МЕХМЕД НЕШРИ
ОГЛЕДАЛО НА СВЕТА. История на османския двор
 
МЕХМЕД НЕШРИ И НЕГОВОТО СЪЧИНЕНИЕ "ОГЛЕДАЛО НА СВЕТА"
(Мария Калицин)
 

Историята на османските тюрки — от техните първи стъпки из анадолските чукари до периода, когато създават държава, а тази държава прегазва десетки народи, помита по своя път цивилизации и става империя — е темата, на която османският летописец Мевляна Мехмед Нешри е посветил историческите си знания, личен опит и съчинителски талант. Неговата обемиста хроника "Огледало на света" е съставена с единствената цел да докаже "божествения" произход на османската държава, да прослави нейната мощ, да обоснове правото й да властва над чужди земи и народи. Независимо от волята на автора обаче, въпреки идейните му позиции и мироглед, за нас произведението му си има свое обективно значение като ценно историческо свидетелство за драматичните сблъсъци през една бурна епоха, предопределила съдбините и на българския народ за пет столетия.

Проследявайки последователно, стъпка по стъпка, настъпателния ход на османците, хрониката разкрива събития и факти, които, съпоставени и сверени с извори от друг характер и произход, биха обогатили нашите знания върху сложния процес на установяване на османската власт в българските земи и Балканите, биха спомогнали за избистрянето на твърде заплетената му хронология. В нея ще намерим отразени — пречупени през погледа на завоевател, разбира се — обхвата, формите и условията на съпротива, която балканските народи, в това число и българският, са оказали на османския натиск, битките, които са му дали, теглилата, които са изтеглили. Не могат да се възприемат изолирани, несвързани с нашата история и онези моменти на разказа, когато той напуска българските земи и ходът на събитията се пренася на малоазийска сцена. Сложните и противоречиви взаимоотношения между османците и другите по-големи или по-малки мюсюлмански държави, междуособните борби за власт, раздирали отвътре османския султанат, за който хрониката дава обилни сведения, допълват и обогатяват картината на политическата обстановка, в която протекла експанзията. Определено пряко отно-

5
 

шение към проблемите на българската история имат и сведенията, които Нешри дава за административното и стопанското устройство на държавата, за въвеждането на някои данъци, за организацията на войската, за ранната колонизаторска дейност на султаните, за културно-култовото строителство на османската върхушка по нашите земи.

Съчинението на Нешри отдавна е „открито" от науката. С него се занимават извороведи и историци от много страни. Преведено е на няколко европейски езика, цитира се в редица научни изследвания. То обаче може да се адресира и до по-широк кръг читатели. Българският читател, който проявява всестранен интерес към миналото на своя народ и земя, може да намери в него нещо ново и поучително за себе си, може да допълни и обогати своите исторически познания за една съдбоносна за България епоха.

Нешри живял и работил във важен момент от историята на османската държава — втората половина на XV и началото на XVI в. Това е времето, през което Османското княжество надживяло сътресенията на монголското нашествие и междуособиците на века, стабилизирало се и продължило стремглаво своята експанзия на Запад и Изток. Паднал Константинопол, а с него и последните остатъци от могъщата някога Византийска империя. Завършило завоюването на Балканите. Било завладяно северното Черноморие. Цяла Мала Азия попаднала в рамките на османската държава. Обединението на анадолските бейлици под властта на османския султанат и превръщането на Константинопол в негов административен, търговски, политически и културен център укрепили връзките между тюркските племена от различни етнически групи. Това, наред с развитието на феодалните отношения и оформянето на техните институции, създало условия за образуването на турската народност със своя територия, език и известна общност в областта на икономиката и културата.

Икономическото и политическото укрепване на османската държава и образуването на турската народност довели до формирането на официален литературен език — османския. Макар това да било един изкуствен език, който стоял далече от говоримия народен турски, съдържал елементи на арабската и персийската граматика, както и на речниковия им фонд, а писмеността му се основавала на арабската графика, неговата поява дала начален тласък за създаването на собствена литература, за оформянето на различни жанрове в нея.

