Карнегиева фондация за международен мир
ДОКЛАД НА МЕЖДУНАРОДНАТА КОМИСИЯ
  за разследване причините и провеждането на БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ
 

ГЛАВА V  ВОЙНАТА И МЕЖДУНАРОДНОТО ПРАВО
 

Целият наш доклад представлява отговор на въпроса, който се поставя в тази глава. Този отговор може да се обобщи в едно просто заключение: от международните закони, приложими към война на сушата и към отношението спрямо ранените, няма ни един член, който да не е бил нарушен в по-голяма или по-малка степен от всички воюващи.

Тази глава е не само рекапитулация на казаното. За този етап запазихме разискването на някои въпроси, който засягат по-отблизо областта на международного право по време на война. Що се отнася до вече обсъжданите въпроси, ще се възползваме от възможността, дадена ни в настоящата глава, за да прибавим допълнителни бележки и да цитираме някои документи, който не бяха споменати в предшестващото изложение.

1. Преди да говорим за войната, нека най-напред да рзгледаме въпроса за договорите. Видяхме, че Балканската война е резултат от нарушението (необикновено нарушение - това трябва да се каже) на един договор, който самият е основа за общи действия, увенчани с успех, както и договор, който предвижда продължаването на тези общи действия за период от осем години. Вярно е, че сръбските политици не възразяват срещу обстоятелствата, който са против тях (тъй като те изобщо не признават извършеното от тях за престъпление), но изтъкват обстоятелствата, който биха им дали право да нарушат договора от 29 февруари/13 март 1913 г., сключен с българите. Те се позовават на една клауза, за която много се говори в международного право, а именно, че договорите трябва да бъдат спазвани - pacta sunt servanda - само ако няма промяна в състоянието на нещата - rebus sic stantibus. След държавниците [В глава I се спомена една книга от Балканикус (псевдоним на един от членовете на кабинета), която откри кампанията за ревизия на договора в правителствения орган „Самоуправа" лрез април 1913 година. Неговата книга се състои от събрани статии, публикувани в този вестник.] идват професорите, който започват да доказват на базата на научни данни солидното основание на тези националистични претенции. Д-р Милета, д-р Новакович и д-р Лазар Маркович (който преведе книгата на Балканикус на немски език) публикуваха в белградския вестник „Диебо" две статии, в който се позоваха на Кефтер и на авторитети като Блънчли, Йелинек, Мартене и на първо място на едно скорошно проучване от г-н Ерих Кауфман, професор в университета в Кил, озаглавено „Das Wesen des Volkerrechts und die clausula rebus sic stantibus" (Tubingen Mohr, 1911, с. 231), за да докажат, че Сърбия има право да иска ревизия на договора и в случай на отказ да счита този договор за анулиран [Вж. препечатката на статиите от Новакович и Маркович (на сръбски език), озаглавени „Српско-бугарски онговове со гледйета международног права°("Сръбско-българският договор от гледна точка на международното право"), Белград, 1913 г.].

194 

Позовавайки се на професор Кауфман, сръбските професори цитират като прецеденти: руските декларации - от 29-31 октомври 1870 година, отнасяща се до Черно море, и от 13 юни 1886 година относно Батуми; отказа на Прусия и на Австро-Унгария през 1864 година да се съобразят с Лондонский протокол от 1852 година; анексирането на Босна и Херцеговина от 1908 година. Авторите на статиите допълват и ревизирането през 1912 г. на френско-испанския договор от 1904 г., отнасящ се до Мароко.

Настоящият доклад не е юридическо проучване, следователно можем да предоставим на специалистите задачата да решат дали клаузата rebus sic stantibus може да се приложи към въпроса за ревизия и за нарушаване на договора. Нашата Комисия изрази своето мнение (глава I), когато показа, че твърденията за промяна в обстоятелствата са нещо, към което може да се прибегне само в краен случай, след евентуален неуспех на опитите да се даде задължително тълкувание на условията на договора, като при това се докаже, че българите са били първи, като са го нарушили. Едно обстоятелство прави нарушението особено неприятно, а именно, че има условие от жизнено и съществено значение за една от договарящите страни и абсолютно необходимо за сключването на договора, което е нарушено от другата страна, веднага щом като общата цел е постигната. Сърбите не показаха това, което англичаните наричат „честна игра". Вярно е, че и от даете страни въпросът се тълкува като „въпрос на сила" - (eine Machtfrage). Макар че формалното право е на страната на българите, те загубиха това свое морално право дотолкова, доколкото превърнаха войната от война за освобождение във война на завоевания* (вж. глава Х - Несъответствие в английския оригинал).

Но дори и при това положение моралното право на Македония си остава незасегнато. Това е право, гарантирано от договора, Нарушено от войната и отменено с Букурещкия договор. Ако клаузата rebus sic stantibus можеше да се приложи за загубата на Адриатическия бряг и за придобиването на Одрин, защо тя не може да се приложи и за румънската окупация? Ако сръбско-българският договор престава да бъде в сила от момента, когато вече не съществува някаква реална сила, която да го защитава, защо тогава Букурещкият договор да бъде валиден след приключването на окупацията? Това са опасните заключения, които могат да се направят във връзка със сръбското приложение на клаузата - и на първо място, по начина на нейното приложение. Би могло да се каже, що се отнася до Йелинек, че няма никакъв международен договор, нито какъвто и да е общ закон, към които да не може да се приложи клаузата rebus sic stantibus. Не би могло да има никакъв напредък, ако нямаше възможност за приспособяване на законодателството към променящи се обстоятелства. Но от това не следва, че поредицата от необходима адаптации може да бъде тълкувана като поредица от нарушения на правото (Rechtsbruche). Един закон може да бъде променен само с друг закон. Един договор може да бъде променен само с друг договор. Този принцип е формално признат в един от случайте, които се цитират като „прецеденти" от сръбските професори, а именно случая с отказа на Русия в 1870 г. да се счита обвързана според чл.чл. XI и XIV на Парижкия договор от 1856 година. В нота от месец ноември 1870 г. лорд Гранвил протестира категорично срещу такова нарушение на принципа на задължителната сила на договорите. Италия и Австро-Унгария подкрепиха английския протест. На 17 януари 1871 г. бе свикана нова конференция в Лондон. По предложение на лорд Гранвил тя започва своего заседание с тази единодушно приета резолюция: „Пълномошниците на Северна Германия, Австро-Унгария, Великобри-

195 

тания, Италия, Русия и Турция, събрали се днес на конференция, признават като един от съществените принципи на международното право никоя държава да не може да се освобождава от своите договорни задължения или да променя техните клаузи без съгласието на договарящите страни, постигнато чрез приятелско разбирателство." Ако искаме международного право да представлява изобщо някаква реалност, това е принцип, който не може да се отменя от какъвто и да е прецедент или от каквато и да е софистика.

2. Въпросът за започване на враждебни действия се урежда от конвенцията на Втората Хагска конференция, с първия и член: „Враждебни действия между договорните сили не могат да започнат без предварително и недвусмислено уведомяване, което трябва да приеме формата или на обосновано обявяване на война, или на ултиматум с условно обявяване на война." Обаче Конференцията отхвърли едно предложено от Холандия допълнение, в което се настояваше за спазване на срок от 24 часа след обявяването на войната [Вж. разискванията по този въпрос през време на Втората Хагска конференция, Lemonon, 344-345.]. Холандия предлагаше това, изхождайки от "изискванията на съвременната война".

Следователно изискванията не са големи и малкото, на което се настоява, не изключва изненади или употреба на военна хитрост. Но естествено е да не се предвижда такъв случай, при който една държава започва враждебни действия, без самата тя да съзнава достатъчно ясно дали иска да започне война, или не. В такъв случай явно не може да се говори за някаква изненада, тъй като сърбите и гърците отдавна считаха войната за неизбежна. Те всъщност се оказаха много по-добре подготвени от военна гледна точка, отколкото българите. Когато започват тази война, българите "без да съзнават това, играеха със сръбската карта", както г-н дьо Пененрун справедливо отбелязва [Вж. цит.съч., г-н дьо Пененрун публикува факсимиле (стр. 32 и 48) на заповед, намерена у един български офицер, с дата 16/29 юни, съдържаща разпореждания за започване на враждебни действия, сутринта на 17/30. Българите от своя страна публикуваха факсимиле на една прокламация за война, изготвена предварително от сърбите, на която датата 18 юни е поставена на ръка в отпечатания готов текст. (Вж. вестник „Мир" от 28 юни.) В отпечатаната прокламация се казва: „Нашите гръцки съюзници и нашите черногорски братя вървят с нас срещу българите.]. Що се отнася до гърците, видяхме, че крал Константин тръгна от Атина за Солун на 14/27 юни с манифеста за обявяване на война в джоба си, както и с „основания да предполага, че през тази седмица ще започне война по цялата линия от Пирот до Елефтера" [Вж. Глава IV, статията от „Proodos", публикувана на 14/27 юни.]. Да не би телеграмата на генерал Савов да е била известна на гърците?

