Спомени. II. Освободителна борба 1924 - 1934 г.
Иванъ Михайловъ

ЧАСТЬ ТРЕТА

Въпроси, засѣгащи отблизо македонското освободително дѣло

 

31. Оправдания на македонската революционна борба  (533)

 

32. Уставътъ на ВМРО  (547)

 

33. Конгреситѣ на ВМРО  (551)

 

34. Политическитѣ становища на ВМРО  (557)

    - Конгресни декларации и изявления на Централния Комитетъ

    - Срещи съ чужди журналисти и общественици на членове отъ Централния Комитетъ ; тѣхни писания и изявления

    - Нѣкои констатации и сѫждения за становищата и методитѣ на ВМРО

 

35. Легални начинания на ВМРО  (565)

 

36. Измежду домашнитѣ грижи на македонското освободително движение следъ конгреса на ВМРО въ 1925 г.  (572)

 

37. Авантюрата на генералъ Пангалосъ  (584)

 

38. ВМРО и Обществото на народитѣ  (587)

 

39. Свободната българска общественость и македонското движение  (591)

 

40. Богаташи безъ родолюбие  (593)

 

41. Яне Сандански на заплата при младотурцитѣ  (597)

 

42. Албанцитѣ и Македонския въпросъ  (601)

 

43. Образецъ отъ сръбската пропаганда противъ македонското освободително движение  (604)  (проф. Р.А. Райсъ)

 

44. Сръбски опитъ за разговоръ съ ВМРО  (617)

 

45. Сръбски опити за убиване на членове отъ Централния комитетъ на ВМРО  (618)

 

46. Приятелството между хървати и македонски българи  (624)

 

47. Чуждиятъ свѣтъ и Македонския въпросъ  (634)

 

48. Страхътъ на сръбскитѣ власти отъ ВМРО  (672)

 

 

XXXI. ОПРАВДАНИЕ НА МАКЕДОНСКАТА РЕВОЛЮЦИОННА БОРБА

 

Много пѫти отъ македонска страна е обяснявано защо нашиятъ народъ е прибѣгвалъ и до революционния методъ на борба. Въ началото на септемврий 1930 г. и азъ, като членъ въ Централния Комитетъ на ВМРО, въ една публична декларация дадохъ нѣкои обяснения по тоа въпросъ. Между другото казахъ:

 

„Най-голѣмото наше разочарование отъ 1912 г. насамъ произлиза отъ две обстоятелства: отричането на българското народно име въ Македония отстрана на сърби и гърци и явното, или мълчаливо, одобрение на тѣхната политика отъ нѣкои държави . . . Съ огледъ на националното ни самозапазване борбата противъ Сърбия и Гърция, макаръ и водена отъ всѣка страна при по-мѫчни условия, има по-голѣмо оправдание отколкото борбата срещу турцитѣ ...

 

За да угодятъ нѣкому, следва ли, че македонцитѣ трѣбва да търпятъ робството като стадо и да оставятъ убеждение у всѣки, че сѫ вече денационализирани или че никога не сѫ били българи ? Споредъ насъ, преди всичко угнетениятъ трѣбва да говори самъ за себе си и да действува . . .

 

И въ този случай ние искаме да подчертаемъ неизмѣнното и отдавна установено мнение въ нашитѣ редове, а именно: ако целитѣ, които ВМРО преследва, биха могли да се осѫществятъ по други пѫтища, тя доброволно ще измѣни своя методъ на действие. Обаче, на лице трѣбва да бѫдатъ дѣла и гаранции — безразлично отъ чш страна идватъ тѣ, задоволяващи македонцитѣ. На празни приказки нѣма защо да се осланяме . . .

 

Безъ нашата революционна борба противъ Сърбия и Гърция, свѣтътъ би повѣрвалъ, че историята на македонския българинъ е угаснала на 1912 г. ...

 

Подхвърли ни се, че революционото движени срещало неодобрение въ нѣкои политически фактори ... Но фактъ е, че днесъ е на лице по-голѣма заинтересованость и промѣна на мненията въ много политически срѣди по отношение на македонския въпросъ.

 

Ако борбата ни е революционна, отговорни за това сѫ преди всичко ония велики държави, които за свои интереси създадоха и крепятъ едно положение противно на всѣка правда, и което струва толкова кръвь на нашия народъ и на Европа ...".

 

 

Нѣма нищо по-тъжно отъ факта, че заради елементарна свобода народитѣ трѣбва да прибѣгватъ до пушки и бомби. И никакъ не е похвално, че даже вниманието на печата трѣбва да се привлича тъкмо чрезъ пукота на орѫжието.

 

Ако биха изпаднали въ положението на поробена Македония, какво биха вършили, съ какви срѣдства биха си послужили за освобождението

 

533

 

 

си онѣзи, които — по причини съвсемъ не сѫдбоносни за живота имъ като народъ — не се спираха предъ изгарянето на цѣли градове, не се колебаятъ да си послужатъ съ атомни бомби и бѣха готови да дадатъ огъня на цѣлия свѣтъ ? Какъвъ съветъ биха дали тѣ на македонския българинъ, сведенъ по безправие до нивото почти на животнитѣ ?

 

Това сѫ обясненията на ВМРО, а какви обяснения и оправдание на нашата революционна борба даватъ съвсемъ незаинтересованитѣ, обективни чужденци, може да се схване отъ следващитѣ цитати и данитѣ въ приложението [45] . . .

 

Тукъ сѫ използувани цитати предимно отъ времето около срѣдата между дветѣ голѣми войни. Минали бѣха, значи, десетина години и нѣмаше никакъвъ знакъ, че ще бѫдатъ приложени обещанитѣ по договори права за македонскитѣ българи, които бѣха малцинство спрѣмо цѣлото население на Югославия или Гърция, но мнозинство въ самата Македония.

 

 

АНГЛИЙСКИ МНЕНИЯ

 

„Всията за миръ „трѣбва да се прокара само нѣколко крачки понататъкъ, за да се премахнатъ „комитаджиитѣ които въ тази часть на свѣта сѫ главно патриотитѣ македонци, борящи се за своята независимость, както сърбитѣ, гърцитѣ и българитѣ сѫ се борили презъ миналия вѣкъ . ..".

 

(Списание „Нийръ Истъ" — Лондонъ, 5 ноемврий 1925 г.).

 

*

 

Английскиятъ в. „Манчестеръ Гардиянъ" въ броя си отъ 10 януарий 1930 г. пише:

 

«Дори сърбофилитѣ въ нашата страна ставатъ вече безпокойни досежно събитията въ Югославия. Диктатурата, която бѣ обявена преди една година, е увеличила, вмѣсто да намали, мѫчнотиитѣ...

 

Въ бившата Сърбия бомбитѣ и куршумитѣ бѣха орѫдията на освобождението, тъй както още сѫ такива въ Македония. Но въ Хърватско — макаръ атентатитѣ да сѫ нѣщо съвсемъ ново — опозицията срещу Виена и Будапеща, а следъ падането на Хабсбургитѣ, срещу Бѣлградъ, работеше по-скоро чрезъ политическо действие въ парламента, печата и събранията, отколкото чрезъ тероръ. Това сега се промѣни. Бѣлградъ съ право се тревожи отъ растящия брой на атентатитѣ срещу живота и имота въ Хърватско.

 

Хърватитѣ — поне по-крайнитѣ националисти между тѣхъ — усвояватъ сръбскитѣ или македонскитѣ методи. Но когато една диктатура прави всички други методи невъзможни и сама си служи съ насилие, какво друго може да се очаква отъ опозицията да прави ?»

 

(«Македонска Трибуна», Индианаполисъ — 6 февруарий 1930 г.).

 

Сѫщиятъ вестникъ „Манчестеръ Гардиянъ" отъ 16 юний 1930 г., занимавайки се съ процеса на д-ръ Владко Мачекъ, устроенъ му отъ сръбскитѣ власти, писа:

 

„Ако революционниятъ тероръ сѫществува, то е защото свободния изразъ на мнение е станалъ углавно престѫпление."

 

534

 

 

Така говори голѣмиятъ английски вестникъ въ връзка съ единъ „сѫдебенъ" процесъ въ Хърватско, кѫдето — даже и при най-жестокитѣ режими — имаше на лице хърватски вестници, позволенъ бѣ хърватски езикъ, азбука, Църква, културни учреждения и прочее. Представете си положението въ Македония, което и другаде уприличихме на бъчва, въ която отъ нийде не прониква свѣтлина. Можемъ да го уприличимъ и на затворъ, кѫдето непрестанно се стоварватъ заплахи и удари върху затворника.

 

*

 

Въ «Македонска Трибуна» отъ 9 февруарий 1933 г. е предаденъ епизодъ написанъ отъ И. К. Халъ, старъ английски журналистъ, който е издалъ своитѣ спомени пълни съ подробности изъ живота на ирландскитѣ революционери, т.е. на британскитѣ «македонци», тъй като, споредь автора, македонцитѣ сѫ ирландцитѣ на Балканитѣ.

 

*

 

Презъ месецъ октомврий 1937 г., членътъ на английския парламентъ, г. Р. Дейвисъ, заяви въ своя речь предъ македонската емиграция въ Америка:

 

„Подлецъ е оня македонецъ, който не е въ редоветѣ на македонскитѣ организации и не се бори за сгромолясването на тиранията въ Югославия. Тъй като всѣки македонецъ знае, че въ отечеството му нѣма нито сѣнка отъ свобода, нито признакъ на право. Даже азъ, като чужденецъ, не мога да търпя това, което видѣхъ въ Югославия".

 

(„Македонска Трибуна", Индианаполисъ — 28 октомврий 1937 г.).

 

*

 

Г-нъ Уинстонъ Чърчилъ следъ втората свѣтовна война написа история на Англия. Между другото въ нея говори и за възстанието на британцитѣ въ времето на императоръ Неронъ противъ римското владичество. Споменава за победитѣ на известната кралица Боадичеа въ Лондонската область и други мѣста; споменава за избиването на седемдесеть хиляди римляни и тѣхни сътрудници. На стр. 21, томъ втори, на своята история Чърчилъ казва:

 

„Основно право на хората е да избиватъ и жестоко да наказватъ, въ името на собственото отечество, онѣзи тѣхни сънародници, които сѫ минали на страната на поробителя".

 

Ако този методъ — убийство и жестоко наказване — се препорѫчва и срещу собственитѣ сънародници, още по-ясно е, че той е приемливъ когато се касае до борба срещу самия поробителъ.

 

Този важенъ цитатъ отъ Г. Чърчилъ използувахме и на друго мѣсто.

 

 

ГЕРМАНСКИ МНЕНИЯ

 

Вестникъ „Мюнхенеръ Нойесте Нахрихтенъ" отъ 11 априлъ 1930 г. публикува статия отъ солунския си кореспондентъ. Авторътъ пише по поводъ на държанието на О. Н. по отношение на македонския въпросъ:

 

„Но Обществото на Народитѣ, тази свещена институция на добре определени интереси, не се е осмѣлило досега да се противопостави на

 

535

 

 

господаритѣ си и да се занимае съ единъ въпросъ, който може да бѫде неприятенъ за тѣзи господари . . .

 

Македонскитѣ комити, вѣрно е, сѫ подавали петиции следъ петиции и доставяли изобиленъ материалъ, но Женева не е още намѣрила време, въ течение на петьтѣ последни години, да се занимае съ тѣзи томове".

 

*

 

Много известниятъ юристъ Карлъ Щрупъ [*] казва:

 

„Трѣбвало би, впрочемъ, да се очаква, че въ една сръбска или неопредѣлена национално Македония, или дезинтересирана политически отъ светта бѫдеща сѫдба, следъ освобождението отъ игото на турцитѣ, нейнитѣ врагове, жителитѣ биха поздравили влизането на сръбскитѣ войски съ най-голѣмъ ентусиазъмъ. Но, какво стана ? Една нова война на привърженицитѣ на ВМРО".

 

Значи единъ Карлъ Щрупъ би повѣрвалъ, че македонцитѣ сѫ сърби, или гърци, ако не бѣ чулъ гласа на Македония. А той гласъ е можалъ да го чуе само чрезъ революционния нашъ отпоръ.

 

Вестникъ „Ростокеръ Анцайгеръ" отъ 30 мартъ 1930 г. пише:

 

«Трѣбва да се констатира тъжниятъ фактъ, че Обществото на Народитѣ не е направило нищо, за да се задоволятъ справедливитѣ искания на македонцитѣ и да изпълни собствения си дългъ. Македонцитѣ сѫ опитвали често да привлѣкатъ неговото внимание върху тѣхното положение, лишени отъ права, но напраздно. Тѣхна депутация неотдавна изпратена въ Женева не е имала повече успѣхъ. Тя установяваше съ необорими подкрепящи доказателства, че югославскитѣ власти сѫ направили действително всичко следъ войната, за да унищожатъ последната следа отъ македонската индивидуалность. Напримѣръ, броя на македонскитѣ черкви затворени възлиза на 760, този на училищата на 640. Всички сѫ били замѣстени съ сръбски училища и черкви; 830 българо-македонци свещеници и 1010 учители сѫ били изгонени. Всички други културни институции сѫ били сѫщо премахнати. И всичко това се случва, предъ очитѣ на «цивикизования свѣтъ» и на Обществото на Народитѣ, въпрѣки признанието на правата на малцинствата ! Нищо чудно тогава, че македонцитѣ съжаляватъ сега за турското владичество, сравнявайки го съ сегашното сръбско владичество.

 

Тукъ се криятъ точно дълбокитѣ причини за възмущението на македонцитѣ, които ги тласкатъ къмъ нелегални акции. Ако се желае да се сложи на тѣхъ край веднажъ за винаги, преди всичко трѣбва да се изкорени злото. Но това не може да стане, освенъ ако О. Н. и великитѣ сили, които го подкрепятъ, изпълнятъ поетитѣ задължения по отношение на малкитѣ народи главно, и македонцитѣ специално».

 

 

ФРЕНСКИ МНЕНИЯ

 

Френскиятъ сенаторъ Жкзстенъ Годаръ е изпратилъ насърдчително писмо до в-къ „Ла Маседоанъ", въ което между другото се казва;

 

„Отечеството ви е непризнато, раздробено. Вие искате справедливость. Вашитѣ патриоти сѫ гонени, преследвани и вие искате да подържате

 

 

*. Карлъ Щрупъ, професоръ по право въ университета въ Франкфуртъ на Майнъ, професоръ въ Академията по международно право въ Хага, членъ на множество международни правни институции, — вижъ книгата му «Правовото положение на македонцитѣ въ Югославия», на френ. езикъ, стр. 85.

 

536

 

 

куража имъ, изтъквайки преданностьта имъ къмъ отечеството, което ще възбуди преданностьта на други. Съ васъ ще бѫдатъ всички, които вие ще осветлявате по вашия въпросъ. Историята доказва, че единъ народъ може да загине само тогава, когато се самъ изостави; че той — обратно — винаги побеждава, ако неуморно търси своето право за животъ и за зачитане на неговитѣ традиции; ако е изпълненъ съ воля да строши всички окови, които го свързватъ и да бѫде господарь на сѫдбинитѣ си".

 

(„Македонска Трибуна Индианаполисъ — 28 юлий 1927 г.).

 

 

Д-ръ Легренъ, професоръ въ Колежа за социални науки. Той е бившъ председатель на Медицинско-психологическото дружество, и е публикувалъ доста научни книги за различни френски академии.

 

Презъ 1929 г. д-ръ Легренъ направи обиколка на Балканитѣ, която му даде възможность да се фамилиаризира съ македонския въпросъ.

 

Следващитѣ извадки сѫ отъ неговата статия „Задачитѣ на мира", публикувана въ „Ла Жьонъ Маседоанъ", Парижъ, брой 7, септемврий 1931 г.

 

„Би било нелогично да се очаква отъ Македония едно поведение на кротость, когато е очевидно, че неината история е тая на мѫченичество, и продължава да бѫде още. Азъ ще отида подалечъ отъ това. Подчинението е страхливость . . . Българскиятъ народъ, както се показва предъ моитѣ очи, е облеченъ въ една броня отъ благородство и гордость, които увеличаватъ нашитѣ почитания за неговата стойность. Резигнацията е присѫща само за робитѣ . . . Достойната съпротива на Македония е едно нѣщо, което ме радва...

 

На другия день следъ войната, личности се бѣха тежко събрали около зелената маса и се бѣха предали на една отъ тѣзи чудовищни операции, които изглежда да произтичатъ логично отъ това, което се нарича победа и които се състоятъ въ преработване, режене съ ножици географската карта. Това сѫ операции, които напомнятъ тази на палача. Азъ не правя никаква разлика между договоритѣ нарѣзани съ ножици и дѣлото на гилотината.

 

Има дори идентичность. Защото както едната, така и другата операция не донасятъ друго освенъ налагане на наказание, проливане на излишни сълзи, сеене зародиши на бѫдещи жестокости. И това се наричатъ договори за миръ, когато тѣ сѫ чисто и просто дѣла на войната ...

 

Македония е една голѣма область, които съ десетилѣтия е била желана отъ нейнитѣ съседи. Ако не бѣха тѣзи политики на преследвано желание за завоевание, Македония би се обособила много отдавна като една независима единица въ сърдцето на Балканитѣ. Тя има перфектно право да направи това. Кой има сега милость за Македония и за страданията тамъ ? Азъ благославямъ деня, когато прекосихъ българската граница и когато азъ почувствувахъ най-силното вълнение въ моя животъ — отъ най-жестокия изразъ на физическа и морална мизерия. Ужаситѣ на войната слабо могатъ да се сравняватъ съ следвоеннитѣ ужаси въ Македония . . .

 

537

 

 

Тамъ доле има една страна, Македония, смазана отъ нещастие. Тя вика за справедливость и никой не слуша ...

 

Македония фактически вѣрва, че сѫществуватъ само враждебни чувства, но тя се лѫже ! Невежеството не значи вражество ! Единъ викъ за справедливость и за една ревизия на лъжедоговоритѣ за миръ не ще остави победителкитѣ да останатъ безкрайно индеферентни. Истинскиятъ миръ е задача на обичьта. Това ще бѫде задачата за утре".

 

*

 

Въ списанието „Ла Паролъ Юниверситеръ" г. Е. Леженъ пише подъ заглавие „Македонскиятъ въпросъ и балканскитѣ държави" обширна статия, която съдържа интересни мисли относно Македония и нейната борба.

 

Въ началото на своята статия г. Леженъ дава развитието на македонския въпросъ отъ деньтъ на създаването му. Той се спира по-нататъкъ върху основаването на ВМРО, за която казва, че е издигнала още на времето лозунга: Македония на македонцитѣ.

 

Говорейки за договоритѣ за миръ отъ 1919 г. той казва:

 

«Положението на македонскитѣ българи подъ новиятъ режимъ на гърцитѣ и сърбитѣ не се подобри отъ 1919 година насамъ, защото въ тази страна договоритѣ за малцинствата сѫ почти останали мъртви букви».

 

По-нататъкъ г. Леженъ се спира върху новитѣ условия на животъ, които създадоха договоритѣ за миръ въ Македония. Споменавайки за правата, които трѣбва да иматъ малцинствата, той пише:

 

«Не е ли Обществото на Народитѣ, биха казали нѣкои, покровитель на малцинствата ? Защо македонцитѣ не се отнесатъ къмъ него ? Тѣ правятъ това отъ години насамъ. Стотици и стотици петиции сѫ били изпращани, но безъ резултатъ, Комитетътъ на Тримата е едно истинско забвение за всички тѣзи книжа, които съдържатъ толкова страдания. Македонскитѣ петиции биватъ винаги отказвани подъ претекстъ, че нѣмало съставени свои организации въ страната, срещу чиито режимъ сѫ бивали тѣ отправяни. При това трима видни македонци, югославянски поданици, дойдоха въ Женева презъ 1930 г. и депозираха една петиция, споредъ която искаха настаняването на една комисия отъ ОН веднага въ Македония, задължена да бди изпълнението на договора за покровителството на малцинствата. Комитетътъ на Тримата не можеше повече да отблъсне тази петиция и я изпрати до югославянското правителство. Последното отговори, че въпроснитѣ трима делегати не сѫ представители на самото население, но на една нелегална организация. Това бѣше достатъчно щото Комитетътъ да не представи на вниманието на Съвета на ОН тази петиция.

 

Предъ тази инертность става ясно, защо нѣкои екзалтирани патриоти, виждайки че не могатъ нищо да получать по легаленъ пѫть, прибѣгватъ до нелегалнитѣ срѣдства.

 

Завършвайки, г. Леженъ казва, че македонскиятъ въпросъ е една опасность днесъ за мира на Европа; и че «най-добре е днесъ Югославия да бѫде преустроена на федеративни начала, кѫдето и Македония ще може да се развива свободно, следвайки традициитѣ на своя националенъ характеръ».

 

(«Македонска Трибуна», Индианаполисъ — 12 авг. 1932 г.)

 

*

 

„Напоследъкъ се появи въ Европа книгата на французкиятъ писатель Анри Поци подъ заглавие „Войната се връща", въ които между другото авторътъ, говорейки за Македония, доказва, че за него не сѫществува въпроса отъ каква народность сѫ македонскитѣ славяни. Той

 

538

 

 

здраво държи на установеното отъ науката, че тѣ сѫ българи. Съ майсторско и живо перо, Поци рисува страшниятъ адъ, който сѫществува въ поробена Македония, отбелязвайки и имената на инквизиторитѣ.

 

«Преди да отида на самото мѣсто, преди да бѣхъ видѣлъ съ очитѣ си, азъ отказвахъ да повѣрвамъ, пише той, въпрѣки тѣхната точность, въ реалностьта на обвиненията, изнасяни чрезъ македонски организации срещу сръбската администрация съ Македония. Сега признавамъ, че обвиненията не съдържатъ ни една неистинска дума. Всичкитѣ случаи на жестокости, изнасилвания, своеволия, безнравеность, които можахъ да провѣря, азъ ги намѣрихъ точни — безъ ни едно изключение».

 

Той рисува вѣрно и много симпатично македонскитѣ революционери, като представителя на сръбската администрация Жика Лазичъ рисува въ най-черни краски. Поци рисува македонската борба като на единъ народъ, който е изтезаванъ много и който се бори съ всички сили, за да не умре, поради което той обяснява и оправдава девизътъ на ВМРО «Свобода или смърть». Подъ това заглавие (стр. 213-240) Поци изнася една вѣрна характеристика на историята на ВМРО и нейнитѣ героични подвизи. Той е сѫщо добре осведоменъ и върху ролята на външни фактори, които действувать съ непозволени срѣдства да се подържатъ така нареченитѣ «братоубийства», за да се подрони престижа на македонската борба и на ВМРО предъ външния свѣтъ».

 

(«Македонска Трибуна», Индианаполисъ — 3 май 1934 г.).

 

 

Французинътъ г. Албертъ Лантоанъ заявява:

 

„Конспирацията е даже дългъ когато потисницитѣ сѫ чужди на всѣко чувство на справедливость; противъ безправието незаконното орѫжие е позволено" [*].

 

 

БЕЛГИЙСКИ МНЕНИЯ

 

Подъ заглавие „Какви сѫ шансоветѣ за единъ балкански пактъ ?" Висконтъ Ш. Терлинденъ, професоръ въ университета въ Лувенъ, е публикувалъ статия въ всекидневника „Льо Вентиемъ Сиеклъ", въ която пише:

 

«. . . Политицитѣ, произведенитѣ дипломати по всесилната милость на общото гласуване, които въ 1919 г. претендираха да сѫ уредили върху нови основи сѫдбинитѣ на Европа, сѫ се тежко излъгали що се отнася до Балканитѣ. Тѣхното непознаване на етническитѣ, политически и икономически проблеми на тѣзи области и сѫщо, ще го кажемъ, тѣхното незнаене на най-елементарнитѣ познания по география, сѫ направили щото тѣ да не могатъ да решатъ съ единъ критически духъ и съ една обективна документация важнитѣ проблеми, които имъ бѣха поставени. Тѣ твърде често сѫ слушали интересни мнения и сѫ се оставяли да бѫдатъ водени отъ симпатии отъ политически и религиозенъ характеръ, отколкото отъ разума. Сѫщо както г. Бенешъ, станалъ поради своитѣ масонски влияния единъ отъ арбитритѣ на европейската политика, бѣше главниятъ инспираторъ на договора отъ Сенъ Жерменъ, сръбскитѣ помощници, агенти на «Бѣла рѫка», сѫ били главнитѣ инспиратори на договоритѣ отъ Трианонъ и Ньоий.

 

Произлезло е, че храброто малко кралство на Черна-гора бѣ «откраднато», за да бѫде присъединено къмъ Сърбия, и хърватскитѣ, словенски и македонски националисти бѣха пожертвувани поради едно виновно незнаене на тѣхното истинско положение или поради желаното непризнаване на сѫщественото право, признато отъ Уйлсонъ на всички народи, да разполагатъ съ себе си . . .

 

 

*. Ал. Лантоанъ, «Л'Абдикасионъ дю солей», Парижъ, 1923 г.

 

539

 

 

. . . хърватитѣ образуватъ единъ компактенъ блокъ отъ повече отъ четири милиона души, всички католици, надъхани отъ една латинска култура и свързани съ западната цивилизация съ единъ дълъгъ юнионъ къмъ монархията на Хабсбургитѣ. Словенцитѣ, които надминаватъ милионъ, сѫ много по-близо по своя манталитетъ и по своята култура къмъ хърватитѣ, отколкото къмъ сърбитѣ. Така асимилацията не се направи никога и човѣкъ си спомня за насилническитѣ сцени, които окървавиха Скупщината съ смъртьта на Ст. Радичъ, водача на хърватската опозиция.

 

Отъ тогава националното движение не е обезорѫжено; най-строгитѣ мѣрки, взети отъ диктаторското правителство на краль Александъръ, не сѫ успѣли да намалятъ неговата дейность и неговата сила . . .

 

Трудноститѣ сѫ напълно сѫщо голѣми съ Македония . . .

 

Една конвенция, наложена отъ Гърция въ 1919 г. нареди «доброволното» размѣняне на населенията между дветѣ страни. На Западъ не се знае твърде това, което се крие подъ това име на «доброволна» размѣна; това бѣ въ действителность организирането подъ егидата на Обществото на Народитѣ, на насилственото изселване, съ изтръгване отъ родната земя, съ най-опустошителнитѣ последствия, отъ гледна точка на ликвидацията, на имуществата на емигрантитѣ. Така се дойде до преселване на населения, такива каквито Карлъ Велики ги практикуваше въ 8 вѣкъ по отношение на саксонцитѣ. Гърция, следствие на поражението въ Мала-Азия, трѣбваше да опознае самата, въ 1923 г. всичко това, което трѣбваше да се мрази като връщане къмъ практиката на Срѣдния вѣкъ.

 

За македонцитѣ, останали въ завоюваната територия, Сърбия организира една национална политика. Енергична и войкствена раса, македонцитѣ се съпротивляваха, и съпротивляватъ още, съ срѣдствата, които имъ оставаха, тѣзи на революционнитѣ насилия, които сърбитѣ се стараятъ да потъпкатъ съ едно още по-голѣмо насилие. Напразно македонцитѣ сѫ пробвали, на 14 януарий 1930 г., да заинтересуватъ за своята сѫдба Обществото на Народитѣ, искайки признаването на тѣхната националность и зачитането на договоритѣ за покровителство на малцинствата. Достатъчно бѣ за Сърбия да заяви, че тамъ нѣма македонско малцинство въ кралството, че жителитѣ на южна Сърбия не се различаватъ отъ тѣзи на стара Сърбия, че тѣ не се оплакватъ отъ своето положение, и че петицията изхождала отъ една нелегална организация, за да може Обществото на Народитѣ да откаже да направи постѫпка въ това отношение.

 

Отъ тогава положението се влошава; всички срѣдства за «посърбяване», включително задължителното включване на младежъта въ организацията на Соколитѣ, се разбиватъ въ македонския националистически духъ. Тамъ сѫщо нападенията и атентатитѣ се увеличаватъ, въпрѣки най-бруталнитѣ мѣрки на репресалии; една мощна револьоционна организация, ВМРО, рѫководи движението и е свързана съ всички македокски дружества въ Европа, както и въ Америка.

 

Мирътъ не може да бѫде установенъ, ако населението не реши свободно своята сѫдба и, за да се избѣгнатъ по-късни усложнениял, да се реализира старата програма на Гладстонъ «Македония на македонцитѣ» и да влѣзнатъ свободно въ единъ балкански юнионъ» .

 

(Изъ «Ла Маседоанъ», Женева, 1 мартъ 1934 г.).

 

 

АВСТРИЙСКИ МНЕНИЯ

 

По поводъ конгреса на македонската емиграция бюлетина на Виенската агенция „Донау Кореспонденцъ" пише между другото:

 

«Голѣмитѣ парични пожертвувания, които заможнитѣ македонци отъ всички краища на свѣта и този пѫть направиха, доказвать голѣмата пожертвувателность на това високо надарено и трудолюбиво племе, на което една жестока сѫдба е отнела възможностьта за самостоятеленъ животъ, и което грозниятъ тероръ принудилъ да прибѣгне до революционна борба за кървава самозащита.

 

Смѣтката, която поробителитѣ на Македония си правѣха, че скоро ще могатъ, служейки си съ физически и мораленъ гнетъ, да асимилиратъ и

 

540

 

 

денационализиратъ твърдия македонски народъ — се оказа напълно погрѣшна . . .

 

. . . Никой не може да отрече тѣзи правдиви, трезви и мѫдри искания на македонцитѣ, отъ които Обществото на Народитѣ и великитѣ сили сигурно ще си взематъ бележка».

 

(«Македонска Трибуна», Индианаполисъ — 7 апр. 1927 г.).

 

 

АМЕРИКАНСКИ И КАНАДИЙСКИ МНЕНИЯ

 

Подъ заглавие „Македония ще продължава да се бори" голѣмото и влиятелно американско седмично списание „Дѫ Ню Репъбликъ", въ броя си отъ 31 декемврий 1930 г. помѣства следната уводна статия:

 

«... Между това, има известни балкански действителности, които ще трѣбва да се забравятъ. Една отъ тѣхъ е, че нѣма надежда за никакво трайно спокойствие на непокорния полуостровъ, докато нѣкои отъ вѣчнитѣ спънки на мирътъ не бѫдатъ отстранени. Най-главната между тѣхъ е голѣмата несправедливость на сегашния режимъ въ Македония, която представлява една постоянна опасность за свѣтовния миръ . . .

 

. . . Изъ цѣлата страна се намира едно голѣмо население, което е българско по кръвь и езикъ. Отъ тѣзи македонци се организиратъ повечето отъ комитаджиитѣ, които представляватъ постоянната революционна армия на ВМРО. — Вѫтрешната Македонска Революционна Организация, едно тайно правителство, поддържащо своя собствена поща, дипломатическа служба, образователна система, сѫдилища, данъци, постоянна армия и резерви. . . Най-напредъ тя е била създадена, за да освободи страната отъ турцитѣ чрезъ постоянна кървава борба. Днесъ подъ водителството на нейния младъ, способенъ, коравъ и брилянтенъ водачъ Иванъ Михайловъ, тя прилага сѫщитѣ методи срещу гърцитѣ и югославянитѣ.

 

Г-нъ Михайловъ заявява твърде откровенно, че ВМРО, съ всички срѣдства, «добри и лоши», ще подържа македонския въпросъ живъ поне докато на македонскитѣ малцинства се дадатъ правата, гарантирани имъ отъ Устава на Обществото на Народитѣ. ВМРО оправдава политическото убийство като воененъ актъ въ една борба за независимость. Г-нъ Михайловъ казва: «Ако ние не употрѣбяваме насилнически методи, дипломатитѣ ще забравятъ, че има македонски въпросъ».

 

Сегашното положение е почти еднакво съ това, което причини великата война, само че ролитѣ сѫ противоположни. Въ 1914 г. едно тайно сръбско дружество действуваше съ тероризъмъ и съ цель да освободи сърбитѣ извънъ отечеството имъ. Днесъ македонцитѣ употрѣбяватъ сѫщитѣ срѣдства за една подобна цель.

 

Какъвъ другъ пѫть гръцкото и сръбското правителства сѫ оставили отворенъ за македонцитѣ, ако последнитѣ не желаятъ пълното уницожение на своя народенъ животъ и култура ? По настоящемъ на тѣхъ имъ сѫ забранени вестници, книги, църковни служби и училищата на майчинъ езикъ. Страната живѣе съ войска и жандармерия. Въ югославянска Македония хората сѫ били заставени да смѣнятъ традиционнитѣ окончания на тѣхнитѣ имена отъ ОВЪ съ сръбското окончание ИЧЪ. Макаръ да изглежда маловажно това на американцитѣ, не е трудно да си представи човѣкъ тѣхното реагиране при едно подобно искане на нѣкое чуждо правителство.

 

Македония крещи за една безпристрастна анкета отъ незаинтересовани неевропейски сили. Но, при сѫществувахцитѣ териториални уредби, гарантирани отъ Лигата на Народитѣ, и при една Югославия подържана отъ Франция въ Съвета, кзглежда, че македонцитѣ не ще получатъ никаква помощь отъ Женева. Тѣхниятъ най-добъръ шансъ за спасение, безъ всѣко съмнение е, да направятъ себе си толкова невъзможни, че рано или късно, нѣкой ще бѫде заставенъ да обърне внимание на тѣхнитѣ жалби».

 

*

 

541

 

 

Проф. Ф. К. Крюгеръ до в. „Ла Маседоанъ" (1931 г.):

 

„Всѣки американски гражданинъ, който е добре информиранъ около положението въ Македония и които е вѣренъ на идеалитѣ, върху които неговата собствена страна бѣ създадена, не би могълъ освенъ да симпатизира отъ дъното на сърдцето си съ македонцитѣ въ тѣхнитѣ страдания подъ потисническото господство на бѣлградското правителство.

 

Томасъ Джеферсонъ заяви въ нашата прочута Декларация за независимость, че правителствата „извличатъ тѣхната истинска сила отъ съгласието на управляванитѣ". Уудроу Уйлсонъ потвърди този основенъ принципъ на американската политическа вѣра, когато въ края на свѣтовната война, той искаше за всички национални групи правото за самоопредѣление. Изворъ на горчиво разочарование е за всички свободолюбиви американци, че Уудроу Уйлсонъ разпъна този идеалъ на кръста на политическата полза, оставяйки на желанието за честность и способностьта на Обществото на Народитѣ да реализиратъ този идеалъ въ бѫдеще. Като резултатъ на неговата погрѣшна стѫпка, милиони хора днесъ страдатъ подъ тиранията на своитѣ завоеватели . . .

 

Ние въ Съединенитѣ Щати би трѣбвало да имаме повече интересъ въ македонскитѣ работи, защото ние трѣбва да помнимъ, че сръбскиятъ изстрелъ бѣ, който предизвика свѣтовната война, въ които Съединенитѣ Щати бѣха за нещастие вмъкнати заедно съ останалата часть отъ цивилизащията.

 

Азъ не съмъ въ състояние да заявя положително какъ въпроса трѣбва да бѫде решенъ. Азъ не препорѫчвамъ подчинение или полусърдеченъ компромисъ. Азъ признавамъ, че свобода и правда сѫ отъ по-висока ценность отколкото самия миръ, мирътъ въ гробищата, и азъ вѣрвамъ, че Абрахамъ Линколнъ бѣ правъ когато каза, че нищо не е решено, ако не е решено правилно. Азъ се надѣвамъ на промѣна на сърдцето и ума на сръбското правителство и че на Македония ще бѫде дадена пълна автономия, така както бѣ напоследъкъ осигурена на ирландцитѣ" [*].

 

*

 

Подъ заглавие „Македонскитѣ безпокойствия" торонтскиятъ в-къ „Глобъ" въ броя си отъ 30 декемврий 1932 година пише на уводната страница:

 

«. . . Сега тѣ (маседонцитѣ) не могатъ да се самоуправляватъ. Тѣ не могатъ да приказватъ собствения си езикъ въ собственитѣ имъ училища. Тѣ не сѫ свободенъ народъ. И както другитѣ храбри народи, които сѫ подъ робство, тѣ желаятъ да се биятъ и умратъ, за да възкресятъ своята нация, както Полша бѣ възкресена.

 

Събитията отъ 1914 г. трѣбва да научатъ свѣта какво значи едно безпокойство на Балканитѣ».

 

*

 

На 4 февруарий 1933 г. въ гр. Грандъ Рапидсъ, Мичиганъ, голѣмиятъ

 

 

*. Проф. Крюгеръ е познавалъ отлично политическитѣ проблеми на централна Европа. Авторъ на книги. Добре проучилъ македонския въпросъ и останалъ винаги защитникъ на Македония. Свършилъ е учението си въ университетитѣ въ Тюбингенъ и въ Небраска; а сѫщо тъй въ Колумбия Юниверсити.

 

542

 

 

приятель на Македония, проф. Джанъ Бейклесъ, държалъ сказка за Македония и борбата, която ВМРО води за нейното освобождение, предъ литературния клубъ въ тоя градъ.

 

Между другото проф. Бейклесъ казалъ:

 

„Твърде сигурно идещата война ще бѫде причинена отъ неправдитѣ, които сѫществуватъ въ Македония и противъ които жителитѣ на тази страна водятъ една въорѫжена революция. Тази борба се води отъ Вѫтрешната Македонска Революционна Организация, известна още по инициалитѣ ВМРО. Революционеритѣ считатъ себе си за едничкото законно управление въ Македония, при все че тѣ навсѣкѫде сѫ нелегални. Революционното управление се състои отъ чети, които бродятъ изъ македонскитѣ планини и при даденъ случай, въ името на освобождението на родината, вършатъ нападения. Тѣ се предводителствуватъ отъ Иванъ Михайловъ . . .

 

Тукъ, както и навсѣкѫде, пѫтьтъ за миръ минава презъ пѫти за правда. Нека на македонцитѣ се дадатъ права. Ако ние вѣрваме въ самоуправление, защо тогава да не вѣрваме въ самоуправлението на македонцитѣ ? Днесъ тѣхната страна е раздѣлена между Сърбия и Гърция, а България притежава едно малко парче отъ тая територия. На македонското население въ Македония подъ сръбска власть се забранява употрѣблението на мѣстния езикъ, македоно-българскитѣ училища сѫ затворени, затворени сѫ и черквитѣ, вестницитѣ сѫ строго забранени. Всѣки единъ народъ би възстаналъ срещу такъвъ единъ режимъ. Американскиятъ народъ презъ 1776 г. възстана срещу британския режимъ, който бѣше много по-мекъ отъ той въ Македония. При това македонцитѣ днесъ живѣятъ подъ жестоката тирания на сръбската жендармерия, чиято тактика и обноски азъ много добре познавамъ, тъй като имахъ случая да бѫда въ тѣхни рѫце".

 

*

 

Кореспонденция отъ Пиеръ Ванъ Пасенъ изпратена отъ Женева до в. „Торонто Дейли Старъ" (бр. отъ 20 май 1933 г.). Между другото пише:

 

«... Ние не се нуждаемъ отъ повече доказателства, за да разберемъ, че автокрацията и произволитѣ на краль Александровия режимъ, не могатъ вече да претендиратъ да сѫ цивилизовани. . .

 

Само правдата може да крепи една държава, а Югославия отрича най-елементарната правда на милиони хървати, македонци, бошняци, словенци и черногорци . . .

 

Бързамъ да добавя, че азъ не базирамъ своитѣ информации за положението въ Югославия само на сухи източници. Въ връзка съмъ съ лидерътъ на хърватското национално движение д-ръ Кърневичъ тукъ въ Женева. Цѣла седмица прекарахъ съ македонскитѣ комитаджии въ началото на годината.

 

— Бандити ! — ще ви кажатъ въ Бѣлградъ, когато говорятъ за македонскитѣ националисти.

 

Ако тѣ сѫ бандити, тогава Джорджъ Вашингтонъ, съединенитѣ имперски лоялисти, Емонъ де Валера, Крисчиянъ де Ватъ, Бота и Жана Д'Аркъ сѫщо така сѫ били бандити. На това условие всѣки, който се бори за свободата на своето отечество е бандитъ. За д-ръ Мачекъ сега сръбската преса пише като да билъ престѫпникъ . . .

 

543

 

 

Тѣзи методи задълбочаватъ моралната бездна, които зѣе между Сърбия отъ една страна и хърватската нация и македонскитѣ малцинства отъ друга. Сърбия тласка хърватитѣ и македонцитѣ къмъ бунтъ и съ настоящата си политика на репресия положително предизвиква сигурностьта, че само една международна акция ще разреши хърватския и македонския въпроси. Една ревизия на договоритѣ наближава — това е положително — и Югославия чрезъ акциитѣ си срещу хърватския народъ и македонскитѣ малцинства подготвя своето разгромяване. Разрушителитѣ на югославянската държава не сѫ хората, които сега гниятъ по затворитѣ. Разрушителитѣ сѫ при управлението въ Бѣлградъ».

 

 

ИТАЛИАНСКИ МНЕНИЯ

 

Цѣлиятъ италиански печатъ — особено презъ 1927 г., — а главно мѣродавнитѣ италиански вестници: „Трибуна", „Джорнале д'Италия", „Газета делъ Пополо", публикуватъ уводни статии върху събитията въ Югославия, при което единодушно заявяватъ, че причинитѣ за атентатитѣ въ Mакедония не трѣбва да се търсятъ въ България, а въ терористическия режимъ и кървавъ тероръ, които вилнеятъ въ Македония.

 

Въ заключение тѣ подканватъ великитѣ сили да се упражни натискъ за смегчаване непоносимия вече режимъ въ Македония и даване културни свободи на българитѣ.

 

*

 

Римскиятъ в. „Ла Волонта д'Италия" помѣства въ единъ отъ последнитѣ си броеве статия за Македония, въ която се казва:

 

„Много пѫти сме присѫствували въ историята, па и днесъ присѫствуваме — и не само въ Македония, на срамни варварски опити да се насилватъ народностни малцинства съ неоспоримо интелектуално превъзходство, съ недосегаемо, ненадминато историческо минало. Изглежда, че на земята гениятъ на злото трѣбва понѣкога да се въплътява въ една държава, която действува само чрезъ насилия и която живѣе само чрезъ денационализиране. Такава бѣше вчера Австрия. Такива сѫ народитѣ, които днесъ й подражаватъ.

 

Ние чувствуваме мѫченичеството на македонцитѣ. Гдето се издига гласъ на буятъ срещу чуждо потисничество — той се отеква въ нашия духъ. Какви събития се готвятъ ? Какви страдания ще трѣбва още да претърпи Македония ? Ще бѫдатъ ли победени тия най-благородни херои, които се борятъ срещу смъртенъ врагъ за защита на своята култура ? Тѣ ще победятъ въ името на онова върховно право, което е надъ всички режими и всичко рѫководи. Надъ сѫдилищата на хората е сѫдътъ на Бога".

 

(Справка „Свобода или Смърть", органъ на ВМРО — 22 априлъ 1928 г.)

 

*

 

„Впрочемъ, Македония трѣбва да получи своята автономия. Какъ ? Не може да се обвиняватъ македонцитѣ ако търсятъ въ отчанния актъ едно срѣдство, за да държатъ будно свѣтовното внимание върху тѣхнитѣ страдания, поради това, че отъ мирнитѣ

 

544

 

 

международни разисквания не сѫ имали друго, освенъ разочарования ..."

 

Еудженио Мореале — виденъ италиански публицистъ; бивалъ е кореспондентъ на вестници. Познавачъ на балканскитѣ проблеми и на други външно-политически проблеми; посещавалъ е и Македония.

Справка въ книгата на г. Жоржъ Нурижанъ „Ла Мачедония нелъ пенсиеро италиано", Римъ 1932 г., стр. 111.

 

*

 

„Изглеждаше единъ сънъ на нездрави мозъци възраждането на Полша. И при все това Полша е възкръснала, върху поражението на Германия и Русия. Сили много повече силни и могъщи отъ Гърция и Югославия. Да не се отчайва, и преди всичко да не се изоставя и намалява нито за единъ моментъ защитата на националната идея. Македонцитѣ иматъ една организация, която въ сегашнитѣ злочестия замѣства държавата. Тази организация, тази блуждаеща държава нека да се държи твърдо. Деньтъ, въ който тя би паднала, би паднало съдържанието на македонската политическа съвесть..."

 

Винченцо Морелло Растинякъ — журналистъ и адвокатъ; сенаторъ; роденъ въ Баняра, Калабрия 1860 г. Редакторъ на нѣколко италиански вестници. Защитникъ на Д. Стефановъ на процеса въ Милано. Справка въ книгата на г. Жоржъ Нурижанъ „Ла Мачедония нелъ пенсиеро италиано", Римъ 1932 г., стр. 110.

 

 

ТУРСКИ МНЕНИЯ

 

Голѣмиятъ турски ежедневникъ „Сонъ Поста" въ единъ отъ последнитѣ си броеве пише между другото и следното:

 

„Създадената презъ турско време революционна организация следъ последнитѣ договори за миръ бѣ реорганизирана и засилена съ кадри. Въпрѣки междуособицитѣ въ организацията отъ известно време, сега Иванъ Михайловъ е пъленъ господарь на положението и има подръжката освенъ на ВМРО, но и на цѣлата емиграция въ България, която въ борбата си срещу поробителитѣ я подържа морално.

 

Най-голѣмиятъ душманъ на Македония е Сърбия. Затова ВМРО главно се бори срещу нея, като предприема терористически акции, унищожава родоотстѫпницитѣ и мѫчителитѣ на народа".

 

По-нататъкъ говорейки за Балканскиятъ пактъ, вестникътъ пише, че България не може да го подпише, поради сѫществуващиятъ македонски въпросъ. Вестникътъ завършва:

 

„Никому да не е чудно при тѣзи условия на Балкана, ако избухне една война".

 

(„Македонска Трибуна", Индианаполисъ — 26 априлъ 1934 г.).

 

545

 

 

АРЖЕНТИНСКИ МНЕНИЯ

 

Излизащиятъ въ Буеносъ Айресъ ежедневникъ „Нотисиасъ Графикасъ" дава въ броя си отъ 22 мартъ 1933 г. една статия за Македония, която е написана отъ единъ отъ редакторитѣ, Пабло Суеро. Авторътъ на тая статия между другото пише следното:

 

«Македонцитѣ сѫ били често посочвани като разбойници, които се предполага да сѫ организирани въ банди — фамознитѣ български и македонски «комитаджийски» банди — въодушевлявани само отъ криминални и извратни цели. Знае се, обаче, че това е сѫщото име служеще на Бѣлия Домъ въ нашия континентъ, за да означи патриотитѣ придружаващи Сандино въ Никарагуа ...»

 

546

 

 

 

XXXII. УСТАВЪТЪ НА ВМРО

 

За всѣка организация уставътъ е огледало, което показва какъ тя е устроена и по кой начинъ действуватъ нейнитѣ рѫководни тѣла, особено върховното й управление.

 

И днесъ има българи, даже и отъ Македония, които нѣматъ точни познания по устройството на ВМРО. Въ чуждия свѣтъ пъкъ е имало и превратни представи по този въпросъ. Спомнямъ си какъ ученици отъ осми класъ на сръбската гимназия въ Скопйе презъ 1914 г., чувайки за сражения на наши чети съ сръбската войска, коментираха известията.

 

— Какво искатъ тия комити, защо сѫ тия сражения ?

 

— И тѣ иматъ „Църна Рука" — пояснява едно черногорче. Тогава мнозина отъ Шумадия и Черна-Гора бѣха дошли да довършатъ образованието си въ Скопйе, следъ като австро-унгарската армия бѣ навлезнала въ Сърбия.

 

Не само тия млади хора, но ужъ и по-осведомени срѣди въ чужбина, не правятъ разлика между ВМРО и „Черна Рѫка" или която и да е подобна тайнствена или революционна организация, що се отнася до организационната имъ структура, дори и до целитѣ имъ. А разликата между шовинистическата сръбска „Черна Рѫка" и ВМРО е огромна.

 

Както показва чл. 23 на Устава й, „Църна Рука" обхваща въ една организационна мрежа, изолирани една отъ друга групи или отдѣлни лица. А уставътъ на ВМРО говори за масова организация, която обхваща цѣлия народъ. Споредъ чл. 25 членоветѣ на сръбската „Черна Рѫка" не се познаватъ помежду си, а ги знае само върховната управа — друго доказателство, че се касае до сдружение съ малъкъ брой участници. При това всѣки участникъ има свой номеръ — нѣщо съвършенно ненуждно и неприложимо въ масова организация.

 

Доколкото съмъ осведоменъ, сръбското и гръцкото възстания и организирането имъ преди това (въ началото на 19 вѣкъ) не сѫ имали тоя масовъ народенъ характеръ както ВМРО.

 

При полскитѣ знаменити възстания въ 1831 и 1863 г. въ никоя широка область броя на борещитѣ се съ орѫжие въ рѫка възстаници не е така високъ, както напримѣръ при Илинденското възстание въ Битолски окрѫгъ, кѫдето между триста хиляди българско и ромънско население се борятъ двадесеть и две хиляди души съ пушка. Това значи осемъ на сто; а старо правило е да се смѣта, че при военна мобилизация държавитѣ вдигатъ десеть на сто отъ населението си подъ знамената.

 

Подобенъ процентъ борци не сѫ се дигнали и въ никоя италианска область, когато се развиваше презъ миналото столѣтие движението за обединение на Италия; не говоря за мобилизациитѣ въ Пиемонтъ, нито зная точно въ какъвъ процентъ тогава сѫ свиквали войници.

 

Може би при испанската герила противъ Наполеона и въ дадени моменти на ирландскитѣ борби да сѫ се втурвали въ въорѫжения бунтъ — въ една или друга область — така масово мѫже и жени както при нашия Илиндень.

 

547

 

 

Значителенъ е билъ броя на участницитѣ въ българското Априлско възстание презъ 1876 г., особено въ нѣкои населени мѣста. Но това възстание, което даде блѣстящъ политически резултатъ за българщината, платенъ съ много кръвь, не трая повече отъ десеть дни; а и цѣла България не бѣ въ сѫщото време така масово организирана, както Македония бѣше въ течение на две десетилѣтия презъ турския режимъ.

 

Никой, еднажъ стѫпилъ въ редоветѣ на „Църна Рука", не може вече да я напусне; така е поне споредъ устава. Такова постановление ВМРО нѣма; нейнитѣ членове губятъ правата и отговорноститѣ си даже като се намѣрятъ въ България; изключение се прави само за най-отговорнитѣ рѫководители. На края членоветѣ на „Църна Рука" останаха живи, — а тя изчезна.

 

За въпросната организация уставътъ и правилника й не посочватъ какъ се избира върховната й управа; това е посочено най-подробно въ правилника на ВМРО.

 

„Църна Рука" предвижда теглене на жребий за извършване на акции. Практиката на ВМРО изключва това. Може би защото доброволнитѣ кандидати за рискувани дѣла всрѣдъ ВМРО всѣкога сѫ изобилствували.

 

Но по-сѫществената разлика на нашето народно движение е въ туй, че то е самостоятелно и демократично, въ което изборното начало е най-широко застѫпено; докато „Църна Рука" е държавна сръбска организация, зависима, подчинена, а въ управата си почти диктаторска. Тя е създадена отъ офицери, които сѫ най-прононсираната категория държавни, и то заклети служители. Нейното седалище е въ Бѣлградъ, столицата на държавата, и се развива преди всичко въ казармитѣ. А и основната цель е чисто държавна — обединение съ Сърбия на земи, които се намиратъ вънъ отъ границитѣ й. Оставяме на край въпроса, че повечето отъ тѣзи земи и не сѫ населени съ сърби. А ВМРО е ратувала за автономна или независима Македония.

 

Рѫководството на „Черна Рѫка" стои въ бѣлградската държавна канцелария, засѣднало. Докато Централния комитетъ на ВМРО е нелегаленъ и съ неопредѣлено мѣстонахождение, всрѣдъ народа.

 

*

 

Въ известни отношения уставътъ на ВМРО е считанъ непрактиченъ. Имахъ случай еднажъ да приказвамъ и съ Иванъ Каранджуловъ, дългогодишенъ председателъ на македонската емиграция въ България. Той е билъ — ако се не лъжа — повече отъ двадесеть години главенъ прокуроръ на Върховния Касационенъ Сѫдъ въ България. Въобще признатъ юристъ, човѣкъ съ голѣма логика и способность за изтънчена анализа. Най-много се спираше на онова разпореждане отъ правилника на ВМРО, което опредѣля, че тримата членове на Централния комитетъ сѫ равноправни и равноотговорни. Каранджуловъ ме увѣряваше, че никакъвъ другъ такъвъ уставъ не е срѣщалъ; и подържаше, че тази равноправность и равноотговорность могатъ само да спъватъ, но не да улесняватъ дѣлата на ВМРО. Препорѫчваше повече свобода, бързина и ефикасность въ проявитѣ на върховното рѫководство. Обяснихъ му, че това се е наложило поради нѣколко причини; на първо мѣсто — членоветѣ на Централния комитетъ не сѫ на едно мѣсто; заедно, за да

 

548

 

 

могатъ да решаватъ по мнозинство; обратно — тѣ сѫ далече единъ отъ другъ, нелегални. Затова имъ е дадена свобода всѣки да разпорежда кѫдето се намира въ духа на общитѣ идеи и главнитѣ задачи за постигане; и да решава много въпроси споредъ условията на мѣстото, кѫдето той се намира. А вънъ отъ това — ако се случи да загинатъ и двамата членове на Централния комитетъ — третиятъ да може и самъ да представлява върховната власть на организацията до избирането на новъ комитетъ, ако случайно сѫ загинали и запаснитѣ членове.

 

Каранджуловъ подържаше, че все пакъ се явяватъ много пѫти важни въпроси, изискващи мнението на цѣлия комитетъ, макаръ взето и по мнозинство; и поради липса, въ онова време на радио за бързо споразумяване, пропускало би се ценно време. И ако всѣки отъ тримата би заповѣдалъ — тамъ кѫдето се намира — свое решение относно нѣкои особено деликатни моменти, би се получили пакости за самата кауза.

 

Неговото гледище клонѣше повече къмъ опредѣляне едного въ Централния комитетъ като председатель, които да разпорежда при появяването на опредѣлено число най-сѫществени за македонското дѣло въпроси. И да е опредѣлено отъ конгреса кой е втория председатель, ако първиятъ погине, кой третия, и така нататъкъ, като се взематъ предвидъ и запаснитѣ членове по редъ.

 

Каранджуловъ заключаваше: „Всѣко друго юридическо положение за Ц.К. е по-полезно, отколкото да се позволи презъ три или четири години трима души съ еднакви права да разпореждатъ пълноправно съ орѫжието, паритѣ, политиката на ВМРО, тоестъ и съ сѫдбата на цѣлия народъ, безъ да може този народъ да следи въ разни краища какво разпореждатъ по тия важни линии три отдѣлни лица. По-лесно може да се контролира единъ центъръ въ лицето на една личность; по-лесно могатъ да се спънатъ по законенъ начинъ нейнитѣ евентуално погрешни разпоредби и прочее."

 

Като емигрантъ въ Варшава презъ 1939 г. разговаряxъ съ лице, което е било въ рѫководената отъ Пилсудски организация, имаща база въ австрийската територия, а действуваща главно противъ руския режимъ въ останалата Полша. Тоя човѣкъ много се очудваше, че всички категории деятелность на ВМРО, свързани и съ всички отговорности, се съсрѣдоточаватъ въ Централния комитетъ на ВМРО. Увѣряваше ме, че поляцитѣ не връзвали рѫцетѣ на своето революционно рѫководство съ всички отговорности, независимо, че то направлява и е зачитано отъ всички борци. Той настояваше, че главното рѫководство на освободителното дѣло трѣбва да запази за себе си предимно политическата отгопорность; а всички други отговорности, които биха могли да спъватъ неговата работа, или да я обременяватъ, да бѫдатъ предоставени на други сектори, като за всичко се намѣри подходяща формула.

