РАЗДЕЛ ТРЕТИ
ПРЕДСТАВЯ СУЛТАНИТЕ НА ВОЮВАЩИЯ ЗА ПРАВАТА ВЯРА ОСМАНСКИ РОД

5.

121)  Разказ за пристигането на Тимур-ленг в Рум. Как Баязид Хан се бил с него и какво се случило
121b)  Разказ
122)  Друг разказ
123)  Разказ
124)  Достойнствата на Баязид Хан и останалите от него паметници
125)  Разказ
126)  Разказ за възцаряването на Емир Сюлейман
127)  Разказ
128)  Делата на султан Мехмед, син на Баязид Хан, син на Мурад Хан, син на Орхан, син на Осман Гази
129)  Султан Мехмед се сражава с Кара Яхия и го побеждава
130)  Султан Мехмед се сражава с Кара Девлетшах и го побеждава
131)  Кубадоглу обсажда Никсар. Султан Мехмед го напада, бие се с него и го побеждава
132)  Султан Мехмед напада крепостта Филенбел, бие се и я покорява
133)  Султан Мехмед се сражава с Иналоглу. Иналоглу побягва
134)  Султан Мехмед се сражава с Гьозлероглу и го побеждава
135)  Султан Мехмед се бие с Кьопекоглу и го побеждава
136)  Разказ. В Сивас се появява един разбойник на име Мезид. Баязид паша го хваща и го води при султана
137)  Този разказ е за това, как Тимур-ленг изпраща пратеник и кани при себе си султан Мехмед
138)  Разказ. На път за Тимур султанът се среща с Кара Яхия, бие се с него и го побеждава
139)  Султан Мехмед отива към планините, а при Тимур провожда пратеника му заедно със своя учител
140)  Тимур-ленг тръгва от Ерзинджан за собствената си страна
141)  Султан Мехмед Хан се бие с Иса бей в околностите на Улубад и го разгромява
142)  Султан Мехмед щастливо и благополучно влиза в Бурса, сяда на трона и иска баща си и брат си от Гермияноглу Якуб бей
143)  Разказ. Емир Сюлейман се съветва със своите бейове и замисля зло на султана
144)  Султан Мехмед пристига в Бурса, повторно се сражава с Иса бей и го разгромява
145)  Исa бей с помощта на Исфендияр за трети път се бие срещу султан Мехмед Хан и бива победен
146)  Иса бей отива при Измироглу и го моли за помощ. За четвърти път се бие със султана. Бива победен и изчезва безследно
147)  Султан Мехмед получава вест, че срещу му е тръгнал Емир Сюлейман
148)  Емир Сюлейман преминава от Румелия в Анадола и идва, за да овладее бащиния си престол
149)  Емир Сюлейман пристига в Бурса. Султан Мехмед тръгва срещу него и Емир Сюлейман бяга
150)  Разказ. От Сиври Хисар идват вести. Караманоглу напада Емир Сюлейман и бива разбит, бяга и се сговарва със султан Мехмед

(121). Разказ за пристигането на Тимур-ленг в Рум. Как Баязид Хан се бил с него и какво се случило

Говорят така. Тимур-ленг се прибрал да изчака лятото. Щом то дошло, той отново се отправил за Рум Първом дошъл до Ерзинджан. Тук го срещнал кастамонският бей Исфендияр и чак до Саръ Камъш вървял с него. Една нощ известил, че напуска стана и пак се върнал в Кастамони.

След това Тимур се упътил към Енгюри.

Отсам Баязид Хан също подготвил везирите и бейовете си и стоял в изчакване. Извел всички запасни бойци от своята земя, а подир това заповядал да доведат и войски от другаде. Дори от Истанбул излязъл аскер. Изкарали и още наемници от разни места и градове. Твърди се, че за първи път били изведени наемници от вилаета Рум по времето на Баязид Хан по съвета на Али паша. За тази битка Баязид Хан довел и тримата си сина. Първият бил Емир Сюлейман, който командвал санджаците Айдън или, Караси и Сарухан, та дошъл с тях. Вторият бил Мустафа Челеби, който пристигнал със санджаците Хамид или и Теке. Третият бил султан Мехмед, наречен също Султан Челеби, кой-

136

то се намирал в Амасия и дошъл с цялата румска войска. Освен това на помощ се явили още татари и дори неверници. [235] Всички заедно тръгнали напред.

Дошли до Сиврилер край Енгюри, застанали срещу Тимур и разположили стана. В четвъртък сутринта Тимур — като Йезид — се разположил на едно влажно място. Още същия ден следобед Баязид Хан — като Хюсеин в Кербала — се разположил на едно сухо място. [236] Така двете войски застанали една срещу друга. Тимур заповядал да изкопаят отпреде му ров.

Сутринта в петък, щом съмнало, и двете страни отслужили намаз. После Баязид Хан развял знамената си. Забили тъпаните. Отредите се подредили ред след ред. Отделило се лявото от дясното крило. Фланговете и обозите заели своите места.

От емирите, застанали в редиците на Баязид Хан, първи извършили предателство татарите. Защото беят на Ерзинджан Тахиртен бей бил братов син на Ертена и наследник на техните собствени бейове. Те се върнали при Тахиртен. Гермиянската войска се върнала при Гермияноглу. И така войската от всяка област си отишла при своите бейове, които избягали и били при Тимур. Вулкоглу [237] с гяурската войска се бил добре. Тимур рекъл: "Бедните, те направиха каквото беше по силите им!"

Видял Баязид Хан, че всички отишли при своите, а той останал само с хората си. Единият син на Баязид — Мустафа Челеби паднал от коня си и безследно изчезнал. [238] Пратил пашите да търсят Емир Сюлейман, но и той си бил отишъл. Султан Мехмед също видял накъде отиват работите. Събрал амасийската войска, пък си тръгнал към Амасия. По онова време султан Мехмед бил само на 11 години.

Баязид Хан останал сам с гвардията си, слугите си, еничарите и солаците. Като станало така, един от неговите хора, когото наричали Солак Караджа, рекъл: „Ей, Баязид Хан! Синовете, на които вярваше, видяха на какъв си хал, усетиха, че бейството попада в беда и побягнаха. Ами къде са бейовете на санджаците! Що за верни другари излязоха. А ти се скъпеше парица да похарчиш! Всичко в хазната скътваше Прехраната на синовете ми е! — казваше." Баязид Хан се наскърбил от тези думи и отвърнал: „Да не би вие пък да

137

хте ми благодарни!" Пък пришпорил коня и изскочил извън кръга на робите си.

Някои пешаци и малко от солаците разбрали това и също изскочили. Взели да громят един след друг чагатайските отряди. [239] Здраво се били и още малко останало чагатайската войска да бъде победена. В това време Гермияноглу видял султан Баязид и го познал. Тозчас викнал: "Хей, този, който тук се бие, е самият Баязид Хан! Защо стоите!"

Веднага се притекли, обградили Баязидовия кон от четири страни, заловили го и го повели към Тимур. Както си седял в шатрата, Тимур се провикнал от място: "Хей, вие там! Бързо! Слезте от конете, елате да ме вдигнете под мишниците! Занесете ме до вратата ла шатрата!" Казали му: "Ей, Хан! Качи се на коня!" А той отвърнал: "Ей, вие, негодници! Къде да отида, като се кача на коня! Не прилича на султана-повелител да се движи, на кон да се качва, юначество да показва!"

Тогаз взели Тимур-ленг под мишниците и го занесли до вратата на шатрата. И Баязид Хан свалили почтително от коня. Тръгнал той срещу Тимур. Изгледали се един друг, а подир туй и двамата седнали върху килима.

Това се случило три дни, преди да настъпи 804 година по Хиджра. [240]

Когато станало това, Тимур се провикнал: "Войската да спре сражението! Султанът е заловен! Какъв е смисълът да продължава боят!"

От бейовете на Баязид Хан били пленени Миннет бей, Мустафа бей, Ходжа Фируз паша и още някои. Истината за тези събития научих от наиба на Бурса Коджа Наиб, който по онуй време бил от солаците на Баязид Хан. Той бил с хана още когато заловили Баязид и останал при него, докато Баязид Хан се представил на божията милост в Ак Шехир. Запитаха го как бил пазен Баязид Хан. Той отговори: "Тимур беше заповядал да направят носилка. Носеха я между два коня като клетка. Караше ги по време на преход да я носят отпред. Когато спираха, заповядваше да я оставят пред шатрата му."

Пo-късно, по времето на султан Мехмед, този Ко-

138

джа Наиб станал диздар в Амасия, а още по-късно, когато остарял, султан Мурад Хан го довел в Бурса и го сложил за наиб.
 

(121b). Разказ

Един ден Тимур Хан и Йълдъръм Хан влезли в банята на град Тонузлу. Докато двамата се къпели от една курна, Тимур-ленг казал на Йълдъръм Хан: "Мъдростта принадлежи на Аллах. Така е показало времето. Ако аз бях изпаднал в такава беда, ти какво щеше да направиш с мене?"

Баязид Гази бил прекалено дързък и избухлив. Заради своята избухливост не могъл да се стърпи и отговорил: "Ако ти беше изпаднал така, аз тебе щях в желязна клетка да те пъхна!"

Тимур-ленг рекъл: "Ей, Хане! Лошо отговори!" И веднага заповядал. Измайсторили желязна клетка. Поставили Йълдъръм Хан в клетката и го затворили. [241]
 

(122). Друг разказ

След това свирепият Тимур извършил из Рум безброй безчинства. Онази зима презимувал в Айдън Или. Войската му плячкосала румската земя. Палили, рушили, отвличали народа и жените на мюсюлманите. Ай, колко бащи загубили синовете си, колко майки били разделени от своите дъщери. В света се възцарила страшна нищета. Камък камъка изяждал и народът мрял от глад. Изпратил тогава Тимур-ленг сина си [242] в Бруса и му заръчал: "Хазната на Баязид Хан е там. Върви и я донеси." Синът отишъл и разграбил Бурса. Разрушил града, изгорил го и взел хазната, която стояла в сарая. Жесток бил той и нямал страх от бога. Даже вкарал в голямата джамия свои хора. Обърнали я в конюшня. Там връзвали конете си, палели огньове, готвели си ядене.

Върху ислямския народ се струпали такива мъки по онова време, че той дните на седмицата даже забравил, петъка загубил. Почитането на петъчния ден мюсюлманите взели по-късно от другаде. И така, там,

139

където стъпил кракът на таз свирепа войска, останали развалини.

После Тимур раздал всички земи на по-раншните им бейове, а земята на Османовци дал на татарите. Като чул това, Баязид Хан се натъжил. От време на време, когато излизал на разходка, Тимур идвал при Баязид Хан и го поздравявал. Един ден Тимур-ленг дошъл и като видял, че Баязид Хан е угнетен, му казал: "Ей, Хан! Защо си опечален от волята на Аллах?" Баязид Хан отговорил: "Божа работа ще трябва да е туй!" и казал на Тимур: "Тимур бей, имам една молба към тебе." Тимур отвърнал: "Кажи, да я приема!" Баязид Хан казал: "Недей да загасяш моето огнище. Ако днес бедата мене сполетя, утре ще дойде на твоята глава!". И казал още: "Недей оставя татари в тази земя! Нека си вървят!"

"Съгласен съм! — отговорил Тимур. — Ама когато дойде време да те пратя от Самарканд обратно в твоята земя, тогаз татари ще те водят." Щом чул това, Баязид Хан потънал в мъка. Тозчас усетил треска. Тогаз от ден на ден започнал да изнемощява. Баязид Хан бил силно притеснителен човек.
 

(123). Разказ

Говорят, че шейхът, син на Кутбеддин, бил казал: "Чувал съм баща ми да казва следното: "Когато Тимур залови Баязид и щеше да го затвори, румските първенци се събраха и решиха да го откупят. Изпратиха мен при Тимур. Тогава аз отидох и склоних Тимур. Сговорихме се за 90 хиляди флорини. Аз казах: "В Рум не остана нищо. Всичко се разграби. Да вървим да вземем заем от владетеля на Костантинийе." С такава цел се вдигнах и тръгнах към Истанбул да вземам пари назаем. Но не бях пристигнал още в Истанбул, когато чух, че Повелителят се разболял от треска. Ръката на смъртта го изтеглила за яката и го завела при Създателя."

Смъртта на Баязид настъпила няколко месеца след битката. [243] Когато Тимур тръгнал да се връща в собствената си страна, по молба на Баязид Хан той подкарал всички татари и ги извел от Румската земя.

140

След това дал Кър Шeхир, Сиври Хисар и Бей Пазаръ на Караманоглу, Кастамони, Кенгри [244] и Каледжюк пък — на Исфендияр. След като Баязид умрял, Тимур си мислел, че някой от синовете му ще дойде при него, та нему да даде Баязидовата земя. Ама като видял, че никой не идва почит да му окаже, той дал земята на Караманоглу. Сановете пак не дошли. След туй Тимур тръгнал, излязъл от Караманската земя и си заминал. Това станало в 804 година по Хиджра. [245]
 

(124). Достойнствата на Баязид Хан и останалите от него паметници.

Помилуй го, боже!

Говорят, че Баязид Хан заповядал да построят в Бурса една голяма джамия, един висок имарет, две медресета и една болница. Построил също и дервишкия манастир на Ебу Исхак. И в Едирне заповядал да построят една джамия, един висок имарет и едно медресе.

