Още от края на XIX век дежурното румънско обяснение на канцеларския език на влашките воеводства, както и на езика на частната кореспонденция във Влашко в периода от XIV до XVII в., е, че той е бил “книжен език” - научен от власите от църковно-славянските книги, нещо като латинския в католическите държави. Според влиятелни румънски историци и езиковеди, във Влашко наистина е имало някакво “българско присъствие”, но то е било незначително и е било без последствия за етногенезиса на румънския народ. Тоест, днешните румънци водели потеклото си единствено от “поримчените даки”, обитавали преди около две хилядолетия някои територии северно от Дунава.

Разбира се, румънските езиковеди и историци не могат да дадат задоволително обяснение на хилядите български думи във влашките диалекти, че и в литературния им език (след два века на усилената им замяна с новоизковани “латинизми”). Ето само няколко примера на думи от всекидневния живот: безна (бездна), бразда, гноище (тор), градина, гребла (гребло), гъска, гъскар, зет, кобила, косаш (от косач), лопатица (от лопата), лубеница (любеница), майка, месарница, морков, неваста (невяста), обор, опинца (опинци), пивница, плуг, плугар (орач), плява, полица, праг, празник, проклет, прост, простак, пухав, ралица (от рало), расад, риза, стариц (старец), стъкла (стъкло), ситу (сито), токма (тъкмо), темница, тъмна и много, много други. Пък и да не разнищваме “древния обичай на даките”, както продължават да учат децата в Румъния, да сурвакат на Нова година с думите “суркова, весела”.

Обяснението на някои румънски учени, че, видите ли, славяните (разбирай българите) контролирали търговията по влашките земи и от тях власите възприели славянски наименования на селскостопански сечива, е несериозно. Невъзможно е да си представим как селянинът-влах отива на седмичен пазар в столицата на Влад Цепеш-Дракула, град Търговище, за да си купи от българите-търговци опинци, вместо сам да си ги направи; а да не говорим за името на столицата на власите по онова време!

Както лексиката, така и граматиката на влашкия канцеларски език от XIV-XV век недвусмислено показват, че той черпи много от живи български говори във Влашко, които явно са били много близки до днешните северни и западни български диалекти. И не само това: както се вижда от липсата на специфични грешки, присъщи на чужденците, родният език на авторите и преписвачите на влашката дипломатическа и частна кореспонденция е бил българският. В монументалния си труд “Разыскания в области болгарской исторической диалектологии: язык валашких грамот XIV-XV веков” (Москва-Ленинград 1948), руският славист и българист Самуил Б. Бернщейн разглежда най-подробно развоя на говоримия български език във влашките територии в този му напреднал етап в прехода от синтетизъм към аналитизъм именно по запазените документи на дипломатическата и частна преписка, като се започне с Мирча I (1386 г.) и се свърши с Раду IV (1508 г.).

Ще дам само няколко примера от влашки кореспонденции на думи от новобългарски, цитирани от С. Б. Бернщейн (главно по румънския изследовател Йон Богдан), каквито няма да намерите в никакви църковни писания:  али, баща, брод, воденица, голям, глоба, грижа, губер, девоика, детца (деца), да доидет, докле, ела, елате, завръших, защо, зидари, калугер, керемида, коги, кожуси, кола, конник, кошуля, лани, летоска, ливада, липсат, люлка, макар, момък, натоварит, ние, нищо, обесили, да отиде, оти (защо, защото), пипер, планина, поефтино, поскоро, посланици, прозорец, пушки, сватове, сираци, сирене, сиромаси, сродник, със, тази, тези, тъкмеж, устие (на река), хиляди, хора, хубав, чекам (чакам), шапки, шуба, шура (шурей), юнаци.

Има случаи, при които в новобългарски думата има различно значение от същата дума в църковния език: докато в езика на църквата глаголът “направити - направляти” означава давам указание, направление, пращам, в новобългарски значи да сътворя. Такова е и значението на тази дума в едно писмо на Раду IV Велики (1496-1508 г.): “да ми направи некои прозорци”.

Интересна е фонетично-морфологическата еволюция на някои думи от старобългарски до новобългарските говори. Така например старобългарската дума “мати – матере” в новобългарски е еволюирала в “майка”. Най-ранните писмени паметници от територията на днешна България, където намираме думата “майка”, са дамаскините от втората половина на XVII век. Но във влашката писменост новобългарската дума “майка” се появява още в края на XV век в документ, подписан от Раду IV, и почти напълно измества “мати” в по-сетнешната влашка писменост.

Във влашкия канцеларски език местоимението за първо лице единствено число се явява във формите “аз”, “азе” и “азы”, подобно на положението в съвременните български диалекти: “вие добре знаете како ви съм до нине аз защитил от турци”, “какъв чловяк бих бил азе”, “азы се мъчя”. Новите лични местоимения за първо и второ лице множествено число, “ние” и “вие”, се появяват във влашката писменост с век и половина по-рано, отколкото в книжнината в България: “нiе служимо господину кралю”, “а вие го целуваите”, “и вiе и нiе”.

