2. Големите строежи в Харманли от края на XVI век
Мелхиор Безолт, пътувал от Виена до Цариград с австрийска мисия, съставена от 66 души, начело с посланика Хайнрих фон Лихтенщайн, разказва: „На 9 октомври 1584 година седемнадесетдневният поход беше до Харманли. Тази част от пътя се счита за най-несигурна поради марталозите, или пътните разбойници. На нас обаче не ни се случи нищо. Може би той ще да е опасен за оня, който пътува сам или с малка група. На това място се вижда наново Хеброс или както турците и гърците я наричат — Марица. Сиавюш Паша наредил да построят хубав каменен мост над тази река близо до кервансарая (пътешественикът криво е разбрал, защото става дума за моста на р. Олудере). Но по времето, когато минахме ние, той още не беше готов.” [1]
А Райнхолд Любенау, който пътувал с императорския пратеник Бартоломей Пецен, натоварен да занесе на султана поредния годишен данък, съобщава през 1587 година: „Дойдохме до един голям, иззидан от четвъртити камъни мост край едно малко селце, наречено Харманли (Harmanli), където намерихме хубав кервансарай, в който се подслонихме.” [2] И по-нататък разказва, че по това време българите били заети със запазването на живота и честта на своето семейство, с мисълта как да спасят реколтата и имуществото си от грабеж, как да издължат десетките си данъци и ангарии. За училище и образование нямало време да се мисли, пък и нямало средства за това.
Вече можем да направим достоверно уточняване за времето, по което се
строи мостът над Харманлий-
27
ска река — след кервансарая и между годините 1584 и 1587. Впрочем на мраморната плоча, поставена на самия мост, е отбелязано съвсем точно: 1585 година.
Как е изглеждал той, а и какво друго е изникнало в тези години, ни разказва Льофевър, придружавал като секретар френския посланик Ашил дьо Санси, барон дьо ла Мол, в пътуването му от Дубровник до Цариград през 1611 година:
„По-нататък минахме малка планина от няколко левги път, наречена Краварица. При слизането от нея преминахме по брод малка рекичка, върху която има каменен мост с шест свода и влязохме в едно село Ованли (Харманли), което също е с чист въздух и в което пак има красива джамия и много хубав кервансарай, построени един срещу друг — съвсем нови, покрити с олово и изградени от хубав камък с вар и пясък. В джамията има чешма, а в кервансарая друга; той е разделен на две и в двете части могат да спят 500 души. Около двора има много килии като малки стаички...” [1]
И така в Харманли е осъществено голямо и блестящо за времето си строителство. Защо точно тук? И кой е споменатият от Безолт Сиавюш паша?
Според някои исторически данни Сиавюш паша е помохамеданчил се хърватин. [2] Умен и способен, гъвкав политик, той бързо напредва в османската йерархия, сближава се със съветниците на султана и с течение на времето сам става негов съветник. Нещо повече, султан Мурад III го прави свой зет и свой велик везир. Впрочем по-късно Сиавюш паша на няколко пъти е велик везир на османската империя. Неговият строителен размах се разгръща в последните десетилетия на XVI век и в началото на XVII век. Починал е през 1605 година в кьошка си в Юскюдер (Цариград).
През 1582 година, като най-приближен султански човек, член на династията,
с височайши указ, издаден от Девтерхането в Цариград [3],
Сиавюш паша получава като вакъф земите и селищата, разположени на дес-
1. Френски пътеписи за Балканите XV—XVIII в., С., 1975, с. 190, 191.
2. Сакарски, М. Д. Стогодишнината на църквата „Св. Атанасий” в Харманли, С., 1935.
28
ния бряг на р. Марица: от село Каяджик (дн. Димитровград), но без него, до село Елесча (също без него) — Гердема (дн. Н. Надежда) — Салмас (дн. Воден), Куруджиево (дн. Александрово), Юренджик (дн. Константиново), Караорманли (дн. Черногорово), Тръново (дн. кв. Злати дол на Симеоновград), Оваджик (дн. Поляново), Кюсякьой (дн. Преславец), Сиврикая (дн. Остри камък) и Харманли. За център на вакъфа си сам пашата избира Харманли и назначава специален управител, свой представител, който да се грижи за прибирането на реколтата и на всички данъци и налози от жителите на вакъфските селища.
