Карнегиева фондация за международен мир
ДОКЛАД НА МЕЖДУНАРОДНАТА КОМИСИЯ
  за разследване причините и провеждането на БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ
 

ГЛАВА III  БЪЛГАРИ, ТУРЦИ И СЪРБИ

2. ТРАКИЯ

За да добие лични впечатления от събитията в Тракия по време на двете Балкански войни, един от членовете на нашата Комисия посети селата източно от Одрин. Това са Хавса, Османли, Хаскьой, Суютли дере и Искен-деркьой. В първото от тях е ходил и г-н Пиер Люти, които след това описа своето посещение в статия, публикувана във в."L'lllustration". При описанието на ужасните жестокости, на които било подложено смесеното население на това село, г-н Люти за жалост не е бил осведомен, че на хвърлей място от него има българско село Османли, на което турците са изляли отмъщението си.

Хавса се състои от две махали - мюсюлманска и християнска. Тук християните се наричат „гърци", но те са всъщност българи-патриаршисти. Техният квартал не е бил опожарен. Цялото население останало там. Турският квартал обаче почти напълно изгорял. Турското население избягало от селото още при наближаването на българската армия, т.е. в началото на Първата война. Тези турци намерили приют в Цариград и в Мала Азия. Сега

117 

започнали да се връщат обратно в своето село; 50 или 60 семейства пристиг-нали от Бруса, от Дарданелите и от Акшеир. Човек би могъл да си помисли, че всички турци са напуснали селото и не е останал никой, който би могъл да пострада от някакви жестокости. За нещастие имало е и изключения. Един възрастен жител на селото на име Рашид разказал на член от нашата Комисия какво се е случило по-нататък. Четири турски семейства отказали да избягат и останали в селото. Стопаните се наричали Мустафа, Садък, Ахмед Коджа, а четвъртото име не успяхме да запишем. Тези семейства били избити от българите, които също така убили Басил Папазоглу, Авджи, Христо, Лембер-Оглу и Анастас. Всички жени били изнасилени, но не е вярно твърдението на г-н Лоти, че били убити. Убита е била само една жена Айша; а съпругата на Садък, който бил убит, е полудяла.

В селото имало две джамии, една от които била превърната в склад за боеприпаси. Другата, описана от г-н Лоти, била наистина сериозно повредена. Членът на нашата Комисия намерил в нея следи от кръв по пода. Текстовете от Корана във вътрешността на джамията били отчасти изкъртени. Свешено-то място в джамията било разрушено, някои мраморни детайли били счупени, а колоните - силно повредени. Оборският тор, който г-н Лоти видял в минарето, вече бил изнесен, обаче имало останали следи от него. Една дупка, пробита в кубето, е давала възможност на хората да стигнат до по-високите части на тавана; там на средата била отворена друга дупка. Рашид казал на члена на Комисията, че от там хвърляли тор по пода на джамията. Светотат-ствата стават още по-ясни от начина, по който е осквернено гробището. Не „всички" надгробии камъни до главите на погребаните били счупени, както твърди г-н Лоти, но такива счупени камъни действително има. Вярно е също така, че един от гробовете е бил отворен. В дъното на изкопаната яма член от нашата Комисия намерил остатъците от ракиена бутилка: следи от весел гуляй! Справедливостта изисква все пак да допълним, че извършителите на тези срамни дела са неизвестни и че има основание да се припишат на хората от околността, а не на редовната войска. Трябва да се отбележи, че злостор-ниците са насочили вниманието си само върху надгробни камъни и гробове наскоро погребани хора.

Както вече се каза, недалеч от Хавса се намира българското село Османли, където турците след отстъплението на българите са си отмъстили за всичко. В селото е имало 114 християнски български къщи и никоя от тях не била пожалена. Църквите в селото били изгорени и сринати до земята. Членът на нашата Комисия, който разследваше случая, не можа да открие нищо освен очертанието на църковните дворове и остатъците от стените. По-внимателни проучванйя не откриха нищо друго освен отломки от два полилея. Членът на Комисията е разравял изгорелите развалини и там открил парчета от полуизгоряла хартия. Това са части от Новия завет и от Требник за неделната служба, написани с гръцки букви. Населението е избягало до Одрин и оттам към българската граница, т.е. към Ур-паша. То загубило всичкия си добитък. Обаче няколкото останали селяни се занимавали с жътвата в селото. Те обяснили на члена на нашата Комисия, че воловете, с които си служат, принадлежат на турците от съседни села, тъй като тези българи били техни работници.

