Спомени. II. Освободителна борба 1924 - 1934 г.
Иванъ Михайловъ

 

ЧАСТЬ ПЪРВА

Загубата на Тодоръ Александровъ. Спасяване на ВМРО

 

1. 31 Августъ и 12 септемврий 1924 г.

    (Убийството на Т. Александровъ въ Пирина. — Тайната среща на Протогеровъ, Алеко Василевъ и Георги Атанасовъ съ физическитѣ убийци. — Още при погребението на Александровъ провиненитѣ попадатъ въ мрежата на конспирация срещу тѣхъ. — Наказанието имъ на 12 Септемврий)  (27)

 

2. Виновницитѣ по убийството на Тод. Александровъ

    (Подробни изяснения за всѣкиго отъ тѣхъ и за срѣдитѣ, които стоеха задъ гърба имъ)  (47)

 

3. Отзиви за Тодора и неговото дѣло

    (Какъ се посрещна смъртьта му всрѣдъ нашия народъ. — Отзиви на чужденци)  (52)

 

4. Шестиятъ общъ конгресъ на ВМРО  (72)

 

5. Каква борба предстоеше да се води и какъ  (81)

 

6. Македонскитѣ славяни сѫ българи

    (Mнения на чужденци за народностната принадлежность на потиснатитѣ въ Македония славяни)  (100)

 

 

        I. 31 АВГУСТЪ И 12 СЕПТЕМВРИЙ 1924 г.

 

На 29 августъ 1924 г. получихъ бележка отъ Тодоръ Александровъ да отида при него. Отпреди два дни се намираше тайно въ София. За присѫтствието му знаеше тѣсенъ крѫгъ отъ приятели.

 

Намѣрихъ го приготвенъ за пѫть. Срѣдъ стаята забелѣзахъ натъпкана съ пакети раница. Той бѣ седналъ предъ масата ; въ скута му бѣ разтворена презраменната му чанта, въ която прибираше писма, разпредѣлени на купчинки върху масата.

 

— Седни, Брѣзовъ [*], — ми каза той, като влѣзохъ. И прибирайки въ чантата си последнитѣ бележки, каза ми : „Стѣгамъ се за пѫть".

 

— Разбрахъ още като влѣзохъ — му отговорихъ, но за кѫде ?

 

— Отивамъ на Сѣрския окрѫженъ конгресъ.

 

— Кѫде ще се състои този конгресъ ? — запитахъ. Обясни ми, че се свиква въ Пирина и че тая вечерь трѣбвало да потегли, за да стигне утре на време.

 

Запитахъ го налага ли се непременно той да присѫствува тамъ, на което отговори, че това щѣло да бѫде полезно.

 

— Струва ми се, по-добре е, ако ти не отидешъ на този конгресъ, подхвърлихъ азъ.

 

— Не, излишно е въ случай всѣко съмнение. Налага се да отида, защото много работи има да кажа и чрезъ самия конгресъ да поправя.

 

— Съвсемъ искрено да си кажа, бай Тодоре, азъ се боя да отидешъ нататъкъ. Нѣмамъ никаква вѣра въ Алековци. [**]

 

— Нищо не могатъ да сторятъ тѣ, когато тамъ се е събралъ цѣлъ конгресъ.

 

— Азъ се боя, че тѣ сѫ въ състояние и да посегнатъ върху тебе. Съ този страхъ живѣя отъ известно време. Смѣтамъ, че съ тѣхъ не можемъ да се оправимъ чрезъ конгреси, особено когато тѣ организирватъ конгреса.

 

— Тамъ ще бѫдатъ и много предани хора. Тамъ сѫ и неврокопци съ Стоянъ Филиповъ начело.

 

— Извинявамъ се, че споря. Азъ казахъ това, което чувствувамъ ; по-добре е да не отивашъ. Тия хора не сѫ за вѣрване. Но понеже си решилъ да пѫтувашъ, вземи поне по-голѣма охрана.

 

— Смѣтамъ отъ тукъ да не взимамъ никого ; пъкъ и неудобно ми се вижда да водя охрана, тъй като тамъ нейде ще ме чакатъ момчета изпратени отъ конгреса. Не искамъ да помислятъ, че се боя, или се съмнявамъ въ нѣщо. За да нѣматъ такива съмнения отивамъ, до голѣма степень, на конгреса.

 

— Въ всѣки случай азъ настойвамъ да тръгнатъ нѣколко души съ тебе. Ако това не удобрявашъ, поне двама души оттукъ вземи, както

 

 

*. Брѣзовъ — псевдонимъ на Иванъ Михайловъ.

 

**. Подъ името «Алековци» имамъ предвидъ главно трима души : самия Алеко Василевъ, заведующъ работитѣ на ВМРО въ Пиринска Македония, съ помощьта на изпратения му за секретарь Георги Атанасовъ, и намиращия се често около тѣхъ Ал. Протогеровъ, който наскоро се бѣ върналъ отъ чужбина.

 

27

 

 

обикновено правишъ при всѣко твое движение, безъ това да е изглеждало комуто и да било като нѣщо извънредно.

 

Следъ като помисли малко Тодоръ запита :

 

— Кои момчета имашъ на разположение ?

 

— Имамъ мнозина. Най-добре ми се вижда да отидатъ Панзо Зафировъ и Христо Балвански.

 

— Добре. Нека бѫдатъ готови, привечерь тръгваме — отсѣче Тодоръ.

 

Отговорихъ и на запитването му относно нѣкои текущи работи и побързахъ да си излѣзна, за да наредя потрѣбното относно двамата души.

 

— До виждане, бай Тодоре.

 

— До виждане, отговори той и въ гласа му, въ погледа му разбрахъ, че той искаше да прибави : „Бѫди спокоенъ, нѣма да се случи нищо лошо". Това бѣ последната ми среща съ него.

 

Мих. Моневъ, зетъ на Тодора, ми разказа, че е водилъ сѫщия почти разговоръ, настоявайки да не заминава. Когато споменалъ, че трѣбва да вземе седемь-осемь души за охрана, Тодоръ му отговорилъ : „Нима на сражение отивамъ ? . . .". А относно Алеко и Атанасовъ, посочвайки чантата си, казалъ : „Тукъ сѫ събрани толкова много аргументи, че тия господа ще намѣрятъ истинското си мѣсто".

 

Чувствувахъ, че нѣмамъ търпение да се заловя за работа следъ тръгването му. Добре дошла бѣ идеята на единъ мой университетски другарь да отидемъ за единъ-два дни на екскурзия до Витоша. Не бѣхъ излизалъ така повече отъ три години. Двамата съ него заминахме. Разнообразно минахме тия два дни. Стори ми се, че се връщамъ къмъ отдавна отлетѣли младини, макаръ да бѣхъ на двадесеть и седемь години; тъй много ме бѣха откъснали отъ живота на свободната младежь четиритѣ години прекарани въ напрегнати събития следъ войната, а особено криенето изъ София, при земедѣлския режимъ.

 

На другия день, следъ връщането ми отъ екскурзията, се бѣ получило известие отъ Свети-Врачъ, повторено нѣколко часа по-късно, следъ като не е даденъ отговоръ. А не е могло да се отговори, защото мене не сѫ могли веднага да намѣрятъ.

 

Съобщаваше се, че Тодоръ и Протогеровъ викатъ мене, Мих. Моневъ, К. Пърличевъ, Панчо Михайловъ и Никола Велевъ ; казваше се въ съобщението, веднага да тръгнемъ. Всички имена бѣха означени съ псевдонимитѣ ни. Азъ решихъ да не съобщавамъ нищо на виканитѣ лица, докато не видя дали и по-нататъкъ ще се настоява за заминаването ни. Повѣрихъ само на Пърличева, че известно безпокойство предизвика у мене това съобщение. Причини : преди всичко, никой отъ повиканитѣ не можеше да има работа въ окрѫженъ конгресъ ; необяснимо се явяваше повикването особено на единъ войвода отъ другъ окрѫгъ, какъвто бѣ П. Михайловъ ; а Н. Велевъ, деятель въ Виена, които преди нѣколко дни бѣ дошелъ въ София, най-малко бѣ необходимъ на този конгресъ. Нито азъ, нито Пърличевъ, бихме имали що да докладваме тамъ. Още по-загадъчно се явяваше повикването на Монева, който не заемаше постъ въ организацията.

 

Пърличевъ се съгласи съ менъ да почакаме и да не тръгваме безъ нова покана. Той сѫщо сподѣляше опасенията ми, че тукъ може да се крие нѣщо друго. И нему вдъхваха известни опасения отношенията съ Алековци.

 

28

 

 

На другия день се получи вече телеграма до мене, подписана отъ „Илия" и „Миле" — псевдонимитѣ на Протогеровъ и Тодора, съ сѫщото съдържание. Обадихъ се пакъ само на Пърличева и му казахъ, че споредъ мене сега вече можемъ да тръгнемъ, но ще трѣбва да бѫдемъ много внимателни. Решихъ да кажа и на Монева това. А на Велева и П. Михайлова нѣмаше да съобщавамъ нищо отъ съмненията ми.

 

Моневъ по-сериозно погледна на тия съмнения ; той добре знаеше какъ вървятъ работитѣ между Тодора и тройката. Той бѣ въ Горна-Джумая и оттамъ го взехме съ насъ. Въ Горна-Джумая научихъ, че Тодоръ оставилъ тамъ единия отъ двамата души, които бѣха потеглили съ него за охрана.

 

Стигнахме до село Дере-Мислимъ предъ Мелникъ и се опѫтихме съ коне по Мелнишката долина. Малко предъ Мелникъ се зададе на конь Петъръ Говедарчето. За пръвъ пѫть го виждахъ, слушалъ бѣхъ името му. Знаехъ че е твърде близъкъ на Атанасова и Алеко, единъ е измежду двамата-трима души, които сѫ главната опора на тройката въ Мелнишко. Той ни посрещна засмѣнъ, разговорливъ, питаше ня защо толкозъ сме закъснѣли. Съ него потеглихме.

 

Изъ тѣзи мѣста за пръвъ пѫть минавахъ ; сѫщото бѣ и съ съпѫтницитѣ ми, както е било и съ Тодора. Потиснатъ се чувствува човѣкъ между високитѣ пѣсъчни брѣгове на долината, която при туй постоянно извива ; така че, вървимъ срѣдъ една неизвестность, не виждайки ни въ страни, ни отпреде си по-далече отъ нѣколко десетки метра. Бѣ много горещо и задушно. Така вървѣхме до село Караланово, а тукъ взехме да се възкачваме направо по стръмната пѫтека за Сугарево. Все повече планински хоризонти почнаха да се разкриватъ ; и по-леко се дишаше. Съ по-голѣмо облекчение вървѣхъ, цѣлъ пропитъ отъ желание по-скоро да стигнемъ до конгреса, за да зърна Тодора, да видя изобщо какъ всичко се развива. Докато бѣхме въ потискащата долина, по-далечно нѣкакъ и по-свързано съ мѫчнотии ми се виждаше това наше свиждане. И колкото да я разгонвахъ, като нѣкоя нахална муха, току безпокоеше съзнанието ми една тежка мисъль ; тя ми казваше, че по-добре би било ако Тодоръ не дойдеше да се завира изъ тѣзи непознати нему урви и долини.

 

Говедарчето ни разправяше по пѫтя, че конгресътъ е почти привършилъ работата си ; чакали насъ и утре вѣроятно щѣло да бѫде готово ; тая вечерь сме щѣли да спимъ въ Сугарево, кѫдето изъ разнитѣ махали били разквартирувани всички делегати ; ако имало време, щѣли сме да отидемъ направо при Тодора и Протогерова; ако ли бѫде късно, то утре рано.

 

Стигнахме почти въ мракъ. Заведоха ни отначало въ една кѫщурка, кѫдето се бѣха събрали мнозина. Тамъ видѣхме Гоце Манолевъ, който съ Говедарчето бѣ станалъ голѣмъ приятель на Алековци. Видѣхъ войводата Гогата Полски отъ сѣрското село Хазнатаръ ; тамъ бѣ и Георги Пенковъ отъ Градево, Горно-джумайско. Моневъ пожела щото нѣкой отъ четницитѣ да му направи здравъ масажъ ; оплакваше се, че билъ настиналъ.

 

Стаичката бѣ низка ; всички бѣха притиснати въ нея ; впрочемъ, кѫщитѣ на туй селце бѣха до една мизерни. Георги Пенковъ бѣше особено разговорливъ. Като-чели умишлено търсѣше да попада на теми, при които може да се спори. И съ мене заговори нѣщо за комунистическия бунтъ въ Разлога, станалъ презъ месецъ септемврим миналата

 

29

 

 

година. И ни въ клинъ, ни въ рѫкавъ, той избухна и се нахвърли съ цинични ругатни противъ гарнизонния началникъ въ Разлогъ подполковникъ Жечевъ ; сигурно му имаше зѫбъ за нѣщо. Закани се, че щѣлъ главата му да отрѣже. Стори ми се, че съ заканитѣ си и съ особено повдигнатия си тонъ той цели да направи нѣкакво впечатление намъ ; искаше да покаже колко е смѣлъ и решителенъ. Не виждайки нужда отъ всичко туй, и понеже това що приказваше не се отнасяше до насъ, а бѣ нѣкакъ изкуствено, престанахъ да го слушамъ, като на края му подхвърлихъ, че е по-добре всички тия работи да ги каже лично на подполковникъ Жечева ; и ако може да му отрѣже главата, да го направи. Може би нѣкой отъ околнитѣ бѣ смигналъ на Пенкова да не се увлича, та той изъ единъ пѫть спрѣ да говори, въпрѣки охотата му да се позакачи съ мене.

 

Подиръ малко Говедарчето ни попита не желаемъ ли да се прибираме вече за спане, следъ като цѣлъ день сме пѫтували. Прибави, че при голѣмцитѣ утре ще отидемъ, защото тѣ били сега съ нѣщо заети, а пъкъ и махалата имъ била доста далече. Заведе ни въ една кѫщица наблизо. Като влѣзнахме въ стаята, никой отъ насъ не повѣрва, че тукъ ще останемъ да спимъ. Тя бѣ съвършенно гола ; по пода, който бѣше отъ пръсть, се виждаха ситни камъчета и грудчици отъ земя ; явно бѣ, че тукъ отдавна не е метено. Може би въ селото да имаше и по-лоша стаичка, но тая ще да бѣ една отъ крайно лошитѣ. За завивки или възглавници и въпросъ не стана. Внесена бѣ само една миниатюрна лампица, която едва трептѣше, за да прави още по-мистериозна обстановката. Човѣкъ би могълъ по-добре да заспи, безъ никаква свѣтлина, на тъмно. Полѣгнахме така, опрѣни на рѫцетѣ си вмѣсто възглавници и бидейки уморени, все пакъ сме откраднали нѣкой и другъ часъ сънь. Докато се готвѣхъ да заспя, азъ се позамислихъ, дали въ избора на тази стая не е вложено нѣкакво умишлено пренебрежение къмъ насъ.

 

Сутриньта доста рано се събудихме всички ; главно поради твърдия подъ. Поизтърсихме дрехитѣ си и излѣзнахме. Заведе ни нѣкой да се измиемъ на планинската рѣкичка наблизо. Тамъ видѣхме да се мие и Аргиръ Манасиевъ, стариятъ гевгелийски войвода, по това време виденъ организационенъ работникъ въ Горна-Джумая. Скоро дойдоха Атанасъ Маджаровъ и Аспарухъ Ганчевъ, който бѣ въ четнически дрехи, въорѫженъ. Той — нека и тукъ поясня — е българинъ отъ Русия, емигриралъ следъ революцията ; като учитель въ Петричката гимназия постѫпилъ въ четата на Алеко ; не бѣхъ го виждалъ отъ месецъ априлъ предишната година, когато една нощь пѫтувахме отъ Джумая за Разложко съ Алековата нелегална група. Той бѣ много събуденъ и енергиченъ младъ човѣкъ.

 

Като се измихме Аргиръ Манасиевъ каза, че можемъ да вървимъ. Ние запитахме кѫде сѫ Протогеровъ и Тодоръ и той ни отговори, че именно къмъ тѣхъ ще вървимъ. И тръгнахме, ние петимата, и тѣ тримата — Аргиръ, Маджаровъ и Ганчевъ, по една приятна пѫтека, която постепенно се възвишаваше, заградена отъ дветѣ страни съ храсти. Следъ нѣколко минути Аргиръ Манасиевъ, който вървѣше на нѣколко метра предъ насъ мълчаливо, се спрѣ при единъ преслапъ на пѫтечката и покани всички ни, ако искаме да си починемъ малко тукъ. Нѣкои измежду насъ поприклекнаха ; почивката наистина се налагаше, особено за по-възрастнитѣ. Неочаквано Аргиръ заговори, като се изправи. Азъ бѣхъ срещу него и веднага схванахъ, че лицето му доби особенъ изразъ ; още съ първитѣ две-три думи бѣ ясно, че той се мѫчи да владѣе

 

30

 

 

вълнението си и да придаде даже нѣкаква тържественость на гласа си.

 

— Братя, на менъ се падна много тежка задача, да ви съобщя, че нашиятъ великъ Тодоръ не е вече живъ ...

 

Тия бѣха думитѣ, които Аргиръ изговори побледнилъ, смутенъ. Брадата му потреперваше. Нѣкои отъ насъ и не схванаха точно какво говори той. Панчо Михайловъ скочи като ужиленъ и завика : „Какво, какво казва Аргиръ ?"

 

— Ясно е какво, му поиснихъ азъ, убитъ е Тодоръ.

 

Въ тоя моментъ цѣлата група бѣше на кракъ. Всички като заковани на мѣстото си, втрещени. Панчо, както бѣше правъ, легна на земята, започна да се търкаля ту на тая, ту на оная страна, викайки : „Леле, леле, Тодоръ убитъ . .. Вѣрно ли е ? Кой го е убилъ ? ..." Обхванатъ бѣ отъ нѣкакъвъ нервенъ припадъкъ. Викнахъ му : „Ставай да вървимъ, да ни кажатъ кѫде е Тодоръ. Нѣма защо да се вайкаме и плачемъ. Нищо не можемъ да поправимъ съ плачъ". Не си спомнямъ вече дали нѣщо казаха останалитѣ трима другари. Знамъ, че като се погледнахме съ Монева и Пърличева, сподѣлихме си мълчаливо, че основателни сѫ били съмненията ни. Моневъ дълбоко въздъхна : „Ахъ Тодоре, ахъ Тодоре ..." Аргиръ ни каза, че тукъ наблизо има една черквица и тамъ е положенъ Тодоръ съ другаря му. Тогава разбрахме, че е убитъ и Панзо. И съ по-бързи крачки вече потеглихме всички напредъ, смазани отъ скръбь и отъ напрежение. Много угрижени ми се видѣха и тримата души, които ни придружаваха. Тѣ ни поясниха, че отъ конгреса имъ е било възложено да ни съобщатъ тежката новина ; затова ужъ случайно тѣ именно сутриньта се озоваха около насъ край потока.

 

Очаквахъ по-дълго да вървимъ. Но изведнажъ предъ насъ се изпрѣчи широка поляна ; задъ нея далече на околовръстъ се показаха планински вериги. Забѣлязахъ на другия край на поляната низка сграда — това бѣ черквицата. Още докато минавахме презъ ожънатата нива, заела половината отъ тази поляна, насреща мнозина се раздвижиха откъмъ черквата и едни тръгнаха да ни посрещнатъ. Подаваха ни всички рѫка, но най-добре съмъ запомнилъ какъ Алеко и подполковникъ Атанасовъ се изпрѣчиха въ униформитѣ си предъ насъ, съ пушки презъ рамо, и сѫщо ни поздравиха. Тѣ имаха видъ на най-натѫжени. Алеко бѣ се даже просълзилъ. И двамата промърмориха по две-три думи за утеха. Азъ казахъ на Алеко : „Станалото — станало ; всички трѣбва да се държимъ здраво и съ общъ трудъ да се навакса поне една часть отъ постигналата ни загуба. Особено на васъ тримата се налага куражъ ; знаете, че всички дейци у васъ ще дирятъ опората си". Нѣмаше тукъ нужда тепърва да мисли какво поведение трѣбва да се държи спрѣмо тройката. За мене бѣ ясно и вече решено какъ трѣбва да се държа още когато правѣхъ най-черни тълкувания относно смисъла на повикването ни.

 

Понеже просълзяването на Алеко ми се видѣ като майстория, азъ сѫщо смѣтнахъ за добре веднага да започна играта, въ които тѣ или ние щѣхме да изгубимъ, и отъ която може би за дълги години зависѣше цѣлото направление на македонската освободителна борба. Мина ми презъ ума, че Алеко може да бѣ се просълзилъ и отъ смущение, отъ липса на устойчивость, следъ като е схваналъ вече голѣмината на извършеното злодеяние, предъ картината на Тодоровия трупъ. И си казахъ,

 

31

 

 

че ако е така, отъ това само може да спечелимъ, т.е. по-лесно да бѫдатъ наказани Протогеровъ, Алеко и Атанасовъ. Впрочемъ, азъ сподѣлихъ поотдѣлно съ Монева и Пърличева, че се налага, колкото е възможно, по-хитро държание отъ наша страна. Това е единственото ни орѫжие, което можемъ да употрѣбимъ срещу тая ужасяваща подлость; и че единствената наша цель трѣбва да бѫде живи да се измъкнемъ отъ тукъ.

 

Изненаданъ бѣхъ като видѣхъ, че и Пенковъ, който снощи бѣ тъй словоохотливъ и предизвикателенъ, сега бѣ добилъ опечаленъ видъ; и неговитѣ очи бѣха овлажнени. На поляната имаше близо петдесеть души, мнозинството съ пушки. За Протогерова ни казаха, че не се чувствувалъ добре, билъ просто боленъ следъ убийството. Като ни видѣ, той захълца и нищо не можеше да каже. Побързахъ и нему да повторя думитѣ, които бѣхъ казалъ на Алеко.

 

Ние пожелахме да влѣземъ въ черквицата, за да видимъ покойницитѣ. Всичко, което все още бѣ за насъ като страшна приказка, стана предъ очитѣ ни действителность. Тодоръ лежеше въ единъ набързо приготвенъ ковчегъ отъ тѣсни обикновени летви ; и тѣ сѫ се оказали недостатъчни та на нѣкои мѣста празднитѣ пространства помежду имъ бѣха по-широки отколкото самитѣ летви. Въ сѫщо такъвъ сандъкъ лежеше Панзо. Той бѣ грозно подпухналъ. А Тодоръ, който бѣше слабъ, сега изглеждаше доста напълнѣлъ, стори ми се разхубавѣлъ. Въ черквицата не можехме добре да се вглеждаме въ всичко, защото бѣ полутъмно. Особена влага потискаше въ тая малка черквица.

 

Протогеровъ вънъ се бѣ посъвзелъ и ме хвана подъ рѫка ; направихме нѣколко крачки и седнахме на междата до нивата. Чувствувахъ, че всички наоколо ни заглеждатъ. И тукъ той не можа да ми каже нищо, което да заслужава внимание. Каза само, че убийцитѣ били Динчо и Щерю и че досега не сѫ заловени ; че той се чувствувалъ съсипанъ ; че много работа ще ни предстои занапредъ, за да запълнимъ отворената празднина. Като станахме, азъ се отдѣлихъ два-три пѫти настрани, ужъ случайно, съ познати измежду четницитѣ и делегатитѣ. На Стоянъ Филиповъ казахъ подъ клетва да бѫдатъ въ Неврокопско на щрекъ ; абсолютно нищо да не прояваватъ, да се правятъ на съвсемъ примирени съ станалото, докато той лично не получи отъ мене второ съобщение, което може да се забави нѣколко дни или нѣколко седмици. Сподѣлихме си твърдото убеждение, че убийцитѣ на Тодора сѫ тукъ измежду насъ, че тѣ сѫ самата тройка, като въ организирането на злодѣянието главно сѫ действували Алеко и Атанасовъ, а отъ Протогеровъ сѫ получили насърдчение. Подсѣтихъ Филипова, че той и другаритѣ му, макаръ да сѫ въорѫжени, ще трѣбва да внимаватъ добре на връщане. Той ме успокои ; каза ми, че ще се върнатъ презъ Пирина, безъ нѣкой да може да узнае предварително по кои пѫтеки ще минаватъ. Покани ме и азъ да замина презъ планината, а сѫщо ако желаятъ и останалитѣ другари отъ София. Отговорихъ му, че това би било много нетактично и въпрѣки, че смѣтамъ рискувано връщането ни по сѫщия пѫть, непремѣно ще се върнемъ така, както сме дошли.

 

Разбра се, че насъ сѫ ни извикали, за да присѫтствуваме на погребението. Покойницитѣ сѫ били единъ пѫть заравяни вече, по нареждане на Атанасова и Алеко, наскоро следъ убийството имъ. Но подиръ напомнянето на нѣкои делегати, Протогеровъ е настоялъ, че трѣбва да бѫдемъ повикани. Схваналъ е, че съвсемъ нередно и подозрително

 

32

 

 

би изглеждало само да ни се съобщи, че Тодоръ е убитъ и вече погребанъ.

 

Но какво узнахме тукъ по самото убийство на Тодора ?

 

На 30 августъ Протогеровъ и Александровъ се срещатъ въ Мелнишко и потеглятъ за с. Горно-Сушица въ Пирина. Предъ Мелникъ ги чакатъ, за да ги придружаватъ, Щерьо Влаховъ и Динчо Вретенаровъ, приближени на Алеко четници, по произходъ — сѫщо като него — власи, но българизирани. Преспиватъ въ Горна-Сушица и на другия день тръгватъ за каракачанското селце Лопово, което се издига високо въ планината. На една камениста полянка при Сугарската рѣка, оградена отъ гори и върхове, сѣдатъ да похапнатъ и починатъ. Протогеровъ е билъ близо до Тодора, а въ страни полегналъ и придружаващиятъ Тодора четникъ Панзо Зафировъ. Изъ единъ пѫть Щерьо и Динчо стрелятъ върху Тодора, а куриерътъ Динчо Балкански поваля надигналиятъ се бързо Панзо.

 

По пѫтьтъ, както това установяватъ показанията на очевидци, става следъ туй среща между Алеко и Протогеровъ. Отоятствието на Алеко отъ Лопово, кѫдето сѫ вече събрани делегатитѣ на Сѣрския революционенъ окрѫгъ, Атанасовъ го е обяснилъ съ появила се у Алеко диария, които го била заставила често да излиза вънъ отъ квартирата си. Пакъ по пѫти за Лопово се срещатъ съ Алеко и Протогеровъ двамата убийци ; и си взиматъ бележки за заявлението, което подаватъ до конгреса, за да бѫдели оправдани, понеже били извършили убийството „за лична защита". Разбира се, и въ конгреса Протогеровъ зѫбъ не е обѣлилъ, за да поиска наказанието имъ, нито е казалъ, че ги е срещалъ на пѫтя.

 

Дадени сѫ били „нареждания" да бѫдатъ намѣрени и заловени. Но това е обикновена лъжа. Тѣ сѫ били прикрити отъ тайфата на Алеко. Самъ Петъръ Говедарчето, който насъ причака при Мелникъ, ги е укривалъ и имъ е пращалъ дрехи и храна — това се установи и чрезъ писмата отъ Щерьо и Динчо до него, заловени въ кѫщата му. Протогеровъ играеше доброволно ролята на параванъ, съ генералското си име и титлата му на членъ въ Централния Комитетъ на ВМРО, задъ който се вършеха всички тия престѫпни комедии.

 

Като научихъ тия подробности, азъ видѣхъ още единъ насърдчителенъ елементъ ; щомъ тройката още въ първия моментъ не е пожелала да ни извика, а Тодоръ е билъ набързо погребанъ, имаше известни основания да вѣрваме, че тя не се бои много отъ насъ и не бърза да ни примами и премахне. Отъ друга страна си казвахъ, че тѣ може би не биха бързали тукъ да устроятъ нѣщо противъ насъ, защото тогава за цѣлия свѣтъ ще бѫде ясно кой е извършилъ убийството на Тодора. А бѣха взели всички мѣрки да отдадатъ злодѣянието на лична омраза, на Щерю и Динчо. Тия разсѫждения ме караха да вѣрвамъ, че може би сполучливо ще се измъкнемъ обратно, безъ да изключвамъ напълно всѣка опасность.

 

Присѫтствуващитѣ бѣха мълчаливи. Тѣ се дѣлѣха върху поляната на ясно разграничени групички — по околиитѣ, отъ които бѣха дошли, а още по-подчертано — по настроенията, що ги обзематъ и по отпечатъка на миналото имъ. Най-вече се открояваха две групи — нѣкогашнитѣ санданисти, начело съ Гоце Манолевъ, Пенковъ и Говедарчето, които прикрито тържествуваха, въпрѣки опечаления имъ видъ, тия смѣтаха, че сѫ победители, опрѣни на тройката ; и отъ друга страна

 

33

 

 

нѣколко души неврокопски делегати, начело съ Стоянъ Филиповъ, — еднитѣ и другитѣ израстнали въ взаимно вражество и борби, познаващи се като противници още отъ крехкитѣ си младини. Общото дѣло отъ три-четири години насамъ бѣ доста допринесло, за да заглъхне това дѣление ; само групата около нѣкогашния санданистъ Тодоръ Паница, въ Неврокопско, се бѣ постарала да му придаде нова острота презъ земедѣлския режимъ, но тя се очерта по-скоро като орѫдие на този режимъ, по-право като безпринципна група на кариеристи ; срещу нея бѣха воювали съ орѫжие въ рѫка и споменатитѣ тукъ санданисти отъ Мелнишко, нѣкогашното царство на Сандански ; тѣ бѣха минали цѣлостно въ редоветѣ на възроденото отъ Александрова ново движение. Но подъ внушенията на Алеко и Атанасовъ и при насърдчителното държание на Протогерова, у тѣхъ — не въ народната маса, а само у тѣхъ, нѣколко души мѣстни стари деятели — постепенно бѣ надигнала змийската си глава старата ненависть и склонность за разколъ.

 

Въ единъ моментъ, обръщайки погледъ къмъ Али-Ботушъ и цѣлата низа отъ планини, които въ това утро особено красиво се издигаха на югъ, нѣкой отъ приятелитѣ взе да ми пояснява подробности за отсрещнитѣ области. Забѣлѣзахъ между урвитѣ подъ насъ на нѣколко километра една бѣлѣеща се кѫща. Приятельтъ ми поясни, че това е Роженския манастиръ, а на поляната край него ясно се очертаваше друго малко, пакъ бѣло петно ; приятельтъ ми поясни, че това е гробътъ на Яне Сандански. Въ тоя моментъ ясно си представихъ задоволството на нѣкогашнитѣ Яневи сътрудници, които бѣха около насъ. Тодоръ е една измежду най-очертанитѣ фигури срѣдъ голѣмитѣ македонски водачи като Даме, Матовъ, Развигоровъ и други, които още на времето най-решително сѫ осѫждали разколническото дѣло на Сандански. Другаритѣ на Яне сега не можеха да не се радватъ, когато срещу гроба му ще се издига единъ гробъ на едного отъ ония, които сѫ осѫждали Яне. И все по-ясно се задълбочаваше въ съзнанието и очертанието на цѣлия планъ за борбата, която ще ни предстои, за позициитѣ, които трѣба да бѫдатъ разрушени — ако щастието ни помогне.

 

Нѣмаше що друго да се прави, освенъ да се пристѫпи къмъ погребението. Двамата покойници бидоха изнесени отъ черквата и положени срѣдъ поляната. По наше предложение се направи снимка на Тодора ; Никола Велевъ имаше случайно при себе си апаратъ ; преди насъ никой не бѣ се сѣтилъ да извика нѣкой фотографъ отъ Свети-Врачъ или Петричъ, за да се запази последната тъй ценна снимка отъ Тодора. Георги Пенковъ се доближава до Михаилъ Моневъ и му пришепва : „Ти искашъ цѣлия нашъ маскаралък [*] да излезне на кадро. Истинскиятъ Тодоровъ убиецъ е Протогеровъ." Когато казахъ на Монева да застане до ковчега на Тодора, бидейки неговъ роднина, Моневъ за моментъ все да кани и другитѣ да се наредятъ наоколо. Но поканата му никой не последва. Неврокопци и мнозина други безъ и да разсѫждаватъ много, инстинктивно, отбѣгваха да си правятъ фотография съ убийцитѣ ; а виновницитѣ сѫ се смущавали отъ такава церемония.

 

Опѣлото бѣ извършено отъ свещеника, подъ чието ведомство е била черквицата. Пѣвецътъ бѣ Георги Ангеловъ отъ Сѣрско, живущъ тогава въ село Сингартия, Неврокопско ; презъ турския режимъ той е билъ четникъ въ Кочанско, въ четата на Симеонъ Клинчарски, когато

 

 

*. Маскаралъкъ - турска дума, значи безобразие.

 

34

 

 

Тодоръ е билъ секретарь на сѫщата чета. Този човѣкъ бѣ покъртенъ. Дошелъ бѣ тукъ като делегатъ на конгреса.

 

При гроба говорихме Пърличевъ и азъ. Само единъ-два пѫти до тогава бѣхъ произнасялъ речь ; въ този моментъ цѣлото ми сѫщество ме тикаше да кажа нѣщо на Тодоровия гробъ ; всѣко чувство на стѣснение бѣ изчезнало у менъ. Толкова истини ми бѣха ясни, толкова нѣща висѣха сѣкашъ на езика ми, които трѣбваше да станатъ общо достояние. Но знаехъ, че въ тоя моментъ нищо не трѣбва да бѫде изречено, което може да побърка на сложилия се вече въ главата ми проектъ. Една малка грѣшка можеше да осуети всичко и тогава би настѫпилъ пъленъ хаосъ и безкрайно тържество за противницитѣ на Македония.

 

Вѫтрешното ми напрежение бѣ голѣмо, до пръскване, когато Алеко, Атанасовъ и Протогеровъ се приближиха до гроба ; мина ми мисъль, че би било най-заслужено всички трима още въ тоя мигъ да бѫдатъ търколени. Но пакъ съвсемъ ясно ми бѣ, че въ такъвъ случай всичко ще се свърши съ едно самоизбиване тукъ, въ което би се замъглило извършеното отъ Протогеровци престѫпление, а и възможностьта за спасяване на движението отъ грозящата го опасность.

 

Не си спомнямъ какво точно съмъ казалъ въ краткото ми слово. Казахъ — това не съмъ забравилъ — че не това е погребението, което ще бѫде устроено отъ народа за Тодора, когато той узнае за неговата смърть. Приятели ми изтъкнаха после, че въ речьта известни алюзии били почти заканителни, въпрѣки, че не съмъ наименувалъ виновницитѣ, които по лични подбуди — това за мене бѣ напълно ясно — ставаха орѫдия едновременно на ръждисалия софийски върховизъмъ и на болшевишкитѣ домогвания.

 

Пърличевъ не говори дълго, но това що каза бѣ смислено, думитѣ му не събуждаха никакви подозрения.

 

Предложихъ да бѫдатъ дадени три залпа, както подобава за загинали борци. И се обърнахъ да извикамъ нѣкои измежду въорѫженитѣ присѫтствующи, които да застанатъ предъ гроба и да стрелятъ. И сега виждамъ какъ Алеко трепна при моето предложение, махна съ рѫка да повика нѣкого и нареди имената на трима души — Келпековъ, Ганчевъ, и третиятъ не си спомнямъ. Той се уплаши, че азъ мога да поставя трима души свои приятели, предварително набелѣзани, които да завъртятъ пушкитѣ си къмъ гърдитѣ на виновницитѣ. Въ този моментъ вината на Алековци блѣсна за менъ ослѣпително. Тритѣ залпа се дадоха и ехото имъ величествено отекна изъ пиринскитѣ долини и чукари.

 

Следъ нѣколко минути всички бѣхме готови да се разотидемъ въ разни посоки. Сбогувахме се съ неврокопци, които поеха единствени изъ планината. Вѣрвахъ, че Филиповъ ще съумѣе да запази спокойствие изъ тѣхния край и да се спотайва, докато му се обадя. Още повече вѣрвахъ, че той и всичкитѣ наши приятели тамъ ще бѫдатъ готови въ случай на нужда да се борятъ здраво. Всички присѫтствуващи на погребението си заминаха съ клетвата, която бѣха дали още бидейки събрани въ конгресъ, че никому нѣма да съобщаватъ за убийството на Тодора; ние, пристигналитѣ последни отъ София, поехме сѫщото задължение. Потеглихме обратно за село Сугарево, съ насъ и значителна часть отъ хората, чийто пѫть водѣше къмъ долината на Струма. Нѣкои се спустнаха направо къмъ Мелникъ презъ стръмната урва.

 

35

 

 

Още по пѫтя за селото заговорихме съ тройката относително работитѣ които ни предстоятъ, и уговорихме да поприказваме малко по-обширно въ Сугарево. Азъ решихъ непремѣнно да повдигна въпроса за отношенията ни съ рѫководното тѣло на Илинденската организация, да настоявамъ да се разгледатъ обвиненията, които ще изнеса [*]. Интимното ми намѣрение бѣ не да оправямъ илинденскитѣ работи, които сѫ объркани отъ Алековци; тѣ вече не ме занимаваха; но цельта ми бѣ да опитамъ дали не ще бѫде възможно, следъ като се раздѣлимъ сега съ тройката, още единъ пѫть нѣкои измежду нашата срѣда да се срещнатъ съ нея лице съ лице, кѫдето и да било, даже и въ самото нейно гнѣздо. Уреждането на спора съ илинденци можеше да бѫде най-добриятъ претекстъ за една подобна среща, тъй като тройката положително ще иска по тоя въпросъ повече да разисква и ще вземе подъ своя закрила обвиняванитѣ отъ насъ. Вънъ отъ другитѣ планове за разплата съ интелектуалнитѣ убийци на Тодора, които биха се турнали въ действие, подобна среща ми се виждаше като най-сигурна уловка за тѣхъ ; щомъ като се предполага, че и ние ще се явяваме на срещата и щомъ като ще предложа да се явимъ кѫдето тройката пожелае, та ще бѫде още по-добре заблудена, нѣма да допустне, че нѣщо се крои противъ нея. Съ нетърпение вървѣхъ къмъ селото, боейки се да не би нѣкакъ да се осуети разговора.

 

* * *

 

Въ една отъ сугаревскитѣ прихлупени кѫщурки влѣзохме седемь души — четиримата ние дошли отъ София, безъ Велева, и тройката. Безъ да се отвличаме въ странични широки предисловия, всички дойдохме веднага до въпроса, който единствено можеше да се поставя въ тоя разговоръ — какво ни предстои да вършимъ. За тройката бѣ невъзможно да отмине предъ насъ този въпросъ, и тя отъ кумова срама трѣбваше да го постави, безъ да имаше каквото и да е намѣрение съ насъ да върши занапредъ общи работи, и особено важни. Не й бѣ сгодно да се раздѣли съ насъ, безъ да поразисква върху нѣщо. Алеко пръвъ се обърна къмъ мене:

 

— Брѣзовъ, кажи ти какъ сѫ работитѣ къмъ София; да почнемъ отъ тамъ.

 

— Струва ми се, че на ВМРО се налага преди всичко да ликвидира по единъ или другъ начинъ съ конфликтитѣ, които сѫ изникнали или сѫ на пѫть да поникнатъ между нея и нѣкои немакедонски срѣди ; сѫщо така да се тури точка и на по-малкитѣ разпри, които имаме съ нѣкои македонски групи — казахъ азъ. По възможность организацията да не пилѣе силитѣ си въ странични борби и да ги съсрѣдоточи изключително срещу поробителя. Нуждна ни е всѣка капка енергия за по-голѣмо стѣгане на организацията. Това е, което ми се вижда най-важно. Добре е да уредимъ и отношенията си съ Илинденската организация. Тя не върви по добъръ пѫть. Азъ съмъ готовъ предъ очитѣ на нейнитѣ рѫководители да изнеса всички данни за грѣшкитѣ имъ. Нека тѣ отъ своя страна да дадатъ възраженията си. Като се чуе всичко, нека се

 

 

*. Думата е за легалната, взаимно-спомагателна организация на нѣкогашнитѣ участници въ ВМРО, прибрани въ България като емигранти. По прегрѣшенията на единъ-двама отъ нейното рѫководно тѣло читательтъ по-нататъкъ ще узнае подробности.

 

36

 

 

посочи нашето становище. Изобщо, налага се опредѣлянето на единъ пѫть, който всички да следваме спрѣмо тази организация. Иначе ежедневно ще се трупатъ недоразумения, въ обществото ще се ширятъ клюки и срѣдъ емиграцията постепенно ще настѫпва чувство на несигурность, на разединение. Азъ съмъ най-често срѣдъ емиграцията и ви увѣрявамъ, че нито единъ день повече не бива да се оставятъ въ сегашното положение отношенията ни съ илинденскитѣ рѫководители. Повтарямъ, трѣбва да си начертаемъ една линия  на отношение къмъ тѣхъ, каквато и да бѫде та, за да можемъ да я препорѫчаме и на всички наши приятели, та да се избѣгне разноезичие и безпѫтица. Туй е, което считамъ за свой дългъ да подчертая, като пръвъ въпросъ между всички други, отнасящи се до емиграцията.

 

Тройката веднага се съгласи, че съ илинденци трѣбва бързо да се изяснимъ. Алеко и Атанасовъ съ особена живость възприеха мнението ми за една близка среща съ тѣхъ. Алеко прибави:

 

— Ти, Брѣзовъ, вземи всичкитѣ си бележки и при срещата ще посочишъ като обвинитель разнитѣ грѣшки на илинденци.

 

— Съгласенъ съмъ. Тѣ сами ще си правятъ защита. Налага се въ такъвъ случай да посочите кои другари ще се натоварятъ да играятъ ролята на сѫдъ, т.е. да дадатъ заключение кои работи трѣбва занапредъ да поправятъ илинденци.

 

Възприе се точно така да се развиятъ разискванията, съ обвинитель, защита и сѫдъ. За сѫдии съ общо съгласие опредѣлихме Гюрковъ, П. Михайловъ и Шандановъ. Като стана дума за мѣстото на срещата, азъ побързахъ да кажа, че това нѣма никакво значение, тъй като ние можемъ навсѣкѫде да дойдемъ, а и илинденци могатъ да отсѫтствуватъ единъ-два дни отъ кѫщи и да се яватъ кѫдето имъ се посочи. И добавихъ, че е по-лесно нейде въ Петричкия окрѫгъ да стане срещата. Споменаха се имената на Петричъ и Мелникъ, но и на тройката тия мѣста се виждаха далече, та самъ Алеко предложи Горна-Джумая. Относно деня на срещата, пакъ се предостави да кажатъ тримата и се опредѣли 12 септемврий.

 

На менъ се възложи своевременно да поканя за пѫть илинденци. Съвсемъ малко други въпроси се засегнаха въ съвещанието ни. Повтори се отъ нѣколцина измежду насъ, че много работи трѣбва да се нареждатъ, че много трудъ ще трѣбва да се положи. Всички приказки не бѣха друго освенъ общи пожелания, изразявани съ прикрита неискреность.

 

Сигуренъ съмъ, че само за трима отъ нашата компания бѣ напълно ясно какво трѣбва да се прави по-нататъкъ. Двамата бѣха Алеко и Атанасовъ; тѣ знаеха, че сега имъ предстои да отстранятъ по единъ или другъ начинъ насъ и да започнатъ командата си надъ македонското дѣло. Измежду тѣхъ двамата Атанасовъ бѣ тоя, който си мислѣше, че се открива възможность за господство на личната му воля, бидейки убеденъ, че Алеко ще бѫде едно орѫдие, въпрѣки външнитѣ му украски. Третиятъ, който съвсемъ опредѣлено знаеше какво ще се прави нататъкъ, бѣхъ азъ; трѣбваше тройката да бѫде премахната; всичко останало само по себе си ще се нареди и македонското дѣло ще запази своя обликъ, и въ морално и въ политическо отношение. Може да се случи и отъ насъ нѣкои да загинатъ, но движението ще остане, ще бѫде по-цѣлостно и независимо, то ще върви по ясенъ пѫть. Като се премахне тройката, никой нѣма да се намѣри следъ нея да издига каквото и да е друго

 

37

 

 

знаме въ нейно име; още по-малко ще бѫде възможно това, когато ще се разкрие, че е посегнала върху Тодора.

 

Следъ приключване на разговора, тръгнахме всички по пѫтя за Мелникъ. До село Караланово вървѣхме въ пълно мълчание. Съ насъ пѫтуваха мнозина отъ антуража на Алеко. До рѣката въ Караланово насѣдахме за почивка. Тукъ видѣхъ натъпканата съ книжа раница на Тодора, прибрана отъ Протогерова. Разговаряхме за дребни нѣща. По едно време Панчо Михайловъ поиска отъ мене мнение дали да продължи съ насъ или да остане при тримата. Атанасовъ билъ му казалъ, че е по-добре да остане за два-три дни тукъ; трѣбвало да поговорятъ относно положението и бѫдещата дейность въ Скопския революционенъ окрѫгъ. Отговорихъ на Панчо, че той трѣбва да си реши какъ да постѫпи; но моето мнение е, че по-добре е да се завърнемъ всички вкупомъ, така както сме дошли. Сигуренъ бѣхъ, че самолюбието на Панчо нѣма да му позволи да признае предъ Атанасова, че ме е запиталъ и съмъ го посъветвалъ да не остава. Ясно бѣ, че Атанасовъ бърза да си спечели позиции и за Скопския окрѫгъ, поне за предъ общественото мнение, като се знае, че Панчо Михайловъ, бѣ станалъ известенъ съ участието му въ превзимането на Кюстендилъ. Другитѣ войводи и четници въ този окрѫгъ, фактически най-организирания и най-силния отъ революционно гледище, Атанасовъ, и изобщо тройката, не би могла нито за мигъ да спечели. Но Панчо бѣ до крайна степень суетенъ, почти боленъ въ това отношение; нѣмаше устойчивъ характеръ; можеше да бѫде примаменъ, стига да му се обещае нѣкаква рѫководна роля по отношение на цѣлото дѣло. Като предоставихъ нему да постѫпи, както знае, азъ бѣхъ увѣренъ, че той нѣма да се реши лесно да се раздѣли отъ насъ, тъй като не би искалъ изведнажъ да се озове между противницитѣ на Тодора. А той добре знаеше, че сѫ такива, ако не чрезъ друго, то поне отъ разговоритѣ му съ Арсени Йовковъ. Въ всѣки случай азъ бѣхъ изненаданъ, че той не е отхвърлилъ веднага предложението на Атанасова, че се е поколебалъ.

 

Това обстоятелство ми подсказа, че ако не успѣемъ да насочимъ него срещу Тодоровитѣ убийци, ще се наложи да бѫде поставенъ поне подъ наше наблюдение до решителния моментъ.

 

— Право казвашъ, Брѣзовъ. Всички ще се завърнемъ, както сме дошли отсѣче Панчо.

 

— Хубаво. Па и да речешъ да останешъ, да не строшишъ хатъра на подполковника, питамъ те: имашъ ли настроение, съсрѣдоточенъ ли си, следъ това което е станало, за сериозни разговори ? — му казахъ азъ. Много има да обсѫждаме и да правимъ. Що се отнася до мене, азъ чувствувамъ нужда първо да си почина, да се съвзема. Ти къмъ Кюстендилъ ли ще се отбиешъ или въ София ще дойдешъ ?

 

— И азъ ще дойда въ София — отговори.

 

Сбогувахме се тукъ съ тройката, яxнаxме мулетата и потеглихме. Непоносимо горещо бѣ изъ долината. Още по-непоносимо бѣ душевното ми състояние. Сега вече ми идваше да зарева като дете отъ скръбь. Пърличевъ вървѣше до менъ съкрушенъ.

 

— Една молба имамъ къмъ Бога, Брѣзовъ — да ни запази ума. Съ тия думи той ми даваше да разбера до каква степень е потиснатъ, обезсърдченъ и уплашенъ за утрешния день. При Дере-Мислимъ настигнахме нѣкои отъ делегатитѣ, между които бѣ Иванъ Вапцаровъ отъ Банско. Не чухъ отъ него нито дума, която да издаде нѣкаква преценка

 

38

 

 

относно станалото. Накѫдето би натежала силата, натамъ би отишелъ той; това четѣхъ не само въ очитѣ му, въ рѣдкитѣ му думи, премѣрени сѣкашъ на везни, но даже въ начина на поздравляването ; взелъ бѣ всички мѣрки, за да изрази пълния си неутралитетъ. Тукъ срещнахме и други делегати, разотиващи се къмъ Петричко, Джумайско и Разложко.

 

Азъ бѣхъ седналъ до шофьора. Едва когато влизахме въ София се сепнахъ. Цѣлия пѫть бѣхъ изминалъ погълнатъ въ размишления. Отидохъ въ дома на Томалевски, които тѣзи дни трѣбваше да заминава за Женева, за да занесе мемоара на ВМРО до Обществото на Народитѣ. Това бѣ единствениятъ мемоаръ, отправенъ отъ ВМРО следъ войната. Подъ клетва му съобщихъ отъ кѫде се връщамъ и какво е станало. Неговата изненада бѣ не по-малка отъ нашата. Първитѣ му въпроси бѣха за държанието на Протогеровъ, когото взе да напада съ най-жестоки думи, подчертавайки, че той е най-голѣмиятъ виновникъ, че цѣлото му сѫществувание е било една напасть за македонското дѣло. Той считаше, че е безсмислено да пѫтува за чужбина; казахъ му, че е полезно точно обратното — да замине ; така още повече ще се даде видъ, че всичко е въ редъ, че не се прави нищо подозрително отъ наша страна. И понеже мемоара не бѣ още подписанъ отъ Централния комитетъ, казахъ му, че подписа на Тодора ще фалшифицираме. Така и стана впоследствие. Гьошо Гочевъ много сполучливо имитира подписа на Тодора върху всички екземпляри. Тѣ трѣбваше да бѫдатъ изпратени за подписъ отъ Протогерова.

