III. Борба за югославска федерация с Македония като нейна федерална единица (1935–1945)

1. Напускане на позициите за разпадане на Югославия Опити за изграждане на македонски народен фронт
 

Под влияние на заплашващата фашистка опасност постепенно започва нова ориентация на Коминтерна по националния въпрос и международните отношения в Европа. Забелязва се ново отношение към съдбата на версайската система от мирни договори. Все по-често се поставя на заден план въпросът за подкрепа на организациите и движенията, които искат отделяне от държавните творения, рожба на Първата световна война, и се поддържа идеята за решаване на националния въпрос чрез федеративно преустройство в рамките на дадените държавни общности.

Новата ориентация си пробива път в началото и средата на 30-те години. От нея не се разграничава и ЮКП. В навечерието на IV общопартийна конференция, свикана през декември 1934 г., сред югославските комунисти настъпва раздвоеност, несигурност и непоследователност в поддържането на лозунга за разпадане на Югославия. Този лозунг съзнателно се поставя на заден план, за да се стигне до неговото отхвърляне на Сплитския пленум през 1935 г.

На IV конференции на ЮКП се отделя значително време за разработване на националната политика, която трябва да следват югославските комунисти. Тази конференция в голяма степен подготвя условията за преминаване на ЮКП към нова тактика по националния въпрос.

Конференцията отправя критика към временното ръководство на ЮКП начело с М. Горкич за пропуските и грешките в националната линия на партията. Критично се оценява и такти-

227

ката на ЮКП за въздействие върху национално поробените маси чрез „групите на националните революционери”, каквито фактически не съществуват в повечето места на национално поробените области. А доколкото ги има (например в Хърватско), те обединяват само симпатизантите и последователите на ЮКП, което вече подсказва, че не изпълняват поставените им задачи и следователно „нямат смисъл за съществуване”. Според първоначалния замисъл тези групи е трябвало да обединяват национално угнетените маси, които не са склонни да се борят за комунизъм. Слабата дейност по националния въпрос, отбелязва Конференцията, се дължи на отричането и подценяването на революционната роля на националноосвободителните и селските движения като съюзници на работническата класа, което произтича от социалдемократическата практика и неправилното схващане на класовото съдържание на тези движения [2].

Макар в резолюциите на IV конференция да се отбелязва, че „великосръбска Югославия представлява едно от най-опасните огнища на нова империалистическа война в Европа”, че нейната политика е насочена към участие в контрареволюционното нападение против СССР, вече не се настоява за разпадане на това версайско създание. Препоръчва се само мобилизация на най-широките маси против войната още преди нейното избухване, така както повеляват решенията на XIII пленум на ИККИ.

В резолюцията за работата на партията сред селяните и национално угнетените маси като изходно начало се взема тезата за незавършеност на буржоазнодемократичната революция. Според новото схващане в националните движения има множество течения и групи с различна ориентация, в т. ч. и фашизирани (националфашисти). Изтъква се, че различията между съществуващите буржоазни групи по въпроса за излизане от кризата, възникнала поради остри национални противоречия, са насочени единствено срещу революционния съюз между работници, селяни и национално угнетени, че те са предизвикани от страха от този съюз и целят отлагането на работническо-селската революция [2].

Четвъртата конференция констатира необходимостта от организационна и структурна промяна в партията и от създаването на национални партии вътре в ЮКП. Това се налага „поради засилване на борбата против националистичното влияние и заради улесняване и ускоряване развитието на собствен набор от редовете на работниците, които принадлежат към угнетените народи” [3].
 

1. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 235.

2. Пак там, с. 252.

3. Пак там, с. 230.

228

Затова Конференцията решава „в рамките на ЮКП да се създаде КП на Хърватско и КП на Словения и в най-близко бъдеще КП на Македония” [4]. С това, пояснява сб в резолюцията по отчета и задачите на ЮКП, интернационалистичният характер и партийно-политическото и организационното единство на комунистическата партия не ще бъдат отслабени, защото „КП на Хърватско и КП на Словения ще бъдат съставни” части на КП на Югославия, ще имат в нейното ръководство представители и ще се подчиняват на общото ръководство на ЦК на ЮКП” [5]. Конференцията задължава съответните партийни инстанции „в най-скоро време” да проведат учредителни конгреси на КП на Хърватско и КП на Словения, а за Македония отново се казва, че това ще стане в „близко бъдеще”.

Идеята за основаване на национални комунистически партии в Хърватско, Словения и Македония се ражда през 1934 г. В нея се крие замисълът за „по-силно противодействие на националреформистите и националфашистите”. В документ на партията от юли 1934 г. се дават обяснения по въпроса за изграждането на национални партии, като се посочва, че тази реорганизация не означава някаква същностна промяна в структурата на цялата партия. Централният комитет на ХКП и ЦК на СКП ще имат вътре в ЮКП „същите права, както и областните комитети” [6]. В документа се пояснява, че такава мярка ще се приложи само по отношение на Хърватско, Словения и Македония, тъй като те са „национално угнетени земи” с компактно население. В случая става дума за компактност в национално отношение. Затова в Босна и Херцеговина, Войводина и Косово не се предвижда създаване на отделни партии. За Черна гора не се казва нищо, но се подразбира, че тя не е смятана за нещо различно от Сърбия.

Конференцията единодушно приема предложението на ЦК за създаване на партии на Хърватско, Словения и Македония. Черногорският представител предлага да се образува партия и в Черна гора [7], но Конференцията не се съгласява. Повдига се и въпросът за определяне на териториалния обхват на действие на Хърватската комунистическа партия. Появява се предложение някои райони в Босна, които икономически, политически и на-
 

4. Пак там, с. 231.

5. Пак там.

6. P l e t e r s k i, J. Цит. съч., с. 35.

7. АРПJ, ф. КИ, 1934/271—1.

229

ционално са ориентирани към Хърватско, да бъдат включени в областта на действие на КП на Хърватско [8].

Четвъртата конференция на ЮКП застава на позициите, че съществува македонска национална индивидуалност. Това е напълно разбираемо, като се вземе предвид решението на Коминтерна от февруари 1934 г., което се разпространява веднага всред ръководствата на балканските комунистически партии. Конференцията смята, че най-добрата форма за обхващане на националноосвободителното движение в Македония си остава ВМРО (об.). Затова наред с всестранното подпомагане на създаването и формирането на хърватското и словенското национално-революционно движение в резолюцията се предвижда същото и за обединената ВМРО, в която да се съберат най-широките национално поробени трудови слоеве [9]. А това означава да се предприеме дейност за възстановяване на ВМРО (об.) във Вардарска Македония.

Четвъртата конференция обръща внимание на факта, че част от национално подчинените буржоазии в Югославия са ориентирани към германския и италианския фашизъм. В такава светлина тя разглежда Марсилския атентат на усташите и михайло-вистите срещу крал Александър. В резолюциите се посочва, че „националфашистките групи на Павелич в Хърватско и на Михайлов в Македония служат на италианския, немския и българския фашизъм” [10]. Те целят да предадат хърватския народ от великосръбското робство в робство на италианския, унгарския и немския фашизъм или на Хабсбургите, а „македонския народ — на българската буржоазия и нейната монархия”.

В исканията на партията стои и правото на самоопределение до отделяне на всички поробени нации — хървати, словенци, македонци, черногорци и т. н. [11] Партията е против насилственото сърбизиране. Тя е за национален език (в училищата, съда, армията и пр.) в „краищата, населени с македонци, словенци, албанци, немци, унгарци и румънци” [12]. Тя е против принудителното изучаване на сръбската литература в Хърватско и на екавския диалект в черногорските и хърватските училища. Освен това ЮКП се обявява за „прогонване на сръбските окупатори, сръбските групи, чиновниците и жандармерията, както и на сръбските четници от Хърватско, Словения, Далмация, Войво-
 

8. Пак там.

9. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 254.

10. Пак там, с. 262.

11. Пак там, с. 264.

12. Пак там, с. 265.

230

дина, Босна, Черна гора, Македония и Косово” [13]. Комунистите са и против отбиването на военната служба на хърватите, словенците, албанците, черногорците, унгарците, немците и други вън от родните им краища.

От документите на IV конференция се добива впечатление, че югославските комунисти са вече убедени, че при новите условия отделянето не е най-доброто решение на националния въпрос, но въпреки това идеята за разпадане на Югославия остава. На нея обаче вече не се отделя специално място, както е на IV конгрес. Същевременно нов лозунг все още няма. Никъде не се говори за балканска федерация, но не се споменава и за югославска федерация. Отново се подчертава, че национална свобода ще донесе само работническо-селската съветска република и че установяването на съветска власт ще осигури самоопределение с право на отделяне за всички угнетени народи в Югославия. Издига се само лозунгът за работническо-селски съветски правителства в Сърбия, Хърватско, Словения, Македония, Косово, Черна гора, Босна и Войводина [14].

Незав-исимо от броя на съветските правителства и техния географски и национален обхват се налага изводът, че при цялата неяснота и двойственост, при некатегоричнфстта и колебанията все пак IV конференция запазва лозунга за разпадане на Югославия на независими национални държави, изоставя балканската федерация като една от възможностите, но още не поставя въпроса за превръщането на Югославия във федерация с Македония като една от нейните федерални единици. С други думи, Конференцията не изгражда докрай нова политическа платформа и тактика на Югославската комунистическа партия по националния въпрос. Още се вярва и във възможността партията да се свърже с национално угнетените маси чрез създаването на групи на националните революционери.

Въпросът за създаване на национални комунистически партии се разглежда и след завършването на Конференцията. Не всички комунисти в Югославия разбират смисъла на едно такова начинание. Някои смятат, че това е разцепване на силите, сепаратизъм, комунистически национализъм и пр. На централно място и сега се поставя хърватският въпрос, докато другите на-ционално угнетени народи до голяма степен са забравени. С по-
 

13. Пак там.

14. Пак там, с. 266. В призива на Конференцията до работниците, селяните и угнетените народи са изброени такива правителства в Хърватско и Далмация, Словения, Сърбия, Черна гора, Босна и Войводина. Липсва Македония, което е много показателно за неясните позиции на ЮКП. (Пак там, с. 268; също Proleter, br. 2—3, II—III. 1935).

231

мощта и финансовата издръжка на ЮКП в Хърватско започва да излиза като орган на националните революционери в. „Хърватски път”.

Съгласно с решенията на IV конференция комунистическите партии на Хърватско и Словения е трябвало да бъдат създадени през 1935 г., но за това няма нито кадри, нито пълно съгласие и единодействие между комунистите. Някои смятат, че това решение е проява на национализъм. Например в гр. Сисак делегатите на партийната конференция не се подчиняват на решението за създаване на хърватска партия, като заявяват, че те са против него, защото никой от тях „не се чувствува националист” [15].

Налага се ЦК на ЮКП да изясни същността и значението на основаването на национални комунистически партии. На 5 февруари 1935 г. той отправя писмо-указание до Областния комитет на партията за Хърватско и Далмация, в което се описва детайлно характерът на Комунистическата партия на Хърватско, нейните взаимоотношения с ЦК на ЮКП и останалите партийни подразделения. Обяснява се, че създаването на комунистически партии на Хърватско и на Словения е важна част, важна халка от веригата на политиката на ЮКП по националния въпрос. Само така партията ще може да опровергае клеветниците, които л обвиняват в унитаризъм и великосърбизъм. „Основавайки компартии на Хърватско и Словения — се казва в писмото, — ние подчер таваме по ярък начин пред най-широките маси на угнетените нации нашето становище по националния въпрос, нашата борба против угнетяването на несръбските народи за право на тяхното самоопределение чак до отделяне. Ние с това същевременно облекчаваме борбата против нац[ионал]реформистите и национал-фашистите, които клеветят нашата партия особено в хърватските и словенските краища, подстрекават против нашата партия, че тя не е хърватска, не е словенска, а „югославска” т. е. уж великосръбска.” [16] По-нататък Централният комитет обяснява, че създаването на Комунистическа партия на Хърватско, Комунистическа партия на Словения и в перспектива на Македония няма само агитационно-пропагандно значение. То ще подпомогне и улесни спечелването на нови членове и създаването на местни комунистически кадри.

Промяната в международните отношения (най-вече Съветско-френският пакт и подготовката на VII конгрес на Коминтерна) се отразяват и върху политиката на ЮКП. Партията все по-решително изоставя позициите си за разпадане на Югосла-
 

15. АРПЈ, ф. КИ, 1935/37 — резолюцията има дата 29. I. 1935 г.

16. Пак там, 1935/54.

232

вия и подкрепя искането за преустройството й на федеративни начала. Политиката на ЮКП е насочена към създаване на широк антифашистки народен фронт, който се разглежда като „истински съюз на пролетариата с масите на трудовото селячество и угнетените нации” [17]. Заедно с това в резолюцията на ЦК на ЮКП от март 1935 г. се препоръчва да се подобри работата на партията вътре в националноосвободителните движения на угнетените народности, защото от най-висшите до най-нисшите си инстанции тя изостава от събитията и революционното разположение на масите. На много места не съществуват изобщо партийни организации, а в Босна, Македония и Войводина те са слаби и слабо свързани с ЦК [18].

Със Сплитския пленум на Централния комитет (9—10 юни 1935 г.), който се провежда в хода на подготовката на VII конгрес на Коминтерна, Югославската комунистическа партия открито и целенасочено преминава към т. нар. нова линия, нова тактика по националния въпрос.

Пленумът подлага на критика дотогавашната национална политика на ЮКП и най-вече неуспеха за създаване на движение на националните революционери, което в Словения и Хърватско си остава движение на малочислени и изолирани групи, без каквото и да е влияние сред широките народни маси, а в Черна гора и Македония изобщо не се създават подобни движения [19]. Констатира се сектантство, препоръчване на изкуствен калъп, в т. ч. и там, където е трябвало да се работи с други форми. „Изтъквахме комунистически лозунги — четем по-нататък в протокола, — възклицания, искания там, където масите бяха разположени само за демократични и селски искания. Резултатът от всичко това: съвсем малко тесни групички и слабост на националнореволюционното движение.” [20]

В доклада на Благое Парович „За фронта на народната свобода” и в цялата документация на Пленума се прокарва становището, че фашизмът е главен враг не само на работническата класа, но и на всички демократични слоеве. Парович заявява, че против господствуващия режим „днес е целият народ, а не само работническата класа и хърватският, и сръбският, и словенският, и националните малцинства” [21]. Затова, добавя той, нашата революция по своя характер е народна революция.
 

17. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 346 (Резолюция на ЦК на ЮКП от март 1935 г.).

18. Пак там, с. 350.

19. АРПЈ, ф. КИ, 1935/316.

20. Пак там.

21. Пак там.

233

В доклада се препоръчва да бъдат създадени леви крила в партиите на покойния Радич, Корошец и др. Излиза се от предпоставката, че „борбата за национално освобождение не е комунизъм” и че „националреволюционерите не са комунисти, а съюзници”. Паралелно с това Б. Парович отбелязва, че „нац[ионалното] чувство не е чуждо на пролетариата и на неговия авангард”, поради което не е оправдан и националният нихилизъм. Масите вярват в Мачек и Корошец, затова трябва да се промени подходът и поведението по отношение на тях. Лошият тон, фразьорството и др. само откъсват, а не приближават ЮКП до трудовите слоеве. Налага се гъвкава тактика за спечелване ч на трудещите се в името на народния фронт. При това трябва да се излиза от непосредствените искания на обикновените хора, да се вземат техните лозунги като лозунги на движението, а не да им се налагат лозунги отгоре, които не са съобразени с най-близките и непосредствени искания на отрудените и национално угнетените. Така наред с максималните искания по отношение на националното освобождение се поставят и по-близки, частични задачи и цели като път към голямата и крайна цел. Заедно с това не се говори за създаване на независими Хърватско, Словения и Македония.