В следващото село Хаскьой се повтаря извършеното в Хавса. Българската махала (тук хората ги наричали „гърци" и те наистина пеели на гръцки в църквата) останала сравнително незасегната, обаче добитъкът бил задигнат заедно с цялата реколта. Един турчин, който пътуваше с нас, изказа

118 


Фиг. 17. фрагменти от Евангелието, написано с гръцки букви, намерени в развалините на църквата в село Османли

119 

предположението, че това може би е извършено от башибозуци. Но местният селянин, който присъстваше и говореше на български с член на нашата Комисия, заяви съвсем ясно, че това било извършено от „аскери", а именно редовни турски войници, които грабели и вземали всичко, без да заплащат за него. Продължихме до мюсюлманската махала. Намерихме я опустошена, но половината от къщите й бяха незасегнати. Тази част на селото беше празна и ни бе обяснено, че хората от селото са отишли в Одрин, за да търсят своите семейства. Завърналите се бежанци (25 или 30 семейства) отишли да живеят в християнския квартал.

От двете джамии в селото едната бе напълно разрушена и сравнена със земята, а също така и намиращото се до нея училище. Другата джамия, която била превърната в склад за боеприпаси, бе също така повредена, особено във вътрешността. Няколко надгробни камъни в гробищата бяха счупени.

Двете мюсюлмански села, разположени между Хаскьой и Одрин - Суютли и Искендеркьой - имаха същата съдба. От 87 къщи в Суютли само 8 или 10 са останали здрави, с около 40-50 обитатели. Населението отишло в Мала Азия. Завръщащите се живеят сред развалините, които пригаждат доколкото им е възможно, за да се подслонят. Те наричат тези свои домове „колиби".

Селото Искендеркьой пострадало дори още по-тежко. Само 4 или 5 от неговите 80 къщи са останали здрави. Населението избягало в Одрин, а по-късно се завърнало обратно в селото. Няколко къщи са останали здрави, понеже били обитавани от българи. Както джамията, така и училището в селото били изравнени със земята.
Заключението от това описание е: при избухването на Първата война българите са разрушавали мюсюлманските селища; населението е бягало почти без изключение; националните мюсюлмански институции като джамии и училища са били подложени на умишлено унищожение. Очевидно това не са изолирани случай. Те представляват национална тактика. Българските офицери се опитаха да пояснят това поведение пред членовете на Комисията, като твърдяха, че материалът от къщите бил употребяван за направа на временни зимни жилища за армията. В допълнение на обстоятелството, че едно такова обяснение е равностойно всъщност на признание, то не отговаря на размера на извършените опустошения и не оправдава разрушаването на молитвени домове и училища.

През месец юли българите започват да се оттеглят, а турците минават в офанзива. Тракия отново е превърната в боен театър. Енвер бей е единодушно обвиняван, че изпратил арабска и кюрдска кавалерия преди редовната войска. В разказите на пострадалите българи тези „арапи" много често се сочат катоизвършители на престъпленията. Комисията събра много доказателства в подкрепа, че турските офицери понякога сами са предупреждавали българите за идването на „арапите" и ги съветвали да се крият. Един войник - „арапин", който бил католик, действително признал пред свой приятел, че изричните заповеди на неговия капитан били най-напред да опожаряват и да разграбват, след това да убиват мъжкото население, а после жените (в този случай всички предпочитали да бягат). Този „арапин" каза, че лично е изпълнявал дадените му заповеди. Не бихме споменавали този разказ, ако той не произхождаше от много достоверен източник, като ние знаем и името на съответния войник, но естествено се въздържаме да го споменем тук.

120 

След тези бележки и направените заключения можем да преминем към друга част на Тракия, за да проследим хода на турското настъпление и да опишем изстъпленията, извършени там.

Членът на нашата Комисия имаше възможност да води свободни разговори с български бежанци, които се намираха в Цариград. Те минаваха на групи през града. Този наш колега не се е срещнал с първата група от 90 души, които били от селата Чанакче, Тарфа, Ени чифлик, Сеймен и Синекли; той не могъл да срещне също така и групата от 90-те души жители на Баба Ески и Люле Бургас. Но третата проходяща група от 62 души се намирала все още в Цариград. Състояла се почти изключително от стари хора, жени и деца. Повечето от тях били бежанци от селата Караагач (130 къщи), Кум Сеид (29 къщи) и Меселим (10 къщи), населени с българи, които турците били довели от село Бургас.

