ЧАСТЬ ПЪРВА
Македония наново подъ сръбско и гръцко робство
II. РЕШЕНИЯТА ВЪ ПАРИЖЪ
Политическитѣ факти до Балканската и първата свѣтовна война. — Проектъ за автономия на Македония. — Видни чужденци за създаване на отдѣлна македонска държава
Като встѫпление тукъ считамъ за най-подходяще едно кратко припомняне на голѣмитѣ политически факти, свързани съ нашата родина отъ днитѣ на балканската до първата свѣтовна война.
Попадането на Македония подъ ново, по-тежко робство, следъ прогонването на турското управление, се дължи преди всичко на алчностьта, която вдъxнoвявaшe политиката на Бѣлградъ и Атина. Но това се дължи и на грешкитѣ, които извърши Царь Фердинандъ.
Рѫководителитѣ на политиката въ София не взеха предвидъ, че Сърбия, отбѣгвайки отъ идеята за македонска автономия, си е наумила да прави грабежъ на чужди земи. Това бѣ така ясно отдавна още преди балканската война, когато сръбската пропаганда — даже въорѫжена — а и „научна”, трѫбеше, че Македония била сръбска земя. Гърция имаше известни етнографски основания за претенции въ околиитѣ на югъ отъ Македония, но вънъ отъ това всичко друго бѣ пакъ апетитъ къмъ чуждото.
Само автономията на Македония трѣбваше да се подържа отстрана на България като повелителенъ лозунгъ и непромѣнима цель на войната срещу Турция. [*] И при това положение съюзницитѣ
*. Върху този въпросъ много подробности се намиратъ въ съчиненията на видни български общественици, които единодушно осьждатъ изоставянето отъ страна на българската държавна политика иделта за автономия и усвояване дѣлежа на Македония.
Заслужава да се прочетатъ поне тил две книги : a) А. Тошевъ, «Балканскитѣ войни», т. I и II; б) Ал. Гиргиновъ, «Народната катастрофа». А. Тошевъ е бивалъ министъръ-председатель на България, а Гиргиновъ министъръ.
Самъ Ив. Ев. Гешовъ въ книгата си «Престѫпното безумие”, пише (стр. 103) : «още презъ срѣдата на м. Октомврий 1912 г., следъ нашитѣ първи победи, г. Даневъ ми съобщи отъ главната квартира, че следъ войната речь за автономия не трѣбва да става отъ наша страна. Главнокомандуващиятъ саморѫчно бѣ писалъ на това съобщение, че напълно сподѣля мнението на Данева.»
Гиргиновъ, въ споменатата негова книга, стр. 41, уточнява : «Именно, тъкмо въ тоя моментъ, около срѣдата на м. Октомврий 1912 г., съвпада и точното опредѣляне цельта на войната — вмѣсто автономия се прегръща вече идеята за присъединение на Македония». И прибавя : «отъ този моментъ до края на войната, нито дума вече не е ставало за автономията на македонската земя».
Така, на бойнитѣ полета при Люлебургазъ и Бунаръ-Хисаръ бѣ възкръснала свободата на Македония, както и славата на България. Но българскитѣ «Кавуровци», изневѣрявайки на исканата винаги и отъ тѣхъ автономия, тикнаха Македония наново въ пропастъта, като озлочестиха и България.
Що се отнася до ВМРО, тя възприе автономния принципъ още при своето създаване, взимайки предвидъ много обстоятелства, които биха пречили за поставянето на друга цель. На първо мѣсто предвиждано е, че другитѣ балкански държави биха се противопоставлли много повече срещу обединението на Македония въ българската държава, отколкото срещу автономията. Сетне, водена е смѣтка за присѫствието и на други националности въ Македония, а сѫщо така и за противоречивитѣ интереси на великитѣ сили въ връзка съ нашето отечество и пр.
45
можеха да задържатъ за себе си по една добра териториална придобивка — България би излѣзнала на Бѣло море и взела тракийски области ; Сърбия — би получила Косово и Санджака ; Гърция — Тесалии и егейскитѣ острови.
Отговорность носятъ и министритѣ на Царь Фердинанщъ и по-влиятелнитѣ генерали, които сѫ го следвали безкритично. Министъръ-председательтъ Ив. Ев. Гешовъ, бѣ заявилъ, че ще изземва отъ македонския комитетъ въпроса за оовобождението на Македония, така както нѣкога въ Италии билъ постѫпилъ Кавуръ. Наистина, българската държавна политика се опита да взима въ свои рѫце въпроса, като на първо мѣсто отритна дветѣ най-важни позиции на ВМРО — цѣлостьта на Македония и нейната независимость. Следъ като Гешовъ и компании бѣха вкарали вълка въ кошарата (т. е. сръбската и гръцка войски въ Македония), деятелитѣ отъ македонското движение употрѣбиха всички и всѣкакви доводи да убеждаватъ българскитѣ отговорни мѣста, че сѫ длъжни да положатъ всички усилия за запазване териториалната цѣлость на Македония. Тия деятели изцѣло осѫждаха Гешовци за извършеното престѫпление.
