Македонският въпрос в буржоазна Югославия 1918-1941
К. Палешутски
 

II. БОРБИ ЗА НАЦИОНАЛНО ОСВОБОЖДЕНИЕ
 

4. ДВИЖЕНИЕ ПРОТИВ РАЗДЕЛЯНЕТО НА МАКЕДОНИЯ И НЕЙНОТО НОВО ПОРОБВАНЕ

Образуването на буржоазна Югославия се съпътствува с борба на революционните сили от Македония против нейното включване в общата държава. Тази борба добива особена сила в края на Първата световна война, когато Австро-Унгария се разпада и създаването на югославската държава навлиза в своята решаваща фаза. Поради това, че във Вардарска Македония цари жесток режим на сръбска реокупация, борбата за целостта на Македония, за нейната независимост повеждат македонските емигранти и студенти в балканските и в някои от западноевропейските страни. В това движение подчертана активност проявяват лицата от Вардарска Македония. Те са водещи и сред емиграцията в България и в Румъния, и в Турция, и в Швейцария.

Македонската емиграция започва да става особено активна след капитулацията на България на 29 септември 1918 г., която предвещава разделяне на Македония и осуетяване завръщането на бежанците и емигрантите по родните им места. При липсата на друга перспектива македонските българи, а и другите народности отново подемат знамето на автономията и независимостта.

Сигнал за началото на борбата за независимост на Македония дават серчани като най-лява група от бившата ВМРО. През ноември 1918 г. те излизат с декларация [1] по разрешението на македонския въпрос, в която решително се обявяват против дележническите и присъединстките стремежи по отношение на Македония. На мястото на балканския национализъм, на стремежа за завладяване чужди земи и народи и господство над тях те издигат „старото знаме на македонската автономия, знаме на балканския сговор и на бъдещото балканско братство” [2]. Серчани искат Македония да се възстанови върху нейните географски граници, а за база да послужат Солун, Вардарската долина, Скопие и Битоля, които да имат „своя естествен географски и стопанско-икономически хинтерланд” [3]. В декларацията си те сочат, че териториалното обо-
 

1. Идейните основи на ВМРО (обединена), 1927, с. 55-56; [Д и м о  X а д ж и д и м о в]. Назад към автономията. С., 1919, с. 3.

2. Идейните основи на ВМРО (обединена), 1927, с. 55.

3. Пак там.

78

собяване на Македония не е акт на вражда към свободните балкански народи, нито пък „насилствено и сепаративно нащърбяване на тяхната територия” [4], защото Македония ще се възстанови като закръглена географска единица и ще представлява „солидарно вложен капитал” на тия народи, което единствено ще ги сплоти „за живот и мир, искрено сътрудничество и честита бъднина”. [5]

Серчани възлагат голяма надежда на Македония за омиротворяването на Балканите. До голяма степен те даже фетишизират ролята на автономна Македония и я считат за стожер на бъдещата Балканска федерация. Според тях от Македония и около нея ще произлезе идеята за федериране на балканските народи.

Изхождайки от многонационалността на населението, серчани предлагат в Македония да се учреди управление „по образеца на Швейцарската федеративна република, при пълна и еднаква свобода за всички националности в просветно, черковно, политическо и културно-икономическо отношение”. [6]

В резултат на няколко срещи между серчани и най-активните революционни дейци от Вардарска Македония на 9 март 1919 г. се появява и един апел [7] към македонското население и македонската емиграция.
 

4. Пак там, с. 56.

5. Пак там.

6. Идейните основи на ВМРО (обединена), 1927, с. 56.

7. Апелът е подписан от:
Г ь о р ч е  П е т р о в — един от основателите на ВМРО, бивш член на ЦК на ВМРО и дългогодишен представител на организацията в чужбина, един от идеолозите на македонското революционно-освободително дви жение. Дотогава той действува главно в Битолски и Скопски революционни окръг и по-малко в Солунски;
П е т ъ р  А ц е в, известен македонски революционер, работил в Битолски окръг, а като емигрант в България е председател на д-во „Илинден” в Пловдив;
Т у ш е  Д е л и и в а н о в, един от основателите на ВМРО, неин дългогодишен ръководител в Кукуш (Солунски окръг) и Щип (Скопски окръг) и дългогодишен представител на организацията в чужбина;
М и х а и л  Г е р д ж и к о в, деец в Западна Македония и Одринско, главен ръководител на въстанието в Одринско в 1903 г.;
Т а с к о  С п а с о в  С е р с к и, дългогодишен серски войвода и член на Серския окръжен комитет;
А н а с т а с  Л о з а н ч е в, дългогодишен революционер в Битолски окръг и член на ръководното тяло по време на Илинденското въстание;
Д и м о  Х а д ж и д и м о в, теоретик и идеолог на македонското освободително движение;
Д и м и т ъ р  И к о н о м о в, дългогодишен ръководител на ВМРО в Неврокопска околия и член на Серския окръжен революционен комитет;
Х р и с т о  Я н к о в, дългогодишен член на Солунския окръжен революционен комитет;
К р ъ с т ь о  Л ь о н д е в, дългогодишен войвода в Битолски окръг;
Н и к о л а  П у ш к а р о в, войвода, член на Скопския революционен комитет;
Ч у д о м и р  К а н т а р д ж и е в, дългогодишен член на Серския окръжен революционен комитет;
Р и з о  Р и з о в, ръководител на ВМРО в Скопски окръг;
Г е о р г и  С к р и ж о в с к и, дългогодишен революционер в Серски окръг;

79

в които изцяло залягат идеите на серчани, заложени в декларацията им. Прави се и преценка на дейността на Изпълнителния комитет на македонските братства в България. Подчертава се, че той се е заел да организира противопоставяне на прогресивните дейци в македонското освободително движение, че на Изпълнителния комитет в никакъв случай не може да се признае „призванието, което си приписва — да изразява желанията, тежненията и чувствата на македонската емиграция в България и ония на македонското население” [8], защото той не е нищо друго освен едно „съчинено представителство на Македония без връзка с нея, задачата на което е да разединява емиграцията в България и да й приписва желания, каквито тя в грамадната си част няма”. [9]

С апела македонските революционери приканват цялата емиграция и населението на Македония да се наредят под знамето за истинска автономия на Македония. Подписалите апела заявяват, че те и цялото македонско население без разлика на народност и вяра имат твърдото и съзнателно желание тяхната страна да се запази цяла и неделима като самостоятелна политическа единица на Балканите в нейните естествени географски граници. Населението на Македония е съгласно да подчертае своя неотклонен стремеж да живее свободно и независимо от никого и чрез провеждането на плебисцит (при отстраняването на заинтересованите администрации и пропаганди). На независима Македония да се даде самоуправление „при пълно равенство и еднакви права на всички народности, без разлика на численост и при отсъствието на всякакви духовни или политически институции, които биха дали предимство на която и да е от тях или биха възбудили подозрения и опасения за зараждането на сепаративни тежнения и аспирации” [10].

Македонските дейци изтъкват, че е необходимо самостоятелна Македония „да се сдобие със солидни международни гаранции за своя постоянен неутралитет и да бъде под международна закрила срещу всякакви завоевателни стремежи отвън” [11].

Автономията (независимостта) се иска по географски, икономически и етнографски съображения. Поради географското си разположе-
 

П е т ъ р  П о п а р с о в, един от основателите на ВМРО;
П а в е л  Х р и с т о в, дългогодишен войвода и активен участник в Илинденското въстание, член на Битолския окръжен революционен комитет;
Л у к а  Д ж е р о в, дългогодишен деятел и ръководител на ВМРО в Скопски окръг;
М и ш о  Ш к а р т о в, активен революционер в Струмишки революционен окръг и др. (вж. Изменниците на македонското дело. Прага, 1926, с. 21—22).

8. Идейните основи на ВМРО (обединена), 1927, с. 59.

9. Пак там.

10. Идейните основи на ВМРО (обединена), 1927, с. 62.

11. Пак там.

80

ние Македония може да има цена само ако е цяла, ако е обединена. Всяко разпокъсване води до загубване на нейните географски изгоди. Освен това икономическото положение на Македония, затворена от север и запад с планини, зависи твърде много от това, дали тя ще бъде отделна единица, тъй като нейният естествен излаз и търговски отношения трябва да стават чрез Егейско море. Ето защо разпокъсването и ще доведе до нарушаване на нейния нормален икономически живот.