Където посегнел да удари, той връхлитал като гръм, като небесен огън. Заради туй го нарекли "Светкавицата". Безсилни са думите да опишат неговото благородство, аскетизъм и почитание към учените и снетите хора.

Имало един беден човек — Шейх Рамазан. [246] Нему Баязид дал много пари, подарил му села да владее и го направил кадъаскер. На шейховете той отдавал голяма почит.
 

(125). Разказ

Говорят, че като завладял Румската земя, Тимур-ленг дал част от нея на Караманоглу. Чул това Йълдъръм Хан и много се натъжил. Някои казват, че той бил много притеснителен и нервен. Като разбрал, че Тимур-ленг раздал земята му на татарите и на Караманоглу, той взел отрова. Не смогнал да понесе душевната си мъка, останал безсилен в ръцете на враговете.

141

"По-добре е да умра, та да не гледам как земята ми минава от ръка на ръка!" — казал това и сам себе си погубил. [247]
 

(126). Разказ за възцаряването на Емир Сюлейман

Говорят така. Баязид Хан имал седем сина, всички родени от робини. Единият бил Ертугрул, единият — Мустафа, единият — Сюлейман, единият — Мехмед, единият — Иса, единият — Муса и единият — Касъм. [248] Ертугрул се предоставил на божията воля още по събитията с Кадъ Бурханеддин, когато баща му бил жив. Мустафа пък изчезнал в битката с Тимур. Касъм бил съвсем мъничък и още се намирал в сарая.

Али паша, субашията Ейне бей и еничарският ага Хасан ага решили да вземат Емир Сюлейман, да го заведат с Румелия, да го поставят на престола в Едирне и да го направят бей.

Султан Мехмед се върнал в Амасия.

Исa дошъл, превърнал Бурса в престолнина и я завладял заедно с нахиите и.

Муса пък паднал неволник заедно с баща си.

Ако е рекъл господ, аз ще разкажа подробно за всичките.

После Емир Сюлейман дошъл в Бурса, a Исa бей като заложник избягал в Караман. Емир Сюлейман изпратил в Истанбул сестра си Фатма Хатун и по-малкия си брат Касъм. Задължил се по никакъв повод да не враждува с владетеля. После Емир Сюлейман се върнал в Румелия. Това се случило през 805 година по Хиджра. [249]
 

(127). Разказ

Говорят така. Като научил, че брат му Емир Сюлейман се възкачил на престола, султан Мехмед проводил при него пратеник. "Нека моят емир бъде здрав. Нашият баща си отиде, но господарят ще ни бъде вместо баща!" — казал той и му изпратил два хубави коня.

Емир Сюлейман ги приел. Той пък му изпратил по няколко млади роби и робини.

142

 

(128). Делата на султан Мехмед, син на Баязид Хан, син на Мурад Хан, син на Орхан, син на Осман Гази.

Говорят, че в онези дни, когато Йълдъръм Хан се бил с Тимур и се случили такива неща, султан Мехмед, бил на 11 години. Стоял в Токат. Когато Тимуровата войска взела надмощие и всички се разпръснали кой накъдето види, той също развял знамето си и ведно с войската си и румските юнаци си пробил път през войската на Тимур, излязъл и тръгнал къмто Рум. Като изклал безброй и безчет татари от излязлата насреща му войска, той стигнал Токат. В деня на своето пристигане той узнал, че баща му е пленен, а братята му изчезнали, че цялата страна е стъпкана под. краката на врага, а ислямският народ търпи мъки и неволи. Сломило се тогаз сърцето му и благородните му очи се напълнили със сълзи. Той въздъхнал, заплакал и занареждал: "Горко на земята Османова, стъпкана под копитата на вражите коне! Горко на нейния народ, поверен от Твореца, за да бъде пазен, а останал слаб и беззащитен в ръцете на врага! И моят баща, султанът, падна неволник във вражите ръце. Наказан за предишните си веселби и пиршества, той смени радостта с горест." След това се посъветвал с приближените си. Поискал да се хвърли срещу вражата войска, та или някак да спаси баща си, или да погине по неговия път. Казали му: "Послушай, шах! Сърцата и главите ни са твои и на твоя път са обречени. Това, което заповядваш, е чудесно. Но работата е такава: безбройна е войската на врага, що завладя земята ни. Не е разумно да го приближаваме. Най-добре отдалеко да го следваме в гръб, да не го изпускаме от очи. Щом намерим сгоден случай, ще унищожаваме последните отряди на войската."

Султан Мехмед харесал плана. Вдигнал се с румската войска и тръгнал надолу. След туй подбрал неколцина румски храбреци и ги изпратил да отърват баща му Йълдъръм Хан от ръцете на Тимур. Те били; толкова юначни, че можели да паднат в името на Аллах, но не и да избягат. Там, където единият умирал, останалите продължавали битката до смърт. Тези юнаци дали дума и тръгнали на път. Узнали, че станът на Тимур бил в Янъ Пънар около Сиври Хисар. Докато

143

Тимуровите хора зяпали, те се промъкнали и отвлекли Йълдъръм Хан от шатрата, в която си седял. Когато Тимур разбрал, се разразила буря. А юнаците извели Баязид Хан извън войската. Ала Тимуровите хора бързо ги настигнали. Завързала се голяма битка и газиите били избити. Взели Баязид Хан и го довели при Тимур. Тогаз Тимур заповядал здраво да пазят Йълдъръм Хан, а и да го наглеждат денонощно.
 

(129). Султан Мехмед се сражава с Кара Яхия и го побеждава

Говорят, че султан Мехмед ведно с румските първенци се вдигнел и приближил Дерваз. Насреща му изскочил Исфендияровият племенник с хиляда души въоръжени конни мъже и му рекъл: "Хей, юначе, кой си ти и накъде отиваш? Аз съм племенникът на Исфендияр — Кара Яхия. Моите стрели ще надупчат гърдите ви, а смелчаците ми ще ви смажат. От страх пред мен дори птичка не прехвърча из тези места. Кой е Мехмед, че да влиза в моята страна?" Изрекъл тези думи и се спрял.

Султан Мехмед чул думите му, но не обърнал внимание. Кара Яхия се впуснал напред, изпречил се пред султана и го нападнал. Като видял това, султан Мехмед викнал ободрително на своите приближени: "Ей вие, мои юнаци! Време е да разпердушиним като черни гарги тези тук и войската им да погубим!" на ударил ръка върху сабята си, призовал божието име и отведнъж ударил вражата войска, та я разполовил. Видял Кара Яхия, че работата отишла далече и че ги залива пороят на бедите. Извикал на войската си: "Хей, стойте!" Ала видял, че няма да успее. Войската му не могла да удържи на удара нито миг повече и била разбита.

Кара Яхия зарязал и срам, и доблест. Уплашил се и побягнал. Бойците на султана се хвърлили след него. Който им попаднал в ръцете — унищожили, а имотите плячкосали. После се повеселили и отново се запретнали на работа.

Така султан Мехмед Челеби спечелил своята първа битка. Лъчите на щастието и знаците на блаженството

144

огрели лицето му. Щастливо и благополучно той се вдигнал и стигнал до Гереде. Там се позабавил няколко дни. Изпратил във войската на Тимур съгледвач да отиде и види дали баща му Йълдъръм Хан е при Тимур и какво е положението му. Заповядал му да отиде, да види, и после подробно да съобщи. Съгледвачът тръгнал, а той останал на това место още няколко дни. Посъветвал се със своите бейове какво би било най-разумно да направят след станалото. Бейовете казали: "Разумно е да се вдигнем оттук и да вървим надолу. Като излезем на стръмните планини, ще хвърлим поглед към света. Не се знае дали Тимур, след като е завладял тази земя, още стои там. Би трябвало отново да потегли за своята страна. Тон не ще да се разхожда от планина на планина, за да ни търси."

Други пък казали: "Това не е разумно, защото надолу е пълно с опасности. Нека тръгнем пак към нашата земя, към Рум. Нека спрем в Амасия и се поогледаме наоколо, че да видим какъв знак ще ни даде от невидимия свят божията милост. Да се уповаваме на Аллах! С божията помощ дните ни ще бъдат хубави при нашия честит султан, а благодарността ни — безгранична. Нека вървим из нашите земи. Ако дойде враг, ще го унищожим. Нека пазим земята си от враговете!"

Султан Мехмед Челеби избрал този план. Докато се приготвял да тръгне към Рум, съгледвачът - пратеник във войската на Тимур се върнал. Той се помолил за султана: "Нека всевишният Аллах продължи живота на великия ислямски падишах и нека бъдат победени и разпръснати враговете на държавата." После разказал: "Видях баща ти Йълдъръм Хан Гази. Той е здрав. Много се старах, но до него не можах да стигна. Тимур е завладял изцяло Рум, а тази зима е прекарал в Айдън или."

Като чул вестта, султанът без бавене се отправил към Румската земя.

145

 

(130). Султан Мехмед се сражава с Кара Девлетшах и го побеждава

Говорят, че щом султанът със своите приближени пристигнал в Рум, дошла такава вест: "Дойде Кара Девлетшах и завзе страната. Той има височайши знак от Тимур. Където и да отиде, навсякъде сочи знака и казва: "Тимур даде на мене тази страна!" И от предпазливост взеха да му се покоряват. Подчинени са му 1000 души разбойници. Гдето стигнат, те погубват непокорните, разоряват земите и разграбват имотите им. Ако сега не се вземат мерки срещу него, той цялата страна ще подчини на своята власт!"

Щом чул тази вест, султанът страшно се ядосал. Хвърлил поглед наоколо и казал: "Ей, бейове! Какво ще кажете? Колко ви тревожи тази работа?" Те отговорили: "Колкото е нужно на честития султан. Ще се бием с Кара Девлетшах. Днес дойдохме, днес ще умрем."

Видял султанът ревността им и рекъл, както си е редно, да ги насърчи: "Бъдете храбри. Кара Девлетшах е само един мръсен безсрамник. Той е влязъл в моята страна да тормози народа!"

С тези мисли той събрал войската и стегнал оръжията за бой. Изпратил съгледвач да узнае къде е вражата войска, много ли е тя на брой, малко ли е. Когато той се върнал и кажел всичко на султана, щели да решат какво да правят. Съгледвачът тръгнал и за кратко време попаднал на врага. Видял, че Кара Девлетшах спрял в Хакала. Стоял там и се занимавал със своите си работи, а хората му били малко. Такава сгода [често] не се случва. Съгледвачът си рекъл, че сгодата трябва да се използува. Дошъл и съобщил на султана, че врагът е уединен в Хакала с 600 души и че това е случай на случаите. Султанът много се възрадвал на тази вест. Подредил и стегнал румската войска, на я повел срещу врага във всеоръжие.

А Девлетшах си стоял безгрижно в Хакала и нищичко не подозирал. През това време се приближил султанът и незабавно пришпорил коня си срещу него. Когато дошъл съвсем наблизо, известили Кара Девлетшах за пристигането на султана. Той непредпазливо се метнал на коня си, излязъл веднага насреща му и вик-

146

нал гръмогласно: "Ти си още момченце и майчиното ти мляко мирише в устата ти. Какво знаеш и умееш, та си се назовал "султан" и искаш [да владееш] страната. Върви си и се откажи от тези мераци. Гледай си работата, която ти отива, защото баща ти и братята ти са сега затворници. За тебе е много рано да искаш държавата. Ако ли не се откажеш от тези желания, започнеш ли война, още отсега е ясно на какво ще те направя!"

Като чул това, султанът се вбесил и викнал на Давлетшах: "Хей, старче! Ти да не би да се мислиш за човек, та си се разшумял така? Като че ли брадата ти във воденица е побеляла, та никога не си виждал бой и сражение. Баща ми може и да е затворник, но Аллах ще го спаси. А пък аз съм негов наследник и ще ги покажа какво си. Ей сега ще видиш на какво ще те направя!" След туй извикал: "Аллах е най-велик" и уповавайки се на всевишния, той извадил оръжието си и с гола сабя ударил врага. Високо към небето се разнесли ударите на сабята и гласът на боздугана. Не се описва голямото сражение, което се завързало. По :време на боя един от хората на султана— Шах Джихангир — проследил Кара Девлетшаха, измъкнал от колчана си една стрела и я пуснал. По волята на съдбата тя улучила Кара Девлетшах в окото и излязла през тила му. В същия миг той се свлякъл от коня, а хората на султана струпали отгоре му сабите си и го направили на парчета. Част от бойците му в Геред били посечени, други избягали, а трети станали роби на султана.

Това била втората победа на султана. Радостен от нея, той се върнал на мястото си. Ядял, пиел и се оглеждал наоколо.
 

(131). Кубадоглу обсажда Никсар. Султан Мехмед го напада, бие се с него и го побеждава

Говорят така. Разположил се султанът щастливо и блажено, заживял си безгрижно и весело. Ала неочаквано дошла вест: "Кубадоглу с безбройна войска връхлетя върху [крепостта] Никсар и я обсади. Води се денонощно сражение. Ако не се притечеш на помощ,

147

крепостта ще бъде загубена, а земята и околностите й — опустошени!"