 

*

 

Имахъ случай да чуя мнения въ нашата срѣда, че Централния комитетъ на ВМРО трѣбва да бѫде анонименъ, тоестъ да не се известява на обществото кои сѫ избранитѣ въ него лица. Съображенията бѣха отъ конспиративно естество.

 

Обаче наддѣляваше противното гледище. Отъ много години насамъ имената на ония, които сѫ водили борбата, сѫ били известни на нашето общество; често пѫти съ тѣзи имена даже се е свързвало и

 

549

 

 

настроението на борцитѣ. Неблагоприятни отражения тъкмо всрѣдъ нашия народъ би имало едно внезапно минаване къмъ анонимность; мнозина биха се и разколебали. Но въ подходящъ, добре избранъ моментъ, би могло да се прокарва такава мѣрка. При самото основаване на ВМРО имената на участницитѣ въ Централния комитетъ не сѫ били нашироко познати.

 

*

 

Излишно е да се спирамъ на безбройнитѣ нелепи характеристики, които сѫ давани за македонското движение отстрана на тия, които сѫ поробвали Македония. Наричаха го главно реакционно, недемократично. А истината е точно обратната; тѣ сѫ били реакционеритѣ и народнитѣ потисници. Който прочете Устава и Правилника на ВМРО веднага схваща, че се касае до най-демократично устроена организация. На мене лично не ми е позната друга революционна организация съ подобенъ демократиченъ уставъ. Системата за избирането на нейнитѣ органи — като се почне отъ селскитѣ десетки и мѣстни рѫководства, и се стигне до Централния комитетъ, почти съ нищо не се различава отъ изборитѣ при легалнитѣ македонски организации въ България и Америка, които сѫ такива, каквито сѫ всички легални организации въ културния свѣтъ.

 

Разликата е само въ туй главно, че се случва на ВМРО да не успѣва всѣкога да свика конгреситѣ си въ опредѣления срокъ. Но това е съвсемъ лесно обяснимо като вземемъ предвидъ, че и на най-уреденитѣ, спокойни общества (държави) понѣкога обстоятелствата налагатъ съ години да се отлага прилагането на нѣкои предписания въ Конституцията имъ, включително свикването на Парламента.

 

550

 

 

 

XXXIII. КОНГРЕСИТѢ НА ВМРО

 

Презъ Турския режимъ ВМРО е направила петь свои общи конгреси. За три отъ тѣхъ открито се знае кѫде сѫ станали; единиятъ е заседавалъ въ солунската българска реална гимназия, въ началото на м. януарий 1903 г.; той взе решението за повдигане на Илинденското възстание. Другъ единъ въ Рилския манастиръ презъ септемврий 1905 г.; той разгледа обстановката подиръ Илинденското възстание. Третиятъ бѣ свиканъ презъ мартъ 1908 г. въ с. Жабокрътъ, Кюстендилско; той разясни положението следъ убийството на Сарафовъ и Гарвановъ, извършено незаконно отъ отцепническа група начело съ Яне Сандански.

 

Презъ турския режимъ като делегати въ конгреситѣ идваха легални и нелегални дейци. Легалнитѣ бѣха, естествено, пакъ членове на революционната организация, само че не бѣха бѣгълци предъ турската власть, а минаваха за редовни граждани — учители, търговци, земедѣлци и пр.

 

Конгресътъ въ солунската гимназия, който реши повдигането на Илинденското възстание, бѣ изключително съ такива легални хора — почти всички учители.

 

Въ станалитѣ подиръ Първата свѣтовна война три конгреса се явяваха като делегати еднакво нелегални лица, предимно войводи, и легални деятели.

 

Както въ турския режимъ, така и следъ него, конгреситѣ следваше да се свикватъ всѣки три години. Но при извънредни причини — казахме — можеше да става и отлагане.

 

Ако Централниятъ комитетъ е възпрепятствуванъ да свика конгреса, или членоветѣ му сѫ загинали, общиятъ конгресъ се свиква по споразумение между окрѫжнитѣ комитети.

 

За работитѣ на конгреситѣ обикновенно не сѫ давани публични подробности; известявани сѫ само онѣзи факти, които ВМРО е смѣтала отъ полза да бѫдатъ направени обществено достояние.

 

Старание е имало всѣкога да се осигури пълна сигурность за конгреса, тъй като тамъ сѫ се явявали най-виднитѣ рѫководители. При случайно разкритие и нападение отъ страна на противника, даже и да не се дадатъ жертви, осуетява се за неопредѣлено време конгреса. А той е бивалъ свикванъ тъкмо за уреждане на належащи въпроси.

 

Нѣкои отъ петьтѣ конгреса презъ турския режимъ сѫ свикани отъ мнозинството на ВМРО. Сѫществували сѫ отцепнически малцинства, напримѣръ споменатитѣ санданисти. Върховиститѣ пъкъ въобще не сѫ имали работа съ ВМРО.

 

*

 

Подиръ 1912 г., когато вече голѣма часть отъ Македония е подъ сръбско и гръцко иго, отъ името на ВМРО действува Централния комитетъ, който е билъ опредѣленъ въ 1911 г. следъ помирението между ВМРО и нѣкогашнитѣ върховисти, които отдавна бѣха престанали да действуватъ като организация на македонска територия. Тоя комитетъ — Т. Александровъ, Хр. Чернопѣевъ, П. Чаулевъ — рѫководи борбата

 

551

 

 

противъ първия сръбско-гръцки режимъ (1913-1915 г.) Сетне идва първата свѣтовна война, протегнала се презъ цѣли четири години. Въ нея загина Хр. Чернопѣевъ, а на негово мѣсто въ Централния комитетъ влѣзна Ал. Протогеровъ, който, съгласно уговореното съ върховиститѣ помирение, бѣше запасенъ членъ. Подиръ войната започва новата борба на ВМРО срещу втория сръбско-гръцки режимъ.

 

Изтъкнатиятъ водачъ въ тая борба, Т. Александровъ, не бѣ живъ, за да присѫтствува на очаквания отъ него общъ конгресъ на ВМРО. Той бѣ свиканъ — шести по редъ — презъ м. февруарий 1925 г., цѣли четиринадесеть години следъ петия конгресъ. Значи, и той конгресъ се събираше подиръ голѣмо сътресение въ срѣдата на революционната организация — загубата на Тодора. Избранитѣ тогава трима души въ Централния комитетъ бѣха Георги попъ Христовъ, Ал. Протогеровъ и Иванъ Михайловъ. За първитѣ двама сѫ дадени кратки сведения на съответно мѣсто; а за мене е казано по нѣщо въ книгитѣ ми „Спомени-I — Младини" и „Спомени-II — Освободителна борба (1919-1924 г.)".

 

Седмиятъ конгресъ се събра презъ м. августъ 1928 година. На него бѣ поднесено обстойно известие за вината на Ал. Протогеровъ по убийството на Тодора, но сѫщо и за опититѣ му да подготвя нови смущения въ освободителното дѣло, за което ще се дадатъ подробни освѣтления въ друга книга поради липса на мѣсто тукъ, а и поради връзката на тия опити съ нѣкои странични вражества къмъ македонската кауза, които сѫщо е невъзможно да бѫдатъ тукъ обстойно обрисувани.

 

*

 

Макаръ че свикването на Седмия конгресъ биде отложено съ шесть месеци, борбата на ВМРО срещу поробителя не спрѣ поради това. Многоглавиятъ антимакедонски фронтъ, който — закритъ задъ Ал. Протогеровъ — и въ 1928 г. се опита, както и въ 1924 г., да превзима или да подравя македонското дѣло, претърпѣ поражение.

 

Въ състава на Централния комитетъ, избранъ отъ Седмия общъ конгресъ влѣзнаха: Страхилъ Развигоровъ, Иванъ Караджовъ и Иванъ Михайловъ.

 

Страхилъ е синъ на легендарния Мише Развигоровъ; роденъ въ Щипъ. Още като малко дете е заминалъ за България съ майка си. Тамъ бѣ свършилъ срѣдно образование и сетне училъ въ военното училище. Подиръ първата свѣтовна война е следвалъ право въ Софийския университетъ. Страхилъ имаше широко сърдце. Отличенъ другарь, лояленъ спрѣмо всички. Живѣеше съ безкрайна почить къмъ дѣлото на баща си; а съ това се явяваше като истински братъ по чувства на цѣлото население въ родния край. Може би съ единъ градусъ повече, отколкото бѣ нуждно, у Страхила се забелѣзваше една приятна сантименталность. Впрочемъ, нея я има сигурно у мнозина борци, но не у всички тя се забелѣзва. Страхилъ Развигоровъ бѣше младъ, когато влѣзна въ Централния комитетъ на организацията. Загина когато българскитѣ комунисти бидоха установени на власть въ България, следъ Втората свѣтовна война. Преди да изчезне, билъ е разкарванъ по затвори, заедно съ мнозина други македонски деятели и хора отъ стара България.

 

За Иванъ Караджовъ неговиятъ приятель отъ младини Христо Шалдевъ отъ Гюмендже, сѫщо бившъ гимназиаленъ учитель, но по едно

 

552

 

 

Страхилъ Развигоровъ отъ лѣво; Кирилъ Дранговъ въ срѣдата; съ Йосифъ Марковъ отъ с. Загоричани, Костурско, преданъ македонски дѣятель.

 

553

 

 

време и четникъ въ Македония, писа следното, което бѣ помѣстено и въ в-къ „Македонска Трибуна" отъ 26 юлий 1934 година:

 

„Единъ отъ достойнитѣ синове на Македония, който презъ цѣлия си животъ е излѫчвалъ съзнателна и волева работа за свободата на своята Родина, е починалиятъ на 26 май т.г. Иванъ Караджовъ, името на когото въ продължение на 40 години се преплита въ македонското освободително движение.

 

Роденъ въ с. Лешко, Горноджумайско, Ив. Караджовъ завършва основното си образование въ родното си мѣсто. Дарованията на малкия Караджовъ обръщатъ внимание на възпитатели и роднини, които съдействуватъ да бѫде изпратенъ на учение въ Цариградското 3-то класно училище, помещаваще се тогава въ квартала Фенеръ. Тукъ той става помощникъ на диригента на сѫществуващия при училището черковенъ хоръ.

 

Следъ завършването на трети класъ Ив. Караджовъ постѫпи въ Солунската гимназия, която завърши съ много добъръ успѣхъ. Презъ това време той е посветенъ въ революционното дѣло. Следъ свършването на гимназията учителствува въ Горна-Джумая и Скопйе, кѫдето образува и рѫководи пѣвчески хоръ и оркестъръ. Колегитѣ му отъ скопското педагогическо училище, виждайки особенитѣ дарби и склонность къмъ музиката, съветватъ го да замине въ Русия, за да получи специално образование, като му обещаватъ и материална подкрепа. И ето Ив. Караджовъ е студентъ въ Петерсбургската императорска пѣвчевска капела, конта завършва презъ 1902 г. съ добъръ успѣхъ.

 

Отъ Петерсбургъ Караджовъ заминава за Солунъ, кѫдето е назначенъ за учитель при мѫжката гимназия, но поради атентата срещу Банкъ Отоманъ въ Солунъ властьта го интернира въ Горна-Джумая. Презъ Илинденското възстание той се връща наново въ Солунъ, но като неблагонадежденъ бива пакъ интерниранъ въ Горна-Джумая, и тукъ арестуванъ.

 

Следъ амнистията Ив. Караджовъ е назначенъ за учитель въ Сѣрското педагогическо училище, кѫдето учителствува отъ 1905 до 1907 г., презъ което време е окрѫженъ рѫководитель на ВМРО и изучава Петричкия края въ военно отношение съ единъ свой близъкъ другарь, офицеръ отъ българската армия. Скоро, обаче, Караджовъ е заставенъ да напусне Македония и избѣгва въ България, кѫдето учителствува въ Т. Пазарджикъ и Дупница.

 

Следъ обявиването на Хуриета той се връща въ Македония и учителствува една година въ мѫжката и 4 години въ девическата гимназия въ Солунъ, кѫдето е премѣстенъ за наказание, защото въ единъ годишенъ актъ, въ присѫтствието на валията и представители на дипломатическото тѣло на европейскитѣ държави въ Солунъ, между другитѣ музикални номера, хорътъ му изпълни съ голѣмъ успѣхъ съставената отъ него мелодия върху думитѣ на стихотворението „Тихъ бѣлъ Дунавъ се вълнува". Тукъ го заварва Балканската война. Победоносниятъ ходъ на българската армия и влизането й въ Солунъ го накарва да хармонизира нѣколко народни пѣсни, и да съчини концертитѣ: „Съ нами Богъ, разумейте язици" и „Воспейте Господеви" — композиции, които сѫ сериозенъ приносъ къмъ българската църковна музикална литература.

 

Нѣколко дни преди обявяването на Междусъюзническата война Караджовъ напуска Солунъ и се зачислява въ Македоно-одринското опълчение,

 

554

 

 

Иванъ Караджовъ

 

-------

 

Иванъ Караджовъ съ другари презъ първата свѣтовна война. Нѣкои отъ тѣхъ сѫ власи отъ Мегленско.

 

-------

 

 

 а следъ 1913 г. се установява въ постоянно мѣстожителство въ Г. Джумая, кѫдето учителствува до 1930 г., винаги облеченъ въ войнишкото си облѣкло, говорейки на познати, че „до освобождението на Македония всички българи, млади и стари, винаги трѣбва да сме готови войници". Презъ свѣтовната война той е доброволецъ и е началникъ на разузнавателенъ отрядъ въ сектора на Кожухъ планина.

 

Презъ време на учителствуването си въ Горна-Джумая отъ 1913 до 1930 г. Ив. Караджовъ занемарява музиката и всецѣло се отдава на революционното дѣло, като влиза въ най-близъкъ контактъ съ Тодоръ Александровъ и други видни македонски дейци на ВМРО и е на тѣхно разположение, докато презъ 1928-1931 г. той стана членъ на Централят комитетъ на ВМРО. Но по здравословни причини трѣбваше да се оттегли на почивка. Разклатеното му здраве постоянно се влошаваше, докато на 26 май т.г. Караджовъ почина.

 

Той остави следъ себе си дълбока бразда отъ народополезни дѣла. Като учитель той бѣше такъвъ не само на маловръстнитѣ деца, но и на възрастнитѣ хора; като революционеръ бѣше всецѣло отдаденъ на освободителното дѣло. Той бѣше и приятенъ събеседникъ въ всѣка компания. Той бѣше човѣкъ съ широка душа, бѣше най-после голѣмъ българинъ, въ душата и съзнанието на когото бѣ легнала идеята за освобождението на българитѣ подъ чуждо иго".

 

 

Осмиятъ общъ конгресъ на ВМРО бѣ свиканъ презъ първата половина на месецъ априлъ 1932 г. За Централенъ комитетъ той избра Владимиръ Куртевъ, Георги Настевъ и Иванъ Михайловъ.

 

Георги Настевъ е отъ родители охридчани. Той самиятъ се чувствуваше напълно македонски българинъ, комуто каузата на поробеното отечество бѣ близка, интимна. Настевъ помагаше анонимно на освободителното движение две-три години подредъ преди да стане пълномощникъ на организацията за Разложко. Въ тази околия той работи неуморно, безъ колебания, съ идеализъмъ, дълго време. Общо взето, бѣ мълчаливъ човѣкъ, но винаги точенъ, вѣренъ на думата си и съ смѣлъ духъ. Бѣше и много трудолюбивъ. И той загина въ България следъ хаоса, който настѫпи при установяване на комунистическа власть тамъ.

 

Владимиръ Куртевъ е участникъ въ редоветѣ на ВМРО още отъ турския режимъ. Неговото име чухъ за пръвъ пѫть като бѣхъ ученикъ презъ 1907 година въ София. Понѣкога и тамъ си устройвахме упорити сражения съ прашки. Обикновено се срѣщахме махала противъ махала изъ полето задъ тогавашната Вайсова воденица. Често се говореше, че между нашитѣ противници има единъ, когото децата наричаха „Свитката"; и го признаваха за голѣмъ храбрецъ. Това е билъ Куртевъ. Той бѣ въ горнитѣ класове на гимназията.

 

Него можемъ да приключимъ въ редицата на най-чиститѣ идеалисти, които отъ България сѫ идвали да се борятъ срещу робството въ Македония. Кюстендилското гражданство, кѫдето той имаше много познанства, не подозираше, че е родомъ отъ стара България; всички го смѣтаха за македонецъ.

 

Юначенъ и беззаветенъ мълчаливецъ, съ широко славянско сърдце — така бихъ го характеризиралъ най-кратко.

 

Смѣтнахъ умѣстно въ приложение [46] да дамъ нѣкои подробности за борческитѣ прояви на Куртева.

 

И той ратникъ за свободата на Македония става жертва на комунистическия

 

555

 

 

тероръ въ България следъ Втората свѣтовна война, какъвто сигурно не е имало и при нѣкогашното турско нашествие въ българскитѣ земи. Когато загинаха Куртевъ, Настевъ, Развигоровъ и други македонски деятели, въ България бѣха избивани съ хиляди българи, по-невинни и отъ ослѣпенитѣ Самуилови воиници. Комунистическиятъ тероръ може да се оприличава само съ това събитие отъ далечната ни национална история — съ трагедията въ струмишката долина подъ Бѣласица, автори на която бѣха византийцитѣ. Защото ако търсимъ примѣри отъ по-ново време, най-страхотниятъ се явява Батакъ. Но тамъ загинаха къмъ петь хиляди души българи, за които турската власть все пакъ би могла да каже, че сѫ се дигнали на възстание, макаръ и доброволно да се предадоха, при обещание, че нищо нѣма да имъ се случи. Докато комуниститѣ погубиха въ България десетки хиляди души, безъ да сѫ се дигнали на възстание и изобщо да сѫ се докосвали до орѫжие.

 

556

 

 

Владимиръ Куртевъ (Четвъртиятъ отъ лѣво на дѣсно въ първия редъ, като делегатъ въ конгресъ на Илинденската организация).

 

557

 

 

 

XXXIV. ПОЛИТИЧЕСКИТѢ СТАНОВИЩА НА ВМРО

 

 

Конгресни декларации и изявления на Централния комитетъ

 

Основното политическо становище е изразено въ членъ първи на Устава: „Вѫтрешната Македонска Революционна Организация има цель да обедини раздѣлена Македония въ нейнитѣ географски граници и да извоюва пълна политическа автономия (самоуправление) за нея". Тая формулировка бѣ дадена отъ шестия общъ конгресъ въ 1925 год.

 

Така че, като говоримъ тукъ за становища на организацията, по-скоро ще споменемъ нѣщо само относно конгреснитѣ резолюции, декларациитѣ на Централния комитетъ, изявленията на негови членове, както и за нѣкои пояснения въ връзка съ програмата на ВМРО.

 

Тритѣ конгреса, станали следъ 1918 г., както и избранитѣ отъ тѣхъ централни комитети, не промѣниха декларацията — направена отъ Тодоръ Александровъ, — че ВМРО е готова да изостави нелегалнитѣ срѣдства за борба, ако поробителскитѣ държави биха приели условията, които сѫ споменати и въ книгата ми „Спомени-II", кѫдето се говори по тоя въпросъ.

 

Въ политическата резолюция на седмия общъ конгресъ отъ августъ 1928 година е казано, че договоритѣ, сключени въ Букурещъ и въ Ньойи, отричатъ началата за свободата и народностното самоопредѣление; че сѫществуващиятъ редъ на нѣщата не отговаря на нуждата отъ траенъ и справедливъ миръ на Балканитѣ; че той миръ може да се постигне само чрезъ създаването на обединена и независима Македония. Изказва се солидарность съ поробенитѣ народи, и особено съ борящитѣ се противъ сръбската тирания, както и готовность за поемане на всѣка протегната рѫка за задружна борба въ името на потисната Македония.

 

Сѫщиятъ конгресъ е разгледалъ поведението на Ал. Протогеровъ, установилъ вината му по убийството на Тод. Александровъ и напълно оправдалъ наложеното му наказание.

 

Състоялиятъ се презъ месецъ априлъ 1932 г. осми общъ конгресъ на ВМРО изтъква, че политическото положение на Балканитѣ, което дойде въ резултатъ на парижкитѣ договори отъ 1919 г., е въ противоречие съ правнитѣ основи, които бѣха легнали въ примирието между воюващитѣ презъ 1914-1918 г. Конгресътъ е констатиралъ съ съжаление, че безъ последствие сѫ останали всички петиции, отправени до Обществото на Народитѣ и до правителствата на голѣмитѣ сили отстрана на македонскитѣ легални организации, отъ прокуденото македонско духовенство и отъ специални делегати на поробеното македонско население. Отречени сѫ отъ конгреса „балканскитѣ конференции", чиято цель бѣ да затвърдятъ дотогавашното статукво на балканския полуостровъ. Обединението на балканскитѣ народи се намира за желателно и полезно, но конгресътъ посочва като условие за балканска федерация независимостьта и цѣлостьта на Македония.

 

И този конгресъ натоварва Централния комитетъ на ВМРО да продължи

 

557

 

 

до край издирването на ония, които иматъ вина по убийството на Тодоръ Александровъ.

 

*

 

Централниятъ комитетъ на ВМРО е излизалъ отъ време на време съ декларации по въпроси, които е считалъ важни за момента.

 

Следъ подлото убийство — на 30 октомврий 1927 г. — отстрана на сръбскитѣ власти въ Щипъ на бащата и брата на Иванъ Михайловъ, Централниятъ комитетъ заяви, че това убийство е уникумъ въ историята на освободителнитѣ национални движения. Въ декларацията сѫ посочени и редица други посегателства върху живота на съвършенно невинни македонски българи; споменати сѫ факти и отъ Карнегиевата анкетна комисия и пр. В-къ „Свобода или смърть" публикува декларацията на 5 декемврий сѫщата година.

 

Въ месецъ юлий 1930 г. както е посочено и на друго мѣсто до правителствата на великитѣ сили и до свѣтовния печатъ биде заявено отъ Центр. к-тъ, че тактиката на бѣлградското правителство да стоварва върху други отговорностьта за анархията въ Югославия, е стара и известна. Министърътъ на Външнитѣ работи г. Воя Маринковичъ бѣ казалъ публично за ВМРО, че тя била „едно частно дружество, което ни е обявило война и воюва съ насъ"... Но — казва се въ декларацията на Централния комитетъ — ако за анархията въ Македония били отговорни България и ВМРО, то кой е виновенъ за анархията въ Хърватско, за която най-добро огледало бѣ и процесътъ срещу д-ръ Владко Мачекъ, водача на хърватската селска партия, по това време, обвиненъ по „закона" за защита на държавата ? Приказкитѣ на Маринковичъ за „частно дружество" сѫ опровергани отъ изминалата до тогава тридесеть и петь-годишна история на Балканитѣ, въ която ВМРО е заемала мѣсто отъ първостепенно значение; а и въ бѫдаще ще го заема, докато македонския въпросъ не се уреди справедливо. Изказано е наново съжаление, че Обществото на Народитѣ, съ своето поведение на дезинтересираность, се солидаризирва съ опита на Бѣлградъ да бѫдатъ пренебрегвани оплакванията на потиснатитѣ народи. Апелира се за интервенция на Обществото на Народитѣ въ Македония, чрезъ безпристрастна анкета на самото мѣсто, при неутрализиране на сръбската власть докато се провежда анкетата.

 

Въ публикуваната презъ месецъ октомврий 1930 г. декларация въ в-къ „Свобода или смърть" Централния комитетъ казва, че „девиза на Организацията за свобода и самоуправление на Македония изключва всѣкакви тѣсно-националистически стремления или домогвания за партийни и индивидуални облагодетелствувания".

 

На 12 февруарий 1933 г. бѣ отправено до Великия македонски народенъ Съборъ въ Горна-Джумая дълго послание-поздравъ отъ Централния комитетъ, съ което се подчертаваха основнитѣ позиции на македонската кауза; осѫждаха се пораженскитѣ антимакедонски срѣди въ България, които работѣха въ полза на Бѣлградъ, безъ да се интересуватъ отъ робството на македонския българинъ.

 

Презъ януарий 1934 г. Центр. к-тъ открито заяви, че македонския въпросъ не ще може да се уреди съ споразумения между балканскитѣ държави, ако се пренебрегватъ справедливитѣ искания на Македония. Революционнитѣ методи на ВМРО сѫ й наложени отъ тежкото положение въ страната. Изтъква се пакъ фалита на Обществото на Народитѣ.

 

558

 

 

И още еднажъ се споменава за направената чрезъ Т. Александровъ декларация въ 1924 г. и за условията, при които ВМРО би се съгласила да спре своята революционна дейность.

 

Въ връзка съ всички декларации на конгреситѣ, или на Ц.К., проникваха и съобщения въ чуждата преса. За примѣръ, върху декларацията на Ц.К. отъ януарий 1934 г. се писа и въ „Чикаго Дейли Нюсъ". А въ броя си отъ 21 януарий с.г. „Ню-Йоркъ Таймсъ", въ кореспонденция отъ Прага, писа за конференцията на Малкото съглашение, започнала на 20 с.м. въ Загребъ. Между другото кореспонденцията казваше: „Последниятъ миролюбивъ манифестъ, отправенъ отъ лидера на ВМРО Ив. Михайловъ, който приема сключването на единъ балкански пактъ, ако той гарантира политическитѣ и културни права на македонскитѣ малцинства въ Югославия и Гърция, дава надежденъ изгледъ на преговоритѣ".

 

Очевидно кореспондентътъ на „Ню-Йоркъ Таймсъ" не е познавалъ добре целитѣ на Малкото и Балканското съглашения, за да бѫде оптимистъ относно изявената добра воля отстрана на ВМРО. Дължа сѫщо да поисня, че подъ „македонски малцинства" ВМРО е разбирала обезправенитѣ въ Югославия и Гърция българи, ромъни, албанци, турци и евреи.

 

*

 

ВМРО изпрати между дветѣ свѣтовни войни само два мемоара до международни организации или конференции: единиятъ бѣ отправенъ до конференцията въ Лозана, когато се сключваше договорътъ между Турция и победената отъ нея презъ 1922 г. Гърция; другиятъ бѣ отправенъ до Обществото на Народитѣ презъ 1924 г. И въ двата мемоара се пледира за правото на Македония сама да се управлива. Но се наблѣга и върху неизпълнението на договора за покровителството на националнитѣ малцинства въ Югославия и Гърция.

 

— Множество други мемоари и петиции сѫ отправяни до Обществото на Народитѣ и Великитѣ сили отстрана на легалнитѣ македонски организации. За тѣхъ ще стане дума въ друга глава, посветена на македонската емиграция. Тая глава не се помѣства тукъ по липса на мѣсто.

 

 

Срещи съ чужди журналисти и общественици на членове отъ Централния комитетъ. Тѣхни изявления. Тѣхни писания.

 

Най-много около становищата на ВМРО сѫ изказвали желание да чуятъ нѣщо отъ Централния комитетъ чуждестраннитѣ журналисти, както и общественици отъ различни страни. На нѣкои мѣста въ споменитѣ ми съмъ споменалъ за изказанитѣ мнения отстрана на отдѣлни членове отъ Цетралния комитетъ. Следъ първата свѣтовна война, естествено, пръвъ даде необходимитѣ и търсени изявления Тодоръ Александровъ. Но интересътъ, особено всрѣдъ журналиститѣ, не преставаше.

 

Като по правило на професията имъ тѣ пишеха и за впечатленията си отъ тѣхнитѣ събеседници — македонскитѣ борци. Срещалъ съмъ много пѫти такива описания и за себе си. Съ цель да се даде на читателя представа за интереса къмъ македонската кауза въ онова време, споменалъ съмъ по нѣщо и отъ тия впечатления на чужденцитѣ,

 

559

 

 

но по липса на мѣсто тукъ не биха могли да се дадатъ по-обстойни цитати.

 

Най-малко съмъ виждалъ — що се отнася до мене — български журналисти; но тѣ не сѫ публикували нищо въ връзка съ тия срещи. Доколкото си спомнямъ само г. Аспарухъ Айдемирски — деятель въ добруджанскитѣ организации — изнесе нѣщо отъ единъ разговоръ, който имаше съ мене. И предъ него не скрихъ, че още отъ младежкитѣ ми години много съмъ тѫгувалъ при всѣко връщане върху мисъльта, че българскитѣ войници отъ Добруджа — тоестъ тѣзи отъ тѣхъ, които не бѣха загинали въ боеве —, тръгнали да освобождаватъ Македония, завръщайки се у дома си, намѣриха родината си завладѣна отъ чужда държава.

 

Съ български общественици съмъ се срещалъ понѣкога; но и това не бѣ често явление.

 

Между чуждия свѣтъ най-голѣмъ бѣ броя на хърватскитѣ обществени деятели, съ които до сега съмъ се запознавалъ и разговарялъ, макаръ не винаги по политика.

 

Що се отнася пакъ лично до мене, отъ време на време съмъ излизалъ и съ писания въ вестници или книги, отнасящи се изключително до македонския въпросъ.

 

Въ приложение [47] читательтъ ще намѣри изброени нѣкои отъ срещитѣ съ чужденци, изявления предъ журналисти, както и други подробности въ рамкитѣ на горното заглавие.

 

 

Нѣкои констатации и сѫждения за становищата и методитѣ на ВМРО

 

Македонски въпросъ има само отъ Берлинския конгресъ насамъ.

 

Преди това Атина и Бѣлградъ, и самитѣ тѣхни народи, отлично сѫ признавали, че славянитѣ въ Македония сѫ българи. Това признаватъ и турскитѣ вѣковни архиви; признаватъ го и власи, албанци и евреи въ Македония.

 

Значи, до 1878 г. има само единъ общъ български въпросъ.

 

Това потвърѫдаватъ и решенията на Цариградската конференция отъ 1876 година.

 

Това потвърѫдаватъ и думитѣ на Бисмаркъ въ Райхстага отъ онова време.

 

Това потвърѫдава и споразумението на българскитѣ борци съ княжество Сърбия, въ протокола отъ 5 априлъ 1867 година, чийто членъ 2 гласи, че „южнославянското царство ще се състои отъ Сръбско и Българско, като българското обема областитѣ България, Тракия и Македония".

 

*

 

Мнозинството въ Македония сѫ били българитѣ; и все пакъ се отказваха отъ присъединяване съ България. На това обстоятелство малцина сѫ обръщали толко внимание, колкото то заслужаваше. Този случай съвсемъ напомня поведението на швейцарскитѣ нѣмци. Гръцкото население въ Македония бѣ петь пѫти по-малобройно и Атина претендираше да завладѣва Македония. Най-малко отъ тамъ и отъ Бѣлградъ иматъ право да оспорватъ искреностьта на ВМРО относно програмата за независимость.

 

*

 

560

 

 

Всрѣдъ ВМРО нѣма никакъвъ тѣсенъ национализъмъ, въ полза на която и да е народность. Когато тя брани национализма — това трѣбва да се разбира въ смисъль, че е противъ денационализирането на народностьта, която и да била ти. Въ Македония отъ много вѣкове насамъ сѫ оформени въ всѣко отношение народноститѣ.

 

*

 

Независимо отъ всички обратни мнения, каквито се срещатъ, въ македонската освободителна борба преобладаватъ националнитѣ мотиви; съ други думи, на първо мѣсто стои въпросътъ за националната свобода, безъ които е почти немислимо всѣко друго благополучие и напредъкъ. Така би насочвала усилията си и всѣка друга европейска народность, ако бѣше поставена въ робското положение на македонското население, и особено на българското.

 

*

 

Още отъ своето създаване ВМРО е възприемала мисъльта за балканска федерация. Но мнозина мислѣха, че може да се опита първо съ конфедерация, — естествено, съ Македония като равноправенъ членъ.

 

*

 

Никога Македония не е нито помислювала за нѣкаква югославска федерация. Македонското движение сѫщо тъй не е признавало никога, че сѫществува югославска нация; на лице сѫ тия южни славянски народи: словенци, хървати, сърби, българи; но и черногорцитѣ сѫ се оформили като народность, особено благодарение на различното имъ отъ сръбското историческо развитие.

 

*

 

Македонското движение правѣше македонския въпросъ балкански и европейски. А балканскитѣ правителства го правѣха сръбски, гръцки или български държавенъ въпросъ. Това ВМРО намираше погрѣшно даже и отъ страна на България, макаръ българското население въ Македония да бѣ многобройно.

 

*

 

Грѣшка е отъ страна на България, че заговарваше за автономия на Македония следъ като е изгубвала войнитѣ за присъединение на македонскитѣ области. А много правилно бѣ становището й за автономия, което подържаше до преди балканскитѣ войни.

 

*

 

Македонското движение е смѣтало, че българското обществено мнение трѣбва здраво да подържа идеята за независима Македония. И въ Швейцария мнозинството е нѣмско, но Германия е приела сѫществуването на независима швейцарска държава.

 

*

 

561

 

 

Основна грѣшка отстрана на българската държава бѣ, че призна въ Македония „спорна зона" въ 1912 г. Това бѣ вече приетъ дѣлежъ на Македония.

 

*

 

Основенъ принципъ и стремежъ на ВМРО е билъ тоя: да се запази цѣлостьта на страната.

 

*

 

Основна грѣшка бѣ желанието на българското правителство да изземва македонския въпросъ отъ рѫцетѣ на ВМРО. Това желание открито изяви Ив. Ев. Гешовъ.

 

*

 

Нѣкои българи казватъ: Гърция и Сърбия не сѫ съгласни съ македонската независимость. Но обективната истина казва и друго: че въ 1912 г. Сърбия прие въ договора си съ България да говори за автономия на Македония, макаръ тая формула да е била нарочно бледо изразена; въ 1912 година България (царя й) отхвърли автономията, която Турция предложи на бойното поле; въ Букурещъ презъ 1913 г., въ началото на първата свѣтовна война и въ 1941 година отстрана на България не се спомена автономията. Това сѫ важни пропуски, сѫдбоносни.

 

*

 

Всички политически решения, които до сега сѫ бивали провеждани въ Македония, взимани сѫ безъ да е чута волята на тамошнитѣ жители.

 

*

 

Отбелѣзваме, че никога въ Македония великитѣ сили или международни организации, като напр. Обществото на Народитѣ, не направиха една анкета. Но отъ друга страна вѣрно е, че години подъ редъ дипломатическитѣ и други органи на великитѣ сили ежедневно — може да се каже — сѫ осведомявали правителствата си за истинското положение въ тая страна; знаели сѫ точно и какви народности живѣятъ тамъ.

 

*

 

Тежки страдания и загуби понесоха всички балкански народи (държави) около спороветѣ си за задържане или завладѣване на Македония. Нека си спомнимъ само войната противъ Турция въ 1912 г.; войната между християнскитѣ съюзници въ 1913 г.; първата свѣтовна война; компликациитѣ по време на втората свѣтовна война. А да не говоримъ за напразднитѣ жертви на самото македонско население въ възстания и други борби презъ цѣли десетилѣтия. Отъ всичко това трѣбва да изтеглятъ поука балканскитѣ държави. Само независима Македония ще ги сближи.

 

*

 

Подъ властьта на Гърция и Сърбия безъ нелегалната борба ние сами, доброволно, бихме се погребали като народъ съ вѣковно минало, съ свое народностно име и езикъ.

 

*

 

562

 

 

Жалъкъ фактъ е, че вниманието на западнитѣ политически канцеларии и на общественото мнение сѫ били привличани само чрезъ пукота на бомби, а не чрезъ писмени и устни протести. Тая истина е била до голѣма степень и причината за избухването на бомбитѣ.

 

*

 

ВМРО е имала за задача и доста е успѣла — още при борбата си срещу султанския режимъ — да направи собственици на земята селянитѣ, които сѫ я обработвали, почти като роби, въ течение на вѣкове, въ полза на бегове и подобни земевладѣлци. Това, както и други нѣкои факти, сѫ споменати вече бѣгло, но заслужава изрично да бѫдатъ подчертани.

 

Въпросътъ за земята е единъ отъ ония, които дълбоко отдѣлятъ нашето движение отъ комунизма.

 

*

 

Погрѣшно е гледището всрѣдъ дадени срѣди, че ВМРО е имала само бойни задачи. Стопанския напредъкъ на народа, културтрегерската й мисия сѫ ангажирвали много нейна енергия и срѣдства.

 

*

 

Идването на комунизма още повече комплицира, а не опрости македонския въпросъ.

 

*

 

ВМРО всѣкога е била въ отбрана. Не се приписвавина на агнето когато се брани отъ вълка. Агресора сѫ нашитѣ поробители.

 

*

 

Въ обединена Европа (ако стане тя) Македония сама трѣбва да се представлява, а не Бѣлградъ и Атина или другъ да я представлява.

 

*

 

Македонското движение стои по-горе отъ сръбската и гръцка политика преди всичко поради това, че то е защитникъ и на свободата на другитѣ. Приятель на свободата не е този, който я иска само за себе си.

 

*

 

Останаха ли вѣрни на идеята за независима Македония всички участници въ ВМРО ? Македонското движение, като цѣло, не се отклони отъ програмата, която бѣ посочена въ уставитѣ на ВМРО и на всички легални организации. Частични и временни отклонения е имало, но причинитѣ за това не сѫ въ македонското движение, а въ политиката на балканскитѣ и на голѣмитѣ държави. Политическитѣ събития винаги до сега даваха право на тезата, която подържаше още отъ 1893 г. ВМРО. Но когато е трѣбвало да избѣгнатъ унищожението

 

563

 

 

на българската народность въ Македония отстрана на Сърбия и Гърция и — за спасяване отъ такава опасность не се е виждала помощь отъ нийде — мнозина македонски българи тръгваха съ българската армия, тъй като въ България не може да се мисли за тѣхно денационализиране, бидейки тѣ самитѣ българи.

 

*

 

Но и комитета на върховиститѣ нѣкога имаше въ Устава си вписана автономията — ще възрази нѣкой. Срещу това стои този фактъ: че при подигането на Илинденското възстание ВМРО открито поиска чуждестранна намѣса, което значи, че бѫдещето на Македонисе предоставяше за уреждане отъ великитѣ сили. Липсва всѣка мисъль за присъединяване къмъ България. Повече отъ туй не би могло да се иска отъ ВМРО, нито изобщо да се замисли.

 

*

 

Подъ заглавие „Историята и ролята на македонския проблемъ" американското списание „Кърентъ Хистори" публикува въ броя си отъ ноемврий 1924 г. интересна статия, отъ която даваме извадки:

 

«Коренитѣ на македонския проблемъ сѫ дълбоко заровени подъ разклоненията на множеството европейски съперничества и балкански кавги. Може съ сигурность да се каже, че никоя страна въ Европа не е била толкова засегната, както Македония, отъ международнитѣ раздори. . .

 

Неуспѣха на голѣмитѣ сили и на балканскитѣ страни да установятъ мира въ Македония не дава друга алтернатива, освенъ да се създаде автономна Македония подъ егидата на Обществото на Народитѣ.

 

Ясно е, че осѫществяването на този планъ ще изиска премахването на множество мѫчнотии, най-важнитѣ отъ които произлизатъ отъ опозицията на балканскитѣ държави. Но понеже раздѣлянето на тази страна не доведе до желания миръ, свѣта ще благодари на великитѣ сили ако тѣ се решатъ да премахнатъ единъ отъ най-опаснитѣ източници на бѫдещи войни, създавайки автономна Македония. Ако се позволи на македонскитѣ емигранти да се завърнатъ въ огнищата си, автономна Македония ще има толкова интелектуалци както всѣка друта балканска държава, и съ сигурность повече отколкото въ Албания. Независима Македония ще отвори пѫтя за едно балканско разбирателство, подготвяйки терена чрезъ икономически спогаждания, за една конфедерация на Балканитѣ — идеалъ, който вдъхновява европейскитѣ и балканскитѣ рѫководители отъ години.»

 

(Цитирано отъ «Ла Маседоанъ», Женева, 15 декемврий 1924 г.)

 

*

 

Въ приложение [48] е даденъ списъкъ, съдържащъ известенъ брой на чуждестранни общественици и вестници, които сѫ се изказали за създаване на независима македонска държава.

 

564

 

 

 

XXXV. ЛЕГАЛНИ НАЧИНАНИЯ НА ВМРО

 

ВМРО всѣкога е била само едно срѣдство въ рѫцетѣ на народа ни. Цельта е била да се извоюватъ възможности за спокоенъ животъ, културно и стопанско развитие при гарантирана свобода.

 

Като не се е позволявало да има легална проява на общественитѣ стремежи въ Македония, чрезъ партии, вестници, събрания и пр., както става въ цивилизования свѣтъ, естествено е било щото въ ВМРО да се концентрира всичката народна воля. Така, революционната организация — добила и престижъ чрезъ самата борба противъ угнетителя — става, единъ видъ законодателна, и изпълнителна, и сѫдебна власть въ границитѣ на нейния досѣгъ. Тя е поемала грижи и за икономическо съвземане, за образование, за хигиена, за пропаганда, вънъ отъ постояннитѣ й старания за въорѫжаване и за политическо наблюдение и действие.

 

На мнозина — но недобре осведомени хора — е звучело нѣкакъ странно, че ВМРО е насърдчавала и легални дѣла. Но това очудване е обяснимо. Хората сѫ слушали и чели за ВМРО единствено въ връзка съ нейнитѣ шумни бойни прояви; никаква врѣва не се е дигала по редицата други въпроси, въ които сѫ ангажирвани нейна енергия и срѣдства често пѫти въ по-голѣмъ размѣръ, отколкото въ чисто революционнитѣ й акции. Най-естествено е било тя да се вплита и въ други проблеми, каквито изобилствуватъ въ живота на единъ народъ.

 

Нека си спомнимъ какво става и въ една призната, узаконена държава. Тя има свое военно министерство. Човѣкъ би смѣтналъ, че наистина то е погълнато само въ обучаване на войницитѣ и воденето на биткитѣ. Въ сѫщность министерството има разни други задачи : да дава елементарна просвѣта на войницитѣ, т.е. да набавя съответна литература; да осигурява облѣклото, храната и въорѫжението — което обусловя функционирането на солидно стопанско отдѣление; да бди върху здравето на армията — тоестъ да подържа медицински отдѣлъ; да не пренебрѣгва религиознитѣ интереси на войника — ще рече, да има на лице постоянна духовна служба, и така нататъкъ. Всички тия изисквания поставятъ министерството въ честа връзка съ редица държавни институции, които нѣматъ нищо общо съ чисто военнитѣ (по-точно казано бойнитѣ) задачи и отговорности на войската.

 

Ако е така съ военното министерство въ държавата, която разполага съ огромно разграничение на компетентности и учреждения, още по-логично е за една организация като ВМРО да влиза — по единъ или другъ начинъ — въ контактъ съ обществения животъ на народа си, въ интереса на една или друга народополезна задача, нѣмаща нищо общо съ решаването, съ изпълнението, нито съ отговорноститѣ по бойнитѣ прояви на ВМРО, и изобщо съ революционнитѣ нейни замисли.

 

Нито едно революционно движение, което наистина е изхождало отъ народа, служило нему и на което той е възлагалъ надежди, не е постѫпвало другояче. Не сѫ нуждни примѣри. Най-новото време ни посочва даже случаи — и не малко на брой, — когато революционни инициативи, едва удобрявани отъ нищожно малцинство на народа, сѫ

 

565

 

 

обсебвали на сила юздитѣ на обществената команда. Такива сѫ безъ изключение комунистическитѣ смутове, въ които насилието и диктаторскитѣ тенденции сѫ главния белегъ.

 

Всрѣдъ проявитѣ на ВМРО, които е създадена по демократиченъ начинъ и преследва най-демократични цели, и легалнитѣ й инициативи или внушения, сѫ идвали по най-лояленъ, братски пѫть.

 

Не еднажъ се е писало, че тя е била държава въ държава. Това трѣбва да се разбира точно както по-горе го обясняваме.

 

И подиръ 1919 г. тъ много пѫти се е занимавала съ идеи, които по чисто легаленъ начинъ сѫ се провеждали на практика. Тѣ сѫ се отнасали все до македонското освободително движение, или по-широко казано — до преуспѣването на нашия народъ и страна. Излишно е да бѫдатъ изброявани всички инициативи и идеи отъ тая категория. Но се спирамъ на нѣкои, колкото за ориентация, и понеже сѫ въ прѣка връзка съ борбата ни.

 

*

 

Убедена, че по възможность най-голѣмъ брой македонски българи, а сѫщо така и хора отъ другитѣ народности въ страната, трѣбва да участвуватъ въ подържане на македонския въпросъ откритъ, ВМРО е внушавала, че и емиграциата ни трѣбва добре да се стегне.

 

Още преди смъртьта на Т. Александровъ, вънъ отъ братствата, въ България проникнаха и други организации.

 

Съ пълно насърдчение отстрана на ВМРО се създадоха редица дружества на старитѣ борци, обединени въ обща организация подъ име „Илиндень".

 

Създаде се и постепенно се засилваше младежкия македонски съюзъ въ България. И тамъ ВМРО е подпомагала морално и всѣкакъ.

 

Инициативата за създаване на „Македонски Наученъ Институтъ" биде искрено поздравена отъ ВМРО. Безъ нейната помощь не би могло да излиза прекрасното списание „Македонски прегледъ", така сериозно оценено и въ чужбина всрѣдъ научния свѣтъ.

 

По съответни пѫтища, ВМРО насърдчаваше сѫществуването на македонския студентски съюзъ въ чужбина. Въ Парижъ студентитѣ издаваха на френски списание „Ла Жйонъ Маседоанъ".

 

Печатниятъ органъ на емиграцията въ България трѣбваше да бѫде подобренъ като ежедневникъ. Пакъ се намѣриха начини той да бѫде материално подпомаганъ, чрезъ съответни мѣрки отстрана на близки на ВМРО хора.

 

Македонскитѣ жени въ България не трѣбваше да стоятъ настрана отъ общото емигрантско движение. Създаде се Македонски Женски Съюзъ, а и Задруга на македонскитѣ девойки. Инициативата бѣ дадена откъмъ ВМРО.

 

Парламентарната македонска група въ България, за чието значение другаде стана дума [*], продължаваше да сѫществува докато Бълrария не се нареди въ фронта на македонскитѣ поробители презъ 1934 година.

 

Появи се идеи всрѣдъ емигрантитѣ да се издигнатъ два паметника — единъ за незнайния четникъ въ Горна-Джумая, другъ за Т. Александровъ

 

 

*. Въ книга втора съ мои спомени.

 

566

 

 

въ Кюстендилъ. По-голѣмата часть отъ необходимитѣ материални срѣдства се набавиха отъ ВМРО.

 

*

 

Въ Пиринска Македония (тогава Петрички окрѫгъ) биде насърдчено създаването въ всѣко село и градъ на легални македонски братства. Успоредно съ туй поникнаха и младежки организации, а въ нѣкои мѣста и женски дружества. Това бѣ и най-правилно. Ако емиграциата въ стара България се организирваше легално да работи по освобождението на Македония, нѣмаше никаква логика да бездействуватъ селата и градоветѣ на тоя македонски край.

 

Фактътъ, че тамъ се бѣ появила Спомагателна ВМРО, не пречеше, нито правеше излишно организирането въ братства. Нѣкога, подъ турския режимъ, имахме даже истинска ВМРО, но въпрѣки това — и още преди това — сѫществуваха наши легални сдружения и тѣла — духовни общини, еснафски дружества, гимнастически, хорове, учителски съюзи и пр.

 

*

 

Желателно бѣ да се насърдчи и осигури материално по-правилното действие на легалнитѣ сдружения въ България, и въобще македонската кауза. За тая цель подходяще бѣ създаването на една македонска банка, покрай сѫществуващата вече кооперативна банка. ВМРО даде идеята и стори каквото бѣше възможно отъ нейна страна за преуспѣването на тая банка. Когато стана сърбофилския превратъ въ 1934 година оня дѣлъ отъ капитала на банката, за който се допустнало, че тайно принадлежи на ВМРО, е билъ конфискуванъ отъ новитѣ властници и обявенъ за държавна собственость. А следъ идването на комунистическата власть, и тая банка както всички останали биде национализирана. По-нататъкъ ще се спремъ пакъ по тоя въпросъ.

 

*

 

За освѣтляване на западния свѣтъ бѣ необходимъ на чуждъ езикъ единъ по-голѣмъ вестникъ. Най-подходяще мѣсто за издаването му бѣ Женева, като седалище на Обществото на Народитѣ. Редакцията тамъ би могла да бѫде и информационенъ центъръ изобщо по македонския въпросъ за всички, които бѣха се интересували — отдѣлни журналисти, вестникарски агенции, общественици и прочее.

 

Предоставяно бѣ на задграничнитѣ представители на ВМРО да се погрижатъ за намиране на подходящъ човѣкъ, който да поеме редактирането на такъвъ вестникъ на френски езикъ. Минаваха месеци и имаше опастность проекта да се забави. Нѣмало подходящъ човѣкъ — бѣше отговора, независимо, че съ огледъ на голѣмата македонска емиграция той не бѣ точенъ.

 

Повикахъ единъ день Симеонъ Ефтимовъ, който бѣ голѣмъ чнновникъ въ една тютюнева фирма въ Дупница. Той бѣ свършилъ солунската търговска гимназия и познаваше френски езикъ. Имахъ убеждение, че добре ще води вестника, а и много старание ще вложи въ защита на македонската кауза. Изтъкнахъ му ползата отъ това начинание. Готовъ бѣ веднага да приеме, като не се интересуваше отъ голѣмата заплата, давана му отъ тютюневата фирма, нито отъ близкитѣ перспективи

 

567

 

 

да достигне до по-затвърдено положение въ тютюневата търговия и да стане богатъ човѣкъ. Знаеше, че отъ македонското движение ще получи само каквото е необходимо за скроменъ животъ. Единъ страхъ имаше — че може би нѣма да съумѣе да изпълни задачата си съ желания успѣхъ. Но все пакъ се въокуражи и се зае съ нея. Изпълни я блѣстище. Ефтимовъ бѣ незамѣнимъ родолюбецъ, съвѣстенъ и дѣлови човѣкъ, съ способности. Вестникътъ излизаше седемь години подъ редъ и чрезъ него се спечелиха много приятели за поробена Македония; не малко заблуди и фалшификации се разясниxа. Отличенъ другарь и помощникъ се намѣри за Ефтимова въ лицето на еднакво беззаветния Димитъръ Цилевъ отъ Кукушъ, които бѣ училъ въ Виена, но владѣеше френски езикъ като французинъ; а умѣеше сѫщо и да пише. И двамата бѣха хора съ добъръ политически усѣтъ, запознати съ македонския проблемъ, добре приспособени за работа всрѣдъ западното общество. И двамата еднакво предани на освободителната идея.

 

На времето всички чужденци-приятели на нашето движение бѣха възхитени отъ вестникъ „Ла Маседоанъ". Предоволно бѣ и нашето общество. Симеонъ Радевъ, нѣкогашенъ редакторъ на в. „Лйо Мувманъ Маседониенъ", издаванъ сѫщо въ Женева — въ раннитѣ години на македонската борба — ми направи много комплименти за „Ла Маседоанъ" и редактора му. Той казваше, че неговиятъ нѣкогашенъ вестникъ е билъ много по-слабъ.

 

Едно отъ най-хубавитѣ легални начинания, въ които сѫ били вложени настойчивость и енергия отстрана на ВМРО, си остава седемгодишното излизане на той вестникъ въ Женева. Първиятъ му брой се отпечати на 14 юний 1926 година.

 

*

 

Въ даденъ моментъ се смѣтна, че е полезно да се чуе общиятъ гласъ на всички македонски емигранти въ свѣта. За това бѣ свиканъ Великия Македонски Съборъ въ Горна-Джумая. На друго мѣсто и за него ще стане повече дума. Двадесеть хиляди души присѫствуваха на събора. Къмъ неговитѣ решени се присъедини телеграфически и емиграцията отъ Америка. Чрезъ поздрава на д-ръ Асѣнъ Татарчевъ и съпругата му Марта, швейцарка, наскоро избѣгали отъ Югославия, морално се присъединяваше и поробена Македония. Татарчевъ бѣ прекаралъ нѣколко години въ сръбския затворъ.

 

Единството по идеи бѣ изразено и чрезъ поздрава на ВМРО, която бѣ мълчаливата инициаторка за Събора.

 

Никога другъ пѫть, откакто сѫществува македонското движение, не е била направена подобна политическа всенародна манифестация отъ името на Македония.

 

*

 

Въ Пиринската область се създадоха, следъ 1925 година, културностопански съвети, които извършиха хубава работа. Много полезни инициативи подѣха тия съвети — въ поправка на пѫтища, строежи на училища, планински хижи, организиране на водни синдикати и т.н. Населението бѣ много доволно. На мѣста се явяваше всрѣдъ селянитѣ опозиция срещу проектитѣ за водни синдикати. Но когато тѣ бѣха

 

568

 

 

завършили успѣшно програмитѣ си, и водата стигна нивитѣ и ги направи двойно и тройно по-плодородни, сѫщитѣ селяни не знаеха какъ да изкажатъ благодарностьта си къмъ инициаторитѣ. ВМРО бѣ финансирала съ по-крупни суми тия начинания, които сетне — подиръ преврата отъ 1934 година — новата българска власть побърза измамно да представя чрезъ вестницитѣ като свое постижение.

 

*

 

Революционнитѣ усилия на ВМРО, отъ името на поробения народъ, понѣкога — въ „критикитѣ" на Бѣлградъ и Атина — биваха означавани ту като анархистични, ту като осѫждани отъ народа, който билъ сръбски и гръцки ... Но на лице бѣ емиграцията отъ петстотинъ хиляди души, която е въ близки роднински връзки съ сѫщия народъ. Нейниятъ гласъ можеше да се счита като гласъ на поробенитѣ, чиято уста бѣ запушена. Ето защо по инициативата на ВМРО, изразена само въ подсказване, направиха се нѣколко постѫпки, предназначени да заинтересуватъ чуждото обществено мнение и дипломатически канцеларии.

 

Подаденъ бѣ мемоаръ отъ духовнитѣ лица, които насила бѣха изгонени подиръ 1912 г., следъ идването на сръбскитѣ и гръцки власти въ Македония. Мемоарътъ, за който другаде ще споменемъ по-подробно, бѣ поднесенъ, отъ специална делегация, на Обществото на Народитѣ въ Женева. Подписанъ бѣ отъ православнитѣ, протестантски и католически духовници, които презъ турския режимъ бѣха всрѣдъ паството си въ поробенитѣ имъ енории и епархии.

 

Намиращитѣ се въ емиграция артисти, писатели, художници, учени, общественици отъ Македония, подадоха сѫщо такъвъ мемоаръ до Обществото на Народитѣ.

 

Другъ мемоаръ бѣ поднесенъ отъ бившитѣ учители, родени и работили въ Македония, но намиращи се по необходимость въ емиграция.

 

За всички тѣзи инициативи ВМРО подпомогна и материално.

 

*

 

За да покаже и чрезъ нѣкои по-конкретни факти, че атинскитѣ и бѣлградски приказки за положението въ Македония сѫ абсолютни лѫжи, ВМРО насърдчи и подкрепи всячески — подаването на мемоари до Обществото на Народитѣ направо отстрана на лица, които живѣеха подъ сръбска власть.

 

Така се подаде мемоара на Григоръ Анастасовъ отъ Кавадарци, депутатъ отъ бѣлградската Скупщина; Димитъръ Шалевъ, помощникъ-кметъ на Скопйе и адвоката Илиевъ отъ Прилѣпъ. Тѣ отидоха въ Женева, за да го поднесатъ. Чуждата преса обърна голѣмо внимание на този мемоаръ.

