Харманли. Градът край извора на белоногата
Кирил Динков
 
II. Старите пътешественици, документи и паметници разказват

1. В първите столетия след нашествието
 

И в страшното първо столетие от османското нахлуване човешкият поток по главния път не секва. Преминават спахийски отряди, тежко натоварени обози, кервани с плячка и роби, многобройни стада, подкарани за султанската войска, чуждоземни пратеничества — обикновено дипломатически мисии от Запад, съставени от по 50—200 души и водени за безопасност от представители на султанската власт. За щастие в тези бляскави и пъстри групи, сред които се мяркали и готвачи, бръснари, шивачи, писари, тръгнали в услуга на високопоставените пратеници, е имало любознателни, наблюдателни и предприемчиви хора, които са записали своите впечатления от далечното пътуване през поробените Балкани. На тях дължим много от това, което знаем за онези тъмни времена в българската история.

Картината на живота в попътната харманлийска земя може да се възстанови именно по бележките на старите пътешественици. Макар и непълна, това е документална картина. Още повече, че други документи от първите столетия на османското владичество почти липсват.

Един от първите пътешественици, описал местата около Харманли, е Бертрандон дьо ла Брокиер. Той пътува със секретна политическа мисия, възложена му от бургундския принц Филип Добри, но официално под формата на „поклонение на светите места”. През 1433 година за пътя от Одрин към Пловдив пише: „... От Андренополи потеглих на дванайсети март заедно с посланика, комуто турчинът бе дал един от робите си, за да ни води... Цял ден яздехме покрай ре-

21

ка Маре (Марица) през много хубави места.. . Преминахме през много красива равнина между две планини, широка четиридесет мили, през която тече река Мареш... Из пътя срещнах около петнайсет мъже и най-малко десет жени с дебели вериги на шията... Двама турци ги водеха за продан в Одрин.” [1]

Брокиер нищо не споменава за селище Харманли. Вероятно тогава то не съществува. И трябва да изминат цели сто години, за да се появи това име при Курипешич и Шепер, както вече се спомена, при виенския и печки епископ Антон Вранчич, който на 17 август 1553 година на път за Цариград пристига в Харманли... [2]

Един от най-съдържателните пътеписи, богат на сведения за историята на балканските страни през XVI век, принадлежи на Ханс Дерншвам (1553—1555). Пътуването му е свързано с мисията на двамата видни дипломати на Хабсбургите — Антон Вранчич и Овжие Бусбек, също автори на ценни пътеписи. През 1553 година Дерншвам пише: „... На 16 август тръгнахме от Конуш и за 12 часа изминахме през целия ден цели 6 унгарски мили до едно българско село, на български Клокотница, а на турски Семисче, където българи и турци живеят смесено. Трябваше да правим толкова големи дневни преходи, защото по пътя не е построено нищо, няма вече никакво село край пътищата. Видяхме ниви, през които минахме; бяха засети със сусам и ориз. Почвата е доста плодородна, каквато е необходима за тези посеви... От сусама се вари масло. Сладко е и бистро, употребява се за всякакви гозби; пържат в него риба и друго, както в масло, а всички сладкиши поливат с него. Заради туй го продават на пазара всекидневно, а семената пък се поръсват отгоре на погачите по хубав стар селски обичай. Семето е бяло и продълговато, но не така обло като семената на синапа: сусамът расте по-високо от коляно и има много семена. Вдясно видяхме високи планини, разположени далеко. Вляво — широко поле. Намерихме само погачи, както на много други места, не пе-
 

1. Френски пътешественици за Балканите, С., 1975, с. 54.

2. Немски и австрийски пътеписи за Балканите XV—XVI в., С., 1979, 167—207.

