ЧАСТЬ ВТОРА
Революционниятъ отпоръ на Македония
Б.
20. Убийството на генералъ Ковачевичъ (341)
21. Подвигътъ на Мара Бунева (363)
22. Жестокости надъ невинни селяни въ Скопско (377)
25. 1930 г. Бомби въ Кочани, Паланка, Струмица и Охридъ (410)
26. 1931 г. Адски машини въ Щипско. — Атентати въ Гевгели (417)
27. 1932 г. Атентатъ въ Гевгелийско (422)
XX. УБИЙСТВОТО НА ГЕНЕРАЛЪ КОВАЧЕВИЧЪ
На 6 октомврий 1927 г. надвечерь падна въ Щипъ генералъ Ковачевичъ. Убийството е извършено въ квартала около черквата Свети Никола. Въ нападението сѫ участвували трима — Ипократъ Развигоровъ и Илия Лилинковъ отъ Щипско Ново-Село и Благой Кралевъ отъ Куманово.
Новината бързо се разнесе по цѣлия свѣтъ.
Отъ Бѣлградъ наредиха да се струпатъ войски по посока на България, а въ Македония обявиха военно положение. Градъ Щипъ бѣ въ пълната смисъль на думата обсаденъ. Въ течение на петнадесеть дни той прекара напрежение и тревоги, каквито никога при турското управление не бѣ видѣлъ. Всѣка кѫща е била обискирана ; никой не е могълъ да излѣзне отъ дома си. По-виднитѣ граждани сѫ повикани и предупредени, че ще бѫдатъ избити ако се случи нѣкое друго убийство ; като-чели гражданитѣ имаха участие въ станалото съ Ковачевичъ ...
До каква степень е настѫпила суматоха всрѣдъ сърбитѣ показватъ следнитѣ кратки думи на бѣлградския вестникъ „Правда" отъ 12 октомврий : „Случката въ Щипъ силно е развълнувала бѣлградската полиция. Щомъ узналъ за атентата, шефътъ на политическия отдѣлъ заповѣдалъ на прислугата и на стражара да не позволяватъ на никого отъ публиката да чака въ коридора предъ неговия кабинетъ. Помощникъ-шефа, който издалъ сѫщо такава заповѣдь на стражара, поставилъ и кука на вратата на свои кабинетъ. Така че, публиката трѣбваше да чака съ часове, за да се доближи до барикадиранитѣ шефове на политическата полиция".
*
Развигоровъ и Лилинковъ успѣшно сѫ напуснали града и се опѫтили къмъ планината Плачковица. На третиятъ день, обаче, 9 октомврий, случайно сѫ били открити. Забелѣзалъ ги единъ турчинъ и ги предалъ, когато сѫ отивали къмъ една планинска пещера, за да си починатъ и почакатъ отминаването на потери отъ войски и стражари, плъзнали по всички посоки. Въорѫжени сѫ били само съ револвери и бомби срещу една маса, които е наброявала къмъ две хиляди души. Предъ пещерата сърбитѣ сѫ стреляли и хвърляли бомби, не смеейки да се доближатъ или да влѣзнатъ вѫтре.
Изстреляли всички патрони, двамата съ презрение сѫ отговаряли на подканитѣ отвънъ да се предадатъ. Развигоровъ лѣгналъ върху възпламенена бомба, а Лилинковъ се застрелялъ. Чули трѣсъка на бомбата въ пещерата, сърбитѣ внимателно се приближили и намѣрили единия герой страшно разкѫсанъ, а отъ дѣсната слѣпочица на другия още течела кръвь. Съпротивата имъ въ скалитѣ надъ „Стара рѣка" продължила двадесеть часа.
И двамата произхождатъ отъ бедни семейства. Ипократъ живѣеше въ високата махала на Ново-село, наричана „Ридарската", а Лилинковъ
341
въ долната махала „Подъ бахчи". Бащата на Лилинковъ, Пане, помагаше на единъ прекупчикъ на общинска такса върху внасянитѣ отъ селата товари съ храни, плодове, вълна и пр. Бай Пане — както го помня азъ — обикновено носѣше здравата тояга и кантаря за измѣрване на товаритѣ. Прекупчикътъ му плащаше по нѣщо — и това бѣ главния доходъ въ кѫщата. Майката Анастасия (наричахме я Сия) бѣ висока, кокалеста и безкрайно енергична жена. Тя оставяше впечатление, че може да командува на хиляда души като нейния съпругъ, нисичкия и кротъкъ Пане.
Ипократъ Развигоровъ
Никой мѫжъ въ махалата не би посмѣлъ да се закачи за каквото и да е съ стрина Сия ; езика й, погледа й, всѣки жестъ у нея внушаваше респектъ. До колкото помня, и тя изкарваше по нѣщо чрезъ домашни работи. Илия като-чели бѣше единствено дете въ
342
кѫщата. Бѣше съ 5-6 години по-младъ отъ мене ; помня, че въ нашитѣ детски игри той още не участвуваше. Най-често го виждахъ около баща му, когато идваше въ двора ни, съ шумния Моне Манювъ — шефа му — да претеглятъ закупенитѣ отъ селянитѣ товари. А предъ кѫщи ни бѣ постоянно, защото тамъ бѣ и главния площадъ на Ново-Село, кѫдето поспираха селянитѣ за пазарлъци съ матрапазитѣ. Илия бѣ винаги усмихнатъ; и той тихъ като баща си. Но доказа, че е носилъ упорития духъ на майка си.
Илия Лилинковъ
А Ипократъ бѣше сериозенъ, сѫщо мълчаливъ. Приказваше ясно, отмѣрено. Думитѣ отъ него излизаха нѣкакъ тежки, внушаваха довѣрие и издаваха твърдость на характера. Нѣкаква нежна широта и сърдечность лъхаше отъ срещата съ тия младежи, влюбени въ нашата борба и въ Македония повече отколкото въ майкитѣ си.
Ипократъ е роденъ въ 1900 г. Баща му, Томе Развигоровъ, е билъ дълги години учитель въ с. Неманици и Св. Николе, Щипско. Рано останалъ сиракъ и е свършилъ четвърто отдѣление. Става фурнаджия.
343
Въ 1922 г. е вече нелегаленъ. Въ края на сѫщата година премахва единъ отмѣтникъ. До 1925 г. обикаля съ четитѣ на хаджи Григоръ и Панчо Михайловъ въ Кочанско. Като четникъ удивлява другаритѣ си съ своето хладнокръвие и юначество. Участвувалъ е въ нѣколко сражения. Попадалъ е въ затворъ и въ България, покрай дейностьта му въ македонската организация ; но избѣгалъ отъ затвора.
Лилинковъ е роденъ въ 1902 година. Свършилъ трети класъ, подиръ което става шивачъ. Напусналъ легалния животъ, не можейки да търпи сръбското господство и тирания.
Трѣбва да кажа, че и сега четитѣ, но особено малкитѣ ударни двойки и тройки, се движеха често и денемъ въ гористи и планински мѣстности ; а преоблечени — и въ по-открити мѣста. Не бѣше вѣрно, че само нощьта е тѣхенъ закрилникъ. За по-дързостнитѣ и предприемчиви борци всички пѫтеки изъ Македония бѣха достѫпни и презъ деня. Случаитѣ на такива движения сѫ безбройни.
Понѣкога такива пѫтувания сѫ донасяли и неочаквани изненади. Слушалъ съмъ образни разкази на мнозина нелегални. Въ паметьта ми е останало съвсемъ живо описанието, което сбито и естествено ми направи еднажъ Владо Черноземски за едно негово пѫтуване по пѫтя между Щипъ и Кочани заедно съ неговъ другаръ щипянинъ. И двамата сѫ били въ носия, която не прави впечатление никому по тѣзи мѣста. Срещнали на шосето сръбски стражари и продължили съ тѣхъ пѫтя си дълго, като се шегували и черпели съ цигари. Връщали сѫ се откъмъ Щипъ, кѫдето близо до града имали среща съ бащата на щипянина. Стариятъ човѣкъ е билъ доста изненаданъ като дочулъ гласа на сина си, който се обадилъ отъ шубрацитѣ до лозето му.
Другаде съмъ споменалъ за кочанската чета, която е била на почивка, заслонена въ Дамянско поле, въ Радовишко, до самото шосе за Щипъ. Тамъ случайно минавалъ съ конь баща ми. Четницитѣ му се обадили, той слезналъ отъ коня, изкаралъ единъ разговоръ и сетне продължилъ пѫтя си. Поздравитѣ, които тогава бѣ ми изпратилъ, останаха за мене сѣкашъ по-скѫпи отъ всѣко друго извѣстие за домашнитѣ ми. Тая чета се е връщала въ момента отъ единъ по-дълъгъ походъ, следъ като бѣ съпроводила далече на западъ отъ Щипъ нелегалнитѣ групи на Илия Кушевъ и Любомиръ Весовъ.
Не еднажъ съмъ си спомнилъ духовития разказъ на Ипократъ Развиговоръ за явяването му, въ селски дрѣхи, при единъ щипски фурнаджия, въ чиято фурна преди това е работилъ като чиракъ. Билъ пазаренъ день и селяни — българи и турци — пълнели фурната, за да си купуватъ самуни. Ипократъ поискалъ два самуна.
— Като чу гласа ми, моя доскорошенъ чорбаджад трѣпна, казваше Ипократъ, като да се докосна до електрическа жица, и впи погледъ въ мене. Но не продума нито една дума. Никой отъ купувачитѣ не схвана какво става между насъ. Азъ прибрахъ хлѣбоветѣ въ торбата, платихъ и насмѣнно го погледнахъ за сбогомъ; а неговиятъ погледъ остана стъклено студенъ ; изненадата му не бѣ отминала.
Ипократъ, когото другаритѣ му наричаха Ипчо, безъ колебание можемъ да вредимъ между онѣзи борци, чиито духъ и сърдце бѣха стоплѣни отъ беззаветность. Той нѣмаше голѣмо образование, но бѣ интелигентенъ. Изпитвахъ възхищение отъ плавния му говоръ, краткитѣ фрази, които изговаряше и които издаваха нѣкаква привлекателна широта и смѣлость. Слабъ, съ по-високъ отъ срѣдния ръстъ ; походката
344
му нѣкакъ тромава, но прикриваща голѣма енергия и физическа издържливость. Не бѣше хубавецъ. Но излъчваше сърдечность, искреность и веднага ви става сипматиченъ. Малкото му думи имаха оттенъкъ на здържана шеговитость, които го правеше още по-приятенъ. Този младъ човѣкъ сѣкашъ не живѣеше на тоя свѣтъ ; като да бѣ погълнатъ отъ нѣкаква мечта, изписана въ очитѣ му, които ви гледатъ искрено и решително.
Еднажъ се случи да не го видя повече отъ една година. Минавайки нощно време презъ улицитѣ на единъ градъ, когато всичко спѣше, Ипчо и негови двама другари срещнахъ на единъ ѫгълъ. Той веднага се спусна къмъ мене, здрависахме се и ме прегърна. Но и тукъ не каза много думи, а само това: „Бате Ванчо, за мене тази нощь е Великдень. Не ме забравяй, ако трѣбва нѣкѫде да се мре". Въ сѫщия моментъ му дадохъ обещание: „Бѫди спокоенъ, никога не съмъ те забравилъ".
Не следъ много време бѣ получилъ важна задача. Казаха ми, че е билъ въ възторгъ и че само благата му усмивка е била неговия отговоръ. Никога вече не се видѣхме .
Беднитѣ му родители живѣеха въ Ридарската махала на Ново-село. Докато забѣгне отъ Щипъ занятията му сѫ били скромни — ту при нѣкой бакалинъ като слуга, ту фурнаджийски калфа. Нѣмаше въ Щипъ следъ първата свѣтовна война младежь отъ неговото поколение, който да не презираше безмерно сръбския узурпаторъ. По-голѣмиятъ процентъ отъ тѣзи младежи изцѣло бѣха закърмени въ духа на ВМРО; знаеха всичко за турския режимъ, а съ очитѣ си видѣха новото робство. Всички бѣха годни за четнически животъ, но и всички предпочитаха да се хвърлятъ въ акции, кѫдето не става дума за отбрана, а само за пъленъ рискъ. При такива индивидуални прояви мнозина отъ тѣхъ загинаха, но за всѣкиго отъ тѣхъ тиранитѣ скѫпо плащаха. Въ нашия градъ, особено всрѣдъ еснафа и бедния народъ, изобилствуваха такива героични духове, но не всички имаха случай да се прояватъ.
Ипократъ и Илия, както преди тѣхъ Кирилъ Григоровъ, оставиха име на всеотдайни борци за свободата на Македония. Тѣхниятъ подвигъ и жертва раздвижи Щипъ и окрѫга му тъй, както нѣкога подвизитѣ и жертвата на Сандо Малинковъ и Мише Развигоровъ, или Винишката афера. Всичко бѣ свързано съ терзания за народа ни. Но чрезъ тѣхъ повече се кали народния духъ, а повече се обогати и историята на българската ни народность. До каквито и достижения да дойде македонската младежь, тя не трѣбва да забрави, че за нейното бѫдаще, за спасението на Македония, сѫ се жертвували въ героиченъ блѣсъкъ идеалиститѣ като Ипократъ Развигоровъ и Илия Лилинковъ. Съ такива герои може да се гордѣе всѣки народъ ; и да се самоунижи всѣки, който не ги зачита.
Третиятъ участникъ въ акцийта Благой Кралевъ има нещастието да попадне въ лапитѣ на сръбската полиция. Следъ дълга „подготовка" съ мѫчения и съ подмамки, тя си послужи съ него, за да обвинява невинни селяни и граждани, които си бѣше наумила да унищожава или да подлага на тегла. Тая колкото жестока, толкова и наивна полиция, постави въ устата на Кралева разни признания по въпроси, за които той и понятие не е могълъ да има — за голѣма политика, за „планове" на ВМРО, за нейни връзки съ чужди държави и пр. весели истории. Каква стойность можеха да иматъ тия „показания" особено отстрана на единъ човѣкъ, който не намирайки смѣлость да се самоубие, е приподписвалъ
345
всичко, което полицията му внушава, все съ надежда да се спаси ? И въпрѣки всичко, той биде застрелянъ на 12 януарий 1929 година.
*
На управляващитѣ въ Бѣлградъ имъ се стори, че е много полезно за сръбската кауза ако се създаде възможно по-голѣмъ шумъ около убийството на генерала. Държавниятъ апаратъ и обществени организации бидоха поставени въ услуга на тая задача.
Преди всичко устроиха си митингъ въ Щипъ, кѫдето населението „проливало сълзи отъ скръбь" заради „добрия и родолюбивъ" генералъ — споредъ писанията на бѣлградската преса. Сълзитѣ сѫ били проливани — значи докато Щипъ бѣ държанъ въ обсада и всѣко семейство е треперело предъ неизвестностьта на мѣркитѣ, които полицията ще вземе противъ гражданитѣ.
Следъ това идва пренасянето на тлѣннитѣ останки на генерала до Бѣлградъ. На всѣка гара се явяватъ части отъ мѣстнитѣ гарнизони да му отдаватъ честь, съ музики и знамена. Изложенъ е въ бѣлградския воененъ клубъ. Тамъ пъкъ идватъ военни делегации отъ цѣла Югославия, за да се поклонятъ предъ ковчега му. На погребението присѫтствуватъ множество военни, държавни и партийни личности. Краль Александъръ е поздравилъ процесията отъ прозореца на своя дворецъ. За всички тия церемонии телеграфната агенция уведомява широкия свѣтъ.
Националистическата организация „Народна Одбрана" устроила въ Бѣлградъ митингъ, кѫдето петь xиляди души протестирали срещу акциитѣ на македонскитѣ революционери, но и срещу Обществото на Народитѣ, задето не взело мѣрки за спасяването на Сърбия отъ комитаджиитѣ. Най-сетне, намѣриха се нѣкои сърби да си спомнятъ, че има Общество на Народитѣ ; но не се сѣтиха и въ този случай, че Обществото на Народитѣ бѣ гараятъ за защита на националнитѣ малцинства по единъ договоръ, който Югославия бѣ подписала и поставила подъ миндеря.
Грамадна книга не би стигнала да побере всичко каквото сръбскитѣ всстници писаха.
Въ честь на покойния генералъ г. Ст. Рока, професоръ въ Сплитъ, е издалъ илюстрована книга „за Македония". В-къ „Политика" отъ 7 августъ 1928 г. горещо я препорѫчваше на всички сръбски родолюбци. Отъ тая препорѫка и отъ факта, че тя се пише въ честь на такъвъ угнетитель на Македония, ясно е колко общо има тя съ нашата родина. Самиятъ вестникъ „Политика" — дава тоя цитатъ отъ книгата : „Извърши се държавното обединение. Сега трѣбва да слѣемъ душитѣ си и да извършимъ духовното обединение". Въ сѫщность, кѫдето нѣма духовно обединение, държавното обединение не е нищо друго освѣнъ окупация, поробване. Душата на Македония е далече отъ Сърбия и отъ Югославия.
На края властьта подигна и голѣмъ паметникъ въ Щипъ за генералъ Ковачевичъ. Нека прибавимъ, че той бѣ командантъ на Вардарската бригада, по-късно станала Брѣгалнишка пехотна бригада.
*
Презъ това време полицията просто бѣснѣе. Тя арестува брата на Ипократъ Развигоровъ, Коце, който е билъ далече отъ Щипъ, писарь
346
въ Богданци, Гевгелийско. Нѣмайки никакво основание даже да го разпитватъ, полицаитѣ го убиватъ. А на неговата жена, Мариа Дим. Пѣева по баща, не й дадоха никога разводъ, защото криеха, че сѫ убили мѫжа й.
Бащата на Лилинковъ умрѣ въ затвора отъ побой. Майката сѫщо е изтезавана и сетне я пустнаха, тъй като нито тя, нито мѫжа й, не сѫ знаели нищо за намѣренията на сина имъ.
Стоянъ Керенчето отъ Щипъ биде убитъ безъ присѫда и безъ никаква вина. Не се узна и гроба му. Майка му, възрастна и бедна жена, докараха до просия.
Арестуваха и тормозиха въ затвора Павле Гичевъ и Димитъръ Ковачевъ. Последниятъ е битъ до полуда отъ прочутия тогава „тепачъ" въ щипския затворъ Марко Църногореца.
Арестуваха стареца Спиро Развигоровъ, баща на легендарния Мише Развиговоръ. Разпитвали го, напсували го хамалски и го пуснали [*].
*
Предъ сѫда на 22 януарий 1928 г. изведоха двадесеть и единъ „обвиняеми". Всички сѫ посочвани като ятаци на атентаторитѣ. Формулирани сѫ петь дѣла. Първото се отнася до Благой Кралевъ, който отъ 1924 до 1927 г. билъ български четникъ и кръстосвалъ Брѣгалнишката и Скопската области, като работилъ за отцѣпването имъ отъ държавната цѣлость.
Споредъ второто дѣло, материално и морално подпомагали атентаторитѣ следнитѣ лица: Георги Златковъ, Илия Велковъ, Вангелъ Стаменковъ, Стаменко Даневъ, Василъ Бъчваровъ, Василъ Гранковъ, Киро Х. Андоновъ, Михайлъ Барутчиевъ, Коце Нушковъ, Иванъ Томевъ, Йорданъ Кертъковъ, Йорданъ Воденичаровъ, Симо Георгиевъ, Мане Василевъ. Тия лица знаели за присѫтствието на атентаторитѣ въ Щипъ, но не обадили на властьта.
На Дончо Живадиновъ (х. Санковъ) бившъ помощникъ-кметъ въ Щипъ, се приписвало, че билъ въокуражавалъ двамата нападатели съ думитѣ: „Гледайте добре да се свърши". За такова обвинение трѣбвало да отговаря и Колйо Делипетревъ.
Панчо Бърдаровъ е обвиненъ, че билъ въ тѣсни връзки съ Иванъ Михайловъ и получавалъ отъ него по таенъ пѫть пари за атентаторитѣ, и че въ надвечерието далъ убѣжище на Лилинковъ" .
Трайчо Гюновъ е обвиненъ въ туй, че ималъ задача да наблюдава Лилинкова и да му настоява по-скоро да извърши дѣянието.
Славко Недковъ, стажантъ въ гимназията, трѣбвало да отговаря за това, че знаелъ за идването на двамата атентатори и че недалечъ отъ кѫщата на генералъ Ковачевичъ имъ обърналъ вниманието да свършатъ работата още сѫщата вечерь.
*. Правило бѣ за сръбската власть да тормози и избива невинни хора. Това посочватъ и страхотнитѣ свидетелства помѣстени въ моята книга «Спомени - II». Но и наказанието на ген. Ковачевичъ тѣ пожелаха да използуватъ като параванъ за злочинствата си срещу редица съвсемъ невинни българи. Убиха посрѣдъ бѣлъ день на първо мѣсто Мише и Христо Гаврилови въ Щипъ, баща и братъ на Иванъ Михайловъ. Убиха познатия въ Скопие аптекарь М. Геновъ ; и мнозина други изъ македонскитѣ градове. За тѣзи официални престѫпления по-подробно разказваме на друго мѣсто.
347
Арестуваната Ката Коцева и вдовицата Яна Донева били закопали пардесюто на единиз отъ атентаторитѣ, което имъ билъ предалъ Панчо Бърдаровъ.
По третото дѣло се подвежда само Кралевъ за повреда на окото на Йорданъ Ефтимовъ, който се намиралъ до генерала въ момента на атентата.
По четвъртото дѣло сѫ подведени за нѣкакви други обвинения, пакъ измислени — разбира се — лицата Златковъ, Велевъ, Стаменковъ, Даневъ и Атанасъ Рашковъ. Между другото се казва за тѣхъ, че „били членове на революционната организация".
По петото дѣло отговарялъ само Гуневъ, защото билъ членъ на ВМРО.
Опредѣлено било процесътъ да почне на 28 февруарий 1928 г. Въ сѫщность почна на 5 мартъ. Много народъ се събралъ на улицата предъ сѫда, но малцина били допуснати въ залата.
Защитникъ на Кралевъ е сърбина Летичъ, а на останалитѣ пакъ сърби — Жарко Каличъ, адвокатъ въ Скопйе ; Иванъ Иличъ, Павле Миличевичъ, Д-ръ Нешичъ, Михайлъ Михайловичъ — адвокати въ Щипъ.
Кралевъ се обвинява, както посочихме, като активенъ членъ на ВМРО. А останалитѣ сѫ обвинени — между другото — и отъ показанията на самия него, изтръгнати му и уговорени съ полицията. Дончо Живадиновъ е обвиненъ още и за това, че у дома му били намѣрили 5 пушки и 50 патрони.
Въ първитѣ петь дни на процеса обвиняемитѣ сѫ разпитвани и всички сѫ отхвърлили приписванитѣ имъ дѣяния. Кралева сѫ изобличили въ лъжа при очнитѣ ставки. Живадиновъ направо му казалъ : „Ти лъжешъ и съ това искашъ да намалишъ вината си". А Панчо Бърдаровъ го запиталъ : „Кой те е научилъ така да говоришъ ?"
Мнозина отъ обвиненитѣ сѫ заявили, че сѫ разпитвани нощно време, безъ поемни лица, и че писаното въ протоколитѣ не отговаря на онова, което тѣ сѫ говорили. Живадиновъ по-обстойно изнесълъ какъ е изтезаванъ. Ката Коцева, позната въ Щипъ подъ името „Мѫжка Ката", цѣлунала Евангелието и се заклѣла, че никаква дреха не е заравяла ; и проклѣла Кралева, който искалъ да опропасти семейството й. Разпитанитѣ разни сърби, нѣкои руси и мѣстни граждани не сѫ дали нищо положително въ вреда на задържанитѣ.
Споредъ даннитѣ, които изнесе бѣлградския вестникъ „Политика" отъ 17 мартъ осѫдени сѫ :
На смърть — Благой Кралевъ, Дончо Живадиновъ, Колйо Делипетревъ и Панчо Бърдаровъ.
Илия Велковъ по три дѣла е осѫденъ общо на 60 години затворъ, но поради липса на подобно наказание по законитѣ на държавата, осѫжда се на 20 години строгъ тъмниченъ затворъ.
Георги Златковъ и Стаменко Дончевъ — по 15 години строгъ тъмниченъ затворъ.
Антонъ Стаменковъ, Атанасъ Рашковъ и Михайлъ Барутчиевъ — по на 12 години строгъ тъмниченъ затворъ.
Трайко Гуневъ — на 20 години строгъ тъмниченъ затворъ.
Ката Коцева на 5 години строгъ тъмниченъ затворъ.
Яна Донева — на 4 месеци затворъ. На нея й се признава предварителния затворъ, който е билъ повече отъ четири месеци.
Освобождаватъ се: Славко Недковъ, Йорданъ Кертъковъ, Йорданъ
348
Воденичаровъ и другитѣ следъ като лежаха въ затвора по нѣколко месеци.
На 31 май се съобщи, че апелативниятъ сѫдъ потвърдилъ присѫдата. Живадиновъ заявилъ, че е осѫденъ невинно и ще се оплаче на касационния сѫдъ ; а Бърдаровъ и Делипетревъ казали, че и третиятъ сѫдъ ще ги осѫди — щомъ като сѫщото сѫ сторили двата по-раншни.
Както извести „Крисчанъ Сайънсъ Мониторъ", Касационниятъ сѫдъ върналъ преписката въ Щипъ съ мотировка, че смъртното наказание не могло да се предвижда само възъ основа на „обстоятелствени доказателства". Така за тримата — Живадиновъ, Делипетревъ и Бърдаровъ вмѣсто смърть — опредѣленъ билъ затворъ отъ 20 години. А Благой Кралевъ, както вече споменахме, биде застрелянъ.
Въ затвора починаха Георги Златевъ и Вангелъ Стаменковъ.
По тринадесеть години излежаха Живадиновъ, Бърдаровъ и Делипетревъ.
Барутчиевъ излежа 9 години. Ката Коцева — 5 години.
Илия Велковъ, Стаменко Даневъ и Георги Янчулевъ отъ село Полаки, Кочанско излежаха по дванадесеть години.
Атанасъ Рашковъ отъ с. Чиперникъ — дванадесеть години.
Много се е старала полицията да намѣри доказателства противъ учителя Недковъ. Но не успѣла. Опитали се да му търсятъ вина въ факта, че презъ време на първата свѣтовна война е билъ секретарь-бирникъ въ с. Зърновци, Кочанско, или че разговарялъ съ нѣкой журналистъ Фишеръ. Докато се отчаятъ отъ търсенето на обвинителенъ материалъ, държаха го въ затвора още нѣколко месеци.
А въ полза на обвиняемия Василъ Гранковъ отъ Ново-село единъ селянинъ, докаранъ за свидетель, направо заявилъ : „Господа сѫдии, не ме туряйте въ грѣхъ ; недѣйте ме кара да ставамъ причина за погубването на единъ младъ човѣкъ. Азъ Гранкова не познавамъ и никога презъ живота си не съмъ го виждалъ".
* * *
Срѣдъ сръбското общество, и особено между неговата военна каста, имаше голѣма изненада — защото именно върху единъ генералъ се е посѣгнало, който „не се занимава съ политика". Но това общество, заслѣпено отъ шовинизъмъ, за да не може да види дѣлата на властьта въ Македония, и глухо за стенанията на тая страна, не си даваше смѣтка, че сѫщо „съ политика не се занимаваха" и войницитѣ, които крепѣха цѣлото робство въ Македония; и офицеритѣ, които командуваха тѣзи войници. А надъ всички тѣхъ въ Брѣгалнишката область стоеше Генералъ Ковачевичъ.
При това той не гледаше само военнитѣ си работи. Занимаваха го редица мѣроприятия съ задача по-сигурното и по-бързо посърбяване на нашия народъ. Той се бѣ погрижилъ за създаване на дружеството „Соколъ" въ Щипъ, като клонъ на всесръбската спортна организация, кърмачка на слѣпъ национализъмъ и агресивенъ духъ. Покровителствувалъ е и други сдружения отъ тоя сортъ, полагайки старания за привличане на българската мѣстна младежь въ тѣхъ. Той е настоявалъ за съграждането на офицерски домъ въ Щипъ; сѫщо за издигането на гробница за падналитѣ „освободители". Той е насърдчавалъ властитѣ да накарватъ учителки, студентки, ученички и други македонски жени да членуватъ
349
въ дружествата „Коло сръбскихъ сестара" и „Южнихъ жена". Членкитѣ сѫ използувани за даване вечеринки и забави, за услуги при паради и праздненства, за самопрепорѫчване предъ чужденци като сръбкини ; танцуване съ сръбскитѣ офицери и чиновници. Той е насочвалъ офицеритѣ да се сприятелватъ повече съ мѣстни дѣвойки и да се оженватъ за тѣхъ ; а дошлитѣ тамъ сръбкини да си намиратъ за съпрузи мѣстни хора. Въ такива случаи сърбитѣ подхвърлятъ предъ нашитѣ моми : „Отнѣхме ви още единъ". По този начинъ нашето общество да се свързва съ сръбството и на роднински начала. Той е уредилъ въ Щипъ и театъръ, въ който — между другото — е трѣбвало да взиматъ участие мѣстни стипендиянти и учителки. Ония, които биха упорствували, обикновено сѫ премѣствани на работа къмъ Черна-Гора или Косово. Тоя театъръ е обикалялъ и по други градове. Когато бѣ посетилъ Струмица, случилъ се бѣ тамъ огроменъ пожаръ, отъ който гражданството се ужасява. Макаръ да сѫ заставяни тъкмо тогава да играятъ и пѣятъ, „артиститѣ" отъ Македония сѫ отказали да участвуватъ въ представлението при такова нещастие.
Какво струваха за нашия народъ тѣзи факти, сръбското общество не преценяваше ; за него тѣ бѣха нѣщо най-нормално и умѣстно.
Но генералъ Ковачевичъ е не само ловъкъ и дързъкъ проводникъ на сръбската национална пропаганда въ Македония. Той е и мораленъ отговорникъ за терористическитѣ злодѣяния на властьта, опрѣна на военната сила. На неговата съвѣсть лежатъ, повече отколкото на нѣкоя цивилни чиновници, безмѣрнитѣ патила на македонския селянинъ, особено въ Брѣгалнишката область и съседнитѣ на нея околии около рѣкитѣ Пчиня и Струмешница.
Ако е логично и даже мораленъ дългъ на бореца въ Македония да се брани отъ нападащитѣ го войници и офицери, не е ли еднакво логично и даже по-морално да се брани отъ тѣхнитѣ началници, които всичко обмислятъ, заповѣдватъ и поематъ отговорность ?
Ако нѣкой сърбинъ иска още по-добре да схване защо сиромашкитѣ синове като Ипократъ Развигоровъ и Лилинковъ сѫ стреляли на генералъ Ковачевичъ — нека се запита :
— Защо презъ първата свѣтовна война въ Сърбия дигнаха бунтъ противъ присѫтствието тамъ на чуждата власть ? Защо сърбитѣ се впуснаха въ още по-широко възстание срѣщу окупаторитѣ на страната имъ презъ втората свѣтовна война ? И защо въ Франция презъ тая втора война се появи известното „маки" ? При това въ Франция никой не се е опитвалъ да денационализирва французитѣ, да имъ налага чужди училища, да имъ отнима черквитѣ, да промѣня имената имъ. При всички тѣзи възстания — било въ Сърбия, въ Франция или другаде — въстаницитѣ стрелятъ преди всичко срещу военни лица.
Така че, нищо чудно, че на 6 октомврий вмѣсто единъ сръбски войникъ, подофицеръ или подпоручикъ, е падналъ единъ генералъ. Това е даже по-разбираемо отъ всѣко друго нападение. И ясно е защо народътъ въ Щипъ още въ първитѣ часове, когато изчезва сръбската власть презъ м. априлъ 1941 г., спонтанно и неудържимо се насочва срѣщу паметника на генералъ Ковачевичъ и го разрушава до основи при общъ смѣхъ и подигравки.
Въ връзка съ убийството на генералъ Ковачевичъ въ свѣтовния печатъ се писа дори повече отколкото по студентския процесъ въ течение
350
на около две седмици. Много съобщения се явиха и при гледането на процеса. Изнасяме тукъ само нѣколко извадки.
Вестникъ „Франкфуртеръ Цайтунгъ" отъ 7 октомврий 1927 г. пише :
«Несправедливостьта на договоритѣ за миръ крещи за справедливото опредѣление на границитѣ. Убийството на генералъ Ковачевичъ ни напомня атентата въ Сараево презъ юний 1914 г., който предизвика свѣтовната война. Насилствената смърть на генерала се дължи на сѫщитѣ причини, както и на австрийския престолонаследникъ, на агитацията срещу притискане на националнитѣ искания.
Договоритѣ за миръ не поставиха граници за Македония, които биха приключили древния споръ за националноститѣ».
„Пестеръ Лойдъ" отъ 7 октомврий 1927 г., като разглежда на уводно мѣсто македонскитѣ събития, пише:
«Трагедията на Македония произлиза отъ една грѣшка и отъ една неправда. Отговорностьта не е на комититѣ — колкото и балканскитѣ методи да сѫ сами по себе си страшни, — а на договоритѣ за миръ, които раздѣлиха народитѣ произволно, служейки на империалистични програми, създавайки кървави неправди. Трагедията на Македония не ще свърши съ щипскиятъ атентатъ и не ще се изцѣри съ репресалиитѣ срещу разорѫжена България. Следъ грѣшкитѣ на уилсонизма демокрацията поема нови отговорности въ Женева, кѫдето тѣзи, които говорятъ за миръ, не познаватъ страданията на потиснатитѣ».
Въ броя отъ 11 октомврий 1927 г. излизащиятъ въ Загребъ вестникъ „Хърватски Листъ" пише статия подъ заглавие „Щипъ и Бѣлградъ", въ която се казва :
«Нѣма нито да ругаемъ за случкитѣ въ Македония, нито да нападаме нѣкого, а ще трѣбва да потърсимъ най-добрия начинъ за подобряване на положението въ Македония. Най-напредъ трѣбва да подчертаемъ, че лѣкътъ не трѣбва да се търси въ София, а преди всичко въ Бѣлградъ. По случай убийството на генералъ Ковачевичъ, Нинчичевото «Време» писа, че покойниятъ билъ вождъ и душа на националната пропаганда въ Македония. Нима е нуждно, на сърбитѣ тамъ — въ Македония — да водятъ национална пропаганда ? Нима има още въ Бѣлградъ тъй глупави хора, които да не разбиратъ че именно борбата за освобождението на македонския народъ извинява, ако не оправдава атентаторитѣ ? Просто е странно, какъ нѣкои хора въ Бѣлградъ сѫ далечъ не само отъ Европа, а далечъ и отъ Загребъ и Осйекъ.
Обръщението къмъ великитѣ сили може да внуши на тия последнитѣ желанието да анкетиратъ положението въ Македония ; а това би било още по-неудобно за бѣлградската политика, отколкото досегашнитѣ атентати. Както се научаваме въпросътъ съ македонскитѣ студенти въ Скопйе е по-сериозенъ, отколкото се мисли. Тайнственостьта, която въ Бѣлградъ се пази по тоя въпрссъ, за който се разправятъ страшни работи, е вече разкрита въ западна Европа. Тамъ сѫ успѣли, въпрѣки волята на бѣлградското правителство, да изнесатъ много провѣрени подробности, а и самъ Херманъ Венделъ [*] въ в. «Франкфуртеръ Цайтунгъ», изнесе страшни данни».
Подъ заглавие „Възмездието на Македония" вестникъ „Дѫ Економистъ" отъ Лондонъ, отъ 15 октомврий 1927 г. пише следното :
*. Херманъ Венделъ е германски журналистъ, който непрестанно е взималъ сръбска страна по македонския въпросъ. Но даже той не е могълъ да прикрие истината върху режима, въведенъ отъ Бѣлградъ въ Македония.
351
„Още веднъжъ мирътъ въ Европа е застрашенъ съ едно политическо убийство. Убийството на генералъ Ковачевичъ въ Щипъ, Македония, на 5 този месецъ, прибави още едно име къмъ имената на архидукъ Францъ Фердинандъ, генералъ Телини и съръ Ли Стекъ. Както въ всѣки подобенъ случай по-рано, убийството е възмездие за дълбоко вкорененото и дълго занемарено политическо неспокойствие. Въ нашето възмущение отъ насилствения актъ ние не бива да забравяме, че отговорностьта за него не се ограничава при убийцитѣ, нито при дветѣ засегнати отъ него държави, а пада въ известенъ размѣръ върху цѣла Европа и цѣлото общежитие на народитѣ"...
Каквото Ирландия претърпѣ само презъ течение на нѣколко години, Македония търпи вече отъ едно поколѣние насамъ. И това положение на Македония е причина за първата и втората балканска война, както и за участието на България въ общата война ...
Следъ това въ статията се разглежда голѣмото възбуждение въ Сърбия и се изтъкватъ дветѣ възможностп за бѫдещето поведение на Югославия : 1) или да се опита да нахлуе въ България, което обаче безъ друго ще доведе до унищожение, тъй като Обществото на Народитѣ притежава достатъчно срѣдства, за да предотврати военни заплитания, както направи презъ 1925 г. спрѣмо Гърция и презъ 1921 г. спрѣмо сѫщата Югославия по поводъ на нахълтването й въ Албания, или 2) да поиска интервенцията на Обществото на Народитѣ, която обаче ще доведе до една анкета, която не се знае докѫде може да отиде. Отъ тази анкета ще се установи може би по безспоренъ начинъ, че Македония се държи въ Югославия само съ сила ...
Общественото мнение въ България не може да забрави, че Македонската организация сѫществува само за това, защото Македония остава още една поробена българска земя."
В-къ „Райнишъ-Вестфалише Цайтунгъ" пише :
«Градътъ Щипъ, гдето бѣ убитъ генералъ Ковачевичъ, се намира близо до българската граница и бѣше презъ време на турското владичество въ Македония главната квартира на революционния комитетъ. Понеже градътъ се населяваше отъ население съ чисто български националенъ духъ, сръбското правителство се видѣ принудено отъ 1919 г. да го превърне въ сръбски воененъ лагеръ.... Сърбитѣ съ своя тероръ, който се подиграва на всѣки човѣшки моралъ потискатъ тамошното население и се надѣватъ да го умирятъ съ постоянни насилия, опожаряване на села и др.
Единъ отъ тия палачи, когото сръбското правителство прати въ центъра на революционното движение, бѣше и генералъ Ковачевичъ. Той пое командуването въ Щипъ съ твърдото намѣрение да изкорени македонското движение. Подъ неговата върховна заповѣдь тая година по българската граница бѣха изгорени повече отъ 200 кѫщи, защото тѣхнитѣ обитатели били подозрени, че принадлежатъ на ВМРО. Отчасти чрезъ воененъ сѫдъ, отчасти и по по-кратъкъ пѫть на убиване отъ жандарми и военни патрули, отъ началото на 1926 г. сѫ убити 53 мѫже и жени отъ тая область, безъ да бѫдатъ законно сѫдени. Срѣдъ тия нещастници се намираха и старци на 70 години и деца. Отговорностьта за всичко това носи генералъ Ковачевичъ, като воененъ представитель на бѣлградското правителство. Отъ тая гледна точка трѣбва да се разглежда и убиването на генерала. Докога ще търпи още Европа това ужасно кръвопролитие, за което носи вина не ВМРО, но ония държавни сили, къмъ които бѣ присъединена Македония противъ правото за самоопредѣление на народитѣ и противъ единната воля на мѣстното македонско население».
(Изъ в. «Македонска Трибуна», Индианаполисъ, 1.XI.1927 г.)
Загребскиятъ в. „Хърватъ" помѣства една кореспонденция отъ
352
Щипъ, въ която се рисува страшния и нечовѣченъ режимъ на които сѫ подложени българитѣ въ македонскитѣ затвори.
«Всѣки знае, казва кореспонденцията, че въ цѣла Югославия надъ политическитѣ затворници се упражнява системата на Главняча. Но тая Главняча въ различнитѣ краища е различна. А може да се каже, че въ Македония тя е стигнала своя върхъ.
Докато отъ бѣлградската Главняча изчезватъ хората поединично, у насъ изчезването е многобройно. Само зимасъ отъ Щипския затворъ за единъ месецъ изчезнаха сума хора, между които Буюклиевъ, Паликрушевъ, К. Развигоровъ и други. А ония, които сѫ изчезнали вънъ отъ затвора, наброяватъ десетки, а може би и стотици.
Докато политическитѣ затворници въ Бѣлградъ ядатъ плесенясала храна, въ Македония се дава една бъркотия полѣта съ газъ.
Докато политическитѣ затворници въ Бѣлградъ понѣкога могатъ да обяватъ гладна стачка и съ това поне донѣкѫде да протестиратъ противъ ужаса, който сѫществува въ затворитѣ, тука това не само е забранено, а може да се каже, че оня, които се осмѣли на подобно нѣщо, произнася самъ своята смъртна присѫда. Резултата отъ такава гладна стачка е хвърляне въ килиитѣ на смъртьта, гдето не може да се преживѣе повече отъ единъ месецъ. А за такива може да има и убийство. За десетина политически затворници, между които Василъ Гранковъ, Трайко Гюновъ, Дончо хаджи Санковъ, Михаилъ Барутчиевъ, Нанчо Глигоровъ, Лилинковъ и друти, макаръ всички осѫдени по на 12-20 години затворъ, пъкъ и самата власть знае, че нѣма да излѣзатъ живи отъ затвора, настоява да се очистатъ по-скоро.
Но понеже нѣма начинъ да ги прати на оня свѣтъ, полицията е измислила терора, посредствомъ който да ги очисти. Тоя тероръ се състои въ даване отвратителна храна.
Всички тия затворници получаватъ храна отъ кѫщитѣ си, но тя не имъ се дава веднага. Освенъ това, храната на всички, — тия 15 яденета отъ различенъ видъ — се размѣсва. Така получената помия се полива съ сто грама газъ, следъ което се подѣля между арестантитѣ. Резултатътъ отъ това е повръщане и отслабване».
(Изъ «Македонска Трибуна», Индианаполисъ — 22.XI.1928 г.)
В-къ „Хърватски Листъ" (Загребъ, 28 априлъ 1928 г.) помѣства уводна статия подъ заглавие „На вулканската почва въ Македония".
Авторътъ на статията взима поводъ отъ пѫтуването на д-ръ Корошецъ изъ Македония и казва :
«Въпросътъ за Македония е палеща проблема на югоизтока на Европа, проблема зрѣла за своето решение още преди 1912 г., когато Цариградъ владѣеше Македония. Нито подновената Балканска война, нито страшното кръвопролитие при Струмица не можаха да помогнатъ за разрешението на тоя въпросъ.
Ние грижливо следимъ всичко, което е въ връзка и което се докарва въ връзка съ положението тамъ. Ние държимъ смѣтка за фактитѣ, че нашиятъ държавенъ бюджетъ се товари съ 100 милиони динари, че трѣбва непрекѫснато, освенъ другитѣ въорѫжени сили, да държимъ 18,000 жандарми ; че пакъ изъ цѣла Македония всѣки день падатъ човѣшки жертви ; че непрекѫснато се водятъ разни процеси за държавна измѣна ; че погиватъ наши генерали разхождайки се всрѣдъ града ; че въ Гевгели, Струмица, Кочани и т. н. пръщятъ страхотни атентати ; че човѣкъ не смѣе да си подаде носа извънъ града, а въ градоветѣ още въ 4 часа следъ обѣдъ хората се криятъ по домоветѣ си.
Това положение не може да се подобри докато напълно и разумно не се изследватъ и отстранятъ неговитѣ причини. Г-нъ д-ръ Антонъ Корошецъ като нашъ министъръ на вѫтрешнитѣ работи твърди, че всичко това е вследствие акции отъ вънъ ; че ужъ софийското правителство по твърдението на нѣкои наши политици, било виновно за всички събития въ Македония, че това хаотично положение въ Македония трѣбвало да услужва на империалистическитѣ интереси на софийското правителство.
353
Процесътъ, който се гледа въ Щипъ противъ убийцитѣ на покойния генералъ Ковачевичъ очевидно ни казва, че днешното положение въ Македония много зависи и отъ нейното население, което не е доволно отъ своето политическо положение.
Дълбокото проучване на Македонския въпросъ, безъ каквато и да е национална или политическа преднамѣреность, е единствениятъ пѫть, който ще ни открие ясни изгледи въ мрачния проблемъ на Македония ; той не ще се реши нито съ най-страшнитѣ полицейски мѣрки, нито съ полковници за велики жупани, нито съ затварянето на журналисти (сътрудникътъ на в. «Обзоръ»), нито съ разселяване на тамошното население, нито съ «вѫтрешното колонизиране», нито съ създаването на Поповичъ отъ Поповъ, на Тодоровичъ отъ Тодоровъ, Кралевичъ отъ Кралевъ».
* * *
Въ в-къ „Свобода или смърть" отъ 1 октомврий се появи съобщение отъ Задграничното Представителство на ВМРО, въ което се казва, че бойнитѣ сили на ВМРО сѫщо прибѣгнали къмъ тероръ ; атентатитѣ по ж. п. линия Скопйе-Солунъ, по-рано атентата при Пчиня; а напоследъкъ атентата при Удово; атентатитѣ въ Кочани и Гевгели; въорѫженитѣ стълкновения съ сръбската жандармерия въ Кумановско, Малешевско, Радовишко и Гевгелийско сѫ нейно дѣло.
Понеже полицията, жандармерията и войсковитѣ отделения не могатъ да се справятъ съ хвъркатитѣ малочислени отриди, озлобенитѣ властници сѫ се нахвърлили пакъ върху мирното население, защото това е най-лесното.
*
На 11 октомврий е избухнала адска машина по желѣзопѫтната линия Скопйе-Куманово. Влакътъ е билъ товаренъ.
*
На 19 ноемврий избухнала адска машина близо до Скопйе, къмъ станцията Айватово. Никаква следа отъ атентаторитѣ не е била намѣрена. Но властьта арестува двадесеть и трима селяни, подлага ги на дивашки изтезания. Въпрѣки неуморнитѣ твърдения на Бѣлградъ, че народътъ въ Македония нѣмалъ нищо общо съ комититѣ и тѣхнитѣ акции, полицията на всѣка цена и въ този случай е искала да изкара виновни селянитѣ.
Подробни сведения за безчинствата на полицията читательтъ ще намѣри по-нататъкъ, когато ще се говори за процеса на задържанитѣ, насроченъ нѣколко месеци по-късно, на 14 май 1928 година.
*
На 23 ноемврий въ единъ часътъ следъ полунощь пазачътъ на линията при с. Соколарци, Кочанско, открилъ две жици до релситѣ и две адски машини. Влакътъ билъ спрѣнъ на време и така спасенъ. На сутриньта пристигнали тамъ Жика Лазичъ и генералъ Томичъ. Не се намѣрили следи отъ атентаторитѣ. В-къ „Време" казва, че влакътъ е ималъ закъснение отъ 25 минути и затова атентатътъ излѣзналъ несполучливъ.
*
На 4 декемврий къмъ осемь часа вечерьта става въ Струмица
354
атентатъ близо до полицейския участъкъ. Убити сѫ двама или трима полицаи, но има ранени и случайно минаващи цивилни лица.
Убитъ е билъ и поручикъ Йефтичъ, както и двама стражари, които се опитали да преследватъ нападателитѣ. Последнитѣ успѣшно сѫ се прикрили, безъ да оставятъ диря отъ себе си. Сърбитѣ сѫ дигнали въ тревога цѣлата войска и полиция. Xвърляли ракети, за да освѣтяватъ околноститѣ на града ; пратили войници по всички пѫтища и претърсвали напраздно ниви, градини и лозя.
Безъ никакви основания властьта е арестувала следнитѣ лица : Пандо Семковъ, Крумъ Пакетовъ, Панде Магеновъ, Илия Гваранлиевъ, Димитъръ Яневъ, Илия Ришлиевъ, Костадинъ х. Керлевъ, Панде Паймаковъ, Димитъръ Пасковъ.
Дѣлото е гледано на 2 юний 1928 г. и всички сѫ били освободени.
По това време въ Струмица е гледанъ процеса и на следнитѣ арестувани отъ разни околии, пакъ невинни лица : Владо Йордановъ отъ Щипъ, Елисия Кикимовъ отъ Скопйе ; и отъ с. Дворище, Малешевско, Тома Лазаровъ, Илия Златановъ, Якимъ Кертъковъ, Ангелъ Стойковъ, Атанасъ Златановъ, Вангелъ Коцевъ, Борисъ Захариевъ. И тѣ сѫ били освободени, но пакъ подиръ нѣколко-месеченъ затворъ.
* * *
Следъ нѣколко сблъсквания между чети и сръбски войски, и следъ единъ динамитенъ атентатъ въ Струмишко, Бѣлградъ е подалъ нота до България, съ която твърди, че отъ нейна територия минавали четници въ областитѣ подъ югославска власть. Тоя пѫть нотата е съ по-мекъ тонъ.
На сръбскитѣ твърдения, обаче, и на постоянната имъ тенденция да прикриватъ денационализаторскитѣ насилия въ Македония, не вѣрваха и чужденцитѣ. Тѣ схващаха, че недоволството въ нашата родина идва поради въведения тамъ режимъ и че той именно е извора на борбата, водена отъ ВМРО. Умѣстно ни се вижда тукъ да дадемъ нѣкои извадки отъ чуждия печатъ, отъ края на 1927 г., въ които по-точно се изясняватъ разбиранията на много чужди срѣди.
Френскиятъ официозъ „Танъ" отъ 1 октомврий, разглеждайки създаденото положение следъ атентатитѣ въ Македония, между другото признава, че: „политиката на българското правителство е едно нѣщо, а акцията на македонскитѣ революционери е друго нѣщо".
По това време лондонското списание „Ниъръ Истъ" пише :
«Понеже македонския въпросъ по сѫщество е единъ международенъ въпросъ, най-добре би било да се обсѫди на една обща конференция съ представители на Сърбия, България, Гърция и на самитѣ македонци, подъ представителството на единъ неутраленъ членъ».
На уводно мѣсто въ броя отъ 2 ноемврий 1927 г. на голѣмия френски вестникъ „Ла Франсъ", г. Анри Герню, главенъ секретарь на френската Лига за правата на човѣка и гражданина, публикува статии за Македония и освободителната борба. Отъ тази ценна статия правимъ следнитѣ извадки :
„Преди всичко не е вѣрно, че всички комити идватъ отъ България. Тѣ се появяватъ въ самата Сърбия — въ македонскитѣ околии
355
— и нито армия, нито сръбската жандармерия сѫ въ състояние да ги разпръснатъ. Що се касае до ВМРО, тя има свои тайни организации въ сръбската територия, кѫдето правителството отъ София нѣма нито право на надзоръ нито власть за действие . . .
България има може би 500,000 македонски синове, здраво свързани помежду си, и ВМРО разтурена, вѣчно живиятъ духъ на сѫщата ВМРО ще вдъхновява отдѣлни лица за сѫщитѣ инициативи за атентати.
Истината — истината, която Франция трѣбва да знае — е тази, че тѣзи терористични действия, въ своята общность, сѫ дѣло не на вулгарни разбойници, а на единъ възстаналъ народъ ...
Македония бѣ раздѣлена отъ договоритѣ между България, Югославия и Гърция. Въ България македонцитѣ сѫ третирани като племенни братя. Тамъ тѣ се радватъ на граждански свободи и на политическо равноправие; тамъ тѣ заематъ високи длъжности въ свободнитѣ кариери, въ войската, университета. Напротивъ, въ Югославия и въ Гърция македонцитѣ притежаватъ теоретически права на малцинство, но нито едно отъ тѣзи права не имъ е гарантирано въ действителность. . .
Правителствата отъ Бѣлградъ и Атина днесъ търсятъ чрезъ всички срѣдства да денационализиратъ Македония. Тѣ отниматъ земитѣ на селянитѣ и последнитѣ замѣстватъ съ сръбски или гръцки колонисти ; тѣ забраняватъ на мѣстнитѣ жители да си служатъ съ своя езикъ, затварятъ тѣхнитѣ училища и храмове . ..
Презъ време на турското владичество въ Македония подъ гръцко господство е имало 340 първоначални и срѣдни училища, 750 учители и учителки, 19,000 ученици и ученички, 378 черкви и 300 свещеници. Имало е въ сръбска Македония 641 училища, 1,013 учители и учителки, 37,000 ученици и ученички, 761 черкви и 839 свещеници. Нищо отъ всичко това не сѫществува днесъ.
Свобода за печатъ на български, свобода за събрания и сдружения между македонци, свобода за избори съ национални листи : всичко това е унищожено ! Всѣкакъвъ опитъ за протестъ е премахнатъ ! Седемь хиляди и петстотинь македонци сѫ затворени въ югославянскитѣ затвори, въ които сѫ подложени на мѫчения.
Понеже ни поставятъ вънъ отъ законитѣ, заключаватъ хората на ВМРО, е добре, и ние сѫщо се смѣтаме вънъ отъ тѣхъ. Обществениятъ договоръ не важи повече за насъ, защото го насилватъ противъ насъ. Като противодействие и ние се смѣтаме въ правото си да го насилимъ. Не сѫ французитѣ, откърмени въ революционенъ духъ, които биха могли да искатъ противното отъ насъ. Когато правата сѫ отказани на народа, четемъ въ декларацията отъ 1793 г., възстанието не е ли първото право и най-свещената отъ всички обязаности на народа ?
Ние искаме да покажемъ, чрезъ настоящето кѫсо изложение, че проблемътъ на инцидентитѣ въ „южна Сърбия", далечъ надxвърля границитѣ на България и че той не ще бѫде уреденъ въ преговори между българското и югославянското правителства".
Чешкиятъ вестникъ „Аусигеръ Тагблатъ" пише :
«Македонцитѣ сѫ — и тукъ лежи основата на проблемата — една могѫщо развита индивидуализирана единица. Ето защо и македонското
356
освободително движение се изнася отъ самия народъ ; и така само можа ВМРО да се издигне до едно тайно правителство, което открито се величае отъ народа и се удобрява отъ болшинството на страната, когато води борба срещу чужда власть»
(Изъ «Свобода или Смърть», органъ на ВМРО — 15 ноем. 1927 г.).
Чешкиятъ в. „Моравски Народни Новини", пише :
«Последнитѣ известия отъ Македония свидетелствуватъ, че и при новия режимъ въ тая страна не е настѫпила ера на мирно развитие. Станалото тамъ ни припомня времето, когато македонското население съ тероръ се бранѣше срещу терора на владетеля турчинъ ...»
(«Свобода или Смърть», органъ на ВМРО — 15 ноемв. 1927).
Но другъ чешки вестникъ — „Вечерникъ" още на 26 августъ с. г. бѣше писалъ :
«Великитѣ сили очевидно се стремѣха да помогнатъ на Югославия. Македонскиятъ въпросъ създава голѣми мѫчнотии на югославското правителство. Тамъ нѣма училища на български езикъ, не е възможно черквата да употрѣбява езика на мѣстното население. Дори ако се премахне революционната организация и се ограничи нейното влияние, — съ това не се отстранява причината на постоянни спорове ...
Автономия, каквато е дадена на отдѣлни области на чехословашката република (Чехия, Моравия и Силезия, б. я.) и следователно и на Словашко, би могла много да допринесе за успокоението и разрешението на вѫтрешно-политическитѣ трудности въ С. X. С. Съ това би се смекчилъ и много трудния македонски въпросъ, който постоянно спъва югославската политика, и македонскитѣ революционни организации фактически биха изчезнали, защото населението на Македония би имало тогава възможность да се организира по легаленъ пѫть ..»
Списанието „Ниъръ Истъ" въ брои си отъ 17 ноемврий 1927 г., коментирайки резолюцията на Лондонския Балкански Комитетъ казва :
«Резолюцията гласувана неотдавна отъ Балканския комитетъ по въпроса за вълнението въ Македония, търси разрешението на въпроса въ сътрудничеството между бѣлградското и софийско правителства ; за тази цель тя предлага английското правителство да използува своето приятелско право като отнесе цѣлия въпросъ за разрешение отъ Съвета на Обществото на Народитѣ въ следното му заседание, възъ основа на чл. 11 параграфъ 2 отъ устава.
Всестранната анкета, която предложеното отнасяне на въпроса въ Женева има предвидъ, би била крайно ценна за оная конференция отъ представители на заинтересованитѣ страни, която ние препормчваме. Но безразлично дали анкета или конференция — главното е, че по-скоро трѣбва да се направятъ опредѣлени стѫпки къмъ ликвидирането на положението, отколкото да се остави да бѫде подхвърлено на силни избухвания отъ време на време».
Ромънския в. „Лупта" пише :
„... Сърбитѣ, народъ свързанъ съ земята, безъ аристокрация, безъ култура, въведоха въ Македония единъ нетърпимъ политически деспотизъмъ, една ужасна система на предизвикателства, единъ непоколебимъ шовинизъмъ, предъ които метода на управление на турцитѣ бѣше розова вода. Прибавете къмъ това: Македония не е сръбска. Македония за македонцитѣ. Днесъ всичко е забранено на македонцитѣ и българитѣ. Сърбитѣ не зачитатъ съюзницитѣ си, както и неприятелитѣ. Прави се, обаче, голѣма грѣшка у насъ, както и другаде, когато България се държи отговорна
357
за всичко, което става въ Македония. Това е голѣма грѣшка. Най-елементарното кавалерство изисква да бѫдешъ справедливъ къмъ най-злия си врагъ. Така че, не само българитѣ сѫ виновни. Българскитѣ македонци сѫ поданици на Югославия. Ще се каже : заговоритѣ се устройватъ въ България. Твърде е възможно. Но знае се, че въ България сѫ емигрирали всички борци, всички малтретирани въ Македония . . . Но ние, ромънитѣ, които нѣмаме училища и църкви въ Македония, нѣмаме ли право да се защищаваме ? Ще се отговори : по законенъ и миролюбивъ пѫть. Ами кой дава лошия примѣръ ? Почватъ силнитѣ и го свършватъ слабитѣ. Само тогава ще се изясни положението на Балкана, когато се създаде единъ по-човѣшки режимъ спрѣмо малцинствата".
(Изъ „Свобода или Смърть", органъ на ВМРО — 5 дек. 1927 г.)
* * *
Все въ връзка съ случилитѣ се презъ 1927 г. събития въ Македония, т.е. сръбския тероръ и показания срещу него отпоръ, международниятъ печатъ помѣсти безброй статии, бележки и телеграми. Съвсемъ малка часть отъ тѣзи отзиви привеждаме и по-надолу.
Голѣмиятъ в. „Тагеспостъ", който излиза въ Грацъ, Австрия, и минава за много добре настроенъ къмъ сърбитѣ, казва :
„Бомбенитѣ атентати въ Кочани и адската машина по линията за Солунъ доказаха твърдата истина, че има една незадоволена и затова неумирена Македония, чийто изпълнителенъ органъ ВМРО все още представлява несломена сила на Балканитѣ.
Създателя на тази организация е македонскиятъ герой Груевъ, който изработи въ турския затворъ плана, а следъ освобождението си заедно съ Дѣлчевъ, презъ 1893 г. пристѫпи къмъ изпълнението му. Мисъльта назрѣ до такава степень, че презъ 1903 г., значи следъ 10 годишна подготовка, можа да се вдигне голѣмо възстание, което създаде много работа на турцитѣ. Организацията се простира безъ съмнение и днесъ по цѣла Македония и то не само по селата, но сѫщо така и по градоветѣ, и че иматъ добре възпитани и добре водени привърженици, личи отъ бѣлградскитѣ вестници, които обнародватъ въ своето възмущение отъ атентатитѣ дълги списъци на арестувани, между които много чиновници и дори единъ водитель на демократическата листа презъ последнитѣ избори. Много разпространено е убеждението — и пишущиятъ тѣзи редове го среща между добри сръбски срѣди —, че д-ръ Фрицлеръ имаше право, когато миналата есень писа :
„ВМРО е сѫщинско правителство на страната, която сѫществува тайно отъ официалното правителство. Тя има свои особени закони, свое собствено правосѫдие, свои данъци, своя поща. Тя не е дѣло на нѣколко немирни хора, напротивъ крепи се на цѣлия македонски народъ".
Лозунга на организацията е : Свобода или смърть ! Нейнитѣ привърженици не се предаватъ живи на неприятеля. Тѣ знаятъ само едно : борба срещу чуждото насилническо господство.
„Рѣдко решителната роля на ВМРО е била така ярко изразена
358
както днесъ. ВМРО е дамоклевия мечъ на Балкана — тя не може да се хване, и кѫдето се слага въорѫжената й рѫка, тамъ оставатъ кървави следи. Тя е навсѣкѫде и никѫде. И рѣдко сѫ случаитѣ, когато нѣкои чужденецъ успѣва да надникне въ тая тайна организация, която неизмѣнно сѫществува отъ 35 години насамъ.
И все пакъ, азъ стояхъ единъ день предъ Иванъ Михайловъ и чухъ отъ устата му бѫдещата програма на революционната организация. Най-голѣмото очудване за новака сѫ комититѣ, които сами се наричатъ „четници", т.е. принадлежатъ на една чета (група). Ни следа отъ дивачество и балканска разбойническа романтика. Това сѫ чисти спретнати хора, младежи и по-стари мѫже, съ безупречни униформи, съ богато въорѫжение — карабини, револвери и странични орѫжия, рѫчни гранати".
(Балкански сътрудникъ на германския в. „Кьолнише Фолксцайтунгъ" — 8 октомврий 1928 г.).
Мюнхенскиятъ в. „Фьолкише Беобахтеръ", органъ на националъ-социалистическата партия, пише :
„Комитаджиитѣ не сѫ никакви бандити и убийци, както обичатъ да ги зоватъ сърбитѣ и гърцитѣ, а храбри, турили живота си въ опасность за потиснатата родина мѫже, които даватъ най-тежки жертви за свободата на своя народъ и не се плашатъ отъ нищо и никого. Това сѫ борци, които знаятъ добре, че съ надути речи и писмени протести не се извоюва свободата на единъ народъ, а само съ орѫжие. Македонцитѣ опитаха и легалния методъ, но бѣха отблъснати отъ него по най-бруталенъ начинъ отъ сърби и гърци. Затова не имъ остана друго срѣдство, освенъ да грабнатъ орѫжието. Отъ тогава четницитѣ се борятъ съ бомби срещу тиранията на гърци и сърби. Тѣхната политика е : свобода или смърть ...
„Свобода или смърть" — тоя лозунгъ е ясенъ и разбранъ.
Македонцитѣ вкусиха въ 1912 г. какво значи сръбско господство и не искатъ да понасятъ това робство подъ никаква форма. Докато половинъ милионъ македонски емигранти не се върне въ независима Македония, на Балкана не ще има никакво спокойствие, дотогава ще гърмятъ бомби, а колкото по-голѣмо бѫде преследването, толкова по-решително ще се борятъ четницитѣ за свободата на Македония.
Великитѣ сили трѣбва най-сетне да си изяснятъ дали въ Европа трѣбва да владѣе миръ или анархия. Договоритѣ за миръ трѣбва да се ревизиратъ. Всички! Четири милиона сърби нѣматъ никакво право да управляватъ 8 милиона други народи. Докато Версайлския, Сенъ-Жерменския, Трианонския и Ньойския договори сѫществуватъ, нѣма да има никакъвъ миръ. За единъ новъ европейски пожаръ е достатъчно да експлодира барутната бъчва въ Македония" .
(Справка „Свобода или Смърть", органъ на ВМРО — 1 ноемврий 1927 г.).
359
На „Кориере д'Италия" съобщаватъ отъ Солунъ:
„Въ продължение на десетки години подъ редъ населението на Македония, организирано въ една мощна Вѫтрешна революционна организация, е водило упорита борба срещу турския режимъ. Подъ натиска на тая борба европейскитѣ кабинети бѣха принудени да наложатъ на турцитѣ редица административни, финансови и сѫдебни реформи. Следъ срещата въ Ревалъ, между Едуаръ Седми и Николай Втори, пълното автономизиране на Македония щѣше да бѫде постигнато бързо, ако не бѣ станалъ младотурския превратъ.
Балканската война презъ 1912 г. срещу Турция не измѣни положението, защото балканскитѣ държави не държаха никаква смѣтка за македонскитѣ въжделения за автономия и страната биде подложена на ново робство.
И не е прекалено твърдението, че днешното иго е много по-тежко отъ турското, защото презъ неговото време бѣха гарантирани поне културнитѣ и училищни свободи, които днесъ сѫ единъ простъ исторически споменъ. Сърбитѣ разрушиха всичко, вѣрвайки да могатъ по тоя начинъ да задушатъ въпроса и да унищожатъ борбата на населенията. Но фактитѣ доказватъ, че усилията имъ сѫ били напразни.