Както и да е, елементът на изненада при започването на враждебните действия очевидно е бил сериозно обсъден от противниците. Но това не променя факта, че действията, предприети от българите, са формално в разрез с международните опити за прибягване към посредничество или арбитраж, който в този случай е предвиден и в договора. В този смисъл в сръбско-българския договор съществува формално задължение. В чл. 4 на тайного приложение се дава взаимна гаранция, редактирана по начин, който не оставя никаква възможност за извъртания или недоразумения: „Каквато и да е разликата, каквато може да се появи при тълкуването или изпълнението на която и да е от клаузите на този договор или на тайното приложение към него, или на военного съглашение, тя следва да се представи за окончателно решение на Русия веднага, щом една от даете страни декларира, че смята за невъзможно да се постигне споразумение чрез преки проговори." Сърбите се бяха съгласили за спазването на тази клауза и техните възражения в никакъв

196 

смисъл не бяха задължителни за арбитъра. Ако българите бяха нарушили клаузата, докато продължаваха да се позовават на нея, те биха създали оправдание за нарушенията, които сърбите си бяха позволили в Македония, и биха нанесли окончателен удар на юридическото съществуване на договора. Ето защо, макар и да признаваме, че нарушенията на сърбите направиха конфликта неизбежен, отговорността за формалното нарушение на договора се носи от българите.*

Не липсва и елемент на военна хитрост. Сръбските вестници публикуват сведения за един банкет, даден от български офицери на техните сръбски колеги, на който те се фотографирали заедно само няколко часа преди битката; българите изпратили своите гости и измерили разстоянията, като забелязали разположението на предната охрана. Сърбите обвиняват българите, че се опитвали да създадат предубеждение в международните среди, като дали нареждане на своя посланик в Белград г-н Тошев да подаде протест срещу "действия на сръбска агресия" осем часа след нощното нападение на 16/ 29-17/30 юни. Ако, както има основание да се предположи (макар че г-н Тошев отрече това в печата), той е бил един от онези, които са настоявали за започването на войната и е бил в течение на предстоящите събития, това негово действие заслужава още по-голямо порицание. Но бихме отишли много далеч, ако обвиняваме г-н Тошев, че не е имал възможност да знае какво е ставало на Брегалница в момента, когато е връчвал своя протест в Министерството в Белград. Телефонът му си е бил на място. Благодарение на него г-н Хартвиг е обявил на г-н Данев на 9 юни, че протестира срещу сръбското съгласие за руски арбитраж; и този телефон сигурно е бил в изправност една седмица no-късно[Г-н Тошев отхвърли тези изказвания, които самият г-н Хартвиг каза, че били неправилно предадени от интервюиращия го г-н Ганчев Вж „Мир", 13/30 ноември 1913 г.]

3. Ние стоим на много по-твърда почва, когато преминем към законите и обичаите на сухопътната война, нарушени от всички воюващи, независимо от съществуването на международна конвенция, подписана от всички тях Става дума за известната "Конвенция по законите и обичаите на сухопътната война", както и за нейното приложение, разработени от Втората Хагска конференция през 1907 г., които замениха Конвенцията от 29 юли 1899 г, подписана от държавите след Първата Хагска конференция. Вярно е, че България бе направила някои уговорки по отношение на една промяна в Конвенцията от 1899 година. Тази промяна забранява на всяка воюваща страна да принуждава членовете на нацията на нейните противници, живеещи на нейна територия, да взимат участие във военните действия срещу своята собствена страна: тя предвижда освен това при случайте, когато въпросната воюваща държава нахлуе на противниковата територия, тя да няма право да изисква принудително от жителите да дават информация за противниковата армия и нейните средства за отбрана. Като се изключи това възражение, България беше подписала Конвенцията заедно с другите представители на балканските държави.

Първият член на Конвенцията предвижда "договорящите се държави да дават на своите сухопътни сили инструкции съобразно правилата... приложени към настоящата Конвенция." Тъй като съгласно чл. 3 воюващата страна е „отговорна за всички действия, извършени от лица, представляващи част от нейните въоръжени сили" (а под термина „въоръжени сили" предписанията включват освен редовната армия, „милиция" и „доброволните отряди"), би могло да се очаква, че правителствата, подписали Конвенцията ще имат

197 

особен ангажимент да доведат тези задължбния до знанието на своите офицери и войници. Направено ли е това на Балканите? По-специално, въведени ли са такива представи във военното обучение на войниците и офицерите? Сведенията на Комисията при нейните разследвания по този важен въпрос са непълни, поради липсата на сътрудничество от страна на гръцкото и сръбското правителство. Обаче по косвен път може да се приеме заключението, че Конвенцията от 1907 г. (по подобие на тази от 1899 г.) е останала общо взето непозната за балканските армии с възможното изключение за отделни офицери. Единствено Женевската конвенция е повече или по-малко известна. И днес, както в 1900 година „съзнателното прилагане на Хагската конвенция от подписалите я правителства е нещо, което може да се желае в бъдеще. Правителствата трябва да осигурят на своите армии такова обучение, което да отговаря на Конвенцията. Желателно е то да представлява част от задължителните предмети във военните училища и да бъде задължително при обучението на войника. Приложението на Хагската конвенция може да бъде гарантирано само при това условие." [Вж. предговора към книгата на г-н Ф. дьо Мартено „Мирът и войната"(„Р. de Martens, La Paix е la Guerre", Paris, 1901)]

В Балканите тези думи на г-н Мартено представляват днес само едно puim desiderium („доброжелателно благопожелание"), каквото са били и преди 10 години. Доколкото е известно на Комисията изключение може да се направи само за България, и то в ограничен смисъл. Комисията установи, че Женевската конвенция е влизала в учебната програма на офицерите, но не и на войниците. Единствено в България Комисията след многократни опити и чрез частен източник можа да се сдобие с документи, доказващи, че по време на последната война са правени някакви усилия от командирите на различни войскови поделения да спрат престъпления, извършени срещу законите на войната. Тези документи са от толкова голям интерес с оглед целта на нашата Комисия, че ние ги предаваме в дословен превод. Съжаляваме, че те са единствените, които можем да цитираме:

I
Заповед до 22-ри Тракийски пехотен полк на Негово Царско Величество Карл-Едуард-Сакс-Кобург-Гота, № 93, 14 октомври 1912. Лагер Пехчево.

„Забелязал съм, че след преминаването на границата някои войници от полка извършват произволни действия, които във военно време се считат за сериозни престъпления. Виждам с голямо съжаление, че ротните командири не отдават на тези действия особено внимание и позволяват те да се вършат пред погледа им. Така в лагера при Царево село видях войници да напускат лагера и да отиват в съседното напуснато от жителите село, за да търсят плячка всеки за себе си, забравили своя дълг да останат на поста си. Също така видях в лагера войници, които взимаха отнякъде неизвестни стоки и добитък, за да си приготвят храна, различна от тази на ротата. По този начин са се раэпръснали голям брой животни. Това показва, че или войниците са много лакоми, или че техните началници не се грижат достатъчно за храната им. Видях също така войници да повреждат телеграфии линии от небрежност или умишлено, да нанасят щети на къщи останали празни, след като хората са ги напуснали, и дори да влизат в български къщи... [Тук има пропуск в оригиналния документ.] Някои от тези войници са се държали зле с ранените и пленените неприятелски войници. Може да изглежда излишно, но е необходимо да се напомни на ротните командири, че тяхно задължение е да пояснят на войниците разпорежданията на законите и отговорността на всеки, които ги нарушава. Заповядвам да бъдат доведени до знанието на всички войници следните инструкции и наказателни закони:

198 
1. Всички фабрики, фурии, работилници, военни складове, транспортни средства, провизии, държавни и местни банки в района на нашата армия представляват военен трофей. Имуществото и провизиите на отделните хора не могат да бъдат отнети. Ако населението е напуснало града или селото, но властите са останали,тяхното имущество е също така неприкосновено. Дори в случайте, където няма обществена власт, частната собственост трябва да се счита като принадлежаща на държавата или на общината. Военните трофеи представпяват държавна собственост. Ето защо присвояването на предмети, считани за военни трофеи, се наказва като кражба на държавно имущество. Когато едно полково поделение навлезе в населено място, където има стоки, представляващи военен трофей, командирът на поделението е длъжен да вземе мерки за запазване на тези предмети и при възможност да ги постави на безопасно място, след като направи доклад до щаба на полка. Той не бива да взима нищо без изрична заповед. Командирът на едно поделение не може да взема стоки, от които се нуждае, освен в случайте на крайна необходимост или когато разрешение за това не е пристигнало навреме. Когато едно поделение не получи доставки от храна, командирът може да извърши сам реквизиция на необходимого, за да нахрани своите чинове и да попълни резервите си. В такъв случай той е длъжен да изпрати доклад. За реквизираните стоки да се издават разписки.
Абсолютно е забранено на войниците сами да приготвят храната си. Предвидените дажби са повече от достатъчни. Трябва да се има предвид, че това е едно от най-важните задължения на командира, а именно - да знае как да използва най-рационално местните хранителни ресурси.

2. На войниците трябва да се обясни пределно ясно, че турските телеграфии линии са необходими и за нашите съобщения, поради което те не бива да ги унищожават,

3. Трябва да се помни, че военната чест, законите и обичаите на войната, както и междуна-родните конвенции ни задължават да се отнасяме добре с мирного население на противниковата страна, а също така и с военнопленниците. Не подобава на един войник да показва храброст срещу обезоръжен неприятел, който не е в състояние да се защитава. Пленниците са във властта на нашето правителство, а не на отделни лица или военни части, които са ги заловили. Малтретирането на пленниците е забранено; да се убие неприятелски войник, който се е предал или който е бил взет като пленник, е равностойно на убийство. Да се ограбват убити или ранени войници и пленници е също така престъпление според нашите закони.

4. На войниците трябва да се прочетат следните членове от Военно-наказателния закон:
(Текстът е възпроизведен от тогавашния закон. - Б. пр.)