По-долу предаваме една история, трескаво разказана на Комисията от един жител на Кум Сеид, който беше стигнал до Цариград предишната нощ, все още преследван от спомена за ужасите:

„Това стана в сряда на 3/16. Беше нощ и селото беше заспало. Изведнъж турците пристигнаха... Жените и децата изпаднаха в ужас... Турците искаха пари. Убиха много хора. Никола бакалинът бе убит, Стоян Кънчев бе убит със сина му, който беше 15-годишен. След това дойде ред на Димитър Стоянов, Сарандо Неделчев, Димитър Георгиев, Петро Стоянов, Илия Атанасов, брат му Коле Атанасов (това са децата му); После бяха убити Никола Георгиев, жена му и 12-годишният им син; Димитър Даудски, Димитър Христов, Христо Димитров - 120 души бяха натъпкани в една-единствена къща. „Арапите" пристигнаха и ги запитаха: „Вие кои сте?", а те отговориха: „Ние сме гърци." След това им поискаха пари. Взеха им всичко. Претърсиха им джобовете. Хората започнаха да викат и кавалерията пристигна. Те не направиха нищо на хората; само „арапите" ги нападаха. Нападението на селото не трая повече от 15 минути. След това турците се отдалечиха по посока към Люле Бургас... На следващия ден пристигнаха още „арапи"..."
Когато Комисията напусна Цариград, нейните членове навсякъде видяха в Тракия следите на тази „арапска" кавалерия, чиито дела допълваха местните репресии и прояви на омраза, както и изстъпленията на башибозуците, възползвали се от анархията, явно неизбежна при прехода от един режим към друг.

За нещастие времето не позволи на Комисията да посети местата, понесли най-тежки последици от яростта на турската армия, когато тя е минала в настъпление. Но когато някои показания и данни, събрани от членовете на Комисията в Цариград и в България, се сравнят с докладите на специалните арменски делегации, както и с някои автентични документи, произхождащи от местен официален източник, те могат да компенсират липсата на лични наблюдения. При преминаването на границата, която след българските победи в продължение на месеци е изглеждала толкова окончателно установена, като че ли два вида чувства са обзели турската армия и турското население. Едното е чувството на отмъщение срещу техните християнски поданици, които първоначално са се обединили с българските нападатели и след това се присъединили към арменците.

Гърците, макар и пострадали от турците, са били по-скоро на тяхна страна. Те също така са се

121 

възползвали от окопитването на Турция, за да унищожат следите от българското господство и да поставят наново на преден план своите национални домогвания. Следователно те са приветствали връщането на турците и често пъти са им служели като водачи и разузнавачи. Второто чувство, съвсем естествено за мюсюлманското население, което се връща заедно с армията в своите напуснати селища, е желанието да се възстанови собствеността на бегълците.

При повторно завземане на Родосто (1/14 юли) от 200 доброволци, пристигнали с една турска канонерка, първото действие на възстановената отоманска власт е следната прокламация към християнското и еврейското население на санджака:

„Всеки, който притежава стока или оръжие, принадлежащи на правителството, или добитък и стоки, принадлежащи на емигранти от местното население, които са били придобити по време на българската окупация, се поканва да дойде и да ги възстанови, като ги предаде на специалната комисия, която заседава в Родосто. Затова се дават два дни срок, започвайки от днес (5/18 юли) за тези, които са в Родосто, и три дни за жителите от селата. След изтичането на този срок всеки, който остане притежател на подобни присвоени стоки и предмети, ще бъде наказан с пълната строгост на закона."
Но доброволците и завръщащите се по домовете си бежанци не чакали края на този срок. Още с пристигането си те започват плячкосването и избиването на местното население. В първите минути след дебаркирането им при Родосто доброволците заклали българския пълномощник, който официално им предал града. Те се разделили на групи, всяка от тях предвождана от петима башибозуци като организирали грабежи и убийства. Те убили арменците на пазара, след това хората, изпокрили се по домовете си, и обискирали къщите под предлог, че търсят български войници и офицери. След намесата на чуждестранните консули нападателите се насочили към околните села, където не е бил възможен никакъв контрол върху деянията им.

