ГЛАВА III  БЪЛГАРИ, ТУРЦИ И СЪРБИ

1. ОДРИН

• Завладяването на града
• Българското управление
• Последните дни на окупацията

Естествено е истинността на документа, който направи много дълбоко впечатление в Европа, да се приема с предубеждение поради неговия произ-

104 

ход и история. Все пак тези съображения помагат да се разбере духът, в който той е съставен. Един от членовете на нашата балканска Комисия отиде в Одрин, за да проучи информацията, добита от г-н Машков. Той успя да се свърже с повечето от източниците, от които тази информация е била извлечена. Тези източници повторили пред него дословно всичките факти и изказвания, съдържащи се в доклада на г-н Машков.

Изглежда, истината е такава: г-н Машков действително нищо не е съчинил и нищо не е прибавил към информацията, която е могъл да събере в Одрин, той всъщност се е предоверил на явно предубедени и пристрастии източници, тъй като гръцкият език е бил средството за получаване на неговата информация. Членът на нашата Комисия направи всичко възможно да не ограничи своего проучване до това средство, т.е. до гръцкия език. В допълнение към получения дълъг списък от официални български показания от лицата, отговорни за управлението на града по време на неговата окупация, той успя да проведе свои собствени разследвания в Одрин (вж.приложение G 3) и да използва показания на турски военнопленници в София, събрани от друг член на нашата Комисия (вж. приложение G 2). И така, без каквото и да е намерение да бъдат реабилитирани българите, той успя да установи фактите по един по-безпристрастен начин, отколкото е могъл да стори това г-н Машков, който бе известен като много изявен служител в руското консулство в Скопие преди 15 години.

Описанието на случилото се в Одрин се представя в три раздеда: завладяването на града и дните непосредствено след това - 26-30 март 1913 година; българското управление на града през време на окупацията; последните дни и евакуацията на града - 19-22 юли 1913 година.

ЗАВЛАДЯВАНЕТО НА ГРАДА

Конкретного обвинение, отправено срещу българите през този кратък период, е, че са проявили жестокости срещу турските военнопленници и че са ограбили жителите на града. Категоричного установяване на тяхната отговорност зависи от доброто познаване на положението, съществувало преди окупирането на града. За да хвърлим светлина в това отношение, ще се позовем на един документ, озаглавен „Дневник на обсадата на Одрин", публикуван в самия Одрин с инициалите „Р.С.". Това са инициали на добре известен човек в града, които заслужава пълно доверие. И така, още на 31 януари (нов стил) Р.С. отбелязва, че „гладът е станал още по-ужасен, в някои от бедните квартали на града не се чува нищо друго освен плач на малки деца, които молят за хляб, и плач на майки, които нямат какво да им дадат. Съобщава се от квартала Хилдъръм, че някакъв мъж убил жена си и трите си деца, след което се самоубил. Говори се, че една туркиня, вдовица, хвърлила децата си в Тунджа...". И така нататък. На 12 февруари Р.С. говори за прегладнели войници, „на които е забранено да получават милостиня" и които се молят на минувачите „да хвърлят някоя монета на земята, откъдето те да я вземат миг след това." На 2 март избухва въстание сред населението в Хилдъръм и авторът предрича какво ще стане със следните думи:

„Когато обсаждащите сили влязат в града, ще дойде ден на мъст и репресии". Войниците понякога крадели хляб посред бял ден и дори заловени отказвали да го върнат. Два дни по-късно Р.С. описва как „Покрай нас минават групи от хора, които едва се крепят един друг; на повечето от тях лицата са изпити, а кожата

им е със землист цвят - като кожа на трупове; други хора с подути крайници и подпухнали лица едва кретат по улицата. Ще ги видите да дъвчат топки сняг с надежда, че ще могат да залъжат глада си."

„Улиците и площадите постепенно се изпълваха с окъсани войни-ци с изпити лица, които се движеха мрачно към сборного място или сядаха с пълно примирение по ъглите и покрай стените. Сред тях няма никакво безредие, напротив, те представляват картина на пълна угнете-ност и тъга. ...За разлика от спокойното достоинство на турците гръцката тълпа проявяваше все по-големи низости. Те все още не смееха да се гаврят със своите обезоръжени господари, но започнаха да грабят като луди с викове, удари и ругатни. Турците ги оставиха да задигнат всичко, без да кажат нито дума." [Тези доста дълги цитати от книгата на Р.С. са дадени тук, защото тази книга понастоящем е библиографска рядкост. Впечатленията на Р.С. се потвърждават от друг един „Дневник на обсадата на Одрин", написан от Густав Сирили, ("Journal of the Siege of Adrianople", Paris: Chapelot, 1913 стр. 129-151 и др.).]

