Спомени. I. Младини

Иванъ Михайловъ

 

IX. СЪРБИЯ ПРЕГАЗЕНА.

 

 

Есеньта 1915 година.

 

Идването на българскитѣ войски бѣ като-чели въ кърпа вързано; очакваше се всѣки моментъ. Една сутринь се разнесе весть изъ Новосело, че въ града е пристигнала четата на Иванъ Бърльо. Докато изтичамъ до града мнозина вече се връщаха. Отъ балкона на бившия хюкюматъ четникътъ-свещеникъ, новоселецътъ Илия Гьоргичковъ, бѣ държалъ кратка речь предъ събралото се набързо множество. Четницитѣ се бѣха пръснали съ свои близки изъ града. Неусѣтно, незабелѣзано, сръбското владичество изчезваше като злосторникь, който въ тъмнината по чорапи се е измъкналъ презъ прозореца. Откъмъ Овче-поле се бѣха чули нѣколко рѣдки топовни гърмежи, безъ да внесатъ никаква тревога въ града; всѣки ги взе като радостни поздрави.

 

Въ болницата надойдоха ранени сърби, ударени повечето съ сабли по главата. Малки сръбски части сѫ били настигнати и отминати отъ българска кавалерия, която се бѣ насочила къмъ Вардара.

 

Разнесе се весть, че къмъ нашия градъ наближава българска войска. Видѣхъ въ тоя моментъ къмъ черквата дѣдо Ефремъ хаджи Кимовъ. Той бѣ черковенъ епитропъ. Дочулъ вестьта, той завика съ гръмовния си гласъ: «Спирооо ...., камбано! Удри камбано!» Но тоя викъ не може да се описва;

 

 

154

 

трѣбваше да се чуе; и да се види изражението на лицето. Старецътъ бѣ въ трепетъ, цѣлъ унесенъ. Никога не бихъ предположилъ, че тая атлетическа фигура можеше да бѫде обхваната отъ подобно вълнение. — «Спироо ....!». Още нѣколко пѫти се провикна дѣдо Ефремъ, а камбаната на новоселската черква заглушаваше вече и неговия гласъ. Спиро бѣ дочулъ нареждането на епитропа и личеше какъ и неговото българско сърдце тупти въ тържественитѣ удари на камбаната. И той бѣ чакалъ цѣли две години тоя день; и вѣрно бѣ разбралъ треперящия гласъ на дѣдо Ефрема, какьвто никога не бѣ го чувалъ. Спиро бѣ дълги години клисарь при нашата черква. Това бѣ сигурно единственото разпореждане, което Ефремъ хаджи Кимовъ даде въ връзка съ пристигането на българската войска. Но то изразяваше символично всички мѣрки и всички жертви, които цѣлъ народъ бѣ готовъ да даде за българската национална свобода; то съдържаше и неизмѣрната благодарность на поробена Македония къмъ българския войникъ, вдигналъ се за трети пѫть на бой, за да спаси поробения си братъ. Съ звука на камбаната дѣдо Ефремъ и Спиро Клисаро искаха сѣкашъ да известятъ далече изъ широкия свѣтъ, че въ Македония е дошла радость, че и тамъ е изгрѣла свобода.

 

И тоя день не пристигна много войска въ града. Видѣхъ само нѣколко кавалеристи, които дойдоха до чаршията като разездъ и скоро заминаха къмъ Овче-поле. Който ги зърна, изсипа върху тѣхъ и конетѣ имъ чувствата си чрезъ галене и нескончаеми въпроси. По-късно дойдоха нѣколко хиляди войници отъ единадесета македонска дивизия. Всички бидоха настанени изъ

 

 

155

 

частни домове, нѣйде на голѣми групи. Въ нашата кѫща, по стаи и чардаци, имаше надъ сто души, повечето отъ Разложко. Драго ми бѣ да слушамъ интересния диалектъ. Престояха кратко. Заминаха за Криволакъ, дълга колона, може би десеть-петнадесеть хиляди души. Извървѣха се точно предъ нашия домъ. Мало и голѣмо посрещаше и изпращаше ротитѣ съ обичь и гордость. Видѣхме наши съграждани и близки. Тукъ се оказа и непосрѣдствения нашъ съседъ Никола Икономски. Силно «ура» се изтръгна отъ неговитѣ гърди като мина край бащината си кѫща. Познатитѣ войници често вдигаха високо пушкитѣ си, за да отговорятъ на поздрава на своитѣ съграждани. Стори ми се, че всички носѣха цвѣтя на пушкитѣ си.

 

Близо до Ново-село, на равнината къмъ село Рибникъ, два полка отъ македонската дивизия положиха войнишка клетва и се отправиха за кървавитѣ битки при Криволакъ. Тукъ видѣхъ моитѣ съкласници отъ Солунската гимназия Илия Манолевъ и Миланъ Даскаловъ, и двамата кукушани. Следъ напускането на Солунъ въ 1913 година, тѣ постѫпили въ софийското военно училище; сега командуваха взводове. И двамата загинаха при първитѣ боеве. Бѣха прекрасни другари.

 

Впрочемъ, докато полковетѣ бѣха въ града, можахъ да открия и други солунски познайници. Намѣрихъ Иванъ Трифоновъ отъ село Бабчоръ, Костурско, съ когото тъй добре се разбирахме въ Солунъ; съзрѣхъ на конь като артилеристъ Александъръ Димчевъ отъ село Скребатно, Неврокопско; срещнахъ съгражданина ми Христо Арсовъ; — всички станали офицери въ България.

