ЧАСТЬ ПЪРВА
Македония наново подъ сръбско и гръцко робство
I. МАКЕДОНСКАТА ЕМИГРАЦИЯ HA РАБОТА
При Александровъ. — Арестуване на Александрова и Протогерова, бѣгството имъ отъ затвора. — Атентата въ театъръ „Одеонъ". — Гйорче Петровъ става близъкъ на българското вѫтрешно министерство. — Създаване и дейность на студентското дружество „Вардаръ". — Опозиция всрѣдъ македонската емиграция ; становищата ѝ. — Бѣгла преценка за емиграцията ни въ България.
Въ първата книга отъ моитѣ „Спомени" казахъ, че подиръ свършека на голѣмата европейска война — края на 1918 г. — се озовахъ при Тодоръ Александровъ, въ канцеларията на Задграничното Представителство на ВМРО. [*] Тамъ Тодоръ идваше всѣки день и оставаше до обѣдь. Понѣкога идваше и следъ пладне. Моята работа бѣ въ сѫщность само съ него и не бѣ отъ особено значение. Но тя постепенно се уголѣмяваше въ следващитѣ месеци.
Въ канцеларията подреждахъ и преписвахъ материала за нѣкои книжки, които се издадоха по починъ на Тодора. Една бѣше за терористическитѣ деяния на сръбската власть срещу нашия народъ въ Македония отъ 1912 до 1915 година. Друга — за участието на македонски българи въ културно-политическия животъ на България.
Въ свободното си време, което бѣ малко, продължавахъ да чета записки, за да държа изпити по право въ университета. Но повечето отъ това време отиваше пакъ по други работи, между които организирването на македонскитѣ студенти, а донейде и за участие въ събранията на младежката македонска организация, създадена наскоро подиръ войната.
Въ „Гурко" 22 останахъ около една година. Покрай срѣдитѣ, за които вече съмъ споменалъ, завързахъ тамъ връзки съ хора отъ цѣлата наша емигрантска маса, — лица неизвестни на широкото общество, но чиято преданность бѣ полезна за македонската освободителна идея. Между тѣхъ имаше прости работници, зидари, файтонджии, кръчмари, овощари, колари, чиновници и прочее. Запознахъ се съ рѫководящи лица всрѣдъ братствата. Тия, които произлизаха отъ по-неукия народъ, т. е. огромното мнозинство отъ новитѣ мои познайници, бѣха като-чели по-оптимисти, пълни съ вѣра въ бѫдещия успѣхъ на нашата кауза. За разлика отъ тѣхъ, всрѣдъ високо образованитѣ наши срѣди по-голѣмъ бѣ процента на лицата, които бѣха обезвѣрени, често отчаяни. Изненада ме съ своя песимизъмъ, напримѣръ, единъ почтенъ и добросърдеченъ докторъ, крушовчанинъ, който нѣкога е билъ инспекторъ на революционнитѣ чети ; той не вѣрваше, че занапредъ ще може изобщо да се говори за Македония. Но бѣ твърде искренъ и призна предъ едно събрание две години по-късно, че истинско чудо било за него това, което Александровъ извърши, т. е. че македонскиятъ въпросъ шумно и решително бѣ поставенъ наново на сцената. И първиятъ и вториятъ пѫть докторътъ изразяваше чувствата на мнозина.
Александровъ бѣ посещаванъ отъ лица отъ разни слоеве на емиграцията. Идваха понѣкога четници и войводи — разбира се, въ
*. На улица «Гурко» № 22 въ София.
21
цивилно облѣкло — нѣкои отъ които тайно влизаха въ Македония следъ новата ѝ окупации отъ Сърбия и Гърция. Донасяха сведения за положението на поробения народъ, които азъ подреждахъ ; преписвахъ на машина въ много екземпляри това, което можеше да се извести на обществото, и го пращахъ до разни български и чуждестранни отговорни мѣста.
Другитѣ двама членове на Централния Комитетъ на ВМРО, Александъръ Протогеровъ и Петъръ Чаулевъ, се явяваха рѣдко въ канцеларията ; тѣ не вършеха тукъ никаква работа, а идваха само за разговоръ съ Тодора.
Еднажъ силно се похлопа на вратата на работната ми стая. Влѣзна, безъ да дочака моето обаждане, единъ строенъ господинъ, съ малко вирната шапка. Заяви, че билъ градоначалника на столицата, Прудкинъ. Запъхтѣнъ попита : „Кѫде е Александровъ?". Отговорихъ му, че още не е дошелъ и не зная кѫде е. Безъ да иска позволение той надникна въ другитѣ стаи и вее така бързо слѣзна по стълбитѣ. По това време Стамболийски бѣ на власть въ България [*].
Изказваха се предположения — въ нашитѣ срѣщи —, че правителството ще предприеме нѣкакви акции срещу македонцитѣ, но никой не се спрѣ много сериозно върху такава възможность. Знаехъ, че Александъръ Димитровъ, най-важниятъ другарь на Стамболийски, бѣ потърсилъ съдействието на Т. Александровъ за укриване на държавно орѫжие при вѣрни на македонскитѣ организации хора. Това бѣ къмъ месецъ октомврий 1919 година.
Но касаело се е до приспиване на македонскитѣ деятели. Защото на 4 ноемврий с. г. осъмнахме съ новината, че Т. Александровъ и Ал. Протогеровъ сѫ арестувани и закарани въ Централния затворъ, заедно съ голѣмъ брой български общественици. Ареститѣ нѣкои обясняваха — това бѣ и тезата на властьта — съ искания на държавитѣ-победителки, което въ сѫщность значеше искане на Бѣлградъ и Атина ; други пъкъ вѣрваха, че Стамболийски и другаритѣ му сега си отмѫщаватъ на онѣзи, които сѫ намирали оправдано участието на България въ войната. Известно е, че по време на войната Стамболийски се намираше въ Софийския централенъ затворъ.
Продължавахъ да отивамъ редовно въ канцеларията. Получихъ две-три писъмца отъ Тодора ; той успѣваше да ги изпрати отъ затвора чрезъ приятели, които му внесоха и револверъ въ килията.
Организира се бѣгството му. За следствие тоя день е билъ придружаванъ само отъ единъ стражарь. А канцеларията на следователя се намираше въ центъра на града. Докато, на връщане, арестанта и следващия го стражарь стигнатъ къмъ черквата „Св. Никола" въ квартала „Три Кладенци”, почти се е мръкнало. На близо тамъ живѣеха роднини на Тодора. Стражарьтъ се съгласилъ да влѣзнатъ за нѣколко минути въ кѫщата, за да поздрави Александровъ
*. Стамболийски стана Министъръ-председателъ въ България презъ месецъ октомврий 1919 год.
22
своитѣ близки. Още съ стѫпването вѫтре трима-четирма, скрити въ домьтъ мѫже, обграждатъ стражара и взиматъ пушката му. Съ единъ от нападателитѣ Тодоръ изчезналъ въ мрака. За да не постраща, стражарьтъ бѣ заявилъ, че е билъ нападнатъ на улицата.
Следовательтъ, при когото Тодоръ бѣ повиканъ за разпитъ, бѣ Иванъ Красновски. [*] Презъ първата свѣтовна война той стоя дълго въ Щипъ като воененъ следователь. Отъ тамъ го познавахъ и азъ, а бѣ завързалъ добри връзки съ него Михаилъ Моневъ отъ Кратово, зетъ на Тодора. Той бѣ помолилъ Красновски да повика Александрова за разпитъ малко по-късно, привечерь ; въ тоя смисъль той и услужи. По онова време още не бѣха повѣяли пораженски вѣтрове срѣдъ българската интелигенция, които по-късно внесоха доста дезориентация. И можеше понѣкога да се разчита въ полза на поробена Македония даже на лица като Красновски, който бѣ крайно педантенъ изпълнитель на закони и правила по службата му.
По-късно ВМРО намѣри начинъ да изрази своита благодарность спрѣмо уволнения стражарь.
Следъ бѣгството на Тодора полицията положи голѣми усилии да го открие и залови. Но напраздно. Вестницитѣ съ голѣми заглaвия известяваха ту че билъ намѣренъ човѣшки трупъ въ гората край Кюстендилъ, и се допускало, че това е трупа на Александрова ; ту че градоначалникътъ Прудкинъ обсажда нѣкои вили въ Костенецъ-Бани, кѫдето Тодоръ се билъ криелъ. Ширѣха се фантастични новини въ връзка съ това преследване.
Подиръ нѣколко дни отъ затвора избѣга и Протогеровъ. Преоблечени като стражари бивши четници го взеха отъ арестантското отдѣление на Александровата болница въ София, кѫдето се явиха съ файтонъ. Като старши стражарь бѣ облеченъ бившиятъ войвода Михаилъ Радевъ Странджата, родомъ отъ Стара България. Той представи на началника на караула „официаленъ" документъ отъ сѫда, съ който Протогеровъ бѣ виканъ на разпитъ. Седнали въ файтона арестанта и „стражаритѣ" изчезнаха въ първитѣ улици на квартала около болницата.
Властьта се бѣше почувствувала уязвена и озадачена следъ като се изплъзнаха отъ рѫцетѣ ѝ двамата членове на Централния Комитетъ на ВМРО. Българското общество възбудено коментираше тия бѣгства. Факторитѣ отъ управлението знаеха, че Александровъ нѣма да стои съ скръстени рѫце.