  • Чл. 241 - За мародерство на бойното поле виновниците се наказват с изпращане в дисциплинарна рота от шест месеца до една година, със строг тъмничен затвор и със заточение, при случай на рецидив.
  • Чл. 242 - За обир извършен на ранени или пленници, виновните се наказват с изпращане в дисциплинарна рота от две до три години, със строг тъмничен затвор и със заточение в случай на повторно залавяне. Ако обирът е станал с взлом, наказанието е смърт.
  • Чл. 243 - Който се провини в умишлено изгаряне или унищожаване по какъвто и да е начин на военни боеприпаси или други предмети - бойни или продоволствени, в местата, където се отбраняват от неприятеля; в унищожаване или повреждане на телеграф, водопроводи, железни пътища, мостове, бентове и други средства за съобщение, се наказва със смърт,
  • Чл. 246 - Провинените в предумишлено човекоубийство, в кражба, грабеж, преду-мишлен палеж се наказват със смърт.
  • /Полкови печат/                      Командир на полка: полковник Савов* Старши адютант: капитан Гигев**
    II
    Заповед до армията № 69, Лозенград (Клърк клисе), 13/26 декември 1912 година

    „До Генералния щаб са достигнали сведения, които за голямо наше съжаление ни карат да подозираме някои лица и войскови части в безнаказано извършване на различии деяния като плячкосване и насилия срещу мирното население на завладените области. Тъй като подобии действия намираме като силно осъдителни и нехуманни, до голяма степен компрометират българското име и българския народ, а не в по-малка степен унищожават доверието на нашите бъдещи поданици (по-специално мирного мюсюлманско население), в наша власт е да гарантираме тяхната чест, имот и живот, заповядвам:

    Г. Командирите на армиите и военните управители да вземат строги и незабавни мерки за извършване на дознания по повод на действия от този вид, извършени в окупационната зона на


    199 
     

    командваните от тях армии, както и да изправят незабавно виновните пред военен съд съобраэно закона, без каквато и да е раэлика на чин и длъжност... Уведомявам чиновете от военната иерархия, че трябва да бъдат строги и да не показват никакво сниэхождение при ликвидирането на подобии действия; те не трябва да забравят тежката отговорност, която лежи върху тях, ако не спазват такова поведение.
    2. Да се вземат най-строги мерки за въвеждане на ред и дисциплина в типа на армията. Хората, които не са част от армейската структура, и онези, които, макар и принадлежащи към нея, не се държат достойно, да бъдат незабавно отзовани.
    3. Да се предупредят всички чинове, че мирното население на окупираните райони се намира без разлика на изповедание или националност под защитата на нашите военни закони и че съгласно тези закони всякаква неоправдана жестокост, всякакво насилие и всякаква несправедливост ще бъдат наказвани. Приканвам военните и гражданските власти към постигане на поставената цел.
    4. В заключение: Не бива да се забравя, че сме започнали война в името на един възвишен човешки идеал - освобождаването на това население от режим, станал непоносим поради своята жестокости несправедливост. Нека Бог помогне нахрабрите българскисиноведаосъществяттози благороден идеал, нека те да си помагат един другиму и да се възпират от компрометирането на това велико и славно дело в очите на цивилизования свят и в очите на тяхната мила Родина!
    Адютант на Главнокомандващия Генерал-лейтенант от Генералния щаб Савов
    Сред всички ужаси, които сме принудени да опишем, човек се спира с чувство на морално удовлетворение, когато прочете тези редове, толкова различни по своя дух от височайшите заплахи, съдържащи се в добре известната телеграма на гръцкия крал Константин: „За мое дълбоко съжаление съм принуден да предприема репресии, за да вдъхна здравословен страх у извършителите (извършителите на „българските чудовищни зверства"), както и да ги накарам да се замислят, преди да извършват подобии жестокости." Ако сравним духа на добросъвестност, вдъхновяващ българските командири да съхранят благородната цел на своята мисия, с горделивостта, основана върху омраза и порицание срещу „варварските орди, които нямат повече право да бъдат поставени сред цивилизованите народи", тогава ще видим разлика в равнището на ценностите.

    Но за жалост при реалното прилагане на законите и обичаите на войната този контраст става по-малък. Възвишено и отвратително, храброст и варварство не се отличават твърде много. Въпреки това желанието да се съхрани справедливостта и благородството е достоинство, което бихме желали да отбележим. Това представлява една тенденция, каквато открихме за жалост само сред българските офицери и интелектуалци. Ще бъдем действително много доволни, ако след публикуването на този доклад ни бъде предоставена липсващата ни информация под форма на подобни документи, които не се задоволяват да направят само откровено признание, но изразяват също така желание да се вземат спешни мерки. За нещастие съществуват други указания, които доказват липсата дори на съзнание, че са извършени грешки и престъпления.

    Грешки и престъпления изобилстват навсякъде. Нека направим обобщение, като сравним тъжната реалност с прекрасните решения, взети при съставянето на Хагската конвенция от 1907 г., подписана от всички воюващи. При нашата класификация ще следваме последователноста на членовете от Конвенцията. Започваме с важния въпрос „Военнопленници".[Текстът следва точно първия български превод на Конвенцията. - Бел. прев.]

    Чл. 4. - Военнопленниците са във властта на неприятелското правителство, а не на лицата или на частите, които са ги пленили. Те трябва да бъдат третирани дулшнно. Всичко, което е тяхна
    200 
    лична принадлежност, с изключение на оръжието, конете и военните книжа, остава тяхна собственост,

    Чл. 5 - Военнопленниците могат да бъдат интернирани в някой град, някоя крепост, лагер или известно място, със задължение да не се отдалечават повече от един определен предел, но те не могат да бьдат чатааряни, освен ако това настоятелно се налага за държавната безопасност, и то само докато траят обстоятелствата, които са изискали тази мярка.

    Чл. 6 - Държавата може да изполэва военнопленниците .... като работници, с изключение на офицерите. Тази работа обаче не тряКва да бъде непосилна, нито пък да е във връзка с военните операции ....Извършената работа трябва йа се плаща според тарифата, която е в сила за военните. ....Правителството .....се грижи за тяхната издръжка. За храна, легло и облекло военнопленниците ще се третират на равна нога с правителствените войски .....Пленници, които бякат, се наказват дисциплинарно.

    Чл. 23 - Забранено е да сеубива или наранява неприятел, които е сложил оръжието си или, нямайки средства за защита, се е предал.

    Каква пропаст между тези щедри принципи на един просветен век и реалността на Балканската война! В този случай хората са черпили вдъхновение от принципа, формулиран от Монтескье: „Единственото право, което войната създава по отношение на пленниците, е те да бъдат ограничени до степен да не могат да нанасят вреда."

    В другим случай се връщаме почти до максимите на Германикус и изобщо на древността: „Не взимайте пленници." Тук тяхната съдба се решава от чувството на мъст и от алчност, като единствената разлика е тази, че вместо да бъдат отведени в робство, хората са ограбвани и убивани или пък убивани и ограбвани. Пленници все още се взимат, обаче много малко попадат в плен по време на бой, а попадналите в плен често пъти не остават живи. Превъзбуденият разсъдък на войника не може да разбере, че обезоръженият и ранен неприятел, паднал на земята, е военнопленник, които не бива нито да се убива, нито да се наранява съгласно чл. 23 от цитираната Конвенция и чл. 2 на ревизираната Женевска конвенция (1906 г) [За предишни промени виж Арман дьо Пейра, "Военнопленниците при сухопътна война" (Armand du Payrat, The Prisoner of War in Continental Warfare. Paris, A. Roussean, 1910, pp 133-135.)]. На Балканите хората чисто и просто убиват другия човек. Ако той бъде пленен, понякога следва неодобрение от много високо място. „Каква полза има да влачим този боклук насам-нанататък?" Това са думи, цитирани пред нашата Комисия от един български военнопленник, които ги е чул от устата на висш сръбски служител, когато болничните коли возили ранени българи.

    Що се отнася до българите, множество случаи са изложени в глава III според твърдения, съдържащи се в документи, събрани от Сръбския Генерален щаб. В случая с гърците имаме признанията от известните писма и съобщения на техни войници. „При нашите нападения взимахме много малко пленници, които след това убивахме, защото такива бяха заповедите."

    Но още по-страшно е, че след като свърши една битка, евентуално взетите пленници не се задържат. Предпочитанията са те да бъдат ликвидирани. Ето още някои ужасни признания от гръцки писма. „От 1200 пленници, които взехме в Нигрита, в затвора са останали само 41...." „Заловихме 50 български комитаджии, които разпределихме помежду си. Аз имах шестима и ги „очистих". Дадоха ми 16 пленници да върна в дивизията, но аз върнах само двама. Другите бяха погълнати от тъмнината, след като ги убих."

    Ние не можем да цитираме подобни признания от другите воюващи страни. Но подобии действия, макар и по-малко на брой, положително могат да се припишат на всички. Ето едно сръбско описание, публикувано в сръбския политически вестник „Радничке новине", бр, 162 от 12/25 август:

    201 

    „Пленихме 300 български войници. Заповядаха ни да инсталираме картечница в една долина. Аз се досетих каква може да бъде целта на тези приготовления. Българските пленници ни наблюдаваха и предчувстваха какво ги очаква. Наредихме ги всички в една линия. След това нашата картечница ги откоси от единия край до другия. Когато ги погребвахме, в джоба на един от войниците намерихме вестник „Le Messager Ouvrier" и подробен дневник на войната. По всяка вероятност този войник е бил социалдемократ."

    Убийството на пленници при поход се е случвало и при българите. Тук мотивите са били различии. Убивани са тези, които не могат повече да вървят или които са се опитвали да бягат (противно на разпорежданията на чл. 6 на Конвенцията, която изисква „дисциплинарни наказания" при такива случаи). Масовото избиване на турски пленници от българите при Стара Загора се обяснява (разбира се, без да се оправдава) с паника, създадена от слухове, вещаещи идването на турската армия.

    В София един турски военнопленник, г-н Хакъ-Кямил от Пети стрелкови батальон, ни разказа следния несъмнено отвратителен епизод, макар че и в този случай се касае до паника. Той се предал на българите в околността на Одрин. Малко след това се създала паника и българските офицери заповядали всичките пленници да бъдат избити. Наредили ги край една стена и ги разстреляли. Самият той получил девет рани, но бил спасен и откаран с една болнична кола. Капитан Нуредин и поручик Наджи били също убити в Одрин в деня на превземането на града, след като вече се предали. Конвоирали ги войници, един от тях им казал: „Ние много пострадахме от вашите картечници, сега вие ще плащате за това." И войниците започнали да убиват пленниците - 20 войници и 2 офицери. Преди края на това клане пристигнал някакъв български офицер и спасил живота на свидетеля, наречен Мехмед Бегчете, както и на един друг войник. Трети пленник ни каза, че група от 157 души са били откарани от Ериклер. Войниците нанесли побои над тези пленници и ги блъскали с прикладите си. Трима пленници, ранени в ходилата, не могли да се движат достатъчно бързо. Убили ги с щикове.

    Веднъж достигнали до болницата, малкото ранени, които не били убити при това ужасно пътуване, били общо взето добре посрещнати от медицинския персонал. Вярно е, че към болни противникови войници, които лежали в същата стая с български войници, самите ранени често пъти се отнасяли с неприязън. По-късно се е забелязало известно подобрение; благодарение на болничната управа (в повечето случаи чужденци), са били спазени човешките права на пленниците. Членовете на Комисията установиха това във всички болници, които посетиха.