Но това не било достатъчно за славолюбивия паша. Той искал непременно да увековечи името си и вложил цялата си власт, страст и умение за изграждане във вакъфския център на забележителни сгради и съоръжения в духа на онова време: доизградил и украсил кервансарая, издигнал сводест мост над Харманлийска река, джамия, хамам (баня) и красива чешма, наречена Ак балдър чешмеси. В това колосално строителство — освен че се използували приходите от вакъфа — била впрегната и цялата рая от Одрин до Хасково, събрани и доведени били най-добрите майстори от близки и далечни места, а камъка докарвали с коли и добитък чак от Кулели Бургас (Люлебургас)...
За хубавия голям кервансарай споменават всички пътешественици, преминали през Харманли след 1582 година, но най-ярко е описанието, което му е направил капитан Шад, пътувал с австрийско императорско пратеничество (на император Карл VI) до Високата порта през 1740—1741 година.
Капитан Шад пише дневник за пътуването си, в който подробно разказва за земите, през които е минала мисията и той самият (известно време капитанът пътува отделно). Основната част от пътеписа му, чийто оригинал се пази във Виенската национална библиотека, е посветена на българските земи. Авторът се е стремил да подсили изложението с визуални материали. В текста има 33 рисунки, между които и „план и разрез на хана при Харманли”. Офицер от австрийската императорска армия, капитан Шад отделя по-малко внимание на античните паметници и старините, а се спира подробно на самия живот, селищата, хората,
29
природните феномени, които е имал възможност да наблюдава по пътя си. И това е голямо предимство на пътеписа му.
Към този пътепис ще се върнем още веднъж, когато говорим за седемнадесетото столетие, но нека сега цитираме казаното от австрийския офицер за кервансарая в Харманли. На 18 май 1741 година капитанът продължава да пътува „покрай брега на Марица през една равнина до Керманлу — място за вършеене на жито (Харманли), където се намира най-хубавият хан не само по целия път до Цариград, но и в цяла Европа. Той е дълъг 144 мои крачки и широк 30. Целият е построен от големи четвъртити дялани камъни, покрит е с олово върху един доста обширен и здрав скелет. В него се влиза през две големи арки, за да може да побере голям брой коли под покрив. Те образуват просторен купол, покрит с похлупак, дървена изработка, но с твърде хубав профил. От двете страни на този голям коридор са конюшните, където могат да се поставят 4 реда коне или камили. Освен камините, които са наредени вътре надлъж по един банкет, твърде широко, който заобикаля от всякъде. Има две малки стаички, издадени над портата, снабдени с огнища, предназначени за важни лица, които биха дошли да прекарат нощта тук. Всичко това може да се види по-добре от плана, разреза и лицевата страна на сградата, които давам тук.” [1]
Кервансараят е първата голяма постройка в Харманли. За нейното изграждане се мобилизира цялото българско население от Одрин до Хасково. Всички села са задължени да дават ангария с колите, добитъка и хората си. Зидарите и майсторите пак са българи.
А защо Харманли е избран за построяването на такъв голям кервансарай?
Защото там е средата на пътя от Мустафа паша (Свиленград) до Хасково. Всъщност
смята се, че сградата на кервансарая е вдигната по заповед на Мустафа бег,
който е строил и моста на р. Марица при Свиленград в началото на XV век,
а по-късно е доизградена и разхубавена по заръка на Сиавюш паша.
1. Известия на Държавните архиви, кн. 37. с. 59.