Що се отнася до етнографските причини, поради които се иска автономна Македония, в апела се прокарва като изходно начало обстоятелството, че Македония е населена с няколко националности (макар българите да са най-много), които отдавна са „кристализирали в националната си физиономия” [12], т. е. отдавна са се оформили и затова никоя от тях не желае чуждо политическо владичество, нито пък разчленение на Македония, защото от това ще страдат икономическите интереси на цялото македонско население. Подписалите апела, пък и всички други известни македонски революционери са чужди на теорията на Й. Цвийч, че македонското славянско население е без ясно оформено национално съзнание.

Наскоро на базата на принципите, залегнали в декларацията и в апела, се образува Временно представителство на обединената бивша ВМРО, в което влизат Г. Петров, Д. Хаджидимов, Т. Серски, М. Герджиков, П. Ацев и П. Христов. То не претендира за постоянство, защото не е получило мандат от народните маси или поне от емиграцията в България. Това най-добре личи от неговото име. Замислено е като временно тяло, което в навечерието и по време на Парижката конференция трябва да отстоява решението на македонския въпрос чрез създаването на независима македонска държава, която да гарантира свобода за българската национална група в тази област.

На 25 ноември 1918 г. Временното представителство изпраща в Париж с редовно пълномощно Пол Кристов, главен викарий на българските униати, да участвува в дебатите около сключването на мира и да настоява за независима Македония. [13] Искането на Временното представителство за самостоятелна Македония не се обосновава само с икономически, политически и етнографски причини. То донякъде разчита и на Уйлсъновата декларация за правото на народите на независимост и свобода и особено на разгорилата се през пролетта на 1918 г. пропагандна борба между Централните сили и Антантата по македонския въпрос. Антанта-та (Франция и Англия) след излизането на Русия от военния блок през
 

12. Идейните основи на ВМРО (обединена), 1927, с. 63.

13. Бюлетин на Временното представителство на обединената бивша Вътрешна македонска революционна организация, № 3, 23. V. 1919 г.

81

1917 г. се стреми с всички сили да разклати позициите на Централните сили в Европа и на Балканите. За тази цел съглашенската дипломация прави сериозни опити да привлече България, като й предлага македонският въпрос да се реши на базата на автономия на Македония под общата защита на силите на Съглашението, при осигуряване пълни права на всички националности и забрана на каквато и да е пропаганда, идеща от официалните балкански държави. [14] Продължавайки тази линия, генерал Кретиен [15] и Джеймс Баучер [16] дават известна надежда на Пол Христов за създаване на самостойна Македония. [17] В писмото си от 9 април 1919 г., стигнало едва след три седмици до Временното представителство, Пол Кристов пише: „Но едно нещо е явно: автономията, която никой не приемаше, започна да се обмисля сериозно в американските кръгове.” [18] Същевременно П. Кристов изпраща на Временното представителство и проекта за устройството на Македония, изработен от Баучер, в който той се застъпва за автономна Македония с център Солун или ако това е невъзможно, то поне с гр. Кавала. Баучер е склонен да се дадат на Гърция Солун, Халкидическият полуостров и Караферия поради невъзможността на конференцията да се пребори с подкрепата, която Франция оказва на Гърция по македонския въпрос. В проекта се предвижда през ранните години от своето съществуване автономна Македония да бъде под протектората на една от Великите сили, за предпочитане Америка. [19]

Дружествата на намерилите подслон в България бежанци, без да се отказват от искането за независима (автономна) Македония, поставят на преден план желанието да свържат „каузата на македонските българи с оная на България” [20]. Свикването, на събор на бившите македонски братства се възлага на председателя на Изпълнителния комитет генерал Протогеров. [21]
 

14. W i c k h a m  S t e e d,  H e n r y. Mes souvenirs 1914-1922. Paris, 1927, p. 215-216.

15. Французин, комендант на съглашенските войски, които окупират България и Македония след капитулацията на България на 29. IX. 1918 г.

16. Англичанин, работил около 30 години по македонския въпрос. Стои на позиции, че славянското население на Македония е с българско национално съзнание.

17. Бюлетин ..., бр. 3, 23. V. 1919 г.

18. Пак там, с. 1.

*. Автономията сега се изпълва с ново съдържание, което е равнозначно на независима Македония.

19. Бюлетин ..., бр. 3, 23. V. 1919, с. 2-3.

20. ЦПА, ф. 351, оп. 1, а. е. 301.

21. Кои са самозванците? (едно обяснение на Изпълнителния комитет на македонските братства). С., 20. V. 1919 г., с. 5.

82

На 22 ноември 1918 г. става първото заседание на делегатите на братствата. Този събор е провъзгласен за учредителен. В него участвуват само 22 братства с по двама делегати [22] изключително от столицата, но без да са избирани. Генерал Протогеров заявява, че се оттегля от Изпълнителния комитет и не желае да бъде включен в новата кандидатска листа. [23] В заседанието си на 24 ноември 1918 г. учредителният събор приема следната резолюция: „Делегатите на братствата, изказвайки несъмнената воля на българското население в Македония, дават на Изпълнителния комитет повелителния мандат да се ръководи в своята дейност от следните две начала: 1. Неделимост на Македония, 2. Нейното присъединяване към България.” [24] Те заявяват също, че ако не може Македония да се обедини с България, по-добре е тя да стане независима (автономна) държава, но не и да се дели между България, Сърбия и Гърция. [25] Става ясно, че независимостта на Македония се иска в краен случай, и то защото делегатите смятат, че такава една Македония ще може при други, по-благоприятни обстоятелства да се присъедини към България. Основната директива на събора е Изпълнителният комитет да работи с всички сили за присъединяването на Македония към България.

В състава на новия Изпълнителен комитет са избрани лица от десницата в македонското освободително движение — почти всички интелектуалци и в същото време представители на забогатялата част от емиграцията и бежанците в България. [26] От общо седем души пет са от Вардарска Македония. Изпълнителният комитет се заема с подготвянето на мемоар до конференцията в Париж, чрез който да се изтъкне „несъмнената воля на българското болшинство в Македония” тя да бъде присъединена цяла към България. Но понеже работата по техническото оформяне на мемоара върви доста бавно, в началото на януари 1919 г. комитетът решава да подготви и поднесе на съглашенските военни мисии и управляващия американската легация „за препращане по принадлежност един кратък предварителен мемоар” [27]. На 1 март 1919 г. Т. Александров и Ал. Протогеров връчват като задгранични представители на ВМРО изложение до председателя на Парижката мирна конференция,
 

22. Пак там, с. 6

23. Пак там.

24. Кои са самозванците? (едно обяснение на Изпълнителния комитет на македонските братства). С., 20. V. 1919 г., с. 7.

25. Пак там. 26

26. В него влизат: Иван Каранджулов от Прилеп, д-р Б. Татарчев от Ресен, д-р К. Станишев от Кукуш; Тодор Павлов от Скопие; Д. Михайлов от Битоля, д-р Н. Стоянов от Дойран и Георги Баждаров от с. Г. Броди - Серско. или всичко 7 души (вж. Кои са самозванците? . . ., с. 8).

27. Кои са самозванците? . . ., с. 8-9.

83

с което искат представители на организацията „да бъдат допуснати да се явят пред мирната конференция в Париж” [28]. На 27 март Изпълнителният комитет отправя писмена молба, с която настоява до окончателното решение на македонския въпрос Македония да бъде окупирана от съглашенските войски. Целта на това искане е да се предотвратят излишни жестокости и зверства от страна на сръбските и гръцките власти над населението. Към молбата е приложен и списък на изстъпленията им след ребкупацията на Македония. [29]

Както се вижда, емиграцията в България като представител на македонските българи се оказва отново разединена, но и двата центъра поставят искане за свободна и независима Македония, като Изпълнителният комитет изяснява, че свободна и независима македонска държава трябва да се образува, ако не бъде прието Македония да се присъедини към майката-отечество. По същество това разцепление не е нещо ново. То е резултат на двете основни тенденции в освободителното македонско движение.

Противоречията между Временното представителство и Изпълнителния комитет се засилват особено много през пролетта на 1919 г. във връзка с излизането на апела на дейците от Западна Македония и серчани. Изпълнителният комитет решава да засили пропагандната си дейност чрез издаването на вестник „Македония на македонците” на френски и английски език.