Така въ 1912 г. България тръгна на война противъ Турция съ потайното намѣрение да раздѣли Македония и да си присъединява нейни територии. Затова и въ съюзническия договоръ съ Сърбия не с застѫпена здраво идеята за автономия, а подробно се означава какъ щѣлъ да се извърши дѣлежа.
Следъ туй дойде втора грешка. Битата на бойното поле Турция предложи да въведе автономия въ Македония. Но предложението ѝ биде отхвърлено, макаръ въ ултиматума, подаденъ до Султана преди да му се обяви война, изрично да бѣ казано, че се иска отъ него тъкмо въвеждането на автономия.
Когато Сърбия и Гърция се бѣха вече добре настанили въ македонскитѣ области, България извърши трета грешка — обяви на съюзницитѣ си война, безъ да я бѣ подготвила нито дипломатически, нито материално. И изгуби не само почти цѣла Македония, но и дѣлове отъ старата си територия. Сърбия и Гърция бѣха, които ламтѣха да грабятъ чужди земи ; но тѣхната и на приятелитѣ имъ въ чужбина пропаганда бѣ успѣла да представи България като ненаситна. Ето защо, преди всичко за поставяне на своята военна акции въ най-добра свѣтлина, царь Фердинандъ и съветницитѣ му би следвало предварително да предложатъ открито на Бѣлградъ и Атина въвеждането на автономията, както тя бѣ поискана въ ултиматума до Султана. По тоя начинъ сключилитѣ вече таенъ договоръ срещу свои съюзникъ гърци и сърби биха се намѣрили на тѣсно ; обвиненията имъ за лакомия на България биха били решително опровергани; а и шансоветѣ за по-добро уреждане на македонския въпросъ можеха да бѫдатъ по-добри.
Въ 1914 година започна голѣмата европейска война. Бългapия остана повече отъ една година неутрална.
Лѣтото на 1915 г. политически писатели го нарекоха „Българското лѣто" поради интензивната дипломатическа борба между великитѣ
46
сили отъ двата лагера, за да иматъ на своя страна българската държава, въорѫженитѣ и сили, а главно стратегическото ѝ географско положение. „Тройното Съглашение" (Русия, Франция и Ангия) се е старало безуспѣшно да убеди Сърбия, че трѣбва да отстѫпи на България македонскитѣ области. Но не сѫ споменали независимостьта на Македония, които въ края на краищата може да се предполага, че е по-приемлива за Бѣлградъ, отколкото уголѣмена Бългaрия. Това ни показва и постѫпката на сърбитѣ, която се приключи съ Сливница ; Сърбия нападна въ 1885 г. безъ никакъвъ поводъ и основание България, само отъ нежелание да я види уголѣмена съ северна Тракия.
Отстрана на българскитѣ управници — доколкото съмъ узналъ отъ публикуванитѣ книги — въпросътъ за македонската автономия или независимость не е поставянъ предъ голѣмитѣ сили. Може би тѣ сѫ смѣтали, че сръбската неотстѫпчивость е пречка и за подобно решение. Въ бѫдаще вѣроятно ще се доосвѣтли тоя въпросъ чрезъ спомени на по-отговорни български общественици.
България, които отлично познаваше разнитѣ домогвания къмъ Македония — би спечелила и морално и политически ако все пакъ бѣше искала автономията.
Що се отнася до македонскитѣ срѣди, тѣ въ 1912 г. не сѫ били увѣрени, че България наистина е решена да дѣли Македония. [*] Виждайки какъ Бѣлградъ и Атина нѣматъ намѣрение да напуснатъ македонскитѣ околии и започватъ съ денационализаторскии си тероръ, не намиратъ другъ изборъ освенъ да се наредятъ рамо до рамо съ българската армия въ борбата противъ новитѣ потисници. Сѫщото поведение държатъ и въ европейската война, като иматъ предъ очи и възстановяването на цѣлостьта на Македония.
Преди това, обаче, отъ срѣдата на македонското общество бидоха подавани мемоари до великитѣ сили, изпращани делегации въ
*. На 12 августъ 1912 г. македонската емиграция въ България свиква конгресъ, съ 550 делегати. Взета е следната резолюция : «... Правителството на царството веднага да мобилизира, като същевременно предяви предъ великитѣ сили, че иска да се даде пълна автономия на Македония и Одринско, съ областно събрание и милиция на чело съ генералъ-губернаторъ християнинъ».