Като чул вестта, султанът страшно се ядосал. Метнал се на коня и повел във всеоръжие войската си на денонощен поход. Кубадоглу пък, без да подозира нищо за това, си стоял край крепостта. Румските първенци и юнаци го наближили и отведнъж го нападнали. Уповавайки се на всевишния Аллах, те притиснали войската на Кубадоглу, разбили я и я направили на пух и прах. Някои от бойците му били посечени, а други избягали. Взели им всичко и придобили богата плячка. А Кубадоглу попаднал в едно затънтено поле. Побягнал глава да спасява при Ташаноглу.
 

(132). Султан Мехмед напада крепостта Филенбел, бие се и я покорява

Говорят, че след като притиснал и разбил войската на Кубадоглу, султан Мехмед намислил напълно да го смаже и като стане безспорен победител, да овладее неговите градове и крепости, да подчини цялата му земя. Спуснал се да гони народа на Джаник — кого посякъл, кого заробил, а целия имот плячкосал. Така той стигнал до една крепост, наречена Филенбел. Тя се намирала на стръмнина. Била яка и трудно превземаема. Щом я зърнал, султанът поискал да я завладее. Допитал се до своите най-именити везири и до най-опитните в сраженията юнаци. Всички харесали решението му и още същия ден ударили крепостта. Завързало се сражение. И от хората на крепостта, и от султановата войска били ранени мнозина.

Като не успял да завземе крепостта при първия удар, султанът размислил и заповядал да ударят тъпана за спиране на сражението, да изтеглят войската от полесражението и тази нощ да почиват. Щом се съмнало, султанът поканил при себе си везирите и се допитал до тях — как да завладеят крепостта. Всеки — според възможностите на своя ум — измислил по нещо и го казал на султана. Той не обърнал внимание, а заявил:

"Знам, че ако ударим крепостта на юруш, народът няма да ни устои и тя без друго ще бъде завладяна

148

Но тази крепост ми трябва. Ако я вземем с бой, ще се наложи да рушим места от нея. Изходът е да изчакаме няколко дни и да не се сражаваме!"

Така и направили. Няколко дни не водили сражение. Ала най-после султанът видял, че от крепостта не идват вести. Тогава извикал при себе си своя писар и му заповядал да напише писмо до диздаря, в което го съветвал:

"За кого вардиш тази крепост? По милостта на всевишния Аллах тя е моя и по-добре ще сториш, ако доброволно ми я предадеш. А от Ташан да нямаш страх. Има ли той сили да тръгне срещу теб, да те удари или да се сражава, както трябва. И да е бил някога силен, вече се е изтощил. Той само опита попарата на моите юнаци и войската му се разпръсна. Изчезнаха кой накъде види."

И така, всичко, което султанът заповядал, писарят усърдно го записал. Така те съчинили до диздаря писмо, пълно с остроти и наставления. После връчили писмото на един роб и го изпратили.

От своя страна диздарят бил предизвестен за пристигането на пратеника. Отворил вратите на крепостта и излязъл да го посрещне. Въвел го с почит и както си му е редът, го настанил й нагостил. Когато заговорили, диздарят почтително приветствал пратеника с "добре дошъл" и най-смирено рекъл: "Ние сме най-нищожни роби на султана. Защо е туй сражение и шумна разпра?" Тогава пратеникът дал писмото. Диздарят го взел, прочел го от началото до края и потънал в дълбоки размишления. Като разбрал, че то е справедливо и разумно, той обсипал пратеника с големи милости, богато го обдарил и казал:

"По никой начин не искам да враждувам с моя султан, да се противопоставям на заповедите му и да се бунтувам. Но и да вземе крепостта, той ще трябва да я повери на някого от своите роби. Нека аз да бъда този роб. Дорде съм жив, ще служа на султана и ще пазя крепостта. Но не приеме ли условието, нека завладее крепостта с бой. Каже ли да му я предам, каквото е възможно, ще направя, но няма да се откажа от работата си и ще защитавам крепостта."

Ето какъв отговор дал на пратеника. Той пък точно го повторил на султана и обяснил положението. От

149

тези думи султанът тъй се разярил, че гласът му затрещял като гръмотевица. Той излязъл и казал на своите бейове и първенци: "Ставайте и нека още сега превземем тази крепост с бой. Ще изхвърлим надолу през кулите тези, които са вътре, ще разрушим къщите им и ще заграбим имотите им!"

Щом заповядал, хората се приготвили. Стегнали оръжието си, направили окопи, грабнали щитовете. После донесли безброй стрели и така обсипали крепостта с дъжд от стрели, че положението й станало невъзможно. Защитниците не можели да се бият. От ударите на стрелите станали досущ таралежи. Омаломощили се. Някои били ранени, други — убити. Тези, които останали, отворили вратата на крепостта и в един глас занареждали: "Милост, милост, о, господарю на света!"

После дошли, положили глави под краката на султановия кон и му предали крепостта. Султанът ги помилвал. Подарил на първенците им почетни халати, опростил греховете им, всекиму казал по няколко добри думи, защото си бил добросърдечен. А те станали негови предани роби и взели да му служат от душа и сърце. За диздар на крепостта султанът сложил свой. човек. После уредил делата си и прегледал оръжието и. снаряжението си. Със засмяно лице и весело сърце той видял, че и това завоевание минало успешно.

После той тръгнал за Токат и пристигнал благополучно. Когато седнал на престола в Токат, той пак захванал да яде и пие, но заедно с това поглеждал към. Тимур. Тази била третата победа на султана.
 

(133). Султан Мехмед се сражава с Иналоглу. Иналоглу побягва

Говорят така. След като победил и завладял крепостта Филенбел, султанът заживял безгрижно и весело с румските бойци и дворцовия народ. Тогава дошла нечакана вест: "Иналоглу с 20 хиляди души дойде, напада земята и граби. Станува с бойците си в Каз овасъ. Народът избяга от неговите злини и безчинства, излезе към планините и се разпръсна. Сега Иналоглу замисля лошотии: или да срещне падишаха и да се.

150

бие с него, или от година на година да реже от земята му, или пък него самия да пропъди, да присвои земята му и да я завладее."

Като чул тази вест, султанът се натъжил и си рекъл: "Колко опасности и трудности изникват! Горко на тази хубава страна! Изпотъпкана е от краката на вражите коне и я грози унищожение. Трудно ми е да зарежа своята земя и да се махна, ала още по-трудно е да остана и да се сражавам с него. После той извикал при себе си своите везири. Разказал им каква е работата, посъветвал се с тях и им доверил безпокойството си. Накрая попитал: "Какво да правим?"

Тогава везирите видели отчаянието на своя падишах и казали: "Ей, султане на света! Не слагай мъка на благородното си сърце! Не си струва да страдаш заради един тюркмен без род и родина. Какво представлява той, та да се измъчваш заради него? Дай боже, ние тъй ще се сразим с войската му, та целия народ по земята ще стреснем, света пред очите му ще почерним, на пух и прах ще го направим. Ала добре ще бъде, ако първом му напишем писмо и проводим пратеник. Нека обясни какво иска и защо е влязъл в тази страна, гнети народа й и граби имота на мюсюлманите. Нека каже, пък после ние според думите му ще постъпим и ще ударим. Ако си отиде мирно — добре! Ако пък не си отиде, ще му устроим такава битка, каквато не е за описване."

Султанът видял колко усърдни били неговите везири и бейове, та доверието му станало хиляда пъти по-голямо. Лицето му се засмяло, тревогата изчезнала от сърцето му, а радостта заместила скръбта. После той ги посъветвал, както си му е редът, и показал своето сладкодумство. Заповядал да приготвят всичко необходимо. Извикал своя писар и му заповядал да напише писмо до Иналоглу, в което след всички приветствия и запознанства наредил да му бъде казано: "Не прилича на един ислямски войн да идва внезапно, да нахлува в страната, безпричинно да измъчи раята, която бог е оставил, за да бъде пазена, да граби имотите, да прави тежък живота на мюсюлманите. Много по-разумно е той да напусне тази страна заедно с хората и войската си. Нека си върви, като вече престане да руши и да пакости на беззащитните. Ако ли не вземеш от дума и

151

се инатиш, то хич не си мисли, че тази земя е запусната и недей посяга да грабиш мюсюлманския народ. Ако си решил да вършиш зло, аз, подкрепен от всемогъщия Аллах, ще те връхлетя със своята победоносна войска и боят между нас е сигурен. Заради това упорството и вироглавството са достойни за съжаление, а полза няма да допринесат. Това мисли, когато действаш!"

С тези думи тон завършил писмото си и го пратил на Иналоглу заедно с някои подаръци. Минало време и пратеникът наближил Иналоглу. Видял го разположен с безчетна войска в една местност. Бил зает с рушене на градове и изтезание на божите раби. И тогава съмнения обзели пратеника. Той обърнал глава към столицата и си казал: "О, господи, боже наш! Скрий света от безчинствата на този човек!" и тръгнал напред.

Съобщили на Иналоглу, че е дошъл пратеник от султана, но той не го зачел, та даже и не го погледнал. Най-подир един-двама тюркмени излезли напред, срещнали пратеника и го завели при Иналоглу. Онзи се видял с пратеника на бърза ръка. Попитал: "Къде е сега Мехмед?" Тогава пратеникът му връчил писмото. Щом прочел писмото и разбрал неговия смисъл, [Иналоглу] страшно се ядосал и поискал да убие пратеника. Бейовете се намесили и казали: "Пратеник не се погубва!"

Затуй той се отказал и повикал своя писар. Заповядал му да отговори на султановото писмо. Казал така: "Ей, Мехмед! Защо се отнасяш с мен така? Съвсем си се забравил, за да ми приказваш такива неща? Ти си само едно хлапе. Хич не ти прилича да си слагаш името "султан" и тъй да се перчиш. Твоята глава и имот на мене не са ми нужни, но ти трябва да напуснеш страната и да се махнеш. Намислил съм да те изхвърля от тази земя, да я завзема и да я присъединя към моите земи. Ако не си съгласен и се инатиш, бъди готов! Аз ще имам работа с теб!" Навил писмото и го връчил.

Пратеникът го взел и дошъл, а султанът го отворил, прочел и малко се раздразнил. Поговорил на своите бейове и им казал: "Било е по волята на Аллах да застанем с него един срещу друг и да кръстосаме

152

оръжие. Ако ни потръгне в боя, почнем ли да го пердашим, тогава с божията помощ ще му дадем добър урок и ще го гоним чак до собствения му бейлик!" Изрекъл това и пръв облякъл ризница и броня. Поставил в пълен боен ред румските бойци, които били разгорещени като дракони. Вървели денонощно и една сутрин стигнали до Каз овасъ.

И Иналоглу разбрал за идването на султана, та на часа се метнал на коня си. Скочили на конете и безбройните тюркмени, които били с него. Събрали бойните си отряди и тръгнали срещу султана. В същото време султанът пристигнал с 1000 души румски бойци. При Иналоглу пък имало над 10 хиляди тюркменн. Застанали един срещу друг. Щом видял колко малка била султановата войска, Иналоглу се възгордял, надул се и пренебрегнал мъдростта на свещеното слово: "[С помощта на Аллах], тези, които са малко, побеждават онези, които са много." [250] И без дори да призове божието име, той мигом се хвърлил напред. А султанът погледнал аскера му и бойните отряди, погледнал своята си войска и от душа и сърце се оставил под закрилата на всевишния бог. Здраво стегнали коланите си, спогледали се, оголили саби и отведнъж се хвърлили в боя.

Така двете войски застанали една срещу друга, кръстосали оръжие, влезли в бой. Саби и копия се удряли едни в други, развихрила се страшна битка. Цял ден и цяла нощ двете войски не се разделили. Накрая се видяло, че всевишният Аллах отдал своята благосклонност и милост на султана. Тюркменската войска останала разбита и обсипана с мъки и страдания. Войската била сразена, Иналоглу избягал, а знамето му било повалено. Възрадвал се тогава народът, отдъхнал си от бъркотията, а султанът отдал за разграбване всички тия 20 хиляди чергарски домакинства, които дошли с Иналоглу.

Разбрал тогава султанът, че и този път победата била честита, та с весело сърце се върнал в шатрата. Като проверил своите юнаци, той видял, че пострадали няма. Всички били в брони и затуй останали живи и здрави. Липсвали само двамина. На единия му викали Чилоглу, а на другия — Загарджи Якуб. Те

153

били любимци на султана. Султанът заповядал да го потърсят и казал: "Вижте какво им се е случило!"

Разбрало се, че не били мъртви, а паднали в плен у Иналоглу. Султанът много се разтъжил. Не щеш ли, единият се спасил и см дошъл, а другият бил откупен от Иналоглу и също се върнал. Като видял, че и те си дошли живи и здрави, султанът се възрадвал. Вдигнал се оттам, разположил се в една красива местност и го ударил на веселие. Това била неговата четвърта победа.
 

(134). Султан Мехмед се сражава с Гьозлероглу и го побеждава

Говорят така. Султанът тъкмо смазал Иналоглу и захванал веселбите, когато дошла нечакана вест: "Гьозлероглу, ведно с 800 чергари се вдигна и дойде в Кара Хисар. Завзе града, влезе вътре и обсади крепостта. Народът се видял в чудо. Пък и работата не е толкоз проста, защото Гьозлероглу е голям разбойник. [Хората] си казват: "Днес-утре султанът ще дойде. Този не ще смогне да му противостои и ще избяга, а ние ще си останем посрамени пред султана. И все пак, ако до 5-10 дни не дойде подкрепа, ще изпуснем крепостта!"

