ПРЕДСТАВЯ СУЛТАНИТЕ НА ВОЮВАЩИЯ ЗА ПРАВАТА ВЯРА ОСМАНСКИ РОД
7.
181) Разказ за случките с Дракула, син на Ефляк
182) Разказ за женитбата на султан Мурад Хан с дъщерята на Исфендияр
184) Разказ за изпращането на Орудж бей към областта Айдън
185) Разказ за случката с Измироглу
186) Разказ за случката с Ментешеоглу
187) Разказ за случките с Мехмед Караманоглу
188) Разказ за това, как Йоргуч паша надхитрил тюркмените, синове на Къзъл Коджа
189) Разказ за завладяването на Коджа Каясъ и за Хайдар бей
190) Разказ за завладяването на Джаник
191) Разказ за това, как бил построен мостът Ергене
192) Разказ за пристигането на гермиянеца Якуб бей при Мурад Хан
193) Разказ за завладяването на Лаз и Аладжа Хисар
194) Разказ за завладяването на Селяник
195) Разказ за обсадата на крепостта Гюверджинлик от Унгурус и поражението им по причина на Видин Синанъ
196) Разказ за завладяването на Ак Шехир, Бей Шехри и Коня
197) Разказ
198) Разказ
199) Разказ за свещената война срещу Унгурус
200) Разказ за свещената война срещу Арнавутлук
201) Разказ за обсадата на крепостта Белград
202) Разказ за обсадата на крепостта Семендире
203) Разказ за завладяването на Герме Хисар
204) Разказ за поражението на Кула Шахин
205) Разказ за похода на Муpaд Хан срещу Карамания и нейното опустошаване
206) Разказ за боя при Излади дербенд
207) Разказ за това, как Мурад Хан приживе възцарил на своето място сина си Мехмед Хан
208) Разказ за битката при Варна
209) Разказ за завладяването на Акча Хисар
210) Разказ за битката при Кос Ова
(181). Разказ за случките с Дракула, син на
Ефляк
Говорят, че по времето, когато султан Мурад Хан отишъл в Изник, за да се срещне с брат си Кючук Мустафа, Ефлякоглу Дракула нахлул в Силистре и донесъл много беди. [331] Не че нямало газии там, но неверниците-размирници хич не били малко. Докато Повелителят вървял срещу Исфендияр, известили го. Повелителят казал: "Веднага тръгваме! И следа да не остане от поразиите на този злосторник! Нека робът ми Фируз издебне сгода, да премине с правоверните отсреща и да удари страната му! Мъжете и жените да зароби, а земята да превърне в прах и пепел!"
Когато Мурад Хан се върнал от Исфендияра, Дракула дошъл при вратата му ведно с двамата си сина и станал слуга на Повелителя. Мурад Хан опростил вината му и извинил непокорството му. После наметнал на раменете му почетен кафтан и го отпратил да си върви дома.
222
(182). Разказ за женитбата на султан Мурад Хан с дъщерята на Исфендияр
Говорят, че след като се помирил с Ефлякоглу Дракула, султан Мурад Хан решил да се заеме с Арнавутлука и възложил това на най-големия син на Евреноз. Дал му уджове и в двете страни, та газиите се хвърлили в ежедневна битка за вярата.
Сам си султанът честито се застягал. Щял да вдига сватба и да се жени за дъщерята на Исфендияр. Щом всичко нужно за сватбата било готово, той изпратил за булката чашнигирбашията Елван бей и мнозина от свитата. Изпратил също и двамина евнуси — Шерефеддин паша и Рейхан паша. За сватовници измежду жените избрали и проводили при Исфендияра съпругата на Халил паша, бавачката на султан Мехмед — Дадъ. Хатун, майката на Халил паша — Мерич Бола, съпругата на Гермияноглу Якуб бей — Паша Киредже, която Повелителят наричал Шах Ана и много други.
Исфендияр празнувал сватбата в Деврекяни, ала настанил на нощувка пристигналите сватове в Кастамони. По онова време Каста мотай бил величествен и цветущ град. После той предал дъщеря си на Паша Киредже и Дадъ Хатун. Те я завели и я оставили в Бурса.
Докато Повелителят правил сватба в Бурса, Вулкоглу заловил сина на пограничния
санджакбей, който се казвал Паша бей, а по прякор Дели Паша, и го затворил
в една крепост. Като научил за това, Повелителят веднага събрал огромна
войска и се отправил-нататък. Пристигнал и покорил земите на Лаз. Това;
завладяване станало през 826 година по Хиджра. [332]
(184). Разказ за изпращането на Орудж бей към областта Айдън
Говорят така. Изпратили анадолския бей Орудж бей, син на Тимурташ към айдънската земя — да отиде и да се разправи с тамошните изменници. Защото по онова време Аяслък и Тире заедно с нахиите си били владение на османската държава. Ала един от наследниците на Айдън бил Измироглу Джюнейд бей, а
223
на този народ хич не липсвало непостоянство. По онова време айдънският наследник Иса бей имал внук [333]. Той ядял тимар при [османския] двор и вечно едно и също си приказвал: "Докато не си отиде Джюнейд бей, този вилает никога няма да стане ваш!"
По онова време Повелителят бил дал айдънската земя като тимар на един
свой роб, на име Яхши бей, и той от време на време се биел с Измироглу.
После бейлербеят Орудж се съединил с Яхши бей, но когато стигнали дотам,
Измироглу не приел боя, а влязъл в крепостта Ипсили и останал там. А те
отишли и си възвърнали част от неговата земя. После си заминали. Ала и
след това Измироглу не прекратил метежите.
(185). Разказ за случката с Измироглу
Говорят, че един ден султан Мурад казал на пашите си: "Този Измироглу направи много измени. Време е да бъде озаптен. Трябва да му видите сметката. Ако ли не, то се заклевам в светлия дух на Мохамеда, че аз ще видя вашата!" Пашите казали: "Повелителю на света! Твоят роб Орудж бей умря — защото през тази година споменатият Орудж бей наистина бил умрял — и сега ти даде бейлербейството на роба си Хамза бей. Орудж бей бе зает с ядене, пиене и дрънкане, та никак не се трудеше, когато се появи враг да го унищожи. Ала този Хамза бей е ревностен, него да известим за тази работа. С божията милост и за щастието на нашия султан той ще му види сметката."
Тогава бързо пратили хабер до Хамза бей. В писмото написали: "Щом пристигне султанската заповед, ти, заедно с Яхши бей, санджака Сарухан и санджака Бурса — известен още като Бей санджак — трябва да се съберете в едно и да тръгнете срещу Измироглу с най-голяма бързина. На всяка цена да премерите с него сили. В името на великия Аллах нека Хамза бей не се покаже мързелив и немарлив в тази работа!"
Тогава се събрала войската. Тръгнали и се отправили към крепостта Ипсили. Когато я наближили, пристигнал и Измироглу, който също бил набрал аскер. Вдигнало се голямо сражение. Джюнейд бей имал син — Курд Хасан. Той отвел войската си встрани и
224
се измъкнал. А Измироглу Джюнейд бей останал с малко хора. Като видял това, Хамза бей решил да го удари. Измироглу пък бил много измърсен, та рекъл да си влезе в крепостта и да се измие. Докато той бил в двореца, синът му също тръгнал да се връща, защото и останалата му войска се била разпръснала. Ала още с идването му го хванали за гушата. Заловили го и го повели към крепостта. Доста време я обсаждали. Най-после измъкнали оттам Джюнейд бей с добро, като му казали: "Нека те заведем при Повелителя! Той ще те помилва!" Тогава Измироглу влязъл в шатрата на Хамза бей и видял, че там стаи и Курд Хасан. Яхши бей скочил от мястото си, сграбчил Джюнейд бей за яката и го завлякъл в собствената си шатра. Там пред неговите очи заклал сина му и казал: "Къде е моят брат? И ти сега изпитай горчивината на смъртта!" С тези думи той отсякъл главата на Джюнейд бей и отмъстил за братовата си кръв.
После показали на крепостта двете глави. Като видял отрязаните глави на Джюнейд бей и на неговия син, народът на крепостта нямало що да стори и я предал.
После завоювали цялата айдънска земя. Там взели да секат монети и да
четат петъчна молитва на името на султан Мурад. Изпратили също кадии и
емини и я овладели. Това станало през 829 година по Хиджра. [334]
Иначе случките с Ментешеоглу станали по-рано, но и двете — в една година.
(186). Разказ за случката с Ментешеоглу
Говорят, че умирайки, Ментешеоглу Якуб бей оставил двама сина. Единият — Иляс бей, единият — Махмуд бей. По-късно Иляс бей починал, но Махмуд бей бил жив. Двамата сина на Махмуд бей служили при двореца на Повелителя. Единият — на име Ахмед, единият — на име Ювейс [335]. По-късно Махмуд бей също предал богу дух. Когато в двора се научили за смъртта му, изпратили двамата му сина в Токат и им дали за тимар Бедеви Чардак. [336] Вилаета Ментеше дали на Балабан паша и сложили ръка върху него. Султан Мурад владял вакъфите и тимарите на Ментешеоглу. Изпра-
225
тил там кадии и субашии и заповядал да секат пари и да четат молитва на негово име.
Двамата сина на Ментешоглу били затворени в крепостта Токат. Там те презимували и прекарали лятото. Като наближила другата зима, те взели да се стягат за нея и заповядали да им донесат суха трева за конете. На този, дето им я донесъл, те рекли: "Тази е малко. Донеси още един чувал!" Човекът отишъл, но този път донесъл един чувал с гнила трева. Този път те не я взели, а му я върнали. Тон си я прибрал и си отишъл. Вратарят на крепостта го попитал: "Защо пак си връщаш тревата?" "Стара трева е, та не я харесаха, защото миришела — отвърнал човекът. — Ще отида да я занеса на собственика й."