30
Издигната непосредствено до Харманлийска река, тази висока каменна сграда с няколко двора за коне, камили, мулета правела силно впечатление на пътниците. В близката река те можели да напоят добитъка си. А в двора, където течала изобилна вода от специално построена чешма, сами утолявали жаждата си след дългия и уморителен път. Солидната кервансарайска постройка поразявала и чужденците, та много от пътешествениците, които минават през Харманли, споменават само за нея. И досега има запазена част от една стена, зидана от камъни, тухли и хоросан, която дава известна представа за строежа.
Тези яки и дебели стени трябвало да осигуряват безопасно нощуване на керваните. А неколцината занаятчии и дребни търговци, постоянно живеещи в кервансарая — ковач, ахчия, продавач на ечемик и сено — предлагали дребни услуги и удобства за пътниците.
В приблизително някогашния си вид кервансараят се запазва чак до 1866 година и затова разполагаме с още едно подробно негово описание, направено от възрожденския учител Дялко Милковски. [1] Кервансараят, според учителя, имал три отделения, от които средното кръгообразно, с напречник 25 м, извито в свод. В двора имало и шадраван. Другите две крила от двете страни били дълги по 45 м и широки по 25 м. И трите отделения били покрити с оловни плочи.
В годините, запомнени от учителя Милковски, кервансараят, преживял зенита на османската империя, вече бил западнал като нея и се рушел. Накрая той служел за устройване на есенния панаир Карабаа. Тогава в стаите му се разполагали търговците със своите скъпи стоки. А под купола му бил просторният безистен — постоянен покрит пазар със златарски и сарашки дюкяни, мутафчни, седлари и др. Но от ден на ден керванният султански път губел значението си. Наближавало времето на железниците. А и след кърджалийските размирици кервансараят не се поддържал и започнал да се руши. Камъните му послужили за направата на цариградското държавно шосе и на около 50 моста.
Разрушаването продължило и след Освобождението, когато с материали от
кервансарая били построени
1. Родина, 1902, год. IV, кн. 5.
31
околийското училище, болницата, жандармерийската и военната казарма.
Сводестият мост край Харманли е сред крупните пътни съоръжения, строени в османската империя през XVI век. Наистина река Олудере (Харманлийска) е малка, но през есента, зимата и пролетта водите й препълвали коритото, излизали от бреговете и заливали околността. Започнели ли дъждовете, реката ставала сериозна пречка за пътниците по стария керванен път за Цариград.
Та не е случаен изборът на Сиавюш паша — наред с другите благотворителни и богоугодни заведения да построи мост на това място над Харманлийска река. И защо този мост да не бъде за чудо и приказ в цялата империя? Хора има, приходите от вакъфа не са малки, ще покрият „масрафа”, пък и майстори ще се намерят, нали властта на Сиавюша е всемогъща! Раята ще приготви мястото, ще изкърти камъни от кариерите, ще ги издяла и ще ги превози. А най-добрите строители от Тракия и Мизия ще изпълнят величествения му замисъл.
И голямата мобилизация под страха от ятагана, започнала с градежа на кервансарая, продължва. Навсякъде звънтят железни лостове и чукове. Далечни кариери бълват един след друг грамадни каменни блокове. Майстори, въоръжени с длета, ги разчупват и оформят. Други българи с яки биволи и волове ги прекарват. Месеци и години трае ангарията. Тежък и непононосим е трудът, сред който се ражда красивият сводест мост над Харманлийска река.
Тържествува великият везир, а заедно с него и османлиите, макар че в действителност тази красота е дело на ръцете, ума и таланта на българските майстори. Пътници от далечни места спират възхитени, оглеждат моста и възклицават от почуда пред здравата му конструкция и великолепен изглед. Търговци и посланици, керванджии и султански войници не се застояват вече поради придошлата река. Мостът е леснина и благодат и за мирните земеделци, за простата рая, изтеглила на гърба си неговия строеж.