Пленумът не разглежда подробно отношенията между нациите в Югославия. Той засяга този въпрос само най-общо, но се забелязва промяна в третирането му. За пръв път сега ЮКП официално се отказва от становището за разпадане на Югославия, като смята, че югославската държава е необходима за общата борба на югославските народи, за тяхното съществуване и опазване. Това се прави в духа, както казва Парович, на теоретичното преориентиране на всички коминтерновски партии. Така се застава на позиции за опазване на версайска Югославия. В резолюцията на Пленума се подчертава ясно: „в никакъв случай да не се обуславя осъществяването на споразумение (с всички местни организации на селските и градските опозиционни партии — б. м., К. П.) с признаването на лозунгите за независими Хърватско, Словения, за съветска власт и т. н.” [22].

Като изтъкват отново правото на самоопределение до отделяне, югославските комунисти слагат ударението върху решаването на националния въпрос в рамките на югославската общност.

Не разпадането на Югославия, а отстраняването на велико-сръбската хегемония сега става ръководно съображение при осъществяването на национално равноправие на югославските на-
 

22. АРПJ, ф. КИ, 1935/316, с. 5; Историјски архив КПJ. Т. 2, с. 360.

234

роди. Това се вижда и от едно окръжно на ДК на ЮКП непосредствено след Пленума: „Ние продължаваме с цялата, .си сила борбата против режима на великосръбско угнетяване, за свобода и права на угнетените народи. Нашето становище, което намира израз в нашето основно искане — право на самоопределение чак до право на отделяне, ние не променяме. Но не бива да поставяме тежестта върху отделянето, а да подчертаваме, че всеки народ има право и трябва сам да реши своята съдба. Тежестта значи се поставя на правото на самоопределение. Точно затова изтъкваме искането за народни скупщини, съответно събори в Загреб, Любляна, Скопие, Цетина и Сараево, „чиито народни представители ще бъдат избрани при пълна свобода.” [23] С това за пръв път се набелязва структурата (национална и регионална) на федеративно преустроена Югославия.

На Сплитския пленум се разглежда и македонският въпрос.

Като представител на македонските комунисти участвува Мире Анастасов (Ристо).

Под влияние на коминтерновото решение за „македонска нация” той заявява, че „в Макед[ония] съществува нац[ионален] въпрос, както в Хърв[атско]”. Разликата е само в това, че „в Македония мак[едонските] нац[ионални] организации са напълно ликвидирани”. Преди ликвидирането на ВМРО в нея съществуват лява и дясна група. Но лявата няма никакво влияние сред народа, така че фактически „съществуваше само фашистката”, която напълно вече се е изложила и компрометирала пред масите. Понеже в Македония са невъзможни легални национални организации, тъй като „те са под по-голям натиск, отколкото комунистите”, М. Анастасов поставя въпроса, дали да се създават нелегални националнореволюционни организации, или да се работи чрез комунистическите легални форми. Той отбелязва, че поради малочислеността на градското население трябва да се организират селските маси. Нужни са легални селски организации паралелно с партийните ядки. Това се налага и от невъзможността да се създадат масови нелегални национални организации.

Набляга се върху привличането на младежта в комунистическото движение, за което обстановката е много благоприятна: соколските организации (освен в Куманово) никъде не са масови и не срещат сериозна подкрепа, в Македония няма и фашистки организации, които да тровят съзнанието на младежта. Студентската младеж, взета като цяло, е ориентирана наляво, поради
 

23. Цит. по Pregled. . ., p. 201.

235

което сред нея също може да се работи плодотворно [24]. Сръбският представител на Пленума (Младен) [*] категорично посочва, че става дума за „промяна на тактиката по макед[онския] национален въпрос”. Вътрешната македонска революционна организация (об.) съществува във Вардарска Македония до 1929 г. Сега ее поставя въпрос за нейното възобновяване, но ЮКП не може да го реши сама без БКП, ГКП и КИ, особено без БКП, която настоятелно иска възобновяването на ВМРО (об.) и в югославската част на Македония. Сръбският делегат се противопоставя на възстановяването на ВМРО (об.), защото тя не била отбелязала успех в предишното си съществуване и нейното възобновяване щяло да означава пилеене на силите. Делегатът на сръбските комунисти признава, че „македонците имат големи симпатии към България”, но това не „означава, че мак[едонските] фашисти имат над тях влияние” — като организация те не съществуват повече. Подобно на М. Анастасов и той предлага организиране на легални дружества на македонските селяни, примерно съюзна , селяните, отглеждащи тютюн, мак и пр.

Много важно е да се посочи, че в дискусиите на Сплитския пленум се настоява „лозунгът независима Македония” [25] да остане в програмата на ЮКП въпреки нейното преориентиране към опазване границите на Югославия. Пояснения за това в материалите на Пленума не се срещат, но то е продиктувано от явните антипатии на населението в Македония към каквато и да е Югославия, в т. ч. и социалистическа, и преустроена на федеративна основа. От друга страна, Коминтернът още не се е произнесъл, даже упорито отбягва да направи това, по съдбата на Македония. Като приема решение за отделна македонска нация, Коминтернът не сменя и лозунгите по отношение на Македония. Това е и една от причините за кризата в отношенията между ЮКП и БРП по време на Втората световна война. Трябва да се каже обаче, че до края на 30-те години ЮКП гледа на Македония като на област за съвместна дейност с БКП и не се решава да сведе македонския въпрос до чисто югославски, както прави това по време на Втората световна война.

В заключителното си слово Шмит (Благое Парович) призовава „да се води сметка за онова, което говорят мак[едонските] другари. Комунистите — казва той — трябва да бъдат по-внимателни при оценяване на влиянието на ВМРО”, защото „любовта спрямо България е любов за нац[ионална] свобода и отраже-
 

24. АРПЈ, ф. КИ, 1935/316—1.

*. Псевдоним.

25. АРПJ, ф. КИ, 1935/316—1, л. 15.

236

ние на полит[ическото] влияние на ВМРО”, която „политически не е ликвидирана” [*]. Нейните традиции са значителни. Не бива да се противопоставя и дейността на ВМРО (об.) на легалните селски организации. Тежестта на тези организации и тяхната борба за обединяване и включване в борбата на масите е необходима, но „борбата против нац[ионалното] угнетяване — и икономически, и политически, и културно” — е основна за Македония. Нужен е — казва Шмит, — и „нелегален апарат за разпространяване на макед[онска] литература.” Трябва да се знае обаче, че нелегална масова организация в Македония не е възможно да се създаде, защото там осъждат, „за комунизъм 10 години затвор, а за [участие] във ВМРО (обединена) пада главата” [26].

Като разглежда въпроса за създаването на комунистически партии, Пленумът записва в протокола си, че „същността на ЮКП си остава същата. Изменя се само тактиката, за да можем да се приближим по-лесно до широките маси на угнетените народи” [27]. Той решава да иска от Областния комитет на Хърватско, Областния комитет за Далмация и Областния комитет на Словения „да ускорят провеждането на решенията на IV общопартийна конференция за създаване на КП ца Хърватско и КП на Словения”, като учредителните им конгреси се „проведат в течение на следващите няколко месеца” [28].