Нека започнем с наистина ужасната съдба на пленниците, затворени в острова на Тунджа, наречен Сарай Ески. Един член на нашата Комисия посети острова. Той видял как кората на дърветата била обелена до височина на човешкия ръст, което е било дело на гладуващите пленници. Той дори говорил на самого място с възрастен турчин, прекарал една седмица на острова и казал, че самият той е ял кора. Едно малко турче пасяло добитък на острова и му казало, че от другата страна на реката е виждало как пленниците ядат трева и възпроизвело движенията им. Генерал Вазов заяви в своего показание (вж.приложение G 3), че е дал разрешение на пленниците да отделят кората на дърветата за гориво - факт, потвърден и от други свидетели, на които може да се има доверие. От втория ден нататък същият този генерал заповядал да се дава по четвърт хляб на военнопленниците, който бил взет от дажбите на българските войници. Това бе потвърдено от майор Митов, който бил натоварен с изпълнението на тази заповед, а освен това тя е вписана в архивите на военния министър (вж.приложение G 5). Още от първия ден победоносните войници споделяли своя хляб с пленниците и с гладуващото население, но трогателни примери като този не биха могли да

106 

Фиг. 14. Остров на Тунджа
Дървета с оголена кора, изядена от пленниците

снабдят масата от народа с храна, както не би могла и заповедта на генерала. Поради глада хората са умирали и има основания да се счита, че тези нещастници са продължили да ядат „нездравословна или отровна" храна, за която говори Р.С. Смъртността между пленниците трябва да е била много висока, специално на острова, където на третия или четвъртия ден от обсада-та холерата отново се появила. Има сведения, че са липсвали палатки, но това е вярно и за цялата армия. Освен това фактът, че тези нещастници прекарвали нощта, изложени на бичуващия дъжд и замръзващата кал, сам по себе си обяснява високата смъртност. След като прочетем описанията, публикувани в европейския печат, например статията на Барцини в „Corriere delle Sera" трудно е да се повярва, че изолирането на бодните пленници всъщност е имало онзи благоприятен резултат, за който говори генерал Вазов.

Броят на смъртните случаи е обект на различии изчисления. Майор Митов споменава за 30 смъртни случаи след първата сутрин. Майор Шукри бей, пленен турски офицер, изчислява за вески ден по 100 души; генерал Вазов изчислява общия брой на умрелите на 100 или 200 души. Истинската цифра трябва да е по-висока. Турчинът, разпитан от един член на Комисията, разказал за неговата група от 1800 души, ограничени върху тясно пространство, което той посочил с едно движение на ръката. Според него 187 от тези хора умрели от студ и глад през нощта на 15 март. Трябва да се отбележи също така, че този свидетел поставя болестите на второ или трето място сред причините за смъртността от острова. Както по време на обсадата, главната причина била слабост и изтощение в резултат на глад, чийто мъчителни последици били налице не само през първите дни от последната фаза на битката, за която говори г-н Вазов, но в продължение на месеци. Несъмнено не трябва да забравяме, че вдигнатият във въздуха на мост на Арда, както и унищожаването на турските складове са създали много големи трудности за снабдяването с храна на 55 хиляди пленници и жители на града. Но след като всичко се вземе предвид, остава един факт, който не бива да се отрича, а именно жестокото безразличие към съдбата на военнопленниците. Този факт се потвърждава напълно от показанията на пленени турски офицери в София. Човек следователно трябва да приеме, че е имало много да се желае по отношение поведението на победителите спрямо пленените неприятели. Ня-