 

Решихъ, че е по-добре по този случай да направя едно разузнаване за настроението срѣдъ тройката. Още презъ нощьта наредихъ да съобщатъ на Кирилъ Дранговъ да дойде при мене рано сутриньта. Подъ честна дума за запазване на тайната повѣрихъ му, че Тодоръ е убитъ; подчертахъ кои си виновницитѣ и го натоварихъ той да занесе мемоара при Протогерова, като презъ цѣлото време наблюдава тамъ какъ се държатъ спрѣмо него; дали ще проявяватъ предпазливость; какво е настроението имъ ; да запомни точно какво биха говорили помежду си и нему. Разбира се, той щѣше да се държи най-естествено, като нищо не знаещъ за станалото ; затова щѣше да каже тамъ, че носи мемоара за подписване отъ Протогерова и Тодора. Сподѣлихъ съ него, че нашата задача сега е да премахнемъ отъ пѫтя на македонското дѣло тази злокобна тройка. Това може да се постигне най-сполучливо чрезъ наши другари, у които тройката нѣма никакво съмнение. Обяснихъ му, че на него съмъ се спрѣлъ да отиде при тѣхъ, защото той е доста младъ ; знаятъ, че не е участвувалъ въ друго до сега, освенъ въ странични съдействия, както много други младежи ; главно се е проявявалъ въ легални студентски срѣди. На ВМРО е помагалъ, както и тѣ, само въ нѣкой технически работи. Понеже е синъ на бившъ така добре известенъ офицеръ, то Протогеровъ и Атанасовъ съ по-голѣма любезность и довѣрие ще го приематъ. Той отъ своя страна ще се държи къмъ тѣхъ съ съответното внимание, безъ да прекалява въ нищо. Разбрахме се веднага съ него. Като му казахъ, че ако носи нѣщо отъ бащината си кръвь и ако лично прецени, че има сили да извърши нѣщо голѣмо, рѣдко би могълъ да рискува за по-голѣма цель въ нашето дѣло, той моментално, безъ никакво колебание ми заяви, че се постави изцѣло на разположение. Тогава му казахъ, че е свободенъ да реши самъ на мѣстото, споредъ обстановката, дали не може да тегли куршума на всичкитѣ трима, или поне на двама

 

39

 

 

отъ тѣхъ, които му се паднатъ, следъ което да хване Пирина и да мине къмъ Дупнишко или Самоковско. Предполагахъ, че щѣше да ги намѣри нейде около Мелникъ. Ако подобно нѣщо не му се удаде, то посещението му пакъ ще е отъ полза и чрезъ самото разузнаване. Изтъкнахъ му, че сега или нѣколко дни по-късно разправата ще стане най-сполучливо пакъ така, като се изпрѣчатъ наши другари лице съ лице съ престѫпницитѣ ; тѣ ще взиматъ мѣрки да не попаднатъ на засада изъ пѫтищата, ще отбѣгватъ да отсѣдатъ въ приятелски намъ кѫщи и пр. Нѣма да се досѣтятъ, че ще ги ударимъ тамъ, кѫдето сами ни биха повикали, а особено че ще ги ударимъ непосрѣдствено ние.

 

Кирилъ тръгна. Вѣрвахъ само наполовина въ успѣха. Защото той отиваше съвсемъ самъ ; едва ли би могълъ да се разправи съ тримата, нито даже съ двамата, ако около тѣхъ има въорѫжени хора. Възможно е да се поколебае, главно като види, че резултатътъ му не ще бѫде пъленъ. Пъкъ може въобще да бѫде трудно да се хване за револвера си, ако усѣти, че го наблюдаватъ. Отъ друга страна, даже да успѣе да побѣгне, предъ него се изпречватъ стотина километра планински пѫтища, които не му сѫ познати и кѫдето на всѣка крачка може да бѫде забелѣзанъ ; по-друго би било, ако съ него имаше единъ-двама другари. Подобни разсѫждения не ми позволяваха да разчитамъ на успѣхъ. Все пакъ единъ другарь, при това доста подходящъ, бѣ вече приготвенъ за акция.

 

Потърсихъ другаритѣ, които трѣбваше да участвуватъ въ срещата съ илинденци. Срещнахъ Гюркова, разкрихъ му какво бѣ станало съ Тодора и го запитахъ готовъ ли е да участвува и въ лично нападение противъ тройката. Той безъ колебание отговори, че е готовъ на всичко, за да се плати на престѫпницитѣ. Остава да му съобща какво трѣбва да се върши. Въ неговата преданость и готовность не можеше да има съмнение. Съобщихъ на Шанданова да се прибере веднага отъ Кюстендилъ ; не помня по каква работа той се намираше тамъ отъ нѣколко дни. Още съ пристигането си въ София той ме намѣри и ми каза, че сигурно нѣщо важно е станало, за да го викамъ гака наложително. Разказахъ му всичко, което бѣ нуждно. Той съ ентусиазъмъ одобри плана за използуване срещата съ илинденци. Своето участие и той обеща безусловно. Още при първи разговоръ съ Панчо Михайловъ и той изяви готовность да действува при каквито и да е рискове като забелѣза, че цѣлата подготовка и реализиране на тоя планъ трѣбвало азъ да държа въ свои рѫце, защото другитѣ другари, въ това число и той, не били добре запознати съ подходящитѣ за случая хора, въобще съ обстановката. Отговорихъ му, че лица като него, даже да биха могли да се заематъ съ организиране на работата, вредно ще бѫде да правятъ това, тъй като тѣхното движение нагоре-надолу непремѣнно ще направи впечатление. Отъ това гледище сѫщо Гюрковъ и Шандановъ съ нищо не биваше да промѣнятъ досегашного темпо и характеръ на заниманията имъ ; никой не бива предъ когото и да било да покаже нѣкакво по-друго настроение отъ довчерашното. Специално за Панчо, обаче, смѣтнахъ, че е необходимо да се вземе и друга мѣрка — да не му се позволи презъ тѣзи дни да смѣнява квартиритѣ си, да не се среща съ никого, защото се опасявахъ, че той може да се похвали на нѣкои свой приятель какво е видѣлъ въ Пирина, пъкъ евентуално и да се издаде, че ще прави

 

40

 

 

ТОДОРЪ АЛЕКСАНДРОВЪ

 

--------------------

 

нѣщо ; бидейки много сантименталенъ, най-вѣроятно бѣ да изтърси нѣкоя закана. Пъкъ и никога не се освободихъ отъ съмнението, което имахъ относно неговата неустойчивость ; може да го прихване друга размисъль, нѣкакво ново настроение, и да се откаже. Съ огледъ на всичко това, подъ претекстъ на необходимость отъ пълна тайна и тишина отъ наша страна, той трѣбваше да бѫде напълно контролиранъ отъ насъ до момента на акцията. Казахъ му, че азъ ще му посоча квартира, която никой отъ неговитѣ познати нѣма да знае, за да не го посещаватъ тѣзи дни. И самъ го заведохъ въ квартирата при мои приятели. Съобщихъ на Гюркова и Шанданова какъ съмъ постѫпилъ съ него и тѣ одобриха взетитѣ мѣрки. Какво бѣ моето очудване, когато на другия день, като отидохъ да го посетя, намѣрихъ при него една артистка ; не можехъ да допустна, че и съ нея ималъ връзки. Но изненадата ми идѣше отъ друго — че следъ всички клетви и обещания, той нито 24 часа не е запазилъ въ тайна квартирата си ; издалъ и предъ единъ по-младъ неговъ другарь кѫде квартирува — повикалъ бѣ чрезъ него тая си любовница. Разбира се на другаря му бѣ направило впечатление, че Панчо е отишелъ въ съвсемъ нова квартира, още повече, когато строго е трѣбвало да бѫде предупреждаванъ да не издава никому кѫщата. Така убеждението ми, че съ Панчо трудно се вършатъ сериозни работи, се оправда много скоро. Все пакъ подиръ забележката, която му направихъ, той наново обеща никому вече да не се обажда.

 

Оставаха петь-шестъ дни на разположение. Азъ бѣхъ, както и дотогава, въ постоянно движение. Всички мои познати ме виждаха навсѣкѫде. Не можеше никой да схване дали презъ тия дни повече снова или не, отколкото по-рано. Често отивахъ въ дома на Томалевски, кѫдето въ последно време ме дирѣха по работа нашитѣ хора. А дълги часове прекарвахъ и въ дома на леля ми, кѫдето непрекъснато бѣ при мене Шандановъ. Изпушвахме съ него много цигари. Тетка ми изхвърляше паници съ угарки и не можеше да се начуди какво е това наше пушене. Кое отъ умора, кое отъ голѣма напрегнатость, презъ тия дни не ми се ядеше ; като-че ли презъ десетината дни следъ погребението на Тодора въобще не ядохъ. Шандановъ бѣ сѫщо въ вълнение.

 

Съгласихме се, че е по-добре всѣки отъ участницитѣ да има по единъ парабелъ и по единъ нагантъ, съ нѣколко пълни пачки за парабела.

 

Кирилъ се бѣ завърналъ вече откъмъ тройката и донесе подписания отъ Протогерова мемоаръ. Той ми разправи, че тѣ взематъ всички мѣрки, за да бѫдатъ добре охранявани ; не е било възможно да ги издебне самички. Настроението имъ било добро. Водили помежду си оживени разговори, имали добъръ апетитъ и всичко показвало, че за тѣхъ нищо особено не е настѫпило въ македонското дѣло. Запитали го само какъ е Брѣзовъ.

 

Но вече бѣ уредено всичко, за да може при нужда и стотина души смѣли наши хора да проникнатъ въ Горна-Джумая като работнпци, внасяйки тамъ и съотвѣтното орѫжие, и главно повече бомби, съ каквито Алековци не разполагаха много. Ако специалната групица — която би заминала за срещата — не успѣеше да свърши нищо, още докато виновницитѣ бѣха въ Г. Джумая тая голѣма група би ги нападнала внезапно, следъ като съвсемъ внимателно би се приближила до града нощно време.

 

41

 

 

Неочаквано въ София дойде Протогеровъ и ме извика. И посветенитѣ другари живѣеха въ постоянно подозрение, че тройката може да се опита да ни изпревари, специално чрезъ нѣкое посегателство върху мене. Усъмни ни неговото пристигане. На срещата тръгнахъ съ Шандановъ и още единъ-двама. Азъ самъ отидохъ въ кѫщата при него, въ дома на Стаматовъ, улица Венелинъ 16, а Шандановъ съ другитѣ верни, но непосветени въ нашия планъ хора, останаха да чакатъ на ѫгъла на булевардъ „Фердинандъ". Уговорили бѣхме, че азъ на всѣка цена ще излѣзна следъ 20 минути; а ако не излѣзна, Шандановъ съ другитѣ насила ще влѣзне въ кѫщата да види какво е станало съ менъ. На опредѣленото време азъ излѣзохъ.

 

Като по чудо, Протогеровъ тоя пѫть се заинтересува за вървежа на работитѣ въ софийския пунктъ ; поиска ми доста заповѣднически да му представя списъкъ на орѫжието, съ което разполагамъ, както и на всички други материали. Даде ми даже образецъ за списъкъ на хората, които азъ смѣтамъ годни за бѫдеща работа. Явно бѣ, че тройката иска да се осведоми съ колко хора, материали и пари разполагамъ — съ огледъ на нейнитѣ планове, въ които безъ съмнение е влизало нашето обезсилване. Сѣнка не бѣ останала отъ оная омърлушеность, кспо Протогеровъ бѣ показалъ предъ насъ при погребението. Сега той за Тодора нищо не спомена ; престараваше се въ намиране на различни дребни теми за разговоръ, като човѣкъ, когото интересуватъ само предстоящи работи, а не това, което е минало вече. Накратко и въ общи линии отговорихъ на въпроситѣ му и побързахъ да си излѣзна, подъ претекстъ, че имамъ нѣкакви опредѣлени срещи. Обещахъ да му приготвя исканитѣ списъци. Следъ день-два той замина за Горна-Джумая.

 

Презъ туй време вече се повѣри нѣщо отъ плана на двама души, които не влизаха непосрѣдствено въ конспирацията — Пърличевъ и Баждаровъ. Подробности не имъ се дадоха, но имъ се каза, че се действува срещу тройката. И двамата най-енергично настояха да не се посѣга върху Протогеровъ, защото било необходимо да остане поне единъ отъ членоветѣ на Централния Комитетъ. Иначе трудно било да се свика конгресъ и пр. Този доводъ ми се виждаше съвсемъ епитропски — не сме могли да минемъ безъ най-голѣмия виновникъ за убийството на Тодора. Нѣмахме време за губене въ спорове. Отъ друга страна, бидейки дълбоко убеденъ, че най-сѫщественото ще се свърши и чрезъ премахването само на двама, съгласихъ се относно Протогеровъ, който не би могълъ да има друга роля, освенъ тая на най-обикновенъ фигурантъ, ако изобщо бѫде оставенъ въ движението. Пърличевъ и Баждаровъ толкова настояваха за неговото запазване, че или трѣбваше да се съгласимъ съ тѣхъ или трѣбваше да ги наругая, да скѫсамъ и, значи, да позволимъ оформяването на недоволенъ крѫжецъ измежду довчерашнитѣ приятели на Тодора. Впрочемъ, не бѣ напълно сигурно кои точно отъ тройката ще бѫдатъ повалени ; можеше да се случи Протогеровъ и безъ туй да се отърве при нападението, та и затова не се впуснахъ надълго да споря съ Пърличевъ и Баждаревъ.

 

Сѫщественъ номеръ въ плана бѣ да се подготви една група въ самата Горна-Джумая, за да се притече на помощь на хората, които ще действуватъ непосрѣдствено. Тая група трѣбваше да бѫде държана въ рѫка отъ вѣренъ тамошенъ човѣкъ, който единственъ ще знае тайната и никому отъ групата нѣма да каже какво има да се върши. Най-подходящъ

 

42

 

 

за такава задача ми се виждаше Иванъ Караджовъ, доскорошенъ пунктовъ началникъ въ Горна-Джумая. Той бѣ отстраненъ отъ поста си преди нѣколко седмици, задето проявилъ нетактичность при опита си да разкрие убийцитѣ на турчина Махмудъ Ефенди, житель на Горна-Джумая и участникъ въ организацията. Махмудъ е билъ убитъ — въ това не се съмнявахме — по нареждане на Алековци, защото ги е критикувалъ и се противопоставилъ на нѣкои тѣхни разпоредби. Той бѣ добъръ приятель на Караджова ; а последниятъ бѣ мразенъ отъ тройката, специално отъ Алеко и Атанасова, на които не прощаваше — критикуваше ги съвсемъ открито за грѣшкитѣ имъ и вършенитѣ отъ Алеко деребейства. Значителенъ брой граждани въ Горна-Джумая, както и мнозина смѣли хора, се вслушваха въ думитѣ на Караджовъ, особено като го знаеха за старъ и непоклатимъ приятель на Тодора. Но вѣрно е, че той проявяваше и своеобразности, — въпрѣки че всѣкога бѣ честенъ, съ добри намѣрения и абсолютно преданъ. Тодоръ, въ старанието си да изглажда до последни граници търканията съ тройката, предъ голѣмитѣ протести на Алеко и Атанасова срещу проявитѣ на Караджовъ, се бѣ решилъ да му отнеме организационния постъ, като му предлагаше, ако желае, да замине за учитель въ Цариградъ, кѫдето ще му бѫде издействувано мѣсто. Караджовъ не замина за Цариградъ ; съ голѣма настойчивсгсть повтаряше често, че Алеко и Атанасовъ подкопаватъ дѣлото на Тодора. Твърдъ човѣкъ бѣ Караджовъ и съумѣваше да прикрива болката си.

 

Готовъ винаги за една борба срещу Алеко и Атанасовъ, още повече като ще научи, че сѫ посегнали срещу Тодора, най-удобенъ да застане начело на мѣстна, Горно-джумайска група, бѣ значи Караджовъ. Толкозъ повече, че той ежедневно бѣ въ връзка съ мнозина дейци тамъ, та неусѣтно ще може да организира около себе си групата и да я постави въ даденъ моментъ, кѫдето пожелае въ града. При това и тайната ще запази; умѣеше да мълчи. Караджовъ бѣ човѣкъ, който поемаше рискове — качество, което малцина притежаватъ на неговата възрасть.

 

Узна се, че е билъ въ София. Веднага биде намѣренъ. Билъ въ Варна и оттамъ сега се връщалъ. Щастлива случайность, че лично му се изясни всичко. Позамисли се малко Караджовъ, изцъка два-три пѫти презъ зѫби въ знакъ на изненада и мѫка за Тодора, казвайки: „Бре, бре, гледай какво сѫ направили тия маскари..." И добави: „Нѣма друго. Трѣбва да се изтепатъ".

 

Изясни му се кои другари ще пристигнатъ на 12 септемврий въ Джумая; че тамъ ще дойдатъ илинденци; че ще пристигне и тройката. Той ще трѣбва да каже поотдѣлно на двама-трима мълчаливи и смѣли хора да иматъ подъ рѫка сѫщо по двама-трима свои. Всички тѣзи десетина души да иматъ револвери и пушки, евентуално по нѣкоя бомба. Нападението отъ нашитѣ другари ще бѫде извършено най-вѣроятно следъ смрачаване. Караджовъ нѣма да се навърта често около пристигналитѣ отъ София другари; но майсторски ще следи кога тѣ ще отидатъ на срещата съ Алековци и илинденци. Следъ това самиятъ той ще бѫде наблизу, а и хората му ще сѫ наоколо изъ улицитѣ, изъ близкитѣ дворища, когато се стъмни. При пръвъ гърмежъ отъ кѫщата, въ която сѫ нашитѣ другари, групата на Караджовъ ще хване най-удобнитѣ ѫгли наоколо, за да не допуща никой да се притече на помощь на Алековци, а сѫщевременно ще дава изтрели въ въздуха, за да внесе по-голѣма изненада срѣдъ тройката; сѫщо би посрещнала излизащитѣ

 

43

 

 

отъ кѫщата Алекови другари-четници, ако евентуално съ него има такива, ще ги обезорѫжава или ще стреля на тѣхъ, ако бѣгатъ.

 

Следъ акцията, веднага ще се обяви на всички наши вѣрни хора въ града, че Тодоръ е билъ убитъ, за да не бѫде заблуденъ никой. Установихме кои десеть до петнадесеть души ще се старае да организира. А на тримата другари, които щѣха да пѫтуватъ за срещата казахъ, че подобна група ще бѫде наблизо въ тѣхна подкрепа.

 

Съ Караджовъ бѣ уговорено, че той ще извести ако схване, че проектираната акция на изпратенитѣ другари нѣма шансъ да успѣе. Въ такъвъ случай, като се постарава и самия той да задържи повече въ Джумая Алеко и компания — намирайки въпроси отъ мѣстенъ характеръ за разглеждане, — ще очаква докато стигне стъкмяваната голѣма група. Но въ Горна-Джумая, за всѣки случай, бѣ наредено съ другъ единъ старъ борецъ да дебне, да може презъ тѣзи два-три дни да отиде при Алеко подъ нѣкакъвъ претекстъ, и самъ да стори каквото му се удаде срещу тройката. Често преди това той се бѣ явявалъ при Алеко, носейки му ту нѣкой пакетъ, ту нѣкоя раница, писма и прочее.

 

Ако нито единъ отъ тѣзи проекти не успѣеше, имаше шансъ да успѣятъ други, може би малко по-късно. Следъ като би се разчуло, че сѫ посегнали върху живота на Тодора, виновницитѣ биха усѣщали навсѣкѫде горѣща почва подъ краката си, особено всрѣдъ македонското общество, и неминуемо биха попаднали въ примка.

 

Караджовъ замина. Трѣбваше сега да поканя членоветѣ на Илинденската организация Георги Занковъ и Арсени Йовковъ да отидатъ въ Горна-Джумая, като взематъ, ако намиратъ за нуждно, и още нѣкой другъ членъ отъ рѫководното тѣло на тая организация. Минаваше ми презъ умъ, че Алековци може тайно и да сѫ съобщили вече на тѣхъ двамата за убийството на Тодора. Азъ въ всѣки случай трѣбваше да ги каня и отъ името на Тодора, като имъ изтъквамъ, че ще се състои среща за изясняване на всички недоразумения. Намѣрихъ Занкова въ канцеларията и му съобщихъ за отправената имъ чрезъ менъ покана. Той ме запита дали и Тодоръ ще присѫтствува на срещата. Запазихъ пълно спокойствие и му отговорихъ, че непремѣнно и Тодоръ ще е тамъ. Добавихъ му, не ако желае може и самъ да запита Алеко за повече подробности. Мислѣхъ си, че като разговаря съ менъ, Занковъ може би се стреми да долови дали на менъ е известна тайната по убийството на Тодора. Ако се издамъ чрезъ смущение, възможно бѣ да се запита по кои съображения го лъжа. Изобщо краткия ми разговоръ съ Занкова водихъ при съмнение и несигурность. Но това, което единствено ме интересуваше, се постигна — той обеща да потегли съ Йовковъ и П. Ацевъ, стария прилѣпски войвода, членъ на рѫководното тѣло на Илинденската организация, и на 12 септемврий да бѫдатъ въ Джумая.

 

Тримата другари — Гюрковъ, Панчо и Шандановъ — тръгнаха на 11 септемврий съ намѣрение да действуватъ още сѫщата вечерь, когато ще отидатъ на свиждане. Тѣ щѣха да кажатъ за мене, че ще пристигна на другия день, тѫй като нѣкакви работи сѫ ме задържали.

 

До утриньта рано не получихъ никакви сведенш, отъ което заключихъ, че по нѣкой причина не сѫ успѣли нищо да направятъ. Тогава се наложи да замине другъ другарь, който да действува, при възможность, и независимо отъ тѣхъ. Подходящъ въ случая бѣ пакъ Дранговъ, комуто

 

44

 

 

се разясни какво е било наредено, но че една нощь е вече изгубена. Той ще съобщи на тройката, че азъ съмъ се разболѣлъ, та ще закъснѣя най-малко съ единъ-два дни ; цельта му ще бѫде да повали Алеко и Атанасовъ, или поне само първия. Носѣше за Протогерова незначително писмо.

 

Нѣкои подробности около акцията сѫ съобщени въ издадени на времето книги. [*] Въ общи линии ето какъ всичко е минало.

 

Тримата другари сѫ били на разговоръ съ тройката въ дома на Панайотъ Райновъ. Умишлено единъ отъ тѣхъ започва да разглежда характера на Александровъ, а Протогеровъ съ охота се залавя за тази тема и критикува остро Тодора, издавайки и тоя пѫть чувствата си. Но не само това, а заявилъ, че прекъснатитѣ разговори съ болшевикитѣ непремѣнно трѣбва да бѫдатъ възобновени. [**]

 

Въ стаята влиза Кирилъ Дранговъ. Атанасовъ преди това, обаче, билъ излѣзналъ и отишелъ въ нѣкоя отъ съседнитѣ стаи. Алеко веднага пита Дрангова кѫде е Иванъ Михайловъ. Пристигналия обяснява, че Михайловъ не може да дойде поради заболѣване. Възмутенъ, Алеко заканително казва : „Да не мисли той да се налага надъ насъ ! Защо не дойде да обвинява илинденци ? Дай да видимъ какви обвинения е изпратилъ противъ тѣхъ". Дранговъ обяснява, че не носи никакви обвинения и че не е кривъ за неидването на Михайловъ ; тѣ могатъ да го повикатъ, макаръ да е боленъ, да дойде. Алеко потупалъ Дрангова по рамото и тръгналъ да излиза, а Кирилъ учтиво му далъ пѫть да мине. И още когато прекрачвалъ прага, обърнатъ вече съ гръбъ къмъ Кирила, последниятъ измъкналъ парабела си и теглилъ въ тила на Алеко, който се струполилъ предъ вратата. Нейде отъ отсрещнитѣ стаи Атанасовъ започналъ да стреля. Другаритѣ отговорили отъ тѣхната стая и откъмъ стълбата. Нѣколко минути продължила тая престрелка въ кѫщата, докато четирмата другари успѣли, едни презъ стълбата, други скачайки презъ прозорцитѣ, да се измъкнатъ, а и револверътъ на Атанасовъ не се чувалъ вече. Презъ туй време групата на Иванъ Караджовъ е била наоколо и е стреляла въ въздуха ; събрала се сетне около четирмата. Преди да се разтича войска или да се яви нѣкой другъ, всичко е било свършено.

 

Следъ като е падналъ Алеко, Дранговъ не е могълъ да удържи яда си, хваналъ за нката Протогерова и цѣлъ разтреперанъ, съ револвера още въ рѫката си, нѣколко пѫти му отправилъ презъ зѫби въпроса : „Казвай, кой уби Тодора ?" Протогеровъ останалъ безъ душа отъ страхъ, умолително плачелъ и повтарялъ нѣкакви несвързани думи, отъ които Кирилъ бѣ запомнилъ само това : „Приятели сме били съ баща ти"... Все пакъ, Кирилъ точно изпълни нареждането да не се посѣга върху живота на Протогерова. Презъ тая нощь и на другия день зараньта паднаха въ Горна-Джумая още двама-трима Алекови другари, между които и подполковникъ Атанасовъ. Той е билъ откритъ въ единъ дворъ отъ седемнадесеть-годишенъ членъ на организащията, бѣжанецъ отъ Скопйе, сърдцатъ

 

 

*. «Защо бѣ убитъ Ал. Протогеровъ» и «Заговорътъ противъ Т. Александровъ», 1924 г.

 

**. По тия разговори обяснения сѫ дадени отъ самия Централенъ Комитетъ на ВМРО, въ окрѫжното № 774 отъ 2 авг. 1924 г. помѣстено въ втората книга съ мои спомени.

 

45

 

 

момъкъ. Подполковникътъ презъ нощьта е прескачалъ презъ много огради и дворища, безъ да знае какво става и безъ да може да се измъкне вънъ отъ града. Когато младежътъ го е забелѣзалъ и му е извикалъ да се предаде, Атанасовъ много смутенъ взелъ да мърмори : „Не бойте се, не бойте се". Треперящъ е държалъ револвера си въ рѫка, безъ да се опита да се защищава. Младиятъ момъкъ го подкаралъ предъ себе си и не можеше да се начуди какъ е било възможно този, известенъ ужъ като храбрецъ офицеръ, да изпадне до положение на най-окаянъ треперко. Съмнение не може да има, че въ случая е наложило свои печатъ вѫтрешното смущение, разкаяние и безпѫтица; тѣ сѫ сковали Атанасова, следъ като е видѣлъ безжизненото туловище на Алеко, задъ което се скриваше, и следъ като е почувствувалъ, че е заобиколенъ навсѣкѫде вече отъ неминуемата отплата за извършеното подло и велико престѫпление. Той нѣма възможность да види каква буря отъ възмущение обхвана обществото, когато се узна какво е станало съ Тодора. Атанасовъ трѣбваше да остане живъ, за да съобщи и най-малкитѣ подробности относно заговора на тройката ; да поразправи на кои министри и офицери сѫ разчитали въ София, а какъ отъ друга страна гласѣха конспирация съ комуниститѣ. Но мѣрналъ се наблизо Асенъ Даскаловъ и, безъ много да му мисли, теглилъ въ челото му единъ куршумъ.

 

Така, на 12 септемврий 1924 година бѣ спасено всичко, което можеше да се спаси следъ страшното зло, нанесено на 31 августъ на македонската освободителна кауза съ убийството на Тодоръ Александровъ.

 

46

 

 

 

        II. ВИНОВНИЦИТѢ ПО УБИЙСТВОТО НА ТОДОРЪ АЛЕКСАНДРОВЪ

 

Въ историята на македонското освободително движение нѣма злодеяние по-голѣмо отъ убийството на Тодоръ Александровъ.

 

Кои въ сѫщность сѫ виновницитѣ и защо посѣгнаха върху живота на легендарния борецъ ? Този въпросъ бѣ на устата на всѣки нашъ родолюбецъ тогава, както и на всички, които проявяваха интересъ къмъ народната ни кауза. И до днесъ за мнозина той не е напълно разясненъ, защото до тѣхъ не сѫ стигнали нужнитѣ подробности.

 

Нашето общество, особено пъкъ утрешнитѣ общественици и борци на Македония, които ще черпятъ поука отъ миналото, трѣбва да бѫдатъ изчерпателно осведомени.

 

Въ края на втората книга съ мои спомени е казано, че чужди централи сѫ желаели да отелабне, да загине македонското движение, или да бѫде поставено подъ тѣхна команда. И затова сѫ търсѣли подъ дърво и камъкъ орѫдия. Имамъ предъ видъ чужди срѣди, вънъ отъ непосредственитѣ поробители на Македония.

 

Казано е тамъ съвсемъ накратко, че Александъръ Протогеровъ, който бѣше колега на Тодоръ Александровъ въ Централния Комитетъ на ВМРО, най-много е услужилъ на тия чужди централи.

 

Презъ 1929 г. ВМРО издаде книга [*], въ които се рисуваше неговата вина. Преди да бѫде разпространявана, показана бѣ поотделно на четиринадесеть души юристи-адвокати, сѫдии, прокурори, бивши министри на правосѫдието. Мнението на всички бѣше, че изнесенитѣ въ книгата данни сѫ премного даже за единъ държавенъ, легаленъ сѫдъ, и че възъ основа на тѣхъ Протогеровъ е заслужилъ най-тежко наказание. Нѣкои отъ тия лица сѫ запитвали : „Какъ е било възможно въ една революционна организация тъй дълго да бѫде търпенъ толкова провиненъ човѣкъ ?...". Сѫществуваха съображения, поради които ВМРО прояви това търпение. Тѣ наложиха да бѫде прикрита вината на Протогерова въ първата книга, издадена веднага следъ убийството на Тодора [**], независимо, че ВМРО разполагаше още тогава съ всички факти за виновноститѣ.

 

Ако не бѣше Протогеровъ, по-точно неговата безмерна зависть спрѣмо Тодора, престѫплението нѣмаше да се извърши. Той се съюзи съ разбойническия инстинктъ на Алеко Василевъ и съ дивото властолюбие на Георги Атанасовъ, двама деятели отъ ВМРО, еднакво безпомощни

 

 

*. «Защо бѣ убитъ Ал. Протогеровъ», 1929 г.

 

По документи отъ ВМРО и предоставени му всички необходими разяснения, тая книга бѣ съставена отъ Йорданъ Бадевъ, който по-сетне се озова при «протогеровиститѣ», макаръ да бѣ крайно убеденъ почитатель на Тодоръ Александровъ. Това морално «салтомортале» той си допустна само поради лично приятелство съ единъ-двама между протогеровиститѣ. Но сетне до голѣма степень се бѣ отдѣлилъ отъ тая група, за която по-нататъкъ ще дамъ повече сведения.

 

**. «Заговорътъ противъ Тодоръ Александровъ», 1924 г.

 

47

 

 

предъ Тодоръ Александровъ, неумолимиятъ защитникъ на морала въ революционната организация.

 

Следъ първата свѣтовна война Ал. Протогеровъ бѣ заминалъ за чужбина. Около три години прекара въ Австрия и Унгария. Презъ това време отъ негова страна не идваше ни добро, ни зло, като изключимъ нѣкои гафове предъ чужденци. Все едно, че той не е сѫществувалъ по това време за македонското движение.

 

Подиръ военния превратъ въ България, презъ лѣтото на 1923 г., той се прибра тамъ. И веднага се отдаде на дейность, . . . да създава прѣчки на Тодоръ Александровъ. Още докато бѣше въ странство осведоменъ е билъ за недоволството на Алеко Василевъ и Георги Атанасовъ. А тѣ имаха основание не само да бѫдатъ недоволни, но и да се страхуватъ отъ правосѫдието на ВМРО.

 

Алеко се бѣше проявилъ при борбитѣ срещу корумпираната власть на Стамболийски въ Пиринска Македония ; но вършеше много нередни работи, противоречещи основно на устава на ВМРО, та Александровъ се видѣ принуденъ да изпрати при него Атанасова, за да го надзирава и да осуетява неправилнитѣ постѫпки.

 

Самиятъ подполковникъ Атанасовъ — както вече другаде сме казали — бѣше дошълъ като доброволецъ въ редоветѣ на ВМРО презъ 1922 г., следъ като въ Софийското кафене „Панахъ" извърши непреднамѣрно убийство на органи на властьта. Вмѣсто да контролира Алеко Василева, той се показа опияненъ отъ властолюбие. Смѣтна, че тъкмо Алеко може да му бѫде удобенъ инструментъ за личнитѣ му домогвания, които падаха въ очитѣ на мнозина.

 

Въ течение на нѣколко месеци Тодоръ се мѫчеше да вкара въ правия пѫть тия двама души. Но Протогеровъ, вмѣсто да подпомогне колегата си отъ Централния Комитетъ, започна да ги насърдчава въ най-безцеремонно нарушаване дисциплината на ВМРО и да взима подъ закрила неморални деяния. Той прецени, че грѣшкитѣ на Алеко и Атанасовъ сѫ добре дошли за неговата лична завистъ и суета.

 

Така излѣзна на сцената съюза на тая престѫпна тройка. За да действуватъ противъ Т. Александровъ, обаче, тѣ имаха нужда отъ подкрепата на странични фактори, неблагоразположени къмъ македонското дѣло и лично къмъ неговия популяренъ водачъ Тодоръ. Никакъ не можеше да имъ помогне само опитътъ да си създаватъ съмишленици въ редоветѣ на ВМРО ; тъй като Протогеровъ бѣ отдавна откъснатъ отъ средата на нейнитѣ активни борци, Атанасовъ бѣ съвсемъ новъ човѣкъ, а Алеко изобщо нѣмаше качества да спечелва и води — бидейки доста простоватъ и при това не съвсемъ мораленъ човѣкъ.

 

Ето защо тримата прибѣгнаха къмъ помощьта и на комунистическитѣ органи въ България.

 

И днесъ — четиридесеть и деветь години подиръ октомврийската контрареволюция [*] — напорътъ на комунизма да овладѣе свѣта не е престаналъ ; и днесъ политиката му се отличава съ неуморимата си енергия. Но въ месецитѣ и годинитѣ следъ първата голѣма война тия напори се явяваха сѫдбоносни за Европа. Ударътъ бѣ насоченъ главно къмъ съседнитѣ на Русия земи — Полша, Германия, Австрия, Унгария,

 

 

*. Истинската революция въ Русия стана когато бѣ сваленъ отъ престола императора. Ако тя се задържеше, Русия би била не само социално, но и демократически напреднала страна, безъ тирания, безъ милиони избити хора.

 

48

 

 

Балканитѣ. Не влиза въ задачата ни да описваме подробности за борбитѣ, които се развиха въ тия земи. Въ всѣки случай, макаръ съ голѣми жертви, атаката бѣ отбита. Въ Германия и Австрия се стигна до барикади ; въ Унгария бѣ обявена „диктатура на пролетарията", малко по-късно съборена отъ армията ; въ Българи комуниститѣ дигнаха възстание — въ съседни на Сърбия  области —, а презъ 1925 г. извършиха и зловещия атентатъ въ софийската катедрала „Св. Недѣля", подъ развалинитѣ на която останаха надъ двесте души убити и ранени ; въ Полша пъкъ настѫпи самата болшевишка армия, спрѣна по чудо отъ родолюбивия устремъ на поляцитѣ предъ самата Варшава.

 

Можеше ли да се мисли, че комуниститѣ ще оставятъ на спокойствие македонското освободително движение, съ неговата динамика въ центъра на Балканитѣ ? Не губиха никакво време. Насочиха къмъ него незабавно всичкитѣ си орѫжия — и мрежата си отъ примамни агитации и обещания за спечелване на по-лековѣрни елементи, и кесията си — за купуване на слабохарактернитѣ, и копието си — срещу упорититѣ застѫпници на независимата македонска борба.

 

Всичкитѣ основни положения, които бѣха създали македонското движение, се оказаха въ противоречие съ целитѣ на комунизма. Това движение не бѣ класово, а общонародно. Гръбнакътъ му бѣ селската маса, на която ВМРО още при турския режимъ успѣ да даде земята, принуждаваики беговетѣ да я продадатъ на износни условия — така, че довчерашнитѣ вѣковни ратаи станаха собственици ; името на ВМРО бѣ дълбоко заседнало въ сърдцето на народа, та — повтаряме — комуниститѣ намираха целесъобразно за пропагандата имъ да го фалшифицирватъ и си го присвоятъ, макаръ програмата имъ да предвиждаше отнимане и на земята, премахване на собственостьта.

 

Нашето движение винаги е било за демокрация, за свобода, отъ каквато народа ни е билъ лишенъ съ вѣкове ; то не би се съгласило да въвежда въ Македония режимъ, който би билъ по-страшно робство отъ вчерашното.

 

Нашето движение е било самостоятелно, а е било и за самостоятелна държава ; не би приело да става инструменъ за постигане на чужди планове и да постави отечеството ни подъ чужда опека и команда [*].

 

Но престѫпната тройка не се спираше на такива въпроси, защото слѣпо се водеше отъ личнитѣ си настроения и интереси. Комуниститѣ безъ колебание й подадоха рѫка, и повѣрваха — на 31 августъ 1924 г., когато загина Тодоръ —, че сѫ завладѣли нашето движение и македонската кауза въ полза на другитѣ имъ широки планове. Но дванадесеть дни по-късно се изпрѣчиха предъ поражение.

 

Подиръ туй продължиха да чоплятъ по периферията на нашето народно дѣло. Прибѣгваха до всевъзможни машинации ; служиха си — както казахме — и съ фалшифициране името на ВМРО. Но нищо не имъ помагаше.

 

Презъ 1934 г. върховистски фактори въ България помогнаха на комуниститѣ до известна степень противъ македонскитѣ организации. И следващитѣ седемь години на личния режимъ на царь Борисъ бѣха

 

 

*. Разбира се, въ ония години никому отъ македонското общество нито на умъ не е минавало, че комуниститѣ ще посегатъ даже върху нашата българска народность, за да угаждатъ на Бѣлградъ.

 

49

 

 

благоприятно време за комунистически ровения противъ македонското движение откъмъ България.

 

Едва когато на Балканитѣ стигнаха болшевишкитѣ армии, и се започна безразборно клане на добри българи, мнозина въ България разбраха защо сѫ били борбитѣ на BMРО съ комуниститѣ, защо тя е осѫждала и други злосторници (закривани подъ разни имена — федератисти, протогеровисти и прочее), както и защо сѫ били изобщо нейнитѣ освободителни усилия. Тогава едва — за жалость — проумѣха и какво значи робство.

 

Тройката, обаче, бѣ въ мрежата и на стария български върховизъмъ. Протогеровъ и Атанасовъ имаха върховистски схващания по македонския въпросъ, независимо че сѫ изговаряли и други фрази. Върховизмътъ, отдавна напустналъ бойния фронтъ, бѣ свилъ официално знамето си, но всѣкога бѣ живъ колкото да пакости на македонското дѣло и на българщината. На 12 септемврий 1924 година и той — както и комунистическата централа — претърпѣ неуспѣхъ.

 

Убийството на Тодоръ Александровъ се явява като политическа акция отъ голѣмъ размѣръ. Плановетѣ на нейнитѣ автори пропаднаха, защото народътъ непоклатимо застана задъ идеитѣ на Тодора — сѫщиятъ народъ, отъ името и за смѣтка на когото особено комуниститѣ постоянно пишатъ измислици, на които сами не вѣрватъ.

 

Както за самата история на македонската освободителна борба, така и за всички, които по-специално искатъ да проучатъ тѣзи събития или изобщо иматъ стремежъ къмъ узнаване на истината, твърде интересни сѫ всички подробности около споменатитѣ дати — 31 августъ и 12 септемврий 1924 година. Читательтъ ще намѣри почти всички тѣхъ въ специалното голѣмо приложение [*], озаглавено „Къмъ главата за виновницитѣ относно смъртьта на Тодоръ Александровъ". Въ това приложение сѫ включени документи отъ № 1 до № 29. Тия подробности заслужава да се знаятъ съ огледъ и на величавата фигура на Тодоръ Александровъ.

 

 

*. Цифритѣ, които стоятъ до дадена дума въ текста, означаватъ номера на приложението, което трѣбва да се търси къмъ края на книгата.

 

50

 

 

Тод. Александровъ на смъртно легло

 

 

Гроба на Тод. Александровъ въ Пиринъ-планина

 

51

 

 

 

        III. ОТЗИВИ ЗА ТОДОРА И ЗА НЕГОВОТО ДѢЛО

 

Преди да загине, Тодоръ Александровъ бѣ завършилъ едно голѣмо дѣло на своя животъ — поставилъ бѣ отново на сцената македонския въпросъ. И вѣрваше, че откъмъ България поне настѫпва вече спокойствие за освободителното движение. Последното си взимаше кратъкъ отдихъ, за да продължи тежката борба. Въ тоя моментъ той склопи очи.

 

И онѣзи, които бѣха доволни, че Тодоръ го нѣма, не биха посмѣли да отрекатъ величието на неговата личность. Той се бѣ очерталъ като незаличима фигура на Македония, а и на българския националенъ животъ.

 

Вълнение, като електрически токъ, раздруса нашето общество при съобщението за неговата смърть. Това само потвърди народното убеждение, че той е единъ измежду знаменититѣ двигатели въ нашитѣ по-нови поколѣния.

 

Поробеното население не искаше да повѣрва на вестьта, че той е загиналъ. Не съмъ въ състояние да предамъ мѫката на млади и стари, описана ми съ прости, но покъртителни слова отъ мнозина дейци.

 

Следъ разпрята съ виновницитѣ въ Горна Джумая нашироко бѣ известено за убийството на народния водачъ. Панихидата въ София извършиха трима владици и множество свещеници. Безъ никакви специални покани къмъ площада Света Недѣля се втурна едно море отъ народъ, надъ четиридесеть хиляди души, което задръсти и всички околни улици. Петь или шесть оратори трѣбваше едновременно да говорятъ на разни пунктове. Тъкмо тогава получихъ известие, че сѫ открити и наказани двамата физически убийци на Тодора. Открити сѫ били въ с. Припечани, Мелнишко. Съобщавайки въ кратко това на огромната публика, ентусиазъмъ избликна въ нестихващи викове. Произнесохъ и азъ нѣколко думи, които мога да означа като първа моя публична речь. Приятели ме увѣряваха, че била подходяща. До мене видѣхъ професоръ Милетичъ, развълнуванъ отъ новината за смъртьта на Тодора, чийто неизмѣненъ приятель и поклонникъ бѣ винаги. Като слѣзнахъ отъ масата — импровизираната трибуна — той силно стисна рѫцетѣ ми ; отъ думитѣ му лъхваше твърдость и оптимизъмъ : „Нѣма да загине освободителното дѣло ; нито ще се разклати изграденото отъ Тодора, защото е въ пълно съгласие съ народнитѣ стремежи. Поздравлявамъ Ви отъ сърдце. Младежьта нека върви по стѫпкитѣ на Тодора".

 

Процесия отъ хиляденъ народъ потегли изъ софийскитѣ улици и стигна при паметника на Василъ Левски. Повече отъ сто вѣнци бѣха носени, обвързани съ черенъ крепъ. Съ знамената си бѣха дошли надъ четиридесеть македонски братства. Всички магазини се затвориха. Много плакарди се издигаха всрѣдъ множеството, съ надписи „Тодоръ Александровъ умрѣ, да живѣятъ Т. Александровци", „Да бѫдатъ проклети предателитѣ", „Заветитѣ на Т. Александровъ ни предвождатъ" и др. Следъ като вѣнцитѣ бѣха поставени на паметника, трима оратори отъ различни трибуни изтъкнаха заслугитѣ на Александрова. Подиръ туй манифестацията привърши при катедралата. Тамъ говори председателя

 

52

 

 

на емиграцията Вл. Кусевъ. Такива манифестации се състояxа навсѣкѫде, кѫдето има македонски емигранти.

 

Загубата се посрещна отъ българското общество като извънредно голѣмо събитие.

 

Панихидитѣ, съ участие на хиляденъ народъ, въ много градове и села на Българиа, показаха нагледно и дълбочината на народната скръбь и обаянието на Тодоровата личность. При панихидата въ Кюстендилъ, кѫдето е участвувало цѣлото гражданство, стотици хора сѫ плакали, заедно съ самитѣ оратори. Но въ цѣлата тази скръбь, явно изразена вънъ отъ границитѣ на Македония, а прикривана отъ очитѣ на потисника въ самото поробено отечество, пламтѣше вѣрата, че борбата ще продължи и Македония ще бѫде спасена.

 

Незаличимо е впечатлението ми отъ срещата съ войводи отъ Скопския окрѫгъ, които бѣха свикани да имъ съобща, че Тодоръ е загиналъ. Тѣ го познаваха отдавна ; кой съ месеци, кои съ години е действувалъ подъ негово рѫководство. Тѣ сѫ чувствували, че нѣщо важно се е случило ; повече допускали, че съмъ пратенъ отъ Тодоръ да ги предупредя за нѣкаква извънредна работа. Но признаваха сетне, че сърдцата имъ се стѣгали при това неочаквано повикване отъ специаленъ пратеникъ. Видѣхъ ги въ една малка стая ; стоеха прави. Не мога да възстановя свързано краткитѣ ми думи, съ които пристѫпихъ къмъ известието. Чини ми се, че почнахъ така : „Братя, вие сте нашата гордость ; отъ васъ, отъ вашитѣ дѣла поробениятъ народъ черпи куражъ. Вѣрвамъ, че главитѣ ви нѣма да клюмнатъ и сега, когато чуете една тежка новина, която и вие и цѣлиятъ нашъ народъ не сте очаквали . . ."

 

Бидейки подготвенъ за тази мисия, говорѣхъ имъ спокойно. Следъ първитѣ две-три фрази тѣ схванаха, че новината се отнася до Тодора. Видѣхъ овлажнени очитѣ на всички. А вѣрвахъ, че нѣкои измежду тѣхъ никога не сѫ плакали. Припомнихъ имъ, че въ тѣхнитѣ бѫдещи подвизи народътъ ни трѣбва да почувствува, че живѣе и действува Тодоръ Александровъ. Поканихъ ги тоя пѫть повторно да дадатъ клетва, че оставатъ вѣрни на неговата паметь и идеи. Всички, като единъ човѣкъ, измъкнаха револверитѣ си, сложиха ги бързо предъ краката си и изправени проговориха : „Да живѣе Александровъ !". Но сърдцата сѣкашъ да се пръснатъ. Всѣкиму би се искало въ този моментъ да прегърне, ако би могло, цѣлия нашъ народъ. Не бихъ билъ далече отъ истината ако прибавя, че всѣки отъ тия хора бѣ готовъ въ тоя моментъ да накаже по хиляда души виновници за смъртьта на Тодора, ако би ги имало толкова. Следъ нѣколко минути имъ разказвахъ вече подробности по зададени отъ тѣхъ въпроси, за убийството и пр.

 

Селянитѣ по Кочанско, Кратовско, Щипско, Царевоселско, Малешевско, въ поробена Македония, които лично познаваха Александрова, не сѫ искали да вѣрватъ на известието за неговата кончина. Това бѣ единодушно известявано отъ нелегалнитѣ борци и заминаващитѣ куриери по тѣзи мѣста. Не мога да забравя какъ сбито, но покъртително ми описваше единъ мой съгражданинъ ефекта въ Щипъ отъ известието за нещастието съ Тодора. Лично той е видѣлъ какъ като гръмъ то е подействувало върху всички. Моятъ дѣдо, прибавяше той, бѣше замаянъ ; започна да кърши рѫце, да се движи изъ стаята повтаряйки : „Леле, леле ... Македония загина !". А така е било съ множество родолюбци въ поробеното отечество.

 

* * *

 

53

 

 

Тъкмо когато загина Тодоръ, въ България бѣ пристигналъ известниятъ социалистически лидеръ Емилъ Вандервелдъ [*]. Поискана бѣ среща съ Александрова. Но биде съобщено, че той е доста далече и — за жалость — не ще бѫде възможно да срещне видния гостенинъ.

 

Органътъ на социалъ-демократическата българска партия, в-къ „Народъ" отъ 21 октомврий 1924 г. публикува едно писмо отъ г. Вандервелдъ, което той написалъ въ парахода на следния день следъ обиколката си въ Балканитѣ. Ето нѣкои пасажи отъ него :

 

„Нашитѣ български другари ми казваха : „Трѣбва да видите Тодоръ Александровъ". На връщане отъ Рилския манастиръ ще отидемъ на го посетимъ въ планинитѣ при сръбската граница".

 

Бѣхме срещнали хора принадлежащи на разнитѣ партии : аграри, комунисти и членове отъ правителството на г. Цанковъ. Би било интересно да видимъ сѫщо легендарния шефъ на Революционния комитетъ, когото г. Райсъ въ брошурата си за комититѣ представлява като единъ отъ голѣмитѣ виновници за войната, докато други отъ българска страна го представляватъ като националенъ герой.

 

Сѫдбата бѣше решила ние никога да не се срещнемъ съ Тодоръ Александровъ !