Старобългарският предлог “съ” се проявява много често в новобългарската си форма “със”: “със воля”, “със купля”, “а онзи поп от Шкеи да доиде със них”, “що съм имал със ваш чловяк”, “и от коня товарена със риба”. За първи път виждаме във влашката писменост прилепване на сричката “-зи” към показателни местоимения, както в новобългарските форми “този”, “онази”: “а тои да се повратит и с тоизи добиток”, “за таязи девоика”, “егда се учинит глобе над тiези села”, “яко оногози чловяка”, “за онизи овци”.

Анализът на този език, пише С. Б. Бернщейн, го показва като “сложно съединение на канцеларски клишета, в които трудно може да се намерят прояви на индивидуалността на писачите, на готови фрази, взети от църковната писменост, на формули на обръщение, проклятия, идиоматични изрази, и накрая – на живи словосъчетания. Задачата на изследователя е да отдели свързаните готови мъртви словосъчетания от живите, отразяващи особеностите на разговорния език” (стр. 38-39). С тази задача Самуил Бернщейн се справя блестящо, което, за съжаление, не може да се каже за съвременните румънски учени, готови да повтарят безкритично аргументите на своите предшественици и да правят най-широки обобщения, без обаче да са запознати сериозно нито с църковната писменост, нито с развоя на новобългарския език.

От шестте падежа в старобългарски, в българските говори северно от Дунава са останали само три – именителен, дателен и винителен, като формите на съществителните от женски род в именителен и винителен падеж се уеднаквяват по същия начин, както в съвременните български диалекти – или с окончание на /-а/, или с окончание на /-ъ/, като “ръка” или “ръкъ”: “и по Дунаву къде се риба ловит”,  “коги натоварит кола с риба” или “да му донесем аз жена от Никопол”, срещу: “да им будет пагубъ”, “давам на твоа ръкъ”, “от влънъ камилевъ” или “да си душъ не загубите”. Новата категория на определеност, изразена с пост-позитивните частици -т, -та, -то, -те намира място и във влашкия канцеларски език от XIV-XV век: “длъжникот откъду платит”, “да доде момкот”, “от селата горе дори до планинъ”.

Притежание вече най-последователно се изразява с кратките форми на личните местоимения в дателен падеж, макар че те тук-там се появяват и в старобългарски текстове: “понеже их даде шура ми жупан Станчул и сестрами Анка”, “да узимам ти добиток”,  “и със господинаму Лаиота”, “редом със сина му”, “реч господинани”, “с чест до господство ви”, “понеже покупише от баща им”. Въпросителното местоимение “кто” се среща в най-старите грамоти, но по-често в тях виждаме фонетичния вариант “хто”, както и “нихто” (никой): “кто що любит”, “и хто носит шапкы”, “и от турци нихто да се не боит”. Но още от първата половина на XV век започва да преобладават новобългарските думи “кой” и “който”: “от коня кои купит”, “коник кои минет мимо Турч”, “и които ходят на купля”.

Глаголът “да бъда” в първо лице единствено число обикновено има новата форма “съм” ( само в няколко случая старата форма “есмь”); трето лице единствено число, подобно на съвременните български говори, има формата “е” вместо старата форма “есть”: “що ми е дошел”, да е набрал триста деце”; за второ лице множествено число единствено се ползва новата форма “сте”:  “не сте имали”, “що ми сте поръчали”, “не сте хтели”.

Новите форми на първо лице единствено число, сегашно време, отразяват днешното положение в българските диалекти. Глаголите с основа на /-а-/ във всички влашки паметници имат ново окончание, “-м”: давам, знам, гледам, прилагам, пущам. Докато в едни документи това е единственото окончание за глаголите на “-е-“ и “-и-“ основи (подобно на западните български говори) - аз можем, пишем, мислим, чиним, в други документи тези глаголи запазват старите си окончания (подобно на североизточните български говори) - аз идъ, стоа, да кажъ, да умръ.

Разбира се, във влашкия канцеларски език от XIV-XV век има и стотици примери на вкаменелости от църковния език: “Iо млади Бесараба воевода и господин всеи зимли угровлахиискои” или “да умръ в православнои вере христианскои”. Но нима такива примери няма даже в съвременния български, като “в името на отца и сина и светаго духа, амин!” ; или може ли някой да каже със съвременна българска граматика “во веки веков” и да бъде разбран от другите българи?

Дали румънските учени заблуждават народа си, подобно на македонистите в една друга съседна страна, или тяхната теза е плод на невежество? Аз съм по-склонен да приема второто. Но ако а вярно първото, ще им приведа едно заклинание срещу лъжците, написано на новобългарски диалект във Влашко от XV век в едно от  посланията на воеводата Александру Алдеа (1431-1433): “... а кто ще слъгати да му ебе пес женъ и матере му.”
 

Илия Талев, Вашингтон

Интервю на И. Талев в българския "168 часа":

[Back]