Една недѣлна утринь отидохъ въ салона на театъръ „Одеонъ”, за да слушамъ речьта на Петъръ Рисъ, за когото бѣ известно, че билъ виденъ членъ отъ партията на проф. Милюковъ въ Русия и щѣлъ да говори върху управлението на болшевикитѣ. Седнахъ на осмия редъ въ партера, до пѫтеката, която дѣлѣше столоветѣ по срѣдата на салона. Ораторътъ закъснѣваше ; протекли бѣха повече отъ двадесеть минути, може би половинъ часъ, а сцената бѣ още
*. По-късно, следъ 1934 година, Красновски стана министъръ на Вѫтрешнитѣ работи въ България; тогава, при гонидбитѣ срещу македонски деятели, срещу него се натрупаха лоши чувства въ македонското общество.
23
праздна. Нетърпеливи бѣха и други слушатели, повечето заели мѣста въ партера, на по-първитѣ редове. За да мине по-бързо времето, зачетохъ уводната статия на вестникъ „Зора”, писана отъ професоръ Иванъ Георговъ, върху българската дипломация. Въ мигъ почувствувахъ, че сѣкашъ пода изподъ насъ се продъни. Настѫпи мракъ, въ устата усѣтихъ пепель ; а и по главата ми се изсипа нѣщо като пѣсъкъ. Гърмежътъ, който се е разнесълъ надалече въ София, азъ го чухъ въ салона като мигновено счупване на огромна дъска. Веднага се сѣтихъ, че е станалъ атентатъ и го отдадохъ на комуниститѣ, които ще да сѫ искали да убиятъ оратора, важенъ тѣхенъ политически противникъ, а заедно съ него и придружаващитѣ го първенци отъ българскитѣ буржуазни партии [*].
He почувствувахъ да съмъ раненъ. Въ момента ми мина презъ умъ, че и никой другъ не е пострадалъ. Може би за това ме обхвана почти весело настроение — смѣтайки, че авторитѣ на атентата много има да се идосватъ заради неуспѣха ; толкозъ повече, че самиятъ ораторъ изобщо не бѣ пристигналъ въ салона. Но тѣзи размишления бѣха мигновенни. Дочувахъ вече викове около мене, а и други откъмъ входната врата къмъ улицата, която презъ димътъ и прахъть ми се видѣ много замъглена; виждахъ нататъкъ човѣшки фигури, но изглеждаха каточели на стотици метра далече, а азъ сѣкашъ се намирахъ въ желѣзопѫтенъ тунелъ. Ясно схванахъ, че подътъ бѣ повдигнатъ ; бѣ много повече наведенъ къмъ сцената. Като се опитахъ да бѣгамъ къмъ пѫтната врата, този подъ се явяваше като малка стръмнина. А други хора прескачаха презъ столоветѣ, за да се спасяватъ сѫщо. Мазилки откъмъ тавана, и нѣкакви други предмети, падаха върху столоветѣ и хората. Нищо точно не можеше да се вижда и да се различи. Като излѣзохъ на улицата, видѣхъ се цѣлъ въ прахъ ; дългото ми черно палто като да бѣ извадено отъ сандъкъ съ брашно. Позавъртѣхъ се тукъ нѣколко минути, за да се осведомя какво точно е станало. Пристигнали бѣха стражари, които съ помощьта на цивилни изнасиха отъ вѫтре ранени хора. Забелѣзахъ професоръ Милетичъ, цѣлиятъ посипанъ съ прахъ. Поздравихме се за избавлението ни. И той бѣше сигуренъ, че това е комунистическа работа. Като се явихъ следъ малко у дома, леля ми избухна въ плачъ — отъ страхъ предъ картината, която представлявахъ, и отъ радость, за дето ме вижда живъ. Тя бѣ чула сѫщо гърмежа и разбрала отъ минувачи изъ улицата, че е станалъ голѣмъ атентатъ ; но не е допускала нейнъ близъкъ да се намира тамъ. Отъ вестницитѣ сетне се ориентирахъ, че съмъ билъ едва на единъ метъръ отъ кратера на избухването. Предъ мене седѣше, облегнатъ съ лакти върху предния столъ, единъ човѣкъ съ кѫсо кожухче. Азъ пъкъ се бѣхъ опрѣлъ назадъ на моя столъ. Нѣколко дни подъ редъ никой не се явяваше да познае тоя трупъ съ кожухче ; на края се явила старата майка на нещастника, който се оказалъ нѣкогашенъ музикаятъ отъ единъ софийски полкъ.
*. Малко по-късно цѣла България знаеше, че атентата е устроенъ отъ самия столиченъ градоначалникъ Прудкинъ.
24
* * *
Знаеше се вече за приближаването къмъ Вѫтрешното Министерство на нѣкогашния македонски деецъ Гьорче Петровъ. Той стана висшъ чиновникъ и канцеларията му бѣ въ това министерство. До тогава презъ изтеклитѣ десетина години, той е стоялъ настрана отъ македонскитѣ работи. Сега, приближенъ до българската власть, се бѣ заелъ да спъва намѣренията на Т. Александровъ и дейностьта му въ Македония, които тайно започваше. Опиталъ се бѣ да насочи срещу Тодора войводитѣ отъ скопски окрѫгъ. Съ такава цель бѣ отишелъ въ Кюстендилъ. Повечето отъ тѣхъ подиръ войната се навъртваха въ Кюстендилско. Тѣ сѫ известили на Тодора всичко, което бѣха чули отъ Гьорче. Специални грижи положи той да повлияе на Ефремъ Чучковъ, като го назначи на работа въ тъй наречената „Комисия за бѣжанцитѣ" — учредена като отдѣлъ при вѫтрешното министерство. Въ сѫщность това бѣ канцелария за противопоставяне срещу Тодоръ Александровъ, неговитѣ приятели и неговитѣ начинания. Министъръ на вѫтрешнитѣ работи бѣ Александъръ Димитровъ, нѣкогашенъ санданистъ, който имаше зѫбъ срещу централиститѣ отъ нашето движение — представляващи мнозинството на ВМРО — още отъ миналото. Съ право той бѣ считанъ като вторъ човѣкъ следъ Стамболийски въ управляющата партия и въ кабинета ; по воля и постоянство нѣкои го сочеха за пръвъ.
He бѣ никакъ чудно, че Гьорче не можа да повлияе на Чучкова. При едно тайно идване на Тодора въ София, Чучковъ се срещна съ него и реши да замине за нелегална работа въ Македония. Видѣхъ го следъ срещата. Бѣ съ повишено настроение и ми каза :
— Трѣбва да слушаме каквото ни каже Стария. Имайте пълна вѣра у него.
Ефремъ Чучковъ бѣ много по-възрастенъ отъ Тодора, но и той го наричаше „Стария”.
Старателни опити сѫ били правени за спечелване на войводата Иванъ Бърльо и насочването му противъ Александровъ. Давана му е била идея да убие Тодора — отъ близки на Гьорче Петровъ и правителството лица. За всичко това, обаче, Бърльо уведомявалъ Александрова и наскоро напусна Кюстендилъ, за да се озове като войвода въ Щипско.
* * *
Въ София имаше доста студенти отъ Македония, сѫществуваше и организирана група. Но при общата безпѫтица следъ изгубената война се бѣ появило многоезичие срѣдъ нея. Събранията на тази група се развиваха при непрекъснати спорове, шумъ, и обиди. Бѣхъ изненаданъ като чухъ въ такова събрание единъ „ораторъ заелъ катедрата за нѣколко минути, да ни убеждава, че всичко било вече свършено съ Македония, че трѣбвало да я забравимъ. Злорадство изразяваха очитѣ, тона и жестоветѣ му. Нѣкои ми казваха, че този велешанинъ не е студентъ, а си е набавилъ студентска книжка само за да пречи на една правилна работа въ дружеството ; а други
25
твърдѣха, че е билъ въ връзки съ сръбската легация. Малко остана да се разбиятъ глави въ събранията.
Мнозина студенти не знаеха какво точно искатъ. Повлияни бѣха отъ вълната на недоволство и даже отчаяние, което увличаше голѣма часть отъ българското общество. Нѣколко души студенти се явяваха като съмишленици на опозицията, която се бѣ появила всрѣдъ македонската емиграция. Гьорче държа еднажъ беседа предъ студентитѣ. Говори за основаването на ВМРО, за Дѣлчева, за идеитѣ на първитѣ македонски борци при турското робство. Бѣ доста предпазливъ ; не се впусна въ критика срещу никого. Но самото му явяване въ аудиторията на университета издаваше намѣрението му да спечели студентството.
To, обаче, — както казахъ — говорѣше тогава сѣкашъ на разни езици. He можеше и да се мисли за единсто. Ето защо нѣколко души другари решихме да бѫде отречена старата група и да се създаде ново дружество, въ което да членуватъ само идейно подбрани хора. Това бѣ инициативата за поникването на дружеството „Вардаръ”. Главнитѣ негови създатели бѣхме Кръстьо Веляновъ отъ Крушево, Йорданъ Чкатровъ отъ Прилепъ, и азъ. To броеше отначало къмъ тридесеть души. Започнахме да издаваме списание „Илиндень”. Първиятъ брой бѣ изкаранъ отъ приятели печатари на кредитъ. Обърнахме се до наши общественици и до чужденци — стари приятели на македонската кауза, които се отзоваха съчувствено съ писма или статии. Сами разпространявахме списанието, посещавайки магазини и кѫщи на македонци. Въ нѣколкото броя се помѣстиха полезни материали върху нашето народно дѣло.
He всички, при които съмъ се явявалъ да продавамъ списанието, сѫ се отзовали радушно. Но повечето нашенци проявяваха интересъ за каузата. Натъкнахъ се и на интересни откази. Ето единъ, колкото осѫдителенъ, толкова и веселъ. Отивамъ въ единъ златарски магазинъ, отдавна познатъ на софийското общество. Нося подъ мишница голѣмъ вързопъ съ списанието. Въ магазина е само синътъ на стопанина. Поздравлява ме елегантно и ме пита :
— Какво те носи насамъ Ванчо, отдавна не съмъ те виждалъ.