 

Боеветѣ при Криволакъ, срещу французитѣ,

 

 

156

 

се проточиха и бѣха описвани като жестоки. Оттамъ бидоха донесени убити знаменития войвода Христо Чернопѣевъ, родомъ отъ с. Дерманци, Луковитско - северна България; Капитанъ Милошъ Станишевъ отъ Кукушъ и поручикъ Цирункаревъ отъ Костурско. При стечение на много народъ бѣха погребани въ двора на нашето училище, задъ олтаря на черквата. Чернопѣевъ бѣ офицеръ, доброволно постѫпилъ въ войската, макаръ да е могълъ като народенъ представитель да остане въ София. Много отъ войницитѣ му сѫ били селяни отъ Горно-Джумайско, които нѣкога е организирвалъ въ редоветѣ на ВМРО. А за Цирункарева се узна, че се хвърлилъ съ ротата си въ атака, като поканилъ единъ войникъ да свири съ гайда познатата отъ тия времена пѣсень : «Какъ ще я минемъ, мамо, рѣката Вардаръ, — мѫтна е, кървава ....» [1]

 

Презъ тѣзи дни въ Щипъ пристигнаха бѣжанци отъ Велесъ, кѫдето се бѣ затегналъ бой срещу сръбски отрѣди. Дойдоха и мои съученици велешани, съ които се бѣхъ сближилъ нѣкога въ Солунъ, а следъ това ги бѣхъ срещналъ въ сръбската гимназия въ Скопие. Сръбскиятъ отпоръ скоро бѣ сломенъ и моитѣ другари се завърнаха по домоветѣ си.

 

За околийски началникъ въ Щипъ бѣ пристигналъ Ефремъ Чучковъ, който и презъ 1912 година бѣ дошелъ за кратко на сѫщия постъ. Тогава за кѫсо време и азъ, както други мои връстници,

 

 

1. Гробоветѣ на тѣзи герои бѣха гледани като светини отъ народа. Премахнала ги е сърбо-комунистическата власть, установена подиръ 1944 г.

 

 

157

 

бѣхме повикани при Чучкова да му помагаме въ канцеларската работа на околийското управление. Той и сега бѣ настоялъ предъ баща ми да отида на работа при него, защото ималъ голѣма нужда отъ помощници въ канцеларията. Постѫпихъ като архиваръ. Следъ известно време младежитѣ бѣхме повикани за войнишки прегледъ. Мене комисията отложи за по-късно; слабъ бѣхъ поради малария.

 

Симпатиченъ, милъ човѣкъ бѣ Ефремъ Чучковъ. Чувствуваше се, че саблята само му пречи. Често, следъ излизане отъ управлението, се отбиваше въ дюкяна на Ване Муцката, за да пийне нѣкоя чашка ракия. Приказваше съ всички на родния неговъ, мѣстенъ диалектъ. Бѣ кротъкъ; рѣдко надигаше гласа си, само за да придаде значение на нѣкое свое нареждане. Авторитетътъ му произлизаше отъ неговото минало на войвода. Въ отношенията си съ нашето общество бѣ напълно естественъ; съ всѣкиго приказваше по домашному, като че всички бѣха отъ семейството му. Употрѣбяваше точно думи и изрази, съ които народа си служеше.

 

По-късно за околийски началникъ въ Щипъ дойде радовишанеца Иванъ попъ Ефтимовъ. Той ми е билъ учитель презъ 1906 г. въ Ново-село. Останахъ малко на работа и при него. Настояваше да отида секретарь-бирникъ въ село Богословецъ, Щипско, И той се оплакваше, че нѣмалъ достатъчно годни помощници по селата, та много работи куцали. Повечето граждани бѣха мобилизирани въ войската. Моитѣ родители харесаха предложението, защото Богословецъ има хубаво разположение, високо е. Баща ми изтъкна като доводъ, че тамъ на чистъ въздухъ е прекаралъ нѣкое време

 

 

158

 

Тодоръ Лазаровъ [1], когато заболѣлъ. Вѣрвахме, че чистилтъ въздухъ ще ме оправи, безъ да си даваме смѣтка колко трудна работа ще ми се струпа тамъ.

 

Единъ пазаренъ денъ предъ нашата кѫща спрѣ съ два коня богословчанина Пиро (Спиро) Кьосевъ, завърза юларитѣ [2] за голѣмата халка на портата и дойде при насъ на кафе. Следъ малко тръгнахме за селото. Изъ пѫтя ни настигаха и отминаваха мнозина отъ бѫдещитѣ мои общинари, българи и турци. Почти до самото село пѫтя е пустъ и тѫженъ; пресича често суходолини; отъ страни се редуватъ монотонни поляни и каменисти височини. Но пролѣтьта все пакъ на мѣста ободряваше пѫтника съ раззеленѣлитѣ ниви и цъфнали дръвчета. Следъ три часа се възкачвахме къмъ селото, въ подножието на Богословския ридъ, издигналъ се като стожеръ въ южния край на Овче-поле.