Следъ войната ВМРО преустрои кадритѣ си и започна борба срещу сръбския и гръцкия режимъ съ сѫщитѣ методи, съ които се борѣше по-рано срещу турцитѣ. Калено въ вѣковнитѣ изпитания, населението се противопостави съ орѫжие на сръбскитѣ опити за денационализиране. Македонската революционна организация се обвинява въ предизвикване на смутове, а не се взема подъ внимание, че сръбскиятъ изключителенъ режимъ е поставилъ македонцитѣ вънъ отъ законитѣ и че е заприщилъ пѫтя за водене на легална борба".
(„Свобода или Смърть". органъ на ВМРО, 1 ноемврий 1927 год.)
Белгийскиятъ вестникъ „Брюгеръ Тагеспостъ" пише:
«Историята на македонското движение за свобода датира отъ столѣтия и винаги, навсѣкѫде е била написана съ кръвь. Десетки хиляди дадоха живота си за една идея. И ако това геройство да може да сѫществува, може би, само въ романтичнитѣ усои на Плачковица и Шаръ планина, всѣкакъ то показва явно незачитане на смъртьта за величието на тая идел. Никѫде въ Европа волята за свобода не е така всемогѫща както въ това кѫтче на Балкана ; но никѫде и силата на по-силния, който отрича тая воля, не е била по-брутална отколкото тукъ. Въпрѣки това, обаче, тя не може да се сломи. Има вече цѣла дузина имена на герои за свобода, около които е обвитъ днесъ легендаренъ венецъ, макаръ и тѣхната смърть да не е отдавна. И когато говори човѣкъ съ нѣкой македонски бѣжанецъ за тия хора, погребани въ незнайни гробове, когато споменешъ тѣхнитѣ имена на най-беднитѣ и необразовани отъ тия прогонени отъ родината си хора, тѣхнитѣ очи свѣтвать при спомена. Македонецътъ не забравя кървавитѣ спомени на това най-страстно отъ всички движения за свобода, и той ги обича съ сърдце на дете и съ честностьта на своя непосрѣдственъ темпераментъ. Не е ли всичко това по-голѣмо доказателство за македонската идея, отколкото най-научната обосновка на стопанското и етнографско единство на тая страна ? Балканътъ нѣма да се успокои, преди Македония да се освободи».
(«Свобода или Смърть», органъ на ВМРО, 15 ноемврий 1927 г.)
360
Последнитѣ петь дни отъ месецъ декемврий 1927 г. бѣха опредѣлени за съвмѣстнитѣ конгреси на 16 американски научни дружества, представляващи умътъ и духътъ на Америка. Повече отъ 2500 делегати — общественици и професори взеха участие.
Между тѣхъ бѣха и делегатитѣ на Американъ Хисторикалъ Асосиейшънъ, Американъ Политикалъ Сайансъ. Между другото на тая сесия бѣ сложенъ и реферата на проф. Артуръ И. Андргосъ, професоръ по близко-източна и славянска история въ държавния университетъ на щата Вермонтъ, „Възможности за единъ балкански пактъ".
Следъ кратъкъ прегледъ на многото балкански смутове, проф. Андрюсъ каза :
«... има още нѣколко болни въпроси отъ по-ново време, а именно : междусъюзническата война отъ 1913 г., откѫсването на Добруджа отъ България, завладѣването на Македония отъ Сърбия, заедно съ нѣколко планински върхове, принадлежащи на България преди Ньойския миръ, преотстѫпването на западна Тракия на Гърция и пр. Едно проучване картата на Балканския полуостровъ ще посочи, че Македония, източна и западна Тракия, пъкъ дори Банатъ и Добруджа, принадлежатъ къмъ друга нация, а не къмъ тази, подъ чието управление тѣ днесъ се намиратъ. Къмъ тѣзи болни мѣста нуждно е да се прибавятъ още Царибродъ и Струмица, чието отнимане се чувствува най-силно отъ тѣзи, които ги заграбиха. Въпроса за Солунъ сѫщо е единъ отъ сериознитѣ ....
Най-лошия отъ всичкитѣ, като се изключатъ тѣзи, които се причиняватъ отъ външни влияния и съюзи, е въпроса за Македония и той ще трѣбва непремѣнно да се разреши . . .
Докато не се дадатъ правата на малцинствата, гарантирани имъ отъ мирнитѣ договори, невъзможно е и безполезно ще е да се говори за нѣкакъвъ балкански пактъ. Балканскитѣ народи днесъ за днесъ чувствуватъ належаща нужда отъ миръ и спокойствие, но това никога нѣма да се постигне чрезъ едно нечовѣшко третиране на малцинствата отъ нѣкои балкански правителства....
Азъ напълно съмъ съгласенъ съ г. Сугаревъ [*]. Действително е, че, докато не само се дадатъ, но и не се гарантиратъ тѣзи права на малцинствата, положението на Балканитѣ винаги ще е обтегнато. Говорейки за единъ балкански съюзъ, азъ разбирамъ, че преди всичко ще трѣбва да се дадатъ не само права на малцинствата, но още и македонския въпросъ ще трѣбва да се разреши задоволително не за правителствата на България и Югославия, но за доброто на самитѣ тѣхни народи и за това на самитѣ македонци. Какъвто и да е балканския пактъ, сключенъ преди македонския въпросъ да се разреши справедливо и задоволително, нѣма да има цената на книгата, върху която той е билъ написанъ».
(«Македонска Трибуна», Индианаполисъ — 12 януарий 1928 г.).
Въ брои си отъ 23 октомврий 1927 г. в. „Дитроитъ Фри Пресъ" пише между другото :
«Терористическитѣ акции станали напоследъкъ въ Македония, сѫ въ отплата на усилията, които полага Югославия да сърбизира населението въ тая область. По-голѣмата часть отъ македонското население говори наречие по-близко до българския, отколкото до сръбския езикъ. Понеже въ македонскитѣ училища и черкви се употрѣбяваше по-рано български езикъ и понеже тѣ сѫ били срѣдище на революционна дейность, сърбитѣ затвориха
*. Г-нъ Сугаревъ е братъ на известния битолски войвода Георги Сугаревъ, загиналъ презъ турския режимъ. Той е билъ професоръ въ американско училище и е взелъ участие при разискванията, за които става дума; тукъ и винаги е билъ членъ на македонската патриотическа организация въ Америка и работилъ за освобождението на Македония и за правата на българското население въ старата родина.
361
българскитѣ училища и въ черквитѣ въ Македония изпратиха да служатъ сръбски свещеници. Сърбитѣ искаха да сърбизиратъ населението въ Македония, обаче, то се възпротиви и ожесточи отъ суровостьта, съ която сръбскитѣ власти прилагатъ сърбизаторскитѣ мѣрки. И въ резултатъ македонцитѣ възстановиха терористическитѣ акции срещу методитѣ на Югославия ...»
Д-ръ Е. Аменде, главниятъ секретарь на конгреса на малцинствата, помѣства въ германския в. „Тагеспостъ" отъ 15 декемврий 1927 г. статия, въ която говорейки и за Македония, между другото пише :
„Погрѣшно е да се смѣта, че революционни акции въ Македония сѫ извършени отъ Македонския Революционенъ Комитетъ безъ непосрѣдствената или косвена подкрепа на мѣстното македонско население. На конгреса на народностнитѣ малцинства се реши, че неразрешаването на въпроса за народноститѣ представлява най-голѣма опасность за войни. На македонското население не се дава възможность да се развива културно на национална основа. Съ това трѣбва да се обяснятъ нападенията на македонскитѣ комити. Не бива по-нататъкъ да продължава такава една насилническа политика — трѣбва въ най-скоро време да се разреши въпроса за народноститѣ въ О. Н".
362
1928 г.
XXI. ПОДВИГЪТЪ НА МАРА БУНЕВА
На 13 януарий 1928 г. въ Скопие въ 12 часътъ и 15 минути на обедъ, когато сърбинътъ Велимиръ Преличъ се връщалъ отъ канцеларията си по крайвардарската улица наречена „Войвода Путникъ", предъ печатницата „Стара Сърбия", билъ застигнатъ отъ една млада, добре облечена жена, която съ три куршуми го повалила.
Атентаторката, Мара Бунева, успѣла да изстреля единъ куршумъ въ гърдитѣ си преди да се доближи до нея пазительтъ на Прелича, единъ албанецъ. Пристигнала полиция, която отнела револвера й. Мара направила опитъ да се хвърли въ Вардара съ викове : „Искамъ да умра", но не успѣла. Видѣли, че кръвь блика отъ гърдитѣ й и я завели въ болницата. Тамъ тя прекарала три часа въ агония, следъ което издъхнала. Лѣкаритѣ успѣли да я свестятъ за малко, за да бѫде разпитана отъ следственитѣ власти.
Преличъ е занесенъ въ болницата ; била му е направена операциа. Въпрѣки голѣмитѣ грижи на лѣкаритѣ, не можали да го спасятъ. На 15 януарий 1928 г., следъ две денонощия, починалъ.
Вестьта за атентата въ Скопйе се разнела отъ уста на уста, като мълния. Града е билъ пъленъ съ пазарджии. Граждани и селяни зарѣзали пазаря и дюлянитѣ и се впуснали първо къмъ мѣстото на атентата и после къмъ болницата.
Великиятъ жупанъ, като чулъ за станалото, просто се вкаменилъ и нищо не можелъ да проговори. А самиятъ краль веднага наредилъ да се направи всичко възможно за спасяването на живота на Преличъ и да му съобщаватъ всичко относно тоя атентатъ.
Сръбскитѣ вестници сѫ дигнали много голѣмъ шумъ въ връзка съ този атентатъ.
Велимиръ Преличъ бѣ юристконсултъ на скопската жупания. Родомъ е отъ Сйеница, Стара Сърбия. Отишелъ е въ Скопие още въ турско време, заедно съ всички тия сръбски главорѣзи, които нахлуха въ Македония преди войнитѣ и заедно съ турцитѣ вилнѣеха надъ македонското население.
„Нѣма злодейство въ Скопйе и въ Скопско, на което той да не е билъ вдъхновитель — пише въ в. „Македония" единъ скопянинъ, който е напусналъ неотдавна родния си градъ. Жупанътъ винаги е билъ по-назадъ отъ него въ това отношение.
Пропитъ отъ омраза къмъ всичко българско, познаващъ всички дейци отъ величавата македонска борба, бидейки самъ зритель на нейния разгаръ, той вървѣше следъ всѣка стѫпка на мѣстнитѣ граждани и изнамираше всички срѣдства, за да задуши и последната надежда въ българското сърдце. До край остана чума за мѣстното население.
И зачестиха всички ония грозотии въ Скопско, съ които той спечели своята тъмна слава.
Когато отцепилитѣ се отъ демократическата партия скопяни,
363
начело съ Спиро Китинчевъ, заговориха за самостоятелна защита на мѣстнитѣ интереси, тогава той по цѣли нощи е седѣлъ буденъ въ жупанията, очаквайки донесенията на агентитѣ си, които сѫ следѣли невинното движение на скопяни — винаги готовъ при най-малкия поводъ да ги арестува масово.
Китинчевъ наистина биде арестуванъ по-късно заедно съ другаритѣ си, макаръ и безъ никаква вина.
По това време стана аферата съ помощникъ кмета Димитъръ Шалевъ — дѣло пакъ на Преличъ.
Но своята грозна слава въ цѣла Македония Преличъ затвърди главно съ мѫченията надъ македонскитѣ студенти.
По негова заповѣдь е стѣгана главата на Чучковъ, разтѣгани мускулитѣ на Борисъ Андреевъ съ вѫже, закопванъ е до шия Нецевъ въ гробъ въ турскитѣ гробища Гази-Баба, изважданъ е Чкатровъ предъ отворенъ гробъ съ насочени върху него револвери, чупени сѫ рѫцетѣ на Чучковъ съ дъсчици между пръститѣ (отъ което отичатъ рѫцетѣ), проплювалъ е кръвь Петъръ Хаджипанзовъ и пр. и пр., а да не говоримъ за Гюзелевъ, който е смазанъ отъ бой, воденъ край Вардара, за да го xвърлятъ въ него . . . Всичко това го изнесоха студентитѣ предъ сѫда, а го предадоха сръбскитѣ и хърватски вестници . . .
Но походътъ на насилието не спира тукъ. Едновременно съ арестуването на Шалевъ, той започва хайка противъ мнозина по-будни въ чаршията скопяни. Най-нещастни излѣзоха отъ затворъ Славе Панковъ, Панко Саздовъ, Лазаръ Малезановъ, Павле Шошолчевъ и пр., които сѫ закопавани въ земята, удряни съ револвери по главата, и разчеквани устата имъ съ вмъквани въ тѣхъ ками.
* * *
Сръбскитѣ вестници дадоха обширни сведения по атентата. Тѣ казватъ, че Мара Бунева отъ една година е въ Македония, отначало въ родния си градъ Тетово, а после се настанила въ Скопйе у видния скопски търговецъ хаджи Христичъ, братъ на бившия скопски кметъ Спиро хаджи Христичъ, въ съседство съ кѫщата на Преличъ. Тамъ свършила курсъ по шевъ и отворила шивашко ателие. Създала си широки връзки, като проникнала и въ висшето сръбско общество.
Направенъ е билъ обискъ въ квартирата й, но не намѣрили никакви компроментиращи книжа или други улики, споредъ в. „Правда".
Полицията направила масови арести. Арестувани били и две жени, приятелки на Бунева, бащата и сестра й, а сѫщо други граждани.
Споредъ „Правда" главното усилие на полицията било да открие дали Бунева е имала ятаци и съучастници. „Изглежда — пише вестника — че това ще остане вѣчна тайна".
* * *
Женевскиятъ в. „Ла Маседоанъ" отъ 18 априлъ с.г. даде следнитѣ сведения въ връзка съ погребението на Велимиръ Преличъ.
„При погребението митрополитъ Варнава произнесе на 17 януарий 1928 г. една предизвикателна речь предъ сръбски жандари и бандити отъ сдружението „Петъръ Марконьичъ". Тази
364
речь ще остане единъ документъ, прочутъ за дегенерацията на християнската мисъль и за провокаторската роли, играна отъ сръбскитѣ черковници въ Македония. Следъ като отправя похвали за Преличъ „който принадлежи на тази генерация отъ национални пионери сърби, които видѣха раждането на идеитѣ, споредъ които трѣбва да се отнасяме жестоко къмъ дивитѣ", митрополитъ Варнава добавя :
„... азъ трѣбва да кажа отново, че чашата на търпението е пълна и е крайно време да спратъ да падатъ хора, които сѫ работили за свободата и доброто на този народъ. Това не може да се допустне въ една цивилизована държава и малко има значение поведението, което ще взематъ по въпроса европейскитѣ държави. Тази младежь не може ли да си отмъсти на убийцитѣ, за мѫченичеството на този националенъ пионеръ ? .. Азъ повтарямъ отъ този столъ думитѣ на Христосъ ; ако твоя братъ ти направи зло единъ пѫть — прости му; ако повтори — покани го на помирение, но ако настоява следъ това, той не е повече твой братъ и тя трѣбва да го накажешъ споредъ както е заслужилъ. И азъ вѣрвамъ, че изразявамъ вѣрно мнението на тѣзи области и на всички граждани на държавата казвайки, че трѣбва да се постави край веднажъ на всичко това. Бандититѣ се лъжатъ ... тѣ не ще постигнатъ цельта, която преследватъ. Тѣ не правятъ друго, освенъ да се пролива напраздно кръвь въ отношенията между братята. Защото когато започне единъ день отмъщението, много невинни ще пострадатъ ..."
Речьта на митрополитъ Варнава е публикувана въ „Политика" отъ Бѣлградъ, отъ 18 януарий 1928 г.
Гражданитѣ и учащитѣ се трѣбвало да присѫствуватъ по заповѣдь на погребението. Имало депутации отъ разни области.
Предполага се, че погребението на Мара е станало безъ свещеникъ и опело. Никой не знае кѫде е гроба й. Македонската емиграция въ България и Америка, обаче, направи повсемѣстни панихиди и въздаде слава на подвига й.
* * *
Властитѣ се запитаха кой е позволилъ на Бунева да дойде въ Скопйе, кой й е издействувалъ паспорта ?
Бѣлградскиятъ в. „Политика" отъ 25 януарий 1928 г. помѣсти писмо на депутата Куюмджичъ, който опровергава слуховетѣ, че билъ подпомогналъ Мара да получи паспортъ ; че за пръвъ пѫть чулъ името й следъ атентата върху Преличъ и че никога не я е виждалъ. „Тя бѣше близо до полицията казва писмото : „познаваше се съ ония, които се грижатъ за нашата сигурность". Куюмджичъ моли министерството на Вѫтрешнитѣ работи да съобщи, кой е издействувалъ паспорта и дали той се е намѣсвалъ въ тая работа.
И зулумитѣ не закъснѣха. Изчезна на първо мѣсто братътъ на Бунева, Лазаръ, който бѣше войникъ въ битолския гарнизонъ. Властитѣ убиха подиръ това братовчеда й Борисъ Андрѣйчинъ въ Тетово на 31 януарий с.г. Той бѣше адвокатъ, 30-годишенъ.
Единъ албанецъ въ Тетово бѣ съсипанъ отъ бой въ ареста, само защото казалъ, че Андрѣйчинъ е билъ добъръ човѣкъ.
365
Множество други граждани бидоха арестувани, всички безпричинно.
Въ едно писмо помѣстено въ „Свобода или Смърть" [*] отъ 2 юлий с.г., се казва :
„Единъ день минавахъ покрай казармата на жандармерийската казарма (старата българска казарма). Тамъ се вършатъ всички побоища. По това време извеждаха арестантитѣ. Бащата на Мара бѣ цѣлъ окървавенъ отъ бой. Гърбачътъ, съ който го бѣха били, бѣ сѫщо кървавъ. Държеше го единъ жандаръ. Сломенъ, изнуренъ отъ боя и прегърбенъ отъ годинитѣ и нещастието блъсканъ отъ жандармитѣ старецътъ излизаше съ другитѣ арестанти. Никога презъ живота си нѣма да забрави неговия мѫченически погледъ !
Останалитѣ арестанти не сѫ въ по-добро състояние.
Маноилъ Стояновъ е битъ на „Гази Баба" и отъ лекаритѣ сѫ установени рани.
Паркачевъ, следъ ужасенъ бой, е пратенъ въ болница на лечение.
Васка е сѫщо така бита и изтезавана.
Единъ агентъ ми разправя, че нищо не признавали. Та какво да признаятъ ?
Следъ извършения атентатъ отъ героинята Мара Бунева и женитѣ сѫ въ немилость. Има нареждане и тѣ да бѫдатъ снабдени съ легитимации. Нерѣдъкъ е случая при пѫтуване да свалятъ шапкитѣ на женитѣ, за да не би да носятъ нѣщо подъ тѣхъ . . .
Легитимации се даватъ само за 7 дни на „по-сигурни" хора, и то за Скопйе. За Щипъ е мѫчно да се получи. При ново пѫтуване отново се подава молба за легитимация.
Всѣка легитимация струва 50 динари. Така се пълни държавната каса, а и чиновницитѣ получаватъ по нѣкоя пара бакшишъ. Всѣка легитимация има 6 подписа, — 4 отъ общината и 2 отъ околийското управление.
Охраната за „сигурность" въ града е сега по-голѣма отъ всѣкога. Жандари има на всѣки ѫгълъ, а сѫщо така и агенти.
Линията е почти блокирана ; землянкитѣ, които се намиратъ по нея, често се подпалватъ отъ треноветѣ.
При тунелитѣ къмъ Скопйе е образуванъ цѣлъ лагеръ отъ войска и жандарми. Понеже тѣзи хора, пазачи по линията, трѣбва да ядатъ, интересно е човѣкъ да наблюдава, какъ имъ се доставя храната. На всѣки 15-20 минути отъ трена се хвърлятъ чували съ продукти, понеже близки станции нѣма. Интересно е, дали това наблюдаватъ чужденцитѣ, които пѫтуватъ и какво ли мислятъ.
Преди треноветѣ пускатъ моторни дерезини; сега донесоха нови съ едно високо острие отпредъ. Това острие чисти пѫтя отъ поставени дървета и други препятствия по линията.
На 5 октомврий, подиръ десеть месеци затворъ, изваденъ бѣ предъ сѫда скопския гражданинъ Стефанъ Паркачевъ — обвиненъ като помагачъ на Мара Бунева. Вината му се състоела въ това, че познавалъ отъ миналото нейния братъ Борисъ, и че еднажъ въ Скопйе й услужилъ съ пари чрезъ баща й.
*. В-къ «Свобода или Смърть», таенъ органъ на ВМРО.
366
Показанията срещу Паркачевъ дала една чиновничка въ дружество „Югославия", чийто агентъ за Македония е билъ самия Паркачевъ; и нѣкой си Кръсто х. Ристичъ. Трима адвокати сѫ защищавали Паркачева — разбира се, всички сърби.
По сѫщото дѣло сѫ обвинявани Манолъ Стояновъ, Веса Ив. Анчева една леля на Мара Бунева и др.
Паркачевъ е оправданъ, както и останалитѣ.
Не само той, но и женитѣ сѫ бити. Васка Анчева е плюела кръвь поради побоя, а Манолъ Стояновъ цѣла седмица е билъ въ неизвѣстность и жестоко изтезаванъ".
* * *
Рискътъ, на който Мара се излагаше — да стреля посрѣдъ бѣлъ день въ Скопйе — бѣше за огроменъ. Но за дѣлото й, а покрай това и за каузата на Македония, още по-възторжено може да се говори следъ като тя реши да турне край и на живота си. Такъвъ случай, като нейния, наистина налагаше самоубийство.
Тукъ е мѣстото да кажемъ каквото знаемъ за самата нея.
Родена е въ 1901 г. въ Тетово. Баща й се казва Никола С. Буневъ, а майка й Анна, по баща Захова Манова, и двамата тетовчани. Майка й произхожда отъ богата мѣстна фамилия.
Бащата е завършилъ шести класъ въ педагогическата българска гимназия въ Скопйе презъ турския режимъ. Бивалъ е търговецъ, по едно време и учитель. При турския режимъ е билъ околийски рѫководитель на ВМРО въ Тетовско.
Мара е четвърто дете на родителитѣ си. Две сестри преди нея сѫ се поминали. До момента на акцията й имаше живи — братя Борисъ и Лазаръ, сестри Еленка, Надя и Вѣра.
Първоначалното си образование и прогимназията тя свършва въ родния си градъ. По настояване на дѣдо й (по майка) свършва стопанското училище въ Скопйе; той не желаелъ да я види учителка или чиновничка. Другаркитѣ й отъ онова време и помнятъ като трудолюбива, винаги спретнато, елегантно облечена. Голѣма чистотница.
Още малка се показа волева. Въ кѫщи не могатъ да й правятъ лесно бележки. Обичала е да се разхожда съ брата си въ близкитѣ околности на града. А като нѣмало други забавления, отивали често да видятъ дервишкото теке. Държала се всѣкога самоувѣрено. Била е и много енергична, жизнерадостна. Проявявала се въ гимнастиката. Обичала да играе народни хора.
Презъ първата свѣтовна война бащата е кметъ въ Тетово и председатель на мѣстния клонъ отъ Дирекцията за Стопански грижи и Обществена Предвидливость. При края на войната заминава въ България да предаде архивата и една значителна сума пари. Съ себе си е водилъ и Мара. Подиръ известно време, благодарение на подкрепата отъ американския пълномощенъ министъръ въ София, върналъ се въ Тетово съ дъщеря си. Но малко по-късно Мара успѣла да съгласи майка си да отидатъ въ България, за да видятъ брата й Борисъ, който е билъ офицеръ въ конния полкъ въ градъ Ямболъ.
Майката се връща въ Македония, но Мара остава при брата си който постѫпилъ въ кавалерийската школа въ София. Съ него живѣла. Станала добра ездачка. Лесно се справяла съ братовия конь „Арцибалъ",
367
Мара Бунева
Писъмце отъ Мара до майка й.
368
английска порода, хубавъ и спокоенъ. Но обичала често и да стреля съ револвера „Маузеръ", калибъръ 7.65, носенъ отъ брата й.
Наскоро тя е вече съпруга на Иванъ Хранковъ, офицеръ въ Русе. Съ него добре се разбирали. Въ София е живѣла при хазайката Стефка Атанасъ Петрова, на ул. „Априловъ" № 1. Въ софийския в. „Утро" тя писа: „Познавамъ Мара като своя по-малка сестра. Жаль ми е за нея. Мѫчно ми е, че не можеше да ми подари златнитѣ си рѫце, съ които всичко вършеше — и готвѣше, и перѣше, и пистолетъ въртѣше".
Мара познаваше какво значи сръбски режимъ. Следила е борбата срещу него, водена отъ ВМРО, отъ самия народъ. Възмущавала се е отъ грозотиитѣ на сръбското управление въ Македония. Запознала се е съ мнозина измежду македонската емиграция, както и съ нѣкои по-изтъкнати борци.
Предъ съпруга си Мара е представила, че иска да прибере отъ дома си въ Тетово, своя чеизъ. И заминава на 22 май 1926 г. въ Македония. Установила се въ Скопйе, следъ като известно време е била въ Тетово. За да не падатъ съмнения върху добри българи, тя избѣгва да дружи съ български фамилии въ Скопйе, а се приближава до сръбски. Заема се да шие женски дрехи ; хваща работа въ единъ магазинъ. Шила е дрехи и на жената на Преличъ. Квартирувала въ съброманската фамилия хаджи Ристичъ. Това внушава довѣрие на властитѣ.
Тази й дружба съ сръбскитѣ пришелци започнала да става подозрителна за добритѣ скопяни. Дори въ София, до македонски срѣди, сѫ стигнали отъ Скопйе известия, че тя е близка на сърбитѣ и че македонскитѣ срѣди трѣбва да бѫдатъ внимателни и по отношение на братъ й — щомъ сестрата събужда съмнение . . .
За да може да остане по-дълго време въ Скопйе, тя по пощата изпраща молба до софийската Митрополия, съ която иска да бѫде разведена отъ мѫжа й. Опитала е въ Бѣлградъ да получи продължение на визата й за престой, но не е сполучила. Възъ основа на заведения бракоразводенъ процесъ, сърбитѣ й позволяватъ да отиде съ баща си въ София, за да уреди работитѣ си. Въ началото на декемврий 1926 г. наистина пристига въ българската столица. А следъ около две седмици се връща обратно въ Скопйе, снабдена вече и съ документи, че бракоразводния процесъ е въ ходъ.
Съпругътъ й, който я обича, не може да разбере постѫпката й и все е билъ съ надежда, че тя ще се прибере въ дома му; отсѫствието й отдава на нѣкакво временно настроение.
Спомнямъ си случая, за който по-подробно разказа Менча.
Когато Мара бѣ отишла въ София съ баща си за бракоразводния процесъ, нарочно измисленъ, за да има основание да се установи въ Македония и да заблуди сръбската власть — пожела да посети Менча Кърничева, която наскоро се бѣ завърнала отъ Виена. Менча живѣеше съ родителитѣ си въ София и много посетители се бѣха изредили презъ тѣзи месеци при нея. Мара дошла съ една свои приятелка и съпругътъ на последната, офицеръ. Като ме видѣ следъ известно време, Менча не пропустна да ми каже, че се запознала съ сестрата на моя другарь Борисъ Буневъ, дошла на гости у дома й. И ми добави:
— Тази жена е годна за голѣми дѣла.
Погледнахъ и очуденъ, и и запитахъ:
— Какво сте разговаряли, та вадишъ това заключение ? Тя ли изяви готовность за нѣкаква акция, или какъ ?
369
— Нищо особено не сме разговаряли; даже само приятелката й и азъ говорѣхме. И азъ не знамъ защо имамъ това впечатление. Толкова жени срещнахъ, толкова прегърнахъ, а за никоя до сега не мога да кажа такова нѣщо ...
Каква интуиция бѣ тази ? Какво сѫ излъчвали очитѣ на Мара отъ душата й, за да го предаде на Менча ? . . . Знамъ само това, което е казала на близкитѣ си: че искала да отиде при Менча само за да я види, да й се порадва.
На сръбската власть действува успокоително факта, че тя напуска единъ български офицеръ. Обаче майка й, до голѣма степень и баща й, не могатъ да се помирятъ съ това. Въ Тетово, малъкъ градъ, хората започнали да отправятъ неблагоприятни критики по адресъ на Мара, задето напуснала мѫжа си. Понѣкога тя е трѣбвало да понася и по-тежки укори отстрана на майка си. Но съумѣвала е всичко да преглътне съ воля, защото е преследвала една голѣма цель.
Единствено на по-малката си сестра Надя е довѣрила всичко. Тя й скривала даже пистолета, съ какъвто Мара се е вече снабдила отъ по-рано. Надя го е пазила въ дюшека, за да не бѫде откритъ отъ майката. Сестрата се е оказала не по-малко мълчалива и волева отъ нея. Заедно съ това Надя е била много добросърдечна, мила мома.
На два пѫти Мара се е надѣвала да намѣри вкупомъ жупана Вилдовичъ, Преличъ и нѣкой другъ голѣмецъ. Но явявали се прѣчки и е трябвало да отлага за други пѫть решението си. При тѣзи случаи тя се е прощавала съ сестрата си, съ увѣреность, че нѣма вече да се видятъ.
Сестрата Надя заболѣва отъ туберкулоза. Лѣкаритѣ сърби установяватъ, че все може да има шансъ за спасение ако се взематъ бързи мѣрки. Единствената възможность за семейството е тази: да се изпрати болната при брата й въ България, та той да се заеме съ лѣкуването, което създава толкова надежди, колкото и безпокойствие на Мара. Тя самата придружава сестрата си презъ августъ 1927 г. до Царибродъ и се връща въ Скопйе.
Братътъ и негови приятели полагатъ всички необходими грижи, но на 25 мартъ 1928 година Надя се помина въ Швейцария. Не бѣха минали още три месеци откакъ бѣ стреляно срещу Преличъ. Първиятъ въпросъ на младата патриотка, толкова привързана къмъ по-старата си сестра, — когато е чула за събитието — е билъ: „Да не би жива да е останала Мара ? ..."
Съ много хладнокръвие е преследвала своята задача Мара. Еднажъ се вмъкнала въ двора на Преличъ — съ когото сѫ съседи — и щѣла тамъ да се закрие, за да го дочака. Но случайно я забелѣзалъ неговиятъ братъ, който я запиталъ очудено: „Што желите, Госпогя Маро ? . . ." — Търся една наша загубена кокошка, му отговорила тя спокойно и напуснала двора.
Сама е разказвала, че когато въ Скопйе трѣбвало да се освещава електрическата централа, опредѣлена е била да бѫде една отъ дамитѣ, които ще прислужватъ на банкета. Очаквали да пристигнатъ владиката Варнава, жупанътъ Вилдовичъ, Преличъ и други. Мара била готова да повали поне двама, ако не и трима. Но поради нѣкаква причина не дошли.
Въ едно отъ последнитѣ си писма тя пакъ моли да се стори възможното за сестра й; и препорѫчва на приятелитѣ си да бѫдатъ весели и доволни, да не скърбятъ за нея ...
370
Презъ време на втората свѣтовна война е билъ намѣренъ въ селото му, близо до Качаникъ, албанецътъ тѣлохранитель на Преличъ. Казалъ: „Тая жена бѣше мужка жена, ама бѣше и инсафлия (човѣчна) — защото можеше и мене да убие".
Болничарката сръбкиня, която я е дочакала въ болницата, е била сѫщо жива по време на войната. Тя разказвала: „Като я донесоха, въ колата съ нея бѣха единъ капитанъ и братътъ на Прелича, които и нарече „престѫпница". Капитанътъ го пресѣче, като му каза: „Не виждашъ ли, че е ранена ? ..." Мара изглеждала пожълтѣла и била облѣгната въ колата. Болничарката я питала въ първия моментъ болна ли е, а тя отговорила: „Ранена съмъ". Веднага я отнесли въ операционната зала.
Арменецътъ лѣкарь, който е присѫствувалъ при операцията, разказалъ — пакъ по време на войната:
„Бѣхъ дежуренъ лѣкарь като я докараха. Обадиха ми се отъ жупанията да се старая да я запазя жива докато дойде лѣкарь отъ Бѣлградъ и следственитѣ власти. Наистина, подиръ два часа пристигна съ аеропланъ дворцовия лѣкарь генералъ Костичъ, отъ Бѣлградъ. Съ него дойде и жупанътъ Вилдовичъ. Докъмъ три часътъ Мара бѣше въ добро съзнание. Генералъ Костичъ я запита: „Йе ли, Госпогя Мара, зашто сте убили Прелича ?"
— Убихъ го защото той измѫчваше моитѣ млади сънародници, македонскитѣ студенти — отговорила Мара и сетне добавила: „Умрѣ ли Преличъ ?"
Когато генералътъ й казалъ, че не е умрѣлъ, възбудено изговорила: „Обичамъ своята родина Македония и умирамъ за нея". А генералътъ се обърналъ къмъ другитѣ съ тия кратки думи: „Господо, ево вамъ жена !" (Господа, това е жена !).
Малко по-късно Мара починала.
Въ Тетово властьта е заставила фамилията Буневи да отиде на панихидата за Преличъ, за да слуша нападкитѣ противъ Мара.
Три дни подиръ смъртьта й въ София и на разни мѣста изъ България, а подиръ това и всредъ емиграцията въ Америка, сѫ били устроени тържествени панихиди. Въ София отлично е говорилъ на панихидата Врачанския Митрополитъ, казвайки между другото, че Христосъ тръгна къмъ Голгота, за да загине и да възкръсне подиръ това.
Бащата веднага бѣ арестуванъ и остана въ затворъ осемь месеци. Той много тежко живѣ и следъ като го пуснаха на свобода. Дълго време не му даваха да хване никаква работа.
Нѣкои подробности, които биха представлявали интересъ за борческата история на Македония, сѫ се съдържали въ писмата на Мара, които тя е изпращала съ тайно мастило и шифъръ, изподъ рисунки за тантели и кройки за женски дрехи. Тия писма сѫ били съхранявани въ единъ домъ въ България. Но при случаенъ обискъ въ този домъ, офицери измежду онѣзи, които извършиха военния превратъ въ България на 19 май 1934 г., сѫ заграбили тази папка, означена, че съдържа писма отъ Мара Бунева. Заедно съ други ценни за Македония и за българщината книжа, папката никога не бѣ повърната на македонскитѣ срѣди. Твърде възможно е да сѫ я унищожили.
Мара бѣше млада, весела, хубава. Бѣше образована, енергична жена, съ всички изгледи за спокоенъ животъ. Защо предпочете да умре ?
— Заради родолюбието й.
371
Има и всрѣдъ други народи подвизи като този на нашата знаменита тетовка. Но все пакъ съвсемъ рѣдки сѫ тѣ. Лесно можемъ да си дадемъ смѣтка, че и въ нашето народно борчество на пръсти се броятъ случаитѣ като този съ солунскитѣ атентатори и съ Мара Бунева.
Отъ нейното дѣло македонецътъ може да черпи куражъ при всѣка нещастна обстановка, а младежьта ни да се поучава. Нашата нация може само да се гордѣе съ Мара.
При най-тежкитѣ изпитания въ сръбския режимъ, поробениятъ нашъ народъ благославяше подвига й. За да покаже, че нѣма нищо общо съ народното чуветво, комунистическата власть въ Скопйе премахна скромната възпоменателна плоча на мѣстото, кѫдето Мара бѣ престреляла сърдцето си въ името на македонската свобода.
Скоро ще се навършатъ четиридесеть години отъ тогава. Понѣкога ми се струва, че сѫ четири столѣтия; а често ми се чини, че сѫ изминали само четири часа откакто за последенъ пѫть се раздѣлихъ съ нея.
Бѣше мъгливъ, влаженъ день. Сѣкашъ още виждамъ какъ по измокрената й връхна дреха се стичаха дъждовнитѣ капки. Нѣмаше какво повече да си кажемъ. Очитѣ й ме гледаха увѣрено. И въ рѫкуването й почувствувахъ нейната сигурность; а заедно съ това и доловимия трепетъ на рѫката й — знакъ, че искаше да ме прегърне, за сбогомъ съ мене и съ всички, които следъ нея оставаха въ борбата.
Нѣкаква вина и мѫка чувствувамъ и до сега, че пропустнахъ да я прегърна. Загледанъ бѣхъ въ очитѣ и, за да й изразя всичко, което съ думи бѣ неизразимо въ тоя моментъ; а може би ме възпрѣ подсъзнателно тогавашното ми — очевидно пресилено и престаромодно — мое схващане за коректно отношение.
Ако наистина има другъ свѣтъ, въ който искаме да вѣрваме, тамъ ще поправя грѣшката си, мила сестро Мара ! А до тогава предъ твоя образъ се прекланямъ съ сѫщата обичь и въодушевление, както предъ образа на другата наша обща сестра — Менча.
* * *
Новината за самия атентатъ проникна въ печата на всички страни.
Но понеже нѣмаше кого фактически да сѫдятъ сръбскитѣ власти, не се и разви сензационенъ процесъ. Затова липсваха и чужди кореспонденти, които подробно да осветлятъ общественото мнение. Сръбскитѣ вестници се пълнѣха само съ нападки противъ македонското движение, а и по правило — заплахи срещу България.
На много мѣста и въ чужбина бидоха публикувани статии и белѣжки, изразяващи удивление предъ подвига на Бунева. Спомнямъ си известията на приятели отъ Виена, че за цѣлия тамошенъ печатъ истинска сензанция е било съобщението отъ Скопйе за убийството на Прелича по такъвъ начинъ, както го извърши Мара. Такива известия имаше и отъ Римъ — че въ италиянската преса сѫ се позвили обширни коментари. Така бѣ въ Унгария, Франция и другаде. Голѣмъ брой напомняния въ печата обръщаха внимание на отговорнитѣ фактори наново, че мирътъ на Балканитѣ, а може би и въ Европа, нѣма да е сигуренъ докато не се уреди македонския въпросъ.
За съжаление, нѣмамъ на рѫка никакви други извадки отъ пресата, освенъ тѣзи, които следватъ тукъ. Но и тѣ сѫ отъ естество да
372
дадатъ представа за духътъ, въ който се е писало за незабравимата Мара.
Парижкиятъ вестникъ „Л'Йовръ" отъ 7 априлъ 1928 година печати дописка отъ Скопйе, въ която се казва:
„Положението въ Македония е мрачно. Убийствата се умножаватъ, безъ да може винаги да се обвинява революционната организация". Авторътъ на дописката говори за Мара Бунева, „македонската Шарлота Корде", и за убийствата на македонци, които сѫ последвали, като ги свърза съ по-предишнитѣ и отбелѣзва пасивностьта на властитѣ за издирване на убийцитѣ. „Това показва — изтъква той —, че тѣзи убийства сѫ една система на репресии, която може само да усложни едно вече много сериозно положение."
Авторътъ цитира думитѣ на скопския жупанъ полковникъ Наумовичъ и, като отбелѣзва, че сѫщевременно броя на процеситѣ се увеличава, казва: „Възможно е, тѣзи студенти, граждани, селяни, да принадлежатъ къмъ македонската организация, обаче не може да се каже, че тѣ идатъ отъ България. Повечето отъ тѣхъ никогда не сѫ били въ България.
Всички тия факти, атентати, арести, процеси показватъ, че населението въ Македония не се примирява съ днешното положение. Всички безпристрастни свидетели признаватъ това. Десетгодишниятъ срокъ за сърбизирането на Македония изтича безъ да остава надежда за успѣхъ. Насилията окончателно се провалиха предъ упоритостьта на македонцитѣ, калени въ тридесетгодишна борба съ турцитѣ."
Въ „Алманахулъ Аромънескъ", 1928 г., стр. 93-101, ромънскиятъ писатель Н. Тачитъ, пише въ една статия, между другото :
„Велимиръ Преличъ, юридически съветникъ на префектурата въ Скопйе, бѣ въ турско време, въ 1904 г., формално секретарь на сръбския владика Фирмилианъ, но въ действителность организаторъ на сръбски банди, предназначени не да освободятъ Македония отъ хамидовия хомотъ, но напротивъ, въ съгласие съ жандармерията и баше-бозуцитѣ на турската власть, да преследватъ македонскитѣ революционери, чийто девизъ бѣ: „Свобода или Смърть", девизъ традиционенъ на всички балкански революционери, които сѫ се борили за окончателното изгонване на турцитѣ отъ Европа.
Мара Бунева, българка отъ Тетово, интелигентна и пламенна македонска патриотка, бѣ единъ деенъ членъ на македонската организация въ Скопйе, кѫдето тя се бѣ настанила отъ една година. Свидетелка на всички физически и морални изтезания, претърпѣни отъ затворенитѣ студенти, отъ които нѣкои паднаха въ мѫченичество за Македония, Мара Бунева, следъ като уби посрѣдъ бѣлъ день и въ центъра на Скопйе Преличъ, се самоуби стреляйки си единъ куршумъ въ сърдцето и умрѣ преди Преличъ.
Мара Бунева взема мѣсто между мѫченицитѣ на Македония, които сѫ искали да умратъ за своята измѫчена родина. Македонцитѣ празднуватъ въ всички страни паметьта на тази македонка, която провъзгласиха: Хубавата мѫченичка на потисната Македония !"
Въ македонскитѣ вестници често се появяваха статии въ връзка съ годишнината отъ подвига на Мара.
373
По случай 6 години отъ смъртьта на великата македонска героиня, ето какво пише за нея Болеславъ Тахауеръ, аташе по печата на Унгарската легация въ София, въ единъ отъ броеветѣ на в. „Македония":
„Много се е писало върху психологията на революциитѣ и революционеритѣ, разглеждала се е проблемата за социално, политическо и психологическо гледище и при все това, едно опредѣлено и решително мнение не би могло да тия се даде. Би било повече отъ банално да се твърди, че никой народъ не е извоювалъ свободата си безъ проливане на кръвь.
Това е така за всички народи, освенъ за тѣзи, които спечелиха свободата си посрѣдствомъ дипломатически комбинации, които се образуваха подиръ войната и които създадоха малцинствата, за които до 1914 г. никога не бѣше се чувало да се говори.
Докато устройството на свѣта почива върху принципа на националноститѣ, не ще може да се разграничатъ национализъмъ, патриотизъмъ и фанатиченъ патриотизъмъ — този фанатизъмъ, на който Мара Бунева бѣ едно истинско въплощение. Повече отъ сигурно е, че ако тя не бѣше се самоубила, сръбскитѣ сѫдилища биха я осѫдили на смърть или на вѣченъ затворъ. Обикновено правосѫдието е снисходително къмъ политическитѣ престѫпления, които сѫ подбудени отъ екзалтиранъ патриотизъмъ. Има множество подобни примѣри на такава снисходителность, какъвто е случаи въ Виенския сѫдъ спрѣмо Менча Кърничева. Сърбитѣ, обаче, които възнасятъ паметьта на убиеца на австро-унгарския престолонаследникъ, безъ всѣкакво гризене на съвестьта биха осѫдили Мара Бунева и, нѣма защо да го криемъ — това е тѣхно право. Борбата се води отъ тѣхъ сѫщо тъй добре, както отъ македонскитѣ българи. Тѣ защищаватъ това, което владѣятъ, а македонскитѣ българи се борятъ за своята независимость. Аналогични случаи виждаме и сега въ Полша, въ Италия, въ Ирландия. Това е победата, която дава правото, защото въпрѣки всичкитѣ хуманни теории — правото на най-силния е всѣкога съвършено.
Въ лицето на Мара Бунева виждаме единъ борецъ за свободата на своя народъ. Тя жертвува своя животъ и дори нейнитѣ противници би трѣбвало да се преклонятъ предъ този възвишенъ подвигъ, както много пѫти турскитѣ офицери поздравляваха съ сабитѣ си революционеритѣ, паднали отъ куршумитѣ на тѣхнитѣ войници.
Тѣзи нѣколко реда сѫ предназначени за читателитѣ на в. „Македония", повечето отъ които сѫ македонски българи, т.е. бащи и братя, майки и сестри на борещитѣ се българи въ поробена Македония. По-добре отъ мене тѣ разбиратъ подвига на Мара Бунева, по-добре отъ мене тѣ го преценяватъ и ще съумѣватъ да го възвеличатъ и да запазятъ вѣчно живъ споменъ за тази безсмъртна героиня, македонска българка. Тя е влѣзла въ кървавата история на македонскитѣ мѫченици и въ деня, когато Македония ще бѫде свободна, тя ще личи на видно мѣсто въ историята на Македония, които ще се изучава въ училищата.
Всѣки народъ е далъ примѣри, подобни на този на Мара Бунева. Може да се похвали или осѫди политическото убийство, но това което трѣбва да се забележи, това е, че само народъ,
374
който знае да убие за свободата и да умре за нея, които знае да извоюва свободата си — само той е достоенъ за нея".
Мара е била погребана въ гробищата, разбира се, отъ полицията. По несъобразителность, скопски младежи следъ нѣкой день покрили гроба й съ цвѣтя. Това е дало поводъ на властитѣ да заличатъ гроба и да дигнатъ неизвѣстно кѫде тлѣннитѣ й останки.
А когато дойде комунистическата власть въ Скопйе, която прогласи себе си за „освободителка", премахна възпоменателната плоча отъ мѣстото, кѫдето Мара извърши безсмъртния си подвигъ.
* * *
Наскоро следъ убийството на Преличъ въ Скопйе пристигна новъ жупанъ — Наумовичъ. Той събра по-виднитѣ граждани и имъ държа речь, която по цѣлото си съдържание приличаше на грубо заплашване. — „Вие сте виновни за всичко, което става тукъ ! Но нека се знае, че нѣма да простимъ на никого. За око ще взимамъ глава, за зѫбъ — челюсть" !
Съ думитѣ си признаваше, че борцитѣ излизатъ отъ срѣдата на народа — щомъ като той билъ виновния. Въ такъвъ случай защо постоянно обвиняватъ България ?..
Той покани гражданитѣ да му съобщавали за всичко „подозрително". А на сърбоманина Панче Богоевичъ възложилъ да създаде група отъ дванадесеть граждани, познаващи добре населението, за да следи по-старателно всичко и да донася на властьта. Смѣтналъ е, че полицията нѣма достѫпъ и довѣрие всрѣдъ народа. Чудили сѫ се гражданитѣ що да правятъ. Кѫдето е пѫтувалъ по Македония, Наумовичъ се е старалъ да създава подобни групи.
Но за шпионажъ е мобилизиралъ всевъзможни паднали типове. Страхъ и съмнение започна да царува между хората. Мнозина се боятъ да ходятъ съ рѫце въ джобоветѣ по улицата — за да не бѫдатъ гледани накриво отъ полицаитѣ. При влизане въ нѣкое учреждение, въведено е било претърсване. Отваряни сѫ и рѫчнитѣ чанти на женитѣ. Като-чели всѣка жена съ чантичка е станала подозрителна за властитѣ.
Доколкото имаше по нѣкой чиновникъ родомъ отъ Македония, биваше вече премѣстванъ къмъ Шумадия. Естествено, не биваха закачани малцината сърбомани.
Такива и още по-мрачни дни населението бѣ виждало и другъ пѫть, откато Сърбия бѣ заела Скопйе.
*
Не само македонскитѣ вестници споменаватъ името на славната Мара по поводъ на годишнини отъ подвига й или при други случаи, но често и чужденци сѫ си спомняли за нея. За примѣръ, френскиятъ вестникъ „Волонте", излизащъ въ Парижъ, на 10 априлъ 1930 г. писа следното:
«Между сегашна Югославия и България ние намираме въ затаеность, че сѫществува македонски въпросъ. Вънъ отъ съмнение е, че най-многобройнитѣ и най-тежки атентати, които напоследъкъ окървяватъ българо-югославската гранична зона не сѫ друго, освенъ слабия изразъ.
375
Да се претендира, както искатъ да направятъ крайнитѣ югославянски националисти, че дейностьта на македонскитѣ комити въ югославска територия била окуражавана, ако не и подържана отъ българското правителство, е едно упростено обяснение, което за всѣки безпристрастенъ наблюдатель не издържа критика. Сѫщо така какъ би могло да се прави оплаквание за липса на добра воля, при българското правителство, за взимане на достатъчни мѣрки, за да се противопостави на излизането отъ негова територия на грешнитѣ комити ? Граничнитѣ югославски постове, които сѫ въ пропорции почти три къмъ единъ срещу българскитѣ, сѫ били сѫщо немощни да ги спратъ. И после, голѣмо число отъ атентати, извършени на югославска Македония и най-отекващи — за да не напомнимъ други освенъ този на младата и смѣла девойка отъ Скопйе, Мара Бунева, умрѣла съ вика: «Да живѣе Македония !» — не сѫ ли били извършени отъ лица, които никога не сѫ живѣли въ България ? Уви ! ние сме присѫтствуващи на жалки актове на тероризъмъ, вдъхновявани отъ отчаяния македонски нацонализъмъ ! Неотдавнашниятъ протестъ, подаденъ до Обществото на Народитѣ въ Женева отъ Скопйе, отъ Димитъръ Илиевъ, бившъ сѫдия въ Велесъ и Григоръ Анастасовъ, бившъ депутатъ въ сръбската скупщина — отъ демократическата партия на Давидовичъ, — го свидетелствуватъ красноречиво.
На мѣсто да упорствуватъ въ една политика на денационализация на Македония, която се изразява въ затваряне на училищата и на църквитѣ и сърбизиране на имената на жителитѣ й (имената съ македонско окончание не сѫ признати за публични актове, нито въ пощата за адреситѣ на кореспонденцията), безъ да говоримъ, разбира се, за разпръсването на македонската партия, като легална политическа партия, на забраняването на вестницитѣ и на забраната на другъ езикъ, освенъ сръбския, бѣлградската диктатура, която си е поставила за задача да дойде до ликвидацията на трудноститѣ, отъ които страда югославската държава, (отъ факта на националнитѣ недоволства) би осигурила много по-ефикасенъ редъ въ македонската область, премахвайки причинитѣ за безредие, премахвайки жалкитѣ манифестации, които ставатъ тамъ»
---------
Мѣстото въ центъра на Скопйе, кѫдето Бунева извърши подвига си.
(Точното мѣсто е на нѣколко метра въ лѣво отъ стрѣлката.)
Зданието на дѣсно отъ моста е тогавашниятъ сръбски офицерски клубъ
---------
XXII. ЖЕСТОКОСТИ НАДЪ НЕВИННИ СЕЛЯНИ ВЪ СКОПСКО
На 14 май започна процеса противъ арестуванитѣ въ Скопско двадесеть и трима невинни селяни въ връзка съ атентата на желѣзопѫтната линия, извършенъ на 19 ноемврий 1927 г. близо до станцията Айватово.
Селянитѣ сѫ били подложени на неописуеми изтезания. Заслужава да дадемъ тукъ описанията, помѣстени въ в. „Свобода или Смърть" отъ 7 май 1928 год.
Отъ село Аджалари сѫ изтезавани:
1. Траянъ Божиновъ, 28 годишенъ. Въ жандармерийската застава битъ отъ 6 часа сутриньта до 8 часа вечерьта непрекѫснато, и то голъ. Връщанъ въ околийското управление, изважданъ въ 10 часа вечерьта вънъ отъ града съ пристава Миятовичъ и стражара Мустафа. Връзванъ е съ синджиръ за рѫцетѣ, краката и гръдния кошъ за стълбитѣ. Обѣсватъ му за тестикюлитѣ една стомна съ вода и го поливатъ съ хладна вода. Въ безсъзнание, не знае колко сѫ го държали така. Това се повтаря и други две вечери. Така обѣсенъ, биятъ го съ гърбачъ. Следъ това водятъ го 6 вечери на брѣга на Вардара, вързанъ съ синджири и съ вѫжета, пускатъ го нѣколко пѫти въ водата. Воденъ е всѣка вечерь по два-три пѫти. Осемь дена е спалъ въ едно отдѣление на зимника, нареченъ „дърварникъ", което има прозорци безъ стъкла. Четири нощи билъ затворенъ въ нужника. Презъ цѣлото време билъ съ една риза. Осемь дена билъ съвсемъ гладенъ. Битъ е съ ритници въ корема. Червена чушка пъхатъ въ носа му. Връзватъ го за черницата и обѣсватъ му стомна съ вода за тестикюлитѣ .Съ неговия пожъ връзватъ му шията и стѣгатъ двама докато не падне въ несвѣсть. Пикалъ цѣлъ месецъ кръвь. Една кървава риза е въ рѫцетѣ на неговия адвокатъ. За разпитъ сѫ го носили двама цигани на тезгере. Оправданъ отъ сѫда !
2. Ангелъ Блажевъ, 28 годишенъ. Затворенъ пръвъ следъ атентата още сѫщи день. Изважданъ вечерьта два-три пѫти вънъ отъ селото, битъ съ ритници и съ патрондашъ, кѫдето стигали и стѣгали му тестикюлитѣ. Въ зимника е битъ съ дръжка отъ брадва. Докаранъ въ околийското управление, кѫдето лежалъ 9 дена въ „дърварника" голъ. Билъ петь дена гладенъ. Съ една обѣсена стомна съ вода за тестикюлитѣ е битъ съ гърбачъ и поливанъ съ вода. Палена чушка въ носа и ританъ съ ритници. Безъ брой плесници и блъскане на главата въ зида. Четвъртата вечеръ били го съ две торби пълни съ пъсъкъ.
3. Петъръ Мановъ, 24 годишенъ. Въ жандармерийската станица бятъ както и първия. Въ околийското управление изкарванъ нощно време на брѣга на Вардара, събличанъ голъ, пусканъ съ вързани рѫце въ водата два-три пѫти и изтегленъ на брѣга, би гъ съ гърбачъ. Първата вечерь изважданъ е така 5 пѫти, втората 4,
377
третата 2, четвъртата 2 пѫти. Идущитѣ четири вечери е изкарванъ въ двора на управлението, събличатъ му ризата и съ вързани рѫце, го поставатъ на цимента до помпата и го поливатъ съ хладна вода срѣдъ зима. Изкарватъ го на нѣколко пѫти всѣка вечерь така. На 12-тата нощь довеждатъ въ стаята му Кральо Марковъ, който е битъ толкова, че пикалъ кръвь. Тая вечерь Мустафа го изкарва въ кухнята и му стѣга тестикюлитѣ съ мокро въже. 13-тата и 14-та вечерь следъ 9 часа, изкарванъ въ двора и като му връзватъ рѫцетѣ и краката на черницата до нужника, обѣсватъ му стомна съ вода и голъ го поливатъ съ хладна вода. Последната вечерь пада въ несвѣсть и следъ това решава да подпише протокола (готово написано отъ властьта признание). Последнитѣ 8 дена билъ гладенъ и презъ всичкитѣ 14 дена спалъ голъ. Носилъ тежки окови до предаването му на сѫдъ. Сѫдътъ го оправдалъ !
4. Коце Блажевъ, 66 годишенъ, баща на Ангелъ Блажевъ. Арестуванъ въ четвъртъка следъ атентата. На другия день битъ съ тояга въ околийското управление. Спалъ съвсемъ голъ въ избата безъ стъкла на прозорцитѣ 4 вечери. Нощно време е битъ въ канцеларията съ плесници и юмруци.
5. Дончо Стояновъ, 48 годишенъ. Битъ съ тояги и следъ това пуснатъ. Лежалъ боленъ 15 дена, затварятъ го отново. Презъ цѣлия пѫть битъ съ приклади до жандармерийската станица. Стигналъ въ околийското управление за около 5 часа и веднага почнали да го биятъ още въ коридора. Вечерьта пакъ е битъ и поставятъ му револверъ въ устата. Полудѣва и си въображава, че сѫ му убили сина. Поставятъ му окови и връзватъ му рѫцетѣ съ два синджира. Раздразненъ хваща за гушата наредника, събара го и въ яростьта скѫсва единия инджиръ на рѫката. Биятъ го много и го откарватъ въ болницата. Оправданъ отъ сѫда !
6. Коле Соколовъ кметъ, 50 годишенъ. Затворенъ следъ атентата; пуснатъ не битъ. Следъ 16 дни затворенъ въ 12 часа заедно съ Дончо Стояновъ, битъ съ приклади по пѫтя отъ селото до станцията. На другия день битъ въ коридора на околийското управление съ гърбачъ и дърво. Въ 9 часа въ канцеларията битъ съ плесници и нзмруци. Единъ подполковникъ му искубалъ единияш мустакъ, а единъ капларъ го билъ съ прикладъ. Оправданъ отъ сѫда !
7. Тодоръ Цвѣтановъ, 28 годишенъ, пазачъ на линията. Затворенъ веднага и битъ ужасно, както и другитѣ.
8. Митъръ Кръстевъ, битъ въ станцията въ избата съ приклади. Оправданъ !
9. Митъръ Марковъ. Битъ въ станцията, когато сѫ го качвали отъ избата до канцеларията и съ цевьта на пушката мушканъ по цѣлото тѣло, особено въ ребрата. Въ управлението битъ една нощь отъ стражаритѣ Ташко и Мустафа съ гърбачъ и тояги.
Мѫкитѣ, на които сѫ били подлагани останалитѣ обвиьтеми не сѫ по-малко страшни отъ горнитѣ".
Отъ село Сушица изтезавани:
а) Кральо Марковъ. Въ общината много битъ. Обѣсенъ за мишницитѣ на една греда. Битъ е по корема съ тояга. Лежалъ е
378
въ дърварника 9 вечери. Битъ е съ тояги и обѣсена му стомна за тестикюлитѣ. Изпиталъ всички видове мѫчения, така че на десетия день живота му билъ въ опасность, плюлъ и пикалъ кръвь и не можелъ да се движи.
б) Кузе Николовъ. 50 годишенъ. Въ началото държанъ 7 дни гладенъ и 6 дена лежалъ въ „дърварника" голъ. Когато наредникътъ му далъ парче хлѣбъ, хвърлилъ го, казвайки че нѣма какво да признава. Турили го две вечери въ нужника и като го изваждатъ запалватъ една чиния съ изтрити червени пиперки подъ носа му. Билъ го лѣкарьтъ Миятовичъ съ гърбачъ.
в) Иванъ Тасевъ, битъ като Кольо Марковъ, така страшно, че на десетия день билъ тежко боленъ, плюелъ и пикалъ кръвь. На 11-тия день животътъ му билъ въ опасность, откарватъ го въ болницата, дето следъ нѣкой день умрѣлъ.
Отъ село Овчеполци:
Паладъ Кръстевъ. Затворенъ на 23 ноемврий 1927 година. На другата вечерь изкарванъ вънъ отъ селото, кѫдѣто му изкопали гробъ, тикали му въ устата револверъ, ножъ, били сѫ го съ дърво и приклади; обвитъ съ мокри вѫжета и отгоре битъ. Закаранъ въ Малинската община, били му сѫ вързани постоянно рѫцетѣ и краката съ синджири, държанъ е гладенъ, битъ съ приклади, ритници и дърва отъ стражаритѣ Душанъ и Наче Даневичъ отъ Кумановското отдѣление. Въ управлението 34 дни държанъ съ вързани рѫце и крака подъ режимъ: първиятъ день само хлѣбъ, вториятъ само вода. 24 часа е билъ въ нужника обѣсванъ за прозореца и тегленъ за тестикюлитѣ. Въ зимника му връзватъ рѫцетѣ и краката съ синджиръ на гѫсто и завиватъ около краката мокро вѫже, което стѣга месата, докато не се разпука кожата. Презъ цѣлото време безъ отопление и съ вързани рѫце и крака.
Отъ село Станевци:
а) Стоилъ Здравковъ, кметъ на с. Станевци, 35 годишенъ. Битъ, изпиталъ всички мѫчения както и горния. Ударени му сѫ не по-малко отъ 250 тояги.
б) Димитъръ Арсовъ, 38 годишенъ. Затворенъ е на 19 ноемврий 1927 година; закаранъ е въ Жванъ. Презъ нощьта е билъ обѣсенъ съ главата надоле, битъ съ тояга и ритници въ корема, тегленъ за тестикюлитѣ и така измѫчванъ цѣла нощь. На другия день вързани рѫцетѣ и краката съ синджири, докато се онесвѣстилъ. Престаналъ билъ да се движи, поливали го съ хладна вода, а щомъ се свѣстилъ — пакъ бой. Теглили сѫ му тестикюлитѣ. Това е траяло 6 денонощия, а идущитѣ 35 дена държанъ безъ отопление на режимъ: първия день вода, втория — хлѣбъ. Има счупено едно ребро.
в) Стоянъ Блажевъ — сѫщо така подложенъ на мѫчения.
г) Исмаилъ Демировъ.
379
Отъ с. Долно-Гъгница:
а) Пандо Йосевъ. Въ 9 часа вечерьта въ Малинската станция (застава, жандармерийски участъкъ) вързанъ съ синджиръ за рѫцетѣ и краката битъ е съ тозга и съ желѣзенъ прѫтъ, докато се онесвѣстилъ. Сѣченъ е съ ножче на дѣсния лакътъ, подъ лѣвия палецъ, на лѣвото рамо и въ кръста. Обѣсенъ въ зимника съ главата на доле за една греда. Битъ е съ ритници въ корема съ прѫтъ и поставенъ му желѣзенъ прѫтъ въ . . . Падналъ въ несвѣсть, не знае кога е сваленъ. Скубали сѫ му косата. Сѫщата вечерь близо до нужника поливанъ съ хладна вода. Така е измѫчванъ 5 дена.
б) Лазо Митовъ.
в) Коле Давидовъ — изтезавани немилостиво.
Въ тая група арестувани сѫ били и лицата Хасанъ Алимъ, Лазаръ Бойковъ и Илия Калайджиевъ — отъ скопскитѣ села. Еднакво и тѣ измѫчвани.
*
Арестуванитѣ сѫ предадени на сръбското „правосѫдие" подиръ шестьмесеченъ ужасъ въ полицейския затворъ, кѫдето единъ се помина, безъ да се търси отъ никого отговорность защо е убитъ човѣка.
Пръвъ билъ разпитанъ Ангелъ Блажевъ. Той отказалъ да е знаелъ за атентата. Когато сѫдията го запиталъ, защо е говорилъ друго въ полицията, Ангелъ отговорилъ:
„Тамъ не говорѣхъ азъ, господинъ председателю, а кьотекътъ говорѣше".
Вториятъ обвиняемъ Петъръ Маневъ сѫщо отричалъ да е виновенъ и описалъ въ сѫда страшнитѣ мѫки, на които билъ подложенъ въ затвора. Интересно е, че сръбскитѣ бѣлградски вестници, отдето сѫ почерпени тия сведения, не предаватъ разказа на Маневъ за тия мѫчения. „Съ побой и мѫчения сѫ изтръгнати признанията ми — заявилъ Маневъ. В-къ „Време" отъ 17 май 1928 год. (Бѣлградъ), който сѫщо както и другитѣ сръбски вестници ще да е ималъ нареждане да не изнася ония данни отъ сѫда, които компрометирватъ сръбскитѣ власти не е могълъ, въ желанието си да даде по-интересно четиво на читателитѣ си, да не се изпусне и да не каже нѣщо повече отъ другитѣ вестници, пише, че „по думитѣ на Маневъ побоитѣ и мѫченията приличатъ на приказкитѣ отъ инквизицията".
И третиятъ обвиняемъ Траянъ Божиновъ е заявилъ, че съ бой и мѫчения сѫ изтръгнати показания, които сѫ угодни на полицията. Отъ боя цѣлото му тѣло е било покрито съ кървави рани.
Обвиняемиятъ Димитъръ Марковъ отричалъ всичко. „Трѣбваше да призная, биха ме", — казалъ въ сѫда.
Другитѣ обвиняеми: Петъръ Марковъ, Лазаръ Бойковъ, Тодоръ Цвѣтановъ, Митъръ Арсовъ, Кузманъ Николовъ, Илия Калайджиевъ, побѣлѣлия старецъ Коце Блажевъ, Кральо Марковъ, Хасанъ Алимовъ, Паладъ Кръстевъ, Стоилъ Здравевъ и други — всички отричали да сѫ виновни и твърдѣли, че съ побой и мѫчения полицията ги е принудила да дадатъ изнесенитѣ въ сѫда показания.
380
И свидетелитѣ говорили въ полза на обвиняемитѣ.
Стоилъ Здравевъ, при разпита му, помолилъ председателя на сѫда да говори по-високо, „понеже въ затвора оглушахъ отъ побой — заявилъ Здравевъ.
Защитата
Единъ отъ защитницитѣ, адвокатътъ Милославъ Милинтиевичъ, заявилъ предъ сѫда, че показанията сѫ изтръгнати съ страшни физически насилия отъ полицията и че властьта, за да отхвърли отъ себе си отговорностьта, че не може да залови истинскитѣ изпълнители на атентатитѣ, хваща невинни хора и ги затваря.
— „Управляващитѣ хора трѣбва да не забравятъ, казалъ той въ сѫда, че тая земи не е само на Жика Лазичъ". Този адвокатъ е отправилъ молба къмъ сѫда да не свързва своето решение съ онази каша, която се нарича полицейско разследване.
