Българската държава и османската експанзия 1369-1422

Иван Тютюнджиев, Пламен Павлов

ДОКУМЕНТАЛЕН РАЗДЕЛ

 

Представените тук документи са пряко свързани с най-значимите моменти в настоящото изследване. При техния подбор авторите са се стремели да предложат на вниманието на читателя по-малко известни или неизползувани по темата исторически извори. По тази причина не са включени документи, свързани с османското завоевание, от добре познатата “Христоматия по история на България” с автори Васил Гюзелев и Петър Петров /София, 1978 г./. Самите извори в повечето случаи не са придружени от подробен коментар, тъй като по-голямата част от тях са анализирани в хода на изложението.

 

1. Българската анонимна хроника от XV в.  (Ив. Тютюнджиев) 40

2. Из Осмогласник от времето на Иван Александър  (Ив. Тютюнджиев) 46

3. Приписка във Ватиканския препис на Манасиевата хроника  (Ив. Тютюнджиев) 47

4. Из хрониката на влашкия монах Михаил Мокса (1620 г.)  (Ив. Тютюнджиев) 47

5. Хроника за царството на турците от Йеракос  (Ив. Тютюнджиев) 50

6. Грамота на унгарския крал Людовик (Лайош) I Велики от 1366 г.  (Ив. Тютюнджиев) 55

7. Писмо на унгарския крал Людовик до бившия “бан на България” Бенедикт Химфи от 6 юли 1374 г.  (Ив. Тютюнджиев) 56

8. Сведения на кратка византийска хроника за преминаването на Галиполския проток от турците начело с Мурад през 1354 г.  (Ив. Тютюнджиев) 57

9. Константин от Островица за преминаването на Галиполския проток от турците при Мурад I и отправянето им към България  (Ив. Тютюнджиев) 57

10. Из съборно решение на Цариградската патриаршия от 17 август 1355 г. по повод брака на Иван Александровата дъщеря Кераца и византийския престолонаследник Андроник IV  (Ив. Тютюнджиев) 58

11. Из османските анонимни хроники  (Ив. Тютюнджиев) 58

12. Из Разказ за пренасянето на мощите на св. Иван Рилски в Рила от Владислав Граматик  (Ив. Тютюнджиев) 59

13. Из послание на папа Григорий XI  (Пл. Павлов) 60

14. Византийски кратки хроники за османското нашествие в българските земи през 60-те и 70-те години на XIV век  (Пл. Павлов) 60

15. Из Пътеписа на Петер Шпарнау  (Пл. Павлов) 61

16. Родословна легедна за руските боляри Воейкови  (Пл. Павлов) 61

17. Из разширената версия на родословната легенда за Воейкови /1690 г./  (Пл. Павлов) 62

18. Надпис от икона, завещана от Воейко на синовете му  (Пл. Павлов) 62

19. Из житието на Стефан Лазаревич от Константин Костенечки за битката при Косово поле  (Ив. Тютюнджиев) 62

20. Из сръбски летопис за България и Сърбия по времето на османската експанзия  (Ив. Тютюнджиев) 63

21. Из южнославянски летопис, включен в т.нар. Киевски сборник от XVI век  (Ив. Тютюнджиев) 63

22. Кратки византийски хроники за завладяването на Търново и съдбата на Иван Шишман  (Ив. Тютюнджиев) 63

23. Из Троицката летопис  (Пл. Павлов) 64

24. Битката при Ровине по описание на Урудж  (Ив. Тютюнджиев) 64

25. Предание за обсадата на Константинопол от турците /1394-1402 г./  (Ив. Тютюнджиев) 65

26. Сведение от Бранковичевия летопис за падането на Търново и Видин под турска власт  (Ив. Тютюнджиев) 65

27. Из Битката край Шилдарн от Петер от Рец  (Пл. Павлов) 65

28. Из Унгарска хроника на Йоан Туроци  (Ив. Тютюнджиев) 68

29. Из хрониката на Мехмед Нешри  (Ив. Тютюнджиев) 69

30. Грамота на унгарския крал Сигизмунд Люксембургски от 4 април 1404 г.  (Ив. Тютюнджиев) 69

31. Ян Длугош за битката при Никопол  (Ив. Тютюнджиев) 73

32. Из Книга за везира от Енвери  (Ив. Тютюнджиев) 74

33. Из Летопис на великите литовски князе  (Пл. Павлов) 75

34. Из Руския хронограф от 1512 г.  (Пл. Павлов) 75

35. Приписки в ръкопис от XIV век  (Пл. Павлов) 76

36. Из Поменици на български царе и царици  (Пл. Павлов) 77

 

 

1. БЪЛГАРСКА АНОНИМНА ХРОНИКА ОТ XV век

 

Българската анонимна хроника от XV век е най-зрялата творба на средновековното българско летописание. Нейните сведения запълват празнината в балканската историческа литература по въпросите за създаването и политическия възход на османската държава от края на XIII век до първите десетилетия на XV век. Същевременно Хрониката дава възможност да се осветлят някои малко познати страни от политическата

 

40

 

 

история на България през този период. Уникалният характер на някои от нейните сведения, както и обстоятелството, че тя акумулира в себе си значими идеи на балканската политическа мисловност от XV век я превръщат в един от най-важните паметници от епохата на османското завоевание. Пълно текст-критично издание на паметника виж у Ив. Тютюнджиев. Българската анонимна хроника от XV век и политическите събития в България в периода 1354-1413 г., В. Търново, 1989 г. /канд. дисертация/. Предложеният тук превод на Ив. Тютюнджиев е извършен на основата на единствения ръкопис в Киевския сборник /УАН No 1061/ и сверен с изданията на:

 

·       Bogdan. Ein Beitrag zur bulgarichen und serbichen Geschichtschreibung, ASIFH, 1891 г., XIII, s. 481-543;

·       Б. Ангелов, M. Генов. История на Българската литература, II. Стара българска литература /IX-XVIII в./, С., 1922, с. 466-470;

·       Й. Иванов. Старобългарски разкази, С., 1935, с. 66-71.

 

Ръкописните бележки в полетата на ръкописа са включени в текста и оградени в средни скобки.

 

I.

 

В 6804 [ = 1296] година се вдигна от източните предели, от планината, назована Ефтра, някой си Отман, произхождащ от измаилски род. Нападаше кармианците, биеше се и се сражаваше с тях постоянно, побеждаваше ги, а също и обитателите на Харсан. Така той постепенно дойде и в земите на Аидин, Филаделфия и Малаина. Като опленяваше и завладяваше всички тези земи, Отман умря, след като преживя 30 години.

 

Неговият син Оркан му бе наследник. Той започна още по-голямо дело, като воюваше и покоряваше, докато стигна до гръцките предели, където се намира градът Бруса. И като обсади с войските си града и опожари околностите му, превзе го със своя син Аморат Велики. И така се поселиха тук с престола си. Скоро след това умря и Оркан в 6870 [=1362] година.

 

И дойде /на престола/ младият Аморат, който бе свиреп и силно опълчен срещу българите. Той искаше от гърците /да мине през/ брода, охраняван от множеството кораби и катръги. Кантакузин много добре хранеше [морската войска], за да пази брода на Галиполи. Аморат, както казахме, се нуждаеше да премине морето.

 

II.

 

И като видя Кантакузин, че не може да прехранва катръжаните, защото нямаше достатъчно хляб и свинско месо, а и защото хазната се изпразваше с всеки изминат ден и не стигаха дукати и сребро, той намисли следното. Изпрати в Търново при българския цар Александър пратеничество да му помогне за прехраната на катръжаните, за да пазят брода. Българите, като чуха това, надсмяха се и укориха гърците. Не само ги оскърбиха, но ги псуваха на жена и майка и ги отпратиха с празни ръце. Когато узна това Кантакузин се оскърби много. И изпрати пратеници при сръбските господари Урош, деспот Углеш и крал Вълкашин, за да помогнат на катръжаните. И тези,

 

41

 

 

като чуха това, не само се надсмяха и укориха гърците, но ги напсуваха на жена и майка и ги отпратиха без нищо. Когато Кантакузин разбра това, той се наскърби много и се чудеше какво да прави. Тогава Кантакузин изпрати / пратеници/ при българските царе и сръбските владетели и им рече: “Не пожелахте да ни помогнете, обаче после ще се каете”. Те не обърнаха внимание на това, но казаха: “Когато турците тръгнат срещу нас, ние ще се браним от тях”. Тогава Кантакузин се споразумя с Аморат, и като се заклеха, размениха си писмени договори, които стоят даже и до днес, според които турците да не пакостят в нищо на гърците завинаги, нито на Романия, нито на Македония. И с това турците обещаха така да бъде. И Кантакузин остави на турците брода на Калиполи.

 

III.

 

И премина Аморат, синът Орканов, с турците в 6834 [=1326] година. И тръгнаха срещу Средец. Събраха се българските войни, а с тях и Асен Александровия син. И разрази се битка. И убиха Асен, и мнозина от българите погинаха. И пак се събраха българите с Михаил, сина Александров. И него убиха. И като плениха много народ, поведоха ги на Галиполи.

 

 

IV.

 

Като царува 25 години, Кантакузин умря.

 

Когато Калоян стана пълнолетен, прие царството на своя баща в 6845 [ = 1336/7] година. Калоян имаше двама сина - Андроник и цар Мануил. Андроник се споразумя с Аморатовия син Челеби Велики да убие своя баща Аморат, а Андроник да убие своя баша цар Калоян. Това узнаха и двамата едновременно - цар Калоян и Аморат. И Аморат като хвана Челеби, извади му очите. Така и цар Калоян, като залови своя син Андроник, ослепи го. И царуваха и двамата, Аморат и цар Калоян, в мир помежду си и голямо разбирателство.

 

 

V.

 

Аморат отново се готвеше да тръгне или против българите, или против Углеш. Когато Углеш уби сръбския цар Урош и крал Вълкашин узнаха това, събра се множество сръбски войски и от Далмация и Тръвес слязоха до град Сяр. Углеш, прочее и неговият брат крал Вълкашин тогава дойде, и се разрази голям бой с множество турци начело с Аморат. И настана страшно кръвопролитие на река Марица. Турците крещяха силно. И понеже сърбите се обърнаха на бяг, те убиха на река Марица Углеш и крал Вълкашин. И загинаха двамата заедно в 6879 [= 1370] година, на 26 ден от месец септември. Турците взеха много пленници и ги отведоха на Галиполи.

 

 

VI.

 

Преди това убийство, прочее, умря търновският цар Александър в 6870 [=1362] година, на 17 ден от месец февруари. На престола се възкачи цар

 

42

 

 

Шишман, син на Александър. Аморат изпрати при него да му даде сестра си за жена и той не пожела да даде сестра си — царицата Кератамар.

 

VII.

 

Когато Калоян Палеолог царуваше в Цариград, тогава турците пристъпиха споразуменията, които бяха сключили с гърците и си присвоиха град Галиполи и селата около него. Покориха Македония и започнаха да воюват, както им бе угодно. На брода поставиха свои стражи с платноходи, а гърците изгониха и ги отпратиха по домовете им.

 

Цар Калоян, след като царува 35 години, умря в 6880 [=1371/2] година и на престола се възкачи неговият син Мануил Палеолог. Тогава, прочее, се събра голямо множество турци, надигнаха се и започнаха да завземат и оплечкосват земи и градове. Те завладяха също и Аморея до Вавилон, а като се завърнаха от там, превзеха Драч и /стигнаха/ до Далмация и завладяха цялата арбанаска земя, тъй като християнските сили бяха немощни и нямаха кого да им противопоставят.

 

VIII.

 

След известно време, прочее, те се отправиха против сръбската земя и там, като влязоха в бой, бяха убити мнозина, войнство безчислено, и настана кръвопролитие, така че да се сбъдне писанието: “Боже, дойдоха /племена/ в твоето наследие и оскверниха светия твой храм, като превърнаха Ерусалим в пазилище на овощия, оставиха труповете на твоите раби за храна на птиците небесни, а телата на твоите светни - на земните зверове.” Тогава, прочее, един от войните много храбър, на име Милош, така прониза нечестивия Аморат, извади с копието си всичките му вътрешности и неговата многоскверна душа, както някога свети Димитър нападна цар Скилоан и го прониза с копие, когато той дойде против Солун. Турците убиха сръбския княз Лазар в 6897 [=1389] година, месец юни. Баязид се възкачи на престола на своя баща Аморат, постави под своя зависимост и сръбската земя, принуди ги да му плащат данък, да му заделят войска, /която/ да бъде с него, а деспот Стефан постави на бащиния му престол да властвува над сърбите.

 

IX.