Пленумът натоварва Б. Парович да напише мотивировка за създаването на такива партии в рамките на ЮКП. През юли— август в „Пролетер” се появява статия, която разглежда този проблем. В нея се прокарва идеята, че създаването на национални партии не означава „партийно цепене на Югославия”, нито пък, че се създава федеративна комунистическа партия. Югославската комунистическа партия си остава единна и основаваща се на принципа на демократическия централизъм. „Ние сме за свобода и право на самоопределение на угнетените народи, — пише авторът. — Но ние не искаме разпадане на Югославия на всяка цена. По този въпрос нашата цел е свобода, равноправие и братство на всички народи; право и свобода всеки народ сам да определя с кого и как ще създава своя държавна общност. Ако хърватите, словенците и другите народи, извоювали пълна свобода и право на самоопределение, свободно и без всякакво насилие или измама решат да останат в държавна общност (съюз,
 

*. В оригинала е нечетливо, но се подразбира. С това по същество Б. Парович се противопоставя на оценката на М. Анастасов.

26. АРПJ, ф. КИ, 1935/316—20.

27. Пак там, 1935/316.

28. Пак там.

237

федерация, автономия) със сръбския народ, ние не сме против това, както не сме и против отделянето, ако то е единственият път за освобождение на тези народи.” [29] По-нататък се обяснява, че „името КП на Югославия в никакъв случай не означава признаване на някаква несъществуваща „югославска” народност. То просто означава, че нашата партия работи на територията на една държава, която така се нарича” [30].

В споменатата статия се посочва и това, че много членове на ЮКП не са схванали „практическо-политическото значение” на задачата за основаване на такива партии, че самите те не са си изяснили много неща. Авторът поставя въпроса, защо не се създават комунистически партии и на другите народи в Югославия, и отговаря, че комунистическите партии на Хърватско и на Словения се създават, защото националните маси в Хърватско и Словения искат техните партии да носят имената на народността им. Целта на структурната промяна в ЮКП е да се засили интересът към работническото движение на национално угнетените маси. Същевременно се отбелязва, че комунистите в Югославия наред с националното зачитане, с борбата против нихилизма по националния въпрос ще водят борба против всички форми на хърватския и словенския национализъм.

Авторът на статията критикува искането на някои комунисти за федералистична реорганизация на ЮКП и утвърждава становището, че и занапред тя трябва да се основава на демократическия централизъм. Иначе би се изродила във федералистична, недееспособна секта, откъсната от общоюгославските пролетарски задачи [31].

Становищата на Сплитския пленум намират потвърждение в линията, която окончателно прокарва в международното комунистическо движение VII конгрес на КИ (25 юли—20 август 1935 г.). Задачата за сплотяване и обединяване на всички демократични, антифашистки сили се поставя с още по-голяма яснота и категоричност.

По време на Конгреса ЦК на ЮКП създава Инициативен комитет за изграждане на единна работническа партия на Югославия [32]. В обявената на 9 август платформа на фронта за народна свобода наред с другото има и искане „против национал-
 

29. Proleter, br. 7—8, juli—august 1935, p. 6.

30. Пак там.

31. Пак там.

32. По-подробно вж.  В о s i с, М. Aktivnost komunisticke partije Jugoslavije па stvaranju jedinstvene radnicke partije 1935 godine. — In: Istorija radnickog pokreta (Zbornik radova). Knj. 3. B., 1966, 127—170.

238

ното господство и поробване, за свободно свикване на хърватски и други национални събори, за премахване изкуствената подялба на държавата на бановини и свободно определяне от всеки народ на отношенията му с другите народи на Югославия” [33].

Около една седмица преди обявяване на платформата, на 1 август 1935 г., в Москва се събира Политбюро на ЦК на ЮКП и изработва резолюция за задачите на партията след VII конгрес на Коминтерна. На това съвещание се приема единофронтовска платформа и се начертават бъдещите задачи на фронта за народна свобода, главно в три направления: 1) премахване на шестоянуарския режим; 2) равноправие между народите на Югославия и 3) възпрепятствуване прехвърлянето на тежестта от кризата върху народа и подобряване икономическото положение на широките народни слоеве [34].

Самото поставяне на проблема за „равноправие на народите на Югославия” вече означава, че се има предвид тяхното оставане в общата държава. „Втората задача — се казва в резолюцията — означава, че антифашистката борба на масите трябва да унищожи националното неравноправие и да подкопае основите на великосръбската хегемония. Събарянето на военнофа-шистката диктатура трябва да доведе до осъществяване на основните искания на хърватския, словенския, македонския и другите потиснати народи и национални малцинства в Югославия.” [35] Югославските комунисти остават на своето становище, че само победоносната съветска революция може да осигури окончателно решение на националния въпрос и пълна свобода на угнетените народи. „Но това не означава, че комунистите предлагат каквото и да е отлагане на решението на националния въпрос до съзряването на световната революция” [36]. Комунистите не са и не могат да бъдат равнодушни спрямо националните чувства. Те настояват народите на Югославия свободно да решат своята съдба и призовават сръбския народ да подпомогне борбата на другите нации за равноправие, защото „народ, който угнетява други народи, не може да бъде свободен”.

На угнетените народи пък се разяснява, че националният въпрос не може да се реши с осланяне на други империалистически държави, а „само и единствено чрез националноосвободителна борба”.
 

33. Proleter, br. 1, februar 1936, 1—2.

34. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 369.

35. Пак там.

36. Пак там.

239

 Като остават верни на принципа за самоопределение на народите до отделяне, югославските комунисти „не се обявяват за отделяне” на хърватския народ от Югославия [37]. За да се получи съгласие на хърватите за оставане в Югославия, е нужно на първо време да се премахнат законите, които пречат на свободното развитие на несръбските народи: изкуственото деление на държавата на бановини; да се разреши свободно действие на всички хърватски, словенски, македонски и албански културно-просветни и други национални дружества и институции; да се изгонят от Хърватско и другите национално неравноправни области всички окупатори, колонизатори и носители на великосръбската хегемония; да се разреши издигането на хърватското и другите национални знамена, емблеми и др.; да се премахне неравноправието в данъчното облагане и разпределението на кредитите; да се въведе употребата на матерен език във всички държавни институции; военната служба да се отбива само в родния край; да се осъществява равноправие на всички народи при набиране на офицерски и друг кадър и пр.

Политбюро на ЦК на ЮКП настоява да се свикат чрез свободни избори народни скупщини на всеки народ в Югославия, на първо място, хърватски събор и после словенска, македонска, черногорска, босненска и войводинска народна скупщина, които суверенно да решават всички въпроси [38].

В решенията от 1 август като основна мисъл минават думите на Г. Димитров, казани на VII конгрес на Коминтерна, че комунистите не трябва да се ограничават само с голо призоваване на борба за пролетарска диктатура, а да намират и посочват такива лозунги и форми на борба, които произтичат от жизнените потребности на масите.

Както посочихме, Политбюро на ЦК на ЮКП заема ясно и категорично, без колебание положително отношение към Югославия като държавна общност. В някои материали около първоавгустовското съвещание и в съпроводителното писмо, с което се изпращат на партийните организации решенията му, още по-обстоятелствено се мотивира промяната в стратегията и тактиката на ЮКП. Посочва се, че непосредствено след Първата световна война и особено след 1928–1929 г. партията има друго становище— тя се бори за разпадане на Югославия. Но тогава блокът на версайските държави начело с Франция е насочен директно срещу Съветския съюз. Поради това поддържането на версайската система от държави означава поддръжка на силите, които подготвят война против първата социалистическа страна. При такава
 

37. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 369.

38. Пак там, с. 370.