Резултатът от това са 19 трупа, погребани в Родосто, и 81 безследно изчезнали, които по всяка вероятност са избити по полето. Последната цифра би трябвало да е по-висока - някои смятат, че избитите хора са около 300. По-състоятелните е трябвало да заплатят за своята безопасност между 20 и 60 турски лири на глава. Парите, бижутата и часовниците били отнети. Дори и при това положение тези хора са били относително по-добре, понеже в Малгара, на б часа път от Родосто, катастрофата е много по-страшна. Там населението е било изненадано; нямало е никакви консули. Ръководителите на арменската общност били арестувани от управителя на Родосто. Българската полиция току-що била напуснала града, който в продължение на цял ден останал без каквато и да е власт (1 и 2 юли стар стил). Тук не можем да предадем красноречивия разказ на арменската делегация за случилото се в Малгара при тази анархия. Читателят може да намери разказа в приложението. Но можем да споменем някои особености, характерни за всичките тези рушителни действия. И тук мотивът е бил същият, както в Родосто и всякъде другаде. Военният комендант се обърнал към арменските първенци, които повикал при себе си, като им казал следното: „Арменски предатели, вие сте присвоили оръжие и други предмети, откраднати от мюсюлманите." Един подпоручик си послужил с по-друг аргумент: „Арменци, вие много помогнахте на българите,

122 

но днес ще си получите заслуженото." Такива думи насърчили населението да не изчаква законните мерки. На втория и третия ден от окупацията глашатаите в арменските махали заповядали на „тези, които са откраднали стоки, принадлежащи на мюсюлмани, или които притежават оръжие, да ги предадат". На четвъртия ден възниква вече възможност за започване на нападението. Двама уплашени арменци, повикани от войниците да им покажат къде се намира пътят към Узун Кюпрю, започнали да бягат, вместо да се отзоват на поканата. С това сигналът бил даден: войниците и тълпата хвърлили в къщите на виновниците запалени факли, потопени в газ. Започва опожаряването на арменския квартал. По същото време се извършват грабежи и убийства на пазарния площад. Някои арменски войници се опитали да спрат пожара, но поради силния вятър той започнал с нова сила на пазарния площад и добил ужасяващи размери. Чули се експлозии на варели с бензин. Тълпата помислила, че това са скрити бомби. Каймакаминът, представител на гражданската власт, пристигнал в Малгара, придружен от един полицейски капитан и един полицай. Макар че той се явил като гарант за живота им, едва ли е успял да убеди ужасените арменци да излязат от своите скривалища и да организират команда от 50 до 60 млади хора за борба с пожара. Резултатите от случилото се в самия град, без да включваме неговите околности, са следните: 12 арменци убити, 10 ранени, 8 изчезнали, 7 хвърлени в затвора, а 87 къщи и 218 магазина опожарени.Всичко това представлява материална загуба от 80 хиляди турски лири [„Le Jeune Turc" от 12 август действително признана, че 139 къщи и 300 магазина са били опожарени в Малгара. Вестникът добавя: „С изключение на две къщи цялото село Галиопа, състоящо се от 280 къщи, е било унищожено от пожар; 299 къщи са станали жертва на пламъците в 11 християнски села, 35 души са убити и 9 са ранени."]. В този случай събитията са имали и своя епилог. Една турска анкетна комисия се опитала да прехвърли отговорността за грабежите на убийствата върху самите арменци.

Обаче истинските кланета започват при срещата на турската армия с българи по пътя на настъплението и. Събитията в Родосто и Малгара бледнеят пред погромите в Булгаркьой, което, както показва самото име, е българско село и има 420 къщи. То било разположено на няколко километра от град Кешан и недалеч от едно друго село, съставено от 400 къщи, наречено Пишманкьой и сполетяно от същата участ. Сведенията, събрани от Комисията във връзка с тези зверства, произхождат от различии източници и се съгласуват помежду си до най-малките подробности. Бежанците, повечето от които жени, са разпръснати във всички посоки. Комисията ги намери в старите области на България, в Хасково и Варна, където двама представители на Балканского помощно дружество са ги разпитали. Техните показания са предадени на член от нашата Комисия - и макар да идват от места, разположени много далеч едно от друго, те са всъщност идентични. Друг член на Комисията имаше възможност да се срещне в Цариград с един мъж, които е оцелял при ужасите в Булгаркьой. По такъв начин се сдобихме с непубликувани гръцки официални документи, които потвърждават и допълват устните показания. Всички източници подкрепят увереността ни, че целта е била пълното унищожение на българското население, осъществена от военните власти.

