколкократно повтори, че на България е нужна здрава власт, войнишка власт. Един път същата мисъл каза и капитан Валявичарски.
1. Антимилитаристическа ядка — нелегална организация в армията.
60
Но какво ще правим ние? Как да се свържем и разберем? Тази мисъл не ми излизаше от главата.
Тръгнахме. През града вървяхме безшумно. И когато нашата рота спря пред полицейския участък в квартал „Хаджи Димитър“, разбрахме какво ще правим. Под претекст, че в София са дошли много македонски терористи и извършили убийства и тъй като „само на полицията не могло да се вярва“, войската извършва внезапна блокада и щателен обиск, за да ги залови.
Че в София ставаха убийства, това беше така, но ръководителите на македонските терористи спокойно си живееха в София и даже си кумуваха с министри и генерали, та ако беше затова, нямаше защо да ги търсят чрез блокади и обиски. Вън от всякакво съмнение беше, че те пак бяха предупредени. Истинската цел на блокадата бе да се изловят нелегалните комунисти, които по това време в София бяха доста.
На мене и на школника Минков от Плевенско се падна да патрулираме по булеварда край канала от ж.п. линия на север. Минков се престараваше и искаше да покаже властта си. Заповедта беше да не пускаме никой да излиза на улицата и да не влизаме в разговор с хората. Въпреки уговорките той се заяждаше с всички, караше им се и им вдигаше пушката дори когато се показваха на прозорците.
На разсъмване групи от по 5—6 офицери, цивилни и формени полицаи и по един взвод школници за непосредствено ограждане всяко кварталче и всяка къща започнаха щателен обиск.
Кварталът и специално улицата, по която ние патрулирахме, беше полуработническа и полуселска. Малки къщички с градинки и дворове с крави, овце. Хората напираха да изкарват добитъка на паша, но по-долният пост, който фактически блокираше края на София, ги връщаше.
Ние с Минков ту се движехме заедно, ту се разделяхме и се срещахме някъде по средата на улицата. При едно такова връщане забелязах един мъж на около 25—30 години, слаб и мургав, който под претекст, че нещо работи в градината, навярно изчакваше да отмина и да се измъкне навън. По това, че беше смутен, без да го познавам, реших, че е нелегален или най-малкото не бива да бъде намерен в тази къща, и му рекох:
—Другарю, не се опитвайте да бягате, защото надолу има още постове.
— Но аз — смънка той и още повече се смути.
61
Когато му казах, че сега обискират съседните квартали и когато наближат, ако той има познати и ако желае, ще го преведа в обискираните квартали като арестант, надежда огря лицето му. Договорихме се да наблюдава през прозореца и когато му дам знак, да излезе в градината. Това ще е поводът за арестуването му.
След малко се срещнах с Минков и вече не само че не му пречех да навиква хората, но сам се оплаквах, че не разбират от дума. Мислех си: „Нека той арестува някой, за да мога и аз да арестувам този другар.“ Той не закъсня. Арестува и подкара към полицейския участък двама от тези „престъпници“, които бяха излезли, за да напъдят добитъка си на паша.
Продължих да патрулирам сам и видях, че групата, която правеше обиск, идва към нас. След малко и Минков се показа. Тръгнах нагоре и дадох знак на другаря да слиза.
Когато се връщахме вече двамата, той беше в градинката пред къщи и като ни видя, уж тръгна да си влиза.
— Стой — извиках му аз строго, — колко пъти ще ви се казва да не излизате. Елате тук! Арестуван сте!
— Та толкова ли не може човек да си откъсне нещо от градината — съвсем естествено се държеше той.
— Този ще го откарам аз — казах на Минков, изкомандувах „Пред мене!“ и го подкарах по всичките правила.
— Върви към участъка и след като навлезем в другия квартал, води покрай къщата, която ти трябва — тихо му казах аз, щом се отдалечихме от Минков.
Ние преминахме покрай групата, която правеше обиск. После свихме по една уличка, на която имаше фурна. И като се вмъкна в една врата до фурната, той тихо, но топло ми каза: „Благодаря ти, много ти благодаря, другарю.“ Отминах и по другата пряка вляво се върнах на поста си доволен, че на мене се падна щастието да помогна на един другар, да изпълня своя дълг.
Жив ли е този другар и как се казва, и сега не зная. През зимата на 1946 година се опитах чрез ГК на БКП в София да го намеря, но не успях. По-късно се опитах за намеря къщичката и макар че кварталът много не се е изменил, не можах да се ориентирам. Не се съмнявам, че ако е жив, той често си спомня за този войник с „непоръбена шинела“, който се оказа комунист и използува властта си, за да му помогне. Аз също често си спомням този случай и понякога се питам дали той е донесъл толкова радост на него, колкото на мене. Оттогава въпреки тежестите войнишката ми служба не беше кошмар.
62
17. Комунистическа конспирация в ШЗО
С нашия випуск от школата военният отдел на партията беше поработил повече и още от началото бяха изградени ядки почти във всички роти. Но един от школниците (артилерист) прояви нетактичност и избяга. След това беше заловен в Бургаско. Като научи за залавянето му, школникът Господин Ганев — също артилерист — от Стара Загора, се самоуби с бръснач. Въпреки че арестуваният по-късно беше убит от часовия при опит за бягство от гарнизонния арест, той не беше издържал и бе направил признания. В школата и вън бяха извършени арести. Другарите бяха подложени на жестоки побоища и съдени. По този процес получиха смъртни присъди студентът Дико Диков (сега генерал) и още един цивилен.
Някои школници бяха изпратени в затвора, много откомандировани, а около 150 школници, между които и аз, без да сме провалени, на основание на характеристиките от родните ни краища не бяхме произведени подофицери. Очакваше се да бъдем откомандировани за довършване службата като войници или трудоваци.
Тази конспирация обезпокои властта и особено царския генералитет. „Каква агитация в полза на комунистите! От ШЗО толкова осъдени, изгонени и непроизведени за комунистическа дейност.“ Това не можеше да остане в тайна нито за войската, нито за народа. Затова след допълнителна проверка решиха да ни произведат. За да се спази редът, една вечер в 24 часа през нощта ни построиха в гимнастическия салон и след „прочувствено“ слово от началника на школата полковник Рашко Атанасов и „ура“ за Негово Величество и България ни произведоха в чин подофицери, а на другия ден заедно с цялата школа бяхме произведени в чин фелдфебел-школници и разпределени на стаж във войсковите части. [1] Аз бях определен за 13 пех. полк — Кюстендил.
След провала ние дълго нямахме организационна връзка. Чрез другарите си донякъде бях в курса на събитията. Но дойде време да заминем за частите. Нужен ни беше инструктаж
1. Но от следващата година в ШЗО вече изпращаха да служат само тези младежи, на които местните органи на властта даваха „удостоверение за честност и благонадеждност“.
63
за работата ни там. С школника Тотю Пеев от Старозагорско решихме за използуваме възможностите си и да получим връзка. Пръв успя Тотю Пеев. Той ме свърза с един другар от военния отдел. (Впоследствие на 7 конгрес на БКХ1 разбрах, че се казва Георги Бакалов.) Той ми даде явка и парола за връзка с другарите в Кюстендил в бозаджийница „Айдар“ и контролна среща на гара София след две недели. Двукратното ми отиване в определените дни в бозаджийницата не даде резултат. Затова заминах за София да получа друга явка. Но когато се върнах, дадоха ми полагащия ми се домашен отпуск и заповед след това да се явя на служба в 14 пех. полк Горна Джумая.
В Горна Джумая, докато бях във военна униформа, за мене нямаше опасност, защото хората от фашистката ВМРО не един път са се опирали на войската, разчитаха на нея и не искаха да се карат с военните. Те се съобразяваха с честолюбието им и не си позволяваха нито да арестуват някого, нито да влизат в пререкание с тях. Реших да се възползувам от това положение и твърде много си позволявах.
Мисля, че беше 12 май. В града се откриваше паметник на незнайния четник. Още оттам започнах да се заяждам с македонските фашисти. След това в кръчмата на Каравелов на всеослушание казах, че трябва да се снемат портретите на кокошкарите (македонските фашисти) и на тяхно място да се поставят истински македонски революционери. До портрета на Гоце да се постави Яне Сандански. Но дали ме помислиха за пиян или в момента нямаше хора на ВМРО, никой нищо не ми каза. След това отидох в агенцията на автомобилното съобщение ,.Петричка постоянна комисия“. Там сварих трима души. За да ги предизвикам, скъсах едно табло с портрети и им казах: „На това място да поставите портрета на Сандански.“
Никой не ми възрази. Отидох си в полка и още същата вечер бях поставен в ареста.
18. Деветнадесетомайският преврат 1934 г.
Въпреки че деветнадесетомайският преврат 1934 г. лиши българския народ от последните права и свободи и беше посрещнат с негодувание от всички прогресивни хора, в Петрички окръг той беше посрещнат с радост, даже на много места, като в Банско
64
и другаде, с тържествено биене на черковните камбани. Това се обяснява с факта, че новото правителство в своя манифест обяви, че разтурва ВМРО и че ще потърси съдебна отговорност за извършените убийства.
„Всесилната“, „страшната“, „революционната“ ВМРО дори не дочака да я разтурят, а за няколко часа се разкапа и повече не съществуваше. Вярно е, че деветнадесетомайската власт предприе някои арести и впоследствие някои, които бяха извършили убийства, бяха съдени и изпратени в затвора. Но за много от арестите главното съображение беше да ги спасят от гнева на народа, да не допуснат саморазправа с тях.
Докато този преврат беше крачка назад в политическото развитие на България, за нашия край ликвидирането на ВМРО беше крачка напред. Хората се освободиха от кошмара на убийствата и безследните изчезвания, от побоищата и безчинствата, от двойните непосилни данъци. Народът се оживи, въпреки че разочарованието и от тази власт не закъсня. След този преврат условията за развитието на революционното движение в нашия край станаха както в останалите краища на страната.
На 19 май ме бяха забравили и от ареста излязох едва надвечер. Но вечерта с провокационна цел се дадоха няколко изстрела срещу казармата. Взеха се мерки за охрана на града. Изпратиха ме с едно отделение на царевоселското шосе. Разположих войниците в една барака и поставих двама часови. Рано сутринта в града започнаха да пристигат селяни. Ние им издавахме бележки за излизане от града през същото място. По едно време един от часовите доведе висок мъж с мотика в ръка и доложи:
— Този се опита да се измъкне. После започна да ме разпитва. Искаше да изкопчи нещо от мене.
— От комитите [1] е — каза тихо един от войниците, — но е приятел на офицерите и ще го пуснат.
Арестуваният се казваше Стоян Бучински. Изпратих го с двама войници в комендантството.
Когато изпратих войниците с арестанта, видях, че на шосето чака един старец, яхнал на магаренцето си, и го попитах.
— Какво, дядо?
— Искам да отида в града, а войничето не ме пуска.
1. От ВМРО.
65
— Пусни го — казах на часовия и видях, че очите на стария се напълниха със сълзи.
— Този, когото арестувахте, изяде сина ми – с треперещ глас каза той.
Веднага заговорих с него. Исках да ми каже нещо повече, но задавен от сълзи, той едва изричаше думите. Посъветвах го да подаде заявление и съди убийците на сина си, а по друг войник изпратих бележка арестантът в никой случай да не бъде освободен, докато лично аз не отида.
Към обяд блокадата беше снета и трябваше да се върнем в казармата. Съобщиха ми също, че тази вечер постъпвам дежурен в комендантството. Но не бързах да се прибера в казармата. Под претекст, че ще отида в комендантството, заповядах на кандидат-подофицера да води командата, а сам тръгнах уж към града. В комендантството не исках да отида, защото трябваше да отговоря защо съм арестувал Стоян Бучински, и ще го освободят.
19. Първа среща
Няколко пъти отивах до градската градина и се връщах. Тогава на улицата близо до градината видях едно дребничко, слабичко, около 13-годишно момиче, чиито коленца изглеждаха твърде големи за кльощавите му крачета. То дойде направо към мене, като при познат човек и натъжено, но без да плаче, ми каза, че македонските фашисти убили татко му.
Тази картина и сега е пред очите ми. Към големите ми сметки с фашистката ВМРО и сълзите на стареца сега се прибави и умоляващият, пълен с неизразима мъка поглед на това сираче. Потръпнах и се опитах да успокоя момичето, като му казах, че ще отмъстим. Навярно почувствувал, че то ще се разплаче, побързах да се отдалеча, а в себе си реших да използувам всеки случай да мъстя на всеки, който е свързан с тези кървави злодеяния на ВМРО. „Няма какво да очакваме от властта. Тя няма да отмъщава за загиналите наши другари — постоянно си внушавах аз, — а трябва ние сами. Народът трябва да се саморазправи, сам да отмъсти." На това свое решение останах верен, макар и в повечето случаи да бях сам.
66
Вече след като се ожених, в моето съзнание постоянно се натрапваше, че това момиченце беше моята съпруга Лена. И колкото пъти съм се опитвал да уловя този изпълнен с детска наивност умоляващ поглед, все повече се убеждавах, че това беше тя. След като един път ѝ разказах, тя потвърди също такъв случай по време и място и настоява, че е била именно тя.
20. По следите на четата, която пазела Симеон Кавракиров
На 12 юни командирът на полка подполковник Печев ме извика в кабинета си и по карта ми постави следната задача: „В този район — показа той на картата между с. Долно Осеново, местността „Чакалица“ и билото на Рила — се е появила чета на ВМРО от около 6—7 души. Вземете един взвод и излезте в района на хребета югоизточно от с. Долно Осеново. През деня наблюдавайте, а през нощта поставяйте секретни постове на пътищата, водещи към селото. Откъм Чакалица отива цяла рота, а оттатък — посочи билото — са от разложкия гарнизон. Целта е да не се даде на гази чета да господствува в този район. В твое разпореждане имаш една товарна кола. Но мито войниците, нито шофьорът трябва да знаят предварително къде отиват. Получете за два дни суха храна, а по-нататък ще действувате по допълнителни указания. Твоите преки началници също не трябва да знаят къде отивате и с каква задача.“
Явно беше, че командирът на полка не се доверяваше на всички офицери и лично постави задачите поотделно на командира на картечната рота капитан Огнянов и на мене.
Бързо се стегнахме и потеглихме с камиона. На разклона на пътя за с. Осеново заповядах на шофьора да спре, а на войниците — да натоварят на гръб оръжието и боеприпасите. Изпратих напред патрулна двойка, а останалите построих в колона по двама и тръгнахме към с. Долно Осеново.
Когато наближихме селото, видяхме, че две кадъни седяха на гробищата на баира, но това не ни направи впечатление. Влязохме в селото. Пред кафенето имаше група мъже. Ние поздравихме и продължихме пътя си. Направи ни впечатление, че лицата на някои изразяваха смут. Помислих си, че хората се боят от блокада, обиски и арести. Но ние нямахме
67
задача да спираме в селото и запъплахме към стръмния път на югоизток.
Беше късно следобед и се чувствуваше, че ще завали дъжд. Затова, когато стигнахме на високото до едни колиби, реших да спрем в тях. Едва успяхме да се разположим и дъждът рукна. Накачулен с платнището, огледах местността и определих позицията на дежурната картечница и мястото на секретните постове.
На другия ден проведохме разузнаване по посока на мандрата под връх „Капатник“.
След няколко дни по куриера, който бях изпратил в. Стамболийския хан в Градево, получих заповед да оставя комендантство в Градево в състав четирима войници, а останалите да се завърнем в полка.
Какво се беше случило?
ВМРО вече не съществуваше. Но малката чета, която водела със себе си отвлечения още през 1932 г. Симеон Кавракиров, не могла да получи разпореждане и продължила да се укрива в с. Долно Осеново.
Когато нашият камион спрял на разклона на пътя за с.Осеново, видял ни Йонко Колчаков от Банско. Той отивал по работа в с. Осеново и боейки се да не го спрем, се измъкнал.
Като стигнал в селото, кметът — верен човек на ВМРО го запитал:
— Кажи нещо ново?
— Войска слезе на шосето и накъде ще хвати, не знам— за да ги поизплаши, казал той и отминал.
Кметът веднага изпратил две кадъни на гробищата да наблюдават пътя и като видят войската, да я броят и съобщават докъде е стигнала. Щом се уверили, че идват войници, още на светло те извели четата.
Въпреки големия дъжд четата се движела цяла нощ и до сутринта на 14 юни стигнала местността „Динков дол“ откъм Разложко. Те не подозирали, че и там има поделение от разложкия гарнизон, и напалили огън.
Един от войнишките постове забелязал дима и отделение войници под командата на един подофицер се приближило и оградило четата. След предупреждение да се предадат започнала стрелба. Кавракиров, който навярно е помислил, че сега е време да се освободи, побягнал към войниците. Но войводата на четата го разстрелял в гръб. Това се констатира и от лекарската експертиза, и от показанията на убиеца му, който беше пленен.
68
21. Народен съд в Градено
След преврата офицерите от полка бяха отишли по селата на Горноджумайска околия, провели събрания и назначили кметове. Това бяха пак реакционери, повечето бивши привърженици на фашистката ВМРО, в някои случаи и дори убийци като Хаджиевтимов в Симитли. А в Градево беше назначен близък на Попаврамови човек, минаващ за прогресивен.
Следващия неделен ден, след като се бях върнал от Рила под предлог, че ще проверя комендантството, без всякакво разрешение взех един силен кон и през Попова глава бързо стигнах в с. Градево. Заедно с бай Ангел Милчин — един от организаторите на партията в Градево и активен участник в Септемврийското въстание, и поп Апостол Велев — също наш другар решихме: без да обявяваме поставения от новата власт кмет за свален, да започнем да действуваме, като власт: да дигнем народа да се саморазправи с престъпниците от фашистката ВМРО. И за да и. насърчим, най-напред арестувахме няколко от най-големите палачи.