За да се помни и знае, на най-високото място — в специална ложа над перилата в началото на моста — е поставена мраморна плоча с надпис: „Благодарение
32
на бога великият везир на моредушния (много добрия) султан заповяда над харманлийската вода да се издигне един свод като небесния, като построи по благодарност един великолепен мост в Харманли, освободи с благопожеланието си бедния и богатия от мъките. Светът е един мост, по който минава пътят на царя и бедняка. Конто върви по правия и справедлив път, намира спасение при бога. Като видях свършека на моста, аз, молейки се богу, сам казах надписа. Във времето на Сиавюша се построи тоя великолепен мост, година деветстотин деветдесет и трета (1585 г.)”.
Този превод на надписа е по-късен и днес стои поставен на една медна плоча в близост до стария надпис. Първият превод е направен веднага след Освобождението от учителя Дялко Милковски за младия генерал Скобелев (син), който през март 1879 година престоял пет-шест дни в Харманли. По-късно, през февруари 1900 година, Милковски публикува своя превод в сп. „Родина”, като отбелязва любопитния факт, че Саи бай (името на съставителя на надписа в стихове) не само е показал с цифри годината, когато е построен мостът, но така е комбинирал последния ред от този поетически надпис, щото думите: „Сиавюш земан калдъ бипна ду душерг зибой”, преобърнати в цифри, също означават годината 993 (по мохамеданското летоброене).
И тук ще се изкушим да приведем краткия разказ на големия български писател Ангел Каралийчев, Публикуван в местния вестник „Харманлийски обзор” от 15 февруари 1936 година под заглавие „Светът е мост”:
„През 1585 година през Харманли мина турският поет Саи. Той беше приятел на Сиавюш паша, строител на каменната гривна, която напомня небесната дъга. Сиавюш паша помоли певеца да напише стихове, с които да благослови името на аллаха и да отнесе името на пашата през вековете към бъдните поколения.33Една вечер певецът Саи седна па брега и погледна водите на Олудере, упътенн на юг към морето, вдигна очи към белите камъни на строения мост, който прехвърляше реката като пъргава камила, отмести две зърна от броеницата си и се замисли. Животът е като
мост. Пристигат хората от един незнаен бряг, нахълтват от светлината на божите дни и години, трудят се, събират и пилеят имане и най-сетне слизат на отвъдния бряг, където са градините на аллаха. Животът е като този мост, който се чупи над реката. Човек се ражда мъничък, почва да расте, върви нагоре, стига върха и преди да се озърне и порадва на чудния божи свят, почва да се спуска надоле към вечността.. Най-хубавият мост под слънцето е дело на аллаха... Животът е най-хубавият мост.Тихо подухна вечерен летен вятър. Зашумоляха листата на високите тополи край реката. Трепна глас на птица. Раздвижиха се струните в душата на поета. Той стана бърже, упъти се към конака и поиска златния дивит на пашата. Донесоха му мастилницата, подадоха му едно паче перо и лист бяла книга. Сам се наведе и написа ония стихове, които цели 340 години стоят на белия мрамор и говорят на пътниците:
— Този свят е мост!”
Както сам авторът е отбелязал, разказът е написан на 13 февруари
1936 година в Харманли, което ще рече — под магията и очарованието на стария
сводест мост, чието изящество и красота вълнуват и до днес.
Старите пътешественици обикновено говорят за шест свода, но днес личат главно трите големи свода на моста, най-големият от които е средният, широк повече от 20 метра. Перилата са високи метър, за да предпазват коли и пътници от падане. Но отдавна по каменния гръб на моста не минават каруци и добитък. Ням свидетел и символ на една безвъзвратно отминала епоха, днес той е музейна старина. Обявен за паметник на културата, мостът край Харманли ще заеме подобаващо място сред добре замисления младежки парк в града.