22

кат изобщо друг хляб, освен безсолни погачи. На 17 август от Клокотнiца за 8,5 часа след 6 мили път стигнахме българското село Харманли (Harmanli), където българи и турци живеят смесено. Там има кервансарай с 24 огнища, в който не отседнахме, защото не ни заведоха... Земята изглежда равна, с хубава и плодородна почва, обаче е запустяла и слабо обработена; селата са разположени далеко от пътя. Из пътя не намерихме вода, за да напоим конете... На 18 август от Харманли за 7 часа изминахме 4 мили до едно турско тържище, където нощувахме. Турците го наричат Мустафа паша... Тук, както и другаде, няма такива къщи, където да е предвидено място за коли и коне, с изключение на кервансараите, които намирахме из пътя; тези постройки са квадратни, градени от камък, повечето на един етаж, в тях има само яхъри за конете, огнища и до тях чешма. Някои са високо строени на два етажа, така че може да се обхождат. Горният етаж често е от дърво: там има стая до стая, като монашески килии. Всички прозорци гледат към коридора. Нямат изглед към улицата. В кервансараите има ковач и дребен търговец на сено и ечемик. Когато дойдат чужденци, отсядат в такива постройки. Определено е колко се плаща за през нощта и деня, както и наем за ползуване на яхъра и за една стая. В стаите живеят много занаятчии, всички неженени. Каквото изработят, изнасят го за продан. Друго нямат. Ядат по една чорба или каша, които се разнасят от продавачи. Такива кервансараи видяхме много по пътищата: имат обичай да ги строят по божия воля пашите и богатите за пътниците, защото иначе няма къде да се подслоняват при студ и дъжд.” [1]

Дерншвам записва и впечатленията си от връщането: „От Одрин започва България. Във всички села се говори български. Страната е хубава като Седмоградско. Изглежда, че навсякъде е имало лозя — сега всичко е буренясало и се е превърнало в поле. Народът е крайно измъчен и ограбен, не може да се съвземе, не го и оставят да се съвземе, обират му всичко. А има хубав добитък и пасища... Тази страна е България, хубава и плодородна земя, но е запустяла,
 

1. Дневникът на Ханс Дерншвам, С., 1970, с. 39, 40, 41.

23

лошо обработена, селата са малко. Нивите и лозята са буренясали, къщите са лоши като свински кочини. Тук по полето видяхме много свине... Има хубава паша за добитъка и хубав добитък, по-едър отколкото в Азия. Има също рекички и гори, но къщите, в които трябва да живеят хората, са съвсем окаяни. Никъде няма плевня, нито хамбари за зърното. По 20 яйца купувахме за аспра. Срещнахме осем български просяци, седнали на пътя. Двама от тях свиреха на гъдулка. По пътя продават вино от коли, което бедните християни българи карат от селата си по обществените друмища и по пътя... По пътя срещнахме повече от 25 коли с дървен материал, който българите караха ангария през Пловдив, и 1 кола с лук; водеше ги турски надзирател... И навсякъде, където преминахме през страната, целият народ работеше само за султана — негова ангария. Само християните биват угнетявани... “ [1].

Колко много и ценна информация съдържат тези искрени и безпристрастно изречени думи за народа и страната ни, простираща се, според Дерншвам, от Ниш до Цариград. Почти всичко за първите столетия от османското владичество можем да открием в тях — и прекрасните природни условия, и замрелия стопански живот, и тежкия национален, политически и религиозен гнет...

Цялата земя под бляскавото острие на ятагана била собственост на държавната хазна. Това е така наречената мирийска земя, с която се разпореждала централната власт, раздавайки правото на част от приходите от нея на участниците във феодалното конно опълчение — спахиите и техните началници. В тези послужебни владения — тимари, зиамети, хасове — зависимите селяни (раята) имали свои късове земя, срещу която трябвало да плащат тежки данъци и на спахията феодал, и на държавната хазна. Или с две думи, експлоатацията била двойна. Как тогава да не запустяват лозя и плодородни ниви! Защо да се вдигат плевни и хамбари, щом на този народ, „измъчен и ограбен”, му обират всичко... Отделно се трупат ангариите и извънредните налози по време на война — а в онези години военните походи не секват. Щом вой-
 

1. Пак там, с. 186, 187, 188.

24

ските потеглят от Одрин към северозапад, от султанската администрация излизат многобройни заповеди до кадиите от двете страни на главния път. С тях се нарежда да се съберат от раята хиляди килограми зърнени храни и фураж, добитък за нуждите на войската. Хамбарите на измъчените българи се изпразват и от скътаното за посев зърно. Цели стада овце се отвличат от селата към турските военни станове. А хората се откарват принудително за поправка на султанския път, по който преминава турският аскер.