И мѣстното българско общество е било съ убеждение, че трѣбва да се върви къмъ автономията. Едно свидетелство ни дава свиканиятъ на 29 априлъ 1912 г. митингъ въ локала «Нова Америка», подъ председателството на д-ръ Кр. Стамболски и подъ патронажа на Иванъ Вазовъ, д-ръ Ст. Сарафовъ, Иванъ Грозевъ, Г. Георговъ, инж. Хр. Станишевъ, професоритѣ д-ръ Иванъ Шишмановъ, д-ръ Б. Цоневъ и др... На г. Гешовъ отъ името на митинга е поднесена следната резолюция : «Поканва се българското правителство най-сетне решително да се застѫпи съ всички срѣдства, които му дава българскиятъ народъ, за да спаси Македония отъ предначертаната ѝ гибель, като действува да се изпълни наредбата на чл. 23 отъ Берлинския конгресъ (вижъ «Балканскитѣ войни», т. I, стр. 347).
Делегатитѣ на 25 македонски братства сѫ публикували на 5 октомврий 1912 г. «възвания до нашитѣ братя», въ които между другото се казва за воюващитѣ противъ Турция балкански държави :
«Движени отъ свещения дългъ на братско състрадание, тѣ ви идатъ на помощь, за да ви освободятъ отъ турското робство. Тѣ не искатъ друго за жертвата, която правятъ, искатъ само да възстановятъ мира и реда въ нашата родна земя. ( К. Соларовъ, полковникъ отъ генералния щабъ, — «Балканскиятъ съюзъ и освободителнитѣ войни презъ 1912 и 1913 г.», стр. 39).
47
чужбина все съ настояване за независимость на Македония. Такива постѫпки сѫ правени и при сключването на нещастния Букурещки договоръ, подиръ войната между балканскитѣ съюзници [*].
*. Комисия отъ шесть души, на 23 юлий 1913 г. е подала отъ името на македонскитѣ бѣжанци мемоаръ до председателя на посланишката конференция въ Лондонъ — Ед. Грей, до председателя на конференцията за миръ въ Букурещъ — Титу Майореско и до представителитѣ на силитѣ въ София. Въ мемоара е казано, че :
«... Най-ефикасната мѣрка за постигане на това (думата е за свободното национално и политическо развитие на македонското население) пакъ си остава създаването на една автономна Македония, която би гарантирала правата и на всички други националности, и за която отъ двадесеть години насамъ македонското население ратува и ще ратува и въ бѫдеще.» (Ан. Тошевъ — «Балканскитѣ войни», т. II, стр. 418).
Въ 1913 г., подиръ войната между балканскитѣ съюзници, отъ името на македонскитѣ братства въ България замина за Европа една делегация въ съставъ отъ трима души — проф. Д-ръ Ив. Георговъ, проф. Ал. Балабановъ и Тодоръ Павловъ, бившъ народенъ представителъ въ цариградския парламентъ. Г-нъ Георговъ е отъ Велесъ, г. Балабановъ отъ Щипъ, г. Павловъ отъ Скопйе. Тримата носѣха до великитѣ сили единъ меморандумъ, който съдържаше кратко резюме отъ исканията на македонцитѣ. Между другитѣ аргументации делегатитѣ сѫ изтъквали различнитѣ европейски решения и международни актове въ полза на автономията на Македония. (А. Тошевъ — «Балканскитѣ войни», т. II. стр. 430).
Всички тѣзи и други подобни постѫпки, отбелезани още преди балканската война, изразяватъ общото разбиране на македонскитѣ организации — на ВМРО и на легалнитѣ емигрантски дружества. Както тѣ, така и българското население въ Македония съ задоволство биха приели автономията. Доколкото въ периода на стеклитѣ се една следъ друга три войни (отъ 1912 до 1915 г.) сѫ съдействували на българската армия въ война срещу новитѣ поробители на Македония, това не означава, че сѫ удобрявали възприетата отъ България политика на дѣлежъ на македонскитѣ земи.
Трѣбва да изтъкнемъ, че македонското движение, на първо мѣсто ВМРО, всѣкога грижливо е пазило свялта самостоятелность. Това е ясно изразено и въ декларацията на Централния Комитетъ на ВМРО отъ 1 августъ 1924 година, кѫдето, между другото, е казано :
«ВМРО не може да слугува на никоя държава и на никоя партия, въ която и да е държава. Тя разчита на помощьта и съдействието на всички държави и на партиитѣ въ разнитѣ държави въ борбата си противъ угнетителитѣ на Македония и противъ враговетѣ на македонската свобода... Всѣка помощь, отдето и да изхожда тя, се приема, ала при непремѣнното условие, вѫтрешната организация да запази пълната си самостоятелность и свобода въ своитѣ действия».
Мѣстния политически идеалъ въ Македония, който е оказвалъ своето действие и върху настроението на народната маса, е изтъкнатъ отъ проф. П. Милюковъ още въ 1899 г. — въ изложението му «Сръбско-българскитѣ отношения и македонския въпросъ», помѣстено въ сборникъ на журнала «Русское богатство», стр. 289—290.