— Единъ отъ защитницитѣ билъ и Димитъръ Шалевъ, когото сѫда въ Скопйе сѫщо искаше да осѫди по-рано като престѫпникъ спрѣмо държавата.
И въ тоя процесъ се повтарятъ стереотипнитѣ сцени, както при всички подобни процеси срещу невинни хора въ Македония; като напр. отбѣгване отъ страна на сѫда да привлече поне за разпитъ побойницитѣ — полицаи, ако не би ги изпратилъ и въ затвора; показване на медицински свидетелства, на които сѫдътъ обикновенно се старае да хвърли съмнение; неправилности съ поемнитѣ лица; подставяне на обвинители отъ страна на полицията и прочее.
Измежду защитницитѣ сѫ били и Драгутинъ Тасичъ, Жарко Каликъ и Григоръ Анастасовъ. Последниятъ е заявилъ: „Вмѣсто тия селяни, би трѣбвало тукъ, на подсѫдимата скамейка, да седятъ хилядитѣ онѣзи, които отговарятъ за обществената сигурность. Ние въ тая земя не знаемъ кого да сѫдимъ — ония ли, които грѣшатъ спрѣмо обществената сигурность, или пъкъ онѣзи, които я пазятъ. Затворени сѫ селяни, които сѫ пазели линията, въпрѣки че тѣ не сѫ длъжни да я пазятъ. . ."
Като защитникъ се е явилъ и Йованъ Грубичъ, който анализиралъ всички дотогавашни процеси въ Скопйе, и изобщо въ Македония, и обрисувалъ системата за физическо изнудване на признания при тѣзи процеси.
Адвокатътъ Бора Янковичъ отхвърлилъ обвинението, че войводата Величко Велиновъ билъ укриванъ въ работилницата на Калайджиевъ. И защитникътъ Благое Поповичъ подчерталъ, че признанията сѫ истръгнати насила. Последенъ е взелъ думата адвокатътъ Велия Гиничъ. Той е говорилъ за неспособностьта на полицията да разкрие авторитѣ на атентата; затова тя устройвала предъ сѫда кинематографически и фантастични картини. Въ самитѣ признания на селянитѣ — казва той — не сѫществува обвинението, за което сѫ сѫдени. Всичко било само една афера, надута отъ полицията.
Скопскиятъ сѫдъ произнесълъ присѫдата надъ обвиняемитѣ.
Сѫдебната зала, двора на сѫда и улицата сѫ били пълни съ граждани и селяни, нетърпеливи да я чуятъ.
Осѫдени сѫ:
381
Ангелъ Блажевъ, Кральо Марковъ и Митъръ Марковъ по на три години строгъ тъмниченъ затворъ;
Пандилъ Йосковъ, Паладъ Кръстевъ, Коце Блажевъ и Стоянъ Блажевъ по на 8 години;
Стоилъ Здравковъ — на 10 години;
Исмаилъ Демировъ — на 3 години.
Останалитѣ 14 души били признати невинни. Между тѣхъ има такива, които сѫ били премазани отъ бой и изтезавания въ затвора.
382
XXIII. ЕДНА БѢЛГРАДСКА КОНСПИРАЦИЯ
На 13 юлий 1928 г. отъ Бѣлградъ съобщиха, че е билъ раненъ съ куршумъ въ главата Живоинъ (Жика) Лазичъ, върховния шефъ на сръбската полиция. Нападението било извършено въ собствената му канцелария, въ Министерството на Вѫтрешнитѣ Работи.
Ако Жика Лазичъ би рекълъ да напише съ пълна искреность споменитѣ си за политико-административната дейность следъ първата свѣтовна война, безъ съмнение тѣ биха били единъ отъ най-мрачнитѣ и зловещи документи въ историята на съвременна Европа; особено ако би изповѣдалъ въ пълнота денационализаторската си работа срещу македонската българщина. Той бѣ въ течение на двадесетина години директоръ на държавната сигурность въ Югославия, дѣсна рѫка на краль Александъръ тъкмо въ македонскиятъ секторъ на ретроградната му политика. Облѣченъ съ пълното довѣрие на господаря си, Жика измисляше и провеждаше стотици планчета, мѣрки, конспирации противъ свободата, противъ елементарнитѣ права на личностьта и легитимнитѣ копнежи на човѣшкия духъ.
Но какъ така е било стреляно, и отъ кого, срещу Жика тъкмо въ работния му кабинетъ ?
Въ случая имаме единъ конспиративенъ бумерангъ. Читателитѣ ни сѫ чули вѣроятно за онова орѫжие на австралийскитѣ туземци, което се състои отъ едно сплѣснато здраво дърво, широко петь-шесть сантиметра и изкривено въ форма на лакетъ. Захвърлено срещу единъ обектъ, ако не го удари, това орѫжие — колкото просто, толкова майсторско —, се връща точно при мѣстото, отъ кѫдето е тръгнало.
Жика Лазичъ устрои една конспирация, но тя като бумерангъ се стовари върху главата му. Ето какъ се е развила историята.
*
По това време Бѣлградъ още подържаше на държавенъ казанъ група емигранти отъ България, които — следъ военния превратъ отъ 9 юний и неуспѣлото комунистическо възстание презъ септемврий 1923 година — намѣриха убежище въ Сърбия. Едва ли мнозина всрѣдъ тия емигранти — земедѣлци и известенъ брой явни и прикрити комунисти — вѣрваха, че отъ сръбска територия и съ срѣдствата на сръбската държава водятъ нѣкаква достойна борба противъ властьта въ отечеството имъ. Сръбскаятъ генераленъ щабъ, обаче, и следващитѣ го винаги шовинисти въ Бѣлградъ, добре знаеха, че даваната въ случая подкрепа е подходяще срѣдство за отслабване на България. Обилни парични суми и орѫжие бѣха осигурени най-много чрезъ застѫпничеството на Коста Тодоровъ, познатъ всрѣдъ българитѣ международенъ шпионинъ и авантюристъ, който съ право се смѣташе личенъ приятель на краль Александра.
Всрѣдъ емигрантитѣ се намираше и лицето Иванъ Момчиловъ родомъ отъ Тракия, не помня точно отъ кое мѣсто. Близостьта му съ
383
хора отъ партията, която до 1923 година бѣ на власть въ България, завлече и него въ Сърбия. Тамъ е наблюдавалъ антибългарскитѣ предприятия, старателно забулвани задъ декламации около желано сръбско-българско братство, интегрална Югославия отъ Триестъ до Черноморе и прочее.
Будниятъ Момчиловъ наскоро е започналъ да се запитва какво търси изобщо въ тая държава, които бѣ ограбила почти половината български земи. Но — както сетне е довѣрилъ на свои приятель — истинско раздрусване на съвѣстьта му е произвелъ единъ дребенъ на гледъ фактъ: видѣлъ е какъ при обученията на сръбска войска обикновенно съ име „българи" е означаванъ фиктивния противникъ. Но и други емигранти сѫ наблюдавали сѫщата сцена. Единъ отдавнашенъ и вѣренъ членъ на българската земедѣлска партия, между първенцитѣ й въ Кюстендилско, ми казваше, че най-ясно разбралъ какво може да бѫде братството между сърби и българи щомъ видѣлъ какъ една сръбска военна часть атакува друга, означена „бугари".
Като било така, тогава — казахъ си — „Да живѣе Сливница !". Тъй заключи разказа си този буденъ селянинъ.
По-важнитѣ измежду емигрантитѣ, тоестъ онѣзи, които подържали връзката съ сръбскитѣ фактори, имали доста вѣра у Момчилова.
Препорѫчвали имъ го и за сериозни работи.
*
Следъ деветоюнския превратъ въ България Момчиловъ — отъ Бѣлградъ — се е обадилъ на единъ неговъ другарь отъ близкото минало, съ когото отлично сѫ се разбирали. Това е Григоръ Милчиновъ отъ Прилѣпъ. И двамата се бѣха озовали въ групата на Тодоръ Паница, докато той вилнѣеше по Неврокопско съ „картъ бланшъ" отъ земедѣлското правителство за борба противъ македонската организация. Познати сѫ били на мнозина, главно въ Неврокопско, нѣкои пресилени прояви на Милчинова. Поради това той, щомъ паднала властьта на Стамболийски, побързалъ да се отдалечи и тръгналъ къмъ турската граница, за да избѣга. На самата граница, обаче, е билъ заловенъ. Опиталъ се да се съпротивлява и е билъ смазанъ отъ бой. Докарали го въ софийската обществена безопасность.
Научилъ за това единъ македонски дѣецъ и наумилъ да го спаси, съ надежда, че той може евентуално и да бѫде полезенъ на Македония. Чулъ е за него, че е енергиченъ и смѣлъ.
Този македонски дѣецъ подирилъ бързо свой познатъ софиянецъ, който до скоро е билъ въ услуги на македонското дѣло, а е станалъ полицай. Нагласено е било следъ полунощь Милчиновъ да бѫде посетенъ набързо въ затвореническата килия, когато софиянецътъ е дежуренъ. Така и станало.
Въ килията си Григоръ е представлявалъ тѫжна картина. Лицето и главата му изпоцапани отъ съсирена кръвь. Тя е боядисала и разкопчаната му риза, и жилетката. Обущата му изпокѫсани. Изнемощѣлъ, съ хлътнали очи.
— Григоре, азъ съмъ Х.У. Може би си и чулъ случайно моето име. Не се страхувай. Дошелъ съмъ тайно да те освободя отъ тая мѫка. Слушалъ съмъ за вашето семейство. Известно ми е, че ти не отъ убеждение, а по увлечение съ другари бѣше тръгналъ изъ пѫтя
384
на Паница. За доброто име на фамилията ти, за твоя честь, а и въ името на македонската кауза, се надѣвамъ, че ще ми повѣрвашъ и ще тръгнешъ съ мене. Но всичко нека става много бързо. Ето ти единъ пъленъ револверъ. Ако нѣкой случайно ни познае по улицата, може и да го заплашимъ. Но нѣма опасность презъ нощьта да ни види никой. Тръгвай подиръ мене и не бой се.
Тонътъ на тия думи вѣроятно е повлиялъ донѣйде. А Милчиновъ сигурно и не е вѣрвалъ, че ще излѣзе живъ отъ клопката, въ които се бѣ озовалъ следъ бѣгството си. Може би въ мигъ си направи смѣтката, че ако тръгне съ този човѣкъ, рискътъ за живота му не ще е по-голѣмъ. Нѣкакъ очуденъ, взелъ наганта и го поставилъ въ вѫтрешния джобъ на палтото си.
— Долу на вратата минавай спокойно. Полицаятъ тамъ едва ли ще помисли, че излиза безъ позволение арестантъ. И върви на петь-шесть метра подиръ мене — нарочно му казва събеседникътъ, за да му внуши още повече довѣрие.
Като минаватъ така мълкомъ три-четири улици, дообяснено му било, че ще бѫде настаненъ въ една стая, кѫдето ще му се донасятъ редовно храна и вестници. А подиръ нѣколко дни ще бѫде премѣстенъ другаде, кѫдето най-спокойно ще може да се движи.
Така и станало. Не следъ дълго Милчиновъ се обадилъ на приятеля си въ Сърбия.
*
Връзката между двамата приятели зачестява. Милчиновъ получава писмата си на софийски адресъ, до общи тѣхни нѣкогашни познати.
Разбира се, Иванъ Момчиловъ не скрива отъ сръбскитѣ власти тая си кореспонденция. Обратно, изтъква имъ, че Милчиновъ е билъ упоритъ противникъ на ВМРО. Това още повече насърдчава сърбитѣ да му внушатъ една смѣла идея : да замине за България тайно, и — като се възползува отъ старитѣ си познати и услугитѣ на Григоръ — да търси начинъ за откриване диритѣ на Иванъ Михайловъ; и да се стреми къмъ убийството му, като действува лично или чрезъ подготвени за това хора. Пипалата на Жика Лазичъ му подчертали, че като се убие Михайловъ, щѣло да се разстрои македонското дѣло.
Чрезъ иносказателни думи въ писмата си двамата приятели си уговарятъ среща. Милчиновъ прехвърля австрийската граница, влиза въ Югославия и води съ Момчилова подробни разговори. Следъ това се прибира въ България. Уговорено е помежду имъ какъ ще се действува противъ Михайловъ, за да „разстроятъ македонското дѣло",
Съ знанието на Жика Лазичъ е даденъ гръцки паспортъ на Момчилова, револверъ „Нагантъ" и нужната сума пари за пѫть презъ Солунъ и Цариградъ ; съ фалшиво име, естествено.
День преди Момчиловъ да напустне Бѣлградъ, запитанъ е по телефона Жика Лазичъ отъ лицето, което урежда подробноститѣ за акцията, и се получава заповѣдь за потегляне.
Проектътъ е известенъ и на Миличевичъ, шефъ на политическия отдѣлъ при държавната сигурность. Но е билъ чаканъ да се завърне отъ Женева и министъра на външнитѣ работи Воя Маринковичъ, отъ което Мамчиловъ заключава, че и той, може би, е билъ уведоменъ за пѫтешествието. Преди да мине на гръцка територия Момчиловъ е на квартира въ дома на единъ сръбски капитанъ въ Битоля, по препорѫка
385
отъ столицата. Подчертано му е било, че външното министерство е предупредено и той може да се яви спокойно при която и да е югославска легация, ако би му се наложило да бѣга обратно отъ България.
Иванъ Момчиловъ
Стигайки въ България среща стария си приятель, комуто въ подробности описва какви допълнителни нареждания е получилъ отъ сърбитѣ за мисията си. Сега уведомява бѣлградскитѣ конспиратори, че е пристигналъ благополучно и разчита да достигне цельта си. Тѣ всѣки день очакватъ желаната новина, допускайки, че Момчиловъ може и да загине при изпълнение на задачата.
Въ това време двамата приятели уговарятъ съ хора на ВМРО какъ най-сполучливо може да бѫде увѣренъ Жика Лазичъ, че Иванъ Михайловъ е убитъ. Усвоениятъ планъ не е много сложенъ и наскоро влиза въ действие.
*
Една нощь на улица „Пиротска" въ българската столица, значително
386
далече отъ центъра на града, тишината е била нарушена отъ нѣколко револверни изстрели. Чуватъ се неопредѣлени викове и единъ автомобилъ се изгубва въ мрака. Жителитѣ на околнитѣ кѫщи оставатъ съ впечатление, че е стреляно срещу нѣкого и че съ автомобила сѫ побѣгнали участницитѣ въ престрелката. Нищо повече не узнава и дотърчалата следъ туй полиция. Нищо повече не сѫ могли да отбележатъ и рапортьоритѣ въ софийскитѣ вестници.
А Момчиловъ се готви да побѣгне обратно въ Югославия. Внимателно стига до единъ граниченъ постъ срещу градъ Крива Паланка. Разкрива на югославскитѣ войници защо и откѫде бѣга. Обсипанъ е съ любезности. По телефона бързо сѫ уведомени за пристигането му нѣкои важни мѣста, които искатъ нетърпеливо подробности. Въ поста го преобличатъ въ войнишки дрехи, за да не бѫделъ припознатъ изъ пѫтя отъ нѣкой членъ на ВМРО. Въ Крива Паланка го среща началникътъ на пограничния секторъ.
Великитѣ жупани отъ Скопйе и Щипъ спорятъ по телефона кой да вземе Момчилова при себе си, за да събере подробнитѣ сведения. Въ Крива Паланка намѣрили за нуждно да го преоблекатъ въ стражарски дрехи, на пѫть за Куманово.
Предъ вратата на жандармерийското управление въ тоя градъ го посреща майоръ Иванъ Тришичъ, по народность словенецъ, и изкарва дълъгъ разговоръ. Майорътъ е въодушевенъ отъ акцията и подържа, че ако паднатъ още нѣколцина отъ ВМРО, югославското обединение отъ Триестъ до Черно-море ще бѫде свършенъ фактъ.
Разбира се, Момчиловъ убедено подържа, че на улица „Пиротска" въ София е стрелялъ срещу Иванъ Михайлова и придружаваще го лице ; и че бѣгайки е можалъ да види какъ къмъ мѣстото е избързалъ автомобилъ, който вѣроятно е чакалъ наблизо Михайлова. Единъ отъ органитѣ на сръбската полиция задава на Момчилова и този въпросъ: „Смѣтате ли, че бащата и брата на Иванъ Михайловъ сѫ убити отъ нашитѣ ?" При утвърдителния отговоръ се чуватъ закани, че ще изтрѣбятъ всички такива ... „Подъ такива" подразбиратъ македонскитѣ българи, които не желаятъ да се посърбятъ.
Въ Куманово пристига началника на югославската жандармерия генералъ Томичъ и сѫщо дълго разговаря съ Момчилова, изсипвайки му купъ похвали, а срещу ВМРО цинични нападки. Сѫщиятъ день стига тамъ за кратко и министъра на Вѫтрешнитѣ работи Корошецъ, придруженъ отъ Жика Лазичъ ; набързо посещаватъ Паланка и се връщатъ. Щипскиятъ жупанъ полковникъ Мих. С. Михайловичъ, е въ това време вече дошелъ въ Куманово и взима съ себе си Момчилова, на пѫть за Бѣлградъ. Дава му петстотинъ динари и на визитната си картичка написва, че се намира въ първа класа и че Момчиловъ пѫтува съ него. Картичката би служила като легитимация на последния. Жупанътъ отива въ вагона, кѫдето се намиратъ министритѣ Корошецъ и Лазичъ. Въ Бѣлградъ, покрай други влиятелни сърби, Момчиловъ е срещнатъ и отъ Бирчанинъ, председателя на сръбското четническо сдружение, което е често въ услуга на министерството на вѫтрешнитѣ работи. Всички се запитватъ защо българскитѣ вестници още нищо не пишатъ за станалото. Момчиловъ имъ обяснява, че ВМРО сигурно дълго ще скрива убийството на Михайлова, така както на времето бѣ прикрито и убийството на Тодоръ Александровъ въ течение на близо
387
две седмици. Това съображение приематъ за уважително, а Бирчанинъ заявява самоувѣрено : „Азъ съмъ старъ войвода. Разбирамъ отъ психологията на конспираторитѣ. Момчиловъ е извършилъ успѣшно акцията". Но наскоро получаватъ и първитѣ известия отъ София, които гласятъ, че е раненъ скопския войвода Величко; за Михайлова още нищо не се знаело. Установяватъ точно, че Величко е въ курортното селце Горна-Бани, на десетина километра отъ София, на лечение. Той носи превръзка безъ да е раненъ, обаче, и така играе дисциплинирано роля въ пиеса, чието съдържание му е непознато.
Чакатъ да се потвърди убийството на Михайлова. Софийската югославска легация имъ известява, че той може да се смѣта раненъ, както е ранено и придружаващето го лице. Чехословашкиятъ министъръ въ Бѣлградъ — по сведения на френската софийска легация — съобщилъ на нѣкои видни сърби, че Михайловъ е убитъ на мѣсто, но се пази мълчание отъ страна на ВМРО.
А Михайловъ бѣ получилъ много по-рано вече кратка бележка отъ Иванъ Момчилова. Обръщайки се къмъ него (Михайлова) съ псевдонима „Малкия", Момчиловъ му пише :
„Тежко ми е, че не се познаваме и че не се видѣхме лично ; може би въ този случай щѣше да направимъ нѣщо по-красиво ! Въпрѣки това азъ ще се помѫча да направя онова, което е най-добро. Бѫди здравъ и живъ за доброто на всички онѣзи, които очакватъ спасение отъ тебе, а такивато — ти знаешъ — сѫ много ! — Здравейте !
Ив. Момчиловъ
10. VI. 28 г.
Бѣлградъ
Въ приложение [39] е дадено това писмо, съ рѫкописа на Момчиловъ, изнесено въ „Свобода или Смърть" отъ 20 юлий 1928 г.
* * *
Следъ цѣлата одисея — пѫтуване съ фалшиви книжа, криене въ България, дебнене свързано съ рискове, стреляне, бѣгство презъ границата и прочее, довѣрието спрѣмо Момчилова пораства до степень той да бѫде приеманъ вече и въ кабинета на министъра на Вѫтрешнитѣ работи. И така единъ день той насочва револвера си срещу главата на Жика, който пада задъ писалището си. Всѣки моментъ сѫ могли да нахлуятъ въ стаята лицата отъ охраната, които сѫ стояли въ съседенъ салонъ. Нападательтъ изстрелва още три куршума срещу Лазича. Но масата, столътъ и самото тѣло на Жика сѫ дошли така разположени, че и тритѣ куршума не го засѣгнали. А първиятъ го е ударилъ надъ дѣсното ухо. Съ последния куршумъ Момчиловъ побързалъ да се самоубие.
Занесени сѫ били и двамата въ една клиника, кѫдето подиръ два дни Момчиловъ починалъ. Жика Лазичъ, макаръ черепа му да е билъ спуканъ, останалъ живъ. За малко не е билъ засѣгнатъ мозъка. Грѣшка е сторилъ Момчиловъ, че е стрелялъ съ малъкъ револверъ.
Лазичъ остава живъ. И по-добре. Така можа да види, че получава наказанието си като злосторникъ срещу единъ народъ и да схване колко е подигранъ като кралски конспираторъ. Момчиловъ издъхва съ облекчението, че е премахналъ може би най-прононсираното чудовище на
388
сръбската денационализаторска политика, единъ отъ стълбоветѣ на бѣлградската агресия спрѣмо Македония.
Преди да накаже Лазича самоотвержениятъ Момчиловъ се бѣ погрижилъ да достави по сигуренъ пѫть до приятеля си саморѫчно написанъ разказъ за онова, което бѣ чулъ и видѣлъ въ сръбската срѣда. Дава данни за разни проекти срещу ВМРО, а сѫщо за планове по навлизане въ България, които да доведатъ до подчинението й. Изнася имена на хора, които сѫ пращани нелегално на българска територия съ всестранно сръбско съдействие ; съ една дума сведения, които представляватъ интересъ за всѣки, които разучава политиката на Бѣлградъ. Органътъ на ВМРО „Свобода или смърть", въ броеветѣ си отъ 20 юлий, 6 и 21 августъ 1928 г., публикува тия показания, както тия писмата, размѣнени между Момчилова и довѣреницитѣ на сръбската полиция. Публикувана бѣ и саморѫчно написаната картичка на щипския жупанъ полковникъ Михайловичъ.
Цѣлата афера показа нагледно какъ Бѣлградъ е центъръ на конспирации въ българска територия. Показа сѫщо, че нелегално лице, идеще отъ България или Югославия, лесно може да мине границата, безъ да има нужда отъ съдействие на държавнитѣ власти, стига да е готово на рискове. Отъ краля до пъдаря въ Сърбия се почувствуваха унижени съ тая конспирация на бѣлградското министерство. Михайловъ, когото тѣ търсеха по софийскитѣ улици, бѣ по това време много по-близо до седалището на щипския жупанъ, нежели до София. А ВМРО се бѣ вмъкнала и въ кабинета на Жика Лазичъ.
*
Посетенъ отъ сръбскитѣ журналисти въ болницата, ранениятъ тиранинъ е направилъ следнитѣ изявления :
„Съмъ въ добро настроение, задето и този пѫть се оказа, че атентаторътъ е миналъ презъ границата, а не идва отъ „южна Сърбия", както въ първитѣ моменти е настѫпило заблуждение въ обществото. Той не е отъ Щипъ. Това му е било само измама.
И въ тоя моментъ Жика остава вѣренъ на себе си — лъжецъ.
Защото : а) той премълчава, че е пратилъ Момчилова въ България. б) Жика представя, че Момчиловъ за пръвъ пѫть е дошелъ отъ България въ Югославия. А премълчава, че преди това бѣше години подредъ на издръжка на сръбската полиция, и е билъ на служба въ самата държава Югославия. Премълчава и всички задачи, които дотогава, по заповѣдь на Жика Лазичъ, сѫ възлагали на него, както и на други български емигранти.
„Опитвали сѫ се въ чужбина да представятъ всички атентатори като наши граждани ; и че тѣ вършатъ атентатитѣ поради това, че сѫ недоволни отъ режима, който царува въ Южна Сърбия (Македония)" — допълнилъ Жика.
Безъ съмнение, каквото той казва, това го казва цѣлата сръбска националистическа интелигенция, начело съ краля. А на всички тѣхъ може да се отправятъ следнитѣ въпроси.
— Кой не знае, че въ Македония, по-право край нейната северна граница, още въ турския режимъ, мѣстното българско население водеше борба срещу държавнитѣ сръбски чети, въ която влизаха дори черногорци ?
389
— Кому не е известно, че всичкитѣ четници и войводи въ Македония бѣха въ сѫщность селяни и граждани българи, поданици отначало на Турция, а сетне на Сърбия и Югославия, и че всички тия хора по-рано бѣха готови да бѫдатъ лоялни граждани, ако не бѣ се стоварилъ върху главитѣ на нашия народъ сръбския режимъ ?
— Стотици бѣха тѣзи четници и войводи. И стотици загинаха въ бой срещу тая тирания. За кого Жика Лазичъ разправя, че никой житель на Македония не е дигналъ рѫка срещу Сърбия ?
Дали наистина шефътъ на обществената безопасность Жика Лазичъ вѣрваше, че лесно може да се лъже свѣта и самия сръбски народъ, че нѣкакви далечни за Македония хора, не родени въ нея, наказаха ренегата Стоянъ Мишевъ, генералъ Ковачевичъ, Преличъ, Илия Паннурски, Мите Суджукаро, стреляха срещу Каламатиевичъ, Спасой хаджи Поповичъ ?
Македонски българи въ голѣмъ брой се явиxа съ орѫжие и на бойното поле при Сливница, въ 1885 г., и видѣха военния позоръ на сърбитѣ.
Презъ 1914 г. македонски българи бѣха тѣзи, които въ центъра на Сърбия, Крагуевацъ, строени като новобранци да положатъ войнишка клетва за вѣрность къмъ сръбския кпаль, отказаха да сторятъ това, викайки гръмогласно, че тѣ сѫ българи.
Новобранцитѣ сѫ били главно отъ Радовишко, Щипско, Струмишко, нѣкои Малешевци и Тиквешани.
— Сърби ли бѣха онѣзи десетки хиляди души, които Сърбия мобилизира на сила презъ 1914 г. въ Македония и които съ орѫжието си бѣгаха и отъ казармитѣ и отъ бойнитѣ окопи ? Бѣгаха на фронта срещу австро-унгарцитѣ, и отъ тамъ заминаваха за България, стѫпвайки веднага като доброволци за воюване противъ Сърбия. Но много хиляди избѣгаха отъ сръбскитѣ казарми още преди да бѣ започнала първата свѣтовна война.
Жика Лазичъ доживѣ да види какъ бѣгаха и презъ време на втората свѣтовна война.
*
Можемъ да си представимъ колко омърлушени се почувствуваха тия най-близкитѣ приятели на Жика, като напр. споменатия Бирчанинъ, единъ отъ интимно посветенитѣ въ плана противъ ВМРО.
Но много сконфузени сѫ били шефоветѣ на емигрантитѣ. Постѫпката на Момчиловъ компрометирваше тѣхната служба предъ Сърбия . Изразъ на възмущението имъ даде познатия Коста Тодоровъ, агента на краль Александъръ. Въ бѣлградския в. „Политика" той се нахвърли съ най-невъздържани нападки противъ македонската организация. Не можеше да се помири въ кожата си задето единъ отъ емигрантитѣ, съ незагаснала българска съвѣсть, обърна орѫжието си противъ господаритѣ на Коста.
Момчиловъ е можалъ добре да схване замислитѣ на бѣлградскитѣ отговорни фактори спрѣмо България и Македония. Ималъ е случай да чува и отъ устата на самия Коста Тодоровъ признания за близостьта му съ краль Александъръ. Между другото, въ изложенпето за наблюденията му въ Сърбия, той разказва :
„Българската емиграция въ Сърбия бѣ „добре дошла" за сръбската шовинистическа политика и тѣ гледаха по всѣкакъвъ
390
начинъ да я използуватъ за свои планове. За това и помагаха. Дадоха пунктове покрай границата на България — въ цѣла Стара Сърбия, а изпращаха и хора въ Македония срещу ВМРО. При една революция или превратъ въ България и заемане на властьта отъ довѣрени хора на сърбитѣ, отъ Земедѣлския съюзъ, тѣ ставаха господари на Балканския полуостровъ, а сѫщевременно смѣтаха съ това за винаги да се отърватъ отъ страшната за тѣхъ ВМРО. Най-голѣми надежди за това тѣ имаха презъ 1924 г., когато на власть бѣше демократическия водитель Л. Давидовичъ. Единъ отъ главнитѣ фактори и рѫководители на тази политика бѣ Воя Маринковичъ. Той бѣ силенъ въ партията си и правителството, защото бѣ довѣренъ човѣкъ на краль Александъръ. Коста Тодоровъ бѣ въ интимни и приятелски връзки съ него; тѣ двамата се разбираха въ всичко и тѣ бѣха, които рѫководѣха тази политика. Самиятъ краль Александъръ бѣ въодушевенъ отъ идеята да управлява цѣлия Балкански полуостровъ и всячески се стараеше да постигне тая мечта. Веднажъ Коста Тодоровъ на събрала се група емигранти каза : „Ехъ, ехъ . . . ние сме неразбиваеми. Нали задъ насъ си имаме краля, ще постигнемъ всичко".
Този откѫслекъ отъ разказа на Момчиловъ, написанъ саморѫчно отъ него, е даденъ въ факсимиле въ органа на ВМРО „Свобода или Смърть" отъ 6 августъ 1928 г.
*
Не само като шефъ на полицията, но и като министъръ на Вѫтрешнитѣ работи Жика Лазичъ бѣше до колене зацапанъ въ антибългарски акции. Доколко тѣ бѣха начертавани и нареждани отъ по-високо мѣсто, покрай многото други знаци, показваше и факта, че краль Александъръ прие Жика въ единъ отъ своитѣ горски дворци на почивка следъ атентата. Подобни дѣла бѣха вършени и отъ много други сръбски малки и голѣми полицейски шефове. За чудо, много отъ акциитѣ на Жика и нему подобни, станаха подъ егидата на словенеца попъ Корошецъ, докато бѣ министъръ на Вѫтрешнитѣ Работи. Каква ли отбранителна за себе си речь е произнесълъ предъ Божия престолъ този човѣкъ, който тукъ на земята очевидно нищо друго не е вършилъ, освенъ да произнася фалшиви молитви (въ името на какво и съ какъвъ разчетъ, че Богъ ще ги приеме ?). Той никога не произнесе защитителна дума за безбройнитѣ побоища, безчестия, заравяне на живи хора въ земята, убийства, изгаряне на кѫщи, влачене отъ кучетата на измрѣлитѣ, следъ редица гаврения съ тѣхъ, жени. Македония, споредъ него, живѣеше едва ли не въ рай при режима на краль Александъръ.
Ние се мѫчимъ да си представимъ какви ли мѫчения понася душата му въ ада ; понеже той вѣрваше, — ако имаха нѣкаква стойность думитѣ му — въ сѫществуването на ада и рая.
Смѣтаме, че всѣки почтенъ словенецъ осѫжда поведението на попъ Корошецъ въ връзка съ Македония.
*
Въ броя си отъ 20 юлий 1928 г. в-къ „Свобода или Смърть" писа следното :
391
„Сцената въ кабинета на Жика Лазичъ, съ всичкитѣ обстоятелства, които я предхождатъ, и въ връзка съ Момчиловъ, е богата откъмъ политическо значение и за България, съ която тъй често и винаги неоснователно сърбитѣ се опитватъ да свържатъ македонското движение. Ясно е кой праща терористи въ територията на съседитѣ си — сръбската държава е заловена на мѣстопрестѫплението. Работа на България е, ако въ нея има желание и умение да използува този блестящъ случай, за изобличение на сърбитѣ. Ние можемъ само да припомнимъ на сръбскитѣ тирани и сега, че трѣбва да си събиратъ ума въ главата, а въ сѫщото време да се преклонимъ предъ гроба на Иванъ Момчиловъ, единъ измежду първитѣ герои, които загинаха подъ славното знаме на ВМРО, за да живѣятъ въ сърдцата на потиснатия по настоящемъ, но твърдо увѣренъ въ бѫдната си свобода, народъ".
* *
Какво стана по-сетне съ Жика Лазичъ ? Той оздраве напълно и биде назначенъ Министъръ на Вѫтрешнитѣ Работи. При пропастьта на Югославия въ 1941 г. не успѣлъ да избѣга въ чужбина. Идватъ на власть комуниститѣ. Но нищо не сѫ му сторили. Свободенъ е останалъ тамъ при тѣхния режимъ и другъ единъ, добре познатъ въ Македония тиранинъ, конкурентъ на Жика по злодеяния — бившиятъ брѣгалнишки жупанъ Добрица Матковичъ, който бѣ заповѣдалъ избиването на около тридесеть български селяни въ с. Гарванъ, Радовишко. И на него, както на Жика, комунистическата власть е плащала даже пенсиитѣ имъ. По едно време тя е позволила на Лазичъ и да замине за Канада, кѫдето той се помина.
По кои съображения комуниститѣ оставиха на свобода тѣзи всеизвестни рѫководители на терора въ Mакедония ? Ето накратко съображенията.
Жика Лазичъ бѣ добре запознатъ съ емигрантитѣ, за които по-горе ставаше дума, особено съ тѣхнитѣ по-изтъкнати хора. Сърбия бѣ дала прибѣжище и на мнозина отъ българскитѣ комунисти, които бѣха дигнали въ България възстание презъ м. септемврий 1923 г. точно въ околиитѣ край сръбската граница. Оттамъ нѣкои по-видни измежду тия забѣгнали възстаници заминаха за чужбина, нѣкои и за Съветска Русия. Бѣлградъ малко се интересуваше отъ комунизма на тия хора ; за него бѣ важно, че сѫ дигнали възстание противъ България. Нѣма съмнение, че услугитѣ на личности като Жика къмъ тия бѣгълци, не сѫ били забравени отъ съответнитѣ комунистически командни мѣста.
Отъ Сърбия следъ туй биваха изпращани въорѫжени чети въ българска територия, съставени отъ казанитѣ емигранти. Тѣ убиха български чиновници и сѫдии ; устройваха „канали", организирваха ятаци за провеждане на терористически и хайдушки акции. Пари, орѫжие, подслонъ, насърдчение — отъ Бѣлградъ бѣ давано въ изобилие на тия групи, както и Момчиловъ бѣ констатиралъ. Цѣли години продължиха тия ровения съ сръбска подкрепа, които ставаха достояние на цѣлото общество.
Въ рамкитѣ на сѫщата акция Жика Лазичъ, като шефъ на полицията и като министъръ, лично се е запозналъ и съ Тодоръ Паница, както съ Стоянъ Мишевъ, съ Каламатиевичъ, съ хаджи Риндовъ и
392
други. Едни отъ тѣхъ направо изтрѣбваха буднитѣ българи по Македония, а други свободно се разхождаха и тамъ и въ цѣла Югославия подъ маска на „федератисти", за да шпионуватъ, да агитиратъ антибългарски всрѣдъ народа, да го разколебаватъ въ вѣрата му спрѣмо ВМРО главно. На всички тѣхъ най-дълго време е плащалъ Жика Лазичъ. Сърбия, безъ всѣко съмнение, си оставаше признателна къмъ тѣхнитѣ услуги. Но и тѣ, както фанатизиранитѣ водачи на емигрантитѣ, така особено комунистическата централа, сѫщо бѣха благодарни за покровителственото отнасяне на Жика Лазичъ къмъ тѣхната акция. Опиянени отъ антибългарски чувства, управницитѣ въ Бѣлградъ не бѣха способни да видятъ по-далече отъ носа си.
Край българската граница въ Царево-Село, Радовишъ и други мѣста, Тодоръ Паница [*] бѣ оставилъ по нѣкой свой човѣкъ въ пълно разположение на сръбскитѣ административни власти. До тия хора отъ Виена се пращаха и вестници, писани на чистъ български книжовенъ езикъ, но съ съдържание противъ ВМРО, макаръ и комунистическо до голѣма степень. Жика Лазичъ не се боеше нито отъ българското писмо, нито отъ комунистическитѣ проповѣди ; важното бѣ за него да се руши ВМРО, да се ликвидирватъ смѣлитѣ българи по села и градове.
Разбира се, цѣлата народна маса отлично разбираше ролята на ренегатитѣ и ги презираше. За тѣхъ, обаче, друго нищо нѣмаше значение и цена, освенъ осигуряването на мизерния имъ животъ. Срещу това предлагаха услугитѣ си на всички, които имъ платѣха, или които по нѣкакъвъ начинъ можеха да ги снабдятъ съ нѣкаква „идейна" маска.
Когато руската армия, а въ значителна степень и българската по принуждение, поставиха къмъ края на 1944 г. на власть комуниститѣ въ Югославия, Жика Лазичъ и Матковичъ не бидоха избити, задето сѫ гонили понѣкога и сръбски комунисти. Още по-малко тая власть се интересуваше за ужаситѣ, които бѣха причинили надъ българитѣ въ Македония. Марионеткитѣ, поставени отъ Бѣлградъ да разпореждатъ въ Скопйе подъ форма на нѣкакво „македонско правителство" нито за мигъ помислюваха да търсятъ смѣтка отъ сътрудницитѣ на Паницовци и Стоянъ Мишевци. Обратно, самитѣ тѣ сѫ били тѣхни сътрудници и близки. Тѣ побързаха даже да наименуватъ една улица на името на Т. Паница въ Скопйе. Единъ отъ тѣзи марионетки бѣ станалъ и зетъ на знаменития народоубиецъ Стоянъ Мишевъ, а се изтъпанчи като министъръ на червена Югославия.
Така и Жика Лазичъ благополучно се озова въ Канада.
*
Понеже името на тоя тиранинъ заема и безъ туй специална, трагична страница въ историята на Македония, заслужава да отбележимъ накратко какво писа неговиятъ синъ Алексие въ „Гласъ канадскихъ срба" отъ 8 декемврий 1960 г. за извършения върху баща му атентатъ отъ Иванъ Момчиловъ.
Той казва, че ВМРО по онова време имала за задача да направи
*. За тая дейность на Паница и за сръбскитѣ ровения въ България чрезъ български емигранти е казано нѣщо въ книгата ми «Спомени-II» ; но по сѫщата материя ще стане дума и въ следващата книга.
393
отъ Македония область на размирието ; та по този начинъ да се покажело, че населението въ Македония не е доволно отъ Бѣлградъ.
На такава теза нѣма и нужда да се възразява, както и на твърдението на Алексие, че македонскитѣ жители били чисти сърби.
Сетне, и синътъ както бащата твърди, че атентаторътъ дошелъ отъ България наскоро преди самото нападение. Премълчава цѣлата му служба при баща му, насочвана противъ българщината.
Тукъ даваме приложение [40] снимка отъ визитната картичка на щипския жупанъ полковникъ Михайловичъ, въ която пъкъ е писано, че Момчиловъ е отъ Куманово и го нарича Момчиловичъ. На лицевата страна на картичката е написано: „Вршиоц дужности великог жупана брегалничке области пуковник Мих. С. Михайлович Штип".
А отъ другата страна е написано собственорѫчно : „Иван Момчилович из Куманова путуйе са мном за Београд. Йа сам у 1 класи.
1 Май — 28
Пуковник Михайлович"
Самъ Момчиловъ така разказва за пѫтуването си до Бѣлградъ, въ сѫщия влакъ съ най-видни рѫководители на Югославия :
„Както виждате отъ пргложената карта пѫтувалъ съмъ подъ покровителството на щипскиятъ усмиритель. Днесъ ми е напълно ясно, кои сѫ главнитѣ организатори. Единъ отъ тѣхъ е и горния господинъ. Неrо не сме имали предвидъ, но азъ съмъ напълно убеденъ, че той не е по-доленъ отъ Наумовичъ и Матковичъ. За това добихъ доказателства. Снощи и днесъ бѣхъ при него. Може би още единъ пѫть да мога да се видя. Въ Куманово бѣхъ при Томичъ, но при единия и при другия съмъ съ празни рѫце . . . Снощи въ сѫщия влакъ пѫтуваше Корошецъ и Ж. Лазичъ.
Отъ София иматъ вече отговоръ на шифрованата телеграма: раненъ леко въ рѫката Величко . . . За другия абсолютно нищо не знаятъ. Сѫщитѣ съобщения иматъ тия отъ хората, които сѫ пращали навѫтре презъ Берово тия другаде. Разпратени сѫ нови куриери и се чакатъ всѣки моментъ пълни осветления.
Предполагатъ, че Ив. М. е тежко раненъ и се очаква да оздравѣе.
И азъ самъ не предполагахъ какво значение отдаватъ на тази работа. Знайте сигурно, че тѣ смѣтатъ съ унищожението на Ив. М. ще се разнебити и организацията. Тѣ сѫ просто побъркани отъ радость и изненада и въ свои неувѣренъ още триумфъ, не знаятъ още какъ да постѫпятъ".
Въ приложение [41] е дадена снимка и отъ тѣзи саморѫчно написани редове на Момчиловъ.
Нѣма нужда да се доказва, че и Жика и синътъ му, и Михайловичъ искатъ да прикриватъ — колко това и да е смѣшно — че Момчиловъ е билъ на тѣхна служба, и че съ него сѫ правили конспирации и го пращали да минава българската граница.
За „свидетель" по положението въ Македония Жиковия синъ посочва не другиго, а кървопиеца Мино Станковичъ, който живѣелъ въ Чикаго. Алексие нито съ една дума не се докосва до нечуванитѣ звѣрства, които тъкмо Мино Станковичъ извърши въ околиитѣ около Брѣгалница и Злетовска рѣка, особено въ Кратовско. Една анкетна международна
394
комисия и днесъ може да изпълни цѣлъ томъ, най-малко отъ хиляда страници, ако й бѫде позволено да опише съ подробности всичко, което Мино Станковичъ извърши надъ народа, които го бѣ родилъ. Това „всичко" ще се състои само отъ убийства, побоища, изнасилване на жени, заравяне въ земята на живи хора, грабежи и т.н.
„Не отдавна се помина Миялче Каламатиевичъ въ Атина" — жали Алексие Лазичъ. Доста е да споменемъ, че и Каламатиевичъ и Станковичъ бяваха приемани и въ кралския дворецъ въ Бѣлградъ; Каламатиевичъ [*] бѣ направенъ сенаторъ, а Мино Станковичъ, кръгълъ простакъ, бѣ произведенъ офицеръ. За цѣла Македония само тѣзи факти сѫ достатъчни, за да се види каква роля сѫ играли противъ народа си тѣзи двама нехранимайковци.
Възпитаниятъ въ мраченъ шовинизъмъ Алексие ни казва още и това, че „Жика Лазичъ билъ и останалъ голѣмъ приятель на българския народъ". Вѣроятно толко приятель, колкото бѣше и на избититѣ наши братя въ Македония отъ неговата администрация подъ негово рѫководство, винаги съ довѣрието на краля.
Жика Лазичъ бѣше „голѣмъ приятель" специално на студентитѣ отъ Македония, които бѣха принудени да учатъ въ Бѣлградъ. Не едного, а десеть студенти той повикваше въ канцеларията си и на други мѣста, като имъ подсказваше ту за животъ по медъ и масло, ту за куршумъ въ тила. На всички предлагаше да бѫдатъ доносчици и агенти на неговата полиция; нѣкои, малцина на брой, успѣ да разврати; а нѣкои и погинаха подъ терора му и тоя на неговитѣ предшественици. По тоя начинъ Жика бѣ, а сигурно и до днесъ би билъ, „приятель на българския народъ"... Ето такъвъ приятель е и синъ му. Цельта на Жика Лазичъ била — споредъ синъ му — както и цельта на краль Александъръ: да изгради една солидна и здрава балканска общность; а следъ това цѣлия този блокъ да го свързва съ западнитѣ съюзници, като сила срещу опасностьта отъ Германия. Истината е, че и краля и Жика търсѣха начинъ чрезъ балкански съюзи и съглашения да си осигурятъ пличката, която биде подарена следъ първата свѣтовна война, т.е. да сърбизиратъ Македония, Хърватско, Черна Гора, Косово и пр. А другитѣ фантазии на Жика, на краля, както и на Тито не сѫ лъжица за тѣхната уста.
Когато сръбскиятъ краль билъ пристигналъ на визита въ София презъ 1934 г., българскиятъ народъ спонтанно и съ въодушевление го поздравлявалъ — пакъ разказва Алексие. А всѣки знае, че тоя краль бѣше проклинанъ отъ всички българи, даже и отъ селянитѣ, които бѣха подмамвани отъ нѣкои единици въ полза на Сърбия; обаче, при първо споменаване, че тъкмо тя ограби всичко, което българскиятъ войникъ съ доблесть и по право бѣ извоювалъ, всѣкашъ вулканъ закипѣваше въ селското българско сърдце; защото, въ сѫщность, огромното ядро отъ българската войска се състои тъкмо отъ селяни, които въодушевено бъхтаха сърбитѣ по много бойни полета.
За „въодушевлението" на българитѣ при идването на краль Александъръ въ София, синътъ на Жика Лазичъ билъ чулъ отъ нѣкой си Ика Параносъ. Само отъ него, и отъ никой другъ. На това мѣсто разказътъ на Алексие става наистина много смѣшенъ.
*. Ренегатътъ Каламатиевъ е споменатъ въ книга втора на моитѣ спомени.
395
Споредъ неговото свидетелство, това посещение въ София било голѣмъ ударъ на македонствующитѣ. Такива писания се срещатъ и отъ нѣкои български автори. Но и за тѣхъ и за сърбитѣ резултатътъ е само срамъ, защото правеха продажбата на единъ народъ, който не е тѣхенъ частенъ имотъ; а отъ друга страна и еднитѣ и другитѣ видѣха плода на своето дѣло.
Нагледъ излишно е да се занимаваме съ писанията на Алексие Лапчъ. Но въ сѫщность отъ полза за българитѣ, и главно за тѣзи въ Македония; да знаятъ, че сръбскитѣ шовинисти не сѫ взели поука нито следъ всичко, което стана въ изтеклитѣ — следъ атентата върху Жика — тридесеть и две години.
* * *
На 3 октомврий 1928 г. Щипскиятъ сѫдъ разгледа дѣлото срещу единадесеть души отъ Кочанско, обвинявани, че сѫ били участници въ бомбения атентатъ, който стана преди около година въ Кочани предъ кафене „Балканъ".
Подсѫдими:
Мане Константиновъ, Стоянъ Величковъ, Тома Гячевъ и жена му Виктория, Велика Янкулова, Петрушъ Пауновъ, Герасимъ Антоновъ, Теодоси Веляновъ, Янко Николовъ, Иванъ Стаменовъ и Митъръ Соколовъ, всички обвинени, загдето „устроили атентатъ и хвърлили бомби съ комититѣ отъ България", по чл. 2 точки 1 и 7 отъ закона за защита на държавата. Въ обвинителния актъ се иска за всички най-строго наказание.
Пристѫпило се къмъ разпитване на обвиняемитѣ, най-важенъ отъ които билъ Мане Константиновъ. Въ полицейския протоколъ за неговото разследване стоело, че той обвинява другитѣ: че сѫ помагали нему и на комититѣ да извършатъ атентата. Сега въ сѫда Мане Константиновъ заявява, че е битъ въ полицията и за това е обвинявалъ другаритѣ си по участь, но че тѣ не сѫ виновни.
Сѫщото подържатъ и другитѣ обвиняеми.
По-голѣмата часть отъ подсѫдимитѣ сѫ освободени, следъ като претърпѣха доста мѫчения. Други останаха въ затвора за нѣколко години, безъ доказана вина.
* * *
Вестникъ „Македония", органъ на македонската емиграция въ България, отъ 10 декемврий 1928 година съобщава:
„Вчера сутриньта гражданитѣ на Кюстендилъ, които още отъ ранни зори сѫ прекосявали площада, на който е издигнатъ паметникътъ на Тодоръ Александровъ, сѫ видѣли да виси единъ трупъ, на дървото недалече отъ паметника. На трупа е била окачена табела съ надписъ: Такава е сѫдбата на всички предатели".
Обѣсениятъ е Заре Секулички, около 35-годишенъ, единъ отъ твърде опаснитѣ разбойници. Отъ нѣколко години той се бѣше поставилъ всецѣло на разположение на сръбскитѣ власти. Той е участвувалъ и въ организирането на контра-чети въ Македония. Напоследъкъ сръбскитѣ власти го бѣха назначили за ревизоръ на военнитѣ пунктове по сръбско-българската граница.
Заре Секулички бѣше така сѫщо единъ отъ главнитѣ организатори
396
на емигрантски групи, които често извършваха на българска територия убийства и грабежи. Такива нахлувания най-често ставаха въ Петричко и Кюстендилско.
Въ нѣкои отъ тѣзи нападения и на мирни люде, особено въ Кюстендилско, е участвувалъ и самъ Секулички.
Заре Секулички е изпълнявалъ и шпионски порѫчки.
Неотдавна въ Кюстендилъ бѣ направенъ опитъ на два пѫти паметника на Тодоръ Александровъ да бѫде хвърленъ чрезъ взривъ въ въздуха. Установява се, че тѣзи престѫпни опити сѫ били дѣло тъкмо на Секулички.
Напоследъкъ той е билъ откритъ, когато е минавалъ на българска територия, и вчера кюстендилското гражданство е видѣло трупътъ на този дързъкъ и опасенъ разбойникъ да виси въ центъра на града. Заре Секулички е билъ посочванъ и като единъ отъ съучастницитѣ въ убийството на Ал. Грековъ".
* * *
Измежду многото писания въ чужбина около македонския въпросъ, нека и тукъ дадемъ нѣкои извадки.
Чешкиятъ журналистъ г. Хейретъ пише въ в. „Народни Политика" отъ 17 януарий 1928 г. подъ заглавие „Изключителното положение въ Македония"; между другото казва:
„Не бива да се замълчава факта, че въ Македония се засилва революционната дейность на македонцитѣ, а въ чужбина тѣ сѫщо засилватъ акциитѣ си като изпращатъ свои хора тамъ, както свидетелствува чуждестранния печатъ.
Мнозина въ чужбина сѫ вече загрижени за Македония. За това свидетелствува и анкетата на Парижката Лига за Правата на човѣка, въ която сѫ взели участие видни личности и която е противъ днешното бѣлградско правителство. Би било голѣма грѣшка да се подценяватъ такива изявления и такива акции, които стигатъ вече чакъ до Лондонъ, до Америка и американския печатъ.
Вестникътъ на Прибичевичъ пише, че Македония е на дневенъ редъ и у дома (въ Югославия) и въ чужбина".
*
На 4 февруарий 1928 г. въ Парижъ, въ Сорбоната, е говорилъ предъ отбрано общество професорътъ въ висшата школа за политически науки, г. Жоржъ Блонделъ, на тема: „Централна Европа и Балканитѣ". Спирайки се на Югославия е казалъ:
„На югъ сърбитѣ владѣятъ Македония — както въ миналото, така и сега въ грамадното си мнозинство населението е българско по култура и национално съзнание. Нѣкога покойния Пашичъ и Цвиичъ казваха, че сѫ нуждни десеть години, за да стане Македония сръбска. Но тѣ се излъгаха: десеть години минаха, а Македония не стана сръбска, политиката на сърбизма тамъ не е направила никакви успѣхи. Макаръ и придружаванъ винаги отъ представители на властьта, презъ време на пѫтуването ми изъ Македония можахъ да влѣзна въ сношение съ населението и узнахъ, че то — славянското — се чувствува като българско и желае въ
397
мнозинството си да му се дадатъ автономни права въ форма на пълна политическа независимость или на една федерация съ другитѣ народи въ Югославия. Моето собствено убеждение е, че Югославия ще може да осигури сѫществуването си само по пѫта на федерацията".
(Дописка за софийския в. „Mакедония" отъ 12 февруарий 1928 г.)
*
Централниятъ Комитетъ на Френската Лига за Правата на Човѣка и гражданина на 9 мартъ 1928 година е устроилъ въ Парижъ публично събрание. Говорили сѫ видни политически лица и общественици.
Г-нъ Прюдомо, който е председателствувалъ публичното събрание казалъ между другото:
„Четохъ неотдавна една петиция, отправена до О.Н. отъ Националния Комитетъ на македонскитѣ организации въ България. Видѣхъ, че дори и сега се извършватъ убийства отъ страна на Сърбия, отъ самата сръбска власть, и че се вършатъ потисничества.
Ние сме отъ ония, които мислятъ, че нови мѣрки трѣбва да се въведатъ и въ тази часть на Европа, както и на всѣкѫде.
Знае се, че македонската проблема е една отъ най-интереснитѣ и най-сложнитѣ. Ние, които сме приятели на мира, желаемъ да й се дадатъ необходимитѣ разрешения. О. Н. схващайки най-сетне своята роля, нека се намѣси, за да даде на македонцитѣ, както тия за всички други народи, гаранциитѣ, на които иматъ право."
Ораторътъ г-нъ Д. Армантиеръ, виденъ френски журналистъ, пропѫтувалъ и живѣелъ въ Македония известно време, е казалъ между друго:
„Правото на македонцитѣ е едно елементарно право; най-скромното отъ правата, това е правото просто да се живѣе, и това право на животъ имъ се отрича; отрича се — подъ предлогъ, че Македония не сѫществува.
Деиствително, Македония не сѫществува върху днешната политическа карта на Европа ако по единъ страненъ случай една съседна на Франция страна анексираше Франция, последната нѣмаше да сѫществува на картата; но френскиятъ духъ, френскиятъ езикъ и френското родолюбие щѣха да продължаватъ да сѫществуватъ или не ? Сѫщото нѣщо е съ Македония: тя не сѫществува върху картата, но македонскиятъ духъ продължава да е живъ, а сѫщо и македонското национално чувство.
Начинътъ на денационализирането на Македония е много простъ. Отъ една страна — премахване на училища, премахване на македонския интелектуаленъ животъ, който е български; а отъ друга страна — още по-радикални срѣдства, убийства, произволяя затваряния, а сѫщо грабежи и гонения. Азъ живѣхъ известно време на Балканитѣ и въ Македония и искамъ да наведа нѣколко малки факти, които забелѣзахъ и които ми се видѣха многозначителни.
398
Напримѣръ, когато нѣкои влѣзе въ пощенското бюро на нѣкой македонски градъ, ще види голѣмъ надписъ: „Говори се само службенимъ езикомъ", което ще рече: „говори се само на официаленъ езикъ", и това въ единъ градъ съ 50,000 жители, дето има може би само 200-400 скородошли сърби".
Следъ това г. Д. Армантиеръ разказалъ, какъ на нѣколко пѫтя е правилъ опитъ да даде български вестници съ най-невинно съдържание на нѣкои македонци и че тѣ сѫ го отбѣгвали, защото го считали за нѣкакъвъ сръбски агентъ-провокаторъ.
«Виждате ли, действително сѫществува единъ македонски въпросъ. Да се отрича той е абсурдно. Ние сме предъ отвратителнитѣ факти на една денационализаторска система, която нѣма равна въ съвремената история. Денационализацията не става само чрезъ училищата, тя се извършва и по единъ най-радикаленъ начинъ — чисто и просто чрезъ премахване на македонцитѣ. Тѣзи, които иматъ чувство за правда, свобода, братство, не могатъ да не тръпнатъ предъ вида на онова, което става тамъ».
Г-нъ Немановъ, известенъ журналистъ, русинъ, живущъ въ Парижъ, сътрудникъ на много френски вестници и списани по Балканскитѣ работи, по които се е специализиралъ, познавачъ на борбата за освобождение на Mакедония, презъ която на два пѫти следъ войната пѫтувалъ, на 1923 г. и на 1927 година, казва въ изложението си на това събрание:
«Македония е станала мѣсто, гдето е съсрѣдоточено всичко, което би могло да бѫде най-безчестно, подкупническо, тираническо и жестоко между сръбското четничество. Македония бѣ препълнена съ жандарми и полицаи и единъ режимъ на страшна жестокость, тираничность, подкупничество и гонителство отъ всѣкакъвъ видъ бѣ установенъ въ Македония. И, когато презъ 1923 година за първи пѫть следъ войната азъ отидохъ въ Македония, тамъ се носѣше единъ викъ на всеобщо отчаяние и съ всичката безпристрастность трѣбва да призная, като роденъ въ една страна, кѫдето администрацията сѫщо не блестѣше чрезъ своята законность и чрезъ мекостьта на своитѣ методи, че азъ никога не бихъ повѣрвалъ, че въ 20-тия вѣкъ, въ която и да е часть на Европа, може да сѫществува администрация подобна на тази, която имахъ възможность да наблюдавамъ въ Македония. Тамъ, така да се каже, законътъ бѣше премахнатъ. Впрочемъ, депутатитѣ отъ скупщината признаха въ речитѣ ся, че Македония е превърната въ адъ.
Презъ 1927 година, едничкото ясно впечатление, което отнесохъ отъ Македония бѣше, че никога, каквито и срѣдства да поставятъ въ действие сърбитѣ не ще сполучатъ да унищожатъ националното чувство на македонцитѣ отъ българска народность ...»
Г-нъ Робертъ Пелетие, другъ французинъ, общественикъ, въ своята речь е казалъ:
«Македонциѣ искатъ да иматъ възможность да се молятъ, да говорятъ, да се учатъ на свой езикъ и да не търпятъ да имъ се налага въ училищата, въ църквитѣ и въ университета да говорятъ на чуждъ езикъ. Тѣ искатъ да запазятъ своята национална култура. Тѣ търсятъ всичко това упорито, юнашки, търсятъ го понѣкога чрезъ бомби, но може би не сѫ тѣ, които почнаха въ Югославия тази опасна, но героична политика отъ страна на потиснатия».
Г-нъ Жюстенъ Годаръ, френски сенаторъ и бившъ френски министъръ, ползващъ се съ име на дълбокохуманенъ, справедливъ общественъ
399
деятель и на компетентенъ познавачъ на работитѣ на Балканитѣ, казалъ:
«Македония е едно отъ онѣзи огнища, кѫдето бушуватъ още разрушението, борбитѣ и ужаситѣ на вѫтрешната война и отъ кѫдето могатъ да се водятъ искритѣ на единъ новъ голѣмъ пожаръ . . .
И, ако ние се спираме на македонския въпросъ, длъжни сме да признаемъ, че въ Македония има страдания, че тамъ има борби и потисничества, има млади хора, които жертвуватъ своя животъ и своята безопасность за политическия си идеалъ, за своето минало, за народностьта си. На тѣзи младежи, на тѣзи хора, на този македонски народъ, ние трѣбва да му занесемъ справедливостьта, която ще му позволи да намѣри наново мирътъ.
Ние предявяваме искане, щото О. Н. чрезъ една анкета, извършена по най-откритъ начинъ, да хвърли светлина по въпроса на македонския народъ и да ни каже, какво става върху тази точка отъ територията на Европа ; и второ, въ очакване на резултатитѣ на тази анкета, които трѣбва да бѫдатъ възвестени най-широко, ние предявяваме искане за прилагане правата на малцинствата».
Следъ тая блескава защита на Македония председательтъ на събранието поканилъ да се изкаже нѣкои отъ присѫтствуващитѣ на събранието сърби, но нито единъ отъ тѣхъ не е посмѣлъ да бѫде толкова безсраменъ да защитава незащитимата, терористическата сръбска власть.
Но възбуждаще дълбоко отвращение е било обстоятелството, че се е намѣрило не другъ, а единъ българинъ, земедѣлецъ, едновремешенъ лакей на покойния Стамболийски, на име Гетовъ, който едничъкъ се обадилъ и се одързостилъ да защитава кървавата сръбска власть въ Македония.
Гласувана била следната резолюция:
„Като констатира, че противно на договоритѣ, съ които се гарантиратъ правата на малцинствата, македонското население е подложено на преследвания и нечувани жестокости, събранието иска да бѫде дадено на македонския народъ правото да разполага самъ съ себе си и настоява за прилагането на клаузитѣ на договоритѣ за малцинствата."
*
Международниятъ комитетъ за политически затворници, въ който влизатъ видни американци — сѫдии, професори, писатели и общественици, между които Джанъ Холмсъ, Джеймсъ Адамсъ, Джанъ Лъвджой Елиотъ, Алисъ Хамилтонъ, Дейвидъ Старъ Джорданъ, Кларънсъ Дерое, Роджеръ Н. Балдуйнъ и други, е изпратилъ на 31 мартъ 1928 година до Главния Секретарь на Обществото на Народитѣ, Съръ Ерикъ Дръмондъ, следното писмо:
„Господине,
Тази организация желае да присъедини своя гласъ къмъ апела отправенъ до Васъ отъ Националния Комитетъ на македонскитѣ емигранти въ България да направятъ анкета за третирането на македонското малцинство въ Югославия.
Излишно е да прибавиме каквито и да сѫ факти къмъ онова, което твърде добре е известно относно политиката на Югославското правителство къмъ македонцитѣ, но ние желаемъ да изразимъ своята вѣра, че само една акция отъ страна на Обществото на
400
Народитѣ за закрила на правата на малцинствата ще може да прекрати преследванията на македонцитѣ, както и тѣхнитѣ опити за отплата.
Нѣкои отъ насъ сме били въ България и въ Югославия презъ последнитѣ месеци и можемъ да прибавимъ тежестьта на лично свидетелствуване къмъ тоя апелъ.
Съ почитъ: Роджеръ Н. Балдуйнъ, Черманъ".
Римскиятъ в. „Ла волонта д'Италия" помѣства въ единъ отъ последнитѣ си броеве статия за Македония, въ която се казва :
«Много пѫти сме присѫствували въ историята, па и днесъ присѫствуваме — и не само въ Македония, на срамни варварски опити да се насилватъ народностни малцинства съ неоспоримо интелектуално превъзходство, съ недосегаемо, ненадминато историческо минало. Изглежда, че на земята гениятъ на злото трѣбва понѣкога да се въплътява въ една държава, която действува само чрезъ насилия и която живѣе само чрезъ денационализиране. Такава бѣше вчера Австрия. Такива сѫ народитѣ, които днесъ й подражавать.
Ние чувствуваме — мѫченичеството на македонцитѣ. Гдето се издига гласъ на бунтъ срещу чуждо потисничество — той се отеква въ нашия духъ. Какви събития се готвятъ ? Какви страдания ще трѣбва още да претърпи Македония ? Ще бѫдатъ ли победени тия най-благородни херои, които се борятъ срещу смъртенъ врагъ за защита на своята култура ? Тѣ ще победятъ въ името на онова върховно право, което е надъ всички режими и всичко рѫководи. Надъ сѫдилищата на хората е сѫдътъ на Бога».
(Изъ «Свобода или Смърть», органъ на ВМРО, 22 априлъ 1928 г.)
*
«Безспорно, македонскитѣ комити сѫ разговорътъ на деня съ свършването на зимата. Споредъ югославянския и гръцки печатъ македонскитѣ комити вече са готови да нахлуятъ въ Македония ту отъ българската, ту отъ албанската граница. И се очакватъ не прости навлизания, а тайнствени нападения, които всѣватъ ужасъ въ пограничнитѣ стражи и подвижнитѣ войскови отдѣления. Говори се не само за нападения върху желѣзницитѣ и селата, но и за революционно действие въ пъленъ масщабъ, което, казано въ скоби, не може да стане безъ активна помощь на македонското население и заради това би дало безпогрѣшно доказателство за националностьта на това население.
И именно предъ видъ на такава евентуалность и за да се парализира такава помощь, югославянитѣ, или по-скоро милитаристическитѣ сърби - не установи ли специалния кореспондентъ на гръцкия «Елефтеронъ Вима» пълната власть на сръбската военна лига въ тази страна ? — недавна сѫ въвели единъ терористиченъ режимъ, който се проявява въ подтисничество и мистериозни изчезвания на всички мѣстни българи, които сѫ повече или по-малко будни, които сѫ враждебни на денационализацията и които Бѣлградъ смѣта за главна прѣчка за посърбяването на македонското население. Броятъ на тѣзи убийства изглежда да е значителенъ; македонскитѣ крѫгове въ България, които сѫ добре осведомени върху онова, що става въ Македония, смѣтатъ че общиятъ брой възлиза на много стотици, отъ които 143 сѫ станали само въ Щипския окрѫгъ следъ смъртьта на генералъ Ковачевичъ миналия октомврий.
Въ тази смѣтка влизатъ безбройнитѣ политически процеси започнати въ Македония, които доведоха, следъ жестоки изтезания отъ полицията, до осѫждането на десетки други българи, които сѫ живѣли като лоялни поданици на югославското кралство. Тѣзи процеси, предприети като предохранителни мѣрки, сѫ зле замислени поради това, че тѣ не само засилватъ вѣрата какво македонското население е съ революционеритѣ, но и защото тѣ сближаватъ това население съ революционеритѣ и така предизвикватъ
401
опасностьта отъ възстание въ цѣла Македония — единъ резултать, който Бѣлградъ и Атина искатъ да избѣгнатъ най-много отъ всичко, но който е надеждата на македонския комитеть.