 

Не след дълго отново се надигна голямо множество турци. Тръгнаха против власите по времето на Мирчо воевода и стана голям бой, така щото от турците да починат мнозина избрани измежду силните, както и от християнските владетели, сред които бяха Константин Драгашевич и Марко Кралевич. Такова безбройно множество копия бяха пречупени, та да не може въздухът да се вижда от множеството стрели, реката да потече кървава от множеството човешки трупове, а и сам Баязид да се уплаши и да побягне. Той постави обаче някого от властелините да управляват тази страна. Мирчо избяга в маджарската земя. И самият Баязид се обърна в бягство, като искаше да премине Дунава. Той постави стражи по целия брод на река Дунав, залови

 

43

 

 

българския цар Шишман. Българският цар Шишман уби Дан воевода, брата на Мирчо воевода, в 1393 година, месец септември - 23. и го уби 6903 [ = 1395] година, на третия ден от месец юни. Завладя също и цялата българска земя и постави в нея свои управители по цялата българска земя.

 

X.

 

След известно време се вдигна маджарския крал Сигизмунд в 6905 [ = 1396] година, събра цялото западно войнство, риги, сиреч князе, властелини, панове и военачалници, мощни и свободни люде, накратко казано, множество господари — едни по сухо, други по Дунава с много кораби и ладии, така щото не можеше да се види дори водата от многото кораби. Кралят пък, както казахме, тръгна по суша, показвайки се блестящ с множество злато и бисери, с оръжие и железни обкови. Вървейки напред, слизаше към долната област по Дунава. Когато дойде на българска земя срещу град Никопол, простигнаха и тридесет катръги от Венеция и от Цариград. Застанаха под Никополската крепост и изчакваха да я превземат. Нечестивият Баязид събра и той множество от своите измаилтяни и колкото войска се намери от източните области. Той бързаше да се сблъска по-скоро със западните войски. И щом турците се приближиха, без да чакат, веднага започнаха бой. Настана голямо сражение, кръвопролитие и гибел на множество военачалници и войни, та небето потъмня от множеството стрели и копия, подобно на плява, подета от вихрушка. И настана земен тътен, защото ечеше силен шум от множеството копия и щитове, от гибелта на коне и хора. И понеже кралят се видя в лошо положение, той веднага се качи в една от катръгите и отплава посрамен с другите катръги. След победата Баязид се втурна със своите измаилтяни, като ги гони чак до Дунава. И отново настъпи второ поражение във водите и давене на хора в река Дунав, подобно някога, когато фараонът гонеше израилтяните в Червеното море. И кралят, прочее, с колкото високомерие и самохвалство дойде, с още по-голям срам и безчестие си отиде, като загуби много хора и остави толкова много кости, та човек не можеше да мине от тях.

 

XI.

 

Баязид обаче, без да се бави, се вдигна оттам и се отправи на запад, като завладяваше царства и земи. Като залови цар Срацимир в 6906 [ = 1397/8] година, подчини го на властта си. Нахлу в маджарската земя, като опожаряваше и палеше, “както пламъкът опожарява планините”. Той така плячкоса областта до самия град Буда, от където се завърна поради голяма нужда, както някога в древността Навуходоносор израилтяните, като гонеше пред себе си множество боси и със свързани отзад ръце, за да се изпълни Писанието: “Обърнах се към страданието, когато трън ме убоде”. Като се завръщаше с голяма победа и като пристигна в Македония, Баязид премина през Адрианопол и Неапол, и реши оттам да тръгне срещу Константиновия град. Сведение за Цариград как Баязид тръгна срещу него. Като остави Галиполи надясно от себе си, той се отправи на там и премина гръцката земя.

 

44

 

 

Като излизаха гърците с усърдие му се покланяха, а той никому не навреждаше, а само бързаше да стигне до светия град. Когато той пристигна, обсади с големи войски градските стени, а целият град се тресеше и трепереше, поради страх от измаилтяните. Изплаши се и самият цар Мануил и целият синклит заедно с него. Баязид изпрати /вест/ на царя да го пусне да влезе в града. Понеже не знаеха що да сторят, /гърците/ само се чудеха и говореха: “Господи, Исусе Христе, Сине божи, помогни”, въздигаха ръцете си към небето и отправяха молби и молитви към Богородица, както е обичайно те да правят /когато изпаднат/ в беда. Патриархът, господин Антоний, нареди да се вземе с целия притч и клир честният кръст и иконата на пречистата наша Владичица Богородица и образът на нашия Господ бог и спасител Исус Христос. И така обикаляха стените на града с пост и молитви. Той заповяда да се пее и акатист произнасяйки и други /молитви/: “Господи, помилуй, бозпомощни, ние ти поднасяме тази молитва”. А царят се споразумя със синклита, като каза да се изпратят /на Баязид/ много дарове и да се помирят, като му предложат да му плащат данък. И му изпратиха много дарове. Той пък не пожела да приеме даровете, а настояваше да влезе в града. Те видяха неговото неукротимо свирепство — по-скоро звяр можеше да се укроти, но този — по никакъв начин, защото той ревеше като лъв и казваше: “Утре ще завладея вашия град. Вас ще ви пусна голи, вървете където щете”. Като чуха това бедните гърци от все сърце простенаха към бога и извикаха, казвайки: “Господи боже, на силите, обърни се и посети своето лозе, което твоята десница посади, стори им същото, каквото /стори/ при потока Кисон на Авим и Сисара, които казаха — “Да завладеем за себе си божието светилище.” Турците обаче не обърнаха никакво внимание , и като се втурна цялото множество, доближаваха се към градските стени и изстрелваха толкова стрели, че въздухът и слънчевата светлина не можеха да се видят от многото стрели, подобно на плява, разпиляна от вятъра. От многото крясъци по въздуха се разнасяше възглас като гръм. И нищо не можеха да сторят със своите заплахи. Но франките чрез други приспособления, с цагри и ломбарди стреляха и /нападателите/ бягаха обратно с конете си. И бягащи там към Галата, достигаха с неудържими викове и свирепи лица, като вършеха и по- страшни неща. Баязид като застана на високо място, видя Света София, и говореше на своите велможи: “Там ще направя жилище за себе си и за моите жени”. Така и всички велможи си разпределяха светите църкви за да ги превърнат в жилища. Но донесоха и тръбачи за разрушаване на града. Започнаха най-напред да бият Галата и сториха много щети, като рушаха зъберите на крепостта, а понякога пробиваха и част от стените. Когато свършваше денят и настъпеше нощта, най-добрите майстори от франките по цяла нощ зидаха и на сутринта /стените/ бяха цели и нови, та измаилтяните се удивляваха. Франките не се изплашиха, но и те се бореха: изпразваха цагрите и своите самострели, и като изстрелваха с ломбардите и пушките далече огън с дим, остояваха /крепостта/. Веднъж измаилтяните се устремиха и приближиха подстъпите на града, така че франките се изплашиха и щяха да побягнат в светия град, но гърците им се притекоха на помощ. Така те един

 

45

 

 

другиму си помагаха с преданост, както майката обгръща своя младенец, така и гърците притичвайки се, помагаха на галатчаните, за да се сбъдне писаното “Майка, радваща се за чадата си”. Като чуха това жителите на Трапезун, Кафа и Амастро, всеки от своя остров, пристигнаха със своите катръги с оръжия самострели и цагри, носейки си достатъчно храна. Всички от Венеция и от Мителин се устремяваха към светия град и с плуване стигаха там, в свети град, със своята храна и препитание. И щом влезеха вътре, изкачваха се на кулите и на градските стени, стреляха със своите самострели и цагри, съпротивляваха се с все сила и ги прогонваха далече от града. Мнозина от гърците нощем тайно събираха войска, излизаха и избиваха от тях. И така действуваха, когато течеше седмата година почти.

 

Затворен беше Цариград от Баязид за седем години. Когато нечестивия Баязид видя, че нищо не може да постигне, изпълваше се с голяма ярост. Той взе цялото си войнство и си отиде. И понеже не искаше да си тръгне посрамен, като сложи ръка на устата си, само тези думи изрече, както някога Юлиян се хвалеше пред свети Василий Велики Кесарийски, когато тръгваше против персите: “На следната година ще превзема града”. Така и този, като каза тези думи, си отиде.

 

XII.

 

И не след дълго бог го даде за радост на етиопяните. Защото от слънчевия изток се вдигнаха агарянските чада със своите войски (и) нечестивецът бе убит от тях и с шум погина споменът за него в 6910 [ = 1402] година, 28-ми ден на месец юли. Тимур наричат татарския цар. Възцари се неговият син Челеби Мусулман.

 

Гърците пък запяха благодарствена песен, като казваха, “Велик е господ, и много възхваляван, велика е неговата сила, защото не праща благоизволението си на мъжки нозе, но благоволява господ към боящите се от него и към уповаващите се на милостта му”. И чрез божия благодат опазен е светият град даже и до днес от всички вражески племена.

 

XIII.

 

В 6917 [ = 1408/9] година по времето на Челеби Мусулмана който овладя Солун, почина благочестивият цар Калоян, племенник на царя господин Мануил. В същата година излезе Муса в дунавските области и събра огромно множество власи, сърби и българи, с него бе и сръбският деспот Стефан, те дойдоха при Цариград и тук влязоха в страшна битка извън града npi Космидия с Челеби. Погубиха Челеби Мусулмана и погина споменът за него с шум. Пукна и Муса бег в 6922 [ = 1413/4] година и се възцари султан Крисч.. в 6925 [ = 1416/7] година.

 

 

2. Из Осмогласник от времето на цар Иван Александър

 

Печата се по Ив. Божилов, Един осмогласник от времето на цар Иван Александър. - Сборник в памет на проф. Станчо Ваклинов. С., 1984, с. 62

 

46

 

 

Писана бе тази книга в дните на благоверния и христолюбив господин Александър /който произхожда/ от две страни от царско коляно, във времето, когато господ изпрати измаилтяните по лицето на цялата земя, и те дойдоха, и поробиха, и опустошиха.

 

 

3. Приписка във Ватиканския препис на Манасиевата хроника

 

Приписката е свързана с ранните нашествия на турците в българските земи и вероятно със съдбата на Иван Асен — синът на цар Иван Александър от първия му брак с влахинята Теодора. Печата се по К. Станчев, За една приписка във Ватиканския препис на Манасиевата хроника, СБЛ, 1985, с. 140, в превод на Ив. Тютюнджиев.

 

О царю небесни, помогни ни срещу безбожните варвари, искащи война.

 

 

4. Из Хрониката на влашкия монах Михаил Мокса от 1620 г.

 

Предложеният тук откъс в известна степен повтаря сведенията на Българската анонимна хроника от XV век, но има и някои различия. Вж. Ив. Тютюнджиев, Българската хроника от XV век и хрониката на влашкия монах Михаил Мокса /1620 г./, ИПр, 1987 г., кн. 4.

 

Кантакузин е поставен за император в 6804 /1295/1296/ година. През това време някакъв болярин, някакъв турчин на име Отман с много турци присвоявал много земи на изток, поробвал ги, ограбвал ги и накрая стигнал до град Бруса, където умрял Отман. На негово място дошъл синът му Оркан. Тогава турците завладяха брода Калиполи и сториха много злини на християните.

 

Кантакузин отбранявал страната и не допускаше да преминат през морето. След това Оркан умрял и на негово място дошъл Мурат, който много искал да премине през морето.

 

Когато Кантакузин видял, че не може да му се противи, тъй като хазната и средствата за издръжка на войската му обеднели, той каза на Александър — господаря на българите и градовете, и на господаря на сърбите, деспот Углеш и на крал Вълкашин, да му изпратят войска на помощ. Те не искали и му отговорили: “Отбранявай се сам, както можеш”. Кантакузин много се натъжи и още един път изпрати при тях да им кажат: “Ако сега не искате да ми помагате, то после вие ще се разкайвате”. Те му отговориха: “Когато турците дойдат при нас, ние ще се отбраняваме”. Тогава се заклели един на друг Кантакузин и Мурат и написали удостоверителни грамоти за това, да не се разоряват нито Румелия, нито Македония, нито други гръцки области.

 

Когато турците преминали морето била 6834 /1325/1326/ година, и завладели империята. Тогава Амурат извърши набег с турците и те нападнали

 

47

 

 

българите и имали първо сражение с Асен, сина на Александър. Тогава загинал Асен, а с него и много българи. След това българите се обединили с Михаил, сина на Александър, и продължили да се сражават, но и той загинал, а турците поробили много народ и го отвели в Калипол. Тогава умря Кантакузин и царувал той 25 години.

 

Царуването на Кало-Йоан: Достигнал мъжка възраст и се качил на престола на своя баща Андроник в 6845 /1337/ година Кало-Йоан имал двама сина на име Андроник и Мануил. Андроник и Челеби се наговорили да убият своите родители. Челебия — Амурат, а Андроник — Кало-Йоан. Но те разбрали за това и ослепили синовете си. Мурат — Челебия, Кало-Йоан — Андроник, и живели дружно в мир.