Този именно идеалъ сѫ застѫпвали и бранили представителитѣ на освободителното дѣло. Г-нъ Алфредъ Рапапортъ, бившъ австрийски консулъ въ Македония и добре запознатъ съ нейнитѣ проблеми пише въ своята книга «О Пеи де Мартиръ», стр. 62, следното :
«Никога македонската организация не се отказа отъ своята пълна свобода по отношение на софийското правителство. Естествено, презъ тритѣ войни тя държа смѣтка за военната дисциплина, но това тя направи като съюзница, а не като подчинена. Въ време на миръ тая независимость бѣ още по-очевидна и трѣбва да се напише цѣлата нова история на България, за да се посочатъ многобройнитѣ фази на българо-македонскитѣ отношения. Въпрѣки тъй естественото чувство на национална солидарность, никога тия отношения не сѫ били тъй тѣсни, каквито открай време бѣха отношенията между бѣлградското и атинското правителства и респективнитѣ имъ национални пропаганди, които действуваха въ Македония презъ последнитѣ времена на отоманското владичество и по-рано».
Следователно, и по времето на балканската война отговорнитѣ македонски деятели оставаха твърдо привързани къмъ идеала не само за освобождение на Македония, но и за запазване на нейната цѣлость, — обратно на софийското правителство, което безъ много да му мисли бѣ пренебрегнало тая цѣлость.
Въ течение на първата голѣма война виждаме и другъ единъ народъ, близъкъ намъ по езикъ и раса — хърватскиятъ, да се стреми къмъ сѫщо такава цель — запазване на цѣлостьта си, народностно и териториално. Усилията на д-ръ Анте Трумбичъ и на Франъ Супило въ Лондонъ, Римъ и Парижъ, както и тѣсното имъ сътрудничество съ Пашичъ и Принцъ Александъръ Сръбски сѫ пропити съ тая интимна мисъль — да не се допустне разкъсването на хърватскитѣ земи въ други държави. Д-ръ Трумбичъ и други негови съмишленици по-късно сѫ съжалявали, задѣто Хърватско се намѣри подъ назадничавата команда на Бѣлградъ, но това сѫ считали като неизбѣжно по-малко зло, за спасението отъ което ще се изискватъ нови напори.
48
Презъ есеньта на 1915 година по-голѣмата часть отъ македонската територия [*] бѣ заета отъ българскитѣ войски, които бѣха дочакани съ неописуемъ ентусиазъмъ отъ страна на българското население ; съ симпатии отъ страна на турското и голѣмото мнозинство отъ албанското. Сърбия, жестокиятъ потисникъ на народа въ Македония, изчезна отъ политическата карта. Голѣма часть и отъ областитѣ, които въ южна Македония стенеха подъ еднакво тежко гръцко робство, бѣ заета отъ България.
Македония стана театъръ на военни действия в течение на повече отъ три години, между войски отъ много европекски народи, а и отъ Африка.
Mope отъ кърви се пролѣ презъ първата голѣма война. Съ основание се очакваше, че подиръ тая обща катастрофа свѣта ще бѫде уреденъ най-справедливо, за да нѣма нови поводи на недоволства и да се изключи повторението на войнитѣ. Решаваше се сѫдбата особено на Европа.
* * *
Македонската трагедия бѣ напълно известна на дипломацията. Толкова пѫти въ течение на изминалитѣ до тогазъ четиридесеть години бѣ разглеждана въ книги и вестници. Най-много защитници на македонската оовободителна борба се бѣха явявали тъкмо въ западнитѣ държави — Англия, Франция, Италия и даже далечна Америка. Три войни се бѣха водили за Македония ; три възстания и двадесетгодишни революционни вълнения ставаха въ самата страна ; предъ четири международни конференции бѣ слаганъ македонския въпросъ ; редица срещи между видни политици, а даже и между най-мощнитѣ държавни глави на Европа се състояха въ връзка съ него [**]. Да не споменаваме за множеството разговори, преговори,
*. Въ приложение подъ № 1 е дадена картата на Македония. Всѣка цифра — до дадена дума въ текста — означава номера на съответното приложение, което трѣбва да се търси въ специалния отдѣлъ къмъ края на книгата.
**. Тритѣ войни, за които основната причина бѣ неуредения македонски въпросъ, сѫ : войната срещу Турция въ 1912 г.; войната между балканскитѣ съюзници въ 1913 г.; участието на България въ първата голѣма война 1915-1918 г.
Тритѣ възстания въ Македония сѫ : Кресненското въ 1878 г., Горно-Джумайското (върховисткото) въ 1902 г., Илинденското въ 1903 г.