Като чул тази вест, султан Мехмед много се ядосал. Извикал при себе си везирите и им казал: "Защо не се грижите за страната си? Върху моя крепост е връхлетял враг, посяга към земята, а вие не ми казвате и нехаете. Що за тип е този Гьозлероглу, та да влиза в моята земя, да напада моя крепост и да я обсажда!" Везирите отвърнали: "Нека бъде дълъг животът на нашия султан, а държавата му — щастлива! Всеки враг, влязъл в твоята страна да върши зло, се е пишманил и се е спасявал с бягство. Сигурно Гьозлероглу е приближил, защото иска да се бие с теб. Това го е довело в нашата страна. Ако е по волята на Аллах, ние ще го нападнем с победоносната си войска и така ще го наредим, както не може и да се опише. Имота му ще разграбим, а него самия ще погубим!"

Като чул всички тези благопожелания, султанът омекнал. Заповядал бързо да се вдигне войската на

154

оръжие и — по конете! Цяла нощ яздили, а на сутринта наближили врага. Съобщили на Гьозлероглу: "Ето, султанът дойде! С все сила се бори, защото той смаза Иналоглу и сега е твоят ред!" Като чул това, Гьозлероглу се стъписал и казал: "Гответе се! Щем не щем, трябва да кръстосаме оръжие. Не виждам друг изход, освен да се бием. Аз си мислех, че преди да идваме тук града да завладяваме, първом трябваше да влезем и да ,се настаним в крепостта. А сега се намерихме навън и нищо друго не остава освен открит бой. Ако речем да избягаме, те ще ни подгонят и до крак ще ни изколят. Надеждата ни за победа е само в боя!"

Едва що издумал това и видели да се развяват тугове и знамена. Въздухът се изпълнил със звуците на тъпани, тимпани и зурни. В центъра — досущ лъв — стоял султанът във всеоръжие. Неговите румски юнаци — същински дракони — вървели от лявата и от дясната му страна. Отляво и отдясно сипели молитви и възхвали чаушите: "Този е Повелнтелят на света, който по наследство и право стана падишах. Той смаза Иналоглу, той отряза главата на Девлетшах, той обърна в бягство Кубадоглу и Кара Яхия!"

После и двете войски разгърнали десните си и леви крила. Щом хвърлил поглед към врага, султанът разбрал, че това е готова халва. Веднага, без бавене, тон погледнал вляво, после — вдясно и дал знак: "Напред!" Тогава румските войски се втурнали и се врязали във врага като гладни вълци в стадо овце. Пришпорили конете си право към сърцето на вражата войска, прекъснали редиците й, разбили бойния и ред. Били се от сутринта до обяд и направили тесен света пред очите на врага.

Видял Гьозлероглу, че работата става лоша, че няма повече сили да противостои и че се проваля. Тогава зарязал всичките си обози и багажи и избягал на друго място. А на султанските бойци се паднала богата плячка. Те обрали всичко, което вражата войска изоставила. Заситили се. После с радост се вдигнали оттам. Полека-лека стигнали обратно в Токат и го ударили на веселби. Това била петата победа.

155

 

(135). Султан Мехмед се бие с Кьопекоглу и го побеждава

Говорят така. Щом се избавил от Гьозлероглу, султанът се настанил в Токат и се заел с ядене и пиене. Тогаз дошъл неочаквано един роб. Влязъл, склонил глава пред султана, извадил писмо и му го връчил. Прочели го. В него се казвало: "Кьопекоглу нападна земята ни. Руши градове, пали села, а сам се е настанил в Каз овасъ. Наумил си е да прогони султана от неговата земя, да присвои страната му и да остане там. Той е един злосторен и размирен тюркмен. Пристигна, рече, че Тимур Хан му е дал тази област и причини на раята сумата злини. Земята разори. Не дойдеш ли, колкото се може по-бързо с цялата си мощ, не го ли унищожиш, да знаеш, че си изпуснал земята от ръцете си!"

Като чул това, султанът се разстроил и натъжил. Възкликнал той с безкрайна мъка: "Ей, бейове! Каква е пък таз беда? Никой не е понасял такива страдания, каквито на мен ми бе съдено да понеса още като невръстно момче. Ала що да сторим, като така духа вятърът. Нека се уповаваме на бога. Нему принадлежи земята и комуто той попска, нему я дава или взема. Нека побързаме, нека стегнем оръжието си и да се хвърлим срещу врага в пълно бойно въоръжение. Ще ударим Кьопекоглу, преди да е успял да мигне, и ако Аллах ни дари победа, ще вземем главата му, ще разрушим дома му, ще унищожим войската му!"

Изрекъл това и сам бодро се метнал на коня си. Яздили денонощно. Една сутрин настигнали Кьопекоглу в Артък ова. [Султанът] видял вражата войска — разположена спокойно като че ли на своя собствена земя. Толкоз били безгрижни, че не усетили идващата срещу им беда. После, когато Кьопекоглу видял, че са дошли, той скочил и препасал оръжието, но разбрал, че е обкръжен от войската на султана. Докато успеят да дойдат на себе си и да се метнат на конете, султан Мехмед вече оголил сабята си и им нанесъл удар. В онзи час войската на Кьопекоглу не сварила дори да яхне конете. Зарязали всичко, което имали, и побягнали само с по един кон, спасявайки главите си. Султанът заповядал да бъдат разграбени домовете им. Войската

156

му взела толкова голяма плячка, че не може да бъде описана. После, покорни на Аллах, те се отправили към Токат. Пристигнали и се заели с ядене и пиене. Това била шестата победа на Негово Величество султана.
 

(136). Разказ. В Сивас се появява един разбойник на име Мезид. Баязид паша го хваща и го води при султана

Говорят така. Един ден, както султанът си седял в Токат и се развличал със своите бейове и везири, неочаквано влязъл човек. Той склонил глава пред шаха, произнесъл молитва и казал: "Съобщава се на великия и високопоставен наш вожд и предводител, че цялата страна е избавена от враговете. През щастливото време на неговото властване раята получи благоденствие и сега непрекъснато се моли дано държавата му бъде вечна. Сега обаче в Сивас се е появил един разбойник на име Мезид. Той се е укрепил в един месджид:. наречен "Султан месджид", но излиза оттам, върлува из околността и разорява страната. Нощно време се прибира в месжида и си ляга. Той е много злосторен разбойник и ако султанът не прогони от страната си. таз злина, ще настъпят големи смутове!"

Чул таз вест султанът и кипнал. Огледал се на четири страни. Имало един бей, когото наричали Баязид паша. Той бил любимец на султана и негов везир. Извикал го при себе си и му заповядал: "Бързай! Иди там с хората си и залови този Мезид — било с добро, било насила. Вържи го здраво и ми го доведи. Ако се даде с добро, ако се откаже от злините си и се разкае, нека остане да служи в сарая ми. Аз ще му осигуря добър живот. Продължи ли да упорства и да върши безчинства, ти според това и ще постъпиш. Хвани го и внимавай да не избяга!"

Баязид паша го изслушал и много се зарадвал. После събрал хората си и тръгнал срещу Мезид. Като чул за пристигането на Баязид паша, Мезид побягнал. Влязъл си в крепостта, залостил вратата и останал там. А Баязид паша приближил и първо поканил Мезид по мирному. Казал му, че султанът е благосклонен към

157

него и че му предлага добра служба и длъжност. Мезид чул тези думи, но не се вслушал в тях. Не се покорил, а укрепил превърнатия в крепост месджид и започнал битка. Видял Баязид паша, че с нищо не ще го умири и онзи лесно няма да му влезе в ръцете, та също се застягал за бой. [Хората] му взели да копаят около месджида. Най-подир Мезид видял, че месджидът е подкопан. Изкачил се на минарето и още малко се съпротивлявал оттам. Като не помогнало нищо друго, запалили около минарето дърва. Нямало що, Мезид трябвало да слезе. Баязид паша го хванал, завързал го добре и го довел при султана. Щом го зърнал, султанът много се зарадвал. Всички хора от Дивана казали по нещо за това, че Мезид трябва да бъде убит. Тогаз султанът се обърнал към него: "Мезиде, ти какво ще кажеш? Целият народ е за твоето погубване!"

Мезид навел глава и отвърнал: "Аз съм султанов роб със завързани ръце и опозорено сърце. Нека той направи с мене това, което е достойно за държавата му!" Докато Мезид говорел така, султанът забелязал смирението, силата, красотата и храбростта му. Смилил се, опростил всичките Мезидови прегрешения и го дарил с много имот, дрехи и коне. След туй го направил големец и му дал Сивас с околните земи, за да ги укрепи и управлява. Видял Мезид милосърдието на султана и станал от душа и сърце негов предан роб — покорен на заповедите му и подчинен на волята му. Като изрекъл много молитви за здравето на Баязид паша, Мезид се запретнал на работа. А султанът заживял безгрижно в денонощни веселби.

А сега стигнахме до разказа за разбойника Тимур-ленг.
 

(137). Този разказ е за това, как Тимур-ленг изпраща пратеник и кани при себе си султан Мехмед

Говорят така. Разнесла се по света мълвата за юначеството на султана и се заговорило за борбата му с араби и персийци. Тогава при Тимур, който зимувал в земята Айдън, дошъл един татарин и му рекъл: "Ей, Хане! Днес по света няма такова юначно и смело момче като султан Мехмед. Той не е като баща си, а

158

е един силен враг. Досега взе главите на много хора от твоята войска. Ако върви все така, нищо няма да остане от твоите завоевания. Защото ни един от бейовете, които ти изпрати да те заместват, не се е спасил от ръката му и не е стигнал там. Той се би с всички — кого уби, кого рани, кой сам избяга, спасявайки се. Не му ли стегнеш юздите отсега и ти ще си имаш много ядове с него. Току-виж, и теб не пуснал нататък. Отсега си помисли как да го оправиш."

Като чул това, Тимур-ленг толкова се разгневил, че няколко дни нито ял, нито пил. Ала вестта никому не доверил, яда си не издал. Сам решил какво да прави. Рекъл си: "Не ще позволя тази вест да се разчуе навън! Така ще мога да пипна с добро султан Мехмед." Когато тази мисъл се затвърдила в него, той взел да хвали султана в своя съвет и да се моли за неговото здраве. Все казвал: "Аз много го обичам и милея! Да би дошъл при мене пръв, аз щях да му окажа голяма почит. Щях да го направя свой спи и да изпълня всичките му желания. Нека сега проводим при него пратеник с подобаващи дарове. Ако приеме поканата ми и дойде, нему ще поверя румската страна и за негов хатър ще освободя баща му. Ще му дам собствената си дъщеря и ще го направя зет." Съобщил Тимур намеренията си в съвета, а вечерта заповядал да изведат Йълдъръм Баязид от тъмницата и го поканил при себе си. Разказал му за делата на султана — как събрал войска, какво юначество показал. Казал му също какво сам е намислил за него. Йълдъръм Хан отрекъл:

„Не може да бъде — казал той — султанът да е извършил всичко това! Той е единадесетгодишно момче. Тези работи не идват от неговата ръка!" Разбрал той какво трябва да говори, но нямало как, та рекъл: "Ферманът е ваш!" [251]

Тогава Тимур грубо и вероломно се заклел. Той убедил Йълдъръм Хана, че дойде ли султанът, няма да му стори зло. Ще го притисне в прегръдките си, ще му даде дъщеря си и ще го направи свой зет, а него — Йълдъръм Хан — ще отпрати отново в страната му. Така се сговорили и един другиму се заклели. После всеки написал отделно писмо до султана. Тимур имал един свой високопоставен човек, на име Ходжа Мехмед.

159

Нему връчили двете писма и ведно с красиви почетни халати го проводили да покани султана.

Ходжа Мехмед взел писмата на Тимур и на Йълдъръм Баязид и тръгнал с безброй млади момчета и товари. Един прекрасен ден той приближил до хората на султан Мехмед. При султана дошли добрите вестоносци. Те съобщили: "Иде пратеник от баща ти и от Тимур!" Чул това султанът и се възрадвал. Развеселило се сърцето му и той заповядал на своите телохранители: "Бързайте и срещнете пратеника с почести!" И бейовете излезли да срещнат пратеника. С големи почести те го завели и настанали на едно хубаво място. Погрижили се за него, както заповядвал шериатът. После султанът свикал съвета си и поканил пратеника при себе си. Поднесъл му своята почит и уважение и му устроил пир. А пратеникът предал поздравите от баща му и от Тимур, връчил писмата им. Известени подробно за техните желания, захванали да се съветват дали султанът трябва да отиде на служба при Тимур Хан. Всички везири и бейове на султана мислели, че би било разумно султанът да не тръгва веднага към Тимур, а ако Тимур продължи да настоява, да тръгнат по високите планини, като се оглеждат наоколо. Тъй трябвало да правят, дордето Тимур не излезел и не се махнал от страната им. Изслушал султанът словата на своите везири и бейове, но други били мислите му: "Щом е получил покана от Тимур, трябва непременно да отиде!" И си рекъл още: "Нека видя докрай какво е отредил всевишният за главата ми!"
 