 

Тогава Мурат отново тръгнал с турците срещу Углеш и Вълкашин. Те събрали голяма сръбска войска, храбро се сражавали у: турците, и двете войски пролели много кръв. Накрая турците победили. Углеш и Вълкашин загинали в долината на Марица в 6872 /1363/1364/ година... Турците взели много хора в плен и ги отвели в Калипол. Тогава помръкнало слънцето по обед, така че се виждали звездите.

 

През това време умрял Александър, господарят Търновски, и на негово място дошъл Шишман. Мурад изпрати да искат ръката на неговата сестра, която бил принуден да даде, за да стане тя владетелка. След това Мурад с турците се вдигнал и завладял Търново и много други градове заедно с българска земя.

 

Посегнал и на царството на Кало-Йоан в Цариград. Турците пристъпили клетвата и завладели всичко около Калипол и завладели цяла Македония.

 

Тогава умрял Кало-Йоан в 6880 /1371/1372/ година и царувал 35 години.

 

Царуването на Мануил Палеолог: Наследил го неговия син Мануил император. Тогава се надигнало множество турци и започнали да грабят и да завладяват земи и градове, завладели и Морея и Драч и стигнали даже до Далмация и цялата Албанска земя и започнали да унищожават царството на християните, тъй кат оникой нямал сили да им се противопостави. После те се отправили и към сърбите и водили там голяма война, така че много кръв се проляло и безчислено множество загинало. Тогава един воин на име Милош Кобилич, храбрец и мъж доблестен, успял да се доближи и пробол с кинжал Мурат бег и така той загинал. През това време Шишман, господаря на българите, убил воеводата Дан, господаря румънски. След това се опълчил Баязид бег, син на Мурат, бил се с Лазар, сръбския господар, победил го и го убил, а сръбската земя подчинил, налагайки данък за княз Стефан деспот през 6897 /1389/ година.

 

След това Баязид с турците тръгнал срещу румъните. Бил се с Мирча воевода, битката била такава голяма, че настанал мрак и не се виждаше нищо от множеството стрели - Баязид накрая загубил своята войска съвсем. Загинали всички паши и воеводи. Тогава загинали Константин Драгович и Марко Кралевич и толкова много кръв се проляла, че цялата долина била окървавена. Баязид тогава, изплашвайки се, побягнал и след като преминал Дунава, поставил наблюдатели на всички бродове, хванал Шишман, български господар,

 

48

 

 

и го убил в 6903 /1395/ година и тогава турците завладели цялата българска земя.

 

В 6905 /1396/ година Сигизмунд - унгарския крал събрал всички сили от западните земи, господарите войводи, болярите, немците и французите, по суша и на Дунав, чиято вода не се виждала от множеството кораби. С него бил и Мирча воевода румънски, а Мануил Палеолог от Цариград изпратил много кораби пълни с войни. От Венеция дошли 30 кораби. След това кралят тръгнал по суша към Дунав с много почести и избрани войни, въоръжени, сияещи така, като че ли слънцето светело. Стигайки до град Никопол, той поискал да го завземе, но Баязид събрал от целия изток турци, които бързо и смело се устремили в бой със западните /войски/. Голямата борба продължила много време, но турците победили унгарците. Кралят се спасил на кораб, тъй като Баязид го преследвал до Дунава. И така краля, който пристигнал славно, посрамен се върнал, изгубвайки всичките си войни, от които останали само човешки кости, и тъй че хората не можели да орат полето, където станала битката

 

Но Баязид не се бавил и 6906 /1397/1398/година се устремил на запад нагоре по Дунав, за да завладее царството, но завладял само част и пленил цар Срацимир, подчинил го и го направил данъкоплатец. А след това нахлул в унгарската земя, грабил и палел до Буда и се върнал с безчислено множество роби

 

След това Баязид тръгнал с турците към Цариград и се устремил към гръцката земя. Когато гърците тръгнали да му се поклонят той не приел никой от тях, но.властвайки в Адрианопол, тръгнал към Цариград. Жителите на Цариград заедно с Мануил император се уплашили, когато Баязид изпратил /посланици/ при императора, искайки да го пуснат в града. Те не знаели какво да правят, вдигали ръце към небето и се молели на господа бога, и по съвета на царския двор те изпратили скъпи дарове и молили за мир, обещавайки да плащат данък. Но той не искал дарове, даже не искал да ги вземе и желаейки да влезе в града казал: “Искам да взема вашия град, а Вас да изгоня като бедняци. Махайте се където искате”. Когато чули това, гърците само призовавали господа бога с цялата си душа. През това време се приближили към стените на града и хвърлили в града непрестанно толкова много стрели, че не се виждало слънцето от тях, а от техния звук въздухът се тресял, като че ли от гръм. Те обаче не успели, въпреки цялата своя страшна сила, тъй като разгонили с пушки /каменомети/ и не ги допуснали до Галата, където биха могли да сторят много опустошения.

 

А Баязид стоял на високо място и виждайки св. София, казвал на своите боляри: “Там искам да живея със своята жена”. Също и всички боляри, където видели красиви църкви, си ги избирали за местожителство. След това отначало почнали да атакуват Галата, поставяли стълби и започнали да стрелят /удрят/ по нея с топове /каменомети/ и разбивали твърдината на града, пробивайки често стените.

 

Но това, което през деня разваляли турците, през нощта възобновявали франките, така че турците се чудели, виждайки ги на сутринта цели. Те не се

 

49

 

 

сещали за това, че и франките ще ги посрещнат от града с топове /каменомети/ и ще ги заставят да се отдръпнат.

 

Когато веднъж турците се опитали да подкопаят крепостта и да се вмъкнат в града, то франките уплашени събрали гърците от Цариград да ги отбраняват и по такъв начин, помагайки си един на друг се сражавали един пред друг срещу враговете точно 6 години. Помагали им също така с продоволствие и оръжие от Кафа, от всички все още незаети от турците острови, а също така им била доставяна помощ от Венеция. Гърците и франките, изкачвайки се над градските кули, разгонвали и отстранявали турците с олово, смола и топове /каменомети/. Изкопавайки в земята проходи, правели излази през нощта от града и убивали множество турци. Когато накрая Баязид видял, че през цялото това време няма никакъв успех, че само загивали неговите войни, той се отправил гневен и засрамен на своето място.

 

Тогава възстанал Тамерлан, владетелят на татарите, който отправил войските си към Баязид в година 6810/1402/. Тогава гърците благодарили на господа бога, който ги избавил от враговете.

 

На мястото на Баязид бил поставен Челеби Мусулман и в 16-та година от неговото царуване зимата била дълга и зла.

 

В 6917/1409/година умрял добрият християнин Кало-Йоан — племенникът на император Мануил. През това време се опълчил Мусия с румъните, българите, а деспот Стефан със сърбите и отправяйки се към Цариград, те воювали с Челеби, желаейки да завладеят Цариград. В сражението, което ставало вън от града до Космидия, Челеби бил победен. Много турци загинали. И това станало в 6918 /1410/ година.

 

След това Мусия погубил Вълкан и Лазар на 6 юли 6921 /1413/ година. През тази същата година Мусия се устремил да обсажда Бердо, но загинал край р. Искра.

 

 

5. “Хроника за царството на турците” от Иеракос

/Печата се по непубликуван превод на проф. д-р В. Гюзелев/

 

Най-напред моля господин пантократора и господаря

да ми даде сила да разкажа накратко

писанията и разказите, които знаем от сведущите,

понеже някои поискаха да научат за нещата, които се случиха

напоследък с ромейската държава, за пропадането на гърците,

за делата на турците и за много други, случили се в наше

време събития.

Когато коляното на Константинопол бе подгънато

и украсената глава и шия сведени,

по времето, когато Мурзуфъл напусна властта и държавата,

и набези извършиха италийци, авзонийци и варвари,

във времето на справедливия съд на господ бог,

когато ромейската държава бе загинала напълно,

 

50

 

 

в Азия остана част от елините гърци,

които владееха над много градове и народи.

Но когато падна град Севастопол в областта на Евксинския

понт, който град днес се нарича Сувас, бидейки преди ромейски,

градове и крепости заплакаха силно потресени,

понеже техният град изпадна в такова нещастие.

А Отман имаше военно щастие,

беше смел, войнствен, мъжествен и храбър,

царуваше двадесет и осем години

могъщо в своята държава.

Тогава неговият собствен син Орхан

стана господар, владетел, вожд и самодържец в Азия

и зае бащиния си трон и власт,

и беше обявен за емир на Азия.

Той грабеше и опожаряваше ромейските градове.

След това се ожени за другоплеменна невеста,

благородната дъщеря на един от най-известните хора,

управителят на Ликаония, днешна Карамания.

Орхан завладяваше ромейските земи, като се стремеше към

всичко, заграбваше градове и области, намиращи се в Азия.

Завладя и прочутата Пруса, и много други,

като изнесе от нея много злато и сребро.

Той загина пронизан при обсада, във война,

като се прояви като голям смелчага в тази битка.

Когато властта премина след това в Мурад,

човек премъдър, а в битка — Арес,

той разори всичко, всичко зароби.

Когато си поставяше някаква цел и се залавяше за работа,

нямаше кой да му попречи — не нито самата сила на ромеите,

на италийците или на истрийските съюзници,

а при това византийците воюваха с българите.

Като се представяше за съюзник на своите ромеи – съседи

Мурад изпрати двадесетхилядна войска на ромеите,

като подбра тежковъоръжени турски пехотинци, отлични конници,

опитни стрелци с извити лъкове, изпитани войници.

Като пристигнаха при него и като ги имаше като свои,

василевсът и господарят на ромейската столица

потегли на война срещу българите и излезе победител,

показа се много силен, елин над елините,

обърна в бягство българските войски,

а градовете на мизи и трибали, и пеонските синове

унищожи като агнета, а също и Марко Крамвувики,

най-пръв и най-велик, и вожд на пеонците.

Взаимността и задоволството от това съюзничество

царят на ромеите забрави напълно

 

51

 

 

и като не възнагради и не плати на съюзниците,

без почит ги отпрати в тяхната родина.

Затова Мурад бе обхванат от голям гняв

и като се възползува от удобния случай за това, към което

отдавна се стремеше,

и като искаше с горчилка да напои царя,

изпълнена с най-силна отрова, действена и смъртоносна,

и да пороби веднага и градове и народи,

събра войска и вдигайки ръка за битка,

преминава Сест на път за Европа

и пише на уплашения цар на гърците:

"Ще унищожа по най-бързия начин всички противници

и тези, които обидиха мен и моето приятелство".

Това бяха заплахите на Мурад към ромеите –

невъзвратимо вестители на плачове и скръб,

на изчезване на градове и на самата държава.

Накрая със заплашително множество от цели шестдесет хиляди

чрез обсада превзе Адрианопол

и след него Филипопол, и всичко между тези градове.

След това пристигна в Сърбия, а Дакия и Мизия

лесно преброди сякаш жънеше ниви,

или береше грозде, или зърната изстискваше.

Тогава Лазар, господар на Сърбия,

българите, албанските вождове,

наричани дарвани, мизийците,

акрокеравнииците и тези от Епир,

и населяващите адриатическото крайбрежие,

всички се споразумяха и сключиха договор,

и като се подготвиха и снаряжиха, започнаха битка,

и макар всичко да бяха приготвили, пак не успяха нищо

да направят,

и когато поведоха война срещу Мурад всички заедно

и Лазар загина, и повечето от тях в битката,

а той излезе велик победител над всички.

Този изпълнен с богатства, чест и власт човек,

който храбро се биеше и побеждаваше в сеч,

го сполетя, нещастника, такава съдба.

Сръбският владетел Лазар имаше един роб

на име Индериат — верен и близък.

Когато този роб видя своя господар

да загива в боя от ръката на Мурад,

отплаща на убиеца на своя господар,

на владетеля и вожда на турците Мурад,

като го посича с меча си.

Получил бащиния скиптър Баязид,

 

52

 

 

когото на турски наричаха Илдъръм,

заради бързината и войнствеността му

в битките и съвещанията, в речите и в убеждаването.

във всички обстоятелства, в момент на изненада.

Турците впрочем Илдъръм наричат светкавицата.

А той, след като прие властта и оглави държавата,

започна борба с българите,

за да отмъсти, и отрови цяла Сърбия

и ромейската земя изцяло да стрие и да смаже,

и Константинопол от корен да изтръгне.

Бързо пристигна в Пеония

като избива мъже и деца, покосявайки страната

без да се свени от младостта и въобще от всяка възраст,

и подчини безброй племена, съседни на България,

и избиваше безмилостно, и разораваше градовете

на сърбите, град Серес, градовете на дарданците.

Планината Сардос потрепера, Хемус зашумя,

Родопа и Орбел огласиха навсякъде с виковете си.