Тогава синовете на Ментеше се посъветвали един друг и си казали: "Османоглу ни лиши от бащиния ни престол и животът ни минава като в затвор. Трябва барем един от нас да се измъкне с хитрост от крепостта, да се добере до аджемските султани и да се оплаче. Дано те, както по-рано Тимурленг, ни възвърнат трона!" И така, Ювейс бей изсипал тревата от първия чувал, пъхнал вътре Ахмед бей, натъпкал около него слама и като го метнали на рамо, замърморил като аргатин: "Ето ти беля, и то пак на моята глава! Душата ми излезе, животът ми дотегна!" И продължил да нарежда: "Изнемощях от тях и пазарлъците им! Нищо не харесват. Какво толкоз има в една суха трева, че да не я харесват. За какво толкова ги пази тия Османоглу?" Като мърморел и ругаел така, той изнесъл Ахмед бей извън крепостта. Щом изскочил от чувала, Ахмед бей намерил кон, тозчас се метнал на гърба му и офейкал. Точно по това време Кара Йолюк се бил върнал от лятно пасище, та онзи отишъл при него.
Ала Ювейс бей не могъл да избяга. Не знаел къде да отиде, пък и кон не му паднал. Когато съмнало, дошли и завели Ювейс бей при вратата на крепостта. А Ахмед бей избягал.
Разказали тази работа на Повелителя. Тогава и от Ювейс бей останало празно място. И пазача хванали. Освободили го от вардене на пленника и двамата се представили на милостта на всевишния.
226
Ахмед бей не останал при Кара Йолюк. Отишъл си дома, ала като не смогнал
да получи нищо, тръгнал и заминал за Аджем.
(187). Разказ за случките с Мехмед Караманоглу
Говорят, че през 830 година по Хиджра [337] Повелителят бил осенен от благословеното желание да тръгне на воина за вярата. Когато решил това, той наредил да се събере голям аскер. По всички посоки разпратили заповеди. Само Аллах знае чета и броя на войската, която се събрала за кратко време. Тръгнали веднага. Минали благополучно в Румелия и се заели с газават. После завоювали земя от Лаз и поставили неверниците й на колене пред истинната вяра. Поискали харадж. Който се покорявал — добре, иначе погубвали и убивали.
Докато войската била от душа и сърце заета с война за вярата, Караманоглу Мехмед бей отишъл и нападнал крепостта Аталия. Били се. Както наглеждал боя, той нагазил в място, до което стигали хвърляните гюлета. Едно гюле го улучило и той станал на парчета. Постигнала го клетвата, която той бил дал пред султан Челеби. Караманците сложили останките му в един сандък и го изпратили към Караман. А гюлето, което го улучило, нарекли свещено и го овесили с вериги на крепостните врати.
Мехмед бей оставил трима сина — Ибрахим бей, Исa бей и Алаеддин бей. Той имал и един брат, когото наричали Бенги Али бей. Той поискал да седне на престола, но част от народа не го приела. Най-после султан Мурад предал санджака на Ибрахим бей и му препасал сабя. Двамата му братя приел в двора си. А Ибрахим бей върнал на султан Мурад всичко, що неговият баща бил взел от земята Хамид. Даже и Отлук му предал. Задълго заживели в мир и сговор. Ще рече, двете земи в едно се слели. Земята Хамид султан Мурад дал като тимар на Шарабдар Иляс бей.
През същата година се случили разни неща с Михалоглу, Касъмоглу, Шах Мелек бей и румелийските бейове. Войската на Шам завладяла Къбръс.
227
(188). Разказ за това, как Йоргуч паша надхитрил тюркмените, синове на Къзъл Коджа
Говорят, че заради синовете на Къзъл Коджа, които били от тюркмените, земите около Амасия и Токат денем и нощем нямали мира. Ако не били сбрани на дружини, пътниците никак не смогвали да минават от град в град. Посред бял ден грабели жени от хамама насред града и офейквали. Никой не можел да им се опъне.
Султан Мурад бил поверил управлението на Рум на своя възпитател Йоргуч наша. Щом научил за тези злочинства, Йоргуч паша много се огорчил, защото бил безмерно усърден. Даже на собствено име пари сечал и им викали "йоргучови акчета". Та като обикалял из Рум, Йоргуч паша размислял. Съобразявал, че ако събере войска и се вкопчат един в друг, мнозина от тукашните хора щели да погинат. Тогава си рекъл: "На тия май клопка им трябва!" И едни ден намислил как да ги подлъже.
Стъкмил един пратеник, уж от името ла падишаха, и го проводил до четиримата братя с писмо и големи армагани. Казал: "Благоволете да идете при възпитателя ми Йоргуч. Сдружете се с него и ударете Алп Арслановата земя Джаник. Оплячкосайте я. После идете право към Артък Ова. Нека това бъде ваш тимар." После Йоргуч наша избрал един от доверените си хора и го пратил като свой личен пратеник. Така султанският уж пратеник и пратеникът на Йоргуч паша дошли и намерили синовете на Къзъл Коджа в земята Чорумлу. Пратеникът на Йоргуч дал Йоргучовото писмо, а султанският пратеник — султановото. Прочели всяко едно от тях и се възрадвали. Де що имало тюркменски злосторници, известили ги и ги призовали. Стекли се 400 тюркмени бабаити. Всички, дето били вършели безчинства, се събрали наедно. После четиримата братя се сговорили да поставят Йоргуч паша под ножа, ако след овладяването на онази земя той ги притеснява и им се противопоставя. Така също [решили] да изколят хората му и да ударят земята му.
Сетне тръгнали и стигнали до полето Мерзифон. Там станували и пренощували, ала Йоргуч паша не дошъл. Онези заразпитвали: "Защо не дойде Йоргуч?"
228
"Болен е" — им отговорили. Тогава те се вдигнали и точно щели да влязат в Амасия, когато синът на Йоргуч Паша излязъл да ги посрещне. Показал се много смутен и казал на синовете на Къзъл Коджа: "Прощавайте! Баща ми не е добре. Много е отпаднал, та легна и ле можахме да дойдем. Длъжници сме към службата. Вие заповядайте, починете си няколко дни в града — заедно да похапнем, да си попийнем и да се повеселим. Пък и баща ми иска да ни погостувате. След няколко дни, ако се подобри, и той ще тръгне с нас. Не се ли поправи, вие сте достатъчни. Аз също ще дойда. Пък и в Сонуса имаме готови войски. С вашата подкрепа дори няма нужда от баща ми." С тези думи той почтително ги въвел и настанил — всеки в отделен сарай. Те се разделили на групички и се пръснали из Амасия. А Йоргуч паша ги отрупал с милости и вино. Онези навирили нос и се изпонапили, а щом си легнали, изловили ги до крак. Първом пипнали четиримата братя, вързали ги и на часа им отрязали главите. За останалите също имало готови хора. Те хванали останалите четиристотин, вързали ги и ги довели при Йоргуч паша. Някои предлагали как тези да бъдат погубени: "Да ги вкараме в тъмница и да пуснем през вратата дим. Така ще ги издушим до крак!"
Ала Йоргуч паша рекъл: "Аз най-добре знам какво ще ги правя!" И заповядал. В Амасия имало една тъмница, изсечена в скалите. Изпразнили я и вътре натикали четиристотинте казълкоджалии. После замазали отвора с глина. След като били лежали там вече седем дни, дошла една женица и занареждала пред Йоргуч: "Горко ми! В тъмницата си сложил и моя син. Той не е от ония. Нали беше шивач, отишъл бе да им работи шатрите, та пристигнал тук ведно с тях." Йоргуч паша казал: "Оттук нататък лек няма. Що да сторим?" Женицата приплакала: "Султане мой! И мъртъв да е, искам си го!"
Тогава Йоргуч паша заповядал. Отворили тъмницата и потърсили сина на жената. Намерили го изпод четиристотинте и го измъкнали. Още не бил умрял. Смаяли се, ала разбрали, че бил невинен. После Йоргуч паша заповядал да извадят труповете от тъмницата и да ги изхвърлят покрай реката на Амасия. Забранил да ги погребват, та вълци и птици да ги ръфат и разпиляват.
229
След като ги възмездил така, Йоргуч паша тутакси се метнал на коня и
отишъл при тюркменските къщи, тъй като се били разположили заранта край
Чорумлу.
Връхлетял и посякъл още мнозина тюркмени. Колкото добитък и вълна имали,
всичко отдал за разграбване. Толкова много се заситили, че после за акче
овца продавали. Ала на жените и децата им ръка не вдигнали. Челядта им
се разпръснала по близките места, станали просяци. По-късно Йоргуч разгласил
надлъж и шир: "Ще обдаря с одежда всеки, който пипне и доведе някой къзълкоджалия".
Така той изтребил къзълкоджалиите. Оттогава досега тюркмените със злодейство
не се залавят. А по-рано къзълкоджалиите не само че грабели, ами отивали
и подучвали Дулкадъроглу и Кара Йолюкоглу да им отстъпват страните си.
Когато Йоргуч паша ги изтребил, цялата област си отдъхнала от техните безчинства.
Тюркмените били пропъдени от османската страна.
(189). Разказ за завладяването на Коджа Каясъ и за Хайдар бей
Говорят, че в Зейтун, около Османджък имало една крепост, наречена Коджа Каясъ. Владеел я Хайдар бей. Много стръмна крепост била, а Хайдар бей заповядал да струпат в нея храни за 100 години. Навън не можело да се излезе. [Хайдар бей] имал син на име Касъм. От време на време го изпращал с дарове при заобикалящите го от четири страни бейове, ала нищо не му споменавал за своите работи. Бейовете, които той обдарявал, много се стараели, подпитвали момчето, но нищо не смогнали да изкопчат от него. Един ден то казало на баща си: "Татко, ти какво би сторил, ако там, където отида, ме подкупят?" Хайдар отвърнал: "Синко, заричам те в името на Аллах! Докато умра, недей да излизаш от крепостта. Поостарее ли човек, вече никому не може да слугува!"