Като млада средновековна литература, лишена от своя древ-

6
 

ност османската създала и развила своите историографски традиции най-схематично казано, върху две творчески основи. От една страна — тя наследила сюжети, мотиви и образи от героичния огузки епос, който запечатал легенди и предания от многовековната история на огузките племена. От друга страна, тя интензивно усвоила историографските традиции на класическите ислямски култури — персийска и арабска — и изпитала отчасти влияние от византийската. Сложните взаимоотношения между посочените две начала набелязали и етапите в петвековното развитие на османската историография. Общата тенденция в това развитие била, от една страна, към все по-голямо усложняване и украсяване на езика и от друга — към все по-силно подражателство на персийската литература. Повратна точка в този процес е именно краят на XV и началото на XVI в. На границата е Нешри. Той е последен и най-завършен представител на поредицата стари османски летописци, създали в донякъде грапав и необработен, но разбираем и жив език почти „народни" истории. Наред с това неговото произведение е най-преписваният, преразказван и ползван източник от по-късните османски автори. Нешри е връзката между върховете на османската летописна литература от началния период и периода на разцвета. Той стои между Ашъкпашазаде и Ходжа Саадеддин.

За живота и личността на автора на "Огледало на света" днес ние не знаем почти нищо сигурно. Той самият — явно човек скромен — не е казал нито дума за себе си и само благодарение на оставения подпис узнаваме поне името (или литературния му псевдоним) — Нешри. Повече от очевидно е, че приживе на слава и признание той също не се е радвал, та съвременниците му скоро го забравили, без да кажат много нещо за него. И сега всеки, който се опита да събере и свърже малкото останали факти от биографията му, се сблъсква с тяхната оскъдност и противоречивост. Все пак, макар и спорни, нека ги изброим.

Мехмед Нешри бил родом от Карамания. По-голямата част от живота си прекарал в първата османска столица Бурса. Числял се към съсловието на учените — теолози (улема) и поради това носел почетната титла Мевляна. Умрял по времето на султан Селим I (1512-1520 г.). Своето произведение завършил през 1493 г. и го посветил на царстващия тогава султан Баязид II. И толкова. Личността на Нешри останала в сянка и едва ли вече е възможно да се открие следа, която би ни завела до повече и по-положителни данни за живота му.

Съдбата на неговото произведение е друга. То започнало самостоятелен живот още в края на XVI в., когато било публику-

7
 

вано анонимно като съставна част (днес известна като "Кодекс Ханивалданус") на латинските "Извори за мюсюлманските турци" на Леонклавиус, използувани от своя страна като извор на други истории. През XIX в. австрийският учен И. фон Хамер-Пург-щал открил във Виенската библиотека ръкописно копие на хрониката и не само извадил от забвение името на автора и, но и успял да го свърже с вече известния и използван "Кодекс Ханивалданус". Върху този виенски ръкопис се съсредоточили първите проучвания на текста, както и първите частични негови публикации — на Бернауер през 1857 г., на Ньолдеке през 1859 г., на Тури през 1893 г., на Смирнов през 1903 г. Ръкописът бил описан и в известния каталог на арабски, персийски и османски ръкописи на Флюгел. В труда на Бабингер "Османските историографи и техните произведения", издаден през 1927 г., произведението на Нешри е представено вече с три ръкописни копия. Днес на науката са известни четиринадесет. Те се съхраняват в библиотеките на Маниса, Истанбул, Анкара, Париж и Виена.

Досега са направени две пълни издания на произведението на Нешри на османски език. Едното, осъществено от турските учени Унат и Кьоймен в 1949-1957г. (в арабска и латинска транскрипция), а второто на Фр. Тешнер в 1955 г. (във факсимиле). Отделни фрагменти от него са преведени на почти всички европейски езици.