    Що се отнася до следващия етап, т.е. третирането на здравите пленници, затворени на различии места, отклоненията от предписанията на Конвенцията не са много големи както в България, така и в Сърбия. Въпреки взаимните обвинения в печата, пленниците общо взето не са пострадали много нито в София, нито в Белград. Един български офицер, г-н Киселички, ни каза в София, че в Белград помещенията за офицерите, и по-специално за войниците били много лоши. Имало е случаи, когато 100 души били поставяни в едно помещение, разчетено да побере само 30. Медицинското лечение било недостатъчно; сръбският лекар (нашият приятел д-р Васич) се явявал твърде рядко при пленниците. Друг гръцки лекар от Гюмюрджина ги измъчвал така, че те самите модели управата той да не ходи при тях. Турските пленници, които ние

    202  


    фиг. 23. Конвой на Българския Червен кръст


    фиг. 24. Румънски опустошения край Петрохан

    203 

    видяхме в София, изглеждаха задоволително добре, но се оплакаха от лошото качество на храната. Гръцките пленници не критикуваха храната, но твърдяха, че била посредствена. Един сръбски пленник, земеделец, който бягаше от България, каза: „Имаше достатъчно хляб; те (българите) ни даваха това, което и те самите ядяха."
    Що се отнася до работещите пленници (разрешено от Конвенцията), българското правителство заявява, че използваните за държавна работа са получили същото възнаграждение, както и българските войници, т.е. не са получавали никакви пари, но са имали квартира, храна и облекло. Тези, които работили в частни предприятия, „би трябвало" да получават някаква установена надница. Министърът признава, че злоупотреби в това отношение са били възможни, но не знае за конкретни случаи. Турски войници обясниха на Комисията, че са били принудени да работят на укрепленията срещу Княжевац (противно на клаузите на Конвенцията) и че не са получавали никакво заплащане.

    Обаче всичко това е нищо в сравнение с мъките, които военнопленниците е трябвало да изтърпят в Гърция. Противно на Конвенцията, те били хвърлени в затвори, и то не временно. Тези гръцки затвори били нещо страшно („Бастилиите на XX век", както ги нарече атинският вестник „Patris" на 29 май). Българските пленници и затворници, които се връщаха през октомври от Трикери, от Итака и Наплион, разказваха страхотни преживявания. Избираме като пример разказ, твърде добре подкрепен с доказателства [Разказът на г-н Лазаров бе публикуван във вестник „Мир" на 24 октомври/6 ноември.]. Неговият автор, г-н Лазаров, бил натоварен на парахода „Катерина", където са се вършили страхотните удавяния, споменати в глава IV.

    „На 24 юни/7 юли пристигнахме на остров Итака. Пленените войници първи слязоха на сушата. Всички бяха претърсени и прехвърлени в затвора. След това цивилните затворници бяха свалени от кораба и бити един след друг, преди да бъдат затворени. Чухме мъчителен плач на деца и на старци, някои от които доста възрастни. Затворът е построен на остров в морето [В официалните гръцки опровержения се вдигна много шум, тъй като разказите на българските пленници говорят за „необитаваните острови" Итака и Трикери, докато Итака има 20 000 жители, а Трикери не е остров, а голям град в края на полуостров Волос. Що се отнася до Итака, г-н Лазаров отговаря, че затворът е разположен близо до канала на този остров. Затворниците помислили, че Трикери е остров, вероятно защото не са могли да видят какво има зад планината, чиято по-ниска част се свързва с континента.] върху плато от 3100 кв.м, от които зданието заема 2000. Затворът е влажен и мрачен. Там останахме един месец затворени в килии. През това време можехме само по три часа на ден да дишаме на открито в двора. В края на месеца ни пуснаха навън, но всеки от нас трябваше да даде по 50 сантима. Въпреки това цивилните останаха с режим на пленници до 22 октомври/4 ноември. Единствените хора, които видяха нещо от този район, бяха няколко души, които отвеждаха до близкия град да работят като улични хамали.

    Преди да влязат в затвора, от 223-та войници взеха 108 чифта ботуши, 10 копана, 1 панталон, 8 бръснача, 5 часовника, 4 портфейла, 30 франка и един кръст за храброст. Изпратихме писмен протест до командира на остров Итака. Той ни върна протеста, като ни каза, че не може да направи нищо, тъй като не знае кои са виновниците, макар че в нашия доклад бяхме съобщили имената им. От цивилните бяха взети 3882 франка (от които 1000 бяха взети само от Неболиев, човека който после

    204 
    бе удавен), без да се броят палтата и обувките. Техният протест също така не даде резултат. Макар че имаше изворна вода в града, на нас ни носеха кладенчова вода във варели. Тя беше силно варовита и имаше отвратителен вкус. Едва ли можеше да се пие и дори не можехме да я ползваме да сварим супа, за която имахме само фасул. Хранехме се главно с леблебия, леща, фасул, ориз, картофи, гнили маслини, развалена риба, много постно сирене и стафиди. От 226 гозби само 22 бяха с месо, и то козе, на което дори и кучетата се мръщеха. В три от тези дни - 18, 24 и 25 юни - не ни дадоха никаква храна, а в 10 други случая ни даваха ядене само по един път на 24 часа. Нямаше абсолютно никаква медицинска грижа. На тежко бодните не обръщаха никакво внимание. Най-влажната стая на затвора бе определена за болнична, като бодните бяха оставени без всякакви лекарства, храна или медицинска грижа, за да умрат, а не да възстановят здравето си. Всъщност ние трябваше сами да се грижим за себе си. Тези от нас, които работеха към амбулаторията, тайно посещаваха болницата и взимаха рецепти, които изпращахме до града във винени бутилки. Трябваше да плащаме 10 пъти по-скъпо за нашите лекарства и джобовете ни съвсем се изпразниха. Събирахме пари, за да купим мляко, яйца и масло за болните. Които имаше зъбобол, трябваше да се примири с услугите на местния бръснар, а той вземаше по 2 франка за вадене на зъб. Нашите хора от амбулаторията дори трябваше да се грижат за гръцките санитари, които се оплакваха, че техният доктор не разбирал нищо от медицина, а освен това не полагал никакви грижи за тях. Те казваха, че също не могли да си купят лекарства, защото аптекарите не давали на кредит на държавата.

    По време на нашето затворничество 15 от военнопленниците се разболяха, без да броим цивилните затворници. Основно болестите бяха треска, диария, стоматитис, ангина, червен вятър и други подобии. Един болен от тифус излезе в момент на умопомрачение от стаята си и тъй като се намираше само на два метра от морето, той падна и се удави. Самият аз в продължение на два и половина месеца страдах от остър ревматизъм. Не само че никакъв лекар не се погрижи за мен, но дори не ми дадоха дюшек, а трябваше да лежа върху мокрите дъски. След като преживяхме големи страдания, на 13/26 септември изпратихме искане до коменданта, като го молехме да ни извади от този влажен затвор и да ни постави в помещения, подходящи за военнопленници; да ни третират като военнопленници, а не като осъдени престъпници. Да ни дадат одеала, тъй като много от нас нямаха и палта. Да ни позволят да пишем на нашите роднини, както и да ни бъде разрешено да отиваме в града, за да си купуваме някои неотложно необходими неща, и накрая - да ни снабдяват с вода, която да може да служи за пране, а не с мръсна и негодна за тази цел течност. Единствено последното ни искане бе изпълнено. „Заплатите" ни се изплащаха редовно. Един франк и 50 сантима месечно за редник, 3 франка за ефрейтор, 9 франка за младши подофицер и 15 франка за старши подофицер или за фелдфебел. Два дни след като напуснахме затвора, трябваше да подпишем декларация на гръцки в смисъл, че сме били много добре третирани и че ни е било разрешено да вземем със себе си всичко, което сме донесли. Невъзможно беше да не подпишем тази декларация. Ние я подписахме с една уговорка чрез две букви: О.М., което означаваше „особено мнение" - нещо, което гърците не забелязаха."

    205 

    Както може да се види от разказа на майор Лазаров, командир на българския гарнизон в Солун, офицерите военнопленници не са били облагодетелствани. Майор Лазаров описва своите страдания на парахода, както и четиридневния престой в един влажен и мръсен затвор в Пирея, където офицерите спели на дъски в много задушна атмосфера, получавали лоша храна, не им било позволено да излизат вън от стаите, освен за да бъдат фотографирани, а тогава били изложени на обидите на тълпата и на любопитството на журналистите. След заминаването им, същите тези журналисти описали в печата как българските офицери били приети в най-добрите гръцки семейства, как общували с висшето общество, ходили на театър и на кино, но тъй като били злоупотребили с гостоприемството на своите домакини, трябвало най-накрая да бъдат изпратени в Наплион. Един млад офицер бил обвинен в некоректност спрямо някои дами от висшето общество на Пирея. След завръщането си в България майор Лазаров изпратил до господин Венизелос следната телеграма:
    „Пленените български офицери от солунския гарнизон протестират енергично срещу начина, по който са били третирани по време на пленничеството им в Гърция. Парите на повечето от тях и багажът им били ограбени. Били са хвърлени в средновековен затвор, живи погребани в тъмницата на крепостта Наплион, без въздух и светлина, без всякаква връзка със своите семейства. Те били подложени на всякакви унижения и на всякакви видове страдания, каквито само най-рафинираната жестокост може да изобрети."

    Тук не говорим за така наречените „цивилни", макар че техните страдания, особено в солунските тъмници, са били още по-големи. В техния случай е възприето гледището, че тези „цивилни" представляват разбунтували се гръцки поданици. Следва да се отбележи, че общо взето терминът „военнопленник" има твърде широко тълкувание на Балканите. В София Комисията бе много изненадана, когато видя стари хора на възраст 80 години, както и деца, да минават пред нея като „пленници", завръщащи се от Сърбия. Ние разпитахме тези добри хора, които бяха облечени като селяни, и открихме, че са жители на села от далечни райони и че са прекарали нещо като временно робство в средата на XX век. Конвенцията от 1907 година изисква да има „определен отличителен белег, разпознаващ се от разстояние", който да показва кой е „воюващ". Наистина дори от много голямо разстояние е лесно да се забележи възрастта на тези стари хора и следователно да се установи, че те не могат да бъдат обозначени като „военнопленници". (Снимките, които Комисията притежава от един „преглед на пленниците" в София, доказват достатъчно ясно, че човек може да види тези хора от много далеч и да ги прецени какви са.)