Йоргуч паша много се силел да превземе тази крепост. Мерак му била и денем, и нощем. В крепостта имало един човек, гдето му викали Тайфур Челеби. Хайдар бей много го обичал. Йоргуч дал дъщеря си на този Тайфур и така го привлякъл на своя страна. Една нощ, най-неочаквано Тайфур подпалил крепостните
230
складове и изгорил всичките храни. Като подушил това, Йоргуч тръгнал и налетял срещу крепостта. Тогава Хайдар бей казал: "Йоргуч! С мен стана каквото стана! Ала моля Аллах, щото твоят край да бъде бетер моя!" После доброволно предал твърдината си.
Тогава Йоргуч известил Повелителя. На Хайдар паша дали един добър тимар,
който той ял до смъртта си. А Йоргуч паша, щом овладял крепостта, сложил
там доверен човек. И досега крепостта е в техните ръце.
(190). Разказ за завладяването на Джаник
Говорят, че един ден, като вдигал сватба, Йоргуч паша поканил Алп Арсланоглу. Онзи обаче усетил коварството на Йоргуч, та му пратил следната вест: "Ако целиш да придобиеш арменците, които управлявам, ела, вземи ги и отсега нататък се грижи за тях! От мен какво искаш? Сам ще отида при Повелителя. Жив да е, та и на мен да даде добър тимар."
Ядосал се Йоргуч и тръгнал срещу му, ала още преди да пристигне там,
Алп Арсланоглу сам дошъл. Още с идването му Йоргуч паша го хванал и го
завел при Повелителя. Повелителят заповядал и за някое време го затворили
в една къща на Бурса. Челядта и близките му Йоргуч паша прехвърлил в Амасия
и наредил да ги пазят. После, един ден, Алп Арсланоглу завързал пазача
си, приготвил се някак си и се спуснал надолу от крепостта. Конете били
готови. Метнал се и заминал. Но след две години пак доброволно дошъл при
Повелителя. Повелителят му дал добър тимар в Румелия [338]
и изпратил при него семейството му. Йоргуч паша постигнал тази победа в
831 година по Хиджра. [339]
(191). Разказ за това, как бил построен мостът Ергене
Говорят, че по-рано мястото на моста Ергене било гористо, тинесто и запустяло разбойническо свърталище. Не минавало време без разбойници да не затрият някого там. Тогава султан Мурад изпразнил хазната и заповядал, та първом изсекли гората, прочистили мя-
231
стото и построили мост, който издържал тежест 174 кантара. Заповядал също да благоустроят земите от двете му страни. От едната основал хубавичко градче, на име Ергене, и наредил да издигнат голям имарет. Двата края на моста също благоустроил и той станал известен като мост "Ергене".
После, когато имаретът бил открит, султан Мурад събрал улемите и беднотията
на Едирне, завел ги там, раздал им акчета и флорини и първата гозба им
поднесъл със своите си ръце. И кандилото запалил сам. Почел майсторите,
които изградили моста, с одежди и ги обдарил с чифлици. А народа на градеца
той освободил от аваризи и го оставил на специална военна служба.
(192). Разказ за пристигането на гермиянеца Якуб бей при Мурад Хан
Говорят, че един ден, както Мурад Хан си стоял в Едирне и се развличал, дошла вест: "Вашият брат Гермияноглу Якуб бей с малко хора излезе от земята си и идва при султана ни." Повелителят изпратил в Бурса вестител и заповядал: "Ако е истина, че Гермияноглу идва като мой брат, нека градският народ излезе и то посрещне с големи почести. Мене да известят за времето на неговото пристигане тук!"
Така, когато Гермияноглу пристигнал в Бурса, народът го почел, както си му е редът. А той още с идването си отишъл при гробовете на починалите султани, поклонил им се и раздал сума пари. По онова време бил още жив тукашният праведник Емир Султан, нека Аллах съхрани неговите тайни! Гермияноглу отишъл и в неговия дом, ръка му целунал. После пристигнал в Манастир. Поклонил се пред гробовете на Осман и Орхан и раздал подаръци на улеми и бедни. Когато се отправил към Едирне и стигнал до моста Ергене, Повелителят изпратил паши и бейове да го посрещнат. Довели го с почести и го настанили на едно височайше място. На другия ден пашите дошли при него, поклонили му се, а той им позволил да му целунат ръка. Султан Мурад пък го удостоил с големи милости. Три дни пирували. После му
232
облекли почетна одежда, отрупали го с дарове и го изпратили наново в страната му.
Ала този Гермияноглу бил голям прахосник. Макар че султан Мурад му дал толкова много пари, докато стигне от Едирне до Гелиболу, онзи всичко изял и пръснал. Когато стигнал в Гелиболу, той известил султан Мурад: "Нищо не ни остана, за да си платим преминаването. Нека моят брат ни изпрати пари за харчене!" Султан Мурад рекъл: "Всевишният ни даде брат, комуто не постига не само приходът от собствената му страна, но и нашите печалби!" После проводил голяма сума.
Една година след това Гермияноглу бил здрав, а когато дошло да се представи
пред Аллах, той завещал страната си на султан Мурад. Нека божията благодат
бъде върху него!
(193). Разказ за завладяването на Лаз и Аладжа Хисар
Говорят, че султан Мурад поверил пограничните области все на юначни бейове. Границата със земята Лаз той бил дал на Исхак бей. Но речел ли той да предприеме набег, владетелят на Семендире — Вулкоглу, [340] усещал това и тайно предупреждавал неверниците. Заради това Исхак бей все не смогвал да хване плячка. Разбрал той каква била работата и известил Мурад Хана. Разказал му за безочието на неверниците. Тогава Повелителят си взел обратно от Вулкоглу всичко, що му бил дал и го предоставил на своите си хора. Вулкоглу смислил, че трябва да се поумилква около Повелителя. Веднага проводил пратеник и казал: "Султане мой! Приеми щерка ми за своя робиня. Защото и твоят дядо — Баязид Хан, беше взел от нас момиче!" Изпратил също много неща. И пашите обдарили богато, та те накарали Повелителя да склони.
Повелителят дал на Вулкоглу всичко от Аладжа Хисар до собствената му земя. Определил му и харадж върху земята, който всяка година трябвало да носи сам. Върху си взел и унгурусите, но казал: "За всеки случай вам никой не ще вреди! Но и вий недейте да налитате!" [341]
233
След това насочили набезите си срещу земята Босна. Вече имали сговора с Вулкоглу, та султан Мурад бил овладял Лазката земя. Онези неверници били осъзнали, че отмятане от него няма, та кротували. От Лазката земя идели пратеници и носили харадж. Това завоевание станало в 831 година по Хиджра, [342] а през 832 [343] починал Лазоглу и на мястото му дошъл Вулкоглу. Султан Мурад обсадил крепостта Гюверджинлик.
После дошли унгурусите. Дошла и румската войска. Унгурусите избягали, а ислямските бойци разгромили и последните остатъци от войската им.
После станали и случките с Гюндюзоглу. [344] През същата година в Бурса дошла най-голямата чума. Починал праведникът Емир Сейид — нека бъде над него божията благодат! Пак по време на тази чума починали и братята на султан Мурад — Юсуф и Махмуд Челеби. Починали също Орхан бей, син на Емир Сюлейман, Ибрахим паша и Хаджъ Иваз паша, комуто по заповед на султана били забили в очите игли. Починали още Чърак бей, синовете на Шейх Фахреддин Ефенди, светилото на учените — Шемседдин, синът на Фенари.
Пак през същата година шамската войска нападнала Кара Йолюк, разрушила
град Pyx, а Кара Йолюкоглу Хабил бей отвела в робство. После Кара Йолюк
отишъл, довел Шахрух и нападнал Кара Юсуфоглу Искендер бей. Кара Юсуфоглу
избягал, а Шахрух поробил жените, синовете и дъщерите на тюркмените и пръснал
войската им. След като той опустошил земята Ърак, там настъпили голяма
оскъдица и глад. По тази причина изгинал много народ, а част от хората
дошли и се излели в Рум.
(194). Разказ за завладяването на Селяник
Говорят, че един ден султан Мурад се обърнал към своите везири и казал: "Далече ли е градът, наричан Селяник?" Везирите отвърнали: "Според хода на нашия султан има само четири прехода оттатък Серез." Повелителят възкликнал: "Тогава защо стоите, раби господни? Бързо се стягайте за поход!"
Довлекли топове и пушки, взели от Гелиболу кораби и като обявили газават, спуснали се срещу кре-
234
постта Селяник. От околността също се били събрали множество правоверни бойци, ала не смогнали да я превземат. Мурад Хан заповядал: "Да намерите сигурен начин за овладяването на тази крепост!" Евренозоглу Али бей казал: "Честити Повелителю! Начинът е да я отдадеш за незабавно разграбване!"
Султан Мурад склонил веднага: "Абе нека грабят! Заради духа на баща ми взетото нека бъде на този, който си го е взел, а отнетото — на отнелия!" И заповядал да разгласят това на войската. Чули правоверните, че ще падне плячка, та затуй на часа довлекли стълби. Преди неверниците да мигнат, те ги отблъснали и се спуснали в крепостта. Така по милостта на Аллах тя била овладяна. Правоверните бойци се удавили в плячка, роби взели и така се заситили, че не е за описване. Газиите пръскали флорини с кесии. Градските къщи останали празни, та в Селяник преселили народа на Вардар Йениджеси. От дошлите също мнозина пожелали да се заселят. Досущ християнски град, Селяник се превърнал в убежище на исляма. Когато го превзели, султанът рекъл: "Хей, газим! Добре стана, че крепостта бе дадена за разграбване и правоверните бойци се заситиха с плячка. Отсега нататък никакво отказване от битки за вярата!"