Откриването на по-голям брой ръкописи от произведението на Нешри и напредъкът в изучаване на по-ранните османски автори, негови предшественици, са дали тласък за сравнителни проучвания. Така Паул Витек успял да докаже по безспорен начин, че основният извор на Нешри била хрониката на Ашъкпашазаде. Халил Иналджик е обърнал внимание, че Нешри ползвал също хронологичните таблици "таквим". Иналджик и Менаж са посочили връзката между текста на Нешри и една анонимна турска история, пазена в Бодлейанската библиотека. Може да се каже, че благодарение задълбочените изследвания на тези учени-текстолози вече напълно е разрешен проблемът за уточняване на изворите на тази османска хроника, за мястото й в ранната османска историография.

Всъщност, цялото произведение "Огледало на света" не е запазено. Ние добиваме известна обща представа за неговата цялост единствено от думите, с които самият автор го е представил в оцелялото Въведение. Научаваме, че Нешри написал своето съчинение със съзнанието, че създава "история на човечеството" — т. е. всемирна хроника — традиционен жанр в средновековната историография, който давал възможност на автора да включи историята на своето време във всемирното историческо цяло. Този

8
 

жанр бил особено характерен за онези литератури, които били приобщени към някоя от основните религиозно-идеологически системи. Ислямът, като световна религия, също извикал на живот всемирни хроники — това именно бил характерният модел на класическите персийски и арабски исторически съчинения. Можем само да предполагаме, че като възприел първи в османската литература тази традиция, Нешри е направил повече или по-малко подробен обзор на известните му събития от "сътворението на света" до неговото време. При това, като е поставил ударението върху "персийските и арабски владетели", т. е. мюсюлманския свят, той се е постарал да въведе османската история във всеобщата мюсюлманска история и да представи османската държава като. наследник и продължител на „победоносната" мисия на исляма.

От „голямата като море" книга „Огледало на света" е запазена само нейната шеста част, отделена в самостоятелен труд — „История на османския двор". Материалът в нея е разделен на три дяла, съвършено неравностойни по обем един на друг. Първият дял е посветен на легендарния прародител на номадските тюркски племена — Огуз Хан, на неговите наследници и на Караханидската династия. Вторият дял, сравнително пропорционален на първия, е посветен на империята на Великите селджуци, а по-голямо място е отделено на Румския селджушки султанат и неговото разпадане под ударите на монголското нашествие. В края на този дял Нешри се е спрял и на моменти от съществуването на Караманския бейлик — от неговото създаване до началото на XIV в.

Третият дял, който всъщност представлява основната част на хрониката, е посветен на генезиса и развитието на самостоятелното османско княжество до епохата на Баязид II и обхваща царуването на султаните Осман, Орхан, Мурад I, Баязид I, Мехмед: I. Мурад II, Мехмед II, а също нашествието на Тимур и особено подробно междуособните борби на синовете на Баязид I — Мехмед, Сюлейман, Иса и Муса. Повествованието е разделено на малки откъси, чиято дължина варира от няколко реда до няколко страници. Всеки един от тях е изграден около едно или повече събития, а не около определена година, поради което излиза вън от рамките на типичната структура на класическите хроники. Въпреки това разказът следва строго хронологията на събитията. Всъщност средновековният автор и не познава друг способ на историческо повествование — предаване на фактите в тяхната взаимовръзка например. Случаите на нарушение на хронологичния принцип на излагане на материала са ограничени и в точно определен контекст, т. е. те са изключения, които само потвърждават правилото.

