Спомени. I. Младини

Иванъ Михайловъ

 

VIII. ПОДЪ СРЪБСКА ВЛАСТЬ.

 

 

Първитѣ дни на срьбския режимъ [1] въ Щипъ съмъ запомнилъ съ два момента. Ето единия. Бѣхме отишли азъ и братъ ми съ около тридесеть жени, работнички, на една наша далечна нива къмъ мѣстностьта «Калимерово». Бѣ вѣтровитъ день. Съ брата ми се покатерихме по баиритѣ, които се издигатъ непосрѣдствено надъ нивата ни. По тѣхъ имаше окопи, намирахме много гилзи отъ сръбски патрони. Изведнажъ вѣтъра отъ къмъ североизтокъ донесе до насъ такъвъ топовенъ пукотъ, щото и двамата се стрѣснахме; хукнахме надолу къмъ нивата; работничкитѣ сѫщо се бѣха обезпокоили. Вѣтърътъ все по-ясно донасяше гърмежитѣ. Нѣкои отъ женитѣ започнаха да се оттеглятъ къмъ края на нивата и да прибиратъ малкитѣ си бохчички. Никой нѣмаше желание да настои за продължаване на работата. Безъ да се уговаряме, всички потеглихме за у дома, бързайки да стигнемъ по-скоро; боехме се да не се появятъ отстѫпващи сърби изъ тѣзи полета. Сигурни бѣхме, че българскитѣ войски наближаватъ къмъ Щипъ; толкова силни бѣха тътнежитѣ; не можехме и да помислимъ, че тѣ идватъ чакъ отъ Калиманско поле.

 

 

1. За мрачния и зловещъ сръбски режимъ въ Македония повече подробности ще отбелѣжа въ друга книга.

 

 

143

 

Другиятъ моментъ бѣ деньтъ на подписването Букурещкиятъ миръ. Най-меродавниятъ указатель за насъ, именно ехото на артилерийския бой, бѣ вече заглъхнало. И разбирахме, че е заглъхнало въ наша вреда. Кому, обаче, е могло да мине презъ ума, че сърбитѣ ще се изтъпанчатъ на една граница далечъ задъ Щипъ и задъ Радовишъ, даже задъ Малешевско, срещу Пиринъ-планина? Че това именно е станало научихме отъ сърбитѣ, които обявиха подписването на Букурещкия договоръ съ общински барабанъ. Надвечерь една внушителна група сръбски офицери минаха презъ главната улица на Ново-Село, идещи отъ града, съ пѣсни, като на мегдана предъ нашата кѫща спрѣха и тукъ тържествено изпѣха народния имъ химнъ. Разбира се, пѣеха си тѣ сами, около тѣхъ нѣмаше даже деца да зяпатъ. Ние си бѣхме по кѫщитѣ. Този день бѣ за насъ трауренъ.

 

Много седмици бѣха нуждни, за да свикнемъ съ мисъльта, че тукъ наистина сѫ дошли да владѣятъ сърби. Но нѣмаше жива душа да повѣрва, че ще останатъ за дълго. Наскоро взеха да се завръщатъ отъ България младежи, които бѣха български войници и доброволци, демобилизирани. Дойдоха си по-късно и нѣкои, които бѣха попаднали въ гръцки пленъ. Разнесе се изъ Македония една тържествена надежда, изразена въ познатитѣ думи: «Свийте знамената до по-добри времена». Станаха общо достояние много подробности за славнитѣ битки при Султанъ-тепе, Калиманци и Симитли, за навлизането на ромънитѣ въ България и пр. Надъ Македония залѣгаше много по-тежко робство. И всѣки наближаващъ праздникъ бѣ опредѣлянъ отъ народа като день, въ който ще дойде освобождението.

 

 

144

 

Следъ като гърмътъ на боеветѣ бѣ отминалъ и се видѣхме съ по-тежъкъ хомотъ на врата, дочувахъ тукъ-таме критични разсѫждения върху станалото. Разбира се, край нѣмаха проклятията срещу Сърбия и Гърция, които бѣха дошли да поробяватъ българско население.

 

По-буднитѣ ни съграждани виждаха колко лошо е станало, че Македония е вече раздѣлена. Единъ день дойде у дома вуйчо ми Иванъ Бардаровъ, много симпатиченъ бившъ учитель, завърналъ се отъ България следъ дългогодишно отсѫтствие и заваренъ тукъ отъ сръбския режимъ. Изгаряше отъ мѫка. Вѣроятно му поолекваше като водѣше дебати върху българското политическо рѫководство, макаръ да не срещаше никакви почти възражения.

 

— Грѣшка стана. Войната се почна за автономията на Македония. Но българскитѣ управници я изоставиха. И турцитѣ я бѣха приели следъ първитѣ сражения. Сега вкарахме вълка въ кошарата...., убеждава ни вуйчото.

 

А майка ми спира за моментъ плетенето на чорапа, поклаща глава и казва:

 

— Отъ Бога е грѣхъ така да остане.

 

Мисли като тия на вуйчо ми изказваха и други мои познати. На мене изглеждаха логични. Съ думата автономия ние всички бѣхме отдавна свикнали. Кой въ Македония не би предпочелъ нея предъ дѣлежа и сръбско-гръцкото робство?