Това завладяване станало през 833 година по Хиджра. [345]
През същата тази година дошъл на белия свят султан Мехмед. Пак тогава пристигнали невернишки кораби, завзели пролива на Гелиболу и обсадили крепостта на Емир Сюлейман. Станали големи битки и кръвопролития, а после [неверниците] се помирили със султан Мурад и корабите си заминали. [346] По-късно султан Мурад разрушил крепостта на Емир Сюлейман.
А през 834 година по Хиджра [347] султанът на Мъсър Парс бей [348] нападнал Кара Йолюк в град Амид, а после се помирил с него и си заминал.
През онази година станало и пълно лунно затъмнение. Слънцето съвсем се скрило. Посред бял ден се показали звезди. И настъпил голям недоимък. От глад мнозина сами се погубили.
235
(195). Разказ за обсадата на крепостта Гюверджинлик от Унгурус и поражението им по причина на Видин Синанъ
Говорят така. След битката за Селяник султан Мурад поискал да тръгне срещу Унгурус. Защото унгуруски разбойници често-често преминавали откъм Видин и размирявали тамошните нахии. Точно като премисляли това, отсам дошла печална вест за Караманоглу Ибрахим бей. Той бил нападнал Бей Шехри и граничната земя Хамид, завзел града, хванал и затворил в тъмница санджакбея — Шарабдар Иляс бей.
Султан Мурад поискал да тръгне срещу Караманоглу, ала оттатък унгурусът също тръгнал. Караманоглу, владетелят на Семендире — Вулкоглу и Унгурус [349] имали сговор: щом оттатъшните неверници тръгнели, отсам да тръгне Караманоглу. Разбрал султан Мурад каква била работата и не тръгнал за никоя страна. Ама Унгурус нападнал Гюверджинлик, поставил тонове и взел да стреля. Тогава Повелителят изпратил срещу му румелийския бейлербей — Синан бей. Той пристигнал, но не могъл да ги срещне и малко се поизтеглил назад. Имало един юначага — бей на санджака Видин, — когото наричали Видин Синанъ. Тон също стоял там и викнал: "Ей, бейове! Ние сме изменници пред Повелителя!" Като чул това, бейлербеят Синан бей се разярил и викнал: "Какви са тези приказки, дето ги приказваш?" Видин Синанъ отвърнал: "Ако не бяхме предатели, нямаше да кротуваме, докато враговете на Повелителя обстрелват неговата крепост с топове. А дошлите са неверници и толкоз по-голямо трябва да бъде нашето ислямско усърдие!" Тогава бейлербеят казал: "Тази граница е твоя. Иди и доведи "език". Да видим, че да тръгнем!" "Що за език е нужен за толкоз близко място? — отвърнал Видин Синанъ. — От топовния пукот се изпотрошиха конюшните на конете ни, а ушите ни привикнаха към гърмежите. Оглушахме, та вече не ги чуваме."
След като казал това, Видин Синанъ се метнал на коня и викнал: "Хайде, газии! Хей, вие, които носите ислямска жар и мъжество в сърцето си! На жени приличате, като седите тук!" Тогава всички сърцати и доблестни юнаци веднага се метнали на конете. На бей-
236
лербея пратил вест: "Видин Синанъ тръгнал срещу врага. Всички акънджии
му се подчиниха и също тръгнаха!" Тогава, ще не ще, бейлербеят също тръгнал
след Видин Синанъ. На заранта наскочили срещу неверниците. В същия миг
ударили тъпана, ведно прославили божието име и се хвърлили в битка. Онези
веднага хукнали, като се настъпвали един друг. Сам кралят зарязал всичките
си товари и с мъка отървал главата си. Много от неверниците паднали във
водата и се удавили. Газиите взели богата плячка. Та дори в Едирне после
продавали като рядкост унгуруски неверници за 300 акчета. Толкоз сита плячка
всевишният още не бил пращал. Тази победа на правата вяра от 837 година
по Хиджра [350] била дело на Видин Синанъ и бейлербея
Синан.
(196). Разказ за завладяването на Ак Шехир, Бей Шехри и Коня
Говорят така. Тъй като Караманоглу Ибрахим бей зле прегрешил, султан Мурад събрал войска и като подбрал дори Караманоглу Иса бей, Дулкадъроглу Сюлейман бей и сина на кадията Бурханеддин — Зейнелабидин, тръгнал срещу Ак Шехир. Превзел го и се отправил към Коня. Нея също завладял и отишъл към Бей Шехри. Тъкмо да завоюва и него, Караманоглу усетил, че не ще може да му противостои, та влязъл в Таш. Затуй повечето от вътрешните карамански земи се покорили на султан Мурад. Тогава султан Мурад намислил да изпрати балтаджии по пътя за Таш, за да хванат и доведат Караманоглу. С такъв кроеж тръгнали и излезли към Бозкър. Караманоглу разбрал, че на тях сега друго им трябва, та веднага изпратил Мевляна Хамза и казал: "Нека Негово Величество Повелителят извини нашата дързост и прости вината ни!" Така той се молел и се каел за стореното.
После Мевляна Хамза казал на Повелителя: "Той оттегля ръце от земята Хамид, която беше завладял. Та затова, мой султане, прости ни и този път!" Като изрекъл молбата си, той му целунал ръка. Повелителят продумал: "Мевляна Хамза! За твой хатър му прощавам! Ала този вилает аз съм му го дал. Отсега на-
237
татък го давам на брат му Иса!" Защото по онова време Исa бил при Повелителя.
Накратко. Щом опростил вината на Караманоглу, Повелителят му проводил Мевляна Шюкрюллах. Той пристигнал с добро при Караманоглу. Дали си дума, че отсега насетне никога и за нищо няма да враждуват помежду си.
После султан Мурад се върнал и благополучно стигнал до щастливата си
столица. Това бил първият поход на Мурад Хан към Караман. Той станал през
838 година по Хиджра. [351] През същата година починал
Фенариоглу Мехмед шах паша. Това постигнало и Иса бей Караманоглу.
По-рано чухме, че пограничният бей Исхак бей известил Повелителя за дяволиите на Вулкоглу. Тогава Повелителят разбрал, че той направлява делата и на Караманоглу, и на Унгурус. Събрал огромна войска и тръгнал да завоюва целия Лаз. Като усетил това, Вулкоглу пак проводил пратеник: "Зестрата на дъщеря ми е готова. Пека изпратят хора да я вземат!" — казал. Тогава пашите рекли на Повелителя: "Момичето трябва да се вземе." Изпратили от Портата евнуха Рейхан ага и Оруз бей ага заедно с жената на Исхак бей, за да доведат невестата. Те и още мнозина стигнали до Юскюб, а после доближили до Семендире. Оставало им няколко дни път, когато Вулкоглу изпратил жените на невернишките бейове да ги срещнат. Въвели ги в Семендире, настанили ги с почести и им устроили големи пирове. После [Вулкоглу] връчил на Оруз бей поменика на прикята и му дал невестата. Взели я и я завели в Едирне. Повелителят казал: "Няма смисъл да се вдига сватба заради дъщерята на един неверник." И не направил сватба. Момичето стояло някое време при Повелителя. После го изпратили в Бурса. Там била дъщерята на Исфендияр. [352] Нея довели в Едирне.
238
Говорят, че един ден Повелителят попитал Евренозоглу Али бей: "Кой от моите роби добре знае пътищата на страната Унгурус?" Али бей отвърнал: "Ако моят султан заповяда, нека тръгна аз, неговият роб. Нека огледам всичките им пътища и земи. Помози бог да сполуча и да сложа в земята им крака на моя султан!"
Сетне Повелителят казал: "Вън от туй ще трябва да прекосиш Румелия и Анадола." Али бей отвърнал: "С благоволението на моя султан стига ми само дружина акънджии." "Ти знаеш! Прави каквото искаш!" - отвърнал султанът.
В същия миг Али бей разгласил набег и акънджиите се събрали. Минали
през Дъмъшкар и продължили напред. След като влезли в страната Унгурус,
те месец обикаляли. Никакъв враг не се показал. Много награбили и се заситили
с огромна плячка. Говорят, че робите били повече от акънджиите. Тогава
Евренозоглу Али бей дошъл при султана с плячката и рекъл: "Ей, мой султане!
Трябва да се премине в Унгурус! Не е ли жалко земя като тази да бъде в
невернишки ръце!" Придумал го и Повелителят склонил да тръгне към онази
страна.
(199). Разказ за свещената война срещу Унгурус
Говорят така. Като поискал да тръгне срещу Унгурус, султан Мурад първом изпратил човек при Вулкоглу и му казал: "[На път] за Унгурус ще мина през Семендире. Да приготвиш оръжие!"
И Ефлякоглу Дракула известил: "Бързо събери цялата си войска и ела! Не дойдеш ли, ще те изцеря от мързела!" Дракула казал: "Аз съм готов да служа на моя султан! На гръб да нося коня и кучето му съм съгласен!"
Тогава Повелителят събрал огромна войска и с нея стигнал до Видин. Водел ги Лазоглу. Минали откъм Видин. Оттам се прехвърлили и всички акънджии. Като завзели доста крепости от земите на Унгурус, те стигнали чак до Зибин. Четиридесет и пет дни
239
те обикаляли надлъж и шир из унгуруския вилает, живели в охолство и се наситили на всевъзможна плячка. Само Аллах знае броя и чета й. После сложили за водач Дракула, та излезли от Ефляк здрави и читави. А Ефлякоглу наизвадил много ядене и пиене и устроил големи пиршества. Нито един неверник не се опълчил срещу Повелителя. Покорили му се и той пак бил победител.
След това стегнали крепостта Йергьоги и настанили в нея хора. Сетне
дошли в Едирне и заживели там. Тази война за вярата станала през 839 година
по Хиджра. [353]
(200). Разказ за свещената война срещу Арнавутлук
Говорят, че един ден Повелителят казал: "Да тръгваме на поход срещу крепостта Коджаджък!" После изпратил напред Иса бей и му заповядал: "Върви и с божията помощ засити с плячка акънджиите!"