240

обстановка лозунгът за разпадане на една брънка от тази система — версайска Югославия — е напълно правилен, а сега положението е друго. Франция и нейните съюзници са заинтересовани от запазването на мира. Немските и италианските фашисти искат ревизия на версаиските граници и подготвят нападение срещу СССР. А Франция е сключила със СССР пакт за взаимна помощ. Що се отнася до вътрешните условия — и те са така променени, че дори един Мачек иска категорично запазване на държавната общност при условие, че се даде свобода на хърватския народ [39].

В духа на VII конгрес на Коминтерна съвещанието от 1 август 1935 г. решава да се ускори и процесът на създаване на нови кадри в партията. Това се отнася както за кадрите, които ще работят в комунистическите партии на Хърватско и на Словения, така и за подбора на кадри за работа в хърватското, словенското, македонското и албанското националноосвободйтелно и селско движение [40].

Заедно с изработване на новата тактика по националния въпрос ЮКП обръща внимание на всички, които принадлежат към сръбската националност, че обединението на сърбите е единствено възможно в многонационална федеративна Югославия, иначе то не може да се осъществи и запази.

След VII конгрес на Коминтерна ЮКП насочва усилията си главно към изграждане на фронта за народна свобода и свързване с националните движения в съответните области. Важно място заема дейността за създаване на единна работническа партия, при чието изграждане ЮКП се сблъсква с големи трудности. Намеренията на комунистите са тази партия да влезе в опозиционния блок на равноправни начала с другите партии, но това не се приема от ръководствата на опозиционните партии, тъй като те се боят от засилване влиянието на ЮКП. Възникват недоразумения и между членовете на Инициативния комитет (комунисти, социалисти и социалдемократи). Социалдемократите и социалистите не се съгласяват на сътрудничество с комунистите. Най-острите противоречия между тях са по националния въпрос. Едните (социалдемократите) поддържат унитаризма, а другите (комунистите) — федерализма. В последна сметка се стига до прекъсване на преговорите.

Борбите между социалдемократи и комунисти по националния въпрос довеждат до съживяване на идеята за разпадане на Югославия особено сред по-старите кадри на ЮКП. Такива нот-
 

39. Вж.  L u k а с, D. Цит. съч., 295—296.

40. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 379.

241

ки се забелязват още в края на 1935 г., но до видим израз те стигат по време на Априлския пленум на ЦК през 1936 г., който е свикан във Виена и Прага от Горкич и съмишлениците му без знанието на Коминтерна. Провеждането на Априлския пленум се налага от противоречията и различията в Политбюро и в ЦК по оценката на политическото и положение и задачите на партията. Н о и този пленум не преодолява разногласията. Приема се във всяко отношение компромисна резолюция, която в някои пунктове е връщане назад и отстъпление от линията, установена през 1935 г.

В резолюцията се констатира, че водачите на сръбските опозиционни партии „най-решително се противопоставят на равноправието на македонския народ, докато отделни лидери на ХСП са готови да предоставят македонския народ и на по-нататъшно угнетяване и сърбизиране” [41]. Пленумът препоръчва като единствен изход от това положение разширяването и задълбочаването на народните борби „против великосръбските фашистки угнетители”. Само там се крие изходът и спасението за „хърватския, словенския, македонския и останалите потиснати народи, които стенат под ярема на великосръбската хегемония” [42].

Априлският пленум одобрява лозунга за създаване на антифашистки народен фронт и оценява като правилни указанията за образуване на правителството на народния фронт, в което би участвувала и ЮКП. С оглед на продължаването на такава политика и сега ЦК на ЮКП се обръща с предложение към всички нефашистки организации и групи — Хърватската селска партия, самостоятелните демократи, земеделците, демократите, социалдемократите, черногорските федералисти, привържениците на Словенската народна партия, на Югославянската мюсюлманска организация и др., за споразумение на следната база: 1) разпускане на фашистката Йевтичева скупщина и незабавно провеждане на избори при тайно, еднакво и пропорционално право на гласуване; 2) свобода на печата, словото, събранията й организацията; 3) пълна амнистия на политическите затворници; 4) увеличаване на работническите надници, помощ за безработните, намаляване данъците и пр.; 5) свобода и равноправие на всички народи в Югославия; 6) борба за мир и установяване на нормални отношения със СССР.

Пленумът не одобрява линията за непременно запазване на Югославия като държавна общност. „В желанието си да обедини най-широките маси в борбата против военнофашистката
 

41. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 384.

42. Пак там, с. 385.

242

диктатура — се казва в резолюцията — партията по националния въпрос правилно се съсредоточи върху борбата за самоопределение на народите. Тя правилно изтъкваше, че е възможно съвместно съществуване на хърватите, словенците и другите народи в една държава със сърбите при условие, че се премахне хегемонията на един народ над друг, че се осъществи демокрация и национално равноправие и се осигури свободно развитие на всеки народ. Обаче отделни другари в излагането на това становище допуснаха крупна политическа грешка, от която може да се извлече опасното заключение, че партията и работническата класа още днес, при режима на военно-фашистката диктатура и военно-фашистката хегемония, могат да се обявят за държавно единство на Югославия.” [43] Така ЦК на ЮКП отново свързва новата тактика по националния въпрос е премахването на тогавашния режим в Югославия. Това в голяма степен означава поддръжка на онези движения, които са за ликвидиране на югославската държавна общност и в крайна сметка — за отделяне, за отцепване. В същата резолюция се отбелязва, че „доколкото сред отделните народи съществуват тежнения за автономия и федерация, комунистите подпомагат и тези тежнения като крачка напред към пълното национално освобождение. За тази цел комунистите подкрепят искането за свикване на хърватски и други събори (скупщини — б. м., К. П.) и движението за автономия на Войводина и Черна гора [44]. За Македония не се казва нито дума. Тя като че не фигурира в югославската държавна общност. Така фактически Априлският пленум на ЦК на ЮКП отстъпва от новия курс, от новото становище по отношение на Югославия като държавно творение.

Недоволни от тези решения, младите кадри около Й. Б. Тито повдигат въпроса пред ИККИ, който не признава (отхвърля) решенията на Априлския пленум и дава указания да се свика през лятото на 1936 г. в Москва съвещание на югославските партийни ръководители [*].

Съвещанието в Москва оценява положително дейността на партията през 1935 г. и особено след VII конгрес на КИ. Същевременно то заостря вниманието върху допуснатите „сериозни грешки в тълкуването и провеждането на решенията на VII све-
 

43. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 390.

44. Пак там, с. 392.

*. При определяне месеца на провеждането на Съвещанието има различия. На едни места се сочи юни, а на други — август. В него участвуват М. Горкич, Б. Парович, Й. Б. Тито, Ф. Филипович, С. Цвиич, В. Чопич, Е. Кардел и др. (Pregled. . ., p. 219).

243

товен конгрес на КИ, както и по организационните въпроси” [45]. Ударът на Стоядиновичевото правителство върху партията (арестите от 1935–1936 г. и разбиването на много партийни организации) не е възпрян поради идейната и организационна недорасналост на партийното ръководство. В Политбюро се появяват разногласия, които застрашават партията от възобновяване на по-раншните борби между групите. Свикването на Априлския пленум без знанието на мнозинството членове и кандидат-членове на ЦК и без известяването на ИККИ е оценено като „грубо нарушаване на вътрешнопартийната демокрация и интернационална дисциплина”. Приема се, че Априлският пленум не само че не е поправил грубите грешки, но даже е заострил сектантските тенденции в провеждането на тактиката на единния народен фронт. Отправена е критика, че ЮКП не води никаква борба против дейността на хитлеристката агентура сред немците в Югославия и особено срещу организацията „Културбунд” [*]. Предвижда се в бъдеще партията да стане важен фактор във външната политика на Югославия. Тя трябва да покаже на всички народи в страната и особено на национално потиснатите, че хитлерофашизмът за тях означава сериозна опасност, най-тежко робство и унищожение. Затова трябва да се организира силно антихитлеристко движение в Югославия.