 

На връщане отъ Рила, бѣ ни съобщено, че той ималъ силно желание да ни види, но че важни работи го викали другаде. По-късно узнахме, че той е билъ убитъ отъ двама отъ войводитѣ си : Алеко Пашата и Атанасовъ, негови противници, които държеха за единенъ фронтъ съ комуниститѣ. На другия день другъ болшевизиранъ македонецъ, Ковачевъ, и депутата хаджи Димовъ бѣха убити срѣдъ бѣлъ день. Прикачваха се тѣзи убийства на привърженицитѣ на Т. Александровъ. Ние оставихме България посрѣдъ тѣзи тежки впечатления.

 

Веднага съ пристигането ни въ Гърция, четохме въ вестницитѣ единъ манифестъ отъ Комитета на революционната организация, който даваше пояснения по тѣзи кръвопролития. Не бѣха хората на Тодоръ Александровъ, които почнаха тази червена серия.

 

На 31 августъ, точно на следващив день следъ пристигането ни въ България, Александровъ, неотстѫпимъ противникъ на всѣкакво споразумение съ комуниститѣ, бѣ убитъ отъ болшевизирани комити.

 

Новината бѣ държана въ тайна за три седмици, до деня въ който изпълнителитѣ на престѫплението, осѫдени на смърть, можаха да бѫдатъ екзекутирани."

 

 

Следъ това г. Вандервелдъ изказва мнение, че трѣбва да се даде пълна гаранция за развитието на националнитѣ малцинства, за даване генерална амнистия въ Югославия ; а следъ като тѣзи мѣрки възстановятъ спокойствието на духоветѣ, да се създаде балканска федерация, която да гарантира на всички равноправие и автономия. Сѫщото

 

 

*. Вандервелдъ бѣ водачъ на белгийскитѣ социалисти. Но името му бѣ познато не само въ цѣлия социалистически интернационалъ, а и нашироко по свѣта.

 

54

 

 

становище — подчертава той — сѫ взели наскоро социалистическитѣ партии на България, Югославия и Ромъния. Естествено, на югославската социалистическа партия тежко би могло да се вѣрва.

 

* * *

 

Българскитѣ вестници обширно се спираха върху събитието, като помѣстваха и непровѣрени подробности около станалото въ Пиринъ-планина и въ Горна-Джумая.

 

Въ чуждия печатъ се явиха безброй статии и съобщения, и веднага следъ убийството, и подиръ това. Колкото за примѣръ даваме тукъ нѣкои извадки.

 

Съобщавайки за убийството на Тодоръ Александровъ лондонския в. „Таймсъ", предава доста подробно биографинта му и писа :

 

„Тодоръ Александровъ бѣ единъ отъ най-забележителнитѣ водители на Балканитѣ. Обладавайки крайно магнетична личность, той бѣ типътъ на фанатиченъ патриотъ, който не би се спрѣлъ предъ нищо, за да постигне своята цель — създаването на автономна Македония".

 

Познатиятъ ромънски публицистъ г. Бацария обнародва въ „Диминяца" статия, въ която между другото казва :

 

„ ... Тодоръ Александровъ, у когото се съчетаваха качествата на интелигента съ солидна култура, неустрашима дързость и непоколебима енергия на революционера и фанатика-борецъ за единъ тъй мѫчно осѫществимъ идеалъ, бѣ отъ години насамъ душата на македонското революционно дѣло".

 

Загребския вестникъ „Обзоръ" отъ 17 септемврий 1924 г. даде хубавъ портретъ на уводно мѣсто съ подписа на Александровъ. Следъ това вестникътъ казва :

 

„. . . Загина Тодоръ Александровъ, легендарния вождъ на цѣлата акция.

 

И най-голѣмитѣ противници на македонското движение и тия, които сѫ очаквали неговия смъртенъ часъ, но въ които има капка обективность, ще забравятъ макаръ за часъ умразата и враждата и предъ кървавия трупъ на македонския борецъ, ще отдадатъ почить на неговата силна и неустрашима личнасть, проникната отъ нѣкакъвъ непонятенъ за западна Европа идеализъмъ".

 

Хърватския вестникъ „Загребъ" помѣсти следния некрологъ за Тодоръ Александровъ :

 

«Тодоръ Александровъ не е вече живъ. Той умрѣ, загина безъ да знае навѣрно, че такава участь ще го постигне. Разбойническа рѫка застреля човѣка, който не жалѣше себе си, но който и за това именно трѣбваше да живѣе. Тодоръ Александровъ бѣ гений въ живота и ще остане вѣчно гений на смъртьта и на безсмъртието. Онзи, който намалява величието му днесъ, когато той е умрѣлъ, не заслужава да живѣе.

 

Представятъ го за империалистъ, за милитаристъ и за разбойникъ, но той не бѣ такъвъ, а напротивъ : живѣеше и работѣше за своя народъ. Бори се за свободата на своята страна и за нея загина. Та зло ли е това ?

 

55

 

 

Той бѣ войвода на македонскитѣ комити, па билъ е и той комита, но комита пъленъ съ гордость. Служеше си съ силата, защото бѣ принуденъ. Тая сила и сеияа още е основата на «мира и реда» въ свѣта, въ Европа, сѫщо и на Балкана. Заобиколенъ отъ империалисти, той бѣ принуденъ да се брани, защото не искаше да бѣга отъ тѣхъ.

 

Т. Александровъ е миролюбецъ. Той обичаше мира, придържаше се о своето миролюбие, когато това му бѣ възможно, но умѣеше въ сѫщото време да брани себе си и своя народъ. Тодоръ бѣ надаренъ съ рѣдка интелигентность. Той бѣ човѣкъ, който знаеше доста езици и рѫководѣше една организация, която е разпространена по цѣлия свѣтъ. Днесъ него го нѣма вече между живитѣ, но неговиятъ духъ още живѣе и ще живѣе у всѣки истински българинъ, защото Тодоръ бѣ само българинъ и славянинъ. Ние, хърватитѣ, се молимъ за него, защото той би билъ въ най-скорошно бѫдеще най-твърдия мостъ за споразумението и за обединението на българитѣ и хърватитѣ и на всички южни славяни. Вѣчна слава на Тодоръ Александровъ».

 

Вестникъ „Дойчесъ Фолксблатъ", органъ на нѣмцитѣ подъ югославско владичество писа въ броя си отъ 6 септемврий 1924 г. :

 

«Убитиятъ Александровъ бѣше водитель на македонския комитетъ и деятель за независимостьта на Македония. Той бѣше единъ отъ най-известнитѣ балкански политици и, съ добрата организация на привърженицитѣ си, той играеше роля не само въ вѫтрешния животъ на България, но и въ балканската политика. Той създаваше вѣчни грижи на бѣлградския и атинския кабинета. Обаче и въ западна Европа той бѣше известна личность, гдето благодарение на връзкитѣ си съ политици и печатъ — лондонскиятъ в. «Таймсъ» често се занимаваше съ него — правѣше пропаганда за каузата си. Съ четитѣ си той безпокоеше югославска Македония и искаше за нея самоопредѣление. Той бѣше въплътенъ страхъ за своитѣ неприятели, които преследваше безпощадно».

 

Парижкиятъ кореспондентъ на софийския в. „Зора г. Рисъ, пише въ една кореспонденция отъ 23 септемврий 1924 г. :

 

«Като гръмъ отъ ясно небе ни порази известието за смъртьта на Тодоръ. Александровъ. И обстановката на предателското убийство и самата личность на Александрова — сѫ изключителни. Благородно сърдце, гордъ духъ, организаторски гений — какво рѣдко съчетание на качества за нашето време ! И най-ужасното е, че предателството проникна въ сплотенитѣ редове на македонската организация и че великото патриотично дѣло е замърсено отъ нечиститѣ рѫце на болшевикитѣ и тѣхнитѣ привърженици».

 

Вестникъ „Трибюнъ дьо Женевъ" отъ 24 септемврия 1924 г. помѣства уводна статия за Тодора, въ която между другото се казва:

 

«Съ своитѣ високи качества и въпрѣки физическитѣ страдания отъ една болесть, която не прощава, Александровъ бѣше станалъ легендарниятъ конспираторъ, който действуваше неуморно съ планинитѣ на Македония. Неговата върховна цель бѣше независимостьта на Македония, която да включи въ една самостоятелна държава частитѣ отъ тая страна принадлежащи сега на Югославия, Гърция и България, и създаването на единъ новъ факторъ за миръ и балканско споразумѣние.

 

Гръцката и сръбска политика принудиха по тоя начинъ Тодоръ Александровъ и македонската организация да започнатъ една енергична борба. Въ единъ периодъ отъ три-четири години, македонскиятъ шефъ сплоти около себе си всички малцинства, недоволни отъ режима установенъ въ Македония следъ мирния договоръ».

 

Вестникъ „Нова Реформа", излизащъ въ Краковъ, отъ 8 октомврий 1924 г. публикува кореспонденщия отъ София :

 

56

 

 

«Македония трѣбва да бѫде свободна за македонцитѣ, и това или съ орѫжие или по силата на мирнитѣ договори, което ще зависи изключително отъ поведението на противника, но безъ чужда намѣса, нито чужди комбинации или политически интриги, които вредятъ на чистата дейность за освобождение». Това бѣ становището на Тодоръ Александровъ, който бѣ основателя на революционната организация. Той се стараеше да даде чистота и да облагороди македонското движение, за да сложи край на интригитѣ, на корупцията, на самодействията на «водачи» и на рисковани случайности въ областьта на политиката. Като истински герой, той искаше да следва правия пѫть. Съ високо дигнато чело, Александровъ не познаваше вѣроломството. Това е което го погуби».

 

Вл. Сисъ, добре познатия чехски публицистъ, е изпратилъ кореспонденция до „Народни Листи" отъ който даваме извадки :

 

«Запознахъ се съ Александровъ въ Македония презъ 1911 г. Той водѣше тогава революционното движение противъ младотурцитѣ. Въ 1908 г. младотурцитѣ бѣха обещали автономия на Македония въ замѣна на помощьта, която македонцитѣ биха имъ дали противъ султанъ Хамидъ ; но това обещание не бѣ изпълнено. Напротивъ, въ Македония бѣха изпратени наказателни експедиции, които трѣбваше да приложатъ денационализаторския планъ въ тази страна.

 

Т. Александровъ бѣ първиятъ, който разбра опасностьта, застрашаваща македонцитѣ отъ страна на младотурцитѣ. Затова той побърза да реорганизира революционнитѣ комитети, за да се отпочне наново борбата противъ отоманското иго. Отъ тогава той не престана да играе роля отъ първа важность въ редоветѣ на Революционната Организация. Неговитѣ черти се запечатиха въ паметьта ми: високъ, кестенявъ, черна брада, тъменъ тенъ на лицето, проницателенъ погледъ ; той бѣше типътъ революционеръ, който не познаваше земнитѣ радости и бѣше пожертвувалъ всичко — даже семейството си — за освобождението на родината си. Той не познаваше почивка. Бруталенъ, но справедливъ, той живѣеше само за идеята. Той живѣ, както и семейството му, въ крайна бедность. Той бѣ способенъ да осѫди и най-близкия си за произволия съвсемъ малки. Той бѣ слабъ въ гърдитѣ, но живѣейки изъ планинитѣ можа да спрѣ страшната болесть. Завършилъ гимназията въ Македония и курсове въ Кюстендилъ, той бѣ за известно време преподаватель, докато се отдаде всецѣло на революционната си дейность. Благодарение на интелегентностьта му и особено на куража му и на стоманената воля, той успѣ да напредне бързо и въ последнитѣ години името му бѣ станало символъ на ВМРО».

(вижъ «Нувелъ Маседониенъ» отъ 15.X.1924 г.).

 

Вестникъ „Последния Новости", издаванъ отъ проф. Милюковъ въ Парижъ, отъ 18.IX.1924 г., въ уводна статия между другото пише :

 

„Александровъ притежаваше прекрасно дара да се ориентира кое е мѣстото на македонския въпросъ между другитѣ европейски проблеми. Той знаеше кѫде сѫ неприятелитѣ на Македония и кѫде да се търсятъ приятелитѣ й. Той успѣ да фиксира съ очудваща точность границитѣ на компромиса, който, въ случай на едно правилно разбиране на македонския въпросъ, би могълъ да задоволи, ако и временно, македонцитѣ, бидейки сѫщевременно приемливъ за Европа и съ времето и за самата Югославия. Александровъ бѣше разбралъ, че македонскиятъ въпросъ е европейски въпросъ и че момента е благоприятенъ за разрешението му, съ условие македонцитѣ да бѫдатъ умѣрени и да покажатъ реалистиченъ духъ.

 

Какво искаха неприятелитѣ му ? Възползуваики се за своитѣ лични интереси отъ най-малкитѣ елементи, които биха могли да предизвикатѣ недоволство срѣдъ маситѣ, болшевикитѣ, разбира се,

 

57

 

 

не можеха да изоставятъ единъ елементъ толкова важенъ като македонския въпросъ. Докато този проблемъ остане неразрешенъ, нѣма да има миръ на Балканитѣ. А докато тѣзи последнитѣ не постигнатъ мира, мирътъ въ самата Европа ще бѫде само единъ блѣнъ, понеже всѣки моментъ може да се яви единъ конфликтъ...".

 

Цариградскиятъ вестникъ „Джумхуриетъ" публикува кореспонденция отъ София, отъ която даваме следнитѣ извадки :

 

«Деня, въ който бѣ направена панихидата за Т. Александровъ въ софийската катедрала, българската столица имаше извънредно тѫженъ видъ. Магазинитѣ бѣха затворени и на всички врати можеше да се чете : Трауръ за Т. Александровъ.

 

Черни знамена се развѣваха навсѣкѫде. Новината за смъртьта на легендарния шефъ на Македония причини голѣмо вълнение въ цѣлата страна.

 

Вече е установено, че убийството на революционния шефъ се дължи на болшевишката пропаганда. Решени да съветизиратъ Балканитѣ, московскитѣ агенти обърнаха погледитѣ си най-напредъ къмъ Хърватско и Македония. Тѣ поискаха да примамятъ къмъ себе си Радичъ, хърватския известенъ шефъ и ВМРО, отъ която искаха да направятъ послушенъ инструментъ въ рѫцетѣ на тѣхнитѣ господари. Така въ преговоритѣ съ делегатитѣ на Централния комитетъ на ВМРО, болшевикитѣ сложиха като условие, основно, за каквато и да е руска помощь, съветизацията на България и на Македония . . .»

(вижъ «Нувелъ Маседониенъ» отъ 15 окт. 1924 г.).

 

„Три дни съ Тодоръ Александровъ" — подъ това заглавие в. „Последния Новости" отъ 18 септемврий 1924 г. публикува статия отъ г. Р. Словцовъ, който изказва впечатленията си отъ една среща съ Т. Александровъ, станала преди една година.

 

«Съобщава се за убийството на Тодоръ Александровъ, фактическия диктаторъ на революционното движение и лидеръ на Вѫтрешната Македонска Революционна Организация. Той бѣ между тѣзи, които, въ продължение на дългата борба за освобождението на Македония, въплощаваха непреклонната й сила и високия й идеализъмъ. Условията, при които тази борба се развива, биха изглеждали толкова чудни и сѫ толкова отдалечени отъ европейския животъ, че даже за чужденцитѣ живущи на Балканитѣ, мѫчно е да разбератъ душата й, както и чувствата, отъ които тя произлиза. Тъй като съмъ живѣлъ въ България, азъ познавамъ македонцитѣ, и една случайность ми позволи да срещна Тодоръ Александровъ, да хвърля единъ погледъ върху лабиринта на македонското движение и да чуя пулса му. Така можахъ да открия тайната, която съставлява силата на този човѣкъ и другаритѣ му, и разбрахъ причината, която е накарала сърбитѣ да възложатъ толкова голѣма сума като премия за главата на македонския водачъ.

 

Миналата година презъ пролѣтьта, моятъ колега Немановъ успѣ да получи позволението отъ Тодоръ Александровъ да му направи визита. Отидохме заедно. Срещата бѣ организирана въ пълна тайна и ние даже не знаехме на кое мѣсто ще ни срещне Александровъ. Заведоха ни въ една мѣстность въ Македония, отъ кѫдето тръбваше да поемемъ единъ таенъ пѫть . . .

 

Въ 10 часа сутриньта Тодоръ Александровъ се яви предъ насъ. Той бѣше придруженъ отъ една група отъ двадесетина души, които се наредиха предъ входа на колибата. Всички носѣха сива дреха ; бѣха въорѫжени и носѣха валчести каскети съ кокарди, на които върху две кръстосани орѫжил се четеха думитѣ «Свобода или смърть». Александровъ се приближи къмъ насъ, придруженъ отъ единъ старецъ съ сивкава брада — единъ «войвода», чийто заслуги къмъ македонската кауза очевидно бѣха доста ценени.

 

Размѣнихме си поздрави. Обаянието, което упражни върху ни, още

 

58

 

 

отъ първия моментъ, легендарния водачъ Тодоръ, порастна все повече презъ време на тридневното ни престояване между четницитѣ.

 

Александровъ имаше лице фино и извънредно интелигентно : той припомняше Гаршина, споредъ портрета, който ние познаваме отъ писателя. Една малка брада едва почваща да посивява, дълбокъ погледъ. Презъ младини той е билъ боленъ отъ гърди и едва сега бѣше напълно оздравѣлъ отъ страшната болесть. Но, всичко може да се постигне, стига волята да е силна, казва той когато случайно се засегна въпроса за здравето му. Той победи болестьта, така както е победилъ множество прѣчки спрѣмо работата, която е погълнала напълно живота му. Тодоръ е билъ въ младини учитель и влизането му въ редоветѣ на революционеритѣ датира отъ тогава. Надаренъ съ извънредна организаторска способностъ, съ желѣзна воля, съ тънъкъ усетъ за действителностьта, съ една винаги будна интелигентность, той не се поколеба да стане шефъ на революционното движение, когато следъ свѣтовната война стана необходимо да се подновятъ кадритѣ на ВМРО, предвидъ борбата срещу режима на Пашичъ. Може и да не се чувствува симпатия къмъ неговитѣ методи, но е невъзможно, следъ единъ личенъ контактъ, да не се подчини човѣкъ на влиянието на тази личность съ недостигаема морална чистота. Надаренъ съ стоманена воля, Александровъ носѣше ореолъ на извънредна нѣжность, която правеше впечатление въ този човѣкъ съ болничавъ и скроменъ изгледъ».

 

Авторитетното английско списание „Ниъръ Истъ" между другото пише :

 

«Ако е вѣрно, че Тодоръ Александровъ е жертва на болшевишката омраза, неговата смърть ще бѫде една печалба за комунистическия елементъ вѫтре въ македонската организация. Не е въ интереса на която и да е балканска държава да окуражава болшевизма и вмѣсто да оставятъ македонцитѣ да се свържатъ съ Москва, ще бѫде по-разумно отъ страна на бѣлградското правителство да се опита да постигне едно споразумение съ здравитѣ елементи на Организацията».

(Вижъ «Нувелъ Маседониенъ» отъ 5.X.1924 г.)

 

Ето думитѣ на Хансъ Юберсбергеръ, професоръ по история въ Bиенския университетъ, публикувани въ „Нойе Фрайе Пресе" на 13 юлий 1925 г.:

 

„Тодоръ Александровъ принадлежеше къмъ ония рѣдки, всецѣло изпълнени съ свсията мисия мѫже, които не живѣятъ свой животъ, а само живота на своя народъ. Непретенциозенъ, скроменъ, но при това съ непреклонна енергия и студена размисълъ, винаги имащъ предъ очитѣ си великата цель — все още виждамъ тоя рѣдъкъ човѣкъ, ясно и открояващо предъ себе си, макаръ да се изминаха вече близо десеть години, отъ както го видѣхъ и говорихъ съ него за пръвъ и последенъ пѫть. Освенъ Левъ Толстой, никой другъ не ми е оставилъ тъй неизгладимо впечатление, както Тодоръ Александровъ.

 

Само личностьта на Тодоръ Александровъ можа, ако не съвсемъ да отстрани, поне да възпре отчаянието, обезсърдчението и престѫпнитѣ инстинкти и, въпрѣки всички прѣчки отъ правителството на Стамболийски и Югославия, да извика ВМРО къмъ новъ животъ. Разбира се, паритѣ на неговитѣ врагове бѣха силно изкушение, и Третиятъ Интернационалъ, който за целитѣ на революционнитѣ действия по цѣлъ свѣтъ винаги има достатъчно злато, не се скѫпѣше ...

 

Цельта на това убийство бѣше да се даде ВМРО на комуниститѣ, сиречъ на Третад Интернационалъ, за да получи следъ това той на Балканитѣ единъ инструментъ, който би могълъ да употреби

 

59

 

 

по единъ и сѫщъ начинъ срещу всички некомунистически правителства".

 

Британската енциклопедия [*] казва за Т. Александровъ между другото :

 

«Като младежь той взема участие въ комитската дейность срещу Турция, ставайки единъ отъ най-прочутитѣ водачи на българскитѣ групи въ Македония. Следъ като договоритѣ, които приключиха първата свѣтовна война, присъединиха неговата родна околия къмъ Юославия, той дойде въ София и започна да организира старата ВМРО (Вѫтрешна македонска революционна организация) срещу Югославия и Гърция . . . Самиятъ Александровъ целѣше една автономна Македония съ столица Солунъ, и това предизвика враждата на най-скромната група на «федералиститѣ», които бѣха въ търпими отношения съ югославското правителство. . . Александровъ въ продължение на много години бѣ некоронования и абсолютенъ краль на българитѣ македонци, които го почти боготворѣха. Той бѣ една много фина фигура, високъ, съ черна брада, и левентъ, и колкото коравосърдеченъ, толкова и храбъръ. Неговия сѫдъ познаваше само три присѫди : оправдаване, сто тояги, или смърть, последната налагана за кражба, посѣгане на жена, или политическо предателство. Той трѣбва да е отговоренъ за много стотици убийства ; на всичко отгоре той бѣ човѣкъ съ лична чистосърдечность и всеотдаенъ патриотизъмъ».

 

Проф. Никола Милевъ писа следното за Тодора :

 

„Извършено е едно отъ великитѣ престѫпления въ българската история. Тодоръ Александровъ е убитъ. Единъ голѣмъ човѣкъ на нашето племе и на нашето време си отиде, последванъ отъ скръбьта и сълзитѣ на цѣлъ народъ.

 

Защото цѣлиятъ му животъ бѣ една непрекѫсната и фанатична служба на единъ народенъ идеалъ.

 

Народътъ въ Македония, емиграцията македонска тукъ въ България и далеко отвѫдъ океана, пъкъ и цѣлиятъ български народъ не жалятъ само за трагичния край и за загубата на Тодоръ Александровъ, легендарния вождъ на македонското революционно движение. Тѣ дигатъ рѫце къмъ небето и съ библейски гнѣвъ сипятъ проклятие къмъ новитѣ Иванковци, които отъ користь и отъ зависть погубиха човѣка, който олицетворяваше борбата за единъ благороденъ човѣшки идеалъ.

 

Историята само ще прецени напълно личностьта и ролята на тоя човѣкъ. Но фактътъ, че той още при живота си триумфално влѣзе въ областьта на легендата, показва, колко е голѣмо неговото мѣсто въ живота на съвременницитѣ му.

 

Това мѣсто Александровъ бѣ си извоювалъ съ своитѣ лични качества : непреклонна воля, характеръ и прозорливъ умъ, туренъ въ пълна услуга на единъ голѣмъ народенъ идеалъ : освобождението на Македония. На едно необикновено трудно поприще, каквото е едно революционно освободително движение, кѫдето опасноститѣ и смъртьта сѫ постоянни спѫтници на работницитѣ, той се прояви много рано и много ярко. Роденъ презъ 1881 г., той въ 1903 г., когато бѣха живи още повечето отъ голѣмитѣ водачи на Македонската Организация, играе вече роля ; а на 1908 г. е членъ

 

 

*. Енциклопедия Британика. Чикаго, Лондонъ, Торонто. 1944 г. Томъ I, стр. 583, кол. 2 и стр. 584, кол. 1.

 

60

 

 

на Централния Комитетъ. Оттогава името и деятелностьта му изпълватъ страницитѣ на македонската история, докато, презъ последнитѣ години, той и организацията, която рѫководеше, станаха символъ и убѣжище не само на македонскитѣ идеали, но и на общобългарския духъ.

 

Такъвъ човѣкъ, поставенъ на такова поприще и при това фанатикъ на моралната истина на Организацията и на нейнитѣ членове, готовъ да накаже най-строго и най-малкото престѫпление, врагъ на фанфаронството и на кафеджийското политиканство — не можеше да не възбуди срещу себе си зависти, недоволства и умрази. Но такова бѣше неговото обаяние, щото никога тия лоши чувства не биха дръзнали да се проявятъ въ действие противъ него.

 

Стана, обаче, нѣщо друго, и това нѣщо е, което всѣки българинъ трѣбва да разбере.

 

Въ връзка съ македонското движение ние, при различни обстоятелства, сме казвали на нашитѣ политически фактори и на нашето общество истини, безъ да се спираме предъ неприятноститѣ или предъ рисковетѣ, които тия истини можеха да иматъ лично за насъ. Дългътъ ни на българи и на публицисти ни налага това. Ще го изпълнимъ и сега.

 

Македонското движение, насочено днесъ къмъ придобиване на основни права на национално сѫществуване и развитие и за социално добруване на македонското население въ държавитѣ, които му отричатъ това, е единъ фактъ. който трѣбва да се има предвидъ. Македонската Вѫтрешна Организация, рожба на условията и на македонския духъ, има задъ себе си една тридесетгодишна история и едни традиции, които нищо не е въ състояние да заличи. Ти е една сила, за които трѣбва да се държи смѣтка и за която наистина днесъ и въ чужбина се държи смѣтка. Несериозно е, когато водачитѣ на тая организация се таксуватъ като разбойници и бездѣлници, навикнали да гледатъ на четничеството като занаятъ. И Лойдъ Джорджъ нарече Мустафа Кемалъ разбойникъ, но Лордъ Кързонъ отиде въ Лозана да сложи подписа си редомъ съ представителитѣ на „разбойника". Отъ българско гледище извънредно пакостно е да се подържатъ по отношение на македонското движение погрѣшни възгледи и да се насаждатъ заблуждения, защото тъкмо тѣ сѫ, които пакостятъ на българската вѫтрешна и външна политика, на България изобщо. Българскитѣ обществени деятели сѫ длъжни добре да познаватъ и правилно да преценяватъ македонското движение, както и македонскитѣ деятели сѫ длъжни правилно да преценяватъ положението на България.

 

Тодоръ Александровъ бѣ отъ ония македонски деятели, който най-грижливо се е пазелъ да не създаде съ своята деятелность опасности за България. И въ това отношение той бѣ единъ прозорливъ и голѣмъ българинъ.

 

Нека българското общество си даде точно смѣтка за това : Тодоръ Александровъ е най-скѫпата жертва, която е дадена не само за спасението на Македонската Организация, но и за спасението на България. Ние минахме покрай една пропасть : мѫченическиятъ ореолъ на Александровъ хвърли достатъчна свѣтлина, за да освѣтли пѫтя ни и да ни открие пропастьта, въ която щѣше да пропадне цѣлостьта, независимостьта на отечеството. За предвидливитѣ

 

61

 

 

хора не бѣха тайна опититѣ на болшевицитѣ да взематъ въ свои рѫце Вѫтрешната Организация и чрезъ нея да раздрусатъ България, безъ да искатъ да знаятъ за последствията. Александровъ видѣ опасноститѣ и имъ се противопостави решително. Измѣната посегна на неговия животъ. Но тя остави непокѫтнато неговото дѣло. И съ смъртьта си той извърши спрѣмо сѫдбинитѣ на племето най-високия дългъ. България е запазена. Националниятъ характеръ, независимостьта и цѣлостьта на македонското движение сѫ недосѣгаеми. Всичко друго е поправимо и постижимо." [*]

 

Преценки за личностьта и дѣлото на Александровъ се явяваxа всѣка година, въ деня на неговата кончина. Македонската емиграция въ свободния свѣтъ, на първо мѣсто нашата младежь, заслужено се възхищава — открито — отъ тоя народенъ апостолъ. Съ намѣрение особено предъ нея да представя образа му такъвъ, какъвто азъ го виждахъ — и до колкото можехъ да го обрисувамъ — и азъ написахъ по случай първата годишнина отъ смъртьта му нѣколко реда. Тѣ сѫ включени въ кратката характеристика, която е помѣстена въ втората книга съ мои спомени.

 

 

По случай тригодишнината отъ смъртьта на Тодоръ Александровъ, голѣмиятъ нѣмски вестникъ „Дойче Алгемайне Цайтунгъ" печати дописка отъ своя балкански кореспондентъ д-ръ Францъ Зилберщайнъ, който посетилъ гроба на Тодора. Въ дописката за личностьта на Тодора се казва :

 

„Тодоръ Александровъ бѣ единъ голѣмъ организаторъ, една решителна, неспираща се предъ нищо енергия. Той обхващаше всички и за всичко се грижеше : за самата борба, за политиката, правосѫдието, управлението, печата, морала. Въ неговата глава бѣха всички негови министерства ; въ самотнитѣ колиби по планинитѣ, кѫдето той се спираше, веднага се нареждаше неговата канцелария ...

 

Той не знаеше нито що е алкохолъ, нито що е тютюнъ ; той винаги пѫтуваше пеша, макаръ да не бѣ великанъ по тѣлосложение. Живота му бѣ въплощение на примѣръ. Той направи българска Македония честна страна. При първата кражба — предупреждение, при втората — наказание, при третата — въжето. Сега тамъ — въ българска Македония — човѣкъ може съ хиляди да загуби и до сантимъ ще си ги получи обратно ...

 

Въ най-тежкитѣ времена бремето на водачество лежеше на неговитѣ плещи : борба съ гърци и сърби, борба даже и съ самитѣ българи презъ времето на Стамболийски, който, за да е добре съ сърбитѣ, искаше да се отърве отъ македонцитѣ. Предупредително-заплашителнитѣ писма на Тодоръ Александровъ създадоха атмосферата, които провали Стамболийски."

 

По случай петгодишнината отъ загиването на Тодора въ българската преса наново се явиха отзиви за него.

 

 

*. Тази статия, писана отъ проф. Никола Милевъ, е публикувана въ софийския вестникъ «Слово» отъ 16 септемврий 1924 г.

 

62

 

 

Органътъ на социалистическата българска партия, в. „Народъ" въ броя си отъ 31.VIII. 1929 г., пише :

 

«Той бѣше ненадминатъ бунтовникъ, за да държи въ респектъ враговетѣ на своя народъ и за да докаже на свѣта, че веригитѣ на Македония трѣбва да бѫдатъ разкѫсани, но Тодоръ Александровъ бѣ и голѣмъ умъ и политикъ отъ широкъ мащабъ : само нѣколко дни преди да бѫде убитъ той, чрезъ колонитѣ на «Народъ», казваше на обществото, че ВМРО е готова да сложи орѫжието си, ако на заробения македонски народъ се гарантира културна автономия — свобода на езикъ, на църкви и на училища.

 

Тодоръ Александровъ си отиде, но проповѣдваната отъ него политика трѣбва да продължава: само тя ще донесе миръ и разбирателство на Балканитѣ !

 

Предъ неговата память — поклонъ !»

 

„Заря", самостоятеленъ, широко разпространенъ утриненъ вестникъ, въ броя си отъ 2.IX. 1929 г., пише :

 

«Уви ! Българскиятъ народъ столѣтия бѣ прекаралъ въ робство. И при първото робство и при второто той се освободи чрезъ възстанията на народа, воденъ еднъжъ отъ Петра и Асеня, другъ пѫть отъ Ботйова, Левски, Бенковски . . .

 

Духътъ на революцията никога не напустна нашитѣ китни Балкани.

 

Македонското революционно движение създаде безсмъртници. Духътъ на революцията бѣ въплотенъ у Гоце, у Даме ; той се бѣ проявилъ и чрезъ Тодора Александровъ.

 

Преди петь години народни изчадия убиха Тодора. Убиха смъртното тѣло.

 

Но безсмъртниятъ духъ на революцията остана и той окрилява и днесъ плеадата безименни, но достойни вече за слава витязи на освободителната борба.

 

Днесъ почитаме паметьта на Тодора.

 

Плачемъ ли ? — Не ! Униваме ли ? — Не ! Ний съзерцаваме величето на създаденото отъ него дѣло, защото е дѣло на безмъртния духъ на революцията.

 

Съзерцаваме и сѫщевременно изпращаме своитѣ горещи привети на борцитѣ.

 

Да бѫде вѣчна свѣтлата паметь на Тодоръ Александровъ !»

 

Независимиятъ вестникъ „Камбана" въ броя отъ 2.IX.1929 г., пише :

 

«Петь години изтекоха отъ убийството, колкото безумно, толкова и подло, на Тодоръ Александровъ. И всѣки вижда и чувствува, колко голѣма е загубата. Отъ скроменъ народенъ учитель се издигна Александровъ до положението на признатъ водитель на единъ народъ. Подобни личности не се раждатъ всѣки день, нито се лесно създавать. Тодоръ Александровъ бѣ успѣлъ съ денонощенъ трудъ и безкрайна самоотверженость да постави освободителното дѣло на здрави основи, да му извоюва мощъ и независимость.

 

Кой уби Тодоръ Александровъ ? Физическитѣ му убийци Щерю Влаховъ и Динчо Вратенаровъ бидоха хванати и си получиха наказанието — живи изгорѣха въ скривалището си. Тѣ бѣха, особено Щерю, хора престѫпници. Но малки хора. Тѣ дигнаха рѫка срещу Александровъ по заповѣдь. На кого ?

 

Срещу Александрова се бѣха опълчили болшевишкитѣ агенти, сръбскитѣ агенти и една група безумци-българи, които смѣтаха, че Александровъ е прѣчка за тѣхното издигане като македонски водачи. Значи тѣ бѣха, първо, кариеристи и, второ, тѣ бѣха тъй глупави да смѣтатъ, че щомъ мѣстото на Тодора се опраздни, които и да се качать на това мѣсто, все голѣми хора ще станатъ ...

 

Ето тия хорица уредиха зловещото убийство и зарадваха враговетѣ ни. Но цельта си не постигнаха — нито своята лична, нито на далечнитѣ си инспиратори.

 

63

 

 

Защото македонското освободително дѣло, именно защото бѣше рѫководено отъ единъ тъй силенъ духъ, като този на Александрова, надрастнало е всѣка лична сѫдба и следва сѫдбата на Македония».

 

Широко разпространениятъ утриненъ вестникъ „Зора" отъ 2.IV. 1929 г., пише :

 

„Вчера изтекоха петь години отъ печалния края на бурния животъ, който живѣ Тодоръ Александровъ.

 

Тодоръ Александровъ бѣше борецъ, винаги готовъ за борба, и винаги пръвъ се xвърляше въ борбата. Той развѣ знамето на революционната борба срещу младотурцитѣ и го носи до край. Той пръвъ започна борбата срещу шовинистическия режимъ на сърбитѣ въ Македония, но измѣническиятъ куршумъ го повали въ недрата на Пирина. Той падна следъ като втори пѫть организира македонското население за борба срещу сърбитѣ. Първиятъ пѫть Тодоръ Александровъ възкреси Македонската революционна организация подиръ младотурския превратъ, съ който се подмамиха македонскитѣ дейци.

 

Тодоръ Александровъ бѣше човѣкъ на колосална енергия и страшна воля, които не се пречупваха предъ никакви прѣчки".

 

Вестникъ „Слово", близъкъ до партията Демократическия Сговоръ, пише на 2.IX.1929 г. подъ заглавие „Едно легендарно име" статия отъ директора си Т. Кожухаровъ :

 

Незабелязано изминаха петь години отъ смъртьта на голѣмия македонски революционеръ Тодоръ Александровъ. Има личности, чийто житейски подвигъ не може спокойно и безпристрастно да бѫде оцененъ отъ съвременницитѣ. Подобно на голѣмитѣ картини тѣ трѣбва да бѫдатъ разглеждани отъ разстояние, за да може погледътъ да обхване въ цѣлость подробноститѣ на една величествена панорама. Колкото повече споменътъ за Тодоръ Александровъ се отдалечава отъ всѣкидневната интрига, толкова по-крупна израства фигурата му въ македонското освободително движение.

 

Той доживѣ страшната 1918 г., когато и най-силнитѣ натури бѣха преломени отъ отчаянието и когато почти всички считаха за лудость всѣка по-нататъшна борба. Малцина ли бѣха обезвѣренитѣ, малцина ли бѣха преломенитѣ, смазанитѣ отъ голѣмото народно нещастие ? Въ това тѫжно пораженско време единственъ Тодоръ Александровъ не преви вратъ. Още не бѣха заглъхнали топовнитѣ гърмежи на великата война и голѣмиятъ родолюбецъ отново стана невидимъ, тайнственъ и неуморимъ апостолъ на идеята, отново около него почнаха да се събиратъ прокуденитѣ синове на Македония и не следъ много отчаяната и пръсната емиграция се сгрупира около знамето на тѫжната си родина, а македонското освободително движение закипѣ съ още по-голъмъ ентусиазъмъ, съ единъ почти непонятенъ за мнозина религиозенъ екстазъ за борба съ новитѣ потисници на Македония. Не мина много време и отново въ политическитѣ канцеларии изникна голѣмиятъ и неразрешенъ досега македонски въпросъ, а името на Тодоръ Александровъ, обкрѫжено съ ореола на легендата, продължаваше да тревожи съвѣстьта на новитѣ господари на Македонил и да занимава общественото мнение на западъ. Умътъ, сърдцето и двигателната сила на движението бѣше неуморимиятъ човѣкъ, който въ единъ лѣтенъ день презъ 1924 г. загина отъ куршума на предатели въ дебритѣ на Пирина».

 

Вестникъ „Независимость", близъкъ на либералната пияртия, писа въ броя си отъ 31 .VIII.1929 г. :

 

64

 

 

«На днешенъ день, преди петь години, въ Пирина, по най-подълъ начинъ бѣ убитъ Тодоръ Александровъ, увѣнчания вождъ на македонската революция. Ни една черна весть следъ погрома не е произвеждала така потресно впечатление, като тая за трагичния край на Тодора. Това бѣ една електрическа политическа буря, която се разрази съ страшна сила.

 

Сепна се националниятъ духъ. Една упора бѣ подкосена, една надежда бѣ унищожона. И ако не бѣ подето голѣмото дѣло създадено отъ Тодоръ Александровъ съ такава упоритость, съ небивала проява на несекваща воля, отъ здравитѣ рѫце на неговитѣ ученици и най-близки и преданни помощници, сами вече хора на дѣлото, сѫщо упорити, сѫщо волеви, калени въ огъня на революцията за националното и политическо освобождение на Македония, до днесъ, да не се самоизмамваме, българската нация щѣше вече да е преживѣла най-тежки изпитания. И Богъ знае какво би станало».

 

Измежду множеството статии, писани за Тодора следъ като сѫ минали много години откато той напустна тоя свѣтъ, нека — колкото за примѣръ — цитираме часть отъ статията на Велко Думевъ, подъ насловъ „За единъ отъ първитѣ", помѣстена въ „Тодоръ Александровъ — листъ" отъ 31 августъ 1942 г., издание на македонската студентска корпорация „Шаръ" въ София. Г-нъ Думевъ е отъ Воденъ, дългогодишенъ участникъ въ македонското освободително движение, членъ отъ тракийския революционенъ комитетъ презъ турско време. Много години е бивалъ гимназиаленъ учитель, училищенъ инспекторъ. Той пише :

 

«Това е Тодоръ Александровъ. Той не е отъ първитѣ, които туриха здравитѣ основи на Вѫтрешната македонска революционна организация ; неговата дейность почва по-късно — легално отъ 1898 г. до 1903 г. и нелегално отъ тая година до 31 августъ 1924 г. Арестуванъ на 1903 г. и лежалъ повече отъ една година въ скопския Куршумли ханъ, Тодоръ се отзовава въ щипската чета и отъ положението на простъ четникъ се издига до водачъ на организацията ; като такъвъ той прояви качества, съ които достойно зае мѣсто между първитѣ — Даме и Гоце.

 

Цельта на тая статия не е, обаче, да даде картина на тая, наистина, многостранна и много сложна дейность, а да възкръси душевния образъ на тоя милъ и легендаренъ македонски революционеръ и политикъ ; на 1924 г., месецъ септемврий, когато всички бѣха подъ прѣсното впечатление на трагедията съ Тодора, азъ писахъ въ в. «Илиндень» (въ статията «Жертвата») : «Тодоръ Александровъ е не само най-силния духъ на ВМРО, който съ ума и волята си завладѣ ума и волята на всички македонци, но и една рѣдка личность, която съ голѣмитѣ дарования на безстрашенъ герой и отмѣренъ политикъ обая свѣта, който съ удивление слушаше за подвизитѣ му и съ нескривана жажда търсѣше да види легендарната му осанка съ дивнитѣ македонски планини. На 31 августъ Македония изгуби тоя най-вѣренъ и най-преданъ стражъ, защитникъ и мъститель за всѣка поругана честь, за всѣки ограбенъ имотъ, за всѣки отнетъ животъ ; на тоя день ВМРО получи най-голѣмил ударъ отъ всички удари, които е получавала до 1924 г. ; на 31 августъ, обаче, потресената македонска съвѣсть се издигна и сплоти духа на всички македонци въ една сила, удара на която чрезъ младия наследникъ на Тодора, Иванъ Михайловъ, смаза измѣнницитѣ и уби измѣната».

 

Въ сѫщия вестникъ отъ 4 октомврий, въ статията си «Той не умира» писахъ върху впечатлението, което злоделнието отъ 31 августъ е произвело въ чужбина . . .

 

И продължавахъ : Рано е, много е рано да се проникне въ тайната на неговата «магическа» личность, както се изрази в. Таймсъ, тайната на това слабо и деликатно тѣло, което като кристаленъ съсѫдъ носѣше най-силнитѣ дарования на великата македонска душа и най-сладкитѣ въжделения на възвишеното й сърдце ; за сега стига ни и това, че тая тайна се чувствува отъ всички ни : единъ нѣженъ, почти женственъ, но жилавъ и издържливъ организъмъ, въ стройната походка на който имаше много красиво, аристократично, що притегляше и респектираше всички ; едно

 

65

 

 

високо чело, украсено съ мека свѣтла коса, откройваще тоя прозорливъ умъ, който имаше всички дарования на рѫководещъ гений ; единъ орловъ погледъ отъ свѣтли очи, съ рѣдка подвижность изразъ на тази челичена воля, която подчиняваше всички други воли ; съ една голѣма инициатива и съ единъ много сложенъ планъ на методи и срѣдства за осѫществяване на македонската идея, съ единъ критиченъ усѣтъ и съ една отмѣреность въ защитата й предъ Представителството на великитѣ сили въ Женева, както това се видѣ и отъ «Меморандума» му, съдържанието на който му спечели симпатиитѣ и на това Общество на народитѣ.

 

Тази характеристика на Тодора и тая преценка на дейностьта му напълно се покри на времето и отъ цѣлия български печатъ ; ето нѣколко извадки и отъ него : в. «Зора» : «македонското движение не познава по-могѫща фигура отъ Т. Александровъ. Като волева натура, той нѣма равенъ на себе си» ; в. «Радикалъ» : «двадесеть и петь годишната революционна дейность на Т. Александровъ за свободата на поробена Македония, неговата упорита и несломима воля го издигнаха отъ обикновенъ четникъ до единъ легендаренъ герой, чието име отдавна премина предѣлитѣ на Македония и на България и стана центъръ на всички надежди и уповавания на поробения македонски народъ». В. «Знаме» : «Т. Александровъ въплотяваше въ себе съ едно удивително съвършенство гения на революцията. Българското племе не познава по-страшенъ конспираторъ, по-челичена воля, по-неукротима енергия, по-голѣмъ организаторски талантъ и по-упорито преследване на поставената цель. Съ чувство за мѣрка и мѫдрость той спаси македонското освободително движение отъ съблазнителнитѣ примамки на болшевизма».

 

Тоя образъ на Тодора, така спонтано изваянъ отъ нашия и отъ чуждия печатъ, не е случайна проява на природата, а рожба на времето и на срѣдата : Щипъ, Щипъ на Гоце Дѣлчевъ и Дамянъ Груевъ, които първи засноваха мрежата на ВМРО въ тоя градъ на Брѣгалница историческа, Щипъ на Арсо и Тодоръ Лазарови, на Мише Развигоровъ, Гьошо Гочевъ, Спиро Келемановъ, го роди ; срѣдъ тѣхъ той израстна ; Винишката афера и възстанието отъ 1903 г. закалиха у него тази страшна революционна стихия, съ която той се наложи на съзнанието на нашя и чужди, тая рицарска, колкото романтична, толкова и реалистична дейность, съ която записа съ голѣми букви името си въ историята на нашия народъ».

 

*  *  *

 

Тукъ подобава да изтъкнемъ нѣкои мисли отъ Тодоръ Александровъ.

 

Българскиятъ общественикъ и журналистъ Кр. Станчевъ печати въ софийския вестникъ „Камбана" своитѣ спомени като македоно-одрински опълченецъ. Въ броя на вестника отъ 26 ноемврий 1928 г. Станчевъ разправя за едно свое пѫтуване въ Македония заедно съ Александровъ презъ май 1913 г., тъкмо преди междусъюзническата война.

 

Голѣмиятъ революционеръ е развилъ предъ Станчева нѣкои свои мисли за ВМРО. Ето нѣщо отъ тѣхъ :

 

„Вѫтрешната организация запази влиянието си и удесетори силата си благодарение само на дейностьта на апостолитѣ като Гоце, Даме, Пере и др., които дадоха и осѫществиха идеитѣ за революционната намѣса въ имущественитѣ отношения между чифликъ-саибиитѣ и чифлигаритѣ, и издигнаха сѫдилищата на Организацията до почти единственъ сѫдебенъ институтъ въ Македония ...

 

Каквото и да се случи следъ сегашната война, Вѫтрешната организация ще трѣбва да остане доста време, колкото това и да е неприятно на държавницитѣ и политицитѣ въ София".

 

66

 

 

Пояснение :

 

1. Презъ балканската война надеждата на всички ни бѣше, че ще се дойде до нѣкакво цѣлостно разрешение на македонския въпросъ, по какъвто и да е начинъ : едни българи очакваха разрешението чрезъ автономията, други — чрезъ цѣлостното присъединение къмъ България.

 

2. Отъ посочената бележка виждаме, че Тодоръ Александровъ даже следъ цѣлостно разрешение и уреждане на македонския въпросъ не е смѣталъ, че ВМРО трѣбва да се разпустне ; обратно — смѣталъ е, че за дълго време тя трѣбва да остане да сѫществува.

 

(Разбира се, той не е искалъ да каже, че ВМРО трѣбва да продължава да хвърля бомби ; искалъ е да каже, че съ огледъ на всѣкакви възможности, налага се и борцитѣ отъ ВМРО, и цѣлото македонско общество, да запазятъ своята организираность, да не размекватъ духа си, да не разпускатъ колана си.

 

Видѣ се, че Александровъ е ималъ пълно право на времето).

 

3. По съображения най-често лични, нѣкои крехки по духъ бивши участници въ македонското дѣло се опитваха да проповѣдватъ и следъ 1915 г. и следъ 1941 г., че нѣмало вече никаква нужда и смисъль да сѫществува организирана македонска общественость . . .

 

Народниятъ инстинктъ, обаче, диктува съвсемъ друго — диктува това, което Т. Александровъ сѫщо е схващалъ на времето.

 

4. Още по-ясно би изразилъ днесъ мнението си Тодоръ, ако бѣше живъ, тъй като македонския въпросъ и днесъ съвсемъ не е разрешенъ.

 

„ВМРО опредѣля своето отношение къмъ правителството и други политически фактори напълно самостоятелно, съ огледъ изключително на интереситѣ на освободителното движение, освободена отъ каквато и да е зависимость. Тя не е позволявала и не ще позволи никому, противъ нейната воля, да и опредѣли пѫтищата, по които ще върви, избора на неинитѣ съюзници, както и избора на нейнитѣ водачи".

(в. „Свобода или Смърть", бр. 100, отъ 31 августъ 1929 г. Думи на Т. Александровъ.).

 

„Разчитайки предимно на своитѣ сили — опитътъ ни е научилъ на това — главното условие за благополучния завършекъ на великото освободително дѣло е солидарность на всички македонци, дето и да се намиратъ тѣ ; на първо мѣсто солидарность на членоветѣ на всѣка народность и на второ — солидарность между всички етнически македонски групи".

(Изъ единъ неговъ позивъ къмъ македонцитѣ въ Америка ; в. „Свобода или Смърть", бр. 17, отъ 29 августъ 1925 г.).

 

„Не чрезъ арести на македонски бѣжанци, прочее, България ще може да защити „върховнитѣ си държавни интереси", въ моменти когато сръбскитѣ империалисти биха се решили да предприематъ единъ походъ къмъ изтокъ, а съ срѣдствата за самозащита въ разположение на нападнатия, у когото въ подобни случаи се явяватъ неподозирани духъ, мощь и сплотеность. Македонскитѣ революционери не се боятъ отъ смъртьта и тѣхното дѣло е неунищожимо, защото нѣма физическа сила, която би могла да се

 

67

 

 

бори съ успѣхъ съ нравственитѣ сили на единъ народъ : тѣ сѫ непобедими

(Изъ едно писмо-предупреждение до управлаващитѣ България ; в. „Свобода или Смърть", бр. 17 отъ 29 августъ 1925 г.).