Тогава Иса бей тръгнал и когато навлязъл в крайните арнавутски земи, той разрешил набег. Препуснали. Ала неверниците не били изненадани от тази работа. Те се били подготвили, като отрязали пътищата. Именуемият Искендер бил син на арнавутския бей. [354] Всъщност той бил султански паж и Повелителят му бил дал този вилает като тимар. По-късно той се опълчил, избягал и се укрепил там, където бил тимарът му. Той бил този, който отрязал пътя на Исабейовите акънджии.
И така, газиите виждали, че пътищата са отрязани от неверниците. Тогава
те първо посекли робите си, а после толкова много неверници изклали, че
остриетата на сабите им се изтъпили, а стрелите се свършили. Вярно, че
много правоверни паднали жертва, ала и много земя завладели. Това завладяване
станало през 840 година по Хиджра. [355]
(201). Разказ за обсадата на крепостта Белград
Говорят така. Султан Мурад гледал земята Унгурус и разбрал, че вратата към нея е Белград. Наумил си, да отвори тази врата. Събрал ислямската войска
240
и потеглил. По пътя за Белград той с бой преминал Сава и отдал на плячкосване
Белина. Газиите дотолкова били отрупани с плячка, та разменяли чифт ботуши
срещу красива робиня. Тълпата на робите била по-многобройна от самата войска.
Описват това по следния начин: "Откак е дошъл на бял свят ислямът, никога
газии не са добивали такава плячка!" Това се случило през 841 година по
Хиджра. [356]
(202). Разказ за обсадата на крепостта Семендире
Говорят така. Когато султан Мурад си тръгнал от Белград, той дошъл право в Юскюб. Исхак бей му казал: "Честити мой султане! Докато Вулкоглу е в Семендире, нито Караманоглу ще кротува, нито Унгурус. И Дракула не брой за приятел. Двуличен е!" Мурад Хан отвърнал: "Веднъж да мине зимата! Запролети ли се, дай боже, и двамата ще ги оправим!" После отишли и презимували в Едирне.
Щом пукнала пролет, казали на Дракула и Вулкоглу да се явят пред Портата. Вулкоглу не дошъл. Ала Дракула взел двамата си сина и дошъл. Още с идването му го хванали и ведно с двамината сина го затворили в крепостта Гелиболу.
А през онази година Исхак бей поискал разрешение да се поклони на свещеното Кябе.
По-сетне, с настъпването на лятото Повелителят тръгнал към Семендире. Вулкоглу постегнал крепостта си, оставил двамата си сина в Семендире [357], а самият той се вдигнал, та отишъл в Унгурус.
Тогава Повелителят заповядал, та ударили земята Лаз. Такава плячка добили, че в Юскюб продавали по 4 млади момчета за 20 акчета. Исхак бей вече се върнал от Мека, а пък Семендире още не бил превзет. При него дошъл роб от страна на Повелителя, който съобщил: "Иди срещу Никьобри и го обсади!" После му дали за дружина санджакбея на Гермиян. По онова време санджакбей на Гермиян бил Осман Челеби, син на Умур бей, син на Тимурташ бей, който по-късно паднал жертва за вярата във варненската битка.
Накратко. Един ден сред войската неочаквано избухнала разпра. Исхак бей на часа се метнал на ко-
241
ня. Войската също яхнала. Изведнъж срещу им изскочил един отряд, а след него идели и други. Напред вървели пешаците, а отзад — конницата, вдигайки черен прахоляк. Газиите прославили Аллах и пуснали конете си срещу пешаците. Щом видяла, че мюсюлманите се хвърлят с коне, невернишката пехота изсипала дъжд от стрели. Газиите не се стъписали от него, а отвърнали на удара с удар. Конницата, която била отзад, бързешката хукнала да бяга. Тогава газиите стъпкали пешите неверници под копитата на конете си. И настанала такава сеч, че конете на правоверните взели да стъпват не по земя, а по мъртви гяурски тела. Тогава Исхак бей извикал: "Хей, правоверни! Стига сте клали! Започвайте да вземате роби!"
Накратко. През тази година след двумесечно сражение завладели Семендире. В крепостта на този вилает поставили свои хора, а в градовете назначили кадии. В Семендире била отслужена и петъчна молитва.
После Мурад дал Семендире на Турхан бей. а двамата сина на Вулкоглу заловил и затворил в Диметока. После ги извадил оттам и ги изпратил с Балабан паша към Бедеви Чардак в Токат, където изболи очите им.
Султан Мурад благополучно се върнал отново в Едирне, а цялата Лазка земя била подчинена на мюсюлманите. Това завладяване станало през 842 година по Хиджра. [358]
Пак през същата година Тимурхановият син Шахрух нападнал Искендер бей, син на Кара Юсуф. Искендер бей избягал и дошъл в Рум, а Шахрух опустошил и разорил вилаета Ърак. Дошъл Джихан Шах и станал падишах на Ърак, а Кара Йолюк загинал от ръцете на Искендер. В крепостта Алънджа Искендер убил сина си и жена си. После войските на Мъсър и Шам дошли в Рум и опустошили крепостта Айнък, а след туй тръгнали срещу Ерзинджан и Сивас. След това се обърнали и се върнали отново в Шам. После султанът на Мъсър Парс бей починал и синът му [359] се възкачил на неговото място и станал султан. Ала главният конюх Чакмак [360] хванал сина на Парс бей, възкачил се на трона и сам станал султан.
242
(203). Разказ за завладяването на Герме Хисар
Говорят така. Един ден султан Мурад казал: "Извикайте Турхан! Нека дойде!" Казали му: "Ела бързо!" И той пристигнал. Мурад Хан заговорил: "Бе, Турхане! Как да овладеем онази крепост Герме Хисар, която е входът към Мора? Измисли нещо, братко!" Тогава Турхан бей казал: "Честити мой султане! Тази Герме Хисар е една необикновена крепост, която се е разпростряла от едното до другото море. Това друго море пък обгражда цял един вилает, който е като остров. Крепостите в Герме са били построени като врата към него. Там са били направени крепости на пет места. Всяка една от тях е снабдена обилно с оръжие. Ако моят султан реши, че тези укрепления трябва да паднат, то ще трябва да се даде бой от три страни!"
Мурад Хан отговорил: "Турхане, мерак ми е да поведа свещена война за вярата срещу вилаета Мора!" Тогава Турхан казал: "Така да бъде, мой султане, и нека бог премахне всички пречки, а умножи милостите си!" Тогава Повелителят заповядал: „Стягайте оръжието!"
Като приготвили оръжието, той изпратил напред Турхан бей с неговия санджак, защото вилаетът Герме бил негова граница. Докато Турхан бей стигнал дотам, Повелителят вече го настигнал. Забелязал, че петте крепости били обвързани една с друга. Щом някоя от тях попаднела под удар, останалите веднага й се притичвали на помощ. Повелителят бил приготвил оръжие точно за десет крепости. Щом стигнали до укрепленията, те наредили топове и започнали да стрелят. Били донесли и бакър за гюлета. Раздали го на всеки един санджак и взели да леят на самото място. Всички отведнъж и отвред забъхтали по крепостите, не давайки мира на неверниците. Около тези крепости неверниците били изкопали ров. Повелителят наредил и веднага го запълнили. Сетне разгласил плячкосване. В едно мигновение правоверните завоювали крепостите, оплячкосали имота и имането им.
После Повелителят заповядал набег и срещу самия вилает. Връхлетели и така се награбили, че после най-гиздави робини се продавали по 300 акчета. Несметни били богатствата на тази уединена земя — златни
243
и сребърни предмети, прибори за вито и шишета за вода, тави и канчета. Всичко това паднало в ръцете на правоверните. Дори размерената и разкроена чоха вече не вземали. Не я харесвали, защото щяла да им тежи.
И така, първото завладяване на вилаета Мора станало през 843 година
по Хнджра. [361] А през 844 година [362]
били завладени от ръката на Шехабеддин паша град Невабри и някои гяурски
земи, а от ръката на пограничния бей Исхак бей — някои крепости.
(204). Разказ за поражението на Кула Шахин
Говорят така. По Бремето, когато мирахорът Мезид бей починал, бейлербей на Румелия станал Кула Шахин. Той казал на Повелителя: "Мой султане! Онзи неверник мартолос Янкодин отвори голяма работа на твоя роб Мезид. Ако ми позволиш, аз ще отида да отмъстя на онзи разбойник заради Мезид бей." Повелителят разрешил.
Тогава Кула Шахин повел част от анадолската войска, еничарите, цялата румелийска войска и акънджиите. Преминали в земята Ефляк. Там го ударили на вино, кебапи и веселби. Бейовете казали: "Хей, предводителю наш! Това място не е за веселби. В устата на врага сме!" Кула Шахин пиянски отвърнал: "Този враг само капата ми като види, ще избяга на няколко дни път далече!"
Недоизрекъл това, унгуруската войска неочаквано се приближила. Този път Кула Шахин не смогнал да глътне залъка в устата си и се метнал на коня. Наканил се да бяга. Бейовете викнали: "Хей, какво правиш? Защо дойде тук? Да тръгваме срещу врага, защото инaчe войската ни ще остане в краката му!" Така те не пуснали Кула Шахин да избяга. Тогава той казал: "Дръжте се тази вечер, а в полунощ аз ще им дам да се разберат!"
Щом паднал вечерният мрак, вместо да подхване врага, Кула Шахин зарязал чалмата си на душманите и офейкал, като се питал: "Близо ли е Туна?'