(138). Разказ. На път за Тимур султанът се среща с Кара Яхия, бие се с него и го побеждава

Говорят, че бейовете и везирите не могли да попречат на султана да тръгне към Тимур. Разбрали те, че каквото и да правят, всички дела са подчинени на всевишния. Щат не щат, те се покорили на султана, стегнали оръжието си, приготвили тежки дарове и ведно с пратеника дошли от Токат до Амасия. Там останали няколко дни. Яли и пили. После тръгнали и стигнали до Османджък. И там прекарали няколко дни. След туй се вдигнали и дошли до Дерваз. Там вече се било

160

разчуло, че Тимур потърсил султан Мехмед Челеби, син на султан Йълдъръм Хан, за да го направи свой зет и нему да повери страната. Говорело се, че султан Челеби с много малко хора отива при Тимур бей.

Тогава племенникът на Исфендияр — Кара Яхия, когото султанът по-рано разбил и прогонил, чул тази вест, много се зарадвал и радостно си рекъл: "Намерих сгоден случай!" На часа събрал войските си и ведно с Исфендияр, без много да му мисли, тръгнал срещу султана. Като зърнал Кара Яхията, султанът се усмихнал и рекъл: "Пак ли се нахвърлят върху ми тези, които разбих? Този тук няма ни чест, ни доблест. Струваше си да дойда, та поне него да оправя!" Казал това и заповядал на хората си: "Напред!" Всички оголили саби, пришпорили конете си срещу Кара Яхия и му нанесли удар. За един час унищожили повечето от хората на Кара Яхия. Разбит наново, Кара Яхия избягал. Това била осмата победа.

А султанът пак се вдигнал. Стигнал до Муртад овасъ и спрял на етап. Ала там имало един Али бей, който бил от татарските бейове. Наричали го Савджъоглу. Бил жесток убиец и безбожник. Чул, че султанът е пристигнал и събрал войската си. Имал при себе си един вероломен човек на име Ахи Мустафа. Него проводил уж като пратеник при султана, за да шпионира. Той трябвало да разбере малка ли е султановата войска, голяма ли е, та според това ла действат. Пратеникът дошъл, видял хала на войската, но като тръгнал да съобщи наученото, султанът подушил измамата. Тозчас се хвърлил подир пратеника и се приготвил да нанесе удар върху Али бей със своите хиляда юнака. Ала като приближили, видели, че Али бей вече бил избягал. Чул той за мощта на султана, та не се решил да му излезе насреща. Султанът пък като пристигнал и разбрал за бягството на Али бей, се хвърлил да го преследва. Така стигнали до крепостта Селясил.

Видял султанът какво се случило и тревога легнала на сърцето му. Спрял той, поразмислил се, пък сам се отказал да отива при Тимур. Вдигнали се оттам, издебнали сгоден случай и потеглили. Ама не излезли на прекия път, а възвили към планината.

161

 

(139). Султан Мехмед отива към планините, а при Тимур провожда пратеника му заедно със своя учител

Говорят, че султанът се вдигнал от тези места и се запътил към планините. Щом дошъл до тях, той навлязъл в една от планините и останал да станува там. После повикал при себе си пратеника на Тимур и двамата потънали в разговор. По време на разговора султанът му разказал за своите патила и рекъл: "Виждаш ли какво ни сполетя на път за Тимур Хан? А стигнех ли до Хана, [краят] на приказката е ясен. Накратко казано, в мене надделя предпазливостта. А сега бъди, добър и ми направи услуга. Разкажи на Тимур Хан моите премеждия. Кажи му какво ми сториха татарите и му опиши едно по едно патилата е Кара Яхия. Заедно с теб ще изпратя още един човек, та да моли Тимур за прошка!"

[Султан Мехмед] имал възпитател на име Суфи Баязид, който бил умен и мъдър, работлив и добродетелен, съвършен и знаеш. [Той] написал писмото, в което Мехмед се молел за здравето на Тимур и на баща си, безкрайно се извинявал за това, че по предпазливост не ще отиде, и обяснявал какво го е накарало да реши така. После Мехмед го изпратил заедно с пратеника. Те двамата потеглили към Тимур. И султанът тръгнал на път, но все държал страната на високите планини.

А учителят на султана и Ходжа Мехмед наближили Тимур. Тогаз проводили вест, че самият султан не пристига, но е изпратил своя възпитател заедно с дошлия при него Ходжа Мехмед. Когато пристигнали и както повелява шериатът, застанали пред Тимур, те му връчили писмото на султана. Отговаряйки на зададените въпроси, те точно описали всичко, което се било случило. Тимур пък показал голямо внимание и загриженост от писмото на султана. На пратеника той казал: "Неговият баща, покойният Йълдъръм Хан напусна земния свят и се пресели в рая. Нека той бъде жив и здрав!"

А смъртта постигнала Йълдъръм Хан през 805 година по Хиджра. [252]

Тимур не пуснал възпитателя на султана да се върне назад, а го задържал при себе си. Той написал пи-

162

смо на султана и го известил за смъртта на баща му. Като чул вестта за баща си, султанът го оплакал със сълзи и няколко дни бил в траур. После свикал бейовете си и се посъветвал с тях, пък свалил траурните дрехи, облякъл наново с достойнство султанския си кафтан и всички се метнали на конете. Ала като зърнал от върха на планината безкрайността на света, той наново затъгувал за баща си. Заридал и от очите му закапали сълзи.

Така било, докато веднъж Тимур нападнал земите Гермиян и Сарухан и ги опустошил. Големите синове и дъщери на тези страни отвел в робство, а малките деца изклал. Той изпратил трупа на Йълдъръм Баязид в Ак Шехир и го поверил на Гермияноглу Якуб бей. Заръчал му, ако там отиде Мехмед да търси баща си и брат си, да му предаде Йълдъръм и Муса Челеби, защото това било предсмъртното желание на Йълдъръм. Самият той се вдигнал с войската си и стигнал до земята на татарите. Разбил ги и разграбил целия карамански вилает. После го разрушил и опожарил. Тогаз, без повече да спира, той се отправил към дома си.
 

(140). Тимур-ленг тръгва от Ерзинджан за собствената си страна

Говорят, че Тимур Хан напуснал земята Карамания и тръгнал към Ерзинджан. По същото време султанът се намирал на едно място, наречено Аруш. Тогава при него дошъл Емир Якуб, назовал го свой син и му целунал ръка. Малко си поплакали за покойния повелител. После везирите и бейовете рекли: "Това място не е за спиране! Да не би да си изпатим! По-добре е да излезем към високите планини и да си вървим."

После се спуснали между планините и стигнали до Мудурни. Там султанът се позабавил няколко дни. [Хората] от тази земя и от градовете идвали и се молили за здравето му. Султанът ги взел под своя закрила и сърцето му се отпуснало и възрадвало. После той се вдигнал и се отправил към Бурса. По-рано Емир Якуб бил пехливанин, та поел водачеството на войската. Били на път и наближавали прохода Ермени, ко-

163

гато дошла вестта: "Твоят брат Иса бей току-що дойде и препречи пътя ти при входа на прохода!"

Като чул това, султанът рекъл: "Пътят през седловината Доманич е добър!" — и се запътил нататък. Ала пак видели, че войската на Иса бей е препречила пътя им. "Аллах, Аллах!" — изрекли тогаз и слепешката преминали. Онези ги видели как минават, но не били готови да се бият, та затуй и не ги спрели. Така си минали и заминали. Тогава султанът рекъл на Емир Якуб: "Веднага ни заведи при своя вуйчо. Не отидем ли сега при него, бейликът ще ни се изплъзне от ръцете!"

Яздили известно време и стигнали при субашията Ейне бей — вуйчо на Якуб бей. По онова време Ейне бей бил субашия на Балъ Кесри. Щом чул за идването на султана, Ейне бей го посрещнал, разстлал килими под краката на коня му, поел го и с почести го въвел в града. Няколко дни яли и пили, а после си рекли: "Не трябва да стоим повече тук!" Вдигнали се, събрали войската си, дошли и спрели на стан в Улубад.

От онази страна и Иса бей чул за идването на султана. Той събрал войската си и се разположил в Улубад откъм Бурса.
 

(141). Султан Мехмед Хан се бие с Иса бей в околностите на Улубад и го разгромява

Говорят така. Щом султан Мехмед видял, че брат му Иса бей е дошъл с войските си и стои на стан около Улубад, решен да се бие, той се посъветвал със своите везири и бейове. "Какво трябва да правим, как да се бием?" — попитал ги.

Субашията Ейне бей бил против сражението, та предложил един друг да не се избиват, а мирно да се разберат, щото Бурса и земите нагоре от нея да бъдат на султана, а Айдън, Сарухан, Гермиян, Караси и Караман да останат на Иса бей. Така и решили. [Султанът] написал писмо на Иса бей и го дал на пратеник.

А Иса бей взел писмото от ръцете на пратеника, прочел го и като разбрал за какво е думата, отвърнал така: "Сега аз съм големият брат и престолът е мой

164

Той е още невръстно момче. За какво му е притрябвало на него господарство? Ха сега, нека бъде готов, че да види как ще го гоня от страната!"

Изслушал пратеникът този отговор на Иса бей и веднага отишъл, та го съобщил на султана. Тогава султанът се обърнал и рекъл на субашията Ейне бей: "На всяка цена трябва да се бием с него. Но поне ние няма да сме виновни за тази беда!" После дал напътствия на дошлите с него румски бойци и ги призовал: "Хей, юнаци! Ха сега да ви видя аз вас на каква храброст и мъжество сте способни!"

Тогава и двете войски се разгорещили. Дошли те, застанали една срещу друга, стегнали редиците си и изпратили напред избраните си единоборци, за да видят на чия страна ще бъде бойното щастие. Султанът мигом грабнал сабята си, оголил я, пришпорил коня си и се хвърлил в боя. Видели го румските бойци и като един пришпорили конете си. Като ревящи лъвове издебнали те своята плячка, ударили врага точно в сърцето и разбили строя му. Безчет юнаци били сразени и останали бездиханни. Търкаляли се отсечените им глави, изтичала кръвта им. От сутринта до пладне продължила страховитата битка, а никоя от войските не отстъпила, не напуснала полесражението. Най-после божията благодат и милост склонила към войската на султан Мехмед. Не могли да устоят бойците на Иса бей, огънали се и били разбити. Тогава Иса бей видял, че пробивът расте и работата става лоша. Не го сдържало, та с благословията на небето сам се хвърлил в боя. В сражението се намерил срещу субашията Ейне бей. Посякъл го със сабята си и го погубил. После Иса бей хукнал да се спасява. Вървял все покрай Морето и стигнал до кораба. Влязъл в него и заминал за Истанбул. Отишъл на служба при християнския владетел.

Ала султанската войска успяла да настигне Тимурташ. [253] Хванали го и го завели при султана. В голямата си ярост султанът заповядал да му отсекат главата, а тялото му да обесят на едно дърво. После той написал писмо до Емир Сюлейман. Съобщил му, че е разбил Иса бей и е унищожил войската му. Като знак му проводил главата на Тимурташ.

Когато Иса бей побягнал, бойците на султана поискали да се втурнат след него, ала султанът не разре-

165

шил. Само разграбили това, което той имал. И тъй, войската на султана се сдобила с неизброима плячка. Това била деветата му победа.
 

(142). Султан Мехмед щастливо и благополучно влиза в Бурса, сяда на трона и иска баща си и брат си от Гермияноглу Якуб бей

Говорят така. Щом Исай бей побягнал и се отправил е кораб към Истанбул, султанът се отървал от своя; враг. Тогава бодро и славейки Аллах, той се вдигнал и дошъл до Бурса, за да се погрижи сам за своята страна. Богослови и учени, благородници и първенци, целият народ на Бурса излязъл да го срещне. Въвели го в града с възхвала и големи почести и в щастлив час го сложили на бащиния му престол. Много дни след това яли, пили и се веселили. [Султанът] дарил народа с милости и добрини. С благородния си и достоен нрав той спечелил всички.

После се вдигнал и тръгнал към Изник. Без мъка го завзел, а сетне влязъл в Пени Шехир. Там постоял, няколко дни. Народът и спахиите от земите Караси, Сарухан и Айдън дошли при него. "Нека тронът и държавата ти бъдат вечни и щастливи!" — пожелали те и от все сърце останали да му служат. Тогава султанът заповядал да напишат писмо до Гермияноглу Якуб бей и да му го пратят по човек. Той искал да му бъде проводен ковчегът с тялото на Йълдъръм Хан и брат му Муса Челеби.

Писмото стигнало до Якуб бей и той постъпил според смисъла на височайшето искане. Ковчегът с тялото на Йълдъръм Хан, придружен от сина му Муса Челеби и неколцина смели мъже, бил изпратен. Погребали го в свещената гробница на Бурса. Чели от край до край Корана в продължение на седем дни. За [упокой] душата на покойника готвели ястия и правели добрини: раздавали пари на светци и бедняци, вакъфирали земи и села за имарети и вършели други полезни дела. След като сторили всичко това, те се вдигнали и обиколили цялата околност. Каквото срещнали из пътя1 си, покорили го. Пак се запътили за Токат. Прекарали едно лято там, а после отново тръгнали и стигнали

166

Никисар. Всеки, който притежавал земя, идвал и им се покорявал. А султанът произнесъл възхвала на Аллах. "Няма вече безредие в страната ми!" — рекъл той на своите другари, везири и бейове. Яли, пили и се веселили.
 

(143). Разказ. Емир Сюлейман се съветва със своите бейове и замисля зло на султана

Говорят, че султанът се веселял, а наоколо царели мир и спокойствие. Врагове ни где не останали.