Московското съвещание на югославските комунисти анализира и грешките на ЮКП по националния въпрос, който играе огромна роля при специфичните югославски условия. Излиза се от постановката, че от правилното становище по националния въпрос зависи спечелването на широките народни маси за антифашисткия народен фронт.

До VII конгрес, се казва в резолюцията на Съвещанието, „ЮКП разбираше и пропагандираше лозунга за самоопределение, включително и отделяне, напълно по сектантски начин. Отделянето не се смяташе за право на потиснатите народи, а за безусловна потребност. За политичееко-териториална автономия на народите, които не желаят отделяне, не ставаше нито дума” [46]. Но промяната на международното положение през последните години — все по-нарастващата агресивност на фашистка Германия и на другите империалистически държави, както и тяхната настоятелност да използуват националните движения
 

45. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 395.

*. Фашистка организация на немското малцинство в буржоазна Югославия. Наименованието „Културен съюз” е само маска. Всъщност тя е политическа организация, която пренася и пропагандира хитлеристките идеи.

46. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 399.

244

в името на нова война и на своите завоевателни планове — подтиква ЮКП да промени своята тактика по националния въпрос, без обаче да изостави принципа за право на всеки народ на самоопределение до отделяне. ЮКП се обявява против разпадането на Югославия. Тя иска преустройството на държавата да се постигне по мирен път, върху основата на национално равноправие. Движението „за отделяне на угнетените народи би било от полза само на фашистките империалисти и на техните военни цели”. То ще хвърли страната във водовъртежа на война, ще постави „на зар съществуването на Югославия” и свободата, и независимостта на всички народи на Югославия [47]. Затова ЮКП трябва да разобличава като агенти на фашистките империалисти групите на Иван Михайлов и Павелич—Перчец, които демагогски се обявяват за независими Хърватско и Македония [48].

Съвещанието отхвърля и обвързването, което Априлският пленум прави на новата тактика по националния въпрос, с условието най-напред да се ликвидира днешният режим, което „всъщност означава продължаване на старата ориентация към отделяне...”

От становището на ЮКП за опазване на териториалната цялост съвсем не произтича, че тя поставя борбата против националното потисничеетво и безправие на заден план. Напротив, Съвещанието изказва недоволство от това, че в „един партиен документ, в точката, в която се говори за становището по националния въпрос, е направена грешка”, че на първо място се посочва нуждата от „опазване на днешните граници на Югославия”, а задачата за борба против националното поробване, против великосръбската хегемония, за свобода на потиснатите народи и задачата за борба против фашистките сили в Югославия, които тласкат страната към война, е оставена на заден план [49].

За да се пресече пътят на движенията за отделяне от Югославия, съвещанието в Москва предлага „свикване на Конституанта, която свободно и без преимущество на мнозинството ще реши всички въпроси, отнасящи се до взаимните отношения на различните националности вътре в една свободна демократична федеративна държава” [50].

Искането за Конституанта е конкретизирано по-късно във връзка с поведението на Вл. Мачек и Св. Прибичевич, които заявяват, че нито едно решение в Конституантата не може да се
 

47. Пак там.

48. Пак там.

49. Пак там.

50. Пак там, с. 400.

245

приеме, ако против него са мнозинството представители на отделните народи (те сочат само хървати, словенци и сърби). Като приема това условие, органът на ЮКП „Пролетер” обаче добавя: Смятаме, че същото условие трябва да важи и за македонците и черногорците, освен това смятаме, че и жителите на историческите области, каквито са Босна, Херцеговина и Войводина, също така имат права на свободно определяне на своите отношения и своето положение спрямо другите народи и спрямо държавната цялост.” [51] С това в партийния печат се чертаят вече контурите на федеративното устройство на страната. Не е отделено място само на. Косово и Метохия.

Новата тактика на ЮКП по националния въпрос си пробива път с борба и съпротива. И след лятното съвещание в Москва голяма част от по-старите кадри продължават да държат за стария лозунг, като смятат, че със заставането на позиции за опазване целостта на Югославия се нарушава Лениновият принцип за самоопределение до отделяне на нациите, че този принцип се свежда до самоопределение, но в определени държавни граници и че по такъв начин партията пречи на прилагането му в пълна и окончателна форма. При това невсякога и младите съчетават борбата за цялостна Югославия с борбата за национално равноправие. Обикновено се подценява второто, като се внушава на масите наложителната нужда от запазване на границите на държавата. Така различията и борбите по националния въпрос в ръководството на ЮКП остават и за в бъдеще.

За налагането на новия курс на партията важно значение има решението на Московското съвещание, по силата на което Организационният секретариат на ЦК на ЮКП начело с Тито преминава в страната и поема ръководството на партията в свои ръце [*].

В светлината на новата тактика по националния въпрос и новия курс на Коминтерна настъпват промени и по македонския въпрос. Веднага след VII конгрес в ИККИ се изработва проектодиректива [52] за работата на комунистическите партии в България, Югославия и Гърция по македонското националнореволюционно движение. В нея се подчертава, че това движение трябва да се гледа главно откъм единния антифашистки народен фронт. Посочва се, че борбата за овладяване на македонските маси и за
 

51. Proleter, br. 4–5 juli—august, 1936, p. 3.

*. Съвещанието избира ново Политбюро на ЦК в състав: Милан Горкич, Й. Б. Тито, Франьо Лескошек, Сретек Жуйович и Родолюб Чолакович. Организационният секретариат преминава в страната през декември 1936 г.

52. ЦПА, ф. 10, оп. 1, а. е. 79.

246

тяхното въвличане в антифашисткия фронт става още по-необходима във връзка с активизирането на хитлеристката пропаганда на Балканите и тесните връзки, установени между ВМРО (Иван Михайлов) и хитлеристите. В проектодирективата са нахвърлени и конкретните задачи на всяка от трите комунистически партии. На ЮКП се поставя задача да излезе във Вардарска Македония с конкретна платформа за привличане на македонските маси към антифашисткия единен фронт. „В тази платформа — се казва в проектодирективата — искането за национално равноправие на македонците, за свобода на езика, за национални училища и пр. трябва да заеме първо място” [53].

Понеже в Македония няма „никакви организационни опорни пунктове”, нужно е в процеса на кампанията за създаването на антифашистки единен фронт да се образуват такива фронтове под формата на селски комитети за борба. За целта партията може да използува и съществуващите икономически, културни, спортни и други легални организации, като включва и учениците и студентите.

Дава се препоръка за възстановяване на съществуващите от по-рано групи на ВМРО (об.), които поради сектантската постановка по националния въпрос са се самоликвидирали. От тези групи да се създаде „най-активен фактор в борбата за единен фронт” [54]. Около платформата за единен фронт в Македония трябва да се разгори борба на македонските маси за национално освобождение и за създаване на националнореволюционно движение и масова националнореволюционна организация в лицето на ВМРО (об.). „Не бива да се забравя — се казва по-нататък в проектодирективата, — че Югославска Македония е главната база на македонското националноосвободително движение и че в тази част има всички обективни условия за масово разгръщане на това движение.” [55]

За съгласуване работата на ВМРО (об.) в трите части на Македония се препоръчва създаването на политически и организационен център вътре в страните и издаването на централен вестник на „македонски език” [56].

Българската комунистическа партия се задължава да окаже всестранна поддръжка на ВМРО (об.) в изграждането на общо-македонски национален революционен фронт, за борба против
 

53. Пак там, л. 3.

54. Пак там. (Документът е на руски език.).

55. Пак там, л. 4.

56. Пак там. Тази задача не се осъществява.