Джамията, за която говори Льофевър през 1611 година, се издигала срещу кервансарая — красива, градена с хубав камък, вар и пясък и покрита с олово като него. Точната година на строителството й не е известна, но очевидно то е станало непосредствено след изграждането на кервансарая и моста, пак по заръка на владетеля на вакъфа Сиавюш паша. Много от пътешествениците посочват красотата на тази построй-
34
ка, наричайки я „светла и величествена”. Строена е от същия материал (камъни и хоросан) и по същия начин, както останалите сгради от края на XVI век. Джамията съществува до 1939 година, когато по договор и по споразумение с турската община в Харманли е разрушена поради опасност от срутване. След земетресението през 1929 година стените й са силно напукани, а и се налага да се оформи градският парк пред площада и там да се издигне ново читалище.
При разрушаването на джамията, на 19 декември 1939 година, в югоизточния й ъгъл, до цокъла, откриват върху някои от дяланите камъни издълбани кръстове. На два от големите камъни те са двойни, а на други два — по-малки. Личи, че кръстовете са издълбани грубо и набързо. За да не се запълнят с варна спойка, не е поставена вар около тях, а само в края на камъните, така че те почти не са споени с долните камъни. Обяснението може да бъде само едно: майсторите — българи и християни — са оставили кръстните знаци, за да покажат на бъдните поколения, че ислямът не е вездесъщ, че освен него и османлиите има и друга религия и други народи, че българската вяра е жива и народът не се е предал. Каква ли смелост е била необходима на незнайните строители, колко ли са рискували, за да оставят този знак на своя протест и на народностната си принадлежност! Може би докато едни са дълбали кръстовете, други са стоели на пост? А може би всички строители и майстори са участвували в това тайно и опасно дело, та то е останало незабелязано от османските надзиратели.
Хамамът (банята), който съществува до 1938 година, е строен по същото време и с материали, с каквито е градена джамията.
Разположен на 40—50 метра югоизточно от нея, хамамът бил вкопан в земята и заемал пространство от няколко стотин квадратни метра. Имал няколко кубета, покрити с олово, които се издигали на 1—1,5 метра над земята. Водата се докарвала от недалечен нзвор по канал. Хамамът бил истинска благодат за пътниците в миналото. Тук можели да се освежат с топла баня след дългия път — намирал се само на стотина метра югозападно от кервансарая.
През 1881—1882 година общината направила основен ремонт на почти рухналата баня, защото я грозя-
35
ла опасност да падне, пък и водата била започнала да се замърсява. Така животът й бил продължен с още 50—60 години. Поради опасност от срутване и главно поради неспазване на хигиената хамамът е разрушен през 1933 година. Така се оформя централният площад пред общинския съвет и пощата, където по-късно става съботният пазар.
Авторът на тази книга и неговите връстници си спомнят това своеобразно хигиенно помещение, в което са се къпали като деца и ученици. Ето как изглеждаше то: в банята се слизаше по тесни каменни стълби, разположени от източната страна. Още щом влезехме, дебела дървена врата се хлопваше зад гърбовете ни с един токмак. А след като се съблечахме, бутвахме друга още по-дебела врата с голям дървен труп, окачен на дебело конопено въже, който веднага тласкаше вратата и тя сама се затваряше. Такъв беше този „автомат”, остроумно изобретение ка някогашния технически гений. После се влизаше в „потилника”, където парата беше толкова гъста, че нищо не се виждаше. Там веднага сядахме или пък се излягахме на един голям кръгъл камък. Едва тогава, оглеждайки се нагоре, можехме да съзрем кръгообразното кубе над главите си — както в църквите или джамиите. На високата температура в потилника можеше да се издържи само няколко минути. Запотени, разкиснати, оттам отивахме при един едър здравеняк — теляка, който така ни избелваше кожите, че ставахме червени като варени раци. И едва тогава идваше ред да седнем при курните, където се поливахме с бакърени тасчета и окончателно се измивахме със сапун. Така, преминали през едно истинско „чистилище”, излизахме изтощени от топлината и същевременно свежи и ободрени.
Такъв беше харманлийският хамам в последните години на своето съществуване. Заедно с останалите сгради, които представлявали цял комплекс, придаващ градски вид на селището, той служел не само на някогашните пътници, но и на местните жители.