Тогава беше празник и хората се бяха събрали при черквата. Нашият команден пункт беше в Стамболийския хан на 2 км от центъра на селото по шосето към Разлог. За арест ни служеше плевнята.
Към нас потекоха хора да се оплакват. Дойде и един от останалите живи от арестуваните през 1925 година. Той разказа за ужасите, на които били подложени арестуваните другари. Ще спомена само някои от тях. Нашите другари били вързани „по македонски“—с въже над лактите и силно опънати към гърба. След страшни инквизиции те лежали с окървавени тела, в гноясали и червясали рани. Щом като изгреело слънцето, палачите ги изнасяли, „за да се размърдат червеите“. Когато измъчвани от жажда арестуваните молели да им дадат поне малко вода, пазачите внасяли цели стомни вода, но поливали с нея въжетата, от което те стягали по-силно до припадане. А след като се измиели пазачите, от тази мръсна вода давали на арестантите. Това е отделно от инквизициите. А след това ги изклали.
Някои от тези садисти сега бяха арестувани. Ние говорехме на хората:
— Но какво чакате? Кой ще отмъщава за вашите страдания?
69
И хората се раздвижиха. Някои почнаха да си отмъщават както могат, а други довеждаха при нас арестанти. Дигна се Градево. Кметът се сви. Някои се изплашиха и избягаха. Избяга ни и убиецът Лазар Кльонката и за да не би хората и в Симитли да последват примера на Градево, заедно с кмета на новата власт Хаджиевтимов се скрили в граничния участък при техния покровител майор Евтимов.
Дойде и една жена с около 10—12-годишно момченце. То се държеше за нея и гледаше наплашено като зверче. Тя разказа, че мъжът ѝ бил убит и убиецът — един от арестуваните доскоро носел шубата му като трофей.
— Ти обичаш ли баща си? — запитах момчето, което мълчеше и се притискаше към майка си. — Достойните синове отмъщават за своите бащи. — И по това как трепна лицето на тази жена, ми стана ясно, че тя разбра.
— Ела, синко —задърпа го тя. Намериха едно дърво - горнище от ярем. Часовият ги пусна в плевнята и те бяха били този тип, докато престанал да мърда. След това жената пак дръпнала детето и ракла: „Хайде, синко, ние си свършихме работата“ и си отишли.
В казармата се върнах навреме и никой не беше забелязал отсъствието ми, но командирът на граничния участък беше вече съобщил всичко. Добре че той не знаеше замисъла ми, а си помислил, че хората, чувствувайки присъствието ми, сами са се справили. На това ме навежда подслушаният на следващия ден разговор по телефона между него и командира на полка подполковник Печев. Майор Евтимов казал: „Фелдфебел-школник Хаджирадонов е засегнат от ВМРО и допуска хората сами да си отмъщават. Моля, повече не го пращайте в Градево. Вчера там е имало въстание.“ А това беше наистина така.
По този повод трябваше да се проведе дознание, но аз не бях дори и арестуван и си излязох в града. [1] Много ми се искаше да се свържа с другарите и си „сверя часовника“. Често си задавах въпроса: „Правилно ли постъпвам аз? Какво ще каже партията?“ Иначе хората в Горна Джумая ми се усмихваха,
1. Командирът на полка подполковник Печев през 1922 г., тогава поручик, е бил граничен офицер в гр. Неврокоп. Тогава, опитвайки здравината на правителството на Стамболийски, македонската организация нападна Кюстендил и Неврокоп. Поручик Печев бил единственият офицер, който оказал съпротива в града, поради което, макар и ранен, той бил малтретиран жестоко.
70
сърдечно ме поздравяваха, търсеха познанство с мене, което показваше, че те са доволни от моите действия. Много се зарадвах, когато се срещнах с др. Стефан Стоицов. Предполагайки, че той е свързан с нашите другари, го запитах
— Как гледат другарите на моите постъпки, как ги оценяват?
— Как гледат? Всички те поздравяват. Браво! Найде се един, който независимо от отговорността, която поема, показва как трябва да се действува — ми каза той.
22. Отново учител
След деветнадесетомайския преврат почти всички прокудени от нашия край учители се върнаха. Много от тях получиха назначение в нашата околия. Тогава административното деление на страната се беше изменило. Нашият окръг беше разделен. Разложко и Неврокопско бяха към Пловдивска област, а останалите — към Софийска. В Неврокоп имаше училищен инспектор, който назначаваше учителите и в Разложко.
За училищен инспектор в Неврокоп беше назначен писателят Димитър Ангелов, който се оказа наш другар. Въпреки че и новата власт не бързаше да помогне на изгонените от ВМРО да се устроят, той, макар и с известна предпазливост, даде подходящи места на много другари.
Аз също бях подал заявление да бъда назначен учител в Банско, но дълго време търсех работа, докато отявлени привърженици на фашистката ВМРО останаха по местата си.
През месец декември 1934 година бях назначен за нередовен учител в с. Баня. Но на същото място стоеше и бившият директор на основното училище Каймакамски. Той, не знам защо, не се беше явил на мястото на новото си назначение и ако не получеше назначение за с. Баня, където всъщност работеше, щеше да се счита, че е прекъсвал, и губеше заплатите си от 15 септември до към 20 декември. Съчувствувах му и затова му казах: „Аз съм длъжен в продължение на 10 дни да встъпя в длъжност. Нямам нищо против да отида на твоето място в с. Добринище, още повече че там е и брат ми. Но трябва да получа заповед за назначение. Постарай се в тези 10 дни да си уредиш въпроса.“
71
Но той беше някакъв чудак. Другите учители не го обичаха, защото като директор се държал високомерно. Въобразил си бил, че е голям педагог и общественик, и пеел с децата в черква. Вместо да отиде в инспекцията и да помоли да бъде назначен, той се заинати и тръгна от бабичка на бабичка да плаче, а те му съчувствуваха.
На десетия ден трябваше да подпиша акт за встъпване в длъжност. Но предишния ден той се беше разплакал и пред учениците, изплашил ги, че съм побойник, и ги подканил да отидат в Разлог и изпратят телеграма до училищния инспектор да остане техен учител той.
На другия ден инициативата на децата роди нещо голямо. Седмокласниците, шестокласниците и някои петокласници не влязоха в клас. След като би звънецът, те се събраха пред училището, развяха червено знаме и тръгнаха за Разлог.
Това беше чудесна проява на децата, която ме върна повече от 12 години назад. Гледах ги през прозореца и не можех да скрия радостта си. Останалите учители, които с малки изключения бяха аполитични, се дразнеха.
До обяд имах занятие с петокласниците. През един от часовете надникнах и в 7 клас. В класната стая имаше само четирима ученици. Сутринта те били заедно с всички и дори проявявали голяма „революционност“. Тръгнали начело на децата към Разлог, но по пътя излъгали другарчетата си, че ще хванат направо, и се върнали. Когато взех имената им, оказа се, че всички са деца на не добри родители.
Следобед всички деца бяха дошли в училище. В един от часовете имах урок по пеене в 7 клас. Запланирано беше да се изучи песента „Не тъжи, поле“. Тъй като още предишния ден я бях изсвирил няколко пъти на цигулка и я бях усвоил добре, децата бързо научиха да я пеят, и то на два гласа.
Към края на часа извиках по имена четиримата ученици, които се бяха върнали в училище преди обяд. Те излязоха гордо пред черната дъска, мислейки навярно, че ще ги похваля.
— Тези с вас ли бяха? — обърнах се аз към класа.
— Ние се върнахме — побърза да каже един от четиримата.
— Твърде рано сте се научили да мамите другарите си — вместо похвала им казах аз и остро порицах пред всички тяхната постъпка.
Децата останаха като гръмнати. Вместо да им се скарам, научихме една хубава песен. А след това стана ясно, че не осъждам тяхната постъпка, а напротив, осъждам тези, които са
72
се изхитрили да се върнат сами, като са изоставили другарчетата си. Това беше първият и последният ми час в 7 клас в с. Баня. На другия ден заминах за с. Добринище, където бях назначен за нередовен учител в прогимназията. Директор бе Пиринка Буйнова от Банско, а в първоначалното училище бяха учители брат ми Драгосин, Георги Калинков и други - общо 10 души.
Седми клас на основното училище току-що беше открит след повече от двегодишно прекъсване. Наред с 14-годишните ученици имаше и 16-годишни. С тях можеше да се говори и по по-сериозни въпроси и аз не пропусках случай да поставя тези въпроси или да ги разясня. Особено преподаването на новата история на България ми даваше чудесни поводи за това. И резултатите бяха големи.
От тези деца нито един не стана поддръжник на фашистката власт. А такива като Иван Галчев, Лазар Хаджиев, Иван Гъркинин и други станаха ремсисти и взеха участие в революционното движение.
Но кметът, секретар-бирникът и някои други чиновници в общината и чорбаджии се интересуваха от поведението на учителите и донасяха в полицията. Това като че ли беше основното им обществено задължение. За да провеждаме линията на партията както по възпитание на младото поколение, така и по други въпроси сред населението, ние прибягвахме до различни хитрини.
Деветнадесетомайското правителство искаше да завоюва известен авторитет сред народа, като се стремеше да покаже, че се грижи за неговото ограмотяване и издигане.То застави учителите наред с ограмотяването да изнасят лекции и пред цялото население. На мене като на запасен офицер беше възложено да изнеса лекция по противохимическа защита.
Нашата линия беше да проваляме тези мероприятия на властта и правехме това успешно. Селяните с малки изключения не идваха и лекциите не се изнасяха.
Когато дойде ред за моята лекция, Иван Козарев осигури такова присъствие, че в салона нямаше място дори за правостоящи. Кметът и общинарите, както винаги, не дойдоха. Нашият другар Коце Калайджийски „случайно“ ги беше „хванал“ на карти.
Подготвил се бях много добре. Темата позволяваше да се говори за войната и причините, които я пораждат, за нейния всеобхватен и разрушителен характер и какви бедствия носи на народите и оттук кои класи са заинтересувани от войната
73
и какво е отношението на широките народни маси към нея, каква е задачата на честните и съзнателни хора. Когато трябваше да цитирам, намирах подходящи пасажи от книгата „Химическата война“, която бях получил от войсковото поделение в Разлог. Това не беше опасно. А това, което вземах от нашата литература, го предавах със свои думи. По същината на темата отделих не повече от 15—20 минути — само за да покажа принципното устройство на противогаза и Дрегеровия кислороден апарат, които бяха на въоръжение в армията тогава, взети също от поделението.
Това беше блестящо мероприятие по провеждане линията на партията за борба против подготвящата се война против СССР. Доколко открито са били казани някои неща, се вижда от изказванията, които направиха хората, коментирайки лекцията веднага след излизането си от салона. Даже и моят хазяин Сириджен Хаджиев, който беше прост и аполитичен човек, в къщи ми каза: „А бе, даскале, остана само да кажеш другари, дайте да грабнем пушките и да. . . . макята на чорбаджиите, за да няма война.“
Тук започна нашата близка дружба с Иван Козарев.
23. Иван Козарев
Иван беше завършил само четвърто отделение. Но иначе буден младеж, той бързо се ориентирал и става активен член на комсомола. Особено благотворно влияние е имала върху него дружбата му с Георги Караджов (Гьоне) — впоследствие политемигрант в СССР, загинал при контранастъплението при Москва през 1941 година.
За пръв път видях Иван Козарев по време на Септемврийското въстание през 1923 година. На площада в Банско дойде малка група въоръжени хора, сред които един напет, хубав младеж. От разговора на хората разбрах, че те са от с. Елешница, а младият човек е от Добринище и се казва Иван Козарев.
Тогава вече съгласно споразумението между ръководствата на БКП и ВМРО участниците в Септемврийското въстание предаваха оръжието си на ВМРО.
74
На площада срещу групата излезе Цвятко Бизев от Банско (един от ръководителите на ВМРО) и им каза да си дадат оръжието. Пред тях застана Иван Козарев и каза нещо,г от което някои от наблюдаващите изказаха възхищението си. Впоследствие научих, че Козарев казал, че оръжието ще си дадат само ако нашата партия нареди това. Когато Цвятко му казал, че всички вече си предават оръжието, той повторил: „Нека ни кажат това нашите ръководители.“ Още тогава за мене Иван Козарев стана герой.
През 1931 година във връзка с намерени у него нелегални материали ВМРО се опитва да го арестува. Той се измъква от ръцете им и избягва отначало в София, а след това в селата Стралджа и Горно Александрово, Ямболско, откъдето поради активната си политическа работа за известно време попада в затвора. В Добринище се връща през есента на 1934 година.
Още с пристигането си Козарев се свързва с Георги Аврамов (Стефанов) и се включва в активна партийна работа и работа по линията на ВМРО (обединена) не само в селото, но и в околията. Тогава той вече беше един от популярните, авторитетните и най-активните комунисти в околията.
Трудещите се и прогресивните хора го обичаха. Въпреки че нямаше наследство и беше обречен със семейството си н,а мизерия, той никога не жалеше времето си и беше навсякъде, където интересите на партията изискваха това.
През есента на 1935 година във връзка с разкритата конспирация в Разложко Иван Козарев беше арестуван. Полицията се беше добрала до сведения, че той знае връзките с Банско, Добринище и Елешница. Отначало чрез хитрост, а след това с нечувани по своята жестокост инквизиции те се мъчели да го заставят да проговори, но той стоически понесъл всичко и запази организациите в тези селища. Когато не е имало как повече да отрича, той им заявил: „Няма да ви кажа нищо, колкото и да ме биете.“ На въпроса ми:
— При това положение те са се озверили още повече. Как устоя при такава позиция?
— Ами когато ме биеха, стремях се да мисля че не бият мене — като за нещо съвсем обикновено говореше той.
Съден по този провал, а след това и по други разкрития в с. Добринище по линията на ВМРО (обединена), той лежа отначало в Неврокопския, а след това в Софийския и Сливенския затвор до 1938 година.
75
Но ако радостта му след първото завръщане в родния край от изгнание и затвор беше помрачена поради това, че в резултат на мизерията и примитивното лекуване бяха умрели двете му деца, сега той изпи друга горчилка—загуби и семейството си.
Но не трепна здравият комунист. Нищо не беше в състояние да разколебае вярата му в партията, да го отклони от поетия път. Той отново всеотдайно се включи в нелегалната партийна работа. Без каквито и да е караници с когото и да било той съобщи този факт в партията и получи разрешение за развод. На бракоразводното дело с жена си, която се беше събрала с друг мъж от Разлог, Козарев занесъл единствената си ценна движима вещ — шевна машина — и казал: „Вземи я да шиеш дрешки на детето.“
Наред с активната партийна работа Козарев се заема да реализира едно свое решение, за което се готвел още от затвора. С голи ръце, с една кирка и лопата, сам, при хроническо недояждане, на единствената си ливада в местността „Струго“ той построява модерен рибарник за пъстърва. Това му спечелва уважението и симпатиите на хората от нашия край.
Иван Козарев участвува най-активно във всички акции на партията и проявява изключителна инициатива и находчивост.
През есента на 1940 година той участвува в Соболевата акция и събира много подписи. В началото на февруари 1941 година преминава в нелегалност при следните обстоятелства.
Като куриер на ОК на БКП в Разлог пренасял литература за неврокопския район. Той минал през с. Обидим, за да остави нещо за другарите там, и тръгнал за с. Кремен. Като известен комунист той бил заподозрян и кметът извратил двама общински полицаи да го арестуват. Те го настигнали извън селото и най-напред се хванали за чантата с литературата. В боричкането си с тях той изтървал чантата, но успял да ги разблъска и да избяга.
На 26 юни [1] следобед Иван Козарев попада в устроената му от полицията засада. С един пистолет с 6 куршума той изважда от строя трима от полицаите и се спасява. Това беше първият бой с полицията, първият изстрел срещу фашистката власт след решението на ПБ на ЦК на БКП за организиране и разгръщане въоръжената борба срещу хитлеристките окупатори
1. В полицейски документ — 27 юни.
76
и продажната българска царско-фашистка власт началото на героичната въоръжена борба през 1941 —1944 година.
След този първи бой и до загиването му като партизанин и командир на чета от Разложкия отряд той прояви изключителни качества на комунист, човек и боец. За неговата безпримерна храброст, за хладнокръвието му и точното му око се разказваха легенди.
С какво се отличаваше Козарев?
Тъй като нямаше школско образование, мнозина мислеха, че той е само един храбрец, един смелчага, който не се бои от нищо, но е прост човек. Това не беше така. Той наистина говореше с най-прости, нашенски думи. Отношенията му с хората бяха най-обикновени, естествени. Преструвките, позите, подсмиването бяха чужди за него, а външният му вид — особено облеклото — издаваше сиромашията и безпретенциозността му.
Но Козарев притежаваше остър ум и способност логично да мисли. Беше даже „остряк“ с развито чувство за хумор. Времето си и в затвора, който за него се превръща в школа, и отвън той не беше пропилявал напразно. Чел беше много наши книги. Освен това е работил под ръководството на едни от най-подготвените другари, като Георги Караджов, Симеон Кавракиров, Георги Аврамов, Никола Вапцаров, Никола Парапунов, Никола Рачев и др., което е способствувало да се утвърди в него правилен мироглед.
В политическо отношение Козарев стоеше по-високо от мнозина, които се хвалеха, че са чели дебели книги, а не можеха да се ориентират и в най-простата обстановка. Той даваше вярна оценка на различни моменти от развитието на революционното движение и вземаше правилни и смели решения. Даже даваше прогнози за развитието на партизанското движение, които се потвърдиха. Затова проявяваше и инициатива, каквато мнозина други не можеха да проявят.