Предварителният мемоар и искането на Изпълнителния комитет да се допуснат в Париж негови представители раздвижват и Временното представителство. На 15 март 1919 г. то излиза с Предупреждение към македонското население и македонската емиграция в България [30], в което се опровергава становището на десницата, подписала изложението до председателството на мирната конференция от 1 март 1919 г. В Предупреждението се казва, че „тия личности (става дума за подписалите изложението от 1. III. 1919 г. задгранични представители Т. Александров и генерал Протогеров — б. м., К. П.) отдавна нямат нищо общо с революционната организация и отдавна вървят не по нейния, а по свой собствен път” [31]. Временното представителство заявява, че с всички сили емиграцията, македонското население и ония, които му съчувствуват, трябва напълно да осуетят готвеното безподобно безумие — окървавена и много-
 

28. Централен държавен исторически архив (ЦДИА), ф. 396, оп. 2, а. е. 11, л. 9; Архив при Института за национална история в Скопие, сигн. Сл. IV 242/II, документ № 5. Представители са Т. Александров и Ал. Протогеров. От тях е подписано въпросното изложение.

29. Кои са самозванците? ..., с. 9.

30. ЦДИА, ф. 396, оп. 2, а. е. 48.

31. Пак там.

84

страдална Македония да бъде „защищавана пред мирната конференция от оръдията на кайзеризма и от шумните герои на царските тържества в Ниш” [32].

От своя страна привържениците на Изпълнителния комитет на 18 април 1919 г. излизат с апел към македонската емиграция [33], с който настояват Изпълнителният комитет да стане единственият представител на цялата македонска емиграция в България, за да може с „по-голяма тежест и авторитет” [34] да изпълни своите задачи.

Временното представителство се обявява решително против искането на Изпълнителния комитет за допускане на негови представители в Париж. То излиза с предупреждение към македонското население и македонската емиграция в България, с което се разобличават задграничните представители на ВМРО Тодор Александров и Александър Протогеров като оръдия на българската националистическа буржоазия и на германския империализъм.

Както се вижда, спорът се води кой да представлява македонското население в Париж. На голяма част от събранията, които организира емиграцията, се одобрява линията на Временното представителство. На 9 май емиграцията от Костурска, Леринска, Кайларска, Воденска, Ресенска. Охридска, Дебърска, Крушевска, Прилепска, Тиквешка, Радовишка, Енидже-Вардарска, Гевгелийска, Дойранска, Кукушка, Серска и Драмска околия в гр. Ксанти приема твърде показателна резолюции, в която се казва, че „политически самостоятелна Македония е от общобългарски интерес”, “че разделението й ще означава реализиране на готвеното от векове покушение върху българизма в Македония от страна на гърци и сърби” и че „последен и решителен е настоящият политически момент за запазването или напълното затриване на българщината в Македония”. [35] За единствена „представителка на македонския български народ” събранието признава обединената бивша ВМРО в лицето на останалите „верни на идеалите на македонските българи нейни членове” [36]. В резолюцията се изтъква, че „нищо антибългарско няма в стремежа на българите от Македония да предотвратят и отстранят угрозата за национално затриване” и „само политически самостоятелна Македония, с автономно управление, под прекия контрол на Лигата на народите може да даде зарята на побратимяването и конфедерирането на балканските народи”. [37]
 

32. Пак там.

33. ЦДИА, ф. 396, оп. 2, а. е. 50, л. 41-42.

34. ЦДИА, ф. 396, оп. 2, а. е. 50, л. 41-42.

35. Бюлетин . . ., № 5, с. 8.

36. Пак там.

37. Бюлетин . . ., № 5, с. 8.

85

Подобна резолюция приемат на събранието си и велешани на 18 май 1919 г. в София. [38] В нея те посочват, че единственият изразител на тежненията на македонските българи в настоящия момент е бившата Вътрешна македонска революционна организация, начело на която са застанали деятели из собствената й среда, че Изпълнителният комитет на братствата по отношение на македонския въпрос върши едно чуждо дело, което няма нищо общо с интересите на македонските българи. И понеже Изпълнителният комитет не е взел акт от волята на емиграцията, то велешкото братство в София „отзовава своите делегати и прекъсва всякакви сношения” с него. [39] До това време вече са отзовали делегатите си Кукушката, Енидже-Вардарската, Гумендженската и други емиграции.

На същата дата (18 май) и емиграцията в Кюстендил на общо събрание заявява, че порицава всички македонски дейци, които са действували и продължават да действуват против принципа за автономия на Мадо кедония. [40]

Населението в Струмишко пък без разлика на вяра и народност се подписва на специални списъци, с които се иска автономна Македония. [41] Наред с това за автономия на Македония и подкрепа на Временното представителство се обявява мнозинството от студентите в София от Дойранска и други околии. [42]

Не остават по-назад и трудовите маси във Вардарска Македония. Въпреки свирепия терор Временното представителство намира поддръжка и там. На 15 април то получава писмо от група революционери от бившата ВМРО, между които и една „честна и храбра българка”. [43] В него се сочи, че въпреки „политическия, национален и военен гнет на окупационните войски, поставени при тежък хаотичен мрак, без съобщения с външния свят и дори с ония от околията, при затворени училища”, те са доловили искрата на апела от 9 март, както и на декларацията на серчани. Затова упълномощават емиграцията в България, която в сравнение с тях се ползва с по-големи права, да говори и от тяхно име пред световната конференция и пред общественото мнение на света. [44]

Безпокойството в Изпълнителния комитет на братствата нараства. В началото на април той предава обширния мемоар до Парижката конференция, [45] в заключението на който отново се поставя искането за
 

38. Пак там, № 4, с. 10-11.

39. Пак там, с. 11.

40. Пак там, с. 9.

41. Вж. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 312.

42. Пак там, а. е. 266 — писмо от Илин Текелиев до Димо Хаджидимов.

43. Вж. целия текст на писмото в Бюлетин . . ., № 4, от 8. VI. 1919, с. 7.

44. Пак там.

45. Кои са самозванците? . . ., с. 9; в. Камбана, бр. 3486, 20. VI. 1919.

86

присъединяване на Македония към България, а в случай че по една или друга причина това е невъзможно, Македония да бъде въздигната в независима държава, но в никакъв случай тя да не се разделя между съседите и. На 26 май комитетът подава втора молба [46] да бъде допусната македонска делегация в Париж, а в края на месеца изпраща петиция до Клемансо, носеща около 19 000 подписа на македонски емигранти — глави на семейства. [47] Петицията обаче е подписана и от хора, които са върли противници на присъединистката теза. Даже в списъците фигурира и името на Гьорче Петров, един от членовете на Временното представителство. От това ясно се вижда, че при събирането на подписи Изпълнителният комитет не е подбирал средствата.

Междувременно на 29 май 1919 г. българското правителство връчва на представителите на Великите сили от Съглашението и на представителите на САЩ и Белгия нота, в която се настоява да се проведе плебисцит в спорните области в Румъния, Гърция и Югославия, където има българско население. Предлага се плебисцит и за територии, намиращи се в България, ако евентуално за тях предявят искания съседните на България държави. [48]

Нотата на българското правителство не променя ни най-малко отношението на Временното представителство. То изтъква, че моралната победа при един плебисцит в Македония ще принадлежи на България, тъй като най-многочислена в Македония е българската националност. Но не въпросът за националностите и за предимството на която и да е от тях е важен за Парижката конференция, защото многобройните й експерт знаят най-точно националния облик не само на цяла Македония, но и на всяко кътче от нея. И ако въпреки точните данни за етнографското разположение на населението в Македония въпросът все още не е решен и не се решава съобразно справедливостта на национална база, “това трябва да ни доведе до заключението — пише Г. Петров, — че разрешението му не е зависело и не зависи изключително от националния образ на Македония и че следователно исканият на тази база плебисцит няма да бъде възприет” [49]. Ето защо Временното представителство още от началото отхвърля лозунга за национално обединение и вместо него издига знамето на областните интереси на Македония. [50] Неговите дейци смятат, че щом като се дадат равни права на всички националности в Македония, въпросът се решава от само себе си. По тази причина то
 

46. Първата молба е подадена на 31 март 1919 г.