Обяснявамъ му накратко, че студентството е издало списание по нашата народна кауза, и че е време изобщо нашето общество да се пораздвижи, за да не остане само сърби и гърци да се занимаватъ съ Македония. Съ събеседника ние сме почти връстници, и се познаваме още отъ 1908 год. Затова му подхвърлихъ, че нашето по-младо поколение трѣбва съ каквото може да продължава дѣлото на по-старитѣ. Той подреждаше едно чекмедже съ бижута и часовници, безъ много да поглежда къмъ мене; и промълви :
— Може да ти е известно, Ванчо, че съ обществени въпроси у насъ се занимава баща ми. Затова бѫди любезенъ да го почакашъ.
Твърде добре ми бѣ известно, че тоя младъ човѣкъ харчи по свои воля, безъ знанието на баща си, много пари по бирарии, по разходки, по танцове. Той можеше безъ баща си да закупи и цѣлия вързопъ съ книги, който носѣхъ. Но ми се видѣ интересно да чyя и отговора на бащата ; затова нищо не възразихъ.
26
Подиръ дългичко чакане влѣзна стариятъ и ме поздрави сѫщо елегантно. Но и тоя знаеше, че не ще да е случайно моето идване, тъй като никога не съмъ посещавалъ дюкана имъ за разговоръ. Зае се и той да рови въ нѣкакво чекмедже, и следъ като минаха доста минути, безъ да гледа къмъ мене, проговори :
— Какво те носи насамъ Ванчо ? Какво ново има ?
— Новото е, че студентитѣ издадохме списание за Македония ; вѣрвамъ да купите единъ брой.
— Какво се пише въ това списание — пита, все загледанъ въ чекмеджето.
— Преди всичко по историята на нашето освободително движение —, пояснявамъ.
— Ама азъ я знамъ историята — отговори бързо той, увѣренъ, че следъ този аргументъ ще може да се отърве отъ купуване на списанието.
— Вѣрвамъ да я знаешъ, казвамъ азъ — но тая е друга история; нея си я училъ въ училище ; а въ описанието сѫ дадени нови работи, които сѫ сѫщо интересни. Азъ се надѣвамъ, че ще продамъ между съгражданитѣ ми всичкитѣ екземпляри, които нося. Вие би трѣбвало да купите и повече, понеже сте четири-петь души мѫже въ кѫщи, но може да минете и съ единъ екземпляръ. Азъ трѣбва да бързамъ, защото имамъ и друга работа.
Най-смѣшното е, че бащата, който „познавалъ" историята, едвали бѣ свършилъ първи прогимназиаленъ класъ. А съвсемъ невѣроятно бѣше човѣкъ като него по свой починъ да е прочелъ нѣщо историческо. Вънъ отъ туй, даже да бѣ училъ, знанията му пакъ не биха съвпадали съ съдържанието на едно списание, въ което се помѣстватъ разни нови материали.
— Вземи една книжка — каза къмъ сина си елегантния бижутеръ, който винаги се стараеше да се изразява на литературенъ езикъ, но не всѣкога това му се удаваше изцѣло. Горчевина го изпълваше защето трѣбваше да направи този излишенъ „масрафъ”, но нѣмаше какъ другояче да постѫпи. А и той, както друти членове отъ тѣхното семейство, е пропилѣлъ за лично удоволствие огромни суми. Само бирата и виното, което тая фамилия е изпила сама, или съ свои компании, струватъ толкова, колкото е необходимо сто години подъ редъ да се издаватъ три списания като нашето.
Естествено, ние не се отчайвахме отъ такива примѣри на асоциалность и безгрижие къмъ национални въпроси.
Първата година азъ бѣхъ председатель на дружество „Вардаръ" [*]. To продължи сѫществуването си до 1944 година, т.е. двадесеть и петь години подъ редъ. Въ последнитѣ петь-шесть години поради полицейски пречки минаваше подъ име „Шаръ”. Отъ неговата срѣда излѣзнаха борци като братята Илия и Тодоръ Кушеви,
*. Въ следващитѣ нѣколко години председателитѣ се редуватъ както следва : Йорданъ Чкатровъ — отъ Прилѣпъ, Василъ Шалдевъ — отъ Гюмендже, Кирилъ Дранговъ — р. въ Ломъ, Асѣнъ Аврамовъ отъ София (Родители отъ с. Скрижево-Драмско), Любенъ Димитровъ — отъ Битоля, Петъръ Ацевъ — отъ Скопйе, Живко Гелевъ — отъ Скопйе.
27
паднали срещу поробителя на Македония ; други загинаха отъ странични противници — като Кирилъ Джидровъ, Кирилъ Дранговъ, Славчо Гайгуровъ, Георги Буховъ, Благой Кюлевъ, Гошо Атанасовъ, Стефанъ Карайордановъ, Страхилъ Развигоровъ, Василъ Василевъ, Борисъ Стефовъ ; трети — поне до момента като пиша тия редове — безследно изчезнали при комунистическия режимъ — като Коста Ризовъ, Георги Марчевъ, Атанасъ Пашковъ.
Дейностьта на това дружество може, въ всѣки случай, да се посочва като добъръ примѣръ за бѫдещитѣ наши студентски поколения.
Когато замисляхме създаването му, имахме предвидъ, че то не трѣбва да остане само академично сдружение, а да бѫде лаборатория за подготовка на образовани хора въ дѣлова служба на родината ; да създава обществени дейци, които смѣло да участвуватъ въ нашата освободителна борба.
При появяването му дружество „Вардаръ" излѣзна съ позивъ къмъ цѣлото македонско общество ; възложи се на мене да го съставя. Поставяхме си като цель независима Македония. До тогава все още бѣ въ обръщение думата автономия, неотговаряща вече на новото положение. Съ формулата „независима Македония" се внасяше бистрота и праволинейостъ въ нашитѣ искания.
Въ позива на дружество „Вардаръ" бѣ казано :
„Свободна и незавизима Македония ще бѫде преди всичко резултатъ на усилията на собственитѣ ѝ чада, а тия усилия трѣбва да бѫдатъ общи и съгласувани. Ето защо, съзнателното македонско студентство смѣта достойно за призванието си само такова поведение, което изхожда отъ интереситѣ на единния отпоръ, съ който македонцитѣ отъ всички мѣста, съсловия и националности на Македония трѣбва да отговарятъ на ударитѣ на общитѣ неприители. Въ името на общата идея, които ни сплотява, нуждна е една дисциплинирана организация, признавана отъ всички ни за по-компетентнa, по-достойна и по-авторитетна да отговори на нуждитѣ на борбата, отколкото замислитѣ на едного или нѣколцина... Нашата политическа цель е тая на цѣлата емиграция — свободна и независима отъ никоя балканска държава Македония...”
Нашето дружество се създаде чрезъ старателенъ подборъ на студентитѣ. Новоприетиятъ членъ трѣбваше лично да подпише декларация въ духа на идеитѣ, които ни наложиха здраво да се организираме. Но преди това кандидатътъ трѣбваше да бѫде препорѫчанъ отъ двама души, които отъ по-рано членуватъ ; тѣ сѫщо подписваха своита препорѫка. Поради това никога въ дружеството не се появи разногласие, нито пъкъ нѣкой отъ участницитѣ прегърна други идеи. Въ първото настоятелство влизаха още Илия Бугарчевъ отъ Дойранъ, Карамихайловъ Стоянъ отъ Сѣрско, Зора Здравева отъ Щипъ, Йорданъ Чкатровъ отъ Прилѣпъ, Кръстьо Велиновъ отъ Крушево.
Хубавъ споменъ имамъ отъ прилѣпчанина Петъръ Колищърковъ. И той членуваше въ дружеството, но повече се проявяваше въ младежката организация, сѫщо раздѣлена тогава въ две крила —
28
едното подъ влиянието на Гьорче Петровъ и „Временната Комисия”. Колищърковъ имаше всѣкога успѣхъ когато говорѣше въ младежката срѣда. Речьта му бѣ едновременно сериозна, но и нѣкакъ интимна, топла, обогатена и съ шеги, които той съумѣваше да каже въ най-подходящъ моментъ. Слушайки го оставате съ впечатление, че предъ васъ проповѣдва единъ широкосърдеченъ човѣкъ. И като другарь бѣ на мѣсто.
Кръстьо Велиновъ бѣ отличенъ говоритель ; въ речьта му преобладаваше смисленость, точна анализа, а и проличаваше неговата начетеность. Той и пишеше хубаво. Бѣше сърдеченъ, крайно лояленъ и търпеливъ, много скроменъ. И въ студентската срѣда и всрѣдъ младежката организация неговата деятелность бѣ плодоносна.