Още през лятото на 1932 г. Козарев научил по някакъв начин къде фашистката ВМРО държи отвлечения Симеон Кавракиров. Убеден, че той ще бъде убит, пред ръководството на ВМРО(о) в София Иван Козарев заявил „Единственият начин Кавракиров да остане жив е да бъде освободен със сила“ и поискал разрешение сам да свърши тази работа. Осъждайки тези методи на борба, ръководството не му разрешило. Но Козарев излезе прав. Симеон Кавракиров беше убит.
77
Когато премина през 1941 г. в нелегалност и някои не одобряваха това, Козарев се опрял на решимостта на другарите от Банско. На заседанието на ГК на БКП в Банско е присъствувал и той и като чул, че другарите поемат отговорността за оставането му в нелегалност и го вземат на своя издръжка, заявил: „Събитията се развиват така, че не само аз не бива да се легализирам, но и други другари ще дойдат при мене.“ И наистина тези, които искаха той да се легализира и да отиде в затвора, не бяха оценили новата обстановка, насоката на развитието на събитията. А ГК в Банско и Козарев бяха прави и затова така смело решиха въпроса.
Един път, когато говорехме за перспективите на партизанското движение, наред с другото той каза една такава мисъл: „Ние трябва да се превърнем във власт, преди още да сме победили. Хората трябва да идват при нас не само да се оплакват от фашистите и чорбаджиите и да търсят защита, но и да се съдят.“ Това също се потвърди. Към края на 1943 г. към нас вече се обръщаха и по лични въпроси, което показваше, че бяхме станали по-авторитетен орган от официалния съд.
Козарев имаше доста познания по история и философия. В спор с партизанина-учител от с. Кремен Михаил Кобаков по въпроса за характера на революцията през 1848 г. Кобаков, който страдаше от манията, че е много учен, навярно беше помислил да вземе връх поне над него — нямащия школско образование — и да блесне с големите си знания. Въпреки уважението си към него Козарев не му отстъпил и разбил неправилните му твърдения.
Но кръгът на интересите на Козарев беше по-широк.
В затвора Козарев беше изучавал геология. Интересуваше се и от астрономия, и от биология и пр.
В един разговор за силата на науката казах, че бъдещето е на химията. Доста време след това двамата минавахме през едно сечище, по което бяха останали много клони и върхове от дървета. Стъпил на един разцепен при падането си връх, той каза: „Значи, в бъдеще ще се използува всичко това, дори и шиклата [1]. Кой знае химията в какво ли ще превърне тази връшка?“ И ето сега в родния му край — в гр. Разлог — работи модерен завод за хидролиза и фуражни дрожди на базата на отпадъчната дървесина.
Поради факта, че Козарев прояви голямо безстрашие в
1. Игли от борови дървета.
78
редица случаи, че по-рано беше убил едновременно три мечки и хванал една малка жива, че беше зимувал през най-тежката зима 1941—1942 година почти на открито, без нито един ден да се нахрани с топла храна, някои считаха, че той е груб, саможив и коравосърдечен човек. Това пък съвсем не е вярно. Той беше загрубял само физически. Иначе беше състрадателен. Не един път сме виждали сълзи на очите му, когато научавахме за тежката, горчива съдба на някои другари и семействата им, за загинали другари. Когато трябваше да върже партизанина Кобаков, за да не избяга и да се предаде, сълзи бяха намокрили ръкавите му.
Той беше готов да направи всичко, за да помогне на другаря си, на нуждаещия се. В края на 1942 година болният партизанин Костадин Катранджиев беше изпратен с Михаил Кобаков да бъде устроен за зимуване в по-топлите и по-спокойни неврокопски села. Кобаков го изоставил в района на Кремен. Козарев беше принуден да отиде и да доведе Катранджиев. От с. Кремен до с. Годлево — над 30 км — го носил на гръб, като от време на време спирал, за да стопли до тялото си измръзналите крака на болния си другар. Той беше готов да умре за всеки един от нас. Затова който от нас се движеше с него или отиваше да изпълнява задача, се чувствуваше сигурен. Той в никакъв случай нямаше да допусне другарят му да загине преди него.
Козарев обичаше да слуша декламации и песни и сам пееше. Обичаше да се наслаждава на хубави природни гледки. Един път преди разсъмване двамата преминавахме през местността „Пиновото“. Там има много и различни птици. Като по сигнал те всички запяха. Без да продумаме, ние спряхме да слушаме. С особено майсторство се надпяваха един славей и един кос и за много време не повториха нито един мотив. „Чуваш ли ги? Ха сега кажи кой е по майстор — славеят или косът?“ — попита ме Козарев и започна да ми разказва, че славеите също като хората пеят различно, кои птици до кога пеят, от което личеше, че той много пъти се е вслушвал в тяхното пеене.
Иван Козарев имаше голям житейски опит като нелегален работник. Той винаги съобразяваше кога как да постъпи, как да се промъкне, да излезе от тежко положение, как да се придвижи. Един път забелязал, че по шосето се е проточила колоната на една разпасана дружина от 39 пех. полк, която се връщала от Югославия. Като видял състоянието ѝ, надвечер незабелязано излязъл на шосето и заедно с войниците влязъл в с. Добринище.
79
Той умееше да се маскира. Можеше да издебне сърна или дива коза. Можеше по следите при всички случаи, дори и нощем, да определи къде са минали хора, да ги проследи и намери, на което научи и мене. Той познаваше природата, живота и поведението на животните и беше напълно подготвен да живее сред нея.
Козарев беше отличен стрелец — пиринският Вилхелм Тел. С пушка и пистолет стреляше с изумителна бързина и точност. Когато стреляше с пистолет, просто не се мереше, а гледаше само в целта. Затова и денем, и нощем той стреляше с еднакъв успех, стига да вижда целта. Майсторството си беше постигнал със системна и упорита тренировка, която непрекъснато поддържаше и като партизанин. И когато се движеше, и когато почиваше, и когато се хранеше дори, няколко пъти на ден тренираше.
През есента на 1943 година той изпълни смъртната присъда над предателя Никола Петлов на тъмно. Беше го различил от другите по куцането. Но въпреки това, докато залети да падне, му беше нанизал три куршума в сърцето.
Един път през март 1942 година денувахме в една колиба на пътя до Добринище към местността „Харамибунар“. Времето беше студено и ние се гряхме цял ден на голямата жарава, която сутринта зарихме с пепел, за да не угасне бързо. През деня навярно и други искаха да напалят огън и се постоплят, та започнаха да напъват на вратата. Ние не се обаждахме. Много преди да мръкне, хората бяха слезли към селото и ние се приготвяхме да тръгваме. Реших да изпробвам един пистолет, който беше ремонтиран. Взех една дъска, нарисувах с въглен един ромб около 5 на 10 см за мерна точка, отмерих 20 метра от нея и стрелях. Попадението беше в ромба и бях много доволен.
— Чакай да опитам и аз — каза той, — но направи в средата една точка с въглена!
— Де, де, ти ударѝ в ромба - възразих аз. Но той настоя :
— Турѝ, турѝ!
Нарисувах едно черно кръгче колкото монета от 20 стотинки в средата и се оттеглих настрана.
За не повече от 2—3 секунди Козарев извади пистолета, даде изстрел и си го прибра, но не отиде да види какъв е резултатът. Аз гледах към дъската и като не забелязах пробойна, му рекох :
— Видя ли докъде води самонадеяността? Не улучи дори и дъската.
80
Отидох и какво да видя! Беше улучил в центъра на черното кръгче.
Друг път се движехме в колона по една пътека през рядка едра гора с млад подраст. Козарев имаше навик да си премята пушката като пъдар и все да си чопли нещо. Тъй като учех младите как да си държат пушките, за да имат постоянна готовност бързо да дадат изстрел, правех му бележка да носи правилно пушката си. Той я вземаше както трябва, но след това пак започваше нещо да прави и я премяташе.
Напред в патрулната двойка на около 90—100 метра вървеше Благо Джугданов. Той беше ловец и държеше правилно пушката. Аз бях в челото на колоната, също ловец и също правилно си носех пушката. След мене вървеше Козарев с преметната пушка. Изведнъж вдясно от патрулната двойка изскочи сърна и побягна нагоре и напред. Благо вдигна пушката. Аз също. Зад мене се чу изстрел и сърната падна. Без да има готовност, Козарев изпревари и двамата.
За да го предизвикам на разговор, когато той разказваше за първия бой на току-що дошлите в отряда млади партизани Кръстю Тричков и Алекси Сачков, му зададох въпроса:
— Откъде иде това хладнокръвие у тебе?
— Аз съм сигурен, че ще изпреваря врага, ще го унищожа, а умрял враг не е страшен — отговори той.
Козарев беше образец на безпределно предан на партията комунист. Всички свои действия, включително и тези, които имат личен характер, преценяваше от гледна точка как това ще се отрази на партията, на нейния авторитет. Например когато се върна от затвора и беше научил, че жена му е изневерила с негов другар, всички очакваха, че ще ги убие и двамата. На мене той каза приблизително следното: „Вярно е, че и тя се е оказала неустойчива, но главният виновник е този мръсник. Без дори да съм ѝ се карал, тя призна всичко. Но и да искам да ѝ простя, не бива. Какво ще кажат хората. Ще рекат — вярно било, че комунистите са развратници, че ще разтурят семейството. Ето един е в затвора, а другарят му ходи с жена му. Затова ще преглътна всичко. Никому нищо няма да направя, но трябва да я изгоня, да се разведа.“
За партията, в името на нея той беше готов на всичко - да понесе всякакви лишения и страдания, да преодолее всички рискове, да пролее, ако трябва, кръвта си капка по капка. Тази негова идейна убеденост и безпределна преданост, а заедно с това и големият му опит, умение и сръчност бяха в основата на неговото хладнокръвие и героизъм.
81
Забележки: 1. По-нашироко не се спирам да описвам случаи с Иван Козарев, но тези някои бележки считам за необходимо да се знаят предварително, за да няма нужда при изложението на моите спомени при всеки случай да се отвличам и обяснявам защо така или иначе е постъпил той или е постъпено с него.
2. Може би някому ще направи впечатление, че пиша с възторг, и то само за положителните качества на Козарев. Безспорно той имаше и някои слабости, с които може би ще се срещнем, но те са твърде обикновени и твърде малки, за да им се даде място да петнят този светъл образ.
24. Начало на организиран партиен живот
Още с идването си в Банско към края на месец октомври 1934 г. на едно събрание на партийната организация, проведено под формата на разходка по шосето и мостовете на р. Глазне, бях приет за член на БКП. В Банско организирани членове на партията бяха тогава Никола Голев, Александър Пицин, Манаил Тодев, Иван Николов Колчаков (Динков) и аз. По-късно се включи върналият се в Банско Димитър Зайков и нови членове Димитър Йовкин, Георги Гр. Тренчов и Драгосин Радонов. Около всеки от нас имаше група комунисти. Душата на партийната организация беше Никола Голев, а най-активен организационен работник — Александър Пицин.
През януари 1935 г. Иван Козарев ме свърза с Георги Стефанов Аврамов, началник-секция „Залесяване и укрепване пороищата“ в Разлог. Той беше секретар на Околийския комитет на партията. След това вече присъствувах на околийските партийни конференции. Козарев ми предаде шифъра, симпатично мастило и проявител, за да водя кореспонденцията с областния комитет на ВМРО(о) [1] в София.
Но въпреки старанието ми аз много малко разбирах как трябва да се работи по линия на ВМРО(о), особено след като
1. ВМРО(о) — обединена.
82
фашистката ВМРО беше разпусната. От друга страна, бях убеден, а и впоследствие все повече се убеждавах, че в Разложко няма никакви условия за създаване на организация на ВМРО(о) на по-широка основа. В нея и без това членуваха само комунисти. А и за членство в нея пак съдеха по ЗЗД. Затова считах, че не бива да се цепят силите на партията, да не се създават организации на ВМРО(о).
Спомням си, че на партийната конференция в църковището „Св. Троица“ даже с помощта на Георги Аврамов не можах да убедя Катранджията в необходимостта не само от организации на ВМРО(о), но и въобще да се работи по тази линия. Още преди това в София Коста Веселинов от Горна Джумая надълго и нашироко ми беше обяснил кои среди трябва да обхване ВМРО(о) — стари санданисти, честни патриоти и пр., и как да се работи с тях. Но като се имаше пред вид, че в Разложко почти нямаше бежанци, които да тъгуват по родните си места, че фашистката ВМРО беше отвратила хората от всичко македонско и населението винаги се е чувствувало българско, освен една пропагандна работа по разобличаване политиката на царските правителства по македонския въпрос, нищо повече на можехме да направим.
Тъй като освен един гол ентусиазъм и готовност за риск аз нямах никаква организационна и друга подготовка, все си мислех, че това е причината да не ми върви работата, все се стремях да науча нещо, да зная нещо повече по формите на работата. Затова през великденската ваканция заминах за София. С шифъра предварително бях съобщил кога ще пристигна и на уречената явка ме посрещнаха. През време на беседата с Асен Чаракчиеви още един другар,когото и досега не познавам, говорихме твърде нашироко, но по-ясно не ми стана. По организационните въпроси и по условията в нашия край като че ли и у тях нямаше яснота.
Договорихме се чрез адрес, който допълнително ще им посоча, да получавам писмени инструкции, литература и др. Но тъй като в най-скоро време щели да имат много важни инструктивни материали, се реши да ги изпратят на моя адрес в Банско като пратка фотоматериали. За целта купих една кутия фотостъкла (апаратът ми беше с плаки), проявител и фиксаж, а от един познат фотограф взех една празна кутия от фотохартия и една червена лента за запечатване. След това подробно обясних на другарите как да поставят инстуктивните материали в кутията и как да я залепят наоколо с червената лента и заедно с останалите материали да направят пакет и
83
да ми го изпратят от името на магазина за фотоматериали. Така никой нищо нямаше да разбере. А да се отварят кутиите, не може, защото се осветяват фотоматериалите.
Надявах се, че след като получим материалите, ще ги проучим внимателно, ще ги обсъдим точка по точка и ще вземем решение какво да правим съобразно с нашите условия.
Един ден, току-що се бях върнал от София и занятията в училището бяха започнали, с брат ми Драгосин и Георги Калинков се бяхме събрали в тяхната къща и обсъждахме ,някои въпроси от нашата работа в училището и селото. В това време, целият в пот, при нас дойде братът на Георги — Доне, и каза:
— Идвам от Банско. За тебе е пристигнал някакъв колет с фотографски материали. Полицията го разпечатала и видяла, че не са фотографски материали, а нелегални книги. На разпечатването е присъствувал и учителят Кръстю Цолев. Миле Ковачев ме изпрати да ти кажа, за да вземеш мерки. От Банско до тук все съм бързал. И я — прекара ръка по челото си и рече — гол съм вода. Трябва да се преоблека. — И излезе от стаята.
— Значи, тук има предателство — казах аз. — Кой ще се сети да отвори кутията, когато тя е в стандартна опаковка и с лента? Нали ще се освети фотохартията — и обясних на брат ми и Г. Калинков как е трябвало да бъде направен пакетът и къде са били инструктивните материали.
Решихме да замина за Банско, за да изясня какво е станало и там да видя какво да правя. Те да намерят Иван Козарев и му кажат да дойде в Банско вечерта в 10 часа при кокошарника в местността „Черешата“, защото може да се наложи веднага да замина за София, да предупредя за предателството. А през време на моето отсъствие да казват, че съм се разболял и съм си отишъл.
В Банско отидох направо в дома на Миле Ковачев. Той ми разказа, че пакетът е отворен в пощата от началника, за когото ние знаехме, че беше човек на полицията.
Мина ми през ума, че другарите от София не са направили така, както им бях казал.
Затова след като няколко пъти подробно разказах на Миле как е следвало да се изпратят нелегалните материали и се убедих, че той ме е разбрал, казах му да отиде и разпита Кръстю Цолев, да изясни точно какво е имало в пакета. Но
84
Кръстю Цолев си бил глътнал езика. Миле се върна и набързо каза, че нелегалните материали са били не въобще в пакета, а вътре в кутиите. Поисках лично да се срещна с Кръстю Цолев, но той веднага след разговора с. Миле си бил заминал за Разлог.
— Началникът на полицията и един полицай заминаха с файтона за Добринище — със съкрушен вид каза Миле.
Ясно беше, че трябва час по-скоро да се добера до София, да предупредя за станалото, а и за себе си да видя какво ще правя. Но по кой път? Дали след като разберат, че ме няма в Добринище и че съм се укрил, няма да съобщят по пътищата през Горна Джумая и през Белово към София да ме арестуват?
Затова, макар че пътят беше много по-труден, реших да мина през Рила планина до Самоков и след това по шосето за София. Но за да разбера какво е станало в с. Добринище, изчаках уреченото време, за да отида на срещата. От Миле Ковачев взех 500 лева и една полушубка, прегърнахме се, както се прощават близки другари, и излязох. На мястото на срещата с Козарев чаках, докато часовникът на кулата удари 11 ч., но никой не дойде и тръгнах.
25. На връх „Налбант“
Пътят отначало не беше труден — шосе, тук-там пресечено от прави пътеки, за да се избягнат големите завои. От Горици нагоре имаше сняг, но набит и по него се ходеше като по асфалт. Само след като слънцето се издигна високо, снегът отгоре се размекна 3—4 см. Това, от една страна, спомагаше обувките да се закрепват по-добре и да не се плъзгат, а от друга, мокреше и размекваше и обувките, и краката.