 

По сѫщиятъ начинъ мемоаръ подаде д-ръ Асѣнъ Татарчевъ и съпругата му. И двата мемоара съ подробности рисуваха назадничавия и терористически сръбски режимъ въ Македония.

 

Подобенъ протестъ до Обществото на Народитѣ подаде и И. Петровъ отъ Скопйе и съпругата му Жерменъ, белгийка.

 

Така постѫпи и г-ца Гена Велева отъ Скопйе, която сѫщо избѣга отъ Югославия.

 

569

 

 

Тѣзи мемоари отъ будни лица изъ поробената родина, благоприятно подействуваха и върху духа на емиграцията. За тѣхъ съ ентусиазъмъ се приказваше въ Македония.

 

*

 

Никога нѣма да престана да скърбя, че пропадна една друга идея, която поставямъ по-високо отъ всички други легални наши замисли. Думата е за събиране и отпечатване за всѣка македонска околия, въ отдѣлни книги, всички разполагаеми материали и възпоменанията на живитѣ дотогава дейци — за поникването и развоя на революционната борба. Успоредно съ това биха били събрани и данни относно по-старата, но може би и по-съдържателна народна борба — за създаването на своя българска църква въ Македония.

 

Ако тѣзи материали се отпечатѣха, щѣхме да имаме сега на лице около четиридесеть тома, каквито сѫ томоветѣ на голѣмитѣ енциклопедии, които биха съставлявали неоценимъ националенъ архивъ.

 

По онова време имахме на разположение нужднитѣ срѣдства за издаването на тия книги, даже на още единъ или два чужди езици, ако бѣ нуждно и това. Имахме и хора годни да извършатъ работата — стенографи, трудолюбиви и будни младежи. Всрѣдъ емиграцията въ България, а отчасти и въ Америка, все още се намираха значителенъ брой живи дейци отъ всѣка околия; намираха се дори лица, които добре помнѣха по нѣщо отъ борбитѣ за създаването на българска Екзархия. Спокойно, бързо и много по-сигурно, а въ много отношения и по-пълно биха били дадени подробности отстрана на хората, които се намираха въ емиграция, отколкото всрѣдъ поробеното население. Между тѣхъ бѣ и най-голѣмиятъ процентъ отъ образованитѣ нѣкогашни рѫководители на ВМРО за градоветѣ, околиитѣ и окрѫзитѣ, — предимно учители, свещеници и по-издигнати личности отъ другитѣ съсловия.

 

Азъ лично бѣхъ натоварилъ двама-трима души да запишатъ споменитѣ на посочени десетина-петнадесеть стари дейци. Но направихъ грѣшка като предоставихъ реализирането на голѣмия планъ на други — на младежката организация въ България и на Научния Институтъ. Докато тѣ се наканятъ, времето се пропустна; дойде сърбофилския воененъ превратъ въ България (1934 г.), когато бѣха забранени всички легални македонски сдружения въ страната и не бѣ възможно да се развие такава широка работа, каквато би било въпросното събиране и отпечатване на спомени.

 

Днесъ още по-ясно схващаме каква стойность иматъ нѣколкото книжки съ спомени, които проф. Милетичъ бѣ издалъ по личенъ разказъ предъ него отстрана на нѣколко души отъ старитѣ борци. Като се съпостави съ тия книги споменатата мисъль за пропустнатитѣ четиридесеть голѣми тома, по-добре виждаме и размѣра на опущението.

 

Все съ огледъ да се издадатъ повече свидетелства върху миналитѣ борби на Македония, и особено за дейностьта на ВМРО, подкрепено бѣ отпечатването на нѣкои книги, между които и запискитѣ на Христо Силяновъ за Преображенското възстание въ Одринския революционенъ окрѫгъ. Той бѣ държалъ тия записки въ рѫкописъ тридесеть години, защото не билъ намѣрилъ пари да ги издаде.

 

*

 

570

 

 

Нѣколко години подъ редъ ВМРО се задоволяваше само съ устната агитация на своитѣ хора и съ окрѫжни писма. Но това достигаше само въ редоветѣ на организиранитѣ членове. Започна се издаването на в. „Свобода или Смърть", разпращанъ вече и до много мѣста, които не се числѣха къмъ революционната организации, нито даже влизаха въ македонското движение. Така, органътъ на ВМРО, чрезъ съдържанието си, посрѣдствомъ информациитѣ си, вършеше и легална работа. Този вестникъ започна да излиза презъ м. октомврий 1925 г., два пѫти месечно.

 

571

 

 

 

XXXVI. ИЗМЕЖДУ ДОМАШНИТѢ ГРИЖИ НА МАКЕДОНСКОТО ДВИЖЕНИЕ СЛЕДЪ КОНГРЕСА НА ВМРО ВЪ 1925 г.

 

Естествено бѣ следъ смъртьта на Тодоръ Александровъ да останатъ за уреждане редица въпроси и да се преодолѣятъ разни грижи. Минали бѣха шесть месеци отъ 31 августъ 1924 година докато се свика шестиятъ общъ конгресъ на ВМРО. Но не можеше да се очаква, че грижитѣ на едно революционно дѣло, при познатитѣ неприятели на неговата свобода, ще спратъ. Тѣ можеха да бѫдатъ създавани непрекѫснато, както отъ самитѣ врагове, така и въ самото развитие на нашата борба, въ която прииждатъ винаги нови хора, а и се изхабяватъ мнозина съ течение на времето.

 

Първата сериозна загриженость за македонското общество бѣ убийството на професоръ Никола Милевъ.

 

День или два следъ конгреса се съобщи, че той падналъ наблизо до дома си въ София, привечерь. Бѣхме много изненадани. Хора като Милевъ не се раждатъ често.

 

Съ самата си обноска, съ личностьта си, Милевъ биваше полезенъ на българщината може би толкозъ, колкото съ всичкитѣ си други качества. А тѣ сѫ цѣла низа.

 

У него имаше чудно съчетание на кротость и твърдо убеждение. Отъ цѣлата му осанка, но особено отъ речьта му, лъхаше нѣкаква ангелска топлота и сигурность. Говореше просто и сърдечно. И всичко що казва е въ една приятна мѣрка. Спечелваше съ такта си, будеше удивление съ ума си, побеждаваше съ скромностьта си. Той бѣ образецъ на просвѣтенъ, културенъ български националистъ. Срѣдъ елита на българската интелигенция заемаше избрано мѣсто, каквото мѫчно се запълва. Той бѣ измежду най-челнитѣ нѣколцина представители на българската публицистика.

 

Българскиятъ му духъ бѣ чистъ и твърдъ като диамантъ. А по възпитание, по култура бѣ истински европеецъ, отъ най-чиста проба.

 

Въ специалностьта си, историята, бѣ далъ изследвания по важни въпроси отъ българското минало. Много още можеше да даде. Ползуваше се съ чужди езици, съ френски си служеше като съ български.

 

Съ своята подготовка Милевъ би могълъ да бѫде несмѣняемъ министъръ на външнитѣ работи въ България. Той бѣ се приобщилъ къмъ нейния обществено-политически животъ, безъ никога да забравя Македония. Имаше моменти, когато бѣ посочванъ за той постъ. Но неговата скромность и патриотизъмъ винаги му подсказваха правилно да прецени кое нѣщо кога може да бѫде полезно за народното дѣло; и спокойно отбиваше най-съблазнителнитѣ покани. За дълги години

 

572

 

 

наредъ следъ първата свѣтовна война най-полезната мисия за Милева би била да бѫде постояненъ набладатель на България при Обществото на Народитѣ. Въ Женева се стичаха политически лица отъ цѣлия свѣтъ; имаше просторно поле за защита и проагитирване на българското национално становище. Победителитѣ на България имаха тамъ свои представители,

 

Проф. Никола Милевъ

 

 

чиито козни най-сполучливо можеше да разбива тъкмо единъ Милевъ. Съ свѣщь да се дири — както казва нашия народъ — не би се намѣрилъ по-подходящъ застѫпникъ на българската погазена правда въ той свѣтовенъ политически центъръ. Но такава мисия не му бѣ възложена. Тия, които решаваха подобни въпроси въ София, се оказаха късогледи и съ сърдца дребни като лешници. По-късно бѣ назначенъ за представитель на България въ Вашингтонъ. Висока честь, наистина. Но по онова време тя означаваше чисто и просто отстраняване на Милева отъ българския общественъ животъ. На нѣкои пречеше близостьта

 

573

 

 

на тоя даровитъ и обаятеленъ българинъ. Нѣколко дни преди да тръгне за Америка, въ тъмнината той бѣ улученъ изъ засада отъ куршума на българскитѣ народни врагове.

 

Да се стреля върху човѣкъ като Никола Милевъ е много по-грѣховно, отколкото да се посѣга на малко дете въ люлка. Оставаме накрай величината на престѫплението отъ национално гледище.

 

Духовното единство на българщината бѣ за него повеление, на което подчиняваше всичкитѣ си обществени замисли и дѣла, цѣлия си животъ. Той е поучителенъ примѣръ, че може да се върши обществена служба и въ свободна България, а да се служи идеално и на поробена Македония. Полезната линия, по която трѣбваше да се върви, твърде лесно биваше намирана, особено отъ него, който притежаваше кристално родолюбие, проницателенъ погледъ и абсолютно чистъ личенъ и общественъ моралъ.

 

Той не бѣ въ лична връзка съ нашата народна маса. Но цѣлото наше общество го знаеше, почиташе и обичаше. Бѣше предимно кабинетенъ човѣкъ, заетъ съ научни работи и други задължения, които го приковаваха на писмената маса. Но нѣмаше нашъ народенъ въпросъ и болка, които да му бѣха чужди. Обратно — първо тѣ го занимаваха; първо върху тѣхъ той имаше точно и необоримо мнение. Милевъ бѣ въ постояненъ духовенъ контактъ съ народа. Прекрасно разбираше нуждитѣ му, познаваше великолепно интереситѣ му, отлично знаеше да ги защити. Затворенъ въ кабинета си, той би могълъ съ сигурна рѫка да направлява политическитѣ сѫдбини на своя народъ — ако такава честь би му се паднала, — въодушевенъ отъ най-чиста любовь, безъ сѣнка на демагогия, съ безкрайно чиста помисъль.

 

Никола Милевъ, — синъ на Мокрени, Костурско — бѣ единъ измежду най-бележититѣ културни българи отъ освобождението на България до днесъ [*].

 

Убийството на Милева можеше да дойде само отъ страна на комуниститѣ, и то отъ Виена, кѫдето Влаховъ, Паница и други работѣха въ специалната болшевишка политическа кантора, за пропаганда и ровене къмъ България, а на първо мѣсто противъ македонското движение. Наскоро преди да загине бѣхъ посетилъ Милева у дома му — по негова специална покана. Той ми каза, че Павелъ Шатевъ му пратилъ отъ Виена известие да се пази, защото се крои комплотъ срещу живота му. Внушихъ му известни предпазни мѣрки, между които и препорѫката да се прибира рано у дома си. Но не можеше да се очаква, че човѣкъ като Милева, свикналъ напълно съ привичкитѣ на най-легаленъ гражданинъ, ще спазва такива правила, па макаръ да се касае за живота му. Предложихъ му по-сериозна охрана, но той съ очудване посрещна предложението ми; чувствуваше като голѣма тежесть и органичение подобно нѣщо. Доставихъ му револверъ, който прие. Намѣрили го при убийството му въ задния джобъ на панталона, притиснатъ между разни книжа. Тая бѣ последната ми среща съ него. Поприказвахме доста. Настоя да ме

 

 

*. Тия редове за професоръ Никола Милевъ съмъ публикувалъ съ броя отъ 4 мартъ 1948 г. на вестникъ «Македонска Трибуна», излизащъ въ Индианаполисъ, Съединенитѣ Американски Щати.

 

574

 

 

почерпи съ цариградски локумъ; запазилъ билъ „моя дѣлъ" докато се срещнеме. Пѫтувалъ бѣ въ Турция. Шатевъ, който бѣ предупредилъ Милева, бѣше съвсемъ близъкъ тогава на комунистическата централа въ Виена, за която се твърдеше, че била и подъ контрола на Георги Димитровъ. На младини Шатевъ е билъ съ анархистически склонности. Той бѣ единствениятъ останалъ живъ отъ групата на солунскитѣ „гемиджии", които извършиха известнитѣ атентати въ надвечерието на Илинденското възстание. Параходътъ „Гвадалкивиръ" бѣ бомбардиранъ лично отъ Шатева. Заловенъ случайно въ влака къмъ Скопйе, той прекара нѣколко години на заточение въ Сахара — Фезанъ; остави увлѣкателно описание за това негово заточение. Очевидно, почиталъ е Милева.

 

Не мина много време и се узна точно отъ кѫде е устроено убийството. Голѣма вина по него има и д-ръ Филипъ Атанасовъ, отъ Костурско, избѣгалъ въ Виена като „федералистъ", преди бѣгството си уличенъ, чрезъ факти, въ връзка съ оная банда, която се предаде на сърбитѣ и посѣгаше върху живота на наши борци и мирни емигранти изъ България.

 

Откритъ бѣ и физическия убиецъ на Милева; заловенъ, призналъ злодѣянието си. Той бѣ Миланъ Манолевъ отъ Кукушъ, анархо-комунистъ, въ връзка съ Влахова. Билъ чиновникъ въ нѣкакво осигурително дружество въ София. Никой отъ насъ не бѣ и подозиралъ сѫществуването на този човѣкъ. Следъ извършване на убийството отишелъ въ крушовския домъ, кѫдето по това време заседаваше конгреса на емиграцията, за да наблюдава настроенията и пише на Влахова подробности. Манолевъ е билъ виканъ въ Виена, кѫдето Влаховъ му възложилъ задачата.

 

Една сутринь Манолевъ бѣ намѣренъ окаченъ на електрически стълбъ на булевардъ „Дондуковъ", точно тамъ, кѫдето бѣ стреляно върху Милева. На гърдитѣ му е била залепена хартия, съдържаща собственорѫчно написанитѣ показания за начина, по който бѣ извършилъ убийството. Впечатлението бѣ поразително. Обществото, особено интелектуални срѣди, бѣха доволни, че е разкритъ и наказанъ тоя престѫпникъ. Даже стариятъ общественикъ Михайлъ Маджаровъ, отъ народняшката партия, обикновено зле разположенъ къмъ македонското дѣло, бѣ писалъ статия пълна съ адмирация къмъ патриотизма, характера и ума на Милева, безъ да нападне авторитѣ на това правосѫдие, тъй демонстративно показано срѣдъ столицата.

 

Сѫщиятъ день, обаче, стана атентата въ катедралата Света Недѣля. Това събитие, едно отъ най-забележителнитѣ въ връзка съ комунистическитѣ конспирации изъ юго-източна Европа въ тия времена, покри впечатлението отъ наказването на Милевия убиецъ. И въ тоя атентатъ имаше пръстъ виенската болшевишка централа. Тамъ съ голѣма радость сѫ броели избититѣ въ черквата генерали. Както се знае, подъ развалинитѣ на храма загинаха надъ сто и петдесеть души невинни хора.

 

Въ списанието „Нашъ пѫть", за януарий-февруарий, 1966 г., излизащо въ Парижъ, издавано — както въ него се казва — отъ български анархисти, се писа, че убиецътъ на професоръ Милевъ билъ анархиста

 

575

 

 

Василъ Икономовъ. Разбира се, това име нашето общество за пръвъ пѫть ще чуе.

 

Парижкото списание казва, че въпросниятъ анархистъ застрелялъ Милева, защото билъ директоръ на вестникъ „Слово". Нека припомнимъ, че презъ земедѣлския режимъ бѣ убитъ и първия директоръ на този вестникъ — Ал. Грековъ. Противъ в-къ „Слово" тогава можеше да има нѣщо само властьта на Стамболийски, но не анархиститѣ въ България, отъ които десетки изби сѫщата власть.

 

Сѫщо тъй и когато безсребреника Милевъ биде убитъ, можеха болшевикитѣ да считатъ този и други български вестници за свои противници; но би трѣбвало нѣкоя гледачка да отгатва защо и какъ тъкмо анархиститѣ биха могли да се считатъ врагове на „Слово" и особено на Милева.

 

Като имаме предвидъ съ кого е билъ въ връзка Миланъ Манолевъ, и кѫде е узналъ за решението (да бѫде убитъ Милевъ) Павелъ Шатевъ, ясно е като бѣлъ день кои сѫ инспираторитѣ на това убийство. А кои сѫ извършителитѣ не е толкова и важно, макаръ че и тѣ носятъ отговорность.

 

Нѣкой би се позачудилъ, че имало и такъвъ сортъ анархисти. Поне въ България ги имаше. Вземете за примѣръ и Заре Секулички, иначе буденъ човѣкъ. Той е минавалъ за старши срѣдъ кюстендилскитѣ анархисти, а нѣкои казваха и въобще въ югозападна България.

 

Но какво вършеше той ? Докато дѣдовското му и прадѣдовско село Секулица (въ Кратовско) стенеше подъ най-черната тирания въ Европа — югославската — Заре Секулички получаваше отъ сръбскитѣ военни и полициейски команданти въ Куманово, Скопие и Паланка „свѣтли задачи" — да влиза въ България тайно, въорѫженъ, платенъ отъ тѣхъ, — за да върши дребни разузнавания и дребни пакости на българска територия, въ полза на сръбската шпионска служба.

 

Допускаме и вѣрваме, че въ България е имало и истински, интегрални анархисти. Нека посочимъ поне името на Михайлъ Герджиковъ, което въ сѫщность трайно ще остане записано само въ историята на македонското освободително движение. Въ това движение той можа похвално да се прояви и действително да бѫде полезенъ на потиснатата българщина, която сѫщо е часть отъ човѣчеството.

 

Ако наистина лице съ име Василъ Икономовъ е било съучастникъ въ нападението надъ професоръ Милевъ, то не може да има друга инспирация, освенъ сѫщата каквато е ималъ и Манолевъ.

 

Въ всѣки случай истинскитѣ, идейно чисти български анархистп иматъ всички основания сто години подъ редъ да се срамуватъ отъ покушението върху единъ българинъ като Милевъ, извършено отъ хора, които сѫщо сѫ си прикачвали названието анархисти.

 

Съмнение не може да има, че проф. Милевъ е убитъ задето бѣше македонски общественикъ; независимо че такъвъ не е билъ повече, отколкото бѣше, напримѣръ, единъ Симеонъ Радевъ, единъ проф. Милетичъ, проф. Георговъ и може би още стотина души, макаръ не и всички съ еднакви способности.

 

Милевъ не е билъ абсолютно никакъвъ факторъ за приготвяне, нито за извършване на преврата отъ 9 юний 1923 година. Още по-малко е

 

576

 

 

билъ факторъ за установеното следъ той превратъ управление въ България. Значи, ако нѣкои искаше да уязви това управление, трѣбвало би да стреля — примѣрно казано — върху Дамянъ Велчевъ, генералъ Вълковъ, Кимонъ Георгиевъ или нѣкои другъ отъ тая категория; или върху проф. Ал. Цанковъ, понеже бѣ министъръ-председатель, макаръ фактически силата да бѣ въ рѫцетѣ на споменатитѣ военни лица.

 

Повтаряме, върху Милева е стреляно защото бѣ македонски дѣецъ. Който мисли и говори въ различие отъ това, което казваме тукъ, дава само доказателство, че се занимава съ вѣтъръ работи [*]. Въ приложение 40 сѫ дадени нѣколко биографически бележки за Милева.

 

*

 

„Две домашни грижи имаме въ Скопския окрѫгъ — Панчо и Бърльо". Това бѣха думи на Тодоръ Александровъ. Но и намерена въ архивата му папка съ бележки върху тия две грижи потвърди колко двамата споменати борци сѫ се отклонявали отъ правилния пѫть, докато широката наша публика оставаше въ неведение за всичко друго, освенъ за шумнитѣ акции на ВМРО.

 

Панчо е запасенъ офицеръ отъ българската армия, родомъ отъ Щипъ. Като чиновникъ въ мината „Перникъ", влизайки въ разправия съ голѣмци отъ управляващата земедѣлска партия — както бѣхъ чулъ на времето — забѣгва и се озовава четникъ въ Македония. Александровъ му бѣ повѣрилъ войводски чинъ въ Кочанска околия, кѫдето действуваха мнозина изпитани, по храбрость и вѣрность, нелегални, излѣзнали отъ тамошнитѣ села, но нѣкои и отъ други мѣста.

 

До колко се бѣ показалъ тактиченъ, годенъ за организаторъ всрѣдъ народа Панчо, не мога да кажа; тамъ, впрочемъ, се проявяваше самия Александровъ наблизо, и нему, на неговата непосрѣдствена работа или контролъ, се дължи почти всичко. Но въ схватки и сражения Панчо се бѣ държалъ доста добре.

 

Другаде посочихъ какъ той единственъ взе да плаче като дете, нѣкакъ дори истерично, въ Пирина, когато стариятъ борецъ Аргиръ Манасиевъ ни извести, че се намираме на нѣколко крачки предъ трупа на Александрова; а бѣхме ужъ повикани за среща съ него. Легна на земята, взе да се търкаля, викайки: „Леле, леле, кой уби Тодора ?" Кѫде е Тодоръ ? Извикахъ му да се съвземе и стане, тъй като съ сълзи нищо не се оправя. Мина ми въ той моментъ мисъль, че може би го смущаватъ шушуканията му съ Арсени Йовковъ срещу Александровъ.

 

Нѣкакво лѣкомислие налагаше на той младъ човѣкъ странни постѫпки, прѣчеше му да се самоконтролира. Това ни показва и следния случай.

 

При вестьта, че Александровъ е убитъ, всички кюстендилци се явили на площада кѫдето държали речи Панчо Тошевъ и Вл. Куртевъ. Въ споменитѣ си Куртевъ пише: „Следъ това събрание, силно развълнуванъ, отидохъ у Ангелъ Узуновъ. Майката на Узуновъ ме посрещна. „Синко, синко" рече, „какъ може това нѣщо ! Вѫтре Панчо Михайловъ повика бръснаръ да го бричи.

 

 

*. Писаното тукъ въ връзка съ споменатото списание «Нашъ пѫть» бѣ публикувано въ вестникъ «Македонска Трибуна» отъ 12 май 1966 г.

 

577

 

 

Нѣщо тананика. А пъкъ ние всички плачеме, защото Тодоръ си отиде. Какъ му сърдце дава да пѣе и да се бричи ..."

 

Въздържаната и позната съ своя тактъ майка на Христо Узуновъ не е могла да премълчи подобенъ фактъ.

 

Следъ смъртьта на Тодора започнаха да стигатъ до насъ обвиненията на четници и войводи за постѫпки на Панчо. Но къмъ тѣхъ се прибавяха редица други чудновати донесения отъ кюстендилския пунктъ; тѣ се отнасяха главно до повѣрителни оплаквания отъ страна на семейства, които сѫ давали приемъ на Панчо, за гостуване по день-два, по препорѫка на самия нашъ пунктъ. Това се е практикувало отъ дълго време въ този и други градове. Впрочемъ, всѣкѫде, кѫдето се явяваха нашитѣ нелегални хора, тѣ биваха приемани всрѣдъ селяни или граждани. Повикътъ бѣ, че закачалъ съпругитѣ, сестритѣ, дъщеритѣ на домакинитѣ, изобщо женитѣ. Постепенно въ Кюстендилъ се създаваше едно мнение за него, което се приближаваше до възмущение. А тькмо тамъ бѣ той дочакванъ преди по-малко отъ две години най-тържествено, когато града бѣ превзетъ отъ четитѣ на ВМРО. Лесно бѣ да си представимъ каква пакость нанасяше на ВМРО, на авторитета й. Пунктовиятъ началникъ заявяваше, че се отказва да му намира квартира въ този градъ.

 

Започна да прескача по-често къмъ София, кѫдето самъ си намираше квартири. Но тамъ живѣеше и съпругата му. Лицата, които изпълняваха роля на задгранични представители, се оплакваха, че грубо ги приелъ когато го посетили; направилъ имъ белѣжка, че тѣ рѣдко се обаждатъ при него, а трѣбвало по-често да го намиратъ, за да му даватъ сведения върху редица въпроси. Касаеше се до едно искане, каквото никой войвода нѣма право да поставя; тъй като задграничнитѣ деятели сѫ длъжни само на Централния комитетъ на ВМРО да докладватъ. Йорданъ Бадевъ, който сѫщо бѣ пожелалъ да се запознае съ П. Михайловъ, ми каза: „Да не би Панчо да се смѣта наследственъ нѣкакъвъ Принцъ на Македония ?". Отъ думитѣ му схванахъ, че и предъ него се е държалъ нескопосано, взимайки поза на предопределенъ разпоредитель въ македонското движение. А при това никой не бѣ го нито посочилъ, нито пъкъ избралъ за такъвъ. По рангъ нему равни имаше мнозина войводи въ ВМРО.

 

Споменатата папка съ документи, която Александровъ бѣ надписалъ „Относно Панчо и Бърльо — за изнасяне предъ конгреса", разясняваше въ сѫщность всичко, и даваше Тодоровата преценка за Панчо — т.е., че той подлежи на сѫдене отъ революционенъ сѫдъ.

 

Все трѣбва да бѣ помирисалъ нѣщо самия той за отправянитѣ противъ него обвинения. И не само поради вродена колебливость и безволие, а — може би — и поради известни съмнения, бѣ готовъ да остане при Алеко, Протогеровъ и подполковникъ Атанасовъ още следъ като слѣзнахме отъ гроба на Тодора и спрѣхме при село Караланово въ Пирина. Поприказвалъ той съ подполковника и дойде да вземе мнението ми: „Дали да остана, казва, тукъ; кани ме Атанасовъ; имало да поговоримъ върху работи за Скопския окрѫгъ". Отговорихъ му, че ние ще вървимъ тамъ, откѫдето сме дошли; и че най-логичното е и той да постѫпи така; обаче е свободенъ самъ да си решава. Следъ малко замисляне, реши да тръгне съ насъ. Съ него никога не бѣхъ говорилъ за отношенията на Тодора и тройката Протогеровъ-Алеко-Атанасовъ. И при погребението на Тодора нищо не сподѣлихъ съ него. Но той не можеше

 

578

 

 

да не знае за вината на тѣзи трима и относно смъртьта на Тодора; и че искаха да го привлечатъ поради сѫщитѣ смѣтки, които имаше и Арсени Йовковъ.

 

Поканенъ, той се съгласи да участвува въ разплатата, които трѣбваше да донесе и спасяването на ВМРО отъ чужда намѣса и рѫководство. Целѣше се да остане здраво привързанъ къмъ ВМРО.

 

Въ грижливо подредената папка, Александровъ бѣ запазилъ и едно писмо отъ съпругата на Панчо, което тя му е отправила въ поробена Македония. Очевидно, Тодоръ е ималъ нѣкакви подозрения, та затова писмото е паднало въ негови рѫце. Панчо е изпращалъ писма до София по свой пѫть, заобикаляйки определения каналъ за организационната поща. А въ писмото съпругата бѣ написала френски фрази, една отъ които казваше, че е получила изпратенитѣ й сто хиляди динари. Тия пари не можеха да бѫдатъ отъ другъ източникъ, освенъ отъ налозитѣ, които войводата е събиралъ всрѣдъ поробенитѣ. Но писмото имаше и другъ невероитенъ — бихъ казалъ зловещъ — по свои фалшъ знакъ: то бѣ несполучливо попръскано съ водни капчици, за да може съпругата да представи, че това сѫ сълзи, както го увѣряваше въ текста.

 

Тя искаше въ писмото да й бѫдатъ изпратени още сто хиляди, но да бѫдели динари. Очевидно, тия фрази бѣха написани на френски езикъ, за да не би нѣкой куриеръ случайно да отвори писмото и прочете какво се пише.

 

Самъ Тодоръ бѣ приложилъ белѣжка, че това писмо е попръскано съ вода. А и всѣко дете би схванало, че не се касае до сълзи; защото капчицитѣ бѣха много на брой, едни едри, други съвсемъ ситни — пръскани очевидно съ пръсти. Азъ познавахъ положението на редица семейства на наши нелегални борци. Жената на Панчо имаше най-малко основания да плаче за нѣщо.

 

Въпросната папка бѣ задигната презъ 1934 година отъ офицери-превратаджии, при обиска имъ въ една кѫща, въ Горна-Джумая. Задигнаха и папка съ писма отъ героинята Мара Бунева, както сме казали въ глава XXI.

 

Тежко впечатление оставяше Панчо съ своето нетърпение и неустойчивость, които се открояваха и въ това що казва, и въ това що върши. Изглеждаше все безпокоенъ. И непрестанно се мѣркаше около жени, както донасяха нашитѣ хора. Въ една отъ предидущитѣ глави изтъкнахъ, че като се върнахме отъ погребението на Александровъ и той бѣ вече заангажиранъ да участвува въ разправата съ вѫтрешнитѣ врагове на ВМРО — настаненъ бѣ въ вѣрна кѫща въ София. Изрично бѣ помоленъ никому да не се обажда, за да не се знае дирята му. Това изискваше успѣха на цѣлата замисъль. На другата сутринь не искахъ да вѣрвамъ на очитѣ си, като го намѣрихъ въ стаята му, захласнатъ въ интименъ разговоръ съ една софийска артистка.

 

Него сигурно е потискало и цѣлото положение следъ смъртьта на Тодора. Нѣмаше опора даже въ хората отъ Кочанско; всички мѣстни борци негодуваха срещу него. Не бѣ избранъ за делегатъ на Скопския окрѫженъ конгресъ на ВМРО; това означаваше, че не ще може да присѫтствува на общия конгресъ.

 

Оплакванията наложиха да бѫде сѫденъ отъ специаленъ сѫдъ. Осѫдиха го на смърть. Членътъ отъ сѫда Иванъ Караджовъ сетне се вайкаше: „А бе, ние сгрешихме като дадохме мнение да бѫде пуснатъ заради това, че се е борилъ. Ами сега, като е вънъ отъ редоветѣ на

 

579

 

 

ВМРО, накѫде ще зайде тоя човѣкъ ?". Че Панчо лѣсно можеше да се завѣе нанѣкѫде, и то къмъ враговетѣ на движението, показваше и факта, че още докато бѣ живъ Александровъ той се бѣ срещалъ — както казахъ — тайно съ Арсени Йовковъ, редактора на вестникъ „Илиндень", който пъкъ се бѣ ориентиралъ проболшевишки. Арсени сетне бѣ повикалъ своя съземлякъ, дебърския войвода Силко Цвѣтковъ, и го бѣ увещавалъ да напустне Тодора и да възложи и той надеждитѣ си на комунизма. Казалъ му бѣ, че имало и войводи отъ Скопската область противъ Тодора, като споменалъ изрично името на Панчо Михайловъ. Последниятъ нищо не бѣ известилъ по тия си разговори на Александрова; разкри ги Силко Цвѣтковъ.

 

Предъ сѫдътъ свидетелствуваха четници. Тѣ изнесоха и „любезноститѣ" на войводата спрѣмо жени въ поробена Македония. Имало е случаи, когато си е позволявалъ волности и съ близки на четницитѣ млади жени. Еднажъ отправилъ любезности си и къмъ една селянка, която се оказала сестра на едного отъ четницитѣ. Тия и други прояви бѣха наказуеми съ смърть.

 

Македонското движение бѣ спасено отъ угрозата на себепоклонството, на идейното клатушкане и на личнитѣ съображения, така добре въплотени въ лицето на тия, които бѣха виновници за смъртьта на Тодора. Но отъ сѫщитѣ качества бѣ главно изграденъ и Панчо Михайловъ. Чрезъ тѣхъ той систематически подготвяше края си. Значителна прилика виждамъ между него и Тале Горановъ, войвода презъ турския режимъ въ Костурско, който е билъ наказанъ съ смърть отъ Методи Патчевъ, съ знанието на Дамянъ Груевъ. И у Горанова преобладавали суета и женкарство.

 

Ако Панчо би билъ сѫденъ отъ конгреса, съмнение не може да има каква присѫда би предложилъ за него самиятъ Т. Александровъ. Можемъ да заключимъ за това и отъ казанитѣ въ британската енциклопедия думи за Тодора, цитирани вече въ глава III.

 

„Александровъ бѣ презъ години некоронования и абсолютенъ господарь на македонскитѣ българи, които го почти обожаваха. Той бѣ една много финна фигура, високъ, съ черна брада и строенъ; и толкозъ безмилостенъ, колкото и храбъръ. Неговитѣ сѫдилища познаваха само три присѫди: оправдание, сто тояги, или смърть, последната налагана за кражба, посегане на жена, или политическо предателство . . . Той бѣ единъ човѣкъ съ лична почтеность, съ фанатиченъ и безкористенъ патриотизъмъ".

 

Въ брой 12 отъ 15 юний 1925 година на вестникъ „Свобода или Смърть" е поместено съобщение отъ Ц.К. на ВМРО за наказанието на Панчо Михайловъ.

 

Излишни се явяваха повѣрителнитѣ донесения, че ималъ намерение да отиде за известно време въ чужбина. ВМРО имаше вече опитъ съ хора като Чаулевъ; не би могла слѣпешката да увеличава броя имъ.

 

И тукъ дължа да спомена, че най-близкиятъ на Панчо, неговиятъ братъ Коце, до край остана вѣренъ на ВМРО и на другаритѣ си въ нея, разбирайки отлично, че участницитѣ въ македонското дѣло иматъ голѣми задължения и винаги отговарятъ за прегрешенията си.

 

Положителнитѣ дѣла на Панчо Михайловъ сѫ отбелѣзани и въ моитѣ спомени.

 

*

 

580

 

 

Друга грижа бѣ Иванъ Бърльо. Той бѣ интересенъ и съ доброто и съ лошото му. Двадесеть години подъ редъ неговата популирность въ Овче-поле бѣ свързана съ редица ловки акции срѣщу поробителитѣ. Тя премина и въ съседни области, а се разнесе и въ България, главно съ участието му въ превзимането на Кюстендилъ презъ зимата на 1922 година.

 

Външниятъ му изгледъ събуждаше респектъ, особено въ четническа униформа. Нѣкаква лъвска жилавость и сдържана стремителность се четеше въ него. Но речеше ли да заговори, иска ви се по-дълго да го слушате; и често следъ това ще си спомняте приказкитѣ му. Не прикриваше и собствения си страхъ, нито преувеличаваше храбростьта си. Стилътъ и речникътъ му бѣха нѣщо съвсемъ специално. Трѣбваше, обаче, добре да разбирате диалекта му и типичния неговъ начинъ на бързо говорене. Заболявали сѫ ме челюститѣ отъ смѣхъ като описваше случки отъ собствения му животъ и наблюдения надъ другитѣ. Нищо не рисуваше надълго; въ нѣколко фрази картината бѣ готова, и се смѣете преди да е завършилъ още.

 

Съ четницитѣ си — всички смѣлчаци — бѣ колкото строгъ, толкова и интименъ. Често се борѣше съ тѣхъ, както въ село се борятъ младежитѣ. И другаде съмъ загатналъ, че думитѣ му сѫ имали тяжестъ предъ селянитѣ. Но още при турския режимъ уважението къмъ него е било като-чели и плодъ на нѣкаква боязънь, а не само на почить и обичь къмъ личностьта му. Спрѣмо мнозина се е отнасляъ грубо; позволявалъ си е нѣкои своеволия.

 

Когато е трѣбвало да се явява при Александровъ, споредъ думитѣ на войводи и четници, изпадалъ е въ ученическо вълнение като предъ изпитъ; поради страхъ да не би Тодоръ да е узналъ нѣщо отъ грѣшкитѣ му. Уверявали сѫ ме, че би се чувствувалъ много доволенъ ако Александровъ не разпореждаше и надъ Овче-поле.

 

Подиръ първата голѣма война насмалко не остана съ разбойническата шайка на споменатия Стоянъ Мишевъ и на Славе Ивановъ, за която другаде се говори. Пакъ бързо се сепна и влѣзна въ редоветѣ на борбата.

 

Докато погрѣшнитѣ му стѫпки все още не бѣха минали всѣка мѣрка и можеха да бѫдатъ простени при дадени смегчающи вината обстоятелства, биваше търпенъ отъ ВМРО, за да се използува не толкова юначеството му, колкото извѣстностьта му всрѣдъ селянитѣ. Но следъ смъртьта на Александрова той очевидно смѣтна, че може да гази презъ просото.

 

Критикитѣ срещу него се засилиха като бѣ завързалъ любовь съ жената на кюстендилския житель Джамбазовъ. А жената на Бърльо, Стоя, бѣ крайно преданна и нему, и на каузата. Тя бѣ сѫщинска майка на четницитѣ му; прала е дрѣхитѣ имъ, гостила ги е като свои. Почитаха я всички. И тя бѣ селянка отъ неговото или съседно село, доста будна.

 

Мрачни подозрѣния паднаха върху Бърльо като се чу, че Дамбазовъ е убитъ. А една вечерь, предъ прага на собствената й кѫща, бѣ застрѣляна Стоя, съпругата на Бърльо. Всички наши хора свързаха дветѣ убийства и ги отдадоха нему. Цѣлилъ е да се ожени за Джамбазовица. Това бѣ общото заключение. Никого не убеждаваха приказкитѣ му, че врагове сѫ чакали да убиятъ него, но случайно ударили жена му.

 

Престѫплението ставаше още по-голѣмо задѣто бѣ забъркалъ въ него трима отлични четници. Този, който бѣ стрелялъ, Йорданъ отъ

 

581

 

 

с. Лѣзово (Кратовско), побѣгна и се предаде на сърбитѣ. По срѣдата трѣбва да има нѣкои сръбска конспирация — бързаше да се аргументира Бърльо. Забѣгналиятъ бѣ много преданъ момъкъ. Смѣлостьта у него бушуваше като огънъ. Дошелъ бѣ нелегално въ София по време на земедѣлския режимъ. Рошавата коса го правеше още по-младъ. Въ страшна трагедия го бѣ тикналъ неговия войвода.

 

Изпратениятъ за разследване на цѣлата тая история пълномощникъ отъ ВМРО е установилъ точно, че тѣ сѫ знаели за убийството на Стоя, и че то е било заповѣдано отъ сами Бърльо. Като се усъмнили, че той може да ги избие, за да закрие следитѣ на станалото, тримата четници решили, че е по-добре да се предадатъ на сърбитѣ. Обаче, само Йорданчо успѣлъ да мине въ Македония. Сърбитѣ не повѣрвали на неговата искреность и — като го обвинили за участие въ минали сражения срѣщу тѣхъ — осѫдили го на 14 години затворъ и го изпратили въ една отъ шумадийскитѣ тъмници.

 

Трѣбва веднага да изтъкна, че тия разкрития станаха достояние на всички четници, отъ щипската и други чети, следъ като вече Иванъ Бърльо бѣше получилъ наказанието си. Моралътъ е главната основа на освободителни народни движения като нашето. И когато по такъвъ чудовищенъ начинъ този моралъ бѫде накърненъ и потѫпканъ, не може да има мѣсто за никакви смекчающи вината обстоятелства.

 

За подобни дѣла наказания налагатъ — нека ги наречемъ отмъщения — дори частни лица, камо ли една революционна народна организация ! Въ лабиринта на човѣшката душа се случва да избухнатъ и такива страсти, — бихме могли да ги наречемъ и умопомрачения —, на които жертва стана Иванъ Бърльо. Примѣри се явиватъ така често въ живота. Виждаме и голѣмия старогръцки трагикъ Есхилъ да ни описва убийството на Агамемнонъ и какъ сетне неговия синъ Орестъ убива собствената си майка и любовника й, виновницитѣ за смъртьта на бащата.

 

Другаритѣ на Бърльо, отлични селски синове, останаха докрай вѣрни на борбата.

 

Владо Куртевъ ми разправяше, че наскоро следъ пропадането на Югославия, въ 1941 г., у дома му го посетилъ единъ възрастенъ на видъ човѣкъ, слабъ, измѫченъ; препорѫчалъ му се като старъ познайникъ; но Владо не е могълъ да го познае. Съ сълзи на очи гостенинътъ заявилъ, че е Йорданъ отъ Лѣзово и почналъ умолително да иска прошка.

 

Лежалъ четиринадесеть години въ сръбскитѣ затвори, освободенъ отъ българскитѣ войски, нещастниятъ човѣкъ е смѣтналъ за първа своя длъжность да търся нашитѣ хора, да имъ разправи теглилата си. Очаквалъ е да получи наказанието си отъ ВМРО, следъ като живота му е билъ сломенъ въ тъмницитѣ.

 

Едва изслушалъ тѣзи думи, Куртевъ прегърналъ гостенина си. Разказвайки ми това, той бѣше още подъ впечатлението на тая съвсемъ неочаквана и трогателна среща съ Йорданъ, който настина будеше удивление съ своята енергия и решителность нѣкога, преди Бърльо да проиграе по такъвъ зловещъ начинъ младостьта му и идеализма му. Помогналъ му съ каквото е било възможно Куртевъ, и го изпратилъ въ селото му приятелски.

 

За да осуети едно свое заминаване въ поробена Македония, Бърльо бѣ устроилъ въ Осоговската планина засада за убиването на Ефтимъ Полски, прекрасния кочански войвода. По една случайность не загина Евтимъ,

 

582

 

 

нито вървящия до него Куртевъ. По този поводъ войводитѣ отъ Скопския окрѫгъ бѣха подписали протоколъ съ искане Бърльо да бѫде наказанъ примѣрно.

 

Чашата на търпението бѣ прелѣла. Доколкото за Бърльо сѫществуваше легенда, тя трѣбваше да бѫде донейде запазена поне всрѣдъ неговото поколение; но както бѣ тръгналъ по надолнището, той щѣше да я обърне изцѣло въ легенда на позора и измѣната. ВМРО, която го бѣ създала като борецъ, не му позволи повече да я руши.

 

И собственитѣ му деца, които той бѣ лишилъ отъ майка имъ, не съжалиха за него. Всички познати искрено съчувствуваха на добрия му синъ Димко, който трѣбваше да се грижи за по-малкитѣ въ семейството. Той остана винаги честенъ и преданъ на освободителната идея.

 

И Бърльовитѣ положителни дѣла сѫ изтъкнати въ моитѣ спомени тия въ други наши печатни издания.

 

583

 

 

 

XXXVII. АВАНТЮРАТА НА ГЕНЕРАЛЪ ПАНГАЛОСЪ

 

Следното бѣгло описание включвамъ въ тая книга, защото събитието, за което то се отнася, се разви на македонска територия, въ пиринския край, и живо се докосна до оная часть отъ македонското общество, които бѣ включена въ спомагателната организация на ВМРО. За нея сме говорили донейде въ книгата „Спомени-II".

 

Есеньта на 1925 г. — отъ 19 до 29 октомврий — бѣ ознаменувана съ една авантюра отъ гръцка страна. Министъръ-председательтъ генералъ Пангалосъ нареди на армията си да навлѣзе въ българска територия, между Неврокопско и Петричко, на едно протежение повече отъ петдесеть километра. Поводъ бѣ взелъ отъ граниченъ инцидентъ; гръцки войникъ билъ убитъ отъ българската военна стража на билото на Бѣласица. Отъ българска страна се доказваше, че загиналиятъ войникъ е навлѣзълъ въ българска територия, и е било стреляно срещу него следъ необходимитѣ предупреждения.

 

България бързо се отнесе до Обществото на Народитѣ, което спрѣ гръцката армия, проучи случая и наложи на Гърция да плати тридесеть милиона франка обезщетение за вредитѣ, които гърцитѣ бѣха нанесли на селата въ българска територия.

 

На разни пунктове се развиха сражения съ селската милиция и известно число четници, главно вечерно време. Две-три хиляди души селяни бѣха заели изгодни позиции и се противопоставиха на гръцкото нападение. Срещу гр. Петричъ и нѣкои села гърцитѣ стреляха съ артилерия. Имаше убити нѣколко цивилни лица.

 

Ето една часть отъ ужаситѣ, извършени отъ гръцкитѣ войски въ едно само отъ българскитѣ села, при оттеглянето имъ отъ България. Свидетель е американскиятъ журналистъ. г. Р. Маркамъ, кореспондентъ на „Кришчанъ Сайънсъ Мониторъ", които е посетилъ тая область:

 

„. . . Едно 16-годишно момче е било нарѣзано на парчета съ секира. Надъ трупа му плаче неутешимъ баща. Три мѫже убити. Отъ 50 здания, които съставляватъ селото, всички новопостроени, 4 сѫ били запалени, и 7 зле повредени. Една жена и едно 15-годишно момиче сѫ били изнасилени. Жени арестувани и затворени въ училищната сграда сѫ били изтезавани, за да имъ взематъ паритѣ.

 

Кѫщитѣ и хамбаритѣ сѫ били изпразнени. Добитъка е билъ отнетъ. Не е останалъ въ кѫщитѣ нито единъ столъ, нито единъ желѣзенъ креватъ; взети сѫ били даже рамкитѣ на прозорцитѣ, вратитѣ, и всѣкакви кожени предмети. Виното е било излето. Въ селото не е останало даже едно кило сирене. По цѣлия пѫть къмъ границата сѫ разпиляни тютюнъ, памукъ, жито, царевица. Въ никои кѫща не е оставена една дрѣха. Жителитѣ сѫ се приютили въ двора на училището, кѫдето е запаленъ огънъ. Недалече отъ

 

584

 

 

селото е трупа на едно 6-годишно момиченце, което напраздно се е опитало да избѣга. Едно друго дете е умрѣло отъ страхъ. Една майка е била изнасилена предъ собственнитѣ си малки деца, въ собствената й кѫща. Плача на хилядитѣ бѣжанци, които търсятъ близкитѣ си или имотитѣ си, отива направо въ сърдцето ..."

 

Българската войска не изгърмѣ нито единъ патронъ. И въ това бѣ отличната позиция на България предъ Обществото на Народитѣ.

 

Споредъ крѫжещитѣ тогава сведения, паднаха надъ сто и двадесеть гръцки войници; отъ българската милиция имаше единъ или двама убити.

 

Строгитѣ заповѣди на Общество на Народитѣ, отстѫплението на гръцкитѣ войски и наложената глоба, бѣха тежко морално поражение за гръцката политика. Затова генералъ Пангалосъ изгуби властьта си и бѣ подведенъ подъ отговорность въ Атина.

 

При тѣзи събития още по-нагледно се установи, че ВМРО е имала право като е създала спомагателната своя организация въ Пиринска Македония. Благодарение на тая организация селянитѣ — но и граждани — се явиха сплотени, дисциплинирани, съ орѫжие въ рѫка.

 

Михаилъ Моневъ отъ Кратово, депутатъ, пѫтувалъ, следъ известието за гръцкото нахлуване, по посока на Кресненското дефиле. Срещналъ по пѫтя Кимонъ Георгиевъ, който бѣ измежду най-важнитѣ фактори по извършването на преврата срещу Стамболийски. Виждайки какъ отъ разни страни се появяватъ въорѫжени селски групи и вървятъ на югъ, къмъ бойната линия, Кимонъ развълнуванъ възкликналъ предъ Монева: „Докато има такива синове, българщината нѣма да погине ! . ."

 

Деветь години по-късно сѫщиятъ господинъ, като министъръ-председатель, подиръ новъ воененъ превратъ, на публично събрание въ София говорѣше, че въ Петричкия окрѫгъ (Пиринска Македония) властьта конфискувала всрѣдъ селянитѣ единадесеть хиляди пушки; и че тия „единадесеть хиляди комити" щѣли да опропастятъ България . . . Тия приказки Кимонъ Георгиевъ разказваше, когато се бѣше продалъ морално и открито на сръбската политика, а потайно на болшевишката.

 

Нѣма съмнение, че гръцкитѣ дивизии — ако желаеха можеха презъ октомврий 1925 година да проникнатъ и по-дълбоко на северъ. Но сѫщо така е сигурно, че щѣха да срещнатъ въ сражения още нѣколко хиляди селяни отъ този край, докато се намѣси въ борбата и малката за онова време българска армия, заедно съ много доброволци отъ всички крайща на България.

 

За по-добро координиране на мѣстната отбрана бѣ натоваренъ отъ Централния Комитетъ на ВМРО Йорданъ Гюрковъ.

 

Постѫпката на генералъ Пангалосъ бѣ флагрантно доказателство за агресивния духъ на българскитѣ съседи. Тя показа сѫщо до каква степень безосновни бѣха въ онова време страховетѣ, че Югославия или Гърция могатъ безпрепятствено да окупиратъ територии отъ българската държава.

 

Шефъ на българската военна отбрана, по цѣлата линия на гръцкото навлизане, бѣ тогавашния полковникъ, по-сетне генералъ Минчо Ив.

 

585

 

 

Банковски. По това време той бѣше началникъ на седма дивизия, съ седалище Дупница. Полковникъ Банковски е роденъ въ Габрово презъ 1875 г. Азъ го познавахъ отъ по-рано. Оставяше ясно впечатление на добъръ, лояленъ и сериозенъ войникъ, твърде скроменъ и спокоенъ. По време на тия събития, всички които бѣха влизали въ допиръ съ него, било българи, било чужденци, се изказваха най-похвално за държанието му.

 

Добро впечатление бѣше оставилъ и петричкия окрѫженъ управитель г. Консуловъ.

 

586

 

 

 

XXXVIII. ВМРО И ОБЩЕСТВОТО НА НАРОДИТѢ

 

Само единъ пѫть ВМРО отнесе да Обществото на Народитѣ, съ единъ меморандумъ на френски езикъ отъ 78 страници, изпълени съ факти за упражнявания надъ българското население тероръ отстрана на поробителя. Нѣколко отъ тѣзи страници съдържатъ признания на сръбски, гръцки и ромънски вестници за положението въ Македония. Върху меморандума е отпечатано, че е отъ м. августъ 1924 година. Но бѣ поднесенъ въ Женева къмъ края на м. септемврий.

 

Тод. Александровъ познаваше съдържанието на меморандума, но лично не успѣ да го подпише; на 31 августъ бѣ вече загиналъ. Както другаде съмъ споменалъ, подписътъ му бѣ много сполучливо имитиранъ.

 

ВМРО изпращаше до мѣродавни мѣста и преди 1924 г. кратки съобщения за беззаконията и безправията, които сръбскитѣ и гръцки власти вършеха изъ разнитѣ македонски околии. Двуседмичниятъ бюлетинъ „Нувелъ Маседониенъ" сѫщо изнасяше данни въ той смисъль, като обявяваше въ много случаи и гледището на ВМРО по известни въпроси.

 

Легалнитѣ организации на емиграцията даваха информации и често отправяха апели до Обществото на Народитѣ, до разни правителства, до миролюбиви международни сдружения. Отговорътъ на тѣзи апели бѣ указание за политиката, която следва Обществото на Народитѣ. Отъ името на легалнитѣ организации обикновенно действуваше рѫководното тѣло на организираната емиграция въ България — познато подъ име Националенъ Комитетъ, а преди това Изпълнителенъ Комитетъ. Намиращата се въ Америка наша емиграция сѫщо се обръщаше до правителствата и Обществото на Народитѣ.

 

Ето нѣкои извадки отъ меморандума на ВМРО, за който става дума:

 

 

„На конференцията въ Лозана, която трѣбваше да измѣни териториалното положение въ близкия Истокъ, предвидено по Севърския договоръ, и вече накърнено поради събитията, Централниятъ Комитетъ на ВМРО бѣ обърналъ вниманието на Великитѣ сили върху несправедливото и нетрайно уреждане на единъ въпросъ, който отъ двадесеть години е въ основата на източнитѣ усложнения, тъй фатални за Европа.

 

Този въпросъ е македонскиятъ въпросъ.

 

Свикването на Петото общо събрание на Обществото на Народитѣ, което събужда толкова надежди за истински миръ въ свѣта, изглежда на сѫщия Комитетъ единъ умѣстенъ случай, за да обърне още веднажъ вниманието на правителствата и на общественото мнение на всички държави върху положението на Македония и върху срѣдствата за разрешение на една криза, които, ако продължава, би могла единъ день да предизвика по-голѣми грижи за международната политика и да застраши още повече мира. Приложениятъ къмъ настоящето изложение списъкъ, представлява, въ тоя

 

587

 

 

смисъль, едно красноречиво предупреждение за всѣки предвидливъ човѣкъ.

 

Македонскиятъ въпросъ се наложи сериозно на вниманието на великитѣ сили преди повече отъ четвърть вѣкъ; авторътъ на формулата „Македония за македонцитѣ", — която е девиза на вѫтрешната организация и на цѣлото македонско движение, не е другъ, а поминалиятъ се въ 1898 година Уилиямъ Гладстонъ.

 

Споредъ чл. 23 отъ Берлинския договоръ, султанътъ се задължаваше да внесе нѣкои реформи въ администрацията на неговитѣ европейски провинции. Той не направи нищо. Въ Македония населението, уморено да чака, почна да се бунтува. Репресалиитѣ замѣстиха реформитѣ. Бунтуването се засили и отъ спонтанно стана организирано. Въ 1894 г. ВМРО бѣ създадена. Нейната политическа програма се състоеше въ искането на автономия за Македония, подъ контролата на великитѣ сили, чиято интервенция бѣ смѣтана като необходима за гарантиране приложението на реформитѣ . . .

 

Интервенцията на великитѣ сили, слаба отначало, стана все по-активна. Следъ голѣмото възстание въ 1903 год., което застраши мира на Балканитѣ, Англия, Франция, Италия, Русия и АвстроУнгария, въведоха въ тритѣ виляета международенъ контролъ съ двама цивилни агенти, русинъ и австриецъ, подкрепени отъ международна жандармерия . . . Въ 1905 и 1906 год. контролътъ бѣ разширенъ... Скелета за автономна Македония е построенъ. Македонската организация, главенъ актьоръ на тази автономия, работѣше съ всички свои сили, ангажирана отъ друга страна въ открита борба противъ бандитѣ, изпратени отъ гръцкото правителство или подържани отъ сръбската пропаганда. Консулската и дипломатическа кореспонденция отъ това време, публикувана въ Синята книга, въ Жълтата книга и т.я., съдържа най-добритѣ свидетелства за вражеското отношение, взето отъ гръцкото и сръбско правителства спрѣмо автономното македонско движение.

 

Обяснението за такова отношение е много лесно.

 

Сърбия, както и Гърция, не искаха да знаятъ за една автономна и свободна Македония, която би попрѣчила на желанието имъ за териториялно разширение. Това, което тѣ искаха, бѣ раздѣлянето на страната. Тѣ подържаха, че автономията би имала за цель анексията на Македония къмъ България. Съ това тѣ признаваха, че мнозинството отъ македонското населелние е българско по раса и по чувства, защото само едно мнозинство би могло да провъзгласи и да реализира единъ актъ на анексия . . .

 

Младо-турската политика за отоманизиране бѣ станала една заплаха не само за населенията, подчинени на властьта на Султана, но за всички балкански държави. Предъ тази заплаха, тѣ прекратиха тѣхнитѣ съперничества и се споразумѣха, за да се борятъ срещу Турция. Сърбо-българското сдружаване презъ мартъ 1912 год. приготви пѫтя за по-общото съглашение, къмъ което се присъединиха Гърция и Черна-Гора.

 

За нещастие Mакедония бѣ, която трѣбваше да заплати това съглашение. Сръбско-българскиятъ договоръ предвиждаше наистина автономията като разрешение на въпроса; но сѫщевременно постановяваше едно прикрито раздѣляне на македонската територия . . .