Тогава ислямската войска била сразена. Не е за
244
казване как била разбита. А отгоре на всичко това се случило през спокойно
време — 845 година по Хиджра. [363]
(205). Разказ за похода на Муpaд Хан срещу Карамания и нейното опустошаване
Говорят така. Когато Караманоглу Ибрахим бей чул, че неверниците разбили мюсюлманите, той се възрадвал и тутакси тръгнал. Нападнал тези, които били дошли на лятно пасище в Емир Даъ и изтормозили жените и децата на правоверните. После тръгнал и се отправили към Бей Пазаръ, а там постъпили още по-зле. Безгрижен бил народът на Бей Пазаръ, та жените били влезли в хамама. Караманците нападнали изневиделица. Палили, рушили и грабили. Сетне завзели вратата на хамама и колкото жени имало вътре, всичките прекарали през ръцете си, без да гледат кои са момичета и девойки. Такива неща причинили на народа на Бей Пазаръ, каквито и неверниците, дето са неверници, не били правили. После ограбили и разсипали околностите от четири страни и върлувайки, стигнали до Сиври Хисар.
Хората на Сиври Хисар вече били научили на какво е способен Караманоглу, та още преди той да стигне, избягали и влезли в крепостта. С идването си негодникът Караманоглу обсадил крепостта и започнала битка. Докато Караманоглу напредвал откъм Селямлък, неговият син вървял откъм Къзълджа Куле, а варсак се биели, като обсипвали укреплението с дъжд от стрели. По онова време в Сиври Хисар се намирал покойният Селчук бей. Колкото неверници-християни имало, всичките ги избутал най-отпред, а народа подтикнал да се бие. Обстрелвали караманската войска с огън. Ала Караманоглу обезсилил крепостта с глад и жажда. Хората много отпаднали. Тогава защитниците на укреплението и градските първенци се събрали на едно място и решили: "Караманоглу е намислил да завладее крепостта със силата на оръжието. Нека се погрижим, та поне девойките да не прекара през ръцете си!" Поговорили така и намислили: де що имало моми и невести, всичките да ги обуят в пантофи и през
245
нощта да ги изпратят за Мудурни през Угрун капъ. Пък нататък — каквото им било писано!
По онова време имало един свят човек, когото наричали Али Деде. Избрали него и още неколцина доверени старци да ги придружават. Посреднощ те трябвало да отидат при Угрун капъ, да вземат момите и невестите и да избягат. Ала Караманоглу, който усетил, че крепостта е омаломощена, заповядал да завардят вратите. Щом Али Деде излязъл вън от вратите, за да разучи положението, дебнещите в клопка между скалите пред Угрун капъ, го хванали. От крепостта се развикали: "Хей, негодници! Не мъчете тоз човек! Той е под свещена закрила!"
Злодеите не послушали, а веднага му отсекли главата и го направили мъченик. Като се отделила от тялото, главата на Али Деде кръжила известно време над трупа и гръмогласно прославяла името господне. Видели това караманците, разбрали какво са сторили и дъхът им спрял. Веднага отнесли святата глава на Али Деде и я сложили пред своя падишах. Докато тя помръдвала пред Караманоглу, хората му изредили едно по едно станалото с Али Деде. Разказали с подробности на бейовете как той бил излязъл извън вратата Угрун, как дошъл срещу им, как го заловили, как хората от крепостта извикали: "Не го убивайте, защото тоз човек е свят!", как те го убили и как след това ръцете на убийците му изсъхнали, а главата на светеца се отделила от тялото му и кръжейки над трупа, гръмовно прославяла Аллах.
Изслушал Караманоглу разказите на онези, с очите си видял помръдването на главата и сърцето му подскочило. "Хей, вий! Ще ми докарате до главата яростта на всевишния!" — викнал той. Сетне заповядал да набият мъчителите на Али Деде и без да губи нито миг, се вдигнал от Сиври Хисар и отишъл чак в Кютахия. Щом стигнали, (разграбили града. Оттам отишли пък в Енгюри. Пътем ударили Сейид Гази и Болвадин.
Накратко. Където стъпел кракът им, оставали големи съсипии. С думи не може да се опише какво извършили. Опожарили и опустошили също Ак Хисар и Бей Шехри. След това отишли да палят и рушат в съседните области. Като взел святата глава на Али Деде, Караманоглу я носел със себе си. Погребал я в Ларенде и
246
отгоре построил тюрбе. Основал също множество вакъфи и направил гробници.
Като видял, че Караманоглу си отишъл, народът на Сиври Хисар излязъл от крепостта, отслужил намаз на Али Деде, прибрал трупа му и го погребал под крепостта. Отгоре също построили тюрбе и то станало място за поклонение. И сега съществува. Болните, които идват да го посетят с вяра, си отиват, намерили здраве и изцеление. Нека Аллах опрости греховете му!
Щом чул, че Караманоглу е станал враг, напада земята и върши злини на мюсюлманите, султан Мурад събрал огромна войска. Повел и цялата невернишка рат, която му била покорна, и се отправил към Коня. Тогава Караманоглу избягал и се укрил в Таш. Алаеддин Челеби, син на Мурад Хан, вървял с баща си. Той опожарил караманската земя и ударил Ларенде. Превърнал Коня и Ларенде ведно с вилаетите им в развалини. Тогава настанала преголяма несрета, незапомнена за времето на османските бейове. Причина за всички злочестини бил Караманоглу Ибрахим бей.
Сестрата на султан Мурад била съпруга на Караманоглу. Нея, заедно със своя везир Кара Сервер, той проводил при Мурад и им заръчал: "Измолете ме от моя честит султан! Кълна се в името на Аллах, че повече няма да правя такива неща!" Онези дошли, паднали в краката на Повелителя и се замолили. Сестра му плачела и нареждала: "Защо ме даде нему, щом ще идваш да ми съсипваш дома?" Смилил се Повелителят и се обърнал към Кара Сервер: "Ти поемаш ли върху себе си дума, че повече той няма да безчинства?" Кара Сервер отговорил: "Честити мой султане! Аз не бях, когато той се провини първия път. И за сегашното му прегрешение не бях съгласен. Всичко стана зарад подстрекателствата на синовете Тургудови. Самият Караманоглу се опомни и ми каза: "Иди, склони Повелителя да ми повярва, измоли прошка за вината ми!"
И Повелителят простил на Караманоглу прегрешенията му, обърнал се и си отишъл. Това събитие станало през 846 година по Хнджра [364]. Също през онази година починали синът на султан Мурад Алаеддин Челеби [365], Фенариоглу Юсуф Челеби и синът на Кадъ Бурханеддин — Зейнелабидин.
247
(206). Разказ за боя при Излади дербенд
Говорят така. Щом била завзета, крепостта Семендире се изпълнила с мюсюлмани. Дотежало на неверниците, та се оплакали. Вулкоглу отишъл, та се залепил за пеша на Унгурус. Пак при Унгурус се вестил и пратеник на Караманоглу. Рекъл му: "Хайде да тръгнем — ти оттам, аз оттук! Нека Румелия бъде твоя, а Анадолът — мой! Да прогоним османлиите и да върнем земите на Вулкоглу!"
Тогава, през 848 година по Хиджра [366] унгарският крал [367] пратил цялата си войска на Вулкоглу и Янко. Те минали през Белград, опожарили Аладжа Хисар, Ниш и Шехир Кьой и стигнали чак до Излади дербенд. Ала султан Мурад вече се бил помирил с Караманоглу, та тръгнал да пресрещне неверниците. Насочил се към Излади. Дошъл и престоял няколко дни. Било зима, та нямало сгода да се продължи нататък. Неверниците също били изнемощели и си отишли. По онова време бейлербей бил Касъм паша. Той си рекъл, че неверниците избягали и пратил да ги гонят. Ала гяурите стояли в засада. Те ненадейно се явили и пипнали брата на Халил паша — Махмуд Челеби, който по онова време управлявал санджака Болу. [368] Тъй като унгурусите избягали, Вулкоглу проводил безчетни дарове на румелийските бейове, за да склонят Повелителя към помирение. Тогава Худавендигяр върнал на Вулкоглу земите му срещу филорийджийско задължение. Също така извадил от тъмницата в Токат двамата сина на Вулкоглу и ги изпратил отново на баща им. Ала те били ослепени. [369]
Щом султан Мурад стъпил в Едирне, при него се явила сестра му — съпругата на Махмуд Челеби. Облечена в жалейни дрехи, тя зацелувала ръцете на Повелителя и го замолила да отърве мъжа й. И Повелителят я пожалил, та откупил Махмуд Челеби. Семендире възвърнал на неверниците.
248
(207). Разказ за това, как Мурад Хан приживе възцарил на своето място сина си Мехмед Хан
Говорят, че като пристигнал в Едирне, султан Мурад казал на Халил паша: "Ще поставя сина си на трона още докато съм жив. Така с очите си ще видя как ще управлява."
Веднага проводили човек в Маниса при султан Мехмед. Довели го. А Турхан бей пратили в тъмницата Бедеви Чардак в Токат, защото той причинил повече сблъсъци с неверниците. Пък и казали за него: "С Вулкоглу е дост (приятел)!"
После дошъл султан Мехмед и Мурад хан по своя воля го поставил на престола.
Направил Халил паша. велик везир, а Мевляна Хюсрев — казаскер. Всичко друго
останало на мястото си. Самият султан Мурад взел със себе си Шарабдар Хамза
бей, Исхак паша к още неколцина другари и отишъл в Маниса. Отказал се доброволно
от власт и го ударил на ядене и пиене.
(208). Разказ за битката при Варна
Говорят, че щом поставил на трона сина си Мехмед Хан, самият Мурад Хан се оттеглил в Маниса. Чули това Караманоглу и Вулкоглу и се възрадвали. Караманоглу начаса проводил пратеници до Унгурус и до Вулкоглу и им казал: "Защо стоите? Случаят е ваш и мой!" Толкоз много врели-некипели надрънкал, че онези се раздвижили. Пуснал също мухата на краля и на Янко: "Какво стоите? — говорил им. — Ще ли се намери по-сгоден случай от този? Османоглу си е загубил ума, та е оставил на трона своя син. Като не е годен падишахство да гледа, той се е сврял с жените по градините и само яде и пие."