    Съгласно чл. 23 на Конвенцията от 1907 г., „забранено е... да се употребяват огнестрелни и метателни оръжия, както и други средства, които има вероятност да причинят ненужно страдание. Що се отнася до „ненужного страдание" вече знаем, че е имало хиляди начини, по които то да бъде причинено. Основният принцип във встъпителния член (22) на главата относно „Начини за нараняване" бе изтълкуван на Балканите в обратен смисъл. В балканското си приложение този принцип гласи: „Воюващите притежават неограничена свобода при избора на средствата за нараняване на неприятеля." Що се отнася до забранените оръжия и куршуми, правилата на Конвен-

    206 

    цията си остават мъртва буква. Известно е, че по времето на Първата балканска война турските войници са употребявали разширяващи се, или „дум-дум" куршуми. Както ще видим, същите оръжия са употребявани и от християнските войници.

    Във връзка с българската армия Комисията притежава официални сръбски доклади до Генералния щаб в Скопие, изпратени от Църни връх на 13 юли и от Бела вода на 21 и 22 юли. Генерал Бойович писа от Църни връх (№ 2446), че „неприятелят употребява куршуми „дум-дум" - факт, потвърден и от лекаря." Осем дни по-късно полковник Маринкович (Шумадийска дивизия, втори позив, № 2070) изпраща до Генералния щаб проби от тези образци куршуми и от типа „динамитни", съпроводени с някои наблюдения, съобщени му от командира на десети полк, втори позив. Бележките на командира са следните:

    „При сраженията с българите забелязахме, че във всеки бой те употребяваха известно количество куршуми „дум-дум". Изпращаме ви пет такива куршума и част от един друг вид. В допълнение забелязахме, че те си служеха и с боеприпаси, съдържащи динамит. Това бе забелязано по-специално по време на сражението при Босилеград, където мнозинството от леко ранени много скоро умираха. Като пример може да се цитира Милован Миланович от четвърта рота, трети батальон на нашия полк, който е от село Брезница, Любишка околия, Руднички окръг. Той бе ранен в крака и макар че военният лекар му се притече веднага на помощ, Милован умря след един час. Аз ще получа сведения относно употребата на тези куршуми от командирите на десети полк, първи позив, и на третия допълнителен полк, първи позив. Знаем и за един случай в десети полк, първи позив, където един подофицер бил улучен с такъв куршум и цялото му лице било обезобразено."
    Още на същия ден полковник Маринкович изпратил до Генералния щаб показанията на лекаря с писмо от 21 юли (№ 2079): „Във връзка с доклад № 2070 с днешна дата бих желал да представя доклада на командира на трети (спомагателен) полк, първи позив. В хода на сражението с българите на 15-17 юли забелязах, че куршумите на неприятеля имаха съвсем различен ефект от досегашния. Ето защо се ,допитах до военния лекар, чието показание изпращам.
    „Нямам много опит с куршуми „дум-дум", но според разказите на ранените и на всички участници в битката с албанците при Преслапа изразявам моето мнение пред командирите, че българите имат известно количество от тези куршуми и ги употребяват предимно нощем. Действието на тези куршуми се състои в това да се разширяват, когато ударят тялото; по този начин раните се деформират и заздравяват много трудно. Моля, това да бъде установено върху самите пациенти и да се сигнализира където трябва."
    На следващия ден, 22 юли (№ 2085), показанието на военния лекар д-р Михайлович било изпратено до Генералния щаб, от полковник Маринкович:

    207 

    „Във връзка с доклади № 2070 и № 2079 с вчерашна дата имам честта да ви изпратя следния доклад от военния лекар на десети полк, първи позив."

    В отговор на въпроса на командира, дали българите са си служили с куршуми „дум-дум" или с динамитни куршуми при сраженията на граничната линия при Власина, лекарят прави следното изявление:

    „Докладвам, че открих осем случая сред ранените от първи батальон, участвали в сражението на 7 т.м., при които нараняванията били причинени от малокалибрени огнестрелни оръжия. Във всяка рана месото изглеждаше като издърпано и откъснато с клещи. Във всеки от случайте имаше два отвора - там, където куршумът е проникнал и където е излязъл от тялото, т.е. куршумът е минал през цялото тяло. И двете рани бяха непропорционално големи. Един от тези осем случая на причинени от куршуми „дум-дум" наранявания е много характерен, а именно този на сержант Красич от първи батальон. При него дясната страна на горната устна е разкъсана, а цялото му лице и гърлото са покрити с обгаряния в размер колкото монета от пет пари.
    Сержант Красич бе доведен в болницата три часа след нараняването му. Главата му беше много подута, особено лицето и очите му. Клепачите му бяха подпухнали до такава степен, че той не можеше да вижда. Очните му ябълки не бяха наранени. По мое мнение раните на сержант Красич са причинени от пушечен куршум с динамитно или друго експлозивно съдържание. Това е съвсем очевидно в този случай. При някои други подобии наранявания може да се твърди със сигурност, че са били причинени от куршум „дум-дум". Много от ранените, на които този ден оказах помощ, твърдяха, че българските куршуми експлодирали втори път, когато навлиза в тялото."
    Относно поведението на гръцката армия Комисията получи протокол, подписан на 21 юли/3 август в София от д-р Торамити (ръководител на мисията на Австрийския Червен кръст), д-р Кол (ръководител на мисията на принцеса Елисавета) и д-р Михайловски (началник на Клементинската болница в София). По искане на генерал Савов тези служители съставиха специална комисия, натоварена да определи дали в гръцката армия са били използвани куршуми „дум-дум". Техните заключения са както следва:
    „Пред нас бе поставен пакет от четири мостри на куршуми, чиито краища са били очевидно допълнително изпилени с оглед да усилят действието на куршумите, което е противно на разпоредбите от Женевската конвенция. Мострите не изглежда да са специално произведены, по-скоро се натъкваме на нещо импровизирано. Те представляват нещо половинчато между обикновен и експлозивен куршум. Ранените войници, прегледани от Комисията, а именно Петър Христов от 62-ри пехотен полк и Михаил Миновски от 2-ри пехотен полк, имаха по-сериозни рани от тези, които се причиняват от обикновени куршуми в стоманени гилзи. Това бяха рани, които могат да се считат причинени от експлозивни куршуми. Трябва да се има предвид, че подобии рани могат да бъдат причинени от куршум, които среща твърд предмет по своя път и преди влизане в тялото може да бъде вече обезформен."
    208 


    Фиг. 25 Скъсени гръцки патрони

    По-долу даваме копие от вербалната нота, изпратена от българския министър на външните работи до посолствата на шестте Велики сили в София, 24 юли/6 август (№ 2492) относно употребата на куршуми „дум-дум" от гръцката армия:

    „При последните свои действия гръцките войски са употребявали срещу българските войници куршуми, чиито краища са отрязани и по които има врязвания с размери два милиметра в диаметър и 4-5 мм на дълбочина, по средата на прореза, Поражението, което тези куршуми наносят в човешкото тяло, е десет пъти по-тежко, отколкото това на обикновените куршуми. Докато една рана от обикновен гръцки куршум, минал през човешкото тяло има диаметър около 6,5 мм - равен на калибъра на гръцката пушка, то раните от куршуми с прорязани краища стигат до 7 см в диаметър - т.е. раните са 10 пъти по-тежки. Лекарите, служещи в армията, действаща срещу гърците, свидетелстват за съществуването на стотици случаи от този вид. Трима лекари, двама от които чужденци, съставиха протокол на самого място

    Действието на куршумите, подрязани по този начин и с прорези в средата, може да се поясни както следва: В резултат на удара върху човешкото тяло отрязаният куршум променя своята форма, продължавайки движението си. Въздухът в кухината, образувана в средата на просечената част, силно се сгъстява и, стремейки се да си възвърне нормалната гъстота, действа като експлозив в момента на деформирането на куршума в човешкото тяло. В резултат от това се нанасят страхотни рани.

    209 
     
    Тъй като употребата на този вид куршуми е забранена съгласно чл. 23 от Правилника за законите и обичаите на сухопътната война, изготвен от Втората мирна конференция в Хага през 1907 г., царското Министерство на външните работи протестира срещу нарушението на тази разпоредба, извършено от гръцките войски, и моли посолството на... да има добрината да доведе тези обстоятелства до знанието на своето правителство.

    Военните власти притежават три кутии, съдържащи въпросните куршуми."

    Снимки на тези гръцки куршуми бяха показани на нашата Комисия. На тях се виждаха гръцки букви:  и . Изпилените краища на куршумите се виждаха много ясно. Преди да се преценят фактите, свързани с горния документ, трябва да се вземат предвид някои резерви, направени от страна на лекарите, консултирани в София. Въпросните куршуми са „импровизирани", а не официално произвеждани; освен това известен брой от раните, описани като действие на куршуми „дум-дум", могат да се обяснят и по друг начин. Това положително не променя естеството на извършеното престъпление. Но все пак може да промени неговата степен и да остави недостатъчно изяснен въпроса за вината. Препоръчително е за съответното правителство да се заинтересува и да проведе разследване за обясняване на установените факти, вместо да се задоволи само с отричането им, което ще доведе до съмнение за неговата виновност.
    4.

    Чл. 23 Забранена е противозаконната употреба на бялото (парламентьорското) знаме.

    Чл. 32 - Той (парламентьорът) е неприкосновен, както и тръбачът, сигналистът или барабанчикът и преводачът, които могат да го придружават. Началникът, при който е изпратен парламентьор, не е винаги длъжен да го приеме. Той може да вземе всичките необходими мерки, за да попречи на парламентьора да се възползва от мисията си за разузнаване, а в случай на злоупотреба има право да задържи временно парламентьора.