Колкото по-нагоре се изкачвах, толкова снегът изглеждаше по-непокътнат. По сенчестите склонове клекът и скалите бяха покрити и трудно можеше да се различи къде е пътят. Всичко беше един бял наклонен скат.
По пътя от Торици нагоре не бях минавал, но отчасти познавах Рила планина. Освен това през лятото на 1932 г. бях изучавал този път по карта и се надявах на добрата си памет. Въпреки това реших да се изкача на връх „Налбант“ и оттам да се ориентирам по-добре.
Времето беше ясно. Видимостта отлична. Всичко се виждаше
85
като на длан. Но картината особено ме порази, когато се изкачих на върха. Пред мене над китното Разложко поле като огромна грамада изникна Пирин. Оттук той изглеждаше двойно по-висок, отколкото когато се гледа от полето. Никога и отникъде не бих го виждал толкова красив, величествен и страхотен. Виждаха се чудно красивите му долини, циркуси и върхове. Вляво най-хубавата част на Родопите — безкраен лабиринт от върхове, била и долини, безбрежно море от гори. А на изток, север и запад блестяха на слънцето заснежените върхове на Рила.
Обшарих с поглед Пирин. В централната му част от Даутов връх до Папазгьол нямаше връх, на който да не се бях изкачвал, красиво място, където да не бях ходил. Тези места са свързани с най-хубавите ми детски и младежки години. Представих си, че съм вече нелегален и едва ли ще се върна скоро в нашия край. И чак сега разбрах колко съм привързан към родния си край, колко съм влюбен в своята Пирин планина. В този момент, обхванат от нежност и горест, паднах на Колене и гласно се заклех, че ще се върна, при каквито и да е обстоятелства, каквото и да става, ще се върна в родния Пирин.
От върха беше съвсем ясно къде трябва да мина.
Пътят ми водеше по долината на река Бели Искър за Самоков, но не бързах. Не можех да откъсна очи от Пирин. Пък и все някъде трябваше да почина, да се нахраня. Седнах на полушубката. Трудно бих могъл да кажа колко щях да стоя на върха, ако от северозапад не се надигнаха застрашително облаци, предвестници, че времето ще се развали. Започнах да слизам но леко наклонения заснежен скат към превала „Грънчар“, но непрекъснато се обръщах. И когато гребенът на Пирин се закриваше, му помахах с ръка за довиждане и забързах надолу.
26. Неочакван арест
Вече бях слязъл в долината и преминал на северния бряг на река Бели Искър, когато заваля силен дъжд и бързо ме измокри. Аз и без това едва ходех от умора. Краката ми се бяха набили и ме боляха, особено когато стъпя малко накриво. Дъждът усили умората ми. Изведнъж чух конски тропот.
86
Обърнах се и видях един по градски облечен човек да слиза с кон отгоре. „Навярно е някой от техниците на започналото там строителство или лесничей“ — помислих аз. Като ме настигна, той поспря коня си и запита:
— Откъде идете?
— От Белица — отвърнах аз, разчитайки, че преминаването пеш по това време през Рила за един човек от Белица ще предизвика най-малко учудване
— Вие от Белица ли сте? — продължи той и ми се видя, че се вглежда в мене.
— Не. Учител съм там — и си помислих дали този човек не е бил в Белица лесничей?
— Сърбинов познавате ли?
— Разбира се — отговорих аз.
Дъждът отново се усили. Конникът каза, че с. Бели Искър е близо. Извини се. Пусна коня в тръс и бързо се скри. „Знам“, за да покажа, че не ми е за пръв път, казах аз след него и си помислих: „Не е добър човек, щом като не можа да попита за никой друг, освен за този гад.“
Скоро стигнах в селото и колкото и да ме боляха краката, гледах да стъпвам бодро, защото въобще не смятах да спирам в него. Но пред кръчмата, чийто собственик беше и кмет или кметски наместник,сред излезлите след дъжда хора имаше и един полицай. Без да ме попита кой съм и накъде отивам, той ми посочи вратата на кръчмата и каза да вляза вътре. Там видях някакъв полицейски началник от Самоков, кмета и този, който ме настигна с коня, седнали на една маса. Нещо пишеха. На другите маси седяха още няколко полицаи.
— Дайте си личната карта — каза полицейският началник и след като я погледна, каза на този, който ме настигна: — „Учителят“, — а на мене посочи една маса да седна.
„Арестуван съм — бързо разсъждавах аз. — А какво значи това „учителят“? Нима полицията толкова бързо успя да вземе мерки и вече е съобщила навсякъде и веднага се насадих? Защо не ме запитаха къде и защо съм тръгнал?“ И реших да направя всичко възможно да се измъкна, и то незабавно. Затова се обърнах към началника:
— Господин началник. Мокър съм до кости. Няма ли къде да се подсуша малко?
Той погледна въпросително към кметския наместник, а последният му каза:
— Тук няма ни печка, ни дърва. Ако може в чарка. Там има и хубава печка, и дърва, колкото искаш.
87
Началникът нареди и един полицай ме откара в долния край на селото в една дъскорезница.
Две 12—13-годишни момчета бързо напалиха печката. Събух туристическите си обувки, турих ги изправени да се изцеждат, извих мокрите си чорапи и започнах да се събличам. Полицаят видя, че по краката ми има пликове с кръв и може би успокоен от това и от факта, че бях гол, за да не се опушва на дима, не стоеше постоянно при мене, а се разхождаше отвън и от време на време надничаше вътре.
Момчетата ми помагаха да се изсуша. Бързах най-напред да изсуша чорапите, гащите и панталоните, да ги обуя и в подходящ момент да грабна останалото и да избягам.
Навярно разбрали намеренията ми, момчетата още повече се стараеха. И когато вече се бях обул и облякъл ризата си, едно от тях, което през цепнатината между дъските следеше движението на полицая, каза, че той се е обърнал и върви нагоре. Другото ми подаде полушубката и показа откъде да се вмъкна под дъскорезницата. Избягах но реката, излязох на шосето, прескочих моста на р. Черни Искър, скрих се бързо в речната ела [1] и се запромъквах надолу.
Да отивам в Самоков беше рисковано. Затова реших да обходя града, да изляза на шосето за София и там да се опитам да се кача в някой камион. Използувайки настъпващия мрак, пресякох шосето и отначало се насочих към с. Доспей, а след това свих наляво и по брега на р. Палакария излязох на шосето за София И както в приказките — веднага видях фаровете на приближаваща се кола и вдигнах ръка. Тя спря и аз се качих в каросерията. Оказа се, че е на трудовашкото поделение, което строеше пътя Самоков — Чамкория (Боровец) и отива до София.
Тъй като явката ми в София беше чак на следващия ден вечерта, в една сладкарница на улица „Витошка“ и „Скобелев“, а време за чакане нямаше, обиколих всички познати места: Митко Кузов — един от братята, собственици на сладкарницата на площад „Македония“, кафенето на Асен и Борис Попови на ул. „Христо Ботев“ и „Позитано“, една обущарница на ул. „Алабин“ и случайно пред обущарницата срещнах един другар, който преди това беше идвал в Разложко и проведе сбирка с другарите от с. Добринище.
1. Широколистно дърво. Расте на влажни места.
88
Разказах му какво се е случило и че е нужно час но-скоро да се свържа с нашите хора. След това отидох на ул. „Фритьоф Нансен“ в един склад за дървен материал. Там работеха другарите Минко Попов и Филип Вригазов от Якоруда. И тук, в барачката на работилницата или сред дъските, беше моята нелегална квартира.
Още същата вечер другарят, когото срещнах на ул. „Алабин“, ми уреди среща с Асен Чаракчиев. Аз му разказах всичко и споделих тревогата си, че без предателство не е възможно да попаднат случайно на „фотоматериалите“, и, от друга страна, съмнението си, че другарите не са изпълнили уговорката. Тъй като и той трябваше да провери кой какво е изпращал, назначихме си среща за другата вечер.
Подозренията ми, че има нещо нередно в изпращането, се оправдаха. Предавайки си един на друг, другарите са разбрали, че на всичко, което се изпраща за мене, трябва да се пише „фотографски материали“. Затова нелегалният студент Борис Николов (Крачун) от Лом, когато разпращал на другите адреси, направил и за мене един пакет с нелегално излизащия вестник „Македонска революция“ и други не особено опасни материали, написал отгоре „фотографски материали“ и ми го изпратил. А инструкцията, за която ставаше дума, още не била готова.
При това положение трябваше да се върна в нашия край колкото се може по-скоро. Всяко закъснение утежняваше положението ми, особено ако допусна да минат 10 дни и ме уволнят. Нямаше никакъв смисъл да оставам повече нелегален, защото предателство нямаше, аз не бях получил материалите и в мене не бяха намерили нищо и начинът, по който бяха изпратени материалите, беше толкова необмислен. Тези неща ми даваха възможност да отричам в полицията, да твърдя, че това е някаква провокация, даже да обвиня полицията, че е нейно дело.
Но другарите решиха, че трябва най-напред да се провери какво става на място. С тази задача др. Минко Попов беше изпратен до Банско и Добринище. В същото време се получи и писмо от Иван Козарев, в което той обясняваше, че полицията е сглупила, като не е оставила да получа пакета, и навярно е решила да чака друг удобен случай да ме хване. Досега не са ме потърсили да ме арестуват.
Отидох при доктор Рачо Ангелов и му разказах какво ми е положението и че ми е нужно медицинско, което да обясни внезапното ми заминаване. Той ми даде медицинско свидетелство,
89
съгласувано по време на престоя ми в София, че съм имал остро възпаление на жлъчния мехур. След това си остригах косата — хем да поизменя физиономията си, хем, ако ме арестуват, да няма за какво да се хващат в полицията.
След като Минко Попов се върна и потвърди думите на Иван Козарев, вече съвсем официално с автобуса се завърнах в Банско и на другия ден отидох в Добринище на работа в училището.
Около моето отсъствие е имало твърде много сплетни. Но най-опасното беше това, че учителката Владимирова беше научила от мои близки, че на мой адрес е получен пакет с нелегални материали и че аз не съм болен, а съм избягал. Тя беше споделила това с кметицата, а последната с кмета. Така мои близки, водени не от други съображения, а просто да покажат, че се „сещат“, а Владимирова да демонстрира осведомеността си, ме поставиха в твърде сложно положение.
Когато показах медицинското свидетелство на директорката, за която доктор Рачо Ангелов беше безспорен авторитет, тя каза: „Сега ще им запуша устата. Само си мълчете.“ Буйнова беше в курса на тези сплетни. По телефона тя измоли от инспектора Д. Ангелов телеграфически да ми разреши отпуск на основание продиктуваните данни от медицинското свидетелство. Телеграмата дойде още същия ден. Изгаряща от любопитство, Владимирова отново загатнала за това, което е чула за мене, но директорката най-спокойно ѝ отговорила: „Нищо подобно. Той си има разрешен отпуск по болест. Който иска, да види. Аз ще му дам заповедта на инспектора. И престанете да си измисляте.“
Така, без сама да разбере, директорката Пиринка Буйнова извърши голяма услуга, за което съм ѝ благодарен. За всеки случай за известно време официално пазех диета.
27. Опит да се утвърди една традиция
Още при първото отиване в София поставих въпроса да организираме чествуване годишнината от убийството на Симеон Кавракиров на лобното му място. По замисъл на Иван Козарев това чествуване трябваше да се легализира, да стане официално, за да не се плашат хората да дойдат на него. „Симеон Кавракиров беше убит от фашистката ВМРО, която е
90
разтурена от самата власт. Нека роднините му дойдат. Нека жените от селата отидат да раздават пшеница „за бог да прости“. Така чествуването ще се превърне в народно, в събор и по-лесно можем да кажем на хората какъв човек беше тон“ — разсъждаваше Козарев.
Неговото предложение се възприе от ръководството в София. Дори обещаха, че от София и другаде ще дойдат негови роднини и приятели.
Но на едно събрание Иван Козарев изказа мнение, че не е целесъобразно аз да отивам на чествуването и да произнасям слово. Все таки не се знае колко хора ще излязат. А и след случилото се с мене не трябваше да се показвам много.
Предложих да говори брат ми Драгосин. Той прие и в деня на убийството замина заедно с Иван Козарев и Александър Пицин от Банско за Динков дол лобното място на Кавракиров—в Рила планина.
Каква организация сме били създали, може да се разбере от факта, че нито от околията са отишли делегати, нито от близките села, нито пък от София, в това число и близките на Кавракиров. Затова другарите събрали горските работници и пастирите от цялата околност около70—80души. Подготвили и положили венец от елхови клони и горски цветя и Драгосин произнесъл слово за големия син на партията и народа Симеон Кавракиров. Така се проведе чествуването, с което ние мислехме да положим началото
на една традиция.
И през лятото на 1935 г. ние не постигнахме насърчителни успехи. Аз отново ходих в София. Асен Чаракчиев като турист идва в нашия край. Това съвпадна с една от околийските партийни конференции и брат ми Драгосин го води на нея.
В нашия край дойде и Коста Ламбрев, който минаваше за опитен работник по линията на ВМРО(о). Запознах го с Костадин Чакъров — един от изтъкнатите сподвижници на Сандански. Те разговаряха в неговата кръчма по много въпроси от историята на македонското националнореволюционно движение, но повече нищо. Такива разговори водехме и ние. Хората се съгласяваха с нас. Със своите спомени те разширяваха нашите познания и представи за формите на работа в условията на турското робство и непрекъснатите опити на царския дворец и българската буржоазия да овладее македонското националнореволюционно движение, но да създадем
91
организации на ВМРО(о), в които освен комунисти да влизат и стари санданисти и честни патриоти, не успяхме.
Често бях поставял въпроса: „Дайте ни подготвени опитен човек, който да ни ръководи на място, с когото по всеки въпрос да можем да се съветваме. “ При едно мое отиване в София Чаракчиев ми каза:
— Сега вече ще има с кого да се съветвате. При вас идва един от най-подготвените другари.
Не ми казаха кой е, но скоро разбрах, че този другар беше Димитър Зайков. Изпратен да завърши специална школа в Съветския съюз, той се беше върнал уж от Америка. Отначало той бе арестуван и разследван и след като го освободиха, се установи в Банско, като откри дюкян за железария и бои.
Другарят Зайков беше човек с по-голяма обща култура. Той пееше добре и знаеше много руски и съветски песни. Имаше радиоапарат и слушаше новини от Москва. Знаеше прилично френски език. Тези негови качества и възможности допринасяха за издигане на авторитета му особено сред прогресивната интелигенция.
В по-тесен кръг той ни разказваше за Съветския съюз. Говорили сме по много въпроси и събития и винаги неговото мнение беше най-меродавно. Но той още не поемаше работа.
След случая с отварянето на пакета с нелегалните материали се прибави още един.
От края на месец май се бях договорил с братовчедка си Невена Ив. Хаджирадонова да ми стане адресантка на писмата ми от София. На другарите от София също бях казал, че е по-добре явната част от писмата и особено адресът да се пише от момиче, за да нея цензурират родителите ѝ. Освен това обясних, че тя е следвала американски колеж в Симеоново и след това в Първа девическа гимназия, за да имат пред вид когато съставят текста.
За 1 август — Международния ден за борба срещу войната - другарите ми изпратили по някакъв турист на неин адрес една кошница с позиви и други материали, която той оставил в бръснарница „Еделвайс“. В същото време тя получила и писмо. Прочела го и кой знае как и защо не се досетила, че писмото е за мене. Тя казала: „Откъде накъде. Аз такава позната нямам.“ Все пак изпратила братчето си в бръснарницата да вземе кошницата с подаръка. Отворила я в къщи и всички видели материалите. И макар че вече се досетила, вместо да
92
помоли да мълчат, тя продължила да твърди, че няма такава позната и че това може да е за другата Невена — Невена Хаджирадонова. Писмото и материалите били отнесени на другата Невена. Но тя нищо не знаеше и въпреки че беше добро момиче, не съобразила да скрие и също всички в къщи видели. От една страна, близките ѝ се уплашили да не пострада нещо момичето и, от друга, в момента у тях имало много гости, от които нито един не бил прогресивен. Затова по съвет на чичовците ѝ писмото и кошницата били предадени в полицията.
В полицията бяха убедени, че това е моя работа, но тъй като и едното, и другото момиче, без да са били заловени, са се отрекли и не са скрили писмото и материалите, а и чичовците се застъпили, те не бяха арестувани и разпитвани. Така полицията нямаше откъде да се добере до доказателства за мене. Затова пък започнаха още по-зорко да ме следят.
28. Село Елешница
На 15 септември 1935 г. бях назначен за първоначален учител в с. Елешница. Там учителствувах до есента на 1938 г. Това е най-продължителното ми учителствуване на едно място. И макар че почти всеки празничен ден си ходех или в Банско, или по другите села, или бях на лов, опознах добре хората и се свързах с народа. За мене Елешница стана второ родно място.
Притиснато към баира от постоянно настъпващата към него река Златарица, селото се беше проточило на дължина и покачило по стръмния склон като Търново. Зданието на общината например отдолу беше на два етажа с мазе, а отгоре стряхата му почти опираше до терена.