Това е толкова повече за съжаление, защото македонскиятъ комитетъ, който е много по-разуменъ и много по-малко «кървавъ», отколкото се мисли, е прекратилъ всѣко революционно действие и особено всѣкакви усилия въ Македония, за да даде на д-ръ Корошецъ, водительтъ на словенската народна партия и министъръ на Вѫтрешнитѣ работи въ новия югославянски кабинетъ, шансъ да направи нѣщо за туряне край на положението въ Македония и да задоволи поне часть отъ македонскитѣ искания, включително даване на политическа амнистия, което би позволило връщането на многобройни бѣжанци въ тѣхнитѣ огнища и отварянето на българскитѣ училища и черкви. Близко до ума е, че революционната организация и самитѣ македонци не ще понасятъ за дълго, безъ актове на отмъщение, провокациитѣ на сръбската военна лига.
Но Атина и особено Бѣлградъ, сѫ хипнотизирани отъ мисъльта за революционно движение презъ пролѣтьта. Тѣхнитѣ военни мѣрки по този случай сѫ отъ такива размѣри, че човѣкъ би помислилъ че предстоятъ страшни работи. Сърбитѣ сѫ въвели по българскитѣ граници една изумителна система на отбрана, напомняща нѣкои отъ мѣркитѣ на спогодбата въ Нишъ, уговорена отъ Стамболийски малко преди падането му, която предвиждаше изсичането на горитѣ въ граничната зона до сто метра на дълбочина отъ дветѣ страни на границата.
Сърбитѣ сѫ изсѣкли горитѣ на сто метра въ сръбска територия, а за да унищожатъ всички скривалища или неравности на почвата, които би могли да улеснятъ минаването на комитаджиитѣ, тѣ сѫ запълнили долищата близо до границата. Недоволни отъ това, тѣ сѫ изкопали единъ дълъгъ окопъ покрай сръбско-българската граница въ Македония, който се пази отъ войници.
Това е една съвсемъ напраздна предпазителна мѣрка, която най-малката културна отстѫпка на населението въ Македония би направила безполезна».
(Взето отъ «Свобода или Смърть», 7 май 1928 г.)
*
Маджарскиятъ в. „Пестеръ Лоидъ" помѣства голѣма статия върху Македония, която заключава по следния начинъ :
„Нито Букурещкиятъ, нито Ньойскиятъ договоръ за миръ докараха на Македония желаната свобода и неизвестниятъ воинъ на Илиндень продължава да се вестява чрезъ внуцитѣ си".
(Изъ в. „Свобода или Смърть", органъ на ВМРО, 2 юний1928 г.)
*
По поводъ постѫпкитѣ на Англия и Франция предъ българското правителство за разтуряне на ВМРО италианското списание „Реалта" пише:
«Така, още единъ пѫть се сложи на европейската сцена македонския въпросъ ... Затова и днесъ е напраздно преследването на революционната македонска организация, която подържа националния духъ и желѣзната воля на македонцитѣ да добиятъ своята свобода и независимость. Историята опровергава старата статистика на Пашичъ, който пророкуваше пълна асимилация на македонския елементъ въ продължение на десеть години, защото Македония днесъ живѣе въ една голѣма рволюционна и национална активность.
Пѫтищата за една пацифистична борба сѫ затворени отъ тиранията на сръбската властъ. Това призна сѫщо и Радичъ.
(«Свобода или Смърть», органъ на ВМРО — 20 септ. 1928 г.)
402
*
Лондонското списание „Нийъръ Истъ" въ броя си отъ 6 декемврий 1928 г. печати уводна статия подъ заглавие: „Македонския въпросъ", отъ които правимъ следнитѣ извадки:
«Българското правителство ще бѫде въ положение да поиска отъ великитѣ сили, югославското правителство да престане да фабрикува революционери въ земята си и да кара тѣхнитѣ сънародници отсамъ българската страна на границата да имъ помагатъ. Твърдението, тъй дълго изтъквано отъ Бѣлградъ, че македонския въпросъ не сѫществува, днесъ вече е праздно. Сръбскитѣ правителства сѫ отговорни за единъ черногорски, за единъ македонски и за единъ хърватски въпросъ . . . Между приятелитѣ на Югославия въ чужбина имаше тенденция да търсятъ оправдание за мѫчнотиитѣ, придружаващи уреждането на македонската проблема, и нѣмаше никакви разположения да се приематъ всичкитѣ съобщения досежно сръбското управление на тази область . . . Ако десетъ години централизираната въ сръбски рѫце власть е докарала до безнадеженъ антагонизъмъ хърватитѣ, които при образуването на кралството бѣха готови да признаятъ първенството на сръбскитѣ си братя, положението на македонцитѣ, поставени противъ волята имъ подъ сръбско иго, може да не е завидно . . .
Френското и английско правителства, които съветваха на времето българския кабинетъ, трѣбва да поканятъ бѣлградското правителство да обяви амнистия въ сръбска Македония и да смѣни своята политика на безпощадно прилагане на по-раншнитѣ похвати на потисничество».
403
XXIV. ЗАГИВА ЙОСИФЪ КИРОВЪ. ОПИТЪ ЗА УБИЙСТВОТО НА РЕНЕГАТА КАЛАМАТИЕВИЧЪ. НАПАДЕНИЕ В ЦАРЕВО-СЕЛО. — СТЕФАНЪ П. СИРКЕТО
На 15 юний при Висока Чука, надъ Дойранското езеро, загина презъ нощьта, попадналъ на засада, Йосифъ Кировъ Танаровъ. Той е единъ измежду най-предприемчивитѣ и юначни борци на ВМРО. Младъ, пъргавъ, дружелюбенъ, Йосифъ се ползуваше съ всеобща симпатия между многобройнитѣ му познайници и другари. Въ много подвизи има участие той.
Роденъ е на 12 августъ 1901 г. въ с. Врагитурци, Кукушко, като синъ на бедно семейство. Баща му Киро и чичо му Тано сѫ били четници въ четата на Гоце Дѣлчевъ, а подиръ туй въ четата на сѣрския войвода Георги Радевъ. Презъ 1903 г. и двамата се прехвърлили въ кукушката околийска чета. Въ сражение съ турски аскеръ при с. Балинци, Дойранско, презъ м. ноемврий с.г. и двамата братя загинали и сѫ погребани въ единъ гробъ. Тѣхни съвременници още си спомняха за тѣхната смѣлость, сравнявайки съ тѣхъ младия Йосифъ.
Четничеството на Йосифъ започна презъ 1923 година. Отначало и до смъртьта си той бѣ непрекѫснато въ струмишката чета. Съ много себеотрицание и жарь е изпълнявалъ редица задачи. Действувалъ е въ Струмишкото поле, въ планината Огражденъ и Бѣласица, но е влизалъ и въ съседни райони. Семейството му и негови близки сѫ се преселили въ Струмишко подиръ изгарянето на Кукушъ въ 1913 г.
*
На 14 юлий 1929 г., къмъ осемь часа и половина вечерьта въ Щипъ се развива внезапна престрелка. Сръбскитѣ вестници отъ Бѣлградъ я описаха съ голѣми заглавия. Въ града е настѫпила суматоха. Ето накратко подробноститѣ :
Къмъ хотелътъ, държанъ отъ познатия въ Щипъ пришелецъ-сърбинъ Сава, се движили двама души, които направили впечатление на турчинътъ Шукри Таиръ, който е наблюдавалъ тамъ, бидейки таенъ пазачъ на ренегата Каламатиевъ. Въ споменатия хотелъ често сѫ се навъртали сръбскитѣ голѣмци — жупанътъ полковникъ Михайловичъ. генералъ Драгиша Ковачевичъ, самиятъ Каламатиевъ и други.
Забелѣзвайки двамата души, Шукри се приближилъ къмъ тѣхъ и имъ поискалъ легитимациитѣ. Тогава единия отъ спренитѣ лица изважда бързо револверъ и ранява въ крака Шукри. Но въ сѫщото време и турчинътъ стрелялъ; успѣлъ да рани едного отъ двамата. Когато раненото лице е бѣгало явява се сърбинътъ детективъ Живойнъ Петровичъ и се започва борба между двамата. Пристига и ранениятъ Шукри, които ударилъ съ револвера си по главата човѣка,
404
които бѣ ранилъ него. Въ боричкането непознатиятъ успѣва да нарани и Петровича. Въ тоя моментъ, обаче, дотърчалъ другъ сръбски полицай, Ст. Бороевичъ, който стреля съ пушка и убива „комитата".
Йосифъ Кировъ Танаровъ
Второто непознато лице, отстѫпвайки хвърля бомба на ѫгъла до кѫщата на Коце Хубавия, но тя не експлодирала. Следъ туй се натъкналъ на стражара Джуро Лацковичъ при църквата Св. Никола, стреля и наранява стражара тежко. Въ тъмнината продължилъ да бѣга и преминалъ Брѣгалница. Тамъ е билъ на засада стражарьтъ Лазаръ Яшичъ, но е забелѣзанъ отъ бѣгащиятъ, който го наранява тежко. Отъ тукъ вториятъ непознатъ се опѫтилъ къмъ село Караорманъ, и се изгубва. Обаче, случайно въ диритѣ му попадатъ сръбски стражари и войници, въ планината Плачковица, северо-източно отъ Кочани ; тамъ при престрелка и това лице загива.
405
Починали отъ ранитѣ си и двамата сръбски стражари.
Повикани били щипски граждани, които познали че дветѣ непознати лица сѫ въ сѫщность тѣхнитѣ съграждани Крумъ Бановъ и Миялче Колевъ Шилката.
Бѣлградскиятъ вестникъ „Правда" още на 17 юлий извести, че се касаело до двама атентатори, чиято цель е била да избиятъ сръбскитѣ голѣмци въ Щипъ и споменатия Каламатиевъ. Съобщи сѫщо, че сѫ били арестувани селяни въ село Таринци, които били дали храна на атентаторитѣ.
А Бѣлградскиятъ вестникъ „Политика" отъ сѫщата дата даде подробности за устроения „митингъ" въ Щипъ следъ погребението на двамата стражари. Говорилъ е ренегатътъ Каламатиевъ, отправяйки закани и противъ България. Провикналъ се така : „Това е наша земя и ще остане наша. Ние тукъ сме добре, защото живѣмъ въ нашата собствена държава, кралството на сърбитѣ, хърватитѣ и словенцитѣ, подъ управлението на възвишения ни краль Александъръ I".
Както бѣше правилото, сръбската власть е наредила следъ Каламатиевъ да говори единъ българинъ търговецъ, подиръ това единъ турчинъ, единъ еврейнъ, а на края е гласувана резолюция противъ България, обвинена — между другото — и за дето била дадена амнистия на нѣкогашния министъръ председатель В. Радославовъ.
Бѣлградскиятъ вестникъ „Време" съобщи, че инициаторътъ за този митингъ е била сръбската организация „Народна Отбрана", и нейнитѣ членове — адвоката Сава Петровичъ, учителя Марко Матричевичъ, жандармерийскиятъ капитанъ Степанъ Виндичиевичъ, Марко Чиличъ и Каламатиевъ.
Допълнително се узна, че Миялче Шилката, преди да бѫде убитъ е хвърлилъ и нѣколко бомби срещу нападателитѣ си; тѣ всички експлодирали. Край него сѫ били намѣрени и други две бомби, които не е ималъ време да хвърли, защото е билъ пронизанъ отъ неприятелския куршумъ.
Властьта е намѣрила за подходяще да устрои „протестенъ митингъ" и въ Кочани, кѫдето сѫщо е била гласувана изработената отъ околийския началникъ резолюция. Ораторътъ — сърбинъ Николичъ е казалъ нѣколко закани срещу българския министъръ-председатель Ляпчевъ — все въ връзка съ дадената въ България амнистия за Радославовъ, които нѣма нищо общо съ сръбската тирания и съ революционнитѣ акции противъ нея.
Излишно е да прибавиме, че не само цѣлиятъ Щипъ, но и всички въ Македония искрено сѫ съжалили задето двамата герои Бановъ и Колевъ, поради неочаквана спънка, не сѫ успѣли да ликвидиратъ Каламатиева, презрения родоотстѫпникъ.
*
Въ връзка съ станалото въ Щипъ, появиха се въ чуждата преса нови препорѫки, тълкувания и критики по македонския въпросъ, но и по отношенията между София и Бѣлградъ.
Въ „Кришчанъ Сайънсъ Мониторъ" отъ 19 юлий бѣ писано сленото:
«Убиването на двамата стражари въ Македония подъ сръбска власть направи още по-опасни българо-сръбскитѣ отношения, които тия, що следятъ
406
отблизо положението, смѣтатъ, че сѫ вече сериозно застрашителни. България иска международна анкета и се съгласява да се повѣри надзора на общата граница на една комисия, съставена отъ незаинтересовани чужди сили.
Крумъ Бановъ и Миялче Колевъ «Шилката»
Въ една друга телеграма отъ София, пакъ до тоя вестникъ се съобщава, че пребиваващия въ Парижъ български министъръ на външнитѣ работи, г. Буровъ, получи отъ министерския съветъ отъ София инструкции да има още една среща съ френския министъръ на външнитѣ работи г. Бриянъ по сръбско-българскитѣ отношения".
*
На 23 октомврий вечерьта, къмъ 9 часътъ, въ Царево-село се разнесълъ адски трѣсъкъ, а следъ това пукотъ отъ картечници и пушки. Кѫщата, въ която се помещава общината и кѫдето живѣе ренегатътъ попъ Николовъ (подъ име Ковачевъ) била бомбардирана. Презъ 1924 г. е била бомбардирана и друга кѫща, въ която е обитавалъ този бившъ български околийски началникъ, избѣгалъ при сърбитѣ и поставилъ се въ тѣхна услуга за борба противъ ВМРО. Тогава е билъ убитъ другари му Ганевъ, но самиятъ той се е спасилъ.
Никаква следа отъ атентаторитѣ не е открита. Но сѫ арестувани множество невинни хора въ Царево-село.
*
Презъ 1929 г. се помина Стефанъ Петковъ Сиркето, велешки
407
войвода следъ първата свѣтовна война. Роденъ е въ гр. Чирпанъ презъ 1866 година. Юношескитѣ си години прекарва въ родния си градъ. Съ упоритъ трудъ е изхранвалъ семейството си. Винаги тихъ и скроменъ, но упоритъ въ съжденията си.
Въ 1905 г. е билъ въ Парижъ и Лондонъ, за да се специализира като инструкторъ-разузнавачъ. За малко е билъ на държавна служба въ България, благодарение на тѣзи свои знания. Но не е можалъ да се примири съ дребнавитѣ и партизански страсти и постѫпки, които наблюдавалъ около него; подалъ оставка.
По време на първата свѣтовна война е билъ на административна служба въ гр. Велесъ. Тамъ се сближава съ граждани и селяни и почувствувалъ Велесъ като свой роденъ градъ, а Македония обикналъ като истинско свое отечество. На приятели е казвалъ, че велешани и Велесъ сѫ го подмладили съ двадесеть години. Когато идва военната катастрофа въ 1918 г., той е заявилъ на своитѣ приятели въ града, че ще остане пакъ между тѣхъ. Нѣкои не сѫ искали да взематъ сериозно думитѣ му. Но той устоява на обещанието си.
Велешката чета на Стефанъ Петковъ Сиркето
Хладната му усмивка прикриваше единъ борчески темпераментъ. Макаръ да бѣ вече сравнително възрастенъ човѣкъ, любовьта му къмъ Македония и борческитѣ пориви го правѣха и пъргавъ, и предприемчивъ като младежъ. И се озова въ велешкия край като войвода. Повече съ дисаги на рамо, въ изпокѫсани селски дрехи, се е движилъ тамъ, отколкото съ четническата си униформа. И така, по преданость къмъ освободителното дѣло той се изравни съ своитѣ съграждани Константинъ Нунковъ, Пѣю Гарваловъ, Коста Крачоловъ, Пѣю Яворовъ и другитѣ загинали, или борили се идеално за Македония.
408
Въ България тоя се прибра едва когато бѣ вече заболѣлъ. Предъ другари въ София, когато ги е видѣлъ за последенъ пѫть въ 1928 г., е изказалъ голѣмата си мѫка, че не е можалъ да загине край Вардаръ и Бабуна.
*
Стефанъ Петковъ Сиркето
(Той е тукъ и въ селски дрѣхи, както се е движилъ често по селата.)
409
XXV. БОМБИ ВЪ КОЧАНИ, ПАЛАНКА, СТРУМИЦА И ОХРИДЪ
На 18 февруарий презъ нощьта въ Кочани сѫ били хвърлени четири бомби въ „кафана Шумадия", кѫдето обикновенно сѫ се събирали живущитѣ въ тоя градъ пришелци сърби — чиновници, офицери, женитѣ имъ, идващитѣ отъ Бѣлградъ понѣкога „пѣвачици" и пр. При настѫпилата голѣма бъркотия нападателитѣ сѫ успѣли лесно да се изтеглятъ.
Отъ стражаритѣ, които се впуснали да ги гонятъ, единъ е падналъ убитъ. Въ кафенето е било разрушено почти всичко. Загубитѣ сѫ изчислявани между 50 и сто хиляди динари.
Като не можаха да заловятъ никой отъ авторитѣ на атентата, властитѣ се нахвърлиха надъ мирни граждани. Десетина души бѣха смазани отъ бой; двама отъ тѣхъ — Мите Николовъ и Атанасиевъ сѫ били на смъртно легло отъ изтезанията.
Преди самиятъ атентатъ сѫ били изпокѫсани телефоннитѣ линии, а това е внесло още по-голѣма паника всрѣдъ сърбитѣ.
Тази „кафана" е била нападана и по-рано, презъ лѣтото на 1927 г., пакъ съ бомби. Тя бѣ считана отъ мѣсткото население като истински вертепъ — и поради пѣвачицитѣ, и поради присѫствието изобщо на сърбитѣ, които владѣеха Македония противъ всѣки мораленъ законъ.
*
Бѣлградската телеграфна агенция „Авала" отъ 7 мартъ извести, че на шести с.м. вечерьта, къмъ осемь часътъ, хвърлили бомба въ Крива-Паланка. А къмъ два часътъ подиръ полунощь недалече отъ града експлодирала адска машина.
По това органътъ на ВМРО „Свобода или Смърть", въ броя си отъ 15 мартъ пише:
„Въ македонския градъ Крива-Паланка отъ нѣколко години насамъ се подвизава полковникъ Мойсиловичъ — началникъ на шпионитѣ и ренегатитѣ въ този край. Самъ ренегатъ, хърватинъ по рождение, той е едно отъ най-отвратителнитѣ орѫдия на Пера Живковичъ, слуга на палачитѣ на своята родина. Като за отличие на него сѫ повѣрили да рѫководи службата, която изисква най-много подлость и безсрамие. Нему сѫ подчинени главорѣзитѣ Мино Станковъ, Григоръ Циклевъ и др. Такъвъ бѣше и загиналиятъ, като предатель, Заре Секулички.
Преди нѣколко дена полковникъ Мойсиловичъ едва избѣгна тежкото, но справедливо възмездие, което очаква всички измѣнници на своя народъ. На 6 мартъ т.г. вечерьта, пукотътъ на бомби и пушечна стрелба огласиха гробното мълчание на поробения градъ.
410
Група революционери се приближаватъ до дома на полковникъ Моисиловича, но при зданието на Домазетова се натъкватъ на сръбски стражари. Смѣлитѣ нападатели се виждатъ принудени да се справятъ най-напредъ съ тѣхъ и това ги отклонява отъ изпълнението на прѣката имъ задача. Четиримата отъ стражаритѣ падатъ убити на мѣсто.
Мише Наутлиевъ отъ Щипъ.
(Загиналъ въ сражението при с. Калиманци, Кочанско, описано въ «Спомени-II»)
Трѣсъкътъ на бомбитѣ всѣва мигновено паника въ пазачитѣ на робската тишина: часови, полицаи и войници изчезватъ. За известно време революционеритѣ сѫ пълни господари на града. Тѣ кръстосватъ улицитѣ му и изведнажъ подъ стрѣхитѣ на българскитѣ кѫщи екватъ свободнитѣ революционерни пѣсни. Храбритѣ борци пѣятъ своя маршъ. А единъ насмѣшливъ гласъ подхваща ясно и рѣзко:
„Кралевина Сърбия пропада ..."
На разсъмване Крива-Паланка бѣше раздрусана наново отъ една адска машина, която бѣ предназначена не да убие нѣкого, а да предаде на свѣта протеста на поробена Македония".
411
„Ню-Йоркъ Таймсъ" отъ 8 мартъ съобщава, че по негови сведения отъ Бѣлградъ нападателитѣ били двама македонски революционери. Единъ стражарь е билъ раненъ съ револверъ отъ преследванитѣ.
Отъ самото избухване на бомбата друго лице било по-тежко ранено.
*
Югославската телеграфна агенция „Авала" разгласи на 10 мартъ, че въ Струмица е извършенъ атентатъ. Забелѣзано било, че двама сѫ били нападателитѣ. Единиятъ застрелялъ намиращия се до кафенето пазачъ, а другиятъ хвърлилъ бомбитѣ, чиято обвивка носила инициалитѣ на македонски революционенъ коммтетъ. Трима били убити, а къмъ 15 души ранени.
Симеонъ Георгиевъ Клинчарски.
(Убитъ отъ българската полиция. За него се говори въ «Спомени-II».)
Що се отнася до насъ, ние никога не сме виждали такива инициали.
Измежду проявенитѣ струмишки борци по това време заслужава изрично да бѫде споменатъ четникътъ Панделия Ангеловъ Стояновъ отъ с. Барбарево. Той се е проявилъ на нѣколко мѣста геройски. Сѫщо
412
тъй смѣло и неуморимо се е държалъ неговиятъ другарь Димитъръ Яневъ Велковъ отъ с. Куклишъ. [*]
На в. „Чикаго Трибюнъ" телеграфиратъ отъ Бѣлградъ на 10 мартъ:
„Докато смѣсената комисия отъ представители на Югославия и на България за пръвъ пѫть заседаваше днесъ въ Царибродъ, за да изследва бомбенитѣ македонски нападения, станали напоследъкъ и заплашващи да подпалятъ пакъ Балканитѣ, една малка чета отъ революционери навлѣзе въ Струмица. Трима души бѣха убити — двама отъ бомбитѣ и единъ отъ пушеченъ изстрелъ, и 15 души ранени, 6 отъ тѣхъ сериозно . . . Югославската полиция заявява, че бомбитѣ сѫ подобни на тия, които се употрѣбиха отъ македонцитѣ въ по-предишнитѣ нападения.
Смѣсената комисия прекѫсна работата си, когато до делегатитѣ достигна вестьта за бомбардирането".
*
По сѫщия случай в. „Ню-Йоркъ Таймсъ" отъ 11 мартъ предава едно съобщение, пакъ отъ Бѣлградъ, въ което се казва:
„Македонски революционери миналата нощь хвърлиха бомба въ „Уединение ресторантъ" въ Струмица, отъ избухването на която единъ стражарь е убитъ и наранени петнадесеть други. Нападателитѣ избѣгаха, но оставиха следъ себе си четири бомби, на които, казва се, сѫ написани инициалитѣ (началнитѣ букви) на революционнитѣ организации, отговорни за нападението. Това е четвъртото нападение отъ тоя родъ презъ последнитѣ три седмици".
*
Унгарскиятъ вестникъ „Пестеръ Лойдъ", излизащъ въ Будапеща, въ броя си отъ 11 мартъ 1930 г. пише:
„Македоно-българскитѣ народни маси не искатъ да приематъ на никоя цена щото една часть отъ народа имъ да бѫде раздѣленъ отъ тѣхъ и да бѫде подчиненъ на югославската власть по договора отъ Ньойи. И ако всѣки цивилизованъ човѣкъ трѣбва да осѫди този начинъ, по който се манифестира този бунтъ въ една серия отъ кървави атентати, не може, обаче, да се откаже да признае, че договоритѣ за миръ сѫ непоносими.
Искаше се да се създаде отъ договоритѣ, които приключиха свѣтовната война, една база за единъ новъ европейски редъ. Но събитията отъ сръбско-българската граница доказватъ, че не може да се създадатъ добри условия за редъ върху една такава база. Не е само македонскиятъ народъ, който е разкѫсанъ отъ договоритѣ за миръ и не е само душата на този народъ, която се бунтува срещу едно така жестоко безумие. Цивилизованитѣ народи се борятъ
*. Тѣ двамата сѫ между тѣзи борци, които правеха честь не само на Струмишко, а на цѣлия нелегаленъ кадъръ на ВМРО. Колкото въ еднични акции, или въ сражения изъ родната имъ околия сѫ се проявявали, толкова сѫ услужвали съ рискъ и на чети отъ по-далечни околии, придружавайки ги до кѫдето е било потрѣбно.
413
сѫщо срещу опититѣ за поробване, прибѣгвайки до други срѣдства на борба, съвмѣстими съ европейската култура. Но бунтътъ въ душитѣ сѫществува и тамъ, както и другаде и само една ревизия на насилническия миръ е, които ще отстрани опасното възбуждане на духоветѣ на разкѫсанитѣ отъ договоритѣ народи. Такъвъ е урока, който ни дава събитието отъ Струмица".
Струмишка чета:
(Отъ лѣво на дѣсно: Илия Костадиновъ отъ с. Байково; Атанасъ Тренчевъ отъ с. Барбарево; Василъ Андоновъ отъ с. Бадиленъ; Панделия Ангеловъ Стояновъ отъ с. Барбарево-войвода; Дончо Аладжовъ отъ с. Моноспитово; Димитъръ Велковъ отъ с. Куклишъ.)
Съгласни сме съ почти всичко казано отъ „Пестеръ Лойдъ". Но трѣбва да отбележимъ, че добре познато е на свѣта съ какви „други срѣдства" се борятъ за свободата си противъ чуждитѣ завоеватели цивилизованитѣ народи. Накратко само припомняме и тукъ епохата на Кромвелъ въ Англия; епохата на великата френска революция отъ 1789 г.; герилската война на испанцитѣ противъ Наполеона; епизодитѣ на италиянската борба за обединение по време на Мацини и Гарибалди, и преди това; нелегалнитѣ борби въ Франция, Белгия, Норвегия и прочее по време на втората свѣтовна война и пр. Не говоримъ пъкъ за „срѣдствата", които се употрѣбиха презъ тая война въ Гърция и „Югославия" отстрана на възстаналитѣ гърци и сърби, и отъ които коситѣ настръхватъ.
*
Презъ май четницитѣ Василъ Ролевъ отъ Малешевската група,
414
Ефтимъ Калимански, Тодоръ Кръстевъ и Теодоси отъ Царево-селската се движили въ Малешевска околия. Дочакали на засада една сръбска джандармерийска група, отъ която избили шесть души, а останалитѣ десетина души избѣгали. Четата не е дала жертви.
Димитъръ Велковъ, отъ струмишката чета
*
На 18 октомврий 1930 г., когато населението на градъ Охридъ се е вече прибрало по кѫщитѣ си за вечеря се зачуватъ изстрели отъ пушки. Стрелбата идвала откъмъ турската махала. Следъ малко се чува силенъ гърмежъ, отъ който прозорцитѣ на много кѫщи затреперали.
Затичали нагоре надолу сръбски патрули, чули се още нѣколко гърмежи следъ туй викове и стражарски свирки. Цѣлата нощь минава въ тревога.
415
На утриньта стражаритѣ сами сѫ разказали какво се е случило. Както вървѣли изъ турската махала, забелѣзали да се движатъ въ тъмнината три или четири лица. Тръгналъ единъ отъ стражаритѣ къмъ тия хора и поискалъ съ електрическото си фенерче да види кои сѫ. Но другитѣ започнали да стрелятъ. Стражарьтъ пада, а другаритѣ му побѣгнали; спрели се едва при „мехтеба". Единъ отъ тѣхъ изстрелялъ съ пушката си въ въздуха нѣколко куршума. Отъ непознатитѣ лица, обаче, единъ се доближилъ до падналия стражарь и наново стрелялъ върху него. А другитѣ непознати хвърлили две бомби противъ бѣгащитѣ стражари и се изгубили въ страничнитѣ улици. Следъ като протекло известно време, полицаитѣ се разтичали въ разни посоки. Разбира се, отъ нападателитѣ не се е намѣрила никаква диря.
Арестувани сѫ били за малко нѣкои селяни отъ ближни села, но бързо сѫ били освободени.
Атинскиятъ в. „Пройа" отъ 9 ноемврий помѣства съобщение отъ Солунъ, споредъ което горнитѣ факти се потвърѫдаватъ. Гръцкиятъ вестникъ известява и за схватка на една чета съ сръбски стражари въ планината Галичица, Охридско. Въ сражението никой отъ четата не е билъ засегнатъ, а сѫ били изгубени и диритѣ й.
Струмишка група начело съ Панделия Ангеловъ Стояновъ.
(Той е седналиятъ на дѣсно.)
416
1931 г.
XXVI. АДСКИ МАШИНИ ВЪ ЩИПСКО. - АТЕНТАТЪ ВЪ ГЕВГЕЛИ
Ню-Йоркскиятъ в. „Сънъ" предава една телеграма отъ Бѣлградъ, съ дата 9 май, въ които се казва, че въ петъка, на 8 май презъ деня, на желѣзопѫтната станция въ Скопйе избухнали нѣколко бомби. Експлозията не принесла голѣми повреди, но създала ужасно паника. Синсинатскиятъ в. „Таймсъ" съобщава, че имало нѣколко души ранени. Веднага следъ експлодирането на бомбитѣ, града добилъ обсадно положение, стражата по линията и мостоветѣ била засилена съ войници, засилена била сѫщо така и охраната при всѣко държавно учреждение въ града. Атентаторитѣ не били заловени. Официалното мнение било, че атентата е дѣло на Вѫтрешната Македонска Революционна Организация.
Атентати ставатъ въ Македония, бомби избухватъ въ Хърватско, по главнитѣ улици на Загребъ се лѣе кръвь, а сърбитѣ продължаватъ безсрамно да твърдятъ, че въ „Югославия" всичко било спокойно.
(Изъ „Македонска Трибуна", Индианаполисъ, 14 май 1931 г.)
*
Щипскитѣ четници Траянъ Кръстевъ Лакавички отъ с. Люботенъ, Дафко Данаиловъ отъ с. Трогерци и Стоянъ Преодски отъ с. Преодъ, презъ юлий с.г. се подвизаватъ въ Щипска околия. Сръбски потери сѫ подушили нѣщо, но никаква диря не сѫ открили. Оставени сѫ адски машини на нѣкои мѣста, които сѫ експлодирали, безъ да причиниятъ жертви.
Сетне съ четници отъ Струмишко сѫ се озовали въ струмишка околия. При престрелка е раненъ единъ сръбски офицеръ и убитъ единъ войникъ.
Тѣзи трима борци показаха завидна издържливость и борческа стремителность.
*
Станалъ е атентатъ на 16 септемврий въ хотелъ „Нови Београдъ" въ Гевгели. Арестувани сѫ били — безъ да иматъ никакво участие въ атентата — следнитѣ лица: Ташко Атанасовъ, аптекарь; Димитъръ х. Пановъ; Христо Томперовъ — банковъ чиновникъ; Георги Пакетовъ — търговецъ; Кирилъ Георгиевъ — търговецъ; Тото Митревъ — помощникъ кметъ въ града; Кирилъ Берберпелъ — дърводѣлецъ; Лазаръ Костовъ — търговецъ; Антонъ Христовъ — търговецъ; Димитъръ Христовъ — търговецъ; братъ на Антонъ; Глиша Катаничъ — бившъ експедиторъ; Марко Алексичъ — чиновникъ по желѣзницитѣ; Коста Търченковъ — коларь; Йорданъ Анастасиевъ — обущарь; Григоръ Колковъ — обущарь.
Следъ побоища надъ мнозина отъ арестуванитѣ, тѣ бѣха пуснати, но прекараха много седмици въ затвора.
417
*
На 30 септемврий отъ Атина разгласиха, че въ Гевгели, намиращъ се близо до гръцката граница, станала голѣма експлозия въ военнитѣ складове. По сведения на сръбскитѣ власти — пишатъ атинскитѣ вестници — атентата е дѣло на ВМРО. Но сърбитѣ съобщиха, че той е станалъ случайно, когато единъ работникъ пренасялъ стари гранати и една отъ тѣхъ избухнала. Допускаше се, че сръбската власть нарочно пуска забъркани слухове, за да не попрѣчи на Воя Маринковичъ, югославския министъръ на външнитѣ работи, който тъкмо тогава бѣше въ Женева и предъ Обществото на Народитѣ хвалѣше „отличното" положение въ „южна Сърбия" (Македония) и преданностьта на македонцитѣ къмъ Бѣлградъ. Той се е старалъ тогава да избѣгне и подигането на въпроса за ВМРО, въпрѣки че презъ м. май бѣ далъ дума, че тоя въпросъ ще бѫде разгледанъ. Въ сѫщность, Бѣлградъ всѣкога е избѣгвалъ отъ поставянето му, защото всѣки ще иска да се спре първо на причинитѣ, които създаватъ ВМРО.
*
На 4 октомврий избухва въ гр. Гевгели адска машина, които е трѣбвало да бѫде поставена до нѣкой държавенъ обектъ. По този поводъ е арестуванъ младия Трайко Теохаровъ Поповъ.
Трайко е роденъ презъ 1906 година. Следъ като свършва четвърти класъ въ сръбската непълна гимназия въ Гевгели отива въ Скопйе за да продължи образованието си. Но поради спречквания съ единъ свои учитель е принуденъ да се премѣсти въ Щипската гимназия. Презъ 1928 г. поради намеренъ въ него при обискъ „Сборникъ Илиндень", бива арестуванъ отъ сръбскитѣ власти въ Кавадарци, но следъ нѣколкомесеченъ тъмниченъ затворъ бива освободенъ. Следъ свършване на гимназията бива повиканъ да изслужи военната си повинность. Но и като войникъ той бива арестуванъ, задѣто отказалъ да следва офицерска школа. Освободенъ отъ войниклъка, бидейки единственъ синъ на родителитѣ си, прибира се при тѣхъ и се предава на мирна домашна работа. Но сѫщевременно лека полека той успѣва да образува тѣсно свързано ядро отъ другари, съ цель да бранятъ своята народность и да се борятъ срещу сръбската тирания.
На другия день следъ атентата Трайко е убитъ. Но сѫщата участь е ималъ и баща му Теохаръ попъ Кочовъ. Избити сѫ покрай врежоветѣ (храсти) край Вардара. Задигнати бѣха презъ това време и седемь души близки на тѣхното семейство отъ с. Гявато, Гевгелийско, и всички избити. За да прикриятъ престѫплението, сърбитѣ сѫ разпространявали слуха, че тия хора сѫ изчезнали безследно и вѣроятно сѫ избѣгали въ България.
Теохаръ и синъ му Трайко сѫ отъ видното и родолюбиво българско семейство Попови отъ с. Гявато. Презъ епохата на духовното ни възраждане дѣдо имъ, свещеникъ Димитъръ Кочовъ Кехайовъ, е взималъ живо участие въ борбата за извоюване на българска черква и училища. Теохаръ е роденъ презъ 1879 г. Следъ като свършилъ първи класъ въ с. Богданци, останалъ да помага на родителитѣ си въ полска работа.
Арестувани сѫ били много селяни въ връзка съ избухването на
418
адската машина въ частенъ домъ. Ареститѣ сѫ продължавали и презъ м. декемврий.
*
Атинския в. „Пройа" отъ 5 октомврий 1931 г. пише:
„Споредъ сведения отъ Гевгелия, съвършено провѣрени, завчера презъ нощьта вънъ отъ града и на разстояние около 200 метра отъ гарата, на сръбска територия, единъ стражарь, който бѣ на постъ по желѣзопѫтната линия, забелѣзалъ въ момента, когато краката му се заплели въ нѣкакви жици, двама българи комитаджии, срещу които открилъ огънь.
Славко Судички, отъ с. Судикъ, Щипско.
(Отличенъ борецъ, застрѣлянъ отъ сърбитѣ. За него е споменато въ книгата «Спомени-II»)
Комитаджиитѣ сѫщо стреляли
419
и убили стражаря. Друга група сръбски стражари стигнали на мѣстото, гдето станала престрелката, и намѣрили тѣлото на убития, които билъ падналъ върху жицитѣ, на края на които била поставена една адска машина — близо до желѣзопѫтната линия. Четвъртъ часъ по-късно по това мѣсто миналъ и влакътъ Симплонъ-Ориентъ, за хвърлинето на които бѣ поставена адската машина.
Трайко Теохаровъ отъ Гевгели
Споредъ сѫщитѣ сведения, вчера вечерь, по протежение на ж.п. линия, на разстояние 500 метра по нея на сръбска територия сѫ избухнали бомби, които разрушили часть отъ линията. Сѫщевременно избухнали и рѫчни бомби предъ казармитѣ на Гевгелия, следъ което последвала стрелба отъ страна на комитаджиитѣ.
Отъ тази стрелба били убити двама сърби и други трима ранени. Вследствие това нахлуване на комитаджиитѣ, населението изплашено напуснало града и избѣгало къмъ гръцката територия. Сръбскитѣ власти поискали съдействието на гръцкитѣ военни власти отъ Гумендже. По този поводъ командирътъ на пограничната линия, г. Орфоносъ, постави засада на подходящи мѣста на границата, за сполучливо унищожение на четницитѣ.
420
Трѣбва да се отбелѣжи, че на 1-ви октомврий стигна съ автомобилъ въ Гевгелия, идейки отъ Струмица, югославскиятъ краль Александъръ. Кральтъ, комуто се направи официално посрещане, следъ нѣколко минути напусна града, за да продължи пѫтуването си.
Отъ това се заключава, че комитаджиитѣ сѫ следили движението на сръбския краль, когото искали да убиятъ".
421
1932 г.
XXVII. АТЕНТАТЪ ВЪ ГЕВГЕЛИЙСКО
Съобщава се въ вестницитѣ, че на 8 ноемврий сутриньта станалъ атентатъ по линията Скопйе-Гевгели. Гърмежътъ билъ чутъ и въ гр. Гевгели.
Джандарми обградили града, а други отъ тѣхъ установили, че адската машина е избухнала подъ колелетата на единъ влакъ, който идвалъ отъ Солунъ.
Властитѣ сѫ дигнали мнозина селяни, за да търсятъ следи отъ четници.
Тия селяни сѫ въорѫжени само съ по една тояга и носятъ въ торбичкитѣ си собствена храна отъ кѫщи.
422
1933 г.
XXVIII. АТЕНТАТИ ВЪ ГЕВГЕЛИЙСКО — СРАЖЕНИЯ ВЪ ЦАРЕВО-СЕЛСКО И СТРУМИШКО. — АТЕНТАТЪ ВЪ ГР. ГЕВГЕЛИ. — ГЕРОЙСКИ ЗАГИВАТЪ ДОНЧО ХРИСТОВЪ ЦАРЕВОСЕЛСКИ, ДИМИТЪРЪ ПАЛИКРУШЕВЪ, СТОЯНЪ МАНДАЛОВЪ И ТѢХНИ ДРУГАРИ
Въ гръцкитѣ вестници презъ януарий се появиха доста алармистични известия за раздвижване на македонски революционни групи и за извършенъ атентатъ къмъ Гевгели, шесть километра далече отъ града. Симплонъ-Ориентътъ носилъ много пѫтници. Машия истътъ чулъ гърмежа на адска машина, които избухнала на стотина метра предъ локомотива, очевидно съ намѣрение да се избѣгнатъ човѣшки жертви. И така влакътъ спрѣлъ. Наблизо до мѣстото на избухналата адска машина билъ убитъ единъ отъ атентаторитѣ. При него били намѣрени нѣколко рѫчни бомби. Носилъ четническа униформа; на шапката му имало значка съ металически надписъ „Свобода или смърть". Влакътъ отъ Солунъ за Атина потеглилъ съ голѣмо закъснение.
Гръцкитѣ погранични власти се поставили въ пълна услуга на сръбскитѣ, за да не би други атентатори да минатъ на гръцка територия.
Една адска машина била намѣрена неексплодирала.
*
На 19 априлъ стана голѣмо сражение при с. Драмче, Царево-селско, при което загинаха петь души отлични борци, водени отъ неуморимия царевоселски войвода Дончо Христовъ.
Той е родомъ отъ с. Драгобраща, Кочанско. Загина на 42-годишна възрасть. Въ турско време е билъ легаленъ работникъ; служилъ е въ турската армия. Презъ войнитѣ е билъ български войникъ, а следъ погрома отъ 1918 г. наново влиза въ легалнитѣ кадри на ВМРО. Заподозренъ отъ сърбитѣ, избѣгва и става четникъ въ четата на Ефремъ Чучковъ.
Дончо Христовъ участвува при наказването на предателя Мите Суджукаро, което стана на 24 юлий 1924 г. Участвува подъ войводството на Ефтимъ Полски и въ сражението при с. Пеклено, Царевоселско. Става Царевоселски войвода и като такъвъ участвува въ сражението, което трая цѣлъ день при с. Бигла въ 1924 година. Презъ 1927 г. въ сражението съ сърбитѣ при с. Тработивище, Царевоселско, бива тежко раненъ, но благодарение на храбростьта си, се спасява.
Дончо бѣ човѣкъ, който се срамуваше отъ всѣко себеизтъкване. Свѣнливъ бѣше като дете. Но абсолютно отдаденъ на идеята за освобождение на Македония. Не се колебаеше предъ никаква опасность. И тоя би могълъ да бѫде взетъ като образецъ на нашитѣ скромни, почтени, привързани къмъ домашното огнище и народа ни селяни.
Заедно съ Дончо загинаха следнитѣ четирима негови другари.
423
Димитъръ Паликрушевъ. Той е роденъ въ Виница, Кочанско. Баща му е всеизвестниятъ на времето въ Брѣгалнишко Пано Паликрушевъ. Като легаленъ работникъ билъ е въ писмена връзка съ Тод. Александровъ и изпълнявалъ редица порѫчки.
Дончо Христовъ, царевоселски войвода
Умѣеше добре да говори съ селянитѣ; бѣше доста общителенъ и съ приятна външность. Отъ 1920 до 1922 г. е ходилъ изъ разни села като легаленъ работникъ на ВМРО. Заподозренъ отъ сърбитѣ, избѣгва при четата на Александровъ и остава тамъ нѣколко месеци. Сетне става помощникъ на кочанския войвода.
424
Участвува въ сражението при Готенъ, Малешевско. Отивалъ е като нелегаленъ и въ Велешко, въ четата на Стефанъ Петковъ Сиркето.
Паликрушевъ излѫчваше доброта отъ себе си, а привличаше и съ идеализма си. Имаше срѣдно образование. Бѣ 35-годишенъ.
Василъ Николовъ. Роденъ въ с. Кучичино, Кочанско, 36 годишенъ. Отъ ранни години е билъ легаленъ, а следъ това селски войвода до 1923 г. Заподозренъ отъ сърбитѣ, той избѣгва и отъ м. декемврий 1923 г. до геройската си смърть бѣше въ кочанската чета.
Василъ е участвувалъ въ много сражения и терористически акции въ борбата съ сърбитѣ. Участвува въ сражението презъ м. декемврий 1923 г. въ с. Спанчево, Кочанско. Участвувалъ е въ сражението при с. Лешки (мѣстностьта „Мъртви трапъ"), станало на 22 юлий 1925 г. и което продължи цѣлия день. Въ това сражение взеха участие сръбски потери, събрали се отъ Кочанска, Кратовска и Царевоселска околии. Четата се водѣше отъ легендарния кочански войвода Ефтимъ Полски. Взелъ участие и въ много атентати, като напримѣръ този при Кочани въ 1929 година; въ нападението и атентатитѣ, които кочанската чета извърши на влака въ Пиротско презъ 1929 и 1930 г., въ атентатитѣ при Лѣсковецъ и др.
Василъ притежаваше рѣдъкъ характеръ. Мълчаливъ, винаги излеко усмихнатъ. Рѣдко заговарваше, но говореше плавно, разказътъ му бѣ занимателенъ. Чудна кротость вѣеше отъ този левентъ, на когото окото не мигаше предъ опасноститѣ. Пъргавъ бѣше и физически издръжливъ. Миналъ бѣ прекрасна революционна школа при Ефтимъ Полски, а понѣкога и при Т. Александровъ. Целитѣ на ВМРО и той обичаше до самопожертвуване.
Ангелъ Симеоновъ отъ Царево-село, 41-годишенъ. Отъ 1911 до 1922 година той е билъ рѫководитель въ родния си градъ. Подгоненъ отъ сърбитѣ, избѣгва въ четата на Ефтимъ Полски. По-късно той действува съ четата на Дончо Христовъ. Участвувалъ е въ сражението пря с. Пеклено презъ 1925 г., както и въ извършване на атентата въ Царевосело презъ сѫщата година.
До края на живота си той е билъ смиренъ и мълчаливъ работникъ. Презъ време на войната за показана храбрость е билъ произведенъ въ чинъ старши подофицеръ.
Стоянъ Георгиевъ отъ с. Драгобраща, 35-годишенъ. Презъ 1921 г. напуска селото си и става четникъ. Участвувалъ е въ сражението при с. Стамеръ, Царево-селско. Сѫщо — при Пеклено. И той е единъ измежду фалангата на най-скромнитѣ борци.
За разлика отъ много други случаи, този пѫть сърбитѣ се показаха „кавалери" и признаха, че билъ раненъ тѣхния жандармерийски подофицеръ Малобабичъ. Въ сѫщность тѣ дадоха нѣколко души ранени и убити въ това сражение.
*
Презъ юний група нелегални отъ Малешевско попадатъ на засада недалече отъ Берово. Но жертви не сѫ дали. На другия день сѫ забелѣзали сръбската потера наново; завързва се престрелка, при който падатъ убити трима сърби.
425
*
На 10 юний въ Бѣласица е открита малката група на Илия Константиновъ Байковски, родомъ отъ с. Байково, Струмишко. Още въ първия часъ на сражението сѫ загинали двамата му другари — Ангелъ Гоговъ и Петъръ Калайджиевъ.
Василъ Николовъ отъ с. Кучичино, Щипско
Байковски се е отскубналъ отъ обрѫча на многобройнитѣ потери. Но следъ едно денонощие, наново забелѣзанъ въ околностьта на родното си село, той дава отчаянъ отпоръ. Изстрелялъ всички патрони, хвърлилъ срещу неприятеля и бомбитѣ си, на края се е самоубилъ. Като наближили до трупа му, сърбитѣ намѣрили само два неизстреляни патрони и кѫсче хлѣбъ въ раницата на героя. Той бѣ единъ измежду най-предприемчивитѣ и безукорни борци на Струмишко. Загина 45-годишенъ.
При турския режимъ, отъ 1909 до 1912 г. Илия е билъ куриеръ на ВМРО; превеждалъ е четитѣ, като сѫ минавали отъ Струмишко на югъ къмъ Поройско. Взелъ е живо участие въ балканската и първата европейска война. При появяването на ВМРО, следъ голѣмата война,
426
той се озовава въ четата на Георги Въндевъ, като участвува и въ нѣколко сражения. Проявилъ се е като храбрецъ въ сраженията при „Върла чука" и „Арамийска чука" въ Огражденъ планина. Изпълнявалъ е умѣло повѣряванитѣ му задачи.
Димитъръ Паликрушевъ отъ Виница
Петъръ Николовъ Калайджиевъ е родомъ отъ с. Валандово, Дойранско. Отъ младини той е на служба на ВМРО. Презъ 1912-1913 год. постѫпва въ българската армия като доброволецъ. Следъ Балканската война се прибира въ родното си село, но бива заподозренъ отъ сърбитѣ, които го откарватъ въ Кавадарци, кѫдето го подлагатъ на нечовѣшки изтезания. Хвърленъ въ затвора, успѣва да избѣга и става нелегаленъ. Като четникъ взелъ участие въ бомбардирането на Удовския мостъ въ 1914 г. Презъ европейската война той е въ първитѣ линии
427
на бойния фронтъ. Следъ злополучния край на войната се прибира въ родното си село. Съ възобновяването на ВМРО влиза отново въ нейнитѣ редове. Дълги години бѣ четникъ на войводата Георги Въндевъ. Загина на 45-годишна възрасть.
Ангелъ Симеоновъ отъ Царевосело
Ангелъ Гоговъ е родомъ отъ с. Планица, Кукушко. Загина на 36 годишна възрасть. Следъ свършека на Балканската война той се преселва въ с. Габрово, Струмишко, а следъ голѣмата война влиза въ редоветѣ на ВМРО. Отначало изпълнявалъ куриерска длъжность. а следъ 1922 г. е редовенъ четникъ въ четата на Георги Въндевъ. Взелъ участие въ много сражения. Най-много се е отличилъ въ тритѣ сражения по севернитѣ склонове на Бѣласица, а именно въ мѣстностьта „Коджабаиръ" до с. Куклишъ, при „Макриевската височина" до с. Макриево и на височината до с. Смоларе. На много пѫти сѫ му били възлагани отговорни задачи, които е изпълнявалъ съ готовность и себеотрицание.
428
*
На 27 септемврий става голѣмъ атентатъ въ Гевгели. Въ 8 часътъ вечерьта съдържательтъ на кафене „Освобождение" Костадинъ Целебашевичъ, забелѣзалъ до входа на кафенето нѣкакъвъ предметъ, който му се видѣлъ съмнителенъ. Повикалъ стражаря Милойко Капларевичъ, който се намиралъ наблизо, и двамата се приближили къмъ подозрителния пакетъ. Въ това време адски тресъкъ разтърсилъ заспиващиятъ градъ.
Стоянъ Георгиевъ отъ с. Драгобраща, Царевоселско
Вдигналъ се облакъ отъ прахъ; парчета камъни, дървета, керемиди и тухли се вдигнали на високо въ въздуха. Стената на кафенето била разбита съвършено и отъ намиращитѣ се въ него посетители 5 души били тежко ранени и всички други по-леко.
Кафенето се преобърнало на развалина. Кафеджията и общинския стражарь били убити на мѣсто. Много тежко ранени сѫ: Петъръ Цалковичъ, Петъръ Стануловичъ и Иованъ Аризановичъ. Градътъ изпадналъ въ уплаха. Конни и пеши полицейски и военни части се впуснали въ преследване на неизвестния и незабелѣзанъ отъ никого атентаторъ.
429
Въ нѣколко минути само градътъ стихналъ въ гробна тишина и всички очаквали вторъ взривъ. Органитѣ на властьта забранили всѣкакво движение по улицата.
Кафене „Освобождение" е служило за свърталище на най-жестокитѣ българоядци и проводници на нечовешката политика на Жика Лазичъ.
Илия Костадиновъ Байковски
Два дена по-късно бѣ извършенъ атентатъ по ж.п. линия на дѣсния брѣгъ на Вардаръ, къмъ Гевгелийското село Пърдейци, което е станция. Извършва го четата на Стоянъ Мандаловъ. По-точно самиятъ той заедно съ единъ другарь, отива до самата линия, на около 200 крачки до станцията. Въ момента, когато поставятъ мината, двамата биватъ забелѣзани отъ кантонера, който веднага по телефона поисква помощь отъ Гевгели. Съ пристигането на влака адската машина избухва и причинява разрушения както на линията, така и на влака. Но отъ влака слиза голѣма група войници и се завързва сражение. Четата успѣва да се отдалечи.
430
Въ мѣстностьта „Рудина" на около 300 метра отъ родното село на Стоянъ Мандаловъ — с. Стояково, тя се натъква на сръбска засада. Завързва се и тукъ сражение, при което падатъ двама сърби. Привлечени отъ гърмежитѣ, достигатъ отъ Стонково намиращитѣ се тамъ жандарми, предвождани отъ капларя Бранковичъ. Той и още единъ сръбски жандармъ падатъ убити. Пристигатъ нови групи жандарми и четата рискува да бѫде заградена отъ всички страни. Тогава младиятъ войвода дава заповѣдь за атакуване и се хвърля напредъ.
Василъ Ролевъ отъ Берово
(За него става дума и въ «Спомени II»)
Съ бомби, ножове и громко ура четата разпръсва сърбитѣ и когато вече излиза отъ обрѫча имъ, единъ залутанъ куршумъ пронизва юнашкитѣ гърди на Стоянъ Мандаловъ. Раната е твърде тежка, но войводата намира още сили да се прости съ своитѣ другари, да прати последенъ поздравъ до всички македонски борци и до своитѣ деца. Следъ това изважда пистолета
431
си и се самозастрелва, за да не бѫде въ тежесть на другаритѣ си или да не падне живъ въ рѫцетѣ на тиранитѣ. [*]
Въ връзка съ тѣзи два атентати и сражението гръцката преса единодушно дигна голѣма врѣва. Обширно писаха особено вестницитѣ „Елефтеронъ Вима", „Атенаика Нея", „Лйо Месаже д'Атенъ" „Проиа". Последниятъ вестникъ твърдѣше, че въ сѫщность атентатитѣ сѫ организирани отъ мѣстни българи въ Гевгели. Споредъ „Лйо Месаже д'Атенъ" избухнала е на желѣзопѫтната линия и друга адска машина, на около петстотинъ метра далече отъ първата; тя е разрушила повече релситѣ. „Елефтеронъ Вима" казва, че отъ сръбска страна нѣколко души сѫ паднали убити въ сражението.
Петъръ Николовъ Калайджиевъ отъ Валандово
*. По пѫтя си, следъ загубата на войводата, четата среща на една засада единъ войникъ. Той имъ вика «Брачо, не пуцайте, я ни самъ сръбинъ, я самъ словенацъ».
Дигналъ се правъ, дава имъ съ рѫка знакъ за добъръ пѫть. И четницитѣ не стреляли къмъ него и отминали.
432
Американската „Асошиеитедъ Пресъ" съобщи отъ Солунъ, че една серия отъ бомбени атентати доста сѫ разрушили линията, по която минава „Симплонъ-Ориентътъ". Всички вестници на тая голѣма агенция предадоха съобщенията.
Ангелъ Гоговъ отъ с. Планица, Кукушко
Атинскиятъ в. „Катимерини" писа въ връзка съ тия събития:
«Стотици граждани сѫ арестувани въ Гевгели, но срещу тѣхъ нѣма никакви доказателства за съучастие въ атентата. Тази нощь били чути пушечни изстрели на границата.
Вѣрва се, че сърбитѣ сѫ разстреляли десеть български жители на Гевгели, считани като агенти на комитета. За отбелѣзване е, че кланета отъ този родъ сѫ ставали и другъ пѫть при такива случаи. Съмнителнитѣ лица сѫ отвеждани къмъ границата и застрелвани отзадъ, за да може да се каже, че тѣ ужъ се опитали да минатъ границата, съ цель да вдигнатъ въ въздуха моста на желѣзопѫтната линия.»
По сведения отъ дописника на «Катимерини», атентата въ Гевгели не е дѣло на дошли отъ вънъ комити, но отъ една група, създадена въ самия градъ, чиито членове се криели въ кѫщитѣ на многобройнитѣ «българогласни» въ Гевгели.
433
Въ в. „Свобода или Смърть брой 144 отъ ноемврий с.г. бѣ писано между другото :
„Около половинъ часъ преди да стане атентатътъ, въ кафене „Ослобождение" влизатъ двама посетители, безъ да обърнатъ върху себе си вниманието на нѣкого отъ присѫствуващитѣ тамъ сърби. При билярда въ кафенето играятъ двама офицери и единъ цивиленъ, а други нѣколцина наблюдаватъ играта имъ. По маситѣ наоколо сѫ насѣдали други групи офицери и цивилни сърби, но всички сѫ занесени въ своитѣ игри и разговори, та никой не забелѣзва двамата нови посетители, които минаватъ между маситѣ и сѣдатъ въ единъ ѫгълъ близо до билярда. Не ги забелѣзватъ дори кафеджията и прислужникътъ му, които сѫ отрупани съ работа, макаръ че новитѣ гости на два пѫти поискватъ да имъ се донесатъ кафета ...
Двамата нови гости седятъ на масата въ ѫгъла, прелистватъ намѣренитѣ на сѫщата маса в. „Политика" и „Правда" и по всичко изглежда, че невниманието на кафеджията и помощника му не ги обижда твърде много. По едно време, единиятъ отъ тѣхъ ловко измъква отъ пазвата си единъ доста обемистъ пакетъ, слага го на масата и го покрива съ намиращия се тамъ в „Политика". Нѣколко минути по-късно, двамата другари излизатъ отъ кафенето — пакъ безъ да ги забележи нѣкой ...
Хотелъ и кафене „Ослобождение" — това гнѣздо на сръбскитѣ злодеи въ Гевгели, е разрушено отъ адската машина, които е била двойна, и отъ избухналия пожаръ ..."
За загиналия войвода „Свобода или Смърть" писа:
„Стоянъ Мандаловъ е роденъ презъ 1897 г. въ с. Стоиково, Гевгелийско. Синъ е на известявд старъ народенъ учитель и четникъ Стефанъ Мандаловъ, който загина съ пушка въ рѫка при Султанъ-тепе презъ 1904 г., въ бой срещу тогавашнитѣ поробители на земята ни — турцитѣ. Стоянъ Мандаловъ бѣ непрекѫснато на бойна нога отъ 1914 г., когато взима участие въ голѣмата Валандовска акция, та до 28 срещу 29 септемврий т.г., когато намѣри смъртьта си като истински герой. Той участвува въ последната война като войникъ отъ българската армия — македонската дивизия. Пламененъ родолюбецъ, човѣкъ съ юнашко сърдце, следъ войната той се отдава изцѣло на македонската революционна борба и, като четникъ и войвода, броди до последния си часъ изъ Гевгелийско, както и изъ други околии въ поробена Македония, дето бѣ толкова популяренъ и обичанъ отъ всички свои злочести братя, чиито закрилникъ бѣ той. Презъ 1923 г. той се сражава съ сърби при селата Смоквица, Радна и Милетково — Гевгелийско; после преминава въ Струмишко, дето сѫщо води сражения. Презъ 1924 г. взима участие въ сражението при с. Смоларе; презъ 1929 г. бомбардира ж.п. линия пакъ при с. Пърдейци; по-късно взима участие при нападението на сръбски жандармерийски застави. И все така, докато найде смъртьта си като герой и мѫченикъ за правда и свобода.
Стоянъ Мандаловъ бѣ горещъ патриотъ, неустрашимъ въ революционната си борба; известенъ бѣ на всички, които го познаваха, съ свомта рѣдка морална и физическа издържливость и твърдость — той и съ смъртьта си даде на всички ни единъ рѣдъкъ примѣръ на истински героизъмъ".
434
Стоянъ Мандаловъ, гевгелийски войвода
Софияскиятъ вестникъ „Македония" отъ 16 октомврий 1933 г., възъ основа на сръбскитѣ извѣстия отъ Щипъ, съобщи следното:
„На 10 т.м. на линията била поставена адска машина съ разчетъ да избухне при преминаването на експреса. Преди това линията била грижливо огледана, но не било забелѣзано нищо. За по-голѣма сигурность, сръбската ж.п. администрация била наредила преди минаването на експреса по линията да минава обязателно товаренъ влакъ. Поради това и адската машина избухнала съ страшна сила подъ колелата на товарния влакъ, първитѣ вагони на който били разрушени, отхвърлени на страна, локомотивътъ дерайлиралъ и всички наxодящи се лица въ влака били ранени. Самата линия била разрушена на голѣмо разтояние. Сърбитѣ веднага докарали много работници, които почнали разчистването.
Експресътъ, който пристигналъ следъ експлозията, билъ спрѣнъ; чакалъ нѣколко часа докато бѫде поправенъ пѫтьтъ. Раненитѣ били пренесени на лечение въ Велесъ.
Допълнителнитѣ известия гласятъ, че освенъ раненитѣ имало и двама желѣзничари, убити на мѣсто, а за другитѣ убити не се съобщавало колко сѫ. Четири вагона били окончателно разрушени,
435
а всички останали - силно повредени. Споредъ друго съобщение до атинския в. „Катимерини изхождащо отъ Щаба на жандармерията въ Солунъ, по ж.п. линия Щипъ-Кочани билъ извършенъ другъ атентатъ. Адската машина била поставена за бързия влакъ, но преди него миналъ товаренъ влакъ. Адската машина избухнала като разрушила три вагона съ стока, а локомотивътъ и другитѣ вагони били повредени сериозно. Имало и човѣшки жертви, но подробности не се съобщавали."
Кочанска чета
(най-лѣво войводата П. Михайловъ; въ първия редъ съ каскета помощникъ-войводата х. Григоръ х. Кимовъ; най-дѣсно доле Шабанъ отъ с. Облешево, Кочанско)
436
XXIX. РЕВОЛЮЦИОННИ АКЦИИ ВЪ РОДИНАТА НА ПОРОБИТЕЛЯ. — СЪТРУДНИЧЕСТВО СЪ ПОРОБЕНИТѢ БРАТЯ ВЪ ЗАПАДНИТѢ БЪЛГАРСКИ ПОКРАЙНИНИ. — СРАЖЕНИЯ И АТЕНТАТИ ВЪ МОРАВСКО. — АТЕНТАТИ ВЪ БѢЛГРАДЪ. — ЗАГИВАТЪ ГЕРОЯТЪ ЕФТИМЪ ПОЛСКИ, ГЕОРГИ СПАНЧЕВСКИ, КРЪСТО ПРИПОРСКИ, АСѢНЪ НИКОЛОВЪ И ТѢХНИ ДРУГАРИ. — ТЕРОРЪТЪ ВЪ ЗАПАДНИТѢ ПОКРАЙНИНИ
Отъ дълго време, и нѣкакъ като по инерция, македонскитѣ борци продължаваха само на македонска земи да търсятъ и преследватъ провиненитѣ органи на окупатора; само на македонска територия изразяваха протеста си срещу робството, чрезъ революционни акции, съ които целѣха да привлекатъ и вниманието на свѣта върху това робство.
Тази практика, станала правило още при турския режимъ, трѣбваше да се изостави поне отчасти. Напълно логично, даже и по-основателно е въ самата родина на поробители, и въ столицата му, да се извършватъ акции, които сѫщо биха обърнали вниманието на свѣта. И тамъ би могло прекрасно да се накаже нѣкои индивидъ, които е вилнѣелъ всрѣдъ народа въ Македония. Такива акции даже още повече биха заставили ония, които — да си послужимъ съ думитѣ на П.К. Яворовъ — „въ името на всевъзможни интереси треперятъ надъ едно варварско стату-кво, да предприематъ пакъ въ името на тия интереси, промѣна къмъ една по-човѣшка наредба [*], въ случай че биха имали намѣрения да извършатъ такива промѣни.
ВМРО бѣ си наумила да започне нѣкои акции по Шумадия и въ Бѣлградъ. Въ тази посока се установи едно братско сътрудничество и съ смѣли хора отъ така нареченитѣ „Западни Покрайнини". Преди да изброимъ нѣкои отъ извършенитѣ акции, нека се спремъ за малко върху западнитѣ покрайнини.
По Нйойския договоръ отъ България бидоха откѫснати въ 1919 г. градоветѣ Царибродъ и Босилеградъ, съ 108 села, общо къмъ седемдесеть хиляди души население и 1550 квадратни километра земи [**]. Заграбени бѣха тамъ 216 български училища и 45 черкви. Както бѣ сръбската практика въ Македония, и тукъ бидоха извършени разстрелвания, напр. въ селата Врабча, Стрезимировци, Каменица, Сѣнокосъ, Долна Невля и др. Насилия станаха и въ селата Желюша, Клисура, както и въ Царибродъ и Босилеградъ.
Населението на Царибродъ бѣ повече отъ нѣкогашни пиротчани, които не пожелаха да останатъ въ сръбската държава и напуснаха родния си градъ Пиротъ подиръ 1878 година. Сега, подиръ 1919 г. сѫщитѣ хора, по-точно тѣхнитѣ синове и дъщери, следвайки примѣра
*. П. К. Яворовъ — «Събрани съчинения», София, 1942 г., томъ трети «Гоце Дѣлчевъ», стр. 149-151.
**. Въ сѫщото време бѣха заети градъ Струмица и 70 села около него съ 27,717 души българско население.
437
на бащитѣ, избѣгаха и отъ Царибродъ, като въ София създадоха единъ „царибродски кварталъ". Разселиха се и изъ други мѣста на свободна България.
По редица причини — едни основателни, други не — българитѣ въ Моравско не се запретнаха да дадатъ по-сериозенъ отпоръ срещу сръбското владичество следъ 1878 година. Дадоха се и тамъ нѣкои жертви; отправиха се и протестни меморандуми; но една по-системна, по-дълготрайна и упорита борба не се предприе. Нито откъмъ България последва нуждното упорство, за да се защитятъ поне националнитѣ интереси на заграбеното население въ Пиротско, Нишко, Вранско и пр., чрезъ осигуряване на български черкви, училища, книжнина и така нататъкъ. Накратко, не се появи моравски въпросъ, както по-късно се появи македонски.