Чкатровъ бѣ най-честиятъ нашъ ораторъ. Говорѣше увлекателно и логично ; по нѣкога плащаше малко данъ на красивата фраза. Той обичаше „парламентаризма" при нашитѣ дебати. Азъ прекъснахъ веднажъ разискванията въ наше събрание. Единъ отъ студентитѣ, давайки обяснения по нѣкакъвъ въпросъ, спомена случайно, че общъ познатъ отъ с. Горно Броди, Сѣрско, умствено се повредилъ. Понеже това лице ме интересуваше, извикахъ отъ катедрата :
— Чакайте, мoля. Кога се е случило това нещастие? Я ми кажи нѣколко думи. — И студентътъ взе да обяснява, съ което изгубихме около четвъртъ часъ. Чкатровъ често се смѣеше, че по тоя начинъ съмъ нарушилъ парламентарния редъ... Но се смѣхме и ние, другаритѣ му. И не само по този случаи сѫ падали шеги и закачки въ нашата младежка срѣда. Тогава весело гледахме понѣкога и върху нѣща, които би следвало малко по-грижливо да преценяваме. Напримѣръ, неочаквано открихме, че единъ измежду насъ започваше да говори до нейде френски ; а известно ни бѣ, че доскоро не познаваше този езикъ. Чудехме се кѫде и какъ е училъ. Докато единъ день разкрихъ тайната. Отивайки при него позвънихъ на вратата, но едновременно погледнахъ и презъ прозореца на долния етажъ, кѫдето той работѣше. Завесата не бѣ съвсемъ спусната, та забелѣзахъ, че той съ бързина, като въ суматоха, прибра отъ масата нѣкакви книжа и ги постави въ чекмеджето. Следъ това ми отвори вратата на кѫщата. Веднага ми мина презъ ума, че е прибралъ книгитѣ, отъ които учи френски езикъ. Едва се въздържахъ да не се изсмѣя. Но сподѣлихъ съмнението си съ Веляновъ. Наканихме се единъ день двамата да го изненадаме. Повтори се сѫщата сцена. Но тогава вече азъ бръкнахъ въ чекмеджето и отъ тамъ измъкнахъ френския учебникъ и рѫкописнитѣ упражнения на нашия другарь.
— Кого ще лъжешъ, му казахме. Нима отъ небето ти падатъ тия френски фрази, съ които отъ време на време искашъ да ни изненадвашъ ? Заедно съ насъ и той се смѣ отъ сърдце — но се чувствуваше и известна сконфузеность въ държанието му при тая неочаквана среща.
* * *
Известно време бѣхъ секретарь на Щипското братство въ Coфия.
29
Докато изпълнивахъ тая длъжность въ братството не се случи нищо особено, като изключимъ смъртьта на заслужилия народенъ будитель Арсени Костенцевъ. Мнозина негови съграждани и други почитатели участвуваха при погребението му. Още не мога да забравя бедната обстановка у дома му. A cъжaлявaмъ, че ни ми се случи да посети по-стария му братъ Михайлъ ; той продължаваше да живѣе въ сѫщата кѫща, кѫдето презъ 1907 година толкова често съ захласъ го слушахъ да разказва впечатленията си отъ разни български краища и далечни страни.
* * *
Всрѣдъ младежката организация най-много работѣха тогава Веляновъ, Чкатровъ и Колищърковъ. Азъ нѣмахъ време да се проявявамъ повече и тамъ. Сетне въ „Вардаръ" и въ младежкитѣ редове се проявиха съ работа мнозина ; тѣхъ нѣмахъ възможность да опознавамъ тъй отблизо, както споменаванитѣ тукъ другари. И въ тази организация ставаха много бурни срещи, при които често не се и чуваха думитѣ на ораторитѣ, а надделяваха виковетѣ и ударитѣ по пейкитѣ. При събрание въ училището „Фотиновъ" не можахъ да изтърпя крѣсъцитѣ и безредието ; отидохъ си. Една вечерь на младежко съвещание, Веляновъ ме запозна съ съученика му отъ Солунската Търговска Гимназия Симеонъ Евтимовъ, родомъ отъ Емборе. Това случайно запознанство ще се окаже по-късно истинско богатство за нашето движение. Можахъ единъ пѫть съ младежката организация да отида на екскурзия до планината Витоша. Съ насъ бѣ дошълъ и Войданъ Чернодрински, автора на „Македонска Кървава Сватба”. Той бѣ много симпатиченъ на младежитѣ ; сѫщо и неговата съпруга. Когато се представливаше тази пиеса тѣ двамата бѣха и актьори.
Безъ съмнение, много трѣбваше да се съжаливя, че се случи разцепление всрѣдъ наши младежи. Но при тогавашната обстановка, неминуемо трѣбваше да се мине и презъ такива изпитании, за щастие не много трагични.
Единъ отъ приближенитѣ до Гьорче Петровъ студенти, добрякътъ Иванъ Грашевъ отъ Прилѣпъ ме срещна еднажъ на площада предъ Двореца въ София и заговорихме за нашата програма. Казахъ му, че тѣ, които се наричатъ автономисти, трѣбва да дойдатъ при насъ, тъй като ние искаме повече отъ автономия, боримъ се за пълна независимость на цѣла Македония ; докато тѣхната автономия не възстановява обединението на разпокъсаната ни родина ; а и не се знае каква автономия би се получила подъ сръбска власть, каква подъ гръцка и какво би се искало за Петричкия окрѫгъ (Пиринския край) подъ българска власть. Грашевъ набързо и малко разядосанъ ми отговори : „Ние ще си стоимъ отдѣлно. Ако вие сте автономисти или за независимость — ние ще се наричаме федератисти ; ако вие станете федератисти — ние ще си поставимъ друго име”. Думитѣ му точно изразяваха желанието на тогавашната опозиция да прави на всѣка цена разколъ всрѣдъ емиграцията, безъ
30
да има идейни основания и въпрѣки, че на свои страна нѣмаше повече отъ две-три братства, и то не всичкитѣ цѣлостни. Така, останалитѣ студенти продължиха да се наричатъ „македонска студентска група”. Но дейностьта на „Вардаръ" много ги засѣнчваше ; толкозъ повече, че наскоро за всѣки стана очевидно съчувствието на почти всички емигрантски братства въ България къмъ нашето дружество.
He е излишно за нашитѣ млади читатели да спомена, че братствата бѣха стари сдружения на емигранти отъ Македония ; нѣкои сѫ създадени още къмъ 1893 г. Най-голѣмиятъ брой братства бѣха въ София ; въ всѣко отъ тѣхъ, както показваха и наименованията имъ, се числѣха емигрантитѣ отъ съответната македонска околия. А въ братствата по другитѣ градове на България влизаха емигранти отъ различни македонски села и градове ; тѣзи братства бѣха кръщавани по името на града кѫдето поникваха, напр. Пловдивско македонско братство, Шуменско, Варненско и пр.
* * *
Навсѣкѫде изъ България, кѫдето имаше македонска емиграция, проникнаха позиви и хвърчащи листове срещу Александровъ и другаритѣ му. Успоредно съ Гьорче Петровъ, като главенъ подбудитель на опозицията се очерта Димо хаджи Димовъ, който въ сѫщность бѣ познатъ комунистъ. Той написа и книга „Назадъ къмъ автономията”. Но още въ самото заглавие поличава грешка ; думата „автономия" не бѣ подходяща.
И за хаджи Димова години подъ редъ нищо не бѣ се чувало. За него и нѣколцината му приятели, които все още продължаваха да се наричатъ санданисти, турскиятъ режимъ между Хуриета и Балканската война като че не бѣ сѫществувалъ ; сѫщо така и по време на първия сръбско-гръцки потиснически режимъ нийде не бѣха се мѣрнали да се борятъ срещу робството, нито даже зѫбъ бѣха обелили.
Гьорче Петровъ дълги години преди това е държалъ въ Варна подъ наемъ нѣкакъвъ хотелъ или пансионъ. Презъ първата свѣтовна война поискалъ съдействие отъ Тодора, за да стане български окрѫженъ управитель въ Драма. Отъ мнозина бѣхъ чулъ, че се сърдилъ на Тодора задето не му била дадена казаната служба. Присѫствувахме на едно интересно явление : стария борецъ за самостоятелность на македонското движение, Гьорче Петровъ, се бѣ намѣстилъ въ една правителствена канцелария въ София ; бѣ въ пълна интимность съ министъра на полицията. A Т. Александровъ, обвиняванъ отъ гьорчевци въ сътрудничество, по време на войната, съ политиката за присъединение на Македония къмъ България, започваше македонската борба и даваше тласъкъ на цѣлото наше движение върху самостоятелна база ; той бѣ открито гоненъ отъ българското правителство.
Тогава бѣ напечатана брошурата „Новитѣ смутители всрѣдъ македонската емиграция”. Написа я Георги Кулишевъ. Въ нея се изнасяха
31
противоречията на нѣкогашнитѣ деятели отъ Сѣрския революционенъ окрѫгъ, именуващи се все още „санданисти”, които бѣха престанали да участвуватъ въ борбата срещу пopoбитeля още отъ времето на Хуриета. Помѣстени бѣха и снимки отъ разпискитѣ за пари, които тѣзи хора сѫ взимали отъ Тодоръ Александровъ презъ време на свѣтовната война. По-късно Кулишевъ се премѣтна идейно, и влѣзна въ полюбовни отношения съ лицата, които добре бѣ обрисувалъ, и заедно съ тѣхъ слугува на една власть въ София, комунистическата.
Имаше хора жадуващи за водачество, които смѣтаха анархията следъ военния неуспѣхъ тъй благоприятна за домогванията имъ, както е водата за рибата. И понеже Александровъ бѣ голѣмата прѣчка по пѫтя - голѣма и по воля и по революционна дейность, и поради живитѣ му връзки всрѣдъ наличнии революционенъ кадъръ, трѣбваше той да бѫде изложенъ, унищоженъ морално. Измислицитѣ по неговъ адресъ не спираха дълго и следъ като бѣ нарамилъ пушка, и всрѣдъ материалната мизерия въ Осоговската планина, въшлясалъ, хранещъ се съ черния сиромашки хлѣбъ, се бѣ заелъ „съ игла кладенецъ да копае”, и успѣшно го копаеше, та отъ струитѣ му почерпи самообладание и куражъ цѣлата българщина.
Явиха се и долни клевети. Нищо чудно. Христо Ботевъ и други апостоли на българската свобода бѣха таксувани приживе като нехранимайковци, хайдути, изедници на народни пари.