Народната поговорка казва, че обущарят ходи със скъсани обувки. И тъй като елешничани бяха строители, те потвърдиха нагледно друга поговорка: „Дюлгеринът строи за другите палати, а сам живее в бараки.“ В сравнение с другите села в околията техните къщи бяха най-стари и схлупени. Те се бяха заврели не само в баира, но и една в друга. На пръсти се брояха къщите, които имаха малка градинка. Уличките бяха тесни и криви. Понякога по тях трудно можеше да мине волска кола с четири колелета. Само улицата за лесничейството, минаваща
93
покрай училището, беше права и по-широка, но тя беше почти извън селото. По левия бряг на реката нямаше къщи. Ивицата земя край нея беше ливади и градини. А на останалите места се сееше ръж и тютюн. Елешница беше единственото село в Разложко, което имаше и малко лозя. В селото имаше 10 дюкяна, които бяха универсални — бакалница, кръчма, месарница, скара, картаджийница, където през зимата по цял ден се играе скамбил. Имаше и една бозаджийница, една бръснарннца-кафеджийница (само за събота вечер и неделя), а по-късно се откри и фурна. В кооперативния магазин имаше всичко, освен напитки и прясно месо.
В село Елешница хората бяха трудолюбиви, децата ученолюбиви и чисти. Повечето от мъжете бяха строителни и горски работници. През лятото те си идваха само събота вечер и неделя и в понеделник рано всички се разотиваха по работа. Малкото поле, което имаше селото, го обработваха жените. За разлика от Банско и другите заможни села, където жена да вземе остен и подкара кола се считаше недопустимо, тук жените оряха и даже сечаха и докарваха дърва.
Основни черти на елешничани бяха трудолюбието и спестовността. Рядко можеше да се срещнат лятно време в делничен ден мъже в селото, а още по-рядко по кръчмите. Болшинството от хората живееха твърде бедно.
Основната мазнина беше шарланът. Месо купуваха малцина. Кокошките бяха малко, защото нямаше царевица. Но въпреки това децата не ядяха и малкото яйца, а ги носеха в дюкяните и си купуваха с тях тетрадки и моливи — по три яйца за един молив.
Доходите на работниците бяха малки. При 150 надници в годината по 50 лева — 7500 лева. А скъпотията си беше голяма: килограм хляб — 6 лева, захар — 24 лева, чифт гумени цървули — 80—100 лева и т.н. А радиото, което ние купихме за читалището, струваше 10 000 лева.
29. Провал в Разложко
В края на септември 1935 г. в партийната организация в Разложко стана провал. Голяма група другари от околията, между които и Иван Козарев, бяха арестувани. Успели бяха
94
да се укрият и преминат в нелегалност секретарят на ОК на БКП Георги Аврамов — известен у нас с фамилията Стефанов, Киро Ковачев, Младен Джупанов от село Баня и Георги Мадолев от с. Белица.
Някои от арестуваните не могли да удържат и провалиха доста хора, но основната част от тях имаха добро държане. Полицията се добрала до известни данни, че Иван Козарев имал връзка с партийните организации в Банско,. Добринище и Елешница. За Добринище той взел всичко върху себе си и твърдял, че друг няма. За Банско отначало полицията му повярвала, че не знае името на човека, който е присъствувал на конференцията (той дал произволно описание на външността му.) В Банско бяха арестувани всички подозрителни и всички подхождащи на описанието, за да „може“ Козарев при очната ставка да познае човека.
Няколко дни след първите арести ме извика кметският наместник в с. Елешница Георги Шарков, който беше пияница, но иначе не беше лош човек. Каза ми, че му е заповядано да ме арестува и откара в участъка в Банско.
— Аз мисля да не изпращам човек да те конвоира. Чудо голямо, та трябва да те карат като арестант — рече той.
Аз бях настръхнал от арестите, но разсъждавах: „Стефанов и Младен са избягали. Митко Хаджигеоргиев от Якоруда почти няма какво да каже. За Козарев съм сигурен — на парчета да го режат, нищо няма да признае. Останалите арестувани още не ме познаваха. Още повече този своеобразен арест! Нима ако бях провален, щяха да поръчат па Шарков да ме арестува и пъдар да ме конвоира?“ Разбрахме се с кмета и тръгнах пеш за Банско. Зает с тези мисли, аз вървях не особено бързо, въпреки че бях решил да мина и през Разлог. Надявах се там да срещна някои и науча нещо. С цел да продемонстрирам, че много-много не се тревожа, в Разлог се спрях с моми — да поергенувам, но нищо съществено не научих.
Навярно изплашили се, че съм избягал, двама полицаи ме срещнаха на площада в Банско с думите:
— Айде, бе! Откога те чакаме.
— Какво, та няма да хвръкна! — отговорих аз. Те веднага ме прибраха в участъка. Там вече бяха другарите Никола Голев, Александър Пицин, Динко Арабаджиев и непрекъснато докарваха други. Докараха от Добринище и брат ми Драгосин. Общо бяха арестувани 25—30 души.
Макар че, както се изясни по-късно, никой не беше провален. а са ни докарали само за очна ставка с Иван Козарев,
95
държаха ни, както се полага в полицейски участък — прави, обърнати към стената, без никакви погледни разговори. Само дядо Коле Голев изведнъж каза: „Къде се дява Мравката?“ Това е реплика от пиесата „Хъшове“, която ние наскоро бяхме играли. Всички прихнаха. Не разбрали какво значи това, полицаите кипнаха и почнаха да ни се карат, но все едно, настроението и на тези, които бяха клюмнали, се повиши.
Късно вечерта от Разлог дойдоха цяла група формени полицаи и един цивилен — някакъв групов началник. Те доведоха Иван Козарев.
В стаята на началника на участъка започнаха очните ставки и разпитите. Пръв извикаха дядо Коле Голев, а след това мене. Цивилният полицай попита Козарев:
— Познаваш ли този?
— Познавам го. Той беше даскал в нашето село спокойно отговори той.
Застанал между Козарев и мене, за да не мога да го виждам, следователят го попита: „Той ли е?“ С кимване Козарев му отговорил: „Не.“
Тогава в присъствието на Козарев цивилният полицай започна да разследва мене. Той се опитваше да ме заплете с различни, предварително обмислени въпроси. Стана ясно, че са следили движението ми през цялото лято.
След като ме освободиха през нощта, очните ставки продължили почти до сутринта, но всички бяха освободени. Тъй като до Елешница има 17 км, което значи 3 до 4 часа път, аз си отидох в къщи, поспах малко и изчаках да си дойде и брат ми Драгосин. Договорихме се отново как да се държим и към 3 часа сутринта си тръгнах за Елешница. Но в с. Баня, на кръстопътя с шосето за Разлог, ме чакаха двама полицаи. Те ми заявиха, че им е заповядано да ме откарат в Разлог. Този път трябваше да ми правят очна ставка пък с Митко Хаджигеоргиев от Якоруда, у когото бях преспал преди известно време.
Още на разсъмване в стаята на околийския началник на полицията същият цивилен полицай отново започна да ме разпитва и усмихвайки се ехидно, каза.
— Ще кажеш, хитрец, ще кажеш! Майчиното си мляко ще кажеш, защото за тебе вече всичко се знае.
Но по начина, по който той поставяше въпросите, не личеше някой да е казал нещо конкретно и аз продължавах да отговарям на въпросите му така, както ми е изгодно.
Агентът ми напомни отново за Митко Хаджигеоргиев и със злоба каза: Или искаш да ти го каже в очите?
96
— Нека — настоявах аз.
— Добре. Но тогава ще се хапеш — каза той и разпореди да доведат Митко Хаджигеоргиев.
След като се бяха върнали от Банско, полицаите му бяха нанесли жесток побой, плашейки го, че аз съм казал всичко. Но той нямаше какво конкретно да признава и от начина, по който го разпитвали, разбрал, че лъжат, и също пожелал очна ставка.
Те приложиха някакъв трик. Мене ме поставиха да седя на един луксозен стол, сигурно за да внушат на Митко, че аз едва ли не вече пия кафе с полицаите. След малко вратата се отвори и само зададоха някому въпроса: „Този ли е?“ И веднага дръпнаха човека, защото той извика „Лъжат. . .“, така че не го видях.
Раздразнен, че от плиткоумно скроения трик не излезе нищо и от дръзкото ми държане, следователят ми зададе още няколко въпроса и ме удари с юмрук под лъжичката. Дишането ми спря и ако не бях се опрял до стената, щях да се строполя на пода. След това всички се нахвърлиха върху мене, повалиха ме и със злоба ми нанасяха удари кой където свари. Не изгубих съзнание, но дълго време бях замаян, като пиян.
След като ме държаха уединен в гаража за файтона, без повече да ме разпитват, на другия ден сутринта ме освободиха и си заминах за Елешница. През тази нощ разбрали, че Козарев ги заблуждава, полицаите го бяха инквизирали жестоко, но той нито тогава, нито след това нищо не признал. Така той запазил партийните организации в Банско, Добринище и Елешница.
Този втори провал беше голям удар за партията в Разложко. За дълго време ние останахме без околийски комитет. През този период другарите отгоре не взеха мерки своевременно да изградят такъв, а поддържаха връзки с другари от Разлог, Банско, Белица, Якоруда и други селища.
97
30. Опит да се създаде ОК на партията
През зимната ваканция на 1936 г. си бях в Банско. На 13 януари ми съобщиха, че е дошъл нелегалният Младен Джупанов и насрочил околийска партийна конференция на 14 януари вечерта в една воденица в местността „Средореко“ — баненско землище.
Тава беше първата конференция след провала и се надявах, че на нея ще се излъчи околийски комитет или най-малко ще се съобщи за съществуването му. Казах на Александър Пицин и той да участвува. Под претекст, че ще отида да търся диви патици по р. Места, още преди обяд отидох в с. Добринище да съобщя на Георги Калинков да дойде или да изпрати делегат и заминах за с. Елешница да взема и оттам делегат.
Студът беше голям и по пътищата не се мяркаше жива душа. Река Места беше като съсирена и течеше едва-едва. И на най-неопитния ловец беше ясно, че в такова време не може да има патици. Все таки като преминах моста, тръгнах покрай реката, та ако някой ме срещне, да повярва, че съм тръгнал да търся патици и в случай на нужда това да ми послужи за алиби.
С Георги Васев се договорихме да взема Георги Улузов, като делегат на елешнишката партийна организация. Той беше далеч по-млад от него и мислехме да го включим в по-активна партийна работа.
Вечерта отидохме на уреченото за среща място — разрушената воденица под шосето при моста на 2 км под с. Баня. Но там не ни чакаше никой. След малко дойде делегатът на Якоруда. Той даде парола. Посрещна го Атанас Лешков, който е бил назначен за охрана. Каза му нещо и той замина към с. Баня. Георги Улузов се разтрепера. След малко Лешков дойде при нас и ни съобщи, че конференцията е отменена поради опасност от провал. Тогава Георги Улузов си замина за с. Елешница, а аз — за Баня.
Така у нас продължаваха да съществуват партийни организации и групи по селата, които се свързваха чрез отделни другари, но околийски комитет нямаше.
През пролетта на 1936 г. в нашия край дойде Антон Югов. След срещата си с него и нелегалния Младен Джупанов аз заминах за Неврокоп да организирам посрещането му от
98
другарите там и се върнах в с. Елешница, защото учебните занятия не бяха завършили. След това се почувствува, че е създадено окръжно ръководство на партията в Горна Джумая. През лятото при мене идва Никола Калъпчиев, който беше нелегален. Той се срещна и с другари от Разлог и Баня.
Към края на лятото със Станке Лисичков от Горна Джумая бяхме на една среща с Антон Югов в София в една квартира на ул. „Лавеле“. И двамата докладвахме как работим по изпълнение указанията на партията за окопаване сред масите чрез овладяването на масовите организации и разгръщане борбите на трудещите се в защита на техните непосредствени политически и икономически интереси. Той от своя страна широко ни разясни новия курс на партията и ни даде указания. Но на тази среща не се поставиха никакви въпроси по организационното състояние на партията, с изключение на това, че и на двамата се поставяха задачи в мащаба на околиите. На мене Антон Югов каза да се свържа с Костадин Катранджиев от с. Бачево, който беше стар и опитен комунист, и Георги Пражаров от Разлог. Но с последния не можах да установя контакт.
На тази среща нищо не се спомена за работа по линията на ВМРО(о).
През това лято успях да установя връзки с другарите от гр. Разлог, с. Баня, Елешница, Добринище и Бачево. Проведоха се няколко срещи с тях поотделно.На срещата в местността „Ушите“ между с. Баня и Разлог в края на октомври от Разлог присъствуваха Асен Лагадинов, Васил Тумбев и излезлите от затвора Георги Крънчов и Атанас Живев, след което връзките ни с Разлог станаха редовни.
През пролетта на 1937 г. излязоха от затвора другари и от други селища, но се свързахме само със Замфир Мишков и Атанас Крънчов от Разлог.
На тези срещи ние обсъждахме въпроса за създаване околийски комитет на партията и комсомола, като привлечем и някои по-стари другари от гр. Разлог. За целта след известна подготовка насрочихме партийна конференция на 1 август в местността „Изворите“. Но Костадин Катранджиев, който щеше да доведе и други делегати от селата от Припеците, беше заболял и не дойде. Делегатът от с. Баня Спас Шопов се объркал и не ни намери. От Разлог дойдоха само Атанас Крънчов и Замфир Мишков, от Банско — Александър Пицин. Така и тази конференция не се състоя.
99
По-късно, към средата на август 1937 г., дойдоха като туристи Антон Югов и Евтим Георгиев. Довел ги беше Славе Волев от Горна Джумая и ги беше оставил да нощуват в подножието на Пирин в местността „Циганското кладенче“. Изпратих им вечеря по Димитър Йовкин и Симеон Петелов, а след това намерих Александър Пицин и отидохме при тях.
Те ме натовариха на другия ден да изведа група другари на хижа „Бъндерица“, в това число Димитър Зайков и Михаил Ковачев. Там Антон Югов говори с доста другари и отделно със Зайков. След това аз с Антон Югов, а Борис Вапцаров с Евтим Георгиев, който беше дошъл по младежка линия, тръгнахме да обикаляме околията. Срещнахме се с другари от Разлог, бяхме в Бачево у Костадин Катранджиев, в Баня у шивача Н. Губеров, в Якоруда при Никола Рачев, където се срещнахме и с Иван Масларов, който беше излязъл от затвора, и в Елешница. Навсякъде, освен в Елешница, където събрах партийната група в плевнята на Георги Васев, Югов говори с отделни наши другари, разясни много въпроси във връзка с нашата работа с масите по провеждане новия курс на партията.
Тогава Антон Югов ми съобщи, че определя околийски комитет в състав: Крум Радонов, Костадин Катранджиев и Иван Масларов.
Изхождайки от това, че се готвех да замина да се уча, помолих да бъда освободен от тази отговорна работа. Югов каза следното: „Ние не те спираме да се учиш и ако заминеш, ще пререшим въпроса. Но докато си тук или в случай че не заминеш, ще останеш.“
По-късно и Масларов беше изтеглен на работа в София и в този си състав комитетът не се събра.
И вече чак на 2 август 1938 г. на окръжната конференция в Папазгьол в Пирин, на която бяха дошли от София Антон Югов и Иван Масларов, от Разложко Иван Козарев, Иван Тумбев, Георги Хаджииванов и аз, от Горна Джумая Владо Чимев (от другите околии не дойдоха делегати) се изгради околийски комитет на партията. В него влязоха — секретар Иван Тумбев и членове Крум Радонов и Георги Хаджииванов от Якоруда, който през май беше излязъл от затвора.
На тази конференция официално бе обявено, че се прекратява работата по линията на ВМРО(о).
100
31. Горска ТПК «Пчела»
Най-голямата организация на трудещите се в Елешница беше горската ТПК „Пчела“. Тя обединяваше всички горски работници и част от другите и играеше важна роля не само в стопанския, но и в обществено-политическия живот на селото.
До 1934 г. хората от ВМРО, особено тези, които бяха търговци, водеха борба да разтурят съществуващите горски ТПК, за да си осигурят простор за грабеж от общинските и особено от държавните гори и да нямат конкуренти в снабдителната дейност. Те се стремяха и да превземат ръководствата им.
Горската ТПК „Пчела“ бе образувана от комунисти и други прогресивни хора и въпреки опитите на хората от ВМРО да я превземат, тя си останала в техни ръце. Затова ръководителят на ВМРО в селото Томе Самарджиев организира убийството на председателя Георги Васев, който беше участник в Септемврийското въстание 1923 година и се ползуваше с огромен авторитет сред кооператорите. Но другите кооператори с телата си спасили председателя. Въобще елешничани геройски защищавали своята кооперация.
Томе Самарджиев беше типичен образец на продажник. Служил е на всички господари, даже едновременно на двама. Той беше с Вапцара. След като около 1923 година нарасна авторитетът на прогресивните сили и специално авторитетът на Георги Ковачев, Самарджиев се преориентира и минаваше за един от най-верните и близки хора на Буйнов и Ковачев. Когато през есента на 1924 г. бяха убити Буйнов и Ковачев, Томе Самарджиев се презакле на Вапцара. А след като той беше свален през 1928 година, пак се презакле на следващите ръководители на фашистката ВМРО Жоро Настев и Динко Василев. След ликвидирането на ВМРО през 1934 година за известно време е бил арестуван, а след това отново стана най-надеждната опора на полицията в с. Елешница.
Той е водил борба срещу горската ТПК „Пчела“ по две съображения. Първо, защото тя е в ръцете на комунистите. И второ, което за него лично е главната причина, защото той като неограничен „монарх“ в този край на Родопите се договорил с търговци от Велинград и другаде да им осигурява безпрепятствено дървен материал срещу комисионна — 50 лв. на кубически метър. Наличието на ТПК затрудняваше тази
101
кражба и защищаваше горските работници, които дотогава най-безогледно били ограбвани от тези търговци.
Горската ТПК „Пчела“ оттогава и до 9 септември 1944 г. винаги е била ръководена от комунисти и честни безпартийни и беше през цялото време база за снабдяване на партизаните.