9
 

Когато говорим за хронологичен принцип при проследяване на събитията, нека не смесваме този въпрос с въпроса за самата хронология у Нешри. Въпреки че той майсторски успява да примири често разминаващите се датировки на своите извори и да създаде вътрешно строен разказ, в който се забелязват противоречия само при много внимателно вглеждане, в резултат се е получило твърде свободно — с оглед на обективната реалност — боравене с историческите факти, една несигурна хронология. Ако съпоставим датировките му с други извори — византийски, сръбски и пр. хроники, пък и с други османски, ще видим, че по правило той избързва с няколко години напред. В особено голяма степен това важи за османските действия на Балканите след 1359 г. Причината е в това, че Нешри се мъчи да свърже едно или друго събитие със смъртта на Орхан и възцаряването на Мурад I, а точно датата на тази смърт е спорна с един интервал от пет години (от 1358/9 до 1362/3 г.).

"Историята на османския двор" на Нешри е един от основните ранни образци на османската историографска мисъл. В него подборът на историческия материал, неговото осмисляне и предаване е плакатно ясно пречупен през призмата на религиозно-философските възгледи и цялостния мироглед на средновековния мюсюлмански автор.

Преди всичко на преден план изпъква самото разбиране, което Нешри влага в понятието "история". Той пределно ясно и недвусмислено ни го е съобщил в своето Въведение. За него историята, наред с науката за "единството на божеството" и "науката за мюсюлманските правни начала" е една от трите най-важни области на знанието. Тя е познание за "живота и делата на всички минали владетели". За да вникнат в "правилата на политиката" и в "тайната на владичеството", османските султани следва да се запознаят с управлението на своите предшественици, които са проводници на божията воля, "сенки на Аллах на земята".

От тази концепция на Нешри за историята като дело на отделната, богоизбрана личност, произтича логично изборът му на централна фигура на произведението. Цялата „История..." представлява всъщност разказ за извършените от султаните дела и казаните от тях думи. Лицата се сменят, но фигурата на султана неизменно остава в центъра като основно свързващо звено на всички случки и действия.

Доколкото централният образ в произведението на Нешри — султанът — събира като във фокус всички нишки, управляващи механизма на авторовото пресъздаване на действителността, ще си позволим да се спрем по-подробно на него.

10
 

Султанът е облечен в неограничена власт. Тази власт е свещена и неприкосновена, защото е отредена свише, от самия Аллах. Правоверен мюсюлманин, възприел безрезервно основните идеи на Исляма, че "няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк" и че "заместник на Аллах на земята е избраният от него султан", Нешри се старае да свърже тези идеи с конкретните исторически лица — османските владетели. Те всички са неограничени властелини, длъжни да дават сметка за своите деяния единствено на Аллах. На хрониста остава задачата само да ги опише и възпее. Пристъпвайки към тази задача, в съгласие с принципите на средновековния историзъм, Нешри прави известен подбор на конкретните исторически факти от живота на изредилите се на османския престол султан. Това, което напълно ангажира вниманието му, е държавническата, историческа мисия на султана — грижата за непрекъснатото увеличаване на територията на държавата, закрила на интересите на собствения му народ, усилия за повишаване духовната и материалната култура на държавата и народа. Частният живот на владетелите — техните лични преживявания, вкусове, предпочитания, битово обкръжение, портретни характеристики — изобщо остава извън неговия интерес. Някъде, воден от стремеж към възможно най-пълна информация, Нешри наистина засяга и някои по-лични моменти от техния живот — роднински връзки и взаимоотношения, женитби, дворцови интриги, заболявания, смърт. Всички тези по-частни въпроси обаче са пак в тясна връзка с официалните държавни работи.

При описания подход към образа на султана въобще, не можем да очакваме каквото и да било критично отношение на хрониста към когото и да било конкретен османски султан, или към някое негово действие. И все пак такива моменти в произведението на Нешри има — главно при описание на царуването на Бая-зид I. Това е напълно обяснимо. Баязид е бит султан — факт, който за Нешри е достатъчно доказателство, че той е бил лишен от "поддръжката на Аллах". И в този случай той си е позволил да спомене и "греха" му да пие вино, и да осъди поведението му към египетския султан Беркук в навечерието на Тимуровото нашествие, че и да му посвети стихове със заглавие "От приказка към поука".