Четиритѣ международни конференции, кѫдето се обсѫждаше по сѫдбата на Македония сѫ следнитѣ : Цариградската конференция въ 1876 г.; Санъ-Стефанскиятъ договоръ въ 1878 г.; последвалиятъ го Берлински договоръ; Букурещкиятъ договоръ въ 1913 г.
Срещитѣ на мощни държавни глави въ връзка съ македонския въпросъ сѫ тѣзи; срещата на руския Царь Николай II и австро-унгарския Императоръ Францъ Йосифъ въ Мюрцщегъ подиръ Илинденското възстание; срещата на английския краль и руския царь въ Ревалъ презъ 1908 г., която сигурно би докарала автономията на Македония, ако не бѣ младотурската революция, чрезъ която и Македония и Европа наново бидоха измамени.
Презъ 1907 г. върху македонския въпросъ е разисквано и при следнитѣ важни срещи : отъ 3 до 7 августъ става среща между германския императоръ Вилхелмъ Втори и английския краль Едуардъ Седми; на 15 августъ — среща между Францъ Йосифъ и Едуардъ Седми ; на 21 августъ — между Едуардъ Седми и Клемансо, на 24 августъ — между австрийскиятъ министъръ на външнитѣ работи Еренталъ и италиянскиятъ Титони ; на сѫщата дата — между френскиятъ посланикъ въ Берлинъ Жюлъ Камбонъ и германскиятъ канцлеръ графъ Бюловъ.
49
съглашения, спорове и пр. между балканскитѣ държави ; за неспирнитѣ тайни и явни предложения, надигравания между голѣми сили, както и за честитѣ обещания за реформи отстрана на Султана, оставащи винаги неизпълнени. He ще е пресилено да кажемъ, че по-популяренъ отъ македонския и по-належащъ за уреждане въпросъ нѣмаше въ Европа. Неговото значение се почувствува съвсемъ осезателно и презъ първата голѣма война, която — споредъ мнозина политически писатели — е могла да се съкрати съ две години и да се спестятъ милиони човѣшки жертви по бойнитѣ театри [*], ако не бѣ намѣсата на България ; а тази намѣса дойде заради Македония.
Всички тия факти ги помнеше мислящето общество и — ще повторя — отлично ги знаеха политицитѣ, които решаваха въ Парижъ презъ 1919 г. Пробенъ камъкъ за тѣхната мѫдрость щѣше да бѫде решението имъ относно Македония. Следващитѣ нѣколко страници посочватъ какво биде сторено.
*. Разпространено мнение на политици и военни експерти е, че голѣмата война би свършила много по-рано, ако на българска територия можеха да се срещнатъ армиитѣ на Русия и западнитѣ ѝ съюзници. Въорѫжението на руската империя би се подобрило, тя би мобилизирала много допълннтелни войски, централнитѣ сили биха били опасно заобиколени откъмъ югоизтокъ : може би напълно излишна би станала и битката при Дарданелитѣ, която завърши безуспѣшно съ много жертви за западнитѣ сили. Вѣроятно и руската революция би се избѣгнала. Смѣткитѣ на съглашението побърка сръбската алчность къмъ чужди земи. На България Централнитѣ сили (Германия и Австро-Унгарил) обѣщаваха цѣла Македония. А България — пакъ трѣбва да подчертаемъ - влѣзна въ войната предимно заради Македония. Нейното рѣшение благоприятствуваше плановетѣ на Централнитѣ сили, които запазиха така и връзката си съ съюзницата имъ Турция.
Относно значението на евентуалната териториална връзка между западнитѣ сили и съюзницата имъ Русия, презъ одринска Тракия, известниятъ още отъ първата свѣтовна война английски критикъ B. Н. Liddell Hart (въ книгата си «Deterrent or Defense», италианско издание подъ заглавие «Ла проссима гуерра», 1962 г., Милано, стр. 206) привежда мнението на германския генералъ фонъ Фалкенхайнъ, началникъ на всички военни сили на Тройния съюзъ по онова време. А самиятъ L. Hart, спирайки се на неуспѣлата дарданелска акция за установяване на казаната връзка, казва : «Последицитѣ, които дойдоха, бѣха много тежки, тъй като разгрома на Русия докара революцията и комунистическия режимъ» (сѫщата страница).
Тѣзи нѣколко думи не сѫ излишни, тъй като настолщата книга въ голѣма степень се занимава именно съ агресивния духъ на бѣлградската политика.
Тая политика фактически стана причина за продължаване на войната съ две години, както бѣ я и въобще предизвикала. И още по-страненъ е факта, че отговорни за свѣтовния редъ политически фактори и при това положение дадоха на Сърбия — като хонораръ за участието ѝ въ сѫщата война-македонски земи, съ българско население, чиито права ужъ защищаваха.
Отдѣленъ въпросъ е дали българската държава бѣ избрала най-сполучливо политическия си пѫть тогава, отъ гледище на нейнитѣ интереси.