 

„Голѣмата нѣкога турска империя не можа да убие борческия духъ на македонското население, нито да унищожи ВМРО, макаръ на времето да употрѣби за тая цель всички възможни срѣдства. Велика Британия сѫщо не можа да удуши желанието на ирландцитѣ да живѣятъ автономно, а ги удовлетвори.

 

Това, което се указа невъзможно за великани, смѣшно е да се напъватъ да го правятъ джуджета".

(Изъ едно писмо до редактора на сръбския в. „Слобода". в. „Свобода или Смърть бр. 17 отъ 29 августъ 1925 г.).

 

„ВМРО е национална организация : включва въ себе си всички класи и съсловия, поради което невъзможно е да стане класова или партийна. Тя има своя опредѣлена цель и не може да се заеме съ голѣми задачи — да разрешава крупни свѣтовни проблеми".

(Изъ едно писмо до Задграничното представителство, в. „Свобода или смърть бр. 17 отъ 29 августъ 1925 г.).

 

 

Въ органътъ на ВМРО „Свобода или Смърть", брой 100 отъ 31 августъ 1929 г. е помѣстено едно възспоменание, което е интересенъ приносъ къмъ освѣтляване разбиранията на Т. Александровъ, подъ заглавие „Въ време на голѣмитѣ изпитания за Вѫтрешната Македоно-Одринска революционна организация". Предаваме го цѣлостно :

 

«Балканската война бѣ на прага. Дейцитѣ отъ Вѫтрешната Македоно-Одринска революционна организация не знаеха почивка ни день, ни нощь. За тѣхното дѣло се касаеше. Наближаваше ужасната последна, може би, разправа съ вѣковния тиранинъ, която имаше да тури край на досегашнитѣ ужаси. Въ София се виждаха отвреме на време лица, които по-рано никой не виждаше, но чиито имена се споменуваха тихо и съ известно страхопочитание. Между тия имена бѣше и името на Тодоръ Александровъ.

 

Голѣмо бѣ оживлението въ Изпълнителния комитетъ на македоно-одринскитѣ братства, легална институция, която бѣ добила полуофициаленъ характеръ въ свръзка съ организирането на македоно-одринскитѣ доброволци въ особенъ отрядъ. Организаторитѣ на отряда разчитаха на притокъ главно отъ македоно-одринската емиграция въ България. Обаче, съвсемъ не скриваха, че хранять голѣми надежди на помощьта, която можеше да имъ даде Вѫтрешната Македоно-Одринска революционна организация, защото опитниятъ боенъ елементъ, подготвенъ за една война, а особено за една герила, бѣха именно дейцитѣ отъ тая организация. Привърженицитѣ на «върховиститѣ» въ значителна часть отиваха, като запасни, въ редовната армия. Оставаха «вѫтрешнитѣ». Но у последнитѣ имаше известно предубеждение спрѣмо доброволческия македоно-одрински отрядъ.

 

Въ разгара на едно заседание въ Изпълнителния комитетъ по въпроса за срѣдствата, необходими за обмундироване и снабдяване на опълчението съ многото му потрѣбности, дигна се единъ отъ първенцитѣ и заяви съ гнѣвъ :

 

— Не мога да разбера, защо Тодоръ Александровъ пази касата на Вѫтрешната македонска революционна организация. Знамъ положително, че Тодоръ Лазаровъ (който се бѣше самоубилъ день по-рано) му е оставилъ въ брой 80,000 лева. Сигурно и вѫтре Организацията има още толкова пари. Това не е малка сума. Тя трѣбва да бѫде дадена сега. Нѣма вече Вѫтрешна организация, нѣма и Вънкашна, а има Македоно-Одринско опълчение и Българско царство !

 

68

 

 

Тодоръ Александровъ стана и съ тихъ гласъ заяви :

 

— Ако преждеговорившиятъ бѣ помислилъ повечко, нѣмаше да произнася думитѣ, които току-що изрече, колкото несправедливи, толкова неумѣстни. Организацията е днесъ по-необходима за дѣлото, отколкото бѣше вчера. Часть отъ организацията е сега тукъ, но тя е повече отвѫде, а царството е само тукъ. Това е едно. И второ, макаръ времето, което преживѣваме, да е изключително, ние сме обвързани съ статутитѣ на организацията и не можемъ на своя глава да даваме срѣдствата й комуто и да било, безъ разрешение на надлежнитѣ организационни тѣла. Истина е, самоубийството на нашия незамѣнимъ другарь Тодоръ Лазаровъ създаде едно ново положение. Но, ако нѣкои смѣтатъ, че ние трѣбва да използуваме голѣмото нещастие, за да стѫпчимъ статутитѣ, тѣ не знаятъ какво престѫпление вършатъ съ това. Мисля, че съмъ доста ясенъ. И дължа да направя последно предупреждение : организацията ще вложи всичкитѣ си усилия за изкарване почнатото дѣло до благополученъ край. Но тъкмо затуй тя трѣбва днесъ, повече отъ всѣкога, да запази своята самостоятелность, своята вѫтрешна уредба и своитѣ срѣдства. Преди да сме създали нѣщо по-солидно, не бива да разрушаваме вече изпитаната и необходима за Македония и Одринско тѣхна Вѫтрешна революционна организация. Па и, както казахъ, ние нѣмаме и това право. Нѣкому може Организацията да е неудобна. Това е само напомнюване къмъ насъ да бдимъ по-зорко за запазване на Организацията.

 

Никой следъ туй вече не посмѣ да иска касата на ВМРО.

 

Четири месеци по-късно срѣщаме Тодоръ Александровъ въ Солунъ, заетъ съ изпращане на четници и войводи къмъ Узунъ-Кюпру и Кешанъ.

 

Въ едно малко тефтерче Александровъ нанасяше имената на войводи и четници, които, споредъ него, трѣбваше непремѣнно да останатъ на мѣстата си въ Македония.

 

И му казваме :

 

— Слушайте, Александровъ, това не е добро. Първо, опълчението има нужда отъ подсилване. Второ, най-важно, санданиститѣ сѫ пратили вече повече отъ 4,000 души — просто ще залѣятъ опълчението.

 

Александровъ отвърна :

 

— Ако бихъ могълъ да попрѣча на този наборъ, бихъ попрѣчилъ и не бихъ допусналъ нито единъ войвода и нито единъ четникъ да загине въ Тракия. Ако опълчението е слабо, би трѣбвало да му се помогне. Тамъ съмъ съгласенъ. Но не съ нашитѣ четници, които тукъ ще сѫ стократно по-полезни. Колкото до Сандански, той може всичкитѣ си хора да прати, той е дълженъ да стори това дори и безъ заповѣдь, защото за сега, Сѣрско нѣма нужда отъ него.

 

— Ти нѣма ли да дойдешъ въ Кешанъ ?

 

— Не желая да дойда, но ще се подчиня. Днесъ кукушани заминаватъ. Азъ утре ще тръгна съ солунчани. Надѣвамъ се, че до довечера ще успѣя окончателно да наредя кои и кѫде да останатъ въ Битолско и Скопско, едни, доколкото е възможно, като легални, а други като нелегални.

 

Развитието на събитията показа, че Александровъ е ималъ право, като е гледалъ на всѣка цена да запази Вѫтрешната Македоно-Одринска революционна организация, кадритѣ й, стройностьта й и независимостьта й отъ властитѣ въ България».

 

Съмнение не може да има, че Тодоръ е предвиждалъ нова борба въ близкото бѫдеще срещу сръбскитѣ и гръцки власти, за освобождение на Македония. Насилията имъ още съ стѫпването на македонска земя не показваха друго освенъ, че тѣ искатъ да заграбятъ колкото може повече територия и да денационализиратъ българитѣ. Възможно е да е искалъ да задържи по-голѣмъ брои измежду доскорошнитѣ нелегални борци въ околиитѣ имъ, за да улесняватъ подгоненитѣ здрави българи при бѣгствата имъ, или евентуално да посрещнатъ заедно съ народа всѣкакви утрешни компликации.

 

По това време азъ бѣхъ едва свършилъ шести класъ на солунската гимназия и се намирахъ на ваканция въ Щипъ. Ефремъ Чучковъ и тогава бѣ дошелъ като околийски началникъ въ нашия градъ. Другаде

 

69

 

 

изтъкнахъ, че нему до голѣма степень се дължи, че сръбскитѣ власти не се настаниха въ Щипъ. Още като сѫ наближили до моста на Брѣгалница, представено имъ е било съобщение отъ мѣстната българска администрация и удостовѣрение съ печатъ. А този печатъ набързо е билъ направенъ отъ сребърна петолевка, по нареждане на Чучковъ. Така сърбитѣ, за да не влизатъ веднага въ физическа разправа и съ установена българска власть, сѫ се спрѣли до рѣката, т.е. заемайки само една махала на Ново-село, отдѣлена чрезъ Брѣгалница.

 

Чучковъ и тогава бѣ помолилъ мене и още единъ-двама другари да му помагаме въ канцеларията. Спомнямъ си, че често му преписвахъ сведения за вършенитѣ отъ сърбитѣ золуми надъ българи въ областитѣ на западъ отъ Брѣгалница. Той препращаше на нѣкѫде тия данни.

 

Единъ день дойде въ канцеларията младиятъ войвода Владимиръ (Ладе) Сланковъ, мой съседъ отъ Ново-село. Бѣше въ четническитѣ си дрехи. Стана между него и Чучкова голѣмо спрѣчкване. Отъ виковетѣ на Сланковъ разбрахме въ що се състои работата.

 

— Тия въ София трѣбва да сѫ ослѣпѣли, та не виждатъ що става по Македония ; нека дойдатъ тукъ, за да се увѣрятъ на мѣстото. Нѣмаме работа по Тракия, а тука сърбитѣ да се разполагатъ като у свой домъ. Народътъ ще ни плюва въ лицето като го изоставяме на произвола — викаше, по-точно ревѣше Сланковъ, и всѣка дума отекваше въ голѣмия салонъ — чакалня, кѫдето стражаритѣ и нѣколцина граждани наостриха уши.

 

— Що мога да направя азъ, такава е телеграмата — поясняваше Чучковъ, но личеше, че и неговия гласъ е раздразненъ.

 

— И срещу България ли трѣбва да дигнемъ пушка въ тия моменти? До тамъ може да стигнатъ работитѣ, казваше Сланковъ на самия прагъ на канцеларията като си излизаше.

 

— Азъ ти казвамъ да заминешъ. Иначе може да дойде нареждане до опълченцитѣ и ще те арестуватъ.

 

— Заявявамъ ти, че ще стрелямъ ако нѣкой се опита да ме арестува.

 

И заслиза по стълбитѣ Сланковъ, но продължаваше да вика дори и като бѣ вече въ двора на управлението.

 

Чучковъ сетне, ядосанъ, почти като да мърмореше самъ на себе си, каза — когато влезнахъ бързо въ стаята му съ нѣкакви книжа :

 

— Азъ повече отъ него знамъ какво става тукъ. Но не мога да скрия телеграмата отъ София. Нѣмамъ сила да направя друго . . .

 

Голѣмо впечатление направи на присѫствуващитѣ нападателното държание на Сланковъ. За вѣрване е, че е знаелъ становището на Тодора по този важенъ въпросъ. Разбира се, заминалъ е и той къмъ Тракия. Сѫществува и една снимка, правена нейде къмъ Мраморно море, на която сѫ Хр. Матовъ, Т. Александровъ и д-ръ Ивановъ, а заедно съ тѣхъ и Сланковъ.

 

Защо бѣше дошелъ въ Щипъ по това време Ладе, не знамъ. Но може да се допустне, че и той ще да е билъ единъ измежду онѣзи, които Тодоръ е смѣталъ необходимо да насочи къмъ окупираната отъ сърби область. Недалновидното — ще го нарека върховистско — гледане върху македонския въпросъ презъ 1912 г. откъмъ София — прибра къмъ Тракия всички борци, които сѫ мислили и чувствували като Сланковъ. Иначе, обявяваше ги за дезертйори.

 

Интересно е, че и Карнегиевата анкетна комисия, която въ известни отношения има не напълно точни сведения за македонската организация,

 

70

 

 

правилно е преценила грѣшката съ изпращането на македонското опълчение да се бие въ Тракия. Тя казва за рѫководителитѣ на българската политика :

„И сега, когато тръгнаха да освобождаватъ Македония, правѣха всичко възможно, за да отстранятъ самитѣ македонци отъ прѣко участие въ освободителната война. Може би идеята за подѣлба на Македония, възприета отъ договора и неизвестна на широката публика, които тепърва трѣбваше да свикне съ тая възможность, бѣ допринела за това въздържане. Както и да е, петнадесеть хиляди македонски доброволци, които можеха да се биятъ въ самата Македония, близо до своитѣ огнища, презъ цѣлата война бидоха заставени да стоятъ далечъ отъ своитѣ села, на Чаталджа и Булаиръ. По тоя начинъ неудобнитѣ свидетели на денационализиране на Македония бѣха намалени до последна възможность и усвояването на покорената отъ сръбска и гръцка армии страна бѣ улеснено . . . Отъ страхъ предъ истинското освобождение на Македония, докараха завладяването й отъ съперницитѣ."

 

71

 

 

 

        IV. ШЕСТИЯТЪ ОБЩЪ КОНГРЕСЪ НА ВМРО

  

Неотложна задача бѣ да се постави въ редъ онова, което тукъ-таме бѣха объркали въ Пиринския край виновницитѣ отъ злокобната тройка. Цѣлото население тамъ бѣ организирано въ името на освободителната идея. Като се пръсна новината, че Алеко и Атанасовъ сѫ убити, никой не си мръдна пръста да ги брани ; а мнозина, които лично ги бѣха упознали, схванали сѫ, че неминуемото наказание отъ страна на ВМРО е достигнало до тия двама своеобразни „революционери". Но бързо подиръ това идва вестьта за злодѣянието отъ 31 августъ и една всеобща вълна на проклятия залѣ околиитѣ около Пиринъ-планина. Изключение правѣха само броещитѣ се на пръсти ортаци и приближени до Алеко-Атанасовъ. На две-три мѣста въ цѣлия окрѫгъ се бѣха укрили нѣколцина отъ тѣхъ, издавайки и по този начинъ виновностьта си. Бързо бидоха разкрити. Малко повече, около две седмици, успѣ да се крие изъ Пирина Георги Пенковъ ; но и той, преследванъ като изнемощѣлъ вълкъ отъ селската милиция, която познаваше всѣка педя на планината, бѣ заловенъ. Правелъ си е илюзии, че ще вдигне Мелнишка околия, кѫдето нѣкога бѣ царството на Сандански. За негова покруса тъкмо милицията отъ Мелнишко вървеше енергично по диритѣ му сега, както се бѣ вдигнала масово и презъ септемврий 1923 г. за потушаване на комунистическия бунтъ въ Разлога, въ които се бѣха слѣли тия нѣколко капчици санданистически подбуди, лишени отъ опредѣлено съдържание.

 

Пенковъ е нѣкогашенъ четникъ на Сандански, комуто е останалъ фанатично преданъ. Имаше малка дъскорѣзна фабрика на Предѣлъ, между Рила и Пиринъ. На широко се разправяше, че Сандански навремето осѫдилъ на смърть баща му и че синътъ самъ изпълнилъ присѫдата. Сетне, младиятъ Пенковъ се замѣсилъ въ обиръ — или само опитъ за това — на една софийска банка. На края се отдава на търговия. Само зловещия подвигъ — че е посегналъ на баща си — продължаваше да се споменава между хората.

 

Както нѣкои обеднѣли синове на нѣкогашни богаташи държатъ за баронската си титла, така пъкъ забогатѣлиятъ Пенковъ изпитваше гордость задето нѣкога се е чувствувалъ анархистъ. Падаше въ око неговата енергия и проницателность, като позагаснала хубость на нѣкой стара мома.

 

Обезвредени бѣха още нѣколко провинени спекуланти, които въ миналото сѫщо сѫ минавали за близки на Сандански, а до скоро бѣха влѣзнали подъ кожата на Алеко и Атанасовъ, търсещи едновременно и подслонъ и последователи за своята безидейность.

 

Заслужаваше човѣкъ да види въ онѣзи дни съ какъвъ устремъ и въодушевление граждани и селяни търсѣха въ огромната планина, и въ други посоки, укрилитѣ се, прѣки или косвени виновници въ убийството на Александрова. Последнитѣ бѣха сега толкова убедени, че Протогеровъ имъ е изневѣрилъ и ги преследва, колкото до преди нѣколко дни отъ лични наблюдения бѣха сигурни, че той именно води хорото, на което се бѣха заловили. Изпитвали сѫ и сѫ изказвали безкрайно

 

72

 

 

презрение къмъ него предъ хората, които сѫ ги заловили. Нѣкои отъ тѣхъ бѣха вече успѣли да узнаятъ за следното съобщение, което на 17 септемврий бѣ публикувано и отъ всички български вестници :

 

«Свобода или смърть. 13.IX.1924 г. Македония.

 

На 31 августъ т. г. бѣ извършено едно велико злодѣлние : измѣннически бѣ убитъ легендарния вождъ на македонското революционно движение, члена на Централния Комитетъ на ВМРО Тодоръ Александровъ.

 

Физическитѣ убийци, извергитѣ Щерю Влаховъ и Динчо Вретенаровъ, две най-вѣрни и преданни орѫдия на Алеко Василевъ, още не сѫ заловени.

 

Заговора, обаче, е напълно разкритъ.

 

Устроителитѣ на атентата, заговорницитѣ-измѣнници Алеко Василевъ, Георги Атанасовъ и тѣхнитѣ съучастници, сѫ наказани съ смърть отъ организацията.

 

Тодоръ Александровъ е мъртавъ.

 

Да живѣятъ Тодоръ Александровци.

 

Да живѣе свободна и независима Македония !

 

За Централния Комитетъ на ВМРО : А. Протогеровъ.»

 

 

Всички улики и доказателства за вината на Протогерова около убийството на Тодора, събрани въ тѣзи дни и по-късно, бѣха старателно укривани, за да не ги узнае тъкмо Протогеровъ.

 

* * *

 

Всрѣдъ свободнитѣ българи имаше лица и срѣди, които бѣха доволни загдето Александровъ изчезна отъ сцената. Имаше — посочихме вече — такива и срѣдъ онѣзи, които на 9 юний 1923 г., поради слѣпа случайность, изплуваха отъ политическото безличие на повърхностьта.

 

Стариятъ върховизъмъ, въ лицето на още живи негови представители, положително се бѣ зарадвалъ ; толкозъ повече, че въ тази срѣда съвсемъ фалшиво мислѣха, че тъкмо тѣхния човѣкъ, Протогеровъ, е, който реди вече всичко въ македонското движение. Не другъ, а Протогеровъ именно се опита да вмъкне въ ВМРО — и то въ рѫководството й — нѣкогашни негови колеги, войводи отъ върховисткия синедрионъ. Това направи той плахо, внимателно, искайки ужъ да ни съобщи какви мнения на „видни деятели отъ миналото" билъ чулъ. Тѣ казвали, че голѣма е празнотата подиръ Тодора и че тя трѣбвало да се запълни чрезъ привличане на . . . авторитетни имена. Като за примѣръ посочи името на запасния полковникъ Петъръ Дървинговъ.

 

Отговорихъ му, че конгресътъ на ВМРО може да се занимае съ всички въпроси. Но не се съмнѣвахъ, че и въ тоа случай „мненията" изхождаха на първо мѣсто отъ Любомиръ Стоенчевъ, бившия върховистки войвода, запасенъ подполковникъ.

 

Никому въ нашитѣ срѣди не бѣ хрумвала идея за вмъкване въ движението лица, които фигурираха въ овехтѣлитѣ архиви. Самъ Дървинговъ предъ никого не бѣ изявявалъ желание наново да се връща въ редоветѣ на македонската борба. Повече отъ двадесеть години бѣха изминали откакъ той се бѣ отдѣлилъ отъ нея, посветенъ само на офицерската си кариера и военно писателство.

 

* * *

 

Следъ наказването на Алеко-Атанасовъ, Протогеровъ приличаше на изтърванъ заекъ. Липсваше му куражъ да се явява предъ нашитѣ

 

73

 

 

xора. Не може да не е чувствувалъ, че всѣки му задава и чрезъ погледа си страшния въпросъ : „Какъ можаха да убиятъ Тодора, а оставиха тебе ? Каква стойность има твоето стоене въ движението ? Защо самъ не се оттеглишъ ?".

 

Отъ София не му се излизаше. Само тамъ намираше свои близки за разговоръ. Нашитѣ хора и тамъ го отбѣгваха или, ако се налагаше да го срещнатъ, отиваха при него съ приструвки.

 

Не желаеше да пѫтува нийде, ако азъ не съмъ съ него. Макаръ да минаваше като единственъ членъ отъ Централния Комитетъ, схващаше, че съ подписа си не би могълъ да прокара никакво нареждане. Затова настояваше предъ мене и приятели да поема длъжность секретарь на Централния Комитетъ и да подписвамъ заедно съ него писмата. Подобна служба и титла не е имало до тогава ; или поне дълги години не е сѫществувала. Но тя не бѣ въ противоречие съ правата, които Централния Комитетъ има споредъ Правилника.

 

За всичко до общия конгресъ разпореждаха фактически други, а той само подписваше.

 

Запиталъ би се човѣкъ кое го караше да подписва, да проявява такова морално падение ? Познавайки го добре, намирамъ само следния отговоръ. Първо, предъ широкото общество така се скрива, че той е виновникъ за смъртьта на Тодора. Предъ насъ се примиряваше съ срама си — нѣмаше какъ ... Но поне избѣгваше щото всички други да плюятъ въ лицето му. На второ мѣсто — излизаше, че пакъ играе нѣкаква роля. Суетата винаги е била главния нервъ на неговото сѫществувание.

 

* * *

 

Въ това време изъ широкия свѣтъ бѣха прозвучали радио-известия, отпечатани бѣха на много мѣста въ вестници описания за нѣкаква „Вартоломеева нощь" въ Горна-Джумая и всевъзможни други измислици. Постарали се бѣха за това дветѣ централи, които рѫководѣха робството въ Македония — Бѣлградъ и Атина. Но на тѣхъ сполучливо конкурираше комунистическата свѣтовна централа, която разбра, че бѣ пропадналъ плана й за овладѣването на македонското движение. Щомъ видѣха, че сѫ наказани нѣколко души тѣхни агенти, комунистическитѣ подѣления изъ цѣлия свѣтъ гракнаха въ единъ гласъ. За Александрова, по чиято смърть — безъ съмнение — сѫ били уведомени бързо отъ доносчицитѣ си, не само една похвална дума не писаха, но го нападаха жестоко, макаръ че той именно бѣ обожавания отъ македонскитѣ българи борецъ, както това е отбелѣзано и въ чуждитѣ енциклопедии.

 

Въ сѫщность, освенъ Алеко и Атанасовъ, въ Горна-Джулмая паднаха само още две лица отъ тѣхния антуражъ. Това е цѣлата „касапница" въ този градъ, за която днесъ още продължаватъ да разправятъ предъ неосведомения свѣтъ нѣкои анти-македонски пропаганди. А въ цѣлата пиринска область, съ население около двесте хиляди души по онова време, не загинаха повече отъ десетина души, доказани участници въ изпълнението на заговора срещу Александрова, въ това число и злоупотрѣбители на народни срѣдства, престѫпни спекуланти.

 

Ние посочваме имената и дѣлата на главнитѣ злосторници. Предпочитаме да се занимаваме повече съ героитѣ на нашата освободителна борба. За онѣзи, които сѫ загинали като нейни врагове, нека говорятъ

 

74

 

 

както обичатъ тѣхнитѣ приятели. Тѣ нека разказватъ за каква кауза сѫ загинали и що общо има тя съ Македония.

 

Искренитѣ съмишленици на освободителната борба, както и самитѣ членове на ВМРО, бѣха щастливи задѣто последната бѣ спасена съ толкова малко човѣшки жертви. А какво би станало ако не бѣ бързия ударъ на 12 септемврий ? Непремѣнно биха се опитали да завладѣватъ движението прикрититѣ върховисти. Еднакво щѣха да запретнатъ рѫкави съ сѫщата задача елементитѣ, които се числѣха направо въ българската комунистическа партия или се спотайваха безъ подобно членство. Възмутенитѣ здрави сили въ движението пакъ биха победили. Но борбата сигурно би продължила известно време и би погълнала доста жертви. Трѣбва да повторимъ — на 12 септемврий паднаха само нѣколцината доказани престѫпници, изключая единъ — Протогеровъ. Ако и той бѣ получилъ още тогава каквото му се следваше, икономисали биха се неприятноститѣ и жертвитѣ, които три години по-късно неизбѣжно дойдоха и за които читательтъ другаде ще чете.

 

* * *

 

Често е изтъквано, че ако силата на едно движение е въ дадена личность, то и слабостьта му е тамъ. Това важи за всѣко организираио общество, даже и за държавата. Загине ли белѣзаната личность — разклаща се изграденото обществено дѣло или режимътъ на държавата.

 

Една уплаха въ този смисълъ се появи всрѣдъ нашето общество подиръ изчезването на Тодора. На мнозина се стори даже, че Македония окончателно загива.

 

Но често се забелѣзва и друго явление, за което може би по-рѣдко се говори : че голѣмата загуба сепва, раздрусва духоветѣ, повдига волятѣ и фантазията на последователитѣ, дава имъ подтикъ за творчество. Така и следъ Тодора македонското дѣло бѣ спасено и продължи развоя си благодарение на волятѣ и творческия устремъ на борцитѣ, които бѣха покрусени отъ загубата и най-добре виждаха голѣмината й.

 

Въ разни посоки на македонската обществена работа бѣха повикани млади, будни хора, съ образование. Азъ имахъ и добри лични другари, които безъ колебание се поставиха въ услуга на ВМРО.

 

Мнозина, по села и градове, се впрѣгнаха въ дѣлото. Нѣкакъ окрилѣни, съ желание да сторятъ всичко що е по силитѣ имъ, се явяваха и по-възрастнитѣ хора. Всички готови да понесатъ отговорности, лишения, страдания и върховна жертва. Мнозина отъ тѣхъ, наистина, загубиха и живота си въ борбата срещу единъ или другъ врагъ на Македония.

 

* * *

 

Общъ конгресъ не бѣ свикванъ презъ цѣлия периодъ на войнитѣ, т.е. близо четиринадесеть години. Налагаха се — по мнението на мнозина дѣятели — нѣкои промѣни главно въ Правилника на ВМРО, изискуеми отъ обстоятелствата. Върху тѣхъ не бѣ излишно да се чуятъ повече преценки, особено отъ нелегални дѣятели. Събраха се къмъ двадесеть души отъ разни окрѫзи съ тази цель. Разискванията вървѣха гладко, докато не се постави отъ Баждаревъ и Пърличевъ въпроса за увеличаване правата на Задграничното представителство.

 

75

 

 

Присѫтвуващиятъ Ангелъ Узуновъ протестира съ голѣма енергия противъ предложението за увеличаване на тия права до степень да бѫдатъ почти изравнени съ тия на Централния Комитетъ. Той говори дълго и доводитѣ му не бѣха слаби. Каза, че ако въ тоя моментъ би билъ между насъ Христо Матовъ, стариятъ идеологъ на ВМРО и най-авторитетенъ неинъ задграниченъ представитель въ миналото, съ всички сили би се борилъ срещу подобна мисъль. Вие искате да създадете два централни комитета — казваше Узуновъ. А това значи да направите невъзможно правилното развитие на дѣлото ; тъй като два равноправни института взаимно ще се парализиратъ, ако не влѣзнатъ и въ опасни конфликти — убеждаваше той събранието, викайки на моменти много разпалено и удряйки по масата. Настояваше да бѫде уважено мнението му, още повече, че той е юристъ. Кавгата между него, Пърличевъ и Баждаровъ, утихна при преобладаващото мнение, че сѫ по-важни за момента други нѣкои работи, а не непремѣнно онова, което щѣло да се промѣни относно Задграничното представителство въ Правилника. Азъ се изказахъ въ смисълъ, че конгресътъ трѣбва добре да подбере хората за утрешното З.П. ; защото неприятноститѣ идватъ отъ хората, даже когато правилницитѣ сѫ най-добре съставени. Бѣхъ съ вѣра, че конгресътъ ще посочи и за Централния Комитетъ лица подходящи, а и тѣхни замѣстници. Най-сѫществената задача ми изглеждаше спасяването на организацията отъ гнили елементи и чужди домогвания. Поради това не се и спрѣхъ повече на въпроса, около който се създаде такава бурна сцена при съвещанието. То се привърши въ два дни и сигурно бѣ отъ полза. Между присѫствуващитѣ мнозина биха дошли на конгреса като делегати ; та бѣха, значи, подтикнати да размишляватъ върху повече въпроси. Узуновъ бѣ като попаренъ, но твърдо остана на гледището си. — „Ще се убедите покъсно, че Задграничното Представителство не може да бѫде избирано отъ конгреса. То се назначава отъ Централния Комитетъ и е неговъ органъ" — бѣха последнитѣ му думи. Трѣбва да призная, че той имаше абсолютно право. По-късно, наистина, стана ясно какви интимни цели сѫ имали онѣзи, които тъй много настояваха за въпросната промѣна, даваща възможность на Задграничното представителство въ много отношения да се изравнява съ правата на Централния Комитетъ. Но сѫщо тъй по-късно, следъ три години, ще видимъ въ какво главоломно противорѣчие изпадна съ себе си Ангелъ Узуновъ, когато трѣбваше да се изправи допуснатата грѣшка.

 

За свикването на общия конгресъ се опредѣли месецъ февруарий 1925 г. На нѣкои отъ окрѫжнитѣ конгреси присѫствувахъ. Дѣятелитѣ отъ Скопския окрѫгъ ми дадоха довѣрие да бѫда тѣхенъ делегатъ въ общия конгресъ.

 

Шестиятъ конгресъ на ВМРО се свика въ Пирина, въ село Сърбиново. Протогеровъ бѣ доволенъ отъ избора на селото, което нѣкога е било подъ влияние на върховиститѣ, а той лично имаше тамъ още живи стари приятели, между които и попъ Найденъ, борецъ на младини. Разбира се, сега селянитѣ бѣха съ разбиранията на цѣлото македонско движение ; разбрали бѣха много отъ заблужденията на върховизма.

 

За охраната на конгреса и други технически приготовления бѣ натоваренъ Петъръ Станчевъ, който се бѣ завърналъ отъ Скопско, следъ като бѣ чулъ убийството на Александровъ. Въ негова помощь

 

76

 

 

бѣха Дончо Чупариновъ, Григоръ хаджи Кимовъ и около тридесеть души четници, вънъ отъ въорѫженитѣ селяни.

 

Представени бѣха всички революционни околии чрезъ най-активни работници. Но имаше и делегати, които не бѣха нелегални хора. Отъ никоя страна нѣмаше оспорване на делегатства, нито забелѣжки за друга нередовность. Пълно единодушие се показа при преценкитѣ за бѫдещата дейность и при взетитѣ решения. Разгледани бѣха събитията, които отъ 1911 г. насамъ интересуваха Македония ; опредѣлена бѣ тактиката на нелегалната борба занапредъ.

 

Условията въ Македония бѣха вече основно промѣнени въ сравнение съ времето отъ преди Балканската война, когато — въ 1911 г. именно — бѣ избранъ последния Централенъ Комитетъ. Като неговъ представитель сега се явяваше единствено Протогеровъ. Той — казахме вече — бѣ влѣзналъ въ върховното тѣло на ВМРО на мѣстото на Христо Чернопѣевъ, загиналъ въ 1915 година като доброволецъ въ боеветѣ при Криволакъ. Хората на ВМРО бѣха решили да заличатъ, по възможность, всѣки остатъкъ отъ дѣления всрѣдъ македонското движение отъ миналото. Затова и Чернопѣевъ, който за известно време — при турския режимъ — минаваше като опозиция, е билъ избранъ въ Централния Комитетъ. Следъ хуриета (1908 година), обаче, той се бѣ обявилъ решително срещу младотурския режимъ и подкачи нелегалната си дѣйность, както и Тодоръ Александровъ. А за да се заличи и формално нѣкогашната вражда съ върховиститѣ, които сами се бѣха оттеглили отъ борбата срещу ВМРО още преди Хуриета, приетъ е билъ отъ тѣхната срѣда между запаснитѣ членове на Централния Комитетъ Протогеровъ. Съ революционна работа, обаче, — нека повторя — той не се е занимавалъ нито до Балканската война, нито при първия сръбско-гръцки режимъ въ Македония.

 

За нѣкои измежду участницитѣ въ конгреса сега бѣха почти като новость известни подробности, изнесени върху този периодъ отъ освободителната борба, отдалеченъ сѣкашъ повече отколкото годинитѣ посочваха, поради тритѣ войни и новото робство, издигащи се като колосална историческа преграда между него и нашето време.

 

Възприе се отъ записанитѣ говорители да не се докосватъ до виновностьта на Протогерова. Двама отъ тѣхъ, обаче, не се въздържаха и го нападнаха недвусмислено. Единиятъ бѣ Петъръ Шандановъ, делегатъ на Битолския окрѫгъ. Той екзалтирано заави, че всички виновници за смъртьта на Тодора ще се преследватъ до край ; и че ако нѣкой отъ присѫтствуващитѣ чувствува себе си виновенъ въ нѣщо спрѣмо Тодора, доблестьта му диктува да се дигне тука и да признае вината си, като очаква следъ туй думата на конгреса. Споредъ мене, каза Шандановъ, виновници за Тодоровата гибель се намиратъ въ тая зала. Изговаряйки подобни фрази, Шандановъ настръхналъ гледаше къмъ Протогеровъ, готовъ сѣкашъ да го нападне физически. Отъ време на време поглеждаше къмъ мене, като да искаше съ очитѣ си да ме пита дали добре го нарѣзва. Увлѣкълъ се бѣ обратно на онази линия, която и съ него бѣ уговорено да се държи по тази точка. Не знамъ доколко разбра отъ моя погледъ, че е излишно да продължава въ сѫщия духъ. Все пакъ спрѣ и мина къмъ други въпроси. Следъ заседанието ми каза, че му се поискало малко да стрѣсне предъ всички най-голѣмия виновникъ. Последниятъ гледаше къмъ земята, шаркаше нѣщо съ моливъ и чувствуваше какъ всички очи сѫ устремени къмъ него.

 

77

 

 

Още по-невъздържанъ отъ Шандановъ бѣ прилѣпския войвода Петъръ Костовъ Пашата, който бѣ буденъ, макаръ безъ особено образование. На кратко се спрѣ той върху други нѣща и гръмогласно заиви : „Братя, Протогеровъ е тукъ и трѣбва да отговаря за смъртьта на Тодора. Да ни каже какъ и защо биде убитъ нашия народенъ водачъ !". Повече и не продължи ; седна на мѣстото си, излѫчвайки отъ очитѣ си мълния срещу смазания Протогеровъ, който направи знакъ, че иска да говори. Отъ бюрото се заяви, че всѣки по редъ ще вземе думата. Делегатитѣ за моментъ като да настръхнаха, а това се предаде и къмъ стражата, нѣколко души отъ които стоеха въ съседната на заседателната стая и надзъртаха презъ открехната врата. Записанитѣ говорители, обаче, се прострѣха върху други работи отъ дневния редъ и така се отмина страхотния за генерала въпросъ.

 

Съ едно обвинение излѣзна и войводата Иванъ Бърльо, делегатъ отъ Скопския окрѫгъ. Той нападаше кочанския войвода Панчо Михайловъ, заради своеволяи и случаи на неморалность, проявена и въ поробена Македония. Панчо не бѣ избранъ за делегатъ, защото войводитѣ отъ Скопския окрѫгъ бѣха противъ него. На тѣхъ бѣха подействуваля твърде остро приказкитѣ срѣдъ обществото, отнасящи се все за неморални проявления на Панчо. Тия войводи отдавна имаха връзки съ лица отъ всѣко съсловие и въ Кюстендилъ, кѫдето често сѫ идвали на почивка. Гражданството имъ довѣряваше редица тайни. Но тѣ бѣха чули и узнали много нередни нѣща и за самия Бърльо ; на него, обаче, по това време не се приписваха грѣхове отъ този сортъ при работата му срѣдъ поробения народъ. Вънъ отъ туя, за Панчо възмущението бѣ по-голѣмо, защото бѣ човѣкъ съ образование, запасенъ офицеръ.

 

Речьта на Бърльо предъ конгреса бѣ крайно интересна, нѣщо неповторимо. Слушателитѣ не следѣха толкова съдържанието на онова що казваше ; но следѣха съ отворена уста начина, по който той ораторствуваше. Това бѣ сигурно единствената му „речь" предъ подобно събрание. Разправяше сѣкашъ приказка предъ своитѣ приятели селяни или четници. Всичко описваше съ подходящи жестове ; и чрезъ това създаваше повече веселость, отколкото съ думитѣ си. Не стоеше на мѣстото си като говори, а се движеше отъ единия до другия край на стаята, унесенъ въ приказката си. Понѣкога неволно се обажда гласно нѣкои отъ делегатитѣ : „После, Йоване, що става ?" А той продължава : „Джанъмъ бракя, доближувамъ се полека до пенджерето и що да видамъ : нашъ Панчо се курдисалъ на миндеро и само се кикоти и прави мили очи спрѣма невестата... А она стое права близо до него, не смѣе ни напредъ, ни назадъ . . . Викамъ си, фанахъ ли те у примката, кепазе недно . . ." И въ тоя духъ нарежда истински художественъ разказъ, който добива видъ на пиеса, понеже Бърльо ту отива до вратата, ту се навежда, за да ни покаже какъ надничалъ до прозореца ; ту се изправя като свѣщь до стената, така както се дръпвалъ, когато Панчо отъ вѫтре случайно се размърдвалъ. Бърльовата „речь" продължи доста и се взе бележка, че бѫдещиятъ Централенъ Комитетъ ще трѣбва да се занимае съ изнесенитѣ истории.

 

Относно убийството на Тодора се гласува специална резолюция въ смисъль : вмѣнява се въ дългъ на Централния Комитетъ и на членоветѣ на ВМРО да събиратъ всички възможни сведения, за да се доразкриятъ виновницитѣ по това злодѣяние и да получатъ наказанието си.

 

78

 

 

Так резолюция обвързваше морално всички тогавашни и бѫдещи членове на движението ; важеше като единъ заветъ на тогавашното борческо поколѣние.

 

Както вече споменахъ, конгресътъ привърши работата си при пълно единодушие. Въ Централния Комитетъ бѣхме избрани Георги попъ Христовъ отъ с. Христофоръ, Битолско, Протогеровъ и азъ. А за Задгранично Представителство Георги Баждаревъ отъ сѣрското село Горно-Броди, Кирилъ Пърличевъ отъ Охридъ и Наумъ Томалевски отъ Крушево. Като запасни членове на Централния Комитетъ бѣха посочени Йорданъ Гюрковъ отъ Щипъ и Петъръ Шандановъ отъ Охридъ. А запасенъ членъ на Задграничното Представителство бѣ избранъ Ангелъ Узуновъ отъ Охридъ.

 

Протогеровъ нито въ единъ моментъ не каза, че желае да се оттегли отъ движението. Водеше се отъ своитѣ, познати намъ, съображения. Нѣмаше значение за него, че сега става колега съ мене, когото преди нѣколко месеци не желаеше да вижда даже като пунктовъ началникъ, а въ Горна-Джумая очакваше и ликвидирането ми, следъ като се бѣ отървалъ отъ Тодора. Отдавна знаехъ и личното му разположение спрѣмо мене. Рисуваше ми го покрай други, и единъ запасенъ полковникъ, въ чийто домъ около Горна-баня край София той дълго се бѣ укривалъ. Често съ озлобление ме е наричалъ „ученикъ на Тодора", влагайки въ тия думи всичкитѣ си нелепи чувствувания, които хранеше спрѣмо Александрова.

 

Но и ние имахме съображение, за да приемемъ това глупаво положение — Протогеровъ да се изтъпанчи въ Централния Комитетъ. Ако настоявахме до край за отстраняването му, трѣбваше да се стигне до конфликтъ съ Баждаревъ, Пърличевъ и, естествено, съ нѣкои други тѣхни приятели. Това би значило да се остави впечатление, че имаме нови неприятности въ този деликатенъ периодъ. Отъ друга страна бѣ ясно, че — оставенъ на страна — той можеше лесно да стане плячка на нѣкоа антимакедонска срѣда ; тя би го използувала пропагандно срещу нашата кауза, колкото и той, еднакво като Чаулева, практически да не би могълъ много да повреди на организацията. Озлоблението му сега бѣ порастнало, поради неуспѣха му да дойде до „могѫщество" въ дѣлото, следъ провалата му въ Горна-Джумая и унижението предъ конгреса. Той ще иска всѣкакъ да отмѫщава на тѣзи, въ рѫцетѣ на които бѣ станалъ играчка следъ 12 септемврий 1924 г., особенно ако биха го изхвърлили напълно. Никакъ не би било чудно да се озовеше при комунистическия центъръ въ Виена.

 

Като приехъ да остана въ Централния Комитетъ съ него, азъ имахъ предъ очи великото му прегрѣшение, взетата резолюция отъ конгреса за доразкриване на престѫплението по убийството на Тодора и наказване на провиненитѣ. Поставихъ си за задача да доиздиря неговата вина. И смѣтахъ, че все пакъ е по-добре да бѫде отблизо наблюдаванъ отъ насъ, щомъ като е останалъ живъ. Абсолютно бе изключено той да може да пакости вече. Такъвъ шансъ можеше да му се усмихне само ако въ нашата срѣда биха се намѣрили хора да го насърдчатъ и го подкрепятъ по нѣкакъвъ начинъ, по-точно да използуватъ за нѣкакви цѣли слабоститѣ му, на първо мѣсто суетата му. Съ тѣзи, които настояваха да остане живъ, а сетне въ конгреса и да бѫде избранъ, не се съгласяваxъ по убеждение ; но вѣрвахъ, че се рѫководятъ отъ добри намѣрения. До тогава и по-късно имахъ пълно довѣрие у тѣхъ.

 

79

 

 

И тукъ искамъ да подчертая, че съ избора ми въ Централния Комитетъ се чувствувахъ вързанъ. Смѣтахъ като абсолютна необходимость една промѣнена тактика на борба ; убеденъ, че и лично азъ много повече работа бихъ свършилъ ако съмъ свободенъ, както бѣхъ до тогава. Не еднажъ съмъ изтъквалъ предъ другари гледището ми ; и отбивахъ енергично настояванията имъ за мое участие въ Централния Комитетъ, което тѣ намираха неизбѣжно. И сега съмъ съ убеждението, което имахъ тогава. Разбира се, при положение, че Протогеровъ въ никой случаи не би влизалъ въ главното рѫководство на ВМРО, а други вѣрни хора.

 

Задграничното Представителство бѣ дало съобщение въ печата, че азъ съмъ билъ избранъ отъ всички делегати, а другитѣ двама членове на Централния Комитетъ съ мнозинство. Тѣ сѫ целили — както обясниха — да изтъкнатъ, че двигатель въ Централния Комитетъ не е Протогеровъ, независимо, че и по-рано е билъ въ този институтъ. Но не сѫ съобразили, че така до известна степень накърняватъ честолюбието и на Георги попъ Христовъ и че не улесняватъ моята задача, като се знае манталитета на Протогеровъ.

 

Георги попъ Христовъ е влѣзналъ въ ВМРО като младъ учитель още преди Илинденското възстание, въ което е взелъ участие. Добре щѣше да е ако той имаше още малко повече култура. Но това липсваше не само нему, а и на мнозина въ нашитѣ редове ; и не бѣше голѣма прѣчка за работата му. По-важно бѣ, че волята му не бѣ на нуждната висота ; бѣхъ останалъ съ впечатление, че лесно се повлиява и не знае кое гледище да усвои по много въпроси. Не бѣхъ забравилъ мнението на Александрова за него. Следъ като по нѣкаква справка го намѣрихъ въ Дирекцията на статистиката въ София, кѫдето той бѣ чиновникъ следъ 1918 г., като се завърнахъ при Тодора, питахъ го какъ преценява попъ Христова. Както често отговаряше лаконически, Тодоръ произнесе само една дума : „Слабъ". Но проявяваше още желание за борба, за разлика отъ други, отъ неговото поколѣние, които стоеха на край, защото и психологически бѣха станали вече пенсионери.

 

80

 

 

 

V. КАКВА БОРБА ПРЕДСТОЕШЕ ДА СЕ ВОДИ И КАКЪ

 

Борбата срещу турския режимъ бѣ водена при условия много различни. Върху това става вече дума другаде.

 

Първиятъ сръбско-гръцки режимъ бѣ ни оставилъ известни поуки. Но опитътъ следъ 1919 г. бѣ сѫщо поучителенъ.

 

Сръбската власть дълго бѣ наблюдавала съ кои методи си служи ВМРО и до каква степень организира народа; тя имаше и наблюденията на своитѣ чети още отъ турския режимъ. Отъ друга страна ренегатитѣ най-подробно познаваха какъ е ставало организирането, въ което нѣкога и мнозина измежду тѣхъ бѣха участвували. Много нѣщо изъ дотогавашната ни тактика бѣ известно и на онѣзи измѣнници, които служеха на други чужди домогвания, на първо мѣсто на болшевишкитѣ замисли.

 

Всичко това налагаше редица наши мѣрки, целящи да се избѣгне на първо мѣсто уличаването на цѣлата народна маса въ революционното съзаклятие ; избѣгване на излишни жертви и усилия ; поставяне противника въ заблуждение ; а заедно съ това запазване и даже засилване на ефекта отъ борбата на Македония.

 

Къмъ едно преразглеждане на цѣлата постановка, при която ВМРО би действувала въ бѫдеще, подтикваше и самото голѣмо събитие въ неиния животъ — липсата на Тодоръ Александровъ отъ редоветѣ й.

 

На кои фронтове сега имаше да води борба македонското движение или къмъ които да отправя внимателенъ погледъ ?

 

Всрѣдъ поробителитѣ — Сърбия и Гърция — нищо не бѣ промѣнено по отношение на Македония.

 

Съ комуниститѣ се рисуваше по-изострена борба, особено подиръ убийството на Александрова.

 

Въ България не сѫществуваше вече полицията на земедѣлското управление, отъ което нѣкои лица инспирирваха антимакедонски начинания. Но това управление бѣ оставило въ наследство известна доза македонофобия между значителенъ брой селяни. Дългъ бѣ на македонското движение и на земедѣлскитѣ рѫководители да заличатъ въ най-голѣмъ размѣръ следитѣ отъ неприятнитѣ минали дрязги и стълкновения.

 

Трѣбваше да се разчита, обаче, съ порастваще безразличие и даже неразположение къмъ македонската кауза всрѣдъ така наричанитѣ буржуазни слоеве, по-точно всрѣдъ тѣхнитѣ рѫководни мѣста, включително отговорнитѣ фактори въ държавата.

 

Още преди свикване на общия конгресъ често размишлявахъ върху въпроса : каква борба предстои да бѫде водена отъ ВМРО и какъ ? По нѣкои точки си бѣхъ нахвърлилъ и бележки ; размѣнихъ и мисли поотдѣлно съ нѣкои приятели.

 

Ако не бѣхъ влезналъ въ Централния Комитетъ, смѣтахъ да отправя до него писмено частното ми мнение, прибѣгвайки до повече подробности.

 

81

 

 

* * *

 

Политическата цель на македонската борба можеше да бѫде само независима Македония. Покрай всичко друго, въ тази формула се подразбираше и цѣлостьта, а не нейното раздѣляне.

 

Почти всички на Балканитѣ се караха и биеха заради Македония. Обединително звено за тѣхъ би била независимата македонска държава.

 

Както бѣ заявилъ и Тодоръ Александровъ, ВМРО трѣбваше да е готова да се откаже отъ революционнитѣ си методи за борба въ случай, че Бѣлградъ и Атина възвърнеха правата на българското население и на другитѣ народности въ Македония — албанци, власи и пр.

 

Но нѣмаше никакви изгледи, че нашиятъ народъ би получилъ отъ гръцкитѣ и югославянски власти поне онова, което имаше при режима на Абдулъ Хамидъ, даже когато той бѣ най-жестоко критикуванъ отъ цѣлия свѣтъ. Още по-малко можехме да се надѣваме на привилегии, каквито народноститѣ притежаваха въ австро-унгарската империя нѣкога, или нѣмското население имаше подъ италианска власть въ южния Тиролъ.

 

Ето защо спасяването на нашата народность се явяваше за ВМРО толкова голѣма цель, колкото и стремежа къмъ независима Македония. И въ миналото — специално за насъ и аромънитѣ — борбата е била преди всичко национална ; но еднакво въ полза на всички народности въ Македония. Сега тази характеристика на македонското движение ставаше по-подчертана и по-неизбѣжна. Който не бѣ въ състояние да разбере и си обясни това, той не би проникналъ въ смисъла и съдържанието на борбата ни. И последниятъ неукъ човѣкъ въ Македония чувствуваше, че ние имаме нужда преди всичко отъ национално освобождение, отъ спасяване на народностьта ни.

 

Сърбия (Югославия) и Гърция искатъ да посърбятъ и погърчатъ нашия народъ. Гърция се стреми и да го изгони отъ роднитѣ му огнища. Не се спиратъ предъ никакви срѣдства.