    В тази атмосфера на взаимно недоверие липсваше общо взето необходимото уважение към белия флаг. Това недоверие може би се оправдава отчасти с неспазването на моралните задължения и формалните права, което се вижда и от настоящия доклад. Страните се обвиняват една друга в опити за „неоправдана употреба" на белия флаг. Разбира се, това не може да оправдае преки нападения върху носителите на белия флаг, каквито случаи несъмнено съществуват. Една телеграма от Скопие, публикувана в сръбската преса [Виж „Odyeke" от 22 юли/4 август.], споменава следното обстоятелство. Командирът на сръбските части, които обсаждали Видин, изпратил един офицер и трима конници в 11,30 часа сутринта на 8/31 юли с цел да осведоми командира на видинския гарнизон за сключването на примирие и да започне преговори по очертаване на демаркационна линия. Носителят на бялото знаме излязъл на пътя под звуците на тръба, а един войник носел високо бялото знаме. Българите открили огън, когато знамето се намирало на 30 крачки от село Новоселци. Пратеникът не бил ранен, но неговите двама придружители били улучени от куршуми. Телеграмата не съобщаваше какво е станало по-нататък, но българите очевидно са спрели да стрелят и носителят на бялото знаме е изпълнил своята задача.

    Сърбите са виновни за още по-сериозни нарушения на конвенциите, отнасящи се до употребата на белия флаг. На 18 юни/1 юли българската

    210 

    армия получила заповед да спре офанзивата. В продължение на 40 минути българите преустановили огъня и няколко офицери били изпратени с бели знамена. Както знаем, това е била последната възможност да се избегне по-нататъшната война, тъй като правителството в София е отхвърлило заповедите, дадени от генерал Савов. Ние притежаваме разказите на тези, които са носили бели знамена. Те показват какъв е бил отговорът на сърбите на този опит да се спрат едва започналите враждебни действия. Поручик Божков бил арестуван. Очите му били превързани и той бил доведен най-напред пред полковия командир и след това пред командира на една дивизия. В нарушение на Конвенцията той бил уведомен, че е считан за военнопленник. След това бил заплашен, че на него се гледа като на шпионин. Случаят бил представен по този начин и на престолонаследника принц Александър, който отговорил, че отказва да преговаря с българите и отказва да приеме техни пратеници. Ако дотук той е действал в кръга на своите правомощия, то с обявяването на поручик Божков за пленник ги нарушава в две посоки: (1) Българите не са обявили война; (2) Престолонаследникът няма права да взима такива решения. Въпреки това поручик Божков бил изпратен като парламентьор до престолонаследника, който го обвинил, че е шпионин. На това той отговорил, че не е обичайно за шпионин да се явява с вързани очи. Единственият отговор на принц Александър бил да го блъсне грубо с ръка. Снимката на поручик Божков била публикувана в сръбския печат като снимка на български шпионин. Със собствените си очи той видял как един български селянин бил застреляй по заповед на престолонаследника, обвинил го в шпионаж. Самият поручик Божков бил изпратен да ходи пеш зад един конник, който получил заповед да го заведе до Скопие. Бил принуден да спи на улицата, докато придружаващите го били под покрив. При пътуването му до Белград бил обект на обиди и подигравки.

    Друг носител на бяло знаме, запасният поручик Киселички (за чието хвърляне в затвора вече писахме), говори за същите изпитания. „Имахме два бели флага (с поручик Божков). Сърбите ни плениха и отново започнаха стрелба срещу нашите линии." Поручик Киселички видял как един български войник бил изхвърлен от носилката, която след това по заповед на престолонаследника била заета от сръбски войник. Той видял как българските пленници се ограбват без изключение. Той също бил обект на обиди и присмех. Комисията изслуша и трети свидетел, д-р Магнев, запасен офицер от 31 пехотен полк, който също бил носител на бял флаг и от него поискали да съобщи какви са неговите пълномощия. Магнев отговорил, че имал заповед не да води преговори, а само да осведоми сърбите за заповедта, получена от българските части за спиране на огъня. Сръбският подполковник Солович се опитал да му вземе револвера и патроните, но се отказал, когато Магнев заявил, че ако направи подобен опит, той ще си пръсне черепа. След това го изпратили в Генералния щаб, а стрелбата започнала наново. Опитали се да го изкарат „комитаджия". Префектът на Ниш се заклел, че го познал и че всъщност бил Стефан Йованович, родом от Велес. Макар че този опит не успял, сръбският полицай, който го водел в Белград, викал към тълпата при всяка спирка на влака: „Вижте го българския шпионин." И Магнев понесъл обиди, както всички останали.

     Още по-сериозен е случаят с капитан Минков от Генералния щаб, който също бил изпратен при сърбите с бял флаг. Когато стигнал до сръбските линии, капитан Минков поискал да го заведат при сръбския командир. Този командир бил сравнително възрастен офицер, който го прекъснал и не му дал

    211 

    възможност да поясни за какво е дошъл. „Ние не се намираме в 1885 година. Вие можете да имате заповед да спрете враждебните действия, но ние имаме заповед да продължим и да стигнем до Кочане." С тези думи той ударил капитан Минков с нагайката си и казал: „Ти си мой пленник." Четирима войници хванали капитан Минков и докато се отдалечавали, командирът отново повторил заповедта. Свидетелят на тази сцена е българският подофицер Петко Иванов, който придружавал капитана. Той ни разказа за случилото се и макар че не разбрал какво точно са си разменили, той схванал общия смисъл, още повече че в този момент войниците започнали да стрелят и капитан Минков паднал на земята. Видял капитана проснат на земята да се гърчи още няколко минути; след това самият Петко Иванов бил отведен настрана. Трагедията на тази сцена се подсилва от обстоятелството, че в този момент българската армия била получила заповед да спре настъплението.

    5.

    Чл. 27 - През време на обсадите и бомбардировките трябва да се вземат всички необходими мерки за пощадяването по възможност на религиозните сградите, болниците и местата, където има събрани болни и ранени, ако те не са тайно приспособени за военни цели. Обсадените са длъжни да отбелязват тези сдания и сборни места с видими специални знакове, които да бъдат ясни и предварително забелязани.

    Чл. 21 - Задълженията на воюващите относно обслужването на болните и ранените са
    установени от Женевската конвенция.

    Цитираме два члена от съгласуваното международно законодателство, отнасящо се до воюващите държави, с които те биха могли много лесно да се съобразяват и които са от голяма важност за воюващите. Въпреки това един от тези членове е нарушен. Местата и обстоятелствата са посочени много точно в един доклад на руски лекар от българската болница в Серес, д-р П. Г. Лазнев [Докладът на д-р Лазнев е публикуван от професор Милетич в неговия сборник „Документи и ...", стр. 107-140. Цитираните пасажи са взети от копие, с което лично разполагаме.]. След напускането на българските войски на 23 юни/6 юли той поел ръководството на болницата. Заедно със знамето на Червения кръст, което се весло над болницата, той наредил да се издигне и руското национално знаме. Ето разказа на д-р Лазнев:
    „В следващите дни при нас идваха непрекъснато членове на гръцкия революционен комитет, които взеха оръжието, принадлежащо на болните и поставено в сутерена на болницата. Те не извършиха никакъв акт на насилие; напротив, предложиха услугите си. Жените от града откраднаха част от вещите, принадлежащи на болните от холера. След пристигането на гръцките войски гръцкият епископ в Серес застана начело на градската управа. Епископ Апостол ни каза, че откраднатите вещи и стоки ще бъдат върнати на войниците, а жените, които са ги откраднали, ще бъдат екзекутирани. Техните имена били известии. Откраднатите вещи и стоки не бяха върнати и никой от крадците не беше наказан.

    На 28 юли българска пехота и планинска артилерия се появи на височините над болницата. Завърза се битка между българите и комитате, които се криеха зад болницата. Комитате бяха принудени да се оттеглят и българите отново завзеха болницата. Обаче това положение продължи само около половин час, тъй като в града пристигнаха по-силни отряди от гръцка пехота и кавалерия. Последва непрекъсната

    212 
    пушечна и артилерийска стрелба между неприятелите, която продължи от три до шест часа вечерта. Както преди, болницата бе в центъра на боевете, тъй като тя служеше първоначално за прикритие на гърците, а след това бе използвана като прикритие на българите. Много от прозорците на болницата бяха счупени и бяхме принудени да положим болните на земята, близо до стената, за да ги предпазим от заблудени куршуми. Всъщност един от нашите пациенти бе ранен в ухото от един рикоширал куршум. Опитах се напразно да показвам на гърците, както бях направил преди това и с българите, че болницата не трябва да бъде избирана като прикритие на воюващи части. Те обаче не ме послушаха."
    Очевидно неприкосновеността на болницата е била нарушена и от двете страни. Неспазено е единственото условие, при което болницата се счита за неприкосновена. Никой не признавал съществуващите закони при воденето на война. След края на битката следват актове на насилие. Нека продължим да цитираме извадки от доклада на д-р Лазнев:
    „Тогава пристигнаха победителите, изморени и изтощени от битката. Не можем да кажем, че влязоха в болницата: те просто разбиха вратите и. Хвърлиха се върху войника санитар, който се изпречи на пътя им. Той бе облечен в бяла болнична престилка и носеше червения кръст на лявата си ръка. Това не му помогна ни най-малко, защото му нанесоха жесток побои. След това насилиха вратите на стаите, където лежаха ранените, като не снемаха пушките от ръцете си. Заплашиха всички, че ще ги избият, защото „българите опожарили техните градове." [За тези „опожарявания" вж. показанията на самия д-р Лазнев и неговия колега г-н Клугман в публикацията на Милетич и нашата глава II.] Заедно с моя помощник д-р Камарьов се опитахме да защитим ранените, доколкото това бе възможно, като си послужихме, разбира се, с доводи, а не с оръжие. На д-р Комарьов бяха нанесени няколко удара в гръдния кош и раменете с приклади. Дулата на пушките се обърнаха към мен. Повишавайки глас, аз им казах чрез моя преводач, че не съм нито българин, нито грък и че нямат никакво право да извършват каквото и да било насилие в сдание, над което се вее знамето на Червения кръст и руското знаме. Успях да ги убедя и те си тръгнаха. Пациентите ни се отърваха само със сериозна уплаха. В този момент чух шум от горния стаж, където се намираха кухнята, трапезарията и моята стая. Отидох да видя какво става. Намерих няколко гръцки войници, които плячкосваха под предлог, че търсят оръжие. Всеки от тях беше взел каквото му попадне - чаши, кърпи, захар, не прощаваха на нищо. Намерих моята стая в пълен безпорядък. Дванадесетина войници насилваха ключалките на мойте куфари и сандъци и тършуваха из тях. Всички неща бяха разхвърляни. Войниците взимаха каквото им хареса - цигари, тютюн, захар, часовника ми с верижката, бельото ми, бележника ми, моливите ми - нищо не остана незабелязано от тях. Уплаших се много, защото в ръчната ми чанта се намираха както мойте пари, така и парите на болницата. За щастие гърците не я бяха забелязали. Появи се един офицер и след като видя руския национален флаг и знамето на Червения кръст, поставено на балкона, ги накара да скъсат тези знамена, въпреки нашите протести, и вместо тях издигна знамето на гръцката флота. До падането на нощта гръцките войници продължаваха да идват на групи, като пред всяка от
    213 
    тези групи трябваше да апелираме да не малтретират пациентите. Този ден, 28 юни, беше най-тежкият за нашата болница в Серес. От 29 юни гърците започнаха да ни изпращат свои пациенти, болни от холера, и започнаха да ни гледат с неприязън."
    Комисията бе осведомена за един случай, при който болните, намерени от гърците в една болница, били третирани още по-жестоко.