Отначало опозиционеритѣ изтъкваха, че Александровъ трѣбало да се оттегли отъ движението, защото презъ време на войната подържалъ политиката за присъединяване на Македония къмъ Бългаpия. Много доводи имъ се даваха, че такова оттегляне е невъзможно и вредно поради самия фактъ, че Александровъ е необходимъ за борбата ; той имаше най-много и най-солидни връзки съ активнитѣ борци въ Македония. Но изтъкваше имъ се и друго : че тѣ самитѣ бѣха презъ цѣлото време на изтеклата война за присъединение къмъ България. He само това ; Гьорче Петровъ бѣ искалъ да стане окрѫженъ управитель въ Драма. Димитъръ Влаховъ, сѫщо „лѣвичарь" и приятель на хаджи Димовъ, бѣ окрѫженъ управитель въ Прищина ; оттамъ е давалъ доклади до министъръ-председателя Д-ръ Василъ Радославовъ съ планове за по-успѣшно българизиране на албанцитѣ въ Косово ; билъ е български консулъ въ Одеса и Виена.
А архитектъ Юруковъ, единъ измежду най-разгорещенитѣ проповѣдници на „идейна чистота" (т. е. вѣрность къмъ идеята за автономия на Македония), бѣ подписалъ мемоаръ до българския министъръ-председатель презъ 1913 г., съ който се иска присъединението и на Костурско, Леринско, Кайлярско къмъ българската държава. Мемоарътъ е подписанъ още отъ тринадесеть души представители на тѣзи околии. Въ мемоара, кѫдето стои подписа на Юруковъ, се казва :
„Ако Критъ съ цената на своитѣ епически борби, си извоюва отдавна правото да бѫде нераздѣлна часть отъ гръцкото отечество и Гърция никога не би се отрекла отъ него, то нашиятъ роденъ край е запечаталъ своето единство съ България чрезъ страданията
32
и сълзитѣ на едно измѫчено население, чрезъ кръвьта на хиляди, пролѣта въ името на българската национална идея. И днесъ, когато българското племе даде нови, скѫши жертви за съкрушение на вѣковния общъ врагъ на балканскитѣ народи, България има повелителенъ дългъ да събере всички български земи, да не пожертвува нито единъ кѫтъ отъ тѣхъ, толкозъ повече отъ ония, които презъ толкозъ изпитания високо сѫ държали знамето на народния идеалъ."
По сѫщото време ВМРО бѣ отправила писмо до отговоряитѣ български държавни фактори, съ което искаше автономията на Македония. Писмото е било съставено отъ проф. Люб. Милетичъ и подписано отъ Т. Александровъ, скрепено и съ печата на революционната организация. [*]
Нито единъ отъ желающитѣ да играятъ роля опозиционери не бѣ издигналъ по време на войната, нито въ надвечерието ѝ, знаме за автономия или независимость на Македония. Никой отъ тѣхъ не си бѣ развалилъ спокойствието въ името на нѣкоя друга идея и политика, различна отъ тая на Т. Александровъ ; никой не бѣ нито арестуванъ, нито турнатъ подъ полицейски надзоръ отъ българската власть заради подобни идеи. Даже въ емиграции не видѣхме нѣкой отъ тѣхъ да отиде, та отъ чужбина да проповѣдва и предъ отговорни фактори да се застѫпва за македонската независимость, или нѣщо подобно. Тодоръ Александровъ — споменахъ вече — имъ изнесе въ брошура — специално на хаджи Димовитѣ другари, бившитѣ санданисти — разпискитѣ за пари, които сѫ получавали отъ него тъкмо по време на войната, т. е. когато и Тодоръ и тѣ сѫ следвали една политика, за която следъ войната имъ хрумна да го обсипватъ съ злобни нападки. Всички тѣ се бѣха разпредѣлили като клиенти на партии, докато Тодоръ и сега си оставаше безпартиенъ, само македонски борецъ.
Ето защо имъ се възразяваше, че следъ войната никой, който имаше енергия и способности да се бори, не трѣбва да се оттегля отъ движението, а обратно — да се заемемъ съ общи сили за неговото възобновление, за да се покаже на свѣта и на поробителитѣ, че македонския въпросъ тепърва ще има да се решава.
За историята на македонското движение е по-скоро интересно да бѫде единъ день по-обстойно освѣтленъ този въпросъ : дали въ надвечерието на първата свѣтовна война не е било възможно, — и отъ страна на македонски деятели, и на официална България — настойчиво да се работи за осигуряване поне автономията на Македония подъ гръцка и сръбска власть ; но още по-добре да се е настоявало за пълната нейна независимость, като България предложи да отстѫпи Петрички окрѫгъ. По този въпросъ бѣгло загатнахъ и на друго мѣсто.
Разбира се, има разлика между положението отпреди 1912 г. и
*. Вижъ вестникъ «Македония», органъ на македонската емиграция въ България, отъ 16 януарий 1921 г.
33
това отъ 1915 г. Съ по-голѣмъ шансъ за успѣхъ е могло да се иска отъ българска страна обособяването на Македония въ отдѣлна държава, когато Сърбия и Гърция не бѣха заели македонскитѣ области и нѣмаха още решителното покровителство на голѣми държави. A въ 1915 год. почти цѣла Македония е подъ властьта на Гърция и Сърбия.
Твърдѣ извѣстни сѫ старанията на силитѣ отъ Съглашението, както и на Централния съюзъ, да привлекатъ България на своя страна. Изглежда логично, че едно предложение за независимость по-леко би могло да се наложи на Бѣлградъ и Атина отъ страна на покровителитѣ имъ, вмѣсто да се иска отстѫпването на Македония на българската държава. Въ всѣки случай, нийде не е отбелѣзано, че Гьорче Петровъ и Хаджи Димовци сѫ изказали тогава подобно гледище.
Сетне опозиционеритѣ се обявиха за „федератисти”, т.е. привърженици на федеративно устройство за Македония. И затова не удобряваха названието „Изпълнителенъ Комитетъ”, което бѣ дадено на управителното тѣло на емиграцията. Подразбирало се — споредъ тѣхъ — отъ такова название, че българската емиграция се прокламира за представитель на цѣлото македонско население, състояще се отъ различни народности. Намираха като подходяще името „Националенъ Комитетъ"; по тоя начинъ свои национални комитети могли и трѣбвало да създадатъ и другитѣ народности, т. е. емиграции отъ Македония.
За да имъ покаже търпимость и да избѣгне дѣление, конгресътъ на емиграцията прие щото нейното рѫководство да се преименува : нарече се „Националенъ Комитетъ”. Но видѣха, че никоя друга национална емиграция отъ Македония не се появи и организира, нито изтъкна овой националенъ комитетъ. Това бѣ нагледно доказателство, че тѣ биеха вода въ хаванъ.
Главната наша цель трѣбваше да бѫде независима Македония, цѣлостна, съ равни права за всички народности както въ Швейцария. Но ако нѣкои околии и въ Македония биха пожелали да иматъ мѣстни самоуправления, съ други думи да се обособятъ като кантони — никой въ една самостоятелна македонска държава не би се противилъ на такова желание ; толкозъ повече, че като основенъ принципъ нашето движение е подчертавало тъкмо братството, сцеплението между народноститѣ, държало е винаги за уважение на тѣхнитѣ свободи и неограничено признаване на езицитѣ имъ.
Презъ есеньта на 1920 г. се бѣ състоялъ вториятъ съборъ на македонскитѣ братства въ Бългapия. Тогава се отцепиха съ една група делегати Д-ръ Атанасовъ и Юруковъ, понеже конгреса пожела тайно да избере рѫководния си комитетъ. Отцепницитѣ се нарекоха „Временна Комисия”. Но сѫ се опирали още по това време на българската държавна власть, главната връзка съ които бѣ Гьорче Петровъ. По късно се иви названието имъ „Федеративенъ Комитетъ”. Кметътъ на София Крумъ Поповъ, виденъ деецъ на земедѣлската Партия, каза лично на Георги Занковъ, — по това време
34
помощникъ—кметъ или съветникъ въ общината, бившъ македонски войвода —, че този комитетъ е създаденъ отъ властьта. Но и безъ подобни признания красноречиво говорѣха фактитѣ. Студентътъ Грашевъ изчерпателно бѣ изразилъ намѣренията имъ чрезъ кратката му закана : че тѣ винаги ще намѣрятъ нѣкое ново име като фирма. Цельта имъ бѣ да рушатъ македонското дѣло, щомъ като не могатъ да го водятъ. А ако биха го водили, щѣха да го заведатъ пакъ въ канцелариитѣ на вѫтрешното министерство въ София, а една часть отъ него и въ клуба на комунистическата Партия.
Хаджи Димовъ, Гьорче Петровъ и нѣколцината имъ приятели искаха да минаватъ за демакратични, даже пропресивни. Но не пожелаха да зачитатъ демократическото начало въ общественитѣ прояви на емиграцията и не се подчиниха на голѣмото нейно мнозинство. Следъ като това мнозинство прие споменатитѣ по-горе измѣнения въ Устава, опозиционеритѣ бѣха напуснати отъ значително число тѣхни последователи, увлечени въ първитѣ моменти ; така че на края съ тѣхъ останаха две-три братства измежду най-малкитѣ, и то не съвсемъ цѣлостно.
* * *
Неоспоримо доказателство, че опозицията бѣше готова да прикачва македонското движение като катраница къмъ колата на правителства и политически партии бѣ дадено съ създаването на „Земедѣлската Македонска дружба”, начело на която застана Ал. Пановъ, директоръ на софийскитѣ бани. Въ бѣха привлечени нѣкои бедници емигранти, съ обѣщания да получатъ отъ властьта безплатно мѣста, за да си построятъ кѫщи и да заематъ служби. Чудно е какъ върховетѣ на земедѣлската партии не схващаха, че съ такава стѫпка издаваха тѣхното намѣрение да се oбeзoбpaзявa идейната сѫщина, да се ликвидирва политическото съдържание и да се унищожава организационната структура на македонското движение ; и какъ не доглеждаха, че това съставлява само по себе си единъ основенъ мотивъ за съзрѣване на вражество всрѣдъ цѣлото македонско общество ; при това, напълно оправдано вражество, разбираемо и за чуждестранни срѣди, отдавна отлично осведомени, че македонското движение никога не е било политическа партия въ България, a още по-малко реморке на тамошнитѣ партии. Въ земедѣлскитѣ срѣди на второ мѣсто следъ Стамболийски бѣ Ал. Димитровъ, който като бившъ участникъ въ македонското дѣло, добре е знаелъ отъ младини, че такива домогвания сѫ прѣчка за развоя на самата освободителна кауза на Македония. А това бѣ лесно разбираемо за всѣкиго.