Друго едно от основните положения на мюсюлманската религия е повелението за постоянна и непрекъсната "война за правата вяра" срещу иноверните народи и държави. И тази типично мюсюлманска религиозна норма, която съставлявала идейно-политическата основа и оправдание за завоевателните войни, водени от всички мюсюлмански общества, е възприета напълно от Нешри. Като при-

11
 

общава османците към идейното ислямско знаме, той прокарва тази теза като червена нишка, от край до край в своето съчинение. "Комуто влезе в ноздрите прах от битки за вярата, той никога не ще усети вонята и дима на пъкъла!" — привежда той на подходящо място цитат от Корана. Войната за "правата вяра" срещу неверниците" (или преведено на наш език — завоевателните войни срещу християнското население в Мала Азия и на Балканите) е основната и най-висша добродетел за всеки мюсюлманин — от султана до последния роб. "Гази" (борец за вярата) — ето най-високото и почетно звание, с което той украсява имената на особено отличилите се в това отношение.

Оттук нататък отношението на Нешри към християнските народи е пределно ясно. Те са "гяури", "неверници", "проклетници", "паплач" — епитети не липсват и то кой от кой по-ругателни. Когато се борят за земята си, християнските мъже са за османския летописец „метежници", а когато се предават — "посрамени роби". И все пак нека тук, в тази връзка, признаем на Мехмед Нешри едно. Макар ругателно, макар през зъби, но той не премълчава, а напротив — изтъква такива качества у враговете, каквито са храбростта, юначеството, бойното умение. Не са рядкост местата в хрониката, където ще срещнем израз: „храбрец бил проклетникът, та..." — адресиран към някой отличил се в боя християнски владетел или редови боец. А това ни дава много — нишката, следата на героичната съпротива, която балканските народи оказали на османския поробител.

През описания в хрониката период османската държава водила не по-малко кръвопролитни битки за надмощие и асимилация и срещу други мюсюлмански народи, държави и държавици — преди всичко с многобройните тюркски бейлици в Мала Азия. Пред. Нешри е стояла задачата не само да ги опише, но и да им даде съответната идеологическа обосновка. Той е съумял да направи това, като в разрез с очевидните факти е представил тези войни като отбранителни, насочени срещу посегателствата върху имота и живота на "беззащитния мюсюлмански народ" на османците.

Впрочем това, че в произведението твърде често се говори за "закрила на мюсюлманския народ", за „грижа" към него и интересите му, не може да внесе ни най-малко съмнение по отношение на класовите позиции на средновековния автор. Народът с неговите тежнения, обикновеният човек с проблемите си са извън полезрението на Нешри. В хрониката му собственият народ представлява безлика маса, фон, на който по-ярко трябва да изпъкне една или друга „добродетел" на възпявания султан. Достатъчно е този народ да се опълчи — както е случаят с първото антифеодално въ-

12
 

стание на турските селяни през XV в., ръководено от Шейх Бедреддин и Торлак Кемал — за да не остане у нашия автор никаква сянка на съчувствие към него. В този много показателен случай той бърза да омаловажи обхвата му, да го представи като привнесено отвън размирие, да осъди метежниците и с особено задоволство да съобщи за неговото задушаване.

Религиозното светоусещане на Нешри, идейно-политическата насоченост на неговите представи за света, обществото и историята, са определили схемата, в която той разположил и изложил наличния фактически материал.

Основно място в тази схема е отредено на външната, завоевателна политика на княжеството. Османската експанзия в Мала Азия и на Балканите е показана като непрекъсната и безкрайна верига от грабителски акънджийски набези, чиято цел е „да палят, рушат и опустошават" вражата земя, като я подготвят за организиран военен поход; от самите походи срещу отделни крепости; от грандиозни батални сцени на сблъсъци между съсредоточени и от двете страни войски.