 

588

 

 

Както се знае, македонскиятъ въпросъ бѣ разгледанъ презъ време на съюзническитѣ заседания въ Парижъ, презъ пролѣтьта и презъ лѣтото на 1919 година. Ако тогава бѣ взето едно решение споредъ както диктуватъ правдата и желанието на народа, днесъ не биха съществували нито опасность за балкански усложнения, нито югославянска криза. Но такова решение не бѣ взето. Македония получи само обещанията по договоритѣ за покровителството на малцинствата.

 

Петь години следъ края на войната не сѫществува ни най-малкия знакъ, който да засвидетелствува желанието на гръцкото или на сръбското правителства да приложатъ тѣзи договори. Гърция признава, да, сѫществуването на „българофони" и даже на българи въ Македония ; тя принуди България да подпише освенъ Ньойиския договоръ, и една конвенция за доброволно и взаимно изселване на етническитѣ малцинства отъ дветѣ страни. Но тя не позволява нито църкви, нито български училища, нито каквато и да е благотворителна или културна институции на поданницитѣ си отъ българска раса. Тя практикува сѫщата политика спрѣмо другитѣ етнически малцинства въ Македония, куцовласи (аромъни), албанци и др.

 

Колкото се отнася до Сърбия, отрича остро да признае, че има българи въ Македония. Нѣщо повече, не рѣдко се срещатъ сръбски политици, които твърдятъ, както г. Нинчичъ, министъръ на външнитѣ работи на г. Пашича, че не сѫществува нито македонски въпросъ, нито Македония, изличвайки така едно минало, презъ което Македония съ своитѣ героични борби и своитѣ страдания, накара да трепне съвѣстьта на Европа.

 

Кой би се очудилъ, предъ тѣзи дръзки декларации, за режима приложенъ отъ бѣлградското правителство въ анексиранитѣ македонски територии ?...

 

Централниятъ Комитетъ на ВМРО, когото Бѣлградъ и Атина обвиняватъ за насилията и престѫпленията, вършени отъ тѣхнитѣ органи, заявява формално, че би се подчинилъ на каквато и да е анкета, предприета отъ международенъ организъмъ, желающъ да установи истината върху положението въ Македония.

 

Една анкета въ този смисъль ще достигне до заключението, че положението изисква бързи мѣрки, ако се иска да се изпълни единъ човѣшки дългъ и да се избѣгнатъ по-тежки усложнения.

 

Тѣзи мѣрки биха се състояли преди всичко въ лоялното прилагане, подъ контрола на Обществото на Народитѣ, на договоритѣ за покровителството на малцинствата, т.е. връщането на църквитѣ, училищата, имотитѣ и другитѣ институции на българитѣ, власитѣ, албанцитѣ и пр.; свобода да се учи на майчиния езикъ, свобода на събрания и на печатъ; завръщането на всички владици, учители, свещеници, лѣкари и пр., изпѫдени, и общо на всички македонски емигранти, които желаятъ да се завърнатъ въ тѣхнитѣ огнища и които биха желали да поднесатъ въ служба на страната си тѣхниятъ трудъ и тѣхнитѣ знания; амнистия за всички политически престѫпления; създаване единъ режимъ

 

589

 

 

на легалность, гарантиращъ свободното практикуване на политическитѣ права на поданницитѣ, принадлежащи на етническитѣ малцинства и правото да развиватъ националнитѣ си институции . . .".

 

 

При посоченитѣ условия, т.е. пълно национално признание на българитѣ въ Македония, въ меморандума е казано, че обединена Македония може да остане и въ границитѣ на Югославия. Но се посочва като цель създаването на балканска конфедерация, въ която Македония ще бѫде равноправенъ членъ. Съ други думи, запазва се идеала „Македония за македонцитѣ".

 

590

 

 

 

XXXIX. СВОБОДНАТА БЪЛГАРСКА ОБЩЕСТВЕНОСТЬ И МАКЕДОНСКОТО ДВИЖЕНИЕ

 

Това е специална тема, чието разяснение изисква доста страници. Затова и тя остава за друга книга, кѫдето ще се засѣгне и държавната българска политика. Тукъ се органичавамъ само съ кратко осведомление особено за читателитѣ, които сѫ прегледали вече какво е казано въ предидущата моя книга („Спомени - II") за отношенията между правителството на земедѣлската партия въ България и македонскитѣ организации; а сѫщо тъй за отношенията съ останалитѣ партии.

 

Следъ 1924 г. македонското движение имаше ясно желание да се забравятъ миналитѣ стълкновения и спорове съ бившитѣ управници отъ земедѣлската партия. Говоря за управници, защото е абсурдъ да се смѣта, че македонското дѣло, на първо мѣсто ВМРО, е имало каквато и да е разпря съ българския селянинъ. ВМРО бѣ на първо мѣсто организация на селяни. Така и стана. Никакви спорове, никакви боричкания съ земедѣлската партия не е имало вече. Разбира се, не говоря за онова крило въ сѫщата партия, което се явяваше като малцинство въ нея и което продължаваше да върви въ унисонъ съ Бѣлградъ по много въпроси.

 

Хора отъ македонското движение се бѣха срѣщали съ първенци отъ земедѣлската партия и виждаха въ тѣхно лице отлични българи; напримѣръ Стоянъ Омарчевски, бившъ министъръ на просвѣтата въ кабинета на Стамболийски; Вергилъ Димовъ; Стефанъ Цановъ; Димитъръ Драгиевъ, единъ отъ първитѣ основатели на партията; К. Муравиевъ и други. И занапредъ македонскитѣ дѣятели трѣбва да полагатъ старания щото съ българския селянинъ да бѫдатъ въ най-добри отношения, така както е основно повеление да сѫ добре съ българина-селянинъ и въ самата Mакедония.

 

Въ „Спомени-II" съмъ загатналъ, че мнозина отъ така наричанитѣ буржуазни партии, щомъ падна отъ власть Стамболийски, и се откриха за тѣхъ изгледи да се домогватъ до власть въ България, престанаха да проявяватъ интересъ за Македония, нейното робство и борбата й. Не бѣха малцина и тѣзи, които се стараеха да използуватъ нѣкакъ морално македонското движение за партийнитѣ си смѣтки и ходове. Такова нѣщо не забелѣзахъ — въ течение на много години — отстрана на голѣмото крило на земедѣлската партия.

 

Що се отнася до комунистическата партия, тя действуваше като инструментъ на една свѣтовна политика, направлявана отъ Москва. Никога не спрѣха нейнитѣ усилия да види като свой чиракъ, или дори нѣщо по-маловажно — въ своитѣ планове и задачи — нашата народна освободителна борба. Нея я интересуваше тържеството на комунизма въ свѣта, а не позициитѣ или интереситѣ на македонското движение. Както съмъ казалъ и въ предидущата книга, военнитѣ, които правиха преврата срещу Стамболийски, — и то тъкмо мнозинството отъ тѣзи, които стоеха начело при този превратъ — започнаха да разсѫждаватъ и да вършатъ политика точно обратна на онази, която ги

 

591

 

 

въодушевляваше на 9 юний 1923 г. Тоестъ, отъ противници на Бѣлградъ станаха едвали не негови сателити; обърнаха се и противъ македонското движение почти съ сѫщата ненависть и свирепость, каквато проявяваxа сръбскитѣ власти въ поробена Македония. Разбира се, тия военни лица изпаднаха на първо мѣсто въ противоречие съ традициитѣ и схващанията на огромното мнозинство отъ българското офицерство, а да не говоримъ за чувствата и интереситѣ на българщината.

 

592

 

 

 

XL. БОГАТАШИ БЕЗЪ РОДОЛЮБИЕ

  

Каквото бѣ възможно при сѫществующитѣ условия, родолюбивитѣ македонци (предимно българи) въ емиграция го вършеха.

 

ВМРО, която въ очитѣ на народа ни — а на много мѣста основателно и всредъ чуждия свѣтъ — минаваше като непризната официално наша държава, отъ национално, културно, морално и политическо гледище смѣташе македонското движение като нѣщо цѣло — безъ при това да смѣсва легалнитѣ съ нелегалнитѣ задачи и отговорности. Въ една призната държава е смѣшно нѣкой да тегли много рѣзка граница напр. между академията на наукитѣ, министерството на народното здраве или министерството на войната; всички министерства въ държавата гонятъ една обща цель — доброденствието на жителитѣ въ нейнитѣ граници. Така и всички македонски организации иматъ за основна задача освобождението на Македония отъ робство.

 

Ето защо, за да се засилватъ протеститѣ срещу робството; за да се запознава свѣта съ нашето национално право; за да се постига дълготрайность въ защита на това право — при положение, че може евентуално робството да трае по-дълго — ВМРО, когато е разполагала съ средства, не се е колебала да подпомага и легални начинания, и легални наши организации. Не само това — тя е подсказвала, инспирирвала редица важни легални постѫпки отстрана на емигрантитѣ, множество отъ които до вчера сѫ били въ нейнитѣ редове, но робството ги е принудило да отидатъ задъ граница. Като сѫ минали границата, обаче, тѣ не сѫ станали хора отъ другъ нѣкакъвъ свѣтъ, не сѫ скъсали съ родината и останалитѣ въ потиснати братя. Да се мисли обратно би било абсурдъ, въ несъгласие съ примѣритѣ отъ историята на редица народи въ свѣта. Емигрантитѣ трѣбваше да действуватъ само въ рамкитѣ на законитѣ въ страната, кѫдето сѫ се установили. Нищо повече отъ това не може да се изисква отъ тѣхъ — докато имаме работа съ културенъ свѣтъ, въ който е изключенъ закона на джунглата.

 

Така, твърде често ВМРО е подкрепвала печатни македонски легални издания въ Европа; разни осведомителни акции въ западния свѣтъ; делегации на международни конгреси; стопански начинания въ пиринския край; подпомагала е студенти въ чужбина; подпомагала е по силитѣ си легални акции на други народности противъ общия поробитель; помагала е на мнозина задъ граница, пострадали отъ поробителя; помагала е на българи отъ други области, кѫдето сѫщо е царувало робство; услужвала е и на родолюбиви срѣди въ самата свободна България, които кавалерски сѫ удобрявали стремежа на поробения българинъ.

 

Тѣзи помощи не сѫ били презъ всѣка година еднакви по размѣръ, и малъкъ брой отъ тѣхъ сѫ били редовни. Но спомнямъ си добре, че въ течение на единъ периодъ само отъ четири години за задгранични легални начинания въ чужбина Централниятъ комитетъ на ВМРО изразходва надъ петстотинъ хиляди долари. Да бихме били по-богати, подпомогнали

 

593

 

 

бихме дѣлото на Македония въ тази посока още повече.

 

Често ще чуете да се казва, че емигрантитѣ на дадени народи сѫ подпомагали революционното дѣло или легалнитѣ прояви на останалитѣ подъ чужда власть кръвни братя. Дава се примѣрътъ на ирландската емиграция въ Америка; и за гърцитѣ много пѫтя се споменаватъ похвални явления отъ тоя сортъ.

 

Разбира се, нашата емиграцпя нѣмаше такива срѣдства, каквито имаха отдѣлни богати ирландци и гърци. Не знамъ дали тия общото съзнание е било всредъ нашитѣ емиграция така остро, както при тия две народности.

 

Ако става дума за скъперничество всредъ емиграцията, то бѣ овладѣло при насъ главно най-забогателитѣ хора. Общо взето, у българина предимно срѣдната класа и бедния народъ доброволно сѫ подържали освободителнитѣ движения — материално и съ поемане на рискове за живота; много по-слабо забогателия слой отъ народа. Отъ тоя слой всичко се е взимало само чрезъ поискване, понѣкога и съ принуда; твърде малко сѫ били доброволцитѣ всредъ него, макаръ да не сѫ липсвали напълно.

 

Не си спомнямъ нѣкой богаташъ да ми е заговорилъ за нуждитѣ на дѣлото. Обратно, съ задоволство си спомнямъ какъ селяни, не много учили, но будни, съ живъ интересъ сѫ попадали на такава тема; изтъквали сѫ, че ВМРО трѣбва да има по-модерно въорѫжение и повече пари; запитвали сѫ дали предъ чуждия свѣтъ добре се изнася нашата кауза; подсказвали сѫ подходящи мѣрки за изтегляне отъ народа повече срѣдства за такива цели, безъ той да почувствува тежесть. Мнозина такива селяни мога да наброя; но въ паметьта ми ясно сѫ отстанали разговоритѣ ми съ Спасъ Георгиевъ Йотовъ отъ с. Селище, Горно-Джумайско; Георги (Гйоре) Христовъ Даскала отъ с. Покровникъ въ сѫщата околия ; Тодоръ хаджи Костадиновъ отъ с. Доленъ, Неврокопско.

 

А какъ се отнасяха най-богатитѣ къмъ каузата на поробена Македония ? Мнозина отъ тѣхъ обичаха да си „даватъ фасонъ" — споредъ популярния изразъ между българитѣ —, че сѫ голѣми патриоти. Ето единъ флагрантенъ примѣръ, за да се види на дѣло колко сѫ били наистина патриоти.

 

Бѣхъ си наумилъ, че е полезно да има въ България една Македонска Народна Банка. Другаритѣ ми отъ Централния комитетъ приеха съ радость идеята. Срѣщнахъ се тайно съ десетина души измежду най-богатитѣ лица всредъ емиграцията ни. Съ изискуемитѣ се доводи обосновахъ ползата отъ такова предприятие, подчертавайки — между другото — и моралното значение на банката, за повдигане престижа на нашето движение, за охрабряване на народния духъ и пр. Поставихъ, обаче, следния приципъ: капитала си остава на лицата, които ще го внесатъ, а доходитѣ ще отиватъ за нуждитѣ на освободителната кауза, може и само за легалното движение, за пропагандата ни; съ други думи — овцата си остава жива — здрава, но вълната ще бѫде подарявана всѣка година за дѣлото на поробена Македония.

 

Всички присѫствующи удобриха предложението. Но на края какво излезна ? Господата си прибираха ежегодно печалбитѣ, реализирани отъ банката, съобразно размѣра на внесения отъ тѣхъ капиталъ; нито единъ не се сѣти какво обещание бѣ далъ. Не само това; нѣкои отъ тѣхъ и заеми сѫ си правили отъ тая банка за свои търговии. А когато

 

594

 

 

на 19 май 1934 г. сърбофилската власть въ България постави свой контролъ надъ банката, единъ отъ сѫщитѣ господа — съгражданина ми Тодоръ Пиперевски —, безъ никой да го заставя, издаде на полицията чрезъ кои лица ВМРО бѣ внесла къмъ единадесеть милиона лева, за да се подсили капитала на банката при основаването й. Издалъ народното, за да спасява своитѣ пари, за които нѣмаше никаква опасность.

 

Личеше си, че въ миналото Тодоръ Лазаровъ и Т. Александровъ не сѫ имали случай да опознаятъ добре тоя господинъ въ трудни моменти, а бѣха му дали довѣрие да бѫде понѣкога касиеръ на организацията задъ граница. Каква разлика между него и блѣстящия съ своя характеръ, почтеность и родолязбие неговъ по-старъ братъ Андонъ Пиперевски, сѫщо познатъ софийски, а нѣкога солунски търговецъ !

 

Съ постѫпката си Тодоръ Пиперевски — като нѣкой отъ егоиститѣ-герои въ романитѣ на Гоголъ — събра около своята особа омерзението на маса будни наши емигранти, които узнаха случката. Много пѫти той е използувалъ ефекта отъ внасянитѣ по разни банки пари, които принадлежеха на ВМРО (а той само ги съхраняваше), за да взима повече кредити и си послужва въ търговскитѣ си спекулации. И сетне, за да мине като алтруистъ, завѣщалъ бѣ на държавата нѣкакъвъ имотенъ фондъ въ полза на бѣдни учащи се младежи. Въ този фондъ, въ всѣки случай, голѣмъ дѣлъ има потьта на поробенитѣ македонски селяни, които бѣха давали помощи на ВМРО.

 

Не по-малъкъ егоистъ-спекулантъ между емиграцията бѣ другъ единъ едъръ богаташъ — Борисъ Антоновъ отъ Паланка. Той е ималъ безсрамието да поиска еднажъ — бидейки при това членъ въ Националния комитетъ на емиграцията — назадъ тридесеть и петь хиляди лева, потрошени за голѣмъ банкетъ на чужденци-приятели на Македония. Отначало съ важна поза далъ тая сума като подаръкъ; а на края на годината си я поискалъ обратно отъ Националния комитетъ. А бѣ, повтарямъ, много богатъ, на българска почва. Еднажъ бѣхъ отишелъ на гости у дома му. Въ разговора ми каза: „Гледай какво нѣщо е парата, като я имашъ. Днесъ, безъ нищо да съмъ работилъ, само въ връзка съ една валутна промѣна, въ касата ми дойдоха като печалба два и половина милиона лева". Нека кажа, че по онова време въ България още не се взимаше отъ държавата и подоходенъ данъкъ.

 

Имаше, естествено, и доблестни патриоти между тия чорбаджии. За примѣръ ще посоча Недѣлковъ отъ Крушево, търговецъ на желѣзни материали въ София. Всички легални наши организации се хвалѣха отъ него и го адмирираха.

 

Освенъ Недѣлкова, измежду хората въ споменатата банка може да похваля Христо Арсовъ отъ Щипъ, който при това не бѣ търговецъ, а висшъ чиновникъ тамъ. Той много пѫти е жертвувалъ свои срѣдства.

 

Въ течение на дългитѣ години моя обществена работа не узнахъ нито единъ случай богаташъ да предложи доброволно макаръ два лева помощь за толкова сираци на загинали борци, или за каквато и да е нужда на борческа Македония. Това дължа дебело да подчертая.

 

Обратно на тѣхъ, ето какво ми се случи да видя всрѣдъ бедния народъ. Жалко е ако сѫ изгнили до сега, та не биха останали за музея на утрешна свободна Македония, заявленията, които Централния комитетъ на ВМРО е получавалъ отъ простички, скромни македонци.

 

595

 

 

Пише, за примѣръ, нѣкой отъ Шуменъ, или Горна-Джумая, или Щипъ, писмо, въ което дава адреса си като фурнаджийски слуга, или градинарски работникъ и прочее; съобщава, че „ако има нужда нѣкѫде да се мре" за Македония, той е готовъ, и моли да не бѫде забравенъ. Нѣкои такива молители, смѣтайки вѣроятно писмото си като заявление, и не знаейки какъ другояче да постѫпятъ, облѣпвали го бѣха съ гербова марка.

 

Чини ми се, че всрѣдъ емиграцията ни въ Америка положението е малко по-оптимистично, макаръ и тамъ да има нѣкои затлъстели богаташи, които не се интересуватъ дори, че сѫществува Македония; а тя ги е родила. Известенъ процентъ между малко по-заможнитѣ хора въ Америка дори прекрасно сѫ се проявили като пожертвуватели.

 

Комуниститѣ отлично сториха въ България и Македония, като ограбиха до край въпроснитѣ егоисти-богаташи. Това е, като-чели, едничкото имъ добро дѣло. Но извършиха, естествено, непростима грѣшка като посѣгнаха върху състоянието на среднитѣ и по-бедни слоеве на народа.

 

Тия нѣколко думи за богаташитѣ безъ родолюбие казвамъ съ пълно убеждение. Дано тѣ бѫдатъ едно полезно указание въ повече за бѫдащитѣ наши общественици и борци, и докато Македония е потисната, и когато ще бѫде свободна.

 

596

 

 

 

XLI. ЯНЕ САНДАНСКИ НА ЗАПЛАТА ПРИ МЛАДОТУРЦИТѢ

 

Следъ публикуването на книгата ми „Спомени-II" получавахъ отъ разни мѣста запитвания въ връзка съ изнесени въ нея факти. Много интересъ бѣха събудили страницитѣ относно ролята на Яне Сандански въ македонското дѣло.

 

Тия страници сѫ обърнали вниманието и на г-нъ Махмудъ Неджметтинъ Делиорманъ, познатъ турски журналистъ, главенъ секретарь на турското журналистическо сдружение, които нѣколко пѫти до сега обяви статии въ турскитѣ вестници въ полза на независима Македония и на българската народность въ македонскитѣ области.

 

Следващото негово писмо, отправено до Асѣнъ Аврамовъ, хвърля твърде интересна свѣтлина върху личностьта и проявитѣ на Сандански:

 

"14.8.966

Стамбулъ

 

Многоуважаеми Г-нъ Аврамовъ,

 

Въ народната библиотека въ Стамбулъ има една книга, написана отъ капитанъ Османъ бей, офицеръ турчинъ (юзбаши). Книгата е печатана въ Египетъ презъ 1915 година.

 

Споредъ юзбаши Османъ:

 

Сандански 1908 година, следъ обявяването на Хуриета, отъ младотурцитѣ почналъ да получава (50) златни турски лири месечна заплата.

 

Моля отъ Васъ предайте тази историческа истина на уважаемия Г-нъ Ив. Михайловъ.

 

Съ най-искрени приятелски поздрави: Н. Делиорманъ".

 

 

На 1 септемврий с.г. г.-нъ Делорманъ извѣстява, че е ходилъ въ библиотеката, прочелъ въпросната книга и дава редица поиснения за нея.

 

Изяснява, че авторътъ не е Османъ-бей, а Ахмедъ Хамди бей, който е билъ емигрантъ въ Египетъ, като противникъ на младотурския комитетъ. Книгата била съ заглавие „Причинитѣ за погрома на османската армия и албанцитѣ".

 

Г. Делиорманъ, запитанъ нарочно, ни дава право да се позовемъ на неговитѣ съобщения по въпроса. Всичко, което служи за документация въ потвърѫдение на казаното, и специално относно получаваната отъ Сандански заплата, въ размѣръ на петдесеть златни турски лири месечно отъ младотурцитѣ, е дадено въ приложение.

 

Капитанъ Ахмедъ Хамди бей обвинява младотурцитѣ, че сѫ обявили Яне Сандански предъ свѣта като тѣхенъ братъ, привързанъ къмъ тѣхъ; и че му давали по петдесеть лири месечна заплата. Но той билъ извършилъ нахалства. Така че, всичко това било позоръ. Наново бѣ запитанъ г. Делиорманъ да изясни дали му е извѣстно или може ли да узнае нѣкакъ — защо капитанъ Хамди е противъ Сандански. Въ приложението [50] читательтъ ще намѣри саморѫчния отговоръ на

 

597

 

 

г. Делиорманъ по този въпросъ. Той казва въ писмото отъ 14 октомврий 1966 г.:

 

„Авторътъ на книгата Ахмедъ бей лично и отблизо нѣма познанство съ Сандански. Затова той нѣма никаква конкретна причина въ критиката си къмъ Сандански.

 

Авторътъ критикува цѣлата политическа и военна система на младотурцитѣ; критикува ги за бруталното държане къмъ албанския народъ. Критикува нѣкои отъ военачалницитѣ презъ балканската война и за загубитѣ въ войната.

 

Авторътъ смѣта, че Сандански е една платена и съ заплата подкупена политическа играчка.

 

Сандански е човѣка, който съ четитѣ си и подъ командата на Махмудъ Шевкетъ Паша е отишелъ до Цариградъ и тамъ билъ много нахаленъ. Подъ командата на Махмудъ Шевкетъ Паша, въ присѫтствието и на Сандански, бѣха обесили нѣкои невинни хора.

 

Махмудъ Шевкетъ Паша е бившъ садразамъ (министъръ-председатель) и сѫщо воененъ министъръ. Убиха го хората отъ дружеството на спасителитѣ („Османли Халаскиранъ Джемиети"). Сѫщото това дружество е издатели на книгата на Ахмедъ Хамди бей.

 

Намерихъ друга една интересна книга. Авторътъ на книгата е австрийски офицеръ и воененъ кореспондентъ въ балканската война — Вагнеръ. Името на книгата е „Съ българската армия къмъ побѣди". Въ тази книга има единъ отдѣлъ за Македония и сѫ отделени четири-петь страници за Сандански и другаритѣ му. Книгата е преведена отъ нѣмски на турски (стара азбука). На български четохте ли тази книга ? Моля, пишете ми. Снимкитѣ ще изпратя".

 

 

Както читательтъ ще види въ споменатото приложение, г. Делиорманъ говори и за подарената отъ Султана арабска кобила на Сандански, която е имала голѣма стойность.

 

*

 

За мнозина като сензация ще прозвучатъ изнесенитѣ отъ г. Делиорманъ подробности, и главно фактътъ, че Сандански следъ „Хуриета" е билъ и на заплата при младотурцитѣ. Множество деятели въ македонското движение отъ онази епоха познаваха голѣмата му интимность съ младотурския комитетъ. Въ книгата ми „Спомени-II" изнесохъ нѣкои отъ критикитѣ, които сѫ му били отправяни тогава между другото и за това, че той и негови другари сѫ били облагодетелствувани отъ страна на младотурската власть чрезъ отстѫпване на тѣхъ за експлоатация гори, бани, или по другъ начинъ. Но че Сандански е получавалъ и месечна заплата — до сега не е изнасяно.

 

Когато наскоро подиръ „Хуриета", т.е. къмъ 1910 година, въ Македония бѣ провеждана отъ младотурската власть страхотната обезорѫжителна акция и бидоха подложени на изтезавания хиляди македонски българи, Яне Сандански и другаритѣ му продължаваха най-спокойно да си пиятъ кафето съ турската полиция и военни. Тѣ не взеха оттогава нататъкъ никакво участие въ подновената революционна борба, къмъ който веднага се присъедини и Христо Чернопѣевъ, който минаваше въ миналото до извѣстна степень като единомишленикъ съ Яне. И когато повечето отъ половината на Сѣрския революционенъ окрѫгъ, въ който Сандански бѣше ужъ окрѫженъ войвода, попадна подъ гръцко робство, нито единъ „санданистъ" войвода не се притече

 

598

 

 

да се бори противъ новия, много по-жестокъ и опасенъ за нашия народъ завоеватель. Само презъ балканската и първата свѣтовна война санданиститѣ се явиха въ редоветѣ на българската армия, защото нѣмаха никакъвъ другъ изходъ. Въ течение на цѣли двадесеть и деветь години, презъ които Македония пъшкаше подъ безправие и тероръ, тия хора стоеха на край, но винаги парадираха съ нѣкогашното имъ четникуване. Не само това. Мнозина отъ тѣхъ се поставяха въ услуга на чуждитѣ власти — турска, гръцка, сръбска, югославска, а понѣкога и на българската, за да прѣчатъ по всевъзможенъ начинъ на македонското освободително движение. Получаваха награди за тия си деяния. Сега излиза документално, че и самия Яне Сандански е билъ на заплата.

 

Нека и тая страница бѫде отбелезана въ историята на така наричания „санданизъмъ".

 

Конгресътъ на ВМРО, състоялъ се презъ месецъ мартъ 1910 година въ кюстендилското село Жабокрътъ, изключи — както другаде сме посочили — отъ редоветѣ на ВМРО Сандански и другаритѣ му, обявявайки ги за врагове на организацията. Тѣ, а най-вече Сандански, своеволно и незаконно — отъ гледище на Устава на ВМРО и на нейния Правилникъ — извършиха презъ зимата на 1907 г. въ София убийството на Борисъ Сарафовъ и Иванъ Гарвановъ, които бѣха Задгранични Представители на ВМРО. Това имъ дейяие потресе цѣла България, а не по-малко впечатление направи и въ Македония. Малко преди това нѣколцината санданисти-войводи бѣха решили и убиха драмския войвода Михайлъ Даевъ. Множество българи сѫ искали и очаквали да бѫде наказанъ отстрана на ВМРО Сандански. Два или три пѫти е правенъ опитъ за това още презъ турския режимъ, но той случайно се е изплъзвалъ отъ опасностьта.

 

Омраза се е пренесла и срещу оная, макаръ и ограничена по брой, срѣда въ България, който е окуражавала Сандански да разслабва ВМРО. Единъ измежду нейнитѣ проявени участници е билъ Антонъ Страшимировъ, по-късно добре известенъ като писатель. Лично Сандански много е държалъ за него; предлагалъ го е и за редакторъ на революционно списание, противъ мнението и на свои приятели. Страшимировъ не единъ пѫть е насърдчавалъ противници на ВМРО [*].

 

Относно характера на Антонъ Страшимировъ неговиятъ добъръ познатъ, писательтъ Петко Росенъ, казва въ своитѣ спомени: „Въ средитѣ на македонскитѣ дейци Страшимировъ бѣ такъвъ, какъвто и въ литературнитѣ и политическитѣ — неустойчивъ, извъртливъ и бързо менящъ позицията си" [**]. Росенъ казва за него и следното: „Страшимировъ е и земледелски деятель, македонски патриотъ и конспираторъ-санданистъ" [***].

 

Това, което е знаелъ за Страшимирова младиятъ по онова време студентъ, но членъ въ ВМОРО Петко Чорбаджиевъ (псевдонимъ Росенъ), още по-добре сѫ го знаели не само другаритѣ на Сарафовъ и Гарвановъ, но и домашнитѣ на последнитѣ. И тѣ, не по-малко сѫ желаели да видят наказани виновницитѣ.

 

 

*. По това вижъ стр. 499 и 511 въ «Освободителнитѣ борби на Македония», томъ втори, 1943 г., отъ Христо Силяновъ.

 

**. Петко Росенъ — «Спомени и размисли», издание на «Български писатель» София, 1963 г. стр. 67.

 

***. Сѫщата книга, стр. 70.

 

599

 

 

Тукъ изпъква предъ очитѣ ми образа на знаменития Кръсто Сарафовъ, голѣмиятъ артистъ на България, братъ на загиналия Борисъ. Спомнямъ си драматичния му разказъ, предъ мене и съпругата ми Менча, за опита му да накаже Антонъ Страшимирова, когото е считалъ за единъ отъ важнитѣ интелектуални подбудители — виновници за смъртьта на Борисъ Сарафовъ и Гарвановъ. Този разказъ отъ Кръсто изслушахме съ голѣмо вълнение въ дома на сестра му Злата Сарафова, наскоро следъ преврата отъ 19 май 1934 г. Тамъ Менча гостуваше нѣколко дни, лекувайки едно възпаление на ухото й. При едно посещение въ дома на сестра му, като стана случайно дума за братъ му Борисъ, снимки отъ когото Злата ни показваше, Кръсто заговори. Не бихъ могълъ да предамъ разказа съ свойствената на артиста простота и сила. Той говореше унесено, натъженъ; като да бѣ на сцената на театъра, отъ кѫдето често е каралъ присѫтствующитѣ да задържатъ дъха си, захласнати въ играта и думитѣ му.

 

„— Еехъ, имаше и въ София виновници за смъртьта на Бориса, каза той. Единъ отъ тѣхъ бѣше Антонъ Страшимировъ. Дадохъ си дума, че ще го убия. Повѣрихъ тайната си на брата ми Вълчо, който веднага се съгласи да ми помогне.

 

Страшимировъ живѣеше на ул. Раковски (ако помня добре, тая улица спомена Кръсто. На първия етажъ бѣше квартирата му. Провѣрихъ точно кога той, като се стъмни, се прибираше у дома си и седеше предъ работната си маса. Така, една вечерь приближихме прозореца му. Вълчо ми даде гръбъ, за да бѫда по-високо, точно срещу Страшимирова. Измъкнахъ револвера. Но преди да го насоча къмъ него, нѣщо отне силата на рѫката ми; тя се отпусна и азъ бързо слезохъ отъ гърба на брата си. Не мога, казахъ му съ мѫка и смутъ, не съмъ за тая работа ... Не знамъ дали въ живота ми се е случилъ такъвъ тежъкъ моментъ. И до сега ме смущава споменътъ отъ оная вечерь . . ."

 

Кръсто погледна предъ себе си, като да виждаше Бориса и да се извиняваше предъ сѣнката му. Голѣмъ човѣкъ, по-голѣмъ отъ познатия ми артистъ Сарафовъ, го почувствувахъ при това му трагично-възвишено признание. Думитѣ му, може би не предавамъ съвсемъ точно. Но това бѣше, което той каза.

 

И следъ като изслушахъ, дълго мислехъ върху думитѣ му. Наистина, Кръсто не бѣ човѣкътъ за „тая работа". И да би я свършилъ, изглеждала би като-чели лично отмъщение. Но Сандански, Паница и нѣкои други като тѣхъ, заслужаваха присѫдата на нашата нация. Тя ги и настигна.

 

600

 

 

 

XLII. АЛБАНЦИТѢ И МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОСЪ

 

Сподѣлихъ вече съ читателя [*] какво е било отношението на албанскитѣ първенци къмъ македонското движение и неговата политическа цель. Тѣ, поне на книга, сѫ желаели сътрудничество въ борбата противъ общия потисникъ; възприемали сѫ нашата цель — независима Македония; и не сѫ предявявали териториални претенции върху македонски земи, освенъ за гр. Дебъръ, чиято сѫдба да се реши подиръ плебисцитъ. При тия условия сѫ подписали и протоколъ презъ 1920 година.

 

Дванадесеть или тринадесеть години по-късно имахъ случай да се срѣщна съ едного отъ тѣзи видни албанци, може да се каже най-популярниятъ между тѣхъ — Хасанъ Бей Прищина. Той е билъ — както вече съмъ посочилъ — председатель на Косовския Комитетъ; известенъ е като общественикъ още отъ турския режимъ; бивалъ е въ Албания министъръ-председатель и пр.

 

Пристигналъ бѣ въ София, ако добре помня, презъ 1933 г.; потърсилъ наши приятели, които ми известиха, че желаелъ да се срѣщнемъ. Придруженъ отъ преводчикъ, дойде въ едно македонско село и останахме заедно нѣколко часа. Остави ми отлично впечатление като събеседникъ. Имаше нѣщо много приятно въ оная мѫдрость, измѣрена шеговитость, спокойствие и специаленъ тактъ, така видимо свидетелствующъ, че той е формиранъ въ турско-ориенталска политическа атмосфера. Изпратихъ го далече отъ селската кѫща, въ която беседвахме. Докато се закри отъ погледа ми постоянно ми махаше съ рѫка за поздравъ, както бѣ яxналъ на едно оседлано конче, и придруженъ пакъ отъ единъ нашъ другарь. Като се прибрахъ въ кѫщата видѣхъ, че си е забравилъ бастуна. Изпратихъ другъ другарь да го догони и му го предаде. Настигналъ го, но любезниятъ Хасанъ-бей не взелъ бастуна, а изрично помолилъ другаря да ми го предаде като споменъ отъ срѣщата ни.

 

По най-важния въпросъ, който ме интересуваше, той ми каза:

 

— Ако се касае до обединяване на Македония съ България, ние албанцитѣ ще настояваме да влѣзнатъ въ албанската държава ония мѣста отъ македонскитѣ околии, кѫдето мнозинството отъ населението е албанско. Но ако се създава независима Mакедония, тия области трѣбва да останатъ въ нейнитѣ граници; тоестъ, ще постѫпимъ всички така, както е станало съ Швейцария.

 

— Тогава, може би, въ Македония ще влѣзнатъ и ония нѣколко стотинъ квадратни километра македонска земя, които сега се намиратъ въ Албания, — прибавихъ азъ.

 

— Това не е много трагиченъ въпросъ, отговори Хасанъ-Бей усмихнато. Заради добритѣ отношения между Албания и утрешна свободна Македония тия нѣколко села еднакво спокойно могатъ да бѫдатъ било въ албанската, било въ македонската държава . . .

 

 

*. Въ книга втора съ мои спомени.

 

601

 

 

Той настоя да се постигне по-тѣсно сътрудничество между тритѣ най-застрашени народности въ Югославия — македонски българи, хървати и албанци. Говори ми въ духа на следното споразумение, което и хървати настояваха да възприемемъ като база за една обща по-ефикасна борба:

 

 

„Между албанцитѣ, хърватитѣ и македонцитѣ, представлявани съответно отъ г.г. Хасанъ бей Прищина, д-ръ Анте Павеличъ и Иванъ Михайловъ, уговори се следното:

 

1. Албанцитѣ, хърватитѣ и македонцитѣ ще съсрѣдоточатъ всичкитѣ си усилия въ една обща акция, насочена не само срещу настоящия режимъ въ Югославия, но сѫщо така срещу пансръбскитѣ и хегемонически тенденции на Балканитѣ, имайки като крайна задача освобождението на всички националности, които се намиратъ по настоящемъ подъ сръбско владичество, както и създаването и увеличаването на независимо Хърватско, Албания и Македония въ тѣхнитѣ исторически и географски граници.

 

2. Помежду си тѣзи държави ще иматъ долупосоченитѣ граници:

 

а) Границата на Албания отъ къмъ Косово ще бѫде турската граница отъ преди Балканската война. Градъ Нови Пазаръ ще остане въ албанска територия, като се опредѣли въ последствие хървато-албанската граница чрезъ единъ стратегически пунктъ.

 

б) Северната граница на Македония почва отъ планинитѣ Рила и Осогово до върха Патерица; отъ тамъ на западъ следва вододѣла между рѣкитѣ Вардаръ и българска Морава до Скопска Черна-Гора при Скопйе; после върви по билото до дефилето Качаникъ, продължава по главната верига на Шаръ до Черния Дринъ и Охридското езеро, включвайки басейнитѣ на Охридското езеро и Прѣспа, върви по вододѣла на рѣкитѣ Деволъ и Бистрица и свършва при планината Грамосъ.

 

3. Разбира се, отъ само себе си, че независимитѣ държави Албания, Хърватско и Македония, въ своитѣ граници ще гарантиратъ, чрезъ своитѣ конституции и закони, пълна свобода на езика, религията и съвѣстьта, както за своитѣ граждани, така и за гражданитѣ на съюзническитѣ държави.

 

4. Тритѣ контрактуващи страни гарантиратъ взаимно ненарушимостьта на настоящето съгласие и тържествено се задължаватъ да преследватъ заедно осѫществяването на идеала за независимость, като си помагатъ взаимно по всички възможни начини и въ случай на една либерална промѣна на режима въ Югославия.

 

5. Тритѣ контрактуващи страни се задължаватъ да установятъ една обща линия за отношение съ държавитѣ, които ще се отнесатъ благосклонно къмъ настоящето съгласие.

 

6. Тритѣ контрактуващи страни се задължаватъ да се държатъ въ тѣсна връзка и да направятъ всичко възможно, за да се улесни успѣха на акцията.

 

7. Настоящето съгласие може да се разшири и съ други потиснати националности въ Югославия, които биха се присъединили къмъ общата акция, като напр. словенцитѣ, черногорцитѣ, унгарцитѣ и пр. Разбира се, обаче, че тритѣ първоначални контрактуващи страни ще опредѣлятъ заедно линията на поведение, които трѣбва да се следва съ новитѣ контрагенти.

 

602

 

 

Сключенъ и подписанъ въ три екземпляра на двадесеть и четвърти априлъ хилядо деветстотинъ тридесеть и третата година".

 

 

Появилъ се бѣ и единъ проектъ за обща граница между свободнитѣ Македония и Хърватско. Азъ се противопоставихъ на това. Изтъкнахъ тѣзи съображения предъ другари: а) Силата на нашата борба е тъкмо въ свободата на народноститѣ, която тя предвижда; така че — не можемъ да уязвяваме правата на албанцитѣ въ Косово; б) Македония и безъ това се състои отъ различни народности; нѣма полза ако — противъ тѣхната всия — би заграбила други народности вънъ отъ историческитѣ й граници, които свѣта приема, а и населението въ Mакедония по традиция означава; в) Борбата ни противъ Югославия е борба на потиснатитѣ народности; неразумно би било да си създаваме въ сѫщото време борба между самитѣ тия потиснати народности. Накратко, като се боримъ за свобода, не можемъ и не бива да минемъ самитѣ ние като поробители. Не бива косовскитѣ албанци да смѣтнатъ, че ние искаме да замѣстимъ сръбската власть въ отечеството имъ; а тѣ така ще смѣтатъ.

 

Хасанъ-Бей Прищина бѣше увѣренъ, че наскоро ще играе голѣма роля въ общоалбанскитѣ работи. Бѣхъ донейде изненаданъ, че той така бързо, още при първото ни запознанство, ми повѣри една голѣма своя тайна: че нѣмало да мине много време и Ахмедъ Зогу, албанския краль, щѣлъ да бѫде премахнатъ. Чини ми се, че недоизказаната му мисъль бѣ тая: че той, Хасанъ-Бей, ще заеме — подъ една или друга форма — мѣстото и ролята на Зогу.

 

Естествено, азъ съ никого не сподѣлихъ каквото чухъ отъ гостенина. Но съвсемъ малко време мина и вестницитѣ съобщиха, че отъ нѣкой албанецъ въ Солунъ е билъ убитъ Хасанъ-Бей Прищина.

 

603

 

 

 

XLIII. ОБРАЗЕЦЪ ОТЪ СРЪБСКАТА ПРОПАГАНДА ПРОТИВЪ МАКЕДОНСКОТО ОСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ

 

Нѣкои би казалъ, че е съвсемъ излишно да ангажирвамъ страници тукъ въ връзка съ гнилата сръбска пропаганда. Но азъ счетохъ за мой дългъ да обрисувамъ бѣгло поне само една нейна книга. И избрахъ издадената на френски езикъ брошура подъ заглавие „Въпроса за комитаджиитѣ въ южна Сърбия", носеща като авторъ името на добре познатия портъ-паролъ на сръбскитѣ фалшификаторски канцеларии проф. Р.А. Райсъ. Брошурата е печатана въ Бѣлградъ презъ 1924 година. Съмнение не може да има, че цѣлиятъ материалъ за нея е билъ нагласенъ и доставенъ на г. Райсъ отъ сръбскитѣ полицейски органи.

 

Още въ въведението къмъ брошурата той заквъва, че цельта му не била да се занимава съ македонския въпросъ, а само да даде факти. Фактитѣ му, обаче, сѫ потопени въ измама и изопачения. Тукъ-таме той (чети винаги полицията) е поставилъ въ устата на нѣкои македонски селяни думи, които сѫ изгодни за неговата теза. Кой селянинъ по това време въ Македония би могълъ да каже друго, освенъ каквото е искала полицията и нейнитѣ приятели като Райсъ ? При това посоченитѣ отъ Райсъ селяни сѫ само нѣколко десетки, докато населението въ тая македонска область възлиза на повече отъ милионъ души.

 

Доколкото съмъ можалъ да узная за сѫдбата на Райсъ, той се е поминалъ въ Бѣлградъ презъ 1929 година. Станалъ споръ между него и съседи до кѫщата му — сърби, заради нѣкакви кокошки, които прескачали въ двороветѣ имъ. Сърбитѣ го нападналя съ суровици, Райсъ заболѣлъ отъ това и се поминалъ.

 

Разни опашати лъжи

 

1. За Райсъ нѣма Македония, а южна Сърбия.

 

2. Той изрично казва, че не сѫществува македонски въпросъ. А той сѫществува, и много остъръ и сѫдбоносенъ за Балканитѣ, и днесъ, 40 години следъ като е излезнала отъ печатъ книжката-памфлетъ на „лозанския професоръ".

 

3. Споредъ Райсъ македонскитѣ славяня, създавайки Екзархията, не сѫ се признали чрезъ това за българи. Цѣлата борба, известна подъ име българско национално възраждане, била споредъ него само единъ протестъ срещу гръцкото духовенство, задето въ черквитѣ се чете на гръцки. Съ тая си куха фраза е смѣтналъ, че е унищожилъ и цѣлата чуждестранна литература относно българското възраждане, написана тия отъ твърде авторитетни автори.

 

Голѣмо дебелоочие показва г. Райсъ, като „забравя" всички писания на сръбскитѣ вестници, които открито сѫ поздравлявали и насърдчавали българската нация при нейното възраждане, изразено въ борбата й срещу гръцката Църква. Въ сръбскитѣ печатни издания отъ това време, снимки отъ които сѫ запазени въ български исторически книги, сѫ давани подробни сведения за развиващата се и въ македонскитѣ

 

604

 

 

градове национална българска борба срещу елинизма и неговата денационализаторска духовна иерархия.

 

4. Като споменава за македонскитѣ легални братства въ България той си служи съ сръбската дума „друштво"; само въ множествено число тѣ се наричали братства. Би му се смѣлъ всѣки български селянинъ на тия познания, а не само езиковедцитѣ.

 

Като отбелѣзва което и да е име на македонски славянинъ, той му поставя сръбското окончание „ичъ". Какъ би могла да постѫпи другояче сръбската полиция ?

 

5. За г. Райсъ Националния комитетъ на емиграцията въ България е една революционна организация. Той изобщо не говори въ предговора на подписаната отъ него книга само за ВМРО, а непрекѫснато таксува като революционенъ комитетъ легалнитѣ братства въ България. Блѣстяща „професорска" съвѣсть !

 

6. На много мѣста г. Райсъ пише съвършенно смѣшни работи като означава имена на хора отъ македонското движение. Приписва роли, и то отъ първа степень, на лица, които изобщо не сѫ имали никакво значение за македонското дѣло. Приписва на хора отъ България несѫществуващи функции въ това дѣло и пр. и пр. Трѣбвало би да изпишемъ цѣла книжка, за да опровергаваме грѣшкитѣ му и лъжитѣ му.

 

7. За г. Райсъ безчинствата на Сърбия и Гърция, които така основно сѫ описани и отъ Карнегиевата анкета, не били нищо друго освенъ намѣса на сръбската и гръцка власти, „за да защитили населението въ Македония отъ терора на комитаджиитѣ"...

 

8. Но имало, споредъ него, и такива комитаджии, които желаели да използуватъ природнитѣ богатства на Македония, та затова отпочнали нѣкаква борба. Но понеже тия хора се считали за българи, нѣмало за тѣхъ другъ пѫть освенъ да искатъ присъединението на Македония къмъ България . . . Пропусналъ е само да добави, че Сърбия, като отиде да заграбва Македония, това е направила само съ благородното намѣрение да остави на мѣстното население природнитѣ македонски богатства . . .

 

9. Райсъ казва, че българскитѣ комитаджии, като подлагали подъ огънь и мечъ македонското население, неминуемо влѣзнали въ конфликтъ съ турската власть, защитница на това население.

 

Но все пакъ той изразява мѫката си, задето се намирали общественици въ Лондонъ и Парижъ които смѣтали, че е на лице македонска освободителна борба.

 

10. Основната теза на Райсъ е, че македонскитѣ революционери иматъ за единствена задача да тероризиратъ мирното население въ южна Сърбия; значи нѣма въобще Македония, нѣма сръбско робство, нѣма борба за освобождението на Македония; има само южни сърби, които сѫ тероризирани отъ нѣкакви български бандити. Да би имала възможность сръбската полиция би подарила на този „професоръ" и нѣкаква своя Нобелова премия заради тия му гениални тези, на които дори дявола би се посвенилъ да рѫкоплѣска.

 

11. Г-нъ Райсъ нито дума не е споменалъ за безбройнитѣ насилия на сръбската власть въ Вардарска Македония, въ времето отъ 1919 до 1924 година, макаръ че брошурата му се занимава точно съ това време. Въ моята книга „Спомени-II" поименно съмъ посочилъ извършенитѣ 3579 (и словомъ три хиляди петстотинъ седемдесеть и деветь) насилия надъ лица въ македонски села и градове презъ тия години. Дадени сѫ

 

605

 

 

тамъ и имената на триста и четиридесеть и двама души убити отъ сръбскитѣ държавни органи.

 

Въ сѫщата моя книга е даденъ списъкъ и за други сръбски злочинства, извършени презъ време на първия робски режимъ (1912-1915 г.). Въ него сѫ означени, пакъ съ много подробности, четири хиляди четристотинъ седемдесеть и петь случаи на упражненъ върху отдѣлни лица въ Македония тероръ; отъ той брой 1854 сѫ само убийствата.

 

По сѫщия начинъ е премълчалъ и страховититѣ сведения, които се намиратъ въ рапорта на тъй добре известната Карнегиева анкетна комисия, съставена отъ достойни, истински професори, изхождащи отъ най-културни нации въ свѣта.

 

Изглежда, обаче, на г. Райсъ се е видѣло миого изгодно професорската титла да я употрѣблява като морална пачавра, подъ която да се закриватъ неописуемитѣ безправия, звѣрства, фалшификации и агресия на сръбския шовинизъмъ.

 

12. За да подкрепва съ една-две бледи фрази тезитѣ на сръбската полиция за насилствено вкарване на хората въ македонскитѣ чети, Райсъ цитира показания на най-отвратителни ренегати като Максимъ Страцински и нему подобни.

 

13. Съвършенна измислица е, че Арсо Йовевъ отъ Локвица (Кичевско) билъ заплашванъ, дори отъ българската полиция въ Кюстендилъ, да влезелъ въ четата на скопския войвода Лазаръ Дивлянецъ. Разказва, че и Дивлянецъ билъ го заплашилъ съ смърть, ако не се включи въ неговата чета. Читательтъ може да прочете цѣлата истина относно той отличенъ борецъ на стр. 155-156 въ моята книга „Спомени-II".

 

Мнозина отъ македонскитѣ борци били заплашени съ смърть въ България, или съ изгонване отъ тамъ, ако не се запишатъ като четници !

 

Какъ си представлява професорскиятъ мозъкъ на Райсъ, че нѣкой войвода ще тръгва изъ планинитѣ съ четници, които насила е накаралъ да го последватъ, като ги е заплашвалъ и съ смърть ? Преди всичко такъвъ войвода рискува главата си; какъ ще си позволи той да стои, макаръ въ течение на петь дни, съ подобни „другари" ? Или тия нѣща професорътъ ги смѣта така лесни, както е лесно да се лъже или да се взиматъ подкупи отъ сръбскитѣ власти ?

 

14. За да бѫдатъ застѫпени всички становища на сръбското министерство на вѫтрешнитѣ работи, Райсъ не е пропусналъ да каже, че всички четници на ВМРО (той все говори, — подчертаваме — за емиграцията, а не за ВМРО) сѫ дошли откъмъ България. Но премълчава съвършенно, че тѣ бѣха мирни селяни и граждани въ поробена Македония и че сръбската власть ги направи нелегални чрезъ золумитѣ и безправията си.

 

15. Въ връзка съ сраженията на македонски четници срещу сръбски войски и джандармерия около Валандово и край Вардара въ 1915 година, Райсъ подчертано твърди, че комитаджиитѣ направо отивали въ австро-унгарската легация въ София, за да получи всѣки отъ тѣхъ по 20 наполеона възнаграждение. Чудно е ако е допускалъ, че нѣкои ще повѣрва и на тия му думи.

 

16. Много се очудва г. Райсъ и на факта, че презъ 1915 г., по-точно презъ първия сръбски режимъ въ Македония, турци и българи работили заедно срещу общото робство, наложено отъ Бѣлградъ и Атина.

 

606

 

 

Изглежда, за той професоръ политическата историа на народитѣ е „терра инкогнита".

 

Лъжитѣ и тука сѫ въ изобилие. Разправя напр., че на 24 октомврий 1914 година една турска чета около Вардара, състояща се отъ 120 души, цѣлата била избита отъ сръбскитѣ потери.

 

17. За злополучниятъ професоръ нѣщо странно е било, че хора, които сѫ родени въ нѣкоя македонска околия, сѫ се подвизавали като борци въ друга околия на родината си. Нему не е познато, очевидно, че и почти всички голѣми хора на ВМРО сѫ работили най-често въ други, а не въ родната си околия. Да даваме имена като примѣри, изпълнили бихме цѣли страници. Гоце Дѣлчевъ обикаляше изъ цѣла източна Македония, а се е явявалъ дори въ Костурско. Даме Груевъ е работилъ въ Солунъ, Щипъ, Битоля, Кратовско и прочее. Чучковъ е работилъ въ Малешевско, Щипско, Кочанско и пр. Има четници отъ Горноджумайско, които презъ турския режимъ сѫ се борили въ петь или десеть различни македонски околии.

 

18. Райсъ споменава и братя Иванови, като хора, които снабдявали македонскитѣ революционери съ орѫжие. Въ сѫщность, името на братя Иванови е забравено още отъ времето на турския режимъ. Тогава тѣ, както и мнозина други, сѫ доставяли орѫжие на ВМРО, което е било заплащано веднага, съ пари събирани отъ поробения народъ.

 

19. Признава — и му благодаримъ за това —, че именно по внушение на ВМРО бидоха избрани комунисти сърби отъ Шумадия за депутати, въ Македония; тъй като Бѣлградъ не позволяваше да има мѣстна партия. По този начинъ и Райсъ смъква маската на комунистическата пропаганда, която твърди, че въ Македония комунизма ималъ нѣкакви корени.

 

20. Въ неговата книжка се изнася и какъ били въорѫжени македонскитѣ четници. Носили били български пушки. Но на мѣста се обърква и означава пушкитѣ като „маузеръ" вмѣсто „манлихеръ".

 

21. Българскиятъ министъръ г. Янко Стоенчевъ, следъ падането на Стамболийски, билъ „членъ въ пропагандната и политическа секция на Националния комитетъ на македонската емиграция въ България". Пълна измислица.

 

22. Тодоръ Александровъ билъ се обогатилъ чрезъ своя комитаджилъкъ. Аскетътъ Александровъ може да послужи за примѣръ — що се отнася до скромность и материална незаинтересованость — дори въ срѣдата на монаситѣ. Не вѣрвамъ, въ срѣдата на сръбскитѣ държавни войводи (защото тѣ бѣха само държавни) да се намира нито единъ, който въ това отношение да съперничи на Тодоръ Александровъ.

 

Но такива бѣха и всички македонски нелегални борци.

 

Доколкото имаше нѣкои единични изключения, тѣ веднага биваха разкривани и наказвани отъ ВМРО. А които успѣха да се изплъзнатъ отъ правосѫдието й, тѣхъ прибра сръбската власть, за да продължатъ бандитството си чрезъ помощьта вече на самата сръбска държава. Нѣкои отъ тѣхъ бѣха приемани и въ самия сръбски кралски дворецъ и награждавани съ медали. Въ книга втора съ мои спомени сѫ дадени факти за бандитството на тѣзи хора, влѣзнали на сръбска служба.

 

Така че, най-гнусна измислица отстрана на „професоръ" Райсъ (чети винаги сръбската полиция — бел. наша) е да казва, че борбата на македонскитѣ нелегални борци не била нѣщо друго, освенъ занаятъ. Може ли г. Райсъ да изброи стотицитѣ и хиляди гробове на тѣзи

 

607

 

 

доброволци-борци, посѣяни изъ Македония въ името на свободата и срещу сръбската тирания ?

 

23. Съвършенно наивни и безинтересни сѫ думитѣ, които Райсъ влага въ устата на нѣколцина македонски селяни, за да доказва какъ македонскитѣ чети намирали храната си по селата и пр.; или какъ селянитѣ или гражданитѣ внасяли парични помощи за освобителното дѣло. Това сѫ работи познати и на децата още отъ 1894 година. Само че къмъ тѣхъ Райсъ е прибавилъ, за украшение, разни историйки за вършени обири отъ страна на македонскитѣ революционери. Споменахме вече какъ ВМРО наказва подобни деяния. А и самъ проф. Райсъ изтъква, че ВМРО строго наказва.

 

24. Авторътъ на разглеждания памфлетъ е приписалъ на ВМРО и нѣкои отъ дѣлата на онѣзи нѣколцина бандити-ренегати, които сѫ споменати въ едно приложение на моята книга „Спомени - II".

 

Той приписва на ВМРО изгарянето на кѫщитѣ въ с. Кошево, Щипско, което извършиха тъкмо сѫщитѣ бандити, минали като потераджии и джелати на сръбска служба. Тѣ бѣха изпратени отъ полицията на Стамболийски, като цѣла чета, къмъ Кочанско, за да намѣрятъ и убиятъ Тодоръ Александровъ. Но когато една часть отъ тѣхъ сѫ се запѫтили къмъ с. Кошево, случайно ги забелѣзва сръбска потера и се завързва престрелка. Пада убитъ тъкмо войводата на тая група, Крумъ Зографовъ отъ Велесъ. Останалитѣ набързо се връшать въ България. Но следъ нѣкое време пакъ се промъквать тайно до Кошево и го подпалватъ, увѣрени, че по-рано, като падна Зографовъ, селянитѣ ги били предали на сръбската потера, — което е пълна лъжа. Така че, и въ този случай г. Райсъ разказва за неосведоменитѣ хора отвратителни басни.