50
* * *
Американскиятъ председатель Уилсонъ бѣ натоварилъ една комисия отъ трима души, която следъ проучване трѣбваше да му докладва върху проблемитѣ относно балканския полуостровъ. Заедно съ туй комисията е трѣбвало да представи свое изложение относно условинта, при които следва да се уредатъ балканскитѣ спорни въпроси, на първо мѣсто териториалнитѣ. Въ комисията сѫ влизали : S. Е. Mazes, David Hunter Miller, Walter Lippmann.
Ha 21 януарий 1919 г. президентътъ e получилъ рапорта, озаглавенъ „Outline of Tentative Report”. Къмъ решението на македонския въпросъ, споредъ този рапортъ, трѣбваше да се пристѫпи следъ като предварително на самото мѣсто се направи една основна анкета. Трѣбва да се признае, че и по отношение на България, въпрѣки че тя се бѣ озовала въ военната коалиция срещу която въ война влѣзна и Америка, заключението на споменатата комисия е сравнително доста благоприятно.
За голѣмо съжаление, фактически нищо не се приложи на дѣло отъ препорѫкитѣ на комисията. He се направи и предварителната анкета въ Македония. Въ Парижъ пропадна и опитътъ на нѣкои велики държави да наложатъ автономия поне въ македонскитѣ области, които Сърбия бѣ заграбила при Балканската война.
И всичко на Балканитѣ си остана така, както бѣ постановилъ тъкмо произволния Букурещки договоръ. И тоя пѫть не се позволи въ Македония поне едно допитване до народа, каквото бѣ прието и прокарано въ Каринтия, въ Шлезвигъ и Познанъ.
Направено е било отъ италианската делегация въ конференцията за мира предложение за въвеждане автономия въ тия области, попадащи въ новосъздаденото кралство на сърби, хървати и словенци, по-сетне прекръстено самоволно отъ кралъ Александъръ въ «Югославия». Предложението е било подкрепено отъ Англия, Американскитѣ Съединени Щати и Япония. Естествено, тая автономия предполагаше преди всичко отварянето на българскитѣ училища и църкви. Красноречиви сѫ застѫпничествата на г. Уинстонъ Чърчилъ, че населенитѣ съ българи македонски области трѣбва да бѫдатъ отстѫпени даже направо на България. [2]
Проектътъ за автономията биде проваленъ отъ френската дипломация, която подкрепи Никола Пашича. Въ кралството на сърби, хървати и словенци, споредъ Пашичъ, македонскитѣ славяни, понеже били сърби, щѣли да се радватъ на сѫщитѣ права, които изобщо сърбитѣ ще иматъ. Така се постави точка на разискванията върху проекта [*]. Чудно е какъ тъй бързо и „лесно" повѣрваха великитѣ
*. David Hunter Miller — «My diary at the Conference of Paris (New York, 1924-1925). Въ този свой дневникъ г. Милъръ дава сведения за разискванията по проекта. Вижъ тукъ приложение № 3.
Г-нъ Милъръ е билъ американски членъ въ комитета за нови държави, който е изработилъ и договоритѣ за покровителството на националнитѣ малцинства. Сѫщиятъ комитетъ се е занималъ съ македонския въпросъ.
51
сили на твърдението на Пашича. Председательтъ на конференцията г. Клемансо бѣ единъ отъ защитницитѣ на македонското освободително движение въ миналото, заедно съ цѣла рещица блѣстнщи френски журналисти, политици и писатели като Франси дьо Пресансе, Анатолъ Льороа Болийо, Жоржъ Голисъ, Викторъ Бераръ, Андре Шерадамъ и др. Той отлично знаеше, че славянското население въ Македония е българско. Френскитѣ делегати се обявиха за хвърлянето въ робство на сѫщитѣ македонски българи, макаръ отлично да бѣха запознати съ истината, която имъ бѣ посочена и отъ Карнегиевата анкета шесть години преди Пашичъ да изнася лъжи предъ Конференцията за мира въ Парижъ.
За българитѣ въ южна Македония, т. е. подъ гръцка власть, не бѣ изобщо предвидена никаква автономия. Нѣкакви привилегии бидоха обещани на мѣстнитѣ ромъни, поради застѫпничеството на Ромъния ; но и тя скоро се видѣ измамена отъ съюзницата и Гърция, както и отъ страна на Югославия.