107 

кои от строгите мерки, за които говорят турските офицери, биха могли да се изтълкуват като основателни предвид на опитите за бягство, извършвани от някои военнопленници. Но това не може да обясни всичко: какво да се каже за победените, които били намушкани с щикове през нощта, а телата им лежали по улиците до обед на другия ден? Или за онзи турски пленен офицер, споменат от г-н Машков, който бил толкова слаб, че не можел да ходи, и заради това бил убит от придружаващите го български офицери? Или за съдбата на един евреин, който се опитал да го защити? Тези факти са потвърдени от запасен офицер Хаджи Али, който бил пленник в София. Г-н Машков съобщава и името на състрадателния евреин Соломон Бехми; цитира и неговите думи, произнесени на турски език: „Грях е, не убивай!" Те били съобщени и на нашия член от Комисията. Хаджи Али познавал убития турчин по име, капитан Исмаил Юзбаши, и със собствените си очи го видял да пада на земята. Обясненията, дадени от генерал Вазов и от баронеса Икскул доказват, че смъртта на 13-те турци, убити в джамията Мири Миран не може да бъде приписана на българите; но показанията на турските войници във връзка с избиването на болни военнопленници на път за Мустафа Паша (дн. Свиленград) сигурно са верни. На въпроса за третирането на военнопленниците ще се върнем в главата на доклада, посветена на международното право.

Една гръцка версия за плячкосването на Одрин, поддържана и от г-н Машков, е несправедлива, тъй като цели да повлияе върху общественото мнение. Като изключим изнесеното от Машков и г-н Пиер Лоти, който чисто и просто повтаря преобладаващия в момента турски вариант без да го провери, почти всички авторитети са съгласни, че плячкосването през дните, последвали превземането на града, е дело на самите гърци - до известна степен на евреи и арменци, но главно на гърци - които просто се нахвърлили върху незащитеното имущество на турците. Цитатите, дадени по-горе от дневника на Р.С., предвиждат това развитие, което напълно се покрива като несъмнено с показанията, събрани от Комисията.

Плячкосването започнало в Одрин преди влизането на българските войски в града и продължило до окончателното му превземане и настаняването на армията. Очевидци описват множество подобни сцени. Голям брой от тези описания се намират в приложението, а броят им е може би много по-голям.
Още при влизането на българските войници улиците били пълни с тълпи от местни жители, които плячкосвали турските обществени здания, отначало военните клубове, а после и частните домове, започвайки с празните квартири на турските офицери. Набързо били изпратени патрули, които обаче се загубили в лабиринта на градските улици. На населението било казано да сигнализира, когато се нуждае от тяхната помощ. Почти всички турци се страхували от репресии от страна на гърците. Патрулите се движели из града и наказвали някои от злосторниците под виковете на турците „Аферим!". Но самите турци казали на г-н Митов, който описва тези сцени: „Вие не можете да бъдете навсякъде и изведнъж." Плячкосването продължило.
Един служител (чието име нямаме разрешение да съобщим) преминавал по улиците на втория ден след окупацията. Джума бей, секретарят на валията, му посочил как от всички страни прииждат тълпи от мъже и жени, носещи откраднати предмети и стоки. Като влязъл в кметството, той поискал патрул и тръгнал заедно с майор Митов. Навсякъде виждали едно и също: непрекъснат поток от жени, нарамили ограбени предмети. Той ги заплашил

108 

с бастуна си. Г-н Митов насочил своя револвер. Жените избягали, като захвърлили вързопите си. След като представителите на властта отминали, те се върнали обратно и прибрали своята плячка. Двамата пристигнали в джамията, където населението било складирало своите домашни вещи. Заставайки на вратата, българският офицер заповядал грабежът да спре и граби-телите да излизат един по един. Когато те минавали, той ги удрял с бастуна и с дръжката на револвера си. Жените обаче не се подчинили. Въпреки нанесения им бой с бастуна те не пускали откраднатите предмети. Имало твърде много грабители, както мъже, така и жени, които заслужавали наказание, но поради големия им брой останали ненаказани.

На третия ден вече имало редовно установени патрули. Редът започнал да се възвръща. Въпреки това плячкосването и обирите продължили, макар и под нови форми, съобразени с новите условия. Понякога крадците се преобличали като български войници и след като получили разрешение да влязат в една къща под претекста, че са патрули, те имали възможност спокойно да извършват своя обир. При това положение българските войници от своя страна започнали да следват примера на другите, или по-скоро да си сътрудничат с тях в един нов вид „разделение на труда". Има указание, че патрулите понякога са закриляли крадците при условие, че заделят част от тяхната плячка. Самият майор Митов признал, че доколкото му е известно, самите войници често пъти бивали убеждавани от своите гръцки домакини да участват в тези грабежи, като за целта домакините си служили с най-различ-ни средства, за да ги склонят.