 

25. Споменава и ренегата Мите Соколарски (наричанъ Суджукаро). И той е представенъ като македонски шефъ на чета. А въ сѫщность следъ първата свѣтовна война той е само обикновенъ разбойникъ, който постѫпи направо на сръбска служба, за да избѣгне наказанието на ВМРО заради извършенитѣ редица обири.

 

26. Не е пропусналъ г. Райсъ да приказва, че чувствата на народа въ Македония били противъ ВМРО. Остава нѣкоя неуравновесенъ човѣкъ да му вѣрва, че тия чувства сѫ били въ полза на Сърбия.

 

27. Райсъ огасва и нападението надъ сръбскитѣ колонисти въ с. Кадрафаково, Овчеполско. Това нападение ВМРО открито го е признала още въ момента като нейно дѣло. Върху неуспѣлата сръбска колонизация сме говорили по-подробно на друго мѣсто.

 

28. Сръбската полиция и пропаганда иматъ обичая много отъ злодеянията, които сѫ вършили въ Македония надъ обезорѫжения и потиснатъ народъ, да ги приписватъ на ВМРО. Тѣ толкова пѫти публично известиха чрезъ телеграфната си агенция и друго нѣщо, — че македонското движение, както малко по-късно и хърватското, били комунистически. Харчеха и пари, за да сѣятъ по свѣта тия заблуждения, разчитайки, че неосведоменото общество може малко или много да имъ повѣрва.

 

29. Говори за нѣкои обири въ Малешевско.

 

а) Само часть отъ тѣхъ сѫ дѣло на качаци, мѣстни хора. Другото сѫ сръбски дѣла.

 

б) Но въпроса е тукъ: че тия качаци станаха такива поради присѫтствието на сръбската власть.

 

608

 

 

в) Нито единъ случай не може да се припише на ВМРО, защото тя още не бѣ създадена веднага следъ войната.

 

г) Отъ друга страна ВМРО има заслугата, че щомъ се появи, тия качаци веднага се подчиниха на нейния уставъ. И станаха отлични, полезни, съ дисциплина и система, борци срещу сръбското робство; а не самоволни въорѫжени противници на нежеланата власть, каквито бѣха въ далечното минало харамиитѣ.

 

д) За качаци на много мѣста въ Югославия се споменава въ официални заповѣди и наредби отстрана на самитѣ министри на вѫтрешнитѣ работи въ тая държава. „Качаци" се посочватъ въ тия документи не само въ Македония, Косово, Черна-Гора, но и въ други области на държавата. Твърде плитки, но и красноречиви за полицейския режимъ, царуващъ въ мозаичната Югославия, сѫ тѣзи официални признания. Въ моята книга „Спомени - II" сѫ посочени нѣкои подобни документи. За г. Райсъ тѣ като да не сѫществуватъ. Той, съ своитѣ безсъвѣстни изопачения се е ограничилъ само съ възложената му задача: да клевети и сипе измислици противъ македонското освободително движение.

 

30. Всѣко сражение на македонски борци срещу сръбски държавни банди, стражари или войска, г. Райсъ го смѣта безчинство. На умъ не му минава да се запита за какво отиватъ да се сражаватъ и умиратъ тия македонски борци ? И какво търсятъ въ чуждата имъ Македония сръбскитѣ власти ?

 

31. Като престѫпление е посочилъ г. Райсъ тия убийството на жандармерийския капитанъ Евгений Модерчинъ и нѣколко души стражари съ него, при с. Судикъ, Овчеполско, на 26 май 1922 г.

 

Той смѣта, сигурно, като юнашка добродетель цѣлата кървава серия отъ побоища, безчестия и убийства, вършени отъ сръбскитѣ държавни банди и стражари надъ мирното българско население.

 

32. Веселость буди незнанието на Райсъ, че Тодоръ Александровъ имаше псевдонимъ Богданъ, което име е преведено отъ гръцкото Тодоръ. Райсъ смѣта, че той Богданъ е нѣкой помощникъ на Александровъ.

 

33. На 3 ноемврий 1923 година въ София е билъ нападнатъ, въ дома на югославския воененъ аташе полковникъ Люба Кръстичъ, служительтъ му Джуро, сърбинъ. Трима души потърсили ужъ полковника, а се нахвърлили съ юмруци върху слугата. Аташето Кръстичъ почти никога не се прибиралъ у дома си рано, а е прекарвалъ дълги вечерни часове въ „юнионъ клубъ". Случайно, обаче, тая вечерь се прибралъ въ кѫщи. Чувайки шума въ коридора, излезналъ по пижама да види какво става, намѣсилъ се да отбранява слугата си; и при боричкането получилъ нѣколко удара отстрана на тримата нападатели. Отъ сръбска страна, и особено отъ страна на Сретенъ Ягичъ, кореспондентъ на бѣлградския вестникъ „Време", се разпространиха всевъзможни измислици и нападки противъ България. Твърдѣше се, че хора на ВМРО били нападнали полковника у дома му. Разбира се, по-разсѫдителни чужди представители въ София сѫ отxвърляли тая мълва, смѣтайки, че подобенъ видъ нападение не отговаря на методитѣ, съ които си служатъ македонскитѣ борци.

 

По настояване на Югославия една българска рота войници — въ знакъ на извинение — мина съ наведено българско знаме предъ югославската легация.

 

609

 

 

Въ споменитѣ си „Ни ратъ, ни пактъ", печатани въ Буеносъ Айресъ презъ 1963 г., бившиятъ министъръ-председатель на Югославия Миланъ Стоядиновичъ осѫжда тази постѫпка на бѣлградското правителство, защото срѣдъ бълградското офицерство и обществено мнение тя е донесла голѣмъ минусъ за Югославия.

 

Не мина нито една седмица, и въ лондонския вестникъ „Дейли Експресъ" най-подробно бѣ описано какво се бѣ случило въ дома на полковникъ Люба Кръстичъ. Близо до тоя домъ, въ една гладачница, работила вдовицата българка Костадинка Г. Тя била въ любовни връзки съ служителя въ сръбската легация Пера. Но споменатиятъ Джуро сѫщо се опиталъ да подкачва тая жена, която се оплакала на Пера.

 

Последниятъ се споразумѣлъ съ своя приятель Миланъ, пощенски куриеръ въ югославската легация, да набиятъ войника Джуро. За тази цель, обаче, си послужили съ трима души българи отъ онова крило на земедѣлската българска партия, отъ което мнозина бѣха избѣгали въ Сърбия, кѫдето намираха парична и всъкаква друга подкрепа, за да изпращатъ доря въорѫжени групи на българска територия.

 

Миланъ и Пера решили да използуватъ за побоя тъкмо споменатитѣ трима, които сѫщата нощь щѣля да минатъ презъ границата и да избѣгатъ въ Сърбия. Тѣ именно, когато нанасяли побоя надъ войника Джуро, ударили съ дръжката на нѣкакъвъ старомоденъ револверъ и полковника, безъ да знаятъ, че това е самиятъ воененъ аташе.

 

Нѣкои отъ бѣгащитѣ къмъ Сърбия сѫ минавали въ България съ прикрити имена, возени сѫ били отъ сръбски дипломатически автомобили и пр. Когато „Дейли Експресъ", излиязащъ въ 3 милиона екземпларя и съ три издания дневно, напечати подробноститѣ по случката, която най-основно е проучилъ кореспондента му Г.Д. Кожухаровъ, много други чужди вестници сѫ препечатали тая история. Бѣлградъ се отказа отъ искането на триста хиляди швейцарски франка обезщетение за „побоя" надъ полковника. А кореспондентътъ на „Време" Ягичъ поиска извинение предъ всички чуждестранни кореспонденти въ София отъ Г.Д. Кожухарова, комуто бѣше искалъ да обявява дуелъ. Сконфузенъ се почувствувалъ и югославския пълномощенъ министъръ въ България, поета Миланъ Ракичъ.

 

Независимо отъ всички тия неопровержими факти г. Райсъ пише, че военниятъ аташе Л. Кръстичъ претърпѣлъ въ София атентатъ отъ страна на македонцитѣ... Не само това. Райсъ подчертава, че Бѣлградъ е трѣбвало да вземе строги мѣрки срещу България по този поводъ, така както Италия взе мѣрки срещу Гърция, когато при Превеза, въ Албания, гърцитѣ бѣха избили офицери отъ една италианска военна мисия. Както е известно, Мусолини нареди на италианската флота да стреля съ топове срещу гръцкитѣ брѣгове.

 

Така г. Райсъ сравнява любовнитѣ похождения на сръбския разсиленъ Пера съ убиването на единъ италиански генералъ отстрана на гърцитѣ; прави такова сравнение и когато знае, че нападението надъ войника Джуро е организирано отъ сърбитѣ Пера и Миланъ.

 

Върху безброй истини отъ този сортъ професорската титла и съвѣсть на г. Райсъ му е позволила да слага подписа си.

 

34. Райсъ говори за жестоки методи, приложени отъ българскитѣ военни и полицейски власти при потушаване на така нареченото Топличко възстание въ Моравската областъ, презъ първата свѣтовна война.

 

610

 

 

Приемаме, че може да е имало и крути мѣрки. Но дължимъ и следнитѣ разяснения:

 

а) Сръбскитѣ възстаници и офицери бѣха избили дори ранени войници и офицери въ болницата на Босилеградъ, които се намираше далече въ старата територия на България. Тамъ неподозирано се бѣ промъкнала една сръбска четническа група.

 

б) Въ втората книга съ мои спомени е даденъ дълъгъ списъкъ на избити въ Македония отъ сръбскитѣ власти, съвършенно невинни македонски жители — българи, турци и албанци —, още веднага следъ идването на сръбскитѣ войски въ 1912 година. Пита се: какъвъ бунтъ бѣха дигали тия българи и турци, за да бѫдатъ клани като овци ? Вѣрно е обратното — че избиването на тия хора започна веднага следъ като тѣ лоялно бѣха дочакали изъ улици и площади сръбската армия.

 

в) Знаменитата Карнегиева анкетна комисия дава ужасяващи подробности за моралния и физически натискъ, за обезчестявания, палежи, грабежи и убийства, вършени отъ сръбскитѣ държавни органи и четници веднага следъ 1912 година въ Македония.

 

г) Истински специалисти за изтезавания и варварства сѫ тъкмо сръбскитѣ четници и полиция. Хиляди страници не биха стигнали ако нѣкой би рекълъ да опише ужаснитѣ звѣрства, които извършиха и помежду си сърбитѣ презъ втората свѣтовна война, когато нелегално се борѣха лѣвичари и монархисти изъ планинитѣ на Шумадия, Босна и Херцеговина.

 

Райсъ посочва, че трѣбвало отъ България да се предадатъ за сѫдене въ Бѣлградъ и хора отъ македонското движение. Но тия хора сѫ били мобилизирани като войници. Въ такъвъ случаи не е ясно защо г. Райсъ се нахвърли тъкмо върху македонското движение. Ако то бѣше дошло въ областьта Топлица, да потушава тамошното възстание, трѣбвало би въ Моравската область да дойдатъ поне 60 или 70 хиляди души мѫже отъ Македония, та да се говори за присѫтствие тамъ на македонското движение.

 

На две-три мѣста Райсъ се спира върху факта, че България не била наказала ония нѣколко души македонски борци, които — по сръбски показания — е трѣбвало да бѫдатъ считани като отговорни предъ сръбскитѣ власти.

 

Тѫга изпитва проф. Райсъ, задето не били предадени на сръбската полиция исканитѣ българи. Въ чл. 18 отъ Ньойския договоръ било предвидено подобно предаване. Понеже тази мѣрка западнитѣ сили премахнали по отношение на Германия, тя автоматически отпаднала и спрѣмо България.

 

Но не може да се оспори, че правителството на Стамболийски арестува Тодоръ Александровъ и Протогеровъ тъкмо, за да направи удоволствие на Бѣлградъ. Тѣ съумѣха да избѣгатъ, за голѣмо неудоволствие на сърбитѣ, на Стамболийски и на Райсъ.

 

И тукъ се поставя единъ въпросъ: изпълни ли Бѣлградъ много по-важнитѣ задължения, които бѣше поелъ по силата на договоритѣ, а именно задълженията да се дадатъ права на националнитѣ малцинства ?

 

Умѣстно е сѫщо да се запитаме: колко хиляди сѫ сръбскитѣ и гръцкитѣ органи, които би трѣбвало да бѫдатъ предадени на македонски сѫдъ, за да отговарятъ за ужаснитѣ си злочинства ?

 

Като исканъ за сѫдене г. Райсъ посочва и Петко Пенчевъ. Но къмъ 1935 г. сѫщиятъ Пенчевъ се явяваше въ Бѣлградъ, при сръбскитѣ

 

611

 

 

тайни и явни органи. както и при приятеля си Коста Тодоровъ, за да уговаря нѣкакви подробности около проектирания, но не успѣлъ воененъ превратъ въ България, начело на които щѣше да стои пакъ Дамянъ Велчевъ. Защо сръбскитѣ власти тогава не арестуваха Пенчева и не го сѫдиха, макаръ да бѣше отивалъ и като нелегаленъ войвода срещу сръбската власть преди 1923 година ? Очевидно, и на него Сърбия гледаше по своему: не е виновенъ и даже е много добъръ, ако съ нѣщо услужва на сръбската политика: а е „престѫпникъ" и трѣбва да бѫде предаденъ на Сърбия ако се бори срещу нейната политика.

 

Каквото е станало презъ първата свѣтовна война въ Моравско, кѫдето сърбитѣ подигнаха възстание, за всичко по тоя въпросъ отговаря българското военно командване. А че тамъ се намирали между българскитѣ войници и нѣкои бивши македонски борци, това може да има значение за сръбската полиция или за г. Райсъ, но отъ гледище на логиката и на военната дисциплина нито дума може да се възрази. Македонскитѣ българи и да искаха, нѣмаха другъ изходъ, по това време, освенъ да вървятъ съ братската имъ българска армия, за да се спасятъ отъ унищожение или денационализация подъ сръбския и гръцки режимъ.

 

Сърбия не послуша съвета на г. Чърчилъ — да върне на България македонскитѣ български области; нито даде автономия на Македония. И напраздно г. Райсъ счита като минусъ на македонскитѣ борци, че тькмо тогава, когато се спасяваха отъ сръбската бѣсна тирания, не дигнали възстание срещу България и Централнитѣ сили, за да наложатъ автономия въ Вардарската область. Тѣ винаги сѫ приемали автономията, борили сѫ се и сега се борятъ за нея. Но заради удоволствнето на сръбската полиция и г. Райсъ не биха тръгнали да се самоубиватъ.

 

Да възстанѣха въ името на автономия презъ първата свѣтовна война македонскитѣ българи, резултатътъ би билъ само този:

 

Да понесатъ отъ страна на Централния съюзъ сѫщо такива загуби, каквито сърбитѣ претърпѣха въ Топлица: значило би да се разоряватъ, за да се възстанови наново сръбската тирания и робство въ Македония.

 

Поне една такава слѣпешка политика си икономисаха македонскитѣ българи и почтено, съ логика, съ разумъ се бориха рамо до рамо съ своитѣ кръвни братя българи. И ако биха останали обединени съ България, това би било хиляди пѫтя по-добре, отколкото да останатъ подъ сръбско и гръцко робство.

 

— Но че на 1915 година никоя държава — нито голѣма, нито малка, не дойде до идеята за независяма Македония, всички я занемариха — отъ това въ Европа всички, безъ разлика, иматъ само загуба. Защото остана открита една опасна рана въ неспокойния европейски югоизтокъ. Сърбия е измежду тѣзи, които много патиха, и сигурно още ще патятъ поради тази рана, за чието отваряне носятъ сигурно и най-голѣмъ грѣхъ.

 

35. Щомъ Райсъ, а чрезъ него сръбската политика и полиция споменаватъ за македонска автономия, умѣстно е тъкмо тукъ да го запитаме:

 

Ако македонскитѣ българи въ течение на първата свѣтовна война биха поискали, съ орѫжие въ рѫка, да се борятъ срещу българската власть за автономия — готови ли бѣха сръбския краль, Пашичъ и компания да заявятъ открито въ чужбина, и то подъ гаранцията на Англия,

 

612

 

 

Франция и Америка, че следъ края на войната — ако биха и спечелили — ще оставятъ Македония като независима държава ?

 

И втори въпросъ:

 

Защо Сърбия не предложи автономията на заетата отъ нея македонска область, поне когато се намираше на рѫба на пропастьта въ 1915 година ? Тя (Сърбия) нѣма нито 2 проценти национални основания да претендира върху македонскитѣ области, докато България има много основания. Другъ въпросъ е, че самото македонско движение счита погрѣшна отъ страна на България една политика за присъединение на Македония, преди всичко поради завистьта, егоизма, лакомията и слѣпотата, които царуватъ въ Сърбия и Гърция, и вѣчно биха създавали смутове на Балканитѣ подъ маската на всевъзможни измислени поводи и доводи.

 

Що се отнася до македонското движение, то още въ 1903 година, при Илинденското възстание, поиска автономия, като страната бѫде веднага поставена и подъ контрола на голѣмитѣ държави.

 

— Вънъ отъ туй, въ самия уставъ на ВМРО още въ 1894 година бѣ писано, че тя се бори за автономия.

 

Въ 1912 г. македонскитѣ борци очакваха въвеждането на автономия. Обаче, тя е била осуетена (изиграна) отъ сръбското и българското тогавашни правителства. По този въпросъ македонското движение никога не е престанало да обвинява и българското правителство.

 

*

 

Г. Райсъ се е заелъ и съ една друга задача, колкото гадна, толкова и смѣшна: да доказва, че македонскитѣ борци сѫ станали такива само защото били обикновени престѫпници, които трѣбвало да отговарятъ предъ закона за кражби, измами и разни други злочинства.

 

За да ни увѣри въ това, той е далъ единъ списъкъ на 157 души отъ Кратовско, които сѫ избѣгали въ България. Въ времето отъ 1918 до 1922 година повечето отъ тѣхъ, или почти всички, сѫ били участници въ македонското движение. Отъ графитѣ, които е посочилъ излиза, че той обявява за бандити и престѫпници тѣзи хора, защото сѫ избѣгали отъ сръбската армия или защото били обвинени въ държавна измѣна. Макаръ да сѫ избѣгали отъ омразния имъ сръбски режимъ, и на тия хора проф. Райсъ постави сръбското окончание „ич" следъ имената имъ. Самъ той посочва, че отъ тѣхъ 83 души сѫ били дезертьори; а 20 души били извършили „държавна измѣна". За останалитѣ казва, че били виновни за нѣкакви престѫпления, но не е посмѣлъ да даде самитѣ факти. Значи отъ 157 души самъ той посочва 103-ма като български родолюбци, щомъ ги тури въ графитѣ на „дезертьори" и „държавни измѣнници". Нѣма съмнение, че и останалитѣ 54 души сѫ добри българи, защото не е посочено никакво вулгарно престѫпление за тѣхъ.

 

— Но и тукъ поставяме единъ въпросъ: защо именно отъ сръбската армия бѣгатъ тия македонци ? И защо не избѣгаха отъ българската армия, къмъ която доброволно се присъединиха ? Тридесеть хиляди души отъ тѣхъ стояха на Солунския фронтъ (планината Бѣласица и близо до нея) въ течение на четири години. Никой не избѣга на югъ, за да се присъедини къмъ сръбската, нито дори къмъ англофренската армия. Като премълчава отговора на подобни въпроси г. Райсъ, или истинския авторъ на книгата му — сръбската полиция, да не би да смѣта, че читателитѣ

 

613

 

 

на този памфлеть сѫ глупци и нѣма сами да стигнатъ до правилното тълкуване на подобни факти ?

 

Обаче, той се утешава — говорейки за Кратовско — че все пакъ броятъ на тѣзи дезертьори билъ малъкъ въ сравнение съ броя на цѣлото население въ тая околия. Нему и на сръбската полиция не е влизало въ смѣтката да признаятъ какъ при първия сръбски режимъ съ хиляди македонски българи бѣгаха: отъ Паланечка околия бѣха избѣгали 2,800 души, отъ Велешко 1.200 и пр. Да се изразимъ малко весело, и петлитѣ бѣха противъ сърбитѣ: пъкъ и днесъ е така.

 

Райсъ говори за дезертьори, т.е. бѣгства на войници (македонски българи). Тѣ главно бѣгаха въ България. Но при първата свѣтовна война се предаваха и на австро-унгарцитѣ, а при втората — на германци и унгарци.

 

Г. Райсъ не поставя въпроса: Зашо чиститѣ сърби отъ Шумадия (бидейки именно сърби) не бѣгаха отъ сръбската войска къмъ чужди държави ?

 

Като голѣма „новина" пище той, че сѫществуваше 11-та македонска дивизия въ редоветѣ на българската армия презъ първата свѣтовна война: и че тя се състоеше главно отъ хора, които съ орѫжие избѣгаха отъ сръбската армия.

 

Вмѣсто да прави гримаси на изненада поради този твърде естественъ фактъ, по-добре щѣше да бѫде за г. Райсъ да знаеше осѫдителнитѣ думи, които г. Уинстонъ Чърчилъ отправи срещу Сърбия, задето е поробила българското население въ Македония.

 

Презъ есеньта на 1915 година България влѣзнала въ война съ цель да брани интереситѣ на своитѣ прители отъ централнитѣ империи ! Споредъ навика си, или въ името на службата си, г. Райсъ и тукъ бѣлото нарича черно и обратно. България може да е направила погрѣшенъ политически изборъ като е отишла съ Централнитѣ сили. Но българскиять народъ е тръгналъ и тогава на война съ вѣра и желанне да помогне на поробенитѣ си братя, а не съ цель да услужва на нѣкакви чужди интереси.

 

Нима Сърбия отиде тогава съ Франция и Англия, за да брани френскитѣ и английски интереси ? . . И тя отиде тамъ съ смѣтка да защити своитѣ „интереси". Случи й се да извади щастливъ номеръ на лотарията. Нищо друго освенъ това.

 

*

 

Райсъ се показва много ядосанъ протявъ западнитѣ вестници, които изнасяли сведения за режима на Сърбия въ македонскитѣ области.

 

Изказана е мѫка отъ него и задето при турския режимъ така нареченитѣ реформени чуждестранни офицери сѫ взели подъ защита правото на македонскитѣ българи.

 

Сърди се и на турцитѣ, задето били повлияли върху албанцитѣ да направятъ известни смутове срещу Сърбиял презъ 1920 година, докато въ Тракия срещу гърцитѣ бѣ предизвикалъ смутове познатия навремето Таяръ бей.

 

Райсъ смѣта, че въ Нишката спогодба отъ мартъ-априлъ 1923 г. се установявало, че България признава формирането на чети въ нейна територия. Подобно признание самиятъ Райсъ иска да стъкми чрезъ спекулиране съ обещанието на българскитѣ делегати, че ще се взиматъ

 

614

 

 

мѣрки — ако се установятъ подобни формирания на чети. Но това не означава, че формирането е на лице, и че е доказано.

 

Впрочемъ, въ настоящата книга, както и въ печатаната преди неq, посочваме какъ сръбската държава формирва официални банди за терора на македонското население; и че нѣкои отъ тѣзи банди навлизатъ въ българска територия съ шпионски и терористически задачи.

 

Разочарованъ е „лозанскиятъ професоръ" отъ туй, че станалата въ Нишъ презъ мартъ-априлъ 1923 година сръбско-българска спогодба не е дала очакванктѣ резултати срещу македонското дѣло. А какви резултати сѫ очаквали сърбитѣ, може да се сѫди отъ самия съставъ на делегацията имъ при нишката конференция: Жика Лазичъ, шефъ на обществената безопасность при вѫтрешното министерство въ Бѣлградъ; полковникъ Д. Ристичъ, комендантъ на сръбската жандармерия въ Скопие; полковникъ Иличъ, шефъ на щаба на трета сръбска армия съ седалище въ Скопйе; Милошевичъ, секретарь на сръбската легация въ София.

 

Въ брошурата на Райсъ ясно е изразено желанието на Бѣлградъ: българската власть да започне война срещу македонското освободително движение, за да се осигури по-лесно посърбяването на македонскитѣ българи. За постигането на тази задача Бѣлградъ пръсна маса пари срѣдъ българското общество — за подкупи, за шпионажъ и пр. Премного разчитаха сръбскитѣ политици на българската наивность, понѣкога и раболепие. Въ други страници ще се спремъ по-подробно върху сръбскитѣ опити да впрѣгнатъ България въ своята кола.

 

*

 

Г. Райсъ е приложилъ на края на брошурата си списъкъ на 293 „акции", които българскитѣ комитаджии били извършили въ „южна Сърбия" отъ 1918-1923 година и явно доказали каква опасность за тая „южна Сърбия" представлявалъ македонския комитетъ и неговата дейность.

 

По този списъкъ отбелѣзваме следното:

 

а) Той не говори за страховитата опасность, която за българската и другитѣ народности въ Македония („южна Сърбия") е представлявало въобще присѫствието на сръбската власть, нейниятъ денационализаторски режимъ и тероръ. Наxвърля се върху агнето, а нито споменава за вълка.

 

б) Отъ посоченитѣ негови пунктове, 126 се отнасятъ направо до революционни акции на македонскитѣ борци срещу сръбски потери, срещу ренегати на сръбска служба, срещу дошли отъ Шумадия обирачи кметове и секретарь-бирници.

 

Азъ съмъ подчерталъ въ моитѣ „Спомени-II", че много сведения за акции не съмъ могълъ да помѣстя въ книгата, защото въ чужбина сѫ ми липсвали нужнитѣ бележки. Но сръбската полиция чрезъ г. Райсъ ми дава възможность въ специално приложение да допълня даннитѣ за бойнитѣ прояви на ВМРО следъ първата свѣтовна война до 1923 година.

 

в) Повече отъ стотина други случаи навежда г. Райсъ, които въ сѫщность сѫ деяния на сръбскитѣ органи, но нарочно ги приписва на ВМРО.

 

48 случаи сѫ направо разбойнически подвизи на ренегати, които служеха на сръбскитѣ власти. Но и тия г. Райсъ ги прехвърля въ тежесть

 

615

 

 

на ВМРО. Между лицата, които сѫ участвували въ тия 48 бандитски прояви, влизатъ и онѣзи злосторници, които поименно съмъ посочилъ — заедно съ деянията имъ — въ приложенне № 24 въ моята книга „Спомени-II". Това изложение на времето бѣ изпратено до редица вестници и общественици отъ Т. Александровъ.

 

Вмѣсто да накажатъ въпроснитѣ престѫпници, сръбскитѣ власти ги взѣха на своя служба и имъ възложиха да вършатъ безказано стократно по-голѣми беззакония и зулуми, за които въ спомената моя книга сѫ дадени изобилни сведения. А такива съдържа и настоящата книга.

 

616

 

 

 

XLIV. СРЪБСКИ ОПИТЪ ЗА РАЗГОВОРЪ СЪ ВМРО

 

Още при живота на Тодоръ Александровъ отъ сръбска страна се пожела да се води единъ разговоръ съ ВМРО. Пашичъ бѣ изпратилъ за тая цель своя приближенъ Мита Димитриевмчъ, депутатъ. Това бѣ следъ като въ Македония, по внушение на ВМРО, се гласува за сръбската комунистическа партия, за да се подчертае омразата противъ въведеното ново робство, което Сърбия се напрѣгаше да представи предъ чуждия свѣтъ като „освобождение" отъ турското иго.

 

Димитриевичъ се срѣщна съ кочанската чета. Далъ бѣше нѣкакви ситни и дори смѣшни обещания за подобрение на режима въ Македония, и нищо повече. Съ това се свърши всичко.

 

Минаха нѣколко години. Единъ день, пакъ отъ срѣдата на Пашичевци е билъ натоваренъ единъ велешки гражданинъ, иначе добъръ българинъ, да отиде въ София и оттамъ да търси връзка съ македонската нелегална организация. Разпоредено бѣ да бѫде изслушанъ отъ довѣрено лице. Оказа се, че му било порѫчано да внуши на ВМРО, щото тя да потърси връзка съ сръбскитѣ отговорни фактори, за да се разговаряло върху дадени въпроси.

 

Взетъ бѣ въ съображение постния резултатъ отъ по-раншната среща. И сетне, смѣтнахме, че отъ по-силната страна трѣбва да изхожда инициативата за среща. Ние се считахме морално много по-силни отъ Бѣлградъ; но все пакъ той стоеше начело на 15-милионна държава. Ако ние го търсимъ, това би приличало на молба, на своего рода капитулация. Затова бѣ казано на лицето, че не желаемъ да разговаряме; а сърбитѣ знаятъ вече условията, които бѣха поставени и отъ Т. Александровъ и отъ наследилия го Централенъ Комитетъ на ВМРО. Тѣ се отнасяxа до Югославия и посочваха какво се очаква отъ за да престане революционната борба въ Македония.

 

617

 

 

 

XLV. СРЪБСКИ ОПИТИ ЗА УБИВАНЕ НА ЧЛЕНОВЕ ОТЪ ЦЕНТРАЛНИЯ КОМИТЕТЪ НА ВМРО

 

Макаръ нашиятъ народъ да не се дигна на масово възстание противъ Сърбия, между него и нея сѫществуваше фактически война още отъ първия день, въ който сръбската армия и власть заграбиха Македония. Смѣшно би било ако продължаваме да доказваме, че Сърбия бѣ виновника за това положение.

 

Но нападнатиятъ нашъ народъ не остана безъ самозащита. Нея, обаче, поеха борцитѣ отъ ВМРО само чрезъ обмислени, премѣрени отдѣлни акции. Все пакъ сръбскитѣ власти и цѣлата политика на Бѣлградъ винаги се чувствуваха уязвени поради отпора на ВМРО. Подчертахме и на друго мѣсто, че най-много засѣгнатъ се почувствува Бѣлградъ поради това, че ВМРО постави на сцената наново македонския въпросъ следъ 1919 г., когато Сърбия и нѣкои нейни покровители смѣтаха, че за винаги сѫ го вече погребали, т.е. ликвидирали въ полза на Сърбия и Гърция.

 

Разбираемо е, значи, колко много сръбскитѣ власти желаеха да унищожатъ ВМРО. До голѣма степень това имъ намѣрение стоеше въ основата и на по-важнитѣ имъ политически ходове на Балканитѣ, както напримѣръ приятелската имъ политика въ България ту съ Стамболийски, ту съ звенари, офицери около Кимонъ Георгиевъ и Дамянъ Велчевъ, ту съ царь Борисъ; или пъкъ членуването имъ въ познатото Балканско съглашение, което обхващаше Югославия, Турция, Гърция и Ромъния, съ основна задача да се пазятъ установенитѣ презъ 1919 г. въ Парижъ граници.

 

Съвсемъ логично е, че органитѣ на Бѣлградъ сѫ полагали постоянни старания да се посѣгне върху живота на по-важни хора отъ ВМРО, а особено върху членоветѣ отъ нейния Централенъ комитеть. Посочвамъ, за примѣръ, нѣкои отъ тѣзи сръбски опити:

 

1. На семейството Томалевски, което бѣ отъ Крушово, но отдавна установено въ София, понѣкога се обаждало отъ единъ сръбски затворъ лице, което се представлявало за втори синъ на Пито Гули, знаменития герой отъ Илинденското възстание.

 

По едно време у дома имъ се явява това лице — ако се не лъжа на име Стефанъ, — като казало, че е избѣгало отъ затвора и идва на свобода въ България. По-възрастнитѣ въ семейството повѣрвали на тия думи и се зарадвали. Наумъ Томалевски запозналъ гостенина и съ единъ-двама членове отъ рѫководството на емиграцията. Известилъ и на Ал. Протогеровъ, който съ въодушевление поприказвалъ съ тоя човѣкъ.

 

Получихъ и азъ уведомление, че лицето имало силно желание да ме види. Но това обстоятелство ме накара да се позамисля. Щомъ като е вече на свобода. избѣгалъ отъ затвора; щомъ като ще се установява на работа въ България; щомъ като е билъ на гости у дома на нашия задграниченъ представитель Томалевски, а е срѣщналъ вече и члена отъ Централния комитетъ Протогеровъ — защо непременно тоя човѣкъ

 

618

 

 

настоява да види и мене ? — се запитахъ. И наредихъ до приятели въ София нарочно, но внимателно да го проследяватъ, за да се схване дали ще му направи впечатление, че е следенъ отъ хора.

 

Нѣколко дни следъ като бѣ усѣтилъ какъ е наблюдаванъ, гостенинътъ изчезва отъ лицето на София и никога вече никой не го видѣ. Съвсемъ ясно бѣше, че се е усъмнилъ като е схваналъ, че срѣща съ мене нѣма да получи, а отъ друга страна се следи движението му.

 

Като много близко до истината можеше да се смѣта следното заключение: че той е чакалъ да срѣщне едновременно поне двама отъ Централния комитетъ на ВМРО, които биха го приели невнимателно, безъ охрана, като „синъ на Питу Гули". Или пъкъ е ималъ изрично нареждане да се добере до срѣща съ мене и да си опита късмета, съобразно дълбокото желание на сръбскитѣ голѣмци да ме премахнатъ отъ сцената.

 

Излишно е да вѣрваме, че това лице се е подплашило като е установило, че нѣкой го следи. Въ такъвъ случай, като „свой човѣкъ", то би се оплакало на Томалевски и всичко би се разяснило, ако той бѣ наистина такъвъ, за какъвто се е препорѫчалъ. Никакво основание нѣмаше да се връща обратно въ страната, отъ чийто затворъ, споредъ неговитѣ думи, бѣ избѣгалъ. Едва следъ това и самия Томалевски започна да вѣрва, че гостенинътъ не е билъ никакъвъ синъ на Питу Гули, чиято физиономия Томалевски въобще не е могълъ да познава. Касаело се е до умѣло подготвенъ човѣкъ за конспирация срещу нашия Централенъ Комитетъ.

 

 

2. Въ четата на юначния гевгелийски войвода Стоянъ Мандаловъ се бѣ зачислилъ единъ мълчаливъ, скроменъ, физически доста здравъ момъкъ, който нѣколко месеци преди това избѣгалъ отъ Дойранско. Два-три пѫти съ тая чета бѣше водилъ сражение срещу сръбски потери въ родния си край, излагайки се на пъленъ рискъ.

 

Само единъ пѫть ми се бѣ случило за две-три минути да се поздравя съ този новъ четникъ, въ присѫтствие на мнозина негови колеги. Минали бѣха много месеци. Единъ день и азъ се намѣрихъ при една голѣмичка наша група, която почиваше срѣдъ осоговскитѣ гори близо до границата. Тамъ дори прекарахме нѣколко лѣтни нощи. Бѣхме тоя пѫть всичкитѣ трима членове отъ Централния комитетъ, т.е. Владимиръ Куртевъ, Георги Настевъ и азъ, съ около петнадесеть души кочански, царевоселски и щипски четници, които отлично познавахме отпреди нѣколко години. Тѣ приготовляваxа храната, тѣ наблюдаваха денемъ и особено нощно време.

 

Куртевъ смѣтналъ, че е умѣстно този пѫть да повика въ тая група, за да служи като охрана, и въпросния по-новъ гевгелийски четникъ; искалъ по тоя начинъ да му покаже, че и къмъ него имаме еднакво довѣрие. За да не развали настроението на Куртева, като видѣхъ четника, избѣгнахъ да му изтъкна, че е прибързалъ. Но по-опитнитѣ въ такива работи други четници, които бѣха при насъ, сами се договорили така да уредятъ нощното наблюдение, че никога той човѣкъ да не се доближи до мѣстото, кѫдето спѣхме ние тримата. Лунното сияние още повече е помагало да бѫде той държанъ на прилично разстонние.

 

Докато още бѣхме въ гората получи се неочаквано съобщение, че е разкрита една малка шпионска конспирация, на която нишкитѣ водятъ къмъ югославската легация въ София. И — колкото невѣроятно да изглеждаше това — известието гласѣше, че съ легационнитѣ органи е

 

619

 

 

подържалъ тайна връзка точно сѫщиятъ гевгелийски четннкъ, които съ пълна пушка и щикъ на нея пазѣше насъ презъ нощьта на тридесеть-четиридесеть метра разстояние.

 

Следствието на нашитѣ хора бързо установи, че той е ималъ намѣрение да убие мене, или евентуално да постави отрова въ храната ни. Но последното не е могълъ да извърши или защото не е ималъ поводи да се приближава до готвената храна, или защото се е усъмнилъ, че ще се получи непременно желания резултатъ. А презъ нощитѣ никакъ не е могълъ да се приближава къмъ насъ, зашото ясно схваналъ, че при всѣко движение двама или трима отъ другитѣ наблюдателя ще го повалятъ. Направило му впечатление, че нѣкои отъ тѣхъ не сѫ държали пушкитѣ си на рамо, а въ рѫка.

 

Установило се — разбира се — споредъ както той самъ разказалъ, — че въ родния му край е оставилъ жена, която извънредно много обичалъ. И че, за да се прибере наново при нея, безразсѫдно приелъ внушението да извърши споменатото по-горе покушение. Ако е казалъ истината, действително въ неговата трагедия има и покъртителенъ елементъ.

 

 

3. Презъ 1938 година азъ и жена ми бѣхме премѣстени отъ турската власть на островъ Принкипо до Цариградъ [*]. Тамъ трѣбваше да дочакаме съгласието на една или друга европейска държава да ни даде политически азилъ и да напуснемъ Турция, кѫдето се намирахме отъ септемврий 1934 г.

 

Единъ день полицаитѣ, които квартируваха въ долния етажъ на кѫщата, ми съобщиха, че нѣкаква госпожица е била заловена въ Цариградъ, които била изпратена отъ България, съ задача да ме намѣри на острова и да ме убие. Всѣки моменть тя щѣла да пристигне съ корабчето, безъ да знае, че е следена още когато е потеглила отъ Цариградъ. Помолиха мене и жена ми, за всѣки случай, да сме се отдръпнели къмъ по-вѫтрешнитѣ стаи въ нашия горенъ етажъ, за да не би да ни познае, ако сме до прозореца. Отговорихме имъ, че така ще постѫпимъ докато госпожицата идва къмъ нашата кѫща, но когато тя вече отмине, ще я поразгледаме презъ прозореца, макаръ и въ гръбъ.

 

Наистина, подиръ около половинъ часъ една въздебеличка жена съ дамска чанта въ рѫка бавно се зададе и вървѣше по шосето къмъ нашата кѫща. Въ острова това е единственото шосе въ тая посока: то въ сѫщность заобикаля цѣлия островъ. Видѣхъ колко майсторски четири-петь души цивилни агенти следѣха жената отдалече, безъ да подозира тя нищо. Покрай шосето нѣмаше освснъ една или две други кѫщи, раздалечени една отъ друга. Но полицаитѣ бързо съумѣваха да се закриватъ задъ кѫщитѣ, или сѣдаха кѫдето мѣстностьта бѣ по-огъната; естествено, и тѣ бѣха пръснати, а не вкупомъ. Подиръ новъ половинъ часъ, госпожицата се връщаше обратно, пакъ така умѣло наблюдавана. На другия день началникътъ на полицейския отдѣлъ при

 

 

*. Въ Турция бѣхъ влѣзналъ съ жена ми нелегално, презъ планината Странджа, на 12 септемврий 1934 г. презъ нощьта. Възнамѣрявахъ да отида за известно време на западъ. Избѣгнахъ — макаръ и съ фалшиво име — да мина презъ нѣкой отъ редовнитѣ пропусквателни пунктове въ България, като Русе, Бургазъ и пр., защото тамъ много по-старателно се наблюдаваше следъ преврата отъ 19 май 1934 г.

 

Въ Турция останахме до августъ 1935 г. Отъ тамъ заминахме за Полша. Но по всичко това на друго мѣсто ще стане дума.

 

620

 

 

цариградската полиция ме запита дали бихъ приелъ да остана за малко въ неговата канцелариям за да се провѣри дали тази жена ще ме познае когато бѫде въведена при насъ. Направи се опита. Щомъ влѣзна въ ставята, тя бѣ запитана познава ли това лице — като посочиха къмъ мене. Моментално тя отговори:

 

— Това е г-нъ Иванъ Михайловъ. И бързо я изведоха отъ стаята. Личеше си, че добре е разглеждала мои портрети.

 

Не си спомнямъ отъ кого и какъ чухъ, докато бъхъ още въ Турция, че въ нейното изпращане съ тая мисия билъ забърканъ нѣкой отъ фамилията Цръвенкови, прилепчани, която държеха въ София една позната бирария: но главно билъ замѣсенъ инжинеръ Вълковъ, доколкото си спомнямъ редакторъ или издатель на в. „Пладне" въ Софич: той презъ втората свѣтовна война е билъ осѫденъ на смърть въ Софич заради нѣкакъвъ шпионажъ.

 

Ако приемемъ цѣлата тази история за истинска, нейнитѣ нишки могатъ да водятъ на първо мѣсто къмъ Бѣлградъ, а до известна степень и къмъ компанията на звенаро-комунисто-протогеровиститѣ. Но всичко туй може да се счита като антимакедонски фронтъ.

 

Съжалявамъ, че и до тоя моментъ не можахъ да узная името на госпожицата. Малко необяснимо ми е защо и турската власть го пазѣше въ тайна. Единствената мѣрка на турската власть срещу тая жена бѣ, че я изгониха отъ турска територия.

 

 

4. Подробно е разказано вече за опита на сръбската власть да ме убие чрезъ Иванъ Момчиловъ, които се намираше въ Югославия като емигрантъ, бившъ привърженикъ на Тодоръ Паница, а може би и членъ на лѣвото крило на българската земедѣлска партия. Този опитъ свърши съ атентата, който сѫщиятъ Момчиловъ извърши срещу Жика Лазичъ, шефа на цѣлокупната югославска полиция.

 

 

5. Нека сега минемъ къмъ писанието, което г. Миланъ Стоядиновичъ, бившъ министъръ-председатель на Югославия, ни дава за единъ планъ относно мое убиване. Описанието е дадено въ споменитѣ на Стоядиновичъ, издадени въ Буеносъ-Айресъ следъ втората свѣтовна война подъ заглавие „Ни рат, ни пакт". Между скоба нека кажа, че пакта за „вѣчно приятелство" съ България бъ уговоренъ между Стоядиновичъ и царь Борисъ.

 

Разказвайки най-подробно за стрелбата срещу самия него въ бѣлградската Скупщина, Стоядиновичъ привежда факти, за да обрисува династията на Карагеоргиевичитѣ. Той подчертава, че хората на тази династия сѫ се занимавали съ конспирации, внушавали сѫ избивания на неприятни тѣмъ лица. Изтьква, че и стрелбата срещу самия него ще да е била внушена отъ сръбския кралски дворецъ. Спирайки се специално върху характера на князъ Павелъ, Стоядиновичъ пише следното:

 

„ — На мене сѫ познати два случаи, кѫдето по интервенция на княза е трѣбвало да се извършатъ политически убийства.

 

Първиятъ случай е съ Ванчо Михайловъ, шефътъ на българската революционна организация. Идеята да бѫде той „ликвидиранъ" . . . — дошла е — споредъ моитѣ сведения — отъ Цека Джорджевичъ, висшъ полицейски чиновникъ, който по едно време бѣше на служба въ нашето посолство въ София. Тамъ, а по-късно и въ Бѣлградъ, на Джорджевича много трудъ е създавалъ Ванчо съ своята акция въ Македония. За да се освободи отъ тази неблагодарна работа — осуетяване дейностъта на

 

621

 

 

Ванчо, като най-радикално срѣдство е изглеждала на Джорджевича ликвидацията на Ванчо Михайловъ.

 

— Трѣбва змията да се удари въ главата — говорилъ е Цека (Цвѣтанъ, бел. наша) и тая теория най-сетне успѣла да намѣри привърженици и срѣдъ крѫговетѣ около княза, а и въ самия него. Така на д-ръ Корошецъ е било порѫчано „отъ високо мѣсто" да приеме и изслуша Цека Джорджевича.

 

Когато Цека е изнесълъ своя планъ щото единъ платенъ агентъ да извърши убийството на Ванчо по случай едно негово пѫтуване въ чужбина, д-ръ Корошецъ се замислилъ за моментъ и казалъ:

 

„— Като министъръ на вѫтрешнитѣ работи напълно схващамъ, че понѣкога сѫ нуждни и такива срѣдства; но като духовно лице абсолютно не мога да се съглася съ това. Затова, моля Ви, недейте вече никога да ми говорите за каквото и да е убийство. Не изговаряйте тази дума предъ мене ! Но просто ми кажете, че за известни Ваши служебни работи имате нужда отъ известна сума пари; азъ ще Ви я поставя на разположение, безъ да Ви питамъ повече за какво тя ще послужи ..."

 

Цека е билъ въодушевенъ отъ този отговоръ, резултатъ на едно твърде гъвкаво и гениално разграничение между длъжностьта на министъра и съвѣстьта на високо поставеното духовно лице.

 

По-късно, обаче, Ванчо е успѣлъ да се изгуби въ чуждитѣ страни и така наемниятъ убиецъ не е могълъ да му намѣри следата. Тъй д-ръ Корошецъ е излѣзналъ предъ Божието лице съ единъ грѣхъ по-малко на душата".

 

 

Споменатиятъ тукъ Цвѣтанъ Джорджевичъ бѣ твърде добре познатъ на политическия свѣтъ въ България и на македонското движение.

 

Умѣстно е да отбележимъ, че д-ръ Стоядиновичъ е далъ едно не съвсемъ подходяще наименование на една отъ главитѣ въ своята книга. Като говори за превратитѣ, които звенаритѣ и Д. Велчевци правѣха или се опитваха да правятъ въ България, разказа си Стоядиновичъ е озаглавилъ „България, земя на конспирациитѣ".

 

— Въ сѫщность земя на конспирациитѣ въ Балканитѣ е главно Сърбия. Самъ Стоядиновичъ рисува династията на Караджорджевичитѣ картинно. Въ Сърбия паднаха убити крале и кралици. Отъ конспирация тамъ загина и главното лице въ освободителната борба срещу турцитѣ, т.е. Карагеорги, комуто сърби отрѣзаха главата съ сѣкира.

 

Но още по-голѣмъ минусъ за Сърбия е факта, че тя е конспирирала и срещу цѣли народи — българи въ Македония, албанци въ Косово, хървати, нѣмски и унгарски малцинства, както и срещу държави — България, Черна-Гора, а да не говоримъ за конспирацията срещу австро-унгарския престолонаследникъ, която стана непосрѣдствена причина за първата свѣтовна война. Сърбия е искала да затрива цѣли народности. Тѣзи думи казваме за корегиране на г. Стоядиновича поне по този пунктъ. Иначе той си е великосърбинъ. За него славянското население въ Македония е сръбско, макаръ въ книгага му да се срѣща думата „Македония" вмѣсто „южна Сърбия", както я наричатъ други сърби-политици. Но подъ „македонци" той разбира само сърби, точно тъй както съ думитѣ босанци, шумадийци и пр. означава пакъ сърби.

 

Но да се върнемъ съ две-три думи наново къмъ желанието на сърбитѣ да изчезне Централния Комитетъ на ВМРО. Съмнение нѣма, че чрезъ Т. Паница и тѣ иматъ известно участие въ конспирацията срещу Т. Александровъ. Паница бѣше въ услуга на сръбската полиция, както

 

622

 

 

вече сме изтъкнали. Но успоредно съ това бѣше и членъ въ виенската комунистическа централа за Балканитѣ; специално за Македония. Така че, следъ загиването на Т. Александровъ кредитътъ на Паница въ Бѣлградъ и Атина бѣ порасналъ.

 

Неуспѣвайки да докоснатъ съ свои конспирации други членове отъ Централния Комитетъ на ВМРО, сръбскитѣ власти се успокояваха съ често пускани новини за болесть или смърть на нѣкого отъ тия членове. За мене много пѫти писаха, особено бѣлградскитѣ вестнмци „Време" и „Политика", че съмъ билъ тежко боленъ, че съмъ билъ на умиране и прочее. Сполучливо софийския вестникъ „Македония" отъ 21 юний 1930 г. имъ отговори съ народната поговорка: „Гладна кокошка просо сънува".

 

623

 

 

 

XLVI. ПРИЯТЕЛСТВОТО МЕЖДУ ХЪРВАТИ И МАКЕДОНСКИ БЪЛГАРИ

 

До 1918 година хърватския народъ. като съставна часть отъ австро-унгарската империя, макаръ да бѣ препатилъ отъ турскитѣ нашествия презъ цѣли столѣтия, макаръ да е билъ често и въ остри легални борби срещу маджаритѣ и хитрата виенска политика, запази признатата му договорно държавность: запази правото си на национално развитие и граждански свободи толко, колкото тѣ бѣха гарантирани и за другитѣ народностя въ империята. Развиваше своя книжовенъ езикъ и литература, притежаваше свои културни институции и домашенъ парламентъ. Никога хърватитѣ не бѣха изпаднали въ положението на българитѣ подъ турска власть и особено подъ гръцко и сръбско робство.

 

Пропагандата за югославянство може би нѣмаше да хване никакъвъ коренъ всрѣдъ хърватитѣ, ако маджарскитѣ рѫководители своевременно съглеждаха въ какво прекаляватъ.

 

Както е познато, на славофилската пропаганда не сѫ били чужди сърбитѣ, които често сѫ я използували за себе си въ врѣда на съседнитѣ славяни — хървати и българи.

 

Дойде първата свѣтовна война; разпадна се Австро-Унгария. Една горчива действителность се изпречи предъ хърватитѣ, която почти изцѣло разпръсна славофилскитѣ заблуждения, съ които все още живѣеха мнозина измежду тѣхъ.

 

Поменъ не оставаше отъ хърватското старо държавно право, отбелѣзано въ държавно-политически договори, сключени съ Унгария и Австрия преди много столѣтия.

 

Не еднажъ съмъ слушалъ хърватски патриоти да съжаляватъ, че въ края на 1918 г. е пропустнатъ удобенъ случай не само да се защити това право, но и да бѫде осѫществено напълно. Въ разсѫжденията имъ има логика. Хърватски полкове можеха да се върнатъ отъ италиянския фронтъ съ орѫжието си, и да прогласятъ въ Загребъ независима държава. Ако на време се е започнела тайна подготовка, можеха да се приключать въорѫжени и босненскитѣ мюсулмански войници. Тѣ и близкитѣ имъ бѣха доста доволни отъ австро-унгарското управленне и неохотно, съ съмненне гледаха на политическото съжителство съ Бѣлградъ; а съ хърватитѣ се спогаждаха братски и отлично биха бранили една обща държава съ тѣхъ.

 

Липсвали сѫ, обаче, на 1918 г. подходящитѣ водачи за такава военно-политическа акция.

 

Унгарскитѣ войници се бѣха сражавали противъ Съглашението, както и българскитѣ — а държавитѣ Унгария и България пакъ останаха да сѫществуватъ. Сѫщото бѣ съ чешкитѣ войници, макаръ мнозина отъ тѣхъ да избѣгаха по време на войната и се предаваха на съглашенскитѣ армии. Но избѣгали бѣха и хървати. Щомъ като Чехия можа да стане по онова време независима държава, единъ воененъ, добре организиранъ, подкрепенъ отъ двесте-триста хиляди пушки бунтъ, много вероятно е да доведеше до прогласяването на хърватска държава.

 

624

 

 

Нѣщо подобно на това стана и съ Турция, поведена отъ Кемалъ-Паша (Ататюркъ).

 

Идента за хърватското държавно право, обаче, — така мѫжествено защитена презъ 19 вѣкъ отъ Анте Старчевичъ, никакъ не бѣ мъртва. Тя бѣ подържана отъ партията на така наричанитѣ „праваши", последователитѣ на Старчевичъ, когото всички хървати и досега наричатъ „баща на отечеството".

 

Измежду бившитѣ офицери въ австро-унгарската армия имаше хървати въ Виена и Будапеща, подръжници на старчевичевата мисъль. Тия хора сѫ били лоялни къмъ пропадналата вече империя и къмъ династията на Хабсбургитѣ. Но тѣ обичаха хърватската си родина и биха били много доволни да я видятъ независима отъ Бѣлградъ. Наскоро следъ войната наши хора бѣха завързали въ Виена познанство съ тия издигнати и отлично възпитани въ западенъ духъ хора. Между тѣхъ като старейшина минаваше бившиятъ генералъ Саркотичъ, съ когото по-късно имахъ случай да разменя нѣколко писма. Съ какввто можеха, тѣ услужваха на нашата кауза, предимно за нейното изясняване чрезъ чуждата преса. А каквото бѣ по наши сили, и ние вършехме въ тѣхна услуга.

 

Въ Хърватско постепенно обществото започваше да узнава какъ Македония е потискана отъ сръбскитѣ узурпатори: създаде се симпатия къмъ нея. Впрочемъ, хърватитѣ и безъ туй знаеха, че на югоизтокъ живѣе другъ единъ славянски народъ, българския, който не е обичанъ отъ сърбитѣ. Още имаше живи хора въ Загребъ, които помнѣха и разказваха за бурното посрещане на българскитѣ юнаци къмъ края на миналото столѣтие. Нескончаеми сѫ били виковетѣ на радость и братско въодушевление тогава.

 

— Посрещахме въ тѣхно лице победителитѣ на Сливница, прибавяха като по правило моитѣ събеседници въ Загребъ, съ които не веднажъ съмъ разговарялъ презъ втората свѣтовна война. Силно е било у тѣхъ впечатлението отъ плѣсницата, която сърбитѣ заслужено добиха отъ подло нападнатитѣ българи.

 

Едва нѣкои непризвани хърватски общественици бѣха поднесли, безъ основание, като дарь, на краль Александъръ Сръбски хърватския народенъ суверенитетъ, и звѣздата на Стйепанъ Радичъ започна да блѣсти. Наши хора — отначало студенти въ Хърватско, сетне други въ чужбина — имаха възможность да му опишатъ какво представяше сръбския режимъ по нашитѣ мѣста. Казахъ другадѣ колко Радичъ се застѫпваше за промѣна на той режимъ и взимаше подъ защита нашия обезправенъ народъ. Членове отъ неговата фамилия не отказваха и лични услуги на нуждаещи се македонци. Чрезъ покойната вече госпожа Марженка, съпругата на Радичъ, понѣкога се препращаха малки суми въ помощь на пострадали и нуждаещи се студенти. Дългъ на благодарность къмъ семейство Радичъ е да отбелѣжа тукъ тая подробность.

 

Много пѫти чашата на търпението преливаше въ хърватскитѣ земи. И самъ Радичъ се заканваше, че може да се стигне до най-крайня мѣрки. Но, макаръ и лично да бѣ пращанъ въ затвора, принуждаванъ бѣ да се укрива и да бѣга въ чужбина, задържа xърватския протесть въ рамкитѣ на легалната борба. Впрочемъ, посъветванъ бѣ отъ лондонскитѣ съчувственици на хърватитѣ да се завърне у дома си и да води борбата въ Парламента. Така направи. Но сърбитѣ го убиха въ самия Парламентъ.