Повече подробности по този въпросъ читательтъ ще намѣри въ приложението. [3]
Самъ Давидъ Лойдъ Джоржъ, дългогодишенъ министъръ-председатель на Англия и особено видна политическа фигура въ първата свѣтовна война, изтъква, че проекта за автономия въ Македония е проваленъ поради френско-сръбската опозиция и че се е касаело за даване права, чрезъ тази автономия, преди всичко на българското население въ Македония. За всички обективни хора, въ това число и за Лойдъ Джоржъ, македонскитѣ славяни не сѫ нищо друго освенъ българи. [4]
Независимо отъ атмосферата на увлечения и недалновидность, които взимаха надмощие при сключването на договоритѣ въ 1919 година, не липсваха — както виждаме — и гласове въ защита на правдата. Всрѣдъ тѣхъ, що се отнася до Македония, особено вниманне заслужава предложението на Джеймсъ Баучеръ за създаване на независима македонска държава, следъ като предварително цѣлата македонска територии бѫде известно време поставена подъ протектората на Съединенитѣ Американски Щати. Баучеръ бѣ тогава, може би, най-запознатиятъ съ балканскитѣ въпроси англичанинъ ; десетилѣтия подъ редъ е живѣлъ въ България и въ други балкански страни, като кореспондентъ на вестникъ „Таймсъ" и на редица други английски вестници и списания; спечелилъ си бѣ име на авторитетенъ специалистъ за балканската политика. Той опредѣля като столица на Македония градъ Солунъ. [5]
Почти сѫщото гледище относно решението на македонския въпросъ е изказано отъ англииската Лейбъръ-Парти. Тя е изработила единъ меморандумъ по българския договоръ за миръ, въ който четемъ застѫпничество въ полза на България що се отнася до Добруджа, до излазъ на Егейско море и до Тракия. Но въ меморандума на първо мѣсто се говори за Македония, като се изтъква, че мнозинството отъ нейното население е българско и се изказва увѣрение, че това население би предпочело автономия подъ протекцията на Обществото на Народитѣ. [6]
52
Меморандума е удобренъ отъ Изпълнителния комитетъ на Партията.
Всрѣдъ английското общество се явиха и други авторитетни гласове, че Македония трѣбва да бѫде оставена като автономна държава. Ето, за примѣръ, две отъ изказанитѣ мнения.
Въ английската Камара на Лордоветѣ, при второто четене на Закона за договоритѣ за миръ (Австрия и България), на 23 априлъ 1920 година, Лордъ Джеймсъ Брайсъ [*] заяви, че Сърбия трѣбва да се откаже отъ завоевателнитѣ си аспирации надъ Македония и отъ последната трѣбва да се създаде една автономна държава. [7]
Въ Английската Камара на Общинитѣ, при второто четене на Закона за договоритѣ за миръ (Австрия и България), на 23 априлъ 1920 година английския депутатъ полковникъ Сесилъ Л’Естрейнджъ Малонъ [**] заяви между другото :
«Въ Македония има най-малко единъ милионъ българи. Азъ не внушавамъ нито за моментъ дори, че Македония трѣбва да бѫде дадена на България, но азъ мисля, че най-малкото, което може да се направи за това огромно българско население, е да се предвидятъ за него специални постановления. Ние знаемъ състоянието на борба, което преобладава тамъ, и ако ние дадемъ тѣзи територии, населени изключително съ българско население, безрезервно, или безъ нѣкои специални условия, на сърби и гърци, бѫдете сигурни, че тѣ ще бѫдатъ сцената на бѫдещи недоразумения и войни. Азъ предлагамъ, като мисля че така ще бѫде най-добре, да се даде на Македония пълна автономия...»
Тезата за отдѣлна македонска държава е подържана отъ мнозина видни общественици въ Америка и Европа. Ето какво е казалъ по въпроса г. Д-ръ A. X. Лайбиъръ, членъ на американската комисия за изследване условията за мира, въ рапорта си върху балканското положение, отправенъ до американската комисия по преговоритѣ за миръ, на 22 мартъ 1919 година :
«Друго решение, което не би срещнало голѣма съпротива, нарастнала вследствие на настоящитѣ чувства, би било създаването на една отдѣлна или «автономна» Македония подъ мандата на една незаинтересована сила. Частитѣ завладѣни въ 1913 година отъ България, Сърбия и Гърция биха били включени, съ декларираната и твърда цель за създаване на една независима македонска държава, която никога не би трѣбвало да се присъединява къмъ която и да е отъ сѫседитѣ ѝ». [***]
*. Лордъ Джеймсъ Брайсъ е известенъ политикъ и общественикъ въ Англия. Бивалъ е подсекретарь на външното министерство, депутатъ, професоръ по право въ оксфордския университетъ, членъ на международния сѫдъ въ Хага. Отъ 1907-1913 г. е билъ английски извънреденъ амбасадоръ въ Вашингтонъ. Авторъ е на редица книги.
**. Полковникъ С. Л. Малонъ е бивалъ британски въздухопловенъ аташе въ Парижъ, а сѫщо английски представитель въ върховния воененъ съветъ въ Версайлъ, 1918 г. Заемалъ е редица важни постове въ английската флота и е авторъ на книги.