Болест налегна хубавите илирийски градове,

болест лоша, неличима, болест много тежка,

болест упорита и болезнена, мъчителна и гибелна,

унищожителна, пагубна за хората и смъртоносна,

непобедима от лекарства и предизвикваща повръщане,

и изблици от жлъч, с висока температура

и всепоразяваща, неспирна, възпалителна, ужасна,

болест като охтика - охтика неизличима.

Погиваха всички, а и тези, що бяха в съседство.

След това Баязид се спусна отново към византийската столица

мълниеносен, горящ, наказание за греховете.

Спусна се към града, излъчващ някога прелестни благовония,

обител на музите, слава на градовете,

руменобузо дете на стария Рим.

По това време цар на Келтия беше достойният Карол,

мъж благороден, опора на християните.

Като съзря, че всичко е тръгнало по нанадолнището,

го обхвана голяма загриженост и на приятелските

християнски народи съобщава това с писма, и изисква от тях помощ.

Величае и призовава князе и властелини,

разгорещява се, пламти, разпалва си сърцето,

жадува за гибел и поражение на турците.

Своя еднокръвен брат на име Йоан

изпраща за съюзник на всички страдащи по това време,

начело на въоръжена и облечена в желязо и мед войска,

с мъже от Келтия и велики военачалници,

 

53

 

 

щитоносци с хубави наколенници, смели войници,

добри конници - пелтасти, опитни копиеносци

и храбри вождове, мъже носачи

и отлични щитоносци, и храбри копиеборци.

След потеглянето на цялата тази войска

от Галия и другите страни и след преминаването на пътя,

по който келтите преминаха през многобройни страни и градове

Йоан пристигна до реката Истър

и до един град на тази река, наречен Никопол,

след като успешно премина през Сърбия,

се съединява с войнствените угри,

начело с техния крал Сигизмунд.

Подробно се уговаря с тях за всичко,

за да дадат решителна битка край Истър

и да отнемат от ръцете на турците тяхната митрополия –

град Никопол, както и цялото им царство.

Макар и да желаеха това, те въобще не успяха

и да победят турците никога не можаха.

Когато Баязид се научи за всичко това,

за войната срещу него и за тази голяма войска,

за бойните редици, машини и оръжия,

за войнствените врагове, за конниците и пехотинците,

като презря смъртта, се втурна срещу тях.

Нито склони глава, нито поиска примирие, не се изплаши от множеството врагове,

оръжията и машините дори не пребори въобще.

Но взе със себе си храбри и войнствени мъже,

и срещу врага пристигна и застана,

от Азия на Истър пристигна бързо.

Какво и как се случи, това го знае Истър!

Там храбрият Йоан е пленен

уви, какво нещастие, каква зла участ!

И мнозина избягват заедно с крал Сигизмунд.

Настава страшна сеч, потичат реки от кръв.

Какво излезе, Кароле? Какво, Сигизмунде?

Съдбата пак донесе нещастие -

изприда Клото нишката и за угрите отрежда

туй, което и на Лазар Сръбски беше отредила.

Султанът, излязъл победител, пак

бързо се обръща към Византия,

воювайки заплашва и коси ромейските земи.

Но тогава върху него се нахвърля Тамерлан,

скит по произход, войнствен, от Самаркандия,

започвайки война и буря, и смут велик,

и след това захваща решителна битка,

 

54

 

 

и помита бойните редици и войската на турците,

и риба хваща в своята мрежа,

и в своите нокти султана улавя.

Плени той вожда и господаря на турците,

както бързащата риба се хваща в мрежите.

Предишният господар направи затворник и роб.

Окачва му на шията златна верига

и го заключва в желязна клетка.

Какви неочаквани огорчения донесе съдбата на султана!

Страшилището за всички, големия храбрец,

поробителят на много народи и унищожител на градове,

силният, могъщ и велик във война,

стана окован роб и пленник другиму!

И всички близки го изоставиха - децата, робите

и безспирно дърдорещите близки приятели.

Съдба горчива и печална, съдба най-тежка!

Не идеш никога непридружена от скръбта,

обръщаш и връщаш всичко отново обратно,

колко си непостоянна и променлива, измамна,

без нищо сигурно или пък постоянно!

Накрая след войната и поражението на султана,

и бягството на неговите деца във Византия, която стана и техен затвор.

 

 

6. Грамота на унгарския крал Людовик /Лайош/ I Велики от 1366 година

 

В документа се съдържат сведения за действията на османските турци, съюзници на българския цар Иван Александър, срещу Унгария във връзка с унгарската окупация на Видинското царство /1365-1369 г./. Превод на Кр. Гагова от Codex diplomaticus Hungariae, t. 9, vol. 3, Budae, 1834, p. 577-578. Печата се по Xp. Димитров. Унгарски латиноезични извори за турските нашествия по българските земи през XIV-XV век - В: Турските завоевания и съдбата на балканските народи, отразени в исторически и литературни паметници от XIV - XVIII век С., 1992.

 

След като онова най-жестоко племе на турците премина от Азия през Хелеспонта в Тракия, Панония, Горна и Долна Мизия, която днес наричаме Влахия, започнали да опустошават и завладяват, на своята власт и религия да подчиняват. Лудовик, крал на унгарците, най-непобедим и най-християнски, тръгнал срещу тях със своя народ от 20 хиляди конници и пешаци. Но като видял колко много са враговете, които били 80 хиляди, потърсил спасение в бягство. Изведнъж обаче, /кралят/ бил споходен от сън, който бил очакван от мнозина, тъй като светата Дева Мария се появила по чудодеен начин в град Цел. Същата тази преславна Дева Мария се появила

 

55

 

 

и на него, като го подкрепила с нейното изображение, което той положил на гърдите си, наредил да се започне война и да се настъпи срещу враговете. Окрилен от този сън, с откритото изображение върху гърдите си, той се доверил на своите другари по оръжие, които въодушевени тръгнали с краля срещу враговете и постигнали щастлива победа. Едва когато се завърнал с войската крал Лудовик, както бил обещал, след победата се отправил към Цел. Понеже бил недоволен от твърде тясното светилище, издигнато от /граф/ Мархион, разрушил го и наредил да построят на негови разноски този храм, във вида, който сега виждаме. Той занесъл там тогава статуята (на Дева Мария), във вида, в който му се присънила, като я украсил най-изкусно със злато и скъпоценни камъни. Той оставил там и дървена кутийка с мощи на светци, която свалил от врата си, а така също украсена със златно покритие чаша, църковни одежди, извезани със златни линии и много други отличия и дарохранителници; там били изложени и най-забележителните от оръжията в свещената обител.

 

 

7. Писмо на унгарския крал Людовик до бившия “бан на България” магистър Бенедикт Химфи от 6 юли 1374 година.

 

Писмото свидетелствува за промяната на политическата обстановка на Долни Дунав през седемдесетте години на XIV век, след прякото обвързване на България с политиката на османската държава. Превод на И. Илиев от L. Thalloczu. Nagy Lajos, es bulgar bansag. - Szazadok, 1900, No 14, p. 614-615. Печата се по Xp. Димитров. Цит. съч.

 

Лодовик, по божия милост крал на Унгария, Полша, Далмация...

 

Верни и драги наш! Трябва да знаете, че от Трансалпинската земя / Влашко/, прогонени от Лайкон войвода /Владислав Влайку/ при нас пристигнаха някакви си волахи /власи/, а именно Стойкан, син на Драгмер, сина на Война от Лайста; Данчул, роден брат на някогашния комит Неег; Войк, син на Радул и Селибор, особени приближени на Лайкон войвода. Те са вече тук в Золиом, но не съм им позволил още да ми се представят. Затова желая Вие, като засвидетелствувате своята вярност и щом Ви станат известни изпратените от нас поръчения, да дойдете веднага при нас с неголяма свита и то колкото се може по-бързо, за да ни информирате какво да им /на волахите/ отговорим, или ако трябва да ги задържим. Или ако Лайкон войвода ни обижда, по какъв начин да се подготвим по отношение на тази страна (Трансалпинската), или какво трябва да дадем на тях /волахите/, понеже при нас пристигат слухове от страна на Лайкон войвода и турците, за които се казва, че са съюзници. Добавя се и това, че Лайкон войвода се е установил в Никопол. Погрижете се да се заемете по най-бърз начин с всички тези нареждания и да ускорите Вашето пристигане при нас с непрестанен ход, като оставите всички други наши поръчения на вашите братя. Освен това Ви уведомяваме, че Ви бяхме споменали за своето желание, една Ваша възрастна сродница, благородна дама, да имаме при себе си в нашия дом.

 

56

 

 

Затова известете ни, дали тази госпожа желае да остане в нашия дом, понеже искаме да изпратим след нея колесница, която да я съпровожда, стига само да знаем за кога да определим самата колесница. Издадено в Золиом на осмия ден след празника на блажените апостоли Петър и Павел.

 

/Адресирано/ до нашия верен и драг магистър Бенедикт, комит на Темеши, син на Павел, сина на някогашния бан Хеем.

 

 

8. Сведение на кратка византийска хроника за преминаването на Галиполския проток от турците начело с Мурад в 1354 година

 

Превод на В. Тъпкова-Заимова от Р. Schreiner. Die Buzantinischen Kleinchroníken. I, Wien, 1975, S. 379 (Chr. 53/3/).

 

В годината 1354 султан Мурад превзе Галиполи. Турците стигнаха до Романия.

 

 

9. Константин от Островица за преминаването на Галиполския проток от турците при Мурад I и отправянето им срещу България

 

Константин Михайлович живее в последните три четвърти на XV век. Той не само познава, но е и активен участник в част от събитията, които описва. Предложеният тук откъс от неговата хроника е превод на Ив. Тютюнджиев от Б. Живановић. Михайловић из Островице. Јаничарове успомене или турска хроника. Београд, 1959, с. 15-16.

 

За гръцкия цар и за Мурад, син на султана

 

Гръцкият цар, лежейки на смъртно ложе, поверил своя син — малко детенце, на Кантакузин да го отгледа. А също така му поверил цялата гръцка земя, за да се грижи за нея, докато детето стане достатъчно мъдро. И когато младият цар израснал /до нужните години/, гърците поискали да го поставят на власт. Кантакузин обаче не позволил това, искайки да вземе сам властта. Но когато видял, че не може да я получи, той поискал помощ от турския цар Мурад и му позволил да премине морето и дойде в гръцката земя на другата страна против неговия господар. И този, преминавайки морето без пречки, на другата страна под Галиполи, с помощта на Кантакузин завзел най-важната твърдина, наречена Дарданели.Тогава галиполци, като разбрали, че турците са преминали на другата страна, се приготвили веднага и ги нападнали, кой както може, но в голям безпорядък. Те мислели, че турците непременно ще побягнат при тяхното идване. Когато турците видели този безпорядък, те се подредили и ги дочакали на близко разстояние. И като се ударили, веднага съкрушили първата линия /на галиполци/, след това задните се разбягали. Тогава турците се втурнали след тях, навлезли в мястото Галиполи и го завзели. Цар Мурад сключил примирие с гръцкия цар и тръгнал срещу българския цар. Като се разсърдили на Кантакузин, гърците наредил да го

 

57

 

 

замерват с камъни. Цар Мурад, преди да достигне до българската земя, завзел два града: единият се казва Согалник, а другият — Димотика, и се върнал назад през морето в Анатолия, поселвайки градовете /които завзел/

 

 

10. Из съборното решение на Цариградската патриаршия от 17.VIII.1355 година по повод брака на Иван Александровата дъщеря Кераца /Мария/ и византийския престолонаследник Андроник IV /1376-1379/ година

 

Превод на Ив. Тютюнджиев от К. Радченко. Религиозное и литературное движение в Болгарии в эпоху перед турецким завоеванием, Киев, 1898, с. 19.

 

Като разсъдихме каква полза може да принесе този съюз на гърците и българите и каква вреда на неверниците, ние единогласно го одобряваме и изказваме съгласие, за да се извърши без препятствия.

 

 

11. Из османските анонимни хроники

 

Превод на С. Панайотова от Fr. Giese. Die altosmanischen anonymen chroniken. II, Leipzig, 1925, S. 31, 36, 38-39, 39.

 

От тогава /761 г. от Хижра/ Мурад се заел от Ески да тръгне срещу Одрин. Неговият Лала Шахин беше бейлербей. След това той даде на Лала Шехин войска и го изпрати срещу Одрин. Когато Лала Шахин тръгна срещу Одрин, неверниците на Одрин излязоха срещу него. Това беше жестока битка. Много хора бяха убити. Тогава неверниците бяха разбити, избягаха и се върнаха в Одрин. Лала Шахин изпрати на Мурад вест и някои глави. Хаджи Илбег и Евренос дойдоха при Мурад и го отведоха към Одрин. Тогава Тунджа и Марица бяха придошли. Владетелят на Одрин през нощта се качил на една лодка, избягал и отишъл в Енос. На сутринта бойците за вярата намерили града празен и населението предало незабавно града. Те влезли в него и така Одрин бе превзет. Това стана в 761 г. от Хижра /1359/1360/. Мурад възложи на своя Лала Шахин поход срещу Загоре и Филипопол и го изпрати там. Те нахлуха там и завладяха /тези области/, а на Евренос бег той даде областта Ипсала. Евренос бег отиде там и също я завладя. След това те - всеки на своето място, където беше, станаха погранични бегове.