Впрочем през XV и XVI век една трета от завладените мирийски земи били частно владение на султана — султански хас. Членовете на династията също имали свои хасове (най-голямото по размер феодално владение). Малка част от тези владения били превръщани във вакъфи, т. е. завещавани за издръжка на мохамедански религиозни и благотворителни учреждения. В подобен вакъф попада и Харманли. Сведения за него има от 1585 година, но нека сега се върнем към дневника на Ханс Дерншвам, за да видим малко или много казва той за селището Харманли.

Първото и най-важното е, че пътешественикът говори за българското село Харманли. И макар да добавя, че българи и турци живеят смесено, очевидно българите са достатъчно много, за да бъдат забелязани, а може би и да придават български облик на селището. Годината е само 1553-та. Изминали са едва две десетилетия от най-ранните известни съобщения за Харманли, а ето че в него българският елемент започва да личи и да се налага.

Другото интересно със своята точност съобщение е за кервансарая с неговите 24 огнища. Наистина сам Дерншвам не го е посетил, но по-нататъшното описание на кервансараите, срещани по пътя, доста пълно възстановява картината. Това все още не е онзи голям и внушителен кервансарай, издигнат по заръка на везира Сиавюш паша в края на века, а един от обикновените, с нищо неотличаващи се кервансарай, строени край пътните станции (мензилите) по султанския керванен път за Цариград. В Ориенталския отдел на Народната библиотека „Кирил и Методий” се пази един турски документ [1] от 1685 година, който е молба
 

1. Ф. 84, арх. ед. 4.

25

от висш служител да се издаде заповед извънредният военен данък „сюрсат” от Елховската каза да бъде определен за издръжка на мензила в Харманли. Вярно е, че документът е от по-късно време, но той добре допълва сведенията на пътешествениците от XV и XVI век, минали по тези места.

Че възникването и развитието на селището Харманли е свързано в голяма степен с пътната станция и кервансарая тук, не подлежи на съмнение. Остава да си представим и плодородната, но запустяла, слабо обработвана земя наоколо, големия „държавен” харман и неумолимите султански чиновници край него, мизерните, ниски къщи в българската махала и онези българки, които подават на пътниците погачи, поръсени със сусам, за да получат по някоя аспра. Главният път бил тегоба и проклятие за поробените и в същото време носел известни улеснения и възможности, от които работливите и предприемчиви българи не пропускали да се възползуват.

През 1573—1578 година през нашите земи минава немският духовник Стефан Герлах, прекарал доста години в Цариград. Той също говори, че България е прекрасна, плодородна страна, повечето равна, с малки долини... Но твърде голяма част от нея стои пуста, защото не се обработва. „Казват, че когато се заемат да я обработват много, турците им я отнемат, та затова работят само за насъщния хляб и сеят само толкова, колкото да се прехранят една година. Освен това държат много добитък...” [1]

Стефан Герлах споменава: „Харманли е малко турско село, чиито къщи са покрити със суха трева. Имат доста голям кервансарай, построен също от Мустафа бега, но както и другите — без спални. Земята става малко по-неравна и през по-голямата част от пътя от Мустафа паша (Свиленград) дотук е обрасла с храсталаци и хълмиста, но има и доста ниви. По пътя насам в храсталаците срещнахме 70 клети пленени хървати, оковани заедно с вериги, също и няколко жени на коне. Един стар турчин яздеше след тях — всичките му принадлежаха и той ги продава, когато и както може.” [2]
 

1. Немски и австрийски пътеписи за Балканите XV—XVI в., С., 1979, 319—364.

2. Пак там, с. 449—488.

26

Очевидно пътешественикът е видял само турската махала, която била разположена непосредствено до кервансарая, докато българската част на селището била отдалечена само на километър в югозападна порока. Но има и друго: като че ли сме стигнали до времето на голямото строителство в Харманли.


[Previous] [Next]
[Back to Index]