 

Пиро е виденъ селянинъ. Наши приятели бѣха сродени съ семейството му, та чрезъ това и ние се считахме близки нему. Надхвърлилъ бѣ шестдесетьтѣ години. Приятенъ събеседникъ. Разказваше ми по пѫтя за развилитѣ се изъ тѣзи мѣста сражения презъ 1913 година. Българската войска бѣ стигнала близо до селото, отблъсквайки сърбитѣ изъ Добришанскитѣ лозя и въ дѣсно на Сушевския ридъ, за боеветѣ при който съмъ челъ кратко описание въ български войнишки книги, дадено като примѣръ за храбрость. Но Пиро знаеше множество

 

 

1. Тодоръ Лазаровъ е крупна личность вь ВМРО. Нему много се дължи за успѣха на Груевъ и Дѣлчевъ въ Щипъ, кѫдето за пръвъ пѫть се опита съ масово организиране на народа. Голѣмъ дѣлъ отъ живота му протече въ турскитѣ затвори. Помина се въ 1912 г. като задграниченъ представитель на ВМРО.

 

2. Юларъ - оглавникъ.

 

 

159

 

работи и за нашата революционна борба, тъй като е участникъ въ нея отъ самото ѝ начало. Неговото село е измежду най-проявенитѣ въ ВМРО изъ Щипския край, макаръ отъ три страни да има за съседи турски села. Нѣкои «работници» (така бѣха наричани деятелитѣ на тайната революционна организация) отъ Богословецъ сѫ си спечелили име и въ града — като напримѣръ покойниятъ вече преди моето отиване въ селото Йорде Чолаковъ, споменатиятъ тукъ Пиро, Моне Анастасовъ и други.

 

Веднага ми направи впечатление, че въ Богословецъ има мѫже доста снажни и стройни. Прелесть бѣ да ги гледашъ въ праздниченъ день хванати на хорото. Когато дойдѣше да свири съ кларнета си познатиятъ по Овче-поле Ашико, слѣпъ и даровитъ музикантъ, хорото сѣкашъ кипѣше. Ашико бѣ каненъ по всички села.

 

За кметъ на Богословската община пристигна единъ своеобразенъ щипянинъ, на име Гишо Ивановъ. Преди това една-две години е билъ емигрантъ въ София и се навърталъ около канцеларията на задграничното представителство на ВМРО, на улица Гурко № 22; тамъ е квартирувалъ, както и други нѣкои бѣжанци сѫ използували леглата въ нѣколкото стаи. Тази му близость до канцеларията на Тодоръ Александровъ бѣ повдигнала самочувствието на Гишо, който се проявяваше като фанатиченъ членъ на ВМРО; и безъ това бѣ твърдъ българинъ. Той имаше навикъ да завързва кавга почти всѣки день, и за най-малки работи. Винаги ще намѣри поводъ да се спрѣчка съ нѣкого. Въ скоро време се озова скаранъ съ половината село. Необяснимо ми бѣ какъ не се скара съ мене; обратно — бѣ крайно внимателенъ.

 

 

160

 

Нѣмаше день да не се закани на селяни, които бѣ намразилъ, съ тия думи: «Ванче, ти дръжъ калемо (перото); язъ ке имъ дадамъ да разбератъ на тия кепазета!». Подъ «калемо » той разбираше, че въ всичко трѣбва да спазваме законитѣ и нарежданията на властьта. Щомъ това е въ редъ — Гишо се смѣташе въ стихията си да води кавги.

 

Съ Моне Анастасовъ, главниятъ противникъ на кмета въ селото, азъ се погаждахъ добре, както и съ останалитѣ селяни. Съ него често пѫтувахъ до града. Той имаше обичай да се движи съ пушката си на рамо, една турска маузерка, въ която бѣ влюбенъ. Нему дължа и признателность въ връзка съ твърде неприятна случка.

 

По липса на храни въ западна Македония, развила се бѣ силна контрабанда на жито. Устройвахме засади около селото, защото бѣхме чули, че контрабандисти идвали нощно време съ добици отъ къмъ Велешко и отъ по-далечни мѣста, за да натоварятъ скѫпо продавано жито. Една нощь бѣ заловенъ отъ милицията единъ велешки еснафинъ, подкаралъ нѣколко магарета съ жито. Естествено, той отиде подъ сѫдъ. Взели му голѣма глоба и полежалъ малко въ затвора. Нѣколко месеци следъ това азъ и Моне Анастасовъ отидохме въ Велесъ. Вързваме конетѣ въ единъ ханъ, а Моне се одби при ханджията да порѫча ядене. Току-що бѣхъ седналъ, видѣхъ да влиза въ механата споменатия велешанинъ. Той заканително и стремглаво се втурна къмъ мене, последванъ отъ единъ по-младъ човѣкъ. Въ рѫката си стария имаше дърво. Азъ бѣхъ на масата безъ орѫжие. Но Моне забелѣзалъ своевременно, че пострадалиятъ велешанинъ влиза и тръгва къмъ мене съ другаря си;

 

 

161

 

като стрела изтича, насочвайки пушката си срещу двамата нападетели. «Назадъ! назадъ!» — извика заповѣднически той; и двамата като попарени застанаха, а следъ мигъ напустнаха механата. Тѣ се изплашиха предъ пушката, или по-точно предъ самия Моне; познаваха го и знаеха, че съ него шега не става. Ако азъ бѣхъ самъ, тѣзи двама озлобени хора можеха и да ме убиятъ.

 

За мене бѣ поучително общението съ селянитѣ; и твърде симпатични хора срещнахъ срѣдъ тѣхъ.