Свободен и самостоятелен, Емир Сюлейман завладял Румелия и избрал за свой престолен град Едирне. Като чул, че султан Мехмед е прогонил брат си Исa бей къмто Истанбул и съвсем самичък владее цял Анадол и Рум, той безмерно се разтревожил и казал на своите бейове: "Моето вътрешно чувство ми казва да тръгна към Анадола и да завладея тази област. Не е постъпил добре Мехмед към брата ни Иса. Изгонил го е от страната, отблъснал го е, сам е завзел Анадола и се е възкачил на бащиния ми престол. А той е само едно хлапе. Нима тронът му подхожда? Сега разумът повелява да тръгне към Анадола и да му отнема трона. А реши ли се да ми излезе насреща, аз ще устроя сеч, каквато не е виждал!"

Везирите и бейовете рекли: "Ей, Повелителю на света! Добре говориш, но знай, че Аллах заповядва. Негова е земята и комуто той поиска, нему я дава!" И казали още: "Ей, шах! Ако и да е на години малък, той е велик в държавните дела. Всеки, който се е сблъскал с него, в края на краищата е паднал победен. Нима не видяхме как той успя да надхитри такъв хан като Тимур и дори нему не се даде. Инак трябва да се действува срещу му. Ще напишем писмо до истанбулския владетел и ще проводим пратеник. Нека ни даде брат ти Иса бей. Него ще изпратим срещу султана. Така да нагласим, че единият от тях да се махне, а другият ла остане. Когато врагът е един, работата е лесна — ще го прогоним от земята и всичко ще бъде наше. Даже и да трябва да делим с някого, щом падишахството е наше и тронът ще бъде наш!"

Разбрал Емир Сюлейман, че това е мъдро и напи-

167

сал писмо до истанбулския владетел. Пратили човек да им доведе Иca бей. Владетелят на Истанбул прочел писмото и поискал нещо в замяна от Емир Сюлейман. След като се споразумели, той му предал Иса бей.

A Исa бей дошъл с пратеника, без да се бави нито миг, преминал през Гелиболу и овладял изцяло вилаета Караси. Ала оттам нататък, накъдето и да тръгнел, никъде не му се покорявали. "Първо да се разбереш с брата си султан Мехмед! — казвали. — Пък после сме готови да положим глави и души по пътя на този, комуто е държавата. Сега каква полза имаш да се разхождаш тъдява? А иначе цялата страна ще бъде твоя!"

Много се поправили тези думи на Иса бей. Вдигнал се веднага, пропътувал страната и дошъл до Бей Пазаръ. Там спрял, за да си набави храна за зимата. После проводил пратеник до брата си със следното писмо: "Мой скъпи братко, принце и господарю! Нека бъде известно, че признавам твоята височайша особа за мой султан. Самият аз съм само гост на твоята земя!" Пристигнало писмото до султана. Прочел го той, разбрал смисъла му и написал отговор. Като обсипал брат си с любезности, той казал: "Здравей и добре дошъл! Толкова е хубаво, че си пристигнал в собствената си страна!" После подарил на пратеника почетна одежда, а на брат си пратил разни дарове и продоволствия за зимата. Презимувал Иса бей в Бей Пазаръ, а щом пукнала пролет, тръгнал към Сиври Хисар. Стигнал до Караман и няколко пъти се сражавал с караманците. Най-после оставил там свой човек и си заминал. След туй кръстосал надлъж и шир страната и се спуснал към Бурса. Където и да идел, навсякъде показвал писмото, изпратено му от султана, и с него отварял път напред. И в Бурса направил така. Показал писмото и казал: "Аз и моят брат се помирихме и сега сме едно. Ето и знак за това!" Като изрекъл това, той поискал да влезе в крепостта. Ала народът на Бурса не го приел. И всички градски жители избягали и се скрили в крепостта. Затворили вратите и Иса бей останал отвън. Опитал той хиляди лукавства, но градският народ не му се покорил. Тогаз Иса бей побеснял и подложил града на огън. Изгорил го от край до край и го превърнал в пепелище.

Дошла вест до султана, че брат му Иса бей е на-

168

хлул в земите му. Говорели как той се отнася добре към тези, които му се покоряват, но непокорните наказва с огън и меч и ограбва имота на мюсюлманите. Като чул тази вест, султанът поговорил със своите везири и бейове. Стегнал оръжието, метнал се на коня и заедно със своята румска войска потеглил от Токат. Десет дни яздили до Бурса. Спрели се на едно място в околностите на града.
 

(144). Султан Мехмед пристига в Бурса, повторно се сражава с Иса бей и го разгромява

Говорят така. Султанът пристигнал в околностите на Бурса. Тогава съобщили на Иса бей: "Защо стоиш? Ето, султанът пристигна!" Знаел си Иса бей, че не ще може да устои на султана, та се стъписал, като чул вестта и се допитал до своите везири: "Какво да правим?" Бейовете рекли: "Стана тя, каквато стана! Сега няма накъде, трябва да кръстосаме [саби]."

Тогава Иса бей събрал при себе си 10-хилядна конница и тръгнал на бой. Султанът бил тръгнал от Токат съвсем набързо, та имал само 3 хиляди румски бойци. Пък и побеждавал бил веднъж Иса бей. Затуй и не сбрал войска, ами дошъл сам. Като видял войската на Иса бей, никак не се стъписал. Оповавайки се на Аллах, той повел срещу му в пълен боен ред своята румска войска и започнал сражението.

От онази страна тръгнал и Иса бей. Пресрещнали се двете войски и се вкопчили една в друга. С думи не може да се разкаже страховитият бой, който водили от сутринта до обед. Най-после всемогъщият и всевишен бог изпратил на султана сполука, а на Иса бей — поражение. А румските бойци сечели хората на Иса бей и нареждали: "Вий ли сте тези, които опожарихте и опустошихте Бурса?" Това също не е за описване.

И забравил тогава Иса бей срам и достойнство. Само с пет-десет конника той тръгнал от седловината Бодинос към Кюрели. Видял, че земята се надига срещу му. Уплашил се да не би да го пипнат, та без да се задържа по тези места, прехвърлил планина след планина и стигнал до страната на Исфендияр Каста-мони. Когато наближил, съобщили на Исфендияр: "Иса

169

бей пристигна!" Той веднага се метнал на коня и излязъл да го срещне. Приел го с почести. Въвел го и го настанил в града. В негова чест устроил угощение, па. скръстил ръце и седнал срещу му. Защото дълго бил служил Исфендияр бей на бащата на Иса бей — Йълдъръм Хан. Затуй го и посрещнал според тогавашните стари обичаи на гостоприемство и покровителство.

А султанът, след като разбил Иса бей, бодро и радостно се вдигнал и пристигнал в Бурса. Ала щом видял как била опожарена, той много се натъжил. Ядосал се на градските първенци и им рекъл: "Защо не залъгвахте врага, докато пристигна, ами оставихте да бъде разрушен градът ми?" Но пак простил на везирите, отрупал с милости градската беднота и заповядал градът да бъде съграден наново. После сам тон. захванал пирове и веселби. Там останал няколко дни. Това било деветата му победа. [254]
 

(145). Исa бей с помощта на Исфендияр за трети път се бие срещу султан Мехмед Хан и бива победен

Говорят така. Като избягал от султана, Иca бей стигнал до бея на Кастамони Исфендияр. Исфендияр го срещнал с добро, почел го и го отрупал с грижи и внимание. Един ден, както си пирували и веселили, Иса бей отворил дума пред Исфендияр: "Ех, братко! Само да склониш още веднъж да ми покажеш своето другарство! Тогаз ще се преборим с това хлапе и ще направим тесен света пред очите му. Защото то сега не е предпазливо. Нека първо да тръгнем за Енгюри и да го обсадим. На покорните ще се доверим, на непокорните ще отсечем главите, ще разрушим домовете им и ще ги ограбим!"

Склонил Исфендияр пред големите молби на Иса бей и рекъл: "Добре! Нека бъде, както ти казваш. Ще ти помогна, колкото мога, защото съм роб на твоя нещастен баща!" Сбрал войските на всичките земи, над които се простирала властта му: Кастамони, Бакър Кюреси, Тося, Кангъръ, Каледжик и Джаник. Вдигнали; се. Тръгнали към крепостта Селясил.

А султанът, без да подозира нищо за това, се веселял, докато дошла печалната вест: "Ей, Повелителю на?

170

света! Знай, че твоят брат Иса бей заедно с Исфендияр е извел войската и наближава Енгюри!" Щом чул това, султанът на часа стегнал трихилядната войска, която била с него. Метнали се незабавно на конете и тръгнали срещу врага, за да го ударят. Тогава дошла нова вест: "Иса бей със своята войска току-що стигна до Гереде!" Тозчас тръгнали нататък и за десет дни наближили Гереде. Спрели наблизо. Тогава съобщили на Иса бей, че султанът вече е пристигнал и че вървят ли още ден, ще го срещнат при Гереде. Тогава Исфендияр рекъл: "Ха сега, де! Не стана тъй, както си говорехме, ама щом са дошли, няма накъде! Ще се срещнем с тях и ще се бием!"

Везирите и бейовете се събрали и се посъветвали. Иса бей им рекъл: "Този път добре си помислете какво е разумно да се направи, как да се измъкнем от таз беда?" Тогава всеки от тях казал по нещо. Едни: "Утре сполуката ще бъде на твоя страна и ще им видим сметката!" Други пък: "Не е вярно, че те са дошли тук! За какви дяволи ще идват тук! Лъжат!"

Тъй всеки от тях казал по нещо такова, каквото си имал на ума. После избрали неколцина и ги изпратили на стража. Подир малко стражата пристигнала бегом и известила, че султанът вече е дошъл. Като разбрали от тях каква е истината, те също се застягали за бой. Оттам пък султанът веднага ударил тъпани и тимпани, развял байраци. Гласовете на бойните му тръби и зурни изпълнили пространството. Румската войска дошла и застанала насреща. Като видял това, Исфендияр затаил дъх. "Това са казва мъжество и юначество, храброст и държавничество!" — си рекъл той възхитен. През цялата нощ войските не разменили нито звук и до сутринта почивали. Ала щом съмнало, от двете страни засвирили бойни тръби и отрядите се събрали. Юнаци-единоборци излезли по средата, позавъртели се, дразнейки се, влезли в бой. Огледал султанът бойното поле и се устремил напред. "Аллах е най-велик" — ревнала румската войска и юнаците-единоборци и всички като един се хвърлили в атака. Започнала битка, ала такава, гдето не може да се опише. Най-подир султанът отнесъл голямата победа, а войската на Исфендияр била сразена. Тогава тя се разбягала и разпръснала. А Исфендияр и Иса бей

171

побягнали към Кастамони само с по пет-шест конника. Безброй бойци от войската на Исфендияр загубили главите си. Пленени били съкровищата и оръжията им. Войската на султана се заситила с неизмерима плячка. И пак се увенчал султанът с победа и чест. После благополучно пристигнал в Бурса. Там ял, пил и се веселил няколко дни, а после се вдигнал и тръгнал пак за Токат.

Докато ядял и пиел в Токат, Караманоглу [255] му проводил като пратеник своя кадъаскер. От страна на Дул-кадъроглу [256] също пристигнал пратеник. Дълго говорели помежду си и решили да сложат край на враждата. Помирили се. Тогава султанът се сгодил за дъщерята на Дулкадъроглу. Проводил богати дарове и годежен пръстен.
 

(146). Иса бей отива при Измироглу и го моли за помощ. За четвърти път се бие със султана. Бива победен и изчезва безследно

Говорят така. Като избягал от сражението със султана, Иса бей отишъл и останал в Кастамони. А пък султанът, доволен и безгрижен пирувал и се веселял в Токат. Научил Иса бей, че султанът е отново в Токат и пак се вдигнал от Кастамони. Със 100-200 души прехвърлил планина след планина и с хиляди премеждия отново влязъл в земята на султана. Ала този път раята не му се покорила. В по-защитените места дори го пресрещнали, сражавали се с него и не го допускали да влезе вътре. Така вървял, докато отминал Бурса и се спуснал към Михалич. И хората на Михалич се биели с него и не го пускали да влезе вътре, но той им се примолил и казал: "Бъдете милостиви и ми позволете да почина, докато дойде брат ми" и се настанил там. И пак дошла вест до султана: "Брат ти Иса бей дойде, влезе в страната и сигурно сега е стигнал до Михалич. Трябва да се действува срещу му!"

Султанът на часа се метнал на коня и заедно с десетхилядната си храбра румска войска тръгнал от Токат срещу Иса бей. След известно време наближил Михалич. Щом предупредили Иса бей за идването на султана, той избягал и отишъл в Измир.

172

Като чул, че е пристигнал Иса бей, Измироглу излязъл да го посрещне. Приел го той с всички почести, настанил го на хубаво място и му устроил голям пир. После го разпитал за болките му и се заел да го утешава. Приплакал тогаз Иса бей и се примолил на Измироглу: "Ех, братко! Дойдох при вас, ала донесох безкрайна мъка и навлякох беда на земята ви! Смили се над мене! Бъди ми приятел и брат! Нека още веднъж изпитам свойто бойно щастие и умение! Изменили ми и този път, загубя ли отново боя, мъката ще разкъса гърдите ми и аз веднага ще изчезна вдън земя." Изрекъл това и захлипал.