 

Кого въ сѫщность обявяваха за „виновенъ" въ Македония Бѣлградъ и Атина ? Виновенъ е за тѣхъ всѣки, който се счита българинъ. Тѣ посѣгатъ масово или поединично върху нашия народъ всѣкога, когато смѣтатъ това изгодно за голѣмия имъ денационализаторски планъ. Имота и живота на нашето население толкова ги интересува, колкото, напримѣръ, воденичаря съжалява за водата, която отбива отъ време на време, за да регулира вървежа на мелницата си. Какъ иначе ще се обясни, че още въ 1913 година, като стѫпиха въ Македония, безъ никакъвъ поводъ сърбитѣ устроиха масови побоища, грабежи, убийства почти въ всѣко село ?

 

Нѣкои се самозалъгватъ, че тоя тероръ билъ предизвиканъ чрезъ прояви на ВМРО. Тѣ не си даватъ смѣтка, че акциитѣ на нашата организация сѫ елементарна самоотбрана. Този тероръ, въ по-малъкъ или по-голѣмъ размѣръ, ще продължи до деня, въ който — споредъ вражескитѣ планове — населението бѫде погърчено или посърбено, даже ако акциитѣ на ВМРО бѫдатъ съвършенно преустановени, даже ако изобщо не би сѫществувала ВМРО.

 

Заблуждение ще бѫде, обаче, да се спираме само на физическитѣ насилия. Цѣлиятъ режимъ на Атина и Бѣлградъ въ Македония е единъ непрестаненъ натискъ върху народа. Насилие отъ първи разредъ е, на първо мѣсто, сѫществуването на сръбски и гръцки училища, които иматъ за задача да унищожатъ духовно и исторически нашата народность.

 

82

 

 

Тѣзи училища дойдоха на мѣстото на нашитѣ български, които бидоха насила затворени. А покрай това следватъ цѣла редица други насилия, които пакъ не сѫ физически, но сѫ опасни за бѫдещето на нашата нация. Нѣма културенъ народъ въ свѣта, който да не реагира по всѣкакъвъ начинъ, ако бѫде поставенъ въ нашето положение.

 

* * *

 

Но тъкмо това наше положение, взимайки предвидъ и поукитѣ отъ последнитѣ три години на възобновената борба, диктуваше — по мое дълбоко убеждение — известни промѣни въ тактиката на ВМРО.

 

Смѣтахъ, на първо мѣсто, че не трѣбва да се стремимъ непремѣнно къмъ масово организиране на народа, а по-скоро къмъ неговото масово повлияване. Не бѣ нуждно да се подвежда подъ революционна клетва и последния колибарь, следъ като въ миналото народа е билъ вече въ общото съзаклятие. Споменитѣ отъ старата борба срещу турчина, преживѣлицитѣ отъ по-новитѣ борби, практиката на новия сръбско-гръцки режимъ — даваха достатъчно психологически предпоставки, за да смѣтаме, че населението ще се противи духовно на угнетителя. Това ще е още по-сигурно при положение, че единъ, малъкъ процентъ отъ жителитѣ по села и градове ще бѫде пакъ участникъ въ организационната мрежа.

 

Въ селата бѣха съ клетва привличани всички мѫже, защото, между другото, мѫчно успѣваха да запазятъ единъ отъ другъ тайната, особено когато селата биваха посещавани отъ чети въ голѣмъ съставъ. Въ града по-лесно оставаше въ тайна една ограничена мрежа. Но повлияванъ бѣ града — както и селото — още съ идването на омразния поробитель. Нѣмаше човѣкъ, който да не съчувствува на борбата, за които и самитѣ сръбски и гръцки вестници известяваха ; всѣки отъ народа я чувствуваше като своя борба. Слуховетѣ за нѣкои престрелка, за нѣкакви арести макаръ въ далечна околия, вършеха основната проповѣдь.

 

Затова ВМРО още въ началото смѣтна, че не е належаще системното организиране и заклеване, клетка подиръ клетка, въ града. Сега и не влизаха цѣли чети въ градоветѣ, както при турския режимъ. Това, което бѣ въ града, трѣбваше да се провежда занапредъ и въ селата.

 

Неизмѣнно би трѣбвало да имаме предъ очи, че и коренно пропадане на градоветѣ въ Македония още не означава национално наше пропадане; но едно окончателно изгубване на тамошното българско село би означавало пълна катастрофа. Въ никой случай съ това не подценявамъ значението и ролята на нашитѣ градове. Но стара и проста истина е, че селото е извора на нашата народность ; то е създало и градоветѣ. Презъ вѣковетѣ на робството то остана незасегнато отъ чуждитѣ влияния, включително отъ елинизма, прокарванъ чрезъ църквата ; или засегнато бѣ съвсемъ слабо, като езиково и по нрави селянинътъ пакъ си оставаше българинъ, годенъ при пръвъ случай да се върне къмъ народностното си съзнание ; докато гърцизираниятъ гражданинъ скоро заприлича на истински гръкъ, усвоявайки първо чуждия езикъ.

 

Нашитѣ врагове добре знаеха, че селото е било гръбнака на ВМРО. Значи, нашъ дългъ бѣ да отклоняваме вражескитѣ удари отъ селото — до колкото зависи отъ самитѣ насъ.

 

83

 

 

* * *

 

Важна задача бѣ да се държи македонския въпросъ откритъ предъ свѣтовната съвѣсть. Това и въ миналото се е постигало по два начина — чрезъ бойни акции срещу потисника и чрезъ пропаганда въ чужбина. Никога, обаче, чуждия свѣтъ не е могълъ да провѣри дали непремѣнно всѣки житель на Македония е организиранъ и то чрезъ клетва. При Илинденското възстание се дигнаха на орѫжие само два революционни окрѫга, а другитѣ четири съ многобройно наше население — Солунския, Скопския, Струмишкия и Сѣрския — не възстанаха, по решение на ВМРО ; и би могло да се приеме, че чуждия свѣтъ е билъ въ неведение относно процента на организираность въ тѣзи окрѫзи. Следва, че за този свѣтъ значение имаха само ефектитѣ, шумътъ отъ дадена категория акции, обикновенно бойни, а понѣкога и легални, политически — ако сѫ добре подбрани и майсторски изведени. Останалото за него е неизвестно, често и мистерия.

 

Очевидно, ние можехме и при други методи, а не обязателно съ масово организиране на народа въ революционни групи, да насочваме вниманието на външния свѣтъ къмъ Македония.

 

За да се подържа бодъръ духътъ на поробенитѣ ни братя, както и тоя на емиграцията ни — въпросъ, който е свързанъ съ задачата за запазване на българщината ни — нуждно бѣ да се вижда издигнато знамето на борбата. Заедно съ туй, народътъ да чувствува, че нашата дѣсница може при нужда да застрашава потисника. Но и това не изисква масово организаране подъ клетва.

 

Съ собствени сили ние не бихме могли да срушимъ държавата на потисницитѣ ни. Но можехме да я подяждаме вѫтрешно и да я компрометираме, малко или много, предъ чуждия свѣтъ. Така и подържахме откритъ нашия въпросъ. Почти всѣкога нашата народна маса ( особено по-буднитѣ борци ) така е схващала ролята на ВМРО. — „Нѣма ли да бунтуеме ?" — съ тия думи ме посрещаше обикновено, при рѣдкитѣ ни срещи, изпитания старъ куриеръ дѣдо Серафимъ отъ Паланечко. Искаше да каже дали нѣма да се предприеме нѣйде нѣкоя революционна акция. Отлично бѣ схваналъ, че сѫ нуждни отъ време на време известни шумни борчески прояви. По своему той мотивираше тѣхната необходимость ; но мисъльта му бѣ, че нашиятъ въпросъ трѣбва да се чувствува откритъ. Той знаеше, че голѣмитѣ политически промѣни идватъ при важни събития, въ които се намѣсватъ и други държави, а не само нашия поробитель. И за да бѫде подържанъ откритъ въпроса, дѣдо Серафимъ подсѣщаше за своята готовность „да бунтуе" и чрезъ старческитѣ си усилия, опрѣни на прекрасния му четнически опитъ.

 

Въ турския режимъ ВМРО си поставяше — и по своя Уставъ — като предстояща задача широко народно възстание. Право или криво — разчитала е на военната намѣса на България, така както Гърция бѣ влѣзнала въ война срещу Турция при критскитѣ вълнения. Успоредно съ туй се е надѣвала и на намѣсата отъ страна на великитѣ сили за въвеждане автономия въ македонскитѣ области, възъ основа на даденото съ Берлинския договоръ обещание.

 

Следъ 1918 година ВМРО не си поставяше за задача да повдига възстание, особено пъкъ да го повдига сама, както въ 1903 година. Нито мислеше, че България би се намѣсила военно при новитѣ условия, които и политически и военно я поставяха по-зле отколкото бѣ въ 1903 година. Следъ преживѣнитѣ опити отъ петнадесеть години насамъ, и

 

84

 

 

следъ Илиндень, ВМРО не си правѣше илюзии за лесна европейска намѣса. А щомъ въпросъ за възстание не се поставяше, липсваше и подобенъ мотивъ, значи, за масово организиране.

 

Въ сгоденъ моментъ, ако биха се вдигнали достатъчно наши съюзници, цѣлото население ще може активно да подкрепи борбата — и безъ да е било ангажирано за тази цель повсемѣстно съ тайна клетва.

 

Колкото повече нишки има една мрежа, толкова по-вѣроятно е противникътъ да улови една, да я потегли и да разнищи малко или много мрежата. А разкрити повече нишки — това значи, че мрежата е изложена на по-голѣмъ рискъ.

 

Но вие тогава отричате народната организация, или отбѣгвате да имате народна организация, биха възразили нѣкои. Мисъльта ми съвсемъ не е да се прекъсне връзката съ народа, а само методътъ на работа да се измѣни, за да бѫде пакъ ефикасенъ срещу противника, но не така опасенъ за самия народъ. Защото похаби ли се народната маса — тогава нѣма нито ВМРО, нито борба.

 

* * *

 

Друга сѫществена нужда бѣ : да се засили дейностьта срѣдъ младежьта въ поробена Македония ; да се обърне особено внимание върху студентитѣ тамъ и върху ония, които отиваха на учение въ чужбина, макаръ и малко на брой.

 

Времето диктуваше известни по-основни грижи за по-младото поколѣние въ града. Въ турско нашата младежь бѣ подъ влияние само на нашето българско общество. Турската власть, казармата, училището нѣмаха никакъвъ допиръ съ народа ни ; не можеха съ нищо да влияятъ въ образованието или възпитанието му. Сега, обаче, гръцката и сръбска власть имаха като главенъ обектъ за въздействие младежьта ни, а успоредно съ това целѣха да повлияятъ особено на града чрезъ много срѣдства — църква, вестници, училища, танцувални дружества, театрални представления, военни паради, „пѣвачици" и пр.

 

Нашиятъ гражданинъ съ вѣкове бѣ раздѣленъ отъ турския духовенъ животъ. А сега той бѣ и чрезъ полицията заставянъ да се приближава често до пропаганднитѣ капани на поробителя. Децата пъкъ — и въ селата, кѫдето имаше училища — отъ сутринь до вечерь бѣха подъ натиска на чужди идеи — нѣколко часа подъ редъ въ училището, а въ другитѣ часове принудени да четатъ у дома, пакъ на гръцки или сръбски, за да приготвятъ уроцитѣ си.

 

Очевидно бѣ, че ако не чрезъ стѣгане на революционни групи по махали и улици, то по другъ нѣкакъвъ начинъ въ града бѣ необходимо да се освежаватъ струитѣ на българския духъ. По-съсрѣдоточени старания се налагаха за младежьта. Посрѣдствомъ нея ще може сполучливо да се подържа духътъ и на старитѣ. Малко по-несигурно би било да очакваме старото поколѣние за дълго да задържи върху желаната линия младежьта, които се възпитаваше отъ поробителя, а и се ражда при неговия режимъ. Приемливо бѣ часть отъ нея и тайно да се организирва ; но въ никой случаи да не се остави безъ наше влияние.

 

* * *

 

Ние бихме желали да си служимъ съ най-легални срѣдства. Видѣхме, че и Т. Александровъ се опита да насърдчи следъ първата свѣтовна война една легална борба. Опититѣ излѣзнаха несполучливи, все поради

 

85

 

 

основния демониченъ планъ на поробителитѣ по отношение на нашия народъ. Тѣ правѣха смѣтка, че ако позволятъ основни наши училища, или даже ако се преподава само два-три часа седмично нашия езикъ и история въ училищата, а сѫщо ако позволятъ една мѣстна партия, или поне единъ нашъ вестникъ, излишно става въ тѣхни очи владѣнието на Mакедония, което бѣха постигнали благодарение на случайно стекли се обстоятелства.

 

Нелегални трѣбваше да станатъ и онѣзи лица въ нашето общество, които се проявяваха като застѫпници при първитѣ законодателни избори за сръбската Скупщина — лицата, които излизаха като опозиционери на властьта, макаръ въ подкрепа на други сръбски, шумадийски партии. Властьта се уплаши да не бѫдатъ избрани мѣстни хора. Много по-късно тя допустна да се избератъ по тоя начинъ нѣкои единици родомъ отъ Македония, но при забрана на всѣкакво организиране подъ знака на мѣстна програма ; при взети мѣрки да не се загатне съ нищо, че Македония е отдѣлна отъ Сърбия область.

 

Ако западни нации бѣха вдигали революции по поводъ на увеличени данъци или мита на стоки, колко повече българитѣ, и другитѣ народности въ Македония, имаха право да се самоотбраняватъ срещу интегралното робство подъ сръбска и гръцка окупация ! Въ нѣкои отношения подъ гръцко робство нашия народъ бѣ даже още по-безгласна буква, отколкото подъ Сърбия. Така че, въ края на краищата, не бѣхме ние, които опредѣляхме методътъ на нашия отпоръ, а поробительтъ. Той методъ можеше да бѫде единствения възможенъ — нелегалния.

 

Той се налагаше все още и поради това, че западния свѣтъ мѫчно можеше да бѫде заинтересуванъ за една национална кауза, ако тя не е изтъкната и чрезъ революционни проявления. Нито вестницитѣ пишатъ за подадени мемоари ; а шумно известяватъ за гръмнали бомби.

 

* * *

 

На какво можемъ, обаче, да разчитаме ние ? Крайно неизбѣжно бѣ да погледнемъ реално върху действителностьта.

 

Народътъ ни бѣ вече водилъ революционна борба почти тридесеть години, и въ нея бѣ далъ много жертви. Вѣрно е, че преди да се появи ВМРО той е давалъ пакъ жертви — въ трудъ, имотъ и често кръвь — на турското и албанско насилие. Но все пакъ трѣбва да се взима подъ съображение разликата между 1893 и 1918 година.

 

Груевъ и Дѣлчевъ почваха работа съ единъ народъ, който за пръвъ пѫть се втурваше въ рискове, не водѣше твърде смѣтка за жертвитѣ и вѣрваше, че тѣ скоро ще докаратъ свободата. Александровъ въ 1918 година призоваваше къмъ борба сѫщия народъ, който знаеше, че свободата не дойде и следъ даденитѣ безбройни жертви.

 

Докато презъ турския режимъ имахме на мѣстото задоволителенъ брой наша подготвена интелигенция — главно учители и свещеници — сега народътъ ни бѣ лишенъ отъ нея. Училищата не бѣха наши, за да подготвятъ истински нейни замѣстници. Вънъ отъ туй, съ десетки хиляди граждани и селяни бѣха емигрирали въ България и Амермка ; всички тѣ бѣха съ динамиченъ български духъ.

 

При това страната бѣ раздѣлена ; общението между отдѣлнитѣ й части херметически забранено. Връзката съ емиграцията ни, само по себе единъ изворъ на духовна бодрость, бѣ сега най-преследвана и абсолютно невъзможна.

 

86

 

 

Надеждитѣ върху България сведени до минимумъ. Тя бѣ водила три войни за освобождението на Mакедония и тритѣ бѣха свършили неуспѣшно. А въ турско време криле даваше на народа ни самата мисъль, че България ще влѣзне въ война. Имаше нѣкога и надежди, че великитѣ сили ще уредятъ македонския въпросъ ; много се бѣ изпарило това очакване. Поради редица причини, за които най-малко вина има македонското движение, нѣкои отъ силитѣ, на които по-рано вѣрвахме, сега бѣха взели страната на новитѣ ни поробители, независимо, че бѣха на лице повече морални основания сега именно да водимъ борба за свобода, отколкото въ турския режимъ. Броятъ на съчувственицитѣ ни бѣ намалѣлъ даже въ България, овладѣна отъ вѫтрешни борби, отъ пораженство.

 

Само въ честь на нашия народъ, както и специално на Т. Александровъ и другаритѣ му, говори обстоятелството, че при такова положение решиха смѣло да се противопоставятъ на новото робство. Това общонародно признание отбелѣзахъ и другаде. Но за изброенитѣ факти, а и редица други свързани съ тѣхъ, трѣбваше да водимъ добра смѣтка, главно съ огледъ на една дълготрайна борба, винаги свързана и сега съ рискове за малки или голѣми групи отъ народа.

 

* * *

 

Движението на по-голѣма чета е явление, което най-мѫчно може да се скрие отъ селянитѣ ; но по-лесно пада въ око и на врага. Така че, ако искаме да направимъ по-неуязвима за противника организационната мрежа по селата, наложително бѣ да намалимъ състава на четитѣ, тоестъ да не бѫдатъ тѣ голѣми. А успоредно съ туй да се намали броя на четитѣ. Тогава не би имало нужда отъ много ятаци, нито грижата около прехраната на нелегалнитѣ ще бѫде сложна.

 

До голѣма степень по инерция, по подражание на миналото, и следъ 1918 година се формираха нашитѣ чети съ срѣдно петнадесеть-двадесеть души ; понѣкога и по четиридесеть души. Но движението на такава чета е по-мѫчно, тя е изложена на много погледи и разкриване ; налага й се по-често отбиване изъ селата за храна ; но и нейната хвърковатость се намалява паралелно съ уголѣмения й съставъ. Колкото по-голѣма е четата, толкова и повече е предразположена да приема, даже сама да предизвиква сражение съ противника ; докато по-малката група повече е склонна да се предпазва, което значи и предпазването на народа отъ улики и афери. Малката група по-невидимо може — ако трѣбва — да нанесе ударъ и да изчезне.

 

* * *

 

Повечето наши четници имаха навикъ — и това бѣ остатъкъ отъ турския режимъ — да смѣтатъ, че първата имъ задача е все пакъ да водятъ бой. А новитѣ условия налагаха и тукъ друго. Колкото може по-малко схватки, по-малко сражения, а повече апостолска работа всрѣдъ народа. Бойнитѣ акции изобщо да се свеждатъ до правилото „по лъжичка на день", както при лѣкарството ; дава полза ако се взима по лъжичка, а носи пакость — ако се изпие цѣлото на еднажъ.

 

Отъ друга страна по-изгодно бѣ да се избѣгватъ чести посегателства върху дребни хора — освенъ ако престѫпленията имъ не сѫ твърде

 

87

 

 

крупни — за да се икономисватъ и въ такива случаи афери. Да се избиратъ по-значителни виновници.

 

Но още по-добре : да се обърнемъ къмъ държавнитѣ обекти, като мостове, желѣзници, складове. Чрезъ удари върху тѣхъ се получава добъръ ефектъ и въ чужбина и всрѣдъ нашия народъ.

 

Атентатитѣ въ надвечерието на Балканската война, извършени отъ шепа хора, бѣха дигнали почти толкова шумъ, колкото Илинденското възстание, въ което взеха участие къмъ двадесеть и петь хиляди борци. Такъвъ бѣ ефекта и отъ солунскитѣ атентати преди възстанието.

 

* * *

 

Държавната и национална политика на Гърция мечтаеше да види южна Македония обезбългарена. И безъ никакъвъ поводъ властитѣ тамъ прогонваха нашето население, заграбвайки хкиядолѣтнитѣ му огнища. Доста бѣ да си спомнимъ какво стана при настѫпването на гръцката армия въ 1913 година. Краснорѣчивъ бѣ и примѣра съ Търлисъ, кѫдето гръцкитѣ военни прибѣгнаха до масово избиване на съвършенно невинни българи, за да всѣятъ страхъ и принудятъ къмъ изселване задъ граница нашия народъ.

 

Съ огледъ на това, необходимо бѣ да намалимъ до минимумъ проявитѣ, които Гърция би взимала като претекстъ, за да замаскира предъ свѣта въпросната своя политика на насилия и обезбългаряване. Никакви революционни акции не трѣбваше да ставатъ въ окупиранитѣ отъ Гърция македонски области.

 

* * *

 

Длъжни ли бѣхме да съсредоточаваме нашитѣ акции само въ Македония ? — се запитвахъ. Бѣлградъ командуваше надъ едно широко царство, въ чийто предѣли можемъ да засегнемъ държавни обекти и крепители на режима.

 

По такъвъ начинъ отстраняваме афери въ нашата родина. Често пѫти властитѣ на поробителя сѫ хвърлили въ затвора или избивали съвсемъ невинни хора отъ околноститѣ, въ които се е случилъ атентатъ по желѣзопѫтна линия, до нѣкой мостъ, въ нѣкой депозитъ.

 

Вънъ отъ туй, ако акциитѣ ставатъ по-далече отъ Македония — това и предъ чуждото общество доказва, че сѫ дѣло на единични автори. Следователно, по-ярко изпъква, че терорътъ на населението въ Македония — при станали тамъ подобни акции — не може отъ никое гледище да бѫде оправданъ ; защото юридически — така да се изразимъ — отговорнитѣ сѫ единични лица, които властьта не е нито разкрила.

 

Разбира се, тѣзи наши съображения трѣбва да се поставятъ въ разумни граници, опредѣлени съ огледъ на други нужди на освободителната борба. Въ миналото ВМРО сѫщо бѣ вършила акции далече отъ Македония. Такова бѣ, напримѣръ, участието на нейни хора заедно съ арменци при опита за хвърляне въ въздуха на една банка въ Цариградъ ; или наказанието на Михаеляну въ Букурещъ.

 

Въ всѣки случай даже смѣшно би било да смѣтаме, че въ Шумадия не бива да безпокоимъ поробителя, когато той идва въ Македония не само безъ никакво право, а като завоеватель, а отгоре на това и денационализирва, убива невинни хора, ограбва народа, бие, пали и пр.

 

88

 

 

* * *

 

Силно срѣдство за въздействие върху духътъ на народа всѣкога е била саможертвата на герои. Тя повдига вѣрата на самитѣ борци; ласкае самочувствието на обществото, отъ което произлизатъ героитѣ ; понижава противника въ очитѣ на нашата народна маса — тъй като отъ неговата срѣда излизатъ само груби полицаи, насилници, грабители, опрѣни върху държавната сила ; докато нашиятъ герой се явява като избраникъ, непобедимъ по сърдце и съзнание, — човѣкъ, който е победилъ самата смърть.

 

Подвизитѣ действуватъ творчески върху фантазията на младежьта и подпомагатъ за по-фанатичното й привързване къмъ своя народъ. Саможертвата привлича вниманието на чуждия свѣтъ върху Македония и излага поробителя.

 

Съ огледъ на всичко туй трѣбва да си поставяме за задача да насърдчаваме отдѣлни акции, въ които участницитѣ предварително сѫ решени да загинатъ. Убеденъ бѣхъ, че въ срѣдата на народа ни се намиратъ много повече, отколкото може да се предполага, хора готови за подобна саможертва.

 

Има разлика между такава решителность и куража, съ който се влиза въ сражение, или въ друга акция, отъ страна на войници или на наша чета. Тѣ знаятъ, че имъ предстоятъ сѫщо рискове ; но всѣки войникъ или четникъ има все пакъ нѣкаква надежда, че може да остане живъ. Друго е да решишъ да влѣзешъ въ бой, а съвсемъ друго да се самоубиешъ въ името на една идея.

 

Попадайки на подобни въпроси спомнямъ си какво бѣхъ челъ за борби въ други страни. Впечатление ми бѣха направили нелегалнитѣ прояви срещу царския режимъ въ Русия. Участницитѣ въ тѣхъ пишеха, че по времето, когато цѣлъ свѣтъ се интересуваше за атентатитѣ въ Русия, а и нейното многомилионно население бѣ развълнувано — броятъ на съзаклятницитѣ въ обширната руска империя въ сѫщность никога не е надминавалъ три хиляди души. При това не се касае до три хиляди души решени да загинатъ, а само участници въ опасни съзаклятия, за борба отъ всѣкакъвъ видъ срещу режима. Процентно излиза, че въ Македония биха били достатъчни не повече отъ шестдесеть души съзаклятници, за да се предизвика, у дома и въ чужбина, ефектъ какъвто причиниха рускитѣ революционери ; стига да се действува планирано и съ голѣма решителность.

 

Културниятъ свѣтъ вънъ отъ Русия бѣ взелъ страната на рускитѣ борци и обширно проповѣдваше срещу абсолютическия режимъ на рускитѣ императори; говорѣше за сѫществуващето въ Русия робство. Сравнително много по-малко сѫ били неудобренията на тия анархистически или нихилистически прояви.

 

Ако за известно време ние бихме решили да се ограничимъ само съ единични акции, външния свѣтъ би ималъ много по-малко, или даже никакви основания да ги смѣта анархистически. Защото тридесеть годиня подъ редъ Македония бѣ давала доказателства за всенародно нейно незадоволство ; подигала бѣ масови възстания, при които цѣли турски армии се сражаваха срещу възстаналия народъ. Фактически въ Русия не сѫ били на лице организации на народа, нито такива масови възстания. Само въ присъединената къмъ Русия часть отъ Полша бѣха отбелѣзани възстания, но и тамъ процента на възстаналитѣ, или на организиранитѣ,

 

89

 

 

не е достигналъ никога македонското повсемѣстно народно движение.

 

* * *

 

Нашитѣ поробители смѣтаха за важенъ пунктъ на политиката и тактиката си да избиватъ невинни хора, за да всѣватъ уплаха. Толкозъ повече ние имахме интересъ да щадимъ невиннитѣ. Въ чужбина това можеше всѣкога да се отбелѣжи като наше морално превъзходство. А то е посрещано твърде добре и въ нашето общество.

 

На този, който бѣ дошелъ за да поробва, повече приличаше да избива невинни хора. Всички усилия трѣбваше да полагаме, за да останемъ въ най-голѣма степень вѣрни на това разбиране.

 

* * *

 

Самото присѫтствие на поробителя въ родината ни бѣ аргументъ противъ него, решителенъ и всеобхватенъ. Наложениятъ отъ чужденеца режимъ, при това пъленъ съ безправия, цѣлостно бѣ организиралъ народа психологически срещу себе си.

 

Нѣкои точки отъ плановетѣ и дѣлата на режима, обаче, доста конкретно подпомагаха за създаването на революционна атмосфера.

 

По-раншниятъ владетель — турчинътъ — бѣ отъ друга раса и вѣра ; следователно, по-леко би могло народътъ да се насочи срещу него. Но сърбинътъ се оказа почти толкова чуждъ и противенъ. Всичко у него изглеждаше чуждо на нашия народъ ; а нѣкои черти му бѣха съвсемъ отвратителни. Между тѣхъ бѣ и необузданото псуване, което не щадѣше и Бога, Богородица, светци, ангели и проче. Нашиятъ народъ веднага кръсти сърбитѣ съ име цигани. Така ги нарича и до днесъ. Ако тѣ говорятъ близъкъ на нашиятъ езикъ, тежеше отъ свои страна другия фактъ — че тѣ сѫ дошли тукъ да господаруватъ надъ единъ свой братъ, който се е борилъ за освобождение и самоуправление. Нищо не бѣ състояние да изкорени отъ душата на народа не само спомена, но и гордостьта отъ дотогавашната освободителна борба, въ която всѣки домъ имаше своя приносъ, а може би всѣки вторъ домъ и своята жертва въ кръвь и имотъ.

 

Систематическитѣ грабежи, особено по селата, заставянето да се даватъ подкупи, всевъзможнитѣ други форми на обиране, излагаха властитѣ непоправимо не само въ очитѣ на българското население, но и на мѣстнитѣ турци, албанци и пр.

 

Перспективата, че Сърбия ще довежда свои колонисти, за да отнима земята на нашитѣ селяни, действуваше върху последнитѣ крайно възбудително. Презъ турския режимъ голѣма роля игра желанието на селянина да стане стопанинъ на земята, обработвана отъ него. Той бѣ подчиненъ на турския земевладѣлецъ. ВМРО правилно бѣ схванала стремежа на нашитѣ селяни къмъ икономическо и социално освобождение, и го бѣ използувала като неоценима борческа твърдина. Но тя даде не само обещания, каквито напримѣръ по-късно и Ленин даде въ Русия предъ селянитѣ ; а и устоя на обещанието си ; множество наши селяни станаха господари на земята.

 

При сръбския ( югославянски ) режимъ селянинътъ започна да се бои, че ще изгуби тая земя. Този страхъ ВМРО бързо схвана. При първитѣ по-сериозни опити за колонизация тя взе подъ защита нашето село. И макаръ да бѣ противно на разбиранията й да посѣга на невинни

 

90

 

 

хора, позволи на една своя чета да нападне едно село отъ колонисти. Землището на това село бѣ отлично. Въ съседство сѫ други обширни пространства, смѣтани тамъ като най-плодородна почва ; и тѣ можеха единъ день да бѫдатъ раздадени на сърби, докарани отъ областитѣ задъ Дунава. И така класическото за насъ Овче-поле би могло постепенно да промѣни етнографския си видъ. Никакви предупреждения и заплахи до сръбскитѣ власти не хванаха мѣсто; и затова трѣбваше да се сплашатъ самитѣ колонисти.

 

Въ турския режимъ бѣха на лице два голѣми социални въпроса, достатъчни сами да увлекатъ въ борбата. Единиятъ бѣ аграрниятъ въпросъ, а другиятъ — турското и албанско разбойничество. Въ по-малъкъ размѣръ такива два въпроса бѣха пакъ на лице — споменатото опасение отъ колонизация отъ една страна, насилията и обиритѣ на окупатора — отъ друга.

 

Сърбитѣ като-чели не преценяваха добре дали терорътъ имъ носи полза. Споменитѣ отъ звѣрствата имъ не се забравятъ бързо ; тѣ опредѣлятъ чувствата най-малко на едно цѣло наше поколѣние, ако не и за по-дълго време. Подобно състояние на народната душа подпомага насъ да се изчакватъ благоприятни времена ; а до тогава да нагаждаме борческитѣ ни методи — дори до пълно мируване отъ страна на ВМРО въ дадени периоди.

 

Сръбската политика ни подпомагаше и чрезъ нейния основенъ планъ, а именно чрезъ желанието й да задържи народа по мѣстата, а не да го прогонва. Това позволяваше на самата борба да се развива дълго, да изчаква, да си служи съ различна тактика. Сърбия целѣше да засили националния си организъмъ чрезъ нашето посърбяване, та сетне съ още по-голѣма мощь да върви къмъ нови грабежи. Но въ това време и ние можехме да дочакаме нейната провала.

 

Характеристиката на сръбския режимъ се отнася изцѣло и до гръцкия. Подъ гръцка власть нашето население чуствуваше чуждъ окупатора и въ езиково и въ расово отношение — така както вчера турчина. Тамъ действуваха възспоменанията и отъ вѣковната вражда между гърци и българи. А и тукъ бѣ на лице страхътъ у селянина, че може да му бѫде отнета и земята.

 

Опититѣ на двамата завоеватели да ни посърбяватъ и погърчватъ започнаха рѣзко, незабавно, открито — още съ пристигането имъ въ страната. Враждебностьта настѫпи автоматически. Отпорътъ, който бѣ показанъ отъ народа, специално по селата, е отпоръ едновременно въ отбрана на неговата национална принадлежность, а следъ туй на всичко останало. Сега нѣмаше изгледи за селянина да получи чрезъ ВМРО земя, както при турския режимъ. И въпрѣки туй бѣ готовъ да понася по-голѣми рискове, отколкото въ миналото, въ защита на родното му име, честь и имотъ, както и за самоуправление. Вѣковнитѣ български спомени, езикътъ, нашитѣ нрави и обичаи, съзнанието за водената до вчера борба и даденитѣ жертви — всичко това съставляваше солидна броня за самозащита. И подпомагаше тактиката на ВМРО, т.е. даваше възможность тя да бѫде промѣняна споредъ както е най-полезно.

 

* * *

 

Моето убеждение бѣ, че трѣбва да се усвои по-еластична тактика отъ страна на ВМРО, като се мине и къмъ повече конспиративность.

 

91

 

 

Подобна тактика, новъ планъ за работа можеше да се приложи постепенно. И вѣрвахъ, че ще се получи туй, което искаме — както отъ гледище на нашата обществена психология, така и отъ гледище на ефектъ въ чужбина. Пощадена би била много повече и народната наша маса.

 

Смѣтахъ, че ще можемъ така по-сериозно да озадачимъ поробителя ; да го заставимъ да харчи много повече милиони, за да подържа войски и жандармерия и въ други предѣли на държавата му; да засегнемъ чувствително нервитѣ му ; да бѫде повече дискредитиранъ въ чужбина ; — и при това да бѫдатъ на лице все по-малко формални, „законни" улики, които биха донасяли несгоди за народа.

 

Така биха се окопитили наново и хората, засегнати отъ повсемѣстния тероръ на ренегати и сръбски потери ; би се съвзелъ духътъ на цѣлото наше общество, който не можеше да не е пониженъ следъ загубата на Тодоръ Александровъ.

 

* * *

 

Една нова тактика трѣбваше да засегне колкото може повече страни на нашето обществено и борческо проявление. На нѣкои можеше да изглежда донѣйде странно, но тя би докоснала даже външния видъ на нашитѣ борци. Между полезнитѣ мѣрки би било и премахването на брадитѣ. Старъ обичай бѣ наши четници да оставятъ голѣми бради. Това имъ придаваше по-войнственъ, а въ сѫщото време и отшелнически видъ. Помня, че въ брадата на Мише Развигоровъ азъ, като младежъ, откривахъ особено борческо и апостолско съдържание. Сѫщото бѣ и съ Тодоръ Александровъ, Тодоръ Лазаровъ. Не бихъ могълъ да си представя безъ брада Дамянъ Груева, нито юнашката фигура на Атанасъ Бабата.

 

Но времето искаше своето. Всичко, което бѣ видимо, трѣбваше да стане до максимумъ невидимо. И брадитѣ трѣбваше да отстѫпятъ. Не по-малко юнаци бѣха Чернопѣевъ, Иванчо Карасулията, Апостолъ Петковъ и други, които не носѣха бради. А така бѣ и съ Апостола Дѣлчевъ. За една конспиративна работа, която все по-често се налагаше, брадата е една спънка.

 

Напраздно се противѣха нѣкои нелегални хора. Измежду упорствуващитѣ ми направи впечатление особено четникътъ отъ с. Чеганъ, Леринско, познатъ подъ името Мицо Чегански. Разбира се, и той скоро се убеди, че може да се работи прекрасно и безъ брада.

 

Тая наредба се отнасяше до нелегалнитѣ лица. Но сетне трѣбваше да се допуснатъ нѣкои изключения, когато бѣха безвредни. Нелегалниятъ човѣкъ като се движи изъ планини и села, лесно изгубва навика да се бръсне ; това му изглежда като излишенъ трудъ.

 

Но каквото важеше за брадитѣ, това бѣ и за четнишкитѣ униформи. Не бѣ необходимо всѣки нелегаленъ човѣкъ въ Македония да носи униформа ; нецелесъобразно бѣ отъ гледище на конспирация. Униформата носи следъ себе си и повече диря за улики и за репресалии отъ страна на противника. Тя може да бѫде често прѣчка за самата мисия на този, който я е облѣкълъ.

 

* * *

 

Въ миналото недостатъчно сме обръщали внимание на осведомителната служба за чужбина. При цѣлата епохална борба срещу турския

 

92

 

 

режимъ само еднажъ, и то за кратко време, нашето движение е издавало въ Женева единъ вестникъ на френски езикъ [*]. Подиръ 1918 година, пакъ при енергиченъ подемъ на борбата ни, никакъвъ по-уреденъ вестникъ и съ по-голѣмъ тиражъ не се издава. Успоредно съ известията за разни революционни акции или афери, проникватъ чрезъ чужди кореспонденти известни освѣтления по нашата кауза ; но това има случаенъ характеръ и не винаги отразява точната истина.

 

Още повече се налагаше осведомителна работа за защита на Македония следъ като условията въ западния свѣтъ се бѣха коренно промѣнили, въ сравнение съ положението отъ преди 1912 година. Много дотогавашни приятелски намъ крѫгове бѣха взели страната на поробителя ни — по чисто политически причини. А подвизаваше се стремително и международниятъ комунизъмъ, чиято пропаганда бѣ намъ вражеска — защото не бѣхме позволили нашето движение да стане неговъ инструментъ. Въ Европа широки слоеве сѫдеха вече за всичко въ свѣта споредъ своята класова принадлежность.

 

Върху важни теми можеше да се внесе яснота въ чужбина, и то само чрезъ нашъ вестникъ. Печатътъ на нѣкои велики сили до 1912 година възхваляваше македонската въорѫжена борба срещу единъ режимъ по-малко жестокъ и по-малко опасенъ за нашата и за други народности въ Македония — а именно турскиятъ. Но когато известни акции на ВМРО въ надвечерието на първата свѣтовна война, по необходимость се насочиха срещу поробителката ни Сърбия, сѫщиятъ печатъ започна да критикува ВМРО, обвинявайки я, че имала база въ България. По-рано не бѣха й приписали въ минусъ факта, че съ стотици наши борци, въ пъстритѣ имъ четнишки носии и съ револвери на кръста, години подъ редъ се явяваxа изъ улицитѣ на София, минали границата следъ дълга нелегална работа въ Македония. Изъ единъ пѫть този печатъ взе страната на поробителитѣ, игнорирайки всичкитѣ имъ страхотни дѣла срещу нашия народъ.

 

Настоящитѣ редове сѫ писани подиръ втората свѣтовна война, та основателно можемъ да се спремъ върху нѣкои примѣри отъ най-ново време.

 

Може ли нѣкой да осѫжда генералъ Де Голъ задето намѣри база въ Англия, за борба въ полза на окупирана отъ нѣмцитѣ Франция ? И нима не бѣха своего рода база — и колко богата, неизчерпаема ! — за партизанитѣ на Тито въ Югославия хвърлянитѣ имъ отъ съюзнически аероплани орѫжие, медикаменти, дрехи, пари ? И подводници, и кораби служеха — чрезъ преноса на помощи — като бази на нелегални въ редица чужди страни. Англия, Франция, Америка бѣха въ война и помагаха на съюзницитѣ си — ще ни се възрази. Но азъ споменахъ за България, когато не е била въ война срещу Турция ; и присѫтствието на цѣли чети по софийскитѣ улици не бѣ осѫждано отъ пресата, коато тукъ имаме предвидъ.

 

Каузата на Македония за освобождение си оставаше сѫщата. Не сме очаквали, че тя ще бѫде защищавана, нападана или изоставяна споредъ критерий вънъ отъ този, който се диктува отъ идеята за свобода и правда. При това, базата на ВМРО бѣ предимно поробения народъ. Поводитѣ пъкъ за революционни акции на ВМРО бѣха дадени

 

 

*. Вестникъ «Lе mouvеmеnt mасеdoniеn», редактиранъ отъ Симеонъ Радевъ.

 

93

 

 

все отъ денационализаторскитѣ планове и агресията на чужденци върху нашата родина.

 

Македонскиятъ въпросъ сѫществуваше — въ самата Македония — подъ форма на мѫченичество и жертви. А въ чужбина вражескитѣ намъ централи го представяха подъ форма на изопачения и клеветничества. Саможертвата на нашитѣ борци бѣ представяна за „бандитство", а за рицари посочвани онѣзи, които газеха чуждата свобода.

 

Насилие въ Македония, но и лъжи въ свѣта — това бѣ правилото на Атина и Бѣлградъ. На лъжата трѣбва да противопоставимъ истината. Нашитѣ финансови срѣдства бѣха малки въ сравнение съ тѣзи на противника. Но всичко възможно трѣбва да се стори, за да ориентираме правилно свѣта по македонския въпросъ.

 

Намираха се въ чужбина подходящи, просвѣтени синове на Македония, които можеха да се заематъ сериозно съ тази задача. Нуждно бѣ само да бѫдатъ по-настойчиво подкрепени отъ нашето общество.

 

* * *

 

Свѣтътъ знае какъ въ всѣка революция или даже въ легално движение се налагатъ санкции срещу провинени. Но винаги може да се допуска накърнение на ентусиазма, когато се чуе за наказателни мѣрки противъ домашни, макаръ и доказани престѫпници.

 

Неприятни сѫ както за нашето общество, така и за чужденцитѣ наши приятели, ония домашни разпри, които често се таксуватъ като „разцепления". Въ миналото имаме типиченъ примѣръ съ върховизма и завързалата се съ него борба. Становището и мѣркитѣ на ВМРО бѣха, наистина, удобрени отъ народа ни и отъ мнозинството приятели въ чужбина. Но и въ дветѣ посоки бѣха на лице покруси, понижаване на настроението, понѣкога отчаяние. Отъ разпрата печелеше поробителя. И затова се настояваше по-скоро да престане тя.

 

При последна анализа, обаче, схващаше се отъ всѣкиго, че нашето движение не може съ скръстени рѫце да посреща било политически, било физически посегателства върху себе си. Никой не е оспорилъ, че то и въ такива случаи има право на самоотбрана; и може би даже повече има морално право на нея, като изразитель на единъ поробенъ народъ. Жалкото е било винаги, че то не разполага съ свои затвори — за да избѣгва крайнитѣ мѣрки.

 

Подиръ 1918 година — това е тѫжната истина — македонското освободително движение бѣ обречено на много странични прѣчки и удари. Окрѫжно номеръ 774 отъ 2 августъ 1924 година на Централния Комитетъ на ВМРО дава една идея за обстановката преди да загине Т. Александровъ. Самъ по себе се поставяше въпроса : нашето движение ще капитулира ли предъ страничнитѣ фронтове, които разни фактори му създаватъ по свои смѣтки, или достойно ще продължи борбата ? Самъ по себе идваше и отговора : борбата ще продължи. Защото робството бѣ на лице ; македонскиятъ въпросъ трѣбва да бѫде уреденъ справедливо ; а за тази цель трѣбва да бѫде държанъ откритъ.

 

Тия, които създаватъ фронтове на нашето движение, сѫ фактори отъ следнитѣ категории : едни направо въ услуга на поробителя; други безразлични дали ще бѫде уреденъ или не македонския въпросъ ; трети заинтересувани да уреждатъ този въпросъ, тоестъ сѫдбата на Македония, споредъ своитѣ интереси, а не споредъ волята и интереситѣ на нашия народъ.

 

94

 

 

При такова положение може ли ВМРО и легалнитѣ македонски организации да напустнатъ борбата, което значи да изневѣрятъ на Македония ? Не могатъ, независимо какви жертви биха се дали.

 

Колкото пѫти съмъ размишлявалъ върху този пунктъ, заключавалъ съмъ, че компромисъ не може да се направи съ тия, които се продаватъ на поробителя. Не можемъ да се съгласимъ и съ онѣзи, които не се интересуватъ за Македония, а считатъ че тя спокойно може да се предостави на поробителя за денационализиране, като размѣнна монета срещу „добри" отношения между Бѣлградъ и София, или Атина и София. Нито можемъ да оставимъ на чужди политически централи да префасонирватъ, фалшифицирватъ и да командуватъ на македонския въпросъ, а ние синоветѣ на Македония, да наблюдаваме тия игри и продажби на отечеството ни, захвърляйки знамето на две поколѣния идеални наши борци — знаме, което означаваше стремежитѣ на народа ни.

 

Оставаше ни единствено да се боримъ смѣло, гордо, съ това свѣтло знаме въ рѫка. Срещу посоченитѣ категории противници можехме да имаме само една тактика : чрезъ наши контра-удари и контра-аргументи да убедимъ едни или други отъ тѣхъ, че не могатъ да победятъ нашата идея. А щомъ това не могатъ, нѣма да умре и нашето народно дѣло.

 

Не бѣ случайно, че ВМРО въ своята още крехка възрасть, презъ турския режимъ, прие, че трѣбва да се бори и срещу странични злосторници, вънъ отъ главния врагъ — поробителя. Василъ Левски, първообразътъ на нашитѣ борци, се бѣ принудилъ и лично да отстранява странични прѣчки, та бѣ нападналъ даже и едно духовно лице.

 

* * *

 

Четѣхме отъ време на време критики противъ акциитѣ, насочени срещу отдѣленъ индивидъ. Тѣ идѣха отъ чужди страни ; и много бѣха обезсилени тъкмо защото произхождаха отъ срѣди, които бѣха извършили съ хиляди, ако не и съ десетки хиляди посегателства върху живота на отдѣлни лица. Сѫщитѣ срѣди обичаха да проповѣдватъ масовитѣ народни възстания.

 

Излишно би било и тукъ да подчертавамъ, че Македония бѣ подигала и масови възстания. Най-малко въ нейното освободително дѣло може да се намѣрятъ анархистически склонности.

 

Най-логичното е провинения, престѫпния индивидъ, да получи наказанието си. Това възприематъ и законитѣ на организиранитѣ въ държава общества. Нима сѫдилищата следва да освобождаватъ нѣкого, защото единично, тоестъ лично той, е извършилъ престѫпление ? Или пъкъ трѣбва да се повдига масово възстание срещу изолираното действие на една личность ?

 

Когато потисническата власть въ нашата страна вършеше единични убийства, и когато тѣ бѣха ежедневно явление, всѣки день масови възстания ли трѣбваше да обявяваме противъ доказанитѣ престѫпници ? Или дѣянията да оставатъ ненаказани докато не дойде народно възстание противъ цѣлия режимъ ?

 

Толкова пѫти въ историята виждаме да се рѫкоплѣска на заслуженитѣ единични наказания. Всичко по-демократично, по-„прогресивно" — да се изразимъ съ термина, който напоследъкъ е станалъ моденъ — удобряваше именно единичнитѣ революционни подвизи въ царска Русия. А подиръ първата свѣтовна война се чуваха противоречиви

 

95

 

 

„теории" тъкмо отъ крѫгове, които бѣха така близки съ устроителитѣ на сѫщитѣ акции, ако и сами не бѣха организаторитѣ имъ.

 

Македония съ пълно право тържествуваше когато получаваше заслуженото си наказание нѣкой отъ нейнитѣ палачи. Такива подвизи народътъ ни е възпѣвалъ още преди да се появи ВМРО, презъ вѣковния турски режимъ.

 

* * *

 

Съ огледъ на засилващето се въ свѣта марксическо движение на класови омрази и дѣлежи, дългъ ни е да предпазваме нашето общество отъ комунистическата агитация. Нѣмаше опасение срѣдъ нашия народъ да хване коренъ тѣхното учение. Тъй като класови различия у насъ би трѣбвало съ телескопъ да се дирятъ. Цѣлиятъ ни народъ еднакво бѣ беденъ ; твърде рѣдки изключения има ; едва ли едно семейство между сто притежаваше нѣщо повече.

 

Отъ друга страна всички бѣха еднакво потиснати отъ завоевателя, подложени на еднакви унижения и експлоатация. Съ една дума, най-логично се явяваше нашето единство при отпора срещу поробителя.

 

Поради гъвкавата комунистическа тактика, приспособена и за болкитѣ на потиснатитѣ националности, трѣбваше да се допуска, че тя може тукъ-таме да повлияе върху интелигентни младежи въ университета или гимназиитѣ. Върху работницитѣ и селянитѣ много по-мѫчно би въздействувала у насъ.

 

ВМРО всѣкога е работила за единение въ нашето общество, смѣтайки го основна необходимость въ борбата срещу поробителя. Тя никога не е насаждала умраза на едно съсловие противъ друго. Ние не мразимъ и сърбина, защото билъ сърбинъ, или гърка защото билъ гъркъ. Така и въ миналото не мразехме турцитѣ защото сѫ турци. Боримъ се противъ насилническитѣ управления, денационализаторската система и срещу прононсирани отдѣлни престѫпници.

 

За социални реформи никой по-ефикасно не би могълъ да проповѣдва въ Македония отколкото ВМРО. Когато идваха въ редоветѣ й нѣкои социалисти отъ България, още при турския режимъ, биваха слисани отъ тежкитѣ социално-икономически условиз на поробения братъ, но и отъ програмата на ВМРО, която съ всички срѣдства се стремѣше да ги подобри. Тя вече бѣ успѣла — споменахме това и другаде — да даде на народа земята, въ много околии ; беговетѣ се принудиха да я продаватъ на тѣзи, които отъ вѣкове я обработваха.

 

Така че, само за работа и жертви имаше мѣсто въ Македония, а не за чешене на езицитѣ, на каквото бѣха свикнали нѣкои въ България. Заученитѣ, книжни мѣрки, по-точно приказки, съпоставени съ туй, което правеше ВМРО въ полза на потиснатия народъ, приличаха на празно лаене на паленце въ присѫтствието на слонъ, който пренася грамадни греди.

 

Ето защо, тѣзи, които при турския режимъ бѣха дошли съ буквоядството си и фракционерскитѣ си наклонности откъмъ България, безъ да успѣятъ съ единъ грамъ да подобрятъ живота на поробения народъ, докараха само зло — прелъстиха къмъ фракционерство нѣкои борци съ по-слаба култура.

 

Въ Русия, следъ първата свѣтовна война, не се даде земята на селянитѣ. И това ни налагаше да го изтъкваме въ противокомунистическата агитация. Толкозъ повече, че цельта на комунистическата централа

 

96

 

 

бѣ напълно ясна : да превзематъ македонското движение, или — ако не успѣятъ — да му прѣчатъ по всички възможни начини.