 

Поне еднажъ седмично ме посещаваше въ общината и дѣдо Коце Чолаковъ, най-интересния старецъ въ селото. Близо шестдесеть години вече подъ редъ бѣ овчарь — пасѣше стадото си върху Богословската височина. Въ града слизалъ единъ пѫть годишно. Неизчерпаеми бѣха неговитѣ шеги; дружбата му съ други овчари бѣ обогатила този му умственъ багажъ. Дѣдо Коце бѣ и една огромна физическа маса, нѣщо като малко слонче. Тѣлото му бѣ изкривено, несиметрично; главата му сѫщо огромна. Той, разбира се, никога не почукваше на вратата ми, а направо се втурваше въ стаята съ тоягата си; обикновено пристигаше направо отъ планината. Сѣдаше до мене и започваше тихичко да ми повѣрява нѣщо отъ своитѣ преживѣлици презъ седмицата. Всѣкога се касаеше за нѣкоя най-невинна историйка въ връзка с стадото му, отношенията съ другитѣ овчари; или бѣ нѣкое оплакване, че внуцитѣ не му занесли на време хлѣбъ и мѫтеница. Отъ други знаехъ, че апетита му билъ приказенъ; всѣки день децата му носѣли по една голѣма погача и тя не му стигала. На млади години бегове и по-заможни аги отъ съседнитѣ турски села го викали при свадби и сшнети, за да му устройватъ гощавки, които

 

 

162

 

представлявали специаленъ номеръ на тържеството. По-възрастни селяни ми потвърдиха, че въ течение на нѣколко часа, при разговори и забавления, той могълъ да ликвидира голѣма стомна гроздовъ маджунъ, три-четири оки хлѣбъ, а покрай това и разни други прибавки. Затова, види се, корема му бѣ така издутъ.

 

Една надвечерь, предъ великденскитѣ пости, дѣдо Коце пакъ нахлу въ стаята ми и седна до мене. Нѣщо бѣ замисленъ, смутенъ. Следъ кратко мълчание започна тихо :

 

— Ванче, синко, сакамъ нѣщо да те питамъ, ама не ми факяй за кусуръ [1].

 

— Кажи, дѣдо Коце; знаешъ, че ние сме приятели.

 

— Ете, затова съмъ и дошелъ при тебе. И ми поиска разяснение по единъ въпросъ, който го е потискалъ. Касаеше се до единъ въображаемъ грѣхъ. Дадохъ му успокоителенъ отговоръ, но го посъвѣтвахъ — ако желае — да говори и съ свещеника.

 

— По-арно е ти да научишъ отъ попъ Димитрия какво мисли. Азъ съмъ при овцитѣ и не знамъ кога мога да го намѣря — завършва той, очевидно желаещъ да избѣгне обяснение съ свещеника.

 

Презъ следващата седмица, когато наново ме посети, успокоихъ го, че мнението на попа съвпада точно съ моето, което бѣ и самата истина.

 

Къмъ мене селянитѣ се обръщаха за всевъзможни услуги. Но не ми бѣ минавало на умъ, че ще ми бѫде отправена и молба като тая на дѣдо

 

 

1. Кусуръ - слабость.

 

 

163

 

Коце, която отначало ми се видѣ малко странна.

 

Детска радость се появи въ очитѣ му като разбра мнението на свещеника. Личеше, че е чакалъ отговора съ тревожно нетърпение. И ми стана ясно, че стариятъ овчарь е билъ изпрѣченъ предъ дълбока проблема, свързана съ съвѣстьта му. Повече отъ всички други наблюдения въ селото, този случай ме убеди, че е доста силенъ всрѣдъ народа ни страха отъ Бога.

 

Свещеникътъ Димитри Гьоргичковъ отъ Ново-село бѣ познатъ съ мелодичния си гласъ, съ своята тактичность и привѣтлива външность. Презъ първия сръбски режимъ (1913-1915 г.) той билъ проявилъ повече отколкото трѣбва любезность къмъ натрапения отъ Бѣлградъ въ града ни «Прота» (Архиерейски намѣстникъ). И по тая причина сега не бѣ му дадена градска енория, каквато винаги е ималъ, а селска.

 

Войната като-чели въ селото по-тежко се чувствуваше. Нарежданията на властитѣ много по-често и непосрѣдствено засѣгатъ всѣки селски домъ. Днесъ дойде заповѣдь за реквизиране на добитъкъ; утре — за жито; други день — за козина, вълна, царевица и пр.; неочаквано пристигне нѣкоя военна комисия да изземва сѣно, другъ пѫть за слама и т. н. Заедно съ туй живо се чувствува липсата на мѫжка работна рѫка. Въ много домакинства работятъ изключително жени и деца. Населението — отъ страхъ предъ неизвестното бѫдеще, и за да може да си набави укриванитѣ въ града и поскѫпнѣли стоки — прибѣгва сѫщо къмъ укриване на часть отъ своето жито. По тая причина и тукъ бѣ започнала да обикаля селата специална команда за обиски. Тя дойде и въ моята община. На селянитѣ бѣ твърде

 

 

164

 

неприятно, че командата бѣ водена отъ бившъ четникъ, свещеника Илия Гьоргичковъ, роднина на селския попъ. Той бѣ облѣкълъ четническата си униформа, яхналъ на конь съ намѣтната пушка, следванъ отъ нѣколко войници. Носѣха дълги желѣзни шипове, на края съ назѫбена чашка. Съ тѣхъ мушкаха изъ плѣвни и купитѣ съ слама. При изтръгване на желѣзния прътъ въ чашката попадаха понѣкога житни зрънца. Така откриваха кѫде селянинътъ е скрилъ жито. Следваше, естествено, конфискация и глоба. Съ огледъ на бѫдещето, което би наложило евентуално нова борба срещу поробители, не бѣ сгодно бившиятъ четникъ да се нагърбва съ такива мисии, независимо отъ всички други съображения, които може да сѫ взимани тогава предвидъ. На четника ще сѫ необходими приятелствата на цѣлото население. А житарската експедиция би могло да се повѣри на всѣки старши стражарь. Чухъ проницателни селяни гласно да правятъ подобни разсѫждения.