47. Кои са самозванците? . . ., с. 9; в. Камбана, ср. 3488, 20. VI. 1010.

48. Камбана, бр. 3470, 31. V. 1919.

49. П е т р о в, Г. Плебисцитът за Македония, Бюлетин.... V 7, 12. VII. 1919, с. 5.

50. П е т р о в, Г. Пос. статия, с. 5.

87

изтъкват, че плебисцитът „трябва да има характер и на анкета”, освен това той трябва да има не само национален, но главно политически и икономически характер, да се води не с „оглед към държавните аспирации на съседите, а към областните локални интереси на Македония и желанията на нейното население” [51]. В политическо отношение Временното представителство очаква от плебисцита „да установи по един несъмнен начин, че в умовете и душите на македонците без разлика на вяра и народност е станал цял преврат след преживелиците през последните войни и уроците, извлечени от тях” [52], че увличането на части от населението към политическо обединение с едноплеменните съседни държави е отстъпило място на едно почти всеобщо неудържимо желание за самостоятелен политически живот или за т. нар. „автономия” на Македония, както по традиция, „по стар навик” се казва. Макар че няма факти за поведението на отделните национални групи. Временното представителство изказва увереност, че в един плебисцит „цялото турско, арнаутско, еврейско и влашко население, грамадната част от българското, в т. ч. и гъркоманите, и голяма част от гръцкото и посърбеното, ще гласува за самостоятелността на Македония” [53]. Така и конференцията ще може да тури край на външните аспирации за присъединяване на македонските земи чрез подялба на Македония. А в икономическо отношение един плебисцит би установил по несъмнен начин, „че Македония като закръглена географска единица досега е водила почти самостоятелен живот” [54] и при свобода и цялост на страната с център Солун тя ще води пълноценен и интензивен икономически живот, т. е. че самостоятелна Македония означава несравнимо предимство пред всички други евентуални политически разрешения на македонския въпрос. Що се отнася до националния въпрос. Временното представителство се надява, че плебисцитът-анкета, като подчертае фактическото състояние, че Македония е населена с различни народности, ще изтъкне и желанието на тези народности да живеят помежду си в мир и спокойствие, несмущавани от външни влияния, и всяка от тях ще се радва на своя род и език. [55]

Като отчита, че плебисцитът в Македония не може да се проведе по простата причина, че съглашенските сили никога не ще застанат против своите съюзници - Сърбия и Гърцин, Временното представителство настоява македонските българи, най-голямото национално ядро в Македония, да застанат единодушно зад идеята за независима Македония без всякакви хитрости и уговорки. [56] Така според него било по-възмож-
 

51. Пак там.

52. Пак там.

53. Пак там.

54. П е т р о в, Г. Пос. статия, с. 5.

55. Бюлетин .... № 7, 12. VII. 1919, с. 6.

88

но да се постигне независимостта на Македония.

От приведеното досега около предложението за плебисцит в Македония се вижда, че Временното представителство стои на реалистични позиции по въпроса за опитите на българското правителство да използва националния принцип в Македония в своя полза. То разбира, че дори и да живеят само българи в Македония, македонският въпрос трудно би се решил чрез присъединяване към България, защото тя е доказала не само своята нелоялност, но и вражеското си отношение към Антантата. Прогресивните дейци от македонското революционно движение виждат ясно, че около Македония се преплитат редица въпроси. Не се касае само до това, какво е съотношението между нейните етнически елементи. Тук на преден план стоят въпроси от икономически и стратегически характер. Националният характер на Македония е нещо съвсем второстепенно за Великите сили, макар че Уйлсъновата декларация издига националния принцип като основен при сключването на мира. Тя е само маневра и опит на САЩ да противопоставят нещо на декрета на Съветска Русия за пълното право на нациите на самоопределение до отделяне. Впрочем конференцията в Париж доказва, че Уйлсъновата декларация е празен блъф. Териториалните спорове тя решава изключително в изгода на Съглашението, без да се съобразява с националния принцип.

Във връзка с нотата на българското правителство от 29 май и във връзка с позицията, която България би трябвало да заеме в Париж, на 2 юни Временното представителство връчва на кабинета на Т. Теодоров едно изложение. [57] Неговото съдържание е концентриран израз на отношението на Временното представителство към македонския въпрос. Настоява се българската делегация в Париж да се застъпи за независима Македония, защото само така може „да се спаси българското племе от чуждо политическо владичество” [58]. Единственият изход за спасяването на българщината в Македония е да се създаде „самостойна Македония в нейните естествени географски очертания, с равенство за всички населения, без разлика на численост и под закрилата на нейния неутралитет от Обществото на народите” [59]. Както се вижда. Временното представителство гледа на независима Македония като на средство за спасяване на българщината там. То правилно схваща, че разпокъсването й ще доведе до насилнически и асимилаторски режими в нейната гръцка и югославска част.

Фактът, че Временното представителство говори твърде често за българи (македонски българи) и българщина в Македония, не бива да се от-
 

56. Пак там.

57. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 337.

58. Пак там.

59. Пак там.

89

минава, защото, както се знае, съвременната историография в Югославия и най-вече Скопският институт за история, в желанието си да изтъкват колкото се може по-стари корени за „македонската нация”, твърде често недооценяват този момент и дори го квалифицират като голям пропуск на Временното представителство. [60]

По-нататък в изложението се изтъква, че Временното представителство знае много добре, че „съдбата на Македония не зависи днес от волята на България, колкото и неоспорими да са моралните й права за намеса в един спор, в който историята е на нейна страна” [61]. Но дотолкова, доколкото на тази конференция ще възтържествува покрай силата и нещо от правото, то не е без значение поведението, което ще държи българското правителство по македонския въпрос. „Грамадната част от българското население в Македония, се казва в изложението, прокудено от своята родина и намерило убежище тук, в братска България, открито, а в известни среди безшумно, но дълбоко и искрено е смутено от позициите, които българското правителство заема по националния въпрос и които позиции изключват идеята за самостойна и независима Македония. Македонските българи не проумяват как едно родно българско правителство може да заема отрицателно становище по тази идея, която е вече идея и на чужденци, и с това си становище се явява в помощ на Сърбия и Гърция, чиито съкровени мечти са да затвърдят господството си над чужда земя и чужд народ.” [62]

В изложението се подчертава, че на конференцията Гърция и Сърбия ще получат силен аргумент против независима Македония, а именно, че и България не желае създаването й. „Македонските българи ... не могат да разберат, нямат сили да разберат — се казва по-нататък в изложението — какво е това упорство на българското правителство да разглежда македонския въпрос само през призмата на „националното oбединение”, което в същност не води към никакво обединение, а само към разклащане на моралните предимства на идеята за независима Македония . . .” [63]

Искането за независима Македония, което се отправя до българското правителство, се казва в изложението, „това е глас, това е зов на Македония и на всичко, което носи в нея българско име и българско съзнание” [64].

Почти цялата македонска емиграция в България подкрепя с резолюции, телеграми и протоколи изложението на Временното представителство до българското правителство. На челно място и сега е многохилядно
 

60. А п о с т о л о в, Ал. Струи, влјанија, организацији и партији во Македонија во периодот на создавањето на кралството СХС. - ГИНИ, Скопје, 1962, 6р. 1-2, с. 67.

61. ЦПА, ф. 151. оп. 1, а. е. 337, л. 1.

62. Пак там, л. 2.

63. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 337, л. 3.

64. Пак там.

90

ната емиграция в гр. Ксанти, [65] емиграцията и местното население в Неврокоп, [66] Гюмюрджина, [67] Кукушката емиграция [68] в София, Велешката емиграция в София, емиграцията в Пловдив, [69] Одрин, Св. Врач, [70] Горна Джумая, [71] Плевен, Дедеагач, [72] Петрич, [73] Горна Оряховица, Варненско, Сливен, Струмишко [74] и др. Емиграцията застава зад Временното представителство и неговото искане за независима и свободна Македония под протектората на Лигата на народите. Гевгелийското братство дори излиза със специална декларация, [75] а мнозинството от Тиквешката емиграция през август 1919 г. образува „Автономна дружба на тиквешката емиграция в България” [76] и се отделя от малцината привърженици на Изпълнителния комитет.