Съжалил се Измироглу и сърцето му се разкъсало на части. Тогава така му отговорил: "Ей, принце! Не плачи! Уповавай се на всевишния Аллах и имай търпение! Сполуката, ако ти стане спътник, ти ще си възвърнеш трона. И аз, ако е рекъл господ, ще сбера голяма войска. Още веднъж ще се заловим здраво с твоя брат и ще се преборим. Юнашка битка ще вдигнем. Даде ли ни всевишният удача, на тебе ще поверя престола на баща ти."

Като чул тези слова, Иса бей възкликнал: "Милосърдието принадлежи вам!" И целунал земята. А Измироглу написал писма до Айдъноглу [257], Саруханоглу [258], Текеоглу [259] и Ментешеоглу [260]. Разпратил и пратеници и им казал: "Нека всеки от вас благоволи да събере спахиите от подвластните на троновете ви земи и да се притече на помощ на Иса бей. Работата е много важна!" Всички тези се сговорили. Де що имало годни за борба мъже по техните земи, събрали ги. Стегнали оръжията си и дошли, готови за бой. В Измир се събрали 20 хиляди мъже.

Научил султанът тази работа и рекъл: "Хайде да тръгваме, че да не стане по-лошо!" Без бавене, той тръгнал със своята 10-хилядна румска войска към Измир срещу Иса бей. Вървели денонощно и наближили Измир. Щом чул за идването на султана, Иса бей събрал казаните бейове, наредил войската си и тръгнал срещу него.

От другата страна султанът развял байраците. Засвирили бойните тръби и тимпани, отрядите се подредили и славейки Аллах, тръгнали на бой. Щом двете войски застанали една срещу друга, пехливани и еди-

173

ноборци пришпорили конете и излезли напред. Те обиколили бойното поле и като си подхвърляли един другиму заплахи, започнали сражението. Тогава, уповавайки се на Аллах, султан Мехмед нападнал изведнъж и славейки всемогъщия бог, се хвърлил в битката. И този път сполуката и победата склонили към него, а войската на Иса бей пак била сразена. Иса бей избягал, свърнал към Карамания и там се загубил. Оттогава — ни вест, ни следа от него. [261] Дошлите на помощ бейове също се пръснали и разпилели. Кой откъдето бил дошъл, там си и отишъл. Дошъл тогава Измироглу, паднал в краката на султана и се покаял за греховете си. Извинил се, че всичко сторил от незнание. Покорил се пред властта на падишаха и станал негов роб.

После султанът тръгнал с войската си, покорил земите Айдън, Сарухан, Теке, Ментеше и Гермиян и пак се върнал в Бурса. Седнал на своя щастлив престол л се заел с пир и веселба.
 

(147). Султан Мехмед получава вест, че срещу му е тръгнал Емир Сюлейман

Говорят, че като пропъдил от страната брат си Иса бей и го пуснал да отиде към Караман, султан Мехмед турил ръка върху целия Анадол. Както си пирувал и се веселил в Бурса, неочаквано дошла вестта: "Брат ти Емир Сюлейман събра безбройна войска и се кани да премине отсам морето. Намислил е да овладее страната, да отнеме от ръцете ти бащиния престол, а с тебе да направи каквото му хрумне". Като чул това, султанът безкрайно се натъжил. Събрал везирите и първенците си и се посъветвал с тях: "Какво да предприемем срещу тази работа — попитал той. — Що да сторим?"

Всички везири и бейове рекли, че не е разумно да се бият срещу Емир Сюлейман и да не му излизат насреща, но за да го следят по-лесно и да се попридвижат напред, да съберат войската и при сгоден случай да унищожат каквото падне. Султанът харесал този план. Веднага се вдигнал от Бурса и тръгнал към Енгюри. Наоколо разпратил писма, щото там да се събере анадолската войска.

174

Тогава и Дуюран бей събрал хората си и дошъл на служба при султана. Много приказки изприказвал как щял да се бие, щом станело сражение. Султанът повярвал на думите му и го отрупал с безгранично благоволение. После дошла вестта, че Емир Сюлейман вече е пристигнал, а войската му покрива земята и затъмнява небосвода. Щом чул това, султанът пак събрал везирите и бейовете си и им казал: "А сега какво да правим? Ето че врагът вече пристигна! Аз мисля, че е срамно в такъв час да се бяга от душмани. Дайте силно да си стегнем поясите и да ударим по дошлия неприятел. Нека ударът ни бъде лъвски, та цял свят от нас да се поучи. Може пък да смогнем да ги уплашим и разпръснем. Най-после, комуто е отредено щастие, негов ще бъде и тронът!"

Ала везирите все още се двоумели: "Да си тръгнем ли или сами да ударим?" Тогава субашията Акбел [262] повдигнал главата си и рекъл: "Ей, султане на света! Този път не ще можеш да водиш борба. Защото големият ти брат, който пристигна, е потомък на Осман. Разумното сега е да си поделиш държавата с него. Нека оставим Фирузоглу Якуб бей да пази крепостта, а ние да излезем от града, да се изтеглим към пограничните земи и да ги вардим. Не е беда, ако брат ти дойде тук и градският народ му се поклони. Наша ли е вътрешната крепост, ще си върнем и града. Пък даже и крепостта да мине в неговите ръце! Всевишният Аллах ще ни дари сполука, бойното щастие ще дойде пак при нас и ние ще си възвърнем и града, и крепостта."

Султанът приел неговия план, излязъл от крепостта Селясил и тръгнал. Тогава от другата страна на града изскочил татаринът, наречен Дуюран бей. Тръгнал из страната и се запретнал да пали, граби и пролива кръв. Откакто се бил помирил със султана, той получил от него безброй благоволения и облякъл безчет почетни одежди. Но извършил предателство. Когато султанът чул за позорните дела на Дуюран бей, той се облял отвътре и отвън в силен огън. В същия миг препуснал с войската си и настигнал Дуюрана, който си лежал безгрижно. Онзи сварил гол да избяга и се спасил. Ала султанът взел като плячка цялото му богатство и оръжие, а жените му заробил и изпратил в крепостта Селясил.

175

 

(148). Емир Сюлейман преминава от Румелия в Анадола и идва, за да овладее бащиния си престол

Говорят, че Емир Сюлейман събрал от Румелия войска, прехвърлил морето и като завладял част от Анадола, пристигнал в Бурса. Там се забавил два дни и тръгнал. След някое време наближил Енгюри и се спрял на стан.

От другата страна Якуб бей също се приготвил. Затворил вратите на крепостта и стегнал оръжието си. Градският народ пък се събрал на едно място. Посъветвали се и решили, че е разумно да посрещнат Емир Сюлейман и да му се покорят. Защото знаели: не сторят ли това, той ще изколи целия народ. "При това той е син на нашия падишах, та не върви пред него да се перчим!" — казвали си те. После излезли от града, всички едновременно паднали в краката на Емир Сюлеймановия кон и помолили за милост. Емир Сюлейман се отнесъл към тях с безкрайна доброта и всекиму оказал милост. След като влязъл и се настанил в града, той проводил човек до защитника на крепостта Якуб бей и му я поискал. Като чул това, Якуб бей затворил вратите на крепостта и 5—6 дни се бил. Тогава Емир Сюлейман се уморил и рекъл: "Не успяхме да влезем в крепостта с добро! Сега трябва със сила да я вземем!" И пратил за стълби. Подготвили щурма. Обкръжили крепостта със стълби и ударили по нея. Омаломощен от това сражение, Якуб бей написал писмо до султана и го предал на двамина свои хора — Ейне Ходжа и Булгур ага. Изпратил ги с думите: "Сега положението ни е много тежко. Ако не пристигне помощ и подкрепа от щастливата столица, крепостта ще бъде загубена!"

Когато писмото стигнало до султана, той разбрал как стоят работите и написал на Якуб бей отговор: "Напрегни се и направи всичко да задържиш крепостта! Аз, ако е рекъл всевишният Аллах, ще пристигна утре по обяд и тогаз ще действаме заедно!" После Ейне Ходжа и Булгур ага взели писмото и тръгнали, ала по пътя ги хванали и ги завели при Али паша. [263] Той ги разпитал и научил всичко. Разбрал също какво пишело в писмото на султана. Тогава той им измъкнал писмото с измама, написал друго от името на султана

176

и го изпратил на Якуб бей по Ейне Ходжа и Булгур ага. Тези двамата не усетили измамата. Мислейки, че носят писмото на султана, те го внесли в крепостта. Ала в него пишело: "Ти, който си Якуб бей и ми изпрати сега писмо, съобщаваш за безнадеждното положение на крепостта. Щом е тъй, недей иска от нас помощ, защото ние там няма да дойдем. Добре си направил, че си се пoстapaл и си пазил за мен тази крепост. Така и трябваше да постъпиш. Ама щом е дошло дотам, спри да се сражаваш и предай крепостта на големия ми брат!"

Такава измама скроил Али паша и пратил писмото на Якуб бей. Като го получил, Якуб бей се почувствувал съвсем безпомощен. Какво да стори? Като мислел, че писмото е от султана, той непредпазливо отворил вратите. Отишъл и като целунал ръката на Емир Сюлейман, той му предал крепостта.

Като научил с каква измама била превзета крепостта, султанът много се натъжил. Веднага се вдигнал от мястото си, тръгнал и спрял в Бей Пазаръ. После се махнал и оттам. Отишъл към Амасия. Това лято прекарал там. А Емир Сюлейман го следвал по петите и вече го настигал. Стегнал султанът градовете и крепостите си и зачакал. Много се старал Емир Сюлейман, хиляди начини и средства опитал, но не могъл и камък да помръдне от някоя крепост. Тогава се върнал, влязъл с войските си в Бурса и се отдал на пирове и веселби.
 

(149). Емир Сюлейман пристига в Бурса. Султан Мехмед тръгва срещу него и Емир Сюлейман бяга

Говорят така. Един ден, както си пирувал със своите бейове, посред веселбата султанът отворил дума: "Какво ли прави сега брат ми, къде ли се. намира?" Като издумал това и му съобщили: "Пристигна съгледвач." Султанът дал знак и шпионинът влязъл. Като се помолил за здравето на падишаха, той казал: "Ей, господарю на света! Някога ти беше изпратил мене, твоя роб, в Бурса. Аз отидох и всичко огледах и проучих. Сега твоят брат е сам-самичък. При него има само 600 души. Потънал е в разгул и от сутрин до ве-

177

чер се налива с вино. Дотам е стигнал, че дори в баня да влезе, вино пие. Хареса ли му някоя баня, той засяда в нея и пирува там по цял месец. На този хал той не би сполучил в боя. Ако сега го нападнеш, успехът ти е сигурен!"

Чул тази вест султанът, безкрайно се зарадвал и казал: "Ей, бейове и вий паши! Стига сме стояли. Сполуката не ходи по тези, що дремят. Казват също, че щастието е в действието. Ето, аз тръгвам! Който иска — да идва с мен! Който не иска — нека остане тук! Ала аз трябва да тръгна!" Тогава бейовете и везирите видели цялото упорство на султана. Всички заедно се помолили за здравето му и казали: "Ей, Повелителю на света! Накъдето ти кажеш, за там сме готови! По твоя път залагаме сърцата, главите и богатствата си!"

Щом бейовете казали това, султанът на часа се вдигнал и тръгнал за Бурса. Вървели няколко дни и стигнали до реката Сакаря. Между бейовете на Емир Сюлейман имало един негов човек, наречен Сюлейман Субаши. Той бил излязъл да описва земите и се приближил към онова място. Щом зърнал войската на султана край водите на Сакаря, той излязъл напред с неколцина конника и им извикал: "Приятели ли сте или сте врагове?" Няколко румски юнаци на султана веднага пришпорили конете си към реката: "Ей, ти! Сега ще научиш кои сме ние!" — извикали те и се хвърлили срещу му.

Разбрал субашията Сюлейман каква е работата, та веднага хукнал и отишъл право при Емир Сюлейман. А в това време Емир Сюлейман си седял в големия хамам, пиел си виното и се развличал. Сега пред този хамам се намира Житният пазар. Като видели идването на субашията Сюлейман, влезли и известили Емир Сюлейман. Той дал знак, та въвели Сюлейман при него. Онзи изрекъл молитвата и разказал едно по едно всичко, което се било случило. Като чул това, Емир Сюлейман хвърлил на земята стъклената чаша, която държал, и викнал: "Горко ни! Врагът издебна сгоден случай да ме нападне! Ами сега какво да сторим? Най-разумното е да се върнем в Румелия. Той няма да се реши да ме преследва, ами ще се върне назад към Рум. Тогава, ако е рекъл господ, аз пак ще събера

178

румелийската войска, ще премина отсам и ще измъкна из ръцете му бащиния си престол!"

Като чул това, Али паша казал: "Слушай, господарю! Не е добро това, което си намислил. Защото, ако тръгнеш да се връщаш в Румелия, врагът ще тръгне по петите ти. Пък и лоша слава ще спечелиш. Много по-мъдро е да пресрещнем тогова при Йени Шехир. Ще заемем Чакър Пънаръ. Мястото е стръмно. Там ще се укрепим, та и да ни настигне, той не ще смогне да ни надвие. Пък и земята е в наши ръце, та за тях храна няма да оставим. Така те ще се повъртят няколко дни, ще се омаломощят от глад, пък ще се обърнат и ще си идат. Ти нямай страх от тях. Не стане ли точно така, аз ще му напиша едно писмо и ще му го пратя. Тогава той не ще остане на туй място — ще се завърти и ще си замине!"