Тези събития ни припомнят случилото се в Родосто и Малгара, но целта в този случай е била различна. Българските селяни, както и населението на горните градове всъщност са присвоили вещи, принадлежащи на турските бежанци - пари, домакински съдове, включително техни дрехи. От своя страна турските войници са сложили ръка на всичко, което могат да намерят.

123 

Те са искали пари, взели са дрехите на хората и са отвели едрия добитък до село Мавро. Така преминава цялата седмица от 2 до 7 юли. Скоро обаче нещата вземат обрат. Дадена е заповед да се събере цялото мъжко население в долния край на селото, за да получи указания. Свидетелят, за когото по-горе стана дума, счел, че тази заповед има друга цел, и предпочел да остане у дома си, като по този начин се спасил. Явили се около 300 мъже. Те били убити на място от пушечен огън. Само трима успели да избягат, единият от които бил ранен (Иван К. Казаков). Показанията на жените допълват картината за това, което се е случило. След като избягали в Хасково, те съобщили на служителите от Английския помощен комитет, че турците ходели от къща на къща и търсели мъже на възраст над 16 години. Двама овчари - Димитър Тодоров и Георги Игнатов - свидетелстват, че гърците са помагали на турците да завързват ръцете на българите с въжета. Една млада жена, избягала във Варна, описа как нейният съпруг, баща и и двама от братя и били застреляни пред тяхната къща. Друга жена разказа, че в Хасково видяла как гърци напръскали нейния съпруг и няколко други мъже с газ и след това ги запалили. Други жени във Варна потвърдиха този ужасен разказ и допълниха, че броят на загиналите по този начин жертви е 23 души. Един овчар видял същата сцена, скрит в съседен заслон. Жените считаха, че общият брой на убитите в Булгаркьой е 450 (от общо 700 души). Свидетелят от Цариград допълни, че всичко това се е извършвало до 29 юли (стар стил) - датата, на която той напуснал селото. В края на този период турците започнали да поставят обявления по стените, че няма да има повече убийства. Част от населението повярвало на това уверение и се завърнало. Но при завръщането на мъжкото население те започнали да го избиват на групи. Завеждали ги в една клисура и там ги разстрелвали. Свидетелят разказва, за подобии гледки в Пич Бунар и в Сиври Тепе: в първото село видял шест трупа и познал един от шестимата като „глухия" Гирджик Илия.

Методите, прилагани спрямо жените, били други. Те били изнасилвани и според свидетелите, облечени в нещо като униформа гърци вършели същото, което вършели и турците. В селата Пишман, Урун-Бегли и Мавро гърците всъщност били единствените престъпници и те изнасилили последователно над 400 жени. Младите мъже, които се опитвали да защитят своите годеници, били застрелвани. Една жена в Хасково описа как нейното дете било хвърлено във въздуха от един турски войник, които след това го набучил на щика си. Други жени разказ аха, как три млади момичета се хвърлили в един кладенец, след като техните годеници били застреляни. Във Варна около 20 жени, които живееха заедно, потвърдиха този разказ и допълниха, че турските войници слезли в кладенеца и извлекли оттам момичетата. Две от момичетата били мъртви, а третата била само със счупен крак. Въпреки ужасните болки тя била изнасилена от двама турци. Други жени във Варна са видели войник, които е набучил бебе на своя щик и го разнасял тържествено през селото.

Изнасилените жени се срамуваха да говорят за своето нещастие. Но в края на краищата някои от тях дадоха показания пред английските представители. Те казаха, че гърците и турците не пожалили никого, като се започне от 12-годишни момичета и се стигне до 90-годишни старици. Младата жена, която видяла как нейните баща, съпруг и братя умират пред тяхната къща, била след това отделена от трите си деца и изнасилена от трима гърци. Тя повече никога не видяла децата си. Друга една жена на име Мария Тодорова, чийто съпруг бил убит пред очите и, след това била повлечена за косата до една друга къща, където 30 турци я изнасилили. Две от трите и деца били

124 

сериозно наранени и едно от тях умряло във Варна. Една 90-годишна старица от селото Пишман на име Султана Балашева също била изнасилена от петима турци.