Тук властите трябвало да признаят своето безсилие. Членът от нашата Комисия, който отговаряше за това конкретно проучване, научи за един пленен турски войник, помак, добре познат на едно от чуждите консулства, който получил писмено разрешение да се движи като „свободен пленник"; но когато се опитал да се възползва от това разрешение, бил ограбен на улицата от един от редовните български войници, който взел дрехите и обувките му. Нещастният човек се върнал бос в консулството и по този повод било изпратено оплакване до коменданта Грънчаров. Всичко, което Грънчаров е могъл да направи в случая било да поднови разрешителното на този нещастен човек и да му даде една меджидия от своя джоб, за да си купи обувки.
Грабежите продължили дори в българското консулство в Одрин. На връщане от Лозенград, където е бил временно преместен, консулът г-н Кожухаров заварил сандъците и куфарите си изпразнени. Полицейският началник в Одрин г-н Шопов ни съобщи, че не желаел да проведе разследвания за случая с г-н Кожухаров, понеже се отнасяло за български гражданин. От друга страна ген. Вазов ни каза, че той отказвал да извършва претърсвания на домове, „за да не предизвиква безпокойства на хората", а може би за да избегне и създаването на нови възможности за извършване на грабежи. Самият ген. Вазов споменава, че подобни разследвания все пак са били извършвани, когато се е налагало да се търсят укриващи се войници. Според г-н Митов жалби и искания за разследване завалели като дъжд от ограбваното население, по специално от турците, и то по 200 или 300 оплаквания на ден. При това положение започнали претърсвания на домовете, Които в някои случаи дали отлични резултати. Известно количество стоки, откраднати от турците, се открили у гърците и били върнати на турските собственици. Полицейският началник намерил в общината склад за конфискувани стоки на неизвестни собственици; а г-н Шопов каза на Комисията, че откраднатите стоки били докарани „с препълнени каруци". След това кметството им издало

109 

свидетелства, от които да се вижда, че дадени стоки са придобити не чрез кражба, а чрез покупка. Г-н Митов обясни на Комисията, че това се оказало много удачен начин, за да може човек да установи своята собственост върху някои стоки, които действително са били закупени от евреи и гърци, макар и на много ниска цена.
Претърсванията на домовете от своя страна създали друг вид нарушение. Гръцките оплаквания не винаги могат да се приемат за истина, както проличва в един от случаите, цитиран от г-н Машков. В своя доклад той казва:

„Въоръжени с пушки войници задигнали известно количество скъпоценности и ценни антики от двама гърци, братята Александър и Иван Таласинос; те издърпали пръстените и гривните от ръцете на тяхната сестра."

Много се говорило за ограбването на килимите и библиотеката на прочутата Султан Селим джамия. Сведенията, събрани от Комисията, ни дават възможност да установим истината по този въпрос. Ясно е, че българските власти, веднага щом обстоятелствата позволили това, са взели всички разумни мерки за запазване на джамията и за нейната защита. Не е вярно, че тя изобщо не е била плячкосвана, а и заинтересуваните страни не са твърдели подобно нещо. През началния объркан период това прекрасно здание е служело като убежище и е било натъпкано с покъщнината на нещастни мюсюлмански семейства, които са търсели там защита. Г-н Митов ни разказа как след това тези мюсюлмани прибрали своите домашни вещи и килими, когато напуснали джамията. Г-н Шопов добави, че килимите на джамията ни най-малко не са били повредени, а представителят на одринския военен управител, който придружавал члена на нашата Комисия - натоварен с това

110 

изследване, не направи никакви оплаквания по повод на така наречената вандалщина.