Под натиска на емиграцията Изпълнителният комитет доуточнява своето искане и на събора от 6 юли 1919 г. решава „единодушно да се работи само за самостойна Македония” [77]. Разбира се, погрешно е да се смята, че на събора от 6 юли 1919 г. Изпълнителният комитет изоставя идеята за национално обединение на българския народ. Той продължава да смята, че това е най-правилното решение на българския национален въпрос, но възприема по-гъвкава тактика.

Така исканията на Временното представителство и на Изпълнителния комитет съвпадат — и двата центъра на освободителното движение се борят за самостоятелна Македония под протектората на Лигата на народите. Затова редица от братствата недоумяват защо е нужно емиграцията да е още разединена, щом като нейната цел е една и съща. Някои дори се опитват в основата на разединението да търсят лични мотиви и да определят дискусиите като спор за надмощие на отделни личности, като безпринципна борба и кариеризъм. [78] Не може да се отрече фактът, че в онези времена около Парижката конференция, както и в предиш-
 

65. Бюлетин .... № 5, 21. VI. 1919, с. 6; № 10, с. 6-7.

66. Пак там.

67. Пак там, с. 5-6; № 10, с. 10.

68. Пак там, № 5, с. 7.

69. Пак там, № 6, с. 7; № 10, с. 6.

70. Пак там, № 6, с. 13.

71. Пак там. № 5, с. 11.

72. Пак там, с. 6.

73. Пак там, № 6, с. 9.

74. Пак там, № 10, с. 12-14.

75. Бюлетин . . ., № 10, с. 10.

76. Пак там, с. 11.

77. ЦДИА, ф. 396, оп. 2, а. е. 50, л. 33.

78. Пак там, л. 58 и л. 59. Позив на Македонското дружество в Стара Загора.

91

ния, а и в по-сетнешния период в македонското освободително движение има случаи на кариеризъм, на лична изгода от това движение. Но съвсем неправилно е да се отъждествява това със спора между Временното представителство и Изпълнителния комитет, защото в него намира израз старото противоречие в македонското освободително движение. Част от емиграцията обаче прозира интимните намерения на Изпълнителния комитет и не се увлича по това тълкуване на различията. Особено бързо се ориентира македонската студентска група при Софийския университет. Тя издава няколко позива, с които приканва емиграцията да не се поддава на заблудата, че Изпълнителният комитет вече е застанал искрено на становището за автономна Македония. В един от позивите се казва, че „автономията, възприета от Изпълнителния комитет, е прах в очите на всички доверчиви македонци” [79]. Студентите призовават цялата емиграция да се обедини около искането за „автономна Македония под протектората на Лигата на народите” [80], която „ще послужи като основа за Балканска федерация” [81].

Отчитайки ролята на емиграцията в България, югославското правителство се опитва да установи контакт с някои от македонските революционери в София. То разчита да привлече част от тях на своя страна, за да бъде по-убедително на Парижката конференция в своите териториални претенции. Югославските политици също спекулират с идеята за автономия на Македония и Балканска федерация, макар фактически да са техен отявлен противник.

Югославската дипломация се насочва към спечелването на серчани. На 15 май 1919 г. Министерството на войната в Белград препраща до командуването на Трета армейска област (тя обхваща Македония и част от Сърбия) информация от граничните части, в която се говори за разположението на серчани. Посочва се, че те са за „автономия на Македония или конфедерация на балканските държави, но че все още се отнасят с недоверие и към Югославия” [82]. Министерството на войната на обединеното кралство нарежда на дипломатическия представител в София ген. Туцакович да предприеме предпазлива политическа акция, да обясни на серчани, че създаването на Югославия в същност е реализирането на тяхната по-раншна и сегашна идея за славянска конфедерация на Балканите. Министърът нарежда колкото е възможно по-бързо да се установи връзка с тях, особено с Т. Паница, а по-късно и с другите, така че те да се третират като равноправни и с достойнство като другите славяни в югославската общност.
 

79. ЦДИА, ф. 396, оп. 2, а. е. 60, л. 2.

80. Пак там, л. 1.

81. Пак там.

82. АВИИ, 413 к., 54 пос., бр. 25193.

92

Генерал Туцакович наистина установява в София връзка с някои войводи (М. Гюрлуков, П. Христов, П. Чаулев, Г. Петров и др.) През октомври 1919 г. той пише до правителството: „Намирам, че българите за най-опасна работа смятат това, ако македонците развият идеята за Македония в Югославия.” Затова Туцакович препоръчва тази идея да се използва като антипод на българската идея за автономия. [83]

В същото време правителството на Югославия смекчава режима в Македония и обещава областна и общинска автономия. След подписването на договора с България (27. XI. 1919 г.) всичко това рухва.

Правят се поредица опити за обединението на емиграцията, но тези начинания не успяват. Дълбоките различия между двете течения не могат да се преодолеят.

На 19 септември 1919 г. българската делегация в Париж получава проекта за мир. [84] Съгласно него Македония остава отново разделена, като договорът от 1913 г. е коригиран така, че Струмишка област се взема от България и се дава на Югославия. [85]

При обсъждането на проектодоговора в Народното събрание на 2 октомври 1919 г. се вижда, че българското правителство и Изпълнителният комитет с нищо няма да помогнат за разрешаването на македонския въпрос. Великите сили нямат намерение да дадат автономия (самостоятелност) на Македония. Българското правителство обаче настоява за това. По повод интерпелацията на народните представители — широки социалисти [86], към министър-председателя по съдържанието на проектодоговора за мир министърът на външните работи М. Маджаров заявява, че ако „конференцията настои на своето становище, изразено в проектодоговора, българското правителство ще предложи, щото отстъпената от него територия да влезе изцяло в границите на една самостойна държава, поставена под международен контрол или под контрола на някоя от Великите сили, която конференцията би посочила” [87]. В същия отговор Маджаров пояснява, че българското правителство не е забравило Македония и че то ще настоява отново пред конференцията в Париж да се проведе плебисцит в спорните райони, т. е. ще иска да приложи неговата нота от 29 май. Без друг реален изход и пред очертаващото се разделение на Македония българското правителство става особено настоятелно
 

83. АВИИ, 413 к., 54 пое., бр. 39 930, 30. X. 1919.

84. Дневници (стенографски) на осемнадесетото ОНС, I редовна сесия, открита на 8 ноември 1919 г., книга I, С., 1920, с. 4.

85. Пак там, с. 5.

86. Интерпелацията е подадена от: Асен Цанков, Георги Алгьиков, Петко Величков, Иван Пастухов, Васил Нейчев, Харалампи Христов и Стефан Чакъров.

87. Дневници (стеногр.) на 18 ОНС, I изв. сесия, открита на 2. X. 1919, кн. I, С., 1919, с. 88.

93

за създаването на независима Македония. „Правителството счита, заявява М. Маджаров, че македонският въпрос днес има само едно разумно разрешение: създаването от Македония в нейните географски граници на една независима държава, поставена под контрола на главните съюзени и сдружени народи или на някои от тях, която конференцията би посочила. С това разрешение би се удовлетворило населението в тая провинция, би се турил край на антагонизма между балканските народи и би се създала за Европа една сериозна гаранция за мир.” [88]

На 24 октомври 1919 г. българската делегация връчва на Великите сили отговор по проектодоговора заедно с три ноти, обособени с буквите А, В и С. [89] Във втората нота тя привежда доказателства върху българския характер на Южна Добруджа. В нея се прави възражение и за териториалните домогвания на Сърбия в Западните български покрайнини и Струмишко. [90] Освен това в тази нота се сочи, че „цялото население на Македония, бидейки българско, трябва да се повика да си каже думата при бъдещото определяне на неговата съдба, трябва да бъде изслушано и ако то желае автономия, нека тази автономия му се даде” [91].

Но Парижката конференция не се вслушва в този глас. Македония е разделена. Докато Временното представителство и Изпълнителният комитет водят дискусия около това, как да стане обединението на емиграцията в България, Великите сили решават крайно неизгодно македонския въпрос за македонското население и емиграцията, която се надява да се върне по своите родни места.