 

Често посещавахъ и другитѣ села на общината; най-много се спирахъ въ турското село Добришани, разположено до Брѣгалница, която тукъ започва многобройнитѣ си завои. Мнозина отъ това село бѣха клиенти на бащиния ми дюкянъ отъ дълги години. Селскиятъ ходжа бѣ много симпатиченъ човѣкъ. Чрезъ него бързо, точно и безъ протести биваха изпълнявани нарежданията, които и тукъ засѣгаха най-често имота и труда на селянина.

 

Понѣкога оставахъ тамъ и за спане. Ходжата събираше десетина аги,между които и добри пѣснопойци. Самиятъ той имаше приятенъ гласъ. Минатъ единъ-два часа въ разговори, пиене кафе, поднасяне на неминуемитѣ домашни сладкиши, и ходжата даваше знакъ за пѣене. Двама души

 

 

165

 

свирѣха на сазъ, тамбура съ много струни. Повечето отъ пѣснитѣ имъ бѣха въ религиозенъ тонъ. Виждахъ много пѫти и слушатели и пѣвци да се просълзяватъ и гласно да въздишатъ: «Ахъ, Аллахъмъ...». (Ахъ, Боже мой...) За оня, който разбира що-годе турската народна музика, пѣснитѣ на нашата компания очевидно се явяваха отъ по-висша категория, унасяха и вълнуваха.

 

Дойдоха, обаче, две неприятни случки, поради които започнахъ съ стѣснение да се явявамъ предъ турскитѣ ми приятели, въпрѣки, че тѣ съ нищо не промѣниха отношението си спрѣмо мене.

 

Като минавахъ единъ день за града презъ долинитѣ край Брѣгалница, прекосихъ турското село Тестемелци. Не срещнахъ изъ уличкитѣ жива душа; всички се бѣха пръснали на работа изъ нивята. Къмъ края на селото срещу мене се впусна съ свирепъ лай едно голѣмо куче; прескочи две-три каменни огради, а азъ подкарахъ коня по-бързо. То, обаче, се появи върху друга каменна ограда на лѣво отъ менъ, по-високо отъ коня ми. Готово бѣ всѣки мигъ да се хвърли върху мене. Скочи, но стигна само до краката на коня, устремено наново за атака. Въ този моментъ гръмнахъ съ пушката, която държехъ на седлото отпредъ. Кучето се преобърна и повече не мръдна. Нѣмахъ другъ изходъ; ако не бѣхъ стрелялъ, то би скочило върху главата на коня или би почнало да хапе мене. Азъ знаехъ, че въ тая махала има лошо куче, но за пръвъ пѫть то връхлетяваше срещу менъ. Вънъ отъ селото видѣхъ на една нива мѫже и жени; единъ старецъ ми махаше съ рѫка, викайки: «Меракъ етме, меракъ етме. оолумъ...!» (Не се безпокой, синко). Опитахъ се сетне да заплатя кучето, но както стопанина, така и други приятели

 

 

166

 

отъ селото не искаха и да чуватъ за подобно нѣщо; обратно, тѣ изразяваха триста извинения задето се случи тая неприятность и ме увѣряваха, че непремѣнно така би свършило това лудо куче.

 

Другата случка, много по-важна, се отнася до мистериозното убийство на общинския ни писарь Ванчо Гроздановъ отъ Щипъ. Коня му самъ се прибра въ селото, а неговиятъ трупъ се намѣри близо до село Криви-долъ. Подозрения бѣха хвърлени отъ полицията върху турци отъ Добришани, а нѣкои допускаха, че се касае до ревность на нѣкой младежъ отъ Криви-долъ. Нищо не се разкри. Мистерията се увеличаваше чрезъ намѣрената белѣжка, ясно написана отъ писара, че единъ турчинъ го билъ срещналъ и съ пушка стрелялъ върху него. Очевидно бѣ, че нѣкои го бѣха заставили предварително да напише такава белѣжка, адресирана до кмета Гишо.

 

Срѣдъ по-възрастнитѣ жители на българскитѣ села установявахъ едно дълбоко преклонение предъ името на Мише Развигоровъ, загиналиятъ презъ 1907 година незамѣнимъ войвода на Овчеполието. Но обаянието отъ това име се бѣ предало и на по-младото поколѣние. Заговорихъ еднажъ съ стария Дине Прошовъ, съветникъ въ общината, върху миналото и поискахъ да ми каже какво представляваше отъ себе си Развигоровъ. Вмѣсто обяснения дѣдо Дине свали калпака си и промълви: «Господъ бѣше, Господъ бѣше .... » Очитѣ му бѣха просълзени.

 

Развигоровъ подканваше тия селяни къмъ рискове години подъ редъ. Но народътъ се бѣ увѣрилъ, че хора като него мислятъ и работятъ за добро; че у тѣхъ нѣма лъжа, нѣма никакви личии интереси. И затуй, когато вече не може

 

 

167

 

да намѣри дѣсницата имъ за закрила, народътъ черпи храбрость и вѣра спомняйки си за тѣхъ въ пѣсни и легенди.