Малкото население на Западнитѣ Покрайнини, обаче, съумѣ да отсрами — така да се каже — предъ историята и свѣта не само себе си, но и стария Пиротъ, чрезъ неговитѣ български потомци. Забѣгналитѣ царибродци въ България веднага следъ първата свѣтовна война се организираха; имаха сдружение „Въртопъ"; издаваха вестници „Западни Покрайнини" и „Западно Ехо"; правѣха събрания и конгреси; подаваха протести и меморандуми. Създадоха живъ, даже остъръ въпросъ за Западнитѣ Покрайнини. Така се вливаше повече надежда, засилваше се повече духътъ на отпоръ всрѣдъ 70-тѣ хиляди поробени братя. Но се напомняваше и на свободния българинъ за тая прекрасна область на българското отечество, която еднакво незаслужено, насилнически бѣ заграбена отъ Сърбия, както нѣкога бѣ станало съ цѣло Моравско [*].
При това сътрудничество съ хората отъ Западнитѣ Покраинини се повтаряше въ намаленъ размѣръ сѫщото, което въ турския режимъ имахме съ Одринския революционенъ окрѫгъ на ВМРО. Той бѣ на стотици километри далече отъ Македония; при това, въ политическата перспектива по-сигурно бѣ, че може да се присъедини къмъ България, докато за Македония се рисуваше автономия. Но тия съображения не можеха да бѫдатъ прѣчка за съгласувана борба на тракийскитѣ българи съ македонскитѣ противъ общото зло.
*. Че Моравско е било българска земя сѫществуватъ маса свидетелства на учени и пѫтешественици. Такива свидетелства престанаха да се трупатъ само откато тамъ дойде Сърбия и забрани достѫпа на безпристрастни и обективни наблюдатели, като засили своитѣ фалшификации. Въ картитѣ и писанията на следнитѣ специалисти Моравско е посочено като земя влизаща въ българскитѣ етнографски граници: Шафарикъ (1842 г.), Ами Буе (1847 г.), Давидовичъ (1848), Дежарденъ (1853), Ханъ (1861), Лежанъ (1861), Макензи и Ирби (1867), Мирковичъ (1867), Кипертъ (1876), Вайгандъ (1895), Л. Нидерле (1909), М. Нюбигинъ (1915), Агостини (1916), Л. Шеферъ (1917), в-къ «Лйо Матенъ» въ Парижъ (1919). Но и много други автори подържатъ сѫщото гледище.
Въ 1835 и 1841 г. въ Нишко българскитѣ селяни подигнаха сериозни възстания поради турскитѣ безчинства. Жеромъ Адолфъ Бланки, познатъ френски економистъ и публицистъ, е билъ изпратенъ отъ правителството на Франция да направи анкета въ Нишко. Той е издалъ книгата «Пѫтувания по България» въ 1843 г. Въ нея е изказалъ голѣми симпатии къмъ българския народъ и е далъ много подробности за турския режимъ. На умъ не му е минавало да назовава моравскитѣ българи съ чуждо име — сърби или нѣщо друго.
Турскиятъ Султанъ, въ фермана, съ който се установява Българската Екзархия, изрично споменава — покрай другитѣ Епархии — и Нишката българска Епархия. И за Султанътъ, значи, населението въ тая епархия е българско.
438
Младитѣ синове на Западнитѣ Покрайнинп се показаха примѣрни и съ нищо не отстѫпиха на македонскитѣ си другари — въ смѣлость, издръжливость, преданость.
Въ тая обща борба измежду македонскитѣ борци особено се отличиха кочанскитѣ четници, начело съ неустрашимиятъ имъ войвода Ефтимъ Полски.
* * *
Насърдчени — вмѣсто да бѫдатъ засрамени — отъ това, което бѣха извършили въ Моравско, сърбитѣ се заеха на всѣка цена да посърбяватъ Западнитѣ Покрайнини. На първо мѣсто започнаха и тукъ съ терора, като не смѣтаме затворенитѣ училища и черкви, налагането на сръбския езикъ, промѣната на имената и пр. — нѣща добре познати въ Моравско, както и въ Македония.
Насилията започнаха веднага подиръ формалното окупиране на тая область. Съ други думи, и тукъ терорътъ започна преди да има на лице каквато и да е революционна акция срещу сръбския режимъ.
Сведения за деянията на сръбската власть се публикуваха въ вестницитѣ на емиграцията отъ Западнитѣ Покрайнини, препечатвани и отъ македонскитѣ издания. За тѣхъ често даваше информации и органътъ на ВМРО.
Софийскиятъ вестникъ „Зора" печати едно съобщение отъ Кюстендилъ, въ което се даватъ подробности по убийството на българина Иванчо Стаменовъ отъ сръбски войници. Ето какво пише:
«Иванчо Стаменовъ е билъ житель на едно село въ Кюстендилско и ималъ имоти, останали въ Сърбия. Тамъ ималъ колиба. Често сръбски войници отивали въ колибата му и искали да имъ дава млѣко безплатно. Стаменовъ не се съгласявалъ. Това разсърдило сърбитѣ и тѣ една вечерь го измѫчвали най-безчовѣчно. Най-сетне го скопили и го пустнали да си върви въ България. Той, обаче, е билъ съсипанъ, не можелъ да издържи и едва направилъ 50 крачки, падналъ и издъхналъ. Следъ това сръбскитѣ войници отиватъ при трупа му и го пронизватъ съ куршуми. Така създали басната, че е билъ убитъ при опитъ да премине границата. Аутопсията установява, че е билъ застрелянъ, следъ като е умрѣлъ.
(Изъ «Македонска Трибуна», Индианаполисъ, 5 юлий 1928 г.).
На 18 януарий 1929 г. в. „Свобода или Смърть" съобщи:
«На първия день на Коледа сръбскитѣ погранични власти сѫ убили: Миле Томовъ, 30 годишенъ, отъ с. Грознатовци; Григоръ Стояновъ, 28 годишенъ, отъ с. Клисура и Тома Рангеловъ отъ сѫщото село. Дветѣ села сѫ въ останалата подъ сръбско иго часть на Трънско.
Тримата работили въ България, имали свои близки въ селата и пожелали за праздницитѣ да отидатъ при тѣхъ. Искали разрешение отъ сръбскитѣ погранични власти, които имъ разрешили да минатъ границата. Щомъ я минали, на 20 крачки въ сръбска територия, по тѣхъ се изсипали нѣколко пушечни залпове. Беззащитнитѣ вдигнали рѫце, за да покажатъ, че не сѫ лоши хора и сѫ готови да се предадатъ, което не е помогнало. Тѣ паднали мъртви».
А на 1 юлий с.г. „Свобода или Смърть" писа:
„Споредъ сведения отъ Западнитѣ Покрайнини, стотици българи сѫ задържани въ разни лагери, кѫдето сѫ подложени на мѫчения и преследвания.
Бѣлградъ иска на всѣка цена да ликвидира съ двувластнитѣ имоти. Иска да нѣма българи край границата и да се наложи една неутрална зона съ голѣма ширина, за да не сѫществува ннкаква допирна точка
439
между еднородното население, което живѣе отъ дветѣ страни на тая линия.
Този тероръ залива Западнитѣ Покрайнини следъ конференцията въ Пиротъ."
Думата е за конференция въ Пиротъ между български и сръбски представители.
При разпускането на въпроснитѣ лагери, мнозина отъ задържанитѣ въ тѣхъ е трѣбвало да бѫдатъ пренесени на носилка по домоветѣ имъ; не сѫ могли да се движатъ вследствие на изтезанията. По това време въ България сѫ избѣгали Асенъ Алексиевъ и Миронъ Велковъ отъ с. Петърлашъ, Царибродско. Съ тѣхъ сѫ минали границата и две деца — едното на петь години, другото — на осемь. Бѣгали сѫ отъ сръбскитѣ зулуми.
Софийскиятъ вестникъ „Зора" съобщи, че отъ м. мартъ до срѣдата на м. априлъ 1929 г. сѫ избѣгали въ България отъ трънскитѣ села тия Царибродско 95 души, между които 17 деца и старци надъ 70 години. И тѣзи бѣгства сѫ предизвикани отъ гладъ, безработица и мизерия. При това сръбската власть въ много случаи си затваря очитѣ, за да даде възможность на българското тамошно население да напусне имотитѣ си. И безъ туй сѫ правени всѣкакви прѣчки при продаване на имота.
Срещу 28 априлъ 1929 година фамилията отъ село Каменица, Царибродско, а именно Йоце Алексовъ, синъ му Александъръ и снахата Милка се готвили да минатъ българската граница, за да отидатъ при роднината си свещеникъ Асенъ Йоцовъ въ село Мездрея Берковско. Този свещеникъ е сѫщо синъ на Йоце, а Милка е негова съпруга.
Тримата сѫ имали позволение за преминаване на границата при българския постъ № 24, издадено отъ сръбскитѣ гранични власти.
Обаче, презъ нощьта сръбски стражари влизатъ въ кѫщата на Йоцо Алексовъ, които сѫщо е свещеникъ. Вързали него, сина му и снахата и ги отвеждатъ вързани между селата Росоманъ и Сѣнокосъ кѫдето ги избиватъ. На свещеникътъ първо изпочупили рѫцетѣ. Убитата снаха е била въ положение; но отъ стражаритѣ е била първо изнасилена. Нейниятъ съпругъ отъ скоро се е намиралъ въ България.
Подробности за убийството сѫ дали намиращитѣ се наблизо овчари българи, а и старата попадия, съпругата на свещеникъ Йоцо Алексовъ. Българскитѣ власти сѫ протестирали въ връзка съ това злодеяние. Сръбската агенция „Авала" призна убийството, но лъжливо заяви, че тримата искали да преминатъ нелегално границата. Отъ кѫщата сѫ дигнали 60 хиляди лева.
Това семейство съ нищо не е провинено спрямо „законитѣ на Югославия".
Въ сѫщиятъ протестъ на българскитѣ власти се говори, че нѣколко дни преди това е билъ убитъ Василъ Страевъ Мудревъ, който е искалъ да отиде при фамилията си въ Градине.
Пакъ въ с. Каменица е убитъ презъ м. априлъ 1929 г. свещеникъ Игнатъ и синъ му Асенъ, сѫщо свещеникъ, и неговата съпруга. Убийството е извършено на 500 метра до границата. Попъ Игнатъ билъ продалъ вече имота си, за да се изселва въ България. Ималъ е сто хиляди динари съ себе си. Тъкмо е трѣбвало да минатъ съ редовни документи границата. Труповетѣ имъ сѫ лежали 24 часа, безъ да се яви никой отъ властьта да ги прибере.
440
Въ началото на м. юлий 1929 г. сърбитѣ извършиха следнитѣ престѫпления.
Председательтъ на Изворската община Александъръ Григоровъ бѣ битъ до безсъзнание и закаранъ въ болницата на гр. Враня.
На 11 с.м. Рангелъ Димитровъ, старецъ на 75 години, отъ с. Ломници, Трънско, съ редовенъ откритъ листъ като овчарь — двувластникъ, билъ задържанъ на сръбския постъ „Бунинъ камъкъ" и ударенъ въ главата, та му се скъсали тъпанчетата въ ушитѣ.
На 12 с.м. се завърнали отъ работа изъ България четирима души, жители на с. Ясеновъ долъ (поробено Трънско). Тѣ били арестувани, следъ което единиятъ билъ убитъ, а на другитѣ сѫдбата не се знае.
Къмъ Петровдень е убитъ Иванъ Н. Йоцовъ въ с. Долна Невля, а следъ погребението му е билъ арестуванъ кмета, сѫдбата на когото е неизвестна.
Семейството на Стоименъ Янковъ отъ с. Навърица, Босилеградско, е било арестувано целото — въ кѫщи оставено само едно негово внуче на два месеца, което е стояло така цѣли 4 дни, въпрѣки протеститѣ на майката.
Оставена е била бомба въ плѣвника на Арсо Дойчиновъ отъ с. Милевци (махала Прекопланци), Босилеградско, следъ това направенъ обискъ и арестъ.
На 23 юний с.г. Спасъ Миленовъ и Стойо Тодоровъ, 60-65 годишни, отъ с. Долно Тлъмино, отивайки на гости при дъщеритѣ си, били срещнати на пѫтя и пребити отъ пандури. И дветѣ рѫце на стареца дѣдо Спасъ сѫ счупени.
Снахата на Серафимъ Гъркуновски, отъ с. Горно Тлъмино, мѫжътъ на която е войникъ на сръбска служба, е изнасилена въ дома й отъ пандуринъ.
Сѫщото е извършено и съ 53-годишната Кана Станкова отъ с. Рикачево на 16 юний с.г. въ собствената й воденица.
Намѣрени сѫ изровени трупове на неизвестни лица, вече обезобразени, въ горичката надъ с. Горна Невля, Царибродско, къмъ границата.
Съсипани сѫ били отъ бой Сотиръ Атанасовъ отъ с. Црънощица, бившъ кметъ, и Владимиръ Карамановъ, сѫщо бившъ кметъ на с. Бистъръ.
На границата между България и Сърбия, при Трънъ, сръбски войници убили, както съобщава една телеграма отъ София, трима българи, селяни отъ с. Стрезимировци, на връщането имъ отъ гости у свои роднини. Това село, българско по население, сега е раздѣлено отъ новопрекараната следъ войната граница и остава наполовина въ Сърбия, наполовина въ България.
(„Македонска Трибуна", Индианаполисъ, 17 януарий 1929 г.)
*
На 6 юний 1929 година — съобщаватъ софийскитъ вестници — сръбскитѣ граничари сѫ убили северно отъ с. Стрезимировци жителя на с. Драйнци, Анани Владимировъ, 22 годишенъ. Убийството е извършено близо до сръбския постъ „Рудина".
Сѫщия день подъ с. Гинчовци на сръбска територия, близо до границата е билъ забелѣзанъ другъ трупъ, на бившия кметъ на с. Стрезимировци Ионо Пазинъ.
441
Българскитѣ граничари сѫ поискали отъ сръбскитѣ да имъ кажатъ кои сѫ причинитѣ да бѫде убитъ Владимировъ и чий е трупътъ при с. Гинчовци.
Сръбскитѣ граничари отговорили: „Нека вашитѣ направатъ дипломатически постѫпки въ Бѣлградъ, тогава ще ви кажемъ".
(„Македонска Трибуна", Индианаполисъ, 4 юлий 1929 г.)
*
Станко Георгиевъ, 60 годишенъ, отъ с. Д. Мелна (Будимовска махала) е убитъ на 3 юний 1929 г. къмъ 7 ч. вечерьта, отъ сръбскитѣ граничари, когато прибиралъ добитъка си. Трупътъ му е билъ намѣренъ на сръбска територия, — 10-15 крачки отъ граничната линия.
(„Македонска Трибуна Пндианаполисъ, 27 юний 1929 г.)
Една телеграма отъ Виена („Асошиейтедъ Пресъ", 25 юний) съобщава, че по сведения отъ София до „Нойесъ Винеръ Тагеблатъ", въ българската столица и по цѣла България настанало голѣмо възмущение и възбуждение поради убийството на трима българи, единъ възрастенъ мѫжъ и две жени, отъ пограничнитѣ сръбски войници. Тия убити българи били снабдени съ редовни паспорти.
(„Македонска Трибуна", Индианаполмсъ, 27 юний 1929 г.)
*
На 9 юний 1929 г. — пишатъ софийскитѣ вестници — по сръбско-българската граница, на 10 часа презъ нощьта, близо при с. Долно Уйно цѣли 2 часа се водѣла престрелка между български граничари и сръбски такива по поводъ на подозрително сновене по границата, въ сръбска територия на една група отъ 11 въорѫжени хора.
(„Македонска Трибуна", Индианаполисъ, 27 юний 1929 г.)
*
Въ българо-югославската конференция въ Пиротъ презъ мартъ - казва едно съобщение на лондонския в. „Таймсъ" — югославскитѣ делегати предложиха ликвидацията на двувластнитѣ имоти на пограничното население. Югославцитѣ изтъкваха, че това ще предотврати пограничнитѣ инциденти, но българскитѣ делегати дадоха друго тълкуване на това предложение и софийското правителство не се съгласи съ него.
Отъ българския отказъ насамъ започнаха да пристигатъ обезпокоителни известия, особено отъ Царибродско и Босилеградско. Отъ тѣзи мѣста вече сѫ дошли много бѣжанци въ България. Тѣ разказватъ, че четници, събирани отъ мѣстнитѣ югославски власти, ходѣли изъ селата и претърсвали кѫщитѣ една по една, като изгонвали мѫжетѣ, изнасилвали женитѣ и като грабѣли или унищожавали имота имъ. Напоследъкъ селянитѣ сѫ били заставяни да изсекатъ всички дървета по граннцата, за да лишатъ възможнитѣ комитаджии отъ прикрития.
(„Македонска Трибуна", Индианаполисъ, 4 юлий 1929 г.)
*
442
Вестникъ „Крисчанъ Сайънсъ Мониторъ" отъ 29 юний 1929 г. печати една телеграма отъ София, въ която се казва, че софийската полиция и печата твърдели, че отъ януарий т.г. насамъ сръбски войници и полицаи сѫ избили 20 души българи покрай сръбско-българската граница; между избититѣ имало две жени и три деца. Презъ последнитѣ шесть седмици само сѫ станали десеть отъ тия жестокости. Сърбитѣ признавали, но казвали, че избититѣ били минавали границата безъ паспортъ. Цѣлото обществено мнение въ България било възбудено и силно протестирало. България настоявала за международна анкета.
*
Вестникъ „Берлинеръ Тагеблатъ" отъ 5 юлий 1929 г. публикува една дописка отъ Бѣлградъ, подъ заглавие „Масови избивания на Балканитѣ", отъ г. Теодоръ Беркесъ, известенъ смѣлъ и съвестенъ журналистъ, нѣколко пѫти заплашванъ отъ управницитѣ въ Бѣлградъ, веднажъ изгонванъ отъ Сърбия. Между другото пише и следното:
„. . . Азъ отбелѣзвахъ сегашния моментъ още отъ началото на настоищата година. Презъ това време, доколкото азъ мога да определя това споредъ писанията на пресата, само на българо-сръбската граница е имало не по-малко отъ осемнадесеть смъртни гранични инциденти, при които сѫ станали жертва и две жени. Оставяйки на страна твърдението на българитѣ, че е имало сѫщо между петдесеть и шестедесеть инциденти на тази граница, азъ ще изброя особенитѣ случаи, които познавамъ: на 7 януарий 1929 г. въ село Стрезимировци трима селяни сѫ убити отъ сръбската гранична стража. На 27 априлъ 1929 г. единъ селянинъ, неговия синъ, и неговата снаха отъ село Каменица сѫ убити отъ сръбската гранична стража. На 10 май въ село Пъшкашия единъ селянинъ е убитъ отъ граничната стража. На 27 май въ с. Колуница единъ селянинъ е убитъ отъ сръбската гранична стража. На 3 юний въ село Долна Мелна единъ селянинъ е убитъ отъ сръбската гранична стража. На 6 юний въ село Драинци единъ селянинъ убитъ отъ сръбската гранична стража. На 7 юний, въ българска територия, единъ селянинъ убитъ отъ сръбската гранична стража, която завлече после трупа на сръбска територия. На 9 юний двама овчари, които бѣха свидетели на убийството отъ 7 юний, сѫ убити отъ сръбската гранична стража. На 20 юний отъ село Невля двама селяни и една жена сѫ убити отъ сръбската гранична стража. И на 25 юний, въ близость до българския граниченъ постъ номеръ 13, единъ селянинъ е убитъ отъ сръбската гранична стража. Общо 18 убити, отъ които две жени.
Мотива на тѣзи масови убийства и на тѣзи гранични инциденти ? Българитѣ твърдятъ, че тѣзи лица, които сѫ всички отъ българска националность, и чиято собственость се намира отъ дветѣ страни на границата, сѫ преминали последната съ редовни разрешения, но пристигнали на сръбска територия, за да посетятъ тѣхната собственость, тѣ сѫ били застреляни безъ никакъвъ мотивъ отъ сръбскитѣ гранични стражи. Сърбитѣ твърдятъ, че тѣзи хора не сѫ имали официални позволения, не сѫ отговорили на заповѣдитѣ на граничната стража, но сѫ бѣгали и така сѫ били
443
застреляни отъ граничната стража, която е изпълнила своя дългъ. Лошитѣ намерения, които сѫ имали тѣзи хора, преминавайки границата, добавятъ сърбитѣ, сѫ доказани отъ факта, че 95 на сто отъ убититѣ сѫ преминали границата нощемъ или въ храсталаци, нѣщо което не правятъ хора въ редъ. Излиза отъ тази сръбска забележка, че сръбскитѣ гранични стражи сѫ отлични стрелци, които дори въ нощьта и въ гората достигатъ цельта, достигатъ лицата, които бѣгатъ и ги достигатъ винаги смъртно.
Човѣкъ ще трѣбва да допустне, че такива масови избивания сѫ единъ уникумъ — единъ първокласенъ английски вестникъ го третира като „скандалъ" — въ сегашна Европа и въ останалия свѣтъ, освенъ, може би, колониитѣ, и че само това съображение е достатъчно, за да привлече обществения интересъ . . .
България, бидейки най-слабиятъ пунктъ на слабия крѫгъ около Югославия, накара последната да отправи срещу нея силата на политическата и дипломатическата си атака; но конференцията отъ Пиротъ, която стана отъ 25 февруарий до 17 мартъ 1929 г. показа, че България не е разположена да се подчини на сръбскитѣ изисквания. Тѣзи искания целѣха да премахнатъ всички двойни собствености по дължината на сръбско-българската граница отъ 500 километра, т.е. собственоститѣ, които прокарването на границата бѣха раздѣлили на две, оставяйки една часть въ българска територия, а друга въ сръбска. Споредъ сърбитѣ, тѣзи собствености трѣбваше да бѫдатъ разменени, ако е възможно, или, понеже има повече българска собственость въ сръбска териториа отколкото обратното, да бѫдатъ купени отъ сърбитѣ. България прие, доколкото е възможно за една размѣна, но тя отказа да изгони отъ тѣхнитѣ огнища сънародницитѣ си, които договорътъ отъ Ньойи бѣше поставилъ подъ сръбско господство. Въ този отказъ е трѣбвало да играе роля и желанието на България да не остава да отслабне етнографския характеръ на чисто българскитѣ територии, които бѣха предадени на Сърбия въ 1919 г. отъ стратегически съображения и срещу предаването на които България не е престанала да протестира отъ тогава . . .
Безъ да имаме възможность да хвърлимъ единъ погледъ задъ кулиситѣ, може да се осмѣли човѣкъ и да заави, безъ друго, че Сърбия е виновна за осемнадесетьтѣ инциденти по границата и че България е невинна. Българитѣ твърдятъ, че всички убити сѫ обезорѫжени, че никой отъ осемнадесетьтѣ не е ималъ лоши намерения, докато напротивъ, сърбитѣ въ много случаи сѫ въорѫжавали емигранти българи, живѣещи въ Сърбия, и сѫ изпращали въ България, за да ограбватъ, крадатъ, и смущаватъ обществения редъ, и когато българската стража ги преследва, тѣзи емигранти сѫ покровителствувани отъ огъня на сръбската стража срещу българската . . .
Ясно се разбира предложението на българското правителство да се натовари една комисия отъ ОН да извърши на самото мѣсто анкетата. Човѣкъ би могълъ да вѣрва, че Югославия ще приеме веднага такова предложение, толкозъ повече че Югославия е обвинена въ последнитѣ дни за други инциденти по границата, убийството на двама комунисти на австро-югославската граница (Югославия претендира, че двамата комунисти сѫ убити при единъ
444
опитъ за бѣгство, докато чуждата преса твърди, че двамата комунисти сѫ убити напълно открито) и на двамата албанци на сръбско-албанската граница. Обаче, Югославия не прие това българско предложение, се произнесе, напротивъ, решително противъ една такава международна анкета ..."
Малко следъ това авторътъ на статията е изгоненъ отъ Сърбия .
*
На вестникъ „Ню-Йоркъ Таймсъ" отъ 11 юлий 1929 г. съобщаватъ отъ София (10 юлий с.г.) :
Едновременнитѣ Англо-Френски постѫпки въ София и въ Бѣлградъ, съ предупреждение къмъ дветѣ страни, че честитѣ сръбско-български погранични конфликти предизвикватъ безпокойство у великитѣ сили, не донесоха резултатъ.
Българскиятъ капитанъ Даскаловъ, който е командантъ на пограничнитѣ постове въ района на Кюстендилъ, съобщава, че срещу него, на 9 с.м. сѫ стреляли сръбски часови, когато той е отивалъ да обиколи постоветѣ.
Споредъ българско съобщение, други сръбски погранични войници се присъединили къмъ стрелящитѣ по българския офицеръ, когато българитѣ отговорили съ огънъ. Капитанъ Даскаловъ каза, че сърбитѣ изстрелили 150 куршума срещу неговитѣ 20 души войници. Нѣмало нещастенъ случай.
*
Лондонското списание „Нийръ Истъ", въ статия по въпроса за избиванията на българи въ Западнитѣ Покрайнини, цитира факти отъ доклада на българската социалистическа партия въ България по тия убийства и се изказва, че сръбско-българската граница е несправедлива и намира, че е необходимо да се ревизира пограничната линия (чиято поправка по Ньойския договоръ е причина за създаване на инциденти, размирици и обтегнати отношения между дветѣ страни).
(„Македонска Трибуна", Индианаполисъ, 26 септ. 1929 г.)
*
Дружеството на бѣжанцитѣ отъ Босилеградско въ София направи събрание на 14 юний 1929 г., кѫдето се взе протестна резолюция и се отправи апелъ къмъ Обществото на Народитѣ да се спратъ безчовѣчнитѣ дѣла на сръбската полиция.
*
Въ една статия обнародвана въ „Льо Сантръ дОриантъ" отъ 18 юлий 1929 г. Потави дьо Фожеръ между другото пише и следното: „... Не трѣбва да се прекалява съ комитаджийскитѣ нападения и съ таксуване като комитаджии мирнитѣ селяни, отиващи отвѫдъ границата, да обработватъ нивитѣ си. Думата има Бѣлградъ. Безполезно е да се усложнява съ една окончателно пропаднала византийщина и безъ това трудната задача на прилагането на договоритѣ въ европейския духъ ."
445
*
На 6 юний 1929 г., къмъ 11 и половина часътъ презъ нощьта е избухнала адска машина, поставена до желѣзопѫтнитѣ релси между станциитѣ Вранска Баня и Прибой. Локомотивътъ на бързия влакъ, който е тръгналъ отъ Вранска Баня е билъ повреденъ.
Властитѣ въ сръбската столица се разтичаха, но не можаха да заловятъ никого. Споредъ известия отъ Бѣлградъ, общото убеждение тамъ бѣ, че атентатътъ е дѣло на ВМРО. Но нѣкои го отдаваха и на хърватски патриоти; други пъкъ смѣтаха, че е дѣло на сърби, противници на властвующия генералъ Живковичъ.
Войскови части сѫ претърсвали цѣлата околность. Установило се, че адскитѣ машини сѫ били две. Арестувани сѫ били мнозина български селяни въ Босилеградъ, кѫдето и този пѫть сѫ установени нови войскови отдѣления. Засилена е и стражата срещу Кюстендилско.
Нѣколко стотинъ души български селяни сѫ обезпокоявани отъ стражари и войници, като мнозина на групи сѫ откарвани въ Босилеградъ за следствие. Измежду много бититѣ сѫ и бившиятъ учитель въ село Брестница Евстатий Божиловъ и неговиятъ съселянинъ Анастасъ Янакиевъ. Смѣтанитѣ като по-подозрителни българи сѫ отправяни за разпитъ въ Враня. Проявилъ се е съ своитѣ измѫчвания сърбинътъ-учитель въ с. Ресенъ. Отъ озлобление е билъ нѣколко деца въ училището.
На 6 и 7 ноемврий с.г. въ Враня биде гледано дѣлото срещу обвиненитѣ селяни въ връзка съ той атентатъ. Велинъ Китановъ отъ село Дукатъ, Босилеградско, бѣ осѫденъ на петь години затворъ, задето е билъ принуденъ да даде дрехитѣ си на петима четници, които го срещнали въ мѣстностьта Прекомъ. Сръбскитѣ сѫдии твърдели, че той нарочно имъ е далъ дрехитѣ, за да поставятъ преоблечени адскитѣ машини.
Василъ Андоновъ отъ село Лазарица е осѫденъ на три години, задето билъ убеждавалъ свой съселянка да не обажда нищо за виденитѣ четници.
Мирчо Георгиевъ отъ с. Дукатъ е осѫденъ на две години затворъ при обвинение, че услужилъ на четницитѣ.
Държани сѫ въ затворъ, но сетне освободени отъ сѫда Спасена Станоева отъ с. Дукатъ и Василъ Ангелковъ отъ сѫщото село. Освободенъ е билъ и Александъръ Григоровъ, бившъ кметъ на с. Изворъ, въ чийто плѣвникъ била намѣрена една адска машина. Такова обвинение е имало и срещу Арсо Доичиновъ, бившъ кметъ на с. Милевци; въ кѫщата му била намѣрена една бомба.
Заслужава да се отбележатъ надутитѣ приказки на прокурора, който се провикна: „Българитѣ ни мразатъ и биха искали да ни унищожатъ... Ние пожертвувахме дори и сръбското име за Югославия, за Европа. . ." Да можеше, наистина, Бѣлградъ да простре командата си поне за кратко и надъ цѣла Европа, предоволни щѣха да бѫдатъ всички сръбски шовинисти, заедно съ прокурора.
*
Отъ Бѣлградъ се извести, а новината прониква и въ американската преса, че въ първата седмица на м. октомврий 1929 г. три адски машини сѫ избухнали преждевременно по желѣзопѫтната линия Бѣлградъ-София,
446
а къмъ Пиротъ друга бомба повредила единъ локомотивъ, като ранила двама души. „Крисчанъ Сайънсъ Мониторъ" отъ 7 октомврий писа, че споредъ мнозина българи тѣзи атентати сѫ нагласени отъ самитѣ сръбски срѣди. А софийскиятъ в. „Зора" изказа мнение, че цельта на сръбската полиция е да покаже колко е необходимо да се създаде „мъртва зона" отъ десеть километра покрай границата, за да не можели да нападатъ „български комитаджии". Съ подозрения къмъ сърбитѣ се отнесе и лондонския в. „Таймсъ".
Разбира се, имаше отъ сръбска страна силно настояване, че атентатитѣ сѫ дѣло на ВМРО.
*
В-къ „Македонска Трибуна" отъ 28 ноемврий 1929 г. помѣсти тѣзи известия:
„Телеграми отъ Балканитѣ съобщаватъ, че на 21 ноемврий т.г. вечерьта, тъкмо когато тренътъ Симплонъ Експресъ отъ Бѣлградъ за Цариградъ наближилъ до българската граница къмъ Царибродъ, една адска машина избухнала подъ вагона ресторантъ и причинила известни повреди.
Въ първата телеграма отъ Бѣлградъ се казва, че имало двама пѫтници убити и мнозина други ранени. Но въ телеграмата отъ София и въ второто известие отъ Бѣлградъ се установява, че нѣмало нито убити, нито ранени. Нѣколцина само се контузили въ суматохата, при старанието да се заслонятъ на по-безопасно мѣсто.
Вагонътъ-ресторантъ тъкмо когато подъ него избухнала бомбата билъ празенъ, никой нѣмало въ него. Тренътъ въ момента на експлозията вървѣлъ доста бавно, понеже тамъ мѣстностьта е планинска. Машинистътъ откачилъ машината и съ голѣма бързина отишълъ въ Царибродъ отъ гдето се върналъ съ сръбски войници.
Около 8-10 въорѫжени хора били нападателитѣ. Тѣ стреляли по трена. Следъ като дошла войска и претърсила близката околность, намѣрени били още две неексплодирали бомби. Тренътъ билъ върнатъ назадъ въ Царибродъ и следъ нѣколко часа потеглилъ за София.
Сръбскитѣ и българскитѣ погранични власти заповѣдали да се затвори границата, за да се заловятъ нападателитѣ.
Въ телеграмата отъ Бѣлградъ, изпратена специално до в. „Ню-Йоркъ Таймсъ" (23 ноемврий 1929 г.), се казва, че това нападение било „дѣло на македонски бандити, действуващи въ България" и че щѣло да се привлече вниманието на българското правителство върху това съ специална нота.
Въ Бѣлградъ се смѣтало — споредъ кореспондента на „Ню-Йоркъ Таймсъ" — че нападението е извършено съ надежда да се разтури конференцията, която сега става въ София за уреждане на пограничнитѣ въпроси между България и Югославия. Следъ една среща на генералъ Живковичъ съ министра на външнитѣ работи, Маринковичъ, тѣ сѫ заплашили, че ще се поиска отъ българското правителство да ускори тия преговори, защото инакъ Югославия сама ще вземе енергични мѣрки да защити границитѣ си.
Югославското правителство, продължава телеграмата,
447
изглежда решено да направи всичко възможно по тая афера, за да покаже, че само чрезъ изземване на българскитѣ имоти ще може да се гарантира мира край границата.
Сръбскиятъ пълномощенъ министъръ въ София, Люба Нешичъ, се явилъ на 28 ноемврий т. г. при българския министъръ на външнитѣ работи, Атанасъ Буровъ, и протестиралъ формално отъ името на своето правителство за бомбардирането на Ориентъ Експреса въ сръбска територия, на десеть мили до границата.
Българското правителство отричало, че има такъвъ протестъ, но знаело се, че има. Нешичъ подчерталъ, че тая акция е дѣло на терористи, действуващи отъ България съ цель да се попрѣчи на сръбско-българската конференция за разрешаване на пограничнитѣ спорове, заседаваща въ София.
Отъ българска страна — казва се въ телеграмата отъ София (29 ноемврий т. г.) — се изтъкна, че нѣма защо да се приписва нападението на българи, когато то е станало на сръбска територия. Българското правителство запитало: „Може ли българската армия да пази сръбскитѣ желѣзници ?".
* * *
„Бѣлградъ, 4 мартъ 1930 г. (Авала). Съобщаватъ отъ Пиротъ: Вчера, 3 мартъ, въ 6 и половина часа, когато по улицата е имало най-силно движение, две непознати лица хвърлили две бомби въ хотелъ-ресторанта „Националъ" и веднага следъ това други две на улицата, кѫдето се разхождаха много граждани. Деветь души бѣха ранени въ хотела и 16 на улицата. Всички ранени сѫ граждани на гр. Пиротъ. Отъ нараненитѣ 8 останаха въ болницата, а другитѣ, следъ превръзка, се завърнаха въ кѫщи. Влада Митичъ — тенекеджия е умрѣлъ отъ ранитѣ си".
Атентатътъ е произвелъ въ Бѣлградъ безпокойство срѣдъ управляващитѣ крѫгове.
Пѫтници, пристигнали съ експреса, потвърѫдаватъ съобщенията за тоя голѣмъ атентатъ.
Дветѣ бомби сѫ били хвърлени въ залата на най-голѣмия пиротски хотелъ „Националъ" и, когато публиката въ паника избѣгала навънъ, на улицата били хвърлени още две бомби.
Цѣлото мѫжко население отъ Царибродъ и околнитѣ села било събрано и изпратено по горитѣ, за да търси атентаторитѣ.
Сѫщитѣ пѫтници узнали, че между населението се упорито мълви, че атентатътъ билъ насоченъ противъ подполковникъ Груичъ, началникъ на разузнавателната служба съ седалище въ Царибродъ. Груичъ билъ заповѣдалъ последнитѣ убийства на българи. Подполковникъ Груичъ билъ предупреждаванъ съ писма, да се откаже отъ гонението на българитѣ, иначе ще бѫде убитъ.
Груичъ въ време на атентата билъ въ гостилницата, но не се знае дали е падналъ.
Бѣлградскитѣ вестници сѫ силно раздразнени отъ атентата въ Пиротъ. И за той атентатъ тѣ казватъ, че билъ дѣло на ВМРО, на „организацията на Ванча Михайловъ", която си е поставила за цель да осуети всѣко споразумение между София и Бѣлградъ. Атентатътъ въ Пиротъ, споредъ тѣхъ, билъ насоченъ срещу българо-сръбскитѣ
448
спогодби, преговоритѣ за които започнали въ Пиротъ и били приключени въ София. Сръбскитѣ вестници искатъ отъ българското правителство да разтурѣло ВМРО.
На „Време" (5.III) съобщаватъ отъ Пиротъ, съ дата 4 т.м., следнитѣ подробности около атентата:
„Снощи около 5 и половина часа едно непознато лице влѣзло въ хотелъ „Националъ", седнало на една маса до прозореца, които билъ обърнатъ къмъ ул. „Краль Александъръ" и порѫчало чаша бира. Лицето изпило бирата, платило на келнера и излѣзло отъ хотела. Следъ нѣколко минути е експлодирала бомба, която въпросното лице оставило подъ масата. Експлозията е била страшна. Малко следъ това въ хотела е експлодирала и друга бомба, които е била хвърлена презъ прозореца отъ ул. „Войвода Степа". Подиръ това сѫ експлодирали още две бомби, едната на ул. „Краль Александъръ", а другата на ул. „Войвода Степа".
Веднага следъ първата експлозия гражданитѣ сѫ почнали да бѣгатъ въ най-голѣма паника. Следващитѣ експлозии още повече сѫ увеличили паниката".
Въ съобщението до „Правда" Бѣлградъ (5.III) отъ Пиротъ за атентата се казва, че убититѣ били трима, а раненитѣ повече отъ 30.
Въ това съобщение сѫщо се казва, както и въ „Време", че атентаторитѣ избѣгали въ неизвестна посока. Така че и органътъ на Маринковичъ опровергава „Авала", която произволно събщи, че атентаторитѣ избѣгали къмъ българската граница.
Въ връзка съ атентата, сръбскиятъ пълномощенъ министъръ въ София Люба Нешичъ билъ посетилъ министра на външнитѣ работи г. Буровъ и му билъ предложилъ, съгласно приетата въ София спогодба за „добрия редъ" на границата, предвидената въ тази спогодба комисия да се събере веднага и произведе анкета по атентата. Сръбскитѣ делегати въ тази комисия били вече въ Пиротъ и чакали българскитѣ.
*
Главниятъ редакторъ на в. „Македония", органъ на емиграцията въ България, Дим. Талевъ, помѣсти на 8 мартъ уводна статия въ връзка съ пиротския атентатъ подъ заглавие „Не Пиротъ, а Гарванъ". Тя изразява точно гледшцето на ВМРО и на емиграцията, изобщо на всички македонски българи и патриоти. Ето нейното съдържание:
„Намъ още не ни е известно, чие дѣло е извършениятъ на 3 т.м. атентатъ въ Пиротъ. За сега липсватъ точни сведения, които би ни дали възможность да знаемъ — дали той голѣмъ атентатъ си е сръбска домашна работа, или пъкъ е извършенъ отъ хора на ВМРО. Въ всѣки случай, за държави като днешна Югославия, дето се шири най-черна реакция, дето царува най-кървава тирания, явления подобни на пиротския атентатъ сѫ колкото страшни толкова и естествени, та не би трѣбвало да очудватъ никого.
Но дълбоко впечатление прави фактътъ, че срѣдъ голѣмия шумъ, който се дигна около той атентатъ тукъ, въ България, и още повече тамъ, въ Сърбия, ясно се дочуватъ срѣдъ той шумъ нотки на съзвучие. Отъ сръбска страна категорично се твърди
449
какво атентатътъ е дѣло на ВМРО. Намѣриха се и нѣкои български общественици, които съ голѣма вѣроятность допускатъ сѫщото и, което е най-важното, наравно съ сърбитѣ се възмущаватъ отъ пиротската акция, като смѣтатъ, че тя е насочена срещу започналото се сближение между дветѣ съседни държави.
И въ тоя случай, както и въ много други преди него, представителитѣ на днешната сръбска държавна политика могатъ да се похвалятъ съ една завидна последователность. Стѫпка по стѫпка се стремятъ тѣ къмъ своята върховна цель; да сломятъ единъ пѫть за винаги волята на македонеца, та по неговия гръбъ и съ негова помощь дори да стигнатъ единъ день до Бѣло Mоре на югъ, до Искъра на изтокъ. Тѣ преследватъ тая свои цель и когато залъгватъ нашитѣ братя отъ царството съ нѣкакво си сближение, и когато сочатъ насъ като единствени виновници, които прѣчатъ за постигането на това сближение. Така тѣ се мѫчатъ да дигнатъ срещу насъ дори и роднитѣ ни братя, като разчитатъ преди всичко на българската наивность, подобна на която нѣма нигде по свѣта.
Тѣзи обаче, тукъ, въ България, които днесъ пригласятъ на сръбскитѣ истерични крѣсъци по поводъ пиротския атентатъ, не сѫ само наивници. Упоени отъ отровнитѣ болки на Бѣлградъ, тѣ сѣкашъ сѫ слѣпи да видятъ, че истинска прѣчка за едно искрено сближение между сърби и българи е не акцията въ Пиротъ, ако допуснемъ, че тя е дѣло на македонскитѣ революционери, а такава прѣчка сѫ безбройнитѣ отвратителни престѫпления на сръбската държавна власть като това при Гарванъ; такава прѣчка сѫ десеткитѣ трупове на невинни българи, които падатъ всѣки день изъ поробено Трънско и Царибродско, пронизвани отъ сръбски куршуми. Сближението, що проповѣдватъ днесъ бѣлградскитѣ диктатори, може да стане само върху надгробния камъкъ на Македония. Кой е тоя българинъ, който пръвъ ще сложи кракъ върху този камъкъ ?
Миръ, братство между народитѣ може да се изгради само върху основитѣ на една правда. Като се боримъ за свободата на своята родина, ние, македонцитѣ, ратуваме за тържеството на потъпканата правда срѣдъ балканскитѣ народи, който единствено може да имъ донесе миръ и благоденствие".
Въ известна часть отъ българската преса се бѣха появили плахи бележки поради сръбскитѣ обвинения; писаха се наистина и работи, които угаждаха на бѣлградскитѣ крѫгове. Въ отговоръ на тѣхъ се обадиха други вестници и други общественици въ България.
Софийския в. „Македония" отъ 22 мартъ 1930 г., помѣсти много сериозна статия отъ познатия български юристъ и единъ отъ лидеритѣ на социалъ-демократическата партия д-ръ Петъръ Джидровъ подъ заглавие „Атентатитѣ въ Македония". Статията съвпадаше точно съ гледището на македонското движение по третирания въпросъ. Даваме по-дълги цитати отъ нея:
„... Че сръбската диктаторска власть често създава и спекулира съ атентати е позната истина; че нейнитѣ органи преследватъ, изтезаватъ, и изтрѣбватъ българското население, особено
450
неговата интелигенция, е тоже неоспоримъ фактъ за всички, които отблизо познаватъ живота на българитѣ въ Македония. Но ние нѣма защо да скриваме, че съ атентати може да си служи и си служи така сѫщо Македонската революционна организация; тя не би била и не би се декларирала революционна, ако действията й биха били легални, ако — по своята програма и по своето дѣло — тя бѣше чужда на атентатитѣ.
Ние като хора можемъ да съжаляваме за всички жертви на атентатитѣ и на нелегалнитѣ действия, които се вършатъ въ защита на поробеното население отъ Македонската революционна органи-зация, но мене ми се струва, че първитѣ хора, които заповѣдватъ нелегалното действие, тоже не сѫ лишени отъ сѫщитѣ човѣшки чувства, които извикватъ у насъ съжаление и състрадание ...
Ние не можемъ да гледаме на македонскитѣ революционеря днесъ по-другояче, отколкото въ миналото, когато тѣ се борѣха противъ притѣснителния режимъ на султана и искаха да добиятъ своята национална свобода. Разлика нѣма нито въ програмата, нито въ методитѣ на действие. Различието по-скоро се състои въ това, че сръбската тирания днесъ е много по-тежка и по-опасна за националното сѫществувание, отколкото нѣкога бѣше турската. Предъ очитѣ на цѣлия свѣтъ малкото кьияжество България даваше гостоприемство на македонското население, което считаше еднородно, македонскитѣ революционери, главитѣ на които се заплащаха въ злато отъ турскитѣ власти, бѣха свободни, щомъ стѫпятъ на българска територия, и никому не идваше на умъ да преследва тия порядачни граждани и истински патриоти, само защото направили атентатъ или дигнали възстание въ Македония — въ чужда държавна територия. Напротивъ, цѣлиятъ народъ считаше, че тия самоотвержени герои осѫществяватъ единъ свѣтълъ националенъ идеалъ, и когато идѣха отъ вѫтрешностьта на Македония, гражданитѣ ги посрещаха предъ очитѣ на всички чужди представители съ царски почести. Нѣкога това бѣ така. Има ли причина днесъ то да бѫде другояче, само защото е промѣнено името на тиранията ?
На какво човѣшко или правно основание сърбитѣ могатъ да искатъ отъ България да не пропуска въ своята територия единъ бѣглецъ, който дири спасение за свои животъ и своята свобода въ еднородната страна, защото извършилъ едно политическо престѫпление въ Македония, въ чужда територия — сръбска или гръцка ? Има ли нужда да се доказва, че единъ атентатъ или едно убийство, извършено отъ македонски революционери въ сръбска територия, е политическо престѫпление ? Ако такъвъ деецъ днесъ би побѣгналъ въ друга чужда на неговата народность държава, на основание принципитѣ на международното публично право той ще бѫде свободенъ като политически престѫпникъ. Държавата, която би предала такъвъ политически престѫпникъ, би извѫршила единъ позоренъ актъ предъ свѣтовната съвѣсть. Ние трѣбва да напомнимъ случаи преди около 2 години, когато унгарското правителство поиска отъ Австрия да й предаде Бела Кунъ, обвиненъ между другото и за обикновени престѫпни деяния: повдигна се голѣмъ шумъ около „предаването", видни политици
451
на демокрацията отправиха апели къмъ правителството на Зайпелъ да откаже екстрадициата и да запази свето „демократичния принципъ", и австрийското правителство отказа да удовлетвори молбата на унгарското. Защо България спрямо българи-политически престѫпници трѣбва да бѫде поставена по-зле предъ чуждитѣ държави и европейското обществено мнение ?
Ние мислимъ, че българскитѣ политици понѣкога много се престараватъ; тѣ сѫ жертва на предразсѫдъци, като заявяватъ, че нелегалното дѣло на Македонската революционна организация уврежда интереситѣ на страната, като излага нейния държавенъ престижъ предъ европейския свѣтъ. Никоя европейска държава не може да държи България отговорна както за революционната дейность въ Македония, така сѫщо и за прибѣжището, което дава на македонскитѣ дейци, извършили политически престѫпления въ чужда територия. Всѣки, който твърди противното — лъже себе си, лъже народа и сѣе заблуда.
Едно време Ромъния търпѣше българскитѣ революционери въ своята земя и това не можеше да даде основание на Турция да се намѣси въ нейния вѫтрешенъ държавенъ животъ. Сърбия сѫщо така търпѣше и даже подпомагаше българскитѣ революционери. Ако нелегалнитѣ борци за национална свобода можеха да се преследватъ отъ чужди държави, не би сѫществувала възможность за национални борби и идеята за национално освобождение, която изпълва историята на новото време, наистина би се задушила ...
Задачата на партиитѣ трѣбва да бѫде... открито да заявяватъ на свѣта, че атентатитѣ и нелегалнитѣ акции въобще сѫ продуктъ на единъ безчестенъ и нечовѣшки режимъ надъ едно население, което иска и има право да живѣе съ своето национално съзнание. Тази длъжность тѣ иматъ преди всичко като български партии ... Това е длъжно да прави още по-усилено всѣко българско правителство. Лъжа е, че поради тази легитимна дейность България може да бѫде застрашена отъ нѣкого. Ние сами — като вчерашни роби — си създаваме страхове и изкълчваме нашата политическа акция подъ тѣхното влиание. Ние може да сме малка победена страна, но това не значи, че свѣтътъ ще ни почувствува по-добре и ще ни приеме ласкаво, ако се явяваме предъ него съ робска психология. Напротивъ, единъ народъ, който може да престѫпи своитѣ братски чувства, губи отъ своето достойнство; народъ, който се подчинява въ вреда на своето национално единство и сѫществуване на чужди щения и интереси, се посреща съ презрение ...
На нашитѣ партии и на правителството ние трѣбва да напомнимъ какъ преди малко години органътъ на германската социалъ-демократическа партия в. „Форвертсъ" се отнесе къмъ атентатитѣ въ Македония: тѣ доказватъ предъ свѣта — пишеше „Форвертсъ" — че управлението въ Македония е непоносимо лошо и че тамъ живѣе единъ народъ, който не желае да се откаже отъ своята националность — това трѣбва да се разбере отъ всички.
Нима тази директива, които ни дава чуждия вестникъ за българската политика, ще повреди на интереситѣ на българската държава ?
452
Вмѣсто да се проумѣе правилно македонския проблемъ, у насъ се държатъ проповѣди за легални действия, за търпение и подчинение; ... дори нѣкои кухи политици . . . се явяватъ защитници само на македонскитѣ братства въ страната. Тѣзи господа искатъ да видятъ македонскитѣ братства като „благодетелни дружини" за да напомнюватъ на сититѣ и доволнитѣ, че има една земи, която се нарича Македония, въ която нѣкога сѫ живѣли хора, които се наричали българи !
Всички треперятъ отъ ужасъ предъ атентатитѣ въ Македония. Всички си внушаватъ страхове отъ чуждо нашествие ! Ораторъ отъ трибуната на Народното Събрание се провиква : „азъ не удобрявамъ атентатитѣ, съ тѣхъ не се достига никаква цель". Другъ се кълне, че нелегалната акция вреди на България. Трети съжалява, че това не могло да се разбере кѫдето трѣбва и пр. и пр. Като-чели нелегалната борба въ историята е зависѣла отъ удобрението на самодоволнитѣ или плиткоумни политици . . .
Ние тукъ сме за легална борба, защото мислимъ, че живѣемъ въ свободна държава. Ние всички съжаляваме и не удобряваме атентатитѣ и убийствата, кѫдето и да ставатъ, но това още не значи, че атентатитѣ и убийствата, като методъ за борба срещу народнитѣ потисници, ще престанатъ. Ние жителитѣ на една свободна страна не сме призвани да опредѣляме нито формитѣ, нито методитѣ за борба на ония, които се борътъ за самостойно национално сѫществуване. Като българи, ние сме длъжни поне съ симпатиитѣ си да защитимъ борящитѣ се наши сънародници въ чужда държава, безъ да имъ налагаме нашето гледище за методата на борбата. Съ тая защита ние даваме най-малката лепта на борящия се човѣкъ — нашъ сънародникъ и, изпълнявайки той националенъ и човѣшки дългъ, ние не вредимъ и не можемъ да вредимъ на собствената си държава. При сръбскиятъ режимъ защитниятъ гласъ на България: на държава и общество, не трѣбва да се понижава, а трѣбва да се засилва, както това би сторила всѣка друга държава на нейно мѣсто. Повече отъ днешна България никой не може да иска — но това най-малко тя трѣбва да даде, безъ да се страхува отъ нѣкаква напасть. Нашето общество трѣбва да знае, че сѫдбата на България не е турена въ сръбски рѫце и българскитѣ политици трѣбва да престанатъ да внушаватъ собственитѣ си неоснователни страхове на народа, на който, като ограбиха идеала, не могатъ да му изтръгнатъ изъ гърдитѣ братскитѣ чувства къмъ нещастния и борещъ се за свобода и човѣшко сѫществуване македонски робъ".
Но и другъ единъ лидеръ на социалъ-демократическата партия, добре познатиятъ Кръстьо Пастуховъ се спрѣ върху истинското положение въ Западнитѣ Покрайнини. Той отговори ясно на Живко Топаловичъ, когото въ Югославия наричаха „кралски социалистъ". Топаловичъ бѣ подхвърлилъ, че българскитѣ социалисти взимали страната на правителството като защищавали избиваното българско население подъ югославска власть. Пастуховъ писа въ в. „Народъ", между другото, на 25 септемврий 1929 год.:
453
„Да мълчимъ за терора и убийствата по границата, за кървавитѣ прояви на диктатурата, следъ като досега не сѫ опровергавани изнесенитѣ факти — противъ това нашата социалистическа съвѣсть се възмущава.
Да одобримъ капризитѣ на Пера Живковичъ за създаване на „мъртва зона" и за принудително ликвидиране имотитѣ на едно погранично земедѣлско население, чуждо на комитаджийство — ще рече да станемъ съучастници на милитаризма и шовинизма.
Нашата социалистическа длъжность е да протестираме противъ пълното обезправяне на придаденото по „стратегически съображения" българско население, на което е забранено да говори езика си, да има свои училища и черкви. Ние разбираме, че при сѫществуващата диктатура др. Топаловичъ нѣма възможность да издигне гласъ въ защита на граничното българско население.
Но ако той счита, че по държавни съображения се налага едно „посърбяване" край границата, или пъкъ, че това население станало българско „по пропаганда", то неговия възгледъ никакъ не е социалистически, а се напълно покрива съ военния шовинизъмъ.
Никога Социалистическиятъ Интернационалъ не ще одобри посърбяването и малтретирането на малцинството, за да го утешава съ идеала за федерацията на балканскитѣ държави.
Ние чувствуваме силата си съ истинностьта на поднесения отъ насъ материалъ, които съставлява една частица отъ господствующия ужасъ. Ние се опитахме да разкриемъ едно ненормално положение, влошено още повече отъ произволния воененъ режимъ...
Да споримъ ли по малцинствата въ Македония ? Следъ като З. Якоби въ писмото си до менъ подчертава, че и подиръ най-новото си пѫтуване той подържа стария си възгледъ за българския характеръ на тамошното население и отрича да има сърби, др. Топаловичъ е трѣбвало да бѫде по-предпазливъ. Той не може да твърди, че въ Македония нѣмало вече българи или че тѣ били емигрирали въ България и да се солидаризира съ бѣсния сръбски шовинизъмъ . . .
Смѣе ли да твърди братската партия, че въ Македония извънъ сръбски езикъ и училища има такива на несръбскитѣ народности ? Ползували ли сѫ и позволено ли е било нѣкога и сега на тия малцинства свободно да избиратъ и да бѫдатъ избирани, да образуватъ политически групи, да агитиратъ за своитѣ убеждения и пр. . . ."
На тая тема пакъ каза своето мнение и органътъ на македонската емиграция. Главниятъ редакторъ Дим. Талевъ въ уводна статия озаглавена „Последнитѣ атентати въ Югославия" писа на 13 мартъ с.г. между другото :
„Чувствувайки силата на ударитѣ, що имъ нанася ВМРО, крепителитѣ на сръбската тирания въ Македония и носителитѣ на сръбската държавна политика, като твърдятъ, че и последнитѣ атентати сѫ дѣло на „Македонския Комитетъ" мѫчатъ се по единъ новъ начинъ да отвърнатъ на удара съ ударъ. Сега за първи пѫть тѣ отдѣлятъ „Македонския Комитетъ" отъ България и като подаватъ на последната окървавената си рѫка — мѫчатъ се да увлекатъ и нея въ една обща борба срещу ВМРО. Кое имъ вдъхва вѣра, че
454
могатъ да успѣятъ въ тия свои подли и отвратителни замисли — не знаемъ. Въ всѣки случай, изглежда, че днешнитѣ сръбски управници иматъ твърде долно мнение за нашитѣ братя отъ Царството.
А тукъ въ България, известията за атентатитѣ предизвикаха въ нѣкои срѣди голѣма тревога, подържана главно отъ нѣкои партийни вестници. Тревога, въ която наистина има и доста искрено безпокойство, но ведно съ това и много партизански смѣтки, пъкъ и пораженство. Тукъ насъ не ни интересува нито партизанщината, нито пораженството на нѣкои български вестникари, които съ своето партизанско заслѣпение могатъ да бѫдатъ полезни на своя народъ толкова, колкото и съ слабия си духъ. Насъ ни интересува само това — доколко е основателно безпокойството на ония честни български общественици, които смѣтатъ, че ако ВМРО е извършила въпроснитѣ атентати, то съ тия си деяния тя пакости на българската държава и на нейната политика. Веднага ще добавимъ, че за такова безпокойство нѣма никакви основания, дори и да приемемъ, какво атентатитѣ въ Македония и Сърбия сѫ акции на ВМРО. Защото : кой е този, който би се осмѣлилъ да търси отговорность отъ България за дѣлата на македонскитѣ революционери? Нима за установяването на една такава отговорность могатъ да бѫдатъ достатъчни нѣкакви си скроени сръбски твърдения и доказателства ? Който се възмушава отъ акциитѣ на ВМРО и дири отговорность за тѣхъ — нека иде въ поробена Македония, за да види престѫпници и кърволоци ли сѫ македонскитѣ революционери, или сѫ доблестни и самоотвержени ратници за свободата на своя народъ, който гине подъ ножа и камшика на пияни отъ човѣшка кръвь варвари.
Що се отнася пъкъ до това, че съ последнитѣ си акции ВМРО искала да попрѣчи на започналото се сближение между България и Сърбия, ние тукъ ще кажемъ само следното : водачитѣ на революционна Македония, както впрочемъ и всички македонци, иматъ, струва ни се, възможность да знаятъ много по-добре и отъ най-прозорливия български държавникъ, доколко е възможно и доколко може да бѫде трайно едно искрено сближение съ днешна Сърбия, та едва ли биха намѣрили за нуждно да прѣчатъ на едно начинание — явно осѫдено на скоропостижна смърть . . .
По поводъ на сѫщитѣ атентати, повече отъ всѣки другъ пѫть се разтревожиха и нѣкои европейски срѣди — главно такива, които сѫ приятелски разположени къмъ сърбитѣ. Обаче, сръбскитѣ приятели като тия около французкия в. „Журналъ де Деба", които подканятъ Европа къмъ една намѣса по угода на Сърбия, не бива да забравять, че миролюбива и хуманна Европа, преди да пристѫпи къмъ една подобна намѣса, ще трѣбва неминуемо да си спомни своя забравенъ дѣлгъ къмъ поробена Македония".
Въ в-къ „Миръ познатъ по своето вражеско отношение къмъ македонското дѣло, стариятъ журналистъ съ име въ България В. Велчевъ написа аргументиранъ отговоръ на сърбитѣ, цитиранъ изцѣло въ в. „Македония" отъ 18 мартъ с.г. Ето нѣкои извадки :
«Българскиятъ трагизъмъ следъ погрома ни е въ това, че, като разкѫсаха живото тѣло на народа ни, искатъ отъ насъ, подъ страхъ на новъ
455
ударъ, да забравимъ откѫснатитѣ му части и да изгонимъ отъ сърдцата си болката за тѣхъ. Нищо друто не значатъ обвиненията противъ България за търпенето въ своитѣ предѣли организации изъ поробенитѣ български земи, ратуващи за своитѣ права ...
По поводъ на последнитѣ атентати въ югославянското кралство цѣлиятъ сръбски печатъ, па и нѣкои френски вестници, винаги въ безрезервни услуги на сърбитѣ, като считатъ за доказано, че атентатитѣ сѫ дѣло на македонската революционна организация, искатъ унищожението на всички македонски организации въ България. Истинското желание на тия вестници е да престане въ България да се говори и мисли за Македония, за българи въ сръбското кралство. Случаятъ се използува, за да се удари не революционната организация, която може да бѫде всѣкѫде, а братственитѣ сдружения на стотинитѣ хиляди български емигранти отъ Македония, които сѫ единъ живъ протестъ противъ сръбската лъжа, че въ Югославия нѣма българи».
Въ в. „Заря" бѣ дадено добро разяснение въ връзка съ постѫпкитѣ на великитѣ държави въ София и ареститѣ на невинни хора отъ българската полиция. Въ сѫщиятъ брой на „Македония" се дадоха цитати, часть отъ които взимаме тукъ.
«Ние дължимъ да станемъ отзивъ на негодуванието на обществото отъ извършенитѣ арести, не че нѣма право властьта да бди за спокойствието въ София и по границата, а защото арести ставатъ по чужди внушения.
Ако е имало «опасни» хора, нѣмаше защо г. Ляпчевъ да чака чужди представители да му казватъ това. Ако пъкъ арестуванитѣ сѫ невинни българи отъ царството и отъ Македония, но останали временно безъ работа — не е ни законно, ни човѣшко да се разкарватъ съ стража.. .
Съ ареститѣ г. Ляпчевъ косвено дава известно оправдание на сръбскитѣ обвинения, че има виновници за атентатитѣ въ Струмица, Пиротъ, Крива-Паланка, Кочани и пр.
Лицата, които у насъ действуватъ за свободата на Македония, сѫ легални граждани. По никой законъ на нашата и на всѣка правова държава тѣ не могатъ да бѫдатъ арестувани.
Друго е, ако и въ София почнатъ да се прилагатъ «законитѣ» на бѣлградската диктатура».
*
Като опредѣленъ по дежурство за такива случаи, обяви се въ защита на Бѣлградъ неговиятъ всеизвестенъ служитель Тодоровъ. Въ броя отъ 24 мартъ на в. „Македония" е казано следното за постѫпката на той шпионинъ :
«Известниятъ български ренегатъ и великосръбски агентъ Коста Тодоровъ е написалъ въ парижкия в. «Л'Ордръ» статия противъ атентатитѣ въ Македония. Сѫщата статия е препечатана въ бѣлградскитѣ вестници.
На едно мѣсто въ статията си Коста Тодоровъ казва, че «Бѣлградъ винаги е подавалъ рѫка на София». Заключението, което следва отъ тия думи на прославилия се сръбски агентъ, е — българитѣ сѫ виновни, задето досега не е постигнато сближението между двата съседни народа.
Разбира се. Ако родоотстѫпникътъ Коста Тодоровъ не пишеше така, че вината за днешното състояние на българо-сръбскитѣ отношения да хвърял не върху империалистична Сърбия, а върху собственото си, онеправдано и ограбено, отечество, той нѣмаше да постигне днешната си позорна слава, нито пъкъ Бѣлградъ щѣше да му плаща толкова скѫпо и прескѫпо».
Въ софийския в. „Зора" помѣсти дълга аргументирана статия проф. Г. П. Геновъ подъ заглавие „Атентатитѣ и българитѣ въ Сърбия". Ето кратки извадки отъ нея:
«Постѫпкитѣ, които представителитѣ на нѣкои отъ великитѣ сили направиха въ София по поводъ станалитѣ неотдавна атентати въ Сърбия и Македония, бѣха мотивирани въ интереса на мира на Балканитѣ ...
456
Осѫждането на атентатитѣ и преследването и наказването на атентаторитѣ не разрешава кардиналния въпросъ за неспокойното положение около насъ. Атентатитѣ и самото натегнато положение въ Югославия се дължатъ на една първопричина, върху която трѣбва да се обърне преди всичко надлежното сериозно внимание отъ всички ония, които желаятъ да лѣкуватъ радикално болкитѣ на Балкана.
Тази първопричина се крие, както това се признава вече отъ много страни, въ особеното положение, което се създаде на Балканския полуостровъ съ Ньойския миренъ договоръ, а най-вече съ отказа на Югославия да изпълни договорнитѣ си задължения, които е поела, като даде културно-просвѣтни и вѣрски права на българското население въ Македония и Западнитѣ Покрайнини.
Несъстоятелнитѣ възражения отъ сръбска страна, че въ Македония и въ Западнитѣ Покрайнини нѣмало българско население, днесъ не струватъ нито счупена пара въ очитѣ на сериознитѣ и безпристрастни учени, общественици и държавници на западъ ... Само отъ два месеца насамъ трима европейски учени и публицисти потвърдиха наново това по единъ тържественъ начинъ: русинътъ проф. Селищевъ, нѣмецътъ проф. Щрупъ и францускиятъ публицистъ Десбонъ ...
Потиснатитѣ малцинства доста време чакатъ О. Н. да предприеме нѣщо за тѣхъ. Но неговата инертность и резервираность ги отчайва, а това влошава още повече положението на Близкия Изтокъ. То, обаче, нѣма да се подобри много, ако постѫпкитѣ и натякванията се правятъ предъ по-слабата страна, а се менажира и покровителствува по-силната, която съ своитѣ действия е единствена причина за сѫществуващитѣ натегнати отношения на Балканитѣ .. .
. . . отговорностьта трѣба да се потърси тамъ, кѫдето действително сѫществува: въ безправието, въ което сѫ поставени българитѣ въ Сърбия, и въ насилията и терора, съ които си служать бѣлградскитѣ управници, за да денационоализиратъ и асимилиратъ нашитѣ сънародници».