Още по-странно бѣ, че хаджи Димовъ, когото тъкмо санданиститѣ сочатъ за непреклоненъ защитникъ на самостойностьта на македонското движение [*] и го изтъкватъ като тѣхенъ знаменосецъ,
*. Все въ връзка съ въпроса за самостойностьта се водиха много борби въ срѣдата на македонското движение, които въ края на краищата ползуваха само чуждитѣ владетели на Македония и вражеската пропаганда и политика. «Върховизмътъ», «санданизмътъ», както и други грижи на ВМРО, пъкъ и на нашата емиграция, сѫ произлизали главно отъ спорове по тоя въпросъ.
35
създаде „Македонска комунистическа група" при българската комунистическа партия, подъ название „Освобождение”. И започна да издава вестникъ подъ сѫщото наименование. Съ други думи, бѣ си позволилъ да прави македонската кауза чуждъ партиенъ инструментъ.
Той и Гьорче Петровъ бѣха презъ турския режимъ много зле настроени особено срещу Дамянъ Груевъ, срещу борцитѣ отъ битолския и скопския революционни окрѫзи, съ които вървѣше и огромното мнозинство отъ всички рѫководни сили на ВМРО. Тѣ стоеха начело на онѣзи, които презъ 1905 г. тръгваха за конгресъ на ВМРО въ Рилския манастиръ дълбоко убедени, че Борисъ Сарафовъ заслужава смъртно наказание задето ималъ връзки съ български държавни срѣди. Да можеха да възкръснатъ Груевъ, Развигоровъ и другитѣ голѣми покойници, делегати въ рилския конгресъ, за да видятъ въ каква бездна на идейно противоречие се бѣха струполили четиринадесеть години по-късно Гьорче и хаджи Димовъ !..
Налага се да изтъкна, че никой отъ опозиционеритѣ не осѫди появяването на Земедѣлската Македонска дружба и дружеството на Хаджи Димовъ. He се чу гласъ на протестъ и отъ страна на нѣколкото души, които по софийскитѣ кафенета все още се самопосочваха като нѣкогашни борци срещу върховизма. Сега тѣхни приятели бѣха тия, които служеха на два върховизма — х. Димовъ на Московския, а Александърть Пановъ на правителствения върховизъмъ въ София.
Критикитѣ, които по това време се изнасяха, не престанаха дълги години ; нѣкои отдѣлни лица ги продължиха въ панфлети дори следъ втората свѣтовна война, т. е. следъ като изминаха повече отъ 40 години. Разнасяни бидоха тайни вестничета, брошурки и хвърчащи листове, печатани често съ срѣдствата на чужди централи, на първо мѣсто сръбската и болшевишката. Най-кресливи критикари и като „най-вѣрни" привърженици на самостоятелно македонско дѣло пожелаха да минатъ тъкмо онѣзи, които чисто и просто се бѣха продали на политиката на чужди държави, даже на поробителя. Но независимо отъ коя посока идѣха критикитѣ, като изхвърлимъ отъ тѣхъ цѣлия баластъ на злоезичие и безсмислици, къмъ главнитѣ теми, предъвквани въ разни форми отъ страна на „опозиционеритѣ”, се отнася и следното :
Казваха, че македонското движение, специално ВМРО, не е успѣла да привлече другитѣ народности за идеята на отдѣлна македонска държава. Нека видимъ има ли въ случаи виновность и кѫде е тя.
Възможно ли бѣше на ВМРО да привлече половината милионъ турци докато Македония влизаше въ границитѣ на турската държава ? Смѣтамъ, че никой не е въ състояние да покаже по кой начинъ би могло да се постигне това. Можеше да го стори само Турция, ако би въвѣла автономията, или поне приложила чл. 23 отъ Берлинския договоръ. Още докато бѣха живи Груевъ и Дѣлчевъ, т. е. около десеть-дванадесеть години преди Хуриета, турското население виждаше
36
какъ всички българи въ Македония и голѣма часть отъ ромънитѣ бѣха организирани въ ВМРО. Но турцитѣ не дойдоха въ нейнитѣ редове.
Презъ 1908 год. офицеритѣ младотурци свалиха отъ престола султанъ Абдулъ Хамидъ, но всеизвестни сѫ фактитѣ за тѣхната погрешна политика спрѣмо националноститѣ. Наивно е да се смѣта, че тѣзи офицери биха установили политическа обособеность за Македония. Тѣ събориха султана, за да задържатъ по-солидно свързани съ империята имъ всички територии, а не да разхлабятъ връзката съ Цариградъ на областитѣ съ нетурско мнозинство. Македонското освободително движение нѣма никаква вина за централизаторската младотурска политика. Въ сѫщность ВМРО направи една грамадна концесия, която бѣ грешка отъ гледище на самата ВМРО, като извика нелегалнитѣ чети да се побратимяватъ съ турскитѣ офицери, безъ да имъ се постави предварително условие и се иска даже чужда гаранция за единъ свободолюбивъ режимъ. Младотурскиятъ режимъ не би могълъ добре да се представи особено въ чужбина, ако четитѣ останѣха скрити и продължеха борбата си. Че младотурцитѣ тръгнаха по зле избранъ пѫть е признато даже отъ хора като Димитъръ Влаховъ, известенъ на времето съчувственикъ и даже приближенъ на младотурския режимъ.
И до Илинденското възстание ВМРО неуморно е проповѣдвала въ самата Македония, както и предъ чуждия свѣтъ, че се бори за автономия, за равноправие, за солидарность между народноститѣ. Тя никакъ не е крива за дето гръцкото и албанско население не пожелаха още тогава да влезатъ въ редоветѣ ѝ. Албанцитѣ не дойдоха, защото огромното тѣхно мнозинство се чувствуваше толкова господствуваще въ турското царство, колкото самитѣ турци. А гръцкото население, насърдчавано отъ Атина и отъ cвoятa патриаршия, съчувствуваше по-скоро на султана отколкото на освободителното движение. Въ нѣкои моменти тази туркофилска политика взимаше изненадващи форми ; видни приятели на гърцитѣ публично бѣха зaявили, че елинизмътъ по този начинъ е падналъ много низко. Гърцитѣ се боеха отъ автономията поради факта, че българитѣ въ Македония бѣха петь пѫти по-многобройни отъ тѣхъ. И мечтаеха за голѣма Елада, която да погърчи българитѣ и ромънитѣ, а не се въодушевляваха отъ примѣра на Швейцария.
И мнозина чужди автори сѫ изнасяли съ негодувание, че Атина и Бѣлградъ още въ ония години — т. е. около Илинденското възстание — създадоха въорѫжени чети, ползуващи се съ доказаното турско съдействие. Абдулъ Хамидъ много разчиташе именно на тази своя игра. Бихме ли могли да обвиняваме ВМРО за дето Бѣлградъ, Атина и султанътъ усвоиха такива антибългарски политики и то — нека повторимъ — още по времето когато бѣ живъ Дѣлчевъ, когато Яворовъ бродѣше съ пушка изъ Македония, когато Груевъ бѣ въ турскитѣ затвори ?
На ромънитѣ, които участвуваха и въ правителството на Крушевската Република, както и въ боеветѣ, никакъ не пречеше факта
37
за избирането на Борисъ Сарафовъ въ главния щабъ на Илинденското възстание. Нѣкои отъ критикаритѣ намиратъ, че и това било грешка, тъй като Сарафовъ билъ български поручикъ. Намъ се струва, че трѣбва да важи само обстоятелството, че Сарафовъ бѣ дошълъ като доброволецъ, да се бори и евентуално да загине. Още по-важно бѣ туй, че ВМРО искаше автономията на Македония. Това е вписано въ самия уставъ. А въ надвечерието на Илинденското възстание, двата революционни окрѫга, кѫдето то се разигра, — а именно Битолския и Одринския — взеха решение да се поисла за Македония губернаторъ, независимъ отъ Портата въ упражнение на функциитѣ си, както и въвеждане на международенъ контролъ, поcтoянeнъ и съ широки права за санкции. Никой не би се сърдилъ, ако и отъ Ромъния, напримѣръ, дойдеха да командуватъ и да се сражаватъ ромънски офицери, по произходъ отъ Македония. Въ случая Сарафовъ не е за критикуване, а за похвала. За осѫждане сѫ гръцкитѣ офицери, които идваха съ чети срещу ВМРО дори отъ Атина ; сѫщо тъй за осѫждане сѫ и онѣзи митинги въ Гърция, когато се предлагаха хиляда души доброволци на султана срещу борцитѣ отъ Илинденското възстание.
Що се отнася до дѣлежа на Maкeдoния, както българскиятъ народъ, така и македонското движение, знаеше само туй, че войната срещу Турция се обяви за автономията, ултимативно поискана отъ балканскитѣ съюзници. Фаталната грешка по македонския въпросъ е именно този дѣлежъ, съ други думи изоставянето на принципа за автономията.