Ето някои извадки от тайни гръцки доклади, забранени за публикуване, които показват, че същите безчинства се повтарят във всички райони, където турците са започвали настъпателни действия:

„Снощи (4/17 юли), още привечер, в 6 часа, турското население нахлу в гръцкото село Сулджакьой на североизток от Родосто, запали го и изби цялото население, включително жени и деца, общо 200 семейства. Това безчинство бе наблюдавано от... [Надяваме се, че читателите ще разберат съображенията ни да не се споменават имената на авторите на тези документи, тъй като всичките изброени населени места в момента представляват част от територията на Турция.]. Никой не успя да се спаси."
За селата Симетли, Карасли (и даете на югоизток от Родосто), Титиджик, Карадже Муратли, Каяджик, Ахметикли, Омурдже и Муратли също така се споменават отделни убийства на овчари и селяни, работещи по полето. Те са извършени същия ден от турски войници и обик-новени жители. Пак тогава (4/17 юли) игуменът на манастира в Ивери Евдоким, свещеникът Панайот и някои други лица били убити от турските войници при село Колибия, близо до Малгара.

Но това се оказва само началото. Тъй като населението на съседните села избягало в Колибия, турците „първо извършили убийства вътре в църк-вата, след което изгорили всички хора от съседните села, които намерили убежище там" (Доклад от 9 юли).

В Хаскьой (друго село близко до Малгара) турците изгорили „значителен брой жители". В същото село (Доклад от 12 юли) техният офицер заповядал на мухтарина (селския старейшина) да му намери три момичета за през нощта, „иначе знаеш какво ще стане с тебе", допълнил той, като показал револвера си, Мухтаринът отказал и поискал от офицера по-скоро да го убие, отколкото ... Тогава „мъжете бяха затворени в църквата... Всички жени бяха събрани в един голям хамбар и в продължение на 24 часа войниците пируваха, като изнасилиха всички жени на възраст от 8 до 75 години". Армията е отвеждала със себе си известен брой момичета от всяко село. В Колибия едно младо момиче, преследвано от някакъв войник, паднало от прозореца, Докато нейното тяло все още давало признаци на живот, войникът я изнасилил.

Гръцкият доклад се старае да допълни: „Каймакамите искаха да бъде подписана декларация, че всички подобии безобразия са били извършени от българската войска." Това обяснява защо има толкова многобройни обвинения срещу българите в декларациите, съставени от името на населението и подписани от гърци, които в. „Le Jeune Turc" публикува през август 1913 г. Целта е била да се оневинят турските войски за всички извършени престъпления [Например в Хаскьой, където според цитирания по-горе източник имало „значителен брой семейства" убити или изгорени от турците. Тук даваме декларацията, подписана от селските първенци и представена на каймакамина на каазата (околията) Айреболъ: „Ние отричаме категорично злостните инсинуации, отправени срещу отоманската армия, и не само ги отхвърляме, но протестираме срещу престъпления като палеж и убийства, извършени от българската армия в нашите градове Хаскьой и Ачилар Затаръ по времето на българското отстъпление от тези места." Декларацията носи подписите на Трандафилу и Йованаки, членове на административния съвет на каазата, гръцки първенци; отец Кирияко, представляващ митрополита Димитри, викарий на Хаскьой; отец Кирияки, свещеник от Хаскьой; Полиойос виден гръцки търговец." Вж. в. „Union" от 24 юли, които публикува в същия брой едно приложение, озаглавено „Български зверства в Тракия". Членът на нашата Комисия, които посети едно друго село със същото име - Хаскьой, близо до Одрин - поискал да се срещне със селския свещеник отец Коистантинос, които също бил подписал дълъг списък на български престъпления, извършени там. Свещеникът не се явил.]

125 

Нека прибавим още един доклад от 9 юли относно събитията в Ахир-кьой. Той доказва, че една и съща система е била прилагана върху всички територии, окупирани наново от турската армия: „Снощи, на 7 юли вечерта, полицаите, избрани да пазят жителите на Ахиркьой, отделиха мъжете от жените и децата. После биха безмилостно всички мъже и нараниха много от тях. Изнасилиха момичетата и жените, като се отдадаха на разврат през цялата нощ."