***. Д-ръ A. Н. Lybyer е ученъ и познавачь на балканскитѣ въпроси. Билъ е професоръ по математика въ Робертъ Колежъ въ Цариградъ, отъ 1900 до 1907 год. И това му е помогнало да изучи редица балкански проблеми на самото мѣсто. Следъ 1913 г. е работилъ въ отдѣла за история въ университета въ Илиноисъ. Билъ е членъ на парламентарната американска комисия за разучване условията за мира презъ 1918 г. Следващата година е помощникъ на д-ръ Кливъ Дей въ балканската секцил за териториални, политически и икономически осведомления на американската комисия по преговори относно мира. Презъ сѫщата година е технически съветникъ на американската мандатна комисия за Турция. На конгреса на Македонскитѣ Политически Организации въ Кливеландъ, Охайо, на 3 септемврий 1944 г. е билъ главенъ говоритель.
53
А Обрей Хербертъ, английски депутатъ, пише следното :
«Тази нещастна страна (Македония — бел. наша) има правото да бѫде гледана като една наранена неутрална страна. Всички биещи се воюваха върху нея и за нея, и ѝ донесоха мизерия. Изглежда, че е най-желателно решението — ако има само едно цѣлостно решение : да се образува отъ Македония една автономна държава подъ губернаторството на единъ американецъ, ако Съединенитѣ Щати биха били склонни да поематъ отговорностьта. Ако това не е възможно, другъ губернаторъ отъ нѣкоя неутрална страна — на никаква цена и по разумъ не трѣбва да бѫде отъ участвуващитѣ въ войната — би трѣбвало да се намѣри [*]» :
Що се отнася до българската принадлежность на славянското население въ Македония, ограничавайки се само до свидетелства отъ личности въ англосаксонския свѣтъ, ще споменемъ благороднитѣ постѫпки на запознатитѣ съ Македония протестантски духовни лица. Тѣ на два пѫти — въ 1913 година и въ 1918 година — открито взимаха подъ защита македонската българщина, апелирайки въ нейна полза предъ отговорни фактори. [8]
Голѣмиятъ защитникъ на истината Джеймсъ Баучеръ помѣсти дълга статия въ „Дж Контемпоръри Ревю” изтъквайки, че всички усилия за отхвърляне на турското робство бѣха правени отъ българитѣ, всички жертви бѣха тѣхни ; неправдитѣ на Ньойския договоръ той нарича престѫпни и настоява за създаването на независима Македония. [9]
Въпрѣки упоритото ѝ държание Сърбия бѣ заставена, по настояване на Англия и Съединенитѣ Американски Щати, да подпише поне договоръ за покровителство на националнитѣ малцинства. Сѫщото бѣ наложено и на Гърция. Обаче, нито едната, нито другата държава не уважиха даже буква отъ тия договори. [10]
Така, спрѣмо нашето отечество Македония не биде приложенъ никой отъ онѣзи свѣтли принципи, които държавитѣ-победителки презъ първата свѣтовна война високо прокламирваха. Изцѣло пропаднаха и прочутитѣ четиринадесеть точки на американския председатель Уйлсонъ, върху които набързо се бѣха изградили розови надежди въ цѣлия свѣтъ.
Мнението на цѣлото македонско общество, въ поробеното отечество и вънъ отъ него, бѣ правилно изразено отъ органа на емиграцията вестникъ „Македония”. излизащъ въ София, въ броя му отъ 28 априлъ 1920 година, по следния начинъ :
*. Взето отъ увода на Aubrey Herbert, M. P., къмъ книгата на Leland Buxton «The Black Sheep of the Balkans», London, Nisbet & Co. Ltd., 1920. стр. 35–36.
54
«Досегашнитѣ решения на Конференцията за миръ показватъ едно систематично пренебрежение на принципа на самоопредѣление, въздиганъ до самото надвечерие на победата въ върховна догма на трайния миръ.
He само това. Мирнитѣ създатели подписаха присѫди на земи, за които не сѫ имали никакво представление. За тия земи тѣ слушаха освѣтленията и волята само на заинтересованитѣ си съюзници. Така Парижъ създаде единъ миръ, предъ който настръхватъ днесъ всички миролюбци.
На тая зла и пакостна воля станаха жертва сума народи, на нея ще стане неминуемо жертва и самиятъ миръ.»
Българската държавна делегация, която се намираше въ Парижъ за подписване на мирния договоръ въ 1919 година, подаде до конференцията за мира мемоаръ, въ които предлагаше създаването на една независима македонска държава. Мемоарътъ е подписанъ отъ Тодоръ Тодоровъ, лидеръ на Народната партил, и отъ Александъръ Стамболийски, лидеръ на земеделската партия. [11]
За жалость, нито Стамболийски, нито българската държавна политика следъ туй проявиха последователность въ отстояване на препорѫката, които дадоха въ Парижъ.