 

* * *

 

Имаше един санджакбег на име Дели Балабан. Той го изпрати срещу Сяр, който те обсадиха. Тогава тръгна и Лала Шахин и завладя Кавала, Драма, Зъхне и Сяр... В областта Суруджи имаше скитнически племена. Той прекрати тяхното скитане и ги засели в Серската област и долината на Вардар. От там тръгна към Манастир и го завладя. Също и областта Солун чак до областта Кавала те завладяха. Това завладяване те извършиха в годината 787 от Хижра /1385/1386 г./. След това те потеглиха към Сърбия.

 

* * *

 

58

 

 

В тази година /1389/ Баязид Илдъръм завладя Кратово и неговата област. Даде я на един храбрец на име Фируз бег. Него изпрати. Той оттам и завладя Видин. След това отиде Илдъръм хан в Одрин. След това той възложи на Фируз бег поход, който той извърши срещу Влахия, опустоши я и донесе голяма плячка.

 

* * *

 

След това султан Баязид тръгна срещу Цариград. Нападна го и го обсади. Докато те се намираха във война, нападна неверния унгарски крал. Нападна Никеболи /Никопол/ и го обсади. Когато новината дойде при Илдъръм хан, той тръгна от Цариград и като дойде наблизо, събра войската си нощем и извърши нощно нападение. Хвърли краля с войската му в Дунава и го унищожи. Това стана в годината 793 от Хижра /1390/1391/. След това Илдъръм отиде отново пред Цариград... Там той издигна наблюдателница и обсаждаше така, че неверниците да изпаднат в голямо затруднение. Когато те повече не виждаха изход, императорът изпрати пратеник и сключи мир със султан Илдъръм. Илдъръм постави там един кадия и премести гарнизонните войски от Таръклъ Иениджеси в Стамбул. Те заеха един квартал и построиха джамия. Това стана в годината 794 от Хижра /1391/1392 г./. След това Илдъръм хан превзе Никеболи и Силистра. След това тръгна на поход срещу Гърция. [1]

 

 

12. Из “Разказ за пренасяне мощите на Иван Рилски в Рила” на Владислав Граматик

 

“Разказът...” е написан в 1479 г. Превод на Ив. Харалампиев от Kaluzniacky, Werke..., с. 405.

 

Като измина немалко време след това и преславни чудеса и изцеления се вършеха при ковчега на преподобния, а пък гърците и българите водеха помежду си силна и продължителна война, изначалният враг на смирението повдигна буря и неспирен метеж срещу всички страни на гръцкото царство, срещу българските области и сръбската държава и всички други съседни на тях страни на север и запад, пробуди от изток пребезбожните перси с голяма бързина и свирепост.

 

И внезапно и напълно завоюваха и завладяха всички гръцки области и страните от Южна Азия, достигнаха и до Македония, подчиниха я на себе си и побеждавайки в сблъсъка на люта битка при реката, наричана Марица, сръбските войски, които тогава бяха там, веднага се насочиха към сръбската държава.

 

По време на свирепата битка на мястото, наричано Косово, случи се предводителят им, жестокият насилник да попадне в средата-на боя. Той

 

 

1. Годините от Хижра са преобразувани в години по юлианския календар въз основа на А.П.Пронштейн, В.Я. Кияшко. Хронология. Москва, 1981, Приложение 4, с.182 /И.Т./.

 

59

 

 

твърде скоро получи достойна отплата заради своето безбожие, сиреч зле и непристойно изпусна своята нечестива варварска душа — в средата на боя той бе лишен от живот от сръбските войни.

 

И така, прочее, понеже грехът надделя /уви, поради нашите злини!/, сръбската земя беше подчинена от тях.

 

Наскоро след това като някакво слабо гнездо превзеха и българските области заедно с дивния град, в който лежаха чудодейните мощи на чудотворния отец. Буйно и безбожно войските се нахвърлиха пак, като вършеха всекидневно и по всяко време чести плячкосвания и кръвопролития. Никой не можеше да удържи жестокото им нашествие, побеждаваха всички и навсякъде в бойните сражения и удържаха бляскави победи.

 

 

13. Из послание на папа Григорий XI /1370-1378/ от 1373 година до архиепископа на Стригониум /Гран/ в Маджарско

 

Печата се по Ив. Дуйчев, От Черномен до Косово поле. — В: Българско средновековие. София, 1972, с. 559-560

 

Безбожните неверници, наречени турци, тези най-жестоки врагове на християнското име и негови най-неуморни преследвачи... от немного време и особено от двадесет месеца насам нападаха с постоянни враждебности, завладяха и свирепо разориха обширни области на ромейското и българското царство и на кралството на Рашка, както и други страни на люде, изповядващи Христовото име — ако и бидейки схизматици. Те спечелиха големи победи над жителите на тези земи и страни. Самите обитатели бяха или жестоко изтребени, или отведени в жалка робия, или по някакъв друг начин поставени под ярема на най-злощастно робство, като някои от тях — уви — се отрекоха от Христовото име. Поради това турците бяха обзети от толкова голяма гордост, щото решиха да нападнат още по-усилено споменатото кралство на Рашка и други християнски земи...

 

 

14. Византийски кратки хроники за османското нашествие в българските земи през 60-те - 70-те години на XIV век

 

Превод на Пл. Павлов от Р. Schreiner. Die Byzantinischen Kleinchroniken. I, Wien, 1975, S. 397-398 (Chr. 55), 560-562 (Chr. 72a)

 

I. /No 55/. “За историята на измаилтяните”

... ... ...

3. Година 6862 /1354/. Взет бе Калиупол.

4. Година 6877 /1368/1369/. Взет бе Адрианопол.

5. /Година/ 6880 /1371/. Разбит бе на Марица деспотът /Углеш/.

6. Година 6892 /1383/, 19 септември, взет бе Сяр.

... ... ...

II. /No 72а/. “Царско повествование за измаилтяните за колко години взеха и завладяха цялото вселенско царство”

... ... ...

3. В годината 6877 /1368/1369/ дойде султан Орхан и превзе Адрианопол.

 

60

 

 

4. 6870 /1362/. И тази година умря султан Орхан и стана отново господар синът му, султан Мурад...

5. В годината 6880 /1371/ дойде султан Мурад и воюва с Углеш, деспотът на Сърбия, на брега на река Марица и го победи. И оттогава започнаха измаилтяните да завладяват царствата на християните..

6. /В/ годината 6894 /1385/1386/ нахлу султан Мурад в Сърбия, в /страната/ на княз Лазар и не можа да му стори нищо.

... ... ...

8. В годината 6897 /1389/ уби Милош Кобилич този султан Мурад на Косово, на 15 юни,

9. и тогава стана синът му, Илдъръм Баязид, султан.

10. В годината 6997 /1389/ уби султан Илдъръм Баязид брат си и отиде срещу княз Лазар и го уби. И тогава стана господар на Сърбия деспот Стефан, синът му.

11. В годината 6901 /1393/ дойде и превзе Илдъръм Баязид султан Търново и Загория и там намери тялото /мощите/ на свети Иларион Чудотворец, епископът на Мъглен, и го подари на господаря /господин/ Константин, който седеше в Жиглово, и /той/ го отнесе в светия манастир на Таксиарха в Сарандапор.

12. В годината 6903 /1395/ отиде Илдъръм Баязид султан на Дунава при Мирча, воевод на власите, и бе победен от власите. И надви Мирча с власите войската му, и взе хазната му, значи живота му, и го гони до Дунава. И тогава бяха убити Марко, кралят, и Константин, жигловският господар. И Илдъръм Баязид едва се изплъзна с малко хора.

 

 

15. Из пътеписа на Петер Шпарнау

 

Немският рицар П. Шпарнау заедно с Улрих фон Тенщедт извършил поклонническо пътуване до Божи гроб като на връщане посетил Бейрут, остров Родос, Константинопол, Пловдив, Търново, Брашов, Пеща, Виена и Прага. В тези кратки бележки се съдържа интересна информация за българската столица и южната граница на Търновското царство през 1385 г. Печата се по Ал. Кузев, Пътеписни бележки за българските земи от 1385 г. — Археология, 1970, кн. 4, с. 68.

 

От Филипопуло /Пловдив/ отидохме в империята България и пристигнахме в един град, наречен Тирнаго /Търново/ — това е най-укрепеният град, който видях в тази страна. От Тирнаго пристигнахме в един град, неречен Цвиста /Свищов/, оттук преминахме Дунав, след което навлязохме в страната Влахия...

 

 

16. Родословна легенда за руските боляри Воейкови

 

Тази родословна история е поместена в едно прошение, подадено в Разрядния приказ в Москва на 17 март 1686 година и заедно с някои други документи е интригуващ пример за емиграцията на българи в Русия в годините на османската експанзия. Превод на Пл. Павлов от Д. И. Полывянный. К истории българо-руских связей конца XIV век - В: Руско-български връзки през вековете. София, 1986, с.121-122.

 

61

 

 

/Около 1381/1382 г./ При великия княз Димитрий Иванович Московски пристигна да служи в Москва от Пруската земя князът Търновски Воейко Войтегович /син на Войтех/, а с него и свитата му от 150 души. И князът Димитрий Иванович го посрещна, и заповяда да го приемат при него на служба. И се помоли Воейко Войтегович на великия господар Димитрий Иванович Московски да му позволи да се кръсти в православната християнска вяра на гръцкия закон; и господарят, великият княз, заповяда на Воейко да се кръсти, а на своя чичо, княз Андрей Иванович, заповяда да го поеме от купела. И се кръсти Воейко Войтегович в името на отца и сина и светаго духа, а в светото кръщение дадено му бе името Прокопий. И великият княз Димитрий Иванович му подари имение в Коломенска околия и му заповяда да се ожени, давайки му дъщерята на болярина Иван Василиевич Товарков, на име Ксения. И се родиха на Прокопий двама сина - Михайло и Степан, и се нарекоха по името на баща си Воейкови.

... ... ...

 

 

17. Из разширената версия на родословната легенда на Воейкови от 1690 г.

 

Печата се по Д. И. Полывянный, Пос. съч., с. 122.

 

Воейко бил пръв велможа на Сръбската държава, обладател на град Търново и син на пруския господар. След смъртта на баща си той оставил града Търново на по-големия си брат Фрианд, дошъл в Прусия и бил там наместо баща си господар; дошъл в Русия, а с него и двор от негови служители: сърби — тридесет, българи — двадесет, прусаци — сто, а всичко сто и петдесет души, дошъл в Москва в 1384 г. ...Той принадлежал на Аполинариевата ерес /католицизмът/ ...

... ... ...

 

 

18. Надпис върху икона, завещана от Воейко на синовете му

 

Печата се по Д. И. Полывянный, пос. съч., с. 121-122.

 

/Св. Петка-Параскева /, прославяща отечеството мое град Тернов.

 

 

19. Из Житието на Ст. Лазаревич от К. Костенечки за битката при Косово поле

 

Печата се по Б. Ангелов и М. Генов. Стара българска литература. София, 1922, II, с. 537-539.

 

Когато умря Орхан, на престола се качи най-малкият му син Мурад, който покори много земи на запад. Сетне той се въоръжава срещу благочестивия княз Лазар, а той не се стърпя да чака и да нехае за своите, още повече Христови членове, които биваха отсичани и отрязвани, но, за да премахне техния срам, или сам да умре, и то като претърпи мъченичество, той става и обзет от такива мисли, тръгва срещу израилтяните. И боят, който се отвори на мястото, наречено Косово, стана тъй: войниците се нареждаха пред знамената,

 

62

 

 

а имаше някой си много благороден мъж /Милош/, когото от завист бяха наклеветили и представили пред господаря за изменник.

 

И той, за да покаже вярност и мъжество, като намери удобен момент, упъти се право към най-големия военачалник, и уж като че бяга, дадоха му път да мине. Когато наближи, тутакси се спусна и заби меча си в този горд и страшен самодържец, но още там и той падна /убит от турците/. Изпърво надвити тия, които бяха с Лазар, удържат победа. Но още не бе дошло време за окончателна победа. Поради това синът на оня цар се засилва пак в същия бой и надвива, защото Бог тъй допусна, щото и великият тоя /княз/ заедно с тия, които бяха с него, да се увенчаят с мъченически венец...

 

Тоя бой стана в 6897 /1389/ г. на 15 юни.