*  *  *

По време на образуването на СХС кралство се забелязва раздвижване и сред македонската емиграция в Швейцария. Първата световна война сварва известен брой македонски студенти там. По време на войната и особено от 1917 г. насам те развиват доста оживена дейност. Между тях особено се откроява д-р Анастас Коцарев от Охрид, който застава начело на движението на македонските студенти и емигранти в Швейцария. През есента на 1915 г. се възстановява академическото дружество на македонските студенти в Женева, основано в 1904 г. [92] Главно участие в неговото възстановяване вземат Анастас Коцарев, д-р Петър Здравев от Тетово, Димитър Несторов от Струга, Трифон Греков от Ениджевардар, Благой
 

88. Пак там, I р. С., открита на 8. XI. 1919, кн. I, С., 1920, с. 5.

89. Дневници .... I р. с., открита на 8. XI. 1919, кн. I, С., 1920, с 5.

90. Пак там.

91. Пак там, с. 89.

92. Това дружество включвало всички македоно-одрински студенти, които живеели в Женева в 1904 г.

94

Тошанов от Щип, А. Копандонов и Александър Крапчев от Велес и др. [93] Новото дружество получава името „Македония”. За неговото учредяване се съобщава в почти всички женевски ежедневници.

Подобно дружество основават пак в края на 1915 г. и студентите в Цюрихския университет начело с Б. Бояджиев от Лерин, А. Атанасов от Куманово, Вл. Дамянов от Солун и др. Те го наричат „Македония на македонците”. [94] То явно манифестира своя политически характер и си поставя за цел да работи за създаването на независима Македония, като отхвърля каквото и да е чуждо влияние. Наред с това дружеството си поставя за задача чрез печата, информации и др. да осветлява общественото мнение в Швейцария и Европа за истинското положение в Македония. В началото на 1916 г. македонските студенти и емигрантите в Лоза-на образуват свое политическо дружество „Македония — за отбрана правата на македонците” [95].

Около края на 1915 г. или началото на 1916 г. наред с академическото дружество в Женева македонските българи създават и друго, наречено „Политическо дружество за независимостта на Македония”. То поема задължението „да работи за реализиране независимостта на Македония и нейното организиране във федеративна държава” и „да осветлява общественото мнение по македонския въпрос”. [96]

През юли 1919 г. в Лозана се формира още едно дружество [97] начело с вече дипломираните д-р Димитър Несторов, инж. Атанас Атанасов и др., наречено македонско дружество „Вардар”. Основа му става девизът „Македония на македонците”. В неговата програма заляга постигането на независима Македония с кантонално управление по примера на демократическа Швейцария.

Във връзка с активизирането на сръбската, гръцката и други пропаганди в Швейцария в края на 1918 г. се ражда идеята за обединение на македонските дружества в един Главен съвет. Обединението се налага, за да може да се координира както борбата срещу пропагандите, така и борбата за извоюване на независима Македония. В центъра на движението за обединение на македонските дружества стои д-р Коцарев. Дейността
 

93. Л а п е, Љ у б е н. Активността на Главниот одбор на македонските друштва во Швајцарија 1918—1919 г. и документацијата за тоа. — ГИНИ, Скопје, бр. 1, 1965, с. 134.

94. Пак там, с. 135.

95. Пак там; в това дружество освен студентите членували и Г. Николов от Серес, А. Гиков от Воден, С. Китинчев от Скопие и др.

96. Л a п е, Љ у б е н. Пос. съч., с. 135.

97. Освен тези в Швейцария съществуват и други дружества без изявена дейност, поради което на тях няма да се спираме.

95

му не остава незабелязана от неговите противници, особено от сръбските дипломати, които хвърлят много усилия и средства да докажат на общественото мнение, че Македония е сръбска и че трябва да бъде включена в новата СХС държава. Сръбският политик и историк Йован Н. Томич, който тогава пребивава в Швейцария, съобщава в своите „Писма и бележки от 1917 г.”, че в Женева живее някой си д-р Коцарев, лекар, родом от Битоля, който е български възпитаник и има български паспорт. Той (Коцарев) „говори, че не иска (не обича — б. м., К. П.) България и затова там го смятат за дезертьор. Но според онова, което работи, като че ли не е така”. „Вмъкнал се е между нашите младежи и между тях разпространява идеята за Балканска конфедерация с автономия на отделните покрайнини. Това биха били: Албания, Черна гора, Босна, Далмация, Войводина . . ., Хърватско (в днешните граници), Сърбия (от 1912 г.), Македония (в най-големите граници от 1912 г.) и България (неделима, в цялост). Както виждате, заключава Томич, чисто българска теза, която намира отзив и сред някои наши югославяни.” [98] Все по същото време Коцарев подготвя лекция, която иска да изнесе в Женева. В нея той възнамерява да се спре на въпроса за Балканската конфедерация и автономията на Македония. Югославянските федералисти-емигранти се намесват и Коцарев променя лекцията си. Вместо за автономна Македония сърбите настояват той да говори за автономна Солунска република. В крайна сметка отпадат и двата варианта на лекцията, защото руската революция довежда Милюков начело на Русия, който се слави със своето българофилство и обещава на България голяма част от Македония. [99]

По това време особено се активизира и кръгът около българския посланик Симеон Радев в Берн, който заедно с руските дипломати работи за присъединяването на Македония към България.

Пробивът при Добро поле през септември 1918 г. раздвижва емиграцията. Примирието с България вече дава да се разбере, че Македония ще бъде отново разделена, че голяма част от македонските българи ще се окажат отново под сръбски и гръцки гнет. Подобна участ очаква и останалите националности. Ето защо македонската емиграция в Швейцария, голямата част от която е българска по народност, започва още по-осезателно да чувствува нуждата от обединение и общи действия в полза на запазване целостта и независимостта на страната. За целта на 15 декември 1918 г. пратеници от трите най-силни македонски емигрантски политически сдружения в Швейцария (лозанското, женевското и цю-
 

98. Т о м и ћ,  Ј о в а н. Југославја у емиграцји (писма и белешке из 1917), 1921, с. 24.

99. Т о м и ћ,  Ј о в а н. Југославија у емиграцји (писма и белешке из 1917), 1921, с. 27.

96

рихското) се събират в Лозана и конституират политическо тяло, наречено Главен съвет на македонските дружества в Швейцария, с временно седалище в Лозана. Съветът изработва и приема свой устав, който съдържа 63 члена. [100] Според член 2 неговата цел е „да работи за прилагането на Уйлсъновите принципи в Македония” [101]. Уставът му гласи, че член на съюза може да бъде всеки, който по произход е македонец, без разлика на вяра и народност, който вече е записан в едно от съюзените македонски дружества и е свободен от всякакво чуждо влияние. [102]

На 1 май 1919 г. съветът променя целта си, като решава да работи за създаването на „независима Македония с кантонално управление и под протектората на една от големите незаинтересувани чужди сили” [103]. Той започва да издава и свой орган „L’independance Macedonienne”, чийто първи брой излиза на 16. X. 1919 г. [104]

В развитието и дейността на Главния съвет могат да се разграничат три фази. Първата е от основаването му на 15. XII. 1918 г. до 1. V. 1919 г. В това време председател е Стоян Тилков, а подпредседател — А. Коцарев. На общото заседание на 1. V. 1919 г. се констатира, че Тилков е във „връзка с българското посолство” в Берн, поради което е сменен и изключен от Главния съвет. Втората фаза е от 1. V до 1. VIII. 1919 г. Тогава председател е д-р Коцарев. Третата и последна фаза в развитието и дейността на Съвета е от 1. VIII. 1919 г. до 27. XI. 1919 г. Начело в този период е Константин Стефанов от Разлог. [105]

С учредяването си Главният съвет започва да изпраща телеграми и писма до правителства и бележити личности, води печатна пропаганда в полза на независима Македония и пр. В самото начало обаче той среща пречки от сърбо-хърватските и гръцките студенти в Швейцария, организирани също в свои дружества. Гръцките студенти отпечатват във вестник „La tribune de Lausanne” от 4. I. 1919 г. телеграма до председателите на Англия, Франция, Италия и САЩ, в която се обявяват против Главния съвет. Подобни статии и съобщения публикува и дружеството на сърбо-хървато-словенците в „La Gazette de Lausanne” и „La tribune de Lauzanne”
 

100. Z. [ Д-р C т р е з o в, Г.]. Македонски емигранти в Швейцария през Световната война. С., 1931, с. 27.

101. Пак там, с. 27-28; Ето какво се казва в учредителния акт от 15. XII. 1918 г. за целта, която си поставя Главният съвет: „Неговата цел е да иска да се приложат принципите на председателя Уйлсън и силите на Антантата, т. е. да му се даде на македонското население да разполага свободно със своята съдба, както това е дадено на другите поробени народи” (Л а п е, Љ. Пос. съч., с. 145 — учредителния акт).