    Д-р Фаик* бил турски лекар, придаден към болницата в гр. Драма. Когато гърците превзели града, те намерили в болницата 5 болни български войници. Гърците заповядали на лекаря да им ги предаде. Лекарят отказал. Гърците насила изкарали ранените от болницата и ги изпратили в казармата извън града. Нашият свидетел, чието име ние не можем да оповестим, заявява, че тези ранени мъже били убити.

    Във Видин Комисията имаше възможност да установи, че и сръбската армия не може да бъде напълно оневинена за подобно поведение. Изглежда, че по време на обсадата българската болница в града е служила като ориентир за сръбската артилерия. Доказателство за това дава един протокол, подписан от директора на болницата, от видинския свещеник Ножаров, от окръжния лекар д-р Бояджиев и от други двама членове на лекарската колегия. Комисията посети болницата и може да потвърди верността на данните, изложени в протокола.

    „Днес, 17/30 юли, около 4 часа следобед сръбската артилерия подложи на силен огън оградната стена на видинската болница. Над 20 снаряда паднаха близо до болницата, в двора и на улицата пред нея. Един снаряд попадна в инфекциозното отделение, където се лекуваха ранени войници и други пациенти; той разруши две стени и експлодира в една от стаите, наранявайки пациента Георги Труйка от Ясен, Видинска околия. Знамето с червения кръст бе издигнато близо до разрушената част на зданието. Друг снаряд попадна в главното болнично отделение, като проби корниза под покрива, точно на мястото, където се издигаше знамето с червения кръст. Този снаряд не експлодира, но неговото падане предизвика паника сред ранените и дори сериозно болните (пациенти с отрязани крайници) се хвърлиха към стълбата. Гореспоменатите обстоятелства се потвърждават от снимки, направени от г-н Канелреги, английски инженер, и от г-жа Канелреги.

    Обстрелването на болницата от сърбите бе умишлено. Те знаеха, че в момента в нея се лекуват много ранени. Самите знамена служеха като прицел. Болницата е разположена извън града и се вижда на разстояние повече от 10 мили, особено от позициите, заемани от сръбската артилерия. Освен това два бели флага с червения кръст, единият като квадрат 2х2 метра, а другият - квадрат 1,80 м, се вееха над зданието."

    6.

    Чл. 25 - Забранено е да се нападат или бомбардират по какъвто и да е начин градове, села, жилища или огради, които не се защитават.

    Чл. 28 - Забранено е да се ограбва град или местност, даже завзети с пристъп.
    Ако повдигнатите срещу българите обвинения се окажат верни, най-важният случай по нарушение на чл. 28 ще бъде този в Одрин. Но ние видяхме, че командирът е направил всичко, което е в неговата власт, за да сложи край

    214 
    на грабежите (започнати от самото население) веднага след превземането на града. Това не може да се каже със сигурност по отношение на отделни войници, които се опитали да вземат участие в тези грабежи.
    За нещастие случаят в Княжевац е бил различен. Там грабежите, придобили огромен размер, са извършени при мълчаливото одобрение на военните власти. Комисията няма да се занимава с поведението на гърците в Солун, тъй като този епизод се отнася до период, предшестващ проучването на Комисията, и не е обект на специално разследване.

    Случайте с плячкосване на селата са толкова многобройни, че не можем да посочим сега всичките. Трябва обаче да се каже, че в някои от районите, за които говорим в нашия доклад, това е представлявало обществена практика.

    На Комисията са известни също така случаи на бомбардиране на незащитени места, в нарушение на чл. 25. Един англичанин на име Р. Уодхам Фишър, които отначало следял хода на войната, а впоследствие взел участие в нея като поручик в пети батальон на българското опълчение, ни заяви, че турската флота бомбардирала места, разположени по брега на Мраморно море - град Шаркьой и село Мирефчи, макар че не били укрепени и нямали артилерия. Вярно е, че при Шаркьой е имало известен брой български опълченци, отблъснати при една турска атака на 26 януари 1913 година. Според г-н Фишър българите оставили там 17 души ранени. Три дни по-късно, на 29 януари/11 февруари, когато българите се завърнали, те намерили всичките свои ранени убити от турците. Г-н Фишър разказва: „Видях мъртвото тяло на петнадесетгодишно момче, проснато на земята близо до една чешма, където било дошло да налива вода със стомна. Едно 12-годишно момиче, носещо белезите на 12 мушкания с щикове, изнасилено от четирима турци. То скоро умря. Убити били също така шест стари жени на възраст около 75 години. Две млади момичета, дъщери на свещеника, били отведени от турците на техните кораби. Нека да премълчим „грабителствата..."

    7. Да се занимаем с един друг вид факти: отношенията на завоевателите и на окупационните власти към жителите на окупираните територии. Тук фактите са толкова многобройни, че би било излишно да ги изброяваме след всичко, което вече бе описано. Обаче бихме могли да се спрем за един момент и да се докоснем до една категория престъпления, които спокойно могат да се нарекат ежедневна практика и с които да представим пълен набор от закононарушенията за водене на война. Нека още веднъж съпоставим текста на закона с трагичната действителност.

    Да започнем с налозите (контрибуциите) и реквизициите, налагани на местните жители, предвидени и регламентирани в клаузите на Женевската конвенция от 1907 година:

    Чл. 48 - Ако окупиращият събира предварително в окупираните земи данъци, налози и такси (бач), установени в полза на държавата, той трябва да стори това, доколкото то е възможно, по размер и разпределение, които са в сила в страната.

    Чл. 49 - Ако... окупиращият събира други парични данъци в окупираната земя, това може да бъде само в полза на войската или администрацията на тези земи.

    Чл. 51 - Никакъв данък не може да бъде събран освен по силата на писмена заповед... На данъкоплатеца трябва да бъде връчена разписка.

    Чл. 52 - Реквизициите в натура и налозите трябва да стават с оглед ресурсите в страната. Те трябва да се плащат веднага в брой, доколкото това е възможно; ако не, трябва да се удостоверяват с разписки.


    215 

    Комисията притежава доказателства, според които окупационните власти, по-специално сърбите и най-вече гърците, не са спазвали правилата, предвидени в Конвенцията. Измежду документите, с които разполага Комисията, има само няколко разписки за реквизирани стоки. Но и тези документи общо взето не визират никаква стойност. Комисията изслуша показания за случаи, при които вместо да се пише в разписката стойността на взетите стоки, властите пишели шеги и даже псувни. Например има случаи, в които се казва, че известно количество „боклук" било получено от съответния собственик. Или пък думите просто били нечетливи. От 70-годишния дядо Мицков от Крушево властите взели зърнени храни, сено и добитък на стойност 30 хиляди франка, за което обаче му предложили разписка за 100 франка. Тъй като имал смелостта да протестира срещу това беззаконие, властите го затворили в най-влажната килия на затвора в Крушево. На следния ден повикали сина му, принудили го да приеме стоте франка и да подпише разписката. Но обикновено не се давали никакви разписки на селяните. Понякога властите търсели да намерят извинение за това, но такива случаи са сравнително рядко. Оправдавали се обикновенно с това, че става дума за „турско" имущество, което се иззема от тях, а не имущество на славянски жители. Бихме желали да цитираме изцяло един особено интересен случай.

    Милан Мишевич, сръбски войник, пристигнал в село Барбарево, Кратовска околия, с още няколко войници от неговата рота. Той извършил реквизиции във всяка къща, арестувал един селянин на име Гичо Иванов и го задължил да декларира, че неговото жито е всъщност взето от турци. Един друг селянин, Арсо Янев, бил подложен на побои и мъчения през цялата нощ, докато го принудят да каже, че неговите овци са взети от турци. Със същата цел сръбският войник арестувал, измъчил и бил Гиро Янев. Той нанесъл побои на Иордан Петров, за да го накара да признае, че кравата му е собственост на турчин. Измъчвал също така и Моне Сатьовски, 80-годишен старец, когото оставил да седи цяла нощ на един хълм гол, за да го принуди да признае, че иззетите 15 кози всъщност преди това са принадлежали на турци.

    Често установяваме, че така събраните стоки и предмети са изпращани в Сърбия или Гърция. Знаем също така за случаи, при които сръбски офицери събирали „подписки" за Червения кръст. Има случаи, при които източниците на цели райони били напълно изчерпани от непрекъснати реквизиции. Всъщност става ясно, че ако ограбването е организирано по такъв начин и ако то остава безнаказано, не съществува никакво зачитане на правилата за извършване на реквизиции.