 

 

20. Из сръбски летопис за България и Сърбия по времето на османската експанзия

 

Превод на Ив. Тютюнджиев от Л. Стојановић, Стари..., с. 200, 215, 218, 220.

 

Първата дъщеря Мара /на крал Лазар/ беше дадена за жена на Влък Бранкович; втората дъщеря беше дадена на българския цар Шишман; третата дъщеря бе дадена на Балша в Зета; четвъртата дъщеря Деспина бе дадена на цар Баязид, а петата в Унгария...

... ... ...

В годината 6894 /1385/1386/ завзе цар Мурад Пловдив и други градове и оплени българската земя.

... ... ...

6901 /1393/. Превзеха турците Търновград в четвъртата година от деспотството на Стефан.

... ... ...

6906 /1397/1398/. Цар Баязид изведе цар Срацимир от Видин.

6906 /1397/1398/. Завзе цар Баязид Видин и Никопол.

 

 

21. Из южнославянски летопис, включен в т. нар. Киевски сборник от XVI в.

 

Превод на Ив. Тютюнджиев от I. Bogdan. Ein Beitrag zur bulgarischen und serbischen Geschichtschreibung. — ASPh, XIII, 1891, S. 521-522.

 

В годината 6901 /1393/ превзеха турците Търново.

В годината 6903 /1395/ воюваха турците срещу Влахия и загинаха крал Марко и Константин.

В годината 6904 /1396/ разбиха турците крал Сигизмунд на Никопол.

... ... ...

В годината 6921 /1412/1413/ Муса ходи на Ново Бърдо, а след една година разсипа българите и същата година бе заклан на Искър.

 

63

 

 

22. Кратки византийски хроники за завладяването на Търново и съдбата на цар Иван Шишман

 

Печата се по П. Шрайнер, Събития от българската средновековна история във византийските кратки хроники, ИПр., 1979, кн.2, с. 109-110.

 

През 6901 /1393/ година султан Илдъръм Баязид потегли на война и завладя Търново и Загория.

... ... ...

Шишман 6904 /1395/, на 29 октомври.

 

 

23. Из Троицката летопис

 

Троицката летопис е първият общоруски летописен свод, създаден в Москва в 1408 година. Оригиналът изгаря по време на опожаряването на Москва в 1812 година при превземането и от армията на Наполеон I. Този важен книжовен паметник е реконструиран от М.Д. Приселков. Превод на Пл. Павлов от М.Д. Приселков, Троицкая летопись /реконструкция текста/, М.-Л., 1950, с.442.

 

... През тази година /1393/ Амуратовия син Челеби, който на сарацински се нарича Амир, също владеещ земя полуденна и цялата земя Гръцка, Македонска и Сръбска, и Ефеска, Бруска и Селиврия, и Колосан, и Тесалоникия /Солун/, и сарацините и бесерманите, и турците, събра от всички своята войска и тръгна с война срещу българския цар и завзе престолния град Търнов и техния цар направи пленник, и патриарха и светите мощи с огън запали и съборната църква, която е патриаршията, в мезгит превърна, и всички техни хора покори на себе си, и тази земя превзе...

 

 

24. Битката при Ровине по описание на Урудж

 

Османският хронист Урудж е писал около 1460 г. и се смята за един от най-достоверните османски извори за завоеванието от XVI век. Поместеният тук откъс представя събитията твърде реалистично и се доближава в голяма степен до описанието на битката в Българската анонимна хроника от XV век и това на К. Костенечки. Печата се по Fr. Babinger. Beitrage zur Fruhgeschichte der Turkenherrschaft in Rumelien (14-15 Jahrhundert). (Sudosteuropaische Arbeiten), Brunn - München - Wien, 1944, S. 7.

 

Той /Баязид/ дойде от там /Амасия в Анадола/, завладя Никопол и Силистра и се прехвърли във Влахия. Княз на Влахия тогава бе неверният Мирчо. Неверникът Мирчо поведе срещу Баязид свиканите войски и застана срещу него. Единият се сблъска с другия и започна премерване на силите. Започна голяма борба, така че както на страната на мюсюлманите, така и на неверниците настъпи голяма сеч. От двете страни паднаха много хора. Виждаше се, че неверниците са многобройни и двете войски не могат да се отделят една от друга. Тогава започна нощ и двата съюза се разделиха. Всеки от тях се оттегли настрани и направи лагер. Неговият везир Али паша направи през онази нощ следния план: като запали факли, всички мюсюлмански трупове бяха събрани, отнесени и хвърлени във водата. В местността Ограж /Арджеж/

 

64

 

 

прибраха убитите и до следващия ден те свършиха тази работа. Като настъпи денят, те се оттеглиха. Неверниците също се отправиха на една страна и неверникът Мирчо изпрати един мъж към мястото. Те видяха, че там няма никой и неверникът Мирчо дойде сам. Той видя, че на земята в Ограж лежат убити много неверници, но не се вижда нито един загинал мюсюлманин. Неверникът Мирчо изпитал страх. Много неверници /християни/ са загинали, каза той и се страхуваше. И той се отправи на път и избяга от там. Султан Баязид се оттегли с чест, с блясък на лицето и премина Дунав. От Никопол той се отправи направо към Адрианопол. Неверникът Мирчо беше на края на своите сили, преговаря и изпрати харадж...

 

 

25. Предание за обсадата на Константинопол от турците /1394-1402/

 

Преданието е дело на анонимен автор, очевидец на събитията, писал между годините 1405 и 1411. Началото представя появата и първите завоевания на османците, като се дават сведения и за България. Превод на Ив. Тютюнджиев от Paul Gautier. Un recit inedit du siege de Constantinople par les Turcs. - Revue des Etudes Byzantines, T. XXIII, 1965, p. 103-104.

 

Но след като мощта на ромеите беше напълно сломена от атакуващите я от всички страни врагове, тогава тези варвари, като се възползуваха от липсата на всякакво препятствие, се нахвърлиха от Изтока след падането на града и като напредваха бързо, те бързо стигнаха до Европа.

 

Завзеха цяла Тракия и Македония, поробиха Българското царство, което беше много голямо и гъсто населено и понеже илирите и трибалите не можаха да им устоят, те ги подчиниха с пеонците.

 

 

26. Сведение от Бранковичевия летопис за падането на Търново и Видин под турска власт и битката при Ровине

 

Преводът е направен по изданието на Р. Новаковић. Бранковичев летопис, Београд, 1960, с. 49.

 

6900 /1392/. В третата година на своето управление Баязид, синът на Амурат, тръгнал срещу българите и превзел град Търново и останалите разположени около него.

/1395/. И след три години тръгнал Баязид срещу Мирча — угровлашкия воевода и Мирча сразил Баязид при Ровине. И при това сражение били убити Марко Кралевич, син на цар Вукашин, и Константин Жиглиговац, син на деспот Деан Драгаш.

/1396/. Баязид победи крал Сигизмунд при Никопол.

6906 /1398/. Опожари Раваница. В същата година Баязид превзел Видин и Никопол.

 

 

27. Из “Битката край Шилдарн /Никопол/” от Петер от Рец

 

Средновековният австрийски поет Петер от Рец, участник в

 

65

 

 

кръстоносния поход на унгарския крал Сигизмунд Люксембургски в 1396 година, е автор на една поема, в която се съдържат редица първокласни данни за битката при Никопол, Видинското царство на Иван Срацимир и т.н. Печата се по В. Гюзелев. Средновековна България в светлината на нови извори. София, 1981, с.111 и сл.

 

... ... ...

Реката тук е бърза и винаги бучи

и не почива ни денем, ни нощя.

Чурайн [1] край реката е разположен.

Там край Видин Дунав е широк,

там в града имаше един цар [2],

който, значи, бързо се предаде.

Край крепостта Крайсен Нусдорф [3]

стояхме загрижени, безпомощни;

отвътре се стреляше и се атакуваше сме-

ло - мнозина наши смелчаци бяха отблъсна-

ти, тъй че трябваше да се разделят

с живота си;

въпреки това тя трябваше да се предаде.

След това потеглихме към Шилдарн;

там загубихме живот и имот.

Тук стояхме трета седмица,

градът бе тъй здраво укрепен,

че не можеше да се превзема крепостта,

тогава велможите направиха съвет.

Шилдарн е разположен върху хълм.

... ... ...

Неверниците бяха твърде мъдри

със своите лоши хитрини,

и нападнаха истинските християни.

От тях много бяха с неистинско умение

и мнозина с унгарско благоволение,

които с тях яздеха в битката:

когато дойде истинското време,

да се извадят мечовете,

тогава лошите унгарци побегнаха

и оставиха в беда благородниците,

които трябваше да срещнат смъртта.

Най-храбрите удържаха и се втурнаха

и повалиха мнозина лоши поганци.

Ако би се помогнало на французите

 

 

1. Старата българска крепост Чернец, дн. Кладово, Югославия.

 

2. Има се предвид видинския цар Иван Срацимир.

 

3. Немското име на българската крепост Оряхово /П.П./

 

66

 

 

те биха нанесли свободно загуби

и биха призовали бога,

ако това биха направили,

то те биха имали победата и плячката.

Унгарците имаха присторена храброст,

така че избягаха от враговете,

които не допущаха в страната си,

за което те винаги трябва да се срамят.

Имам пред вид краля на Унгария:

щом като мнозина унгарци побегнаха,

той видя и другите тогаз да бягат,

а поганците да ги преследват,

тогава и той трябваше с другите да

бяга.

Така върху хълма беше станът,

турците се устремиха къмто него.

Оставените върху хълма

и получили заповед да го пазят

живееха в пълно спокойствие

и не го пазеха добре —

това от тяхна страна не бе умно.

Жалко, за нас беше твърде късно,

когато се извика: "Ставайте, бързо!

Враговете са дошли до гората!"

На хълма настана суматоха,

всеки, който изтичаше

невъоръжен от шатрите,

гол, трябваше скъпо да заплати.

Каквото бе наследил, всичко пропадаше.

И в пълно въоръжение загинаха,

това бяха рицари и пажове,

мнозина загинаха безславно!

Най-напред чухме шума,

който идеше от многото в долината,

тъй като беше от много гърла и свирки.

Виждаше се да загиват коне и хора,

които се натрупваха на камара.

Виждаше се да препускат и да тичат

лудешки много неверници;

мнозина откъм крепостта на хълма

през високата каменна стена /тичаха/

към брега на реката.

Това беше една тъжна история!

... ... ...

 

67

 

 

28. Из “Унгарска хроника” на Йоан Туроци

 

В текста на унгарския хронист Туроци /втората половина на XV век/ се съдържат важни сведения за кръстоносния поход на крал Сигизмунд Люксембургски в 1396 г. и положението на България непосредствено след цялостното завладяване на Търновското царство. Превод на И. Илиев от Johannes de Thurocz. Chronika Hungarorum, I, Budapest, 1985, параграф 203 213/30 - 215/10. Печата се по Хр. Димитров. Цит.съч.

 

Той /султан Баязид/ нападнал, готов за бой, и мизите, намиращи се под властта на крал Сигизмунд, които ние наричаме българи. Кралят изпратил при този Пасаит /Баязид/ свои пратеници, за да му съобщят да се въздържа от завладяването на кралството, отстоявайки енергично своето право. А той впрочем, при удобен случай отлагал отговора си, докато станал господар на цялата българска земя. Чак тогава, накачил по стените на една сграда различни оръжия, метателни копия и щитове например, а също и колчани, с които турците си служат срещу враговете, и когато кралските пратеници били въведени, разказва се, че им рекъл: “Върнете се при вашия крал и му кажете, че и аз имам достатъчно право над тази земя, както виждате”, и той посочил с ръка към висящите по стените оръжия. Тези неща много подтикнали духа на крал Сигизмунд да отмъсти за заплахата. Поради това, в десетата година на своето царуване, или от въплъщението господне хиляда триста деветдесет и шеста, като подбудил цялата военна храброст на своето господарство, събрал огромна войска. Към този именно тъй грандиозен поход на краля се присъединили дукът на Бургундия и франкския или галски народ, с голяма и силна войска и отряди от силни мъже. Знамената на благородниците от тези войски, изрисувани на табла от братята предикатори, стоят закачени за спомен по стените на манастира на, свети Николай Изповедник в Буда чак до мое време. Като повел този тъй голям сбор - своята войска, крал Сигизмунд преминал Дунава и понеже наистина не се страхувал от турския цар, някои твърдят, че казал: “От какво ще се страхува човек при нас? Дори неизмеримата тежест на небесата да се стовари върху нас, ние можем да я задържим на копията си, които носим, без да ни навреди”. След това преминал кралство Расция /Сърбия/ /предизвиквайки/ див ужас от големите грабежи и страх от големия шум, и достигнал границата на България. След това превзел Орисум /Оряхово/ и Бидинум /Видин/, както и немалко други укрепления по тези места, които били защитавани от войнствени турски отреди, но без да пролее своя кръв и кръвта на своите войници. През последния сезон на същата година, когато лозята давали най-сладък плод на своите лозари, т.е. около празника на св. Архангел Михаил, /кралят/ се установил на лагер в полето на крепостта Голям Никопол. Турците, от своя страна, често излизали от крепостта и предизвиквали кралската войска срещу себе си, и като ранявали неколцина, но по-често сами наранявани, се завръщали обратно. Турският цар, когото нашите старци наричаха Пасаит, както беше споменато по-горе, а пък Николай Секундини, пишейки на сенския епископ Еней за рода и произхода на турците, твърди, че бил Халапин, като чул,