 

* * *

 

Нашето движение трѣбва да брани решително своята самостоятелность. Безпартийностьта трѣбваше да остане като основно повеление и всрѣдъ емиграцията. Чрезъ това се даваше добъръ примѣръ за населението подъ робство, което всячески бѣ примамвано отъ разнитѣ партии на завоевателя. Но вънъ отъ туй, само чрезъ нашата безпартийность, идейна сплотеность, можехме да създадемъ убеждение и въ чуждия свѣтъ, че се касае до сериозно народно дѣло, обединяваще всички наши сили. И емиграцията ни въ Америка — макаръ да гласува за мѣстнитѣ политически партии — не се дѣли помежду си на партийни лагери, които да отниматъ енергията и срѣдствата й.

 

По този начинъ имаше шансъ да се подържа успѣшно откритъ македонския въпросъ. За примѣръ, въ моравската область, или въ името на нея, на времето не е била създадена подобна организация ; и затова твърде скоро този въпросъ слиза отъ сцената и въ очитѣ на самото българско общество, макаръ въ Моравско да живѣеха българи.

 

Само чрезъ безпартийность, при самостоятелно дѣло, а и чрезъ сътрудничество съ другитѣ народности въ страната, идеята за независима Македония можеше да добие силата на нѣкакво месианство, отъ което да извиратъ самоотречение и твърдость до осѫществяването на голѣмата цель.

 

* * *

 

Емиграцията ни, кѫдѣто и да се намираше, трѣбва да бѫде добре организирана. Не може да се смѣта, че нейниятъ дългъ спрѣмо поробена Македония изчезва поради разстоянието, което я дѣли отъ старото огнище. Обратно — тя е задължена повече да работи въ защита на потиснатитѣ си братя, защото разполага съ свобода на слово, печатъ и сдружаване.

 

Добро указание можеха да ни бѫдатъ ролитѣ, които въ миналото сѫ играели ирландската, полската и други емиграции. Знаехме какъ се бѣ проявила и българската емиграция въ Ромъния преди освобождението на България.

 

Стѣгането на нашитѣ емигранти въ Америка би било отъ първоразредна полза, специално за изтъкването на нашата кауза предъ чужбина. Най-малко по отношение на тѣхнитѣ прояви биха могли да хванатъ мѣсто измислицитѣ на Бѣлградъ и Атина, че македонското движение е инспирирано и рѫководено отъ военното или друго нѣкое министерство на България.

 

Въ много отношения би могла да развие дѣйность особено нашата голѣма емиграция въ България, както и една легално организирана общественость въ македонскитѣ околии около Пирина.

 

Но на първо мѣсто младежьта въ емиграция следваше да се ангажира по-ефикасно въ защита на македонската освободителна кауза.

 

На кратко, кѫдѣто и да живѣеха емигранти отъ Македония — тѣ имаха дългъ да развиватъ македонско дѣло.

 

* * *

 

97

 

 

Връзката между миналото и настоящето да бѫде по възможность винаги жива. Младото поколѣние да познава борбитѣ на народа ни. Чрезъ това въ неговитѣ очи придобива още по-висока стойность и сегашното движение ; и още по-вече се повдига ентусиазма за творчески начинания.

 

Спомнямъ си колко бѣха хвалени презъ турския режимъ запискитѣ на Захари Стояновъ по българскитѣ възстания отпреди 1878 година. За мнозина по-образовани хора тѣзи записки бѣха настолна книга.

 

Проф. Л. Милетичъ бѣ извършилъ голѣмо дѣло като бѣ записалъ споменитѣ на нѣкои борци отъ ВМРО. Тѣ се четѣха съ възхищение. Но въ тая посока имаше още много да се извърши. За всѣка македонска околия следваше да се събератъ — за всѣко село и градъ — данни около развилата се революционна борба презъ турския режимъ, а и за първия гръцко-сръбски режимъ (1912-1915 г.). По този начинъ биха се стъкмили къмъ 30 до 40 голѣми томове съ необоримъ материалъ, свидетелствуващъ едноврѣменно за грамаднитѣ жертви и усилия на народа ни въ името на свободата, а и за неговата българска сѫщность. Тѣзи томове биха представлявали най-ценния нашъ националенъ архивъ.

 

Чрезъ такива книги се постига и основно опознаване на собствената народность.

 

* * *

 

Като върви по линията на тѣзи разбирания, Централниятъ Комитетъ на ВМРО можеше да разчита на успѣхъ. Това бѣ моето убеждение. Оставаше такива преценки на дѣло да се прокарватъ.

 

Но много важно бѣ да си даваме точна смѣтка — въ кое сме силни и кѫде сме слаби. Нашето движение бѣ най-силно въ правотата си, въ аргументитѣ си срещу робството.

 

Що се отнася до срѣдствата ни за борба, тѣ не бѣха много. Всички знаехме, че сами не можемъ да победимъ поробителитѣ. Но имахме голѣма борческа традиция ; имахме сравнително доста хора готови да се жертвуватъ; на лице бѣ омразата на народа ни срещу потисника; не липсваха приятели на истината всрѣдъ чуждия свѣтъ ; можехме да разчитаме на симпатии, а евентуално и на сътрудничеството на други поробени народи въ Югославия; фактъ бѣ, че сърбитѣ сѫ малцинство въ държавата ; противъ режима въ Македония бѣха и други мѣстни народности — турци, албанци ; имаше изгледи да намираме всрѣдъ самия нашъ народъ нужднитѣ за борбата пари.

 

А кои бѣха шансоветѣ за крайния успѣхъ на нашитѣ усилия ?

 

На такъвъ въпросъ никой народъ, който се бори за свобода, не е могълъ предварително да отговори съ точность. Шансоветѣ много пѫти идватъ и внезапно, неочаквано. Други освободителни движения сѫ се зараждали и при по-безнадеждни перспективи. Нашето поколѣние бѣ видѣло два-три пѫти подъ редъ да бѫдатъ събаряни държавитѣ-поробители. Трѣбваше да си спомняме, че и България, а и другитѣ балкански държави поникнаха следъ петвѣковно робство. Въ всѣки случай, при откритъ народенъ въпросъ, при борба — въ една или друга форма — повече шансове за успѣхъ има, отколкото безъ това. Народнитѣ каузи, ако не се подържатъ открити, загиватъ по давность, както става и съ частнитѣ права на нѣкого.

 

Въ всѣки случай, следъ първата голѣма война имаше вече петдесеть милиона души въ Европа обезправени, означавани съ термина „народностни

 

98

 

 

малцинства". Имаше и редица държави недоволни отъ създадената въ Версайлъ политическа система ; всрѣдъ тѣхъ и силни държави. Много знаци подсказваха, че ще настѫпятъ нови събития, а може и до войни да се стигне. Всички промѣни на границитѣ въ Европа бѣха ставали при война. И ние имахме основания, даже повече отъ мнозина други, да се надѣваме на промѣни. Но и да работимъ неуморно.

 

*

 

Главно националнитѣ мотиви преобладаваха и импулсираха нашата борба, за разлика — както вече и другаде е изтъкнато — отъ времето на турския режимъ. Насъ искаха да посърбяватъ и погърчватъ, а ние бѣхме българи.

 

Преди да мина къмъ разглеждане на нѣкои отъ моментитѣ на борбата за периода, който е обектъ на тая книга, ще се спра върху мненията на чужденци, които сѫ писали относно нашата национална принадлежность тъкмо въ тоя периодъ и които отблизо, често на самото мѣсто, сѫ наблюдавали работитѣ, или сѫ ги проучавали възъ основа на редица събрани отъ тѣхъ доказателства.

 

Така, чужденцитѣ излизатъ като свидѣтели, че нашата народна борба бѣше борба на българи. Не споменавамъ тукъ за албанцитѣ и турцитѣ, които нито Сърбия, нито Гърция не се стараеше да денационализирва. И за ромънитѣ въ Македония сѫществуваше сѫщата опасность както за българското население.

 

*

 

Пропагандата на поробителитѣ премного бѣ разпространявала превратни сведения, а и съвършенни измислици относно мотивитѣ на македонската освободителна борба, а особено на нашитѣ революционни прояви. Всичко това, обаче, не можеше да помрачи съвестьта на издигнатитѣ и свободолюбиви хора въ свѣта. Тѣ виждаха колко се поврежда на мира, както и на моралнитѣ основи на културния свѣтъ чрезъ агресивната политика на Бѣлградъ и Атина. Мнозина такива хора и открито осѫдиха тая политика, като оправдаваха и нашата въорѫжена защита противъ насилието, целяще да заличи народа и родината ни окончателно. Нѣкои отъ тѣзи чужди преценки читательтъ ще види следъ описанието на бойната дейность на ВМРО за означения периодъ.

 

99

 

 

 

VI. МАКЕДОНСКИТѢ СЛАВЯНИ СѪ БЪЛГАРИ

 

Както е всеизвестно, турската власть въ Македония не отричаше българската принадлежность на македонскитѣ славяни. И затова до 1912 г. македонскоятъ въпросъ — въ 90% — не бѣше друго освѣнъ борба отстрана на тѣзи българи за извоюване на политически права. Революционната програма на ВМРО предвиждаше пълното равноправие на всички народности въ страната и достигането на цѣлостна автономия.

 

Съ идването на сръбската и гръцка власть въ Македония настѫпва едно положение, което можемъ да означимъ като връщане — въ тая страна — назадъ на историята. Тия власти отрѣкоха сѫществуването на каквито и да е македонски българи, независимо че тѣ бѣха на мѣстото; цѣли дванадесеть столѣтия ги отбелѣзваха чрезъ всички срѣдства, съ които тия вѣкове разполагаха. Затова подиръ 1912 г., както и следъ първата свѣтовна война ( 1918 г. ) македонската освободителна борба въ 90 % се изчерпва въ усилия на българското население да запази националностьта си, т.е. насочена е срещу сръбско-гръцкитѣ мѣрки за нейното заличване.

 

Самиятъ тероръ, съ разнитѣ изобретения за мораленъ и физически натискъ, въведенъ въ страната отъ новитѣ господари, бѣ доказателство, че народътъ не е сръбски, нито гръцки. Неговитѣ жертви въ блага и кръвь, неговитѣ подвизи и апели къмъ свободний свѣтъ сѫ друго доказателство, че това е български народъ.

 

Сърбия си постави за задача да сърбизира македонското българско население, а Гърция — да го прогони. Хиляди пѫти отъ дветѣ страни бидоха направени признания въ този смисъль. Гръцкиятъ вестникъ „Елефтеросъ Типосъ" кратко и ясно заяви :

 

„Теорията на Цвиичъ, че славянитѣ отъ Македония принадлежатъ на нѣкаква раса срѣдна между българи и сърби, е погрѣшна. Македонцитѣ сѫ фанатични българи, които имаха свои черкви и училища. Тѣхниятъ фанатизъмъ е поради това малко сигуренъ за Гърция, която трѣбва да се освободи отъ тѣхъ, за да затвърди сигурностьта на своитѣ граници ...". [*]

 

Колкото по-жестоко потискаха българското население въ Македония, толкова по-настойчиво пропагандитѣ на Бѣлградъ и Атина трѫбѣха, че то е сръбско и гръцко. Но въ самото врѣме на новото, християнско робство въ Македония, се намѣриха множество чужденци, които установяваха какви сѫ фактитѣ, коя е истината. Веднага следъ балканската война на мѣстото бѣ направена знаменитата Карнегиева анкета [**]. А включенитѣ въ тази глава признания сѫ за времето подиръ 1919 г. Тѣ изхождатъ отъ лица, които сѫ напълно запознати съ положението въ Македония ; които по-основно сѫ следили нашата освободителна борба

 

 

*. Гръцкиятъ вестникъ пише това по поводъ обявения протоколъ за покровителство на малцинствата въ македонскитѣ територии подъ гръцка власть. Статията бѣ цитирана отъ «Нувелъ Маседониенъ», бр. 41, 25 Февр. 1925 г.

 

**. Извадки отъ Карнегиевата анкета сѫ дадени въ «Спомени - II». Освободителна борба (1919-1924 г.) отъ Ив. Михайловъ.

 

100

 

 

въ тоя периодъ ; проучвали сѫ политиката и постѫпкитѣ на сръбската и гръцка администрация въ Македония. Между тѣхъ има журналисти, политици, военни лица, професори, юристи. Почти всички тѣ принадлежатъ на нации отъ Запада ; въ мнозинството си сѫ отъ лагера на онѣзи, които бѣха побѣдители въ първата голѣма война — следователно съюзници на Сърбия и Гърция.

 

Тѣзи просвѣтени хора, значи, посочватъ кой бѣ народътъ, когото Гърция и Сърбия се стараеха да денационализирватъ следъ 1918 г., и които се борѣше, страдаше и се жертвуваше ; кои бѣха героитѣ, които удивляваха свѣта съ упоритата си, самоотвержена борба срещу тиранията въ Македония.

 

Не е нужно да прибавяме нито дума повече къмъ писанията на чужденцитѣ. Но отбелѣзваме, че тий мнения сѫ само часть отъ многото подобни свидетелства. По липса на мѣсто задоволяваме се съ туй, което читательтъ ще намѣри тукъ, включително и приложението [*].

 

Който прочете тѣзи мнения и констатации, ще схване — освенъ ако не е предубеденъ въ вреда на българската народность — до каква степень неоснователно, антинародно е присѫствието на гръцката и сръбска власть въ Македония, колко престѫпна е при това и терористическата имъ система на управление тамъ ; а отъ друга страна — ще разбере колко оправдана е борбата на ВМРО срещу тия неправди. Следватъ чуждитѣ свидетелства [**].

 

 

АНГЛИЙСКИ СВИДЕТЕЛСТВА

 

Въ списанието „Ню Лиидеръ" г. X. Н. Брайлсфордъ между другото пише и следното :

 

„. . . Цѣрътъ за болката лежи, въ сѫщность, въ рѫцетѣ на сърбитѣ. Тѣхното отнасяне къмъ българо-македонското имъ малцинство е единъ явенъ скандалъ и докато тѣ не изпълнятъ своитѣ договорни задължения и не позволятъ упражняването на елементарнитѣ политически и културни права, македонскиятъ въпросъ ще направи беда на всички ни . . .

 

Сърбитѣ съ една брутална бързина се заловиха на работа да обезбългаряватъ единъ народъ, който предпочита да бѫде български. Неговитѣ естествени водители, учителитѣ и свещеницитѣ сѫ изгонени въ София. Неговитѣ черкви сѫ обърнати изцѣло въ сръбски ; неговитѣ училища — посърбени. Когато бѣхъ последния пѫть въ Македония, азъ намѣрихъ, че мѫжетѣ и женитѣ, които знаехъ съ български имена, сѫ били принудени да ги промѣнятъ на най-близкитѣ сръбски равнозначущи имена . . .

 

И както въ турскитѣ времена, Революционната Организация има своитѣ тайни агенти въ всѣко село и своята чета въ всѣка планина.

 

 

*. Думата е за специалното приложение, озаглавено : Приложение къмъ главата «Македонскитѣ славяни сѫ българи».

 

**. И тукъ чуждитѣ свидетелства сѫ подбрани главно за времето, което идва по срѣдата между дветѣ голѣми свѣтовни войни.

 

На нѣкои цитати не е посочена датата, защото сѫ били взети отъ сборници или списания, които по-късно сѫ ги публикували, и то — безъ дата. Но тия чужди мнения сѫ били писани пакъ въ казанил периодъ, общо взето между годинитѣ 1927 и 1934.

 

101

 

 

Има ли изходъ отъ това положение, което единъ день ще докара война ?

 

Би имало, ако Обществото на Народитѣ бѣ достатъчно смлно да изпълни своитѣ длъжности. То е направено пазитель на малцинствата въ всички по-малки държави, които сѫ увеличени отъ договоритѣ".

( Изъ софийския в. „Македония", 20 октомврип 1927 година ).

 

*

 

Лондонскиятъ вестникъ „Таймсъ" отъ 14 априлъ 1930 г. подъ заглавие „Сърби и българи" публикува една редакторска статия. Тя заключава така :

 

„Но забраната, която засяга българскитѣ книги и списания, забраната да се употрѣбява българския езикъ или мѣстенъ диалектъ въ религиозното образование, и насилственото промѣняне на имената като Поповъ станали, воля-неволя, Поповичъ, сѫ постоянниятъ факторъ за вълнението отъ дветѣ страни на източната граница на южна Сърбия. Ако сърбитѣ бѣха отпуснали юздитѣ, тѣ биха спечелили преди петь години на Балканитѣ моралната хегемония, както спечелиха военната хегемония. Тѣ биха имали днесъ по-малко причини сигурно да се страхуватъ отъ македонскитѣ революционери".

 

*

 

Статията „Балканския Комитетъ", която помѣстваме, я взимаме отъ списанието „Ла Ревю Бюлгаръ", кѫдето е отпечатана на английски езикъ. Името на Балканския комитетъ е тѣсно свързано съ развитието на македонския въпросъ отъ 30 години насамъ. Понеже представлява особенъ интересъ за нашитѣ читатели, я предаваме почти текстуално. Нашитѣ противници сърби и гърци не веднажъ сѫ обвинявали Балканския Комитетъ въ Лондонъ, че билъ българофилски или подъ влиянието на македонския комитетъ. За да се отговори на тия клевети Съръ Едуардъ Бойлъ излиза съ тая статия, въ която дава една точна представа за сѫщностьта на казания Комитетъ още отъ създаването му до днешни дни. (Б.Н.)

(«Македонска Трибуна», год. 4, бр. 195 отъ 6 ноемв. 1930 г.)

 

Ето извадки отъ статията на Съръ Едуардъ Бойлъ :

 

«Името на Балканския Комитетъ е известно навсѣкѫде изъ Близкия Изтокъ. Но въ много крѫгове нѣматъ ясна представа като какво е той и какво значение има ; понѣкога той се представя като колекция отъ клюкари, вдъхновена отъ пристрастни гледища, изключително български и безъ каквато и да е важность. Въ други случаи той се счита като зла сила, която задкулисно упражнява голѣмо влияние въ политиката на Велико-Британия. Фактически и дветѣ гледища сѫ погрѣшни. Той е едно тѣло безъ фондове и безъ свое собствено седалюце. Много години неговъ секретарь бѣше покойния А. Г. Симондсъ, единъ ученъ и разпаленъ почитатель на старитѣ гърци, който бѣше замѣстенъ първо отъ г. Конвилъ Евансъ, единъ внимателенъ изследователь на интернационалнитѣ въпроси, а по-после — отъ една жена, г-ца Ирина Тувей, която е разучила балканскитѣ страни, въ различнитѣ проявления на живота имъ. Комитета е основанъ приблизително отъ 30 години отъ г. Ноелъ Бъкстонъ и братъ му г. Чарлсъ Роденъ Бъкстонъ. Фамилията Бъкстонъ въ паметьта на публиката в била цѣли поколѣния свързана съ разни хуманитарни каузи. Фоуелъ Бъкстонъ бѣ една отъ най-виднитѣ фигури въ кампанията за освобождение на робитѣ точно преди 100 години, и оттогава насамъ фамилията Бъкстонъ е заемала видно мѣсто въ изнасяне предъ обществото правата на поробенитѣ вѫтре и вънъ отъ границитѣ на Великобританската империя.

 

102

 

 

Две бѣха целитѣ, които вдъхновяваха основателитѣ на Балканския Комитетъ : да подпомогнатъ дѣлото на свободата въ югоизточна Европа ; да подпомогнатъ ония балкански страни, които неотдавна бѣха извоювали свободата си, за да закрепнатъ ; и второ да издействуватъ нѣкои мѣрки за правата на ония малцинства, които продължаваха да сѫ турски поданици. Целитѣ на Комитета бѣха горещо удобрени отъ общественото мнение въ Англия, а Лордъ Бруцъ и професоръ Вестлейкъ отъ Кембриджъ, виденъ авторитетъ по международно право, бѣха единъ следъ другъ негови председатели. Членството на Балкански Комитетъ винаги се е състояло отъ независими и неофициални лица, почти всѣки отъ които непосрѣдствено познава балканскитѣ страни. Въ срѣдата си има членове на дветѣ камари, бивши официални лица, бивши консули и аташета, чиито миналъ опитъ е отъ грамадна цена. Има пѫтешественици, като г-ца Едитъ Дърхамъ и покойния полковникъ Обрей Хърбертъ, учени като Съръ Артуръ Евансъ, дългогодишни изследвачи на въпроситѣ за малцинствата, като Лордъ Дикинсонъ, известни журналисти като г-да Хенри Невинсонъ и Ноелъ Брайлсфордъ, последния отъ които се би на страната на Гърция презъ 1897 година. Комитетътъ, който обикновено си прави срещитѣ въ парламента, се свиква на заседание отъ време на време и на тия заседания като по обичай присѫствува нѣкой, който напоследъкъ е обходилъ Балканския полуостровъ и има нѣкои сведения да даде, или пъкъ нѣкой балкански държавникъ, съ когото Комитетътъ иска да се запознае или да поднови старо запознанство. Единъ отъ най-редовнитѣ и най-добре цененитѣ посетители бѣше покойния Джеймсъ Баучеръ, кореспондентъ на в. «Таймсъ».

 

Работата на Комитета презъ последнитѣ 30 години, може да се каже се разпредѣля на три фази. Презъ първата фаза македонския въпросъ бѣше на предни линии. Комитетътъ счете за нуждно да се притече въ началото съ парична помощь, която на самото мѣсто въ Македония бѣше раздадена отъ г. Брайлсфордъ и една госпожа, призната като авторитетка по балканскитѣ въпроси, Леди Гроганъ, която написа биографията на Баучеръ. Другата фаза, която последва, бѣше Балканската война, презъ време на която Комитетътъ подържаше политиката на Балканския Съюзъ.

 

Най-после имаме периодъ следъ войната, който е забележителенъ съ постѫпкитѣ на Комитета да се смегчатъ строгитѣ условия наложени на България отъ договоритѣ за миръ, да се придобие едно разрешение на македонския въпросъ и да се разчисти пѫтя за възвръщането на политиката на Балканския Съюзъ въ интереса на мира и напредъка на цѣлия полуостровъ.

 

Обвинението, което най-много се хвърля на Комитета е, че той е само български, но не и Балкански. Това обвинение е безосновно. Въ периода преди Балканската война ние се стараехме да бѫдемъ въ услуга на всички народи въ Македония, които страдаха отъ едно лошо и угнетително управление. Ако ние добихме впечатлението, че славянитѣ, които населяватъ страната, наречена «южна Сърбия», сѫ изключително само българи, то е защото тѣ вѣрваха за себе си, че сѫ българи ; защрто турцитѣ вѣрваха, че тѣ сѫ българи ; защото представителитѣ на Негово Величество (английския краль — б. я.) вѣрваха, че тѣ сѫ българи и най-после, защото до 1912 г. сърбитѣ сѫщо вѣрваха, че тѣ сѫ българи и се готвѣха да дадатъ по-голѣмата часть отъ това, което днесъ е «южна Сърбия» на България като една «безспорна» часть. Далечъ отъ това да бѫде настроенъ противъ Сърбия, членоветѣ на Балканския Комитетъ бѣха, които взеха живо участие въ изнасянето на войната. По отношение на Албания, Комитетъть още отъ началото е държалъ нейнитѣ претенции за независимость и е продължавалъ презъ и следъ войната да се бори съ интриги, които сѫ били насочени противъ нея, независимо отъ какви крѫгове сѫ идвали тѣ.

 

Що се отнася до Гърция, много отъ най-известнитѣ любители на старогръцката литература и изкуство, сѫ били свързани съ нашата дейность. Единъ специаленъ подкомитетъ отъ Балканския Комитетъ бѣше образуванъ, за да се занимава съ въпроса за Егейскитѣ острови и ние сме продължавали да протестираме противъ едно разрешение на въпроса, което отрича исторически и етнографически мотиви. Подобрението на положението на бѣжанцитѣ сѫщо е била една отъ нашитѣ грижи. Ако изглежда, че България се е радвала на една по-специална симпатия отъ страна на Комитета, то е защото Комитета вѣрва, че само когато се намѣри едно задоволително разрешение за различнитѣ въпроси, които интересуватъ България,

 

103

 

 

ние можемъ да се надѣваме да видимъ миръ и разбирателство на Балканитѣ, които ще позволятъ едно икономическо и индустриално развитие на цѣлил полуостровъ, което отдавна е трѣбвало да стане ...»

 

*

 

Председателя на Лондонския Балкански комитетъ г. Съръ Едуардъ Бойлъ, е отправилъ писмо до в. „Манчестеръ Гардиянъ", отъ 10 януарий 1931 г., въ което се казва :

 

"... Моето лично познаване на страната ( на Македония ), както това на Мисъ Дърхамъ, датира отъ тридесеть години. Преди тридесеть години единъ консулъ или единъ вице-консулъ въ Македония би се смѣлъ на идеята, че това население е нѣщо друго освенъ българско. Съръ Артуръ Евансъ, чиято опитность като изследователь, археологъ и етнографъ обхваща петдесеть години, никога не се е съмнявалъ, че македонскитѣ славяни сѫ българи. Преди ерата на пропаганда, различнитѣ публикувани етнографски карти отъ време на време, отъ пѫтници отъ различна националность, посочватъ сѫщото нѣщо : Ами Буе, Сиприенъ Робертъ, Лежанъ, Тозеръ, Макензи и Ирби, Хаанъ, Иречекъ, и много други. Леди Гроганъ, която говори български и сръбски и която прекара една година въ Македония, въ една акция за подпомагане въ 1903-4 година заяви :

 

„Селянитѣ въ Mакедония обявяватъ сами себе си българи : тѣ сѫ българи по типъ, нрави, езикъ, костюми и традиции. Факта, че тѣ сѫ българи не е никога поставенъ подъ въпросъ отъ пѫтницитѣ, които сѫ ги описали и сѫ направили карта на страната, преди да започне ерата на националната пропаганда. Като българи тѣ се повдигнаха противъ турцитѣ въ 1903-4 г. и тѣ платиха съ тежки наказания и дълги преследвани тѣхното национално потвърѫдение. Като българи тѣ страдаха подъ ударитѣ на гръцкитѣ банди презъ дълги години. Нѣма нито следа отъ единъ сръбски или гръцки бунтъ въ Македония подъ турцитѣ".

 

„Трѣбва да се прибави къмъ това, че най-голѣмата часть отъ това, което днесъ се нарича южна Сърбия бѣше считана отъ сърбитѣ като една безспорна зона въ сръбско-българския договоръ отъ епохата на балканския съюзъ".

 

*

 

Мисъ М.Е. Дърхамъ, която посвети повече отъ времето си следъ 1900 г. между балканскитѣ народи, писала е нѣколко книги върху тѣхъ ; тя е единъ признатъ английски авторитетъ по етнографията на Балканитѣ. Пише между другото («Ла Маседоанъ», бр. 168 отъ 1 май 1931 г.) :

 

«Претенцията, че всички жители на Балканитѣ сѫ славяни, и че всички балкански славяни сѫ сърби, е една безсмислица, и сърбитѣ го знаятъ това. Тѣхниятъ планъ за много дълги години бѣ да присъединятъ и насила да сърбизиратъ населенията, и така да създадатъ Велика Сърбия. Следъ голѣмото възстание на българитѣ въ Македония въ 1903 г. азъ прекарахъ

 

104

 

 

дълго време въ страната, въ непрестаненъ контактъ съ населението. Презъ това възстание, бунтовницитѣ не изразиха желание за присъединяване къмъ Сърбия. Нито сърбитѣ направиха нѣкакъвъ опитъ да го подпомогнатъ. Напротивъ, сърбитѣ предаваха бунтовницитѣ на турскитѣ власти. Сърбия нѣмаше желание да освободи населението въ Македония. Всички желания на Сърбия бѣха да си присъедини тази земя. Това е сега ясно за всѣки. И следъ като си присъединятъ това, което не имъ принадлежи, тѣ сега се стремятъ да го денационализиратъ съ сила...

 

«Но въпрѣки мѫчения, убийства, затваряния, прилагани отъ армия и жандармерия, албанцитѣ говорятъ албански, и българскиятъ членъ остава на края на сѫществителнитѣ. Велика Сърбия бѣ прекръстена Югославия, но тя остава едно грозно човѣкоядно чудовище, чието едно око е разположено въ Бѣлградъ.

 

«Бавно, но сигурно, приближава деньтъ, въ който единъ новъ Одисей ще направи чудовището безвредно и ще освободи жертвата. Българи, хървати, черногорци и албанци еднакво се стремятъ къмъ този день».

 

*

 

Едгаръ Грахамъ Листеръ, бившъ служащъ въ британското външно министерство и по-късно придаденъ къмъ британската дипломатическа служба въ Цариградъ, пише въ в. „Ла Маседоанъ", брой 159 отъ 27 февруарий 1931 г. следното :

 

„Азъ съмъ на мнение, че положението, създадено отъ третирането на българското население въ Македония, съставлява най-голѣмата заплаха за мира въ Европа, и че то ще продължава да е така, докато югославското правителство изпълни своитѣ договорни задължения къмъ този нещастенъ народъ, давайки му най-пълни малцинствени права. Азъ вѣрвамъ, обаче, че ако на тѣзи българи се дадатъ пълни политически и културни права, включително свобода на печата, правото да свикватъ публични събрания, неограничено употрѣбление на тѣхния собственъ езикъ, и тѣхни собствени училища и църкви, югославското правителство ще види, че тѣ сѫ толкозъ порядъчно и лоялно население, колкото всички други поданници на тройното кралство.

 

Българитѣ въ Македония искатъ само едно прилично, цивилизовано управление, съ сѫщитѣ права, които сѫ свободно дадени на различнитѣ чужди общества въ царство България".

 

*

 

Р. У. Сетонъ Уатсонъ въ списанието „Л'Еспри Интернасионалъ" отъ м. октомврий 1931 г., пише :

 

„Въ Югославия всички малцинства живѣятъ въ едно състояние на скрито гонение, еднитѣ, като албанскитѣ населения, безъ училища отъ какъвто и да е видъ ; другитѣ, като българскитѣ населения, не само лишени отъ училища, но виждащи дори да имъ е забранено да се наричатъ българи".

 

Ще дадемъ Кипъръ, но дайте Тракия на българитѣ и Македония на македонцитѣ. — Предложението на голѣмото и мѣродавно англйиско списание „Нийръ Истъ". Това списание въ книжката си отъ 5 ноемврий 1931 г., разглеждайки гръцкото движение на островъ Кипъръ, мояду другото пише и следното :

 

„Ние бихме подсказали на гръцкия печатъ, тъй като гръцкото

 

105

 

 

правителство не иска да се бърка въ работата, да вземе инициативата за едно предложение на Англия: този пѫть Кипъръ да бѫде предаденъ на Гърция въ замѣна на едно уреждане на македонския въпросъ. Въ връзка съ гръцката агитация въ Кипъръ, българскиятъ печатъ бѣ привлѣкълъ вниманието върху еднаквостьта на положението въ Македония и Кипъръ, но съ много ясната разлика, че докато въ Македония — безразлично дали гръцка или Югославянска — българскитѣ училища и черкви сѫ унищожени и българскиятъ езикъ е забраненъ, въ малкото ѫгълче на британската империя, което се казва Кипъръ, гръцкото малцинство се радва на неограничената употрѣба на гръцкия езикъ, гръцкитѣ училища и гръцкитѣ черкви ; да не споменаваме доста предизвикателното употрѣбление на гръцкитѣ знамена навреме и безвреме. Съ представянето на това предложение на Англия гръцкиятъ печатъ би се задължилъ Гърция не само да предаде територията на България, но сѫщо и да употрѣби своитѣ искрени усилия да убеди Югославия сѫщо да направи необходимитѣ отстѫпки.

 

„Освенъ това, Англия ще трѣбва да накара Франция да се съгласи за преxвърлянето на Кипъръ върху Гърция. Въ тази оргия на алтруизъмъ гръцкиятъ печатъ би положилъ трайната основа на мира въ близкия изтокъ и би билъ срѣдство за незабавното постигане на балканския съюзъ. Ние не се съмяйваме, че идещо отъ Гърция, такова предложение би било разгледано благоприятно отъ Англия.

 

„Дори ако Югославия се укаже упорита, гръцкиятъ печатъ все пакъ би билъ въ едно силно положение, ако настои предъ своето правителство да предложи прехвърлянето върху България на западна Тракия отъ Кавала до турската граница въ замѣна на прехвърлянето на Кипъръ върху Гърция. Дордето не се направи такова предложение, изглежда неумѣстно за гръцкия печатъ да говори толкова много за британскитѣ традиции и британската справедливость, когато е просто въпросъ за получаване отъ Англия на нѣщо безъ нищо. Отъ друга страна, би било напълно съгласно съ британскитѣ традиции да прави жертви за доброто на такава чудесна кауза, каквато е уреждането на Балканитѣ".

 

*

 

Вестникъ „Таймсъ" отъ Лондонъ, въ броя си отъ 22 януари 1932 г. публикува дълга статия, въ която между другото се казва :

 

„Отъ началото на този вѣкъ, македонския въпросъ рѣдко е преставалъ да смущава почивката на европеискитѣ държавници. Той предизвика балканскитѣ войни ; той допринесе за продължаването и разширяването на голѣмата война съ увличането на България въ нея ; той остава една причина за подозрения и горчевина между България и Югославия и, споредъ нашия кореспондентъ отъ София, той рискува скоро да концентрира загриженото и развълнувано внимание на Съвета на Обществото на Народитѣ . . . Договорътъ отъ Ньойи даде на Югославия една часть отъ Македония, които е главно населена съ българи. Югославското правителство подписа единъ договоръ съ съюзницитѣ, който гарантира езиковитѣ и религиозни права на своитѣ малцинства. Договорътъ

 

106

 

 

не е спазенъ подъ претекстъ, че македонцитѣ-българи били сърби."

 

*

 

Статията, която публикува въ „Обсървъръ" г. Сетонъ Уатсонъ, е като последица на редицата статии, съ които иска да обясни предъ общественото мнение колко е суровъ и непоносимъ режима въ Югославия, както и последицитѣ отъ този режимъ. Между другото въ своята статия г. Уатсонъ казва, спирайки се върху новия бѣлградски кабинетъ :

 

«Сега, новиятъ кабинетъ представлява единъ триумфъ на пансръбската идея, защото краля е взелъ за министъръ-председатель бошняка-сърбинъ г. Сръшкичъ, чиято прононсирана политика е «сърбизирането» на Босна и умраза къмъ Хърватско. За министъръ на вѫтрешнитѣ работи той е избралъ шефа на сръбската «охрана» или Г.П.У. г. Лазичъ и по такъвъ начинъ открива война на българското македонско движение, чийто голѣмъ противникъ е Лазичъ. За министъръ на въшнитѣ работи е взелъ г. Иефтичъ, досегашенъ м-ръ на двора, който е негово послушно орѫдие. Сѫщевременно, хърватитѣ въ Далмация и Босна — не по-малко отъ тѣзи въ Хърватско, сѫ повече отъ всѣки другъ пѫть здраво сплотени около Мачекъ, (замѣстника на убития селски водачъ Радичъ) и Прибичевичъ, сърбския водачъ отъ Хърватско, сега въ изгнание. Словения спокойна досега, е силно недоволна, и е вече готова да следва клерикалния си водачъ д-ръ Корошецъ. Въ Македония терора отгоре е направилъ невъзможенъ всѣкакъвъ изразъ на чувство...»

(Изъ «Македонска Трибуна», Индианаполисъ, 4 авг. 1933 г.)

 

*

 

Въ „Контемпорари Ревю" отъ септемврий 1933 г. Лордъ Томсонъ, бившъ министъръ на въздушнитѣ войски въ Велико-Британия, казва :

 

„Българитѣ отъ Македония сѫ по-българи отколкото жителитѣ на българското царство".

 

Въ главата за положението на Балканитѣ, въ книгата си за кризата около първата голѣма война [*] Чърчилъ казва :

 

„Сърбия, макаръ да се намираше предъ последнитѣ издихания поради първото австрийско нападение отъ 1914 г., считаше за нуждно да подържа голѣми военни сили въ българскитѣ околии на Македония, за да държи покорно мѣстното население. Правото, логиката, справедливитѣ искания и съвършенно положителнитѣ за момента условия, съветваха сърбитѣ да предадатъ поне безспорната зона. Къмъ обикновеннитѣ съвети на дипломацията, прибавиха се и специалнитѣ настоятелни покани отъ страна на монарси и на най-висшитѣ управници на съюзнитѣ страни . . .

 

„Макаръ Сърбия да имаше пълно съзнание за грозящата я опасность, остана до край неотстѫпчива къмъ всички покани за да направи нѣкои решителни отстѫпки. До последния моментъ тя държеше подъ своя кракъ завладѣнитѣ български територии въ Македония".

 

*

 

Въ своята книга „Мемоари отъ мирната конференция" томъ втори,

 

 

*. Уйнстонъ Чърчилъ, вижъ книгата му «Свѣтовната криза», часть втора, кѫдето говори за единъ свой меморандумъ отъ 1915 г.

 

107

 

 

стр. 899 и страници 901-902, г. Давидъ Лойдъ Джорджъ се спира върху македонския въпросъ. Ето извадка отъ изказаното тамъ негово мнение:

 

„Отъ много авторитети се подържа, че най-трагичния примѣръ за потисничество на малцинство и нарушаване на Договора отъ 1919 г., е този съ шестотинъ-хилядитѣ македонци, живѣещи сега въ границитѣ на Югославия. Отъ тази общность грамадното болшинство сѫ българи по произходъ и езикъ, съ други думи, българо-македонци ..."

 

 

АМЕРИКАНСКИ СВИДЕТЕЛСТВА

 

Въ американското списание „Дѫ Нейшънъ" отъ 23 май 1925 г. г. Поулъ Роулондъ пише следното :

 

«Фактътъ, че на македонския народъ не е дадена независимость, е една отъ първитѣ причини на хроническитѣ безредици въ Балканитѣ. Тамъ има около два милиона народъ — въ мнозинството си българи — който, следъ като е билъ освободенъ отъ турското иго, днесъ се вижда подъ още по-тежко иго на своитѣ «освободители». Тѣ не искатъ нищо повече отъ правото да се управляватъ сами и да живѣятъ по своему. Победата на съюзницитѣ, която трѣбваше да даде самоопредѣление на всѣка отдѣлна и стремяща се къмъ това националность, докара Ньойския договоръ, който само потвърди разпокѫсването на Македония между Сърбия и Гърция. Сърбитѣ сѫ се заловили да посърбяватъ своята часть, като забраняватъ употрѣбата на туземния езикъ (българския) въ училищата, черквитѣ и печата. Между това тѣ увѣряватъ свѣта, че сръбска Македония е населена съ сърби ! Желанието е майка на лѫжата.

 

Но тази измама едва може да успѣе, защото македонцитѣ сѫ единъ гордъ, планински народъ, жаденъ за свобода и напълно готовъ да умре, за да я постигне. Понеже българскиятъ езикъ е матерниятъ езикъ на повечето отъ тѣхъ, тѣ естествено се надѣватъ на България за насърдчаване и убежище. И по такъвъ начинъ именно, може би, не преднамѣрено, тѣ сѫ въвличали повече отъ веднажъ България въ мѫчнотии.

 

Нѣма никаква надежда за траенъ миръ нито въ България, нито на Балканитѣ изобщо, докато не бѫде поправена тази крещяща неправда и не се удевлетвори законното искане на македонцитѣ за автономия».

 

*

 

Вестникъ „Ню Йоркъ Таймсъ" отъ 26 юний 1927 г. публикува дописка отъ Битоля отъ американската журналистка Ана Маккормикъ. Кореспондентката описва срещата си съ сръбския владика Николай, който й е казалъ въ връзка съ националното съзнание на населението :

 

«Идете по селата и питайте народа тамъ, какъвъ е. Тѣ винаги ще ви отговорятъ, че сѫ християни, или мохамедани. Тѣ се смущаватъ, ако искате да ги запитате за нѣкакви друти различия ; тѣ смѣтатъ това за изкуствено. Азъ винаги се вълнувахъ когато въ първитѣ дни отъ пристигането си тукъ запитвахъ нѣкого за неговата националность и получавахъ само този отговоръ : «Азъ съмъ християнинъ ...»

 

По-нататъкъ кореспондентката продължава :

 

«Азъ опитахъ неговата формула (на владиката Николай, б. н.) върху единъ любезенъ господинъ носещъ червенъ фесъ. Ако вие искате да се разговорите съ завърналитѣ се въ Македония «американци», достатъчно е само да седнете въ нѣкое кафене и да подшушнете, че е дошелъ въ града американецъ. И веднага хората се събиратъ. «Азъ съмъ . . . отъ Кливеландъ, Питсбургъ, или Дитроитъ». Най-вече сѫ отъ Дитроитъ.

 

Господинътъ съ феса каза, че е отъ Тексасъ. Когато го попитахъ, каква е неговата националность, той отговори бързо, че е «мохамеданинъ» — «Турчинъ ?» — попитахъ азъ. «О, само мохамеданинъ», — повтори той. Подиръ малко, обаче, той се показа по-откровенъ — «Нѣма никаква

 

108

 

 

полза да питате когото и да е тукъ, каква е неговата народность, — предупреди ме той. — Тѣ не смѣятъ да бѫдатъ искрени. Всички сѫ «християни» или «мохамедани» само за сигурность. Тѣ не могатъ да кажатъ, че не сѫ сърби — никой тукъ не е сърбинъ, освенъ войницитѣ и тѣ сѫ хървати, но се страхуватъ да кажатъ, че не сѫ сърби ; азъ съмъ албанецъ ; всички мохамедани сме албанци. Останалитѣ въ града сѫ българи». Това положение се наблюдава еднакво въ половинъ дузина села, посетени въ Македония подъ сръбска власть. Народа шепне като опасна тайна, че те не сѫ сърби. Азъ мога да изпълня цѣли колони съ оплаквания за извършени насилия надъ националноститѣ. Албанцитѣ сѫ философи ; гърцитѣ сѫ внимателни (въздържани), обаче българитѣ — и въ много мѣста тѣ сѫ мнозинство — тѣ сѫ огорчени и ядосани.

 

Нѣкои отъ оплакванията сѫ твърде сериозни. Въ Рѣсенъ единъ човѣкъ бѣше измъкнатъ отъ дома си и застрелянъ, безъ причина, само поради подозрението, че той се сношавалъ съ революционния комитетъ. Другъ македонецъ е билъ застрелянъ «при опитъ за бѣгство», когато властитѣ не сѫ могли да намѣрятъ доказателства за да го обвинятъ.

 

Всѣки день ставатъ арести, затваряне на кафенета, разтуряне на събрания и извършване на актове на тероръ. Главното оплакване е, че гръцкия и български езици сѫ забранени въ черквитѣ, училищата — дори и на улицата, споредъ твърдението на нѣкои — и че никакви други книги и вестници, освенъ сръбски, не е позволено да циркулиратъ ...»

 

Следъ това кореспондентката разказва срещата си съ Добрица Матковичъ, който й е казалъ между другото :

 

«Азъ не мога да се съглася, че така нареченото насилствено посърбяване е една жестока или погрѣшна политика. Националностьта тукъ не е расова проява, а политическа. Вие сте сърбинъ или българинъ, както можете да бѫдете демократъ или републиканецъ. Гърцитѣ и албанцитѣ, може би, иматъ причина да се оплакватъ за езика, обаче, всички оплаквания идватъ отъ българитѣ, когато българитѣ сѫ славяни и тѣхниятъ езикъ е толкова близъкъ до сръбския, колкото е близъкъ езика на Джорджия до този на Ню-Ингландъ. Нека да имаме ние десеть години добра администрация и всички въпроси за малцинствата ще изчезнать».

 

«Мѫчно е да се опредѣли, продължава Маккормикъ, кои сѫ причинитѣ, които каратъ шестьтѣ националности, живущи въ долината на Вардара, да запазятъ своя националенъ характеръ и сѫщевременно да образуватъ единъ народъ, смѣтащъ като своя родина територията между Шаръ и Родопскитѣ планини и между Охридското езеро и Бѣло море. Само една могъща традиция и неунищожима привързаность къмъ земята е подържала жива надеждата за македонска независимость, която се е явявала при всѣка конференция на силитѣ следъ Берлинския Конгресъ ; само това е подържало едно тайно революционно правителство отъ 1893 година насамъ; само туй е организирало едно движение по всички части на свѣта, кѫдето сѫ събрани двама-трима македонци, особено въ градоветѣ на Американскитѣ Съединени Щати, както е и раздѣллло и измѫчвало Балканитѣ още отъ днитѣ, когато полуострова бѣ освободенъ отъ турцитѣ».

 

*

 

Г. Едуардъ Б. Хаскелъ, твърде добре запознатъ въ течение на години съ живота на българщината, въ статията си „25 години въ Македония помѣстена въ софийския вестникъ „Македония" отъ 17 ноемврий 1927 г. пише между другото :

 

„Главната прѣчка за установяване приятелство между Югославия ( по-добре казано, Сърбия ) и България е лошото третиране на българското население въ южната часть на Югославия, известна подъ името Македония ...

 

Презъ време на Балканската война, по молбата на съръ Хари Ламбъ, генераленъ консулъ въ Солунъ, азъ имахъ честьта да бѫда натоваренъ съ раздаване на суми — стотици фунтове стерлинги — на турци отъ Сересъ, Струмица и Радовишъ, изпратени имъ отъ тѣхни сънародници въ Индия. Недавна азъ срещахъ неочаквано

 

109

 

 

едного отъ тия облагодетелствувани турци въ София. Поздравихъ го приятелски. Запитахъ го : „Не япарсънъзъ бурда" ( какво правите тукъ ? ). Бѣхъ очуденъ да чуя отъ него отговора, който обикновено даватъ въ подобни случаи българитѣ-бѣжанци : „Очаквамъ освобождението на Македония".

 

Въ завързания следъ това разговоръ го запитахъ, какво мисли той, че ще трѣбва да стане съ Македония. Той ми отговори : „Македония трѣбва да получи автономия, за да можемъ ние, нейни чада, да си уредимъ сами нашитѣ работи. Въ противенъ случай азъ предпочитамъ присъединението на Македония къмъ България, защото ние, турцитѣ, се ползуваме тукъ, въ България, съ пълна вѣрска и езикова свобода. Въ Сърбия ние нѣмаме това право".

 

Сърбитѣ считатъ, че даватъ на населението на Югославия пълна религиозна свобода, обаче въ действителность това не е така. Когато тѣ презъ 1916 г. влѣзоха, съ съдействието на съюзницитѣ си англичани и французи, въ Битоля, първата имъ работа бѣ да арестуватъ пастора на тамошната протестантска черква, българинъ, родомъ отъ Битоля, и да го пратятъ като пленникъ въ Франция ...

 

Сърбия казва, че живѣела подъ постояненъ страхъ отъ нападения отъ български комити, идещи отъ България, твърдейки, че изгоненитѣ отъ Македония българи-бѣжанци намирали време за „авантюри". Вѣрно е, че ставатъ нещастни инциденти. Вѣрно е, обаче, и това, че българи въ Сърбия се ангажиратъ въ революционни акции, насочени противъ България. Сѫщевременно Сърбия дава приемъ на български-бѣжанци — комунисти, въорѫжава ги и имъ позволява да преминаватъ българската граница, да нападатъ български села и да ги опожаряватъ".

 

*

 

В-къ „Чикаго Дейли Нюсъ" въ броя си отъ 15 декемврий 1927 г. предава каблограма на дописника си отъ Солунъ Джанъ Гънтъръ. Сѫщата дописка е публикувана и въ „Дейтонъ Дейли Нюсъ". Въ дописката се казва между другото :

 

«Азъ прекарахъ нѣколко дни заедно съ членове на Македонската Организация, чиято борческа сила сѫ комитаджиитѣ. Тѣ сѫ фанатични националисти, които съвсемъ не се влияятъ отъ която и да е чужда сила или външенъ натискъ. Тѣ се въодушевяватъ само отъ едно нѣщо, и това е едно силно, горѣщо желание за автономна Македония.

 

Както тѣ чертаятъ границитѣ, Македония включва голѣми части отъ Сърбия и Гърция и по-малка часть отъ България. Тѣ живѣятъ като тайна организация на югославска територия и иматъ сложни потайни канали за съобщаване.

 

Деветь десети отъ населението сѫ имъ ревностно преданни и следователно, лесно е за тѣхъ да се криятъ. Тѣ сѫ държава въ държава, понеже си иматъ сѫдилища, система на данъци, вестникъ, даже и собствена пощенска служба — всички тайни.

 

Политически тѣ сѫ македонци, но по народность, езикъ и религия тѣ сѫ българи. Слѣдователно, постоянното настояване на югославското правителство, че българскитѣ власти сѫ съ течение на македонското движение и му симпатизиратъ, е безъ съмнение основателно.

 

Но поради извънредната упоритость, тайность и фанатическа сила на македонскитѣ революционери, нито сърбитѣ, нито българитѣ сѫ въ сила да ги изкоренятъ».