32. Училището
В селото открай време е имало прогимназия. Но само две учителки се считаха за местни,понеже бяха омъжени за елешничани. Останалите бяха от Разлог, Банско, Драглища, Баня и другаде. Един от учителите (Васил Драшков) беше чак от с. Батошево, Севлиевско, а директорът Рангел Аврески — от Пловдивско. И въпреки че политически бяхме на различни позиции и дори често сме спорили в учителската стая, ние бяхме дружен колектив.
Поп Марко и някои други от местната реакция бяха донесли, че възпитавам децата от първо отделение в комунистически дух, че не им преподавам по вероучение и не ги водя на черква, че в моето отделение не се чете молитва преди започване занятие и пр. Всичко това беше вярно.
Училищният инспектор Стефанов беше натоварен да проведе анкета. Той беше дошъл, когато бях отишъл да уреждам въпроса с изпитите си в Горна Джумая. Всички учители застанали на моя страна. Те дори подучили едно дете от моя клас — Емил Шарков (син на учителка) — как да излъже. След това предложили на инспектора да попита децата. Когато той се съгласил и казал да повикат в учителската стая един ученик, слугата дядо Гьоше, също подучен, довел това дете.
Как се казваш? — попитал инспекторът.
— Емил Георгиев Шарков — отговорил ученикът.
— Кой е вашият учител?
— Крум Хаджирадонов.
— А добър ли е?
— Добър е. . .
— Я ми кажи сутрин, като влезете в клас, какво правите?
— Ами, прочетем молитва, речем „добро утро“ на учителя и той ни рече „добро утро“ и ай — махнало с ръка, като че турило точка детето.
102
Инспекторът бил доволен. Той събрал достатъчно писмени материали, за да се обоснове пред околийския управител, че въз основа на този донос той не може да ме уволни. За да спази реда, на другия ден разпита и мене.
Аз не отрекох нищо. Тогава инспекторът с горест каза.
— Защо така отговаряш, Хаджирадонов? Всички учители се бяха наговорили да те спасят, а ти сам влизаш в торбата.
— Господин Стефанов, аз благодаря и на учителите за тяхната загриженост за мене, и на вас, който се правите, че им вярвате. Но нали ме питате какво вярно има във всичко това? И аз реших, че пред вас трябва да кажа истината. Нататък вие си знаете.
— Хаджирадонов, не само ти не вярваш в бога. И аз не вярвам, но за пред хората трябва.
— Разликата между нас е, че аз не крия своето неверие в бога и не искам да заблуждавам хората.
Започнаха съвети. Инспекторът се отказа от моите устни показания и докладвал, че донесението е клевета, като показал писмените сведения от учителите.
Дори да беше само тази проява на безпартийните учители, тя красноречиво говори, че са били добри хора и че са ме обичали.
Но въпреки че моето престъпление не се „доказа“ и инспекторът Стефанов не ме уволни, аз сам се готвех да напусна и да отида да следвам. От друга страна, без анкета бях уволнен за антидържавна, антинародна, антирелигиозна и т.н. дейност.
33. Най-добрият ми другар в Елешница
Като ловец още от самото начало аз се сдружих с елешнишките ловци и особено с най-младия от тях Михалко Проюв, който беше само няколко години по-възрастен от мене. Той беше много добър, прям и честен човек. На него му бяха чужди хвалбата и лъжата даже и като ловец, даже и като шега. Казаното от него излизаше направо от сърцето му и не подлежеше на никакво съмнение, освен в случаите, когато можеше да се помисли, че може би не е разбрал нещо.
Михалко нямаше образование. От друга страна, младините
103
си беше прекарал в местността „Матандере“ в Родопите и другаде като пастир. През времето, за което се познавахме, той работеше и като пастир, и като горски работник, и като работник на баража, който се строеше на реката при Баните, обстоятелство, което не му давало възможност да чете книги, даже и да следи вестници. (Въобще в Елешница рядко идваха вестници.) Но той беше природно умен и наблюдателен човек. Това му е помогнало по-лесно и правилно да разбира събитията и да определя отношението си към тях. Неговата наблюдателност и критично отношение му даваха възможност да има правилна оценка за хората, което му е помогнало много. С това той е помагал и на мене.
Може би това у тях е семейна черта, но Михалко беше, както казват, „чужд залък“. Сам изпитващ голяма нужда от много неща, той беше готов винаги да помогне на другите с каквото може. Отделяше от извънредно скромните си надници и за партийни нужди, преди още да беше станал организиран член на партията.
Лакомията му беше чужда даже и като ловец. Спомням си първия лов за сърни на 3 октомври 1935 година в Матандере. С нас дойде без пушка и един горски работник. Още с първото пускане на кучетата убихме две сърни.
— Е, да ни откапят ръцете — каза Михалко, — защо убихме две? Защо е тая лакомия? Това не е право.
Когато слязохме в Матандере, той изкорми малкото, одра големия сръндак и каза на Личо Стамберов: „На този сръндак за горските работници.“ На мене даде малкото цяло и главата с шията от сръндака за препариране, а на себе си не остави нищо. И на въпроса ми защо прави така, той отговори:
— Аз ще отида да ям при горските работници. Тука кой ще ми го готви?
Друг път убихме по един заек. Своя той даде на Ангел циганина, който му беше рекъл, че отдавна не е вкусвал заек.
Тези му качества ме накараха да се отнасям към него с пълно доверие. В разговорите, които водехме с него, все повече се убеждавах, че той е добър, умен и смел човек и може да стане комунист, предан член на партията. И не се излъгах. Той беше първият човек от с. Елешница, когото спечелих за партията и който в пределите на своите възможности изпълняваше най-добросъвестно всички свои задължения към партията. Той беше един от най-смелите и всеотдайни другари. Без него и цялото му семейство аз едва ли щях да се спася след раняването ми през 1943 година.
104
34. Състояние на партийната организация в село Елешница
В с. Елешница имаше доста комунисти и прогресивни другари. Една част бяха съсредоточени в горската ТПК „Пчела“ и имаха голямо влияние сред горските работници. Друга група бяха строители, майстори и работници. Имаше и такива, които поради характера на работата си не влизаха в тези групи.
Отначало се оформи една група на старите - Георги Васев, Йордан Тасков и Георги Улузов (последният по-късно забогатя и се откъсна от партията). Тази група държеше под свое влияние и други, като Георги Илийчин, Мухата. . .
Малко по-късно се оформи втора група от по-младите — Пенко Тихов, Атанас Клечов, Васил Васев и Дермене, но последният беше неукрепен и бързо отпадна.
Имаше и такива, които не бяха членове на партията, но се смятаха за комунисти и бяха много активни, като Васил Грамбелов, Теофил Томанов, Костадин Дивизиев и др. Тях ние използувахме за работа на общо основание.
След това се оформи групата в Горна махала около Михалко Проюв, в която бях и аз. Чрез Михалко тази група имаше влияние над Пройчо Проюв, Начко Дивизиев, Ванчо Шарков и др.
Около Петър Матев и Пенко Неделчев се оформи рейсова група.
Официално ние не бяхме избирани или назначени, но Георги Васев, Петър Матев и аз се чувствувахме като ръководство, като комитет. Понякога сме се събирали в канцеларията на кооперацията, друг път на открито и даже в кръчмата. В много случаи съм се срещал с тях поотделно и с някои активни безпартийни, за да обменим мисли но някои въпроси или за даване на указания.
Трябва да се подчертае, че макар и да е имало известно преливане и смесване на групите за определено време, все таки ние създадохме по-стройна организация. Нямахме определен членски внос, но всеки според възможностите си внасяше пари за различни партийни нужди. Провеждали сме събрания, на които сме информирали комунистите както по оценката, която нашата партия дава на международното и вътрешното положение, така и по задачите, които се поставят. Организацията вземаше отношение и чрез различните форми на работа ръководеше всички акции на трудещите се.
105
Както навсякъде, така и в Елешница ние водехме борба за влияние сред трудещите си, за активизирането им в борбата за защита на непосредствените им политически и икономически интереси, за правилното им политическо възпитание, особено на младежта. Затова се стремяхме да оглавим съществуващите и създадем нови масови организации,чрез които да работим сред всички слоеве на населението.
Горската ТПК беше в наши ръце и наша солидна база. Тя играеше важна роля в политическото възпитание на хората. Но тя не обхващаше цялото население. Затова ние решихме да възстановим закритото читалище „Западнородопски лъч“. Проведохме учредително събрание и избрахме ръководство, състоящо се от комунисти и честни безпартийни учители и селяни. Същия ден пуснахме подписка за набиране средства. С тях и главно с помощта, която гласува ръководството на кооперацията, купихме радио. Това беше първото радио в с. Елешница. Да слушат музика и новини се събираха много хора. Така се създаваха условия за водене на разговори с хората на различни теми.
По това време съществуваше закон за държавен, т.е. полицейски контрол над такива масови организации, като читалището, съгласно който полицията утвърждаваше ръководството. Имайки пред вид това, помолих другарите да не ме избират за председател, защото заради мене полицията няма да утвърди цялото настоятелство. Но те не приеха съображенията ми и заявиха, че ще застанат като един за мене. Полицията не утвърди това ръководство. Ние избрахме друго с председател учителя Драшков, в което аз не влизах. Полицията се забави с решението си. И докато да се справи с другите, съществуващи от турско време читалища, не беше така лесно, защото щеше да се изложи много като противник на културата и просветата, за нашето читалище нямаше такава опасност, понеже то не съществуваше. Затова полицията направо реши въпроса, като го закри.
Опитахме се да създадем към горската ТПК младежки кооперативни групи. Но полицията разтури и тях, преди да са проявили каквато и да е дейност.
Тогава, знаейки, че за това не е нужно разрешение и утвърждение, ние съдадохме младежки хор, на който станах диригент. В него участвуваха всички наши младежи. Проектирахме да създадем и театрална трупа.
Но полицията следеше всяка наша проява. Извикаха ме в Разлог и околийският началник на полицията Беличев ми
106
съобщи, че хорът се разтуря. Аз се правех на наивник и защищавах хора.
— Какво лошо има в това? Преди да създадем хора, младежите киснеха по кръчмите, играеха на карти и пиеха. Пийнали, по кръчмите и особено на хорото, те устройваха побоища, а сега престанаха да се бият.
— Не е твоя работа кой ще пие и кой ще се бие — почти изкряска той. — Властта разтуря този хор.
— Как да не е моя работа? Това е и моя, и ваша, и на всеки съзнателен гражданин работа. А аз още повече съм учител и имам и извънучилищни задължения — продължавах аз.
Ядосан от моето упорство и доводи, той повтори решението на полицията, изкряска нещо, като „ти ще определяш кой е съзнателен гражданин и какво трябва да прави той!“, и заповяда да напусна кабинета му.
Ясно беше каква младеж и какви граждани бяха нужни на фашистката власт. Тя беше заинтересована между хората да има деление, раздори, което отвлича вниманието им от истинските врагове.
Хорът беше разтурен. Без всякакви уговорки аз казах на младежите коя е истинската причина властта да разтури както хора, така и читалището. Но младежите вече бяха намерили общ език с нас. Ние бяхме спечелили тяхното уважение. Те се отнасяха към нас с доверие. Омразата им към фашистката полиция се засили.
След тези мерки на полицията мястото за официалното ежедневно общуване остана само кръчмата. Ние, комунистите, също ходехме по кръчмите. Понякога там вечеряхме, играехме карти, разговаряхме с хората. И използувахме всеки случай да проведем известна политическа работа.
35. Популярната банка в Банско
Макар отначало да беше само кредитна кооперация, Популярната банка беше най-масовата организация в Банско. Заедно със с. Добринище и някои хора от другите села тя наброяваше над 1000 члена. Тъй като в Банско имаше и Търговска банка,
107
членската маса на Популярната банка беше главно от производителните слоеве. Тя развиваше и голяма стопанска дейност, като наред с построяването и стопанисването на електроцентралата организираше производство на дървен амбалаж, с което заинтересоваността на трудещите се от нейната дейност стана още по-голяма.
Фашистката власт правеше всичко възможно да ни отнеме ръководството на банката, да го даде в ръцете на свои хора. Особено ревностен се оказа кметът, така нареченият Маната. На годишното събрание управниците си бяха осигурили присъствието на полицията, та ако не успеят да оглавят събранието, тя да го разтури под претекст да се избегне скандал.
Но на събранието ние бяхме осигурили присъствието на почти всички членове. Освиркан от всички, без да има право кметът излезе на сцената и предложи ръководството на събранието. На неговите крясъци хората отговориха с ропот. Неговото предложение получи само 5—6 гласа от около 1000. Този резултат обаче не попречи на Маната да обяви „болшинство“ и да продължи да командува.
Околийският полицейски началник, който беше на сцената, безучастно наблюдаваше безобразията му. Но когато стана ясно, че членската маса няма да допусне насилие над себе си, той забрани събранието. Тези, които протестираха против беззаконието, заповяда да бъдат арестувани. Но народът ни огради и не допусна да бъде арестуван никой. Това не попречи на полицията да ни обяви, че сме станали причина за разтуряне на събранието, и на мнозина беше съставен акт и бяха глобени по 500 лева.
На следващото събрание,на което вече имаше и представител от Съюза на популярните банки, с още по-внушително болшинство и единство ние спечелихме изборите за ръководство на банката.
Активно участие в борбите около банката взеха другарите Никола Голев, който беше нашият стълб като най-голям авторитет сред трудещите се, Михаил Ковачев, Димитър Зайков, Борис Колчаков (Динков), Динко Молеров — земеделец, цялата кооперация „Изгрев“ и др.
Чрез банката, особено когато за делегат от Съюза на популярните банки и директор беше изпратен Ламби Данаилов, ние провеждахме огромна политическа работа. Спомням си чествуването на Международния кооперативен ден през 1937 г., който отпразнувахме под знака на борбата за мир, за защита на
108
борещия се испански народ. Ламби Данаилов произнесе вълнуващо слово, в което внимателно, но много прочувствено говори за борбата на героичния испански народ. Програмата беше съставена от стихове на наши прогресивни поети.
През 1937 г. банката разшири електроцентралата. За да окажем материална помощи за по-скорошното завършване на разширението, при добра предварителна организация на работата на място, в един неделен ден ние изкарахме бригада доброволци от около 200 души. Извърши си огромна работа по строителството, а същевременно и огромна политическа работа.
Ние, комунистите, се бяхме разпределили за работа в различни групи. Аз бях в групата, която изливаше плочата на резервоара. Съвсем непринудено разказах на работниците за стахановското движение в СССР. Те решиха да налеем плочата До вечерта и работехме с голямо напрежение. Дойде Димитър Зайков, който беше член на управителния съвет на банката, и каза:
— Браво! Значи, работата ще се свърши днес.
— Ние сме стахановци — не без гордост заяви един от тях.
Въодушевлението на работниците и бригадирите беше голямо. Ние решихме да продемонстрираме единство на трудещите се и в колона, с революционни песни, слезнахме в Банско.
Освен това чрез стопанската си дейност банката отделяше големи средства и за партията. Само за провеждане на изборите за народни представители през 1938 годи нас отделяне на комисионните за голямо количество амбалаж тя даде на ЦК на БКП сто хиляди лева.
36. Защита на непосредствените интереси
Един път решихме да раздвижим и овчарите, като организираме съпротивлението им да не плащат втори данък „паша позволително“. Обосновах уязвимостта на този данък и актуалността на този въпрос за всички, които имат добитък. Другарите подкрепиха тази инициатива.
Като туристи, връщайки се от хижа Демяница, ние с
109
Димитър Зайков минахме през местността „Юлен“. Известно ми беше, че там се намира с овцете си дядо Пенко Четалов, с когото исках да говоря. Той беше авторитетен между овчарите в своята махала и твърд човек.
Овцете още не се бяха върнали от паша и дядо Пенко си беше сам в колибата. Ние седнахме и поведохме разговор в който дядо Пенко постепенно се оживяваше.
— Дядо Пенко, какъв данък плащате вие за овцете? — попитах аз.
— Ами секаков: и „беглик“, и „утлаак“, и. . . — почна да ги назовава по турски той и да обяснява кои са държавни и кои общински.
— А защо вие, местните чобани, плащате „паша позволително“?
Той започна да ми обяснява, но аз го прекъснах.
— Защо ще плащате вие такъв данък? Нали сте от Банско? Нали сте платили в банската община другите данъци не само за овцете, а и за други неща? Е добре, ако ти отидеш на паша, да речем, в бачевско землище, няма ли вече да плащаш „паша позволително“ и там? Ще плащаш, защото ти не си платил нито един лев данък за овцете там, а пасеш в тяхното землище. Така ще трябва и те да платят на нашата община, за да им разреши да пасат в наше землище. Такъв данък трябва да платят и търговците за техните стада. Те купуват овце от Градево, Горноджумайско и другаде пролетта, след като са платили данък в своята община. Тук те не плащат нищо, а трябва да плащат. А защо вие, банските чобани, да плащате като другоселци?
— Така, оти искаа по две кожи от една овца, нийната мамка. . . . Но шо да правим. Така сме се нашли — ядосан и съкрушен от съзнанието за безизходното си положение каза той. — Нема накъде. Иде ми да зема да ги изкола, но иска някак да се живѝ.
— Защо ще ги изколиш? Не плащай и толкова.
— Ка така? Ми ле ке ми забера овцете, ке и затвораа.
— Ако само ти не платиш, да. Ами ако всички чобани не платят, какво ще им направят? Всички ли овце ще затворят? Къде ще ги затворят?
— Ке дойдаа, ке скараа овцете долу да гладуваа и ке те накараа да платиш.
Аз търпеливо разгарях възмущението у дядо Пенко и му доказвах, че може да се отърват от този данък, достатъчно е само едно лято да удържат.