 

Тогава срѣдъ селянията по насъ бѣха съвсемъ свежи споменитѣ отъ борбата срещу турското господство. Почти всѣки ми разказваше свои приключения и преживѣлици. Тия, които сѫ били повече осведомени за тайнитѣ акции на околийската чета, ми описваха какъ въ присѫтствието на Развигоровъ билъ разследванъ единъ турчинъ, контрабандистъ на тютюнъ и голѣмъ зулумджия. Смѣтали сѫ го за подставенъ шпионинъ, който чрезъ тютюнджийскитѣ си връзки съ селяни е трѣбвало да подслушва и узнава селскитѣ тайни. Моне Анастасовъ ми описваше гостуванията на разни чети въ селото; сѫщо тъй описваше и една нощна престрелка съ голѣма група турци отъ околнитѣ села, тъкмо когато въ селото се намирали нѣколко четника. Богословската милиция и тѣзи нелегални гости отбили нападението предъ първитѣ селски кѫщи до лозята.

 

Докато бѣхъ тамъ не се случи нѣщо друго по-особено, освенъ единъ скандалъ между кмета Гишо и капитанъ Рамбаковъ, отъ военната разузнавателна служба. Капитанъть пристигналъ въ селото, придруженъ отъ мобилизирания македонски деецъ Бондикевъ отъ Велесъ. Последниятъ, като старъ познатъ на Моне Анастасовъ, завелъ гостенина направо въ Моневата кѫща. Гишо, обаче, заяви, че закона билъ погазенъ съ факта, че единъ офицеръ идва въ селото, въ военно време, и избѣгва да се обади въ общината, нито пита за кмета. Повика презъ нощьта седемь-осемь младежи отъ селската милиция, даде имъ пушки и потегли да

 

 

168

 

обсажда Моневата кѫща и гоститѣ. Тръгнахъ и азъ, съ намѣрение да смегча колкото мога неизбѣжната разправия. Кѫщата бѣ обсадена, а Гишо съ мене и двама милиционери тръгна къмъ вратата на спѣщия домъ. Още съ доближаването извика съ всичката си сила: «Моне! Отваряй да видиме кои сѫ твоитѣ гости! » — и стовари върху тънката дъсчена порта страшенъ ударъ съ приклада. Мечки да бѣха заспали въ летаргия, щѣха да се пробудятъ отъ този ударъ. Чуха се мѫжки и женски гласове отвѫтре; обади се и Моне, който успокоително обясняваше, че веднага ще отвори. Свѣтнаха ламбитѣ, вратата се отвори. Гишо стремглаво се насочи въ малката стая, кѫдето изподъ покривкитѣ полусънни се показаха двамата новодошли. На самия прагъ на стаичката Гишо наново извика заплашително; «Кои сте вие бре, дето съ орѫжие влизате въ селото, безъ да се обадите въ общината? Дайте си легитимациитѣ! » Хората подадоха книжата си, които азъ прегледахъ и казахъ на кмета, че единиятъ господинъ е капитанъ Рамбаковъ, който заема важна служба по военното разузнаване въ тила на българската армия.

 

— Капитанъ, а! И то отъ разузнаването — започна нападкитѣ си Гишо. Вмѣсто ти да ни учишъ на законъ, тръгналъ си по селата като арнаутинъ; не бръснешъ ни кметъ, ни община. Още утре ще сторя хаберъ кѫдето трѣбва, за да се знае какъ вършишъ своята длъжность. А ти Моне — обръщайки се къмъ домакина — заслужавашъ нѣколко приклади задето не спазвашъ законо.

 

Тукъ се почна голѣма препирня между кмета и помощника му. Гоститѣ мълчеха. Съ доста усилия

 

 

169

 

успѣхме да ги разтървемъ, за да не дойде до бой.

 

Нѣколко седмици по-късно въ селото пристигна върху голѣмъ конь дребничкиятъ Ангелъ Петровъ отъ Енидже-Вардарско, органъ на армейското разузнаване, да направи анкета по тая случка. Ангелъ бѣ добъръ патриотъ; знаеше отлично гръцки езикъ.

 

Наскоро преди да напустна селото имахме друго малко «събитие». Известиха ни, че въ нивитѣ до крайнитѣ северни кѫщи жени, които били за вода на чешмата, забелѣзали едно лице въ войнишки дрехи да се укрива измежду високитѣ жита. Потеглихме четирима души, като избирахме пѫтеки невидими за лицето. Отъ разни посоки навлѣзохме въ ръжьта, насочвайки се тамъ кѫдето женитѣ бѣха опредѣлили, че може да се е скрилъ непознатиятъ човѣкъ. Следъ двадесетина крачки се озовахъ предъ лицето. Дочуло стѫпкитѣ ми, то моментално се обърна къмъ мене и видѣ насочената срещу гърдитѣ му пушка.