Въпросът с библиотеката стои по-иначе. Поради съществуването на отделен вход, който г-н Митов не е забелязал при първото си посещение в джамията, библиотеката цял ден е била достъпна. Когато на следващия ден се върнал в джамията, той видял ясни следи от разграбването. По пода лежали разхвърлени книги; някои от тях били откъснати от подвързията им; било е задигнато всичко, което се е считало като ценност. В Одрин и в София се говореше, че чуждестранни ориенталисти, просветени познавачи на тази литература, са се възползвали от възможността да спасят някои от тези ценни ръкописи и книги, като ги закупят за своя лична сметка. Ако сега, след като опасността от разрушаване на джамията е отминала, тези щастливи собственици възстановят всички вещи, които са нейна собственост, то техният жест би бил неоценим. Показанията на баронеса Икскул сочат, че след третия ден на окупацията редът бил възстановен както в джамията, така и в целия град Одрин.

БЪЛГАРСКОТО УПРАВЛЕНИЕ

Нека сега оставим настрана другите характерни инциденти, чието изброяване може да продължава безкрайно, и да разгледаме общата критика, отправена към българското управление през четирите месеца на окупацията - 13/26 март до 9/22 юли. Не може да се отрича, че общото впечатление на одринските жителите от поданиците на цар Фердинанд днес е решително неблагоприятно. Представителите на българската власт имат предостатъчно добра възможност да преценят стойността на официално изказаната благодарност от името на разнородното население на града. Няма съмнение, че турците очакват с най-голяма радост отново да минат под властта на своето национално правителство. Както интересът, така и патриотичното чувство винаги са карали гърците да изпитват неприязън спрямо българите. Свидетелските показания на чужденците са твърде разнородни. Г-н Кли-менко, ръководител на руското консулство по време на обсадата, ни упълномощава да заявим от негово име, че до заминаването му от Одрин на 7 април той не е имал никакво оплакване по отношение на режима, установен от българите. Становището на Успенските братя и до известна степен на арменците е също така благоприятно. Документите, от които е съставено приложението към настоящия том, съдържа списък на мерките, взети от българските власти за възстановяване на реда и за задоволяване исканията и правата на различните националности. От друга страна, г-н Гюстав Сирили говори в своя „Дневник на обсадата", че българската администрация създала непреодолима вълна от недоверие и негодувание, което според него се дължи „не толкова на дразнещите изнудвания, които настройвали отрицателно населението", колкото на национализма на българите, на техните усилия да наложат своите религиозни ритуали и своя език. Същевременно г-н Сирили отдава заслуженото на управленския подход, характерен за последния комендант генерал Велчев, за когото г-н Машков се изказва толкова лошо, описвайки неговата система на управление като „желязна ръка в кадифена ръкавица".

Разбира се, компетенцията на Комисията се ограничаваше до регистриране на външните страни на режима. Добре е известно, че кметството е

111 

запазило властта си при българското управление и че мнозинството в съвета е принадлежало на различни националности (трима българи, трима гърци, трима турци, двама евреи и един арменец). В сравнение с другите националности турците били по-добре разположени към българската администрация, която ги е предпазвала от грабежи, и затова те често са гласували официално в нейна полза. Гърците, от друга страна, не крият и сега своята враждебност. Забавни истории се разказват за срещи между гръцкия митрополит Поликарп и представители на българските власти, на които митрополитът видимо се разкъсвал между проявите на уважение, полагащи се на законната власт, и неговото вътрешно отвращение. Най-преувеличените твърдения за лошо поведение на българите произхождат от гръцки източници. Взетите от генерал Велчев мерки са естествен резултат от юначните настроения, обхванали отново покорените или вражеските народи в края на окупационния период. Г-н Богоев действително ни заяви (приложение G 5), че генерал Велчев свикал турските и гръцките първенци и им заявил, че ще държи отговорен специално гръцкия митрополит в случай на каквото и да е въстание на „младите" гърци. Събитията по крайбрежието на Бяло море оправдават напълно българските подозрения спрямо владиката в Одрин, който би могъл да бъде център на патриотична елинистка агитация, насочена към възстановяването на тракийска автономия.

Раздразнението, породено от конфликта между националностите, подсилено от „дразнещите изнудвания", на които е било подложено местното население, обяснява неговото отношение към българския режим в Одрин. Търговци на едро и на дребно били недоволни от новата организация, прилагана при внасянето на стоки, както и от максималните цени на стоките, определени от българските власти. В приложението се намират изключително интересните обяснения, дадени от г-н Ламбрев по повод на гръцките обвинения по този въпрос. Те описват един много интересен социален експеримент, чиято цел е била да се създаде хармония между печалбите на посредниците и законните нужди на населението.