110
— Ако като ви свалят овцете, вие се огънете, ще теглите. Затова, като ви наредят вие да ги скарате долу, не изпълнявайте това. Ако пък дойдат горски или пъдари и насила ги закарат, вие пак се дръжте, не плащайте. Вярно е, че овцете ще погладуват един-два дни. Но те не могат да не ги пуснат и след това вече да знаеш, че сте надвили и за тази година, и занапред. А ако не сте сговорни и някои от чобаните, да речем половината, платят, тогава на другата половина ще е по-тежко, но пак може да удържи.
Дядо Пенко се разпали и заяви с голяма решимост, че още днес ще почне да говори с овчарите. Тогава ние се договорихме той да не казва никому кой го е научил, защото аз не съм овчар и ще ги обвинят, че слушат други. А на всички чобани да разяснява, че този данък е незаконен. Да им разяснява, че трябва да се държат твърдо, дори и ако закарат овцете долу. Разпределихме се кой при кои овчари да отиде.
— Остей ги тия на мене — и като се почуди за момент, отряза — остей тази работа на мене. Ако ми потребуваш, я ке те найда.
Дядо Пенко беше решителен човек. Щом той каза така, значи, ще го изпълни. И несе излъгахме.Той така си свърши работата, че даже някои овчари с брадви се бяха защищавали срещу опитите на изпратените горски и пъдари да им свалят овцете, за да ги заставят да платят.
37. Акцията за козите
Есента на същата година с цел да застави хората да унищожат козите общинската власт забрани на козарите да изкарват козите на паша, а на изходните пунктове постави горски и пъдари, да ги връщат, ако те не се подчинят.
— Шо ке не научиш сега? — обърна се към мене дядо Пенко, след като ми разказа за това.
— Първо, козарите, всеки в своята махала, да тръгнат от къща на къща и да казват на хората всички да излязат пред общината да протестират, да искат да пуснат козите и да не се поддават на никакви уговорки. Второ, след това козарите да изкарат козите на паша и толкова. Нека си се зъбят общинарите. Нищо не могат да ви направят.
111
След малко като поток заприиждаха хора и пред общината се събра цял митинг.
Особено активни и непреклонни бяха жените. Когато дойде от Разлог околийският управител, шумът и протестите още повече се усилиха. Една жена с дете на ръце излезе пред него и каза:
— Вие ни чàтите лекции ка се глèдаа малèчки дèца. Кажете ми сега ка да го гледам без млеко?
— Чакайте, чакайте — опитваше се да надвие шума околийският управител, — изберете си делегация, с която да говорим горе (в общинското управление). Та няма да говорим на улицата!
— Тука, тука, и всички ще говорим. Вие искате да говорите горе, да плашите. Тука, пред всички говорете!
Но, разбира се, при тази възбуда на духовете никой не слушаше. Без да изтръгнат разрешение, хората заявиха, че ще си изкарат козите на паша, пък който иска, да дойде да ги спира, и се разотидоха.
Победата на народа и този път беше пълна. Те изкараха козите си, като първите дни по няколко човека от най-заинтересованите бяха излизали заедно с козарите, за да не допуснат пъдарите и горските да ги върнат. Такива опити бяха правени, но безуспешно, защото хората бяха непреклонни.
За този успех на бедняците, собственици на кози, безспорно имаше дял и успешната съпротива на овчарите. А от друга страна, това беше въпрос, който засяга всички бедни семейства, и затова те така масово и спонтанно се надигнаха в защита на своите бедняшки интереси.
По-късно другарят Никола Рачев ми каза, че при едно събиране в София тази акция им е посочвана като образец на добре организирана акция на трудещите се.
Трябва да се подчертае, че в разгръщането на борбата на трудещите се маси за защита на техните непосредствени политически и икономически интереси по линията на овладяване масовите организации в цялата околия нашата партия имаше голям успех. Почти всички трудовопроизводителни горски кооперации станаха наша база. Читалищата имаха в ръководствата си комунисти или прогресивни хора въпреки фашисткия закон за контрол от страна на полицията. Те провеждаха нашата линия по издигане културното равнище на трудещите се и правилното им политическо възпитание. Така беше и в туристическите дружества, театралните кръжоци и хоровете. Благодарение на голямата и самоотвержена работа на много
112
другари от околията партията се окопа сред масите. Това ѝ даде възможност с успех да ръководи политическите акции на народа, с което непрекъснато растеше политическата съзнателност и активност на народа, опитът на комунистите и авторитетът на нашата партия.
Органите на фашистката власт в Разложко в докладите си не веднъж са изразявали тревогата си от нарастващото влияние на нашата партия сред населението и полагаха всички усилия да пресекат тази дейност. Даже в доклад до околийския училищен инспектор в Разлог още от 12 декември 1936 г. околийският полицейски началник тревожно пише: „Пред вид на това, че комунизмът в Разложка околия има пуснати дълбоки корени още от миналото и повечето от населението е комунизирано. . . Това налага предварително да пресечем пътя на тая зловредна пропаганда между населението, която по събрани сведения, за голямо съжаление, подмолно вършат част от учителите. .
„Учителите Михаил Ковачев, Крум Хаджирадонов, Борис Колчаков и Никола Голев са се оформили в отделна група и са достигнали дотам, че са разделили населението в гр. Банско на две течения. . . По много умел начин, да не попаднат под ударите на закона, те защищават тезата на марксизма и. . . Някои от тях като членове на Популярната банка в гр. Банско с помощта на техни съмишленици и от името на лявото течение взеха управата на банката.“
В друг доклад до директора на полицията в София се донася кои учители са комунисти и към горните учители са посочени и Драгосин Хаджирадонов, Георги Калинков и Динко Молеров (последният беше земеделец).
(Архив МВР, об. 12507)
38. Първите общински и парламентарни избори
През март 1937 г. се проведоха първите общински избори след деветнадесетомайския преврат. Кандидатите за общински съветници не излизаха официално от никоя партия, защото партии не съществуваха.
113
Решението на ЦК на БКП беше да се бойкотират изборите, защото съгласно закона те не даваха възможност да се създадат демократични общински съвети, да се възстановят политическите права на народа. Кметовете пак си оставаха назначаеми, а общинските съвети бяха безправни съвещателни органи. Тази линия на партията впоследствие се отчете като неправилна.
Преди да знаем решението на ЦК, в повечето населени места ние вече бяхме поставили кандидатурите на наши хора, но след това се преустроихме и започнахме агитацията за бойкотиране на изборите. Аз лично инструктирах другарите от Елешница, в това число и самите кандидати, да агитират за бойкотиране, да разясняват на хората, че тези избори са опит от страна на фашистката власт да измами народа, че уж постепенно ще отива към демократизиране на режима. Съгласно закона този общински съвет, когото и да изберем в него, ще бъде един безсилен, безправен орган в ръцете на назначаваните кметове. Ние се борим за истински демократични избори. Трябва да провалим този опит на фашистката власт да измами народа. Трябва да обясняваме на хората, че всеки глас, даден за когото и да било от кандидатите, е глас за фашистката власт, глас против народа, против борбата му за политически права и свободи. Затова хората да не гласуват, а тези, които се явяват, да гласуват с бели бюлетини и лозунги, като: „Долу фашистката власт“, „Искаме политически права и свободи“ и пр.
В деня на изборите като председател на едно от изборните бюра видях, че много хора идват и гласуват. Нямаше никаква гаранция, че те ще изпълнят нашите указания, защото първите, които гласуваха, обикновено вървяха със самите кандидати — техни роднини, съседи или такива, за които беше ясно, че са под тяхно влияние. Това смути някои другари и те решили да се откажат от линията на бойкот. „То се е видяло, че бойкотът няма да е пълен, ами дайте поне да не ставаме за резил, да не пуснем другите да бъдат избрани“ — говорили на хората те. Така ние избрахме само един наш съветник — Георги Еличин, а най-авторитетният кандидат Георги Васев, който изпълни докрай указанията, не беше избран.
114
39. Избори за Народно събрание
Първите избори за народни представители след деветнадесетомайския преврат се проведоха през март 1938 г. Кандидатите също не бяха официални представители на определени партии. Но във всеки избирателен район имаше по един правителствен кандидати един-двама други, единият от който беше от опозицията.
За да може да маневрира с полицейските сили и осигури избирането на своите кандидати, фашистката власт раздели страната на области, в които изборите се проведоха в различно време. За ръководител на изборите в Разложко беше изпратен големецът от Министерството на вътрешните работи, бивш околийски управител в Разлог — Фичев.
Отначало за правителствен кандидат при нас беше определен о.з. полковник Жеков. Той беше бивш началник на гарнизона в Разлог и разчиташе главно на полицията и на незначителен брой гласове на запасните офицери и подофицери (поне той така се беше ориентирал). Наш, на изграждащия се народен фронт кандидат беше Кимон Георгиев, който се ползуваше с изключително голям авторитет сред народа в нашия край поради факта, че през 1934 г. разтури фашистката ВМРО. Освен това бяха регистрирани като кандидати още двама — най-големите капиталисти в нашия край Благо Максимов от Разлог и Асен Голев от Банско. Последният живееше в София.
Съгласно закона изборната кампания продължаваше един месец. Кандидатите нямаха право да отидат в района, в който са се кандидатирали, и да организират избора си или да агитират преди определения срок. Но о.з. полковник Жеков като правителствен кандидат се разшета по-рано. Под претекст, че изучава условията за засаждане в околията на първосортни ябълки, той изграждаше свой апарат от застъпници и провеждаше агитация, че ще превърне околията в овощна градина. В с. Елешница той се опря на Илия Осенов, който беше председател на дружеството на запасните подофицери.
В същото време околийският училищен инспектор Стефанов беше на ревизия в нашето училище. След като ревизията свърши, всички учители и инспекторът се събрахме на вечеря в кръчмата на Илия Ландин. Освен нас, които бяхме
115
събрали три-четири маси, в кръчмата имаше още 20-30 души посетители, някои от които стояха прави.
Ние още не бяхме започнали вечерята, когато в кръчмата влязоха о.з. полковник Жеков и Илия Осенов. Те вече се познаваха с инспектора.
Господа учители, да ви представя правителствения кандидат за народен представител о.з. полковник Жеков — с раболепие каза инспекторът Стефанов.
— Много ми е драго — ухилен до ушите, започна да се ръкува той най-напред с дамите. Здрависа се и с другите в кръчмата и се върна на нашата маса. През това време аз се занимавах със скарата и наблюдавах оттам. Той навярно вече беше повярвал, че изборът му е осигурен, отвори чантата си, подаде на дамите няколко ябълки и каза: — Ето с такива ябълки ще засадим Елешнишкото поле и тези баири ще дадат поминък на населението. — И понеже инспекторът представи и мене, той остави чантата и тръгна да се ръкува.
— Идете си, господин Жеков! — без да дочакам да дойде до мене, казах аз. — Никой честен човек в нашия край няма да гласува за вас. Вие бяхте началник на гарнизона през 1925 година и след това, когато македонската организация бесеше хората по дърветата край шосетата. Тогава вие не само че не защищавахте народа, но и помагахте на тези убийци.
Всички ме погледнаха като гръмнати. О.з. полковник Жеков се обърка и започна да се оправдава, но аз го разобличих. Инспекторът Стефанов се опита да смекчи положението, но Жеков сам реши въпроса, като напусна кръчмата.
— Ех, Хаджирадонов, не биваше така — със съкрушен вид каза инспекторът. — Той е правителствен кандидат и полицията ще направи всичко възможно да бъде избран.Тогава...
Въпреки мерките на полицията той няма да бъде избран — и отчитайки, че друг път едва ли ще ми се удаде да говоря така официално, продължих: — Цяло Разложко знае за дружбата му с македонските главорези. Народът ще даде гласа си за тези, които му помогнаха да се избави от тази престъпна „македонска“ организация, а не за него.
На другия ден цяла Елешница свободно говореше за това събитие, и то със значителни украшения.
В същото време Асен Голев и Благо Максимов, всеки за себе си, са правили всичко възможно да бъдат обявени те за правителствени кандидати, позовавайки се на непопулярността
116
на Жеков. Фашистката власт отчете това и правителствен кандидат стана Асен Голев.
Цялата партия в Разложко беше вдигната на крак. Използувайки безспорното си влияние сред трудещите се, а и големия личен авторитет на К. Георгиев, тя успя да обедини всички антифашистки сили около кандидатирането му и да ги дигне на борба за спечелване на изборите. Активно се включиха в изборите звенарите и част от буржоазията — противници на правителствения кандидат.
Въпреки бруталните мерки на полицията партията успя да създаде организация за изборите — агитация, снабдяване избирателите с бюлетини, определяне застъпници и пр.
Всички работеха с увереност в победата, с ентусиазъм, безстрашие и находчивост. Инициативата на хората даде чудесни примери на работа в условията на безпримерен полицейски терор и излизане от всяко положение.
Полицията направи всичко възможно да не допусне да получим бюлетини от кандидата Кимон Георгиев. Охраняваше го навсякъде строго. Но другарите от Разлог качиха на покрива на хотела, в който беше той, коминочистач и измъкнаха бюлетини през комина. А бюлетините за Банско бяха изхвърлени от колата на кандидата в канавката при пътуването му по шосето и взети от Димитър Хаджитодоров, въпреки че на 50 метра е следвала полицейска кола.
Изборната кампания започна. В с. Елешница заедно с Петър Матев и Георги Васев ние определихме застъпници по секции, на които да се дадат пълномощни, но не ги обявиме предварително да не би да ги арестуват и да им попречат да заемат местата си.
За да мога пред повече хора да разоблича Асен Голев и да ги въоръжа с факти, похват и смелост, наредих някои другари да се съберат в кръчмата на Пенко Хаджиев. Там имаше и други посетители. С влизането си аз имитирах как търговецът Димитър Голев агитира сред клиентите си за брат си Асен.
Повечето от посетителите познаха кого имитирам и не само че се засмяха, но ме отрупаха с въпроси. Възползувах се от тях и разобличих Асен Голев като безсъвестен грабител.
Инструктажът, така да се каже, беше направен. Както шегата, така и всички факти, разобличаващи Асен Голев и цялата лъжливост на тяхната агитация, на другия ден бяха известни и на децата в училище.
Но фашистката власт не можеше повече да ме търпи. Отначало чиновникът в централната община в с. Добринище Аршинков,
117
който си беше дошъл в Елешница да разучи каква е обстановката, беше организирал да ме следят. Като не можаха да ме засекат, той лично се беше скрил в сянката на къщата в съседната градина, за да наблюдава кога се връщам и кой идва при мене.
Разбрал това, без да запаля лампата, при отворен прозорец аз имитирах нещо като разговор, с което го накарах да излезе от ъгъла на къщата, за да подслушва. После бързо подадох ловната си пушка през прозореца и извиках: „Махай се оттук, гадина мръсна, докато не съм те напълнил със сачми!“ От страх той не можа да се опомни и вместо да се скрие зад ъгъла на къщата, побягна по откритото покрай зида към реката.
Тази и следващите четири нощи вече не спах в къщи. Укривах се. И след като се убедих, че всичко е готово, в деня преди изборите отидох в училище.
През първото междучасие, влизайки в учителската стая, бях арестуван и обискиран от четирима полицаи и същия този чиновник. Те бяха влезли незабелязано и ме бяха изчакали вътре. Искаха веднага да ме подкарат, но аз не се съгласих да изляза като арестант, докато учениците не влязат в клас.
В общината ме затвориха в една приземна стая с вход направо от двора. Чувствувах, че този „големец“ се готви да ми върне скъпо за обиденото си честолюбие. С един от полицаите, вероятно за да го пази да прояви геройството си, той искаше да влезе в стаята. Но вътре бяха оставени няколко брадви, навярно взети от дървари за извършени нарушения. И косато отвориха вратата, взех една брадва и заявих:
— До утре не пускам никой да влиза! — Те се стъписаха и затвориха вратата.
След малко друг полицай отново отвори вратата и ми каза да изляза, за да ме откарат в с. Добринище.
— Няма да изляза, докато този тип не се махне — посочвайки към чиновника, който стоеше на две-три крачки зад него, казах аз. На улицата се бяха събрали селяни. Пред толкова хора нито полицаят, нито чиновникът щяха да ми направят нещо. Полицаят все пак му каза и той, целият почервенял, се отдалечи. Тогава излязох и двама полицаи ме подкараха към Добринище.
Полицаите не бяха от разложките участъци. Най-напред те ме конвоираха като арестант, но след това се изравниха
118
с мене и проявиха желание да разговарят. Използувах предразположението им и казах:
— Усилията на полицията са напразни. За народен представител ще бъде избран Кимон Георгиев. За сега няма кандидат, който да е по-популярен и по-уважаван от него. Затова на някои, конто се престарават сега, после няма да им бъде весело. А мене какво? Ще ме подържите до утре и ще ме пуснете да гласувам. Такъв е законът. Аз не съм лишен от граждански права и никой, в това число и полицията, не може да ме лиши от правото да гласувам. А утре вечер вече ще разговаряме с тях на друг език.
Полицаите ме слушаха и започнаха да се държат още по-внимателно. Разменяхме си цигари, дори ме запитаха откъде е тази популярност на Кимон Георгиев и аз им разясних подробно.
В с. Добринище ме вкараха в стаята на кмета. Там беше и изпратеният от Министерството на вътрешните работи Фичев, който се нахвърли върху мене с ругатни и заплахи.
— Пораженци ще ми избирате! — И отново поток заплахи.
— В нашата страна има закони, господин Фичев, и съгласно тези закони Кимон Георгиев е регистриран като кандидат за народен представител — спокойно му отговорих аз.
— Ти ще ме учиш на закони! — ме пресече той.