Накратко. Янко се поклонил пред краля и те тръгнали. А този крал бил син на онзи, който бе дошъл до Гюверджинлик. [370] Вървели право към Варна. Тогава народът се явил пред султан Мурад и му казал: "Ти със собствените си ръце отдаде страната на гибел! Не ти ли домиля, защо стоиш?" Подскочило сърцето на султан Мурад и той тръгнал. Дошъл до Гелиболу и видял, че невернишките кораби завзели пролива. То-
249
тава тръгнал през Коджа Или към Акча Хисар. От тук Халил паша също тръгнал да посрещне Мурад Хан. Дошъл, опънал шатра срещу крепостта и останал на стан. Сетне се събрала войската. Повелителят също минал оттам и с упование към всевишния Аллах тръгнали срещу неверниците. Пресрещнали ги и им отрязали пътищата. Ударили се край Варненската планина." Янко връхлетял върху анадолската войска. Тя се обърнала в бягство. А бейлербеят на Анадола паднал жертва за вярата. Погинали и някои от санджакбейовете. Като видяла това, румелийската войска също отстъпила и се пръснала. Останал сам с личната си гвардия, Повелителят също понечил да избяга. Вуйчо му Караджа бей го усетил, моментално слязъл от коня си и здраво се долепил до коня на Повелителя: "Хей, честити мой султане! Какво правиш! Ако и ти си тръгнеш, неверниците ще ни гонят до Едирне!" Нареждал той така, без да пуска коня, а когато се изкачили на една височина, той го задържал и спрял.
По онова време имало един еничарски ага, когото наричали Казанджъ Доган. Той нахокал Караджа бей и му казал: "Хей, гиди ти черна муцуно! Ти направи да убият султан Алаеддин. Този път срещу нашия господар ли си се прицелил? Пусни го да върви!"
Караджа бей за нищо на света не искал да отстъпи. Когато султан Мурад му казал: "Неверникът ни разби, Караджа!", Караджа бей отвърнал: "Ние ще го разбием, дай боже!"
Онова място било неравно и тясно, та войската не можела да се събере наедно. Като погледнали назад, бягащите видели, че знамето на Повелителя стои неподвижно, тъпанът му бие, а вестоносците викали: "Хей, правоверни! Къде бягате! Неверникът е сразен!" Тогава онези веднага стегнали поясите и ударили саби по неверниците. Докато траяла битката, Янко тръгнал, дошъл до краля и му казал: "Ето, ние разбихме турците! Ти защо стоиш? Тръгни срещу султан Мурад, защото на господаря господар трябва!"
Този Янко бил бейлербей на краля. Много лукав бил негодникът, а имал мерак да стане унгуруски бей. Затова, щом някой невернишки бей не му се покорял, той му казвал: "Да вървим и туй да сторим на турците, онуй да сторим." — Примамвал го и го оставял на
250
турските юнаци, а сам бягал. Когато отишъл при краля, той му казал: "Този път работата няма да ни се размине!" Така полека-лека верните на краля бейове съвсем намалели. Сам кралят, заслепен, също хванал вяра на Янковите думи. Грабнал в ръце пръта на знамето и пришпорил коня си право срещу дружината на Повелителя. Приближил и се огледал." Хората на Повелителя му се сторили малко, та си рекъл: "Брей, сгодно сварих да се разправя с турския бей! Да вървя да го спипам! — и се провикнал: — Мураде, Мураде! Трепери от страх!"
Еничарите се разделили на две и кралят влязъл между тях. Веднага прерязали задните жили на коня му и го съборили на земята. Караджа Хъзър слязъл и понечил да го заколи, но [кралят] извикал: „Господарю Мурад! Господарю Мурад!" Хъзър не му обърнал внимание. Веднага отсякъл главата, забучил я върху пръта на знамето и всички в един глас прославили Аллах. Като зърнали върху пръта кралската глава, газиите се възрадвали и се развъртели на четири страни да секат неверниците. Погубили безчет гяури. Превзели колите им и ги оплячкосали. А някои от неверниците се събрали и спрели наедно. Връхлетели ги и също ги разпръснали. Израснали камари трупове. Възликувал ислямският народ. А във всеобщата радост Азеб бей измолил от Повелителя Турхан бей и го отървал от токатската тъмница.
Когато разбитите неверници избягали, Повелителят тръгнал да се връща, а румелийският бейлербей — Давуд бей, се хвърлил да ги преследва. Гонил ги един ден и една нощ и мнозина унищожил.
После султан Мурад изпратил главата на краля в Бурса. По онова време субашия на Бурса бил Джебе Али. Той излязъл ведно с градския народ и посрещнал кралската глава при река Нилюфер. Положили я в един съд и я покрили с мед, за да не се обезформи. После я извадили, изплакнали във водите на Нилюфер залепналата коса, измили я и тя станала досущ като сега отрязана. Сетне я взели, набили я на пръта и тръгнали да я разхождат с тъпани и зурни по всички кътчета на крепостта. Кръстосвайки града, те се провиквали: "Честитият Повелител е водил най-великата бран за вярата!" Робът, който донесъл главата, за-
251
сипали с дарове. А войската, разпусната след разгрома на неверниците, се върнала благополучно с богатата плячка. Благославяли султан Мурад: "Честит наш султане! Нека бъде благословена най-великата война за вярата!"
После султан Мурад заповядал: "Да се нахлузят женски гащи на бейовете, които избягаха, и да бъдат опозорени!" Тогава се събрали бейовете и го ударили на молба: "Честит султане! Не е чудно, че са побягнали в онзи хал. Пак слава на Аллах, че по негова милост добихме победа. На тези им стига и това, дето лицата им са зачернени. Нека нашият щастлив султан не ги кори!"
Тогава султан Мурад им простил и ги освободил от вината им. После проводил дарове и роби-неверници на съседните владетели. При султана на Мъсър той изпратил Азеб бей да заведе неколцина въоръжени неверници, за да покаже оръжията им. Щом мъсърският султан зърнал тези неверници във всеоръжие, той промълвил: "Аллах, закриляй Османовия род!" — и заповядал този петък всички месджиди да четат молитва на името на Мурад Хана. Азеб бей той обдарил богато.
Сетне, тъй като гяурите били разбити, султанът дошъл право в Едирне и пак си седнал на трона. Султан Мехмед отпратил в Маниса. Разказват, че това станало така:
Събрали се Халил паша, Исхак бей, Иса бей и други бейове и казали на султан Мехмед: "Предложи трона на баща си. Той не ще склони да го вземе. Така хем ще го почетеш, хем ще го заместиш!" Още на заранта, щом дошъл султан Мехмед в Дивана, поканил баща си на трона. Султан Мурад се поопънал, пък попитал, поглеждайки към везирите: "А вие какво ще кажете?" Халил наша изрекъл: "Моля, мой султане, заповядай! Нека се изпълни желанието на нашия Повелител!" Тогаз султан Мурад Хан, противейки се, седнал на трона, а на следващия ден отишъл на лов. После заповядал на везирите някак да оправят работата със султан Мехмед. Те отпратили Мехмед отново в Маниса, придружен от Саруджа паша и Ибрахим паша. Като отгатнал коварството на Халил паша, султан Мехмед останал поразен и си казал: "Ако все-
252
вишният Аллах ми даде държавата, ще те науча аз тебе!" — и затаил ненавист в сърцето си.
След туй освободили от служба Заганос паша и го изпратил в Балъ Кесри. Той се оттеглил там на почивка.
Тази битка за вярата станала през 848 година по Хиджра. [371]
(209). Разказ за завладяването на Акча Хисар
Говорят така. Един ден, както Мурад Хан си седял и се развличал, пристигнал Хамза бей, чичов син на арнавутския бей — Искендер бей и казал: "Честити мой султане! Някои части от Арнавутлука са враждебни на Искендера. Ако моят султан разреши, аз те отида да завладея за него Акча Хисар." Повелителят доверил на пашите неговата вест. Пашите казали: „По-добре ще е да отиде самият наш султан!"
[Султанът] стегнал най-доброто си оръжие, пратил да доведат от Маниса султан Мехмед и като взел и него на похода, тръгнали. Вървели преход след преход, спирка след спирка, отбивали се тук-таме и стигнали до Акча Хисар. Повъртели се там два месеца, добре се били, ала не сполучили да превземат [крепостта]. Най-после намерили водохранилището й, пробили го и пуснали водата да изтече. Изнурени от жажда [защитниците] предали крепостта. Плячката била добра. Заедно с Акча Хисар паднала и по-голямата част от вилаета. Това завладяване станало през 851 година по Хиджра. [372]
Тъкмо султан Мурад Хан решил да разпусне войската, от Видин дошла вест, че Унгурус пристига с огромна войска и незнайно оръжие. [373] Повелителят моментално се отправил към София. На румелийската войска дал знак, а на анадолската казал: "Вие пратете хора. Нека ви донесат от дома пари за харчене." Самият той отседнал в София.
253
(210). Разказ за битката при Кос Ова
Говорят, че на султан Мурад Хан донесли такава вест: "Султане наш! Неверниците, които минаха през Белград, нямат ни чет, ни брой. Напредват безспир. Дошло е дотам да се призоват всички годни за бой мъже." Тогава Повелителят казал: "И това ще да е дяволия на Вулкоглу. Проверете и разберете какви са тези неверници, които идат." Изпратили мартолоса Доган, а той отишъл и събрал вести. После пак се върнал и казал: "Единият от тези, които идват, е полският бан, [374] единият е чешкият бан [375], единият е банът Сикюлет [376] и единият — банът на Льок. [377] Всеки един от тях е велик господар в унгуруския вилает и всеки е равен на крал. Ала изворът на злото е пак Янко. Той е, който им се е поклонил и ги е довел."