 

625

 

 

Сърбитѣ, и по-специално кралската камарила, смѣтаха Радичъ като подържникъ, ако не и мораленъ подбудителъ на недоволството въ Югославия. Тѣ мамеха себе си съ това или искаха да заблуждаватъ покровителитѣ си отъ чужбина, напр. френскитѣ рѫководни срѣди. Защото напълно извѣстно бѣ, че националнитѣ различия въ тая мозаична държава сѫ исторически фактъ, а не сѫ измислени или създадени отъ Радичъ или което и да е друго съвременно лице. Борбата на македонскитѣ българи бѣ на лице противъ сръбския режимъ и следъ балканската война, когато Хърватско бѣ още въ Австро-Унгария. Сѫщото може да се каже за албанцитѣ. Недоволството на нѣмското и унгарско малцинства бѣ създадено сѫщо отъ назадничавата, шовинистична политика, инспиринана на първо мѣсто отъ краля и отъ почти цѣлата сръбска интелигенция.

 

Управляващитѣ сърби много се разтревожиха отъ факта, че схващанията на Радичъ върху редица въпроси започнаха да проникватъ всрѣдъ сръбскитѣ селяни въ самата Шумадия. Не бѣ изключено щото при нѣкои близки избори тѣ въ мнозинството си да гласуватъ за програмата на Радичъ и да поставятъ въ крайно деликатно положение както сръбскитѣ политически партии, така и краля.

 

Независимо, че въ Македония гнѣтътъ на полицията бѣ най-тежъкъ; независимо, че явилитѣ се тамъ за изборна агитация еднажъ хърватски общественици, между които зетя на Радича — инж. Кошутичъ, бѣха замѣрвани съ яйца и камъни отъ поставени орѫдия на полицията — нѣколко десетки хиляди гласа се получиха за опозицията срещу кралската политика. И това бѣ тревоженъ сигналъ за Бѣлградъ.

 

Ако при убийството на Радичъ би избухнало едно масово възстание въ Хърватско — каквото се и очакваше отъ общественото мнение — твърде е възможно да се предизвикаше чуждестранна намѣса въ работитѣ на Югославия. Но Бѣлградъ постепенно мина къмъ нѣкакви отстѫпки, които и политическитѣ наследници на Радичъ възприеха, съ надежда да извоюватъ нѣщо повече за Хърватско. Обаче, общо взето, хърватскиятъ народъ не бѣ възхитенъ отъ така наричаната „Бановина", явила се като резултатъ на споразумението, което Владко Мачекъ направи въ Бѣлградъ. А специално недоволни останаха по-националистически настроенитѣ хървати.

 

При убийството на Радичъ неговиятъ замѣстникъ Владко Мачекъ се намираше въ затвора. Биде освободенъ и наскоро се започнаха разговоритѣ, които доведоха до създаването на споменатата бановина. Той бѣше заявилъ и предъ сѫдебнитѣ власти, че е за федеративно устроиство на държавата, съ шесть отдѣлни равноправни области. Но при споразумяването си съ сърбитѣ не се застѫпи за Македония. Той остана до край на мнение, че трѣбва да се запази Югославия. Страхувалъ се е, че иначе може хърватски земи да попаднатъ подъ властьта на други съседни народи. Това е сѫщиятъ страхъ, който рѫководи до голѣма степень хърватскитѣ политици по време на първата свѣтовна война, — д-ръ Анте Трумбичъ, д-ръ Супило, скулпторътъ Мещровичъ и др., та приеха създаването на Югославия. Всички тѣ плащаха дань до извѣстна степень на славянофилскитѣ настроения. Въ споменитѣ си Мещровичъ призна, че това сѫ били голѣми заблуди.

 

Хората отъ старата партия на Старчевичъ съвсемъ ясно схванаха, че срещу сърбитѣ ефикасно можешъ да се боришъ само съ сръбскитѣ методи, тоестъ на насилието да се отговори съ насилие, — „на люта

 

626

 

 

рана — люта трева", както казватъ самитѣ хървати. Безъ една остра реакция срещу бѣлградскитѣ планове, считаха тѣ, сръбството постепенно ще се настани на опасни позиции въ самитѣ хърватски земи, особено като държи въ рѫцетѣ си всички ключови позиции въ държавата и съвсемъ самоволно разпорежда въ външната политика и армията, както и въ икономическитѣ въпроси. Тѣхната парола бѣше — независима хърватска държава.

 

Начело на това течение, за да му даде точенъ и решителенъ изразъ, се озова д-ръ Анте Павеличъ, който до тогава бѣше депутатъ въ бѣлградската Скупщина, избиранъ отъ спомената партия на държавното право, чийто шефъ бѣше именно той.

 

Съ добра интуиция А. Павеличъ схвана, че въ много посоки ще има ефектъ една македоно-хърватска легална манифестация. На 20 априлъ 1929 г. той пристигна въ София съ другаря си д-ръ Густавъ Перчецъ — като гости на Националния Комитетъ на македонската емиграция.

 

Има посрещания, които могатъ да се нарекатъ грандиозни. Но посрещането на двамата хърватски патриоти въ София трѣбва да се нарече вулканическо. Удивителното е, че само два часа преди да стигне влака, десетина младежи сѫ били уведомени кои пристигатъ и помолени да тръгнатъ по дюкянитѣ на македонци въ София, за да ги подканятъ — ако желаятъ — да бѫдатъ при гарата въ определения часъ. Вестьта е тръгнала мигновенно; всѣки бързалъ да съобщи на свои познати.

 

Когато тренътъ спрѣлъ, една тълпа отъ десетина хиляди души е пожелала да навлѣзе въ салонитѣ; изпочупени сѫ били прозорци и врати при тоя натискъ. Следъ речи за добре дошли, гоститѣ потеглятъ съ множеството, което постоянно се увеличавало. Виковетѣ „ура" не спрѣли до самия хотелъ, въ центъра на българската столица, кѫдето сѫ държани публични речи отъ дветѣ страни.

 

Краткото пребиваване на двамата хървати въ София бѣ отбелѣзано не само въ българската преса, но и въ много чужди вестници. Писа се и за бѣлградскитѣ протести, а наскоро подиръ туй за смъртната присѫда, която правителството въ Югославия побърза да инспирира противъ Павеличъ и Перчецъ, задето сѫ имали дързостьта да се срещатъ и договарятъ съ македонскитѣ организации. А това, което бѣ уговорено, е следното:

 

 

„ДЕКЛАРАЦИЯ

 

Презъ време на братското посещение, което хърватскиятъ народенъ представитель д-ръ Анте Павеличъ и градскиятъ застѫпникъ на градъ Загребъ, Густавъ Перчецъ, направиха на Националния Комитетъ на македонскитѣ емигрантски организации въ България, отъ дветѣ страни се констатира, че невъзможния режимъ, на който сѫ подложени Хърватско и Македония, имъ налага еднакво да координиратъ своята легална дейность за извоюване на човѣшки и национални права, политическа свобода и пълна държавна независимость на Хърватско и на Македония.

 

По този случай дветѣ страни заявяватъ, че въ бѫдеще тѣ ще

 

627

 

 

напрегнатъ и обединятъ усилията си за постигане тѣзи идеали на двата братски народа.

 

София, 20.IV. 1929 г.

 

Подписали:

Д-ръ Анте Павеличъ, Густавъ Перчецъ.

Македонски Нац. Комитетъ: Председатель: Д-ръ К. Д. Станишевъ; Подпредсед.: Л. Киселинчевъ и Н. Якимовъ;

Секретари: В. Ив. Василевъ, В. Думевъ и Н. Габровски:

Членове: Г. Кондовъ, М. Димитровъ, Б. Антоновъ, Ив. Хаджовъ и С. Наневъ

 

 

Българското правителство даде уверения на Югославия, че македонската емиграция, а не България е причаквала двамата хървати. Изказано е било съжаление за оскърбителнитѣ думи, които хървати и македонци сѫ отправили по адресъ на бѣлградското правятелство. Сърбитѣ останали доволни отъ тия изявления.

 

Последваха и всрѣдъ американската емиграция — македонска и хърватска — манифестации на по-тѣсно приближаване и по-подчертано приятелство.

 

Измежду появилитѣ се множество коментари около македоно-хърватската декларация за задружна легална борба, по липса на мѣсто, давамъ само следнитѣ.

 

 

Въ една телеграма отъ София (21 априлъ 1929 г.) до в. „Ню-Йоркъ Таймсъ" се съобщава, че отношенията между България и Сърбия се влошили сериозно поради това, че македонцитѣ въ България посрещнали радостно избѣгалия презъ Виена отъ диктатурата на Александра хърватски водитель на федералистката партия д-ръ Анте Павеличъ и поради срещитѣ, която той ималъ съ Националния Комитетъ.

 

Павеличъ е пристигналъ въ България на 19 априлъ т.г. Споредъ тая телеграма, той билъ представятель на крайнитѣ хървати. Тамъ се съобщава сѫщо, че Павеличъ е направялъ изявления, въ които казалъ, че легалнитѣ методи на действие въ Хърватско за автономия се показали безполезни и сега оставало да се опитать само нелегалнитѣ методи . . .

 

Сръбскитѣ вестници били пълни съ гнѣвни статии и бележки по поводъ на тия акции на Павелича и много отъ тѣхъ обвинявали правителството на Ляпчевъ въ мълчаливо съучастничество, понеже то не взимало мѣрки да спре подобни македоно-хърватски манифестации . . .

 

Българското правителство и българскитѣ вестници стоели настрана отъ тая работа. Вестницитѣ печатали декларацията, но безъ коментари.

 

 

„Манчестеръ Гардианъ" отъ 8 августъ с.г. писа:

 

„Докато македонцитѣ бѫдатъ потискани отъ сърбитѣ, както неотдавна отъ турцитѣ, истинско разбирателство между Бѣлградъ и София е невъзможно. Югославянската диктатура, като всѣка друга, не разрешава нищо . . .

 

Югославия не би била силна, ако хървати и македонци образуватъ

 

628

 

 

съюзъ противъ сръбското потисничество. Опасностьта за мира е очевидна".

 

 

На „Кориере Падано" (Феррара, 27 октомврий 1929 г.) съобщаватъ отъ Римъ между другото следното:

 

«Отъ известно време насамъ мнозина наблюдатели и писатели, занимаващи се съ етнополитически въпроси, изтъкватъ, че македонското движение се опѫтва къмъ една по-голѣма интимность и къмъ едно тѣсно сътрудничество съ хърватското движение. Тѣ отбелѣзватъ освенъ това, че две сѫ, причинитѣ, които сѫ довели работата до тая еволюция. Първата отъ тия причини е отдавна сѫществуващата симпатия между хървати и българи (въ своето грамадно мнозинство македонцитѣ сѫ българи); втората причина е общата аспирация на два народи, намиращи се днесъ още подъ игото на сръбския режимъ.

 

Въ връзка съ тия чувства въ чужбина, между политическитѣ емигранти на дветѣ страни, е започнала да се формира една истинска коалиция, която въ Европа развива най-голѣма дейность, въ София, Виена и Женева. Единъ отъ главнитѣ белези на тая коалиция е паралелизма и едновременностьта на манифестациитѣ, устройвани отъ дветѣ емигрантски групи въ полза на съответнитѣ каузи. Така презъ време на последната женевска сесия въ сѫщия моментъ, въ който д-ръ Анте Павеличъ представи на секретарията на О. Н. своя мемоаръ, въ който илюстрира днешното политическо положение въ Хърватско, македонцитѣ представиха другъ мемоаръ, въ който искаха произвеждането на една международна анкета въ Македония . . .

 

Както хърватитѣ, тъй и македонцитѣ иматъ въ Америка свои собсгвени вестници, въ които се резюмира развоя на тѣхната пропаганда».

 

 

Ето какъ хърватския бюлетинъ „Гричъ" отъ 16 априлъ 1932 г., органъ на правашитѣ, преценава споразумяването между македонци и хървати, три години следъ като то бѣ постигнато:

 

„На 21 априлъ е третата годишнина отъ събитието, което донесе единъ новъ фактъ, важенъ и твърде цененъ, въ борбата на хърватския народъ за една свободна и независима хърватска държава: побратимяването на хървати и македонци и тѣхното сътрудничество въ борбата противъ потисника и общия неприятель, срещу тираничния Бѣлградъ, които е поробилъ еднакво Хърватско и Македония.

 

Това събитие отекна, и съ ентусиазъмъ, въ хърватскитѣ и македонски редове, давайки една нова сила и единъ новъ еланъ въ борбата за свобода.

 

Следъ 6 януарий 1929 г., когато Бѣлградъ прокламира военната диктатура, една тежка тѫга завлади цѣлия хърватски народъ: цѣлия политически и народенъ животъ бѣ унищоженъ и Хърватско падна подъ господството на силата и на насилието на диктатурата на Бѣлградъ.

 

По срѣдата на тази тѫга се видѣ едно ново събитие, мощно и свѣтло, което освободи и просвѣтли смрачения и замъгленъ хоризонтъ — голѣмата манифестация въ София противъ диктатурата на Бѣлградъ, манифестация, която разкъса първа крѫга отъ желѣзо на сръбската диктатура, екзалтира духътъ въ Хърватско и Македония, отекна въ цѣлия чуждъ свѣтъ и донесе първия силенъ ударъ на диктатурата на Бѣлградъ.

 

Три години минаватъ отъ тогава, три години на сериозна, упорита,

 

629

 

 

сублимна и свърхчовѣшка борба, която донесе своитѣ първи плодове, които удвояватъ екергията и която ще донесе сигурната побѣда.

 

Да живѣе македонския народъ ! Да живѣе хърватския народъ ! Да живѣятъ независими Хърватско и Македония !

 

 

А в. „Независима хърватска държава" писа презъ октомврий 1933 г.:

 

„Ние хървагитѣ, които сме здраво свързани съ македонцитѣ чрезъ нашия общъ идеалъ, взаимната ни борба и общи радости и страдания, можемъ да ги вземемъ за примѣръ. Въ едни мрачни дни, когато Хърватско съ своята неравна борба срещу черниятъ Бѣлградъ бѣ изоставено отъ всички и когато въ тѣзи критични моменти днешниятъ нашъ храбъръ вождъ д-ръ Анте Павеличъ и неговиятъ веренъ другарь Густавъ Перчецъ трѣбваше да напуснатъ своята родина поради злочинствата на Александръръ последни, пръвъ братскиятъ македонски народъ ги дочака съ отврени обятия и ги прие като свои синове. Великъ е македонския народъ съ своето братско гостоприемство, а това хърватитѣ нѣма никога да забравятъ.

 

Героитѣ се познаватъ въ изпитанията, а вѣрнитѣ приятели въ неволи и злини. Македонцитѣ, чиито главенъ вождъ Т. Александровъ бѣ убитъ отъ чернитѣ сръбски орѫдия, иматъ днесъ другъ водитель още по-неуморимъ въ борбата — И. Михайловъ, който понастоящемъ води храбрия македонски народъ. Да живѣятъ до свободата нашиятъ върховенъ юнашки вождъ д-ръ Анте Павеличъ и храбриятъ македонски водитель — Иванъ Михайловъ!"

 

(Изъ „Македонска Трибуна", Индианаполисъ — 26 окт. 1933 г.)

 

 

За значеннето на хърватско-македонската политическа дружба тридесеть години по-късно, т.е. на 25 докември 1959 г. излизащия въ Буеносъ-Айресъ в. „Нова Хърватска", органъ на хърватското освободително движение, писа:

 

„Събитието, което внесе въ хърватскитѣ редове нови сили, новъ полетъ и нови надежди, бѣше посещението на хърватския народенъ представитель и председатель на хърватската партия на Правото д-ръ Анте Павеличъ въ братска България на 20 априлъ 1929 г.

 

Още бѣха свежи гробоветѣ на хърватскитѣ мѫченици, избити въ бѣлградската „Скупщина", още не бѣха изсъхнали сълзитѣ, пролети за Водача и Учителя Стйепанъ Радиъ, когато д-ръ Анте Павеличъ заяви, че съ легали срѣдства не може нищо да се постигне въ оная напасть-държава, която бѣха кръстили „Кралство на сърби, хървати и словенци" . . .

 

Стйепанъ Радичъ нѣколко годнни преди това бѣ обиколилъ всички прагове на голѣмитѣ градове, търсейки правда за потиснатия хърватски народъ; но онѣзи, които тогава дѣлеха правдата въ свѣта, изпращаха него и другаритѣ му въ бѣлградския Парламентъ, което въ случая значеше — въ сигурна смърть . . .

 

Председательтъ на партията на Правото разбра, че съ изборни

 

630

 

 

бюлетинки не може да се получи свободата, особено пъкъ отъ мегаломанитѣ, надути сърби, чиито най-голѣмъ законъ е беззаконието ..."

 

*

 

Смъртната присѫда противъ Павеличъ и Перчецъ въ Бѣлградъ бѣ издадена отъ специаленъ сѫдъ възъ основа на туй, че двамата въ речитѣ си въ София казали, че искатъ да отдѣлятъ отъ Югославия Хърватско и Македония. Естествено, и посещението при македонската емиграция, и тая смъртна присѫда, придадоха на двамата само повече престижъ предъ хърватското общество.

 

Тѣ и другаритѣ имъ не останаха съ скръстени рѫце. Създаде се усташката организация въ Хърватско и чужбина; организира се по-добре хърватската емиграция въ Америка и то — съ определена, ясна цель — независима хърватска държава.

 

Ние, македонскитѣ българи, а и останалитѣ поробени въ Югославия народи, можехме да бѫдемъ предоволни отъ тоя фактъ. Повишаваше се настроението и всрѣдъ нашия народъ. Създаваше се нова грижа за сръбскитѣ потисници.

 

За преценяване важностьта на македоно-хърватскитѣ по-тесни връзки добре може да служи писаното отъ нѣмския в. „Националъ Цайтунгъ", което бѣ цитирано въ „Свобода или Смърть", органъ на ВМРО, на 24 февруарий 1929 година:

 

«Миналата година донесе едно ново потвърѫдение, че двигателнитѣ сили на балканската политика не сѫ въ партиитѣ, но трѣбва да бѫдатъ търсени въ идейни комплекси, които въпрѣки всичкитѣ опити да се замаскиратъ, отново се появяватъ на повърхностьта: великосръбското и македонското движения. Ние виждаме македонското движение да се движи въ две отдѣлни клони, обаче нанася ударитѣ си сдружени. Отъ една страна активнитѣ групи на Михайловъ, които трѣбва постоянно да напомнятъ на европейското обществено мнение, че желанието на македонцитѣ да се наложатъ още не е угаснало ; и отъ друга страна безшумното, мирно проникване всрѣдъ народнитѣ маси, чакъ до оная висота, отъ кѫдето може да се влиле. И въпрѣки всичко, македонската национална идея си остава силна и единъ мощенъ духовенъ факторъ на балканската политика.

 

Историческата география на Балканитѣ ни учи, че всички държави отъ значение тамъ иматъ своя произходъ въ триѫълника София-Нишъ-Скопйе, оная планинска область, отъ която извиратъ Вардаръ, Марица, Морава, входната врата на югъ и северъ. Духовнитѣ течения, които сѫ проникнали въ душитѣ на народитѣ, иматъ едно политическо значение, което далеко привишава локалното значение.

 

Отъ всичко това се идва до изненадващи заключения, че единъ сръбско-хърватски конфликтъ не би могълъ да се задържи, ако не сѫществувалъ сръбско-македонския конфликтъ. Този конфликтъ, обаче, ще продължава да сѫществува, докато има единъ Вардаръ и една Морава и като резултатъ отъ това нито българитѣ, нито хърватитѣ нѣкога ще проживѣятъ едно федеративно условие на всички южнославянски племена на базата на действително равноправие. Не може да се избѣгне впечатлението, че държанието на сърбитѣ къмъ тѣхнитѣ хърватски и словенски сънародници се определя отъ грижата за самосъхранение по отношение на «южна Сърбия». Едно разбирателство между Бѣлградъ и Загребъ не би срещнало непреодолими препятствия, ако сърбитѣ се увѣрятъ, че въ Загребъ ще получатъ една сигурна подкрепа противъ македонцитѣ .... ».

 

 

По-важно отъ всичко въ случая бѣ обстоятелството, че къмъ въорѫжена самоотбрана, като насъ, минава единъ народъ, който отъ дълги времена бѣ ималъ възможность и даже бѣ придобилъ навикъ да се

 

631

 

 

бори само легално. Много фактори въ свѣта можеха вече да си взематъ белѣжка, че македонскитѣ българи сѫ имали пълно право да си служатъ съ революционни методи — щомъ като и хърватитѣ сѫ заставени така да постѫпятъ. Югославия и въ това отношение започваше да заприличва на хамидова Турция — когато не само ние, а и други народи водеха революционни борби за свобода.

 

Първата схватка на хърватска нелегална група съ държавната джандармерия въ „Югославия" стана въ планината Велебить, недалече отъ градъ Госпичъ въ областьта Лика. Следъ това последваха редица атентати по влаковетѣ изъ Хърватско. Започнаха и тамъ процеси по подобие на ония въ Македония, а се арестуваха безразборно и подлагаха на изтезание множество невинни хора. Увиснаха на бѣсилката млади идеалисти. Една революционна тръпка досѣгна духа на Хърватско. А симпатиитѣ всрѣдъ тамошното общество за нашата кауза и борци растѣха все повече. Сѫщото бѣ въ Македония спрѣмо цѣлия хърватски народъ.

 

Казано е вече, макаръ и бѣгло [*], че Стйепанъ Радичъ много пѫтя се яви въ защита на македонското население въ бѣлградската скупщина. Нашето общество бѣ чело редица статии на хърватски вестници срещу въведения въ Македония сръбски реинмъ. При парламентарни избори за партията на Стйепанъ Радичъ — въпрѣки жестокия полицейски контролъ — нашитѣ братя въ вардарска Македония дадоха десетки хиляди гласове. На лице бѣ, значи, една морална солидарность между недоволното отъ кралска Югославия хърватско отечество и нашия народъ.

 

Впрочемъ, такива неуговаряни, а налагани отъ самия животъ солидарности често сѫ се появявали между различни народи, които страдатъ отъ еднакво политическо зло. Нека си спомнимъ само за приятелството между Армения и Македония, които бѣха отдалечени една отъ друга съ близо две хиляди километра, и за близкото сътрудничество на борцитѣ имъ противъ режима на Абдулъ Хамидъ. Имаме въ единъ или другъ размѣръ солидарность и между различни народности въ австро-унгарската империя, чието разрушаване тѣ на времето желаеха.

 

Споразумяването между националиститѣ хървати и македонското движение, обаче, направи силно впечатление и на външния свѣть, защото така нареченото кралство на сърби, хървати и словенци (малко по-късно кръстено отъ самия краль, безъ народно допитване, съ името Югославия) имаше съюзни връзки съ нѣколко отъ държавитѣ-побѣдителки въ първата свѣтовна вонна. Тѣ смѣтаха, че ще държатъ до безкрай оня порядъкъ въ Европа, какъвто бѣха скроили въ Парижъ и околноститѣ му. Откритото сближаване между македонската борческа организация и старата партия на д-ръ Анте Старчевичъ, чиято програма бѣ сѫщо изразителна и смѣла, се схвана отъ дадени политически центрове като прокламация за фронтално нападение върху споменатия порядъкъ; и като указание, че може да настѫпи разложението на Югославия, най-сакатото творение на Версайлскитѣ (Парижки) договори.

 

Поради безправията и преследванията на всѣка открита проповѣдь за правда, избѣгали бѣха въ чужбина, покрай мнозина интелектуалци, и първенцитѣ отъ селската хърватска партия д-ръ Юрай Кърневичъ и д-ръ Августъ Кошутичъ, зетя на Радичъ. Съ тѣхъ и д-ръ Анте Павеличъ

 

 

*. Въ моята книга „Спомени – II".

 

632

 

 

Хърватскитѣ представители г.г. д-ръ Анте Павеличъ и Густавъ Перчецъ, съ Националния Комитетъ на македонската емиграция въ България

 

(Горния редъ отъ лѣво на дѣсно: Георги Кондовъ, Василъ Василевъ, Велко Думевъ, Никола Габровски, Борисъ Антоновъ, Сотиръ Наневъ, Манчо Димитровъ;

срѣдния редъ отъ лѣво на дѣсно: Лазаръ Киселинчевъ, д-ръ Анте Павеличъ, д-ръ Константинъ Станишевъ, Густавъ Перчецъ, Никола Якимовъ;

долния редъ: отъ лѣво на дѣсно Станимиръ Топуковъ, Иванъ Хаджовъ).

 

-----------

 

се срѣщнахъ за кратко въ една европейска държава. Не дълго подиръ туй избѣга и стария хърватски общественикъ Марко Дошенъ, заедно съ младия патриотъ Андрия Артуковичъ. Въ Виена, Берлинъ и други мѣста на Европа старателно работеха за освѣтляване на общественото мнение редица хървати съ солидно образование.

 

Въ следваща книга, кѫдето ще се говори за режима въ Югославия и за дѣлото на македонската емиграция, повече сведения ще бѫдатъ дадени и за дружбата между нашата и хърватската емиграция въ западния свѣтъ, както и за изявленията на споменатитѣ видни хърватски емигранти тогава въ полза на Македония и противъ Югославия.

 

Отъ лѣво на дѣсно: д-ръ Анте Павеличъ и Иванъ Михайловъ.

 

 

Сътрудничеството, за което тукъ говоря, се отнася до времето между дветѣ свѣтовни войни. Въ течение на втората голѣма война македонското движение остана неутрално, наблюдавайки събитията. Това поведение му се наложи преди всичко отъ факта, че великитѣ сили бѣха се ангажирали да пазятъ непокътнати границитѣ на мозаична Югославия. То се наложи и поради прецѣнката за развоя на събитията, която за себе си направи нашето движение, по-точно ВМРО.

 

Приятелството между хървати и българи, обаче, трѣбва да се запази ненакърнено и за въ бѫдаще. Тъй като, помежду имъ се намира общъ тѣхенъ противникъ — „братъ", който еднакво възнамерява да посѣга върху националнитѣ интереси и на българи и на хървати.

 

633

 

 

 

XLVII. ЧУЖДИЯТЪ СВѢТЪ И МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОСЪ

 

Може да се каже, че отношението на чуждия свѣтъ къмъ македонския въпросъ подиръ 1918 г. до голѣма степень е сѫщото, каквото бѣ на лице при турския режимъ.

 

И тогава и сега, подиръ първата свѣтовна война, ВМРО бѣ съживила този въпросъ. И сега и тогава меродавнитѣ фактори биха предпочели да не се появеше ВМРО, за да иматъ една грижа по-малко.

 

А когато въпросътъ бѣ вече на дневенъ редъ предъ общественото мнение, всѣка държава взе спрѣмо него становище съобразно собственитѣ си интереси, а не отъ чиста любовь къмъ правдата, — каквато любовь едва ли нѣкога е сѫществувала въ политиката. Познанието на тая истина би било сигурно по-полезно на народа ни, отколкото песеньта:

 

„На връхъ Пиринъ-планина отчаянъ гласъ се чуе:

Проклета и триклета да бѫдешъ ти, Европо ..."

 

Още много вѣкове ще минатъ докато човѣчеството постави правдата поне на еднаква висота съ интереса. Отъ две хиляди години насамъ милиарди пѫти само отъ черковния амвонъ на християнитѣ е проповѣдвана правдата. И въпрѣки това, на почить въ политиката остана туй, което сполучливо формулира Никола Макиавели.

 

И тогава и сега тия, които се отнесоха съ симпатия къмъ страданията на Mакедония и направиха жестове на морална подкрепа, не пожелаха да отидатъ по-нататъкъ, за да предизвикатъ или наложатъ едно справедливо решение на въпроса.

 

Въ сѫщность, при турския режимъ бѣ нужно само да се погрижатъ за прилагането на реформитѣ, които бѣха предвидели съ подписа си върху Берлинския договоръ; а подиръ 1918 г. не трѣбваше друго освенъ да наложатъ прилагането на изработения отъ тѣхъ договоръ за защита на националнитѣ малцинства.

 

По силата на нѣщата и ние — както и всѣки народъ — не сме могли да имаме, въ лицето на тая или оная държава, нито постояненъ приятель, нито постояненъ противникъ.

 

Общо взето, голѣмитѣ държави, които по време на турското управление ни съчувствуваха официално, подиръ 1918 г. подкрепваха официално нашитѣ нови поробители. Тукъ не влиза въ задачата ми да рисувамъ зигзагитѣ, които е правила политиката на отдѣлнитѣ държави по отношение на българщината и по-специално на Македония, независимо, че тая тема е много поучителна. Пакъ чрезъ силата на обстоятелствата може да се обясни и нашето поведение къмъ тоа или оня политически факторъ.

 

За бѫдащия историкъ на македонското движение може би ще послужатъ въ нѣкоя степень и следващитѣ кратки редове. Вѣрвамъ, че въ тѣхъ се оглежда преценката на ВМРО върху разположението на чуждия свѣтъ къмъ нашата народна кауза между дветѣ голѣми войни.

 

*

 

634

 

 

ФРЕНСКАТА политика имаше като главна грижа да пази държавнитѣ граници въ Европа, начертани съ договоритѣ отъ 1919 г. въ Парижъ и околноститѣ му. Това сѫ договоритѣ, които докараха втората голѣма война. Даже Аристидъ Брианъ, като министъръ на Външнитѣ Работи, подържаше открито, че тия граници сѫ свети и трѣбвало да се пазятъ безъ никаква задна мисъль. А Брианъ минаваше за нѣкои като напредничавъ ...

 

Своитѣ сателити — Югославия, Чехословакия, Ромъния, до известна степень Полша — френската политика подпомагаше като угнетяваха националнитѣ малцинства. Въпрѣки отличната информираность на парижкото външно министерство, че въ Македония живѣятъ българи, енергично защищавани до 1912 г. отъ френски общественици, това министерство, въ съгласие съ генералния Щабъ на войската, не се заинтересува за договора относно националнитѣ малцинства. Като болесть на вѣка можеше да се посочи на първо мѣсто държанието именно на Франция, която все още се гордѣеше съ паролитѣ на голѣмата своя революция, а политиката и почти навсѣкѫде бѣ въ противорѣчие съ тѣхъ. Въ множество държави изобилствуваха противорѣчия отъ тоя видъ.

 

На българска почва френската политика подкрепваше онѣзи, които бѣха за интегрална Югославия, отъ Фиуме до Черно-море. Съ такава тенденция бѣше срещата, която поиска съ мене Анри Герню, бившъ министъръ на просвѣтата въ Франция и председатель на сдружението за правата на човѣка и гражданина. Той дойде придруженъ отъ проф. Венелинъ Ганевъ, познатъ юристъ, по-късно регенть въ България, и запасния полковникъ Коста Николовъ. Жоржъ Десбонъ ме увѣряваше, че — по признание предъ него на самия Герню — срещата е искалъ съ знание на френското външно министерство и на Бѣлградъ: задачата му била да ме убеди да се откажемъ отъ въорѫжения методъ на борба и да прегърнемъ идеята за голѣма Югославия.

 

Въ разговора, обаче, Анри Герню не изтъкна нито една отстѫпка въ полза на българското население отъ страна на Югославия. А намѣри начинъ да ми подскаже, че нашата позиция имала противници и въ България. Изтъкнахъ му, че противници имаме винаги, и въ разни посоки. Това за насъ не е най-важното: а важна е позицията ни, изразяваща болкитѣ и стремежитѣ на Mакедония.

 

Кои знае дали френската политика си направи добра равносмѣтка, и дали съгледа колко полза й донесе шовинизма на Бѣлградъ и разнитѣ български нейни подръжници отъ рода на Коста Тодоровъ и звенаритѣ.

 

Нѣкои политици въ Парижъ си въобразяваха, че чрезъ сръбската армия ще подържатъ свое надмощие въ Балканитѣ така, както съ чуждестранния легионъ го подържаха въ нѣкои северноафрикански области. Но виде се колко можа сръбската армия да осигури обкрѫжаването на Германия. Случи се даже сръбски генерали да сътрудничатъ на германцитѣ.

 

Вмѣсто военни пресметания въ съдружничество съ тирани, по-полезно би било за френската политика ако на Балканитѣ тя оперираше, и то настойчиво, съ великитѣ принципи на революцията от 1789 година. В тоя смисъль съветваха и мнозина просвѣтени французи, между които имаше и приятели на македонската кауза. Ние не даваме умъ на френскитѣ политици. А само констатираме какъ тѣ погрѣшиха.

 

635

 

 

*

 

АНГЛИЯ като-чели се стараеше на първо мѣсто да пази мира. Явяваха се въ нейното общество гласове, че безъ ревизия на договоритѣ мира мѫчно ще се задържи; но официално тая мисъль почнаха да възприематъ въ Лондонъ едва когато бѣше вече късно.

 

Давани сѫ често съвети отъ английска страна въ Бѣлградъ и въ София за взаимно споразумение въ връзка съ положението въ Македония. Но намъ всѣкога се е струвало, че съветитѣ следваше да се отправятъ само къмъ Бѣлградъ, защото той бѣ потисника.

 

Отъ споменитѣ на Невилъ Хендерсонъ [*], английски пълномощенъ министъръ въ Бѣлградъ, узнаваме, че той често е получавалъ нареждане отъ своето министерство да наблѣга предъ югославското правителство, че е необходимо то да направи отстѫпки на българитѣ въ Македония. Хендерсонъ, обаче, самъ пише, че отбивалъ препорѫкитѣ на Лондонъ. Ето какъ той брани тиранична Югославия:

 

„И сега, следъ толкова години, ярость ме обхваща като помисля какъ неумѣстно и съ каква липса на разбиране, колко немѫдро, не само отъ политическо, но и отъ икономическо, а и отъ всѣко гледище въобще, Югославия всѣки день бѣ третирана отъ британската преса. И официалното държание не бѣше много по-добро. Струваше ми се, че съответното отдѣление на Външното министерство бѣ винаги по-приятелски разположено спрѣмо нашитѣ по-раншни врагове, българитѣ и унгарцитѣ, отколкото къмъ нашитѣ храбри, вѣрни съюзници — сърбитѣ ..."

 

 

Прочитайки въ в-къ „Македонска Трибуна" съобщение за тѣзи спомени на Хендерсонъ, Никола Антоновъ, бившъ български пълномощенъ министъръ, изпрати статия [**] до сѫщия в-къ, въ която между другото се казва:

 

Не съмъ челъ мемоаритѣ на този английски дипломатъ, който бѣше фашистъ по душа и по характеръ и отявленъ почитатель на диктаторитѣ, макаръ да представаляваше демократична Англия. Но цитатътъ, който цюрихскиятъ кореспондентъ на «Македонска Трибуна» е предалъ въ единъ отъ последнитѣ броеве на вестника и който той коментира съ понятно възмущение, ми напомня моитѣ лични срещи съ него и непосрѣдствено формулиранитѣ му възгледи за Македония . . .

 

Това бѣше по времето на моята известна анкета въ Югославия, ноемврий 1931 година. Азъ бѣхъ тогава още журналистъ и кореспондентъ на лондонския в. «Таймсъ» . . . Видѣхъ и Хендерсона . . .

 

Още щомъ му съобщихъ, че бѣхъ дошелъ за политическа анкета, той счете за нуждно да ме предупреди, че мнозина ще ми говорятъ за тъй наречената интегрална Югославия, т.е. за присъединението и на България; че въ това отношение имало силно течение въ страната, но че течението съвсемъ не се подкрепяло отъ рѫководнитѣ фактори, главно отъ държавниятлава, който намиралъ идеята за преждевременна и даже опасна, тъй като сърбитѣ не могли още да се справятъ съ българитѣ отъ Македония, та какво щѣли да праватъ ако имъ се стоварели и българитѣ отъ България ? За васъ ще дойде редъ по-късно, каза ми той, следъ като се свърши съ македонцитѣ, т.е. следъ като тѣ бѫдатъ асимилирани. А асимилирането на Македония той схващаше като нѣщо естествено и легитимно.

 

 

*. Nеvilе Неndеrson — «Wаssеr untеr dеn Brüсkеn», Еugеn Rеntsсh Vеrlаg, Еrlеnbасh — Zuriсh, 1949.

 

**. В-къ «Македонска Трибуна»  отъ 5 априлъ 1951, Индианаполисъ.

 

636

 

 

Като отишелъ да се сбогува съ Хендерсона, последниятъ казалъ на Антонова:

 

— Знаете ли какво ? — Това, което вие искате за уреждането на отношенията ви съ Югославия, трудно може да се постигне; азъ бихъ рекълъ даже, че това нѣма да се постигне никога. Ако искате да работите сь Югославия и да разчитате на нейното приятелство, забравете Македония.

 

— Но това е невъзможно !

 

— Не е невъзможно. Азъ имамъ единъ съветъ да отправя чрезъ васъ до българското правителство, прибави той, като ме видѣ станалъ да си ходя — именно, да се откажете отъ всѣкакви малцинствени искания. Другото е губене на време.

 

Никола Антоновъ продължава така:

 

Следъ като се прибрахъ въ София, първата ми работа бѣше да напиша едно обстойно писмо на главния редакторъ на в. «Таймсъ», който се намираше въ редовна връзка съ Форейнъ Офисъ, за да протестирамъ противъ поведението на английския представитель въ Бѣлградъ. Главниятъ редакторъ тогава Филипъ Гревсъ, ми отговори съ едно кратко, но многозначително писмо, съдържащо категоричното увѣрение, че поведението на Невилъ Хендерсонъ не изразяваше ни най-малко становшцето на английското правителство по македонския въпросъ. Знайте това, пишеше този приятель на България, и не се тревожете около описаната случка.

 

И така бѣше действително, както самъ Хендерсонъ потвърѫдава сега въ мемоаритѣ си. Но той се бѣше поставилъ въ услута на Александра, за да формулира съ авторитета на британската империя този страненъ съветъ до България».

 

 

За сѫщиятъ Хендерсонъ чухъ характеристика и отъ Георги Кйосеивановъ. Той ми разправи и за други истории относно него, които били „притча во езицѣхъ" въ Бѣлградъ всрѣдъ дипломатитѣ и които до голѣма степень обясняваха, по кой начинъ дворцовитѣ сръбски срѣди сѫ го спечелили за своята кауза.

 

Невилъ Хендерсонъ по този начинъ е смѣталъ, че обслужва английскитѣ интереси — като заобикаля, или отхвърля, даванитѣ му отъ лондонското министерство препорѫки.

 

Другъ единъ англичанинъ, Джеймсъ Баучеръ, който не ще да е обичалъ Англия по-малко отъ г. Хендерсона, бѣше съветвалъ да се създаде независима Македония съ столица Солунъ. Той бѣше притель и на гръцкия народъ и вѣрваше, че съ такова решение на македонския въпросъ гръцката държава ще има спокойствие, гръцката нация си осигурява напредъкъ.

 

Въ Англия имаха добри сведения за положението въ Македония. Нѣколко години подиръ първата голѣма война списанието „Нийръ Истъ", взимайки поводъ отъ гръцкитѣ смутове въ о-въ Кипъръ и претенциитѣ на Гърция, сполучливо бѣ направило сравнение между царуващата на той островъ свобода за гръцкото население и режима, въведенъ отъ Гърция, въ македонскитѣ области. Недвусмислено бѣ припомнено на Гърция, че тя не бива да забравя останалия още откритъ македонски въпросъ.

 

Десетина години и подиръ втората голѣма война, като почнаха нови борби въ о-въ Кипъръ, още се явяваха въ Англия мнения, че има единъ нерешенъ македонски въпросъ. Но го споменаваха само като плашило срѣщу Гърция, безъ да се покаже добра воля за справедливото му уреждане.

 

Смѣташе се отъ нѣкои страни, че Англия се бои отъ приближаване на славянитѣ до брѣговетѣ на Срѣдиземно море, заради пѫтя й къмъ Суецъ и Индия. Ако е така, неразбираеми сѫ два важни моменти: първо,

 

637

 

 

Англия и други велики държави признаха въ течение на първата голѣма война правото на Русия да заеме Царнградъ; и второ пакъ съ съгласие на Англия нѣколко стотинъ километра далматински брѣгъ остана въ Югославия, кѫдѣто командуваше доста русофилски иславянофилски декламиращия Бѣлградъ. Нима морскитѣ пѫтища къмъ Суецъ и Индия повече биха били застрашени отъ една независима Македония ?

 

Премного старания се полагаха отъ английска страна за осигуряване на Гърция онѣзи македонски земи, които тия неоснователно заграби въ 1912 г.; и премного презъ пръста се гледаше на безправията, въведени отъ Атина въ тѣзи области, включително изгонването на голѣма частъ отъ българското население.

 

Предположението, че една македонска държава съ славянско население ще прави неминуемо славянофилска политика, не почива на солидни основи. Съпоставки и примѣри има много отъ най-ново време, които го отхвърлятъ. Чехословакия е славянска земя, пъкъ най-много къмъ запада е била ориентирана. Полша още повече. България при Стамболова, макаръ наскоро освободена отъ турско иго чрезъ Русия, и макаръ православна — възприе антируска политика. Гърция пъкъ, ужъ западно ориентирана, около 1948 година въ мнозинството си плебисцитарно се самоопредѣляше къмъ болшевишка Русия.

 

И английската политика носи отговорность задето грешкитѣ, започнали отъ Берлинския конгресъ — да не се прилагатъ уговорени реформи — продължиха и следъ първата голѣма война, съ неприлагането на договора за малцинствената защита; макаръ всредъ английското общество да се издигаха много гласове противъ назадничавитѣ режими, въ полза на потисканитѣ народи. Твърде мудно дѣйствуваше британската дипломация, когато не се касаеше за съвсемъ прѣко застрашени английски интереси.

 

*

 

ГЕРМАНИЯ излезна ощетена отъ войната. Значително число нѣмци останаха подъ чужда власть.

 

Становището на германскитѣ политици по въпроса за защитата на малцинствата се явяваше като морална подкрепа и за борбата на нашия, както и на друпм народи, които бѣха потиснати.

 

За разлика отъ времето, когато Македония бѣ подъ турска власть, сега много германски вестници се занимаваха съ македонския въпросъ, осѫждаха особено югославския режимъ.

 

Но официалната германска политика бѣ въздържана. Тя не взе участие въ никои отъ постѫпкитѣ, които други велики сили правеха предъ София, окуражавайки я да създавала спънки на македонското двнжение, за удоволствие на сръбско-гръцката тирания.

 

Германия много се интересуваше за стопанскитѣ ся връзки съ Югославия.

 

Нѣколко години преди избухването на втората свѣтовна война германската политика започва старателно да работи за спечелване на Югославия на своя страна и откѫсването й отъ френската политическа система въ Европа. За успѣха на тѣзи си стремежи е разчитала значително и на царь Борисъ, които бѣ готовъ да не се интересува за Македония, дори да не иска прилагането на договора за защитата на националнитѣ малцинства по отношение на македонскитѣ българи.

 

На тая линия стоеше нѣмската политика до самото избухване на

 

638

 

 

втората голѣма война, когато предложи на Югославия да й даде южна Mакедония съ Солунъ въ замѣна на известни — не особено важни — услуги въ връзка съ евентуално преминаване на германски военни части презъ югославска територия къмъ югъ.

 

Когато Югославия изневѣри на подписания съ Германия-Италия пактъ, биде нападната отъ германски войски. Тогава именно настѫпи промѣна въ нѣмската политика и България получи голѣми части отъ Македония, заета вече отъ германскитѣ армии.

 

Доколкото може да се сѫди по нѣкои издадени отъ нѣмски автори книги, имало е всрѣдъ известни срѣди отъ германското управление мисъль да се подпомогне създаването на независима Mакедония още въ началото на войната. Но Хитлеръ се е съгласилъ съ тази идея едва въ края на войната. Биде направено предложение на мене да обявимъ независима Македония. Но при създалитѣ се вече обстоятелства не можехъ да приема предложението.

 

Споръ не може да има, че ако нѣмцитѣ оставеха Македония, съ столица Солунъ, като независима държава въ 1941 г., биха си спечелили симпатиитѣ на цѣлото македонско население. Представилъ би се прекрасенъ случай за разнитѣ народности въ Македония да покажатъ, че тѣ наистина могатъ солидарно да изграждатъ общото си отечество. А и България би дала живо доказателство — което би било така плодоносно ! — че когато единъ съседъ е слабъ и победенъ, другиятъ не само не го е нападналъ, но е побързалъ да му помогне. Само такива прояви биха докарали хармония и траенъ миръ въ тоя секторъ на Европа. Убеденъ съмъ, че гръцкото население въ южна Македония би възприело съ готовность такова уреждане на македонския въпросъ, вмѣсто да гладува презъ време на войната, да страда, да дига бунтове и да тегли последствията имъ.

 

Независимо отъ това фактическо положение — което накратко посочихъ тукъ, не еднажъ бидоха пускани отъ заинтересованитѣ поробители и тѣхни агенти приказки, че македонското движение — между дветѣ голѣми войни — било подкрепвано политически и материално отъ германска страна. Това лъжливо твърдение би следвало да бѫде въ сѫщность вѣрно. Какво по-естествено отъ това — победена Германия да подпомогне единъ народъ като нашия въ Македония, тъй обезправенъ и съ толкова справедлива кауза ? Но истината е, повтарямъ, че абсолютно никаква помощь не ни е идвала отъ тая страна, презъ цѣлото време между дветѣ свѣтовни войни. Като изключимъ писанията на нѣмски вестници въ полза на Македония, каквото бѣ на лице и въ страни — победителки подиръ 1918 г., и косвената полза и за нашия народъ отъ това, че една голѣма нация като германската повдига въпроса за обезправенитѣ национални малцинства.

 

И нашиятъ народъ, както и други, вѣрваше, че само Германия ще може да катурне несправедливата сграда на политическото положение въ Европа. Вѣрваше и все се надѣваше, че отъ това може да последва сгромолясване и на окупаторскитѣ режими въ Македония, както и подобрение на нейната сѫдба.

 

*

 

Много повече отколкото съ Германия, вражеската намъ пропаганда е свързвала нашето движение съ ИТАЛИЯ. Всѣкакви измислици се пускаха години подъ редъ. Нарекоха ни даже фашисти, макаръ ВМРО

 

639

 

 

да е създадена двадесеть и седемь години преди да се чуе въ свѣта думата фашизъмъ: и макаръ че нашата освободителна борба е национална — като ирландската, полската, италианската презъ миналото столѣтие —, а нѣма нишо общо съ идеологията на фашистката партия въ Италия.

 

По въпроса за отношенията на ВМРО съ външни сили нека чуемъ какъ говори г. Болеславъ Тахауеръ, кореспонденть на важни чуждестранни вестници. Той отблизо познава нашето движение, и въпрѣки симпатиитѣ му къмъ него, всѣкога е съумѣвалъ обективно да сѫди по македонската кауза. Въ една своя статия [*] той пише:

 

„Революционната организация не се подчинява на никоя чуждестранна политика. Често е било писано, че Италия подържала македонското движение. Не може да се откаже, че това движение изглежда въ момента да и е симпатично, понеже отчасти е насочено противъ единъ общъ противникъ, Югославия. Но революционния комитетъ, когато изпраща делегати въ странство, между другитѣ въ Италия, не е за да иска помощи, но чисто и просто да обясни, да освѣтли мнението на дипломатическитѣ и политически срѣди и за да си направи представа какъвъ е духътъ тамъ. Трѣбва да се изтъкне, че делегатитѣ на македонския комитетъ сѫ приети навсѣкѫде отъ компетентнитѣ фактори и че, следователно, по този начинъ бива признато, че сѫществува македонския въпросъ, и бива призната законностьта на революционното движение. Колкото се отнася до материалнитѣ срѣдства, тѣ сѫ толкова неизчерпаеми, че то нѣма нужда отъ чужда помощь, като отъ друга страна би била отхвърлена. Организацията знае да използува всички, всѣко благоприятно обстоятелство, но тя не иска да накърни независимостьта си на международна почва, понеже точно тази нейна независимость съставлява силата й навънъ. Тя има връзки и отношения, приятели и адвокати навсѣкѫде: но тя нѣма съюзници, тя не открива никога плановетѣ си и не вѣрва освенъ въ собственитѣ си сили и въ собственитѣ си водители. Тя наказва съ смърть предателството и измѣната. Тя е твърда и гъвкава въ сѫщото време. Много пѫти сѫ я смѣтали като изчезнала, разтурена, унищожена, ослабнала. Това е било сама преструване или тактика. Тя възникваше наново, по-могѫща и по-страшна отъ всѣкога. Тя не вѣрва въ неограничената правда, понеже знае добре, че не бѣ въ името на тази правда Полша освободена или Ирландия издигната въ независима държава. Въ името на тази абсолютна правда не бѣ подигнатъ никога, въ срѣдитѣ на европейската дипломация, въпросътъ за освобождението на Полша, на Ирландия или за създаването на нови държави. Събитията сѫ, които важатъ, и организацията се надѣва на събитията. Тя има времето на своя страна: и понеже тя е неуловима и невидима, нѣма отъ какво да се страхува ..."

 

 

Къмъ казаното отъ Тахауеръ не е нуждно да прибавямъ нито една дума. Италиянската преса много често пишеше за македонската борба:

 

 

*. Бол. Тахауеръ, въ «Ревю Д'Онгри», статия подъ название «Македонскиятъ въпросъ въ настоящата фаза», 1928 г.

 

640

 

 

но и тя само регистрирваше проявитѣ на тази борба, а не ги инспирираше, нито пъкъ тѣ материално бѣха подпомагани отъ Италия. Имаше много моменти, когато италиянската политика добре се разбираше съ Бѣлградъ.

 

Нѣма нищо чудно въ факта, че италиянската делегация при сключване на мира въ 1919 г. бѣше подкрепила идеята за автономия въ Македония. Но това предложение бѣ подържано и отъ Англия, Съединенитѣ американски щати и Япония.

 

Нѣкога и Гарибалди бѣше подкрепилъ, както и Викторъ Хюго, борбата на българитѣ за освобождение. Ако напр. всрѣдъ френското общество не сѫ се появявали така нашироко симпатични гласове въ връзка съ македонската борба следъ 1918 г., както понѣкога се появяваха въ Италия, това може да се обясни главно съ различното настроение всрѣдъ тѣзи две общества спрѣмо Югославия.

 

Македонското общество, както и това въ Унгария, Германия, Австрия, България, Албания и пр., съ живъ интересъ следѣше гласоветѣ, които идваха и отъ официални лица на Италия за изправяне грѣшкитѣ на мирнитѣ договори или за ревизии на самитѣ договори. Но може да се каже, че цѣлата българщина бѣ недоволна отъ политиката на италиянското правителство по македонския въпросъ въ време на втората голѣма война.

 

Въ случаи не сѫ никакъ важни измислицитѣ, че Италия или другъ билъ подпомагалъ македонското дѣло, което е възвишено, дѣло за свобода. По-интересно е да се запитаме защо е подпомагана — тия политически, и парично, и военно — тиранична Югославия и не по-малко несправедливата Гърция.

 

*

 

Що се отнася до СССР едвали е подходяще да говоримъ за РУСКА ПОЛИТИКА. Тя е политиката на международния комунизъмъ.

 

Царската руска политика, общо взето, не бѣ благоприятна за македонскитѣ българи още отъ първитѣ години подиръ Санъ-Стефански договоръ. Тя — следъ като бѣ оставила въ сръбски рѫце българската Моравска область, почти предреши, че и Македония трѣбва да се подари на Сърбия.

 

Комунистическото рѫководство на Русия пожела да направи македонското движение свой инструментъ. Затова, още отъ деня на идването имъ на власть и до днесъ московскитѣ марксисти мразятъ нашата борба за независимость, свобода и демокрация. Може би и на тѣхъ, както на старата руска дипломация се зловиди и стремежа на македонското дѣло да бѫде поставена Македония подъ международенъ контролъ, евентуално съ гарантиранъ неутралитетъ по подобие на Швейцария.

 

До избухването на втората свѣтовна война комуниститѣ повече отъ всѣки другъ пишеха и говореха въ полза на независима Македония, която да обедини всички свои области, намиращи се подъ властьта на Югославия, Гърция и България. Но, както по множество други въпроси, и по този въпросъ най-флагрантно излъгаха. Тѣ се обявиxа не само за сѫществуващия до тогава дѣлежъ на Македония, но и прибѣгнаха до денационализация и отричане на македонскитѣ българи. Такова поведение възприе и българската комунистическа партия, като по този начинъ доказа, че наистина нейната вѣрность къмъ комунистическия интернационалъ стом по-високо, отколкото вѣрностьта й къмъ българската

 

641

 

 

нация, нейното име, езикъ, история и бѫдаще. Нѣма по-вѣрно доказателство за разликата между българскитѣ и останалитѣ комунисти въ свѣта — били тѣ руски, сръбски, гръцки, китайски и прочее.

 

Понеже македонското освободително движение се противопоставя на комунистическото становище по македонския въпросъ, отъ всички страни — по съответно нареждане — се започна комунистическа пропаганда противъ насъ. Въ нея почти еднакво усърдно се проявяватъ сръбскитѣ и българскитѣ комунисти. Тия „самостоятелни" хора следъ втората свѣтовна война започнаха да го посочватъ като „орѫдие на най-голѣмитѣ врагове на македонцитѣ и на славянскитѣ народи — англо-американскитѣ империалисти". Колкото това е вѣрно, толкова е вѣрно, че ВМРО е била орѫдие на Германия или Италия. И дветѣ твърдения сѫ безосновни.

 

Дълго време, но особено въ течение на втората голѣма война, комунистическата централа подхранваше славянофилство всръдъ всички славянски народи: агитираше се за славянска солидарность. Тая пропаганда, тъй рѣзко противоречаща на марксическия интернационализъмъ, бѣ, разбира се, само едно срѣдство за заблуждение на наивнитѣ; така както, е едно тактическо срѣдство напр. и отварянето наново въ Русия на църквитѣ следъ като тѣ бѣха затворени и религията въобще забранена.

 

И сега „славянската идея" служеше за маска особено на бѣлградскитѣ червени шовинисти. Ако тѣ се водѣха отъ славянски чувства, нѣмаше да отричатъ и даже чрезъ държавната сила да потискатъ националното съзнание на македонския българинъ нито варварски да заличватъ белезитѣ на вѣковното му национално минало.

 

Не е тукъ мѣстото да се впускаме надълго въ разяснение на въпроса — дали нѣкои народи, като поляцитѣ, хърватитѣ, македонскитѣ българи, а и изобщо българската нация, не сѫ имали смъртнитѣ си врагове тъкмо въ лицето на съседни тѣмъ славянски народи.

 

Тѣзи съвсемъ кратки редове изразяватъ точното схващане на ВМРО за отношението на болшевишката партия къмъ македонската кауза. Това подчертавамъ тукъ като отговоръ на грамадната пропагандна литература, която комуниститѣ въ течение на 45 години сѫ пръскали противѣ македонското освободително дѣло.

 

При нападкитѣ си противъ ВМРО комуниститѣ сѫ споменавали, че западни държави били дарували съ български земи съседнитѣ намъ народи. Вѣрно е, че подобно нѣщо сѫ вършили велики сили, но трѣбва да се поясни, че сѫ го вършили всички велики сили, включително Русия. Знае се кои български околии и на кои съседни държави се дадоха съ руско удобренне или изрично желание.

 

*

 

При свършека на първата свѣтовна война, както е вече казано, отъ американска страна се прояви до известна степень добра воля спрѣмо македонскитѣ българи. Но нищо конкретно не се получи. По-нататъкъ отъ официална АМЕРИКА ние не можехме да очакваме специална помощь, защото тя се бѣ оттеглила отъ активна намѣса въ европейскитѣ работи.

 

Въ печата, обаче, проникваха често сведения по нашата борба; а явяваха се и отдѣлни искрени порицатели на сръбско-гръцкия режимъ.

 

642

 

 

Дължимъ признателность на Съединенитѣ Щати и Канада за безпрепятственото проявление на нашата емиграция тамъ въ защита на Македония.

 

Думата на Америка е имала тежесть въ полза на братска България. Както в-къ „Македонска Трибуна" изнесе на 11 юлий 1929 год., бившиятъ български министъръ-председатель по време на първата свѣтовна война, Василъ Радославовъ, изнесълъ въ свои спомени, че отказалъ да послуша желанието на генералъ Лудондорфъ България да обяви война на С. А. Щати.