*
Бѣлградъ побърза да се погрижи за устрояване на „народни митинги" въ разни градове. В-къ „Mакедония" отъ 18 мартъ писа по това :
„«Голѣми протестни митинги въ цѣла южна Сърбия», «Протеститѣ на южна Сърбия» — подъ тѣзи заглавия, набрани съ едри букви, въ цѣли страници, бѣлградскитѣ вестници отъ вчера даватъ сведения за заповѣданитѣ на 16 т.м. «протестни митинги» въ Скопйе, Битоля, Щипъ, Струмица, Гевгели, Прилѣпъ, Охридъ, Радовишъ и Валандово — срещу «македонствуващитѣ».
Прави впечатление, че последнитѣ атентати въ Македония сѫ само поводъ за митингитѣ и че «протеститѣ» главно сѫ насочени срещу акцията на тримата македонски делегати въ Женева . . .
На митингитѣ сѫ взимали първи думата малцината родоотстѫпници (въ Щипъ — Каламатиевъ, въ Струмица — Мане Хаджиевъ и Илия Кацарски и др.), които населението мрази повече и отъ самитѣ сърби. Тѣзи ренегати сѫ «авторитетнитѣ представители на южна Сърбия», споредъ сръбскитѣ вестници.
«Речитѣ» и «резолюциитѣ», въ основата си еднакви, представляватъ въ идейно отношение пъленъ хаосъ. Въ едно и сѫщо време се говори за «велика интегрална Югославия» и се казва, че въ Македония живѣятъ чисти сърби. А Македония се нарича южна Сърбия, макаръ че официалното й име сега е «Вардарска бановина»".
*
Софийскиятъ вестникъ „Македония" пише на 15 мартъ 1930 г. :
«Политика» и «Време» даватъ сведения за заседанията на парламентарната комисия за външнитѣ работи въ София. По тоя поводъ «Политика» помѣства карикатуритѣ на г. г. Ал. Малиновъ и Ив. Каранджуловъ.
457
Сѫщиятъ вестникъ съобщава за единъ «протестенъ митингъ» на гражданитѣ отъ Крива Паланка противъ «македонствуюцитѣ».
Въ връзка съ атентата въ Пиротъ, тамъ пристигналъ моравскиятъ банъ Несторовичъ. Той подробно се осведомилъ за «следствието» по атентата.
Скопскиятъ пъкъ подбанъ Тодоровичъ посетилъ Кочани, кѫдето отъ околийския началникъ получилъ сведения за атентата. Следъ това Тодоровичъ заминалъ презъ Щипъ и Велесъ за Скопйе дето щѣлъ да докладва на Жика Лазичъ».
*
По въпроса за митингитѣ органътъ на македонската емиграция въ България писа на 28 мартъ сѫщата година :
«Въ връзка съ «протестния митингъ» въ Царибродъ по поводъ атентатитѣ въ Кочани, Пиротъ, Крива-Паланка и Струмица въ българския печатъ се изнесоха следнитѣ подробности :
Два дена преди митинга жандармерията е обикаляла селата въ Царибродско и е задължавала съ заплашвания селянитѣ да се явятъ на «митинга». Председательть на митинга Ставри Давидковъ и ораторитѣ Ст. Николовъ (кметъ), Евстати Джаджевъ. Алекси Андоновъ, баща на майоръ Алексиевъ, и др. сѫ били събрани преди митинга въ окол. управление, бити сѫ и следъ това имъ врѫчили написани речитѣ, които сѫ произнесли. Така «приготвени», тѣ сѫ се явили на митинга да «протестиратъ» . . .
На последнитѣ «митинги» въ Македония българското население е «протестирало» срещу акцията на тримата македонски делегати въ Женева. Диктатурата бѣше наложила на печата въ страната гробно мълчание по петицията на г.г. Анастасовъ, Шалевъ и Илиевъ. Жика Лазичъ бѣше взелъ всички нуждни мѣрки, щото вестъта за петицията да не проникне въ Македония. Какъ тогава българското население тамъ устройва «митинги» за да «протестира» срещу една акция, по която властьта го държи въ пълно неведение и дори е готова да наложи най-жестоки наказания спрямо онѣзи, които разпространяватъ слуха за нея ?
Запознатитѣ съ положението въ Югославия отдавна знаятъ, че «протестнитѣ митинги» въ Македония сѫ полицейски събрания, съ които волята и чувствата на населението нѣматъ нищо общо.
Но не е малко числото на заблуденитѣ отъ сръбската информационна служба чужденци по тоя въпросъ. И съ огледъ на последнитѣ, твърде умѣстна и навременна е предложената отъ «Ла Маседоанъ» анкета за «митингитѣ» въ Македония подъ сръбска власть.
Ние съ най-голѣма готовность се присъединяваме къмъ предложението на нашия женевски събратъ, доколкото събритѣ биха имали куража да се съгласятъ на една подобна анкета».
*
Поради важностьта на онѣзи моменти, заслужава да дадемъ нѣкои цитати отъ чуждия печатъ.
Германската агенция „Телеграфенъ Юнионъ" помѣсти следниа коментаръ по пиротския атентатъ, предаденъ и отъ в. „Македония" на 26 мартъ с.г. :
«Последното и трудно дѣло на българо-югославянско споразумение претърпѣ единъ тежъкъ ударъ отъ тежкия по последицитѣ си бомбенъ атентатъ въ Пиротъ.
Че македонскитѣ бомби избухнаха именно въ Пиротъ, въ мѣстото, гдето се водѣха българо-югославянскитѣ преговори за сближение, е характерно за становището на ВМРО, което въ възможностьта за едно югославянско сближение вижда най-голѣмата опасность за независимостьта на Македония. Отъ политическа важность е въпросътъ дали едно югославянско-българско сближение може изобщо да бѫде трайно, като се вземе предвидъ все по-растящата дейность на ВМРО. «Единъ подхвърленъ на унищожение народъ нѣма нито време да чака, нито нуждното търпение да избира своитѣ методи за защита. Предстои му да се брани съ разполагаемитѣ срѣдства.
458
Тая е причината загдето македонцитѣ въ борбата за свободата си си служатъ както и по-рано съ революционни методи». Отъ тия програмни думи на Михайловъ, най-влиятелниятъ водачъ на македонската освободителна организация, ясно се вижда, че македонцитѣ искатъ да защитяватъ своята свобода и самостоятелность съ всички срѣдства, както вече веднажъ преди 20 години сѫ вършели, когато се борѣха противъ турското иго . .
Най-голѣмата опасность за македонцитѣ би било, разбира се, югославянско-българското споразумение, и по тая причина на първия сериозенъ опитъ въ това направление пиротскиятъ атентатъ бѣ достатъченъ отговоръ. Като се вземе подъ внимание, че отъ той атентатъ пострадаха близо петдесеть души, лесно е да се разбере съ каква ожесточеность ВМРО се стреми да препрѣчи всѣко споразумение между Бѣлградъ и София. Че съ това тя е предизвикала недоволство и възмущение и въ българскитѣ политически крѫгове —ней й е безразлично».
А въ изданията на сѫщия «Телеграфенъ Юнионъ» отъ 14 т.м. е помѣстена една дописка отъ Атина, пакъ по поводъ атентатитѣ въ Пиротъ и въ Македония, която дописка завършва съ следния коментаръ :
«Никакви, обаче, дипломатически постѫпки, административни или военни мѣрки не могать да помогнатъ въ случая, понеже въпросътъ се отнася за терористичнитѣ действия на ВМРО като часть отъ борбата на едно сѫществуващо, но, въпрѣки надлежнитѣ спогодби, непризнавано и поради тая причина изнасилвано малцинство. Разбира се, въ Европа сѫ свикнали, щото потиснатитѣ малцинства да защитяватъ своитѣ права съ духовни срѣдства — устно и писмено, а не съ бомби и револвери. На Балканитѣ това срѣдство е бивало досега винаги отричано. Други народи, други нрави. И не бива да се забравя, че не бѣ отдавна, когато сръбски комити нападаха съ бомби, ножове и пушки тѣхнитѣ турски потисници. Преди половина вѣкъ балканскитѣ народи извошваха своята свобода и независимость съ орѫжие въ рѫка. Единственъ македонскиятъ народъ е още несвободенъ. Той има по-малко право, отколкото имаше въ турско време, и затова продължава да се бори съ орѫжия, които на противницитѣ въ тая кървава македонска борба сѫ добре познати».
Италиянскиятъ в. „Илъ Пополо д'Италия" писа :
„Пиротскиятъ атентатъ, ако, както се мисли отъ всички, се дължи на дейностьта на революционери, показва каква жизненость има още това движение. То, както е известно, си е начертало една линия на неотстѫпчиво поведение, понеже не признава нѣкаква полза отъ дипломатическитѣ актове и договори, които не целятъ направо освобождаването на Македония отъ сръбския суверенитетъ.
Равнодушието, съ което въ Женева се приематъ непрестаннитѣ апели, отправяни отъ легалнитѣ македонски организации, които, противно на революционнитѣ, биха искали да постигнатъ сѫщата цель по легални пѫтища, не е най-подxодящето срѣдство, което може да накара революционеритѣ да се откажатъ отъ своята крайность".
Мѣродавниятъ английски в. „Манчестеръ Гардиянъ", говорейки за атентатитѣ въ Пиротъ и Македония и за отношенията между София и Бѣлградъ, между другото пише :
„Бламътъ за положението пада и върху самото югославянско правителство, защото то последователно отказва да признае, че сѫществува нѣкакъвъ македонски въпросъ, когато цѣлиятъ свѣтъ знае за неговото сѫществуване още отъ времето на Берлинския конгресъ.
Тъкмо за такива мѫчни случаи проф. Гилбертъ Мюрей още въ 1922 г. предложи въ общо събрание на Обществото на Народитѣ
459
въ тѣзи области да се назначатъ комисари на Обществото, които да докладватъ обективно какъ се изпълнява договора за малцинствата.
Самото обстоятелство, че неговото предложение тогава бѣ отхвърлено почти единодушно отъ заинтересуванитѣ страни, е доказателство за неговата стойность".
Подъ заглавие „Бомби за напомянне" швейцарскиятъ в. „Сентъ Галеръ Тагблатъ" отъ 15 мартъ 1930 г., пише :
„. . . Договоритѣ за миръ предадоха една голѣма часть отъ Македония, населена отъ македонци говорящи български. Отъ завладяването на тази територия сърбитѣ започнаха една политика на жестока сърбизация. (Премахване на всички черкви, сдружения, стопански съюзи, училища, сърбизиране на имената и пр.). Така започна емигрирането на македонцитѣ къмъ гостоприемна България. Тѣ се организираха въ България въ независими сдружения, които броятъ днесъ 170 организации за възрастни, 203 организации за младежьта (отъ 12 до 28 години), Македонски Женски Съюзъ и организацията „Илиндень" (на участницитѣ на нѣкогашното Илинденско възстание)".
„Нийръ Истъ" отъ 20 мартъ 1930 г. въ статия върху атентатитѣ въ Македония и върху едно евентуално сприятеляване между България и Югославия, пише между другото :
„На комитаджиитѣ трѣбва да се даде възможность за предаване, отъ което Михайловъ и неговитѣ привърженици едва ли ще се възползуватъ. При едно идеално разрешение на въпроса задачата на българското правителство би била облекчена отъ едно опредѣлено задължение на Югославия да измѣни своята политика въ Вардарското и Моравското банства . . . Суровата и неизгодна политика на унищожаване на училищата и черквитѣ, забраняването на говорене на български езикъ и налагане произволната промѣна въ окончанията на имената отъ „овъ" на „ичъ" може да се изостави и се замѣсти съ едно по-либерално отнасяне къмъ единъ народъ, който все още може да се окаже лояленъ къмъ югославянското поданство, безъ да се отказва отъ своя националенъ произходъ".
ВМРО, както и борцитѣ отъ Западнитѣ Покраинини, сѫ избѣгвали да посѣгатъ на непровинени хора. Станалото въ Пиротъ може да се смѣта като предупредителна акция къмъ сръбскитѣ власти, които по правило избиваха невинни българи. Нападението въ Пиротъ въ много отношения прилича на онова въ с. Кадрафаково, Щипско, за което на друго мѣсто вече говорихме.
Торонтскиятъ в. „Глобъ", отъ 21 мартъ 1930 г. пише на уводно мѣсто :
«Телеграми отъ Балканитѣ съобщаватъ, че пограничнитѣ инциденти по сръбско-българската граница се увеличаватъ все по-вече. Познавачи на положението — кореспонденти изпълватъ цѣли колони въ вестницитѣ
460
по спорътъ около така наречения Македонски въпросъ, който е причина за повечето отъ станалитѣ напоследъкъ разправии, засѣгащи България, Сърбия и Рърция.
Лесно е за нѣкои канадийци и американци (отъ Съед. Щати) да си почиватъ въ удобнитѣ столове хиляди мили далече отъ огнището, застрашаващо свѣта съ скорошна война и да си се поздравляватъ съ отминаването на ерата на войнитѣ и на насилието.
Днешната дѣйствителность, обаче, въ юго-източна Европа, да не споменаваме Азия, не оправдава този възгледъ. Винаги е било мѫчно да се подържа мира на Балканитѣ. И тъкмо въ този моментъ има достатъчно политически динамитъ само въ Македонското националистическо движение, за да хвърли и разкѫса на парчета мира на Европа.
Македонцитѣ сѫ силно националистически настроенъ народъ. Родината имъ е раздѣлена между Сърбия, България и Гърция . . .
Лесно е да се приказва за «отказване отъ войната». Не е тъй лесно, обаче, да се говори това на единъ народъ, чиито национални чувства се коренятъ въ глѫбинитѣ на десеть вѣка история, но на които въпрѣки това имъ се отрича другъ начинъ на «себеопредѣление» освенъ начина на насилието.
Войнитѣ по брой могатъ да се намалятъ само като и ако се премахнатъ причинитѣ за война. Македонския въпросъ е една потенциялна причина за война на Балканитѣ».
Вестникъ „Кьолнише Цайтунъ" отъ 1 априлъ 1930 г. публикува подъ заглавие „Начало на пролѣтьта въ Македония" статия, по поводъ на последнитѣ атентати въ Македония. Следъ като дава историята на сръбско-българскитѣ отношения, на атентатитѣ и на последвалитѣ постѫпки на великитѣ сили, авторътъ добавя :
«Искането на Югославия и на дветѣ велики сили за разтурянето на ВМРО, е неразбираемо и по една друга причина. Въ четири града далечъ отъ югославянската граница, македонскитѣ нападатели можаха да извършатъ своята работа, безъ да бѫдатъ забелѣзани и безъ да бѫдатъ после заловени. Нѣкои атентати сѫ станали освенъ това посрѣдъ день. Знае се, че Югославия защищава границата си къмъ България съ едно силно разгъване на войска, на жандармерия и цивилна милиция. Самата демаркационна линия е пазена съ троенъ гѫстъ кордонъ, който разполага съ всички модерни укрепления. Въ такъвъ случай или е на лице една тежка небрежность на югославскитѣ власти, които не могатъ да направятъ нищо съ собственитѣ си срѣдства срещу пратенитѣ отъ ВМРО, и искатъ да наложатъ по тази причина на слаба и обезорѫжена България борбата срещу организацията, или авторитѣ на атентатитѣ на ВМРО се намиратъ и днесъ още въ Югославия, покровителствувани и укривани отъ населението. Тази хипотеза е много по-неудобна за Югославия, защото тя доказва, че македонския народъ отъ тази страна на границата вижда винаги въ ВМРО героитѣ на свободата, които прибѣгватъ къмъ бомби и револвери, защото Европа не отдава внимание на безбройнитѣ петиции отъ македонското малцинство. Тамъ е, кѫдето се крие сѫщо обяснението на непрекѫснатата революционна борба, опасна за мира, на македонцитѣ, които днесъ сѫ убедени, че всичкя мемоари сѫ хвърлени въ коша за книги въ Женева, така че не остава друто освенъ борбата съ нелегалнитѣ и революционнитѣ срѣдства за защита правата на малцинството».
*
Подъ заглавие „Въ югославска Македония" белгийскиятъ вестникъ „Белжикъ Милитеръ" отъ 6 априлъ 1930 г., пише :
„Свѣтовната война, която се приключи съ победата за съюзницитѣ, не държа смѣтка за балканскитѣ реалности. За да се накаже България и да се възнаградятъ малкитѣ съюзници отъ войната,
461
сърбитѣ и гърцитѣ, Македония, чието население въ болшинството си е българско, бѣ раздѣлена между Гърция и Сърбия. Цельта, която си бѣ поставила ВМРО, бѣ така пренебрегната. Тази последната не сви своето боjно знаме. Обаче тази борба можеше да бѫде мирна, легална, ако новитѣ господари бѣха установили тамъ единъ режимъ на толерантность. За нещастие, оплакванията, които идватъ отъ Македония показватъ, че сърбитѣ и гърцитѣ не сѫ намѣрили за необходимо да задоволятъ законнитѣ аспирации на населението. Една петиция, депозирана презъ последния януарий предъ О.Н. отъ една депутация дошла отъ Македония и включваща единъ бившъ депутатъ, кмета на Скопие и единъ бившъ сѫдия, съдържа оплаквания, които заслужаватъ да задържатъ вниманието на общественото мнение и на О.Н. Ние четемъ тамъ, че югославскитѣ власти сѫ затворили всички български училища и изгонили учителитѣ ; българскитѣ свещеници сѫ били сѫщо изгонени ; употрѣбата на българския езикъ въ частнитѣ отношения е забранена ; издаването или четенето на единъ български вестникъ сѫ считани за държавна измѣна; убийства и арести на граждани правятъ сѫщо часть въ програмата за сърбизация насила на населението.
Не е очудващо, при тѣзи условия, че бомбитѣ сѫ направили да се слуша гласа имъ . . .
Безспорно е, че всички революционери не идватъ отъ България. Доказателство за това е, че въ по-малко отъ две години повече отъ петнадесеть политически процеси е имало въ Македония подъ сръбско господство срещу българи, произхождащи и живѣещи въ тази страна. Обвиненитѣ на брой много стотици, бѣха обвинени въ членство въ ВМРО. Тѣзи процеси свършиха съ деветь смъртни присѫди и стотици присѫди възлизащи общо на повече отъ хиляда години принудителенъ трудъ ..."
Говорейки за последнитѣ събития на Балканитѣ и за сръбско-българскитѣ спогодби въ София, вестникъ „Омаха Трибюнъ" (отъ Омаха, Небраска, Съединенитѣ Щати) въ брои си отъ 25 априлъ 1930 г. пише:
„... Радостьта бѣше преждевременна. Приятелитѣ на голѣмия блокъ на южнитѣ славяни, отъ Адриатика до Черно-море, бѣха забравили отново, че тѣ не бѣха държали смѣтка за най-южния славянски народъ, македонцитѣ, наравно съ сърбитѣ, българитѣ, хърватитѣ и словенцитѣ. Нѣма нужда повече да се показва, че една спогодба между София и Бѣлградъ е невъзможна безъ да се задоволятъ исканията на българо-македонското малцинство. Но Бѣлградъ не иска дори да признае сѫществуването на това македоно-българско малцинство и България нѣма на свое разположение срѣдствата да води една успѣшна борба за малцинството. Освенъ това, въ България има влиятелни политици, които сѫ на мнение, че въ случай на едно обединение на Югославия съ България (различни сѫ мненията, обаче, относно юридическата форма на това обединение), България ще бѫде въ състояние да получи признаването на етнографическа независимость на македонцитѣ. Бѣлградъ, напротивъ, не иска дори да признае, че има македонци въ южна Сърбия, нѣкогашна Македония. Последствие на този фактъ бѣ, че българското население, живѣещо тамъ въ
462
една компактна маса изчислявана на около 600.000 души, се видѣ лишена въ края на войната отъ своитѣ училища, църкви и български библиотеки; свещеницитѣ и учителитѣ бѣха изгонени, имената посърбени, всѣка съпротива, дори съ дума или пишене, съ пѣсни или съ национални костюми, бѣ немилостиво задушена съ законни и незаконни мѣрки, кървави или не.
Насилието предизвиква насилие, особено на Балканитѣ, кѫдето всички сегашни независими държави сѫ получили свободата си съ орѫжие. Македонцитѣ, трѣбвайки да константиратъ многобройни пѫти отъ сѫществуванието на О. Н., „покровителка на свещенитѣ малцинства че тѣхнитѣ документирани петиции бѣха хвърлени въ коша, прибѣгнаха до срѣдства за борба, които преди половинъ вѣкъ бѣха използували сѫщо и тѣхнитѣ сегашни неприятели, сърбитѣ, противъ турцитѣ. Тѣ започнаха съ една балканска неумолимость, съ единъ славянски фанатизъмъ, нелегалната борба водена отъ революционната организация. Европа не искаше да чете петициитѣ на македонското малцинство: тя слушаше и слуша бомбенитѣ експлозии и револвернитѣ изстрели на организацията".
Мисъ Муса Андерсънъ, секретарка на Чарлсъ Бъкстонъ, е публикувала въ английски вестници стагия за излѣзлата книга за Македония отъ Мисъ Ф. Уйлсонъ. Тая статия на Муса Андерсънъ е излѣзла въ в. „Миръ" (София, 20 май 1930 г.). Мисъ Муса Андерсънъ пише:
«Азъ не вѣрвамъ, че външна намѣса е нуждна, за да се раздруса националния пламъкъ въ Македония. На хилядитѣ македонци, които живѣятъ въ изгнание въ България, самото име Македония навѣва мисли за минала слава, на безчислени мѫки и неволи, прекарани въ близки дни. Македония пълни тѣхнитѣ сърдца и е една мечта по-скѫпа отъ самия животъ. Докато мнозина отъ тѣхъ биха предпочели терористическитѣ бомби да бѫдатъ замѣнени съ мирна пропаганда, азъ не вѣрвамъ, че има възможность да се спре политическата имъ дейность, ако не имъ се даде свобода да говорятъ и четатъ на български и да учатъ децата си въ Македония на езика, който си искатъ.
Национализмътъ може да бѫде грѣшка и може да не бѫде разуменъ, но той не може да се отрече. Национализмътъ на македонцитѣ, който е преживѣлъ дългата борба съ турцитѣ и различнитѣ балкански войни, се е засилилъ чрезъ преследванията.
Затова като поканвамъ всѣкого да прочете книгата на г-ца Уилсонъ, азъ вѣрвамъ, че нѣкои отъ читателитѣ ще се запитатъ, дали сѫ били изпълнени условията на мирния договоръ и дали не е време Лигата на Народитѣ да изследва исканията и оплакванията на този силно жизненъ и даровитъ народъ».
Голѣмиятъ берлински в. „Алдойчъ Блетеръ" дава една обширна статия отъ д-ръ Хартъ Майеръ подъ заглавието „ВМРО". Това име, казва д-ръ Майеръ, е една програма, една надежда, една воля — смисъль на живота. Човѣкъ не трѣбва да си представлява, че тукъ се отнася работата до нѣкаква си орда отъ убийци или разбойници, една заблуда, подхранвана нарочно отъ Бѣградъ, отъ всички пацифисти и паневропейци. ВМРО се намира въ самата Македония. Нейниятъ водитель Иванъ Михайловъ е човѣкъ съ всестранно образование, енергиченъ и неприятель на всички работи извършени наполовина, отличенъ познавачъ на душата на свои народъ, надъ чието тѣло и душа той повелява. Той е мѫжътъ на
463
дѣлото, препълненъ съ тактъ и умение. За своитѣ неприятели представлява ужасъ, но за свои народъ е обожавания водитель ...
Създаденитѣ положения въ Македония образуватъ фитила, които поставенъ при удобенъ случай на бурето съ барутъ на Балкана, ще вдигне въ въздуха европейския принудителенъ миръ. Въ Женева, се казва въ статията, кѫдето ВМРО е винаги застѫпена отъ свои представители, не се отнасятъ къмъ тѣхъ като къмъ разбойници, а като къмъ високо образовани хора, които преди всичко иматъ една сила въ рѫцетѣ си, срещу която съюза на нациитѣ не притежава никакви срѣдства, защото тукъ не се касае само за бомби и комитаджийски банди, а за право на искане свобода и самоопредѣление. Днесъ ВМРО е защитница на всички потиснати, на тѣзи на които е отнета свободата, и на прокуденитѣ, и едновременно е тѣхната надежда".
(„Македонска Трибуна", Индианаполисъ — 30 окт. 1930 г.).
* * *
На 13 май 1930 година въ Пиротъ, Сърбия, въ първостепенния сѫдъ се разглеждало дѣлото по атентатитѣ извършени: на 2 октомврий 1929 год. миналата година срещу конвенционалния влакъ при с. Желюша и на м. декемврий 1929 година — срещу експреса. Процесътъ се водилъ при закрити врата. Подведени сѫ подъ отговорность като обвиняеми по тия атентати: Димитъръ Ставревъ, отъ с. Желюша, Царибродско; Иванъ Пейчевъ отъ с. Долна Невля, Царибродско; Ига П. Колевъ отъ с. Гоинъ Долъ, Царибродско и Каменъ Цвѣтинъ отъ сѫщото село; Г. Царибродски и други.
Нито едно отъ арестуванитѣ лица не е имало нѣщо общо съ тия атентати.
*
Въ 9 часа надвечерь, на 12 юний 1930 г. една адска машина избухна въ третокласната чакалня на Нишката гара. Ранени бѣха тежко двама войници и леко една ученичка отъ осми класъ; а ветеринарниятъ контрольоръ Ранковичъ е билъ убитъ.
Въ 11 частътъ презъ нощьта друга адска машина е избухнала на 900 метра далечъ отъ гарата на Нишъ. Тя е била поставена до релситѣ на линията Нишъ-Пиротъ; гръмнала е когато е минавалъ бързиятъ влакъ, идещъ отъ Пиротъ.
Близо до мѣстото на тази експлозия е била намѣрена трета адска машина, тежка единъ килограмъ и половина. Докато стигнатъ специалисти да я разглобятъ, тя експлодирала.
Въ три часа сутриньта е избухнала четвърта адска машина, скрита въ пѣсъкъ къмъ края на градъ Нишъ. Отъ тритѣ последни експлозии не е имало никакви щети.
Сръбската полиция е обискирвала всички пѫтници изъ влаковетѣ, но не е открила авторитѣ на тия атентати.
Отъ първиятъ взривъ доста сѫ били разрушени помещенията, кѫдето се намиратъ бюфетитѣ; прозорцитѣ и вратитѣ сѫ били изхвърлени.
Личниятъ органъ на министъръ Маринковичъ, в. „Правда" отдаде атентатитѣ на македонскитѣ революционери; на 15 юний той писа:
464
„Нападнаха ни въ собствената ни кѫща". Би могло да му се възрази: „Точно така както Сърбия напада македонскитѣ българи въ собствената имъ кѫща".
Въ нѣмския бюлетинъ „Телеграфенъ РОнионъ" отъ 17 юний с.г. бѣ писано по поводъ на тѣзи атентати:
„Въ Нишъ, важенъ желѣзопѫтенъ центъръ на линиитѣ Бѣлградъ-София и Бѣлградъ-Атина, експлодираха четири адски машини, една отъ които въ самото станционно помещение. Той пѫть не се отнаси до xвърлянето на бомби както въ Пиротъ, Паланка, Струмица и Кочани, гдето презъ пролѣтьта бѣха извършени редица македонски атентати, а до поставяне на адски машини. Предположението, че тия атентати сѫ дѣло на македонската революционна организация е близко до ума, и Бѣлградъ го вече изтъкна. Ако е наистина така, не трѣбва да се отива много далечъ при издирване на причинитѣ, които сѫ тласнали ВМРО къмъ тая нова терористична дейность.
Пребиваващитѣ въ Женева представители на македонското население подъ сръбска власть представиха въ едно кѫсо време предъ Обществото на Народитѣ единъ следъ другъ два меморандума, които рисувать лошото положение на българо-македонското население въ южна Югославия. Обществото на Народитѣ, вѣрно на своята традиция — да не си пари никога пръститѣ — и той пѫть хвърли, както по-преди, тия меморандуми въ коша. Досега предлогътъ за невзимане подъ внимание македонскитѣ петиции бѣше, че петициитѣ били отправяни въ Обществото на Народитѣ отъ македонци отъ вънъ. Откато, обаче, тримата известни македонци, между които е и бившиятъ кметъ на Скопйе, Шалевъ, отидоха въ Женева съ югославянски паспорти и тамъ се явиха като изразители на македонското население въ Югославия, той предлогъ пада.
Македонското население и заедно съ него племенно родственитѣ му българи очакваха, че той пѫть О.Н. ще се занимае съ меморандумитѣ на македонцитѣ. Надеждата не се оправда. И нищо чудно, че огорчението отъ поведението на О.Н. къмъ македонското население е твърде голѣмо. Още веднажъ се доказа, че македонцитѣ нѣматъ никаква възможность да бранятъ съ легални срѣдства своитѣ искания. Това положение е навѣрно твърде печално за легалнитѣ представители на македонското малцинство. Тѣ ще трѣбва да се помиратъ съ него. Но ВМРО, носителка на революционната борба, не може да се помири съ недочуването на женевскитѣ крѫгове.
Взривоветѣ на адскитѣ машини въ Нишъ навѣрно не сѫ нищо друго освенъ предупреждение отъ страна на ВМРО, която по тоя начинъ сочи на Европа, че — щомъ не иска да чете и се вслуша въ миролюбивитѣ и доброжелателни петиции — ще има да чува бомбени взривове ...
. . . Една промѣна на мнението на Бѣлградъ може да последва само отъ чуждо въздействие. Силата и дълга за това има Обществото на Народитѣ. То досега не се е трогнало и е оставило нѣщата на тѣхното течение.
Великитѣ сили, които въ О.Н. иматъ тежката дума, Англия и Франция, доста често сѫ предприемали постѫпки въ София, за да спратъ дейностьта на ВМРО. Ако френскитѣ и английскитѣ дипломати, въ името на О.Н., вложеха въ Бѣлградъ сѫщото усърдие за едно подобрение на българо-македонското малцинство въ Югославия, щѣше да има
465
известни последици и щѣше да бѫде отнета почвата на революционната борба на македонцитѣ.
Но така тая борба ще продължи, съгласно изявлението, което водачитѣ на революционното движение нѣколкократко направиха ..."
Лондонскиятъ вестникъ „Таймсъ" съобщи на 14 юний с.г., че сръбскитѣ власти арестували едно лице говорещо български езикъ и безъ документи за самоличность. Споредъ това съобщение сръбскитѣ власти подозирали, че атентаторитѣ сѫ отъ македонски произходъ.
На „Крисчанъ Сайънсъ Мониторъ" отъ 17 с.м. съобщаватъ отъ София: „Осведомени крѫгове тукъ единодушно отричатъ да е взелъ участие който и да е отъ България въ бомбенитѣ нападения, които напоследъкъ станаха въвъ и около важната желѣзопѫтна станция Нишъ. Бѣлградъ обикновено приписва подобни акции на македонски терористи . . , но тъй като Нишъ отстои на около 80 мили отъ България и цѣлата територия между него и България се пази строго отъ сръбски войници и жандари, изглежда вѣроятно, че последнитѣ атентати сѫ вѫтрешна югославска „работа", т.е. не може да се подхвърля интригата, че нѣкой отъ България дошълъ да прави атентатитѣ.
На „Ню Йоркъ Таймсъ" бѣ телеграфирано отъ Бѣлградъ на 13 с.м.:
«Пограничнитѣ нападения отъ македонскк револящионери, които бѣха престанали следъ извършване на редъ бомбени акции въ Пиротъ и въ други градове, и които предизвикаха силно обтѣгане на отношенията между България и Югославия преди петь месеци, вчера пакъ започнаха. Около 9 часа миналата нощь четири бомби експлодирали въ Нишъ и околноститѣ му».
„Чикаго Трибюнъ" предава сѫщитѣ известия. Впрочемъ, и много други вестници въ свѣта се спираха и на тѣзи акции, както и на други подобни.
*
По поводъ на цѣлиятъ тогавашенъ шумъ около македонската борба и особено въ връзка съ изявленията на югославскиятъ министъръ на Външнитѣ Работи, ВМРО направи една публична декларация, подписана отъ тримата членове на Централния й Комитетъ — Иванъ Михайловъ, Иванъ Караджовъ и Страхилъ Развигоровъ. Публикувана бѣ въ „Свобода или Смърть" отъ м. юлий 1930 г., брой 117. Тя гласи:
„Неотдавна югославянскиятъ министъръ на Външнитѣ Работи, г. д-ръ Воиславъ Маринковичъ, е направилъ предъ представителитѣ на печата въ Женева изявления върху отношенията на югославянското правителство спрѣмо България въ връзка съ дейтелностьта на Вѫтрешната Македонска Революционна Организация.
Система на Бѣлградъ е винаги да отдава затрудненитѣ отношения между дветѣ страни на ВМРО, които сега г. Маринковичъ нарича „едно частно дружество, което ни е обявило война и воюва съ насъ". И като последствие отъ това той изрича една закана къмъ България и къмъ ОН, която закана щѣлъ да тури въ действие, следъ като види какви резултати ще даде новиятъ модусъ вивенди, установенъ съ последнитѣ конвенции между Югославия и България. Въ случай на незадоволителни последствия отъ
466
казанитѣ конвенции, г. Маринковичъ отправя двойната закана — спрѣмо България и спрѣмо ОН. Спрѣмо първата ще иска интервенцията на ОН по чл. 12 отъ пакта, а спрѣмо ОН — че „Югославия нѣма да се съгласи за измѣнението на този членъ отъ пакта, докато не се изяснело положението".
По поводъ на горнитѣ изявления на г. Маринковича, Централниятъ комитетъ на ВМРО счита за своя длъжность да се изкаже върху тия изявления на югославянския министъръ на Външнитѣ Работи и да денонсира предъ общественото мнение и предъ компетентнитѣ фактори, кои сѫ истинскитѣ отговорници за опасноститѣ около свѣтовния миръ и да посочи срѣдствата за умиротворението на Балканитѣ.
Тактиката на югославянското правителство подъ сръбска марка — да стоварва върху други отговорностьта за анархията въ своята държава, е стара и известна. Но ако за анархията въ Македония сѫ отговорни България и ВМРО, то кой е виновенъ за анархията въ Хърватско, най-доброто огледало за която анархия е процесътъ, който по настоящемъ се разглежда предъ сѫда за защита на държавата въ Бѣлградъ срещу водителя на хърватския народъ, г. д-ръ Владко Мачекъ ? Този процесъ доказва, че не другъ нѣкой води война срещу Бѣлградското правителство, а последното води такава срещу поробенитѣ отъ него народи.
Очевидно, следвайки своята традиционна тактика — да отхвърля отъ себе си отговорностьта за анархията на държавата и да препятствува на недоволнитѣ отъ сръбския режимъ народи да поставятъ по легални пѫтища на разглеждане предъ ОН и предъ свѣтовното обществено мнение тѣхнитѣ оплаквания, г. Маринковичъ се старае съ своитѣ закани къмъ България и къмъ ОН не само да се противопостави на всички акции за легални оплаквания, но и да предупреди едно евентуално денонсиране предъ ОН, възъ основа чл. 12 отъ пакта, дейностьта на Бѣлградското правителство спрѣмо подчиненитѣ народи — тъй опасна за мира на Балканитѣ и Европа.
Що се отнася до желанието на г. Маринковича да представи ВМРО съ ново име — „частно дружество съ нелегална дейность на българска територия" тая негова тактика се опровергава отъ историята и отъ всичкитѣ събития на Балканитѣ отъ 35 години насамъ, въ които събития ВМРО е заемала и ще заема едно мѣсто отъ първостепенно значение дотогава, докато Македонскиятъ въпросъ не получи справедливото и естествено разрешение.
Въ връзка съ изложеното, ВМРО счита за нуждно да установи, не безъ скръбь, че ОН се солидаризира съ Бѣлградското правителство въ потушването на тия оплаквания. Тая солидарность съставлява една решителна прѣчка срещу стремежа на недоволнитѣ народи, подчинени на чужда власть, да поправятъ създаденитѣ отъ мирнитѣ договори несправедливости по отношение на тѣхъ по пѫть легаленъ и съ срѣдства, предвидѣни въ самитѣ договори. Въ тая солидарность ВМРО вижда, за съжаление, и най-силното оправдание на нейната сегашна и бѫдеща революционна дейность въ Mакедония.
Най-после ВМРО дължи да повтори по най-тържественъ начинъ многократното досегашно свое заявление, че тя нѣма нищо
467
противъ една евентуална интервенция на ОН въ Македония, напълно желана и отъ самото население, разбира се, ако тая интервенция има за цель едно справедливо решение на Македонския въпросъ, до което може да се дойде само чрезъ една безпристрастна анкета на положението на самото мѣсто и при едно ефикасно неутрализиране на сръбската власть презъ времето, когато тая анкета ще се произвежда".
* * *
Въ статия озаглавена „И въ Нишъ сѫ пукали адски машини", сѫщиятъ брой на в. „Свобода или Смърть" помѣства обширна статия, отъ която правимъ тѣзи извадки:
„Новъ писъкъ и нови закани се чуватъ откъмъ Бѣлградъ. Нишкиятъ ударъ е предизвикалъ страшна болка. По-голѣма отколкото при по-раншнитѣ удари.
Защото Нишъ не е ни Струмица, ни Кочани, ни Крива Паланка. Нишъ не е и Пиротъ. Нишъ, ако и да бѣше по-рано чисто български градъ, превърнатъ биде отъ сръбската държава и военна политика въ центъръ на Сърбия, въ политически и воененъ центъръ. Нишъ е крепость. Нишъ е срѣдище на бановина. Нишъ е гъмжило отъ представителитѣ на сърбизма. Нишъ е за Югославия повече отъ Загребъ. Нишъ стои наредъ съ Бѣлградъ. Въ Нишъ господството на нашия тиранинъ е пълно и се смѣташе неоспоримо.
Ако би могълъ, сърбинътъ щѣше да премълчи Нишкитѣ атентати, извършени вечерьта на 12 срещу 13 юний. Ако би могла, сръбската политика щѣше да обяви, че пукотътъ на адскитѣ машини въ Нишъ и около Нишъ не е станалъ тамъ, а всѣкѫде другаде. Но ударътъ бѣ извършенъ публично, открито, достатъчно рано, за да бѫде чутъ и видѣнъ отъ хиляди хора и на мѣсто, кѫдето тече голѣмата съобщителна артери отъ Западъ за Изтокъ. Ударътъ не можа да остане скритъ. Той стана достояние на цѣлъ свѣтъ.
И незаинтересованиятъ свѣтъ веднага разбра значението му, а Бѣлградъ се зачерви отъ срамъ, а следъ това полудѣ отъ ярость.
Печатътъ на Бѣлградъ, който за други по-маловажни случки дава подробности, имена, не оставя неразказани и най-малкитѣ епизоди, сега този печатъ премълчава подробноститѣ. Сега се задоволи съ сухото официално съобщение и млъкна. Следъ туй почна да се заканва по посока на най-малкото съпротивление — България.
Непредубедениятъ и безпристрастенъ свѣтъ, обаче, не може да бѫде ни залъганъ, нито заблуденъ по размѣритѣ и значението на Нишкия ударъ.
Отгде сѫ донесени адскитѣ машини ? Отъ България ли, отъ Македония ли, отъ Албания ли или отъ Черна Гора и Косовско, отъ Херцеговина ли или отъ Босна, или отъ Хърватско и Словения, или отъ Банатъ.
Откѫде ? Тѣ сѫ могли да бѫдатъ донесени въ Нишъ отвсѣкѫде.
Но най-страшното за Бѣлградъ, то е, че адскитѣ машини сѫ могли да бѫдатъ монтирани въ самия Нишъ, че съзаклятието
468
срещу сръбската тирания е прострѣло своята мрежа и до самия градъ Нишъ.
Бѣлградскиятъ шефъ на всички власти изважда предъ себе си картата и наблюдава червенитѣ точки за атентатитѣ, станали презъ последната година. Червенитѣ точки на атентатитѣ сѫ осѣяни и около Загребъ, и въ Черна Гора и по границата на Албания. Ала най-много тѣ сѫ въ Македония.
Но червенитѣ точки на атентатитѣ не сѫ мрътви знаци, нито само тѫжни спомени. Не. Тѣ сѫ една жестока действителность. И нѣщо повече: тѣ сѫ страшно знамение, защото очертаватъ единъ зловещъ пѫть: тѣ се приближаватъ къмъ Бѣлградъ. Крѫгътъ на червенитѣ точки се постепенно събира къмъ сърдцето на тъй наречената Югославия . . .
Нишкиятъ ударъ е, на първо мѣсто, протестъ, огненъ протестъ, червенъ като пламъка, гърмовитъ като гласа на избухналата бомба въ тиха вечерь.
Нишкиятъ ударъ е протестъ на Македония. Но не само на Македония. И Бѣлградъ, и цѣлвятъ свѣтъ трѣбва да разбератъ, че Македония не е сама. Нейниятъ протестъ е протестъ и на Загребъ, и на Любляна, и на Сараево, и на Цетина, и на Царибродъ и на Босилеградъ. Протестътъ на всички потиснати народи въ сръбската държава. Протестъ на народноститѣ, които всѣки день сѫ изложени на избивания, затваряния, осѫждания и прогонвания отъ страна на отвратителната Бѣлградска диктатура . . .
Нишкиятъ ударъ предизвика г. Маринковича да изрече не само закани къмъ България, които, впрочемъ, ние смѣтаме за съвършено безопасни, защото Югославия отдавна нѣма зѫби — а и известни думи, които ни доставиха истинско удоволствие. Това бѣха думитѣ на сръбския министъръ на Външнитѣ дѣла, че ще отнесе въпроса за дейностьта на ВМРО въ Обществото на Народитѣ.
Уви ! ние предварително знаемъ, че г. Маринковичъ нѣма да изпълни обявеното си намѣрение. Той досега имаше безброй случаи да постави на зелената маса въ Женева нашия въпросъ. Ние желаемъ това отъ цѣлото си сърдце. Г-нъ Маринковичъ, напротивъ, досега се е старалъ винаги да отстрани македонския въпросъ отъ дневния редъ на ОН. Сръбската политика се е старала винаги да сведе въпроситѣ, свързани съ Mакедония и нейнитѣ права, до единъ частенъ споръ между Бѣлградъ и София, или дори да го представи като чисто вѫтрешенъ въпросъ на Югославия ...
Ако сърбитѣ, наистина, желаеха да видятъ комитаджийския въпросъ на масата на разискванията въ Женева, ето великолепенъ случай: тѣ трѣбваше да подематъ мемоара на македонскитѣ легални представители. Съ него въ рѫка, щомъ твърдятъ, че е дѣло, свързано съ дейностьта на ВМРО, тѣ трѣбваше да се яватъ предъ ОН и да кажатъ: оставяме въ ваши рѫце въпроса — решавайте !
Това сърбитѣ не сѫ смѣяли да сторятъ; нѣма да го сторятъ и сега.
Сръбскитѣ твърдения за връзки между легалнитѣ македонски представители и ВМРО сѫ праздни приказки. Тѣ нѣматъ и не могатъ да иматъ абсолютно никакво отношение къмъ сѫщностьта на спорния въпросъ ...
Ако е нужда европейска намѣса съ нашия край, тая намѣса
469
трѣбва да бѫде както намѣсата на силитѣ въ Турция преди Хуриета: да се наложатъ реформи въ областитѣ, но по-радикални, по-смѣли, действителни реформи. Иначе, злото ще остане, Югославия ще продължава да представлява опасность за спокойствието, огнище на размирици и мѫки за дипломацията".
Все въ сѫщия брой на в. „Свобода или Смърть" е писано по поводъ на направенитѣ арести въ България:
«Станалитѣ напоследъкъ арести въ България иматъ само единъ смисъль: да се поеме окървавената рѫка на Бѣлградъ, за да се победи българския духъ. Това не виждатъ само слѣпцитѣ и онѣзи духовни чада на пораженството, за които сѫ безразлични страданията на една трета отъ българското племе.
И нека не фъфлятъ езицитѣ, че «тежкото положение на България е наложило последнитѣ изтѫпления надъ десетки български граждани, прогонени отъ своето скѫпо отечество — Македония. България е невиновна за протеститѣ на потиснатитѣ народи въ кървавото кралство, които се борятъ на животъ и смърть за своята свобода и национално самосъхранение.
Никога, обаче, слугитѣ на Бѣлградъ въ София не ще успѣятъ да спратъ тѣзи протести съ изстѫпленията надъ невинни български граждани, каквито сѫ станали въ недѣлята на 21 срещу 22 миналия м. юний, въ България.
Всрѣдъ срама на последното национално падение, ние намираме само една утеха: че това позорно дѣло става по заповѣдь на единъ министъръ, който прегръщаше на времето Стамболийски, а после «запазвайки интереситѣ на България», посрещна деветоюнския превратъ въ красивитѣ околности на Парижъ. Той е сѫщия онзи, по чието нареждане Свѣтозаръ Митевъ предаде на сръбскитѣ власти избѣгалото и спасило се въ България македонче, за да бѫде то варварски застреляно отъ палачитѣ на нашето отечество.
Новото позорно падение не е дѣло на България. То не може да има нѣщо общо съ братския български народъ, чиито двеста хиляди синове лежатъ по браннитѣ полета за нашето освобождение.
Ние чувствуваме тази утеха и се рѫководимъ отъ една мисъль: че дѣлото на Македония не ще бѫде възпрепятствувано отъ никакви тъмни сили, националното чувство на които е заровено подъ жълтия прахъ на банкитѣ.
Нито пъкъ ще стреснатъ нѣкого новитѣ изстѫпления на българскитѣ властници, които сѫ се нагърбили съ гнѫсната задача да разпространятъ сръбскитѣ затвори и въ българска територия, за да гниятъ въ тѣхъ «съмнителни лица», опасни за реда, спокойствието и сигурностьта на държавата».
* * *
Цѣлата европейска преса, както казахме, а много вестници и въ Америка се спрѣха върху пиротския атентатъ и другитѣ революционни акции по това време. И тогава отъ мнозина бѣ осѫдена политиката на Обществото на Народитѣ и на великитѣ сили — непростима отъ морално гледище и късогледа отъ политическо, въ връзка съ Македония.
Отъ сутринь до вечерь, съ месеци, години и десетилѣтия се вършеха атентати върху човѣшката съвѣсть, върху историческата истина, върху всѣки индивидъ въ Mакедония подъ сръбска и гръцка власть. Никакъвъ интересъ не проявиха силитѣ спрѣмо това безправие. Но щомъ протеста на поробенитѣ се изразѣше чрезъ гърмежа на нѣкоя бомба — ето ги разтичани . . . И то не за да помогнатъ на потиснатитѣ, а за да взематъ подъ нѣкаква защита потисницитѣ . . .
470
* * *
На в. „Зора" съобщаватъ отъ Драгоманъ съ дата 6 августъ 1930 г.:
„Вчера следъ обѣдъ, къмъ 3 ч., на пѫть за селото си Долни-Криводолъ, е билъ убитъ изъ засада свещеникътъ въ това село Апостолъ попъ Ивановъ. Убийцитѣ му сѫ известни, но незаловени.
Убитиятъ свещеникъ е 50-годишенъ и единъ отъ най-издигнатитѣ българи въ Висока. Той е зап. капитанъ отъ българската армия, дългогодишенъ учитель и сърбитѣ не единъ пѫть сѫ го подлагали на преследване. Презъ 1926 г., заедно съ други посъбудени българи, той бѣ сѫденъ въ Пиротъ като участникъ въ нелегална организация. Сѫдътъ го оправда за да бѫде убитъ сега.
Той оставя жена и осемь деца на произвола на сѫдбата въ единъ тежъкъ за животъ край.
Село Долни-Криводолъ се намира въ поробено Царибродско на 2-3 километра отъ новата граница. Числи се къмъ общината въ с. Каменица, кѫдето миналата година на Великдень бѣ избито друго свещеническо семейство.
Споредъ допълнителни сведения, убийството на свещеника е станало къмъ 16 ч. близо до резервоара на Царибродъ. Съпѫтници на свещеника сѫ били Бѣло Първановъ отъ с. Горни-Криводолъ и Ив. Димитровъ отъ с. Долни-Криводолъ, които били арестувани ...
Убитиятъ вчера свещеникъ, презъ 1926 г. бѣше арестуванъ заедно съ една голѣма група българи отъ царибродския поробенъ край и следъ като пролежаха въ сръбскитѣ затвори 8 месеца, подложени на безчовѣчни изтезания, бѣха изправени предъ сѫда въ Пиротъ. Всичкитѣ се обвиняваха, че сѫ членове на революционна организация. Сѫдътъ призна за невиновенъ Апостолъ п. Ивановъ, а осѫди Никола Христовъ отъ с. Сѣнокосъ на 15 год., Михаилъ Ранювъ — с. Сѣнокосъ, на 12 год., Василъ Джуновъ — с. Бребевница на 12 год., Дѣлчо Ценковъ — с. Мазгошъ на 12 год. и Трандафилъ Георгиевъ — с. Пъртотенца на 10 год. строгъ тъмниченъ затворъ. По тоя процесъ Нейчо Кръстевъ отъ с. Вълковия, неможейки да понася повече мѫченията, издебна придружаващата го стража и се хвърлилъ отъ моста на р. Нишава и следъ малко почина.
По той поводъ свещеника държа една забележителна надгробна речь, на чистъ български езикъ.
Преди две години убитиятъ свещеникъ е билъ отново даденъ подъ сѫдъ отъ сръбскитѣ духовни власти, загдето е кръщавалъ децата на съселянитѣ си не въ сръбската църква на съседното село Каменица, а въ кѫщи. Сѫдътъ пакъ го е оправдалъ.
Комитетътъ на организацията на бѣжанцитѣ отъ Западнитѣ Покрайнини, по поводъ новото сръбско звѣрство, ще направи оплакване до О. Н."
Всебългарскиятъ съюзъ „Отецъ Паисий" е взелъ решение да отправи единъ апелъ-протестъ предъ обществената съвѣсть за
471
пакостнитѣ и злосторни деяния на сърбитѣ надъ българитѣ, останали подъ тѣхна власть по силата на Ньойскитѣ договори.
Този протестъ ще бѫде отправенъ до чуждитѣ правителства и до правителството на България, а следъ това и предъ обществената съвѣсть въ чужбина и Обществото на Народитѣ.
Съ него ще протестира за убийството на свещеника отъ с. Долни-Криводолъ, поробено Царибродско, Апостолъ попъ Ивановъ, който изъ засада бѣше убитъ на 5 т. м. отъ органитѣ на сръбската тираническа власть.
Въ сѫщия протестъ до обществената съвѣсть, тукъ и въ чужбина, ще се протестира срещу разпорежданията на сръбскитѣ власти да бѫдатъ изровени коститѣ на великия българинъ — Борисъ Дранговъ, отъ черквата Св. Димитъръ въ Скопйе.
Въ протеста се изтъква, че днесъ, когато всички говорятъ и работятъ за миръ и хуманость, когата цивилизацията прави грамадни крачки напредъ, има на Балканитѣ единъ народъ — сръбския, който се е запретналъ съ всѣкакви срѣдства — убийства, побоища и пр. — да унищожи другъ единъ народъ съ своя вѣковна история и култура и съ високо национално съзнание.
Сръбскитѣ методи за денационализиране на българското население въ Югославия сѫ черно петно за цивилизацията и прогреса на двадесетия вѣкъ.
На 1 септемврий 1930 г. сръбски джандари сѫ измъкнали изъ кѫщи жителитѣ на с. Борово, поробено Царибродско, Стоянъ Виденовъ 70 г. и синъ му Ангелъ Ст. Виденовъ 19 г. Още сѫщия день двамата били отведени въ царибродското околийско управление, гдето били изтезавани най-жестоко. На следния день нещастниятъ старецъ билъ каченъ на една кола, за да бѫде пренесенъ въ родното му село, но по пѫтя билъ отровенъ.
Следъ единъ день синътъ му билъ убитъ съ единъ овчарски кривакъ и трупътъ му билъ захвърленъ край селото.
На 8 ноемврий 1930 година се бѣха навършили десеть години отъ поробването на Западнитѣ Покрайнини. По този поводъ въ София и на други мѣста въ България се устроиха панихиди за жертвитѣ на народа. Говорители въ София бѣха проф. Ем. п. Димитровъ и Евт. Стефановъ, които живо се проявяваxа въ емигрантската дейность на западно-покрайнци. Заслужава да споменемъ и името на Иванъ Гйошевъ, бившъ учитель по математика въ царибродската гимназия; бѣ единъ отъ най-преданнитѣ вдъхновители на борческото държание, така похвално отбелѣзано въ историята на тази българска покрайнина между дветѣ свѣтовни войни.
Голѣмиятъ ромънски вестникъ „Адеверулъ" пише по поводъ на атентатитѣ напоследъкъ въ Бѣлградъ:
„Бомбитѣ сѫ едно красноречиво предупреждение на диктатурата и едно указание за това, което може да стане, ако предупрежденията останатъ безъ резултатъ за вѫтрешното положение въ Югославия. Бомбитѣ отъ Бѣлградъ, както тѣзи отъ Загребъ, малко преди, доказватъ сѫществуването на една сериозна организация противъ диктаторския режимъ сега въ Югославия. Очевидно е, че не могатъ да се взематъ
472
сериозни твърденията на правителството въ Бѣлградъ, че тѣзи оглушителни предупреждения сѫ дѣло на чужди платени агенти".
(„Ла Маседоанъ", Женева, 27 мартъ 1931 г.).
Бѣлградската държавна телеграфна агенция „Авала" съобщи на 17 мартъ 1931 година следното:
„Тази сутринь между 4 ч. 45 м. и 5 ч. 20 м. станаха три слаби експлозии: първата предъ недовършената сграда на Министерството на съобщенията, близо до гарата, кѫдето експлозивътъ бѣ поставенъ въ единъ малъкъ пакетъ, скритъ между строителнитѣ материали; втората на 200 метра по-далечъ на сѫщата улица, кѫдето адската машина бѣ сложена въ единъ сандъкъ за сметь; третата 120 метра по-далечъ на ѫгъла на сѫщата улица и ул. „Зрински". Понеже полицията откри на това мѣсто подъ сандъка за сметь единъ подозрителенъ пакетъ, повиканъ бѣ единъ експертъ, които се готвѣше да разгледа пакета. Въ това време стана експлозия, която рани тежко експерта майоръ Рекаловичъ. На сѫщото мѣсто бѣ открита една кошница, която е служила вѣроятно за пренасянето на адскитѣ машини. Споредъ полученитѣ досега резултати отъ следствието, изглежда, че нѣкои лица сѫ пристигнали съ влака, поставили сѫ експлозивитѣ и сѫ заминали по сѫщия пѫть, което дава основание да се вѣрва, че се касае за единъ актъ, имащъ характеръ на проста демонстрация. Материалнитѣ щети сѫ нищожни, понеже експлозиитѣ станаха на открито въ много широки улици".
Обаче, американската „Юнайтедъ Пресъ" отъ сѫщата дата, понеже не е имала интересъ да скрива истината около мѣстата на взривоветѣ, разпространи следното известие:
«Днесъ въ 5 и половина часа зараньта въ Бѣлградъ експлодираха три бомби предъ държавни учреждения. Друга една бомба не избухна, но когато единъ майоръ отъ сръбската армия започна да я разглежда, бомбата избухна въ рѫцетѣ му и го нарани сериозно. Първата бомба избухна предъ министерството на Пѫтищата и желѣзницитѣ; втората предъ Военната академия, а третата предъ министерството на Войната. Човѣшки жертви нѣма, освенъ нараняването на майора. Четвъртата бомба бѣше скрита до тротоара предъ старитѣ военни казарми».
Ето колко правдиво въ „Крисчънъ Сайънсъ Мониторъ" отъ Бостонъ е прецененъ случая:
„Споредъ авторитетни сведения, пристигнали въ Женева, въ Югославия се правятъ протести посрѣдствомъ силата на бомбитѣ, защото нѣма другъ начинъ, чрезъ който недоволнитѣ елементи да могатъ да дадатъ изразъ на чувствата си. Четири бомби току що експлодираха въ Бѣлградъ, столицата на Югославия, а не много отдавна други петь бомби избухнаха въ Загребъ, даже една отъ тѣхъ презъ време на пребиваването на краля въ сѫщия градъ. Тѣзи терористични акции направиха много малко повреди на зданията, въ които бѣха поставени, и причиниха нещастие на нѣколко души. Тѣ не сѫ били поставени, за да се убие известно лице, или
473
пъкъ да се разруши известенъ институтъ. Тѣ сѫ само едно предупреждение; но не едно слѣпо и жестоко предупреждение, не едно предупреждение продиктувано отъ страсти за отмѫщение. Напротивъ, тѣзи демонстрации сѫ били извършени съ голѣма опитность и съ известна дипломатичность. Чрезъ тѣзи експлозии една група недоволни лица заявяватъ: „Ние не убиваме хора и не разрушаваме здания, но ние ви предупреждаваме, че вашата диктатура нѣма да бѫде толерирана". За да се разбере пълното значение на тѣзи бомби, човѣкъ трѣбва да има въ предвидъ опасностьта, съ която е придружено тѣхното поставяне. Членоветѣ на конспирацията не само, че излагатъ живота си на опасность, но излагатъ себе си на нечути изтезания. При все това намиратъ се фанатици, които поематъ той рискъ. Тѣ сѫ привързани къмъ онова, което считатъ като своя кауза. Тѣ не намиратъ другъ начинъ, чрезъ които да си служатъ и биха считали себе си за безполезни, ако не служатъ на каузата си. Тѣ не могатъ да свикватъ събрания, не могатъ да протестиратъ въ пресата, нѣматъ дори локални самоуправления; знаятъ, че всѣкаква обществена проява се контролира; усѣщатъ, какъ тѣ всѣки день се наблюдаватъ отъ шпиони и агенти на полицията; тѣ виждатъ, какъ се прѣчи на свещенитѣ имъ национални чувства и какъ рѫкоплѣсканията на изплашенитѣ тълпи се разтрѫбяватъ изъ цѣлия свѣтъ, като манифестация на лоялность; и заради това тѣ протестиратъ чрезъ едничкия възможенъ начинъ — бомбитѣ".
Гръцкиятъ в. „Македония", излизащъ въ Солунъ, въ броя си отъ 2 априлъ 1931 г. публикува една статия отъ свод бѣлградски кореспондентъ, въ която се казва:
«Следъ последнитѣ атентати въ Бѣлградъ, тукъ царува една голѣма нервность. Терора, така да се каже, е започналъ. Никой гражданинъ не може да се движи безъ лична карта въ изправность. Арестуватъ се стотици лица, чикто книжа не сѫ въ изправность. Понеже затворитѣ на полицията сѫ пълни, служатъ си за цельта съ нѣкои училища.
Положението е още по-лошо въ провинцията. Всѣки километъръ отъ желѣзопѫтната линия е пазенъ специално. Въпрѣки това, завчера, посрѣдъ бѣлъ день, изстрели сѫ били дадени срещу Ориентъ-Експреса...
Общо Югославия прави днесъ впечатлението на една държава, която се задушава.
Само така може да се характеризира положението, въпрѣки всичко, което се пише и разказва за редъ. Не може да се обясни иначе тази нервность. Никой народъ не би понесълъ, въ време на миръ, да се търси дванадесеть пѫти личната карта за едно обикновенно пѫтуване отъ Нишъ до Бѣлградъ.
Влаковетѣ приличатъ на амбулантни затвори. Една тълпа отъ тайни агенти пѫтува въ сѫщото време както и вие. Това е една друта рана. Цѣла една армия отъ брутални жандари и друти хора на власть кръстосватъ, ограбвайки кралството на сърби, хървати и словенци.
Тѣзи редове ви изглеждатъ може би невѣроятни. Азъ ви увѣрявамъ, че тѣ не сѫ друго освенъ една слаба картина».
На 20 юлий 1931 г. е станалъ атентатъ при моста на р. Морава близо до гр. Лѣсковецъ. Избухването станало когато локомотивътъ е вече стѫпилъ на моста. Материалнитѣ загуби сѫ били значителни. Но човѣшки жертви не е имало.
Специална дописка до Лондонския „Таймсъ" отъ 4 августъ 1931 г.
474
съобщава, че македонски революционери сѫ извършили атентатъ на моста на рѣка Морава близо до гр. Враня. Локомотивътъ и два вагона на минаващия по моста влакъ сѫ били хвърлени въ въздуха.
По сигурни странични сведения, материалнитѣ загуби при този атентатъ сѫ били много по-голѣми, отколкото сърбитѣ ги представиха. Тѣ обикновено намаляваха — въ фразитѣ си — понесенитѣ щети.
Наново почва обвинение отъ сръбска страна противъ съседнитѣ държави, на първо мѣсто България.
А въ вѫтрешностьта на Югославия се забелѣзва въ тия дни голѣмо раздвижване на войски. По разни посоки сноватъ патраули. Близо къмъ границитѣ на България на много мѣста населението е вдигнато на кракъ и нощно време да помага при търсенето на атентаторитѣ.
Премного се бѣха разнервирали сръбскитѣ власти и поради факта, че влакътъ, който налетѣ на адската машина при Лѣсковецъ, е пренасялъ войска. А почти въ сѫщото време въ Загребъ бѣха избухнали сѫщо адски машини. Тия атентати съвпадаха съ едно посещение на краль Александъръ въ хърватския главенъ градъ.
Станаха атентати по влаковетѣ и на други мѣста изъ Хърватско.
И този пѫть печатътъ се занима съ събитията въ Югославия. Софийскиятъ в. „Македония" даде нѣкои сведения по това. Следватъ нѣкои извадки отъ този вестникъ, съ дата 8 августъ с.г.:
«По поводъ последнитѣ атентати по сръбскитѣ желѣзници бѣлградскиятъ в. «Политика» отъ 7 августъ помѣства единъ «протестъ» противъ Австрия отъ нѣкой си «австриецъ» Венешъ, книжарь въ Бѣлградъ, който е толкова австриецъ, колкото напримѣръ може да се каже за международния шпионинъ и мошеникъ Коста Тодоровъ, че е българинъ.
Въ сѫщия вестникъ, противъ атентатитѣ протестира и Новосадската търговско-индустриялна камара.
А «Време» отъ 7 августъ подъ заглавие «Създаване на атентаторска психоза въ София», обвинява насъ и в. «Заря», че сме помѣствали статии, въ които се величаели атентаторитѣ. Цитиратъ се статиитѣ отъ д-ръ Хр. Татарчевъ «Необходимость отъ обща революционна борба на потиснатитѣ народи» и отъ г. К. Христовъ за Илиндень. Сръбскиятъ официозъ разправя:
«. . . За жалость, морална подкрепа на престѫпницитѣ даватъ не само софийскитѣ вестници, но надъ цѣлата тази акция нѣкакъвъ духовенъ защитникъ застана самъ софийския митрополитъ Стефанъ. Той съ пълния си подписъ обнародва въ «Зора» една статия «Нашиятъ дългъ къмъ поробенитѣ българи», съ която отвори серията отъ провокации и следъ която възвеличаването на атентаторитѣ дойде като естествена последица».
На «Време» ще напомнимъ само това : въ сръбската държава, съ държавни пари, е издигнатъ паметникъ на Гаврило Принципъ, който съ убийството въ Сараево на Видовдень 1914 г. запали свѣтовния пожаръ. Освенъ това по време на процеса противъ орюнашитѣ въ Пола, сръбскиятъ печатъ предприе противъ Италия остра кампания насърдчавайки дейностьта на Орюна, която работи по инструкции отъ Бѣлградъ и има за цель откѫсването на Юлийска Венеция отъ Италия и присъединението й къмъ кралството на Карагеоргевичъ.
Тогава италиянското правителство протестира противъ антииталиянската кампания. Сръбската диктатура отговори, че печатътъ въ Югославия билъ «свободенъ», когато въ сѫщность отъ 6 януарий 1929 г. сръбскитѣ вестници пишатъ по политическитѣ въпроси само това, което имъ се заповѣда или най-малко се одобри отъ правителството.
А печатътъ въ България е наистина свободенъ. Българскитѣ закони не прѣчатъ на никой български гражданинъ да се интересува отъ участьта
475
на поробенитѣ си сънародници, да имъ дава своята морална подкрепа, да се възхищава отъ успѣхитѣ на тѣхната тежка и кървава борба, която има за цель извоюването на човѣшки права».
Солунскиятъ гръцки в. «Неа Алитиа» подъ заглавие «Да внимаваме» дава статия на уводно мѣсто, въ която, като взема поводъ отъ последнитѣ атентати «на българо-македонската организация въ Югославия» приканва Гърция «да засили своята бдителность спрямо тази мощна организация, която не промѣнила целитѣ и не измѣнила на идеалитѣ си».
На „Кориере делла Сера" съобщаватъ отъ Виена:
«Динамитнитѣ атентати въ Югославия продължаватъ единъ подиръ другъ. До като властитѣ твърдятъ, че всичкитѣ адски машини, избухнали до сега въ разни влакове въ Югославия, сѫ били поставени въ вагони, идващи отъ чужбина, нѣкои отъ пѫтницитѣ, които се намираха въ влака, въ който стана експлозията (близо до Земунъ) твърдятъ, че бомбата била поставена отъ едно мистериозно лице, което се качило на влака въ Любляна и после веднага изчезнало».