Оплаквания има и от собственици на къщи, където са се настанили български офицери. Сравненията между българските и сръбските офицери са обикновено неблагоприятни за българите. Дори и приятели на българите признават, че що се отнася до външния вид, сърбите били „по-изискани" и че тяхното държание създавало по-благоприятно впечатление, за разлика от българската „арогантност". Очевидно сръбският офицер е предпочитан като обитател пред неговите български колеги. Наред с това е твърде вероятно през неспокойните първоначални дни на окупацията много хора да са предпочели да имат български офицер в дома си, за да се предпазват от произвола на тълпата и от съмнителната защита на патрулите. В това отношение може би гръцките първенци правят изключение. В някои случаи те са посрещали исканията на квартирните комисии с рязък отказ [Членове на квартирната комисия са били Фуад-бей, кметът (гръцки лекар на име Куртидис), един арменец и един евреин.]. Понякога се налагало срещу тях да бъде приложено насилие. Например, не се е намерила подходяща квартира за генерал Хесапчиев и той се видял принуден след завръщането си от Солун да отседне в хотел „Комерсиал".

Едва ли би могло да се отрече, че е имало случаи, когато заминаващи офицери - и то не само български - действително са вземали със себе си някои „сувенири" от къщите, в които са живеели. Не би било голямо преувеличение да се твърди, че е имало „цели влакови композиции с плячка", които се

112 

изпращали в София. Самият г-н Шопов даде пояснения по така наречения „случай Шопов" (приложение G 6) и при необходимост неговите пояснения могат да бъдат потвърдени с показания от турски търговци. Говореше се и за така наречената история на Родригес, австрийски гражданин. Стана известно, че българските власти са обещали една анкетна комисия да установи вината и да възстанови съответната загуба. Говори се, че от една къща в Одрин, от дома на Нисим бен Сусам, са били взети дантели, панделки и дори дамски бални обувки.
Софийският вестник „Дневник" повтаря наивните признания на г-н Ников, български офицер, почитател на ориенталските украшения. В ранните дни на окупацията той видял една стара гъркиня да носи красив стол с изключителна изработка, който бил украсен с резба в ориенталски стил. Всичките мъки и лишения, през които е трябвало да мине в капните окопи през дългите месеци на обсадата, изплували в паметта му и подсилили убеждението му, че има право да притежава тази прекрасна част от мебели-ровката на някоя къща. И така, вместо да занесе този явно краден стол до склада, отворен от г-н Шопов, той го взел от старата жена, която притежавала точно същото право върху този стол, както и г-н Шопов. Такива офицери дойдоха пред Комисията и даваха показания пред нея или правеха публични признания. Разбира се, сигурно е имало и други, които са се въздържали да се явят пред Комисията и да кажат това, което трябва. Килимите от Султан Селим джамия не са били крадени и г-н Шопов ги е купил по съвсем почтен начин. Но един член от Комисията научи, че е имало време, когато цената на килимите била много ниска и че с тези килими в София можели да се реализират „прекрасни възможности".

Говори се също така, че за освобождаването на отвлечени лица се получавали чрез изнудване големи парични суми. Г-н Шопов говори за случая с валията Халил, чиято свобода била осигурена чрез такива средства. Гърците в Одрин твърдят, че той е платил откуп от 40 000 турски лири. Ако действи-телно е била извършена една толкова скандална сделка, тя едва ли би минала незабелязано; ето защо тази история трябва да се прибави към легендите, разпространявани от гърците. Обаче Комисията не би се осмелила да твърди, че не е имало нарушения от този вид, разбира се, в по-скромен мащаб. В Одрин се говори за някой си Хаджи Селим, тютюнотърговец и водач на банда, който в края на краищата бил екзекутиран. Но преди неговата екзекуция някои хора се опитали да го принудят да подпише чек за хиляда турски лири като депозит в Народната банка в София. Хаджи Селим подписал този чек, но в затвора, в навечерието на екзекуцията си, отказал своя подпис в присъстви-ето на прокурора и на директора на Отоманската банка, комуто бил предста-вен чекът.
Тези инциденти са интересни за всеки моралист, който наблюдава пъстрата неразбория от човешки слабости и честни усилия, съвестно изпъл-нение на дълг и престъпления, които сподирят пътя на победителя. Нека оставим преценката им на читателя: но преценка, за която той трябва да вземе предвид изключителните условия, характерни за един голям град в състояние на обсада. На този етап не би могло да се говори за по-късно установеното нормално управление, когато турците се върнаха в града като „трета печеливша страна", когато избухна Втората война след несъгласието между съюзниците и след нарушението на първото споразумение. Засега се задоволяваме да докладваме само за събитията от последния период на българската окупация.