 

*

 

110

 

 

Вестникъ „Дейли Нюсъ Санъ", отъ 13 октомврий 1929 г., излизащъ въ Спрингфилдъ, Охайо, печата въ недѣлното си издание на цѣла страница статия отъ г. Ф. К. Кргогеръ, професоръ по политически науки въ Витембергъ Калиджъ, за македонцитѣ въ Спрингфилдъ, Охайо, за македонското тегло и за борбитѣ имъ за освобождение. Между другото той казва :

 

«Покойниятъ Джеймсъ Брайсъ, добре известенъ либераленъ мѫжъ и горещъ подържникъ на каузата на съглашенскитѣ сили въ свѣтовната война, сѫщо и на Обществото на Народитѣ, писа на 2. Мартъ 1920 г. на президента Лоуелъ отъ Харвардъ, относно прехвърлянето на Македония отъ България на Сърбия : «Азъ винаги съмъ билъ съгласенъ по това, че членъ 10, отъ устава на О.Н. е отишълъ твърде далече. Би било чудовищно, напримѣръ, да се очаква Америка да вдигне орѫжие, за да подържа управлението на Сърбия въ Македония, еднакво погрѣшно и несправедливо; и едно резервиране, което дава сила на Америка да откаже да даде своята подкрепа въ такъвъ случай, би било твърде законно. Азъ се надѣвамъ и вѣрвамъ, че общественото мнение въ Англия не би ни позволило да подкрепимъ това, което онѣзи, които сѫ най-добре осведомени, знаятъ, че е една несправедливость».

 

По-нататъкъ, професоръ Кршгеръ дава сведение за численостьта на населението въ Македония (2,300,000) и привежда следния цитатъ отъ Енциклопедия Британика:

 

«По-голѣмата часть отъ Македония е населена съ славянско население, главно българско въ своитѣ отличителни черти ; крайбрѣжната линия и южнитѣ части на западъ отъ Солунския заливъ съ гърци, а турски, влашки и албански заселища сѫществуватъ пръснати тукъ-таме, или на групи, въ много части на тази страна». — «Почти всички назависими авторитети приематъ, че мнозинството отъ славянското население въ Македония е българско».

 

*

 

Въ една кореспонденция отъ 30 априлъ 1931 г. г. Маркъмъ, балкански кореспондентъ на „Крисчънъ Сайънсъ Мониторъ", описва едно свое пѫтуване отъ Солунъ до Петричъ. Маркъмъ не скрива, че днешното разпредѣление на Македония и изкуственитѣ граници, издигнати между балканскитѣ държави, спѫватъ икономическия животъ на много македонски градове и правятъ идеята за Балканска федерация неосѫществима при сѫществуващитѣ политически граници . . .

 

„Напоследъкъ азъ пѫтувахъ отъ Солунъ до Петричъ, минавайки презъ Mакедония подъ гръцка власть до пограничното градче Демиръ-Хисаръ. Тази область съставляваше часть отъ Европейска Турция до 1912 г. и бѣше населена съ едно смѣсено население, въ което българитѣ заемаха първо мѣсто, а турцитѣ второ"...

 

Тази малка часть отъ Македония ( Петричкия края — б.р. ) има около 150 хиляди души жители и е откѫсната отъ всичкитѣ си естествени търговски пѫтища. Всички жители сѫ българи и тя наистина принадлежи на България.

 

*

 

В-къ „Ню Йоркъ Таймсъ" въ броя си отъ 17 декемврий 1933 г., въ една специална телеграма до вестника, пише следното, между другото, за положението на Балканитѣ въ последно време:

 

«На Балканитѣ повече отъ всѣкѫде другаде въ Европа, преобладава скептицизма относно размѣната на владетелскитѣ визити, като предвестници на една нова ера на миръ.

 

Главната причина, която кара Югославия да търси сближение съ своята съседка, смѣта се, че е призракътъ на ревизионизъмъ, който сега пакъ се въздига въ Европа.

 

Препятствията, които се изпрѣчватъ между България и Югославия

 

111

 

 

по новиятъ пѫть, по който тръгватъ, сѫ грамадни. Никакво сближение на интереситѣ не е възможно, безъ да се направятъ отъ страна на Югославия концесии, признавайки правата на българо-македонскитѣ малцинства».

 

*

 

Р. X. Маркъмъ, следъ една посета въ южна Македония, праща следващата дописка до своя вестникъ «Свѣтъ». Г-нъ Маркъмъ е сигурно най-осведомения американецъ относно Македония и България ; заедно съ това добре познава изобщо Балканитѣ. Ето извадки отъ дописката му :

 

«Днесъ е чуденъ лѣтенъ день. Седя въ малъкъ хотелъ въ Воденъ, най-красивия градъ на Македония . . .

 

Тъй, че ми е много приятно и много скръбно да стоя тукъ въ Македония. Приятно ми е понеже мѣстото е чудно, понеже е месецъ май и всичко е зелено, свежо и очарователно.

 

Но сѫщо ми е скръбно почти до сълзи; чувствувамъ голѣма горесть и тежка болка. И ето защо : понеже съмъ въ присѫствие на много голѣма неправда, възпроизвеждамъ действията на дълга покъртителна трагедия ...

 

Когато посетихъ селата около Демиръ-Хисаръ, видѣхъ много българи. Тѣ говорятъ сѫщия езикъ, който чувамъ въ Доспей, Самоковско или въ Чаиръ, Горно-Орѣховско. Тѣ живѣлъ въ скромни български кѫщи, обличатъ се въ български носии и отдалечъ се познаватъ като българи. Тѣ пасатъ овце и оратъ ниви. Но за тѣхъ нѣма собствена черква, нѣма родно училище, нѣма просторъ, нѣма земя, нѣма животъ.

 

Посетихъ планинско село далечъ надъ Воденъ. Каменни кѫщи, криви улици, сиви плочни покриви, магарета, лозя, черници. Деца вѫтре въодушевено пѣятъ по непознатъ мене езикъ. Благовидна даскалица излиза отъ училището. Задавамъ й въпроси по български и тя ми отговаря на сѫщия езикъ. Тя била тамошна селянка съ срѣдно образование. Въ училището преподавала на гръцки. Тя сама била гъркиня. Имало доста много чиновници и чиновнички като нея, мѣстни хора, македонци, говорѣщи български, но сега гърци. Тя ми говореше на български безъ стѣснение. Отивамъ малко по-нагоре и виждамъ груби баби седнали на камъни край пѫтя. Приказватъ си на български и отговарять на моитѣ въпроси по български.

 

Качвамъ се още по-нагоре. Излизамъ отъ селото и минавамъ край чудно хубави градини. Много вода. Двама момци дълбаятъ канали. Говорятъ на български.

 

Отивамъ до върха и виждамъ цѣла юго-западна Македония. Подъ мене богати ниви, буйни градини, много рѣкички. Слизамъ. Старъ човѣкъ копае подъ черницитѣ. Приказваме си нѣколко минути. Езикътъ му е почти сѫщия, който се чува въ с. Папазли или с. Костенецъ Баня.

 

Срещнахъ група дечица клекнали въ тѣсни улички. Деветь бѣха — едно момиченце — събрани около рѫкотворенъ апаратъ за играене на късметъ. Стрелката бѣ отъ парче тънко желѣзо. Подъ нея на дъската бѣха наредени книжни куклички, локумчета, череши и едно праздно мѣсто. Децата си приказваха на български. Приближихъ до тѣхъ. Размѣнихме си усмивки.

 

Момиченцето извика : „Хайде господине, играйте".»

 

*

 

Д-ръ А. X. Лайбиръ е ученъ и авторитетъ по балканскитѣ проблеми. Отъ 1900-1907 г. той бѣ професоръ въ Робертъ Колежъ въ Цариградъ по математика. Това му дава възможностъ да изучи балканскитѣ проблеми. Отъ 1913 г. той е свързанъ съ отдѣла по история въ Университета въ Илиноисъ. Въ 1918 г. е членъ на комисията за изследване условията за мира. Въ 1919 г. той е помощникъ на д-ръ Кливъ Дей въ балканския отдѣлъ въ секцията за териториялна, икономическа и политическа информация, за Американската комисия по преговаряне за мира. Презъ сѫщата година служи като технически съветникъ на американската мандатна комисия въ Турция. Следнитѣ извадки сѫ отъ една негова речь предъ 23-я конгресъ на МПО въ Кливеландъ, Охайо, на 3 септемврий 1944 г.:

 

112

 

 

«Ние не сме тукъ тази вечерь, за да потвърдимъ истината около българитѣ, освенъ дотолкова, доколкото това засѣга Македония . . . Да се даде по-голѣма часть отъ Македония на сръбско и гръцко господство би само отежнило причината, поради която два пѫти България бѣ доведена въ война . ..

 

Но какъ стои въпроса съ единъ милионъ или повече българи живѣещи въ сръбската часть на Македония, които сѫ подложени на потисничество и своеволия презъ тридесеть и една година ? Азъ адмирирамъ вашитѣ усилия къмъ една обединена и независима македонска държава. Искрено, азъ се страхувамъ, че ако тя би била създадена, тя не би имала силата да остане сама. Понастоящемъ, азъ се надѣвамъ, че всички държави, малки и голѣми, ще придадатъ нѣкоя часть отъ мѣстна независимость, било политическа или стопанска, на една свѣтовна организация, която ще наблюдава мира и ще се грижи за благосъстоянието на всички . . .

 

Ние всички сме американци. Американцитѣ, освенъ индианцитѣ, всички иматъ свои прадѣди оттатъкъ океана. Никой не желае неговитѣ родители и неговитѣ братовчеди да бѫдатъ въ нужда и смутове. Така и вие желаете вашитѣ близки, македонцитѣ да бѫдать въ притежание на четиритѣ свободи. Нека вашитѣ усилия бѫдатъ короновани съ успѣхъ !».

 

 

ИТАЛИАНСКИ СВИДЕТЕЛСТВА

 

Известниятъ италиански журналистъ г. Родолфо Фоа е публикувалъ въ в. «Лаворо Фашиста» отъ 27 октомврий 1930 г. статия по своитѣ спомени за периода отъ преди войната, по македонската борба. Ето по-голѣмата часть отъ тази статия :

 

«Кой бѣше нѣкога слушалъ да се говори за България, въ епохата когато ставаше моето учение, въпрѣки величествената история на този народъ, който е ималъ презъ срѣднитѣ вѣкове периоди на блѣсъкъ, засѣнящи славата на другитѣ балкански народи, които знаять да привличатъ по-добре вниманието на свѣта ?

 

Ние вѣрвахме тогава, че гръцкиятъ факторъ бѣ единственъ доминиращъ шахматната дъска на Балканитѣ, и несъзнателно тръгвайки отъ една друга гледна точка, т. е. по културни причини, ние клонѣхме да увѣковечимъ политическата грѣшка на турцитѣ, които даваха на елинизма всички християнски населения, подчинени още на турското господство и върху които се разпростираше религиозната власть на Вселенския патриархъ въ Цариградъ, носитель на елинизма.

 

По този начинъ възстаническото критско движение и турско-гръцката война отъ 1897 г. екзалтираха душитѣ на италианската университетска младежь. Доброволчески баталйони се формираха, за да отидатъ въ помощь на елинизма, символъ на блѣстяща цивилизация срещу турското варварство. Азъ сѫщо участвувахъ . . .

 

Когато въ началото на този вѣкъ азъ започнахъ въ балканския полуостровъ една серия отъ пѫтувания, които се повтаряха годишно до избухването на голѣмата война, азъ не се съмнявахъ, че правата на елинизма въ Македония бѣха неоспорими.

 

Този пѫть сѫщо Атина бѣ последниятъ етапъ преди да проникна отново въ македонска територия, не вече като дребенъ пѫтникъ, но като ученъ и журналистъ.

 

Една научна пропаганда, водена отъ преживѣването на етериесъ, които бѣха създали, въ първата половина на 19 вѣкъ, движението за гръцката независимость, и чието огнище бѣше още православното духовенство, имаше една лесна плячка върху единъ духъ като моятъ, напоенъ отъ класицизъмъ, за да го убедятъ, че Македония, къмъ която азъ отправяхъ моитѣ стѫпки, бѣше една свещена земя на елинизма.

 

Солунъ, козмополитенъ, но доминиранъ все пакъ отъ една гръцка култура по-повърхностна, отколкото дълбока, можеше да остави да сѫществува тази илюзия.

 

Но българскиятъ факторъ не закъснѣ да се наложи на моето внимание. Въ 1903 г. избухна въ Македония най-голѣмото възстание, каквото нѣкога е вълнувало тази типична страна на бунтоветѣ ; азъ бѣхъ личенъ

 

113

 

 

свидетель : неговиятъ отпечатъкъ бѣше изключително български. Отъ Солунъ, кѫдето вѫтрешната революционна българска организация бѣше умѣло приготвила и извършила една серия отъ динамитни атентати отъ голѣмъ стилъ, изненадващи подозрителностьта на турскитѣ власти, движението се разшири почти въ цѣла Македония.

 

Азъ открихъ така главно старитѣ вилаети на Солунъ и Битоля, една страна сѫществено българска, която даваше на каузата хората и необходимитѣ пари.

 

Сърбизмътъ и гърцизмътъ не молеха да се похвалятъ съ никакво право : това бѣха вносни стоки. Първиятъ, който можеше най-много да се похвали съ исторически права върху стара Сърбия, кѫдето господствуваше, обаче, албанския елементъ, се бореше срещу българщината въ Македония, правейки обща кауза съ владетелитѣ и потисници турци, защото австро-унгарската политика го окуражаваше да обърне погледитѣ си къмъ Егея, за да го отклони да стане единъ привлекателенъ центъръ за южнитѣ славяни отъ хабсбургската монархия. Колкото до елинизма, той усвои по отношение на българщината сѫщитѣ процеси, и упорствуваше да увѣковечи двумислието, споредъ което християнскитѣ населения, не гръцки, сѫ били отъ чистъ елински произходъ, единствено защото Вселенскиятъ цариградски патриархъ простираше върху тѣхъ религиозната си власть.

 

Случи ми се така да посетя едно македонско село, кѫдето само свещеника говорѣше гръцки, докато цѣлото население не се изказваше освенъ на български : нѣщо, което не попречи на достойния служитель на Господа да ме увѣрява, че азъ тъпчѣхъ една свещена земя на елинизма.

 

Българщината така трѣбваше да подържа една остра борба противъ единъ троенъ фронтъ и понѣкога много по-жестоки отъ турското потъпкване бѣха ефектитѣ на атакитѣ, извършени срещу българитѣ македонци отъ гръцкитѣ и сръбски банди, чиито членове не бѣха събирани въ страната, но бѣха внасяни отъ Гърция и Сърбия. Нѣкои села видѣха така изклано цѣлото тѣхно население. Азъ бѣхъ оченъ свидетель.

 

Какво чудно тогава, че македонската българщина трѣбваше да си изкове една душа отъ желѣзо, която днесъ още е пламененъ привърженикъ на системата на насилие до край, за да се зачетатъ нейнитѣ права срещу външнитѣ неприятели, както и срещу вѫтрешнитѣ си предатели ? . .

 

Македония е била огнището на религиозната идея и на българската идея, тѣсно свързани една съ друга. Македония е дала на България най-добритѣ държавници, най-добритѣ генерали, най-избраната часть на културния свѣть...

 

Днесъ Македония страда подъ едно потисничество, което прави да изглежда розово турското господство, така очернено. Последното не прѣчеше на българитѣ да говорятъ своя майчинъ езикъ и да се учатъ въ собственитѣ си училища. Македония владѣна отъ Югославия е станала единъ адъ ...»

 

*

 

Италианскиятъ журналистъ г. Е. Г. Парвисъ публикува въ миланскиятъ в. «Сера» отъ 15 декемврий 1932 г. една статия върху необходимостьта отъ ревизията на Ньойския договоръ. Говорейки относно борбата на македонцитѣ за тѣхното освобождение, авторътъ пише :

 

«Презъ течение на вѣковетѣ Македония стана огнище на българското възраждане. Произведениятъ плебисцитъ споредъ чл. 19 на султанския ферманъ припозна, че Скопие и много други македонски градове имаха българско съзнание. И наистина, преди дветѣ балкански воини отъ 1912 и 1913 години, имаше въ Македония български общини, притежаващи своитѣ училища, своитѣ черкви, своитѣ манастири, всички нѣща, които блестящо доказватъ националното чувство на македонскитѣ населения.

 

Каквото и да бѫде, македонцитѣ продължаватъ своята непримирима революционна борба. . . Македония ще остане, впрочемъ, кой знае още колко години, най-неспокойната область въ Европа, поради несправедливиятъ Ньойски договоръ. Македония не само не бѣ освободена отъ чуждото владичество но тя бѣ така раздѣлена, че ако би избухналъ единъ новъ балкански конфликтъ утре, членоветѣ на една и сѫща фамилия ще бѫдатъ повикани въ три различни армии — гръцка, българска и сръбска.

 

114

 

 

Очевидно е, че едно подобно разпокѫсване на Македония не би могло да продължи дълги години още, защото то създава източника на нови войни и други жестоки нещастия».

 

*

 

Изъ книгата на Джиорджио Нурижани „Ла Мачедони нелъ пенсиеро италиано", Каза Едитриче Аузония, Римъ 1932 г. :

 

Антонио Балдачи : „Азъ съмъ писалъ презъ последнитѣ месеци нѣколко статии въ нашитѣ най-добри списания върху ужасния въпросъ за българскитѣ малцинства, излагайки какъ Македония, подъ сръбски и гръцки режимъ остава въ едно положение жестоко и всѣки день по-кърваво. Естествено, моитѣ писания сѫ главно насочени къмъ Обществото на Народитѣ, за да втълпя дългътъ да се извърши деликатната мисия, която му е била повѣрена отъ договоритѣ за миръ ; защото да се оставятъ българскитѣ малцивства, на които то би трѣбвало да бѫде, но не е, покровителско, въ сегашното положение, би означавало неговия банкрутъ ...".

 

 

ФРЕНСКИ СВИДЕТЕЛСТВА

 

Жанъ Сезонъ, офицеръ отъ източната армия ( на Балканитѣ ) въ книгата си „Д'Алзасъ а ла Черна", Парижъ 1918 г., казва :

 

„Когато ние пристигнахме въ Македония, сърбитѣ ни казаха, че въ страната нѣмало други сърби освенъ функционеритѣ".

 

*

 

Сѫщиятъ офицеръ въ „Кореспондансъ" отъ 10 септемврий 1917 г., стр. 832, казва следното :

 

„Сръбскитѣ комитаджии, съ които ние си служехме, искаха да изгорятъ селата ( въ областьта на Кавадарци — Македония ) подъ претекста, че населението е българско. Тѣ сѫ вече извършили известенъ брой убийства, които украсяватъ съ името екзекуции ; и тѣ опериратъ въ сръбска територия върху сръбски поданици !"...

 

*

 

На тазгодишното събрание на Международната федерация на лигитѣ за защита правата на човѣка и гражданина, главниятъ секретарь на френската лига г. Анри Герню, по решение на Централния комитетъ на тая лига е предложилъ следната резолюция, които е била единодушно приета :

 

„Съветътъ следъ като изслуша предложението на главния секретарь на френската лига г. Анри Герню, констатирайки :

 

1) че единъ режимъ на насилия и произволъ тегне въ настоящия часъ върху народа въ Македония и

 

2) че въ противоречие съ договоритѣ, които гарантиратъ правата на малцинствата — българскитѣ, турскитѣ и аромънскитѣ малцинства въ Македония сѫ подложени на нечувани насилия и жестокости.

 

115

 

 

Протестира противъ тази неправда и безъ да се произнася върху методитѣ за борба, препорѫчани отъ Вѫтрешната Македонска Революционна Организация, настоява да се даде на народа въ Македония правото да разполага съ себе си.

 

И иска, въ всички случаи, щото въ странитѣ, между които е подѣлена Македония, държавата да приложи както въ общия имъ духъ, така и въ буквата имъ, договоритѣ, които се отнасятъ до правата на малцинствата.

 

( Месецъ юний 1927 г. )

 

*

 

Вестникъ „Пети Марсейе" отъ 21 ноемврий 1930 г. помѣства статия отъ френския публицистъ Людовикъ Нодо, който следъ като констатира, че „нищо не се е промѣнило днесъ, както се мисли, въ Изтока, и това е въпроса за Македония, който остава винаги единъ отъ най-важнитѣ въ Европа", изразява своя песимизъмъ върху възможностьта за създаването на една балканска федерация, и прибавя :

 

„Азъ вече разказахъ какъ презъ цѣлата съвременна епоха, македонскитѣ възстания срещу Турция бѣха водени почти изключително отъ българитѣ. Въ 1912 г., когато избухна балканската война противъ Турция, всички доброволци отъ Македония се чувствуваха българи, дойдоха да се запишатъ като единъ човѣкъ въ армията на Фердинандъ, кѫдето азъ ги видѣхъ съ очитѣ си да получаватъ орѫжие, докато нѣмаше нито единъ отъ тѣхъ въ сръбската армия ...".

 

*

 

Полковникъ Леонъ Ламушъ пише до „Ла Маседоанъ" въ Женева, 8 май 1931 г. :

 

«Въ анкетата, която е отворена при личности отъ всички страни върху македонския въпросъ, редакцията на «Ла Маседоанъ» е пожелала да бѫде изразено моето мнение. Добре известно е при това моето мнение ; азъ съмъ го изразилъ много често въ книги, статии и конференции. Обаче, азъ разбирамъ, че въ едно подобно допитване, най-стариятъ френски приятель на македонцитѣ не може да отсѫствува. И после, има нѣща, които е добре да се повтарятъ, защото има толкозъ хора, които не искатъ да ги слущатъ или които следъ като са ги чули, ги забравятъ много скоро ...

 

«Затова, азъ не се страхувамъ да потвърдя, че малко народи притежаватъ едно така живо национално чувство, понѣкога дори така силно, както българитѣ отъ Македония ...

 

«И строгитѣ мѣрки, така често взимани отъ сегашнитѣ господари на Македония, разпращането на извънредни войскови части, процеситѣ, правени на видни граждани и на студентитѣ, показвать, че македонцитѣ, останали въ тѣхнитѣ огнища, сѫ останали вѣрни на националната традиция...

 

«Казва се още често : това е пропагандата на Екзархията, която българизира славянитѣ въ Македония. За да се подхвърли едно такова твърдение, трѣбва да се пренебрегне напълно историята на българския народъ въ 19 вѣкъ. Знае се, че първия ефектъ отъ българското национално възраждане бѣ борбата срещу духовната хегемония на гърцитѣ, фаворизирана отъ теократическото устройство на отоманската империя. Обаче, тази борба, корона на която бѣ издигането на българската екзархия, се разви въ всички български земи, и въ Македония по-пламенно може би, отколкото въ другитѣ области, защото тамъ, мощьта на фанариотското духовенство, влиянието на гръцкитѣ училища, бѣха по-силни отколкото въ дунавска България.

 

116

 

 

Точно тамъ, въ Скопйе, Охридъ, Битоля, Кукушъ, Щипъ и пр. се създадоха първитѣ училчща, се появиха първитѣ искания за замѣстване на гръцкитѣ владици съ български. Жителитѣ на Кукушъ, на северъ отъ Солуръ, отиватъ по-далечъ ; тѣ приематъ съьозъ съ Римъ и създаватъ една българо-католическа църква съ източенъ обрядъ. Това става въ 1859 г., единадесеть години преди създаването на Екзархията.

 

Въ този периодъ и до 1878 г. ние виждаме, че всички български поданици на отоманитѣ въ Македония, Тракия, въ дунавска България, въ Цариградъ — кѫдето българската колония включваше многобройни македонци — действуватъ солидарно като единъ и сѫщъ народъ. Това българско национално единство бѣ константирано на конференцията въ Цариградъ отъ 1876 г., и въ договорътъ отъ Санъ-Стефано въ 1878 г.

 

Въ момента на създаването на Екзархията, въ 1870 г., сѫществуваха вече въ Македония, доста многобройни български училища. Ако македонцитѣ бѣха, както се претендира, една аморфна маса, какъ стана така, че Сърбия, която бѣ автономна отъ 1830 г., не е упражнила никакво влияние до 1878 г. и че впоследствие, станала независимо кралство, дълго време окуражавана отъ Австрия, тя не получи освенъ бледи резултати въ непосредствено съседнитѣ области до границата, докато българското училищно и черковно дѣло достигаше своето величествено разширение, което азъ можахъ да установя въ 1904 до 1909 г., и което сръбското завоевание, и гръцкото, напълно унищожиха ? ..»

 

*

 

Генералъ Кретиенъ, бившъ командиръ — подиръ първата голѣма война — на съюзническитѣ окупационни войски въ България, който като войникъ говори искрено относно националния характеръ на македонскитѣ славяни, пише въ „Ла Маседоанъ", Женева, брой 176, отъ 26 к)ний 1931 г., следното :

 

„Много мои съотечественици, които като менъ, сѫ престояли въ вашата хубава страна, сѫ оценили здравата привързаность къмъ традициитѣ, горещия патриотизъмъ и интелигентность на македонцитѣ. Ние знаемъ, че населението на Македония въ своето мнозинство е българско по произходъ и езикъ. Освенъ това много дълго преди избухването на свѣтовната война, учени-етнографи отъ всички националности бѣха потвърдили този фактъ и бѣха публикували своитѣ трудове.

 

Желанието за насилствена асимилация и денационализация на единъ толкова енергиченъ, патриотиченъ и съзнаващъ своята стойность народъ, може само да води, споредъ моето мнение, къмъ най-голѣми трудности и да предизвика една невѣроятна съпротива.

 

Както стоятъ нѣщата понастоящемъ, азъ съмъ убеденъ, че единственото спасение за бѫдещето, по въпроса за омиротворяването на Балканитѣ, лежи въ най-широкото приложение на клаузитѣ на мирнитѣ договори относно малцинствата".

 

*

 

Органътъ на министъръ-председателя на Франция г. Ерио, „Ла Репюбликъ", въ единъ отъ броеветѣ си презъ 1931 г. помѣства една статия за положението въ Югославия, и между другото казва :

 

„Минаха 13 години, откакъ се създаде сръбско-хърватско-словенската държава и днесъ трѣбва да се питаме, дали тази държава е затвърдена въ основитѣ си. Политицитѣ пожелаха да обединятъ около сръбската столица три народа съ различно политическо

 

117

 

 

минало. Къмъ тия три народа „великитѣ" създатели на мирнитѣ договори прибавиха и Далмация, а после къмъ сърбитѣ се присъединиха бошнацитѣ и македонцитѣ, които въ своето болшинство сѫ българи. Отъ всички тия народи само македонскиятъ е анексиранъ. При това положение, най-подходяще би било да се образува една федеративна държава, но сърбитѣ нито за моментъ не се съгласиха да възприематъ тая идея. Въ Македония асимилаторскитѣ сръбски тенденции сѫ срещнали въорѫжената съпротива на македонскитѣ революционери, а въ Хърватско и Словени сърбитѣ намѣриха срещу себе си интелигентни и упорити народи".

 

*

 

Парижъ, февруарий 1932. Г-нъ сенаторъ Жюстенъ Годаръ, бившъ министъръ, на когото никой не би отрекълъ дѣлото за мира и най-вече за свободата на народитѣ, ревностенъ и искренъ демократъ, бѣ така добъръ да се отзове на анкетата, която провеждаме срѣдъ френскитѣ политически срѣди за Балканитѣ :

 

„Що се отнася частно за Македония, всѣкога съмъ билъ и сега съмъ още единъ про-македонецъ. Трѣбва, наистина, този проблемъ да бѫде разрешенъ, и колкото по-скоро, толкова по-добре, въ смисъль на една автономия най-широко съгласувана съ българското население въ Македония. Тамъ има, точно сега въ Македония, една неправда, която принадлежи на голѣмитѣ нации да я разрешатъ. Така че, разрешенъ по този начинъ щекотливиятъ македонски въпросъ, то значи да се работи полезно и ефикасно за мира на Балканитѣ, отваряйки пѫтищата за едно сближение, бихъ казалъ, за една българо-югославянска федерация.

 

Сѫщевременно мисля, продължи г. Жюстенъ Годаръ, че въ сѫщия смисъль и въ рамкитѣ на Югославия би трѣбвало да бѫде разрешенъ проблемътъ за Хърватско".

 

Какво мислите, запитахме накрай ние благородниятъ сенаторъ, относно идеята за една Балканска Федерация ?

 

„Азъ съмъ всецѣло привърженикъ на тази консепция, отговаря г. Годаръ. Тъкмо това е една реализация, за която ние трѣбва да работимъ безъ спиръ, щомъ като тя подържа мира и сигурностьта на Балканитѣ и сѫщо на Европа".

 

( Изъ в. „Ла Маседоанъ", Женева).

 

*

 

Полъ Бастидъ, депутатъ, членъ на комисията по външнитѣ работи въ камарата на депутатитѣ, заяви следното въ връзка съ анкетата проведена отъ „Ла Маседоанъ" по българскитѣ работи :

 

„... ще бѫда на мнение да се даде на българското население на Македония въ името на мира, една мѣстна автономия. Това ще улесни, това е сѫщо очевидно, отношенията на по-голѣмо приятелство между българитѣ и сърбитѣ, и може би, би предизвикало, по-скоро, раждането на една българо-югославска федерация.

 

„Въ всѣки случай, за да се осигури мира на Балканитѣ, азъ мисля, че една Балканска федерация е най-доброто разрешение, което трѣбва да се усвои ...".

 

*

 

118

 

 

Анри Герню, депутатъ, генераленъ секретарь на Лигата за правата на човѣка и гражданина, специалистъ по международни въпроси, и които заема едно почетно мѣсто въ френската камара на депутатитѣ като политическо лице, казва следното по балканскитѣ въпроси :

 

«Дългътъ на Франция е винаги да подържа правата на всѣки народъ да разполага съ себе си, и отъ друга страна, Франция трѣбва да се намѣси като подписала договоритѣ, гарантиращи на малцинствата изпълняване на известни права. Ако тѣзи права сѫ имъ отречени или увъртани, тя трѣбва да се намѣси.

 

Що се касае до въпроса за Македония, както тази часть окупирана отъ Гърция, така и тази окупирана отъ Югославия, македонцитѣ трѣбва да се радватъ на признатитѣ права.

 

Ако македонцитѣ могатъ да иматъ, въ вѫтрешностьта на една голѣма югославска държава, една административна автономия съ своитѣ преимущества, и сѫщитѣ изгоди за българското население на Македония, това ще бѫде справедливо.

 

Ако, между това, се отиде твърде далечъ, не е сигурно, че ще бѫде грѣшка на македонцитѣ, защото ексцеситѣ на потиснатитѣ сѫ често последствие на слѣпотата на потисницитѣ».

 

(Изъ в. «Ла Маседоанъ», Женева).

 

 

ГЕРМАНСКИ И АВСТРИЙСКИ СВИДЕТЕЛСТВА

 

Въ много германски вестници е обнародвана една статия на агенцията „Телеграфенъ Унионъ", въ която между другото се казва :

 

«... Въ Македония човѣкъ се убеждава отъ очевидностьта, колко неразумно е било, презъ 1913 година, да се раздѣли тази страна между Сърбия, Гърция и България и последствията отъ това дѣление да бѫдатъ още повече влошени съ мирнитѣ договори отъ 1919 година. Съ столѣтия Солунъ бѣ природното пристанище на Македония. Сеrа то е отрѣзано, както отъ Македония, така и отъ южна Албания . . .

 

Следъ седемгодишно управление на тероръ, създаде се едно положение, което най-добре може да се характеризира съ думитѣ на единъ сръбски стражарь въ Щипъ, които на зададения ми въпросъ, отговори и съ думитѣ на единъ богатъ селянинъ отъ сѫщото мѣсто. Първиятъ на въпроса ми за народностьта на населението на Щипския окрѫгъ, отговори :

 

— Тѣ всички се наричатъ сега сърби. Но това не е истина. Всички сѫ българи.

 

Вториятъ пъкъ отговаря : «Шесть години вече какъ ни се внушава, че ние сме сърби. Добре, ние се съгласяваме да бѫдемъ сърби, но стане ли нѣкога нѣкоя промѣна, то ние въ 24 часа ще станемъ българи...»

 

(Изъ Софийския вестникъ «Македония» 25 януарий 1927 г.)

 

*

 

Подъ заглавие „Mакедония каквато я видѣхъ", секретаря на проф. Айнщайнъ, Зигфридъ Якоби публикува статия въ в. «Македония», следъ като е посетилъ Македония презъ пролѣтьта 1927 г. Ето нѣкои пасажи отъ статията :

 

«Македония е страна населена съ българи ; сърбитѣ въ нея сега сѫ само заселени колонисти и пришелци. Македонскитѣ българи съвсемъ не сѫ безформени, случайно тамъ живѣща полудива маса, а сѫ отдавна стигнали до национално самосъзнание чисти българи, които вече почти цѣлъ вѣкъ се борятъ — отдѣлени отъ България — за своята духовна и политическа свобода. И тъкмо презъ годинитѣ следъ войната може да се установи въ Македония, колко храбро македонскитѣ българи тамъ бранятъ своитѣ свещени права. Македонскитѣ българи се борятъ съ единъ безпримѣренъ идеализъмъ, и който нарича тѣзи борци «разбойници» и «бандити» — е съзнателенъ лъжецъ и интригантъ.

 

119

 

 

Отиде ли напримѣръ човѣкъ въ градъ Скопйе, ще може да чуе, че болшинството отъ населението говори български езикъ. Само по себе си се разбира, че народътъ не смѣе да си служи съ българския езикъ въ публичнитѣ прояви, защото инакъ гражданитѣ или ще бѫдатъ разстреляни масово или ще бѫдатъ хвърлени въ затворитѣ. Въ училищата е забранено да се учи на български езикъ, а сѫщо въ черквитѣ и манастиритѣ се чете на сръбски.

 

Срѣдищата на Македония сѫ областитѣ на Охридъ, Прилѣпъ, Прѣспа, Мъгленъ, Острово, Костуръ, Велесъ, Скопйе, Воденъ, Мелникъ. По тия мѣста населението е чисто българско, — не само езикътъ, а изцѣло духовниятъ животъ е български. Въ тия мѣста азъ говорихъ съ стотици селяни, работници и интелегентни хора и всички винаги ми заявяваха и увѣряваха, че сѫ българи и че такива искатъ да останатъ въ своята земя. Навсѣкѫде въ Македония можахъ да установя, че населението е миролюбиво и твърде уморено отъ последнитѣ войни ; но ми казаха — пакъ ще трѣбва да грабнемъ орѫжието, понеже ни измѫчватъ и не искатъ да ни оставятъ на мира. Македонцитѣ сѫ българи и тѣхенъ дългъ е да работятъ за освобождението на тая земя, дългъ къмъ тѣхнитѣ деца».

 

(Изъ Соф. в. «Македония», 29 юний 1927 г.)

 

*

 

Въ вестникъ „Фосише Цайтунгъ", отъ 16 октомврий 1927 г., директорътъ му г. Георгъ Бернхардъ, председатель на международния съюзъ на чуждестраннитѣ журналисти, пише:

 

«Различни сѫ гледищата по това отъ каква народность сѫ македонцитѣ. Сигурно е само едно : македонцитѣ говорятъ български и отъ отдавна принадлежатъ къмъ българското културно общество . . .

 

Македонскитѣ главатари говорятъ български като всички македонци.»

 

*

 

Вестникъ „Берлинеръ Тагеблатъ" отъ 10 ноемврий 1927 година, печати една статия отъ своя софийски кореспондентъ, въ която се казва :

 

«... ВМРО е една самостойна организация ; тя има свои политически идеали, които нѣматъ нищо общо съ държавната политика на България. Отъ времето на Стоиловъ до Стамболийски и до днесъ, напротивъ, македонцитѣ се борятъ противъ всѣка насока на българската политика, която зле засѣга или излага интереситѣ на Македония. Тая българска държавна политика въ 1911 г. влѣзе въ споразумение съ сърбитѣ и една година по-късно създаде балканския съюзъ ; тя се съгласи за едно раздробяване и подѣляне на Македония ; тя подписа конвенцията за «доброволно изселване» и изложи на нечувани страдания бѣжанскитѣ маси. Ето защо заблуждение и изопачаване на истината е твърдението на противницитѣ, че Македонскиятъ комитетъ билъ инструментъ на софийското правителство, въ съюзъ съ него и съ издръжка отъ него . . .».

 

*

 

Д-ръ Евалдъ Аменде, главенъ секретарь на „Съюза на малцинствата", е написалъ уводна статия въ берлински вестникъ „Тагепостъ" отъ 15 декемврий 1927 година. Въ статията, озаглавена „Опасность отъ война. Впечатление отъ Балкана", между другото е казано :

 

«... Цѣлата атмосфера на домогванията на бѣлгарскитѣ комити трѣбва да се схваща и обяснява съ незадоволството на мѣстното население, или най-малко съ извѣстни срѣди, които се виждатъ ограбени въ тѣхното национал-културно развитие. Тезата, че въ тая область нѣмало никакви българи,

 

120

 

 

сѫщо така трѣбва — предполагайки, че подъ думата българи се разбиратъ всички ония елементи, които тежнѣятъ къмъ българскитѣ културни и национални срѣди — да се смѣта за безосновна. Безразлично е, дали македонцитѣ сѫ отъ български или югославянски произходъ. Сѫщественото е само това, че една часть отъ населението се числи къмъ българското културно обещство и отъ това то, опрѣно на основнитѣ положения на следвоеннитѣ договори, намира, че има право въ национално културно отношение. Всеобщо е признато, че въ време на турското владичество, броятъ на числещитѣ се къмъ България македонци, бѣ твърде значителенъ. За това не може сериозно да се говори, че всичкиятъ тоя свѣтъ въ Македония е обърналъ гръбъ на своята националность и на културната си общность съ българщината. И щомъ случаятъ не е такъвъ, не може днешната политика да води къмъ никакво траино спокойствие».

 

*

 

Въ твърде познатата книга на професора въ Марбургския университетъ Шулце Йена, печатана презъ 1927 г., „Mакедония, изгледи и културни образи", се казва :

 

„Не може да се откаже, че езикътъ на македонскитѣ селяни въ основата си е български и че по сведение отъ чуждестранни пѫтещественици, още когато не е сѫществувалъ „македонски въпросъ", македонскитѣ селяни сѫ се считали за българи. До колко това е отъ значение сега може да ни покаже начинътъ, по който македонцитѣ се третиратъ отъ югославянската държава".

 

*

 

Софияскиятъ вестникъ „Зора" отъ 17 януарий 1930 г. публикува статии отъ българския професоръ Г. П. Геновъ, познавачъ на международнитѣ политически въпроси и на тоя за народностнитѣ малцинства, върху излѣзлата отъ печатъ на френски езикъ книга за Македония отъ нѣмския професоръ Карлъ Щрупъ, професоръ по международно право въ университета въ Франкфуртъ на Майнъ — "Правното положение на македонцитѣ въ Югославия", 140 страници, съ една таблица за етническия съставъ на Македония, споредъ различни автори, и 20 карти.

 

Разглеждайки критически грамадната литература по въпроса за народностната принадлежность на македонцитѣ, авторътъ идва до заключение, че ония поданици на Югославия, които изхождатъ отъ Македония, съставляватъ, споредъ смисъла на договора за малцинствата, подписанъ отъ Югославия на 19 септемврий 1919 г. едно етническо малцинство. Тѣ се различаватъ отъ мнозинството въ Югославия по своя езикъ и по своята история преди всичко. Изследванията на г. Вайгандъ и на други автори потвърѫдаватъ, че докато сърбитѣ не познаватъ въ своя езикъ нито членуваната форма, българитѣ я иматъ широко развита въ своя езикъ. Сърбитѣ иматъ въ езика си склонение, което между българитѣ не сѫществува, включително и всрѣдъ македонскитѣ българи. Ако извѣстни сръбски учени, като географа Цвиичъ, поискаха да присъединятъ македонцитѣ къмъ Сърбия, това е защото първитѣ празднували „Славата", както последнитѣ. Много народи възприеха нѣмския обичай за коледното дърво, безъ да може нѣкой да твърди, че сѫ отъ нѣмски произходъ. „Но онова, което е най-важно за една нация и за една народность като малцинство, това е народностното съзнание, което македонскиятъ народъ е доказалъ съ

 

121

 

 

пролѣтата си кръвь на безбройнитѣ полета въ външни и вѫтрешни борби, и които кръвь не ще престане да тече докато дипломатическото изкуство и новитѣ юридически похвати достигнатъ до едно справедливо решение, което да задоволи всички заинтересовани страни".

 

Въ заключението на проф. Щрупъ се подчертава, че македонцитѣ не сѫ сърби, а българи. Това си заключение тоя обосновава и върху десетки съчинения на специалисти по македонския въпросъ, по езикознание и прочее. Въ книгата си проф. Щрупъ е далъ множество цитати отъ мненията на подобни книги.

 

*

 

Подъ заглавие „Въ гръцка Македония" вестникъ „Кьолнише Фолксцайтунгъ" отъ 4 априлъ 1931 г., пише :

 

„Споредъ сведения на атински вестници, икономическитѣ и политически условия въ новитѣ провинции, Македония и западна Тракия, сѫ крайно неблагоприятни. За да се даде на тѣзи провинции единъ гръцки характеръ, тамъ бѣха настанени много бѣжанци отъ Мала-Азия, дори тѣзи, които въ своята азиатска родина нѣмаха нищо общо съ земедѣлието, до степень, че тѣ нѣматъ никакво желание и никаква любовь къмъ земедѣлието, на което тѣ сѫ сега осѫдени . . .

 

Винаги има въ Македония едно значително българско малцинство. То е, естествено, сѫщо недоволно, защото то е потиснато въ своитѣ национални аспирации отъ гръцкитѣ власти. Презъ време на близката визита въ Виена, Венизелосъ е квалифициралъ това малцинство като „славофони", т.е. като гърци говорещи славянски. Венизелосъ си послужи тамъ съ названието за нацията въ източенъ смисъль : всички тѣзи, които принадлежатъ на една религия, образуватъ една нация. Точно е, че българо-македонцитѣ принадлежатъ на гръцко-православната религия, но българитѣ разбиратъ принадлежностьта къмъ нацията въ нѣмски смисъль. Обтегнатитѣ политически отношения между Атина и София сѫ сѫщо едно неблагоприятно отражение за новитѣ провинции".

 

*

 

Въ списанието на германския студентски съюзъ „Деръ Дойче Штудентъ" Г. Д-ръ Вернеръ Хагертъ помѣства статия за македонското движение, въ която между другото се пише следното :

 

«Българо-югославянското сближение нѣма да настѫпи дотогава, докато не се разреши македонския въпросъ.

 

Четиридесеть години вече се бори Вѫтрешната Македонска Революционна организация — въ началото противъ турцитѣ, а по-сетне срещу сръбскитѣ подтисници, които отричатъ сѫществуването на българското население въ Македония, отричатъ неговитѣ малцинствени права и говорятъ за южна Сърбия.

 

Отъ десеть години, веднага следъ убийството на Тодоръ Александровъ, македонското движение се рѫководи отъ неговия вождъ Иванъ Михайловъ.

 

Живѣещъ изъ горитѣ на Македония, невидимъ за своитѣ привърженици, надаренъ отъ природата като съвършенъ водачъ, тоя формира героизма на едно движение съ такава твърдость и неумолимость, както то би могло да стане и е познато въ древностьта.

 

Шестотинъ хиляди македонски емигранти живѣятъ отъ 1919 г. въ България. Тѣ представляватъ една внушителна часть отъ цѣлото население.

 

122

 

 

Необходимо би било, като се има предвидъ демократичностьта, вродена въ всѣки българинъ, голѣмъ трудъ и системность, за да се създаде дисциплината, сѫществуваща въ македонското движение. Безъ да има силата на държавна власть, всѣка заповѣдь на водача се изпълява въ цѣла Македония безусловно. Неизбѣжната ситуация на днешния моментъ създава една общность между македонцитѣ и поражда героизма, неустрашимъ предъ никакви проблеми на живота и доказанъ не на думи, а съ непосрѣдствени дѣла».

 

(Публикувано въ една отъ книжкитѣ отъ 1934 г. на казаното списание.)

 

*

 

Неотдавна въ Виена въ залата за конференции на Художествената академия на Шилеръ-Плацъ е говорилъ отъ името на Сдружението на архитектитѣ «Винербаухте» художникъ-професоръ Емерихъ Шафранъ на тема : «Старото българско изкуство съ огледъ на строежитѣ до края на 10 вѣкъ».

 

Тезата на професора е била, че старото българско изкуство е оригинално, прабългарско и има своето сходство само съ изкуството на народитѣ въ срѣдно-азиатското плато, отъ кѫдето българитѣ сѫ дошли. Проф. Шафранъ е набелѣзълъ по-важнитѣ етапи въ развитието на старо-българското изкуство, а именно езическата и христианската епохи, като завършилъ съ премѣстването ЦЕНТЪРА НА БЪЛГАРСКИЯ КУЛТУРЕНЪ ЖИВОТЪ ВЪ ЮЖНА МАКЕДОНИЯ — ОХРИДЪ — КОЯТО НАРЕКЪЛЪ СѪЩИНСКА ЛЮЛКА НА БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА.

 

 

ШВЕЙЦАРСКИ СВИДЕТЕЛСТВА

 

Въ вестникъ „Пеи Водоа", излизащъ въ Лозана, отъ 23 априлъ 1930 г., се пише :

 

«Оплакванията, които македонскитѣ патриоти сѫ направили предъ О.Н., сѫ били предметъ на разглеждане отъ европейската преса, и ние имахме случая въ сѫщитѣ тѣзи страници, да говоримъ за македонския въпросъ и за необходимостьта отъ една международна анкета, подъ егидата на О.Н., за да се проучи и за да се защити македонското малцинство срещу потисничеството на диктатурата отъ Бѣлградъ.

 

Сега аналогични оплаквания идватъ отъ страна на хърватитѣ.

 

... Ако македонцитѣ виждатъ своята българска култура тъпчена и унищожена подъ ботуша на сръбския жандарь, тѣхниятъ националенъ езикъ забраненъ, тѣхната вѣра премахната, хърватитѣ, навикнали отъ вѣкове да се самоуправляватъ въ мѣстната администрация, не могатъ да правятъ това подъ сръбския режимъ, който имъ отне не само тѣхната Диета, мѣстенъ парламентъ, който сѫществуваше подъ австрийска власть. . .

 

О.Н. ще продължава ли да се прави на глухо предъ оплакванията, които му се отправятъ ? Ще продължава ли да търпи тѣзи безпокойства ? Или ще се свърши съ хвърляне на свѣтлина въ мрачинитѣ на югославскитѣ затвори, каквито и наложителни да сѫ специалнитѣ съображения, които нѣкои влиятелни членове биха имали къмъ чувствителностьта на тъмничаритѣ ? . . .

 

Да се иска локална автономия въ единна Югославия, означава държавна измѣна, споредъ официалния езикъ на Бѣлградъ ! Единъ таенъ сѫдъ е на работа, за да сѫди хората, искащи политически права, които ние другитѣ притежаваме отъ вѣкове и които за насъ сѫ така естествени и необходими като дишането ! . . .»

 

*

 

Женевскитѣ вестници „Льо Травай" и "Ле Дроа дю Пьоплъ" отъ Лозана, пишатъ буквално :

 

«Знаятъ се ужаснитѣ преследвания, които се струпвать върху хърватския народъ, отъ който, понастоящемъ, едно известно число синове,

 

123

 

 

между които д-ръ Владко Мачекъ, водача на хърватската селска партия, сѫ сѫдени.

 

Положението на македонцитѣ е още по-лошо. Тѣзи нещастници нѣматъ дори правото да се нарекатъ македонци, да говорятъ тѣхния езикъ, българския. «Бѣлата рѫка», тайна военна организация, която управлява страната, иска да ги сърбизира на всѣка цена.

 

Само за това, че сѫ се осмѣлили да защищаватъ неотемлимото право на македонския народъ на развива свободно своя националенъ гений, преди два месеци петнадесеть македонци се появиха предъ държавния сѫдъ на Бѣлградъ. Една нова група отъ 22 македонци бѣха повикани на 16 т.м. да отговарятъ за сѫщото престѫпление, споредъ позорния законъ за защита на държавата. Единъ отъ обвиняемитѣ, двадесеть и третия, е мъртавъ въ затвора вследствие на дивашкитѣ изтезания на които е билъ подложенъ, той както и неговитѣ нещастни другари».

 

(Взето отъ «Ла Маседоанъ» отъ 27 юний 1930 г.).»

 

*

 

Вестникъ „Бундъ" отъ Бернъ, отъ 31 октомврий 1930 г. се занимава въ една дълга статия съ идеята за балкански съюзъ, който е билъ разискванъ на неотдавнашната конференция въ Атина. Вестникътъ пише :

 

«Въ Атина сѫ поканени правителствата на балканскитѣ държави да се постави край на духа на загриженость и да се отстранятъ всички прѣчки въ развитието на общата балканска цивилизация. Казва се сѫщо, между другото, че малцинствата трѣбва да бѫдатъ покровителствувани, но се нѣма куража да се реши въпроса, който ще остане винаги въ центъра на балканския проблемъ : македонскиятъ въпросъ ...

 

Ако балканскитѣ победители, преди всичко сърбитѣ и гърцитѣ, иматъ наистина едно искрено желание за помирение, защо не направятъ нищо, за да докажатъ това желание ? Тѣ биха имали при това толкова възможности ! Би имъ било достатъчно да отворятъ отново българскитѣ черкви и училища, да амнистиратъ политическитѣ затворници, да повикатъ свещеницитѣ и учителитѣ, които тѣ изгониха и да позволятъ общо на македонската емиграция да се върне свободно въ своята родина. Но тѣ не искатъ за това и да мислятъ ; и Махалакопулосъ и Маринковичъ отново сѫ изразили презъ време на дебатитѣ на шестата комисия на О.Н., истинското мнение на балканскитѣ победители върху въпроса за малцинствата».