Ак балдър чешмеси (Изворът на Белоногата) е петото голямо съоръжение, издигнато в Харманли в края на XVI век. Всъщност то било вън от града — голямата чешма била изградена при извора, край който умрял и където бил погребан Вълкашин.
36
Благодетелят-строител пак е Сиавюш паша. По негово поръчение чешмата е построена със същите големи каменни блокове, докарани отдалече, с които били издигнати мостът, джамията и хамамът.
Според стари хора от Харманли преди години на чешмата имало три надписа, издълбани на мраморни плочи със старинно арабско писмо. Преди 50—60 години бил запазен само единият от тях. Той бил най-крайният вляво, най-кратък и гласял: „Благодарение на водата всяко нещо е живо. Благотворителят почитания Сиавюш паша. 1585.”
Великолепният градеж, с необикновено красива архитектура, съществувал в стария си вид чак до последните десетилетия на XIX век, когато злосторници задигнали мраморните колони от беседката, други пък откъртили оловото от покрива й. Защото чешмата, наред с трите чучура (един от които е запазен и до днес), дванадесетте корита и трите големи мраморни плочи с надписи, имала и изящна беседка с покрив от олово, поддържан от колони (най-вероятно дванадесет на брой), където уморените пътници сядали да си отдъхнат.
В един турски документ, който се пази в старопечатния отдел на Народната библиотека „Кирил и Методий” [1], е отбелязано, че наблюдателният пост „Болгас” близо до Ак балдър чешмеси, поставен на шосето, на разстояние половин час от Харманли, се състои от трима души със заплата 180 гроша. Това показва, че чешмата, където спирали пътниците, постоянно се е пазела от набезите на разбойници.
Бившият адвокат в Харманли Марко Сакарски, добър познавач на историята
на този край, публикува в няколко последователни броя на в. „Утринна поща”,
изличал в Хасково (бр. 834, 835, 836, 837, 838, 839, 840, 841 от 1930 година),
материали за историческата чешма. В тях твърди, че при чешмата пътниците
разпрягали конете си, пускали ги да пият вода и да попасат в сочните ливади,
а сами сядали или под сянката на тополите, или под беседката, за да си
похапнат и починат, да се порадват на красивия пейзаж, заслушани в чудната
песен на чучурите, която им при-
37
помняла тъжната история на българите в миналото. Отбелязва още, че камъкът, от който е направена чешмата, е сходен с оня на моста. Такъв камък няма в околността, а чак в Кулели Бургас. Сакарски съобщава, че старите хора често са виждали около чешмата разкопано на около метър дълбочина. Тези изкопи били дело на иманяри, които разказвали, че са открили там стар калдъръмен път.
Отначало коритата на чешмата били дванадесет, после останали четири, а чучурите били два, а на края — един. На няколко пъти те били повдигани нагоре, защото пороищата и наносите ги засипвали. Беседката била от дялан варовит камък с каменни пейки, с четири каменни стълба на четирите ъгли, а отгоре била покрита с олово.
Чешмата се знаела и с някои други имена: Чешма алтъ — чешма с шест корита, Ал`ъ чешма — пъстра, шарена чешма, защото имала краски, мраморни плочи с надпис, Таванл`ъ чешма — таванлия, беседката (кьошкът) имала купол, Ялак чешма — чешма с корита, и др. Предполага се, че в по-старо време тя в служела на близкото селище в местността Юртищата, където, както се спомена в началните страници, при оран са намирани парчета от глинени стомни, блюда, паници, подници, сачове, керемиди, следи от основи на сгради. Открити са и гробища на 500—600 метра от чешмата, чиито камъни са иззети за настилка на шосето. Смята се, че наоколо е имало непроходима гора и хората са живеели настрана от пътя, в закътаното и скрито място на Юртищата, откъдето са слизали само за вода на чешмата.