113 

ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ОКУПАЦИЯТА

На 6/19 юли административните служители в Одрин получават заповед да се върнат в България. Телеграмата е пристигнала в 11.30 часа през нощта; хората не знаят нищо за нея. Посред нощ градината Решадие все още е пълна с хора, които гледат филмова прожекция. Напускането на българите става съвсем ненадейно. Поради тази причина те изоставят своите оръдия, боеприпаси и складове. Това пояснява защо отпадат напълно обвиненията в грабежи и безчинства, които българите били извършили, тъй като самите условия при напускането им правят подобни действия невъзможни. В своята бързина българските власти дори забравят да сменят часовите, поставени пред вратите на някои от къщите под защита. Българските търговци после открито се оплакваха от тайнствеността, с която е било проведено това нареждане на българските власти. Оттеглянето им наистина е изненадало всички.

Властите напускат Одрин през нощта на 6-7 (19-20) юли. Обаче турците не идват. В самия град майор Морфов заедно с неговите 70 жандармеристи, както и комендантът Манов са представители на законността и реда, но на железопътната станция или в квартала Карагач няма никакви официални власти и точно там възникват няколко много неприятни инцидента. Осем военни влака напускат станцията на 7 юли. При заминаването на предпоследния влак мародерите вече са започнали своята работа, поради което от покривите на някои вагони са дадени изстрели срещу тях. В складовете избухва пожар, който според гръцките свидетели бил Запален от отряд български пехотинци, пристигащи от юг по посока към Свиленград. Някои от същите тези войници казали на монасите от местния орден на Успенските братя, че складовете били обстрелвани от селяни, докато по това време българската армия била зад станцията и зад складовете. Според изявления на очевидци войниците запалили казармите, които служели и за арсенал. Във всеки случай няма никакво съмнение, че плячкосването е започнало пред очите на самите българи, докато те са се качвали на влаковете; че то е дело на селяни от Караагач и от съседните райони, Черкезкьой и Долу Джарос; че войниците са се опитали да стрелят срещу тях, но със заминаването на влаковете ги оставили напълно свободно да продължат с плячкосването. Селяните след това въоръжили турските пленници, които работели по линията - очевидно това са същите пленници, за които говори г-н Богоев. През вечерта на 7/20 юли жителите на Караагач са се запасявали с газ, брашно и прочие, взети от складовете.

Времето минава, а турците все още не се появяват. Ето защо българите се връщат сутринта на 8/21 юли и започват да разоръжават турските военнопленници. Сцената, описана от г-н Богоев, когато българите стреляли срещу военнопленниците и убили най-малко 10 от тях, трябва да се е случила именно по това време. Според обяснението, дадено тотава от българския офицер, отговорен за станцията, военнопленниците се опитали да извършат организирано бягство с надеждата, че турската армия вече се намира някъде из Одрин. Когато българите запитали турските военнопленници откъде са се снабдили с оръжие, казали им, че оръжието им е дадено от населението. Българите започнали внимателно да наблюдават жителите на Караагач. Войниците влизали в техните къщи и на обитателите им било заповядано да предадат до З часа следобед всичко, което са взели от складовете. В противен случай то щяло да им бъде отнето насила и щели да бъдат наказани.