 

„Това наше държание даде своя резултатъ — прибавялъ Радославовъ.

 

— Когато победителкитѣ балкански държави искаха въ конференцията за миръ въ Ньойи да раздѣлятъ помежду си България, Съединенитѣ Щати протестираха и я спасиха".

 

*

 

И за УНГАРИЯ често писаха сърбитѣ и комуниститѣ, че подпомагала много ВМРО. И тукъ имаме работа съ празни приказки. Комуниститѣ били намѣрили въ архиви на македонски деятели писма, които установявали тѣхни връзки съ унгарци.

 

Но какво странно може да има въ това, че македонското движение тукъ или тамъ по свѣта е търсило познанства, приятелства, симпатии ? То би се радвало ако симпатии за него е имало и въ СССР, но безъ задни мисли, безъ смѣтки за изкористване и компроментирване на борбата ни, която винаги сме искали да остане самостоятелна, надкласова, национална.

 

Въ Унгария имаше силно движение за ревизия на мирнитѣ договори. Унгарцитѣ бѣха национално сѫщо ощетени. Елементарно явление е съчувствието въ тѣхното общество къмъ поробенитѣ народи. Касае се за съчувствие безкористно. Кѫде е съчувствието на комуниститѣ ? И колко е то безкористно ?

 

*

 

Онѣзи балкански държави, които бѣха излѣзнали като победители въ първата свѣтовна война, търсѣха начини да увѣковечатъ границитѣ си, а заедно съ това и неправдитѣ, вършени въ тия граници надъ чуждитѣ народности. Имаше и велики сили заинтересовани предимно за запазване непокътнати договоритѣ отъ 1919 г.; на първо мѣсто Франция.

 

Така пониква Малкото Съглашение, въ което влѣзнаха две отъ споменатитѣ балкански държави — Югославия и Ромъния. Третата държава бѣ Чехословакия; а задъ всички тѣхъ стоеше френската политика.

 

Чешкиятъ министъръ на Външнитѣ Работи Ед. Бенешъ заяви предъ в. „Прагеръ Прессе" на 25 февруарий 1928 година:

 

„По принципъ всички държави желаятъ мира. Има нѣколко противоречащи на реда, като комитаджиитѣ въ Македония и други, които като нѣма какво да загубятъ, сѫ за насилническитѣ мѣрки".

 

Две години по-рано бѣ казалъ, че македонския въпросъ ще се разреши най-добре по пѫтя на асимилацията, т.е. на претопяването на македонското население въ сръбско. Другъ пѫть бѣше подчерталъ велемѫдрено,

 

643

 

 

че за да се постигне сръбско-българското сближение, не трѣбвало да се повдига въпроса за Македония. Като се има на умъ, че Бенешъ и политиката му влизаха въ конфликтъ съ Полша само около владението на единъ градъ — Тйешинъ —, ще се разбере едновременно лекомислието му по отношение на македонския въпросъ, и шовинизма му като се касае до чешки претенции. Той се обявяваше „за реда", понеже се страхуваше Чехия да не изгуби судетската область съ два и половина милиона нѣмско население. Изгубената свобода на македонскитѣ българи, каквато въ значителна степень я имаха и при турския режимъ, него въобще не го занимаваше.

 

Пакъ като отроче на френската политика поникна и Балканското Съглашение, съставено отъ Югославия, Ромъния, Гърция и Турция. Основната му цель бѣ сѫщата — запазване на границитѣ, начертани въ договоритѣ; но успоредно съ това — неприлагане на сѫщитѣ договори, що се отнася до правата на националнитѣ малцинства; нито даване излазъ на Бѣло море за България, както тържествено бѣ обещано и отъ велики сили.

 

Чехословакия, Ромъния и Гърция по онова време нѣмаха други планове за териториално уголѣмяване, като изключимъ утопичната вече — следъ турската победа при р. Сакария, гръцка мечта за възстановяване на нѣкогашна Византия. Но Югославия имаше нескриванъ стремежъ да заграби македонскитѣ земи до Солунъ, а хвърляше око и на други български области — къмъ Видинъ и София. Тя, обаче, си бѣ направила смѣтка, че не бива да се впуска въ авантюри докато не сърбизира македонцитѣ и укроти нѣкакъ хърватитѣ. Ето защо бѣ предоволна като получи още въ два договора потвърѫдание на изкуственитѣ й граници — при образуването на Малкото и Балканското Съглашение.

 

Турция защо влѣзна въ тая комбинация ? Ако бѣше само опасението и да не би да се създаде голѣма Югославия съ участие на България, достатъчно бѣ да затвърди едно приятелство съ последната. Рѫководниятъ слой на българската държава и безъ туй бѣ противъ голѣма Югославия. Очевидно, турцитѣ се боеха отъ нѣкаква италиянска агресивность, каквато откриха въ изявленията на видни лица отъ Римъ. Френската политика търсѣше съюзници и приятели къмъ Балкана: значи, още по-приятенъ би й билъ и единъ сътрудникъ дори въ Мала-Азия.

 

Но, както до сега е урежданъ политически свѣта, срещу всѣка комбинация отъ държави, явява се винаги друга съ противни намѣрения. Така, още при създаването на споменатитѣ две групировки, като тѣхни противници се очертаваха Германия, Италия, Унгария, Австрия, България и Албания.

 

Много усилия се положиха, за да бѫде вмъкната и България въ балканската комбинация на четиритѣ държави, но безъ да се обещава каквото и да е подобрение въ участьта на единъ милионъ поробени българи подъ югославска власть, двесте и петдесеть хиляди подъ гръцка и триста хиляди подъ ромънска власть. Искаха да привличатъ и Албания, макаръ и на албанското население въ Югославия да бѣха отнети следуемитѣ се национално-културни правдини.

 

Известниятъ на времето редакторъ на в. „Журналъ дйо Женевъ", Вилямъ Мартенъ, писа на 20 ноемврий 1927 г., въ връзка съ опититѣ за общобалканско споразумяване:

 

644

 

 

„Ние не вѣрваме, че изгледитѣ за подобно политическо съглашение могатъ да бѫдатъ твърде благоприятни, докато въ Бѣлградъ отхвърлятъ да приложатъ за Mакедония договора за малцинствата".

 

Пакъ той писа на 28 февруарий 1928 г. въ „Месаже Полоне", че балканскитѣ народи сѫ миролюбиви, но между тѣхъ се подържа умраза поради разпредѣлението на териториитѣ отъ договоритѣ за миръ. Статията си въ полския вестникъ той заключаваше съ тѣзи думи:

 

„Лесно е да се пожелава сключването на едно балканско Локарно, но преди всичко трѣбва да се разреши македонския въпросъ".

 

Отначало се започна съ така наричаната „Балканска Конфедеренция". По поводъ на нейното свикване въ Солунъ въ началото на 1931 г. в-къ „Ла Газетъ" отъ Брюкселъ писа въ уводна статия на 4 февруарий с.г.:

 

«Нека отбележимъ, че на конференцията въ Солунъ не е направена ни най-малка алюзия за македонския въпросъ. Това не е друго освенъ отложена часть; защото ще бѫде много зловредно да се продължи размѣната на гледища върху балканския съюзъ, безъ да се говори за Македония».

 

А по поводъ на цариградскитѣ заседания на Балканската Конференция — къмъ края на октомврий 1931 г. — до бостонския „Крисчънъ Сайънсъ Мониторъ" бѣ известено следното:

 

«При все, че въпроситѣ за единъ балкански договоръ и тоя за народностнитѣ малцинства се предоставиха за проучване на специално избрани комисии, втората балканска конференция въ Цариградъ постигна нѣколко конкретни резултати. Между тѣхъ сѫ резолюциитѣ, съ които се иска основаването на една междубалканска търговска камара съ седалище въ Цариградъ и едно междубалканско бюро за тютюна, което да има седалище въ Солунъ. Конференцията сѫщо реши да се дадатъ права на женитѣ отъ балканскитѣ страни да запазятъ своята националность въ случаи, когато една жена бѫде задомена съ мѫжъ отъ съседна балканска държава».

 

(Изъ «Македонска Трибуна», Индианаполисъ, 5 ноемврий 1931 г.)

 

Това известие показва, че конференцията не е постигнала нищо въ връзка съ сериознитѣ въпроси.

 

Проф. Артуръ И. Андрюсъ бѣ казалъ при едно събрание въ Вашингтонъ:

 

«Единъ балкански пактъ не ще струва дори цената на хартията, върху която ще бѫде сключенъ, безъ едно справедливо и задоволително решение на македонския въпросъ».

 

(Изъ «Ла Маседоанъ», Женева — 6 мартъ 1931 г.)

 

Гръцкиятъ депутатъ отъ Атина Леонъ Макасъ, участникъ въ първата балканска конференция, кѫдето е билъ една отъ първитѣ фигури, не е взелъ участие въ втората конференция и понеже отсѫствието му е предизвикало интересъ, той излиза съ едно писмо публикувано въ „Льо Месаже д'Атенъ", въ което излага различията си съ Папанастасиу и пише, че водена върху политическа почва, втората балканска конференция е пропаднала. Той пише:

 

645

 

 

«... Колкото до въпроса за малцинствата, той даде мѣсто на най-остри препирни, на най-силни обвинения, на най-враждебни манифестации. Само съ отлагане на разискването на този въпросъ конференцията е успѣла да се спаси отъ скандала за едно разтуряне въ срѣдата на обиди и междубалкански обвинения. И човѣкъ се пита дали подобни резултати служатъ на идеята за балканското приближаване или по-скоро тѣ отдалечаватъ хоризонта на нашитѣ надежди и на нашитѣ очаквания ? . .

 

Защото не е необходима една голѣма предвидливость за този, който следва ферментацияга около балканскитѣ коференции, за да забележи, че едно неоправдано бързане водеше къмъ изследване отъ основа на въпроси като този за малцинствата, върху които гледищата на дветѣ страни сѫ още раздѣлени отъ една колосална пропасть и чието, следователно, публично разискване би било не само преждевременно, но сѫщо разрушително.

 

И така, рака на балканската конференция се прояви по единъ твърде драматиченъ начинъ на конференцията въ Цариградъ. Така, въпроса за малцинствата е успѣлъ да раздѣли още повече балканскитѣ делегати едни отъ други. Така изготвянето на балканския пактъ, свързанъ несрѫчно съ въпроса за малцинствата, се е натъкналъ и той сѫщо на прѣчки и бѣ отложенъ. И се заключава при това какъ балканската конференция се е приключила, въ срѣдата на една повърхностна сърдечность, скривайки едва горчевинитѣ, измамитѣ, развълнуваннгѣ омрази и едно възбуждане на страститѣ».

 

 

Органътъ на ВМРО „Свобода или Смърть" писа въ брой 137 отъ м. октомврий 1932 година:

 

«За съседитѣ на България се устрои праздникъ: на 21 т. месецъ октомврий се събраха въ Букурещъ делегати на националнитѣ групи за балканската конференция отъ Турция, Гърция, Югославия, Албания, Ромъния и България.

 

Праздненството известно време стоеше подъ сѣнката на опасностьта, че българитѣ нѣма да участвуватъ въ него. И наистина, сѫществуваше решение на българската национална група — да не отива на третата балканска конференция въ Букурещъ. Мотивитѣ на българитѣ бѣха, че е безмислено да се отива въ Букурещъ само на праздни приказки, когато пожеланията и решенията на първитѣ две конференцни (въ Атина и Цариградъ) останаха неосѫществени. Обещано бѣ по най-тържественъ начинъ на българитѣ, че ще се състоятъ съвещания и ще се постигнать споразумения по спорнитѣ въпроси между отдѣлнитѣ балкански държави. Касаеше се, преди всичко, до третирането на българскитѣ малцинства въ Югославия, Гърция и Ромъния. Отъ балканската конференция въ Атина до день днешенъ абсолютно нищо не биде направено.

 

Нѣщо повече: когато между албанци и българи се постигна спогодба за взаимность въ третирането на албанскитѣ малцинства въ България в на българскитѣ малцинства въ Албания, сърбитѣ дигнаха врѣва до небето и Цариградската конференция принуди българитѣ и албанцитѣ да изтеглятъ спогодбата си отъ архивата на конференцията. Защо толкова яростно се нахвърляха съседитѣ на България върху албано-българската спогодба ? Не бѣше ли тая спогодба въ пълно съгласие съ програмата и съ духа на балканското споразумение.

 

Така бѣше. Но българскитѣ съседи не желаятъ да се създава прецедентъ, да се посочва практически пѫтъ за разрешението на въпроса за отношението на владѣещитѣ нации къмъ завладѣнитѣ народности. Защото сериозно никога нито сърбитѣ, нито гърцитѣ не сѫ мислили да признаятъ равенство въ правата на македонскитѣ българи подъ своя власть.

 

Ето въ духа на тая непримиримость по македонския въпросъ съседитѣ на България не допуснаха да се постигнатъ никакви спогодби за подобрение участьта на поробенитѣ българи. Съвършено правилно бѣше, следователно, първото решение на българитѣ въ София да не отиватъ въ Букурещъ, да не участвуватъ въ една конференция на лицемѣрие и подлость.

 

Но впоследствие, очевидно подъ натиска на Софийското правителство, българската национална група за балканската конференция измѣни на първоначалното си решение. Тя е пратила делегация въ Букурещъ ...

 

646

 

 

България да се помири съ своето положение на окастрена, ограбена и обезправена държава, а на Македония да не се позволява да мисли за сбирането на частитѣ си въ едно цѣло, да не мисли за свобода и независимость. Балканскитѣ конференции иматъ за цель именно увѣковѣчаването на днешното териториално и политическо положение на Балканския полуостровъ.

 

Когато съседитѣ на България говорятъ за миръ и правдини, тѣ лицемѣрятъ, защото доказаха на дѣло, че поддържатъ съ всички сили своитѣ несправедливи придобития и искатъ да държатъ и България и Македония въ днешното имъ осакатено и невъзможно положение, което ги измѫчва и което убива бѫдещето имъ. Очевидно, цельта на балканскитѣ конференции е пропита съ подлата идея да се направи отъ свободна България единъ участникъ, единъ деенъ помагачъ въ потѫпкването правата на Македония .. .

 

Явно е, че България се впрѣга въ една извънредно опасна работа. Всѣки знае, че България безъ излазъ на свободно море и вкована въ клещитѣ на мощнитѣ си завистливи и злобни съседи, не ще може да напредва, а ще се задуши въ нещастията си, ще става арена на междуособици, ще се хвърля отъ едно бедствие въ друго, докато стане плячка на алчностьта на своитѣ съседи. Ето защо здравиятъ разумъ и инстинктътъ на всѣки българинъ диктува, да не се подпомага дѣлото на гробокопателитѣ на България, а да се иска това, което вече българскитѣ делегации на първитѣ две конференции изтъкваха: часъ по-скоро да се признаятъ и осѫществятъ правата на българския народъ, както въ Царството, така и вънъ отъ неговитѣ предѣли, съ крайна цель: свободна и независима Македония въ нейнитѣ географически и стопански граници и свободна и независима България въ границитѣ, които историята, географията и стопанскитѣ й необходимости налагатъ. Само тогава ще настане истинско равновесие на силитѣ на Балканския полуостровъ. Само тогава народноститѣ на Балканския полуостровъ ще се почувствуватъ всѣка господарь на сѫдбинитѣ си и, следователно, всѣка ще може свободно да се споразумѣе съ останалитѣ за федерация или конфедерация. Но само тогава, а не и порано . . .

 

Ето какъ идеалътъ на ВМРО — Свободна и независима Македония — се явява не само единствено разумно и справедливо разрешение на македонския въпросъ, но сѫщиять идеалъ дава смисъль, съдържание и осѫществимость на балканското споразумение ...

 

Беседватъ всичкитѣ за балканска конференция, а всѣки мисли само за запазване на плячката си. Беседватъ като миролюбци, а въ всичкитѣ си джобове иматъ ками, револвери и бомби, готови всѣки моментъ да рипнатъ и да се изколятъ и избиятъ.

 

Българскитѣ делегати би трѣбвало за моментъ да взематъ смѣлостьта да кажатъ цѣлата истина по положението на балканскитѣ въпроси. Стига лицемѣрие, стига подлость, стига съзаклятия !

 

Дайте свобода и независимость на Македония — и ще бѫде решенъ и въпросътъ за балканското споразумение. Дотогава ще има само измама, подлость и лицемѣрие».

 

 

Когато бѣ вече сключенъ Балканскиять Пактъ (Съглашение), както споменахме, усилията за въвличане на Българи въ него не престанаха. Софийскиятъ в. „Македония" отъ 31 януарий 1934 г. помѣсти дописка отъ Виена съ извадка отъ в. „Нойесъ Виинеръ Тагблатъ". Вестникътъ обяснява по кои причини Гърция настоява за впрѣгането на България въ Балканския пактъ. А другъ виенски вестникъ — „Нойесъ Винеръ Абендблатъ", — спирайки се на сѫщия въпросъ, възпроизвежда мнението на третъ единъ вестникъ, излизащъ въ австрийската столица, а именно „Винеръ Нойесте Нахрихтенъ".

 

„Не е вѣрно, че тази система на пактове не била насочена срещу други държави, както се твърди въ Женева, Загребъ и Бѣлградъ, тъй като за всѣкиго е ясно, че Балкански пактъ е протпвъ България; тукъ се създаде една система паралелна на

 

647

 

 

Малкото съглашение и, каквито уговорки и ограничения да се правятъ, остава впечатлението, че сѫществуватъ опасности за въвличането на България въ всевъзможни конфликти, нѣмащи нищо общо въ Балканитѣ. „България е единствената балканска държава, които не е обременена съ извънбалкански мѫчнотии и възможности за чужди на нейнитѣ интереси конфликти; тя е класическата балканска страна, но присъединението й къмъ пакта би означавало, на първо мѣсто (както и да се говори и тълкува) да се нагърби съ непознати за до този моментъ извънбалкански възможности за конфликти; освенъ това, взаимната гаранция на балканскитѣ граници е непоносима за българскитѣ национални интереси".

 

Не може да става дума за подписване на Балканския пактъ отъ България, третирана фактически все още като „победена държава", безъ равноправие, безъ права за българитѣ въ Югославия".

 

 

Виенскиятъ вестникъ точно е опредѣлилъ, че се искаше България да брани оная чужда политика, които я бѣ осѫдила на ограбване и хвърлила въ робство милионъ и половина българи.

 

Лондонскиятъ в. „Таймсъ" бѣ казалъ за балканскиятъ пактъ, че той не е балкански, защото въ него не участвуватъ България и Албания. А Балканското и Малкото съглашения вървѣха рѫка подъ рѫка. На 11 януарий 1934 г. английското списание „Нийръ Истъ" заяви:

 

«Най-шумнитѣ противници въ Близкия изтокъ на ревизията на договоритѣ за миръ сѫ отговорнитѣ лица на Малкото съглашение. . . Заявлението, че «ревизията значи война» може да се направи удобенъ лозунгъ, но то разкрива само липсата както на творческо държавничество, тъй и пълно нежелание да се разгледа въпроса разумно ...»

 

 

ВМРО каза гледището си върху балкански пактъ въ брой 145 на „Свобода или Смърть" отъ м. мартъ 1934 г.:

 

«Въ началото на м. февруарий н. г., въ Атина бѣ подписанъ тържествено така наречениятъ Балкански пактъ отъ четиритѣ полубалкански държави: Гърция, Ромъния, Турция и Югославия. Пакта не подписаха истинскитѣ балкански държави: България и Албания. Сѫщественитѣ постановления на този пактъ сѫ следнитѣ: Чл. 1. Гърция, Ромъния, Турция и Югославия гарантиратъ взаимно сигурностьта на всичкитѣ си балкански граници . . .

 

Да се допуска, че той ще остане да свързва завинаги четиритѣ държави, т.е. да се допусне, че неговитѣ автори вѣрватъ въ вѣчностьта и неизмѣнностъта на пакта, значи да се подценява обикновения човѣшки разумъ въ четиритѣ министри. Остава вѣрно другото предположение, че пактътъ ще бѫде денонсиранъ въ всѣки моментъ, когато една отъ подписалитѣ го държави пожелае ...

 

Той среща съпротива особено въ опозиционнитѣ партии въ Гърция, които се страхуватъ отъ задълженията, който той налага на Гръция и отъ неминуемата промѣна въ нейната политика, която донася неговото подписване. Пактътъ се посрещна съ радость само отъ френската външна политика, която вижда въ него ново продължение на Малкото съглашение и закрепване на днешния несправедливъ и насилствено наложенъ международенъ порядъкъ. Но той бѣ демонстративно порицанъ отъ Лондонъ, той среща неодобрението и на Римъ . . . Гръцката опозиция се страхува, че новото «балканско» споразумение ще въвлѣче Гърция при разрешаване на спорове между една велика сила и една балканска държава, които спорове сѫ извънъ орбитата на гръцкитѣ държавни интереси. Па и кой може сериозно да мисли, че Гърция, или Турция, или Ромъния ще подкрепятъ

 

648

 

 

Югославия при единъ евентуаленъ споръ съ Италия, или пъкъ че Ромъния ще намѣри подкрепата на останалитѣ три държави при конфликтъ съ Русия ? И може ли сериозно да се мисли, че пактътъ унищожава завинаги скрититѣ стремежи на Югославия къмъ югъ, къмъ топлитѣ и открити води на Солунъ ? . .

 

Резултатитѣ отъ тази борба, въ нейната крайна задача, не сѫ още постигнати. Но тя има единъ безспоренъ резултатъ: нейниятъ победоносенъ ходъ обедини тъмнитѣ сили на реакцията, които се видѣха застрашени поотдѣлно отъ сгромолясване. И следъ това обединение борбата трѣбва да продължи съ удвоена енергия, защото тя е носитель на истината и на действителното разбирателство между народитѣ. Безъ нея свободата е невъзможна, а безъ свобода мирътъ е загубенъ за всѣкога».

 

 

Поради важностьта на разглеждания въпросъ, привеждаме какво е писалъ голѣмиятъ гръцки държавникъ Елефтериосъ Венизелосъ въ в. „Елефтеронъ Вима" на 15 априлъ 1934 г. Въ Гърция се бѣ появила кампания противъ подписването на балканския пактъ. Въ статията си Венизелосъ разглежда сръбско-българскитѣ отношения. Ето думитѣ му:

 

„Главниятъ аргументъ, изтъкванъ отъ правителствена срѣда въ полза на сключването на пакта е, че е сѫществувала опасность отъ едно обединение на всички южни славяни въ една федеративна държава, и че тази славянска маса би заплашила нашето притежание на севернитѣ ни провинции. Никога една въобразима опасность не е предизвиквала едни така фатални акции, като тѣзи въ връзка съ подписването на пакта. Защото обединението на южнитѣ славяни е абсолютно изключено, поне за тази генерация. И то не само защото това обединение е невъзможно поради противоречаята между България и Югославия по поводъ на македонския въпросъ, но сѫщо защото ако това противоречие изчезне, единъ день това обединение е сѫщо така изключено.

 

Да предположимъ, Боже пази, че едно ужасно земетресение направи да изчезнатъ отъ лицето на земята сръбскитѣ територии ревандикирани отъ България и че голѣмо езеро се образува на тѣхно мѣсто. Причината за конфлията между българитѣ и сърбитѣ би изчезнала тогава по този фантастиченъ начинъ. Но само единъ слабоуменъ би могълъ да вѣрва, че обединението между българитѣ и другитѣ югославяни въ една федеративна държава ще бѫде възможно следъ това. Отъ момента, въ който федеративната организация на сегашната югославска държава, която така упорито се иска отъ хървати и словенци, се отxвърля непрекѫснато отъ сърбитѣ, които не искатъ да загубятъ господствуващото си положение, извоювано вследствие на жертвитѣ, които сѫ дали за освобождението на другитѣ южни славяни отъ чуждо иго, очевидно е, че тѣ ще се противопоставятъ още по-упорито на създаването на една федеративна държава отъ сърби, хървати, словенци и българи. Защото въ една такава федеративна държава сърбитѣ ще паднатъ отъ господствуващото си положение, което иматъ днесъ, въ едно унизително положение на малцинство.

 

Но тѣзи, които търсятъ едно неоправдано оправдание за подписването на пакта отъ страна на Гърция, прибѣгватъ до единъ другъ аргументъ, когато виждатъ да пада напълно аргумента имъ за южнитѣ славяни. Да допустнемъ, казватъ тѣ, че обединението на южнитѣ славяни въ една федеративна държава е невъзможно.

 

649

 

 

Но на мѣстото на това е възможно до идването на едно приближаване между Югославия и България и това е, което ние искаме точно да попрѣчимъ съ подписването на пакта.

 

Тѣзи, които изтъкватъ този аргументъ, потвърѫдаватъ, че сръбско-българското приближаване би се реализирало съ цель да се атакува Гърция отъ Югославия и България; първата да завладее Солунъ, втората гръцка Тракия.

 

Ние нѣмаме, обаче, никакъвъ мотивъ да подозираме сърбитѣ, нашитѣ стари съкззници и приятели, въ предателство, по отношение на насъ. Не липсватъ тамъ, наистина, както въ всѣка страна, свърхпатриоти, които отправятъ погледи оттатъкъ границитѣ върху нивитѣ на съседа. Но никой отговоренъ политикъ не сподѣля тѣзи схващания върху нашата страна. Преди воичко, защото Югославия има всичкитѣ съображения да не увеличава броятъ на своитѣ неприятели и защото тя има цѣлиятъ интересъ да се опре въ всѣки случай на гръцкото приятелство и да бѫде сигурна, че никога Гърция не ще се нареди въ редицитѣ на нейнитѣ неприятели. После, знае се, че Югославия има нужда отъ работа още десетки години, за да получи искреното сътрудничество, ако не пълната асимилация, на всички елементи отъ населението й. И никой политикъ не ще приеме да увеличи сѫществуващитѣ трудности съ присъединяването на почти единъ милионъ гърци.

 

Но независимо отъ това гледище, Гърция нѣма никаква причина да се страхува отъ този съюзъ, защото суверенитета на западна Тракия е гарантиранъ отъ своитѣ собствени сили, и освенъ това, гръцко-турския пактъ, неотдавна сключенъ, поставя този суверенитетъ вънъ отъ опасность. Ако сърбитѣ и българитѣ слезнатъ заедно къмъ Солунъ, това би означавало за последнитѣ, загубата на всѣкаква ревандикация къмъ Македония, и една офанзива отъ подобенъ характеръ би имала за последствия влизането въ войната на Турция на страната на Гърция.

 

Колкото до нашиятъ суверенитетъ върху Солунъ, той е осигуренъ отъ нуждитѣ, по-общо, за равновесие, по причина на които измѣстването на Гърция отъ този градъ, поставенъ подъ покровителството на флотата на една голѣма морска срѣдиземноморска сила, отъ една силна континентална държава, която би могла да вземе лесно едно суверенно мѣсто върху Егея, не би могло да стане освенъ като последствие на една обща война, но които ще намѣри на страната на Гърция поне една велика сила".

 

 

Има доста пунктове, по които г. Венизелосъ се излъга. Единъ отъ тѣхъ е факта, че при втората свѣтовна война Югославия и Гърция се намѣриха въ най-критичнитѣ моменти на два фронта. Съ балканскиятъ пактъ си бѣха гарантирали границитѣ; но Югославия не се притече на помощь на Гърция, когато бѣ нападната отъ италиянцитѣ. Нито Турция стори това; нито Ромъния отиде да спасява Югославия.

 

*

 

Разглеждайки отношението на чуждия свѣтъ къмъ македонското дѣло не можемъ и тукъ да отминемъ постѫпкитѣ, които отъ време на време се правеха предъ българското правителство, обикновено по

 

650

 

 

желание на Бѣлградъ, и предимно отъ Франция и Англия, за да вземело то мѣрки противъ македонскитѣ организации.

 

Казано е нуждното за една такава постѫпка [*] на тритѣ балкански държави — Ромъния, Югославия и Гърция презъ 1922 година. Поставенъ отъ българска страна ясно въпроса за едно основно проучване на причинитѣ, които създаватъ смутоветѣ, Югославия отбѣгна да приеме анкетата. Очевидно, тя се страхува отъ установяване на основния фактъ — нейното тиранично управление въ Македония.

 

Следъ сражението при „Цървенио Каменъ" въ Осогово, презъ месецъ октомврий 1926 г., казанитѣ велики сили пакъ действуваха въ София. Сърбитѣ били много възбудени. Българското правителство обяви военно положение въ Кюстендилски и Петрички окрѫзи. Имамъ единъ веселъ споменъ отъ тогава, свързанъ съ генералъ Велизаръ Лазаровъ.

 

Той бѣше началникъ на софийската военна область, въ които спадаше и Петричкия окрѫгъ, съ други думи пиринската область. Правителството натоварило генерала да направи обиколка въ районитѣ, засѣгнати отъ военното положение и да даде съответнитѣ нареждания на властитѣ. Приятели ми известиха, че настоявалъ непремѣнно да се срещне съ мене. Най-повѣрително се уреди тая среща; нощно време се вмъкнахъ въ единъ частенъ домъ, въ едно градче недалече отъ Струма.

 

Азъ не бѣхъ виждалъ генералъ Лазарова отъ днитѣ следъ преврата на 9 юний 1923 г., когато наново се бѣ върналъ на действующа служба и бѣ станалъ командантъ на столицата; ходилъ бѣхъ при него съ молба да се услужи на единъ безработенъ добъръ човѣкъ. Неговитѣ бележки въ ония дни имаха стойность.

 

За добрякъ го представяxа хората още като бѣ майоръ въ Солунъ, презъ 1912 година. Позната е неговата одисея като началникъ на българския малъкъ гарнизонъ тамъ, заграденъ отъ гръцкитѣ войски и далъ сражение на разни мѣста въ града, включая въ нашия училищенъ пансионъ. Сетне бѣ изпратенъ на заточение въ гръцки островъ. Оттогава стана популяренъ въ българското общество. Презъ войнитѣ се е държалъ смѣло. Едвали нѣкой другъ въ България тъй много е билъ каненъ отъ селянитѣ — бивши негови войници — да имъ кумува.

 

По време на земедѣлския режимъ, докато се криехъ изъ София, на два пѫти идва при мене капитанъ Кочо Стояновъ, за да ми каже какъ запасния генаралъ Лазаровъ настоявалъ да се предприеме решителна акция за сваляне на властьта. Срещнахме се съ Кочо нощно време къмъ Борисовата градина.

 

— Какъ да се свали властьта ? — го питамъ.

 

— Той смѣта да се яви въ казармата на първи софийски полкъ, въ униформата си като генералъ, да издържи една кратка речь и да поведе войската срещу правителството. Въ това време и други части отъ гарнизона да постѫпятъ по сѫщия начинъ. А вие, македонцитѣ, да се придружите съ колкото можете повече хора къмъ акцията.

 

— Но ти какъ гледашъ на този планъ ?

 

— Сѫщо както и ти — отговари Кочо. Наивна работа; ще свърши

 

 

*. Въ книга втора съ мои спомени.

 

651

 

 

съ пъленъ неуспѣхъ, щомъ като не е едно повсемѣстно действие изъ цѣла България.

 

На 9 юний се чуха мѫдри думи отъ Лазарова. Той заави предъ вестницитѣ, че пожелава никога други пѫть да не се случи българската войска да върши преврати. Но, да се върна къмъ срѣщата ни.

 

Поздравихме се като стари познати. Съ него имаше още двама офицери. Поразговаряxме на обикновени теми за пиринския край. По едно време Лазаровъ каза:

 

— Господа, извинете, азъ искамъ малко насаме да поприказвамъ съ Михайлова. И се оттеглихме въ съседна стая.

 

— Много ме интересува да чуя какво е станало на „Червения Камъкъ", та толкова врѣва се дига отъ сръбска страна.

 

Описахъ му накратко какъ се е развило сражението, споредъ това що знаехъ отъ участници. Вѣроятно яда на сръбскитѣ управници този пѫть е по-голѣмъ, защото убититѣ стражари и войници не сѫ по-малко отъ двадесеть души, а отдѣлно раненитѣ — заключихъ азъ.

 

— Удрете, тѣхната м . . . , изединъ пѫть отсѣче съ снишенъ гласъ и малко стиснати челюсти генерала . . . Ние сега не можемъ, поне вие . .

 

— Нашитѣ винаги избѣгватъ сраженията; но понѣкога попадатъ на засада и, естествено, ще се биятъ . . . Казахъ това колкото можехъ по-сериозно, но въ сѫщность ме избиваше на искренъ смѣхъ.

 

Азъ очаквахъ, че Лазаровъ ще изрече нѣкаква строга речь, нѣкаква заплаха — колкото и да е неумѣстна — въ името на правителството. Но той най-непристорено каза това, което въ случая всѣки български войникъ, всѣки български непокваренъ отъ политическа демагогия селанинъ би казалъ — ако знаеше поне толкова за сръбския режимъ въ Македония, колкото знаеше генерала. Огромната часть и на офицерството въ България — по мое убеждение — бѣ на гледището на Лазаровъ що се отнася до извършенитѣ отъ Сърбия злини спрѣмо българщината. Малко по-другояче разсѫждаваха нѣкои политизирани офицери. Но за тѣхъ ще стане дума другаде.

 

Останахме още нѣколко минути насаме и сетне се прибрахме при другитѣ събеседници. Пакъ така неусѣтно азъ си излѣзохъ отъ кѫщата. Разбира се, въ Петричкия окрѫгъ бѣ излишна всѣкаква нова мѣрка на властитѣ; тамъ всичко вървѣше мирно и спокойно, както въ никой другъ окрѫгъ на България.

 

Друга постѫпка имаме презъ августъ 1928 година. В-къ „Македонска Трибуна" (Индианаполисъ) отъ 23 с.м. е писалъ по този поводъ:

 

«Телеграми отъ Букурещъ и отъ София отъ 15 августъ 1928 г. съобщаватъ, че — както се говорѣло — ужъ английския и френски пълномощни министри въ София сѫ направили по порѫка на своитѣ правителства, задружни неформални постѫпки предъ българското правителство, което се подканвало да разтури ВМРО, понеже сега било това възможно, поради разцеплението въ редоветѣ й.

 

Ужъ английския представитель заявилъ, че инакъ Англия нѣмало да подкрепи искането да се отпусне заемъ на България. Букурещкия дописникъ прибавя, че тази нота нѣмало да добие резултатъ.

 

Въ телеграма отъ София до «Ню-йоркъ Таймсъ» по сѫщия въпросъ се подчертава: «Македонцитѣ чувствуватъ, че каузата имъ е свещена и мѫченически сѫ готови да се борятъ за македонската независимость».

 

Лондонския в. «Манчестеръ Гардианъ» смѣта, че такава една постѫпка отъ страна на Англия и Франция, ако тя е направена, подравя почвата на О. Н., на което се пада да прави подобни постѫпки».

 

652

 

 

А Лондонското списание „Нийръ Истъ" (Близъкъ Изтокъ) писа на 13 септемврий с.г.:

 

„Би било признание на невежество по балканскитѣ работи, което не може да се припише на никое отъ дветѣ правителства, да се предполага, че македонскиятъ въпросъ може да се реши чрезъ строги действия срещу нѣколцина водители. Затова, ако цельта бѣ да се отстрани македонския въпросъ отъ европейската политика, необходимо бѣ едновременно да направятъ известни постѫпки за осигуряване на македонцитѣ въ „южна Сърбия" облекчение отъ жалбитѣ, каито държатъ македонскиятъ въпросъ откритъ. Като има предвидъ отъ хърватскиятъ примѣръ какво значи сръбско господство, Европа не може да претендира, че разрешаването на македонската проблема трѣбва да се търси само въ постѫпки въ София. Затова, ако се предполагало, че се представя случай за справяне на проблемата, трѣбва да се съжалява, че не е направено едно по-широко усилие".

 

Въ брои си отъ 4 октомврий с.г. „Македонска Трибуна" казва:

 

«Франция, съюзница на Сръбия, изпълни желанието й, а Англия, която иска да мине за миротворецъ на Близкия Истокъ и която има известни тайни връзки по военни въпроси съ Франция, последва последната.

 

Известно е, сѫщо, че Италия, поканена да се присъедини къмъ тая Англо-френска постѫпка, отказа, мотивирайки отказа си, съ нежеланието й да се мѣси въ вѫтрешнитѣ работи на балканскитѣ държави.

 

Кореспондентътъ на «Крисчънъ Сайънсъ Мониторъ», г. К. Прайсъ, въ една дълга своя кореспонденция отъ Лондонъ, пише, че въ Англия вече всички разбрали, колко неумѣстно било присъединяването на Англия къмъ френското искане. Г-нъ Прайсъ казва, че тая Англо-френска постѫпка завършила съ пълно фиаско».

 

 

Презъ пролѣтьта на 1930 г. направи визита въ София г. Хендерсонъ, английскиятъ пълномощенъ министъръ въ Бѣлградъ, чието гледище по македонския въпросъ бѣ еднакво съ това на сръбския краль Александъръ. Приетъ бѣ отъ министра на Външнитѣ Работи Ат. Буровъ и отъ царь Борисъ. Споредъ телеграми въ „Ню-Йоркъ Таймсъ" и други вестници, пѫтуването му е станало по желание на Югославия, съ намѣрение да се прави натискъ върху България въ вреда на македонското движение.

 

На 30 мартъ с.г. германския в. „Хемницеръ Алгемайне Цайтунгъ" писа:

 

«Атентатитѣ сѫ поставили наново въ едно неприятно положение българското правителство. То е държано отговорно за нѣща, съ които нѣма нищо общо. Нападателитѣ изчезватъ безъ следи въ повечето случаи, защото сѫ покровителствувани отъ цѣлото българско население въ Македония.

 

Нищо не може да се очаква отъ дипломатическитѣ постѫпки на великитѣ сили въ София».

 

 

Подъ заглавие „Македонската опасность" в. „Берлинеръ Тагеблатъ" отъ 21 мартъ 1930 г. публикува следната телеграма отъ атинскиятъ си кореспондентъ:

 

«Опасноститѣ, произлизащи отъ македонскиятъ въпросъ, не ще бѫдатъ отстранени въ никакъвъ случай съ постѫпкитѣ на великитѣ сили въ София и съ вниманието, което имъ е отдалъ кабинета Ляпчевъ. Защото нѣма да

 

653

 

 

има миръ, докато Югославия не изпълни задълженията по отношение на малцинствата, които й налагатъ договора отъ Ньойи. Остава факта, че сега, както и преди, България официално иска приложението на правата за малцинствата за македонскитѣ българи, и че македонскитѣ атентати сѫ само последствие отъ отказа на Бѣлградъ да даде тѣзи права на малцинствата. Този фактъ поставя въ трудность позицията на великитѣ сили, защото тѣ отъ една страна не могатъ да принудятъ Бѣлградъ, и отъ друга тѣ не могатъ да отрекатъ въ лицето на България правата, произлизащи отъ договора въ Ньойи и факта, че О. Н. избѣгва да се занимае съ този въпросъ. Разискванията въ Народното Събрание отъ срѣда сѫ многозначителни отъ тази гледна точка. Бившиятъ министъръ председатель Малиновъ, говоритель на опозицията, подчерта, че възможното условие за едно трайно сръбско-българско споразумение е признаването на правата на малцинствата и тѣхното приложение. Той обявява отъ друга страна правото на България да се безпокои за сѫдбата на македонскитѣ българи. Социалистическия шефъ Пастуховъ се изрази по сѫщия начинъ прибавяйки, че България не трѣбва въ никой случай да се превърне въ жандарь, натоваренъ да бди за спокойствието на Югославия. Заплашителната алюзия на югославския министъръ за случая, че ако българското правителство не вземе задоволителни и ефективни мѣрки срещу македонския комитетъ, биха могли да последватъ нови постѫпки отстрана на великитѣ сили. Английскиятъ министъръ е вече препорѫчалъ бѣлградското правителство да въздържа своето нетърпение и да следва съ спокойствие развитието на събитията. Позицията взета отъ Италия е още неизвестна. Неотдавната постѫпка на италианския министъръ при министра на външнитѣ работи Буровъ, има по-скоро единъ приятелски, отколкото враждебенъ характеръ. Изглежда, че Обществото на Народитѣ трѣбва най-малкото да се занимае съ въпроса».

 

 

Въ европейската и американска преса проникваха и по поводъ на тѣзи ноти и постѫпки всевъзможни тълкувания. Ето още нѣкои отъ американскитѣ известия.

 

«Въ английския парламентъ е било направено запитване на правителството, какви постѫпки е направило то предъ българското правителство, за да се избѣгнатъ атентатитѣ, както тия, извършени въ Сърбия отъ македонски революционери. Английския министъръ на външнитѣ работи отговорилъ, че Англия, Франция и Италия посъветвали и поискали отъ българското правителство да накаже виновницитѣ, а сръбското правителство — да бѫде търпеливо и снизходително. «Българското и сръбското правителства — заявилъ той — ще се ползуватъ отъ благосклонностьта на английското правителство съ усилията имъ да ликвидиратъ инцидентитѣ въ духа на взаимно сътрудничество».

 

(Изъ «Македонска Трибуна», Индианаполисъ — 17 априлъ 1930 г.).

 

 

По безжичния телеграфъ съобщаватъ отъ София (20 мартъ 1930 г.):

 

«Сериозностьта на положението, произлизаща отъ македонскитѣ нападения, които станаха напоследъкъ въ южна Сърбия (Македония — Б. Р.), се подчерта отъ две нови дипломатически постѫпки, които се направиха вчера. Италия сѫщо се присъедини по-късно къмъ английското и френското предупреждения, а въ това време Югославия даде втора протестна нота.

 

Югославския министъръ въ София, г. Нешичъ, посети министъръ Буровъ и изказа очудване, че българското правителство не е направило нищо, за да накаже ония, които хвърлиха напоследъкъ бомбитѣ, въпрѣки че Югославия вече еднажъ протестира, заедно съ Франция и Англия . . .

 

Тукъ (въ София — б. н.) се твърди, че сегашния протестъ на Италия не е искренъ, защото тя дава материална и морална подкрепа на македонскитѣ революционни организации и известния революционеръ Михайловъ сега пребивава въ Италия ...»

 

(Изъ «Македонска Трибуна» — Индианаполисъ, 27 мартъ 1930 г.).

 

 

Сведения отъ този родъ — че Италия помагала материално и пр. македонското движение, не еднажъ проникнаха въ печата; източникътъ

 

654

 

 

имъ бѣ главно Бѣлградъ. Съвършенно не отговаря на истината и това, че Михайловъ е пребивавалъ въ Италия. Помѣстваме и тия съобщения, за да се получи по-пълна илкзстрация на шума, който се е дигалъ тогава въ връзка съ борбата на BMРО.

 

Подходяще е да изтъкнемъ тукъ какъ сърбитѣ пожелаха да замѣсятъ дейностьта на ВМРО съ въпроса за обезорѫжаването, който се разглеждаше въ Женева презъ 1933 година. На 30 маи в. „Македонска Трибуна" предава следното:

 

«Снощи до късно вечерьта стана заседанието на което се разисква въпросътъ кога една държава може да се счита за нападатель.

 

Представенъ бѣ единъ проектъ отъ гръцкия представитель Политисъ, чрезъ който се целѣше да се даде една формула за да се знае, коя държава може да се счита за въ бѫдеще като нападателка.

 

Последниятъ пунктъ на дадената дефиниция по всичко личи, че се отнася до положението на Балканитѣ и даже може специално да се каже, че се отнася до ВМРО. Съ него се цели по единъ косвенъ начинъ сѫщо да бѫде уязвена България.

 

Италиянскиятъ делегатъ, присъединявайки се къмъ мнението на Англия, поиска щото да се даде друга и по-гъвкава формула на този проектъ. Сѫщото направи и българскиятъ и германскиятъ делегать. Китай, Франция и Литва подкрепиха Политисъ.

 

Въ разискванията пъкъ, които станаха въ комитета по военнитѣ ефективи, сръбскиятъ представитель генералъ Ненадовичъ, повдигна въпроса за разисквания върху дейностьта на Вѫтрешната Македонска революционна организация. Обаче той не бѣ подкрепенъ, та затова и предложението му пропадна. Обаче Ненадовичъ настоя щото да се впише въ протокола, че той настоява да се разглежда този въпросъ. Въ отговоръ на това българскиятъ представитель полковникъ Мариновъ заяви, че иска да се отбележи сѫщо така въ протокола, че е съвършено неумѣстно повдигането на този въпросъ. Освенъ това той поиска да се отбележи и факта, че за пръвъ пѫть югославянска делегация говори за Македония и македонци въ границитѣ на Югославия, докато при всички други случаи сърбитѣ говорятъ за «южна Сърбия» и «южносърбянци». Съ това въпросътъ на генералъ Ненадовичъ, който само за това дойде да говори предъ международната обезорѫжителна конференция, бѣ приключенъ.

 

Отъ всичко това личи, че въпросътъ за Македония, за ВМРО, за четитѣ, стои като единъ кошмаръ върху всички и дори на свѣтовната конференция виси съ своята страшна сѣнка и плаши гузнитѣ съвѣсти на поробителитѣ. Факта, че сърбитѣ пропадатъ въ своитѣ предложения, може само да окуражи македонскитѣ борци».

 

 

За да завърша той бѣгълъ прегледъ на постѫпкитѣ на великитѣ сили подчертавамъ, че въ нито една своя нота, нито въ единъ случай не поканиха Югославия да приложи въ Македония договора за защита на националнитѣ малцинства. Това не поиска отъ нея и Обществото на Народитѣ. Ако бѣха се заели да наложатъ зачитането на тоя договоръ нѣмаше да ги има всички тия дипломатически тревоги, съвети, единични или колективни ноти. Тогава сигурно ВМРО и не би се появявала.

 

*

 

На много мѣста въ моитѣ спомени читательтъ вижда правилно обяснение на нашата борба отстрана на чуждия печатъ. И не само толко е казано въ наша полза, колкото азъ съмъ цитиралъ; писано е двадесеть, може би петдесеть пѫти повече.

 

Обаче, имаше и неблагоприятни писания въ голѣмъ размѣръ. Това дължа да отбележа, за да бѫде по-пълна картината, която означихъ съ думитѣ „чуждиятъ свѣтъ и македонския въпросъ". Не можеше и да

 

655

 

 

бѫде другояче. Достатъчно е да припомня, че зле настроени къмъ македонското движение бѣха редица обществени и политически срѣди. Ето по-важнитѣ отъ тѣхъ:

 

1. Политическитѣ лица на нѣкои отъ голѣмитѣ западни държави-победителки въ войната треперѣха за мира, такъвъ какъвто тѣ го създадоха.

 

Между дветѣ голѣми войни нашата борба продължаваше непрекѫснато години подъ редъ. На тѣзи хора нашата борба нѣкакъ зловѣщо имъ припомняше, че допуснатитѣ неправди ще докаратъ и по-голѣми въорѫжени конфликти. Колкото и да бѣ дозирана, почти по лъжичка на месецъ, тая революционна борба, бидейки постоянна, много пѫти нервираше „миролюбцитѣ". Печатнитѣ органи, които се влияеха отъ тѣхъ, не посрещаха съ удоволствие нашата борба.

 

2. Отъ изтокъ болшевишкото партийно рѫководство, което командуваше въ Русия, ни мразѣше, защото не пожелахме и не позволихме македонското движение да стане органъ за провеждане на неговитѣ свѣтовни планове.

 

Всички зависящи отъ болшевикитѣ печатни издания въ свѣта ни нападаха, по заповѣдь. Тѣ нито знаеха какви измислици пишатъ, а помѣстваха каквото имъ поднасяше тѣхната централа.

 

Но тя насочваше и конспирации, прѣки удари върху македонското дѣло. До колкото можеше, ВМРО и легалната ни емиграция се бранѣха. Прикривайки своитѣ конспирации, болшевишката пропаганда надигаше голѣма врѣва относно нашитѣ защитни мѣрки, а македонскитѣ борци означаваше съ всевъзможни — по нейната неизмѣнна тактика — епитети — фашисти, терористи, реакционери, буржуазни орѫдия и пр. За да реагираме правилно срещу той потопъ отъ клевети, трѣбвало би да имаме толкова огромна каса, каквато е тая на Москва и на третия интернационалъ.

 

3. Неблагоприятна за нашето народно дѣло срѣда бѣха недобросъвестнитѣ журналисти. Спирамъ се само на единъ примѣръ. Въ Франция, а и другаде, бѣ придобилъ име на голѣмъ репортйоръ г. Албертъ Лондъръ. Пристигналъ еднажъ въ България, влѣзналъ въ връзки съ хора отъ легалнитѣ македонски организации и чрезъ тѣхъ пожелалъ да му се устрои среща съ мене. Писаха ми приятели, но имъ отговорихъ, че не желая да го срѣщамъ.

 

Писаха ми втори пѫть. Къмъ настойчивитѣ доводи бѣха прибавили и тоя, че проф. Александъръ Станишевъ известява за ходатайството на г. Шаронъ, делегатъ на Обществото на Народитѣ въ България въ връзка съ известни стопанско-обществени проблеми. Подчертали ми бѣха, че Лондъръ е приеманъ дори отъ английския краль. Азъ решително отказахъ да видя тоя журналистъ. Убеденъ бѣхъ, че той ще пише фалшиви работи върху нашата кауза, а за да имъ придаде достовѣрность, ще прилага къмъ статиитѣ си снимки отъ срещата му съ мене и пр.

 

Като си заминалъ, казалъ на председателя на македонската емиграция д-ръ К. Станишевъ, че е готовъ да се върне отъ Парижъ, ако случайно бихъ изявилъ желание за свиждане. Що се отнася до емигрантското рѫководство, приело го е любезно. Отивалъ е и на гроба на Т. Александровъ, кѫдето му се случило малко приключение — падналъ отъ мулето, изкачвайки урвитѣ отъ Мелникъ нататъкъ; наранилъ се бѣ малко.

 

656

 

 

Не мина много време и Лондъръ отпечати книга пълна съ глупави измислици, които можеха да харесватъ само на сръбската мракобѣсническа пропаганда. Написалъ бѣ даже, че въ една отъ главнитѣ софийски улици видѣлъ седалището на македонската революционна организация, съ голѣмъ надписъ на фирмата „ВМРО". Ако той човѣкъ бѣ съ съвѣсть, следвало би да се срамува отъ такива лъжи. Приятелитѣ, които бѣха ми настоявали за среща, останаха изненадани.

 

Малко следъ това Лондъръ загина при корабокрушение, на пѫть къмъ далечния изтокъ.

 

Но множество Лондровци имаше между журналиститѣ въ свѣта. Едва ли бихъ могълъ достатъчно да подчертая каква роля играе подкупничеството на вестници.

 

„Кореспондансъ Юниверзелъ" отъ Парижъ публикува на 10 декемврий 1931 г. статия подъ заглавие „По поводъ на балканскитѣ анкети", въ която, правейки алюзия за писанията на г. Лондъръ, казва:

 

«Ако е удоволствие да се рапортиратъ очертания за нравитѣ, интересни бележки и картинни приказки, трѣбва човѣкъ да бѫде внимателенъ когато засѣга известни проблеми имащи за цѣли населения единъ жизненъ интересъ. Тукъ важното е преди всичко да бѫде обективенъ, и да избѣгва да взема страна върху прибързани информации или събрани отъ друга рѫка...

 

Сѫществува единъ македонски въпросъ; да се отрича би било напраздно. Той не се състои единствено въ дейностъта, развивана отъ македонската революционна организация, чиито методи на борба могатъ да се натъкнатъ на нашитѣ мирни чувства; това сѫ методитѣ, къмъ които всички балканци сѫ прибѣгнали, за да се спасятъ отъ отоманското робство. Но вънъ отъ Македония, въ България, въ другитѣ страни на Европа, въ Съединенитѣ Щати, въ Канада, сѫ се създали и живѣятъ легални македонски общества, които защищаватъ сѫщата кауза, рекламирайки само принципитѣ на свобода и правда ...

 

Какво се иска отъ насъ ? Да държимъ смѣтка точно за фактитѣ, стараейки се да имъ дадемъ тѣхната истинска величина. Приятелствата, които ние имаме на Балканитѣ, нѣма да пострадатъ отъ тази грижа за истината; напротивъ, всѣко справедливо решение влече предварителното познаване на истинското състояние на проблема».

 

 

Въ италианскиятъ в. „Секоло — Ла Сера", излизащъ въ Милано, се появи статия отъ г. Енрико Лели, който изрази неудобрение за писанията на Лондъръ. Презъ първата голѣма война Лондъръ прекосилъ, заедно съ Лели, цѣла Македония. „Не сѫществува сѣнката на нито единъ сърбинъ дори до Враня" — казва италианскиятъ журналистъ. И въпрѣки това Лондъръ премълчава истината и по този въпросъ, като пише само: „Правата на Сърбия за притежанието на тая область сега сѫ тѣзи, които сѫ санкционирани отъ договоритѣ".

 

На 25 декемврий 1931 г. женевскиятъ в. „Ла Маседоанъ" предаде следната извадка отъ статия на г. Робертъ Дилъ въ английския „Манчестеръ Гардианъ":

 

„Тиража на популярнитѣ вестници изглеждаше невѣроятенъ въ началото на този вѣкъ. По тази причина необходимо е пресата да бѫде свободна, независима и честна и, преди всичко, достовѣрна и вѣрна въ предаване на новинитѣ.

 

Въ Франция има твърде малко истински независими вестници и трѣбва да се каже, че пресата въ тази страна изобщо е корумпирана . . . Корупцията сѫществува отъ дълго време въ френската

 

657

 

 

преса, но тя сега е по-лоша отъ преди . . . Тя е дѣло на френското правителство, на чуждитѣ правителства, на банкеритѣ, на финансиститѣ и на голѣмитѣ индустриалци; корупцията зарази вестннцитѣ, както и журналиститѣ.

 

Чуждестраннитѣ извори за корупция сѫ много повече отъ преди войната . .. Правителствата на новитѣ европейски държави прахосватъ огромни суми за пропаганда и за да купятъ пресата въ чуждитѣ страни . . . Подкупи сѫ давани днесъ отъ Полша, Чехословаия, Югославия ..."

 

 

Възмутилъ се бѣ отъ писанията на Лондъръ и турскиятъ журналистъ г. Али Наджи, кореспондентъ на агенцията Анатолия. Женевскиятъ в. „Ла Маседоанъ" отъ 25 декемврий 1931 г. предава негова статия, въ която се казва между другото:

 

„Въ качеството ми на кореспондентъ на Агенция Анатолия, азъ се намирамъ въ София отъ петнадесеть дни. Гарата, на която слѣзнахъ е сѫщата, която описва г. Лондъръ. Азъ минахъ по сѫщитѣ улици както него, и азъ наблюдавахъ сѫщитѣ лица. Азъ съмъ щастливъ, че имахъ случая да влѣзна въ контакти съ българитѣ и да ги опозная отблизо. Азъ бѣхъ изненаданъ отъ факта, че всичко това, което азъ видѣхъ отъ гарата до Народното Събрание, и отъ тамъ до границата, се различава основно отъ разказа на г. А. Лондъръ. Реалностьта е далечъ отъ това, което му представя неговото въображение. Нѣма нищо общо между едното и другото . . . Азъ съмъ челъ много статии на кореспонденти отъ този сортъ, на които остава чуждо всѣко чувство за професионаленъ дългъ и за моралъ и които си играятъ съ сѫдбинитѣ на народитѣ. Тѣ не търсятъ да просвѣтлятъ общественото мнение, но тѣхнитѣ лъжи служатъ на каузитѣ на нечестнитѣ.