    8.

    Чл. 47 - Грабежът е формално забранен.

    Чл. 45 -Забранено еда се принуждава населението в окупираната земя даполага клетва пред неприятелската власт.

    Чл. 46 - Семейната чест и права, животът на личностите и частната собственост, както
    и религиозните убеждения и изпълнението на религиозните обреди трябва да бъдат зачитани.

    Читателят трябва само да си припомни предишните глави на настоящия доклад, за да стигне до заключението, че грабителството е всеобщо прилагана практика в тези Балкански войни. Доколкото знаем, споменатите по-горе заповеди, издадени от българските военни власти, представляват единственият опит да се напомни на войниците, че в международного право съществуват противоречащи на техните действия принципи за воденето на война.

    216 

    Дори тези заповеди доказват, че тези принципи често са нарушавани и че низшите чинове са проявявали снизхождение, което по-скоро насърчава, отколкото възпира извършване на престъпления. Въпреки това действията на българската армия са провеждани в райони, където основната част на населението е съставена от сънародници. Времето било недостатъчно за „установяването и поддържането на ред" съобразно чл. 43 на Женевската конвенция от 1907 година. „Окупационните" власти всъщност са гръцките и сръбските армии. В районите, освободени от турско владичество, „законната" власт обикновено минавала в техни ръце. Знаем, че първата работа на тези „окупационни сили" е да принудят хората „да положат клетва" и да се признаят за сърби или гърци. Според съществуващите договори между съюзниците окупираната територия трябвало да се счита като „кондоминиум" на всички съюзници. Но ние вече видяхме, че още от самото начало всички отношения между населението и окупиращата армия са отклонения от нормалната норма, поради проявената склонност да се присвой окупираната територия и да се извърши подготовка за нейното анексиране. Това създава отношения, подобии на тези между завоеватели и победени. И тогава тържествените думи на чл. 46 звучат като сарказъм.

    „Семейната чест и права, животьт на личностите и частната собственост ..... трябва да бъдат зачитани." Всъщност едва ли има хора, които са били много изненадани от актовете на насилие. Мнозина дори не таксуват подобни деяния като някакво жестоко престъпление. В тази връзка българите са по всяка вероятност по-малко виновни, отколкото другите. Те са по-патриархални и по-примитивни, запазили са чувството на принадлежност към земята и към природата и се проявяват като по-дисциплинирани. Дори някои „палави" гъркини се подигравали с тях и ги наричали „момичета в шинели". Такова нещо положително те не биха казали за гърците.

    През тези месеци на военни действия „животът на индивида" положително е бил с твърде ниска цена, а „частната собственост" едва ли е струвала нещо. Кражбата се е считала за толкова общо явление, колкото и изнасилването, а трябва да се има предвид, че и двете деяния представляват нарушения на законите за водене на война. Това е част от така наречената „мирна окупация", извършена и от румънската армия. Някои разрушения, в които участват румънците при Петрохан, най-високата точка на пътя между София и Видин, са все още пресни в паметта на Комисията. Тяхно дело е разрушаването на малката вила, в която княз Батенберг нощувал, когато идвал по тези места на лов, а също така на метеорологическата станция, с унищожаването на прекрасните инструменти и записите от наблюденията, плод на многогодишен труд. В сравнение с тези загуби нещастните учени от обсерваторията считали като по-маловажни изстъпленията срещу младите жени в съседното село или задигането на храна и добитък. Сравнени с горните непоправими загуби, подобни действия потъвали в категорията на незначителното. Ето какво имат предвид румънците под „мирна" окупация. Предшестващите глави показаха какво означава „окупация със сила".

    Проявено ли е някакво внимание или зачитане спрямо „религиозните убеждения и начини на богослужение"? За нещастие не. Описахме разрушението на джамии и църкви, сриването на погребални паметници и оскверняването на гробове. Една от страните поставя началото на такива действия, на които другата страна си отмъщава. Действа формулата „Каквото повикало, такова се отзовало". Нашата Комисия провери и отчасти потвърди описани-

    217 

    ето, дадено от Пиер Лоти за случилото се в Хавса. Привлякохме неговото внимание и към събитията в съседното християнско село. За сведение на г-н Лоти тук може да се приведе и друг пример на турско кощунство. Ето какво четем в един гръцки доклад от 9/22 юли:

    „Около 3 часа вчера следобед моряците от турския военен кораб, пуснал котва в Силиврия през последните 4 дни, отидоха в гробищата на православната гръцка общност и събориха всички кръстове по гробовете."
    На това можем да противопоставим едно турско оплакване, изпратено от полковник Исмаил Маил до командира на гарнизона в Стара Загора, където той бил взет пленник заедно с голям брой други турски пленници. Доктор Исмаил Маил пише на 3/16 април следното: „Преди няколко дни дойде при мен един военнопленник и ми каза, че спрямо него били приложени различни средства, включително съвет, обещания и заплахи, за да го принудят, наедно с неговите сънародници мюсюлмани и помаци, да приемат християнската религия... Отговорих на този войник да не се безпокои, тъй като такова нещо ми се струваше невъзможно. Обаче днес научих, че около 400 военнопленници, всичките помаци, били отведени на някакво неизвестно място..." Доктор Исмаил Маил протестира поради опасността от „разпространяване на тази зараза". Не знаем какви са били резултатите от неговото оплакване, но вече имахме случаи да кажем, че в своите отношения с помаците в окупираните райони самите българи признават неспазването на чл. 46. Освен това цитираният по-горе факт представлява нарушение или намерение за нарушаване на чл. 18 от Конвенцията: „Дава се пълна свобода на военнопленниците да изповядват вярата си."

    За да обобщим, ще трябва да повторим казаното в началото на тази глава, че няма нито един член на Женевската конвенция от 1907 г., който да не е нарушен в по-голяма или в по-малка степен от воюващите страни. Съществуват закони за воденето на война, чието наличие, ако не е добре известно, то поне се предполага от всички хора по света. И макар воюващите държави на Балканите да са подписали въпросните Конвенции, те очевидно не са се считали задължени да ги спазват.

    Трябва обаче да се допълни, че самото присъствие на Комисията в балканския регион допринесе за това, да се припомни какво представляват задълженията на воюващите. Един български вестник отбеляза, че в очакване Комисията да посети даден район, „жестокостите намалявали", какъвто бил случаят с Източна Тракия. От друга страна, сръбското правителство възразило срещу пътуването на Комисията до района около албанската граница, където жестокостите започвали да се усилват. В тази връзка един сръбски вестник повдигна въпрос, който заслужава да се отбележи тук, независимо от мотивите за това действие. В деня, когато Комисията бе принудена да напусне страната (13/26 август), вестник „Тарговински Гласник" се опита да оправдае действието на сръбското правителство, като заяви, че на Балканите се предвиждало провеждането на международно проучване, което имало претенции за юридически пълномощия, докато такива правомощия принадлежали изключително на една независима и суверенна страна и на нейното правителство. Според този вестник извършването на такова проучване представлявало ограничение на суверенитета и било намеса във вътрешните работи на държавата. Тъй като държавата не е съгласна и не дава

    218 

    специално разрешение за извършване на подобно проучване, самото назначаване на такава Комисия представлявало „акт на международен арбитраж".

    Органът на „търговската младеж на Белград" отива несъмнено твърде далеч. Функцията на Комисията „Карнеги" в никакъв случай не е „юридическа", а нейните заключения (до известна степен предвидени от този вестник) по никакъв начин не са аналогични на някаква намеса от страна на международната дипломация. Комисията представлява единствено миролюбивото обществено мнение, макар в хода на своята работа тя често да е получавала сътрудничество от страна на съответните държави. Такъв бе случаят с България, където тя имаше възможност да разпита официални лица относно проучванията; оттам тя почерпи информация не само от частни лица, но и от самото правителство; в България и бе разрешено да се рови из архивите (там се намериха гръцките писма), както и да се свързва с държавни институции (министерства, Светия синод). До известна степен подобно бе и отношението на Гърция.

    Повдигнатият от „Тарговински Гласник" въпрос не е излишен и Комисията би желала да се занимае с него. Ако беше възможно да се създаде анкетна комисия, действаща сред воюващите армии, и то по време на войната, но не под формата на неофициална инициатива, а като международна институция, зависеща от големите международни правителствени организации - една вече съществуваща институция, която действа периодично чрез Хагските конференции и непрекъснато чрез Хагския трибунал - тогава работата на подобен орган би била толкова обществено важна и полезна, каквато не може да се признае на обикновена неофициална комисия. Въпреки това нашата Комисия успя да събере съществен обем документи, които сега се предоставят на читателя. При своята работа тя срещна пречки, които хвърлиха съмнение върху някои от нейните членове. Една комисия, която представлява постоянна институция и се ползва с одобрението на правителствата, подписали Конвенцията, би могла да упражнява известен контрол при прилагането на тази Конвенция. Тя би могла да предотврати нарушенията и престъпленията, вместо само да констатира и порицава тяхното извършване. Щом като се твърди - и това е съвършено правилно, - че конвенциите не могат да бъдат прилагани дотогава, докогато те не представляват интегрална част от системата на военното обучение, може да се твърди с още по-голяма настойчивост, че те не биха могли да бъдат прилагани без строг и постоянен контрол в самия театър на военните действия. Дипломатически представители и военни аташета обикновено имат особено място при действащата армия. Военните писатели сигурно са умували върху идеята да се създаде специална институция, която да представлява кореспондентите, следващи пътя на армиите. Следователно трябва да се обърне внимание върху възможностите за контрол, упражняван от една международна комисия, чиято задача няма да бъде да разгласява военни тайни, а с преследването на чисто хуманитарни цели да съдейства за запазване доброто име на армията.

    Ако работата, която извършихме на Балканите, може да доведе до създаването на такава институция, Комисията ще счита, че нейните усилия и неприятности са били богато възнаградени. В това тя ще види отплата за неблагодарната задача, с която се бе нагърбила с риск да събуди неприязън и да си навлече обвинения и нападки. Нека нейната задача бъде прелюдия към едно дело, предопределено да се развива!

    [Previous] [Next]
    [Back to Index]