102. Z. [Д-р С т р е з о в, Г.] Пос. съч., с. 28.

103. Л а п е, Љ. Пос. съч., с. 159 (Протокол № 6 на Съвета).

104. От този вестник излизат само три броя.

105. Л а п е, Љ. Пос. съч., с 141-142.

97

от 20. XII. 1918 г. Тези декларации са направени по искане на съответните правителства. В тях и едните, и другите отричат съществуването на македонския въпрос и оспорват правото на Главния съвет да говори от името на македонското население. Те смятат Съвета като „оръдие на българското правителство”, макар че той не подкрепя официалната му теза по македонския въпрос. Изглежда като основание им служи фактът, че в Съвета членуват почти само хора от българската националност в Македония.

На 1. I. 1919 г. Съветът дава отговор на сърбо-хърватско-словенските нападки. В него той заявява, че „сърбо-хърватско-словенската университетска младеж не познава македонския въпрос” [106] и не е разбрала целта, която преследва Съветът. По повод телеграмата на гръцките дружества до председателите на Англия, Франция, Италия и до САЩ Главният съвет изпраща отговор до редактора на вестник „La tribune de Lausanne”, в който аргументирано отхвърля обвиненията на гръцките дружества. [107]

В заседанието си от 2. II. 1919 г. Главният съвет взема решение да изпрати делегация, състояща се от д-р Коцарев и Николов, на конгреса на Социалистическия интернационал в Берн [108], за да поднесат меморандум до председателя на мирната конференция Клемансо с молба да се позволи на Главния съвет да излъчи тричленна делегация на конференцията [109], която пред компетентните комитети да „даде и необходимите сведения по македонския въпрос” [110]. Меморандумът е изготвен и приет от Съвета на 11.I.1919 г. В него се подчертава, че според Главния съвет македонският проблем би могъл да се реши справедливо и трайно по следния начин: 1. „Военна окупация на Македония от английските, френските, американските и италианските войски с изключване на всички други. 2. Временно даване управлението на страната на македонското население под контрола на окупационните войски ... 3. Връщане на всички емигранти-македонци в Македония, без разлика на вяра и партия, свободни да участвуват в обновата на страната.” [111] В меморандума Съветът обръща внимание на конгреса на Социалистическия интернационал върху това, че всякакво друго решение би „имало за последица оставянето на македонския въпрос открит” [112].
 

106. Л а п е, Љ. Пос. съч., с. 147; Протокол на Главния съвет № 2 от 1. I. 1919 г.

107. Пак там, с. 148.

108. Пак там, с. 151; Протокол № 4 от 2. II. 1919 г. По-подробно за конгреса в Берн на Социалистическия интернационал вж. В. И. Л е н и н. Съч., т. 29, с. 456-473.

109. Л а п е, Љ. Пос. съч., с. 154; Протокол № 4.

110. Пак там.

111. Пак там, с. 153.

112. Пак там.

98

На заседанието си на 1 май 1919 г. Главният съвет се занимава с положението на българското население в сръбска и гръцка Македония. А. Атанасов информира за съдържанието на няколко лични писма, получени от Вардарска Македония, в които се описва терорът над българското население, връх на което е насилствената мобилизация на мъжете в армията. Той заявява, че всичко това има за цел да „премахне българското население в Македония” [113]. А Бл. Бояджиев изнася факта, че след смяната на главното командуване на съюзническите сили в Македония, т. е. след като Франше Д’Епре прехвърля своя главен щаб в Цариград и предава върховното командуване на войските в Македония на гръцкия генерал Параскевопулос, „най-бруталният терор против българското население стана общ обичай на гръцките потисници” [114].

От приведеното се вижда, че Главният съвет смята за българско мнозинството от славянското население в Македония. Затова всяко изкривяване дейността на Съвета в насока на някаква македонска нация е недоказуемо и неотговарящо на истинското положение. Самите негови членове се смятат за „част от македонските българи”.

На 21. V. 1919 г. Главният съвет конкретизира своята цел в телеграмата до Уйлсън и до конференцията в Париж така: „Покорно молим Съединените държави на Америка да приемат протектората над Македония. Ако Америка поради конституционни предписания отхвърли този мандат, молим Великобритания да приеме съдбата на нещастна Македония.” [115] На 23 май в същия дух е изпратена телеграма и до председателя на английското правителство Лойд Джордж. [116]

Наред с това през юни Главният съвет отправя и „Апел до цивилизования свят” [117]. В него той конкретно излага историята на македонските борби и призовава цивилизацията да се застъпи за разрешаването на македонския въпрос чрез даване независимост на Македония с кантонално управление по примера на Швейцария и под протектората на САЩ.„Македонският народ (в смисъл на сбор от националности — б. а.) има необходимите и нужни способности, за да може да се самоуправлява, защото той не е аморфна маса, нито неосъзната общност, както много заинтересувани автори искат да ни уверят в това. Напротив, зад този привиден хаос се крие душевно единство, което се основава на здрави психологически връзки, каквито са: непрестанните и масови революции, общите мъки и болки под един и същ ярем. Една от главните връзки на това ду-
 

113. Пак там, с. 161; Протокол № 6 от 15. V. 1919.

114. Пак там. 115

115. Л а п е, Љ. Пос. съч., с. 162; Протокол № 7, заседание на 21. V. 1919.

116. Пак там, с. 163 (под линия вж. целия текст на телеграмата).

117. Вж. пълния текст на Апела у Љ. Лапе. Пос. съч., с. 167-173.

99

шевно единство е тъкмо тази възвишена самоотверженост на масите от македонския народ за независимостта на тяхната страна, която е създавала във всички времена в Македония герои, апостоли и мъченици” [118] — се казва в апела. В него се иска независима Македония под протектората на САЩ поради няколко причини.

Преди всичко авторите на апела сочат, че чрез независима Македония раздорът между балканските държави ще приключи веднъж завинаги, защото македонското население ще престане да бъде обект на търговски сделки между своите съседи. Кантоналното управление пък по примера на Швейцария ще осигури на всички малцинства без разлика на вяра, език и народност „абсолютна еднаквост в тяхното икономическо и духовно развитие”. Що се касае до необходимостта от протекторат на една от големите сили над Македония, той е крайно необходим, за да бъдат прекратени „интригите на корумпираната дипломация на балканските държави”. Заедно с това Главният съвет дава израз на надеждата си, че една свободна и независима Македония ще послужи благодарение на своето отлично географско положение „като обединителна връзка между балканските държави ... и ще допринесе за осъществяването на балканската конфедерация” [119].

В Главния съвет обаче постепенно настъпва разцепление. Успоредно с него назрява и идеята да се влезе във връзка с македонската емиграция в Америка и България за общи действия. За целта се налага да се изгради национален комитет в Швейцария, в който да влязат представители от всички македонски дружества. Освен това трябва наред с македонските българи в него да се привлекат и по един турчин и евреин, за да може да се говори от името на всички националности в Македония. По този начин задачата се улеснява, защото „в призива за независимостта на Македония — както заявява Благоев на заседанието на Съвета от 12 юли 1919 г. — ние ще можем да говорим от името на населението: българското, влашкото, еврейското и мюсюлманското” [120].

От септември нататък вече Главният съвет все по-често започва да обсъжда въпроса, дали да продължи съществуването си. На 9 септември той взема решение да се препоръча на всички дружества да направят лични постъпки пред Парижката конференция и да се изпрати „един общ протест от цялата македонска емиграция, особено от българите, турците, евреите и власите” [121]. Главният съвет дава директива на дружествата и отделните членове пропагандата да се води в следния дух:
 

118. Вж. пълния текст на Апела у Љ. Лапе. Пос. съч., с. 169-171.

119. Пак там, с. 171.

120. Л а п е, Љ. Пос. съч., с. 176; Протокол № 11 от 12. VII. 1919 г.

121. Л а п е, Љ. Пос. съч., с. 182; Протокол № 11 от 12. VII. 1919 г.