 

— Братя, не стреляйте, българинъ съмъ — извика разтреперанъ този човѣкъ и вдигна рѫце въ въздуха. Главата му бѣ вързана съ червена кърпа, а бѣ облѣченъ наистина въ войнишки дрехи. Тримата селяни стигнаха и го подкараха къмъ общината. Както и предполагахме, оказа се, че е воененъ бѣглецъ. Осѫденъ билъ следъ жестокитѣ сражения на битолския фронтъ. Полкътъ му билъ разстроенъ — разказваше той; половината отъ войницитѣ сѫ паднали или били ранени. Него и мнозина други осѫдили задето безъ време отстѫпили отъ позициитѣ; но той подържаше, че не е било безъ време. Избѣгалъ отъ затвора и се опѫтилъ къмъ стара България. Ако се не лъжа бѣ родомъ отъ село Садово, Пловдивско. Страховетѣ

 

 

170

 

и лишенията, изпитани отъ него до тукъ, се бѣха изписали на лицето му. Разказътъ му за напоритѣ и жертвитѣ на неговия полкъ въ биткитѣ при Добро-поле бѣше покъртителенъ. Още въ първата минута открихъ поразителна прилика на пленника съ по-стария ми братъ Христо, който по това време бѣ на фронта. На другия день двама селяни го закараха въ Щипъ.

 

Наскоро следъ туй напуснахъ селото и станахъ бирникъ въ щипската община, за нѣколко месеци. Между служащитѣ често привличаше вниманието ми Ахмедъ Ефенди, нѣкогашниятъ учитель по турски езикъ въ новоселското училище. Присѫтствието му тукъ ме пренасяше въ детскитѣ години. А и той понѣкога подхвърляше по нѣкоя дума за миналото; съ гордость споменаваше, че е билъ колега по учителство съ Гоце Дѣлчевъ. Сега бѣ надзирателъ по чистотата въ града.

 

И другъ единъ симпатиченъ турчинъ виждахъ на българска служба по това време. Той бѣ Али Ефенди — полицейскиятъ приставъ, който при турския режимъ често прекарваше въ дюкяна подъ кѫщата ни, даже когато на горния етажъ и по цѣла седмица гостуваше въорѫжена наша чета. Никой въ Ново-село не се е съмнѣвалъ, че нѣкакво зло може да дойде отъ Али Ефенди. Безкрайна доброта може би и тогава сѫ изразявали очитѣ му, на които годинитѣ и преживѣлицитѣ сѣкашъ бѣха придали повече кротость. Тодоръ Александровъ го бѣ срещналъ въ щипската чаршия и го разпиталъ какво работи и какъ живѣе. Научавайки за сиромашия та му, веднага бѣ разпоредилъ да бѫде назначенъ за старши стражарь, макаръ да не знаеше български езикъ, специално писмения. Но имаше толкова

 

 

171

 

други работи, които Али Ефенди отлично свършваше. Всички удобряваха това застѫпничество за стария «полицъ», който съ нищо не е билъ нелояленъ къмъ народа си, но и почтено, човѣшки се е отнасялъ къмъ насъ, българитѣ.

 

Презъ Юлий 1918 г. бѣхъ повиканъ на военна служба. Съ здравето бѣхъ вече по-добре.

 

*

 

Една привечерь група другари въ Щипъ, къмъ двадесеть души, се разхождахме по главната улица. Едни бѣха отпускари войници, а други се готвѣхме за пѫть като новобранци. Азъ постѫпвахъ въ артилерията. На всички ни се искаше да продължимъ до късно другарскитѣ приказки, въ които се примѣсваха много спомени отъ общото ни минало въ града, отъ учението ни въ Солунъ, епизоди отъ войнишкия животъ на отпускаритѣ, а и тѫга поради предстоящата раздѣла. Нѣкой отъ насъ даде идея: следъ една година всѣки — кѫдето и да се намира — да си спомни за тая ни разходка и да потърси мислено, кой отъ другаритѣ кѫде е. За жалость, на следната година азъ можехъ да разбера каква е сѫдбата едва на половината отъ тази група; за останалитѣ или не знаехъ нищо точно, или нѣкои не бѣха вече живи. А днесъ, когато нахвърлямъ тия бележки, само за четири-петь души още знамъ, че сѫ живи-здрави, но пръснати, далече единъ отъ другъ.

 

Много пѫти съ тия другари сме се събирали въ миналото на «повечеринки». Отивахме най-често въ дома на Борисъ Устичковъ или на Миялче Даневъ, въ махалата «Дивата-топола». Често

 

 

172

 

бивахме и въ кѫщата на обичания отъ всички ни Стоянъ Саевъ. Нежностьта, съ която неговата майка ни приемаше, не бихъ могълъ да забравя никога. Но сърдечно ни приемаха и всички други майки. Устройвахме весели срещи и у насъ, при които участие взимаше и баща ми. Само чакахме да вземе китарата Мише Аксевъ, а Стоянъ Саевъ да засвири на мандолината. Главниятъ ни пѣвецъ бѣ Стефчо Ушиновъ. Всички трима твърде наскоро загинаха — Мише Аксевъ изчезна въ френския чуждестраненъ легионъ. Той бѣ предприемчивъ и твърде юначенъ човѣкъ; полъхала го бѣ донейде анархистическата теория; тя именно го завлѣче дори въ Африка, вмѣсто да се отдаде на борба срѣдъ нашия народъ, който имаше нужда тъкмо отъ безкористни хора и неустрашими духове като него. Впрочемъ, за негово оправдание трѣбва да кажа, че той се подлъга и замина при французитѣ още въ първитѣ дни следъ военната катастрофа, т. е. преди още да се заговори за новата освободителна наша борба. Канѣше и мене да замина въ френския легионъ, но се изсмѣхъ на предложението му. Саевъ се помина въ Кюстендилъ, отъ простуда получена при една сантиментална негова среща въ Хисарлъка; тѫжеха всички негови познати. А прекрасниятъ пѣвецъ и юначага Стефчо Ушиновъ, следъ като бѣ водилъ презъ цѣлата война сражения, загина въ Горна-Джумая отъ залуталиятъ въ мрака куршумъ на единъ контрабандисть; като офицеръ, възложено му било да преследва контрабандата, взела по това време огромни размѣри благодарение на това, че стоки сѫ пренасяли войници отъ окупационнитѣ западни армии.