 

68

 

 

че кралят е навлязъл в неговите владения с голяма войска, вдигнал на оръжие най-отбраната част от своя народ и се приближава, готов да се противопостави със сила на мощния поход на краля. Галите, или франките пък, подбудени от вестта за приближаването на враговете, отишли при краля и го помолили да се съгласи те да поемат върху себе си първите сражения, които обикновено кипят от голяма ожесточеност. Когато самият цар /Баязид/ /заобиколен/ отвсякъде с ревящи бойни колони и водещ със себе си голяма войска от езичници, се появил срещу кралския лагер, франките веднага били обзети от прекомерно желание първи да започнат боя и преди още цялата кралска армия да бъде построена в бойни редове, нападнали и започнали сражение, като се втурнали от лагера. Те скочили от бързоногите си коне, както били свикнали, и се нахвърлили пешком да се сражават срещу вражеските отряди. Враговете страшно и здраво се сражавали помежду си, когато унгарците забелязали оседланите коне на франките с насрещен бяг да се устремяват към лагера на краля. Без да познават техния начин на воюване, те помислили, че /франките/ са напълно разбити от вражеската войска и в пълно безредие, на тълпи изоставили лагера заедно с воинските си добродетели. Разпръснати навсякъде из полето от силно напиращите врагове, те били обърнати в бягство. Настанало велико клане. И ако сам кралят не бил намерил кораб, който да му послужи за спасение, то не от небето, както разправят, че казал високомерният господар, а от оръжията на враговете щял да бъде затрупан там.

 

 

29. Из хрониката на Мехмед Нешри

 

В разказа на османския хронист става дума за събитията от 1396 година - обсадата на Цариград от турците, похода на унгарския крал Сигизмунд и битката при Никопол. Печата се по: Мехмед Нешри. Огледало на света. История на османския двор. Съст. превод М. Калницин. С., 1984, с. 127.

 

Повелителят веднага заповядал. Зарязали обсадните машини, скочили и тръгнали срещу унгурусите. Първом стигнали доТърнавъ. Повелителят видял тук ризници [1], та пратил Евренос бей да хване “език”. Ала гяурите пазили добре войската си и Евренос бей не смогнал да улови “език”. Върнал се при султана и му рекъл: “С тези неверници шега не бива!”

 

 

30. Грамота на унгарския крал Сигизмунд Люксембургски от 4 април 1404 година

 

В грамотата под формата на кратък хроникален разказ се проследяват събитията от 1396 до 1403 година, пряко свързани с турските завоевания по Долни Дунав. Превод на И. Илиев от Gjula varosoklevoltar (1313 - 1800) Budapest, 1938, No 7, p. 3-6. Печата се по Хр. Димитров. Цит. съч.

 

Ние, Сигизмунд, по божия милост крал на Унгария, Далмация, Кроация /Хърватско/ и пр., маркграф на Бранденбург, главен викарий на Свещената

 

 

1. Вероятно става дума за разузнавателния отряд на бан Йохан Мароти, за когото се споменава в следващия докумени /И.Т./.

 

69

 

 

Римска империя и губеранатор на кралство Бохемия /Чехия/, предавайки на паметта това, което е полезно на всички, съобщаваме, че Ние, които с помощта на божията милост владеем кралския скиптър и с божието покровителство щастливо стоим начело на споменатите кралства, се отплащаме придвидливо на всички наши поданици за верността и смелите им постъпки с нашата вродена царствена щедрост. Като правим преглед, отново се връщаме назад в царствените си мисли към прекрасната вярност и достойното за похвала подчинение, искреното и благородно служене на нашия драг васал, великолепния мъж Йоан Мароти, бан на Мачва. В множеството наши и на кралството ни дела, успешни и неуспешни, на различно място и по различно време, чрез изпълнението на своите похвални начинания и неуморното си старание, той се грижеше по всякакъв начин да угоди на Наше величество. Особено когато едно време Йоан, син на Петър от Хорвати, и друг един Йоан, кръстоносец, игумен на Аврана.наши неверни довереници, заедно с присъединилите се към тях нарушители на верността си към нас, заловиха светлейшите госпожи Елизабет и Мария — наши прескъпи майка и съпруга, кралици на споменатите наши кралства /о, скъпи спомени!/, след като влезли в сражение край града, наречен Гара с наши верни хора и след като мнозина от споменатите верни хора били избити в сражението, храбро защитавайки споменатите кралици срещу този Йоан Хорвати и другият Йоан — кръстоносеца и техните последователи. При това именно залавяне, самата госпожа - нашата майка /о, мъка!/ била убита от тях по най-злощастен начин. При това, споменатият бан Йоан, понеже искал да окаже някаква подкрепа на тяхната, на госпожи кралиците — нашите скъпи майка и съпруга, защита, в хода на самата битка получил много тежки рани от тези наши неверни люде, като дори бил задържан от тях. Тогава обаче, когато нашите верни мъже — прекрасният Николай Гара, тогава наш бан на Мачва и Стефан Лосонч завързали лично сражение с нашия неверен Йоан Хорвати и неговите последователи при крепостта Черевг, тогава бан Йоан, без да се страхува за себе си в това сражение срещу нашите неверни хора, с проливането на своята кръв и добитите също за нас рани, дал пример за вярно служене. Освен това, когато най-нечестивите врагове на Христовия кръст, тоест турците, нахлули враждебно в нашия Сирмийски комитат със силната си войска, тогава именно бан Йоан Марот при град Ноголад завързал сражение с тях за уголемяване частта на нашето кралство. В това сражение споменатите наши врагове хванали и отвели в плен един от неговите двама братя — Дионисий. Тогава споменатият бан Йоан служи вярно на Наше величество, въпреки отвличането на собствения му брат и не без риск и гибел за своите близки и проливане на своята кръв. Забелязахме също, как друг път, когато нечестивата турска тълпа, надяваща се на своята многочисленост, повторно беше нахлула враждебно в споменатия наш Сирмийски комитат и беше извършила немалко на брой грабежи, пожари, убийства и отвличания на наши поданици от двата пола, тогава споменатият бан Йоан лично започнал сражение с тях при град Ногенг за издигане честта на нашето

 

70

 

 

кралство, мъжествено ги нападнал и им нанесъл немалко поражение, като при това получил две смъртоносни рани и подложил на изпитание мнозина свои приближени, но се погрижил вярно да служи на Наша светлост. Освен това, когато най-нечестивият враг и гонител на Христовия кръст и на цялата православна вяра — Байзат, господарят на турците, главен съперник на Наше величество, със силна войска от своите турци и подкрепян от тълпа от други варварски народи, враждебно нахлу в нашите трансалпийски земи /Влашко/ и подложи по-голямата част от тях на разграбване и обезлюдяване, отне нашата крепост Малък Никапол със сила от нашия приближен Мирчо войвода и остави в нея своето племе да я пази, Ние, като узнахме тази тиранична жестокост на споменатия Байзат, за да накажем безразсъдството на самия Байзат чрез нашата могъща сила и за да защитим споменатите наши области, Ние побързахме да отвоюваме споменатата крепост Малък Никапол и със самото наше пристигане онзи Байзат реши да се оттегли и Ние превзехме споменатата крепост Малък Никапол от ръцете на неговото племе. При това превземане на споменатата крепост бан Йоан мъжествено се бори с турците и като проля своята кръв и получи смъртоносни рани пред очите ни, и в този случай показа вярна служба на Наше величество и на своя обет пред Нас. Освен това, когато едно време Наше величество поведе нашата изключително силна войска към нашето кралство България отсам река Дунав, което беше осквернявано от множество езичници и врагове на нашето кралство, след като се прехвърлихме /през реката/, обсадихме крепостта Голям Никопол, а споменатият император Байзат се намираше с много силната си турска войска в Торнов. Тогава именно бан Йоан по наше поръчение беше изпратен да разузнае силата на самия Байзат. Като не се изплаши от опасността за себе си, но разчитащ на своята храброст и подтикван от дързост, по най-бърз начин информира Наша светлост, след като се завърна при Наше величество, като при това беше загубил един от своите приближени и пролял кръвта си, но изпълни вярно служенето на Наше величество. Също така, през време на този поход, когато при споменатата крепост Наше величество влезе лично в сражение с гореспоменатия Байзат, посоченият бан Йоан, опрян на своята храброст и вярност, изби мъжествено немалко от споменатите турци, като при това изложил на смърт и опасност мнозина от своите приближени и не се уплашил да се подложи на най-жестоки раняващи удари в това сражение, спомняйки си за Дионисий - братът на споменатия бан Йоан, който бил убит от самите турци. По-нататък, когато голяма турска сила заедно с други сподвижници, християни по род /имам предвид босненците/, преплували река Сава и вражески нахлули в района на Посега, бан Йоан, като събрал своята силна войска, побързал смело срещу тях, влязъл с тях лично в сражение и им нанесъл голямо поражение, не без да пролее собствената си кръв и да изложи множество свои сродници и приближени на риск и смърт в хода на тази битка. Напоследък, когато съдбата ни изневери /о, нещастие!/ и някои прелати, барони и велможи на нашето кралство искаха, след като нашата величайша особа бъде хваната и задържана, да ни лишат от управлението и трона на кралството, бан Йоан,

 

71

 

 

като събра своята силна войска, без да мисли за себе си и за своите имущества и блага, се отдаде на съдбата и случайностите за освобождението на нашата особа и издигането на нашето достойнство. Така, благодарение на неговото вярно служене и храбрите му постъпки, нашата особа беше спасена и Ние отново бяхме въздигнати в управлението на споменатото кралство, чрез неговата опитност и старание. Най-сетне, когато Ние работехме в кралство Бохемия за честта на Свещената Римска империя и за нашия патронат, някои прелати, барони, и велможи на нашето кралство, неблагодарни и забравили за щедро получените от Наша светлост благодеяния, водени от крака на бунта, се опитаха да се отвърнат от скутите на нашата милост и изпаднаха във вина за обида на Наше величество, като искаха с коварен план да си доведат друг, непризнат крал (имам предвид Ладислав, син на покойния Карул от Дурацио) в това наше кралство за опозоряване на нашето величие. И така, Емерих Бубек, игумен на Аврана, който почти изцяло роди и причини този бунт и отцепване, след като била събрана доста голяма сила, коварно заловил нашия верен човек - господин Павел Бисен от Есдеге, бан на споменатите наши кралства Далмация, Кроатия и Склавония и го изпратил като пленник при посочения Ладислав, син на покойния Карул, за да бъде убит. Тогава, бан Йоан, като показал похвалното постоянство на своята вярност, побързал срещу споменатия игумен, опрян на дръзновението на своята вярност, и го отблъснал и прогонил от нашето кралство Склавония към Босна, заедно с неговите привърженици и покровители, като едни, които били на негова страна и се бунтували срещу Наше величество, страшно разгромил, а други обърнал в правия път. След като самия игумен на Аврана бил отблъснат и прогонен по такъв начин, бан Йоан, искайки повече да се потруди за издигането на нашата чест, със своята войска обсадил и обградил с вал някаква крепост на споменатия игумен, наречена Торнов, от която много пагубни пожари, злодейства и грабежи са били извършени срещу нашите поданици. При превземането на тази крепост, той /бан Йоан/ бил смъртоносно ранен в главата от стрела, изпратена от намиращите се в крепостта наши неприятели, така че почти четири години или по-малко острието на стрелата се подаваше от неговата глава. Най-сетне обаче, споменатите прелати, големци и велможи на нашето кралство, облягащи се на коварния си план, заговорничещи да ни лишат от диадемата и стараещи се да ни отстранят от нашето царуване и от короната в споменатите наши кралства, която Ние държахме почти от шестнадесет години, за да могат да се изпълнят техните решения, предлагат следната сделка на споменатия Ладислав, син на покойния Карул, в нашия град Йадрия. Те го коронясали с някаква фалшива корона и предали в ръцете на споменатия Ладислав, син на Карул, споменатите две наши кралства с крепостите, областите и именията, поради което от тях били извършени в тези наши кралства грабежи, палежи и избиване на множество наши поданици, както и безброй други невъзвратими злодеяния на Нас и нашите поданици. Но посредством помощта на бога, който има навик само с едно кимване да спасява и запазва своите, както и с намесата и помощта на силната войска

 

72

 

 

на този бан Йоан, който, както споменахме, не се страхуваше за своята, на братята си и на своите приближени гибел, нито го беше грижа за опасността на делата или за своето имущество, тези наши неприятели, настъпващи под знамето на онзи Ладислав, син на Карул, храбро бяха посрещнати и победени от него в различни сражения така, че ако не разполагахме с вярното служене, доблестната ревност и силна войска на този бан Йоан, за които говорихме, едва ли щяхме да си възвърнем предишните области на нашето кралство, над които, по волята на всевишния цар и чрез вярното служене и храбрите дела на споменатия бан Йоан, въпреки несъгласието на нашите врагове, отново бяхме въздигнати и сега щастливо се славим с управлението и трона на нашето кралство.