100

„1. Македонците са узрели да се ползват от своята независимост и могат сами да се управляват; аргументи: тяхната революционна и собствена история. 2. Щом веднъж се отстранят сегашните потисници, македонските българи, гърците, мюсюлманите, евреите и куцувласите ще могат да се разберат и от нашата земя да направят една Швейцария на Балкана по примера на Хелветската конфедерация, която също така е съставена от 4 различни населения: германци, французи, италианци и романи. 3. Не са никакво решение „сакатите реформи” и гаранциите на малцинствата, ако се подложат македонците на тях. Докато Македония стои под чуждо управление, мирът на Балканския Изток не ще бъде никога сигурен. 4. Премахването на Букурещкия договор от 1913 г. и пряката окупация на Македония от Великите сили на Антантата и т. н.” [122]

Главният съвет усилено започва да се разпада, особено след заминаването на неговия председател Стефанов в София, за да осъществи директна връзка с братствата в България. В заседанието на 9 ноември 1919 г. той заявява, че ще положи всички усилия, за да може да убеди организациите в България в „огромната важност да се формира Главен комитет със седалище в Женева, седалището на Обществото на народите, в рамките на който ще влязат всички организации на македонските емигранти в целия свят” [123]. За тази цел Главният съвет изпраща писмо в подобен дух до председателя на братствата (Изпълнителния комитет) още на 23 октомври 1919 г. [124] Със заминаването на Стефанов за България една делегация, съставена от Г. Николов, А. Атанасов и Бл. Бояджиев, се среща и разговаря с министър-председателя Александър Стамболийски. Съветът взема решение да изпрати такава делегация, защото вестниците алармират нашироко, че в своите контрапредложения до мирната конференция българските дипломати искат македонците да се определят за български поданици и че България е далеч от мисълта да се откаже от Македония. Срещата на делегацията със Стамболийски става в женевския хотел „Национал”. [125] Стамболийски заявил, че неговата политика има за цел да подобри съдбата на македонското население чрез постъпките в Париж, за да се спасят от секвестър имотите на онези, които биха се върнали в Македония в качеството на български поданици. Той допълнил, че нищо повече не може да направи, освен да се подчини на клаузите за правата на малцинствата. „Ние се върнахме — казва Николов — разочаровани от българската политика . . . Вместо да се откажат от Македония и дадат пример на другите балкански претенденти, българските
 

122. Пак там, с. 183.

123. Пак там, е. 187; Протокол № 18 от 9. XI. 1919 г.

124. Л а п е, Љ. Пос. съч., с. 187; Протокол № 18 от 9. XI. 1919 г.

125. Пак там, с. 188-189; Протокол № 18 (II) от заседанието на 27. XI. 1919 г.

101

дипломати следват същите големи грешки от миналото.” [126] Това подтиква Съвета на 18. XI. 1919 г. да изпрати телеграми до Стамболийски и до световната конференция. В първата от тях между останалото се казва: „Вие ще подпишете в Париж един договор, чието предписание за правата на малцинствата не ще доиесе нищо добро на нещастните македонци. Ние протестираме енергично против тази жалостна дипломатическа игра и отказваме да приемем българско поданство. [127] Пред цялата световна съвест заявяваме, че не искаме да бъдем оръдие на новия иредентизъм, който Вие създавате с Вашата империалистическа политика.” [128]

В телеграмата до Световната конференция в Париж, изпратена пак на 18. XI. 1919 г., Съветът се обявява против предписанията на конференцията, които дават на македонците да се определят за български поданици. Той заявява, че българските дипломати от никого не са упълномощени и нямат право да се застъпват за населението от Македония. Нещо съвсем ново има в тази телеграма — Съветът за трети път сменя целта си, и то в последните дни от своето съществуване. В края на телеграмата се настоява Македония да се издигне като автономна единица и „да се присъедини към Югославия” [129]. Лицата, групирани в Главния съвет, и особено подписалите телеграмата подкрепят по такъв начин съзнателно или несъзнателно сръбската политика. Телеграмата напълно съвпада с линията, препоръчана от генерал Туцакович, който, както се каза вече, смята, че идеята за автономия на Македония в рамките на Югославия трябва да се противопостави на българската идея за автономия на Македония. Не е известно дали Туцакович е имал успех сред серчани и другите революционни дейци на Македония, но очевидно югославските власти са успели да спечелят някои лица от т. нар. Главен съвет.

На 27. XI. 1919 г. Главният съвет решава с голямо мнозинство да се саморазпусне. Договорите за мир са готови и по-нататъшното съществуване на Съвета става безпредметно. Емиграцията в Швейцария, както и в България не оказва сериозно влияние върху конференцията. Нейният глас е пренебрегнат. Ето защо тя се разочарова и от Уйлсъновите принципи, и от „демокрацията” на западните сили и започва да олевява в разбиранията си, отправяйки поглед към комунистическото и работническото движение.
 

126. Пак там, с. 189.

127. В смисъл на поданство.

128. Л а п е, Љ. Пос. съч., с. 189 (вж. под линия целия текст на писмото на Стамболийски).

129. Пак там, с. 190.

102

Дейно участие в борбата против разделянето на Македония взема и македонската емиграция в Цариград и Румъния. На 18. 1.1919 г. Централният комитет на дружеството на македонците в Цариград изпраща мемоар до Мирната конференция в Париж. [130] В него се настоява Македония да остане единна и неделима, с управление, подобно на управлението в Швейцария, защото само по този път ще могат да се отстранят „вътрешните търкания между разните елементи, подтиквани към това от потайните действия на съседните държави” [131].

Подобен мемоар през юли 1919 г. депозира пред Мирната конференция и Македоно-румънското културно-просветно дружество в Букурещ. [132] В него като крайно несправедлива се заклеймява извършената през 1913 г. подялба на Македония. Тази подялба „дълбоко не задоволи различните народности в Македония”. Затова тя трябва да се остави на македонците — се казва в този мемоар. „За да подпомогне реализирането на това толкова скъпо желание на македонците, Македоно-румънското културно-просветно дружество е натоварило вече една делегация — четем по-нататък в мемоара, — избрана от собствената му среда, да се отнесе (да отиде - б. м., К. П.) в Париж и да ходатайствува пред събраната в тоя град конференция върху базата на принципа на народностите и самоопределението на последните: 1. Признаване независимостта на румънския кантон в Пинд, прокламирана вече ог Национал ния съвет на населението в тоя край, и 2. За останалата част от Македония установяването на политически режим, който да осигури на всички националности в тая страна, включително и на румънския елемент пълна автономия във всяко отношение.” [133] И румънското население настоява за автономна Македония по възможност по образеца на швейцарската система, защото Македония е „толкова различна по своето етническо устройство”. Успоредно с това автономията се иска още и за да може да се изолира непосредственото съприкосновение между “държави като Гърция и България например” [134], между които има вековни отношения на омраза, за да се предотврати възможности от инциденти и разпалването на нова война на Балканите.

Както личи от приведените факти, желанията на почти цялата македонска емиграция се свеждат до автономна (независима) Макединин.
 

130. Международните конгреси и македонският въпрос. С., 1922, с. 3-4.

131. Пак там, с. 3.

132. Пак там, с. 4-8; мемоарът е подписан от името на дружество ст следните лица: д-р Г. Д. Гюламила, д-р П. Пючереа, Никола Папахаджи и Цезар Папакоста.

133. Международните конгреси и македонският въпрос . . ., с. 6.

134. Международните конгреси и македонският въпрос . . ., с. 7.

103

Различията между отделните групи и дружества не са по същество. Те са само нюанси на тази формула. Голяма част обаче от исканията не са съобразени с фактическото положение в Македония. Например настояването тя да се устрои по примера на кантонална Швейцария, изразено от Димо Хаджидимов [135] и от емиграцията в почти всички страни, е невъзможно. Авторите като че не се съобразяват с факта, че населението в Македония е териториално и национално размесено и е невъзможно да се отдели в национални кантони. Но независимо от несъобразностите, които са плод на недоглеждането на македонския въпрос в неговите подробности, това не намалява значението на издигнатото всеобщо желание на македонското население от всички националности за автономна Македония като обединително звено на балканските народи по пътя на тяхното бъдещо федериране.
 

135. Това схващане е прокарано от Д. Хаджидимов в брошурата му „Назад към автономията” и в много негови статии.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]