Щом разбрал истината около тях, Мурад Хан си рекъл: "Аз се уповавам на Аллах!" — и се вдигнал от София. Ала бил събрал аскер от цялата страна, та даже и от Караманоглу дошла войска. Пътем Повелителят поискал да подбере бойците, снабдени с ризници от тези, която били без ризници. Като видял, че цялата му войска е във всеоръжие, той казал на бея, който предвождал пратените от Караманоглу бойци: "Събери войската си. Трябва да огледам въоръжението й!" Щом Мурад казал това, онзи бей също строил войската си. И какво да види — всички със седла без подопашници, с раздрани кожуси, с платнени пояси, с тюлбендови шапки, с каишени стремена и с въжени връзки на сабите! Де що конекрадци имало между тургудите, всичките били пратени на похода. Като ги зърнал, султан Мурад се засмял и казал: "Само до тях опряхме. Поне да кротуват на някое по-мирно място, да не би да си глътнат езика и да направят някой пробив!"
После тръгнал да се бие срещу врага за мюсюлманската вяра. Връхлетял право срещу мястото на великото сражение. Войска изпълнила планини и пустош. Не само крак нямало къде да се сложи, но и място за длан не останало. Справедливостта и строгостта на Негово Превъзходителство, честития падишах, който държал кормилото на благоденствието, стигнали дотам, че той забранил да се подядат селяните, край които минавала войската, дори с едничко зрънце просо. Този,
254
който ощетявал дори със сламка, изяждал по гърба ся хиляда яки тояги. Който изядял и зърно пшеница, бивал прокълнат на изгонване от рая. На този, който похабявал и един грозд, удряли главата толкова пъти, колкото зърна имало в грозда, та му изваждали душата. Щом някой прахосвал ечемика, викали му "ечемичен Торбалан". Като минавали покрай посевите, повдигали главите на конете и ги стягали е ремъци, та те не смогвали да се порадват даже отдалеч на зърното.
Така със справедливост и безмерна строгост минавали преход след преход, спирка след спирка, и най-подир благополучно стигнали до Куршунлу Килисе. Вън от военнозадължените спахии, нямали чет сърцатите гази и от тамошните места, които ежедневно се притуряли към султановата войска. Пеши и конни, гъмжейки като змии и мравки, те се изливали като дъжд. Това било лъвска войска, която карала баирите да мерят снагата си с нея, а реките да преливат от коритата си.
Докато стигнали до Куршунлу Килисе, неверниците дошли до Кос Ова. Щом разбрал, че са се сбрали [Мурад] веднага поел срещу им. Срещнали се в петък, на разсъмване. Щом зърнал вражата войска, султан Мурад слязъл от коня си, сторил два молитвени поклона и като заровил лице в пръстта, така се замолил на Аллах: "О, мъдри и милостиви господарю! Не позволявай заради множеството ми грехове да изгинат от ръцете на неверниците всички тези вярващи — твои роби. Боже, заради послушанието на твоите любимци, запази мюсюлманството и му дари победа!" Като изрекъл това, той вдигнал глава и пречистен от молитвата, готов за битка, се метнал на коня. После Султан Мурад Хан развял знамената си. Щом проехтели тимпаните и ударили тъпаните, дружините се строили във всеоръжие. Натъкмило се лявото и дясното крило, а центърът и страните застанали в цялото си великолепие. Чавушите ревнали: "Хей вие, които ядете хляба на султана, вие, които казвахте, че сте готови да дадете сърцата и главите си, слушайте! Чия майка е родила мъж в този днешен мъжки свят? За чии плещи е скроен газийският плащ? В чия ръка е положена чашата на смъртта? Е добре, който е приел мъжки жребий, нека дойде да го видим!"
255
Щом двете войски се изправили една срещу друга, пехливаните и единоборците пришпорили конете, излезли в средата, прекосили бойното поле и подели боя. Двете войски — досущ морета — размахали саби една срещу друга: отсам мюсюлманите, оттатък — гяурите. Ударили се боздугани и копия. Препуснали конете. Вдигнала се невиждана битка. Превзели множество невернишки знамена. В тази нощ ушите така оглушали от гръмогласните топовни гърмежи, че майка сина си, брат брата си, любим любимата си престанал да чува. Мозъците замрели от ослепителната светлина. Феите в небето се уплашили от свистенето на стрелите, а рибите в дълбините на морето потръпнали от величието на този страшен бой. Горските зверове напуснали леговищата си и избягали. Сърцата се пръскали от екота на боя, от цвиленето на конете, от крясъците на мъжете, от бойните викове и стоновете за помощ. На мнозина жлъчките се спукали от страх. Мнозина загубили главите си. Кръвта се леела като река, а въздухът съвсем почернял от прах и пари. А ангелът на смъртта се изморил да прибира душите — толкоз много мъже и от двете войски погинали.
Били се чак до сутринта. Без да се отдръпват, продължили и през съботния ден. Много бейове и много газии загинали. Паднали и мнозина от християнските банове, а някои от тях живи заловили. После проклетникът Янко наново ударил анадолската войска. Като видели това и другите ненавистни неверници пришпорили конете срещу анадолците. Пияните гяури надали силни крясъци, оголили саби срещу анадолските газии и заудряли. Анадолските юнаци видели, че неверниците се насочват срещу им. "Аллах" — викнали те и подхванали враговете. Паднала сеч, незапомнена от времето на пророка Адем. Желязото в ръцете от стискане станало на восък, а камъкът — тръстика. Дори хилавите юноши израснали в мъжествени борци.
После анадолските юнаци обърнали защитата в пристъп. Сабите им заприличали на касапски ножове, а прътите на знамената — на порещи и пронизващи копия. Навитите около снагите им въжета се превърнали във воденични камъни, а шпорите на ботушите им — в колелета. Фигурите на фантастични птици, които носили върху главите си за късмет, станали на
256
клони. Звънчетата, окачени по конете на водачите с кожени капи, задрънкали от гяурски викове и стонове. Така чудновато и необичайно натъкмени, те, дружина след дружина се врязали между неверниците — както вълк в стадо без кучета. Множество глави се разделили с телата си, мнозина паднали далеч от дом и близки. Мнозина изоставяли бащите си, братята си не намирали. Грохотът на топовете и техните гръмогласни удари разтърсили земята. Планината Кух—и Каф помръднала от местото си, а небесата се сгромолясали върху земята. Ако легендарните юнаци можеха да зърнат колко неверници изклали газиите, от завист биха пикали кръв. Ако ги видеше пък Нериман, би посърнал.
Когато слънцето взело да клони към залез, Аллах този вечен закрилник на мюсюлманите — дарил на султан Мурад щастие в боя, а на ислямския народ — сила и храброст. Вражата войска се отдръпнала от мястото си и се скупчила около своите знамена, ала и там не могла да се задържи. Проклетникът Янко зарязал товари, коне и бойни другари и пак избягал. В гяурската войска имало коли, от които хвърляли гюлета по мюсюлманите. Газиите се струпали около тях, развалили удара им и ги направили на парчета. После се хвърлили след бягащите неверници: някои посекли, а други взели в плен.
Банът на Льок заедно със синовете си избягал, а банът на Сикюлет паднал. Полският бан бил пленен, ала не се издал кой е, та успял да се откупи. А някои луди глави, дето все още не се прекланяли и изнурявали войската, били превърнати в мърша и повалени на земята. Много от гяурските сердари — техните главатари и вождове — били заловени и дали шиите си на примките на газиите. Те били повлечени заедно със своите обърнати надолу знамена и построени на средата. Падишахът заповядал. Тогава с помощта на диамантен меч животът на тия немощни нищожества бил нанизан на смъртна нишка. От много места надошли кръвожадни джелати и със своите завоювали света остри мечове ги запратили в пламъците на преизподнята. Така били затрити няколко хиляди неверници. Изклали ги и те отведнъж изчезнали от лицето на света.
257
После Негово Превъзходителство великият везир Халил паша оставил за разглеждане труповете по полесражението. Заели се да ги броят и описват. Само там били 80—90 хиляди трупа. Било невъзможно точно да се преброят. Планини и скали, полета и пустош — всичко било пълно с невернишка мърша. Между нея имало само 15 загинали мюсюлмани. Погребали телата им, очаквани в рая, като преди това ги отделили, както се отделят рози от тръни. А огромните камари от невернишки тела останали да стърчат като планини и послужили за храна на мравки и змии, на врани и гарвани. Заситили се зверовете и птиците.
Едни от останалите неверници били заклани, а други — заробени. Пленили и чешкия бан. Завели го при Повелителя. Повелителят заповядал да доведат тълмач и казал на бана: "Ние лично с теб не сме враждували. Защо дойде по нашите земи?" Онзи неверник отвърнал: "Писано било на очите ми да видят робство!" А после добавил: "Ала имам няколко думи за падишаха. Ако ми разреши, нека ги кажа!" "Говори!" — казал Повелителят. Чешкият бан заприказвал: "Първата ми дума е, че всяка година мога да идвам на служба при Повелителя с 5 хиляди души бойци. Ще му дам и 10 крепости ведно със земите им. Нека дойдат и хора да събират харадж от цялата ми страна. И още, нека в държавата ми да властва твоят закон!" Повелителят отвърнал: "Нямам никаква нужда от нещата, които изброи!" Тогава онзи неверник казал: "Каквито и беди да се изсипят върху всички онези, които дръзнаха да тръгнат срещу такъв падишах като теб, все ще са им малко!"
После Повелителят извадил собствената ся сабя. Подал я на джелатина и заръчал: "Удряй и бъди безпощаден!" Но онзи неверник се замолил: "Честити мой султане! Каквото ще да става, само нека умра от твоята ръка!" "Защо желаеш да умреш от моята ръка?" — запитал Повелителят. "У дома си аз бях велик господар! — казал неверникът. — Желая да ме убие господар, а не кой да е роб!" Повелителят се засмял и казал на джелатина: "Удряй!" Джелатинът замахнал и главата се търкулнала пред него.
Тази най-велика битка за вярата станала през 852 година по Хиджра. [378] В нея участвал също султан
258
Мехмед, син на Мурад Хан. Тази свещена война за вярата, която султан Мурад водил, е известна по целия свят.