247

националния гнет и за самоопределение на Македония [57]. Поставя се пред трите комунистически партии и задачата за подготовка на кадри, способни да проведат тази линия в македонското движение.

Но през следващата 1936 г. ИККИ се ориентира към безболезнено, бавно и непринудено закриване на ВМРО (об.) и в трите части на Македония и изземване на нейните функции от класовото движение. Съображенията за това не са напълно известни, нито пък са ни необходими в това изследване. Що се отнася до Вардарска Македония, там ВМРО (об.) от 1929 г. престава да съществува. Югославската комунистическа партия не прави опити да възстанови нейните групи и след получаване на посочената проектодиректива. Тя се насочва към изграждане на т. нар. македонско народно движение (МАНАПО) [*] като израз на конкретизация при условията на Македония на платформата за изграждане на фронт на народната свобода.

Създаването на МАНАПО е резултат на идеята за изграждане на народен фронт преди всичко в рамките на всеки народ поотделно. По този път ЮКП цели да постигне и повишаване на своето влияние сред антифашистките и демократични среди във всяка национална и исторически обособена област на Югославия.

Инициативата за изграждане на МАНАПО принадлежи на ЮКП, а нейното реализиране — главно на студентите комунисти от дружество „Вардар” [**]. В основата на това движение заляга националната програма на ЮКП и най-вече исторически необоснованото становище, че македонците в Югославия представляват отделна националност. Като най-близка задача МАНАПО си поставя извоюването на свобода „за македонския народ” в общност с другите народи на Югославия [58].

Следвайки новия курс и тактика по националния въпрос, МАНАПО не свързва решаването на македонския въпрос с разпадането на Югославия и със създаването на федерация на ра-ботническо-селски републики на Балканите. Принципът за самоопределение на Вардарска Македония се иска да се приложи в рамките на югославската държава. А това означава Югославия
 

57. Пак там, л. 2.

*. От сърбо-хърватското „Македонски народен покрет”.

**. През 1935 г. македонските студенти в Загреб основават дружество „Вардар”, а в 1936 г. същото правят и студентите в Белградския университет. В дружеството членуват и студенти с ясно запазено българско национално съзнание.

58. М и љ о в с к и, К. Македонското прашање во националната програма на КПЈ (1919–1937), с. 140.

248

да се преобразува на демократична основа. С останалите две части на Македония МАНАПО не се занимава.

Идейната платформа на МАНАПО е изработена през пролетта на 1936 г. на събрание на македонските студенти в Загреб. Тогава се приема политическа декларация, в.която се посочват основните идеи на движението, а след това тя се праща на студентите в Белградския университет. Започва определяне за или против декларацията. Следователно МАНАПО не е резултат на обективните процеси в Македония, а на влиянието на формиращата се интелигенция във висшите учебни заведения на Загреб и Белград. То е резултат на спуснатата директива от ЦК на ЮКП. Без оглед на това и без оглед на факта, че МАНАПО не се разраства в повсеместно движение, в антифашистки македонски народен фронт в Югославия, то има значение за политическата обстановка и особено за бъдещите борби в Македония.

Не може да се отрече, че МАНАПО, като действува полулегално и използува всички възможности за борба, повдига политическия дух във Вардарска Македония. То прави опит да преговаря с водачите на сдружената опозиция в Скопие в името на образуване на народен фронт. Прави опит да преговаря и с левицата на Земеделската партия начело с Драголюб Иованович, а отива и на разговори с водача на ХСП — В. Мачек. Но нито една от опозиционните партии не приема платформата на МАНАПО и най-вече искането за признаване на отделна македонска нация и за нейното равноправие в рамките на една югославска федерация.

Неуспешни са и опитите на хората от МАНАПО да се свържат със сдружената опозиция по време на парламентарните избори през 1935 г., на общинските избори през 1936 г. и отново на парламентарните избори през декември 1936 г. Преговори се водят едновременно с опозицията и в Белград, и в Загреб. Сръбските опозиционни партии по посочените вече причини отказват сътрудничество, а Мачек по вътрешнополитически съображения внушава на представителите на МАНАПО да се свържат с някоя от сръбските буржоазни партии.

Макар да не успява да се издигне до степента на народен фронтг на антифашистко народно движение, МАНАПО с общодемократичните принципи, върху които се основава, с желанието си да се превърне във фронт на народната свобода, обединяващ силите против диктатурата, реакцията и фашизма предоставя възможност за влизане в него и на дейци на бившата ВМРО, на участниците в Македонската младежка тайна революционна организа-

249

ция, които са известни под името „българи националисти” (групата Чкатров—Гюзелев).

На базата на обща борба против великосръбската буржоазно-фашистка диктатура се създава възможност за приемане в МАНАПО на тези дейци, които обаче в никакъв случай не приемат решението на Коминтерна за „македонска нация”. Групата на Чкатров — Гюзелев по това време поддържа контакти и със сдружената опозиция с искане за автономия на Вардарска Македония в рамките на Югославия. Но автономията не е нейната крайна цел. Автономията се приема, от една страна, като средство за компрометиране на великосръбската буржоазия, “която не позволява да се говори за каквато и да е автономия, и от друга страна — да се запази българщината в Македония. Тяхната крайна цел е независима Македония като етап за присъединяване към България [59]. С лозунга за автономия на Вардарска Македония в Югославия групата на Чкатров—Гюзелев се противопоставя и на комунистите, които от Сплитския пленум насам много усилено разпространяват становището, че е възможно в самата Югославия да се реши македонският въпрос. Но по съображения от тактически характер тази група се присъединява към МАНАПО. Разбира се, тя смята, че в подходящ момент ще съумее да насочи цялото движение към заставане на открита позиция, че македонците са българи и оттам да се търси решение на македонския въпрос чрез федерация (югославска или балканска), автономия, независимост и пр.

Тук трябва да се каже, че за оставането на Македония в Югославия са само малка част от комунистите, които се подчиняват на директивите на ЦК на ЮКП. Другата част от комунистите са за отделяне на Македония от Югославия. Мнозинството от .левицата в МАНАПО, които не са комунисти, издигат също искане за „независима Македония”. Между групата на Чкатров— Гюзелев и левицата съществува търпимост. Това се вижда от писмото на тази група, изпратено в средата на 1940 г. до София. В него между другото се казва: „В Македония има и левичарска агитация, която е доста силна и събира в своите редове по-млади елементи. Гнездото е във Велес, Куманово и Прилеп. Не се преследваме с левичарите, а се допълваме. Левичарите са големи противници на сърбите и пледират за самостойна Македония,
 

59. Ф и д а н о в а, С. Улогата на КПЈ во повразувањето борбата на работническата класа со национално-ослободителното движење на македонскиот народ од 1935–1941 г. — В: Годишен зборник на философскиот факултет на университетот во Скопје, кн. 23, 1971, 107—131.

250

за която сме и ние. Така както водят борбата левичарите, не ни пречат в нашата агитация, а повече я засилват. . .” [60]

Групата на Чкатров—Гюзелев установява единодействие и с други среди в МАНАПО по време на парламентарните избори през 1938 г., при преговорите със сдружената опозиция и ХСП и при определянето на кандидати за самостоятелната листа.

За да спрат повишената активност на демократичните сили в Македония, сръбските власти повеждат през 1937 г. в Скопие акция за създаване на културна лига. Надига се вой за „изгубените национални сръбски идеали” и „изгубеното национално дело” в Македония. Плод на тази акция е появата на сп. „Луч” [*]. Издаването на списанието има за цел да обедини представителите на буржоазията в Македония от всички течения и национални групи и да попречи на опитите за консолидиране на македонското освободително движение.