 

Завършвамъ за нашитѣ другарски срещи.

 

 

173

 

Следъ полунощь, подиръ игри и приказки, правило бѣ да обходимъ нѣкои заспали улици на града и Ново-село. По младежки се захласвахме въ серенадитѣ на нашитѣ музиканти, опиянявахме се отъ лунния блѣсъкъ между изкривенитѣ, мили намъ улички.

 

Въ началото на августъ 1918 година новобранцитѣ заминахме за София. Баща ми, по-старата ми сестра Райна и по-малкиятъ ми братъ Тасе ме изпратиха до мѣстностьта «Кръсто», кѫдето при суша населението, начело съ свещеници и псалтове, отиваше да прави богомоления за дъждъ. Като да виждамъ и сега последнитѣ рѫкомахания на моитѣ близки, когато бавно се отдалечавахъ по пѫтя за село Богословецъ, отъ кѫдето щѣхъ да продължа за Велесъ. Искахъ да се сбогувамъ и съ приятелитѣ селяни.

 

Въ влака узнахъ, че части отъ първа софийска дивизия се прехвърлятъ къмъ македонския фронтъ, идващи отъ Добруджа. Взирахъ се въ всѣки минаващъ влакъ съ надежда да открия познати, а евентуално да видя и братъ ми Христо, който служеше въ тая дивизия. На гара Нишъ, тъкмо когато нашиятъ влакъ засилваше хода си за къмъ София, профуча по съседната линия другъ влакъ, претъпканъ съ войници. На единъ отъ прозорцитѣ неочаквано съзрѣхъ братъ ми, който сѫщо ме забелѣза. Отминахме мигновенно, безъ да успѣемъ и да замахнемъ съ рѫка за поздравъ. Това бѣ последното ни свиждане въ живота. За последенъ пѫть се раздѣляхъ сѫщо съ баща ми и сестра ми Райна. Другитѣ домашни, т. е. майка ми, двамата по-млади братя Анастасъ и Павелъ, и по-малката ми сестра Зорка, видѣхъ едва следъ двадесеть и три години въ Загребъ, презъ 1942 г.

 

 

174

 

Постѫпихъ въ четвърти артилерийски полкъ въ София. Въ момента съ мене бѣха и двама мои съграждани войници — Никола Балабановъ и Боянъ Цифунковъ. Прекарахъ нѣколко седмици въ обучение, което мина весело, благодарение на неизчерпаемитѣ шеги, пускани отъ група интелигентни столичани, между които Иванъ Генадиевъ и Никола Балабановъ бѣха истински артисти. Поводи за смѣхъ даваше главно фелдфебела ни Тодоръ Петровъ, иначе вѣренъ на дълга си човѣкъ. При провѣрка еднажъ той забелѣзалъ, че едно копче на моята куртка не е добре закопчано. Намуси се и безъ туй строгото му лице, отстѫпи въ гнѣвъ една-две крачки назадъ и силно ми изкрещѣ: «Ти си русофилъ! ... ». Трѣбваше устнитѣ си да прехапя, за да не избухна въ смѣхъ. Сѫщото е било и съ много другари отъ батареята. Фелдфебелътъ искаше да каше, че азъ, нарушавайки дисциплината съ това зле прихванато копче, проявявамъ русофилски чувства, т. е. съмъ противъ политиката на България, която воюваше срещу Русия. Много бѣха сериозно казванитѣ отъ него работи, които създаваха весела атмосфера въ батареята ни.

 

Командиръ ни бѣ капитанъ Петко Стояновъ, смѣтанъ отъ войницитѣ за строгъ; а неговиятъ помощникъ поручикъ Велчевъ бѣ кротъкъ и приятенъ човѣкъ.

 

Наскоро мнозина отъ насъ бѣха изпратени въ Ломско, за да провѣряваме влаковетѣ срещу незаконно пренасяне на брашно и жито. Установихме се на гара Брусарци. Едва ли бѣха изминали две-три седмици и дочухме, че по селата тайно сѫ пристигали бѣгълци — войници отъ македонския фронтъ. Докато се ориентираме по-добре, военната катастрофа стана известна на всѣкиго. Тежко

 

 

175

 

приехъ този фактъ. Легналъ въ една нива съ висока царевица край село Василовци, дълги часове размисляхъ, съ потиснато сърдце, какво очаква сега Македония и какво трѣбва лично азъ да правя.

 

Като се прибрахме наново въ софийската казарма, започнало бѣ разпускането на войницитѣ, поединично. Въ широкия дворъ бѣха докарани коне отъ фронта. Явихъ се предъ капитанъ Стояновъ съ искане да бѫда освободенъ, за да се запиша студентъ. Имаше наредба за освобождаване на войницитѣ, които желаятъ да следватъ въ университета. Командирътъ, обаче, ми викна нервно :

 

— Какъ? Университетъ ли? А кой ще пасе тия коне? Интелигенция!... »

 

Следъ четири-петь дни, разбира се, и азъ бѣхъ освободенъ, както и други стотици войници.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]