На „Ресто делъ Карлино" пъкъ съобщаватъ отъ Бѣлградъ: Надъ единъ влакъ е билъ извършенъ динамитенъ атентатъ, които е ималъ трагични последици. Серията отъ желѣзопѫтнитѣ атентати прави силно впечатление на населението.
Вестникъ „Райхспостъ" (Виена 7 августъ) пише:
«Който следи съобщенията разпращани отъ югославянската официална агенция, знае само, че презъ последнитѣ дни на юний въ Бѣлградъ изгорѣлъ единъ вагонъ, следствие експлодирането на единъ газометъръ. Ние сме въ състояние да допълнимъ това лаконическо съобщение. Отъ 29 до 30 юний по случай соколския конгресъ въ Бѣлградъ, въ югославянска територия сѫ били извършени не по-малко отъ 7 атентати, и то два въ самата столица, два въ Осйекъ, два въ Сплитъ и единъ въ една малка гара близо до Огулинъ. Никой отъ вагонитѣ, разрушени отъ станалитѣ тогава експлозии, не е идвалъ отъ чужбина. Тия 7 атентати, които югославянската официална агенция е премълчала, сѫ били извършени въ вагони, които никога не сѫ били въ чужбина».
Бѣлградскиятъ в. „Политика" отъ 9 августъ 1931 г. помѣства карикатура, която представлява какъ Австрия изпраща въ Югославия адски машини.
„Време" пъкъ възпроизвежда две порѫчани статии въ загребския „Новости" и сараевския „Югославянска поща". Въ статиитѣ се протестира противъ Виена, Будапеща и София, които се обвиняватъ за последнитѣ атентати въ сръбската държава.
* * *
Софийскиятъ вестникъ „Mакедония" отъ 26 августъ 1931 г. пише следното:
«Известното английско политическо списание «Нийръ Истъ», въ броя си отъ 20 т.м., дава много вѣрно обяснение за последнитѣ атентати въ кървавото царство на най-свирепата диктартура — тая на днешнитѣ бѣлградски властодърѫци. «Нийръ Истъ» пише:
«Непоносимото положение, описано въ меморандума на българскитѣ социалисти, би могло да обясни революционнитѣ движения въ Югославия. Тия движения започнаха въ Нишъ, Лѣсковацъ, кѫдето революционеритѣ се опитаха да разрушатъ двата голѣми желѣзни мостове надъ Морава. Тия инциденти бѣха послѣдвани отъ други въ граничнитѣ области отъ северъ, именно въ Хърватско, кѫдето станаха две експлозии въ нѣколко вагона, идвайки отъ вънъ границата.
476
По-нататъкъ английското списание говори за координираната борба на македонскитѣ и хърватскитѣ революционери срещу сърбиянското потисничество.
Споменавайки за искането на бѣлградското правителство предъ софийското, последното да разтури македонската революционна организация (която е създадена и която действува въ поробена Македония) „Нийръ Истъ" съ основание изказва съмнение въ ефикасностьта на всички мѣрки, които софийското правителство би предприело срещу македонцитѣ въ България, „до когато Югославия продължава да притиска българитѣ въ Югославия и особено въ Македония, Царибродско и Босилеградско".
Ние съ задоволство предаваме горната преценка на сериозното английско списание за положението въ сръбската държава, поради нейната пълна обективность, изказвайки пожелание примѣрътъ на „Нийръ Истъ" да бѫде последванъ отъ всички онѣзи, които пишатъ по македонския въпросъ".
Презъ втората половина на м. юлий 1931 г. за каузата на свободата положиха живота си нѣколцина скѫпи борци.
Близо до Вранска Баня загина бележитаятъ войвода Ефтимъ Георгиевъ Ташовъ, познатъ подъ името Полски. Той водѣше кочанската чета отъ 1924 година.
Роденъ въ с. Нивичани, Кочанско, всрѣдъ здраво българско семейство закърменъ е билъ отъ здравия духъ на народната революция още отъ младини.
Отначало редникъ въ родното си село, а сетне дългогодишенъ селски войвода. Скроменъ, изпълнителенъ, пожертвователенъ, той се радва на голѣми симпатии всрѣдъ съселянитѣ си.
Билъ е подложенъ на преследвания и издевателства отначало отъ турската власть, а сетне отъ сръбската.
Въ 1910 г. Ефтимъ за пръвъ пѫть напустналъ селото си — избѣгалъ съ пушката си, както и много други селяни отъ брѣгалнишката область, когато Турция бѣ предприела известната обезорѫжителна акция. Сетне, по спогодба между България и турското правителство, тия селяни, надъ хиляда души, подъ строй тръгнаха отъ Гюешево и стигнаха въ двора на щипския каймакаминъ, който имъ държа речь отъ балкона на управлението. Отъ тогава до деня на смъртьта си, цѣли двадесеть и една години, Ефтимъ Полски бѣ — може да се каже — мобилизиранъ въ името на македонската свобода. Човѣкъ съ желѣзна воля противъ робството, примѣренъ юнакъ въ сраженията, беззаветно преданъ на ВМРО.
Презъ 1914 г. билъ принуденъ да стане нелегаленъ. До 1915 г. е билъ подвойвода на Кочанската чета, при известния войвода Симеонъ Георгиевъ-Клинчарски.
Презъ свѣтовната война е непрекѫснато въ българската армия.
Следъ войната, когато Тодоръ Александровъ потърси другари за новото организиране на македонската борба, Ефтимъ е между първитѣ.
Въ сражение при с. Траканйе съ разбойнишката сръбска чета на Яне Стефановичъ, той убива последния и успѣва по една случайность да се спаси.
Къмъ края на 1923 г. става царевоселски войвода, а следъ убийството на Тодоръ Александровъ поема рѫководството на Кочанската чета.
477
Като Кочански войвода той изнася за единъ месецъ петъ блѣскави сражения.
Презъ 1925 г. неговата чета е открита отъ сръбскитѣ бандити при Бигла и въ завързалото се сражение Ефтимъ е тежко раненъ. Само една случайность и тукъ запази живота му.
Подвизитѣ му при Султанъ Тепе, с. Пантелей, гр. Кочани, Плачковица планина, Качаникъ, Лешки, Нивичкитѣ тръне и пр. се разнасяха съ адмирация срѣдъ поробеното население.
Въ сражението при Нивичкитѣ тръне пушката му е счупена отъ неприятелски куршуми. Но това не го смущава.
Ефтимъ Полски съ своята извънредна юнащина и нападателенъ духъ, както и съ продължителната си революционна дейность, бѣше си извоювалъ естественъ авторитетъ предъ бойнитѣ си другари и предъ всички, които общуваха съ него. На неговия тактъ и революционна опитность трѣбва да се отдаде оня духъ на другарска вѣрность и взаимно уважение, които царуваха ненарушимо между неговитѣ бойни другари. Всѣки, който ги познава, се е радвалъ на тѣхната сърдечна сплотеность; като-чели нѣкакво роднинство ги е свързвало. Ако въ кочанскитѣ села вѣрата въ Организацията бѣ така жива и несъкрушима, както въ първитѣ времена отъ основаването на ВМРО и въ времето на Тодора — заслуга трѣбва да се отдаде, до голѣма степень, на Ефтимъ Полски и на неговитѣ другари.
Ефтимъ бѣ самоукъ, много буденъ селянинъ. Пъленъ съ хуморъ, но рѣдко го издаваше; дружелюбенъ и кротъкъ. За нелегалната си задача сѣкашъ бѣ свършилъ десеть съответни факултета. Мълчаливъ, остро наблюдателенъ. Майсторъ за устройване на внезапни удари.
За четницитѣ си той бѣше като майка и баща. Изключено бѣ да повиши гласа си срещу когото и да било отъ тѣхъ. Всичко въ тази чета, даже и подготовката за най-сложната и рискована акция, се вършеше тихо и неусѣтно, като-чели се споразумѣватъ не хора, а пчелици. Групата бѣ като единъ човѣкъ. А всѣки нейнъ отдѣленъ четникъ бѣ достойна за наблюдение индивидуалность. Нито единъ не бѣ свършилъ повече отъ основно училище, а имаше и напълно неграмотни, които научиха сами да четатъ и да пишатъ, и проявяваха интересъ къмъ много нѣща. По смѣлость се надпреварваха.
Ясно ми бѣ станало, че нѣкои отъ нашитѣ бойни хора сѫ годни само за четници. Тѣ прекосяватъ планини и полета, съ товаръ на гърба, понѣкога и до четиридесеть килограма. Водѣха сражения презъ цѣли часове, псувайки противника, който понѣкога бѣ залѣгналъ на десетина метра отъ тѣхъ; и даже пѣеха въ време на бои, срѣдъ пукота на пушки и бомби. Тѣ можеха да ходятъ съ месеци, отъ колиба до колиба, отъ село до село, брадясали и неопрани, пъргави като сърни и нападателни като вълци. Способни да се сприятеляватъ съ народа. Не бѣ голѣмъ между тѣхъ броятъ на онѣзи, които можеха да се приспособяватъ къмъ скрита дейность въ града; непохватни бѣха и за по-тънки конспирации, изискващи да махнатъ отъ раменетѣ си пушката, да свалятъ патрондаша и цървулитѣ, да се преоблекатъ като изгладени граждани. Тѣ бѣха повечето груби юначни селяни; вънъ отъ планината и полето бѣха нѣкакъ безпомощни, като сковани даже. Но имаше и изключения. Срещнахъ селяни съ голѣма духовна и физическа еластичность, незамѣними въ всѣки видъ борба.
478
Мнозинството отъ кочанската чета, обаче, бѣха и първокласни четници и добри конспиратори, годни за градоветѣ. Нѣкои измежду тѣхъ бѣха гордость не само за четата имъ, но изобщо за ВМРО.
Допирътъ съ такива хора ви дава упование и куражъ. Безъ да го опредѣлятъ съ термини, тѣ проявяваха на дѣло и чрезъ постоянни рискове, краенъ идеализъмъ; и бѣха вѣрни изразители на настроението, което нашето село имаше срещу завоеватели на Македония. Сръбската тирания ги бѣ откѫснала отъ нивитѣ и домашнитѣ имъ огнища.
Ефтимъ Ташовъ Полски — кочански войвода
Ето нѣкои имена на кочански четници:
Георги Йосифовъ Спанчевски, отъ с. Спанчево, китно разположено въ южнитѣ поли на Осогово, недалече отъ Кочани. Той бѣ заможенъ селянинъ. Повечето отъ тѣхъ бѣха отъ семейства, които материално не бѣха зле. Колкото по физиономия изглеждаше на пръвъ погледъ грубъ, толкова Спанчевски бѣ по духъ и сърдце привлекателенъ. И той бѣ мълчаливецъ, и срамежливъ. Неговитѣ подвизи биха изпълнили цѣла книга.
Нека спомена и другаря му Кръсто Припорски, отъ с. Припоръ,
479
съвсемъ близо до Кочани. Пъргавъ, буденъ, съ живи очи, засмѣнъ; особено ученолюбивъ. Нѣмаше опасность, предъ която би се поколебалъ. Но трѣбвало би да изредя всички имена отъ групата. Какъ бихъ могълъ да отмина пъргавия като сърна Йорданъ Сарафски, отъ с. Саса; вѣчно съ пушка въ рѫка — ако не бѣ случайно съ четата, по горитѣ отиваше за ловъ; левентътъ Василъ Николовъ отъ с. Кучичино; добродушниятъ юначага Никола Стаменковъ „Бегчето", който още като малъкъ дълго е прекаралъ съ майка си въ затвора; Траянъ Ивановъ; забързаниятъ Нако Ивановъ; стариятъ куриеръ Янкулъ отъ с. Саса; Илия Дѣяновъ; Вельо и братъ му Стоянъ отъ с. Саса; Дане Йордановъ отъ Спанчево. Мите Каракашевъ отъ с. Бели бѣ старейшината въ четата, духовитъ, нѣщо като възпитатель на другитѣ. Той бѣ по-възрастенъ, та го зачитаха като най-старъ братъ. Остроуменъ, мѫдъръ бѣ и войводата Ефтимъ. Той ми казваше, че винаги се стреми да има въ четата си едного, който да е малко и страхливъ.
— Защо ти е такъвъ ? — го питамъ.
— Защото, колкото и да ги учишъ на предпазливость другитѣ, бидейки смѣли, много пѫти не обръщатъ достатъчно внимание въ походъ, при почивки, при спане. А страхливиятъ е тревоженъ, обръща ни внимание, даже ни събужда при най-малкия шумъ или нѣкаква свѣтлинка въ тъмнината, поясняваше Ефтимъ.
Презъ време на българския режимъ, въ 1943 г., коститѣ на той беззаветенъ герой сѫ били пренесени въ Кочани и тържествено погребани въ обща гробница, заедно съ останкитѣ на други борци отъ сѫщата околия.
При с. Горна Лисина, Босилеградско, падна нераздѣлниятъ другарь на Ефтимъ Полски — равниятъ нему по храбрость, преданость и скромность Георги Йосифовъ Спанчевски.
Роденъ е въ с. Спанчево, Кочанско. Още като дете той е куриеръ на Организацията.
Презъ свѣтовната война е ефрейторъ въ българската войска и участвува непрекѫснато въ щурмовитѣ дружини, кѫдето показва чудеса отъ храбрость и самопожертвование.
Следъ 1918 година се връща въ родното си село. Като дългогодишенъ кметъ на селото, избиранъ единодушно отъ съселянитѣ си, въпрѣки голѣмото противодействие на сръбската власть, „бугарския фелдфебелъ", както го наричаха сърбитѣ, е безстрашенъ рѫководитель и вдъхновитель за нови борби и нови жертви. На нѣколко пѫти е билъ арестуванъ, немилостиво битъ; завиванъ е въ кожи отъ ранитѣ. Стрелянъ е лично отъ околийския началникъ. Най-после напуска легалния животъ и поема рисковетѣ на нелегаленъ македонски революционеръ. Отъ тогава Спанчевски е стихия, която рѣдко има равна на себе си.
Презъ 1924 година всрѣдъ бѣлъ день той наказа зловредния измѣнникъ Мите Суджукаро на пазаря въ с. Виница и спасява цѣлия край отъ издевателствата на този гнѫсенъ родоотстѫпникъ.
Георги Спанчевски съпровожда четитѣ на Кушевъ и Весовъ; участвува въ сраженията при Бигла, Танатарци, Плачковица, Юручкитѣ гробища, Цървенио Камъкъ, Смилянци, Скорово, Пантелей и др.; хвърля бомби съ пѣсни и чудно самообладание; и израства предъ своитѣ другари като идеалъ на боецъ и революционеръ.
480
Единъ слѣпъ куршумъ на сръбски злодеи го откърти като могъща скала.
Георги Йосифовъ Спанчевски
Въ „Свобода или Смърть" отъ м. септемврий 1931 г. бѣ писано за него:
Георги Спанчевски бѣше най-чистъ и най-завършенъ образъ на революционеръ — хъшъ и истински борецъ. Дребнавостьта и завистьта бѣха чужди за неговата натура. Никой не бѣше го чулъ да критикува нарежданията на началството си или да каже нѣкое злословие за по-близъкъ или по-далеченъ свои другарь. Съвършенъ деецъ-изпълнитель, на когото сѫ били повѣрявани най-мѫчнитѣ задачи съ пълната сигурность, че той ще ги изпълни, както и ги е изпълиявалъ; деецъ, за когото нѣмаше нищо невъзможно, защото той бѣше решенъ да мре. Той никога не смѣташе, че е по-пръвъ отъ другитѣ и че нѣкой отъ тѣхъ не би могълъ да свърши неговитѣ дѣла. Той служеше на единъ идеалъ и
481
друго като-чели не го интересуваше. Съ своята трезвеность и вежливость, той бѣше отличенъ примѣръ за доброволна дисциплина и за чисти другарски чувства.
При това Георги имаше единъ ясенъ умъ и правилно, просвѣтено отношение къмъ борбата и нейнитѣ задачи. Той бѣше ясно ориентиранъ за политическото положение и революционнитѣ условия, при които се работи. И тѣхъ той прецениваше съ опитность, съ трезвеность и спокойствие.
Този човѣкъ, който бѣше само дѣло и служба, само героична решителность и безпрѣкословно изпълнение на дълга — той въ сѫщото време, поради широтата и богатствата на своята натура, ценѣше всичко хубаво въ живота. Той обичаше пѣснитѣ — хубавитѣ пѣсни на Яворова и Ботьова.
Понѣкога той пѣеше Яворовата пѣсень „Желание":
Една съблазънь ме опива,
зоватъ ме шепотно мечти,
далечъ де никой не отива,
далечъ въ пустинни самоти . . .
И пѣейки тѣзи стихове, той издаваше нѣкаква спотаена своя мечтателность. Той обичаше и старитѣ, широки пѣсни на Ботьова, въ които се възпѣватъ подвизитѣ на безсмъртието на юнацитѣ, загинали за свобода и правда — подвизи и безсмъртие на юнаци като него и неговия по-възрастенъ другарь и рѫководитель, Ефтимъ Полски.
Сега тѣ сѫ въ свѣтлата страна на Бога. Тѣ сѫ успокоени тамъ — при голѣмитѣ мѫченици и смѣли войници на Неговата правда..."
Спанчевски загина на 36-годишна възрасть. Узна се кой е билъ неговиятъ физически убиецъ. Това е кмета-продажникъ на с. Плоча, Босилеградско, Стоянъ Филиповичъ. На 1 септемврий с.г. младиятъ самоотверженъ борецъ Асѣнъ Спасовъ Северински е наказалъ съ смърть Филиповича.
По инициатива на всички македонски организации, на 27 септ. 1931 г. въ Кюстендилъ се отслужи тържествена панихида за последнитѣ скѫпи жертви паднали въ борбата съ сръбскитѣ потераджийски банди:
Ефтимъ Полски — кочански войвода; Георги Спанчевски, кочански подвойвода; Андрейчо Мановъ, Миланъ Филиповъ, Добри Ивановъ и Асѣнъ Спасовъ.
Въ редътъ на внушителната траурна манифестация се носѣха знамената на македонскитѣ организации; около 20 хубави вѣнци, най-голѣми отъ които бѣше той отъ ВМРО съ надписъ: „На героитѣ — отъ ВМРО". Останалитѣ вѣнци бѣха отъ бойнитѣ другари на жертвитѣ, отъ кочанската чета, отъ разнитѣ организации, отъ почитатели тѣхни и прочее. Вѣнцитѣ се носѣха отъ членове и членки на македонската организация, облѣчени въ народни носии. Следъ тѣхъ се редѣха ученици и ученички отъ кюстендилската гимназия, членоветѣ отъ юнашкото дружество въ униформата си, емиграцията отъ Македония и Западнитѣ Покрайнини, кюстендилското гражданство. Една голѣма група представители отъ еврейската и мюсюлманската общини сѫщо взѣха участие въ манифестацията. Бѣха представени чрезъ членоветѣ си Националния Комитетъ, Илинденската организация, Женския съюзъ,
482
Младежкия съюзъ. Македонската парламентарна група чрезъ депутация — г.г. д-ръ П. Кушевъ, П. Мърмевъ, В. Василевъ и X. Поповъ присъедини своята почить къмъ паметьта на скѫпитѣ герои.
Точно въ 10 часа и половина панихидата се отслужи въ широкия дворъ на черквата „Св. Богородиц", препълнена отъ множество, въ съслужение съ нѣколко свещеници, подпомогнати отъ дяконъ Трендовъ, представитель на кочанското братство въ София. Презъ време на службата пѣеше хорътъ на Младежката организация, дирижиранъ отъ г. Казанджиевъ. Свири и музиката.
Кочанска чета
(първия редъ отъ лѣво на дѣсно: Георги Йосифовъ Спанчевски, Дане Йордановъ Спанчевски, войводата Ефтимъ Полски, Владимиръ Куртевъ, Кръсто Припорски;
горния редъ отъ лѣво на дѣсно: Василъ Николовъ отъ с. Кучичино, Илия Деяновъ, Димитъръ Каракашевъ отъ с. Баня.)
Пръвъ говори Йорданъ Чкатровъ, който, между другото каза:
„Нашиятъ малъкъ народъ, съставенъ отъ скромни и трудолюбиви граждани и селяни, не можеше да крие истинскитѣ си национални чувства, нито пъкъ да жертвува своето национално име и националнитѣ си достойнства, изсмукани отъ гръдьта на родната си майка. И единъ новъ избликъ на енергия и ентусиазирана вѣра покри Македония следъ новото робство. Идеята за освобождение и самостоятелность се издигна като свещена и жертвитѣ, които ние дадохме въ подетата всенародна борба, бѣха само свидетелство на онази дълбока преданость, която нашия народъ питае къмъ най-върховната придобивка на съвременното човѣчество и къмъ основнитѣ елементи на неговата цивилизация.
483
Между тѣзи скѫпи жертви ние дадохме шесть нови — свѣтлата паметь на които ни е събрала на днешното траурно тържество. Революционна Македония, драги братя, посрещна съ остра болка загубата на Ефтимъ Полски. Кочанската революционна околия и кочанската чета се лишиха отъ единъ легендаренъ войвода, който съчетаваше въ себе си еднакво елементитѣ на борецъ и организаторъ и на истински другарь и началникъ: върху Ефтима стои вѣнеца на легендарни подвизи въ доблестни сражения; върху него свети вѣнеца на четвърть-вѣковна преданна служба къмъ поробеното отечество. Но болката отъ загубата на Ефтима бѣше неизмѣрима, когато до насъ стигна злокобната весть за смъртьта и на Георги Спанчевски. Войвода и подвойвода, съединени въ борба, въ страдания и въ животъ, останаха другари и съединени и въ своята смърть. Една пѣсень пресъхна въ Македонската революция. Една легенда остана на младитѣ поколѣния . . .
Ако образътъ на идеалния революционеръ е съчетание на смѣлость, чистота и самопожертвуване, Георги притежаваше въ изобилие тѣзи добродетели. Ако трагедията на нашето отечество изискваше напускане на домъ и семейство и, съ вѣрата на християнски стоикъ, прегръщане на кръста на мѫченията, Георги бѣ примѣръ на самоотрекълъ се праведникъ. И всичко това бѣше обгърнато въ мантията на чуденъ романтизъмъ, който държеше неговитѣ другари въ царството на божествена поезия, винаги братя въ борбата и винаги готови да прехвърлятъ границата на смъртьта.
Но не сѫ само тѣзи скѫпи жертви. Къмъ имената на Ефтимъ Полски и Георги Спанчевски се присъединиха имената на Миланъ Христовъ, Андрѣейчо Мановъ, Асѣнъ Спасовъ и Добри Ивановъ и чиито тѣла бѣха разкѫсани отъ трѣсъка на собственитѣ имъ бомби, предъ които свирепитѣ владетели на нашето отечество замръзваха въ своето безчестие и въ своето варварство".
Василъ Ив. Василевъ, който, бидейки изразитель на скръбьта на македонската емиграция въ България, между другото каза:
„Когато историята ще преценява дѣлото на Македония, най-трудната отъ задачитѣ сигурно ще бѫде тази — да отдѣли най-храбритѣ въ историята на македонската революция; да отдѣли най-достойнитѣ между тѣхъ; защото всѣки день, когато ние мислимъ, че страницата на най-славнитѣ е вече затворена, нови славни подвизи, нова велика саможертва открива нова страница и продължава революцията на смѣлитѣ, на храбритѣ и най-достойнитѣ синове на Mакедония. Изтръпнали предъ тѣхното величие, съ наведени глави въ този моментъ, азъ отъ името на цѣлата македонска емиграция въ България бихъ искалъ да отправя презъ границата на ония, които живѣятъ оттатъкъ, и откѫсватъ отъ своята срѣда тъй горди синове, тъй смѣли ратници за свободата, нашето увѣрение, че ние сме съ тѣхъ и въ трудния имъ пѫть не ще ги оставимъ никога".
Петъръ Мърмевъ, който присъедини почитанията на илинденци къмъ падналитѣ герои, между другото каза:
„Георги, Ефтимъ, Асѣнъ, Добри, Миланъ и Андрѣйчо, и още хиляди наши жертви, които Македония всѣки день дава, това е
484
залога, че македонската борба нѣма да спре, че борбата ще продължи съ всички срѣдства. И всички онѣзи, които си правятъ илюзии, че ние ще спрѣмъ да се боримъ за нашата свобода, тѣ се мамятъ".
Петъръ Ацевъ, обрисувайки добродетелитѣ на героитѣ, каза:
„Днесъ, когато ние сме съкрушени отъ остра болка по тѣхъ, не можемъ още напълно ясно да видимъ величието на тѣхната саможертва, саможертва която свидетелствува, по-красноречиво отъ всичко, че Македония, тѣхната родина и тѣхния блѣнъ, че Западнитѣ Покрайнини, че поробенитѣ българи, за които тѣ се бориха така юначно, и за чийто свѣтли бѫднини загинаха съ пѣсень и усмивка на уста, ще пребѫдатъ, въпрѣки кървавото робство на сърби и гърци. Ще пребѫдатъ, защото онѣзи, които идатъ следъ тѣхъ, не ще забравятъ никога тѣхниятъ заветъ: Борба до край !"
Отъ паметника манифестацията, подъ звуцитѣ на марша на македонскитѣ революционери, се отправи къмъ клуба, кѫдето тя бѣше закрита съ вдъхновеното слово на председателя на Кюстендилското братство Христо Зографовъ, който завърши съ следнитѣ думи:
„Нѣкога бѫдащето — бѫдеща свободна Македония и цѣлото българско племе, когато потърси въ своето минало доказателства за нравственитѣ сили, за жизнеспособностьта на българския народъ, за неговата любовь къмъ свободата — ще посочи имената, преди всичко, на македонскитѣ революционери, които дадоха живота си за тази свобода. Ще посочи и името на Ефтимъ Полски — стихиенъ темпераментъ, страшния войвода за враговетѣ, отличенъ рѫководитель на бойнитѣ си другари; ще посочи и името на Георги Спанчевски — безпримѣренъ борецъ, революционеръ надаренъ съ идеални качества, една отъ най-съвършеннитѣ личности, които познава историята на македонската революция; ще призове и името на Андрей Мановъ, преданъ и храбъръ борецъ, усмихнатил герой на толкова кървави сражения. А до тѣхъ ще постави имената на Добри, на Миланъ и Асѣнъ Спасовъ, които съ своето себепожертвувание се приравниха съ първитѣ.
Сега тѣ нѣматъ гробове; близкитѣ имъ нѣма кѫде да запалятъ една свещь за тѣхъ. Но поробената земя прегърна тѣхния прахъ — тѣ живѣятъ навсѣкѫде изъ нея. Нека нашата признателность, признателностьта на съвременнитѣ и на иднитѣ поколѣния, която ще расте отъ день на день, ще става все по-дълбока и чиста — бѫде утѣха на тѣхнитѣ близки, които изгубиха своята опора въ живота. А пъкъ подвига и върховната жертва дадена отъ скѫпитѣ покойници, ще бѫде вѣчна утѣха, вѣчна опора и гордость на цѣлия български народъ.
Отъ името на всички македонски дружества въ Кюстендилъ изказвамъ смирена почить къмъ тѣхната паметь. Нека тя пребѫде навѣки !"
(Изъ „Македонска Трибуна", Индианаполисъ, 15 октомврий 1931 г.).
485
Въ в. „Свобода или Смърть" отъ септемврий 1931 г., е разказано следното по наказанието на Филиповича:
«На 1 септемврий къмъ 7 часа сл. пл. Асѣнъ Спасовъ се явява право въ кѫщата на кмета Стоянъ, познатъ всрѣдъ населението като послушно орѫдие на сърбитѣ, золумитѣ на когото били известни на мало и голѣмо въ Босилеградския край. Въ двора Стоянъ се билъ качилъ на купа слама; тамъ били сѫщо така брата на кмета и нѣколко души пандури. Приближавайки се най-спокойно до купата, къмъ Асѣнъ Спасовъ сѫ били отправени отъ страна на кмета следнитѣ въпроси: «Кой си ти, защо си дошелъ, дай си легитимацията». Отговора е билъ: Слезни отъ купата ще тя покажа легитимацията». Когато кмета слезълъ, въ гърдитѣ му били изсипани нѣколко куршуми отъ пищола на Асѣна, придружени съ следнитѣ думи: «Това ти следва, жалко сръбско орѫдие !».
Пандуритѣ подгонватъ смѣлия атентаторъ, който, защитявайки се най-енергично, поваля брата на кмета и единъ пандуринъ. Веднага била организирана потера, която тръгнала по петитѣ на Асѣна. Последниятъ възпламенява две бомби, лѣга върху тѣхъ и бива разкѫсанъ на парчета.
Асѣнъ Спасовъ Северински
Ранениятъ кметъ билъ закаранъ на лечение въ Скопйе, кѫдето следъ два дни издъхналъ. Сръбското правителство изпратило 20,000 динари помощь на семейството на той родоотстѫпникъ.
486
Асѣнъ Спасовъ Северински е роденъ въ с. Белутъ, Босилеградско, на 15 юлий 1898 година.
Още презъ 1913 г. сърбитѣ най-звѣрски убиха брата му, Симеонъ, задето отказалъ да имъ покаже пѫтя къмъ Кюстендилъ.
Лазаръ Кльонковъ отъ Щипско Ново-Село, радовишки войвода
(За него е казано въ «Спомени-II»)
Асѣнъ, следъ окупацията въ 1918 г., останалъ въ селото си. Билъ е преследванъ и тормозенъ на всѣка крачка. На нѣколко пѫти билъ е хвърлянъ въ сръбски затвори, билъ е битъ до смърть, задето е протестиралъ противъ золумитѣ на пандуритѣ. Преди нѣколко месецм напуска своята измѫчена родина, остава на произвола на сѫдбата своята жена и четири невръстни деца, и минава за България. Следъ неговото заминаване за България, сръбскитѣ власти не оставили на мира семейството му. Съпругата му на нѣколко пѫти била арестувана и изтезавана; бити и изтезавани били и децата му. Когато всичко това достига до ушитѣ на Асѣна, той взима непоколебимо решение да замине за родния край и да плати на угнетителитѣ. Така и направи.
*
Презъ втората половина на м. юлий 1931 г. билъ убитъ при Вранска Баня въ борба съ сърбитѣ Миланъ Христовъ Станимировъ.
Миланъ е роденъ въ Вранска Баня. Синъ е на моравски българинъ.
487
Когато Моравския край презъ време на свѣтовната война е билъ освободенъ отъ българскитѣ войски, баща му е билъ назначенъ за кметъ на Сурдулица и е оказвалъ голѣми услуги на властьта. Когато сърбитѣ въ 1918 г. отново завзеха той край, тѣ убиха по най-безчовѣченъ начинъ този добъръ и съзнателенъ старъ българинъ. Синъ му, Миланъ, възмутенъ, напуска родното си село и се заселва въ Струмишко. Тукъ той се скарва съ родоотстѫпника Ангеловъ, който е водилъ сръбска потераджийска чета, стреля срещу него, наранява го и се отдава на служба на ВМРО. Като нейнъ членъ той намѣри героичната си смърть наблизо до родното си мѣсто; въ борба съ сръбската власть.
Миланъ Филиповъ Станимировъ отъ Вранска Баня, синъ на моравски българинъ
*
При тѣзи схватки съ сръбскитѣ потери, тежко е билъ раненъ и заловенъ живъ 26-годишния Захари К. Янакиевъ, родомъ отъ с. Долна Лисина, Босилеградско. Билъ е нелегаленъ съ Ефтимъ Полски и Георги Спанчевски. Залавянето му е станало при Бѣсна Кобила, следъ сражение, въ което доблестно се е държалъ. Закаленъ съ несъкрушима вѣра въ
488
правата кауза на родния му край, той се е държалъ отлично и предъ бѣлградския сѫдъ. Обесенъ е билъ въ Бѣлградъ на 26 януарий 1932 година.
Обвинението къмъ него въ сѫда е било, че е поставилъ адска машина на желѣзопѫния мостъ при Вранска Баня.
*
Презъ тѣзи дни въ Куманово загина, при рѫкопашенъ бой съ стражаритѣ, Добри Ив. Витевъ. Той бѣ роденъ въ Куманово. Станалъ е нелегаленъ следъ като е билъ жестоко битъ отъ ренегата на сръбска служба Мино Станковичъ.
Ангелъ Здравковъ «Ангелето» отъ с. Княжево, Софийско.
(За него е споменато въ «Спомени-II»)
*
На 3 октомврий 1931 г., въ сражение съ сръбски стражари, загина 24 годишниятъ Нацко Илиевъ отъ с. Радейна, Царибродско. Той бѣше прекрасенъ по сърдце идеалистъ, смѣлъ и неуловимъ за сръбскитѣ потери революционеръ.
*
Сърбитѣ известяваха и за едно сражение при с. Бѣли Ръженъ, кѫдето загиналъ единъ въорѫженъ непознатъ за тѣхъ човѣкъ, а отъ тѣхна страна падналъ каплара Миладиновичъ.
*
При с. Калотина, Царибродско, загина Кръсто Mитевъ Припорски. Той сѫщо е единъ измежду най-ценнитѣ борци отъ кочанската чета. Въ
489
всички нейни по-важни сражения следъ 1924 г. и той е участникъ. Пленяваше съ характера си и съ своята непретенциозность, макаръ да имаше задъ гърба си голѣми заслуги. Много смѣлъ и предприемчивъ бѣше. Специализиралъ се бѣ, като самоукъ, въ правенето на адски машини.
Отъ омраза къмъ неуловимия Припорски, сръбскитѣ власти избиха повече отъ десеть души отъ семейството му, въ родното имъ село близо до Кочани.
Захари К. Янакиевъ
Въ „Свобода или Смърть" отъ 1 юний 1932 г. бѣха писани между другото следнитѣ редове за Кръсто Припорски:
„Рѣдко нашата най-нова история на революционнитѣ борби е излѫчвала юнакъ, надаренъ съ толкова много природни добродетели, както Кръстьо Припорски. Любознателенъ и интелигентенъ по природа, възпитанъ и кротъкъ въ отношенията си къмъ другари и познати, Кръстьо правѣше впечатление — а това впечатление се запечатваше въ паметьта на всички, които го познаваха — на човѣкъ съ извънредно приятенъ характеръ, който го правѣше да бѫде обичанъ отъ всички. Кой отъ неговитѣ другари и познати нѣма да си спомни за неговата детска наивность въ разказа му; за неговото хубаво и умно чело, което се красѣше отъ буйни черни коси; за неговитѣ тънки черти на лицето му, на което
490
горѣха две черни очи, пълни съ жаръ и любовь къмъ похитената му Родина ? Кои нѣма да си спомни за неговата стройна и пъргава като на пантера снага ? Кръстьо бѣше едно чудно съчетание на юнашка и духовна сила. Той бѣше крилатиятъ орелъ на Кочанскитѣ планини. Неговиятъ воленъ духъ и сега, когато той падна убитъ въ борбата за свободата на своята скѫпа родина, лети заедно съ духоветѣ на неговитѣ вѣрни другари — Ефтимъ Полски и Георги Спанчевски, загинали юнашки отъ вражески куршуми".
Кръстьо е роденъ презъ 1900 година въ с. Градче, Кочанско, и загина на 3 октомврий 1931 година.
*
Добри Ив. Витевъ отъ Куманово
Гнетътъ надъ българското население въ той край не бѣше спрѣлъ. И тукъ посочваме нѣкои подробности.
Отъ София съ дата 7 мартъ телеграфиратъ на в. „Нкз-Йоркъ Таймсъ", че на 6 мартъ вечерьта, три неизвестни лица били намѣрени убити на българо-сръбската граница около Царибродъ и Драгоманъ. Изглежда, казва се въ телеграмата, че лицата сѫ били убити, когато сѫ се опитвали да минатъ на българската граница. Никакви книжа не
491
били намѣрени върху убититѣ, за да се установи тѣхната самоличность. Повикана била смѣсената погранична комисия да направи нуждната анкета.
*
Презъ м. априлъ сѫ убити отъ сръбскитѣ жандарми 6 души българи отъ село Долна и Горна Невля, Западнитѣ Покрайнини. Тѣ били задигнати нощно време, изкарани вънъ отъ селата и убити. Тѣхнитѣ викове сѫ чути отъ мнозина. Избититѣ сѫ: Стоянъ Виденовъ, Стаменъ Андрѣевъ и Пешо Симовъ, отъ село Долна Невля, и Петъръ Михайловъ, запасенъ фелдфебелъ, Г. Аначковъ и братъ му Тома Аначковъ, отъ Горна Невля.
*
Кръсто Митевъ Припорски
На 26 априлъ на българската погранична стража при Кюстендилъ се предали три малолѣтни българчета отъ с. Долна Любата, Босилеградско, отстояще на 30 клм. отъ границата. Имената на децата сѫ: Цвѣтана Александрова, 16 годишна, Цвѣтана Дойчинова, 15 годишна и нейното 12 годишно братче, Стоянъ Дойчиновъ.
Тритѣ деца разправили, че тѣ не могли повече да понасятъ сръбското робство и да гледатъ какъ родителитѣ имъ постоянно се измѫчватъ
492
отъ сръбскитѣ жандари. Една нощь тѣ напустнали домоветѣ си и се опѫтили къмъ границата. На втория день се скрили въ гората, а презъ нощьта продължили пѫтя и съ голѣми мѫки преминали благополучно границата.
Офицерътъ, които ги е разпитвалъ, имъ казалъ, че може да бѫдатъ върнати въ Сърбия и предадени на властитѣ. Децата отговорили — главитѣ си ще отрѣжемъ, но подъ робство наново нѣма да отидемъ.
*
На 20 май сръбската полиция уби въ с. Берово, Царибродско, българина Лозанъ Виденовъ. Това убийство било извършено всрѣдъ бѣлъ день предъ очитѣ на селянитѣ.
*
Българскитѣ вестници въ началото на м. май 1931 г. съобщаватъ, че напоследъкъ въ Царибродъ били докарани множество мѫже и жени, всички вързани и подъ силна стража. Повече отъ арестуванитѣ били отъ селата: Радейна, Петърлашъ, Смиловци, Моинци, Мъзгошъ и Вързанъ. Сѫщевременно охраната по линията Нишъ-Пиротъ-Царибродъ била засилена.
Софийскитѣ вестници отъ 3 юний 1931 г. съобщаватъ, че въорѫжени сръбски стражари отивали отъ кѫща въ кѫща, по селата въ Царибродска околия, близо до сръбско-българската граница, и насила карали селянитѣ да подпишатъ декларация до краль Александъръ, съ копие до, О.Н., молейки сръбския краль да направи всичко възможно за измѣнение на пограничната линия, като навлѣзе още малко въ българска територия, за да „освободи" имотитѣ имъ, останали подъ българска територия.
*
Избѣгалитѣ отъ Югославия лица описватъ положението въ най-черни краски. Така, пристигналютъ въ София младежъ Асѣнъ Янковъ Христовъ отъ с. Паралево, Босилеградско, разправя потресающи работи.
Много българи, взети за войници въ сръбската войска сѫ били звѣрски бити.
Синътъ на Янко Велиновъ отъ с. Глона, Босилеградско, заедно съ Любенъ Христовъ Янковъ отъ с. Паралово — сѫщата околия — и двамата войници — сѫ били изведени и убити по най-жестокъ начинъ, като последния е билъ закланъ. По сѫщото това време на издевателство е билъ откаранъ въ Нишъ войника Асѣнъ Милановъ Тасевъ, отъ с. Райчиновци, и битъ толкова жестоко, че отъ нанесения побой е починалъ следъ нѣколко дена. Когато бащата на убития войникъ отишелъ да прибере трупа, при обличането е забелѣзалъ по тѣлото на сина си голѣми сини петна отъ побоя.
Бащата ужасенъ отъ всичко това следъ нѣколко дни починалъ. По сѫщия начинъ е билъ убитъ и Стаменко Благоевъ Раденковъ, отъ с. Божилово, Босилеградско.
Войникътъ Велинъ, отъ с. Надерица, Босилеградско, е билъ изведенъ отъ домътъ му и завлѣченъ неизвестно кѫде.
*
493
Презъ края на юлий 1931 г. вследствие извършенъ атентатъ при Лѣсковецъ много селяни и граждани въ Босилеградско сѫ арестувани. Нѣкои сѫ потърсили бѣгство въ планинитѣ, а нѣкои презъ граница; семейството на Методи Илиевъ отъ с. Мъзгошъ е стигнало въ София.
*
На 3 септемврий 1931 г. е билъ убитъ отъ сърбитѣ Никола Миладиновъ, кметъ на с. Гложье, Босилеградско. Убитъ е понеже билъ близъкъ роднина на революционера Асѣнъ Спасовъ-Северински.
На 7 ноемврий 1931 г. е убитъ отъ сръбски жандари Маринъ Печевъ отъ с. Бачево, Царибродско, 80 годишенъ.
*
На 9 ноемврий Ефтимъ Богоевъ, 25 годишенъ, отъ с. Бранковци, Босилеградско, е прехвърлилъ сръбско-българската граница нелегално и се озовалъ въ България, за да се спаси отъ терора на сърбитѣ. Бѣглецътъ е описалъ непоносимото положение на Западнитѣ покрайнини, създадено отъ режима на сърбитѣ.
*
Цѣлото население отъ селата Скревещица, Драговица, Горна и Долна Невля, Царибродско, въ началото на октомврий 1931 г., по заповѣдь на сръбскитѣ власти е откарано на границата, за да строи гранични постове, да копае вълчи ями и да чисти гората. Отъ с. Скревещица сѫ били заловени и бити до смърть селянитѣ Любомиръ Мицовъ, Тодоръ Младеновъ, Крумъ Диговъ, Танко Стратиевъ, Ценко Христовъ, Танко Миладиновъ, Василъ Ацевъ, Асѣнъ Гоцевъ и Никола Момчиловъ.
Побоищата сѫ били нанасяни лично отъ поднаредницитѣ Ходжичъ и Стоянъ.
Преди нѣколко дена сръбскитѣ власти въ с. Изворъ, Босилеградско, сѫ разрушили кѫщата на вдовицата Стоянка Великова, живуща въ гр. София. Кѫщата е била двуетажна паянтова. Разрушени сѫ и всички постройки къмъ кѫщата. Всички материали отъ разрушенитѣ постройки сѫ иззети отъ сърбитѣ. Загубитѣ възлизатъ надъ 80,000 лв.
*
Въ сръбската и чужда преса проникнаха съобщения, че на 30 май 1932 г. въ Бѣлградъ сѫ избухнали на нѣколко мѣста адски машини, една отъ които недалече отъ кралския дворецъ. Полицията заявява, че ударитѣ не сѫ били много опасни и че сѫ имали повече демонстративенъ характеръ. Кральтъ заминалъ следъ това за нѣколкодневна почивка въ областьта на Нишъ. Известията сѫ помѣстени и въ „Ню-Йоркъ Таймсъ" отъ сѫщата дата.
*
Въ влака, пѫтуващъ отъ Нишъ за Бѣлградъ, билъ направенъ атентатъ, безъ да причини голѣми материални щети. Но въ морално
494
отношение резултата е билъ постигнатъ. Цѣлата полиция и войски сѫ били поставени въ тревога въ Нишката область.
По една случайность е билъ заловенъ, безъ да се усѣти, автора на той атентатъ Райко Рангеловъ. Той е билъ сѫденъ и на 28 февруарий 1933 г. е обѣсенъ въ Бѣлградъ. Преди това близо петь месеци е лежалъ въ познатата бѣлградска тъмница „Главнича", кѫдето е преживѣлъ голѣми изтезания.
Райко Рангеловъ отъ с. Берово, Царибродско
Райко е родомъ отъ с. Берово, Царибродско. Неможейки да се помири съ робството на родния му край, станалъ членъ въ западнопокрайнинската организация „Въртопъ".
*
Презъ м. септемврий и началото на октомврий 1932 г. сѫ били намѣрени две адски машини и на гара Нишъ. По сѫщото време сѫ водени — между 24 и 27 септемврий — сражения между нелегални лица и
495
сръбска войска въ Влашка планина, при Дрѣнова глава и въ Гребенъ планина.
При тѣзи сражения загинаха Василъ Николовъ отъ с. Власи, Царибродско, и Василъ Цвѣтковъ. И двамата сѫ се държали героично срещу многобройнитѣ сръбски потери.
Василъ Николовъ е билъ раненъ на нѣколко мѣста и следъ решителенъ отпоръ е турналъ край на живота си. Цвѣтковъ е загиналъ на Изворска глава. Не е оставилъ да отиде нито единъ куршумъ напраздно. Като изхвърлилъ и бомбитѣ си, и се е самоубилъ, за да не попадне живъ въ рѫцетѣ на противника.
Нацко Илиевъ отъ с. Радейно, Царибродско
(Загиналъ въ борба срещу сърбитѣ)
*
Сръбскитѣ вестници „Политика" и „Време" отъ 25 септемврий възпроизвеждатъ следното съобщение на бѣлградската агенция „Авала":
«Моравското (нишкото) банско управление съобщава, че въ околия Лужичка, при Гола Чука, на 23 септемврий въ 7 и половина часа вечерьта четири лица сѫ се натъкнали на стража, която имъ е извикала да спратъ. Непознатитѣ сѫ отговорили съ стрелба. На следущия день на мѣстото, кѫдето е било водено сражението, намѣрили една раница съ адска машина, една матерка, хлѣбъ, други продукти, една пелерина и нѣкои дреболии.
496
На 50 метра отъ това мѣсто била намѣрена още една адска машина, завита въ синя хартия, а на 10 крачки отъ това мѣсто била намѣрена друта пелерина, надупчена отъ куршуми».
Въ връзка съ сражението при Гола Чука, ето какво се узнава отъ единъ бѣжанецъ българинъ, който по това време е билъ тамъ:
Сражението започнало въ петъкъ 23 м.м. вечерьта и продължило на другия день до вечерьта, като се развило по Влашка планина, Изворска глава и Гребенъ планина. Войсковитѣ части сѫ посрещани съ бързъ и енергиченъ огънь отъ революционеритѣ. По нареждане на властьта е било вдигнато на кракъ цѣлото население отъ селата: Звънци, Одаровци, Асѣновъ дѣлъ, Петровци, Драговита, Поганово, Власи и др., и карано на сила да върви срещу своитѣ родни братя като прикритие на редовната войска.
Василъ Цвѣтковъ
Презъ нощьта срещу недѣли се чували още пушечни залпове и картеченъ огънь по посока къмъ Дрѣнова глава. Четата на смѣлитѣ революционери е била образувана отъ млади борци изъ мѣстното българско население, гонени отъ сръбската диктатура.
497
*
На гара Сливница е застрелянъ единъ сръбски шпионинъ на име Митовъ. На българскитѣ власти веднага се предалъ Тодоръ Петровъ, който извършилъ убийството.
Наказаниятъ Митовъ ималъ участие въ редица злочинства, даже убийства, които сръбската власть е извършила въ Западнитѣ Покрайнини. Поробителската власть е имала пълно довѣрие въ Митова, до степень, че при посещението си къмъ Пиротъ инкогнито, самиятъ сръбски краль Александъръ е срещналъ той ренегатъ. Неговитѣ двама синове били сѫщо на сръбска служба.
Василъ Николовъ отъ с. Власи, Царибродско.
Тодоръ Петровъ малко по-рано бѣ направилъ предъ българската преса разкрития за сръбския шпионажъ.
498
*
Следъ като въ Бѣлградъ бѣха избухнали въ различни месеци десетина адски машини, на 30 септемврий 1932 г. избухна една и въ военния клубъ на този градъ. Поради случайность е загинало едно цивилно лице. Военниятъ комендантъ на Бѣлградъ генералъ Радовичъ съвсемъ случайно е спасилъ живота си при този атентатъ.
В-къ „Време", органъ на министъръ-председателя Сръшкичъ и на генералъ Живковичъ, настойчиво хвърляше обвинения противъ външни врагове на Югославия, — сѣкашъ въ самата нея не сѫществува недоволство на нѣколко народности. Издирванията за атентата въ военят клубъ не сѫ дали никакъвъ резултатъ.
Гръцкиятъ в. „Проя" отъ 2 ноемврий с.г., по сведения, които Богъ знае отъ кѫде е събралъ, писа следното:
„По сведения отъ Бѣлградъ българскитѣ комитаджии привърженици на Михайловъ сѫ пристигнали тамъ, съ намѣрение да хвърлятъ въ въздуха Скупщината, вследствие на което бѣлградската полиция е въ тревога. Споредъ сѫщитѣ сведения тѣзи комитаджии възнамѣрявали да унищожатъ привърженицитѣ на Протогеровъ, които се намиратъ въ Бѣлградъ. Тази терористическа комитаджийска група е сѫщата, която преди известно време извърши атентата въ бѣлградския воененъ клубъ".
*
Презъ м. октомврий сръбскитѣ власти дълго сѫ обезпокоявани отъ една хвърковата чета. За нея въ българската преса се появи следното известие:
«... Отъ три седмици насамъ на кракъ сѫ всички мѫже и жени по протежение на границата, за да не избѣга четата. Тя се яви на 26 окт. около станцията при с. Дукатъ, нѣколко километра оттатъкъ старата сръбско-българска граница и около 40 клм. отъ новата. Всички дирения на патрула, обаче, останаха безплодни и тъкмо когата се мислѣше, че е изчезнала, една вечерь, на 26 окт. къмъ 5 и половина часа следъ обѣдъ, четата напада станцията и хвърля 7-8 бомби. Завързва се сражение между намиращитѣ се вѫтре жандарми и нападателитѣ, чието число не се знае точно, но ако се сѫди по дупкитѣ отъ куршумитѣ, които сѫ изпонашарили стената на станцията, тя ще да е била многобройна. Цѣлото население бѣше дигнато на кракъ и пустнато день и нощь да гони четата къмъ вѫтрешностьта, но безуспѣшно. Заключението на властитѣ бѣше, че четницитѣ, или сѫ минали българската граница, или сѫ били мѣстни хора, които следъ атаката на жандармерийскиятъ постъ сѫ се прибрали въ селата си и се «демобилизирали».
Но нѣколко дена следъ това, идващи откъмъ вѫтрешностьта, четата пакъ бѣше открита и води ожесточени сражения при връхъ Църноокъ къмъ старата граница. Въпрѣки многобройностьта на военнитѣ части, както и на милицията, цѣлата чета и този пѫть се измъкна изъ обсадата и се изгуби. Никаква следа отъ нея не може да се открие къмъ границата, която е пазена отъ две гѫсти редици стражари и милиционери. Единственото заключение, което се налагаше бѣше, че четата е формирана на сръбска територия и има ятаци въ вѫтрешностьта, кѫдето се укрива, докато се уморятъ преследвачитѣ. Това предположение се затвърди още повече, когато на 19 т.м. четата, или часть отъ нея отново се появи и то по много мистериозенъ начинъ.
На пѫть къмъ засадата, единъ старъ милиционеръ отъ Босилеградъ е билъ настигнатъ отъ трима сръбски войници, които сѫ поискали да ги води на засадата. Тамъ тѣ сѫ намѣряли милиционери, наши българи, и
499
поискали да ги водятъ къмъ съседната засада. Така тѣ сѫ обиколили нѣколко засади отъ наши милиционери, но все търсили засада отъ сърби, — докато най-после били доведени да такава, кѫдето е имало сръбски жандарми и войници. Щомъ размѣнили поздрави и наближили часовоя, тримата сръбски войници го нападнали и го убили. Тогава чакъ се узнава, че тѣ сѫ били преоблечени четници, или разбунтувани войници отъ нѣкоя македонска часть и между тѣхъ и жандармитѣ отъ станцията почна жестоко сражение съ бомби и съ пушки. Жандармитѣ издебватъ единъ моментъ и напущатъ станцията, която се намира между Росенъ и Восилеградъ, като бързатъ да се скриятъ въ града. Следъ като вижда, че станцията е опразнена, групата тръгва къмъ с. Изворъ, кѫдето попада въ засада. Въ завързалото се сражение двама сръбски стражари паднаха убити, а въ края на краищата отъ четницитѣ никаква следа.
Къмъ границата не се откриха никакви нападатели. Тарашува се шумка по шумка, но нищо не можа да се открие отъ което да се сѫди, че нѣкой е приближилъ границата. Общото убеждение тукъ е, че нападателитѣ пакъ сѫ се оттегляли къмъ вѫтрешностьта, отъ кѫдето бѣха дошли, и сега стражари. войници и милиционери съ трепетъ очакватъ четата да се яви внезапно нѣкѫде другаде».
*
Голѣмата американска агенция „Асошиейтедъ Пресъ" предава следната телеграма отъ Бѣлградъ съ дата 25 декемврий 1932 година:
«Едно лице опитващо се да постави бомба на желѣзопѫтната линия близо до тукашната гара, днесъ бѣше изненадано отъ полицията и, преди то да се освободи, една отъ бомбитѣ, които то постави, експлодира и го уби. Друга бомба, която не бѣ експлодирала, бѣ намѣрена близо до тѣлото на убития. Лицето, казва телеграмата, е било облечено въ униформата на български нелегаленъ».
Очевидно, известительтъ е дочулъ такива новини отъ сръбски източници. Немислимо е въ Бѣлградъ да се явява нѣкой въ българска униформа като четникъ.
*
Сръбскитѣ вестници съобщаватъ, че на 19 декемврий къмъ 11 часа вечерьта неизвестни лица сѫ хвърлили въ областьта на Зайчаръ, близо до казармата 14 бомби. Отъ тѣхъ сѫ експлодирали 12. Въ връзка съ това сръбскитѣ вестници пишатъ, че бомбитѣ сѫ били отъ типа „Одринъ", които сѫ били употрѣбявани отъ българскитѣ комитаджии. Започнато било веднага следствие за откриването на нападателитѣ.
По старъ навикъ сърбитѣ намиратъ, че следитѣ на нападателитѣ сѫ водѣли къмъ българската граница, значи съ други думи, че комититѣ сѫ дошли отъ тамъ. На тѣзи твърдения на сърбитѣ българскага телеграфна агенция отговаря, че българскитѣ погранични власти не сѫ забелѣзали никакви лица да преминаватъ граничната линия.
*
Други сръбски съобщения гласятъ следното: Днесъ 20 дек., 3 и половина часа следъ обѣдъ по желѣзопѫтната линиа за Нишъ на 600 метра отъ Зайчарската гара, близо до болницата, избухна една адска машина. Експлозията стана половинъ часъ преди тръгването на влака. На желѣзопѫтната линия бѣ намѣрена още една адска машина, която бѣ демонтирана.
500
*
„Отъ Драгоманъ съ дата 3 мартъ 1930 г. съобщаватъ, че на 28 февруарий, петъкъ, презъ нощьта сѫ били убити близо до ж. п. линия при с. Желюша (Царибродско) двама души отъ това село, а именно: Кръсто Еленковъ и Маринъ Иванчевъ. И двамата сѫ не по-възрастни отъ 35 години и сѫ запасни подофицери отъ българската армия.
Мѣстото на убийството е на 7-8 километра отъ границата. Убититѣ сѫ едни отъ най-събуденитѣ българи въ с. Желюша. Тѣ отдавна сѫ били нарочени отъ сърбитѣ, които сѫ дебнели да ги убиятъ.
Казаната вечерь тѣ сѫ били опредѣлени за патрулъ по ж. п. линия. Патраулирали сѫ безъ орѫжие, съ тояги. Убийството е станало къмъ полунощь отъ сръбски пандури.
Следъ сключването на сръбско-българскитѣ спогодби числото на убититѣ българи става 6.
Отъ Трънъ пъкъ съобщаватъ, че преди нѣколко дни Стоянъ Ивановъ отъ с. Петачинци, Трънско — Мангърова махла, останала въ сръбска територия, билъ битъ жестоко отъ всички войници при поста при с. Петачинци и вързанъ за едно дърво съ главата надолу.
Въ с. Слитовци. Трънско, при втори постъ сѫ задържани двувластницитѣ Тазо Иванчовъ отъ с. Слитовци и сина на Димитъръ Филиповъ отъ сѫщото село и откарани въ Власина, защото въ портретитѣ на открититѣ имъ листове били бръснати, а сега брадитѣ имъ били пораснали, че сѫ нелегални „бугарски комити". Въ действителность, селянитѣ били въ трауръ, поради смърть на свои близки, и затова не се били бръснали".
(Изъ соф. вестникъ „Македония", 4 мартъ 1930 г.).
*
На 28 октомврий 1932 г. сръбски джандари, начело съ добре познатия на мѣстното население кърволокъ Ходжичъ, сѫ нахълтали въ дома на Ичо Соколовъ, 50 годишенъ, въ с. Долна Невля, и го убили по най-жестокъ начинъ. Убитиятъ е кметъ на селото.
Следъ Архангеловъ день с. г. биде убитъ и кмета на с. Доганица, Босилеградско. Причаканъ е билъ отъ сърбитѣ на гара Дукатъ.
Презъ ноемврий с. г. идва въ с. Църновища, Босилеградско, единъ сръбски полковникъ и заповѣдва да бѫдатъ изсѣчени всички буки отъ гората около селото, за да не прикривали „комити". Презъ нощьта сърбитѣ сѫ хвърлили нѣколко бомби, за да изплашатъ населението. Наранена е една стара жена и две деца. Подиръ туй, на сутриньта, е ианесенъ побой на всички мѫже въ селото.
Въ края на ноемврий с.г. е убитъ отъ сърбитѣ Асѣнъ Пейчевъ Милевъ, 30 годишенъ, отъ Босилеградъ. Билъ е патрулъ като сѫ го убили. Остави жена и две деца. Убийството е станало въ Милевската планина.
Въ края на ноемврий с. г. е убитъ отъ сърбитѣ Методи Захариевъ, 24 годишенъ отъ Босилеградъ. И той е билъ поставенъ на постъ отъ военнитѣ власти, когато е убитъ въ мѣстностьта „Грасище".
501
Въ с. Скравеница, Царибродско, е убитъ младежъ на около 25 години. Сърбитѣ сѫ го намушкали съ ножове и вързанъ го захвърлили на българска територия. Това е станало на 10 априлъ с. г. вечерьта.
Населението въ Босилеградско често е изкарвано насила да копае безплатно изкопи въ мѣстностьта „Селяново лице" край с. Долна Невля.
*
Въ селата Ясеновъ-долъ, Искровци, Власи и Поганово — населението е подложено на ужасенъ тероръ презъ лѣтото и есеньта на 1932 г.
*
Отъ официалнитѣ сръбски мѣста се съобщава, че на 5 юний 1933 г. въ Нишъ избухнала адска машина. Подробности не се даватъ. Частни сведения гласятъ, че адскитѣ машини сѫ били две и сѫ нанесли материални повреди.
Отъ Нишъ по посока на българската граница сѫ направени масови претърсвания отстрана на полицейски и военни команди, натоварени на камиони, и тръгнали по селата съ коне. Особено чести сѫ били обискитѣ въ Царибродско. По влаковетѣ контролата била извънредно засилена. На пѫтницитѣ забранявали да слизатъ отъ вагонитѣ по гаритѣ и да разговарятъ съ когото и да е. Не е открита следа отъ авторитѣ на атентата.
Едно неизвестно лице е било убито между селата Мъзгошъ и Стамянци, Царибродско. Предполага се, че е нѣкои нещастникъ докаранъ отъ друга посока, когото полицията може да е разпитвала върху атентата а следъ туй го е убила.
*
На 14 юний с. г. вечерьта дѣдо Алексо Златковъ, борецъ отъ Западнитѣ Покрайнини, съ свои другари се явява предъ кѫщата на ренегата Стоянъ Георгиевъ отъ с. Искровци, който нѣколко месеци по-рано бѣ предалъ на сръбскитѣ пандури нелегалния революционеръ Василъ Цвѣтковъ. Сега Георгиевъ е получилъ заслуженото наказание.
Малко по-късно дѣдо Алексо влиза въ сражение съ сръбски войници. При неравна борба той загива юнашки. Властьта разпоредила да се прибере трупа му. Разпънали го на едно дърво и накарали цѣлото население отъ околноститѣ да дойде да го види. Така народътъ е направилъ последно поклонение предъ дѣдо Алексо. Сърбитѣ сѫ очаквали, че той народъ ще се подиграва съ трупа на своя герой.
*
Презъ 1933 г. бѣха взети специални мѣрки за охрана на желѣзопѫтната линия Бѣлградъ-Нишъ-Солунъ. Никога тази линия не е била така пазена, нито презъ войнитѣ. При всѣко мостче има телени мрежи и укрепени скривалища за стражата. Едва ли има петдесеть метра разстояние край линията, въ което да не се мѣрка патрулъ. Гаритѣ гъмжатъ отъ полиция и войници.
По съмнение сѫ били арестувани въ Бѣлградъ лицата Гиго Гиловъ и Гаврилъ Ивановъ. Бѣлградскитѣ вестници „Време" и „Политика" съобщиха на 9 май 1933 г., че въ домоветѣ на двамата били намѣрени
502
адски машини и други орѫжия. Дали тия опасни предмети не сѫ били подставени отъ сръбската полиция — никои не би могълъ да каже.
*
На 23 юний 1933 г. е осѫденъ на смърть въ Бѣлградъ българина Николовъ, обвиненъ, че участвувалъ въ извършване на атентатъ.
*
На 4 год. каторжна работа е осѫденъ и българина Станчевъ, въ Бѣлградъ — съ обвинение, че и той билъ замѣсенъ въ извършване атентатъ по линията Пиротъ — Бѣла Паланка.
* * *
Терорътъ на окупатора въ Западнитѣ Покрайнини не спрѣ. Посочваме още нѣкои отъ жертвитѣ му.
Александъръ Гиговъ отъ с. Бистъръ, Босилеградско, 26 годишенъ, биде убитъ на 18 ноемврий 1924 г.
Санде Цвѣтановъ отъ с. Долно-Тлъмино, Босилеградско, 28 годишенъ, биде убитъ въ сѫщия день.
Иванъ Тошевъ отъ с. Звонци и Ставре Цвѣтковъ и още единъ отъ с. Драговита преди години сѫ се преселили съ семействата си въ България. По силата на спогодбата за уреждане спороветѣ съ двувластнитѣ имоти между Сърбия и България, тѣ се върнали съ редовни паспорти въ роднитѣ си села, за да ликвидиратъ съ имота си. Първо били задържани, после успѣли да отидатъ въ селата си и продали имота си. На 20 февруари 1930 год. тръгнали къмъ границата, като товарили багажа си на едно магаре. Сръбски жандари вървѣли следъ тѣхъ и близо до границата ги настигнали и избили по най-звѣрски начинъ.
Герасимъ Живковъ отъ с. Горно Тлъмино е убитъ отъ сърбитѣ на нивата си, когато оралъ. Това е станало презъ мартъ 1933 г.
Семейството на свещеникъ Асенъ Илиевъ, чиято жена е била бременна е избито отъ една войнишка банда подъ командата на сръбски офицеръ.
Презъ м. мартъ 1933 г. сѫ арестувани и откарани въ Врани, кѫдето сѫ сѫдени, следнитѣ лица: Димитъръ Неновъ, Христо Спасовъ, Зарко Груевъ, Ал. Зарковъ, Якимъ Груевъ, дъщерята на Якимъ Груевъ — всички отъ с. Бранковци; Василъ Величковъ отъ сѫщото село; Младенъ Станковъ, Христо Стойковъ, Илчо Спасовъ и Смилко Спасовъ отъ с. Назарица.
Всички сѫ осѫдени въ Bраня отъ 5 до 15 години затворъ и после прехвърлени въ Скопския затворъ; но изъ пѫтя сърбитѣ убили Христо Спасовъ.
Въ началото на априлъ 1932 г. арестувани сѫ българи отъ селата Бранковци, Зли долъ, Дрешникъ и пр. и били закарани въ Босилеградъ. Двама отъ с. Бранковци сѫ убити като сѫ карани за града.
Презъ началото на априлъ 1933 г. Асенъ Пейчевъ отъ махалата
503
Добри долъ, Босилеградъ, е битъ жестоко, защото се противопоставилъ на сръбскитѣ жандари да го отвлекатъ нощемъ отъ домътъ му и тѣ да се гаврятъ съ жена му.
Въ началото на априлъ 1933 г. Д. Величковъ, 28 годишенъ, е измъкнатъ отъ дома му нощемъ отъ сръбски жандари, отведенъ край гробищата на с. Изворъ и тамъ убитъ по най-жестокъ начинъ. Той е отъ Босилеградъ.