 

*

 

Г-нъ Алдо Дами, професоръ въ Женевския университетъ ; отлично запознатъ съ балканскитѣ въпрбси и особено съ въпроса за потиснатитѣ малцинства. Билъ е секретарь на „Ревю дьо Женевъ" ; пребивавалъ е въ Буда-Пеща като професоръ въ тамошно училище ; билъ е асистентъ въ Лайпцигския университетъ. Авторъ е на книга върху етнографски проучвания въ Унгария, както и на брошури върху Обществото на Народитѣ, вънъ отъ многобройнитѣ му статии върху политика и литература. Презъ 1947 г. той написа книгата „Фаталите Бюлгаръ".

 

Тукъ сѫ извадки отъ статията му публикувана въ „Ла Маседоанъ" (Женева, 3 априлъ 1931 г.), подъ заглавие „Автономията на Македония подъ контрола на Обществото на Народитѣ" :

 

„Самата точность на сведенията, които ние имаме върху положението въ Македония, било сръбска или гръцка, нѣмото красноречие на фотографиитѣ, които вие сте публикували, обективностьта на свидетели и на пѫтници чужденци, липсата на опровержение отъ страна на официални извори, всичко това доказва, че отъ анексията въ 1913 г. и особено отъ последната война, условията при които живѣе българското население въ Македония — т.е. въ действителность, почти цѣла

 

124

 

 

Македония — сѫ нетърпими. Резултатитѣ сѫ : чувствата сѫ подиграни, хората преследвани, затваряни, и изгонвани, женитѣ изнасилвани, училищата и черквитѣ затворени, имената насила промѣняни, езикътъ потисканъ, законното население принудено да издигне между себе си и братята си въ България укрепления достойни за последната война, — които, вмѣсто да бѫдатъ една мирна граница, „невидима", сѫ точно сбития въ единъ пунктъ хаосъ на войната ; но новата китайска стена, не ще попрѣчи да минатъ нито истината, нито мира, нито светлината на утрешния день.

 

Този режимъ на ботуша и на камшика е срама на модерна Сърбия. Никоя страна не третира националнитѣ си малцинства по по-безчовѣченъ начинъ. Българитѣ и албанцитѣ сѫ първитѣ мѫченици на Европа на договоритѣ ...

 

„При тѣзи условия проблема ще стане фатално, рано или късно, отъ териториаленъ характеръ. Ако се отхвърли решително да се зачитатъ хората, нѣщата, езика, религията, то границитѣ сѫ, които ще се промѣнятъ. Потисничеството съдържа въ зародишъ бунта. Всички хора, които мислятъ, отправятъ тукъ своето тържествено предупреждение. Не е достатъчно да се каже, че нѣма друго освенъ „южна Сърбия", за да се повѣрва, че Македония не е сѫществувала никога.

 

«Азъ оставямъ настрана въпроса за отговорноститѣ — тѣзи отъ втората балканска война специално. — Дори ако България е атакувала ненадейно Сърбия и Гърция, както ни се казва, това не промѣня нито на йота етническия характеръ на Македония, призната българска отъ всички авторитетни учени въ свѣта, призната българска и отъ самитѣ сърби, — дори когато тѣ сключиха съ тѣхъ балканскитѣ съюзи и договорътъ, който трѣбваше да разпредѣли европейска Турция — означена българска и отъ всички притежавани етнографски карти. Виновностьта на управницитѣ не ангажира народитѣ и човѣкъ не вижда защо граничнитѣ населения сѫ предназначени да минаватъ отъ рѫце въ рѫце и да плащатъ винаги разноскитѣ отъ промѣнливостьта на войнитѣ. Човѣкъ не вижда най-после, защо «наказанието» — ако все още названието наказание трѣбва наистина да сѫществува въ областьта на политиката — трѣбва да бѫде отъ териториаленъ характеръ и да се състои въ отрѣзвания. Между дветѣ нѣма никаква връзка.

 

»Когато, по намѣсата на Австрия и Италия въ 1913 г. бѣ създадена независима Албания, Сърбия се видя въ сѫщность лишена отъ излаза на морето, който тя бѣ очаквала отъ своитѣ победи. Но тя би го получила върху тѣлото на единъ чуждъ на нея народъ, и отъ друга страна, тази промѣна на положението не можеше да й позволи да търси една компенсация върху тѣлото на другъ единъ чуждъ народъ — българитѣ въ Македония. Тукъ отново, създаването на една Албания промѣняше ли съ нѣщо българския, а не сръбски характеръ на Македония ? И най-после веднага следъ като амбициитѣ на Сърбия на северъ бѣха реализирани въ повече, и тя можа да се обедини съ хървати и словенци, но дори да погълне 750,000 нѣмци, 750,000 албанци, 400,000 унгарци и 400,000 ромъни и да завоюва 400 клм. крайбрежие, човѣкъ можеше да се надѣва, че тази държава отъ 12 милиона жители, утроена по пространство, ще върне свободата, или най-малко автономията на Македония. Нищо отъ това не стана. Не само, че Македония бѣ тиранизирана както никога, но недоволна отъ милиона българи, които вече включваше, нова Югославия поиска още Струмица и областьта на Царибродъ . . .

 

»Е добре, ние имаме доста отъ тѣзи скандали, и ние не се страхуваме да ги наричаме съ тѣхното име. Тѣ заслужаватъ да бѫдатъ преценявани по сѫщия начинъ както по-старитѣ скандали въ историята, и ние нѣмаме никакъвъ вкусъ къмъ пресѣтитѣ думи, боязливия езикъ и умѣренитѣ съвети. Цѣлиятъ свѣтъ не удобрява насилническия методъ и терористическитѣ атентати ; сѫщо трѣбва да се радва, че македонското население най-после се е решило да направи да се чуятъ неговитѣ протести по легаленъ пѫть, който му отваря договорътъ на Обществото на Народитѣ. Но

 

125

 

 

терора трѣбва да спре сѫщо отъ страна на господаритѣ на страната. Ако ли не, това ще бѫде борба на смърть, и въ тази борба Македония ще има всичкитѣ извинения и всичкитѣ симпатии, както ги имаха поляцитѣ, италианцитѣ, буритѣ и всички народи, които сѫ се борили за своята независимость . . .

 

„Що се отнася до Македония, ясно е, че минималното решение може да бѫде търсено въ автономията. СССР създаде автономия върху своята територия, договоритѣ за миръ създадоха други — дори когато (подкарпатска Рутения) тѣ не сѫ приведени въ изпълнение отъ господаритѣ на страната. Автономията на Македония се оправдава на първо мѣсто отъ факта, че Македония не е едно чуждо етническо ядро въ сърдцето на Сърбия, но че тя формира единъ истински народъ, разкъсанъ между три страни, отъ три произволни граници, че българитѣ въ българска Македония и въ действителность цѣлата българска нация, сѫ сѫщи народъ както македонцитѣ отъ Гърция и Югославия, и въ прѣкъ контактъ съ тѣхъ, и че само въ дветѣ последни страни, македонцитѣ опрѣни на границата сѫ единъ компактенъ народъ и не разпръснати островчета, — едно мнозинство, а не едно малцинство. Само границитѣ сѫ виновни за тѣхното разпръсване. Наистина е твърде лесно да се тласне границата до сърдцето на една чужда нация и после да се каже: „Не е наша вина, ако чужди ядра сѫ дошли да живѣятъ при насъ". Е добре, тѣ не сѫ при васъ, но при себе си ! Тѣ „не сѫ дошли", тѣ сѫ тамъ отъ всѣкога ! Вие сте, които сте дошли !

 

„По сѫщата система Франция би могла да окупира лѣвия брѣгъ на Рейнъ и да каже после: „Не е моя грѣшка, ако петь милиона нѣмци сѫ дошли да живѣятъ въ Франция".

 

„А колкото за „българогласнитѣ", какво значи въ сѫщность единъ „българогласенъ гръкъ" ? Ако има принципъ на националноститѣ — въ името на който се правятъ войната и мира — той има за основа националностьта, т.е. езика. Нѣма други критерии, поне въ модерната епоха. Единъ българогласенъ е следователно единъ българинъ ...

 

«Накрая Македония не заслужава фалшивата репутация, която е направила отъ нейното собствено име едно нарицателно : тя не е така етнически пъстра, както нѣкои мислятъ. Отъ Кавала до Костуръ и отъ Скопйе до Солунъ населението е българско... Оставаме настрана Халкидика и крайния югъ, кѫдето живѣятъ гърци и куцовласи ; оставатъ долинитѣ на Вардаръ, на Струма и на Черна, които трѣбва да получатъ отъ сегашнитѣ си господари автономията — една автономия реална, контролирана отъ Обществото на Народитѣ или отъ неутрални страни. Ако ли не, тритѣ части на Македония ще се обединятъ помежду си въ една автономна страна. И колкото повече трае настоящето положение, толкозъ повече ще се пробива пѫтя къмъ пълната независимость, или дори къмъ присъединение съ България ...

 

»Ние чествувахме въ Лайпцигъ починалия преди проф. Вайгандъ, чиито трудове сѫ посветени на българския характеръ на Македония и правятъ авторитетность въ лингвистиката и етнографията на Балканитѣ. Трогателно бѣ да се видятъ българскитѣ и македонски студенти да му поднесатъ своитѣ признания и хиляди свидетелства на признателность и респектъ. Неговото дѣло не е завършено ; други обективни духове, които въодушевени само отъ грижата за истината, трѣбва да продължатъ, до успѣшния край, да направятъ да се чуе въ Европа и въ свѣта гласътъ на тази насѫщна правда, която македонцитѣ иматъ правото да очакватъ».

 

*

 

126

 

 

Вестникъ „Люцернеръ Тагблатъ" отъ 7 априлъ 1931 г. се занимава съ преговоритѣ, водени между България и Гърция подъ покровителството на Bелико-Британия, за достигане на едно споразумение по спорнитѣ въпроси. Статията, която носи заглавие „Опитътъ за гръцко-българска спогодба", следъ като напомва трудноститѣ отъ финансовъ характеръ, добавя :

 

«Но къмъ тѣзи трудности, чието уреждане нѣма да е леко поради трудното икономическо положение на дветѣ държави, се прибавятъ политическитѣ искания на българитѣ по поводъ на признаването на българското малцинство въ Македония подъ гръцка власть. Споредъ гръцкото преброяване отъ 1928 г. въ Македония имало 82,000 гърци съ български езикъ. Политическата терминология на Атина ги именува «славофони», за да избѣгне да признае, въ интереса на приятелскитѣ отношения съ Югославия и по сѫщата причина, която предизвика въ 1925 г., въ гръцкия парламентъ, отхвърлянето на българо-гръцкия протоколъ отъ 1924 г., сѫществуването на българи въ Македония, защото знае се, че официалната теза на Бѣлградъ отрича сѫществуването на българи въ срьбската часть на Македония ...

 

»Точката на скъсване между България и Рърция се крие въ македонския въпросъ и решението, което ще му бѫде дадено ще бѫде решително, за да се знае дали акцията на Англия ще може по-късно да се приложи на централнитѣ проблеми на Балканитѣ.»

 

*

 

Проф. Емилъ Кюпферъ, авторъ на много швейцарски и балкански исторически книги, и бившъ професоръ въ Априловата гимназия въ Габрово, кѫдето той научи български, и по-късно въ учителския колежъ въ Тесинъ, при Локарно, а сега въ Моржъ Колежъ, пише въ в. „Ла Маседоанъ" брой 170 отъ 15 май 1931 г.:

 

«Присъединяването на Македония отъ сърби и гърци е. . . едно постоянно престѫпление противъ мира. Защото, споредъ декларацията направена тукъ въ Швейцария въ 1917 г. отъ президента Адоръ : «Единъ траенъ миръ е невъзможенъ, ако той не е базиранъ върху вечнитѣ принципи на справедливость, право и свобода, и върху зачитане на свободно изразенитѣ искания на народа». Еуг. Рамбертъ, единъ отъ нашитѣ чистосърдечни писатели, точно следъ френско-пруската война писа : «Тѣзи, които търгуватъ съ човѣшки населения, живѣятъ още въ варварство». Не е ли така съ потисницитѣ на Македония ? Кѫде въ историята, хиляда години назадъ, може тѣзи потисници да намѣрятъ колективна манифестация на сърбизъмъ или гърцизъмъ, които тѣ могатъ да посочатъ, за да оправдаятъ завоеванието си иначе освенъ чрезъ аргумента на грубата сила ? И тѣхниятъ режимъ на потисничество не доказа ли хиляда пѫти, че македонскитѣ българи, албанци, ромъни и турци сѫ еднакво чужденци за тѣхъ ? ...

 

«Никой не може никога да разруши морала на единъ народъ, пропитъ отъ духъ, роденъ въ дълга и стръмна история. Единъ народъ пропитъ отъ желанието да живѣе, не може да умре. И българитѣ-македонци сѫ единъ такъвъ народъ. Петвѣковно турско господство нито разруши техния ясно опредѣленъ националенъ характеръ, нито изкриви тѣхния мораленъ образъ. Националното съзнание на този народъ лежи скрито, както огъна тлѣе подъ пепельта. И когато — както се случи преди сто години — вѣтроветѣ на свободата повѣятъ, националното сърдце, пепельта не следъ дълго се разгоря въ пламъци, и Македония, първа между българскитѣ територии, започна отново не само да предшества едно по-щастливо бѫдеще, но да се приготвя за него. Съ свои собствени усилия тя създаде училища. Тя се повдигна морално противъ гръцкото духовенство, което рѫководѣше нейната църква. Тя възвести своето национално чувство безрезервно — предъ цѣла Европа. Така тя бавно се повдигна къмъ цельта на свободата, доказвайки въ 1903 г. съ епичното Илинденско възстание, че

 

127

 

 

тя е достойна за свобода. Три пѫти тя я реализира временно : въ 1878 г., въ 1912 г. и в 1915 г. Но Европа, която се притече да помогне гърцитѣ, сърбитѣ и ромънитѣ, за да имъ осигури свободата, не бѣ приготвена да направи нѣщо за Македония».

 

 

ЕДНО ДАНСКО СВИДЕТЕЛСТВО

 

Кнутъ Нордентофтъ, адвокатъ въ апелативния сѫдъ въ Виборгъ (Дания) пише следното до «Ла Маседоанъ» (Женева, 1 май 1931 г.) :

 

«По мое мнение единствената възможность да се гарантира мира въ Македония е : да се сключи една спогодба върху малцинствата, специално въ сръбскитѣ провинции, кѫдето живѣятъ българи. Тоестъ, една спогодба, която отваря на мѣстнитѣ малцинства достѫпътъ въ безплатни училища и църкви, на майчинил езикъ. Достѫпа ще бѫде свободенъ, оставяйки на всѣка фамилия свободата за изборъ.

 

»Една такава спогодба, единствената сѫществуваща въ Европа, която азъ зная, е вече приложена отъ данската държава въ околиитѣ смѣсени, данско-нѣмски, на южна Ютландия и азъ не мога освенъ да препорѫчамъ на една комисия, българо-сръбска, едно пѫтуване за проучване въ Шлезвигъ, за да установи практическитѣ подробности на това превъзходно уреждане».

 

 

ЕДНО УНГАРСКО СВИДЕТЕЛСТВО

 

Въ два броз, отъ 5 май и 6 юний 1931 г. на излизащето въ Парижъ списание „Ла Жьонъ Маседоанъ", г. Болеславъ Тахауеръ публикува статията си „Македонскиятъ въпросъ", отъ койта правимъ следнитѣ извадки :

 

„Мотото на македонцитѣ сега, както бѣ и десетилѣтия преди, е „Македония за македонцитѣ", или „Автономна Mакедония". Тѣзи думи бѣха произнесени още докато Македония бѣ подъ турска юрисдикция, когато македонскитѣ българи бѣха насочили усилия за постигане на своитѣ културни права. Подъ отоманския режимъ, македонскитѣ българи се радваха на общинска автономия за своитѣ черкви и училища. Презъ това време българския езикъ се говореше отъ единия край на страната до другия.

 

Селянитѣ отъ долината на Вардаръ, жителитѣ около Тетово и Битоля (Монастиръ), и търговцитѣ отъ Костуръ (Кастория) и Куманово, бѣха наричани отъ турскитѣ войници и чиновници българи, и тѣ бѣха регистрирани подъ това етническо име въ турскитѣ официални документи. За да се извоюва македонската автономия въ 1893 г. бѣ създадена Вѫтрешна Македонска Революционна Организация (ВМРО). Въ кратко време цѣла Македония бѣ покрита съ една мрежа отъ хора на ВМРО ...

 

Македонскиятъ революционенъ комитетъ възприе следното мото : Македония за македонцитѣ. Тя ще бѫде една политическа и географска единица, обхващаща 33,000 квадратни мили съ 2,500,000 жители. Изградена така, Македония, благодарение на неинитѣ огромни икономически ресурси, може да издържа едно население петь пѫти по-голѣмо отъ сегашното. Ако има хора, които смѣтатъ, че въ тази епоха нѣма изгледи за малки държави, ние ще цитираме за примѣръ Албания и всички балтийски държави.

 

128

 

 

Даже Сърбия преди първата балканска война бѣ много по-малка отъ Македония ...

 

Подъ сръбския режимъ, които не признава българската националность въ Македония, и се опитва чрезъ духовно и физическо насилие да денационализира македонскитѣ българи ; сѫщо въ Mакедония подъ гръцкия режимъ, който прибѣгва до масово изгонване на българското население, легална акция е невъзможна..."

 

Болеславъ Тахауеръ е роденъ на 20 Януарий 1887 г. Завършилъ е образованието си въ Франция. България е посетилъ за пръвъ пѫть въ 1896 г. Съ широка култура, съ наблюдателно око, той е използувалъ всички възможности, за да разучи анализаторски политическитѣ условия въ България и на Балканитѣ. Особено старателно се е осведомявалъ върху македонския въпросъ. Ималъ е и лични връзки съ легалнитѣ и революционни водачи на македонското движение за свобода и независимость. И азъ лично имахъ удоволствието да го познавамъ презъ дълги години, запазвайки прекрасенъ споменъ за него. Заслужено си бѣ спечелилъ уважение всрѣдъ българския културенъ елитъ. Г. Тахауеръ се прояви като единъ измежду най-убеденитѣ защитници на Македония, лишена отъ правда и свобода. Съ всички разполагаеми морални и интелектуални сили е бивалъ полезенъ на македонската кауза.

 

Презъ първата свѣтовна война се е сражавалъ на руския и ромънския фронтове и нѣколко пѫти е билъ декориранъ за храбрость. Следъ войната е живѣлъ въ България. Кореспондентъ е билъ на унгарската телеграфна агенция, на „Дѫ Централъ Нюсъ Лимитедъ" отъ Лондонъ, на „Дѫ Чикаго Трибюнъ", на „Дѫ Месаже Полоне". Сътрудничилъ е въ вестникъ „Ла Бюлгари". Явявалъ се е често въ унгарската преса съ статии за македонското движение и Македония. Понѣкога е излизалъ и съ псевдонима Едуаръ Лонгъ въ маджарскитѣ вестници. Бѣше аташе по културни въпроси въ софийската унгарска легация. Бивалъ е председатель на чуждестранни журналисти въ България.

 

 

ТУРСКИ СВИДЕТЕЛСТВА

 

Председательтъ на великото народно събрание на турската република, Кязимъ Паша, е преминалъ неотдавна България на пѫть за Виена, кѫдето отива по здравословни причини. Интерюиранъ на гара София отъ български журналисти той е заявилъ буквално :

 

„Азъ познавамъ твърде добре българския народъ, защото азъ самия произхождамъ отъ Велесъ (Македония). Азъ съмъ сѫщо служилъ въ Солунъ и въ Битоля и имамъ много приятели българи. Азъ говоря, впрочемъ, малко български".

("Ла Маседоанъ", Женева, 10 мнуарий 1930 г.).

 

*

 

При посещението си, което направи българскиятъ министъръ-председатель г. Н. Мушановъ въ Турция, той е билъ придружаванъ вънъ отъ официалнитѣ лица и отъ много български журналисти. Между тѣхъ е билъ и главниятъ редакторъ на софийския ежедневникъ

 

129

 

 

„Утро" г. Ст. Таневъ. Последниятъ е използувалъ пребиваването си въ Турция и между другото е направилъ една малка анкета срѣдъ турскитѣ първенци относно националния характеръ на Македония.

 

Той е разговарялъ на български съ Али-бей, председатель на парламентарната група на Кемаловата партия.

 

„Али-бей, пише Таневъ, е изъ Македония. Сѫщо така не знае сръбски. Смѣе се, когато му заговариме за твърденията на сърбитѣ, че тамъ нѣмало българи.

 

— Сърби нѣма тамъ, господинъ редакторе. Македония си е българска.

 

Български говори и председательтъ на народното събрание Кязимъ паша, по произходъ велешанинъ, бившъ каймакаминъ въ Мехомия".

 

Нераздѣлниятъ другарь и сподвижникъ на Кемалъ Паша, г. Джевадъ Абазъ, отъ Скопйе, казалъ :

 

„Македония си е българска. Гаази Мустафа Кемалъ е прекаралъ детинството си въ Солунъ. Тамъ е научилъ не сръбски, а български. Всички наши голѣми хора сѫ били въ миналото въ тѣсенъ контактъ съ българитѣ, съ българскитѣ революционери въ Македония. Министърътъ на външнитѣ работи, Тефикъ Руджи, е лежалъ въ затворитѣ за своитѣ революционни борби. Като революционеръ е търсилъ убежище въ Самоковъ

(„Македонска Трибуна", Индианаполисъ, год. V., бр. 255, 31 декемврий 1931 г.).

 

*

 

Въ броя си отъ 22 февруарий 1932 г. турския вестникъ „Хаберъ" отъ Цариградъ, пише следното въ връзка съ Македония :

 

„Има една Македония и тя е населена съ българи, турци, малко гърци, евреи и пр. Съ всичко най-много хиляда сръбски фамилии, на стотици хиляди български фамилии, не може да се промѣни физиономията на Македония. Дори членътъ, който различава двата езика, не е могълъ да бѫде отстраненъ отъ толкозъ години. Не се преобразува една нация поставяйки въ устата на децата, въ училището, думитѣ „азъ съмъ сърбинъ", защото тѣзи думи не сѫ проникнали въ сърдцето на децата, както тѣ не сѫ проникнали въ сърдцата на тѣхнитѣ бащи.

 

За да се разбере това, което е Македония, излишно е да се пита населението тамъ, чиято уста е заключена; достатъчно е да питате всѣки българинъ, турчинъ, гръкъ или евреинъ, който е избѣгалъ или е дошелъ тукъ за работа, и всѣки отъ тѣхъ ще ви каже, че нѣма сърби въ Македония".

 

*

 

Подъ заглавие „Защо е невъзможно българо-югославското приятелство", турскиятъ вестникъ „Миллетъ" отъ 8 октомврий 1933 г., говорейки за желанието за обединение между Югославия и България, пише :

 

«Но това желание ще остане само една илюзия. Подъ обединение Югославия разбира само присъединяване. Така че, това ще стане съ цената на българската независимость. Единъ буденъ, чувствителенъ и работливъ народъ, като българския, не би забравилъ така лесно своето минало, своята

 

130

 

 

история и своята независимость. Предварителното условие, поставено отъ официалнитѣ български срѣди за една ориентация къмъ малката антанта, е признаването на осветенитѣ права отъ договоритѣ за българското малцинство въ Югославия. На това имъ се възразява, че нѣма български елементъ въ Югославия и че следователно, не може да бѫде въпросъ за каквито и да е права, нѣщо което дразни заслужено българитѣ. Ето по тѣзи причини идеята за обединение съ Югославия ще остане една неосѫществима мечта».

 

 

РОМЪНСКИ СВИДЕТЕЛСТВА

 

Въ в-къ „Адеверулъ" (отъ 30 юлий 1933 г.), излизащъ въ Букурещъ, ромънскиятъ журналистъ Н. Бацарея, спирайки се на обискитѣ, които станаха въ София, отдѣля мѣсто за македонския въпросъ и между другото казва и следното :

 

„Преди около половинъ столѣтие, т.е. презъ време на режима на Абдулъ Хамида, българитѣ осѫществаватъ въ Македония голѣмъ напредъкъ въ културно отношение, като създаватъ училища и черкви, които събуждатъ народното съзнание на българското население въ тази область.

 

Дългъ на обективность ми налага да заява, че въ Македония българитѣ съставляваха относително болшинство на християнското население. Съ националното съзнание се ражда и се засилва у тѣхъ и идеала за политическа свобода. По тоя начинъ се създаде „ВМРО", която ратуваше, чрезъ революционни методи, за автономията на Македония. Създаватъ се тайни комитети и революционни чети, които поради обстоятелството, че се намираха подъ заповѣдитѣ на комитетитѣ, получиха името „комитски чети". Въ тѣхъ взимаха участие учители, адвокати, бивши офицери и други. Сѫщо много ромъни македонци сѫ се борили и умрѣли за автономията на Македония".

 

Г-нъ Бацарея казва по-нататъкъ,

 

„че по желанието на бившия царь Фердинандъ, да разполага съ едно чисто българско движение, съ цель да завладѣе Македония, се създала върховистската организация. Оттогава започнаха борбитѣ между двата лагера. Днесъ ВМРО, т.е. автономистската организация продължава да е все тъй мощна. Тя се бори противъ нѣкои организации, които смѣта за измѣннически и които обвинява, че се издържатъ отъ Югославия и даже отъ Съветитѣ. Тия организации сѫ много слаби и не се радватъ на подръжката на македонското население".

 

(Г-нъ Бацарея е аромънинъ отъ Македония ; бивалъ е депутатъ въ Цариградския турски парламентъ подиръ 1908 г.).

 

 

ХЪРВАТСКИ СВИДЕТЕЛСТВА

 

Г-нъ Кошутичъ, единъ отъ водачитѣ на хърватската селска партия и бившъ министъръ, е предприелъ обиколка на хърватскитѣ колонии въ Америка. При едно публично събрание въ Акронъ, Охайо, по инициативата на хърватското коло, въ голѣмата зала на македонската

 

131

 

 

организация въ този градъ, е изложилъ борбата на хърватския народъ за освобождение срещу сръбската тирания и се е спрѣлъ сѫщо на положението въ Македония и на македонската борба. Кошутичъ е заявилъ буквално :

 

„Всичко, което азъ ви казахъ върху положението, при което се намира Хърватско, е два пѫти повече важно за Македония. Но азъ съмъ убеденъ, че ако ние хърватитѣ, водимъ борбата така енергично както македонцитѣ, които даватъ на цѣлия свѣтъ единъ примѣръ съ своата организирана борба и които очудватъ свѣта съ своя духъ за саможертва, въ малко време, вѣрвайте ми, една такава обща борба отъ страна на македонци и хървати ще направи да изчезне безъ следи кървавия режимъ на Бѣлградъ и на неговитѣ диригенти, Живковичъ, Матковичъ и други, които забраняватъ въ Македония на населението да свири своитѣ пѣсни на грамофони ...

 

Въ Македония, подъ турското господство, сълзитѣ на майкитѣ причинени отъ мѫкитѣ и преследванията срещу българското население, бѣха препълнили чашата ; днесъ подъ ярема на славянитѣ турци отъ Бѣлградъ чашата се е удавила въ сълзи. Ние въ Хърватско не можемъ да си въобразимъ такова едно положение. Днесъ хърватскиятъ народъ търпи сѫщата сѫдба. Ние разбрахме сега колко македонцитѣ сѫ горди когато прегръщатъ героично македонската голгота, твърдо убедени, че тѣхниятъ идеалъ не ще бѫде реализиранъ иначе освенъ съ борба".

(Дадено въ „Ла Маседоанъ", 11 декемврий 1931 г.).

 

*

 

Д-ръ Кошутичъ е направилъ предъ единъ български журналистъ въ Чикаго, декларация въ връзка съ сръбския потиснически режимъ въ Македония. Той казва следното :

 

«Сърбия декретира, че ние хърватитѣ и македонскитѣ българи сме югославяни — една нация подъ суверенитета на сръбския краль. Българскиятъ народъ може да види въ Хърватско за какъвъ видъ югославска федерация мисли Сърбия. България трѣбва да бѫде ликвидирана като свободна държава ; българския народъ трѣбва да бѫде ликвидиранъ като политически суверенна нация и да бѫде превърнатъ въ една бановина на Марица, подъ единъ комисарь назначенъ отъ Бѣлградъ — ето какво е тази югославска федерация !

 

«Българи живѣятъ въ Македония и Бѣлградъ ги е подложилъ на единъ режимъ на робство, и не имъ признава никакво право или национална свобода. Тѣ се съпротивляватъ, естествено, съ срѣдствата, които сѫ имъ на разположение. Тѣ потвърѫдаватъ своята българска национална съвесть ; доказватъ, че тѣ сѫ носители на една жизнена национална енергия, и че тѣ иматъ правото да бѫдатъ свободни като всѣки другъ народъ».

 

(Публикувано въ женевския в. «Ла Маседоанъ» отъ 1 априлъ 1932 г.).

 

 

ЧЕШКИ СВИДЕТЕЛСТВА

 

Органътъ на правителствената партия въ Чехословакия „Нашинецъ" отъ 3 юлий 1927 г. публикува дълга статия подъ заглавие „Народното движение на македонскитѣ българи", въ която се даватъ

 

132

 

 

подробни сведения за отпразднуването на „деня на Mакедония" и се съобщава за конгреса на македонския женски съюзъ въ България. Въ статията между другото се казва :

 

„Нарастването на народното съзнание у македонскитѣ българи, както въ югославянска и гръцка територия, така и у македонскитѣ бѣжанци и емигранти въ България, може да се обясни съ факта, че до като подъ турския режимъ македонцитѣ сѫ се ползували съ пълни езикови, културни и религиозни свободи, днесъ, — следъ като сѫ имъ били отнети всички народни училища и църкви, се правятъ опити за насилствено отнемане народностьта имъ ...

 

Народностно потиснатитѣ македонски българи, които се движатъ отъ едничкото желание да се освободятъ отъ днешното народностно и културно иго, въ случай на усложнения едва ли ще бѫдатъ благонадежденъ елементъ въ югославската държава. Въ това време на политическа обтѣгнатость бѣлградскитѣ меродавни крѫгове би трѣбвало да взематъ горното предъ видъ и вѣроятно биха разбрали, че въ интереса на държавата имъ и на цѣлото южно славянство е, преди всичко да признаятъ на българскитѣ малцинства въ Македония езикови, религиозни и културни права и да промѣнятъ сегашното название „Южна Сърбия" съ старото, историческо и единственото право название „Македония".

 

*

 

Служитель на истината е чешкия ученъ, Лудвигъ Куба. Той е единъ отъ редкитѣ познавачи, ако не най-добрия измежду тѣхъ, на славянската народна пѣсень. На нея той е посветилъ почти цѣлия си животъ и си е спечелилъ име и авторитетъ всрѣдъ научния свѣтъ не само въ страната си, но и далече задъ границитѣ й. Куба е обходилъ всички славянски земи и на самото мѣсто е проучвалъ характера и особеноститѣ на всички разклонения на славянското племе . . .

 

Напоследъкъ Л. Куба е прекаралъ 2 години въ пѫтуване изъ разни краища на Македония и тамъ, отъ самия народъ е слушалъ какъ звучи македонската българска пѣсень, какъ се лѣе тѫгата, какъ трептятъ копнежитѣ по волность и красота на македонската душа.

 

Записалъ е съ голѣма вещина много български народни пѣсни, пѣти отъ македонци въ татковината ни, и за голѣма наша радость, той е отпечаталъ въ единъ томъ 31 отъ тия слушани и записани отъ него пѣсни.

 

Този томъ е 14-ия отъ музикалното му дѣло — сборникъ отъ разни славянски пѣсни, озаглавенъ „Славянството въ своитѣ пѣсни", а издаденъ съ помощьта на председателя на чехословашката република, Т. Масарикъ. Тоя 14-ти томъ носи заглавието : „Македонски пѣсни".

 

Въ предговора на книгата си Л. Куба пише, че македонцитѣ, македонскитѣ славяни, сѫ българи, че тѣxния езикъ е български и пѣсната имъ българска. Куба честно и съ голѣма смѣлость, въпрѣки съюзническото държание на Чехия къмъ Сърбия, е заявилъ, че не сѫ сърби македонскитѣ славяни".

 

(Изъ в. „Македонска Трибуна" — Индианаполисъ, 17 януарий 1929 г.).

 

133

 

 

Миналата година излезе отъ печатъ отъ Лудвигъ Куба : «Четиво за Македония». Въ тази негова книга сѫ неговитѣ пѫтни бележки отъ Македония. Тѣ иматъ много хубавъ хуморъ и сѫ написани на единъ лекъ и живъ езикъ. Книгата е изпъстрена съ прекрасни рисунки, които допълватъ въ голѣма степень онова, което той описва съ перото си. Между другото въ своята книга Л. Куба пише следнитѣ нѣща за Македония :

 

«Като си помислимъ, че славянското население въ Македония, съ изключение на малкото число тамошни сърби, се е борило цѣлъ вѣкъ съ турци и гърци за своето освобождение, като часть отъ българския народъ, ще разберемъ чувствата, съ които е приело тоя резултатъ отъ своитѣ жертви и борби. И тогава ще разберемъ многобройнитѣ печални работи, за които чуваме — а още повече и не чуваме — тъй като и изявленията на такива искрени приятели на славянството, като Сетонъ Уатсонъ, се прикриватъ у насъ или се приематъ отрицателно.

 

»Каквото е било свободно въ турско време, днесъ въ сръбска и гръцка Македония не е позволено и всѣкиму се налага отъ официалната власть сръбското «ичъ» ...

 

»Турция признаваше тукъ македонцитѣ за българи, Гърция ги признава поне за «славофони» ; Сърбия, обаче, имъ отказва българщината и не имъ я позволява. . .

 

»У насъ, неизвестно по какви причини, не се пише за тамошнитѣ работи и не се позволява да се пише, макаръ че обичаме да се показваме, че се интересуваме за цѣлото славянство . . .

 

»Би било желателно да се прави това действително и жалко е, че не се прави въ сѫщность».

 

(Изъ в. «Македонска Трибуна», Индианаполисъ, 22 юний 1933 г.).

 

 

СРЪБСКИ СВИДЕТЕЛСТВА

 

В-къ „Новости" отъ 2 януарий 1927 г, Бѣлградъ, пише :

 

„Въ южна Сърбия нѣмаме национална политика. Напразно просвещаваме народа — оплакваше се единъ учитель отъ този край — щомъ като чиновникътъ, като дойде въ село, вика : „Оца вамъ бугарскогъ" ! Децата виждатъ какво се върши съ тѣхнитѣ родители и ни гледатъ насъ учителитѣ имъ, съ укоръ, като че искатъ да ни кажатъ : вие ни учите, че сме сърби, а ето, властьта ни казва, че сме българи . . .

 

*

 

Въ бѣлградското списание „Нови Животъ" отъ 6 февруарий 1927 г. въ статия Н. Талетовъ описва колко тежко е положението въ Македония ; какъ македонскиятъ комитятъ вмѣсто да прибѣгва до повече революционни акции, действувалъ тайно между населението, което било по-опасно ; какъ македонски студенти завършващи въ чужбина, следъ като се върнатъ въ Македония, правятъ пропаганда между населението, че Македония не е сръбска, че Югославия е временна държава. Между другото вестника казва :

 

«На гробоветѣ на българскитѣ войводи, погребани въ двора на черквата Св. Димитрий въ Скопйе, всѣка година се поставятъ вѣнци отъ народа. Бугарашитѣ искатъ открито да кажатъ, че сѫ солидарни съ мъртвитѣ при портитѣ на Св. Димитъръ».

 

*

 

В-къ „Будучность", органъ на сръбската независима демократическа партия (на пречанскитѣ сърби), чийто шефъ бѣше Светозаръ Прибичевичъ, публикува статия подъ заглавие „Хърватско и Македония въ миналото и сега".

 

134

 

 

Въ статията покрай многото други изобличения за сръбския шовинизъмъ, сѫ казани и следващитѣ истини :

 

„Знае се, че голѣмитѣ апостоли и учители Кирилъ и Методи произхождатъ отъ славяни македонци отъ околноститѣ на Солунъ. Тѣ преведоха на езика на тѣзи славяни Евангелието и създадоха така първата славянска азбука. Този преводъ е единъ документъ за стария български езикъ, който стана отъ тогава основа на цѣлата славянска литература въ срѣднитѣ вѣкове, минавайки отъ Македония, чрезъ посрѣдничеството на българскитѣ учители, въ всички славянски страни, специално между огромния руски народъ. До 17 и 18 вѣкове този езикъ стана литературния езикъ на всички славяни . . .

 

Много видни българи, интелектуалци отъ Македония и България, отиваха въ Хърватско, кѫдето тѣ получаваха насърдчения за тѣхната борба отъ хърватскитѣ борци, дирижирани отъ Щросмайеръ и Франьо Рачки. Такъвъ е случаятъ съ българо-македонския владика Натанаилъ, отъ село Кучевища (Скопска околия), който прекосвайки, въ качеството си на филологъ и политикъ, всички славянски страни, се спрѣ сѫщо и въ Загребъ, кѫдето влиянието на хърватскитѣ първенци го окуражиха още повече въ неговата борба.

 

Но най-важниятъ моментъ въ тѣзи отношения бѣ дошелъ въ Загребъ отъ първитѣ македоно-българи фолклористи, братята Миладинови (Константинъ и Димитъръ), които бѣха събрали едно голѣмо число български пѣсни, главно отъ Mакедония . . .

 

Ватрославъ Ягичъ показа единъ пѫть завинаги въ своитѣ произведения, че македонския езикъ на Кирилъ и Методи е български и че македонския сегашенъ диалектъ е единъ български диалектъ. Той направи една голѣма услуга на каузата на Македония, къмъ която той хранѣше голѣми симпатии. Въ своитѣ научни трудове и въ своитѣ писма, той демаскира сѫщо фалшификатора великосърбинъ Беличъ, сегашния представитель на сръбския шовинизъмъ въ бѣлградския университетъ".

 

(Статията на сръбския вестникъ е изцѣло препечатана въ в. „Ла Маседоанъ излизащъ въ Женева, въ броя му отъ 17 май 1931 г.).

 

*

 

Светозаръ Прибичевичъ, бившъ югославски министъръ, пише въ „Ла Репюбликъ" отъ Парижъ, въ броя отъ 2 януарий 1934 г. :

 

„При това цѣла България знае, че факта на произнасянето на българското име въ Югославия, подъ режима на краль Александъръ, е считанъ като едно престѫпление на предателство".

 

 

ГРЪЦКИ СВИДЕТЕЛСТВА

 

Организацията „Гръцко-македонски юмрукъ" провеждаше наредбитѣ на свои циркуляръ, напечатанъ въ Леринъ на 26 януарий 1926 година :

 

„Отъ днесъ се забранява употрѣбата на българското езично наречие въ всички обществени центрове, сгради, въ търговскитѣ отношения, на срещитѣ и събранията, веселбитѣ, гощавкитѣ, свадбитѣ и пр.

 

135

 

 

Въ всички изброени случаи нареждаме да се говори гръцки езикъ. Препорѫчваме на всички военни и политически власти, на всички държавни и частни чиновници, да не даватъ, нито приематъ данни на другъ езикъ освенъ на гръцки".

 

*

 

Софийскиятъ вестникъ „Македония" помѣства писмо отъ Атина, въ което се прави следниятъ цитатъ отъ атинския „Борсовъ вестникъ" отъ 25 ноемврий 1927 година :

 

„Българската пропаганда работи безшумно, тайно и съ програма въ момента, когато разнитѣ наши правителства спятъ сладъкъ сънъ. Така, въ крайграничнитѣ области на Леринъ, Костуръ, Суровичево, Караджово, Воденъ, и Енидже-Вардарско, съгласно тайнитѣ нареждания на Mакедонския Комитетъ, българското население въ горнитѣ области на всѣка цена отбѣгва да говори гръцки езикъ въ своитѣ сдѣлки съ настаненитѣ тамъ бѣжанци, дошли отъ Мала Азад, говорейки само български, подъ предлогъ, че не знае гръцки ; за свое оправдание и за да избѣгне преследвания, казва, че говори македонски и по тоя начинъ прави първата стѫпка къмъ автономията на Македония, за да отвори пѫть на българското завоюване.

 

Чрезъ систематическото отбѣгване на гръцкия езикъ заставиха настаненитѣ тамъ многобройни бѣжанци да изучатъ български езикъ ; съ време и подъ покровителството на гръцкото управление, единствениятъ най-разпространенъ езикъ, който ще се говори срѣдъ туркофонитѣ бѣжанци ще бѫде българския, обстоятелство, което ще дава поводъ на българитѣ и на европейската дипломация постоянно да изтъкватъ българския характеръ на тия области. Време е вече да се събудимъ и да вземемъ целесъобразни мѣрки за изкореняването на българската опасность чрезъ изселване : всѣки, който говори български, да се счита пропагандаторъ и да се замѣства съ бѣжанци, които ще могатъ да устоятъ при една отбрана на всѣкакво чуждо нашествие и налагане".

 

(Досущъ еднакво съобщение дава и солунския гръцки в. „Македония" отъ 4 декемврий 1928 г.).

 

*

 

Вестникъ „Неа Алитиа" отъ Солунъ (1931 г.), се оплаква, че гръцкитѣ учители въ селата въ Македония сѫ научили български езикъ, за да влѣзнатъ въ контактъ съ мѣстното население, вмѣсто да накаратъ населението да научи гръцки ; и за да се излѣкува това зло, вестникътъ препорѫчва следнитѣ мѣрки :

 

«1. — Отзоваването на тѣзи учители отъ училищата по граничната зона и премѣстването имъ въ островитѣ» ;

 

«2. — Да се закачатъ навсѣкѫде афиши носящи надписа : «Роворете гръцки !». Последната система е приложена отъ сърбитѣ и при тѣхъ вече днесъ не се слуша никакъ гръцки, български или турски. За да бѫдемъ напълно справедливи, трѣбва афишитѣ да бѫдатъ окачени въ градоветѣ Солунъ, Воденъ, Леринъ и пр. Разбира се, поставянето на тѣзи карти ще предизвика сѫщо най-голѣми мѫки за виновнитѣ. Точно така се случи въ Сърбия».

 

 

Вестникъ «Фосъ» отъ Солунъ се обявява противъ тази препорѫка на «Неа Алитиа», отричайки полезностьта на тѣзи афиши.

 

136

 

 

«Тѣзи табели, пише вестника, не могатъ да упражнятъ примамване. Дори на нѣколко мѣста тѣзи табели могатъ да иматъ обратенъ резултатъ, безъ да взимаме предвидъ впечатлението, което тѣ ще направятъ на чужденцитѣ, следъ като ние притежаваме Македония отъ деветнадесеть години ... Не, не ! Да се пазимъ отъ такива прибързани мѣрки».

 

*

 

Гръцкиятъ генералъ Г. Кондилисъ, бившъ гръцки министьръ-председатель, които събори диктатурата на генералъ Пангалосъ презъ 1926 г. и които бѣ шефъ на националната гръцка републиканска партия, е направилъ предъ атинския кореспондентъ на софийския вестникъ „Знаме" декларащия по поводъ гръцко-българскитѣ отношения. Той е заявилъ следното :

 

„Моето мнение по въпроса за малцинствата е категорично : азъ съмъ за даване права на малцинствата, кѫдето и да се намиратъ тѣ. Малцинствата трѣбва да се радватъ на сѫщитѣ права, на които се радва господствуващия народъ, т.е. на политически, икономически, религиозни права и пр. Ако малцинството, сѫществуващо въ Македония иска права, моето мнение е, че трѣбва да имъ се дадатъ. Що се отнася до въпроса дали това малцинство е българско или сръбско, азъ съмъ въ състояние да заявя, че то не е сръбско. Подъ турско владичество българитѣ отъ Македония бѣха раздѣлени на екзархисти и патриаршисти. Екзархиститѣ манифестираха съ голѣмъ фанатизъмъ своето българско национално съзнание..." .

 

(Изнесено и въ в. „Ла Маседоанъ", Женева, 17 маи 1932 година).

 

*

 

Гръцкиятъ академикъ Спиросъ Меласъ, които е отивалъ съ гръцкитѣ войски при тѣхното настѫпване въ южна Македония и своитѣ впечатления отъ Балканската война е описалъ въ споменитѣ «Епопеята отъ 1912-1913 година», пише така за посрещането на гръцкитѣ войски въ егейска Македония :

 

«По нѣкой пѫть, изведнажъ, би излезла нѣкоя селянка и би почнала да псува на своя тежъкъ македонски езикъ. Тогава войницитѣ биха я обградили, търсейки отъ нея ужъ пари, хлѣбъ, вино, сирене... Но отговорътъ бѣше онази отсѣчена дума, която ни я отправи при излизането отъ Негушъ първиятъ славофонъ, селянинътъ съ намръщено лице, който го срещнахме — дума, която отъ тамъ, кѫдето минахме, чакъ до вратитѣ на Солунъ и оттамъ до Леринъ, се слушаше като меланхолично ехо на всѣки нашъ въпросъ — «нѣма» !».

 

*

 

Гърцитѣ сѫ оставили най-голѣмъ брой свидетелства, че македонскитѣ славяни сѫ българи. Едва ли е възможно и въ цѣлъ грамаденъ томъ да се побератъ тия свидетелства, изхождащи отъ историци въ срѣднитѣ вѣкове и въ най-ново време ; отъ политически, военни и духовни институти и лица ; отъ гръцката преса ; отъ всевъзможни други източници.

 

Тукъ ще споменемъ, че подиръ първата свѣтовна война биде сключенъ договоръ между България и Гърция, съ който въ южна Македония (подъ гръцка власть) се признаваше българското национално малцинство. Договорътъ бѣ подписанъ отъ г. Политисъ въ името на Гърция, а отъ г. Калфовъ — въ името на България.

 

„Югославия", обаче, се раздразни поради тоя договоръ. Нейниятъ министъръ на външнитѣ работи Воя Маринковичъ отправи на 17 ноемврий

 

137

 

 

1924 г. нота до Гърция, въ която се заявяваше, че югославското правителство „не може да признае за българи славяногласнитѣ въ гръцка Македония, когато сѫщитѣ славяногласни, живущи на северъ отъ граничната линия съ гръцката държава, тоестъ въ югославския дѣлъ на Македония, югославското правителство ги смѣта за сърби".

 

Появи се криза въ отношенията между Югославия и Гърция. Правителството на Югославия — въ знакъ на протестъ — се отказа отъ съюзния договоръ съ Гърция отъ 10 май 1913 година ; а сѫщо така се отказа и отъ договора Нинчичъ-Александриу, който бѣше сключенъ на 10 май 1923 г. въ връзка съ солунската свободна зона за Югославия. Поставено бѣ искане отъ югославска страна щото протоколътъ Калфовъ-Политисъ, подписанъ на 29 септемврий 1924 г. въ Женева, да не се привежда въ изпълнение и да не се признава никакво българско малцинство подъ гръцка власть.

 

Този моментъ въ отношенията между Югославия и Гърция е твърде важенъ. Той е не само едно неопровержимо свидетелство, покрай множеството други, че Сърбия (Югославия) е заграбила земи съ подавляюще българско население; важенъ е и като приносъ къдъ първокласнитѣ по значение документи, които иматъ жива връзка съ езикознанието и етнографията относно македонскитѣ славяни. Г-нъ Маринковичъ, а още повече и гръцкото правителство, признаватъ фактически, че славянитѣ въ Македония сѫ българи, както и самото Общество на Народитѣ е признало това.

 

Въ книгата на г. Н. R. Wilkinson, М. А. Lесturеr in Gеogrарhу in thе Univеrsitу of Livеrрool, — «Mарs аnd рolitiсs» (А rеviеw of thе еthnogrарhiс саrtogrарhу of Mасеdoniа), Livеrрool 1951, in thе univеrsitу рrеss, стр. 258-259, е даденъ точния текстъ на протеста, врѫченъ отъ г. Маринковичъ на гръцкия пълномощенъ министъръ въ Бѣлградъ. Ето цитата отъ тая книга:

 

„По случай югославския протестъ срещу гръцко-българския протоколъ отъ септемврий 1924 г. (който постави българското малцинство въ Гърция подъ защита на Обществото на Народитѣ). югославскиятъ министъръ г. Маринковичъ заяви категорически на гръцкия министъръ въ Бѣлградъ: „Ние не желаемъ, нито можемъ да желаемъ само съ орѫжие да бранимъ сръбска Македония. За насъ е сѫществено щото никаква трета страна да не може да оспорва сръбския характеръ на тази територия. Следователно, догмата, че славянскитѣ жители на Македония сѫ сърби, е основенъ принципъ на нашата политика. Ние не можемъ да приемемъ, че северно отъ границата тѣзи славяни сѫ сърби, докато задъ тази граница сѫщото население е българско. Да се признае, че славянитѣ отъ Воденъ или Леринъ сѫ българи, значило би да се разстройватъ истинскитѣ основи на нашата политика спрѣмо сръбска Mакедония. Това е базата на нашата политика, и ако Гърция не ни подържа по този въпросъ, тогава, за съжаление, ние ще бѫдемъ принудени да променимъ тази база и да потърсимъ едно споразумение съ България за подѣляне гръцка Македония на сфери на влияние" [*].

 

 

*. Quotеd from Р. Рinеnеllis, Historу of Grееk Forеign Рoliсу, 1923-41 (Аthеns, 1948) bу А. А. Раllis in а tуреsсriрt historiсаl studу, «Mасеdoniа аnd thе Mасеdoniаns» (London, Арril, 1949).

 

[Рrevious] [Next]

[Baсk to Index]