Не само за специалиста-историк, но и за читателя с невъоръжено око подходът на Нешри към историческата реалност ще бъде ясен със своя наивитет, непрецизност, недиференцираност на главното от второстепенното, с незнание или съзнателно премълчаване и изопачаване на фактите. Тук ние няма да се опитваме да подлагаме на анализ веригата военни действия, която Нешри така обилно описва в хрониката си. Специалистът-историк, който ще върви по следите на османското нашествие, ще има възможност да коментира и анализира всеки факт, ще го засича с множество други извори, ще потвърждава или отрича неговата достоверност. Тук ние само ще обърнем внимание на читателите върху няколкото страници, които османският летописец е посветил на Шишманова България и падането на нейните крепости. Те, както и болшинството от приведените в хрониката събития, носят отпечатък на обърканост и противоречивост. Разказът на Нешри не е датиран, но е отнесен към времето между две големи битки: тази при Плочник, когато Шишман отхвърля васалната си зависимост от Мурад I и отказва да прати войски, и тази на Косово поле, т. е. между годините 1386 и 1389. В тези две-три години хронистът е вместил и вплел в една непрекъсната верига събития, станали много преди и много след описваното време — похода на Тимурташ в Североизточна България и завладяването на Ямбол и Карнобат (1380 г.); похода на Али паша в Северна България и завладяването на земите на Иванко (1388 г); похода на Баязид I във Влашко (1391 г.) и другия Баязидов поход срещу Търново и Никопол

13
 

(1393 г.). От това наслагване на събития се е получил един неправдоподобен и невероятен разказ, в който Шишман три пъти в две години нарушава своята дума, два пъти сам отива в ръцете на враговете си да моли за пощада и което е най-невероятното, два пъти бива опростен.

При всичките си недостатъци като извор обаче, тези няколко страници са извънредно важни, защото са едно от най-ранните известия за българското минало в османските хроники. По-късните османски летописци, използувани нашироко в съвременните исторически изследвания (Саадeддин, Хюсеин и др.), до голяма степен преповтарят този наивен и невероятен разказ на Нешри.

Значително по-малко място и внимание Нешри е отделил на въпросите около административното и стопанското устройство на държавата. Със сравнително по-голяма последователност той разказва за назначаването на анадолските и румелийските бейлербейове, везирите, великите везири, кадиите на по-големите градове, кадъаскерите. Съвсем естествено тези сведения са по-пълни и богати за по-късния период, близък до неговото съвремие, когато той успява да ни съобщи и някои дворцови интриги, както и да вземе отношение към тях. В хрониката намираме и сведения за въвеждането и промените в облаганията с някои данъци — пазарните такси (бадж), данък върху робите (пенчик), поземления данък ресм-и чифт. Особено подробно — за неговия стил на изложение — Нешри е съобщил за първата реформа във войската, извършена от тогавашния кадъаскер на Бурса — Чандарлъ Кара Хайреддин паша и везира Алаеддин паша по времето на Орхан. За другите родове войски той също дава сведения — за еничарите, солаците, азапите, акънджиите. Пак тук трябва да споменем и информацията, която получаваме за ранната колонизаторска дейност на османските султани, в резултат на която много номадски тюркски племена били преселени от Мала Азия в Румелия.

Културно-култовото строителство на султаните е един задължителен въпрос, който Нешри обикновено разглежда в некроложните характеристики на всеки един в специално посветени на това откъси, наречени „Паметници, оставени от...". Обикновено това строителство се е свеждало до джамии, месджиди и други религиозно-култови сгради, гробници, странноприемници, училища и бани. Особено подробно Нешри е разказал за строителната дейност, която Мехмед II разгърнал в завладения и опустошен Константинопол, както и за усилията му да го засели наново и оживи.

Рядко и спорадично Нешри съобщава, също за някои природни бедствия, епидемии и други необичайни явления. Тук-таме пропуща

14
 

я забележки за някои забравени още в неговото време обичаи и ритуали.