 

 

31. Ян Длугош за битката при Никопол

 

Превод на Г. Първев, 1986 г., от Jana Dlugosza Roczniki czyli Kroniki slawnego Krolestwa Polskiego, t. VI/1, ksiega X, przekt. palski J. Mrukowna, Warszawa, 1981, s. 274-276, Rok Panski 1395.

 

/274/ Унгарският крал Сигизмунд, жадувайки единствен да обяви война на турците и на техния султан Баязид, подбуждан към това непрекъснато от много католически князе, особено от френския крал и бургундския княз, които обещавали да му изпратят на помощ за тази цел своите войски, събрал от различни страни и народи разнообразни въоръжени отряди и с могъща армия съставена както от свои, така и от чужди войски, тръгва към турските земи и владения, френският крал му изпратил на помощ значителен отряд свои войници, а князът на Бургундия Йоан пристигнал лично със своята войска. Когато пък съединили заедно разноезичните, състоящи се от различни народи отряди, възникнала така значителна и многобройна християнска войска, че князете секли за нея piecioraka монета. Но на така голямата и храбра войска липсвал вожд и военна дисциплина. Не били провеждани също никакви общи съвещания. Но и сам командирът на цялата войска, унгарският крал Сигизмунд, към когото всички се оглеждали, не предприемал нищо, което би било полезно за такава войска, но, доверявайки се на могъществото на толкова народи и толкова отряди, до такава степен подценявал врага, че вярвал и проповядвал това открито, /275/ че в никое място, нито в никое време турците не могат да се противопоставят на неговите въоръжени сили.

 

Когато след това достигнали до град Никопол в Романия, което се подчинявало на турците, съобщено било внезапно, че турският султан Баязид или Светкавица / Калапин?/ със своите огромни войски, готови да започнат битка, се намира на разстояние едва две мили. Но дори и това известие не склонило унгарския крал Сигизмунд да помисли за най-важните неща - по построяването на войската, когато за това времето още позволявало. Грижейки се за тялото си в шатрата, отдаден на почивка и развлечения, хвалил се, че е ограден с такава голяма войска, че не само турският султан, но дори всички владетели на Изтока нямат смелост да го атакуват.

 

Когато той говорил на своите с такова високомерие и липса на скромност, турският султан Баязид или Калапин, който пристигнал с

 

73

 

 

множество въоръжени, заварил католическата войска и крал Сигизмунд разпръснати в пълен безпорядък и без оръжие, скитайки се като стадо овце, което според твърдението на болшинството настъпило в резултат на лекомислието и дързостта на французите, а също така /и от/ извънредното желание /на французите/ да изпреварят другите в битката. Когато унгарските панове с крал Сигизмунд бягали в посока на плитчините на Дунав, който се влива в морето недалеко от Никопол /?/, за да се пренесат през Дунав на лодки и да избягнат грозящата ги опасност, французите, поляците, немците, чехите, бургундците, испанците и част от унгарците, сблъскали се с турците, били лесно разбити и победени.

 

През времето, когато малка част /от войската/ избягала, останалата загинала или била взета в плен. Много богатия лагер на католическата войска бил разграбен от турците. Тъй като бургундският княз Йоан смятал бягството за нещо грозно и позорно, с много рицари, които по подобен начин пазели рицарската чест, бил взет в плен и едва след две години бил откупен за сто хиляди флорена. Загинали или били пленени французи, поляци, чехи, немци, испанци, унгарци и настанало такова голямо поражение на християнската войска, че липсват думи да бъде описано колко голяма сила от католическата войска унищожили варварите, какви рицари пленили и отвлекли в достойно за съжаление робство, какви богатства заграбили.

 

От полските рицари загинал /276/, много храбро излагайки гърдите си, героичният мъж, вишоградският каштелан Сасин, със своя най-добър син Роланд. От свитата на крал Сигизмунд се спасили рицарите Шчибор от Шчибожиц и Томаш Калски. Рицарят от Шерадската земя Швентослав... когато не могъл да седне в лодката, с която крал Сигизмунд с най-известните рицари се пренасял през реката, защото го отблъснали, понеже хората, които се намирали в нея, от страх, да не би лодката, претоварена, да потъне, отсичали дори ръцете на тези, които се стремели да се качат на нея, доверявайки се на своята смелост и физическа сила, така какго бил въоръжен за бой, обременен с желязо, скочил във вълните на Дунав, и преплувайки коритото на Дунав, при това място ревящ и широк, се спасил. Унгарският крал Сигизмунд, виждайки цялата суматоха, боейки се да не би сам да попадне жив в ръцете на турците, изплашен и отчаян, тъй като много унгарци загубили надежда, че ще излязат невредими, се отправил към морето. Нямайки смелост да се задържи никъде с оглед сигурността, след преминаването на реката в бързо бягство се отправил към Константинопол. Задържайки се там една година, превозен благодарение на доброжелателството на венецианците с техен кораб до Далмация, се върнал в Унгария.

 

Това така страшно поражение и така срамно безчестие добавило наистина - както ни се струва, - много сили и смелост на турците, така че въодушевени, благодарение на това станали по-смели и повече жестоки и набрали смелост за големи дела...

 

 

            32. Из “Книга за везира” на Енвери

 

Енвери /XV в./ е един от най-ранните османски автори, известяващи ни

 

74

 

 

за събития, свързани с османските завоевания през XIV век. Печата се по публикацията на В. Гюзелев, в: Самият Търновград ще разтръби победите. С., 1981, с. 147.

 

Жигмун прати хиляди войни на Лаз

и рече: "Сражавай се - с тебе съм аз".

 

Дойдоха албанци и българи с флаг,

войници от Босна, от Влашко, Кипчак, [1]

 

при Лаз двеста хиляди бяха на стан,

готови за бой със самия султан.

 

Препусна с коня си Лаз, след това

на Косово сръбското знаме развя.

 

Към Косово тръгна с възторг и Мурад

начело на своя безчислен отряд:

 

четиресет хиляди пеши бойци

и два пъти повече конни стрелци.

 

Не знае във бой мюсюлманинът страх —

готов е да мре за султана и аллах.

 

 

33. Из “Летопис на великите литовски князе”

 

Предлаганият откъс се отнася до княз Витовт /1391-1430 г./'и е написан непосредствено след неговата смърт. Вероятно се загатва за някакви приятелски връзки с някой от последните добруджански владетели - Добротица или Иванко. Превод на Пл. Павлов от “Летописъ...” /изд. А.Н.Поповым/. - Ученые записки Второго отд-я Имп. Академии наук, СПб., 1854, кн.1, с.48.

 

... Също и владетелят на Молдавската и Бесарабската земя, на влашки език “воевода”. Също така и владетелят на Българската земя, на български език “деспот”.

 

 

34. Из руския “Хронограф от 1512 г.”

 

“Хронографът от 1512 г.” /т.нар. “Руски хронограф”/ представлява грандиозен по обем летописен сборник, съставен на основата на по-стари руски, византийски, български, сръбски и други извори. В главите, посветени на Византия и Сърбия, се съдържа известна информация и за положението на българите във времето на османската експанзия. Превод на Пл. Павлов от

 

 

1. Земите на "Златната Орда” /И.Т./

 

75

 

 

Памятники литературы Древней Руси /Конец XV - первая половина XVI века/ . Москва, 1984, с. 392-395, 396-397, 412-413 /староруски текст и превод на съвременен руски език/.

 

Глава 200

 

... Когато се усилили измаилтяните и завладели източните страни /Мала Азия/, обърнали тези земи и владетелите им в своята нечиста вяра, а заедно с тях и целият народ принудили да отстъпи от християнството, уви! Правнукът на същия този цар, който бил приел монашески образ /Хиридан/, на име Аркан /Орхан/, пребивавал вече в тази зла вяра агарянска, а неговият първи син бил Сулейман. Този Сулейман /Сюлейман/, приемайки скиптъра на баща си, се насочил към западните земи /Балканите/. Още когато баща му Аркан /Орхан/ бил жив, той в Калиполи /Галиполи/ преминал морето, като отворил път и за следващите /султани/, при гръцкия цар Андроник, когато той воювал със своя брат. Когато умрели Аркан и неговият син Сулейман, тогава се издигнал най-младият Арканов син, наречен Амурат/Мурад I/, който покорил множество народи на изток и на запад, а и самата Турска страна /Иконийския султанат/. Затова се нарекъл турски цар /т.е. султан/.

 

... След това /Косовската битка, 1389 г./ изпратил гордият този цар Баозит /Баязид I/, син Амуратов, /пратеници/ в Сръбската земя, изисквайки покорност и служба, понеже много страни беше завладял и беше подчинил на себе си Срацимир, българският цар, както и арбанашкия /албанския/ и босненския владетели. Завладял бе той и Селун /Солун/ и други градове на гръцкия цар.

 

... Умрял и племенникът му /на сръбския владетел Стефан Лазаревич/ Балша, арбанашкият господар, и тогава деспот Стефан отишъл и взел под своя власт арбанасите /албанците/. Когато той още бил в тази страна / Албания/, дошъл от Унгария в Белград Константин, синът на Срацимир, българският цар, и тук в Белград умрял в годината 6930 /1422/.

 

 

35. Приписки в ръкопис от XIV в.

 

Приписките се намират в ръкопис No 298 в библиотеката на Румънската Академия на науките, на последния му лист /191-6/. Смята се, че представляват копия от писма на Иван Шишман до негови военачалници и боляри. Интерес буди титлата “господин” наместо “цар”, което би могло да бъде косвено свидетелство за някаква промяна в статута на Иван Шишман към 1393-1395 г. Печата се по статията на Кл. Иванова - ЕВ, 1988, No 1, с.91.

 

/1./ Господин търновски. До тебе, Бауле. Що ми са тука войници, по /то?/ - скоро да /ги/ събереш, та да дойдеш с тях в Никопол по повелята на господството ми.

 

12.1 Господин търновски повелява. До тебе, Алдимире. Що ми са тука войници, по-скоро... в Никопол...

 

/3./ Господин търновски повелява. До тебе, Алдимире. Що ми са тука войници, по-скоро да дойдат с оръжията си...

 

/4./ ...всички по ... Христа... му боляри... по повелята на господството ми...

 

76

 

 

36. Из Поменици на българските царе и царици

 

Помениците са списъци на владетели, патриарси, ктитори и други заслужили пред църквата лица, чиито имена се четат по време на тържествени служби. Тук са дадени само владетели от епохата на Второто българско царство по изданието на Й. Иванов. Поменици на български царе и царици. - ИИД, 4,1915 = Избрани произведения, том I. С., 1982, с. 144-153.

 

Боянски поменик /XVI в./

 

Помени, Господи, душите на своите раби в царството.

Помени, Господи, благочестивите царе

 

Борис цар

Симеон цар

...

Асен цар

Калоян цар

Петър цар

Борил цар

Александър цар

Йоан Асен цар

Калиман цар

Михаил цар

Александър цар

Костадин цар

Симеон цар

Шегмон цар

Яков деспот цар

Георги цар

Тертерий цар, неговия син Михаил цар

Куман деспот цар

Теодор Светослав цар

Александър цар

Асен цар

Страцимир цар

Владислав, неговият брат

Стефан цар

Господин Шишман цар

Асен цар

Михаил, неговият брат,

Страцимир цар

Констандин цар

Асен цар

Фружин цар

 

77

 

 

Погановски поменик /XVI в./

 

..........

Асен цар

Калоян цар

Петър цар

Борил цар

Александър цар /= севастократор Александър/

Констандин цар

Симеон цар

Яков цар /= деспот Яков Светослав/

Георги цар

Куман деспот цар

Теретий цар /= Георги I Тертер/

Теодор цар

Тертий, неговият син, цар /= Георги II Тертер/

Александър цар

Михаил цар

Александър цар

Асен цар

Страцимир цар

Деспот Владислав, неговият брат,

Стефан цар, неговият господин,

и Шишман цар

Асен цар

Константин цар

Михаил цар, неговият брат,

Страцимир цар,

Константин Асен цар

[Previous] [Next]

[Back to Index]