По такъв начин тази част от Тракия е напълно опустошена. Гръцкият доклад с дата 9 юли твърди, че отоманската армия „извърши убийства и изнасилвания, тя опожари всички села в каазите Малгара и Айроболъ (970 семейства от каазата Малгара и 690 семейства от каазата Айроболъ), население от 15 960 души са убити или изгорени в къщите или разпръснати из планините." Ако някой счете това за преувеличение - едно твърде често явление при получаване на сведения от гръцки източници - той може да намери потвърждение в един католически вестник („La Croix", 24-25 август 1913 г.). „Един комисионер, който вчера (23 август) пристигна в Одрин от Малгара, ни увери, че общият брой на опожарените или напълно разрушени села около Малгара е не по-малко от 45. Той заяви, че се носела непоносима миризма от трупове, когато минал през полето около Кешан."

Месец след това показание един от членовете на нашата Комисия отиде в Цариград. Там чул разказа на един грък, английски поданик. Според него около хиляда българи - мъже, жени и деца - все още се скитали из планините, където избягали поради описаните ужаси. Но те били заобиколени и подложени на всевъзможни мъчения от турски войски между Галиполи и Кешан. Свидетелят видял много страшни сцени и направил няколко снимки. Пред очите му един турчин отворил стомаха на седемгодишно дете и го разрязал на парчета. Този свидетел е добре известен в Цариград и е много важно неговите снимки да се запазят, но ние все още не сме достатъчно запознати с някои обстоятелства. Цялото това преследвано население е може би все още там, броди из планините и очаква последния удар от заобиколилите го войници. За щастие гърците погрешно считаха тези селяни за свои сънародници. Те получиха разрешение от властите (които от своя страна са заблудени от погрешната гръцката оценка) да ги заведат до Лампсак, на другия край на полуостров Галиполи. Там религиозните мисии се погрижили за тях, а гърците изпратили специален параход да ги заведе до Принкипо. Едва тогава те открили, че тези хора не са гърци, а българи, и ги изхвърлили на улицата. Благодарение намесата на руското посолство и с помощта на Българската екзархия отново ги натоварили на парахода и ги изпратили в България. Според сведения на един техен съселянин, разпитван в Цариград от член на нашата Комисия, те били главно жени от Булгаркьой, 412 от които англичаните удостоверяват, че са видели във Варна.

Разстоянието между границата, определена в Лондон (Енос-Мидия) и старата българска граница е преминато от турската армия за три седмици. Какво е било отношението на турските войници се вижда от самите факти. На арабин-християнин, войник от галиполската армия, за която споменахме по-горе, задали въпроса защо е взел участие в тези зверства, които се забраняват от неговата религия. Той отговорил поверително в Одрин: „Правех като останалите. Опасно беше да правиш нещо друго. Имахме заповед най-напред да грабим и да опожаряваме, а след това да убиваме всички мъже..."

Обаче съществуват изключения и някои различия в отношението към българското население. Има едно българско село, Дервиш Могила, разполо-

126 

жено близо до две турски села, едното от които се нарича Коджатли. При приближаването на българската армия през време на първата от двете балкански войни, 60 души турци потърсили убежище в това село при своите християнски съседи. Те получили необходимата защита и не пострадали от преминаването на българската войска. Между тях имало един богат търговец на добитък, който разправи следната история в Цариград: „Когато турците се върнаха, имаха заповед да не пипат селото и казаха на селяните: „Не се страхувайте от нас, тъй като вие сте спасили нашите хора. Имаме писмо от Цариград да ви оставим на мира."

Но в този случай направеното изключение служи да потвърди правилото. Има също така много изключения в обратен смисъл, както го доказва историята на селото Залув. То е населено с източноправославни албанци. Следващото село Павлокьой е българомюсюлманско (помашко). През Първата война хората от село Залув ограбили село Павлокьой и след това им дошло наум на покръстят мохамеданите от Павлокьой. Те повикали един гръцки свещеник, на име Деметриус, който покръстил селото. Когато турците се върнали, те не само убили Деметриус, а изобщо сринали цялото село до основи. В същото това време едно съседно село Аслан пострадало сравнително малко. В село Залув били убити 560 души. При започване на настъплението си турците прилагат и своя обичай да плячкосват по цялото протежение на границата. Сред разрушените села на българска територия чухме имената на Соуджак, Крумово, Вакув, Любимец и прочие.