Новият курс по националния въпрос фактически снема лозунгите за обединена и независима Македония и за обединена и свободна Словения, макар че формално те остават и занапред. На тях вече не се отрежда даже пропагандна роля, те фигурират само като „израз за окончателно решение” на словенския и македонския въпрос. На преден план се поставя искането за „равноправие на македонците в Югославия”. За другите две части на Македония не се говори. Те остават в обсега на дейност на БКП и ГКП.

След 1938/1939 г. МАНАПО изчезва, като част от кадрите му се вливат в комунистическата партия. Бързото му слизане от сцената на политическия живот в Македония показва, че то няма сериозна социална база. Единствената по-организирана сила в Македония остават комунистите, чийто брой възлиза на около 100 души (1935 г.). Но през 1937 г. властта арестува част от тях и от ръководителите на МАНАПО. С това по същество прогре-
 

60. Пак там, с. 116.

*. Това не е единственият случай на такива опити на сръбската буржоазия. Още на 11. I. 1931 г. в Македония се създава Организация на югославската младеж от Вардарска бановина (ОЮМВБ), чиято програма е интегрална Югославия с един югославски народ. С това се цели обединяването на македонската интелигенция, която е разединена политически, идейно и национално. Шестоянуарската диктатура дори включва в тази организация и част от интелигентите от Македонската младежка тайна революционна организация, които в 1931 г., без да е изтекъл срокът на присъдите им, са освободени. За целта се подхвърля и лозунгът Югославия — от Адриатическо до Черно море. Но скоро те напускат ОЮМВБ, която през 1934 г. променя името си в „Югославско възраждане”, а през 1936 г. фактически престава да съществува. От редовете на младежта в „Югославско възраждане” през 1937 г. се създава сп. „Луч” (Пак там, с. 122).

251

сивното движение се обезглавява. През 1938 г. Й. Б. Тито пише до ИККИ: „Партията има областни ръководства във всички области, освен в Македония.” [61] По това време вече са създадени комунистически партии в Словения (април 1937 г.) и в Хърватско (август с. г.), в които функционират и съответни централни комитети.

По това време сред македонските комунисти се забелязва апатия и известно безразличие в резултат на умората и на очертаващата се безперспективност за разрешаване на македонския въпрос. Вярата в освободителната мисия на България започва да намалява осезателно. За това спомага както договорът за „вечно приятелство”, сключен в началото на 1937 г., така и дезинтересираността на БКП към населението във Вардарска Македония след решението на Коминтерна за „македонска нация”. Такава умора, отчаяние и безпътица се чувствува и сред участниците в прогресивното македонско движение в България. Липсва идейна яснота, не е изкристализирана докрай и оформена новата платформа. Съществува колебание и раздвоение по въпроса за близките, минималните, и крайните, максималните искания в решаването на македонския въпрос.

Опит за активизиране на комунистическото движение прави Изпълнителният комитет на Коминтерна, който през март 1937 г. с участието на най-видните представители на балканското комунистическо движение (в т. ч. В. Коларов и Вл. Поптомов) подготвя нова проектодиректива за задачите на македонското движение [62]. В нея се подчертава, че успехите на народния фронт във Франция, растящото движение за народен фронт на Балканите извиква нов подем в националноосвободителните движения. Същевременно хитлеристката пропаганда за ревизия на договорите иска да спечели тези движения и по-конкретно македонското. На балканските комунистически партии се поставя задачата да подпомагат македонското революционно освободително движение, за да може то да се развие в масово народнодемократично и да се включи в народния фронт.

За да решат тези задачи, комунистическите партии трябва да ликвидират остатъците от сектантското отношение към македонското движение. „Опитът от последните години — се казва в проектодирективата — показва, че съществуването на единна македонска националреволюционна организация за трите части
 

61. АРПJ, ф. КИ, 1938/32 (дата на документа 17. IX. 1938 г.).

62. ЦПА, ф. 10, оп. 1, а. е. 85, л. 1—6. (Документът е с дата 20. III. 1937 г. и е на руски ез.).

252

на Македония е нецелесъобразно.” [63] Това потвърждава както примерът с националистичната ВМРО (Иван Михайлов), така и с ВМРО (об.). Условията в трите части на Македония в икономическо и социално-политическо отношение стават все по-различни. Затова „конкретните национални искания и организационни форми за борба на македонските маси в трите части на Македония започват все повече да се диференцират” [64].

Комунистическите партии в Югославия, Гърция и България са обвинени в липса на гъвкавост при издигане на политически лозунги по македонското движение. Лозунгът за независима и обединена Македония се смята за неподходящ на дадения етап: „Единна и независима Македония — четем в проектодирективата — е политическият идеал на целия македонски народ, към който той през всичкото време се е стремял и който произтича от неговото право на национално самоопределение чак до отделяне. Но да се говори и пише днес, при сегашното вътрешно и международно положение, за „независима Македония” като за актуална задача на македонското нац[ионално]освоб[одително] движение е нецелесъобразно. Това отчуждава от македонското националноосвободително движение немалко демократични и прогресивни сили вътре и вън от балканските страни, които биха могли да съчувствуват и даже да бъдат съюзници на македонските маси в борбата за разширение на техните права и свободи по пътя на демократизацията на държавите.” [65] Изказва се опасение, че лозунгът за обединена и независима Македония може да отблъсне македонското движение от движението за народен фронт в балканските страни и по такъв начин то да налее вода във воденицата на немския и италианския фашизъм.

Според проектодирективата на дадения етап македонското движение трябва да си постави за задача, като се опира на движението за народен фронт в балканските страни, да „извоюва елементарни национални, политически и икономически права и свободи за македонските народни маси”. При създадените условия това е „единствената правилна постановка, отговаряща на интересите на македонското освободително движение” [66].

За целта ВМРО (об.), където още съществува (в България и в Гърция например), трябва да пренесе цялата си дейност в масовите организации. Югославската комунистическа партия пък
 

63. Пак там, л. 2.

64. Пак там.

65. Пак там, л. 1—6 (Документът е с дата 20. III. 1937 г. и е на руски ез.).

66. Пак там, л. 3.

253

трябва да подпомогне движението на македонските студенти (главно в Белградския и Загребския университет), за да се „развие и укрепне като народнодемократично движение на македонските маси”, да се бори за своето легализиране и включване в общото движение на народния антифашистки фронт в Югославия [67].

Най-близката задача на македонското движение се определя в създаването на здрави опорни пунктове в Македония и разгръщане на масова работа в съществуващите културно-просветни, спортни, икономически и други легални организации, а също и в групите на лявото крило на Земеделския съюз, възглавявано от Драголюб Йованович.

Непосредствените политически задачи на македонското движение в Югославия проектодирективата свежда до „борба за елементарни националнокултурни, училищни и езикови права и свободи, за национално равноправие”. На този етап „лозунгът за политическа автономия на Македония в рамките на федеративната демократическа държава — четем в директивата — може да има само пропаганден характер” [68].

С проектодирективата Изпълнителният комитет на Комунистическия интернационал съветва ЮКП „да се въздържа от открито вмешателство в македонското движение, от командуване или налагане на политически и тактически постановки, несъвместими с широкия национален характер на това движение” [69].

Ето така в продължение на три години се подготвят условията и се налага новият курс по националния въпрос в ЮКП, койтв се изразява в напускане на позициите за разпадане на Югославия, в защита на нейната цялост и борба за преустройство на държавата на демократична основа при равноправие на националистите. „Новият курс” отбягва да разглежда цялостно македонския въпрос. Той чертае място в Югославската федерация само за Вардарска, но не и за Пиринска и Егейска Македония. Той не се занимава и с въпроса за националността на населението в частите от Македония, принадлежащи към България и Гърция.
 

67. ЦПА, ф. 10, оп. 1, а. е. 85, л. 5 (Документът е с дата 20. III. 1937 г. и е на руски ез.).

68. Пак там, л. 6.

69. Пак там, л. 5.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]