Петко Славейков, създателят на неувяхващата поема „Изворът на Белоногата”, изучава преданието за Гергана и чешмата на самото място. В кн. 10 на списание „Читалище” от 31 юли 1873 година той отбелязва: „Помежду Ибипча (Любимец) и Харманли на пътят има чешма, която се казва „Ак бълдър чешмеси”. За нея живее в народът следующето предание. ..” И излива чудните слова на поемата. Това е нейната първа публикация.
Не се знае кога Петко Славейков за първи път идва в Харманли, но е известно, че установява трайно приятелство с учителя Дялко Милковски, при когото обик-
38
новено отсяда в града. Знае се още от спомените на същия Дялко Милковски, че през 1867 година Славейков пристига в Харманли, за да търси гроба на Вълкашин. Дали по това време вече е бил запознат с преданието за Герганината чешма, не е известно, но сигурно народният поет и изследвач вече е знаел, че тукашният край е богат с легенди и предания, в които се преплитат важни исторически събития и стари народни поверия. А и по онова време все още са се извисявали красивите и внушителни градежи от бял дялан камък, свързани с името на великия везир Сиавюш чпаша.
Твърде вероятно е Славейков да е взел за прототип на везира в своята творба именно Сиавюш паша. Така историята и легендата, споени от народното въображение, влизат в поемата „Изворът на Белоногата” — едно вълнуващо художествено обобщение на някогашната историческа действителност. В душите си всичкн ние от деца пазим светлия образ на Гергана, която несъмнено носи чертите на някогашната тукашна българка. Нейната обич към родното и непреклонността й са израз на онази твърда воля на българите да запазят род и вяра, на която се дължи чудото, че са оцелели в страшните векове на робството.
Освен всичко друго на Петко Славейков дължим поетичния превод на названието на чешмата. След него Ак балдър чешмеси вече е Изворът на Белоногата, скъпо място за всеки българин. Красиво и поетично е и името, което той поставя на Герганиното село — Бисерча. Именно то става причина за един по-късен многогодишен спор — дали Изворът на Белоногата се намира близо до Харманли или е при с. Бисер, между Харманли и Любимец.
Преди Освобождението сегашното село Бисер се е казвало Инджели и е било населено от турци, някои от които като Садък и Мехмедаа са сред най-кръвожадните, погубили не един българин от околностите, особено по пътя в Къзъовась (Момино поле — така се е наричало цялото поле край Марица и в това име може да се открие също мотивът от преданието за Гергана). Освен това на всички австрийски военни топографски карти на българските земи, правени преди Освобождението, е отбелязан единствено хар-
39
манлийският водоизточник, отстоящ на около 4 км югоизточно от града.
Но тези доводи като че ли не можеха да убедят бисерци, че историческата Герганина чешма не е край тяхното село. Краят на спора дойде с разкопките от Археологическия институт на БАН през 1960 година. Резултатите от тях потвърдиха, че чешмата край Харманли е изградена в края на XVI век заедно с прочутия мост на Олудере и с вече съборените кервансарай, джамия, хамам.
С писмо № 1163 от 15 декември 1958 година на Министерството на културата Изворът на Белоногата, който е на 4 километра от Харманли, бе обявен за паметник на културата с национално значение.
Колкото и да ни е скъпа поемата „Изворът на Белоногата”, не ще можем да обясним издигането на везирската чешма на това място само с възхищението на висшия османски сановник от българката Гергана. При извършените сондажи по време на разкопките тук е разкрита тракийска керамика от предримската епоха, което ще рече, че наблизо е съществувало селище още преди 2500 години. Открити са и множество късове от славянска керамика и следи от жилища в близката околност. С други думи, около извора винаги е кипял живот. А към това се прибавя и гробът на Вълкашин, почитан дълго време от българското население и намиращ се някъде тук, недалеч от извора.
Що се отнася до тюрбето, последната от “шестте благотворителни и богоугодни сгради... построени през 993-та година, арабско леточисление...”, не се знае нищо повече от това споменаване от учителя Дялко Милковски. За съжаление той не е оставил данни, нито описание на сградата. Известно е, че се е намирало до кервансарая. Разрушено е след Освобождението.