Органътъ на вѫтрешната западнопокрайнска революционна организация, в. „Въртопъ" пише:
„Подъ претекстъ, че населението е укривало комити, сръбската власть е предприела масови арести по селата и е извършила безчовѣчия, които не се подаватъ на описание. Начело на страшната банда, която върши издевателствата, е околийскиятъ началникъ въ Босилеградъ Баевичъ, а като негови помощници се сочатъ полицейскиятъ следователь Чучковичъ, наредника Димитрия Стоичъ, който завежда и ареста, и пандурина Душанъ. Изтезанията се вършатъ въ самото околийско управление, гдето сѫ натъпкани като сардели стотици мѫже и жени.
Атанасъ Маноловъ Якимовъ отъ с. Бистъръ, махала Рупне, е битъ до смърть като на нѣколко пѫти е изпадалъ въ безсъзнание. Направилъ е опитъ да се самоубие съ едно ножче, съ което се намушкалъ на 4 мѣста, та по той начинъ да се отърве отъ джелатитѣ.
Ангелъ Николовъ, кметъ на с. Бистъръ, е билъ битъ лично отъ околийския началникъ Баевичъ. Сѫщиятъ му поставилъ въ гащитѣ жива котка, която съ ноктитѣ си е дращела месата му, а полицейскиятъ следователь Чучковичъ е стѣгалъ главата му съ менгеме и между пръститѣ му е слагалъ желѣзни пръчки.
Бита е жестоко и Йонка Симеонова, родомъ отъ с. Бистъръ, съпруга на Симеонъ Младеновъ, който сега живѣе въ Кюстендилъ, подъ претекстъ, че е давала храна на комититѣ.
На Страти Якимовъ отъ с. Бистъръ пакъ по сѫщата причина, че е укривалъ комити, сѫ му горили пръститѣ на рѫцетѣ и краката съ нажежени желѣза. И на него е била поставена въ гащитѣ му жива котка.
На Тренка Спасова и на съпруга й Спасъ Граничара отъ Вранско сѫ горени мѣсата имъ съ негорещени желѣза. Жената е била изнасилена отъ полицейския следователь Чучковичъ. Съпругътъ й е билъ обвиненъ, че превеждалъ комити презъ границата.
Гюра Тошева и баща й Тоше Бѣлий отъ с. Бранковци сѫщо така сѫ били бити до смърть. Наредника Димитри Стаичъ се е гаврилъ по най-гнусенъ начинъ съ честьта на тая българка.
Всичко това става презъ м. априлъ 1933 година".
На 12 февруарий 1932 г. младиятъ Борисъ Йосифовъ, 15 годишенъ, отъ с. Горна-Невля, Царибродско, е сполучилъ да премине границата и да се отзове въ България. Той е описалъ непоносимиятъ режимъ, който упражняватъ сърбитѣ спрѣмо младежьта, който живѣе край границата. Младежитѣ между 15 и 20 години сѫ били принудени да копаятъ окопи край границата, да правятъ вълчи ями, да пренасятъ бодливи телове
504
и т. н. предъ неговото село. Границата е била осѣнна съ бетонни окопи, служещи за гнѣзда на картечницитѣ: Неможейки да понася подобенъ режимъ, младиятъ Ворисъ Йосифовъ е преминалъ границата съ рискъ на живота си."
(„Македонска Трибуна", Индианаполисъ, 17 мартъ 1932 г.)-
*
Въ пограничното село Клисура, Трънско, е билъ съсѣченъ звѣрски съ саби отъ сръбскитѣ пандури 70 годишния Коста попъ Михайловъ. Още една невинна жертва ще оплакватъ българитѣ ртъ Западнитѣ Покрайнини, наредъ съ многобройнитѣ други такива. ...
(„Македонска Трибуна", 11 августъ 1932 г.).
*
Срещу нова година, 1934, на границата при с. Предевница, Царибродско, е билъ убитъ отъ сръбскитѣ граничари единъ младежъ. Българскитѣ гранични войници сѫ видѣли съ очитѣ си какъ следъ убийството на тоя нещастенъ българинъ сръбскитѣ войници влачили трупа му и го отвлѣкли въ единъ долъ.
На 4 януарий е отвлеченъ отъ дома му, отъ сръбски потераджия, Мито Зарубковъ, 56 годишенъ отъ с. Мъзгошъ, Царибродско, убитъ края селото.
На другия день е билъ изведенъ отъ кѫщи отъ сѫщитѣ потераджии, Таско Тричковъ отъ с. Предевница и убитъ наблизо до границата.
(„Македонска Трибуна", Индианаполисъ 1 февруарий 1934 г.).
*
На 2 мартъ 1934 г. къмъ 8 ч. вечерьта, на западната граница, между българскитѣ погранични постове номеръ 5 и 6, близо до село Джинговци, Стрезимировско, сѫ били чути гърмежи: На другия день на сто крачки отъ пограничната линия сѫ били забелѣзани труповетѣ на двама селяни. Узнало се е, че сѫ убити Деянъ Якимовъ, 26 годишенъ и Милошъ Сотировъ, 24 годишенъ, и двамата отъ с. Джинговци. Споредъ сведенията, получени отъ властитѣ въ Трънъ, двамата младежи сѫ били подмамени и отвлѣчени, за да бѫдатъ убити.
... Презъ месецъ февруарий сѫ били убити отъ сърбитѣ: Георги Пейчевъ 58 годишенъ, отъ с. Борово, Царибродско; той е билъ арестуванъ и следъ това отведенъ вънъ отъ селото и закланъ, защото ималъ двама сина въ България; Борисъ Ставревъ отъ с. Петачница, Трънско. Говори се сѫщо, че сѫ убити Борисъ Арсовъ и Ставре Георгиевъ.
(„Македонска Трибуна", Индианаполисъ, ,22 мартъ 1.934 г.)
Презъ пролѣтьта на 1933 г. сѫ убити отъ сърбитѣ Димитъръ Стойковъ, Владе Станковъ и Атанасъ Илиевъ.
Въ с. Бранковци арестувани сѫ, презъ пролѣтьта на 1933 г., 20 души селяни; всички сѫ много жестоко бити, и загубили здравето си.
Пакъ презъ пролѣтьта на 1933 г. въ с. Назарица сѫ арестувани и изтезавани 6 души селяни.
На 1 юний 1933 г. с. Рѣсенъ е било цѣлото блокирано отъ нѣколко
505
стотинъ сръбски войници и жандари; всички кѫщи подложени на обискъ и грабежъ; много селяни сѫ жестоко бити, а Тимо Георгиевъ Каравски и Александъръ Стойчковъ сѫ отвлечени и убити вънъ отъ селото. На другия день пръснали слухъ, че двамата били убити отъ „комити".
Петъръ Кировъ отъ с. Поганово, баща на Асенъ Николовъ (вторъ баща) и на Тодоръ Петровъ, 64 годишенъ, е убитъ отъ сърбитѣ презъ юний 1933 година.
Презъ нощьта на 16 юний 1933 г. една пияна сръбска банда отъ жандари слѣзла въ с. Петачници, Трънско, и стреляла. На другия день е намѣренъ трупа на единъ убитъ край селото. Сърбитѣ сѫ събрали всички жени отъ селото и ги карали да играятъ насила хоро около трупа на убития, а момичетата да пѣятъ весели пѣсни. Всичко това се рѫководило отъ двама сръбски офицери.
Презъ лѣтото на 1933 г. много селяни отъ с. Клисура, Трънско, сѫ арестувани и изтезавани, нѣкои карани и въ Бѣлградъ.
Презъ лѣтото на 1933 г. въ с. Искровци масово сѫ бити и изтезавани селяни отъ сръбски жандари и войска.
Презъ лѣтото на 1933 г. въ с. Петачинци, Трънско, масово сѫ бити и изтезавани селяни отъ сръбски жандари и войници.
На 27 октомврий 1933 г. Коте Златановъ Мангаровъ отъ с. Петачинци е заведенъ къмъ границата и тамъ убитъ.
На 30 октомврий 1933 г. Мирчо Виденовъ, 27 годишенъ, е убитъ отъ сърбитѣ по звѣрски начинъ.
Ката Костадинова Кърджиева, Станка Зарева Давидкова 20 годишна, и Стоянка Атева Лазарова, 17 годишна, избѣгали въ България на 15 май 1933 г. и разправяли, че не могли да издържатъ повече, защото всички мѫже били карани насила да гонятъ „комити", а презъ това време сръбскитѣ жандари безчинствували въ кѫщитѣ съ женитѣ. Ката К. Кърджиева е полудѣла отъ боя. Тѣзи жени сѫ отъ с. Църновища, Босилеградско.
Никола Алексовъ, 15 годишно овчарче отъ с. Градини, Царибродско, на 21 ноемврий 1933 г. е било натоварено да занесе на гуляещитѣ сръбски граничари ракия. Овчарчето изпълнило порѫчката, но въпрѣки това сръбскитѣ граничари го убили.
* * *
На 6 февруарий 1934 г. въ Бѣлградъ сѫ осѫдили на смърть Димитъръ Гранджевъ, бакалинъ, и Гаврилъ Ивановъ, предприемачъ-строитель, отъ с. Клисура, Трънско, и презъ м. априлъ тѣ сѫ били екзекутирани. Задочно е билъ осѫденъ Любенъ Ст. Христовъ, който е билъ въ неизвестность.
Обвинението за всички тѣхъ е било, че сѫ съдействували за извършване на атентати.
*
На 4 мартъ 1937 г. бѣ застрелянъ въ Бѣлградъ Асѣнъ Николовъ. Заловенъ е билъ деветь месеци по-рано, презъ м. юний 1936 г., тежко раненъ, следъ атентатъ на желѣзопѫтната линия недалече отъ Нишъ, и сражаване съ сръбски стражари.
Така, въ борба свърши живота на тридесетгодишния борецъ, съ когото Царибродско може да се гордѣе. Рѣдко се срещатъ и всредъ революционеритѣ толкова безстрашни хора, колкото бѣ Асѣнъ. При това,
506
неподражаемо съобразителенъ и спокоенъ. Външниятъ му видъ много му е помагалъ, за да мине като простъ селянинъ, които носи за проданъ селски продукти, често и масло въ тенекии, прехвърлени презъ раменетѣ му въ дисаги. Разбира се, маслото покрива само съ нѣколко сантиметра отгоре адскитѣ машини. Такова „масло" той бѣ продавалъ нѣколко пѫти подъ редъ въ самия Бѣлградъ, кѫдето е пристигалъ съ влака както всички останали пѫтници.
Този герой нѣмаше голѣмо образование: свършилъ бѣ само трети класъ. Но бѣ много буденъ. Основнитѣ въпроси, които имаха значение за сѫдбата на българския народъ, той ги разбираше безпогрѣшно. И непоколебимо вѣрваше, че сръбската тирания ще бѫде сломена, по-рано или по-късно.
Асѣнъ Николовъ, незабравимия герой на Царибродско.
Примѣрътъ на Асѣнъ Николовъ е давалъ насърдчение и изпълвалъ съ възторгъ другаритѣ му по орѫжие. Заслужено той трѣбва да остане въ паметьта на потомството като първенецъ всрѣдъ всички отъ Западнитѣ Покрайнини, които революционно се опълчиха противъ робството между дветѣ свѣтовни войни.
Отъ 1934 до 1936 година той и братъ му сѫ били арестувани въ софийския централенъ затворъ. По това време сръбскиятъ краль бѣ
507
успѣлъ да впрѣгне въ пандурска роля, за защита на сатрапията си, цѣлата българска власть, начело съ министритѣ.
* * *
Ако нѣкой има нужда да бѫде още единъ пѫть осветленъ защо ВМРО е прибѣгвала до орѫжието, нека има търпението да прочете следващата статия на Рувимъ X. Маркъмъ, дългогодишниятъ кореспондентъ на Бостонското известно списание „Крисчанъ Сайънсъ Мониторъ". Г-нъ Маркъмъ може да се смѣта като най-добре запознатиятъ съ балканскитѣ работи, и особено съ македонския въпросъ, американецъ между дветѣ свѣтовни войни.
Той е писалъ десетки пѫти, съ доводи необорими и следъ пѫтешествия изъ Македония, че славянското население на тази земи е българско. Следователно, когато употрѣблява израза „македонски народъ", трѣбва да го разбираме въ смисъль на „население". Ето въпросната статия, препечатена въ в-къ „Независима Македония" презъ октомврий 1924 г.:
„Защо сѫществува една македонска организация".
„Преди нѣколко дни единъ превъзходенъ чужденецъ ме запита: „Защо има една революционна македонска органзация ? Ако въ стоящата подъ сръбско владичество часть на Македония владѣе несправедливость, защо не се дири изходъ по пѫтя на една законна партия ?"
Запитвачътъ е достатъчно запознатъ съ отношенията въ България и на Балкана. Обстоятелството, обаче, че той не разбира, защо македонцитѣ действуватъ по пѫтя на тѣхната революционна организация, а не на една обикновена политическа партия, показва, че не е успѣлъ да си създаде истинска картина върху отношенията въ сръбска Македония. Ако тази превъзходна чужда личность, които си е поставила за задача да опознае положението на малцинствата въ Европа, не е успѣла да схване насилническия режимъ въ южна Югославия, какви ще да сѫ познанията на голѣмия свѣтъ върху Македония ? Благодарение на голѣмото влияние на бѣлградското правителство, за известни дипломатически крѫгове, голѣма часть политици и държавници и издатели на вестници е неизвестно, че сѫществува единъ македонски въпросъ.
Много отъ тѣзи, коигго сѫ си дали трудъ да добиятъ погледъ въ балканскитѣ отношения, се дори убедиха, че македонскиятъ въпросъ се създава изкуствено отъ политици и отчаяни авантюристи, коита гледатъ да ловятъ риба въ мѫтна вода. Така, напримѣръ, споменатиятъ господинъ ми каза, че сърбитѣ сѫ го увѣрявали, че въ южна Сърбия не владѣело никакво недоволство срѣдъ населението. Ако се сѫди споредъ сърбитѣ, хърватитѣ били недоволни и искатъ една автономия, македонцитѣ, обаче, не предявявали никакви искания за разширение на тѣхнитѣ права. Както заявяватъ сърбитѣ, македонскиятъ въпросъ билъ създаденъ въ София.
Съ огледъ на това общо убеждение, което сърбитѣ се опитватъ да разпространяватъ срѣдъ отговорнитѣ политически фактори на цѣлия свѣтъ, бихъ си пожелалъ хиляди езици, за да разясня лично въ всѣка редакция, въ всѣка черква, въ всѣки
508
държавенъ кабинетъ въ Европа и Америка всѣкиму, който иска да чуе и притежава разумъ и сърдце, защо сѫществува една македонска организация и що е собствено македонскиятъ въпросъ.
Много столѣтия наредъ единъ народъ е населявалъ срѣдната часть на Балканския полуостровъ. Тоя народъ, повече отъ единъ милионъ души, има свой собственъ езикъ, свои литература, свои вѣра, свои национални традиции и творения. Тоя народъ е тъй самобитенъ и самостоятеленъ, както ирландцитѣ, финитѣ, белгийцитѣ, холандцитѣ и чехитѣ. Тоя народъ бѣше вѣкове подъ турско владичество, изложенъ на всички мислими преследвания, въпрѣки това, обаче, не загуби своето национално съзнание. Преди нѣколко години Македония бѣше раздѣлена на нѣколко части, и първата часть падна подъ гръцка, втората подъ сръбска и третата подъ българска власть. Това разкѫсване на единъ народъ само по себе си не е отъ голѣмо значение. Всѣки народъ е малко или много раздѣленъ. Хиляди италианци живѣятъ въ Франция, милиони нѣмци въ Съединенитѣ Щати, французи въ Швейцария. Ако по-високи политически съображения или стари, непромѣними предания изискватъ раздѣлението на единъ народъ, това може да се търпи, безъ да се нарушава чрезъ това равновесието въ свѣтовната политика.
Трагедията на македонския народъ, обаче, не се изчерпва съ това, че отдѣлнитѣ части на той народъ живѣятъ въ различни граници. Много повече тукъ се касае за това, че две правителства умишлено и систематично се стремятъ да изтрѣбятъ подчиненитѣ имъ части на македонския народъ. Безъ милость се стараятъ сърбитѣ и гърцитѣ да затриятъ всѣка следа на единъ едномилионенъ народъ. Това е вопиещата трагедия на Балкана. Това е най-голѣмата неправда, която се върши посемсега въ Европа. Докато трае това систематично изтрѣбление на македонцитѣ, не може да има на Балкана никакъвъ миръ и никакво спокойствие. Църквитѣ може да свикватъ конгреси колкото и кѫдето си искатъ, докато обаче тази неправда владѣе, тѣзи конгреси ще представятъ фарисейски молитви. Обществото на Народитѣ може да се събира колкото си иска и да съчинява планини отъ протоколи; докато две правителства провеждатъ унищожението на македонцитѣ, Обществото на Народитѣ не ще сѫществува за Балканския полуостровъ.
Гърци и сърби, разбира се, искатъ да си въобразятъ, че нѣма никакъвъ македонски въпросъ. И Англия твърдѣше много десетилѣтия наредъ, че нѣма ирландски въпросъ. Русия на свое време бѣ извикала въ свѣта, че нѣмало никакъвъ полски въпросъ. И Германия не искаше да чуе за единъ елзаски въпросъ. Но историята е по-мощна отъ разпорежданията на империалистични правителства и жизнената воля на потиснатитѣ малцинства много по-силна, отколкото заплашванията на безмилостни министри. Жизнениятъ духъ на европейскитѣ малцинства победи надъ столѣтията и тъй сѫщо и духътъ на македонския народъ ще се дигне срещу всѣки потисникъ.
Който иска да се убеди въ сѫществуването на единъ македонски въпросъ, трѣбва само да дойде въ България. Тамъ не намираме никакви жилища, никакъвъ подслонъ. Защо ? Защото ние трѣбва да дѣлимъ нашитѣ жилища съ люде, които сѫ прогонени
509
отъ Македония. Въ крайнитѣ и най-скромни предградия на града живѣятъ xиляди новодошли македонци.
Всѣкидневно се виждатъ въ много български градове на улицата уморени и съсухрени люде, които предлагатъ на малки колички зарзаватъ и овощия. Други xиляди работятъ ревностно въ малки бедни работилници. Други пъкъ сѫ земедѣлски и строителни работници. Цѣлата страна е препълнена съ стотици хиляди нещастни жертви, които живѣятъ въ низки влажни стаи, вършатъ всѣка тежка работа, излагатъ живота см навредъ на опасность и гинатъ отъ болести, изтощение, гладъ и мѫка. Тѣзи люде сѫ македонци. Тѣ напустнаха своитѣ собствени хубави домове, за да се зароятъ въ влажни зимници. Тѣ напустнаха своитѣ дюкяни, за да продаватъ овощие и печени нѣща на улицата. Тѣ загубиха пространни полета, за да кърпятъ обуща въ бедни дървени бараки. Тѣ се отказаха отъ своето голѣмо имение, за да продаватъ кромидъ на грубо сковани колички.
Защо вършатъ това ? Може би отъ любезность къмъ нѣкои политици или авантюристи ? Защо се отрекоха много стотици хиляди отъ всичко въ тоя свѣтъ, само не отъ своя животъ и своето убеждение ? Защо бѣгатъ въ леденъ студъ и паляще слънце, защо изоставятъ всичко, което имъ е мило и скѫпо, защо скитатъ по трудни пѫтища въ неизвестна далечина ? Защо изтръгнаха бозайничетата отъ люлкитѣ, родилкитѣ отъ леглата, за да ги мъкнатъ въ злочесто скитничество ? Защо треперятъ днесъ на дъждъ и вѣтъръ, докато вчера още можеха да спятъ подъ удобенъ покривъ ? Защо лежатъ днесъ хиляди и хиляди на гола зелия, докато вчера още можеха да почиватъ въ топло легло и украсени съ килими одаи ? Защо чакатъ днесъ хиляди бездомници въ голи служебни помѣщения да добиятъ мѣсто за спане, докато вчера още можеха да се разпореждатъ гордо въ собствени кѫщи ?
На този въпросъ има само единъ отговоръ. Тѣзи хилядници и хилядници нещастни сѫ дошли тукъ и сѫ се подложили на всѣка мислима мѫка, защото тѣхното положение въ Македония бѣше непоносимо. Въ този случай не може да има различно мнение. Стотици хиляди македонци се намиратъ тукъ. Защо напустнаха всичко, за да дойдатъ при насъ ? Само затова, защото тамъ не може да се живѣе.
Защо не ставатъ гласни никакви протести въ „сръбска" Македония, както въ Хърватско ? Защо не предявятъ македонцитѣ гласно своитѣ искания ? Е, кажете ми, защо не препуска вързанъ конь ? Защо не може да вижда човѣкъ, комуто сѫ извадили очитѣ ? Защо не може да танцува оня, комуто сѫ отсѣчени краката, и да свири на цигулка оня, комуто сѫ вързани рѫцетѣ ?
Защо нѣма никаква политическа партия въ Македония ? Защото Бѣлградъ не позволява. Тамъ не може да се говори дори на сръбски за македонския народъ. Тамъ не може да има нито партия, нито може да се свика събрание, нито е позволено да се издава вестникъ или да се постави нѣкой за кандидатъ. Тамъ народътъ не може да гласува за своитѣ хора, не смѣе да предявява правата си, не смѣе да прави оплаквания, да, той не смѣе дори да живѣе.
Македонцитѣ иматъ твърде добре развитъ политически инстинктъ.
510
Незаконната сила ги вече отвръщава. Тѣ пролѣха вече достатъчно кръвь. Тѣ искатъ да водятъ въ спокойствие и миръ единъ чрезъ конституцията уреденъ животъ, копнѣятъ за това много повече отоколкото кой да е другъ народъ въ свѣта. Тѣхното желание е да xвърлятъ орѫжието.
Но сърбитѣ не искатъ това. Тѣ решиха да унищожатъ единъ народъ. Пита се, дали е съгласно съ морала на двадесето столѣтие да пропадне единъ народъ безъ съпротива ?
Ирландия вика: „Не ! Отъ Полша се дочува: „Не ! Да, дори и Турция вика: „Не !".
Всѣки жизнеспособенъ народъ има право да живѣе. Македонцитѣ, които сѫ съхранили своята самобитность отъ хиляда години, сѫ жизнеспособни и иматъ право на животъ. Тѣ ще се борятъ за своя животъ. Ако Сърбия позволи, тѣ ще се борятъ като всѣка миролюбива група и ще образуватъ една мощна часть на Югославия. Ако Сърбия не позволява, тѣ ще се борятъ по на тѣхната тайна организация. Македонцитѣ сѫ свикнали на лишения и не искатъ много отъ свѣта. Тѣхнитѣ искания сѫ твърде скромни.
Но тѣхнитѣ искания не може да се разклатятъ. Тѣ сѫ душата на той народъ. Тѣ сѫ македонската сѫщность. Съ една дума, тѣ сѫ правото да живѣятъ. Ако хората се откажатъ отъ това примитивно право, тѣ вече не сѫ хора.
По единия или другия начинъ македонцитѣ ще се борятъ за това право. Кои пѫть ще избератъ тѣ, зависи отъ Сърбия.
Въ Бѣлградъ трѣбва да се пита, защо сѫществува една македонска организация. Сръбското правителство има думата."
XXX. ЧЕТНИЧЕСКИ ПРОЯВИ ВЪ ЕГЕЙСКА МАКЕДОНИЯ
Малкиятъ брой на сблъсквания въ южна Македония показва, че ВМРО е избѣгвала старателно акциитѣ тамъ, по мотиви, за които се спомена другаде вече [*].
Самитѣ гръцки вестници понѣкога пишеха, а властитѣ въ Атина сѫщо добре бѣха схванали, че ВМРО нѣма намѣрение да развива четническа дейность въ южнитѣ крайща на нашето отечество, подъ гръцка власть. Така че, престрелкитѣ, за които по-долу ще споменемъ, се дължатъ на случайни разкрития. Тия нелегални групи сѫ имали за задача главно мълкомъ да преминатъ презъ „гръцка" територия, за да се явяватъ тамъ, кѫдето е било предназначението имъ.
Доколкото въ южна Македония се отбелѣзватъ и две нападателни инициативи, тѣ сѫ станали мимо становището на ВМРО; въ единия случай по вина на единъ войвода, въ другиятъ случай поради моментно увлечение на единъ членъ отъ Централния комитетъ на ВМРО.
Ето кои прояви съмъ записалъ, възъ основа на запазени нѣкои вестници или по паметь.
*
На 16 октомврий 1925 г. бомба е избухнала въ едно кафене на гр. Леринъ. Имало убити и ранени. Авторитѣ на атентата не сѫ били заловени. Гръцката преса дигна олелия по този случай и властьта побърза да го използува за гонидба на мѣстното българско население.
Голѣма жестокость е проявена отстрана на гръцката полиция спрѣмо арестуванитѣ хора, които бѣха отначало стотици. Нѣколко десетки останаха по-дълго време въ затворитѣ, докато се приключело следствието по атентата.
Въ в-къ „Нувелъ Маседониенъ" отъ 15 януарий 1926 г. единъ известитель писа:
„Новинитѣ за нещастното българско население въ Леринската область възмутиха свѣта. Но да би могълъ човѣкъ да надникне въ леринскитѣ подземия на затвора, би билъ тероризиранъ отъ това възкръсване на неронскитѣ времена . . . повече отъ 400 души чакатъ въ затворитѣ да бѫдатъ хвърлени въ рѫцетѣ на Кожанскитѣ сѫдии ...
Затворницитѣ сѫ подложени на нечовѣшки режимъ, на гладъ и на жажда. По-голѣмата часть отъ тѣзи нещастници сѫ били откѫснати отъ занаятията имъ неочаквано, и хвърлени въ затвора, безъ да сѫ минали никакъвъ разпитъ; докато единъ день съ изненада прочитатъ „присѫдата", която ги осѫжда. Измѫчени, изгладнѣли, тѣ сѫ набутани по повече отъ 40 души въ една килия, кѫдето седатъ безъ никаква покривка на влажния подъ.
*. Въ книга втора съ мои спомени.
512
40-годишни, или 50, а мнозина и 60-годишни, тѣ умиратъ отъ тѫга по децата си. Една жена сподѣли тѣхната участь. Между затворенитѣ е билъ сѫщо единъ бѣжанецъ — Филипъ Московъ — който е билъ осѫденъ да бѫде депортиранъ въ нѣкои отъ гръцкитѣ острови, безъ никакъвъ процесъ. Въпрѣки, че документитѣ му сѫ били въ изправность и въпрѣки интервенцията на гръцко-българската Комисия по емигрирането, той е билъ окованъ въ вериги и закаранъ въ Атина. Ималъ е малко драхми и незнамъ дали е могълъ съ тѣхъ да си осигури свободата".
Влиза въ „ролята" си ужъ неотговорната гръцка организация за тероръ надъ българитѣ. Върху това сѫщиятъ „Нувелъ Маседониенъ" отъ 5 май 1926 г. разказваше:
„Веднага следъ бомбения „атентатъ" въ Леринъ, се появи Гръцко-Македонския Юмрукъ, който си е сложилъ за цель да брани държавата противъ българскитѣ комити. Това сдружение се е създало подъ покровителството на гръцкото правителство съ цель да се застави, посрѣдствомъ непрестанни преследвания, българското население да емигрира. Това сѫ целитѣ на създателитѣ й, които сѫ наели една банда отъ 10-15 души, водени отъ кървожадния „капитанъ" Стефанъ. Роденъ въ Битоля, Стефанъ е влахъ по националность. Въ 1916 г. при оттеглянето на българскитѣ войски отъ областьта, той заедно съ ренегата Бабунски, събралъ българскитѣ първенци отъ селата Пътеле, Соровичъ и Петърско: Попъ Петре, Дине Даскето, Лазо Мишевъ, Михалъ Зунковъ, Дине Газета, Коле Дочевъ, Пандо Канювъ, Доре Алилиомовъ, Георги Дичковъ, Христо Смиляйковъ, Стефо Бачевъ, Гого Бисеринъ, Лазо Траяновъ, Траянъ Траяновъ, Коле хаджи Мицовъ, Кочо Гюровъ, Коле Петрушановъ, Стоянъ Бачковъ, Кочо Бисеринъ, Ставре Стамковъ и др. и следъ като ги е малтретиралъ, ги завлѣкълъ въ планината, кѫдето ги избилъ. Роднинитѣ и близкитѣ сѫ могли да намѣрятъ труповетѣ, ужасно осакатени, само следъ нѣколко дена.
Сѫщия този бандитъ се отдаваше въ сѫщото време на грабежи надъ населението, което е трѣбвало да даде последното си парче злато, за да избѣгне рапресалитѣ му. Военнитѣ френски власти се бѣха страшно възмутили поради държанието на този жестокъ бандитъ, който бѣ осѫденъ. Но поради настояванията на гръцкото правителство, той бѣ опростенъ въ последния моментъ.
Това е Стефанъ. Самия Пангалосъ му е далъ пълна свобода да коли, да малтретира и да преследва населението въ Леринско. Така отъ месеци вече наредъ той броди отъ село на село: въ Каленикъ, Асаново, Пополжени, Неокази, Вощарени, Сетина, Крушоради, Клещина, Котори, Лесковецъ, Росенъ, Песотчница, Върбени, Кучковени, Борешница и др. Населението е подложено на систематични преследвания и нѣма на кого да се оплаче. Най-виднитѣ българи сѫ били избити (отъ горнитѣ села). Въ с. Лесковецъ на попъ Христо е била откѫсната брадата, а 3 жени (Минкова, Джолева и Пандева) и братъ му Митре, сѫ били жестоко бити. Мнозина е трѣбвало да побѣгнатъ отвъдъ границата.
По наши сведения даже сръбскитѣ гранични войници сѫ отвратени отъ този вандализъмъ и навлѣзли въ гръцка територия,
513
опитвайки се да хванатъ „капитана" (по посока на Крушоради), за да освободятъ населението. Но предупреденъ отъ една жена, „капитана" успѣлъ да избѣга.
Това е въ общи черти положението създадено отъ Пангалосъ въ Леринско. До кога ще трае това ? Само Богъ би могълъ да го каже".
„На 31 октомврий подъ претекстъ, че търсятъ комити, войскови части и жандармерия, въорѫжени съ артилерия и картечници, сѫ претърсили селата Върбени, Пополжени, Арменоро, Петораци и др. и сѫ държали обсадното положение 3 дена. Следъ като обискирали най-старателно селата, видѣло се, че нѣма следа отъ „комитаджии". Въпрѣки това обискитѣ сѫ били придружени отъ ужасни тормози. Арестуванитѣ сѫ били 30 въ Върбени и 41 въ Пополжени".
Около двадесеть души затворници сѫ били закарани въ атинския затворъ „Палея Стратона". Между тѣхъ има петима старци и една жена. За тѣхъ е издадена следната присѫда:
„Комисията за обща Сигурность по Леринския окрѫгъ, съставена отъ председатель Папазиглу, окрѫженъ управитель, и членоветѣ Теодорату, прокуроръ, и Моисаку — командантъ на жандармерията, събрани въ окрѫжното управление, на 24 ноемврий 1925 г., следъ като сѫ взели предвидъ: 1) постановлението съ дата 22 ноемврий на Кожанския Воененъ Сѫдъ, приключващо следствието отнасящо се до лицата изброени въ тукъ приложения списъкъ, установяващо, че въпрѣки липсата на сериозни причини противъ тѣхъ, има признаци, че тѣзи хора сѫ опасни за обществения редъ, и че живѣейки въ села тѣ биха могли да препятствуватъ властитѣ въ действията имъ за елиминиране на „комитаджитѣ"; 2) и доклада на шефа на движимитѣ жандармерийски групи въ Леринска область, № 42 съ дата 22 ноемврий, и обясненията на команданта на жандармерията, решава да депортира за 6 месеца въ островъ Андросъ следнитѣ: Никола Христовъ, Василъ Домазетовъ, Мара Капланка, Стефо Стефовски, Стефо Дановски, Геле Чачковъ отъ с. Върбени; Димитъръ Гоцевъ, Филипъ Маджаровъ, Тодоръ Коревчовъ отъ с. Пополжени; Димитрий Крисевъ отъ Каламбощица; Лазо Ставровъ, Филипъ Московъ отъ с. Дъмбени; Никола Соколовъ, Пандо Ваневъ, Д. А. Секуловъ и Лазо Каранджовъ".
Въ градъ Кожани бѣха сѫдени и осѫдени на смърть Атанасъ Поповъ отъ с. Борешница, Павле Мавчевъ и Михайлъ Стефовски отъ с. Върбени. Тѣ бѣха застреляни на 13 декемврий.
На островъ Скиросъ сѫ били изпратени: Траянъ Мелиовъ, Антонъ Мелиовъ, Геле Кучковецъ, Кръсто Поровски отъ Върбени; Илия Жировъ, Лазо Деларовъ, Стоянъ Газеи, Коста Дейковъ — отъ с. Пополжени. Имената даваме както сѫ ги писали гръцкитѣ вестници.
Заточени сѫ били на островитѣ и: Никола Шкаклевъ, Тодоръ Котевски, Филипъ Мицаревъ, Атанасъ Ивановъ отъ с. Папалиени (посочено по гръцки). И отъ други села е имало сѫщо заточени лица.
Солунскиятъ в. „Неа Алития" съобщи:
„Отъ днесъ преди пладне започна въ углавното отдѣление на тукашния окрѫженъ сѫдъ разглеждане дѣлото на онѣзи, които съставляватъ втората серия отъ обвиняемитѣ по бомбения атентатъ, който българскитѣ комитаджии извършиха подъ шефството на водителитѣ си
514
Геровски и Которчевъ презъ ноемврий 1925 г. въ хотела въ Леринъ. Както е известно, първитѣ заловени тогава отъ обвиненитѣ въ атентата бидоха сѫдени предъ углавното отдѣление на сѫда въ Кожани. Отъ тѣхъ трима бѣха осѫдени на смърть и застреляни тамъ. Дѣлото на сѫденитѣ днесъ отначало бѣ предадено за разглеждане отъ военнополевия сѫдъ, които извърши надлежнитѣ разследвания. По-късно, обаче, то биде прехвърлено въ гражданскитѣ сѫдилища, предъ които обвиняемитѣ употрѣбиха разни специални срѣдства, следъ привършването на които дѣлото се насрочи за днесъ.
Обвиняемитѣ този пѫть сѫ 12 души. Отъ тѣхъ въ предварителенъ арестъ се намиратъ: К. Недѣлковъ, Ат. Ксаневъ, Розалиевъ, В. Лицевъ, Т. попъ Димитровъ, Кице, Стоянъ Алексовъ, И. Хлепацовъ, А. Делениковъ и К. Божиновъ".
Солунскиятъ апелативенъ сѫдъ издаде следната присѫда:
Недѣлковъ и Делениковъ по на 18 години затворъ; п. Димитровъ и Божиновъ по на 15 години затворъ; Просеновъ, Мицевъ и Алексовъ по на 12 години затворъ; Сулидовъ и Катцуновъ по на 4 години затворъ и по 4,000 драхми глоба.
За цѣлата тази афера вина е носилъ Пецо Трайковъ, който бѣ се озовалъ тамъ нелегално. Независимо, че съвсемъ добре му е било познато становището на ВМРО относно нежелателностьта да се насърдчаватъ въ тоя край революционни открити акции, той е далъ просторъ на своята необуздана природа и е прекрачилъ границата на онова, което е било позволено. За това му увлечение нѣкои деятели всрѣдъ ВМРО сѫ настоявали щото той да получи наказание, напр. да бѫде изгоненъ отъ редоветѣ на ВМРО; други сѫ искали да бѫде наказанъ съ смърть; между тѣхъ особено настойчивъ бѣ П. Шандановъ. Нѣкои другари изказваха предположения, че той може и умишлено да е действувалъ противъ нарежданията на Централния Комитетъ, ако е нечий прикритъ агентъ, напр. на комуниститѣ, които имаха за задача да рушатъ ВМРО. Следъ 1928 г. той вече влиза и открито въ връзка съ комуниститѣ.
Централниятъ Комитетъ, претегляйки по съвѣсть всички съображения, не позволи да се прибѣгне до крайна мѣрка противъ Трайкова. Но ясно стана, че той не притежава качества, за да му се повѣрява отговорна работа. Имаше у той човѣкъ енергия и смѣлость. Бѣше показалъ доста ревность при залавянето на нѣкои виновници около убийството на Т. Александровъ, именуващи се все още „санданисти" — като Петъръ Говедарчето, Гоце Манолевъ и др. въ Мелнишко. Но покрай неговата необузданость и ограниченъ умственъ крѫгозоръ, падаше въ очи и некаква немара спрѣмо онова, което може да се нарече мораленъ кодексъ на ВМРО. Той напр. смѣташе срѣдствата на ВМРО едва ли не като частна собственость на тоя или оня. Само така си обяснявахъ, че еднажъ се яви предъ менъ и безъ да разсѫждава ми поднесе подписана отъ него разписка за сума отъ сто хияди български лева.
— Каква е тая разписка ? — го питамъ.
— Да ми дадете сто хиляди лева, понеже искамъ да си градя кѫща.
— За такива разходи на дейцитѣ нѣмаме предвидени суми. Представи си ако всички речемъ да си съградимъ кѫщи съ срѣдствата на ВМРО. Откѫде да ги намѣримъ толкова пари ? Но не само това може да се каже въ този случай .. .
515
Пецо млъкна. Но не можеше да има съмнение, че ако той би разполагалъ съ касата на освободителното движение, първата му работа би била да си съгради кѫща, може би две-три кѫщи.
Сръбската пропаганда побърза да използува леринската афера въ полза на своитѣ империалистически и агресивни планове, целящи да поставятъ и Солунъ подъ владение на Бѣлградъ.
Бѣлградската телеграфна агенция Авала съобщава съ дата 22 декемврий, че въ Битоля се е състоило едно събрание отъ 15 хиляди души, за да протестира противъ гръцкия режимъ въ Македония. Ораторитѣ обвинили гръцкитѣ власти, че отнели на малцинствата правата, на които тѣ се радвали подъ турския режимъ, че произволно конфискувала имотитѣ и че преследвала негръцкитѣ елементи.
Събранието гласувало една резолюция, които иска за славянскитѣ малцинства въ Гърция възможностьта за единъ поносимъ животъ въ страната, кѫдето тѣ живѣятъ отъ вѣкове, така както и възвръщането на църквитѣ и училищата, кѫдето тѣ да си служатъ съ майчиния си езикъ.
Естествено, сръбската пропаганда не говори за „българи" въ южна Македония, а за „славяни", независимо, че Гърция и въ договоритѣ отъ най-ново време говори само за българско тамошно население.
*
„Месаже д'Атенъ" отъ 29 юлий 1925 г., както и други атински вестници съобщаватъ, че една чета отъ 26 души е навлѣзла въ гръцка територия къмъ Кукушъ.
Друга група е навлѣзла въ Тракия между постоветѣ 93 и 99.
Трета група е навлѣзнала пакъ въ Тракия.
Командването на третия армейски корпусъ опровергава всички тѣзи съобщения, заявявайки, че никакво движение на чети не е забелѣзано.
Фактически гърцитѣ използуватъ такива фалшиви съобщения, за да оправдаватъ терора си надъ българското население.
*
По съобщения въ нѣкои сръбски вестници, презъ м. мартъ 1927 г. се развило сражение между чета и гръцки войници между селата Вощарани и Крушоради. Четата се изгубила невредима. По частни сведения пъкъ гърцитѣ направили насилия надъ селянитѣ въ Крушоради и Сетина.
*
В-къ „Политика" отъ Бѣлградъ, съобщава, че отъ Солунъ известявали за нѣкой си войвода Ангеловъ, който се движелъ въ гръцка територия около Суровичево; но миналъ въ Битолско. Предполагало се (дори това знае солунския известитель ...), че Ангеловъ ще действуьа именно около Суровичево.
*
Презъ септемврий 1927 г. сѫ били арестувани двама българи отъ гръцкитѣ власти въ Солунъ. Единиятъ, Нановъ, е билъ заловенъ между Солунъ и Сѣресъ. Въ автомобила, съ който пѫтувалъ, намѣрили взривни материали. Той и другарьтъ му Кулелията сѫ държани нѣколко
516
месеци въ затвора. Предъ сѫда сѫ се изредили нѣкои свидѣтели, които сѫ ги обвинявали въ намѣрение да вършатъ атентати срещу сръбското консулство въ Солунъ, срещу нѣкои банки и даже срещу видни гръцки личности отъ администрацията.
Значи, двамата не сѫ заловени при изпълняване на нѣкаква нападателна акцил; нито даже сериозно е доказана нѣкаква подготовка за подобно нѣщо. Въпрѣки това, бидоха осѫдени на смърть и застреляни въ солунския старъ затворъ „Йеди-Куле" на 7 май 1928 г.
Изпълнението на присѫдата бѣ протакано цѣли месеци, за да бѫдатъ повече морално изтормозени. Гръцкото правителство искаше да покаже на каква „висота" стои правосѫдието му, та затова присѫдата бѣ разпращана до разни сѫдебни по-горни инстанции,
В-къ „Тахиндромосъ" отъ 10 декемврий 1927 г. бѣ съобщилъ, че щѣли да сѫдятъ и съпругата на Кулелията.
Губернаторътъ на Македония подъ гръцка власть, Калеврасъ, заяви въ Солунъ: Отъ заловенитѣ до сега документи имаме пълно доказателство, че се намираме предъ единъ обширенъ комплотъ, който е организиралъ срещу насъ македонския комитетъ. Следствието ще продължи най-малко два месеци. Отъ „широкия комплотъ", обаче, не биде приложено нищо на практика.
В-къ „Новости" отъ Загребъ, близъкъ на властитѣ, даде снимка на сръбския консулъ въ Солунъ, въ която се виждаше карабина и револверъ, съ които консулътъ се е снабдилъ, за да се „брани" отъ проектиранитѣ атентати.
Софийскиятъ в. „Знаме", органъ, на демократическата партия, писа по поводъ на гръцката присѫда:
„Двамата българи бѣха осѫдени. Въ сѫда не се установи, че тѣ сѫ имали намѣрение да направятъ атентатъ. Въпрѣки това, тѣ бѣха осѫдени и то на смърть. Тази присѫда предизвика голѣмо недоумение. Нѣма текстъ въ гръцкия наказателенъ законъ, който да предвижда смъртно наказание само за това, че у нѣкого се намѣрило орѫжие, даже и когато то е предназначено за извършване на престѫпление, щомъ престѫплението не е извършено, нито пъкъ нѣкакъвъ опитъ е направенъ за извършването му ...
Жестокостьта, която спрѣмо тия двама българи се прояви и която съ нищо не може нито да се оправдае, нито да се обясни, мина предѣла и на най-голѣмото безчовѣчие. Както е известно, екзекутирането имъ биде насрочвано нѣколко пѫти и нѣколко пѫти отлагано, за да се създаватъ излишни душевни страдания на двамата мѫченици.
Смъртьта тѣ сѫ посрещнали — нека това служи за утѣха на тѣхнитѣ близки и приятели — както тия посрещатъ добритѣ синове на Македония — съ вдигнато чело и гърди, изпълнени съ гранитна вѣра за добри дни на тѣхната поробена родна земя".
За жалость, Протогеровъ чрезъ негови познати е давалъ нѣкакви мъгливи, непрецизни насърдчения на едного отъ двамата застреляни въ Солунъ родолюбци. Той (Протогеровъ) бѣ противъ атентатитѣ ужъ. Но суетата му и тукъ бѣ наддѣлѣла, за да се стигне до погубването на тия хора, безъ да има даже опитъ за извършване на каквато и да е акция. Следъ като се чу за застрелването на двамата, той е отбѣгвалъ
517
да даде каквито и да е разяснения предъ другаритѣ си, представяйки се за съвсемъ безучастенъ въ цѣлата история.
*
Споредъ атинска телеграма отъ 10 октомврий 1927 г. близо до Горничево станало сражение презъ м. семптемврий между чета и гръцки войници, при което паднали двама четници.
Допълнителни гръцки известия изкарваха броя на четницитѣ сто и осемдесеть души. При единиятъ отъ загиналитѣ комити била намѣрена манлихерова пушка и четири бомби.
Подиръ това явиxа, че убитиятъ билъ войводата Никола Христовъ. Имало и единъ раненъ. Сражението продължило дълго време.
В-къ „Свобода или Смърть" отъ 15 октомврий с.г. предаде дописката на гръцки кореспондентъ до в. „Врадини", който отишелъ на мѣстото, кѫдето падналъ Никола Христовъ:
„Българскитѣ комитаджии, които така бѣсно действуватъ презъ последнитѣ дни въ сръбска територия, хвърляйки на въздухъ кѫщи и желѣзопѫтни линии, вижда се, че още не сѫ напуснали гръцката територия.
Положението е мѫчно, тежко и парадоксално. Никой нищо не може да подозира отъ минута на минута, какво може да стане. Дейностьта на българскитѣ автономисти е действително величествена. Сърбия не ще се отърве лесно отъ тѣхъ; голѣмото изселване, което стана отъ Македония, допринесе твърде много, за да бѫде днесъ положението у насъ малко по-спокойно.
Отъ далече като наблюдава човѣкъ българскитѣ комитаджии, може да ги счита за разбойници, немирници и кръвожадни, една сбирщина отъ авантюристи. Отъ близо, обаче друга е действителностьта. Една красива борба за националность се води тука горе, противъ стремлението на Сърбия да асимилира повече отъ 600,000 българско население подъ сръбска власть.
Комитаджиитѣ вършатъ повече дѣла на военна добродетель, отколкото престѫпни дѣла. Самата имъ униформа е военна, въорѫжението и дисциплината сѫ военни, движенията сѫщо така сѫ военни. Надъ шапкитѣ иматъ девиза „Свобода или Смърть", за независимостьта на Македония.
Тѣхната дейность не може да се ограничи отъ нищо. Стига да пожелаятъ нѣщо и това нѣщо може да бѫде една бомба въ нѣкой сръбски центъръ, или да се хвърли въ въздуха нѣкой тренъ, — стига да го пожелаятъ и свършватъ го. Нищо не е въ състояние да ги спре.
Тоя войвода Никола Христовъ трѣбва малко повече да привлече нашето внимание и сражението, което стана завчера около рѣката Вардаръ, не е последно. Сърбитѣ дойдоха специално отъ Гевгели да го фотографиратъ, следъ като го дигнаха правъ и поставиха до него въорѫжението му. На шапката му лъщатъ думитѣ „Свобода или смърть", които биятъ на очитѣ и горятъ, защото значението на „Свобода или Смърть за Македония" ни е известно !
518
Сърбитѣ се мѫчатъ да задържатъ една страна, която не имъ принадлежи. Тѣ мѫчно ще могатъ да разрушатъ той символъ, които е записанъ не само надъ шапкитѣ на комитаджиитѣ съ металически букви, но е вкорененъ дълбоко въ душитѣ и сърдцата имъ !"
Дори странно изглежда, че единъ съвремененъ гръкъ е написалъ тия правдиви думи. Той е пропусналъ да отбележи едно нѣщо: че борбата не е само противъ сръбскитѣ окупатори; тя е за цѣлостна, независима Mакедония, което значи Македония до морето.
Илия Дигаловъ
(За него е казано въ «Спомени-II».)
За загиналия Н. Христовъ „Свобода или Смърть", въ броя си отъ 20 януарий 1928 г. даде тия сведения:
„Роденъ е въ с. Негованъ, Леринско, презъ 1885 година. Родителитѣ му сѫ албанци по произходъ. Едвамъ свършилъ 3-тото отдѣление на българското училище, въпрѣки неговото желание, домашнитѣ му го спиратъ отъ училище, за да помага на майсторлъка на баща си. Занаята си упражняватъ въ чужбина — Гърция и Мала Азия. Кольо отъ малъкъ водатъ на гурбетъ, отъ кѫдето се връща възмѫжалъ. Още отъ младини проличава буйния му темпераментъ — не може да търпи потисничество.
Затова отъ малъкъ още се посвещава на дѣлото.
Не търпи да бѫде легаленъ работникъ: иска съ пушка да се
519
бори. Не може да седи спокоенъ въ селото и да вижда ежедневно да се мѣркатъ предъ него въорѫжени турци отъ съседнитѣ турски села — и да правятъ зулумлуци.
Въ 1905 г. пролѣтьта — турцитѣ узнаватъ, че Кольо активно подпомага комититѣ и му устройватъ засада, за да го убиятъ, обаче не сполучватъ. Тогава става нелегаленъ и се прибира въ околийската чета.
Въ околията върлува най-лошия турчинъ Асанъ. Илия Ивановъ-Косторкинъ заедно съ Кольо, му устройватъ засада между селата Баница и Устово и премахватъ страшния турчинъ. По тоя начинъ цѣлата околия се спасява отъ зулумлуцитѣ му.
Никола Христовъ, войвода, отъ с. Негованъ, Леринско.
Участвува въ редъ сражения и показва неимовѣрна храбрость.
Балканската война го сварва началникъ на отрядъ. Взима участие на страната на гръцкитѣ войски, които предвожда отъ Селфидже къмъ Леринъ. Не следъ дълго време новитѣ натрапници
520
— гърцитѣ — почватъ да арестуватъ и убиватъ всичко будно. въ Леринско и навсѣкѫде. Искатъ да заловятъ и Кольо, обаче той избѣгва при сърбитѣ, които отначало го приематъ, а следъ нѣколко месеци се опитватъ да го арестуватъ. Кольо не се предава и избѣгва въ гората. Презъ това време бѣха забѣгнали и войводитѣ Мице Чегански и Илия Ивановъ, при които се присъединява и Кольо. Тѣхнитѣ групи много смущаватъ спокойствието на сърбитѣ.
Следъ възобновяването на организацията отъ покойния вождъ Т. Александровъ, Кольо не закъснѣ да се присъедини въ редоветѣ на нелегалнитѣ.
Участвува презъ 1924 г. въ сражението при с. Смолари, Струмишко, кѫдето се оказва безстрашенъ.
Следъ това той непрекѫснато броди изъ поробената родина. Много бѣ обичанъ отъ четницитѣ и селянитѣ за благия му характеръ и за юначеството му.
Той не знаеше умора и покой, въпрѣки че страдаше отъ ревматизъмъ. Никой не го е виждалъ унилъ.
Намѣри геройската си смърть при Хумата на Вардара на 17 септемврий 1927 г. въ бой съ гръцкитѣ войски".
*
Гръцкитѣ вестници известяватъ, че въ началото на октомврий 1927 г. македонска чета нападнала сръбски стражари близо до гръцката граница, xвърляйки седемь бомби. Завързала се престрелка, която траяла шесть часа, и презъ нощьта. Четата не дала жертви.
*
По сведения до сръбскитѣ вестници отъ Солунъ, съ дата 4 октомврий 1927 г. македонска група отъ петь души нелегални се явила въ Кукушко. Дигнатитѣ потери не могли да я откриятъ.
*
Бѣлградскиятъ в. „Политика" съобщава, че близо до с. Любойно на 19 октомврий 1927 г. гръцкитѣ войници се натъкналм на македонска чета, която се оттеглила въ албанска територия.
Споредъ в. „Тахиндромосъ" отъ Солунъ близо до с. Руля и ханътъ Кърново се появила втора чета, която съ единъ селянинъ минала на южния брѣгъ на Прѣспанското езеро. Гръцки войски тръгнали да гонятъ четата.
Леринскиятъ сѫдъ опредѣлилъ 14 хиляди драхми награда за оня, който открие или убие нѣкой четникъ.
*
Пакъ в. „Политика" известява, че презъ ноемврий 1927 г. се появила една революционна тройка къмъ Порой, на гръцка територия.
*
Редица гръцки вестници — „Елефтеросъ Логосъ" отъ 23 и 24 ноемврий, „Неа Империа" отъ сѫщата дата, „Елефтеронъ Вима"
521
отъ 24 ноемврий и др. — пишатъ, че имало голѣма опасностъ отъ започването на революционната дейность въ южна Македония отстрана на македонския комитетъ. Препорѫчватъ строги мѣрки.
*
Агенцията „Асошиейтедъ Пресъ" известява отъ Атина на 18 септемврий 1928 г., че македонски четници нападнали къмъ с. Зърнево гръцки постъ. Отъ Драма била изпратена една дружина, за да преследва нападателитѣ.
*
В-къ „Македония органъ на македоно-българската емиграция въ София, отъ 30 юлий 1930 г., съобщава — възъ основа на публикации въ гръцката преса, — че въ Леринско се била появила чета отъ петь души, която се насочила къмъ Караджово. Властитѣ отъ Леринъ, Воденъ и Кожани взели мѣрки, за да откриятъ диритѣ на четницитѣ.
*
Колко гръцката преса се подава на аларми показва следниятъ случай, по-подробно описанъ въ „Македонска Трибуна", Индианаполисъ, на 5 мартъ 1931 г.:
„На 21 януарий 1931 г. нощния пазачъ на ж. п. станция Сикара, къмъ 33-и клм. между Дедеагачъ и Гюмурджина, забелѣзалъ въ близката гора въорѫжена група. Понеже се усъмнилъ да не е комитска чета, която възнамѣрявала да постави бомба за хвърляне въ въздуха ж. п. линии, увѣдомилъ всички станции, които наредили да не тръгватъ влаковетѣ. Следъ това били прегледани всички линии въ Тракия и Македония, но не била открита никаква бомба и влаковетѣ тръгнали.
Солунския в. „Неа Алитиа" и атинскитѣ „Проия" и „Тахидромосъ" даватъ обширни сведения за този случай и единодушно твърдятъ, че се касаело до намѣрение на Македонския Комитетъ да хвърли въ въздуха линиитѣ, но тия намѣрения били предотвратени отъ бдителния пазачъ".
*
Гръцкиятъ в. „Естиа", излизащъ въ Атина, съобщава на 1 юлий 1931 год.:
«Една телеграма на жандармерийското управление въ Пела до министъра на вѫтрешнитѣ работи съобщава. че една 6-членна чета отъ български комитаджии успѣла презъ Вардара да мине въ гръцка територия. Пограничнитѣ постове били уведомени заедно съ околнитѣ жандармерийски части да координиратъ действията си за преследване и залавяне на разбойницитѣ».
Атинскиятъ в. „Проти" отъ 2 с.м. съобщава:
«Споредъ една телеграма отъ Аматово, вчера при с. Вардаровци се появили комитаджии, които разговаряли съ единъ българинъ бѣжанецъ. Селскиятъ пѫдарь ги забелѣзалъ и съобщилъ това на властитѣ, които изпратили въорѫжена сила за преследването имъ подъ шефството на полковникъ
522
Волонакисъ. Въ кѫщата на българския бѣжанецъ били намѣрени две пушки. Вѣрва се, че комитаджиитѣ се криятъ въ околноститѣ на Гумендукъ».
*
Бѣлградскиятъ в. „Политика" отъ 25 мартъ 1932 г. дава мѣсто на една телеграма, пратена му отъ гр. Солунъ, въ която се казва:
«Една българска комитска чета отъ 5 души минала на гръцка територия и се опѫтила къмъ Енидже-Вардаръ. Комендантътъ на жандармерията въ гр. Воденъ, известенъ за нахлуването на комититѣ, изпратилъ подиръ тѣхъ потери и въ сѫщото време заповѣдалъ на пограничнитѣ стражи будно да пазятъ проходитѣ на границата, за да се попречи на комитаджиитѣ да отстѫпятъ. На 24 мартъ едно потерно отдѣление е забелѣзало комититѣ и открило стрелба срещу четата, която приела сражението. Единъ комита билъ раненъ, но успѣлъ да избѣга съ своитѣ другари. Потеритѣ продължавали преследванията на комититѣ и вѣрвало се, че ще ги унищожатъ».
*
По съобщение на сръбскитѣ вестници, на 15 юлий 1932 г. въ Драма билъ заловенъ българина Иванъ Ангеловъ, който билъ се озовалъ тамъ съ задача да проучи положението и докладва на Цен. Комитетъ на ВМРО. Между книжата му билъ намѣренъ планъ на ВМРО за революционни действия. Гръцката власть била убедена, че комитетътъ ще предприеме голѣми акции.
*
При престрелка въ Кукушко презъ м. януарий 1933 г. четници ранили — споредъ гръцкитѣ вестници — единъ селски пѫдарь на име Цакмакидисъ.
*
Бѣлградскиятъ в. „Политика" съобщи, че презъ м. май е станало сражение между гръцки войници и македонска революционна група, при което билъ раненъ единъ четникъ. Известието не опредѣля кѫде е станало това сражение.
*
Бѣлградскиятъ в. „Време" съобщи, че презъ май 1933 г. група отъ петнадесеть комити нападнала гръцки карауленъ домъ. При завързалото се сражение падналъ убитъ единъ гръцки лесничей, който се притекълъ въ помощь на войницитѣ. Схватката станала въ една гора между Дойранъ и Демиръ-Хисаръ. Четницитѣ не сѫ дали никаква жертва.
*
Всички гръцки вестници отъ 24 юний 1933 г. явиха, че македонска чета срещнала гръцки войнишки отрядъ въ Дойранско, открила огънь и наранила единъ войникъ.
*
Споредъ съобщение отъ Атина, въ началото на октомврий 1933 г., между Ггомендже и Кукушъ станало сблъскване на чета съ войници. Сражението продължило два часа.
523
*
Презъ октомврий 1933 г. въ сражение съ неприятелски войски при Каймакчаланъ паднаха юнашки Ташо Гиздаревъ и Георги Вълкановъ-Мъската.
Ташо Гиздаревъ е роденъ на 9 януарий 1884 година въ с. Ливади, Енидже-Вардарско. По народность е влахъ. Още отъ ранна възрасть, при режима на турцитѣ, той е билъ въ служба на организацията, като е изпълнявалъ куриерска длъжность на войводитѣ Ичко Гюпчето и Чаушо. Презъ 1912 г. Ташо Гиздаревъ, по нареждане на организацията, е наказалъ турския шпионинъ Бекаша и андартина Нешо. Заради тия му деяния е билъ осѫденъ отъ гръцкитѣ власти и заедно съ войводата Въндьо (стария) е лежалъ въ Солунския занданъ „Едикула" шесть години. Отъ тамъ успѣва да избѣга и се отдава отново въ служба на своята родина, ту като легаленъ работникъ, ту като четникъ.
Ташо Гиздаровъ отъ с. Ливади, Енидже-Вардарско.
Георги Вълкановъ-Мъската е роденъ на 15 май 1897 г. въ гр. Гюмендже, Солунско. Още въ турско време става четникъ въ четитѣ на Чаушо, Ичко Гюпчето и Въндьо (стария); участвува и въ голѣмата
524
Валандовска акция презъ 1914 година. Като войникъ въ трети македонски полкъ Георги Вълкановъ е взелъ участие въ голѣмата война, следъ което се прибира въ Солунъ до 1926 година. Къмъ края на сѫщата година наново става нелегаленъ и се зачислява въ четата на Дойранския войвода Христо Андоновъ Гърчишки. По-късно той участвува въ бомбардирането на ж. п. линия за Солунъ при с. Клисура, Тиквешко. Тукъ групата бива открита и води сражение съ голѣми сръбски войскови и жандармерийски части, и успѣва да се изтегли невредима.
Георги Вълкановъ Мъската, отъ Гюменжде.
Двамата загинали борци бѣха съ групата, въ комто бѣ и Славчо Чавчето, познатъ нелегаленъ деецъ отъ Рѣсенско; и четницитѣ Костадинъ Христовъ отъ с. Гърчище, Гевгелийско; Ефтимъ Стоиловъ отъ с. Барбарево, Струмишко.
Тежко раненъ е билъ Миле Карамфиловъ Кучкаро, отъ Крушево. Той е старъ изпитанъ борецъ отъ турския режимъ, особено проявилъ се при борбитѣ между гръцкитѣ агенти въ Битоля и хората на ВМРО въ тия градъ. На друго мѣсто съмъ вече споменалъ на кратко за преживѣлицитѣ на Кучкаро въ гръцкитѣ затвори [*].
Солунскиятъ углавенъ сѫдъ съ сѫдебни заседатели е гледалъ дѣлото на Миле Каранфиловъ. Той призналъ, че е членъ на тайната организация.
*. Въ книга втора на мои спомени.
525
Двамата му другари били паднали въ Воденско, открити отъ куцовласи. Прокурорътъ поискалъ смъртна присѫда; билъ осѫденъ на 17 и половина години строгъ тъмниченъ затворъ. Следъ много обиколки изъ затворитѣ, билъ е освободенъ отъ германскитѣ парашутисти, когато тѣ превзеха островъ Критъ, презъ 1941 година. Никой до тогава не знаеше кѫде се намира Миле.
Христо Андоновъ, войвода, отъ с. Гърчище, Гевгелийско.
(Загиналъ отъ измѣнническа рѫка)
*
В-къ „Катимерини" известява, че на 9 ноемврий 1933 г. една чета се мѣрнала въ Лангазка околия, а сетне загубила дирята си къмъ с. Сухо. Диря отъ нея не била открита, въпрѣки че тръгнали да я гонятъ многобройни потери.
*
Отъ Атина съобщаватъ на 2 декемврий 1933 г., че въ областьта на Скопйе е намѣренъ динамитъ, сложенъ подъ влака отъ македонски четници. Настѫпила паника всредъ пѫтницитѣ на „Симплонъ-Експреса"
*
По сведения на сѫщиятъ вестникъ отъ Солунъ, въ Драмско се появила нелегална група. Тя чакала на засада по Драма-Зърново, за да залови нѣкакви гръцки офицери, които щѣли да минатъ тамъ съ
526
автомобилъ. Между тѣхъ щѣлъ да бѫде и началникътъ на второто отдѣление при дивизионния Щабъ въ Драма, маиоръ Зафиропулосъ, пограничния капитанъ Тарсу и подпоручикъ Усуни.
На 30 априлъ 1934 г. въ Драма билъ донесенъ раненъ гръцкия подофицеръ Сидиропулосъ — раненъ, както се вѣрвало, при престрелка съ казанитѣ нелегални.
Славе Наумовъ «Чавчето», войвода въ Рѣсенско.
Заслужено е да се отбележи, че между отличнитѣ нелегални борци въ южна Македония бѣ, до 1924 г., и Иванъ Др. Куюмджиевъ (Попето). Погрешно е посочено другаде, че е отъ Солунъ; той е роденъ въ гр. Разградъ презъ 1880 г. Още като младежъ, 22 годишенъ, е заминалъ въ Македония по време на Илинденското възстание. Стигналъ е въ Охридско.
527
Участвувалъ въ редица сражения. До 1905 година е прекаралъ въ Охридския край. За малко се връща въ България, но презъ 1906 година наново заминава въ Македония.
Презъ балканската война е постѫпилъ въ македоно-одринското опълчение. А следъ първата свѣтовна война, още като чува, че ВМРО започва наново борба, той се явява въ редоветѣ ѝ. Презъ 1922 г. е солунски окрѫженъ войвода. Отъ 1921 до 1924 г. е почти непрестанно въ обиколка съ четата си. Следъ единъ продължителенъ бой въ 1924 г. при Бутковското езеро, прибира се въ България, поради силна простуда. Заболѣва тежко и следъ тригодишенъ отпоръ срещу неизлечимата болесть, почина презъ априлъ 1927 година.
Иванъ Др. Куюмджиевъ, солунски войвода.
*
Жестокиятъ потиснически режимъ, срещу който трѣбваше да се води наложената отъ самия него отбранителна борба, описана до тукъ съвсемъ сбито, ще трѣбва да бѫда доосвѣтленъ съ много повече подробности, въ друга книга — както това споменахъ още въ предговора.
*
528
Паметникътъ на незнайния четникъ, въ Горна-Джумая, разрушенъ отъ сърбофилската власть въ България следъ 1934 година.
529
Въ приложение [42] сѫ посочени друга редица революционни акции, станали въ описвания (въ настоящата книга) периодъ.
Сѫщо тъй въ приложение 43 се намира списъкъ на други бойни акции, които се отнасятъ за времето до 1923 година. Тѣ сѫ взети отъ една брошура на познатия сръбски приятель, по-точно агентъ, проф. Р. А. Райсъ. Сведенията му сѫ, безъ никакво съмнение, дадени отъ самата сръбска полиция. Още въ моитѣ „Спомени-II" изтъкнахъ, че нѣмамъ на рѫка всички данни относно бойнитѣ прояви на ВМРО, както и относно нелегалнитѣ участници въ нейнитѣ редове. Така, че, проф. Райсъ до известна степень допълва оскъднитѣ материали, съ които разполагахъ въ чужбина при пишенето на тѣзи книги. За проф. Райсъ понататъкъ ще стане дума по-подробно.
Даденъ е въ приложение [44] и списъкъ на действували презъ периода 1924-1934 г. нелегални борци.
*
Чрезъ изброенитѣ до тукъ бойни акции читательтъ получава — надѣваме се — задоволителна представа — за противопоставянето отстрана на ВМРО съ орѫжие срещу наложеното на народа ни робство.
Разбира се, дейностьта на ВМРО въ полза на поробеното отечество не се изчерпва само въ бойнитѣ й прояви. И това е изяснено въ споменитѣ ми, доколкото мѣстото ми позволяваше.