До 1912 год. имаме цѣли осемнадесеть години борба, при която безброй българи въ Македония загинаха все въ името на автономията. ВМРО бѣ отблъснала и върховисткитѣ чети, давайки пакъ кръвни жертви. Всичко това не го виждаха гърцитѣ, които продължаваха да бѫдатъ по-малко или повече съ турската власть противъ българщината и противъ македонскитѣ ромъни.
Следъ като Македония биде заета отъ Гърция и Сърбия, тамъ бидоха премахнати и ромънскитѣ училища, а не само българскитѣ. Отъ ромънска страна, за съжаление, не се показа желание за обща борба срещу сръбско-гръцкия режимъ. Подновиха я само българитѣ, съ които въ дадени моменти се съюзяваха на революционна база и албанцитѣ, жестоко потиснати отъ сърбитѣ. На моменти и турци се придружаваха къмъ въорѫжении отпоръ срещу новитѣ властници—пришелци. ВМРО е приемала тия сътрудничества съ радость. Този фактъ опровергава повърхностнитѣ критики.
Гърцитѣ и сърбоманитѣ, които при турския режимъ услужваха на турската власть срещу ВМРО, сега бѣха вече поробители надъ българското, турското, албанско и ромънско население въ Македония. И за това положение никой не може да търси вина въ ВМРО.
Опозиционеритѣ заявяваха, че не трѣбвало често да се говори за правата на българитѣ въ Македония, тъй като се подразбирало, че въ независима Македония правата на всички народности щѣли да бѫдатъ гарантирани. За всѣкиго е ясно, че когато ще бѫде на
38
лице независима Македония, народноститѣ ще иматъ своитѣ права. Но докато се създаде тази македонска независима държава, дългъ е на всички македонци да изтъкватъ какви безправия се упражняватъ отъ завоевателитѣ върху една или друга народность. Подобна защита ни най-малко не означава стремежъ къмъ хегемония.
Пресиленъ и неоправданъ бѣ шумътъ на опозицията въ връзка съ мемоара, изпратенъ отъ Изпълнителния Комитетъ на братствата до конференцията за миръ въ Парижъ, презъ 1919 г. Въ мемоара е казано, че по силата на националния принципъ Македония би трѣбвало да се присъедини къмъ България. Но подписващитѣ мемоара, около сто хиляди души македонски българи, се застѫпватъ за създаване на независима македонска държава.
He противоречи на истината твърдението, че възъ основа на националния принципъ огромната часть отъ македонската територия би могла да влезне въ границитѣ на България. Значи, нѣмаше основание бѣсно да се напада тая истина. Онова, което трѣбваше да се оцени правилно и да се подчертава, то бѣ факта, че македонскитѣ българи искатъ македонската независимость. Голѣма стойность имаше тѣхната позиция като се знае, че съседни държави заграбваха македонски земи, макаръ да нѣмаха въ Македония повече отъ 10 на сто, а нѣкои и никакво свое население.
Опозиционеритѣ похвално се изразяваха за предложението на българската държавна делегации по сѫщото време въ Парижъ. Въ него недвусмислено се говори, че България има право да си присъедини Македония ; но въ интереса на балканското съглаоие и миръ тя се застѫпва за въздигането ѝ въ отдѣлна държава. Нека между скоба спомена, че предъ българския делегатъ Тодоръ Тодоровъ, министъръ-председатель, бѣха се явили македонски общественици и го молиха настоятелно щото България да подкрепи предъ Мирната Конференция идеята за независима Македония. Тѣзи общественици изхождаха отъ мнозинството на емиграцията, съ други думи, бѣха измежду онѣзи, които бѣха „критикувани" отъ опозицията. Другиятъ делегатъ на България въ Парижъ бѣше Александъръ Стамболийски ; и той подписа споменатото предложение, което значи, че и споредъ него България би имала право да си присъедини Македония възъ основа на единъ принципъ, който бѣ станалъ едва ли не свещенъ следъ френската революция.
Опозицията не нападаше становището на българската държавна делегация, защото бѣ решила да се подслони подъ крилото на Стамболийски, за борба противъ ВМРО и всички, които бѣха солидарни съ нея. А за мотивитѣ на Стамболийски да води борба срещу македонското движение ще стане дума по-нататъкъ. Тукъ накратко нека изтъкна, че той смѣташе да създава велика Югославия ; но започна да работи точно съ факторитѣ, които най-много се плашеха отъ нея, а именно съ кралската камарила въ Бѣлградъ. При това Стамболийски съвсемъ забрави въ какво робство бѣ попаднала Македония, които сърбитѣ искаха да денационализиратъ. Вмѣсто да се застѫпва за прилагане на договора относно покровителството на националнитѣ
39
малцинства, той започна да гони македонското движение, което се борѣше за правата по този договоръ.
Голѣма стрела се правеше отъ факта, че Изпълнителниятъ Комитетъ бѣ пропусналъ да подаде мемоара до Парижката конференции общо съ една делегация отъ македонски аромъни, живущи въ Букурещъ. Но това е само едно опущение. И да бѣше общъ мемоара, нѣмаше да се получатъ по-други резултати. Ромъния бѣ въ лагера на държавитѣ победителки, но Югославия премахна ромънскитѣ училища въ Македония, независимо и отъ формалното обещание на Пашичъ, че ще бѫдатъ запазени.
Въ paзвoя на едно обществено движение винаги ще се случватъ опущения и даже по-голѣми грешки ; но това не бива да води до разцепление и до по-трагични конфликти. Щомъ като участницитѣ въ движението стоятъ на една политическа и идеологическа линия, не се изисква много трудъ, за да се разясни това, което наистина е съобразно съ основната цель. Стига нѣкой да не се води отъ намѣрение да търси само удобенъ моментъ за разколъ.
За съжаление, нашитѣ опозиционери проявиха заинативания, като ги обвиваха понѣкога въ наивенъ утопизъмъ. И всичко това бѣ само параванъ на съвсемъ други домогвания, задъ които стоеха чужди на Македония централи. Това е изнасяно тукъ-таме въ вестници и списания, почти изгубени вече, или въ брошури, които сѫщо мѫчно се намиратъ.
Неосѫществимо бѣ за момента и настояването да се създаде въ чужбина общо рѫководно тѣло, съ представители на отдѣлнитѣ македонски народности. Споменахме по-рано, че другитѣ народности не създадоха свои национални комитети по редовенъ пѫть. He можеше да се повикатъ случайни лица въ подобно върховно тѣло за Македония; тъй като основателно на всѣки пѫть и кръстопѫть ще се явявaтъ други претенденти за членове на казаното рѫководство. Това е така просто за разбиране. Но онѣзи, на които отъ нѣкѫде бѣ порѫчано да смущаватъ македонското дѣло, тъкмо по такъвъ лесенъ въпросъ дигаха врѣва до небесата.
Нѣкогашниятъ австрийски консулъ въ Скопйе г. Алфредъ Рапапортъ, — отбелѣзахме вече по-рано — изнасяйки свои наблюдения въ книгата „Въ страната на мѫченцитѣ" [*], правилно отбелѣзва, че македонската организация и когато е била съвсемъ близка до българската държавна политика — напримѣръ презъ първата свѣтовна война — старала се е да се държи като съюзникъ, а не като подчинена на българскитѣ власти. Неоспоримо е, че подиръ 1918 год. македонското движение — и въ легална и въ нелегална посока — бѣ съвсемъ независимо отъ българскитѣ власти. И по замисъль, и по съдържанието на вършената работа предъ чуждия свѣтъ, и въ вѫтрешното си организиране, и относно финансовитѣ си срѣдства — то бѣ инициатива на македонскитѣ българи. To поникна въ сѫщность
*. Алфредъ Рапапортъ — «О Пеи де Мартиръ», Изд. Гамберъ — Парижъ, 1927 г.
40
и противъ волята на българската държава. Доколкото пъкъ имаше тукъ-таме нѣкой проблѣсъкъ отъ деятелность за Македония срѣдъ другитѣ народности, нѣма защо да се скрива, че всичко при тѣхъ бѣ напълно свързано съ съответнитѣ национални правителства — въ Анкара, Тирана, Букурещъ. А гърцитѣ и сърбоманитѣ — трѣбва да повторя — сѫ работили срещу македонското оовободително движение, по планъ и съ срѣдства на Атина и Бѣлградъ. Тази действителность опозиционеритѣ отбѣгваха да съгледатъ, за да заключатъ кое е възможно да се стори. Впрочемъ, по-разбранитѣ хора между тѣхъ схванаха увлеченията си и на време се откъснаха отъ нѣколкото души самолюбци и чужди орѫдия.
Случаияъ пожела да нахвърля тѣзи бележки много години следъ като се бѣ проявила и провалила опоменатата „Временна Комисия на македонската емиграция”, и следъ като нейното название бѣ замѣнено съ името „федералисти”. Тѣзи години напълно доизясниха кои бѣха хората на тая комисия, кои бѣха и идеитѣ имъ. Въ агитацията си комисията препорѫчваше презъ 1920 год., че македонското движение не трѣбвало да пренебрегва „лѣвитѣ" елементи. Но тѣзи елементи стоеха подъ командата на българската комунистическа партия. Тя отъ своя страна се водѣше по директиви отъ Москва. A македонското движение бѣ самостоятелно. За грамадното мнозинство отъ емиграцията бѣ вънъ отъ всѣко съмнение, че съ въпросната агитация се цели да се вмъкнатъ — ако може и на отговорни мѣста — комунисти въ македонското освободително движение. Макаръ да се броеха на пръсти, но имаше такива комунисти. Единъ отъ тѣхъ бѣ самиятъ секретарь на временната комисия, отъ Тиквешко. Той си остана прикритъ комунистъ. Трѣбва да му се признае, бѣ доста хитъръ. Винаги бѣ на държавна служба ; стана и висшъ чиновникъ на България ; съ държавна стипендия бѣ на специализация на Западъ (Йордан Анастасов?? – В.К.).