114 

Същата вечер започват и претърсвания по домовете. Не е ясно как са подбрани тези 45 души, които били арестувани. Един от тях на име Пандели (Панталеймон), всъщност единственият останал жив, съобщи, че неговият 12-годишен син бил взел брашно от склада. Бащата върнал брашното според издадената заповед, съгласно която крадените стоки трябвало да бъдат оставени на улицата, но след това както той, така и неговите другари за нещастие били задържани, за да занесат чувалите до станцията. Пандели описва подробно случилото се, след като занесли чувалите. Неговият разказ е подложен на проверка от члена на нашата Комисия, който го е сравнил с разказите на други двама свидетели, един гъркофил, а другия българофил. Пандели казва следното:

„Вечерта на 8/21 юли тези нещастници бяха завързани на групи от по 4 души, като за целта бяха използвани собствените им колани. Изкараха ги по пътя към Мараша под конвой от 60 войници. Парите и часовниците им бяха отнети, преди да бъдат навързани. Казано им бе, че ще ги водят към България, но когато войниците наближиха моста на Арда, някой им извика: „Бягайте бързо, влакът идва!" Те пресякоха моста и стигнаха до отсрещния бряг. Там бяха наредени в една линия с лице към реката и след това ги блъсваха във водата. Последва една страхотна сцена. Докато нещастниците се мъчеха да се спасяват от това положение, войниците стреляха по всеки от тях, чиято глава се подаваше над водата."

Снимката показва телата на някои от 44-те жертви, извадени от реката след няколко дни. Ужасният епизод не е извършен със знанието на отговорните български власти, но няма никакво съмнение в неговата истинност. Паниката и възбудата в последните часове на напускането не могат да извинят виновниците. Този член от нашата Комисия, който разследва случката на самото място, научил от Успенските братя, че и други хора били арестувани за обири, обаче били освободени, когато пристигнали на железопътната станция, тъй като от вагоните на последния влак започнали да викат към конвоиращите ги войници: „Бързайте, влакът тръгва." Това станало в З часа сутринта на 9 юли.

При това развитие на нещата няма съмнение, че заминаването на българите е станало набързо. Следователно не би могло да се твърди „българите знаеха, че турците ще се върнат, и извършиха пълни приготовления за последното клане", или „предвиждаше се те да избият мюсюлманите, а арменците, които те бяха внимателно въоръжили, щяха да бъдат принудени да избият гърците". Българите не са извършили никакви приготовления за

115 

Фиг. 16. Жертви хвърлени в река Арда, където са се удавили

116 

своето напускане и „кошмарите", за които се говори в цитата от статията на г-н Пиер Лоти във френския вестник „L'lllustration", изобщо не са съществу-вали освен във въображението на гръцкото население, възбудено от агитаторите. Драматичната картина на „последната нощ",представена по този начин от видния френски писател, издава твърде недвусмислено източниците, от които е почерпан материалът за описанието и. Да вземем още един пример от същата тази статия. Г-н Лоти споменава някакъв млад турски офицер Решид бей, син на Фуад, които бил „пленен" от българите при последните сражения през време на тяхното оттегляне. „Те (българите) избодоха двете му очи, отрязаха двете му ръце и след това изчезнаха. Това бе тяхното последно престъпление".

Няма съмнение, че смъртта на Решид действително е произвела дълбоко впечатление в редовете на турската армия, където той е имал много приятели. Член на Комисията, които разследваше този случай, видя неговия паметник, издигнат по пътя за Свиленград, чието освещаване бе преди известно време. Всъщност турците показаха по-голяма справедливост и правдивост, отколкото техният почитател във Франция. Когато членът на нашата Комисия отищъл в редакцията на B."Tanine" в Цариград, за да провери фактите, научил от специалния кореспондент на този вестник в Одрин, че в бъркотията Решид бей получил смъртоносна рана, от която смъртта му последвала незабавно. Разбира се, обезобразяването е нещо реално. Що се отнася до мъките, на които той бил подложен, това е абсолютна измислица. Дори и хората в Одрин говореха, че са му били откъснати ушите и ръцете, но никой не говореше, че очите му са били извадени.

Описанието, което даваме по-горе за случилото се в Одрин, далеч не изчерпва всички данни и свидетелски показания, събрани от нас. Любознателният читател може да намери допълнителни подробности в приложението, където ще може да прочете и документите, доказващи нашите твърдения. За нещастие по-голямата част от показанията, които успяхме да вземем в самия Одрин, не могат да се публикуват в подробности, тъй като са дадени с условие за поверителност. Но се надяваме читателят лесно да разбере, че именно тези събрани на самого място показания подкрепят останалите, с които Комисията си служи в настоящия доклад.

[Previous] [Next]
[Back to Index]