Като чул това от Али паша, Емир Сюлейман малко се ободрил и те тръгнали. Излезли на споменатото място в Пени Шехир. Спрели и огледали околността. На стража изпратили Хаджъ Евреноз. Откъм султана пък на стража били излезли Салоглу Мехмед и Хоразоглу Ахмед. Двете стражи се пресрещнали, сблъскали се и влезли в бой. И от тази, и от онази страна били съсечени мнозина. Най-подир хората от стражата на Емир Сюлейман били разбити и избягали. После отишли и занесли вестта: "Султанът със своите 8 хиляди души силни юнаци, яхнали яки коне, наближи. Да му отговорим с тези оръжия е невъзможно. За да се оправи работата, трябва да потърсим нещо специално!"

Докато те говорели така, неочаквано се показали върхове на знамена и светът се изпълнил със звуците на тъпани, тимпани, зурни и бойни тръби. Под знамената, блестящ като луна и огряващ като слънце, стоял султан Мехмед. Той идел с 8-хилядната си румска войска. Отпред вървели чавушите и редели молитви. Щом зърнал султановото величие и мощ, Емир Сюлейман съвсем си глътнал езика и се приготвил да бяга. Али паша веднага усетил това и скроил хитрина. Написал до султан Мехмед Хан послание и му го пратил. Там пишело: "Ей, султане на света! Нека бъде знайно, че бейовете, които са при теб, всинца ти изменят. Целите им са предателски. Те се съюзиха с нас и се разбрахме

179

Да те дадат в нашите ръце. Друго няма. Казвам ти истината, защото много хляб и сол съм изял от ръката на баща ти, пък и тебе обичам. Домъчня ми за теб, та те известявам да си знаеш. Че после като стане нещо, да не речеш: "Защо не ме предупреди!"

Взел султанът посланието от ръцете на роба и го прочел. После го накъсал на парчета, хвърлил го в огъня и не казал никому нищо. Веднага след туй се метнал на коня и заповядал да ударят тъпаните и тимпаните. Тръгнали на бой. Сражавали се 6—7 дни, ала победа не спечелил никой. Емир Сюлейман водил бой от стръмнината, та затуй не можело да бъде победен. Пък и друга мъчнотия имало. През седемте дни на битката духали силни ветрове и валели дъждове. Това обезсилило бойците още повече. Султанът имал при себе си един роб-виночерпец на име Иляс. Та той неочаквано избягал от султана и отишъл при Емир Сюлейман. Като разбрал това, султанът много се натъжил, извикал при себе си везирите и им рекъл: "Ей, везири! Не виждате ли, че работата ни става все по-трудна. Вчера Али паша ми изпрати по този повод писмо. Ако не беше истина туй, що ми пише, и робът нямаше да избяга!"

Един от везирите — Баязид паша, повдигнал глава и казал: "Ей, султане на света! Какво е един роб? Това е работа на съдбата. Ти видя, че колкото и да се старахме през тези дни, нищо не направихме. Като е така, сега е по-мъдро да отложим тази работа, пък дано с помощта на Аллах всичко се обърне на добре." Волю-неволю, султанът се съгласил. Върнал се назад и скоро стигнал Токат.

Като видял, че брат му си отива. Емир Сюлейман безмерно се зарадвал. Пак се върнал и се разположил в Бурса. После разпратил послания до всички земи, подчинени на властта на трона: "Предприемам голям поход! — съобщавал той. — Елате бързо! Съберете се и бъдете готови!"

180

 

(150). Разказ. От Сиври Хисар идват вести. Караманоглу напада Емир Сюлейман и бива разбит, бяга и се сговарва със султан Мехмед

Говорят така. Емир Сюлейман разпратил писма из околността и се запретнал да събира войска и да стяга оръжието си. В това време от Сиври Хисар дошла вест: "Ако господарят дойде насам, ние ще му предадем града!" Защото над Сиври Хисар господарувал Караманоглу. [264]

Щом чул вестта, Емир Сюлейман веднага тръгнал към Сиври Хисар. Зачакал обещаното, ала какво да види: тези, на които се надявал, не се появили и не предали крепостта. Народът на Сиври Хисар ненавиждал Караманоглу зарад неговите безчинства, та поискал да предаде крепостта на Повелителя Емир Сюлейман. Ала Караманоглу имал в крепостта един страшен и жесток диздар, който много се стараел зарад него. Той не предал крепостта, залостил вратите й и взел да сипе дъжд от гюлета. Ядосал се Емир Сюлейман и за няколко дни обсадил крепостта. Били се яката, ала не могли да я превземат. Повелителят Емир Сюлейман видял, че крепостта е много стръмна, та си рекъл: "С бой е непревземаема. За тази работа трябва търпение!" Решил да я притисне, като построи върху отсрещния баир друга крепост. В нея поставил Михалоглу, който бил голям юнак.

Крепостта била готова за една година. Като се укрепили в нея, правоверните бойци на Румелия овладели цялата околност на Сиври Хисар. А Емир Сюлейман подчинил с добро и града. После си влязъл в хамама Кумджук и се заел с вино и веселие. По онова време хамамът Кумджук бил новопостроен.

Тези, които държели обсадата, омаломощили Сиври Хисар до крайност. Те не позволявали на народа и дори да погледне навън.

Караманоглу разбрал за идването на Емир Сюлейман по тези места и решил, че в ръцете му идва богата плячка. Събрал голяма войска и намислил престъпния си план: "Падне ли ми сгоден случай, ще удрям и ще грабя! Измени ли ми пък щастието, ще се спасявам с бягство!" Затова той следвал Емир Сюлейман по пе-

181

тите. Най-накрая проводил съгледвачи и като усетил, че ударът му няма да сполучи, той избягал.

Ала Емир Сюлейман разбрал каква е работата с Караманоглу, затуй турил Хаджи Евреноз начело на войската и го пратил след Караманоглу. Докато да го настигнат, Караманоглу се добрал до града Ак Сарай. Тогава Хаджъ Евреноз, който вървял по петите му, останал на стан около Ак Сарай и го ударил на ядене и пиене. Не се минало много време и Караманоглу продължил нататък. После написал писмо до султан Мехмеда и го изпратил по човек. Предлагал му да се срещнат в крепостта Джемале около Кър Шехир, за да се помирят и сговорят, щото всеки да приеме приятеля на другия за свой приятел, а врага му — за свой враг. При това половината от земята на Караманоглу щяла да бъде на султана. При този сговор те щели да изпъдят от земите си войските на Емир Сюлейман. Така и направили. Срещнали се в крепостта Джемале и скрепили сговора.

А Хаджъ Евреноз, който научил за случилото се, известил Емир Сюлейман: "Те сториха тъй, че врагът ни стана многократно по-силен отпреди. Сега вече ние нямаме полза да стоим на открито. Трябва веднага да стигнем до крепостта Селясил, да се спрем и да се поогледаме. Нападне ли ни враг, ще опрем гърбовете си о града и ще се бием". Емир Сюлейман приел съвета, вдигнал се оттам и се настанил в Енгюри.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

235 В битката при Анкара през 1402 г. на страната на Баязид взели участие със свои сили сръбският деспот Стефан Лазаревич и брат му Вук, както и Гургур и Георги Бранковичи.

236 Тук Нешри прави аналогия с прочутата битка при Кербеля, в което било удавено в кръв шиитското въстание против Омаядите. Тимур е сравняван с ненавиждания от мюсюлманите омаядски халиф Йезид, а Баязид — с неговата жертва — Хюсеин. Темата за трагедията при Кербеля, където станало кървопролитно сблъскване между мюсюлмани, е често срещана в османската литература.

237 Всъщност Стефан Лазаревич.

238 Въпреки че във всички османски хроники се говори за без-

348

следното изчезване на Мустафа по време на битката, най-вероятно е той да е попаднал в плен при Тимур заедно с баща си и брат си Муса. Сведения за това могат да се намерят във „Фетх-наме" на Тимур.

239 Областта Чагатай с център Самарканд била ядрото на Тимуровата държава. По нейното име Нешри нарича и войската на Тимур „чагатайска".

240 804-а година по Хиджра започва на 11. VII. 1401 г. Значи, според Нешри, Анкарската битка станала на 8. VIII. 1401 г. Това е явна грешка. Всички останали османски източници, както 31 някои византийски (Францес) и арабски (Макризи, Айни Аля) са единодушни, че битката станала през месец юли 1402 г., каго възникват несъгласия около деня — 19, 20 или 28. VII.

241 В литературата се водят доста оживени спорове около този епизод с клетката на Баязид — дали е действителен факт или представлява метафоричен образ, плод на народната фантазия. Подробен преглед на съществуващите мнения може да се намери в статията на Ф. Кьопрюлю „Относно робството и самоубийството на Йълдъръм Баязид" (сп. „Беллетен", кн. I, 1937 г., с. 591-603). Като проследява аналогични примери в ислямската история, авторът стига до извода, че поставянето на попаднали в плен държавни глави или военачалници в клетка е било възприета практика и случаят с Баязид не е нито единичен, ни го невероятен.

242 Това събитие било отбелязано в „Зефер-наме" на Йезди. Като извършител на разграбването е посочен Емир Шейх Нуреддин.

243 Счита се, че Баязид починал в 1402 г.

244 Вероятно тук е станала грешка при изписване на името и Нешри има пред вид крепостта Чанкъръ, която се намирала в съседство с Каледжик, североизточно от Анкара.

245 1401-1402 г. Тази дата е погрешна. Тимур напуска Анадола няколко месеца след битката при Анкара, т. е. една година по-късно от посочената.

246 След битката при Анкара като посланик при Тимур от страна на Емир Сюлейман бил изпратен Шейх Рамазан.

247 В ортодоксалните ислямски среди самоубийството се осъждало строго като смъртен грях и се считало за "гяурска" заемка. Поради това само ранните османски хронисти разказват за самоубийството на Баязид, докато по-късните (Саадеддин например) по чисто идеологически съображения категорично отхвърлят такава възможност.

248 Всъщност Баязид имал още двама сина — Юсуф и вто-

349

ри Муса, за които Нешри не споменава. Юсуф бил заложник във Византия, станал християнин и приел името Диметриос, а Муса починал, докато баща му бил още жив, и бил погребан в тюрбето на Мурад I в Чекирге.

249 1402-1403 г.

250 Цитат от Корана (сура IX, Покаяние, стих 74).

251 Израз, който означава „Правото за издаване на заповед е ваше!" С тази формула, която се среша и в много по-разширени варианти, завършват официалните османски документи, адресирани до султана или великия везир, съдържащи някаква молба или; донесение.

252 1402-1403 г.

253 Става дума за Саръ Тимурташ паша — бейлербей на Гермиян и Айдън по времето на Баязид I, който бил пленен от Тимур в Анкарската битка, а след освобождението си се присъединил към Иса. Загинал в битката при Улубад.

254 Малко по-горе Нешри описва като девета победа на Мехмед битката при Улубад с брат му Иса.

255 Става дума за Мехмед II, син на Алаеддин Али, стоял начело на бейлика Караман през 1402-1419 и 1421-1424 г.

256 Това е Насъреддин Мехмед Дулкадъроглу (1398-1443).

257 Имаме основание да се съмняваме в това твърдение на Нешри. След смъртта на Фахреддин Иса Айдъноглу (1391 г.) начело на бейлика Айдън застанал неговият син Умур. Той обачe бил в непрекъснати противоречия със своя братовчед Джюнейд бей (въпросния Измироглу) и често отстоявал своята власт в кръвопролития битки с него. Ето защо е малко вероятно и двамата конкуренти да били влезли в описваната коалиция. По-скоро, ползвайки различни извори, Нешри говори всъщност за едно и също лице — Джюнейд бей. Последният бил наричан и Айдъноглу (поради принадлежност към този род) и Измироглу (прозвище, получено заради неговата служба на субашия в Измир).

258 Става дума за сина на Музафереддин Исхак Саруханоглу — Хъзър шах, убит през 1410 г. след несполучлив опит да подпомогне Иса срещу Мехмед Челеби. С неговата смърт бейликът Сарухан престанал да съществува.

259 Бейликът Теке, който представлявал част от по-голямото тюркменско княжество Хамид с център Анталия, бил завладян от Баязид I през 1389 или 1392 г. и даден като санджак на Иса. След битката при Анкара земите около Анталия получил Осман, син на Мюбаризеддин Мехмед бей. Вероятно Нешри има пред вид тук именно него.

350

260 Шюджаеддин Иляс бей, син на Ментешеоглу Мехмед. След несполучливия опит да подпомогне Иса заедно с изброените по-горе анадолски бейове, в 1414 г. той се покорил на Мехмед Челеби. Умрял през 1421 г.

261 Други османски хронисти съобщават по-големи подробности за съдбата на Иса (Саадеддин и Хюсеин). Според тях Иса. бил заловен от хората на Мехмед в Ескишехир и бил удушен.

262 В други хроники този субашия е представен като Мукбил.

263 Става дума за Али паша Чандарлъ — велик везир при Мурад I, Баязид I и Емир Сюлейман.

264 Караманоглу Мехмед бей II (1402-1419; 1421-1424) г.