 

Сега, това което г. Лондъръ е писалъ, идва да ме убеди, че класическата система и тактика, които нѣкога се радваха на едно такова широко приложение въ Турцтя, не сѫ изчезнали, но сѫ запазили всичката си сила, почти въ сѫщата форма, по отношение на една съседна страна.

 

Това е първото нѣщо, което азъ научихъ въ София.

 

Колко трѣбва да напипватъ тѣзи известни автори за подобни басни, които изпълватъ колонитѣ на голѣмитѣ вестници ?

 

Това е нѣщо, което азъ не мога още да науча и безъ съмнение не ще го науча никога ..."

 

Г-нъ Али Наджи се пита колко ли пари получаватъ за писанията си хора като Лондъръ.

 

 

4. Пропагандата на самитѣ наши поробители — Югославия и Гърция — не жалѣше срѣдства, за да очернява македонското движение. Преди нѣколко години публично се посочваха сумитѣ, които Бѣлградъ е плащалъ особено на френски вестници, за да бранятъ незащитимата му позиция.

 

А вестницитѣ, които издаваха самитѣ сръбски и гръцки власти на чужди езици, имаха като ежедневна задача фалшификациитѣ въ връзка съ Македония.

 

Югославската власть си имаше органи за обругаване на македонската

 

658

 

 

организация въ лицето и на българи отъ типа на Коста Тодоровъ. Той издаваше и книги на чужди езици за тая цель.

 

5. Атина и Бѣлградъ бѣха подпомагани нашироко отъ приятелитѣ имъ въ Ромъния, Чехия, Полша.

 

Неблагоприятнитѣ писания за нашето движение не съдържаха нѣкакви сериозни критики. Обратно — това бѣха обикновенно измислици, повръхностни разсѫждения, закани или чисто и просто нареждане на епитети, каквито споменахъ.

 

Най-често ни наричаха терористи. Като-чели ВМРО отричаше, че прибѣгва и до тероръ — но винаги срещу провинени хора — било като се е касаело до самитѣ поробители, било до прегрѣшили наши единични лица, или до отбрана срещу странични фронтове. Атентатитѣ сѫ били само противъ материални обекти; а при неизбѣжнитѣ сражения и противникътъ стреля върху нашитѣ борци.

 

Цѣлата наша борба е самоотбрана — още отъ времето на турския режимъ. Агресори сѫ тѣзи, които сѫ въвеждали тираническитѣ режими въ Македония. Отъ близо двесте и петдесеть революционни акции, които споменавамъ въ моитѣ спомени за времето следъ 1919 г. само при три сѫ паднали невинни хора. Първи пѫть въ с. Кадрафаково, следъ като сръбската власть нѣколкократно е била предупреждавана; случаятъ е описанъ вече [*]. Втори пѫть при хвърлена бомба въ Леринъ, въпрѣки изричната забрана на организационното рѫководство. Трети пѫть въ Пиротъ, кѫдето борцитѣ въ Западнитѣ Покрайнини не сѫ могли да се въздържатъ, безъ да отговорятъ на масовия тероръ, прилаганъ отъ сръбската власть всрѣдъ населението на този край; при това невинни лица сѫ пострадали главно отъ бомбитѣ, които нападателитѣ сѫ хвърлили при пробиване на пѫть, за да се спасятъ отъ стражата.

 

Докато ние щадѣхме живота на всѣки невиненъ човѣкъ, поробителитѣ ни избиваха безпощадно десетки и стотици наши братя, съвършенно невинни хора. И комисии отъ Обществото на Народитѣ установяваха въ нѣкои моменти извършенитѣ злочинства, както бѣ случаи въ с. Търлисъ. Но и нѣмаше никаква нужда отъ анкети и комисии, тъй като цѣлото проявление на сръбско-гръцкитѣ режими въ Македония не бѣ друго освенъ единъ геноцидъ — културенъ и националенъ, подкрепянъ и съ физически изтребления.

 

Независимо, че нашата борба приличаше напълно на една война, продължаваща съ години, противъ варварството на нашественици, тя бѣ водена кавалерски. Нашитѣ герои нѣмаха аероплани, а винаги излагаха гърдитѣ си срещу куршума на по-многобройнитѣ врагове-узурпатори; не хвърлиха бомби противъ жени, деца и старци; не си служеха съ артилерия, запалителни бомби, а още по-малко съ атомни.

 

Който има повече свободно време, нека обърне нѣколко страници на историята и да си припомни какви страховити сцени сѫ се разигравали при много отъ европейскитѣ революции, самозащити при окупация и национално-освободителни борби. Поучителни сѫ страницитѣ, рисуващи френската голѣма революция, възстанията въ северна Франция срещу революционеритѣ, както и борбитѣ между последнитѣ; отпора на испанцитѣ срещу френската окупация въ епохата на Наполеонъ Първи; борбитѣ на американцитѣ противъ английското господство; италианскитѣ

 

 

*. В моята книга «Спомени — II».

 

659

 

 

възстания въ епохата на Гарибалди и контра-възстанията въ южна Италия; освободителнитѣ борби въ Полша и Ирландия. Не помалко интересни сѫ епизодитѣ на религиознитѣ войни въ Европа, съ селскитѣ възстания въ нѣмскитѣ области, жестоко потушавани; английскитѣ борби въ времето на Кромвелъ; а да не говоримъ за жестокитѣ борби между поляци и украйнци, за които смразяваща представа ни поднася романа на Сенкевичъ „Съ огънь и мечъ".

 

Сръбското и гръцко възстаниа противъ турската власть въ началото на миналия вѣкъ сѫ съпроводени съ голѣми жестокости надъ невинни хора; още въ първия день на бунта гърцитѣ сѫ избили къмъ петнадесеть хиляди души беззащитно турско население. За разлика отъ това презъ 1903 г. македонскитѣ борци, когато подигнаха Илинденското възстание, най-напредъ разпоредиха да не се посѣга върху обезорѫжени и невинни хора, и специално върху мюсулманското население. Подиръ освобождението на Гърция и Сърбия никакъвъ турчинъ не бѣ оставенъ въ тѣхната територия. А колко българинътъ е лоаленъ показа факта, че и до день днешенъ, осемедесеть и петь години подиръ освобождението й, въ България свободно живѣятъ стотици хиляди турци.

 

Ако се върнемъ къмъ най-близки до насъ дати, не би трѣбвало да отминемъ страхотиитѣ на братоубийственитѣ борби всрѣдъ сърби и гърци въ време на втората свѣтовна война; коситѣ ви настръхватъ четейки подробности върху тия съвършенно излишни, даже отвратителни масови избивания, най-често на невинни хора.

 

Не по-малко печални сѫ и схваткитѣ между френското „маки" и противницитѣ му въ време на войната. Въ връзка съ възстанието въ Алжиръ и мѣркитѣ за потушаването му, които продължиха нѣколко години, френски военни свещеници групово и публично излизаха да заяватъ, че не могатъ да понасятъ нечовѣшкитѣ екцеси; и изтъкваха трагедията си между дълга имъ като френски граждани и мисията имъ като духовници [*].

 

 

*. В-къ «Кориере делла Сера» отъ Милано, на 11 Априлъ 1959 г., въ дописка отъ своя парижки кореспондентъ Джорджио Санса, писа:

 

«Въ Алжиръ, за жалость, положението не е подобрено... Много хубави планове сѫ предвидени, но действителностьта е сѫщата както преди една година. И методитѣ, които се прилагатъ срещу политическитѣ противници, сѫ сѫщитѣ както преди една година, въпрѣки увѣренията, които даде министъръ Малро. Това разкрива едно сензационно писмо, отправено до владицитѣ отъ тридесеть и петь свещеници, повикани въ армията отъ миналил августъ до днесъ. Макаръ и повѣрителенъ, този документъ е излѣзналъ отъ тайнственостьта на епархиитѣ и е публикуванъ въ единъ лѣвичарски седмичникъ, както и отъ единъ католически. Въ него сѫ посочени мѫченията, които и сега се практикуватъ въ Алжиръ.

 

«Можахме да установимъ — казватъ военнитѣ свещеници —, че въ воденето на войната почти навсѣкѫде се прилагатъ срѣдства противни на нашата съвѣсть». Свещеницитѣ говорятъ за «тежки безпокойства», за «положение печално и опасно за Вѣрата». Тридесеть и петьтѣ капелани искатъ отъ владицитѣ да подканятъ Правителството и командуването къмъ едно християнско поведение. «Произволнитѣ арести и задържания сѫ многобройни» — пишатъ тѣ; разпититѣ се вършатъ съ методи, които можемъ да наречемъ мѫчение. Не сѫ едно изключение прибързанитѣ избивания на военни и цивилни пленници, решавани отъ власти, които нѣматъ правна компетентность, и обяснявани най-често съ опити за бѣгство. Не е редко при военнитѣ операции да бѫдатъ избивани раненитѣ. Трѣбва да прибавимъ, че тѣзи методи сѫ прилагани отъ всички степени на военната организация ...»

 

Свещеницитѣ живѣятъ съ една мѫчителна дилема. — «Намираме се въ едно безизходно положение — казватъ на владицитѣ; намираме се между необходимостьта да останемъ като войници съ нашитѣ другари-бойци и дългътъ ни да проповѣдваме евангелската истина».

 

Така завършва дописката въ миланския вестникъ. Но за да се схване що-годе ужасътъ, който се крие задъ нейнитѣ редове, човѣкъ би трѣбвало да се пренесе мислено всрѣдъ безразборно избиванитѣ алжирски селяни, всрѣдъ развалинитѣ на изгоренитѣ имъ села; при трѣсъцитѣ и дима на бомбитѣ, които аероплани сипятъ върху жени и деца, върху бѣгащи невинни хора, всредъ импровизирани лагери на ранени и пр. и пр.

 

Колко тази трагедия е била непоносима азъ почувствувахъ чрезъ плача на Жоржъ Десбонъ, познатилъ приятель на македонската кауза. При среща въ единъ европейски градъ по време на това алжирско възстание, отидохме съ него случайно до гробищата на французки войници, паднали презъ втората свѣтовна война. По-голѣмиятъ дѣлъ отъ зеленитѣ алеи бѣха изпъстрени съ бѣли надгробни камъни, естетично подредени, на алжирски мюсулмани — загинали подъ френско знаме. На всѣки камъкъ бѣ написано само името и подъ него неизмѣнно една къса фраза — «Моръ пуръ ла Франсъ». Не минаха нѣколко минути и Десбонъ започна да бърше сълзитѣ си, говорейки ми съ тежка мѫка: — Да, всички тѣ загинаха за Франция... И какво правимъ ние сега ? Избиваме съ бомби децата имъ ... Ако не побързаме съ предложение за федерация, искрено, далновидно и съ широко сърдце, ще загубимъ и Алжиръ и нашата честь ...

 

660

 

 

Предъ картинитѣ на споменатитѣ събития, така наситени съ садизъмъ, нашиятъ народъ може да бѫде гордъ съ своитѣ борци. Нашата борба противъ най-черното робство въ Европа, фактически е водена най-хуманно, отмѣрено, при най-голѣмо старание за избѣгване не само на невинни, но и на излишни жертви. Това биха могли да оспорватъ само тѣзи, които отъ мързелъ или предубеждение не желаятъ да проучватъ фактитѣ, нито да ги съпоставятъ съ други исторически факти.

 

И все пакъ, тъкмо на македонскитѣ рицари на свободата се прикачваха оскърбителни епитети.

 

Но какво трѣбваше да се разбира подъ името „терористъ"? Тая дума остава безъ съдържание, ако не се посочи въ името на какво се е прибѣгнало до дадена акщде. Посочите ли пъкъ съдържанието на македонскитѣ искания, излиза, че това сѫ най-елементарнитѣ права и свободи, отъ които нашиятъ народъ е лишенъ насила. Нито единъ народъ въ Европа и Америка не би останалъ спокоенъ ако му бѫдатъ отнети тѣзи права, или даже само едно отъ тѣхъ. Това потвърѫдава цѣлата новѣйша история на културния свѣтъ. Впрочемъ, за тѣзи свободи и права се бунтуватъ вече и народитѣ, смѣтани до сега назаднали. Първаятъ сериозенъ бунтъ бѣше арабскиятъ въ първата свѣтовна война. Неразривно свързано съ него ще остане името на прославения англичанинъ полковникъ Лауренсъ. На арабскитѣ възстанници, свикнали отъ вѣкове да се борятъ като ездачи, извънредно впечатление сѫ правили атентатитѣ, които Лауренсъ устройваше съ адски машини срещу единствената желѣзница, минаваща презъ пустинитѣ къмъ Суецъ. Той вършеше това, значи, което нашитѣ борци устройваха противъ треноветѣ на Сърбия. Подходяще ли е да го наречемъ терористъ, но съ оня тонъ на пренебрежение и омраза, който наши врагове, и услужливата тѣмъ пропаганда, влагатъ като говоятъ за нашитѣ борци ?

 

Лауренсъ бѣше дошелъ, на хиляди километри далече отъ родината си, въ името на една задача, свързана преди всичко съ политиката на Англия. Но и кѫде ли не се биха по далечни и чужди земи синове на най-напреднали народи — за разбираеми или неразбираеми мотиви

 

661

 

 

на правителствата имъ ? . . Нашитѣ борци пъкъ действуваха въ собствената си родина, за отбрана на националното ни сѫществуване, на историята ни, на езика и името ни. Считамъ, че Лауренсъ, не може да бѫде назованъ съ каквото и да е пренебрежително име. Знае се при това, че адски машини, а и по-разрушителни отъ тѣхъ топовни гранати се употрѣбляватъ отъ всички въ войната. Но много по-малко отъ Лауренсъ могатъ да бѫдатъ нападани македонскитѣ борци и тѣхнитѣ методи.

 

Че революционния методъ на борба е оправданъ свидетелствуватъ всички революции въ свѣта, извършени въ името на свободата; а въ нашия случаи борбата е за национално сѫществуване. Вънъ отъ многото други чужди защити на македонското движение, посочени отъ мене само като примѣри, читательтъ ще види и въ следващитѣ страници още нѣкои чужди мнения, отнасящи се изрично до оправданието на революционнитѣ ни акции.

 

*

 

Чуждиятъ печатъ, както и редица общественици въ разни културни страни безброй пѫти взеха подъ защита Македония. Нѣкои отъ тѣхнитѣ отзиви следватъ тукъ, а други читательтъ ще намѣри въ приложение [51], за да получи по-пълна представа за значението, което е отдавано на македонския въпросъ между дветѣ свѣтовни войни.

 

Голѣмиятъ американски вестникъ „Ню Йоркъ Таймсъ", въ броя си отъ 12 априлъ 1931 г., като взима поводъ отъ полемиката между сръбскитѣ писатели и тѣзи отъ България, въ една дълга статия прави прегледъ на последната фаза на сръбско-българскитѣ отношения и казва:

 

«Водителитѣ на Лигата на Народитѣ, държавницитѣ и публициститѣ отъ Балканитѣ, отдавна сѫ разбрали, че не може да се създаде никаква федерация, нито пъкъ даже единъ дееспособенъ съюзъ между народитѣ отъ полуострова, до като македонския въпросъ не бѫде разрешенъ».

 

*

 

Професоръ Джонъ Бейклесъ зае всрѣдъ американскитѣ защитници на Македония ако не най-важно мѣсто, то поне равно съ това на Рувимъ Маркъмъ и на Албертъ Сониксенъ. Много пѫти той писа статии и държа сказки предъ избрана публика отъ политици, общественици, професори, журналисти и пр., описвайки безправния режимъ, който тегне надъ македонскитѣ българи и бранейки правото имъ на свобода и независимость. Въ градъ Трой, Ню-Йоркъ, презъ 1930 г. е говорилъ предъ петстотинъ души. Презъ сѫщата година е говорилъ на годишното събрание на „Бритишъ Емпаиръ Клъбъ" въ градъ Провиденсъ, Родъ Айланъ. Тамъ между другото е казалъ:

 

«Македонската проблема може да ни се вижда като твърде много отдалечена отъ насъ, но фактически тя е толкова близо до ежедневния животъ отъ 1930 г., колкото бѣше близка на Балканската проблема до 1914 г. Македонцитѣ се борятъ за свободата си. На тѣхъ е забранено да говорятъ на своя майчинъ езикъ. Нѣщо повече, тѣ сѫ насилствено заставени да измѣнятъ своитѣ имена така, че да прилѣгатъ на прищевкитѣ на Югославското правителство, подъ чиято власть договоритѣ за миръ сѫ оставили повечето македонци, безъ никой да държи смѣтка за тѣхното желание.

 

662

 

 

Ако искаме да запазиме мира, ние ще трѣбва да се погрижимъ да разследваме тѣзи несправедливости и ги поправимъ преди да стане много късно».

 

(Справка «Македонска Трибуна», Индианаполисъ, 12 юний 1930 г.).

 

Презъ 1932 г. Бейклесъ е говорилъ въ защита на Македония предъ една отъ сесиитѣ на политическия институтъ въ Уйлямстаунъ, Масачузетъ, кѫдѣто всѣко лѣто се разискваха важни политически въпроси. Освенъ него участие въ разискванието сѫ взели и професоръ Бернардъ Смитъ отъ университета въ Чикаго и д-ръ Луиджи Вилари, италиянецъ, авторъ на книга по македонския въпросъ. Между другото г. Бейклесъ е казалъ:

 

„ВМРО" навсѣкѫде се преследва като нелегална. Но въпрѣки това тя и нейното управление представляватъ една добре организирана държава. Тя се управлява отъ единъ Централенъ Комитетъ и дисциплината въ нейнитѣ редове е много строга. Политиката на ВМРО е да държи откритъ македонския въпросъ, а цельта й е създаването на една независима Mакедония. Срещу днешнитѣ управители на Македония тя прилага сѫщитѣ срѣдства, които до 1912 г. прилагаше спрѣмо турцитѣ. На населението въ Македония сѫ забранени всички политически и културни свободи и българската книга строго се преследва, но ВМРО има едно специално отдѣление, което се занимава съ вмъкването и разпространяването на български книги въ поробена Македония. ВМРО има най-добре уредената полицейска мрежа, отъ която нищо не може да мине незабелязано. Нейната армия се раздѣля на две части — действуващи и запасни (милиция), които сѫ добре обучени и винаги готови. ВМРО наказва строго провинилитѣ се спрѣмо нея, но винаги следъ като сѫдебната инстанция на организацията е произнесла присѫдата. Четницитѣ сѫ отъ разнитѣ слоеве на народа — едни отъ тѣхъ сѫ много добре образовани и хора съ култура, а другитѣ сѫ селяни и работници. Самиятъ Иванъ Михайловъ е единъ много културенъ човѣкъ, който е добре запознатъ съ европейската политика".

 

Следъ това започнали разисквания относно възможностьта за разрешаване на македонския въпросъ. Професоръ Смитъ, заявилъ, че най-добрата надежда за разрешаване на той въпросъ лежи въ сгромолясването на днешното нестабилно управление въ Югославия. Това, споредъ него, щѣло да възроди идеята за федерирането на страната, като на Македония се даде пълно право въ тази федерация. Г-нъ Бейклесъ казалъ, че г. Иванъ Михайловъ му заявилъ, че той би се съгласилъ на такава федерация при условие, че Македония ще бѫде като равна между равни. Михайловъ, обаче, мисли, казалъ г. Бейклесъ, че въпросътъ сега е да се разруши Югославия и да се създаде една независима Македония.

 

Д-ръ Вилари изказалъ съмнение дали съ падането на диктатурата и създаването на една република въ Югославия ще се разреши въпроса за една федерирана държава, защото той заявилъ, че не е само сръбскиятъ краль, но и сръбскиятъ народъ е, който е противъ федерацията. Обаче, професоръ Смитъ ималъ сведения, че сега голѣма часть отъ сръбскиятъ народъ билъ въ полза на федерация и изказалъ увѣрение,

 

663

 

 

че падането на диктатурата може да донесе автономията на Македония. До 1925 г. професоръ Смитъ мислѣлъ, че сръбската политика на насилствено денационализиране на Македония ще успѣе, но доказателствата презъ последнитѣ седемь години показвали, че тая политика претърпѣла пълно поражение.

 

 

На 2 ноемврий 1934 г. въ Филаделфия стана едно голѣмо събрание, устроено отъ Американската академия за политическа и социална наука. На събранието бѣха поканени видни американци. Самото събрание било председателствувано отъ бащата на министъра на финансиитѣ, Моргентау, който е билъ американски амбасадоръ въ Турция презъ управлението на президентъ Уилсонъ. На това събрание говориха г.г. Джанъ Бейклесъ, Арнолдъ Уолферсъ и Едгаръ Фишеръ. Речитѣ и на тримата говорители за положението на Балканитѣ излѣзоха отъ печатъ въ януарската книжка, която Американската академия за политически и социални науки издава.

 

Г. Джанъ Бейклесъ казалъ:

 

„Знамъ, че ако азъ бѫда заставенъ да промѣня името си на „Бейклесовичъ", азъ бихъ сторилъ нѣщо драстично срещу това. То е малко нѣщо, но това значи много."

 

Думата „ВМРО" е име на тероръ и име на надежда, въ зависимость отъ коя страна се гледа — дали отъ Марсилия, или отъ Солунъ.

 

Сега Югославия е съюзница съ Франция. Франция доминира съвета. Една малцинствена петиция нѣма шансъ. Бидейки й отречени легалнитѣ срѣдства, ВМРО твърди, че ще върви съ насилие. Тя нѣколко пѫти каза, че ако й дадатъ легални срѣдства да работи, ще работи по легаленъ начинъ. Въ интереса на всички ни е, щото оплакванията на всички малцинства на Балканитѣ да бѫдатъ добре изслушани и нѣщо трѣбва да се направи за правата и нещастията на тѣзи хора".

 

(Изъ „Македонска Трибуна", Индианаполисъ, 21 знуарий 1935 г.)

 

*

 

Английското списание „Нийръ Истъ" помѣсти уводна статия, въ която е казано:

 

«Твърдението, тъй дълго подържано отъ Бѣлградъ, че нѣма македонски въпросъ, днесъ вече не издържа критика. Последователнитѣ сръбски правителства сѫ отговорни за сѫществуването на черногорски въпросъ, на македонски въпросъ и на хърватски въпросъ, и то само въ периода отъ десеть години отъ основаването на онова, що трѣбваше да бѫде обединеното кралство на южнитѣ славяни.

 

Нагледниятъ урокъ на сръбско-хърватскитѣ отношения е разочаровалъ ония, които бѣха тъй много разположени къмъ сърбитѣ. Сега се схваща, че ако десеть години централизирана власть въ сръбски рѫце е докарала до безнадеждна вражда хърватитѣ, които при образуването на кралството бѣха готови да се подчиняватъ на своитѣ сръбски братя, положението на македонцитѣ, хвърлени противъ волята имъ подъ сръбското иго, може съвсемъ да не е завидно.

 

При тѣзи обстоятелства напраздно би било да се предполага, че разрешението на македонския въпросъ може да се намѣри въ унищожението на революционната организация въ българска територия. Тази мѣрка е

 

664

 

 

сѫществена, но ако не бѫде придружена съ радикална промѣна на отнасянето съ македонцитѣ въ сръбска Македония, сегашнитѣ водители на организацията ще намѣрятъ други, които, тласкани отъ сръбскитѣ действия, да взематъ тѣхнитѣ мѣста».

 

(Изъ «Свобода или Смърть», органъ на ВМРО, 18 декемврий 1928 г.).

 

*

 

Съръ Едуардъ Бойлъ, председатель на лондонския Балкански Комитетъ, писа статия въ „Контемпорари Ревю". Тамъ той изтъква значението на македонския въпросъ, като споменава думитѣ на бившия английски министъръ на въздухоплаването Томсонъ: „Дори България да загине, македонскиятъ въпросъ нѣма да престане да сѫществува."

 

*

 

Въ френското списание на македонската младежь „Ла Жьонъ Маседоанъ" публикува статия нѣкогашниятъ австрийски консулъ въ Скопйе г. Алфредъ Рапапортъ, авторъ на книгата „Въ страната на мѫченицитѣ". Ето нѣкои извадки отъ интересната статия на автора, кой го е добъръ познавачъ на балканскитѣ въпроси:

 

«Да почнемъ съ Югославия, това следвоенно творение съ една проблематична хомогеность, която, по своето географическо разположение и съ своята неспособность да печели симпатиитѣ на съседитѣ си, се намира сѫщо въ едно незавидно положение. Тя има не по-малко отъ шесть съпредѣлни държави. И изъ между тѣхъ мѫчно би могло да се отбелѣжи поне една, съ която да не е имала никога повече или по-малко търкания. Всичко това би се измѣнило веднага, ако Македония бѣше обособена въ най-скроменъ и най-стѣсненъ видъ. Цѣлата администрация на Югославия ще се почувствува облегчена, финансиитѣ й ще отбелѣжатъ едно съкращение и нейнитѣ външни връзки ще бѫдатъ по-леки. Преди всичко единствената сериозна прѣчка за едно сърдечно сближение съ България, на една истинска солидарность между дветѣ славянски нации на Балканитѣ, ще изчезне за винаги.

 

Да минемъ къмъ Албания, която е най-младата, най-слабата и най-бедната държава на полуострова. Цѣлата й история и цѣлото й сѫществуване носятъ отпечатъка на егоистичнитѣ намѣрения на дветѣ й съседни балкански държави, които повече или по-малко открито, следватъ политиката на пакта отъ 1912 година, т.е. политиката на дѣлежъ на албанската територия. Тукъ е и причината, че албанскиятъ бюжетъ е натоваренъ съ голѣми военни разходи, вънъ отъ съответствието на источницитѣ въ страната; това е още и причината, поради която албанскитѣ малцинства въ съпредѣлнитѣ й страни сѫ преследвани, гонени и потискани. Всичко това би се изменило, ако Албания имаше за съседка Македония, населението на която познава много добре страданията на преследванията и потисничеството, за да не иска да прехвърли тѣзи страдания на други ...

 

Възкресението на Македония би било не по-малко износно за Гърция, увеличавайки елинската хомогенность на своето население, намалявайки значително товара на малцинствения проблемъ на Елада. Но най-голѣмата придобивка ще се състои въ единъ великолепенъ устремъ, който ще приеме търговията между българскиятъ хинтерландъ и пристанищата на Бѣло море, устремъ, при който Гърция и България ще спечелять въ най-широки размѣри. . .

 

Ромъния и Турция, които поради своето географско разположение не сѫ непосредствено засѣгнати отъ македонския въпросъ, ще се ползуватъ косвено отъ това разрешение, защото то ще установи балканското равновесие на една трайна и солидна база. При това, една обособена Македония ще бѫде благоприятна почва за съхраняването и развитието на мюсюлманскитѣ и аромънски елементи.

 

(Изъ «Македонска Трибуна», отъ 14 януарий 1932 г.).

 

665

 

 

*

 

Излизащиятъ въ София вестникъ „Обзоръ" въ броя си отъ 8 юний 1935 г. публикува статия, специална за вестника, отъ видния французинъ Албертъ Лантоанъ, голѣмъ приятель на Македония.

 

Той издаде една книга подъ заглавие „Абдикацията на Слънцето", въ която отдѣля специална глава за Македония, кѫдѣто изтъква съ дълбоко съчувствие и несъкрушима аргументация правата на македонскитѣ българи. Въ Франция той е познатъ съ многобройни литературни и философски трудове. Следваща предаваме изцѣло статията му:

 

«Ако великитѣ сили — Англия особено — не бѣха съ Берлинския договоръ (13 юлий, 1878 г.) корегирали проекта за Санъ-Стефанския миръ, който, следствие руско-турската война включваще Македония въ България, Балканската война, а следователно и великата война, не биха станали.

 

Парадоксъ ? — Не. Голѣми събития често биватъ предизвиквани нагледъ отъ съвсемъ незначителни причини. Да си припомнимъ скръбното и ужасно признание на Гладстонъ, относно това решение на неговата страна, което върна въ 1878 година Македония на Турция:

 

«Сега за пръвъ пѫтъ може съ основание да се каже въ момента на тази голѣма криза въ историята на свѣтовнитѣ сѫдбини, че би било за предпочитане за каузата на правдата и свободата, английскиятъ народъ да не сѫществуваше».

 

Единъ абцесъ, който се занемаря, обхваща цѣлото тѣло — ясновидни идеолози отъ дълго време нададоха тревоженъ викъ — и на 25 априлъ 1908 година — нека запомнимъ тази дата — г. Рене Анри пише въ «Кореспондантъ»:

 

«Европа е вѣчно застрашена отъ една война, чиято причина ще бѫде македонското тегло, една рана за Европа въ началото на двадесети вѣкъ».

 

Днесъ не само това тегло сѫществува, но последната война го още повече увеличи. Силитѣ победителки не желаеха да причинятъ недоволство на Сърбия, искайки за Македония привилигировано положение, на което тя има право, възъ основа даже на принципитѣ, отъ които трѣбваше да се вдъхновява редактирането на договоритѣ.

 

Да скърбимъ, но да се надѣваме !

 

Да се надѣваме. понеже Македония нѣма да загине, Македония не може да загине ! Благодарение на васъ македонци, благодарение на чудния пламъкъ, който ви въодушевлява и на горещата ви любовь къмъ свободата, родината на Александъръ Велики ще доживѣе щастливи дни.

 

Може да се каже за правдата, това което Швеналъ казваше за отмѫщението: «То върви съ бавни стѫпки, но то иде».

 

(Справка «Македонска Трибуна», 4 юлий 1935 г.).

 

*

 

Добре познатиятъ на научния свѣтъ и особено на македонското общество германски професоръ г. Вайгандъ въ речь предъ македонскитѣ студенти въ чужбина каза:

 

«Азъ ходихъ въ Македония, когато тя пъшкаше подъ турското владичество. Съ болка видѣхъ какъ бѣ преследвано християнското население, и безсиленъ да му помогна, азъ стискахъ несъзнателно юмрукъ.

 

Но сегашното положение въ Македония по ужасъ надминава това отъ преди. Днесъ Македония пъшка подъ иго. Македонския народъ е предметъ на кланета като тѣзи въ Гарванъ и Търлисъ, и е гоненъ, голъ и гладенъ, въ бащината си земл, за да може мизерията да тури край на неговото сѫществувание».

 

(Изъ «Македонска Трибуна» отъ 14 юлий 1927 г.).

 

*

 

666

 

 

Най-ревностниятъ защитникъ на македонскитѣ българи въ Франция между дветѣ свѣтовни войни, безъ съмнение, бѣше адвокатътъ при Апелативния Сѫдъ Жоржъ Десбонъ. Голѣма енергия употрѣби той особено въ произнасяне на речи предъ редица събрания, вънъ отъ многото статии, които помѣсти въ френската преса.

 

На 30 октомврий 1930 г. вестникъ „Македонска Трибуна", органъ на нашата емиграция въ Америка, писа следното за г. Десбонъ:

 

«На 5 октомврий 1930 г. Македонскиятъ Националенъ Комитетъ въ София далъ голѣма вечера въ честь на г. Жоржъ Десбонъ, на която сѫ присѫтствували 150 души видни македонски и български общественици, включал членоветѣ на управителнитѣ тѣла на всички македонски съюзи въ София, както и председателитѣ на софийскитѣ македонски братства. Македонския духовъ оркестъръ е изсвирилъ «Марсилезата», «Шуми Марица» и «Македонския маршъ», изслушани отъ всички на крака. Пръвъ държалъ тостъ д-ръ Станишевъ. Следъ него говорилъ Десбонъ, който подчерталъ, че ако общественото мнение въ Франция не е настроено въ наша полза, то се дължело на това, че френскиятъ народъ не ни познава добре. «Васъ ви обвиняватъ, че сте комитаджии, казалъ Десбонъ, но срещу тѣзи дръзки обвинения, вие имате мощно орѫжие: вашето право да живѣете свободно».

 

Говорилъ сѫщо проф. д-ръ Милетичъ отъ името на Македонския Наученъ Институтъ, който провъзгласилъ Десбона за почетенъ членъ на института.

 

Отъ София и отъ провинцията Десбонъ билъ обсипанъ съ многобройни поздравителни телеграми.

 

Кой е Джорджъ Десбонъ ?

 

Десбонъ е авторъ на нѣколко книги и брошури по правни, економически, обществени и политически въпроси. Напоследъкъ той написалъ голѣмъ наученъ трудъ «България следъ Ньойиския миренъ договоръ», въ който цѣли 80 страници сѫ посветени на Македония и македонския въпросъ. Едно отъ парижкитѣ кметства раздало като награда на най-отличилитѣ се ученици отъ района му книгата на Десбонъ, поради което гръцката преса започнала да протестира и да се пита що прави гръцката легация въ Парижъ. По той поводъ Десбонъ излезълъ съ специална статия, въ която се казва, че ако отъ гръцкитѣ националисти не се позволява на единъ французинъ да пише свободно въ Франция, лесно може човѣкъ да си представи какво е положението на македонцитѣ подъ тѣхна власть.

 

По покана на македонския студентски съюзъ Десбонъ е държалъ сказки въ Парижъ, Лиежъ, Монпелие и никога не е изпускалъ случай да защити правата на македонцитѣ и правата на македонската кауза».

 

 

Следъ завръщането си въ Франция г. Десбонъ е държалъ пакъ редица сказки относно впечатленията си отъ Европа и Балканитѣ. Първата си сказка е изнесълъ въ градъ Ларйолъ; на присѫтствували и мнозина кметове отъ околнитѣ мѣста. Втората сказка е държана въ градъ Рабастенъ по случай създаването на секция отъ Лигата за правата на човѣка и гражданина. И на дветѣ мѣста подробно е запозналъ слушателитѣ съ исканията и борбата на македонцитѣ.

 

На 13 августъ 1931 г. вестникъ „Македонска Трибуна" помѣсти следната статия отъ Жоржъ Десбонъ:

 

«Всѣки безпристрастенъ човѣкъ, който изучава македонския проблемъ съ обективностъ, сиречь съ пълна грижа за истината, трѣбва да признае, че освобождението на Македония е една европейска необходимость. И наистина, всѣки безпристрастенъ човѣкъ признава това. Но какъ да се осѫществи тая европейска необходимость ?

 

Нѣкои поучаватъ македонцитѣ — чиято земя е посочена отъ граници, покрити съ картечници и вълчи ями — да чакатъ деня, когато границитѣ, всичкитѣ граници бѫдатъ премахнати. Тогава Македония ще добие — най-сетне — правдата и свободата, които лежатъ въ основата на международнитѣ

 

667

 

 

отношения. Нейното сегашно разпокѫсване ще изчезне по силата на това превъзходно съображение: не ще има вече каквато и да е граница.

 

Приятна фантазия ! Нѣколко столѣтия ще изтекатъ преди да се осѫществи това миролюбиво разрешение, предлагано сега отъ политици, които сѫ пленени отъ собственото си многоглаголство.

 

Премахване на границитѣ ! Да се залъгваме съ тая формула за обществено съжителство въ 1931 година, при днешното политическо и военно положение въ Европа ! И да я прилагаме къмъ македонцитѣ, чиято Голгота е всѣкидневна ! Какъвъ великолепенъ примѣръ за опасностьта, която миролюбието на политицитѣ надвисва надъ европейскитѣ жертви на неправдата и — понеже неправдата не може да бѫде вѣчна — върху самата Европа !

 

Тѣзи апостоли на премахване на границитѣ съвсемъ забравятъ, обаче, че въ рамката на сѫществуващитѣ договори значителна часть отъ македонския проблемъ може и трѣбва да получи своето разрешение. Тѣ минаватъ подъ мълчание първото, неотложното искане на македонцитѣ: зачитане отъ страна на завоевателитѣ правото на завоюванитѣ на свобода на мисъльта, на вѣрата, образованието, на словото.

 

Ньойискиятъ договоръ дава на македонцитѣ правото да притежаватъ свои църкви, свои училища, свои вестници, своя книжнина. Тласкатъ ли къмъ размирие Европа онѣзи, които заедно съ македонцитѣ искатъ да не бѫде считано като листъ хартия задължението за покровителство на малцинствата, гарантирано отъ договоритѣ за миръ ?

 

Онова, което застрашава Европа, е увещанието къмъ македонцитѣ: «Чакайте 150 или 200 години — най-малко — премахването на границитѣ, за да се възползувате отъ това минимално право, което Ньойискиятъ договоръ ви дава, правото да сѫществувате».

 

Македонци, останете вѣрни на себе си. Укрепете своя националенъ духъ. Поздравете бѫдещето и далечно премахване на границитѣ като една щастлива случайность. И дайте на тѣзи поклонници на случайности да разбератъ, че не желаете да играете ролята на мъртавця.

 

Като извикамъ, отъ все душа: «Да живѣе Македония !», азъ имамъ пълното убеждение, че Македония ще живѣе».

 

Хамерфестъ, 9 юний 1931 година».

 

 

Презъ 1933 Г. Десбонъ изнесе наново редица сказки изъ разни градове на Франция, включително Парижъ, предъ политически сдружения и научни дружества. Винаги увлекателно, винаги динамично, съ голѣма убедителность той е разглеждалъ разнитѣ фази на македонския въпросъ, рисувалъ е положението на македонското население, историята на Балканитѣ презъ 19 вѣкъ и въ настояще време, икономическитѣ възможности на Македония, неприложенитѣ договори относно националнитѣ малцинства, ролята на македонскитѣ борци, на македонската емиграция и прочее.

 

*

 

Италиянскиятъ публицистъ, авторъ на книги, общественикъ г. Джованни Прециози писа следното:

 

«Ако въ политическото поле има едно лесно предсказание, то е: Македония ще има своята независимость.

 

Кога ще я има ? Какъ ще я има ? Тукъ предсказанието става трудно.

 

Имаше въ първия периодъ на свѣтовната война, презъ време на неутралитета на България, нѣкои измежду народитѣ отъ съюза, които посочиха пѫтя — ще кажа мирния — за решаването на македонския въпросъ.

 

Предложението — което имаше специално отъ френска страна най-голѣмата опозиция — не бѣ прието и България влезна въ войната на страната на централнитѣ сили.

 

Но македонския въпросъ е винаги живъ, и ще се влошава все повече, докато веригитѣ ще станатъ по-тежки.

 

При настоящето състояние на нѣщата само едно революционно движение би могло да даде Македония на македонцитѣ.

 

668

 

 

Казахъ «при настоящето състояние на нѣщата»; защото ако това трѣбва да се промѣни, би се промѣнило следователно и предсказанието.

 

(Взето отъ книгата на г. Жоржъ Нурижанъ «Ла Мачедония нелъ пенсиеро италиано», Римъ 1932 г.).

 

*

 

Редакторътъ на женевския вестникъ „Ла Маседоанъ", неуморимиятъ ратникъ за свободата на нашата родина предъ общественото мнение въ чужбина, Симеонъ Ефтимовъ, предаде въ софийския вестникъ „Македония" разговоритѣ си съ извѣстния унгарски държавникъ Графъ Апони и албанския министъръ г. Мехди Фрашери.

 

Графъ Апони бѣ направилъ силно впечатление еднажъ, говорейки като делегатъ на Унгария въ Обществото на Народитѣ. Относно границитѣ, които Версайлскитѣ договори начертаха въ Европа, той бѣ се провикналъ тържествено въ следния смисълъ: „На мене ли нѣкой ще говори за непроменимость на границитѣ — на мене, който лично бѣхъ свидетель какъ се сгромолясваха редица политически режими, какъ загинаха голѣми империи и се срушиха тронове, които бѣха сметани най-солидни ? ..."

 

Мехди Фрашери е бивалъ въ турско време каймакаминъ въ Охридъ и други мѣста на Македония. Отнасилъ се е справедливо и хуманно спрѣмо мѣстното население и бѣ оставилъ добри спомени всредъ тамошнитѣ българи.

 

Ефтимовъ е поискалъ да чуе мнението на Графъ Апони за случаи, когато една държава отказва да признае качеството на малцинство на едно население, както прави сръбската и гръцка власть спрѣмо македонскитѣ българи.

 

Графъ Апони отговорилъ:

 

„Струва ми се, че едно малцинство не престава да сѫществува отъ факта, че неговото сѫществуване се отрича. Правото и дългътъ на гаранция, които Обществото на Народитѣ е поело, си остава изцѣло на лице, дори при наличностьта на едно оспорване. На съвета принадлежи да определи начина, чрезъ който при подобни обстоятелства, ще може да се изработи едно убеждение и установи едно схващане. Вие сте българинъ отъ Македония. Ще престанете ли да бѫдете такъвъ, ако нѣкой ви отрече това право ?"

 

Мехди Фрашери бѣ сѫщо делегатъ при Обществото на Народитѣ от страна на Албания. Той е заявилъ:

 

«— Сближението между балканскитѣ народи е необходимо, но при условие, че положението, създадено отъ силата, ще бѫде заменено съ едно положение на правото. За неговото реализиране ще трѣбва да направятъ отстѫпки онѣзи, които сѫ облагодетелствувани отъ договоритѣ. Не виждамъ още условия за създаване на федерация».

 

Следъ като говорилъ за албано-българскитѣ отношения, за които казалъ, че има добро съгласуване на еднакви албански и български интереси, които стрували повече отъ единъ съкззъ, той се спрѣлъ и върху отношенията на Албания съ Югославия:

 

669

 

 

«Нашитѣ отношения съ Югославия сѫ нормални. Тѣ биха се подобрили ако албанското малцинство въ Югославия се третира по-човѣшки и въ духа на договоритѣ. За жалость, то е предметъ на жестоки преследвания. Азъ смѣтамъ, че то дори страда повече отколкото българското малцинство. Така, властитѣ отниматъ нивитѣ и кѫщитѣ на мѣстнитѣ албанци, за да ги принудатъ да напуснатъ бащинитѣ си огница. Хилядитѣ бедни албански семейства днесъ сѫ изхвърлени на улицата».

 

(Справка «Македонска Трибуна» 13 ноемврий 1930 г.).

 

*

 

Де Лукачъ, бившъ унгарски министъръ на просвѣтата и председатель на унгарската лига за ревизия на Трианонския договоръ, при посещението си въ София е направилъ следната декларация за вестникъ „Mакедония":

 

«Унгарското обществено мнение следва съ най-голѣма симпатия борбата на македонцитѣ за тѣхната свобода.

 

За унгарцитѣ всѣка борба на македонския народъ е симпатична. Въ миналото Унгария сѫщо е водила една борба отъ този родъ и тя има герои като Кошутъ и други, които се бориха за свободата и които сѫ популлрни не само въ Унгария, но сѫщо и вънъ отъ нея».

 

По режима въ Югославия г. Лукачъ е заявилъ:

 

«Сегашната структура съ сила, създадена въ Югославия, не може да трае дълго време. Цѣлата държава изглежда нестабилна».

 

(Изъ вестникъ «Ла Маседоанъ», Женева, 22 май 1931 г.).

 

*

 

Познатиятъ журналистъ Л. Немановъ, сътрудникъ на професоръ Павелъ Милюковъ въ вестника му „Последния Новости", излизащъ въ Парижъ, писа статия въ софийския вестникъ „Македония", въ която каза между другото:

 

„Всички срѣдства за насилствена денационализация, които прилагаха въ Македония сръбскитѣ власти — именно терорътъ, сръбската колонизация, организирането на контра-чети и въорѫжаването на сръбскитѣ колонисти — не дадоха резултати, на които разчиташе бѣлградското правителство.

 

Всички мои наблюдения ме наведоха до дълбокото убеждение, че въ денационализирането на българо-македонското население отъ сръбскитѣ власти до сега почти нищо не е постигнато и нѣма никаква вѣроятность да се постигне. Националното чувство на това население не само че не е отслабнало, но се усилило и най-характерно е това, че най-добре национално настроена и най-малко наклонна за примирение е тъкмо младежьта, която е израстнала презъ време на сръбското владичество и е получила образование въ сръбски гимназии и университети.

 

Българското население въ Mакедония нѣма нужда отъ никакви странични подбуди, за да се подържа националното му съзнание: това национално съзнание е врасло въ плътьта и е просмукано въ кръвьта на македонскитѣ българи; то е недѣлимо отъ тѣхъ и те се държатъ съ него здраво и непоколебимо ...

 

Азъ бихъ могълъ да приведа десетки примѣри за невидимитѣ и неуловими пѫтища, по които българското население на Македония затвърдява и развива у себе си националното чувство, но смѣтамъ, че е по-добре да не говори за тѣхъ."

 

670

 

 

*

 

Арменцитѣ си оставаха вѣрни приятели на нашата кауза. Ето какво съобщи вестникъ „Македонска Трибуна" отъ 3 май 1934 г. за посещението на генералъ Карекинъ Нъждехъ въ Дитроитъ:

 

„На 22 априлъ арменцитѣ, живущи въ Дитроитъ и околноститѣ, устроиха грамадно събрание съ главенъ говоритель ген. Нъждехъ. Събранието стана въ аудиторията на Кясъ Текникалъ Хайскулъ, кѫдѣто миналия септемврий се откри конгреса на М.П. организации въ Америка и Канада. Повече отъ 3000 арменци присѫтствуваха на събранието.

 

Генералъ Нъждехъ въ речьта си спомена често Македония и имена на македонски революционери, сочейки ги за поучителенъ примѣръ. „Отъ македонцитѣ, каза той, научихме какъ патриота може да умрѣ за отечеството си усмихнатъ и съ съжаление, че нѣма повече да жертвува, освенъ живота си".

 

„Македония, каза той, е географически заробена, обаче, македонскиятъ духъ е свободенъ. Враговетѣ на Македония знаятъ силата на ВМРО и не сѫ спокойни. Тѣ знаятъ философията на македонския революционеръ, който знае да умира за Македония усмихнатъ. Безъ свободата на Македония нѣма да има спокойни Балкани."

 

Генералътъ порица вѫтрешнитѣ врагове — шпионитѣ въ македонското освободително движение, които Сърбия ангажирва да водятъ сатанинска и разрушителна работа въ София въ полза на Сърбия. „Обаче, македонцитѣ нѣматъ основание да сѫ песимисти. При една война тѣ нѣма да изгубятъ, освенъ веригитѣ си".

 

 

Тукъ е подходяще да припомнимъ имената още на нѣкои чуждестранни общественици, които между дветѣ свѣтовни войни се спираха съ симпатия върху нерешения македонски въпросъ, защищавайки поробеното наше население. Тѣхниятъ списъкъ давамъ въ приложение [52].

 

671

 

 

 

XLVIII. СТРАХЪТЪ НА СРЪБСКИТѢ ВЛАСТИ ОТЪ ВМРО

 

Намѣрението ми тукъ не е да се спирамъ на многобройнитѣ мѣрки, които държавата Сърбия  (по-сетне лично отъ краля наименувана Югославия) взимаше срещу борбата на Македония за свобода и независимость. Предостатъчно сѫ обрисувани тѣзи мѣрки отъ журналиститѣ, политицитѣ и дипломатитѣ на множество чужди държави, пъкъ и отъ печата на сръбскитѣ балкански съюзници. Обрисували сѫ тѣ какъ въ Македония подъ властьта на Бѣлградъ е царувало почти неизмѣнно обсадно положение; посочвали сѫ размѣра на войскитѣ и на джандармерията, разположени въ македонскитѣ околии; изнасяли сѫ множество отъ ужаснитѣ факти, които и азъ посочвамъ въ моитѣ спомени. Всичко това говори за тревогата, за несигурностьта на Сърбия поради въведеното отъ нея потисничество въ Mакедония.

 

Цельта на следващитѣ кратки редове, обаче, е друга. Искамъ да посоча колко сръбскитѣ административни и военни началници, пъкъ и тѣхнитѣ подчинени, сѫ изпитвали личенъ страхъ поради наличностьта на македонски борци, поради отмъстителния, въ защита на народа, юмрукъ на ВМРО. Цитирамъ само две ясни и меродавни признания на сръбски голѣмци. Тѣхниятъ страхъ не може да се прикрие задъ измислицитѣ и ругатнитѣ, съ които сѫ примѣсили описанийта на страха си. Ето тия два цитата:

 

 

1. Синътъ на Жика Лазичъ, Алексие, пише на 8 декемврий 1960 г. въ в-къ „Гласъ канадскихъ сърба" — въ връзка съ извършения отъ Иванъ Момчиловъ върху баща му атентатъ въ Бълградъ (въ канцеларията му) следното:

 

„Сѣщамъ се, бѣхъ малъкъ когато баща ми ни показа по нѣкакъвъ случай портрета на единъ отъ атентаторитѣ; порѫча ни веднага да известимъ ако видимъ такова лице въ близость на кѫщата ни. Върху тѣзи работи баща ми не желаеше да говори, но намираше за нуждно да ни извести каква е действителностьта. Живѣехме въ низъкъ партеръ на ул. „Господар Йованович", № 61. Понеже македонствуващитѣ сѫ имали обичай да ликвидиратъ и цѣла фамилия, или група хора, хвърляйки бомби въ жилището или заведението, баща ни единъ пѫть ни каза: „Атентаторътъ може нѣкой день да хвърли бомба презъ прозореца. Ако видите, че нѣкакъвъ предметъ пада въ стаята, недейте мисли много какво може да е, ами бързо се пружите на пода !". Дѣдо ми въ такъвъ случай въздъхваше, а ние останалитѣ мълчехме. Спомнямъ си, че по това време, когато вечерь си лѣгахме въ кревата, докато не заспя, гледахъ къмъ прозореца и пресмѣтвахъ кѫде да се изпружа ако стане нужда. Въ часоветѣ на съмнение, особено когато баща ми обикаляше границата и застрашенитѣ краища, майка ми запалваше кандилото ..."

 

Какво излиза отъ този кратъкъ разказъ на нѣкогашния младежъ

 

672

 

 

Алексие ? Излиза, че краищата, които е обикалялъ Жика (а това е предимно Македония) съвсемъ не сѫ били сръбски, както ги рисува и Жика и синъ му; въ нашата родина, значи, Жиковци съ трепетъ сѫ пѫтували, макаръ и пазени отъ многобройна стража, защото ги е заобикаляла атмосферата на въведеното отъ тѣхъ робство.

 

Много признания въ сръбски книги и вестници потвърѫдаватъ това, което казва Алексие, т.е. страхътъ на сърбитѣ.

 

Ликвидирането на цѣли фамилии е привилегия на сръбската администрация, въ които първа дума имаха полицейскитѣ шефове като Жика Лазичъ и Матковичъ. Тѣ провеждаха националния геноцидъ въ Македония. Напразно Жика е лъгалъ семейството си. Кой е избивалъ цѣли семейства и унищожавалъ цѣли села, показватъ членоветѣ на Карнегиевата анкетна комисия, а до голѣма степень и другитѣ факти, посочвани въ моитѣ спомени.

 

Никакъ не е излишно да пож:ня, че когато Жика Лазичъ е всѣвалъ — по описания отъ сина му начинъ — страхъ отъ ВМРО въ семейството си, той, т.е. Жика, бѣше шефъ на цѣлата сръбска тайна и явна полиция, за цѣлата държава.

 

 

2. Петъръ Мартиновичъ — Байица, черногорецъ, издаде въ Чикаго презъ 1956 г. книга подъ заглавие „Миланъ Недичъ". Книгата е печатана отъ „Дѫ Фърстъ Америкенъ Сербианъ Корпорейшънъ" 705 Саутъ Уелсъ Стрийтъ; Чикаго 7, Илиноисъ.

 

На страници 51, 52 и 53 Мартиновичъ ни дава следното описание:

 

„Идването на Миланъ Недичъ въ Скопйе, загрижило е крайнитѣ елементи — българскитѣ терористически банди и шпионскитѣ „гомуле". Това бѣше периодъ, когато почтенитѣ граждани и добри националисти живѣеха въ страхъ, а особено следъ убиването на видни хора, каквито бѣха въ Щипъ генералъ Ковачевичъ, а въ Битоля Спасое хаджи Поповичъ, и други.

 

При това положение, единъ виденъ сърбинъ ми говори следното:

 

„Тогава бѣхъ на работа като секретарь на политическия отдѣлъ на „Народна отбрана" въ Бѣлградъ — чийто председатель бѣ д-ръ Миланъ Гавриловичъ. Въ това си качество съмъ получилъ нареждане отъ тогавашния председатель на „Народна отбрана", покойния войвода Степа Степановичъ, да отида въ Скопйе заедно съ редактора на вестникъ „Народна одбрана" Велиборъ Йоничъ, и тамъ да образуваме почетенъ комитетъ отъ видни граждани за митинга на „Народна отбрана" въ Южна Сърбия, който трѣбваше да се състои въ Скопйе.

 

Отидохъ съ покойния Йоничъ въ Скопйе и намѣрихъ председателя на подотбора на „Народна отбрана" полковникъ Манчичъ; представихъ му се и го помолихъ да свика широка конференция отъ видни граждани, на които бихъ предалъ поздрава на войвода Степа Степановичъ и бихъ имъ съобщилъ неговото желание, да се състави отъ най-виднитѣ граждани на Скопйе почетенъ одборъ, който ще трѣбва да организира голѣмия митингъ на „Народна отбрана" за Южна Сърбия. Полковникъ Манчичъ веднага ни се постави на разположение и съ желание да се залови за работа. Конференцията се свика въ основното училище

 

673

 

 

при офицерския домъ въ 18 часа, понеже бѣха настѫпили юнскитѣ горещини, и днитѣ се бѣха удължили.

 

На конференцията се е озовалъ добъръ брой скопски граждани, но азъ и Йоничъ веднага разбрахме, че не сѫ много въодушевени. Идваха поединично, въ нѣкаква свещенна тишина, като въ страхъ, приближаваха се до насъ рѫкувайки се безъ усмивка и задоволство. Но не знаеха за какво точно се касае. Това държание на насъ бѣ впечатлително. Накрая, когато се бѣ събралъ добъръ брой, станахъ да ги поздравя отъ името на войводата и да имъ изложа цельта на нашето идване. Като почнахъ да говоря, прозорцитѣ на училищната стая бѣха отворени. На това азъ въобще не обърнахъ внимание, и съ повишенъ тонъ започнахъ да излагамъ неволитѣ на Южна Сърбия и да осѫждамъ българската пропаганда. Но въ това ме прекѫсна нагло председателя, полковникъ Манчичъ съ думитѣ:

 

— Прощавайте, само да затворимъ прозорцитѣ.

 

Азъ и покойния Йоничъ бѣхме много изненадани. Защо да се затварятъ въ голѣмата юнска горещина, и го запитахъ какво значи това. На моятъ въпросъ получихъ отъ полковникъ Манчичъ, доколкото се сѣщамъ, такъвъ отговоръ:

 

— Е, мои господа, леко е на васъ въ Бѣлградъ. Вие дойдете, изговорите се и си отидете; а ние оставаме задъ васъ и плащаме съ живота вашитѣ речи. Та и сега, ако биха ни чули българскитѣ шпиони какво правимъ тукъ, биха ни избили българскитѣ терористи на срѣдъ Скопйе, посрѣдъ день"...

 

 

Стотици такива признания бихме чели, ако пребиваващитѣ въ Македония сръбски насилници биха рекли да напишатъ искрено какво сѫ чувствували когато упражняваха тиранията си въ нашето отечество.

 

Тази тирания е причината и за оня страхъ, за оная „зловеща тишина" (съвсемъ несполучливо наричана отъ Мартиновича „свещенна"), при която сѫ влизали въ салона — безъ усмивка и задоволство виднитѣ скопски граждани, повикани да „избиратъ" комитетъ за митинга на „Народна отбрана". Нѣколкото думи, които Мартиновичъ е написалъ за душевното състояние на тия граждани при съприкосновението имъ съ сръбскитѣ власти, изразяватъ разположението на цѣлия нашъ угнетенъ народъ подъ сръбската власть, както — въ почти сѫщата степень — и настроението на другитѣ обезправени народности въ нашето отечество.