Само съ ината имъ може да се обясни, че лица нагледъ съ буржуазни предразсѫдъци допуснаха въ онова време да слагатъ подписа си, въ разни позиви и окрѫжни писма, успоредно съ тоя на подобенъ човѣкъ. Въ тѣзи позиви тѣ се обявяваха и за независима Македония, както и за зачитане на народноститѣ.
Дойде, обаче, есеньта на 1944 г., когато тъкмо лѣвичаритѣ бидоха поставени отъ руската армия на власть въ София и Скопйе. Какво приложиха отъ прокламирванитѣ идеи ? Вмѣсто да създадатъ независима Македония, тѣ подариха на Бѣлградъ двадесеть и шесть хиляди квадратни километра македонска земя. Но извършиха и по-голѣмо престѫпление : прокламираха македонска нация, никому дотогава неизвестна ; и даже съ насилие заставяха българитѣ дори въ Неврокопъ, Горна Джумая и пр. да се декларирватъ като македонци по народность. Сигурно сѫ били още живи нѣкои наивници отъ „Временната комисия”, та поне тогава да разбератъ по кой пѫть сѫ били влачени отъ прикрититѣ комунисти следъ първата свѣтовна война.
На кратко казано, всички спорове, всички различия на мнения
41
можеха и трѣбваше да се водятъ срѣдъ емиграцията по предвидения въ уставитѣ редъ ; на край следваше да решава мнозинството, a малцинството да се подчини. Така е въ напредналитѣ общества, съ които ние се стремимъ да изравнимъ утрешна свободна Македония. Защо се стигна до разколъ ? Защото това желаеха централитѣ, които стоеха задъ гърба на посоченото малцинство. Ако не можеха да го командуватъ, т.е. да го пращатъ въ летаргия или да го изнасятъ на политическия пазаръ споредъ тѣхна преценка, тия централи предпочитаха да видятъ унищожено нашето движение ; ако това е непостижимо, търсятъ орѫдия поне за всѣване на раздори.
* * *
Емиграцията получи голѣмъ размахъ когато узна, че въ Македония ВМРО се пресъзщава. Откакто се е появило македонското дѣло eмигpaциятa е била на поста си. Идейно-политически различия сѫ се появявали всрѣдъ нея, но като се погледне по-дълбоко става ясно, че различията често произлизатъ отъ живия интересъ къмъ отечеството. Ако емиграцията би забравила напълно поробената си родина, тя щѣше да е изобщо безразлична, а не да се бори, да отстоява едни или други идеи и политически пѫтища. Професоръ Любомиръ Милетичъ веднажъ развиваше предъ мене следното свое гледище :
„Азъ съжалявамъ когато се случи да спорятъ помежду си македонски дeятeли, да се скаратъ или даже да прибегнатъ до убийства. Но предпочитамъ даже убийствата помежду имъ, отколкото да нѣма на лице македонски борци, да нѣма мѫка и грижи за Македония. Нека има различия, но да не престане борбата. Вѫтрешнитѣ македонски борби сѫ за мене само знакъ на голѣмата динамика на тая борба, които все пакъ е свързана съ Македония и единъ день ще доведе до освобождението”.
Именитиятъ професоръ имаше предвидъ, разбира се, различни домашни, но не предателствата или съюзяването съ фактори, които преследватъ овои политики, а не се интересуватъ отъ болкитѣ на Македония.
ВМРО е зачитана всрѣдъ емиграцията, но измислица е, че тя е заповѣдвала на емигрантитѣ. Обратно, тѣхниятъ патриотизъмъ е, който ги е подтиквалъ къмъ организирване и обществена борба. Доколкото ВМРО е вляиела, това се е постигало само по себе чрезъ нейниятъ авторитетъ, защото е изpaзявaлa стремежа на поробенитѣ ни сънародници. He заслужава и да се спираме върху приказкитѣ на врагове, че ВМРО съ сила била диктувала ецино или друго въ емирацията. Най-добро опровержение е факта, че нашитѣ емигранти даже въ Америка, на xиляди километри далече отъ ВМРО, сѫ се организирали и развивали дейность въ полза на Македония, — тамъ, кѫдето нacилия отъ страна на ВМРО сѫ изобщо немислими.
Трѣбва да пoдчepтaя, че съвземането на eмигpaциятa въ Бългаpия се дължи главно на нейното родолюбиво чувство. Духътъ ѝ — както казахъ — много се повдигна поради възобновяването на ВМРО. Разбира се, заслуга имаше и рѫководното тѣло на братствата;
42
но тая заслуга азъ поставим ь на трето мѣсто. И тогава виждахъ, и днесъ вѣрвамъ, че въ Националния (преди това Изпълнителенъ) Комитетъ трѣбваше да влезнатъ и хора по-дѣлови, съ повече организаторски способности и подходящи за работа всрѣдъ народната маса, които въ България наброяваше нѣколко стотинъ хиляди души емигранти отъ Македония. Само въ София живѣеха надъ шестдесеть хиляди души.
Независимо отъ всички старания и заслуги на главното рѫководно тѣло, истината е, че въ първитѣ години следъ войната въ него влизаха предимно личности годни повече за представители предъ външния свѣтъ, но не за дeятeлнoсть между работници, еснафи, селяни и младежи. Рѣдко имаше въ Националния Комитетъ членове безъ висше образование ; мнозина отъ тѣхъ имаха видно обществено положение, но почти всички бѣха годни само за канцеларски разпореждания, лишени бѣха отъ пламъкъ, макаръ преданно да бранеха позициитѣ на македонското движение. Но отъ друга страна такъвъ съставъ на рѫководството даваше тежесть на самото дѣло предъ българското общество и предъ чужденци. Нѣколко години подъ редъ за председатель бѣ избиранъ стариятъ д-ръ Иванъ Каранджуловъ отъ Прилѣпъ, блѣстящъ, отдавнашенъ прокуроръ при Върховния Касационенъ Сѫдъ на България. Той правѣше впечатление на почти изнемощелъ човѣкъ ; и гласътъ му доста слабъ. Но бѣ съ висока култура, крайно проницателенъ, когато трѣбва умѣеше да си послужи и съ съкрушителна ирония срещу противника. Неговата обществена фигура и интелектъ наистина внушаваха почитъ. Свършилъ бѣ висшето си образование въ Англия.
Покрай Каранджулова [*] се редуваха за членове сѫщо така издигнати хора — ту професори, ту адвокати, лѣкари, директори на гимназии и пр. Почти всички тѣ бѣха живѣли въ Македония, когато тамъ се водѣше борба срещу турската власть. Всички познаваха отлично македонскиявъпросъ ; мнозина владѣеха чужди езици.
Въ самитѣ братства, обаче, често се изтъкваха дѣлови хора. А по-късно и въ самия Националенъ комитетъ се появяваха по-добри организатори ; това бѣ твърде целесъобразна мѣрка. He можеше широка народна работа да се развива само съ деликатни по възпитание личности. Спомнямъ си единъ разговоръ на тази тема съ едного отъ тази категория наши видни емигрантски деятели. Когато посочихъ, че голѣмъ брой бѣжанци стоятъ слабо организирани изъ крайнитѣ квартали на Софта и Пловдивъ, моятъ събеседникъ чистосърдечно ми каза :
*. Следъ Ив. Каранджуловъ нѣколко години подъ редъ председатель на емиграцията бѣ д-ръ Константинъ Станишевъ отъ Кукушъ. Той бѣ много тактиченъ, лояленъ и възпитанъ човѣкъ. Билъ лѣкарь още въ турско време въ родния си градъ и винаги близъкъ на борцитѣ.
За известно време преди д-ръ Станишевъ председатель бѣ Владимиръ Кусевъ отъ Прилѣпъ.
Следъ туй председателското мѣсто се заема последователно отъ Димитъръ Михайловъ отъ Битоля, известенъ гимназиаленъ учитель и педагогъ, и Георги Кондовъ, адвокатъ отъ Прилѣпъ.
43
— Ho азъ не съмъ за работа всрѣдъ тази срѣда. Тамъ има хора, които може да ме напсуватъ на майка...
Подобна евентуалность, да бѫде напсуванъ при спорове съ едни или други, той смѣташе като нѣкакво голѣмо нещастие за себе си. И ето, тъкмо за задачи отъ това естество, за раздвижване и привличане на всички македонци, се явяваха необходими и рѫководни лица отъ по-другъ типъ. Тѣ биха могли съ леснота да влезнатъ и въ най-бедната кѫща, да газятъ и въ каль, да посрещнатъ шеговито и всѣка грубость, каквато — макаръ и рѣдко — може да се срещне между едно общество, което е напуснало поради насилия отчеството си и съ трудность едва успѣва да уреди наново личния си животъ. He биваше да забравяме, че нашето освободително движение е привличало вниманието на свѣта, а тревожело и потисницитѣ, само когато подбрани рѫководители сѫ влизали и въ последната планинска колиба.
* * *
Общо взето, организирането на емиграцията и нейната работа въ полза на Македония започна усилено, независимо че въ България безволието, безгрижието и отрицателното отношение къмъ националнитѣ въпроси проникваше въ широки слоеве на народа.
Преди да говоря върху каквото и да е друго въ следващитѣ страници, намирамъ за правилно да се спра върху новата борба срещу потисницитѣ, отпочната и вдъхновена въ Македония отъ Т. Александровъ, който пое нелегалния животъ.
Както споменахъ и въ предговора, съ малко материали разполагамъ въ емиграция, а много сѫ годинитѣ, които ме раздѣлятъ отъ тия събития. Надѣвамъ се все пакъ да дамъ поне една бѣгла картина за въпросната епоха, пълна съ трагизъмъ, но и съ много героизъмъ.