Както по идейно-философските си възгледи, така и по обхвата на историческия материал и градацията му по значимост, Нешри стриктно следвал средновековната историографска традиция, нейната функционална насоченост. Той създал своето "Огледало на света", за да отрази, зафиксира и остави за поколенията спомена от миналото. И то не самоцелно, а за да служи като опора и оправдание на феодалната власт, за укрепване на съществуващия; порядък и господството над други народи. Ако реалната действителност се оглежда някак криво и превратно в това "огледало", няма защо да виним автора му. И той, и произведението му са рожби на своето време, изискващо и пораждащо специфични прийоми на творчество.

Заслужава да обърнем внимание на някои черти от творческия, метод на Нешри, които биха били твърде непривични и затова може би неразбираеми за днешния читател.

От съвременна гледна точка Мехмед Нешри не е оригинален автор. Твърде тясно се придържа той към своите извори, твърде, свободно се ползува от написаното преди него. Цели части or предшестващите го османски хроники могат да се открият почти дословно в съчинението му. Днес наричаме такъв похват „плагиатство" и го считаме за недостоен. Към Нешри и неговите съвременници обаче това отношение би било несправедливо. Защото през Средновековието самият творчески процес предполагал изцяло включване на традицията, давал свобода на авторите да черпят свободно от вече създаденото преди тях. От една страна, самите съчинители създавали своите ръкописи на базата на компилацията. От друга страна, и техните преписвачи имали правото да променят по нещичко в ръкописите според собствените си вкусове и виждания и по такъв начин внасяли своя дял в създаването наедно словесно творчество с колективен до известна степен характер. Така че, когато характеризираме летописец като компилатор, трябва заедно с това да отчитаме и степента на творчество, което проявявал. Нешри не само преписвал от своите предшественици, а заедно с това правел подбор, комбинирал, разширявал или стеснявал заимстваните части, изглаждал противоречията в тях. С една дума, той творял така, както въобще умеел да твори средновековният човек от Запад и Изток.

В съчинението на Нешри тази амалгама от по-ранни османски хроники и източни традиции се оглежда и друга много специфична страна на средновековното словесно творчество — остатъците от синкретизъм и неразчлененост на понятийното от художествено-

15
 

то мислене, позволяващи да се явят в едно цяло такива форми на общественото съзнание като наука и изкуство, които днес сме свикнали стриктно да разграничаваме.

Читателят ще забележи колко неравностоен е подходът на Нешри към отразяваната действителност. На места, гонейки своята чисто практична — за тогавашните мащаби всъщност научна цел, той давал суха, гола, наглед безпристрастна информация за факти и събития. Другаде обаче се натъкваме на живо написани, увлекателни епизоди, в които авторът е използвал типични за времето си художествени средства и пресъздал реалността белетристично, проявявайки активно своето отношение към нея. В този именно пласт повествование той е дал воля на своето въображение и на съчинителския си талант. Тук изобилстват епитети, сравнения, метафори, разгърнати описания, пряка реч, разговорна интонация. Тези части на хрониката са извънредно ценни, защото в тях останала запечатана до голяма степен говоримата турска реч от XV в. В тях могат да се търсят първите зачатъци на прозаично художествено творчество, чието съществование в средновековната османска литература все още си остава спорен въпрос.

Двата разнородни типа изложение — поток историческа информация и белетристично предаване на действителността чрез художествени образи — нямат нито фиксирано място в произведението, нито определен обем, нито що годе определена сфера на повествование. Те израстват един от друг, преливат се едни в друг, взаимно се допълват и понякога така се преплитат, че става много трудно да бъдат разграничени. А такова разграничение и комплексен анализ е необходим както на положителното историческо знание, за което хрониката на Нешри е ценен извор, така и на бъдещите изследвания върху генезиса и развитието на османската прозаична литература.

Настоящият превод на хрониката цели да улесни работата на българските османисти — историци, културни историци и литературоведи — по поставения кръг проблеми. Надявам се, че изданието ще бъде също така любопитно, занимателно и полезно, макар и малко необичайно четиво за широк читателски кръг. Като надникне в „Огледало на света", читателят ще има възможност да види отразена в него цяла една епоха с нейната бурна история, с нейното виждане за света, с нейните опити за творчество.