— Все таки не аз, а вие нарушавате законите. Но въпреки това Кимон Георгиев ще бъде избран за народен представител.
— Отведете го в ареста — целият почервенял, каза той на полицая, който стоеше при вратата.
В мазето на училището, което служеше за дърварник, заварих Милуш Милушов, който по някакво недоразумение беше арестуван, и Петър Сакарев (и двамата от Добринище).
Преди да се стъмни, извикаха Петър Сакарев. Той се държал като наивник. „Па мене защо ме затваряте? Аз съм запасен подофицер и поддържам правителствения кандидат господин Жеков.“ Полицаите му повярвали и му „обяснили“, че въпросът е пререшен и сега правителствен кандидат е Асен Голев. „Не съм разбрал“ — казал той. Тогава те не само че го освободили, но му дали бюлетини, които да раздава на хората. Той използува това, за да може необезпокояван от никого да разнесе бюлетините за Кимон Георгиев.
В мазето беше тъмно, влажно и ставаше течение. Ние напалихме огън, за да се виждаме и греем. Но понеже в мазето нямаше комин и димът излизаше през вратата, прозорците и
119
през пода на училището, където се бяха разположили полицаите, те си помислили, че нещо се е запалило, и се развикаха „Пожар!“, „Пожар!“ и хукнаха с кофи вода към нас. Отключиха вратата, но не можаха да влязат, защото я бяхме запънали с букова цепеница.
— Отваряйте! — крещяха полицаите. Ще запалите училището.
— Няма да отворим — отговорихме ние. — Какви престъпници сме, та трябва да ни държите при такива условия? Защо не ни давате чергите и вечерята, които хората ни донесоха?
След като го освободили, Петър Сакарев беше организирал да ни донесат черги, храна и даже една стомна вино.
Полицаите заплашваха, че ще стрелят, но ние не се помръднахме. Тогава те удариха на обещания.
Ние отворихме. С една кофа вода те изгасиха огъня и без да ни дадат чергите, заключиха отново. Аз бях скрил кибрита и брадвата в дървата и пак запалих огън, но той още не беше се разгорял и отново дойдоха полицаи. Казаха на Милуш Милушов да излезе, защото е освободен, и пак заключиха.
Останал сам, аз премислих всичко. Може би освободиха Милуш Милушов, за да могат без свидетели да се нахвърлят върху ми заради проявената от мене дързост. От друга страна, преценявах, че моето положение не е така лошо. Аз разговарях с полицейските така, защото бях убеден, че ще спечелим изборите. Освен това работя за Кимон Георгиев, който в две буржоазни правителства е бил министър, даже и министър-председател. Той не е комунист и ако се създаде впечатление в полицията, че съм звенар, те няма да ме пипнат. Въпреки мерките, които вземаха да бъде избран правителственият кандидат, към Кимон те се отнасяха не така грубо. На основа на това те не могат да ме обвинят в комунистическа дейност и най-главното — утре ще ме пуснат. Залостих отново вратата и разпалих огъня.
Колкото и да крещяха полицаите, че помещението им се пълни с дим, че ще запаля училището, колкото и да заплашваха, аз нито гасях огъня, нито отварях вратата. След малко чух, че звънят по телефона в Разлог и обясняват някому, че няма къде да ме държат. По разговора се разбра, че ще ме откарат някъде. Двама полицаи ми съобщиха това и аз излязох.
Най-напред ме въведоха в общината, където имаше четирима полицаи, между които и един от тези, които ме караха
120
от Елешница. Останалите навярно патрулираха из селото. Единият взе въже и тръгна към мене да ме връзва.
— Дума да не става, че ще ви дам да ме вържете — с глас, недопускащ никакво съмнение, казах аз и се подготвих за съпротива.
Борихме се доста време, но те не можаха да ме вържат. Един скочи на гърба ми, но аз се развъртях и го отхвърлих. Освен това този от полицаите, който ме беше конвоирал, явно с нежелание се въртеше около мене и по същество се борех с ярост срещу трима. Тогава този, който държеше въжето, разкрачен и запъхтян извика:
— Ние за твое добро бе, за да не се опитваш да бягаш!
— Да не съм идиот да бягам. Вие сами чувствувате какво е настроението на хората и че утре вечер ще ми козирувате.
— Но ако се опиташ да бягаш, ще стреляме — предупреди той, остави въжето, взе си пушката и с още един полицай ме подкараха към Разлог.
Моята увереност, че Кимон Георгиев ще спечели изборите, а и това, което сами бяха чули за настроението на народа, ги караше да бъдат по-внимателни. По пътя те се опитаха да заговорят с мене. Предложиха ми даже да минем през къщи, за да си взема горна дреха. Но аз ги смъмрах „Така ли са ви учили да карате опасни арестанти като мене?“ и повече не исках да разговарям с тях.
В Разлог пристигнахме към 4 часа сутринта. Дежурен полицейски началник се оказа един от тези, конто бяха дошли от другаде да проведат изборите. Той се вгледа в мене и ми каза: „Ние май се познаваме?“ Това беше вярно. Били сме заедно в ШЗО. Но вместо да бъде по-внимателен като с познат човек, той се отнесе с мене много грубо.
— Отдавна не съм бил такъв запасен офицер като тебе — закани се той.
— Почакай до довечера, защото сигурно ще се наложи да искаш извинение — спокойно му отговорих аз.
— Кимон Георгиев няма да бъде избран — с перчене заяви той.
— Ще бъде. Щом като има избори, каквото и да правите, ще бъде избран — отговорих аз и се преуверих, че това ми държане ги караше да са по-внимателни.
Понеже нямаше свободно място в ареста, оставиха ме в спалното помещение на полицаите, което беше почти празно, и докато дойде голямото началство, си поспах не лошо. След
121
това с предупреждение за нов арест ме освободиха да си отида в Банско да гласувам.
При какви условия премина изборният ден в Банско и околията, трудно е да се опише. Твърде рано се е родил Алеко Константинов. Ако той беше свидетел на тези избори, никога не би считал написания от него разказ „Бай Ганю провежда избори“ за интересен, за такъв, който отразява поне VI» от действителността в това време.
Независимо от интернирванията, арестите и преследванията преди това, фашистката власт превърна деня на изборите в безогледно и тотално насилие.
Изгонени и арестувани бяха всички застъпници на Кимон Георгиев. Иззети бяха неговите бюлетини, а в някои селища и тези на другите кандидати. Пред избирателните бюра пияни типове, охранявани от полиция, обискирваха наред всички избиратели, за да им вземат бюлетините. И който се съпротивяваше, полицията го арестуваше и глобяваше под претекст, че е „предизвикал“ скандал пред изборното бюро. Така бях повторно арестуван и глобен 500 лв. Но тъй като гласувах късно, бях вече деветдесет и вторият арестуван и глобен избирател от Банско.
Населението в Якоруда и особено жените с дървета биха полицаите и освободиха арестуваните. Наложи се там да изпратят войска. Болшинството гласове бяха подадени за опозиционния кандидат Кимон Георгиев.
На много места и особено в Бабяк избирателите бяха бити жестоко от полицията и въпреки нечувания терор полицейският народен представител Асен Голев беше „избран“, като накрая самата полиция проверяваше резултатите и в повечето случаи подмени цели урни с други, предварително подготвени.
40. Никола Вапцаров
Познанството ни с Никола Вапцаров започна още от детските ни години, от които в паметта ми са останали отделни, но съвсем ясни спомени.
Още през 1915—1916 г. в Банско в „общата къща“ (протестантски дом) имаше детска градина — забавачница, или „нишчо отделение“, както му казвахме ние. Учителка беше Люба Бизева.
122
Благодарение на чичовците ни, които дружеха със семейство Бизеви, приеха бакьо и мене в „нишчо отделение“.
Още оттогава и като ученици бакьо и Колю станаха приятели. От това време съм запомнил, че с бакьо ходихме един път у тях. Седнали на един прозорец, Кольо ни показа автомобилче. По-късно чичо Самуил донесе и на мене такова автомобилче, навярно защото много съм говорил за него.
На 1 май 1922 г., след като си изпросих червена лентичка, отидох на опашката на колоната. Заедно с Колю, който навярно беше тръгнал още от центъра, бяхме единствени деца сред манифестиращите.
Силно впечатление обаче ми направи един случай, който и сега помня в най-големи подробности.
Беше сутринта на 15 януари 1925 година — Полезинден (навярно стар християнски или древнославянски празник, защото в литературата е описано, че и българският цар Иван Асен го е празнувал). Обичаят в този ден е, който влезе пръв в някоя къща, да вземе дърва или съчки и да ги хвърли в огнището, след което получава подаръци като на Сурва. А огънят в огнището се поддържа жив още от предната вечер. Това хвърляне на съчки и разгарянето на огъня символизира пожеланието да е жив огънят в този дом през цялата година, т. е. всички да са живи и здрави.
У нас пръв дойде Колю. С бакьо Миле те бяха ученици в 9 клас в Разлог и бяха неразделни, макар че тогава и Вапцара, семействата ни не са дружили.
Мама му каза, че той пръв ни е посетил днес. Колю донесе съчки от двора и ги хвърли в огъня. Седнахме край огнището и завързахме разговор. Мама го запита:
— Бре, Коле, ми па у вас кой дойде пръв? Кой ве полези?
— Един подлец — с израз на презрение, клатейки глава, рече той. — Беше дошъл с гайда. Рече: „Ида да полеза бай Йонката.“ Ама него го нямаше и мама не го прие.
— Па кой беше тоа бре, Коле, що е искал толкова да се покаже?
Назовавайки името му, той каза:
— Аз не го познавам, но мама каза, че така се казва.
Това порази всички ни и особено мама.
Този човек беше близък на Георги Ковачев. Докато Георги Ковачев бил жив и големец, той се умилквал около него, искал да се представи, че му е най-верният другар. Но през есента на 1924 г. Георги Ковачев беше убит. И този негов „другар“ още първия Полезинден побързал да се презакълне на
123
друг, да поздрави убиеца му, и то с гайда, да му пожелае весел и щастлив живот през новата година.
Затова Колю, който вече се отличаваше с изключителната си честност и доблест, го нарече подлец. Друго момче на такава възраст даже би се поласкало от факта, че баща му е силен, че хората свиват врат пред него, че му се подмазват, но Колю наричаше такива хора със собствените им имена.
И сред нас, по-малките, в Банско и като ученик в Разлог той стана любимец на другарите си. И за забелязване е, че той стана любимец на всички честни хора още тогава, когато неговият баща беше спечелил омразата на всичко честно и прогресивно.
През лятото на 1926 г. Колю постъпи в морското машинно училище. Бакьо също кандидатствува, но не бе приет и след дълго лутане в края на септември постъпи в средното педагогическо училище в Неврокоп.
През октомври Колю си дойде в отпуск. Той навярно беше съобщил на бакьо, защото още на другия ден и бакьо си дойде от Неврокоп и двамата заминаха по Пирин.
След един-два дни се получи телеграма от другарите на бакьо, че ако на другия ден не се яви в училище, ще се смята за самоизключил се. Баща ми го нямаше дома.
— Ами сега — с тревога каза майка ми, — едва се оправи да учи и. . . Иди да видиш дали някой от горските знае къде са, дали ще ходи някой нагоре, та да му каже да си дойде.
Аз също се разтревожих и веднага хукнах да потърся горските, но никого не намерих. Почна да се стъмва и страх не страх трябваше да отивам аз. Обух цървулите и тръгнах за хижа „Бъндерица“.
Когато навлязох в гората, луната се издигаше и стана по-светло. От бързане още от началото бях плувнал в пот, но не спирах да почина. Мене ме гонеше не само желанието по-скоро да намеря брат си, но и страхът от настъпилата нощ. А пътят ми минаваше през Ситан [1] и все ми се струваше, че ха сега ще срещна някоя мечка, слязла да пие вода на реката. На това отгоре си спомних и за обесените по шосетата кременци и други страхотии.
Всичко това заедно с тайнствената есенна нощна тишина, с причудливите фигури на хора и животни, образувани от сенките
1. Местност, известна със страшните „ситански“ мечки.
124
на дърветата и скалите, беше довело напрежението ми до твърде висока точка.
В голямата стая на хижата, наречена „Казана“, около огнището седяха бакьо, Колю, горският Гъгъне Тодев и нещо си говореха. Те учудено ме погледнаха. Не изчаках да ме питат, а веднага казах защо съм дошъл.
— Трябва веднага да заминеш за Неврокоп, а аз да се върна, защото мама ще се тревожи.
— Ние и без това утре щяхме да си слезем — каза бакьо. — Почини си и ще тръгнем заедно.
Накараха ме да седна и ми дадоха от своята вечеря. Като видяха, че целият съм мокър от пот, бакьо и Колю ме съблякоха, изтриха потта от гърба ми, наметнаха ме с шинела на горския и на ръце започнаха да сушат дрехите ми.
Съгрял се на огъня, умората ме надви и съм задрямал. Но в просъница чух, че Колю разказва нещо за морето. Заслушах се.
— Понякога морето е тихо и вятърът едва го къдри, като с ръка. Такова то е обикновено в заливите. А понякога е бурно. Вълните се понасят в шеметен бяг и се разбиват на воден прах в крайбрежните скали. . .
Дрехите ми бяха изсъхнали. Облякох се и докато те си съберат багажа, излязох навън да се разсъня и погледам. Луната заливаше с блясък карстовите скали над хижа „Бъндерица“ и беше светло като през деня. Мурите хвърляха черни, с ясно очертани контури сенки. Сънен ли бях още или разказът на Колю така ме беше пленил, не зная, но аз си представих тези скали като скалист морски бряг, в който една след друга с рев се разбиваха вълните. А по-нататък е тих залив и Изворските скали и мурите се оглеждат в него. И до днес никога не съм видял и не съм си представял тези скали, без да ги свържа с онази въображаема картина.
Всички излязоха. За „со здраве“ на Пирин горският стреля с карабината си. Екна смълчаната планина и ехото неколкократно повтори и отпрати към „Тодорин връх“ този рокот.
Макар уморен, пътят ми надолу беше лек. Не бяха страшни вече нито „ситанските“ мечки, нито тайнственото мълчание на планината. Едно само ме тревожеше — „Какво ли прави сега мама? . . .“ и ме караше да бързам.
През 1928 година заедно с Миле Ковачев се явихме на конкурсен изпит за морското машинно училище във Варна.
125
Предварително писах на Колю за това и когато пристигнахме, потърсихме го в училището. Казаха ни, че техният курс е на практика във флота. Отидохме там. По едно време чух, че Колю ме вика някъде от зданието отпред и вдясно. Погледнах нагоре и го видях хванал се с две ръце за железните решетки на едно прозорче на втория етаж. Той побърза да ни каже, че ще се видим в неделя, защото още два дни ще бъде в ареста.
„Нима и такива добряци като Колю ги наказват!“— мислех си аз на връщане и си представях прашния военен режим в училището. Но тъй като учението там беше безплатно и се получаваше солидно техническо образование, за което иначе не смеех и да мечтая, потиснах тая тревога.
След няколко дни отново отидох на свиждане. Колю беше освободен от ареста и дори му бяха дали два часа градски отпуск, за да се срещне с нас. Казаха ми, че ще ме потърси в училището и след това ще отиде в морската градина. Срещнахме се и тъй като времето му беше малко, той бързаше да ни каже всичко, каквото е необходимо, за да можем успешно да издържим конкурсния изпит. Оказа се, че той предварително бе мислил за това. Помолил бе един учител по математика да провери знанията ни и да ни предаде няколко урока и ни даде адреса му.
Но въпреки че реших и трите задачи и излязох втори по време и не лошо развих темата по литература, ние и двамата „не можахме да се класираме“.
През лятото на 1931 г. Колю прекара отпуската си на палатка до хижа „Бъндерица“. През всичкото това време аз бях там, тъй като брат ми Михаил заедно с един братовчед бяха домакини на хижата.
Там имаше много млади банскалии — интелигенти, предимно учители, и вечерите около огньовете бяха много интересни. В разговорите си с тях се чувствуваше големият ум на Колю и всички се отнасяха с уважение към него. Аз не пропусках пито една вечер да бъда в компания с него.
След 1932 г., когато брат ми загина, затрогващата дружба между двамата прерасна в дружба между нас. Той ми беше нужен, както любимият ми брат. А аз навярно винаги му напомнях за него. Към мене той се отнасяше с топлота и доверие.
По-късно животът ни раздели за дълго време. Ние се срещахме по един-два пъти в годината. Като фелдфебел-школник в Горна Джумая, когато той работеше в Бараково, също се срещнахме само два пъти. Чак след 1935 година ние вече можехме да се виждаме по-често и по-продължително време.
126
Аз си бях в нашия край и често ходех в София, а и Колю идваше в Банско всяко лято.
Нашата дружба все повече и повече се засилваше. За мене беше много важно как той оценява моите постъпки, какво мисли за мене. По начина, по който се усмихваше, разбирах дали е доволен или снизходително се отнася към моето поведение. Всяка негова бележка, негов упрек запомних завинаги.
Сам виждах, че Колю е комунист с голяма подготовка и бях убеден, че такъв човек не може да не бъде член на нашата партия. Затова много се зарадвах, когато научих, че това е така, че такива сили като него са в нашите редици. От този момент той ми беше опора не само като приятел, но и по партийни въпроси. Чувствувах нужда да споделя с него своето мнение и своите затруднения.
Ние, банските младежи, го ценяхме и като наш любим поет. Всяко негово стихотворение веднага влизаше в репертоара на нашите забави и срещи. Аз знаех наизуст „Пролет“, „Родина,“ „Романтика“, „Вяра“ и учех всяко следващо стихотворение от ръкопис.