Когато съгласно условията на мирния договор Свиленград е трябвало да бъде върнат на българите, турците го разрушили напълно. Това се доказва от доклада на г-н Александър Киров от 19 октомври (1 ноември), който ни бе предаден. Г-н Киров разказва, че и в този случай повторного идване на турците по време на втората от двете балкански войни е било ознаменувано с избиването на цялото мъжко население (18 души). Стара жена, останала жива в този ужасен ден, описа как убивали хората един по един сред смеха и одобрителните викове на една мюсюлманска тълпа. Главатарят на тълпата на име Карагьоз Али внесъл известно разнообразие в изпълнението на екзекуциите, за да забавлява по-добре тълпата. Когато един млад мъж на име Шопов поискал да бъде по-бързо убит, за да не гледа тези ужасяващи сцени, Карагьоз Али смукнал от своята цигара и отговорил: „Търпение, дете мое, и твоят ред ще дойде." Шопов бил последният измежду убитите. Седемдесетгодишният директор на училището Въгларов бил убит на улицата и през целия ден главата му била разнасяна от махала на махала, провесена за брадата. Авторът на доклада споменава и за убийството на майка му на 13/26 юли, след което трупът и бил хвърлен в един кладенец. Част от нейната коса, отделена заедно с кожата, както и окървавените дрехи били намерени в двора на къщата и.

Пътуването из Западна Тракия се оказа невъзможно в рамките на престоя на Комисията. В районите, които се полагат на България по силата на Букурещкия договор, има както гърци, така и турци. След заминаването на българската армия на 9 и 10 юли (22 и 23 юли) тази част от страната е била окупирана от гръцката армия, но населението не е било обезпокоявано, „по всяка вероятност благодарение на изпратената Европейска анкетна комисия" (т.е. Комисията на Карнегиевата фондация), такова е становището на българския вестник „Изгрев". Обаче в периода между напускането на гръцката армия, което става на 6/19 септември, и окончателното пристигане на българската армия населението е било изцяло под властта на т.нар. „републиканска милиция", т.е. на гръцките андарти и на мюсюлманските башибозуци, орга-

127 

низирани на групи от свещеници, училищни директори и секретари на гръцките владици. Българското население, което никога не е чакало нищо добро от тази милиция, изпаднало в паника и се устремило от всички страни към Дедеагач, където все още се намирали малко останали гръцки редовни войски. Но там военните власти не им позволили да влязат в града и тълпата от около 15 000 бежанци се настанила в един външен квартал на града на разстояние около четвърт час път. На 19 септември последните гръцки войски напуснали Дедеагач с кораб, а гръцкият владика осведомил мюсюлманските доброволци за напускането на гръцките войски. По тази причина бегълците, с изключение на около стотина души нямали време да търсят защита и убежище в града. Башибозуците „(милицията) ги открила и откарала във фере и Ипсала като стадо овце". Бежанците прекарали нощта в Урумджик, където им откраднали всички пари, а директорът на училището Кирияков и жена му от село Баликьой били убити. На 23 септември сутринта те срещнали по своя път една рота български доброволци, които освободили по-голямата част от бежанците от придружаващите ги башибозуци. Но при оттеглянето си башибозуците успели да убият около стотина жени и деца, изостанали със своя багаж, както и да отведат 150 жени и деца. Останалата част от бежанците тръгнала по пътя към България заедно със своите освободители. На следващия ден, 24 септември, се завързало друго сражение с башибозуците, близо до село Пишманкьой, където 50 души паднали убити, а 200 жени и деца били взети пленници. Новодошли бежанци се присъединили към групата, която вече наброявала 8000 души. Ново клане ги чакало на брега на река Арда. След като преминали реката, те се преброили и установили, че са 7200 души.

Съдбата на останалите в Дедеагач не била по-добра. Един глашатай разгласявал в продължение на няколко дни заповеди до българите да напуснат града. Непокорните и тези, които ги укривали, щели да бъдат наказани като кучета. Изплашените гърци изпратили за България няколко вагона с българи. По своя път тези хора видели други два вагона, пълни с български жени и деца, на станцията Битикли, а преди това два вагона и на станцията Софлу. Броят на българските села, опожарени в Западна Тракия, възлиза на 22, а броят на избитото население възлиза. на много хиляди души.

[Previous] [Next]
[Back to Index]