16
 

Хрониката на Нешри, както впрочем и нито една османска хроника, не е била превеждана на български език. Кратки фрагменти от нея, отнасящи се до Варненската битка, са публикувани от И. Татарлъ в сборника "Варна 1444".

Като първи опит да бъде запознат българският читател с основната част на този ранен и популярен образец на османската историографска мисъл, настоящето издание не е съобразено със строго научните изисквания, предявявани към публикация" на ръкописи — а именно да се вземат под внимание всички съществуващи преписи на ръкописа и да се подложат на съответните текстологични анализи и съпоставки. Преводът е направен по вече съществуващото печатно издание на хрониката — това на Турското историческо дружество. То е двутомно и е осъществено от Ф. Р, Унат и М. А. Кьоймен. (М. Нешри, Китаб-и джихан-нюма. Нешри тарихи. Анкара. Т. I. 1949, Т. II. 1957). Това издание се основава главно на Виенския ръкопис на хрониката, направен през 1558/9 г. — т. е. преписа, влязъл най-рано в научно обръщение, но за съжаление не и най-ранното от всички съществуващи ръкописни копия (за такова се счита копието, открито в Кастамония от немския учен Менцел, което носи дата 1482/3 г.). Тази слабост на изданието обаче до известна степен се компенсира от факта, че в него са взети под внимание още четири преписа: 1) този, съхраняван в библиотеката на Маниса, който е от XV в. и се счита за един от най-добре изпълнените преписи; 2) този в Истанбулския археологически музей от 1561 г.; 3) този в Парижката национална библиотека, който не е датиран; 4) този в Истанбулската библиотека "Фатих", който също не е датиран.

Изданието на Турското историческо дружество е било проектирано като тритомно, като третият том трябвало да съдържа исторически и филологически коментар на текста, както и биографични справки за споменатите в хрониката лица. За съжаление този трети том не е излязъл, което значително намалява значението на изданието и затруднява осмислянето и използуването на текста. При все това, поради възприетия принцип за предаване на текста и в арабска, и в латинска транскрипция, това издание представлява подходяща основа за превод на други езици.

Поради големия обем на съчинението на Нешри се наложи при изготвяне на настоящото издание ла се направят някои съкращения. С оглед на това, да не нарушаваме целостта на повествованието в основната, трета част, посветена на османския двор, коя-

17
 

то е най-интересна за нашата история, се наложи да изоставим първите две части, които се отнасят до легендарната праистория на огузките племена и до историята на Румския селджушки султанат. Освен това бяха пропуснати и някои поетични откъси, които нямат връзка с хода на действието.

При превода сме се стремили да предадем максимално точно смисъла на текста, като същевременно запазим особеностите на авторовия стил и нюансите на мисълта. Позволили сме си волността да въведем някъде нови редове с оглед на по-добра четивност, както и обособяване на пряката реч.

Личните и селищни названия, някъде силно изопачени, особено що се отнася до славянските и гръцките имена, в текста не сме нормализирали. Това сме се опитали да направим в азбучния показалец-коментар, където тези имена са по възможност и идентифицирани. Пак в този показалец-коментар сме обяснили по-разгърнато някои специфични османски термини и понятия, за които в българския език няма адекватен превод, а описателното им предаване би утежнило текста.

Превода на хрониката снабдихме с обяснителни бележки, които имат обща номерация. Те включват коментари и уточнения към някои авторови постановки. В тях читателят ще намери и датите, дадени в текста по Хиджра, пресметнати в наше летоброене. Тъй като изданието не е строго научно и е предназначено за по-широк кръг читатели, бележките към текста имат основна задача да го направят достъпен и ясен, без да претендират за изчерпателност. По същите причини в тях не сме посочвали използваната литература.


[Next]
[Back to Index]