 

*

 

Една утрина съ по-стария ми братъ отидохме въ нашата хубава мѣстность «Брѣсто», кѫдето

 

 

145

 

имахме лозе. Насѣкохме дърва, натоварихме коня и мълкомъ поехме обратния пѫть. Далече предъ насъ на хоризонта се показваше Шаръ-планина -съ Люботрънъ, побѣлѣлъ отъ снѣгъ. На умъ не ми минаваше, че скоро ще отида твърде близо до тая горда наша планина. Съ общинския барабанъ съобщиха наскоро, че ученицитѣ трѣбва да постѫпятъ въ сръбско училище, каквото въ града се отваря на мѣстото на българскитѣ училища. А учителитѣ трѣбваше да избиратъ — или да приематъ да станатъ сръбски учители, или да се изселватъ въ България. Свободни бѣха да се установятъ и на друга сръбска служба. Почти всички предпочетоха да се изселятъ. Гимназиститѣ като мене, които откажеха да отидатъ въ сръбскитѣ срѣдни училища, трѣбваше да платятъ голѣма глоба, която съвсемъ не бѣ по силитѣ на баща ми. Тая новина посрещнахъ тежко. Баща ми разсѫждаваше, че тъкмо за да изуча нашия противникъ, не е особена беда ако прекарамъ една-две години въ неговото училище, за да закрѫгля гимназиалното си образование. По-късно оценихъ стойностьта на тия му думи; но мисъльта, че въ наша Македония трѣбва да посещавамъ сръбско училище, отравяше тогава живота ми.

 

Постѫпихъ въ седми класъ въ Скопската новооткрита сръбска гимназия. Намѣрихъ тамъ солунски другари — велешани, скопяни и отъ други градове. Ученицитѣ сърби бѣха главно отъ Шумадия и отъ Черна-гора, а учителитѣ всички отъ Сърбия. Усвоихъ бързо сръбския езикъ и то главно чрезъ вестницитѣ, които започнахъ да чета още въ Щипъ, за да следя какъ се рисува нашата сѫдба.

 

Най-добро впечатление между учителитѣ ми остави Стефанъ Мацура; доколкото помян, далматинецъ

 

 

146

 

бѣ — не знамъ дали сърбинъ или хърватинъ. Нѣколко пѫти чухъ да ни съветва: «Гледай да бѫдешъ добъръ ученикъ, а иначе какъвто искашъ бѫди... »; искаше да изтъкне, че не ни смѣта сърби. Затуй пъкъ учительтъ по сръбски езикъ и литература Милошъ Ивковичъ нѣмаше друга грижа, освенъ да изкалъпи отъ насъ чисти сърби. Домашнитѣ ми съобщиха, че отивалъ въ нашия домъ, хвалѣлъ ме много предъ тѣхъ, изказвалъ голѣми надежди за моето бѫдеще. Той е обикалялъ изъ Македония да открива изъ църкви и монастири нѣкоя мозайка, рисунка или надписъ, които биха придали грамъ повече «основание» на Бѣлградъ да таксува нашето отечество като южна Сърбия. Дойде време — презъ лѣтото 1915 г. — когато и той трѣбваше съ увити думи да признае, че ние сме българи и нищо друго. Наближаваше пропастьта на Сърбия. Като я предчувствуваше, Ивковичъ единъ день размѣни съ мене нѣколко думи, издаващи опасенията му и желанието му да ми се представи доброжелателенъ, а донѣйде и лояленъ относно нашата национална принадлежность.

 

Но да се върнемъ къмъ опититѣ за повлияване върху насъ. Такъвъ опитъ бѣ и една екскурзия, устроена за ученицитѣ отъ «новоосвободена Сърбия». Посетихме нѣколко града отъ Шумадин, включително Бѣлградъ. На мѣста бѣхме посрещнати тържествено, съ военна музика, цвѣтя, викове. Въ Бѣлградъ ни водиха на опера. Но тоя день бѣхме много пѫтували, следъ като и презъ миналитѣ дни се бѣхме вече преуморили, та отъ операта нищо не разбрахме; нѣкои отъ насъ просто спѣха по мѣстата си.

 

Въ Врънячка баня, като бѣхме се възкачили

 

 

147

 

до една красива поляна надъ главния пѫть, наши колеги сърби внезапно завикаха: «Живио, живио!» До групата ни се бѣха вече приближили двама души — единъ офицеръ и единъ цивиленъ. Въ лицето на офицера познахме престолонаследника на Сърбин, бѫдещия краль Александъръ. А цивилниятъ билъ поета Драгутинъ Иличъ, добре известенъ сръбски шовинистъ. Александъръ размѣни по нѣколко думи съ всѣки ученикъ. Дойде и до мене.

 

— Отъ кѫде си? — ме запита.

 

— Отъ Щипъ — отговорихъ азъ.

 

— Тъй ли, отъ Щипъ?.... Азъ бѣхъ къмъ Щипъ миналата година. Ти тамъ ли бѣ тогава ?

 

— Да. Видѣхъ Ви като дойдохте въ нашия градъ.

 

— Какво правѣхте презъ войната въ Щипъ ?

 

— Нищо особено ......

 

Той продължи да разговаря съ други ученици и следъ малко се отдалечи, а отъ групата нѣкои сърби наново извикаха «живио!». Тая неочаквана среща очевидно бѣ предварително замислена. А идването му въ Щипъ следъ междусъюзническата война бѣ станало при пълно инкогнито. Влѣзналъ бѣ съ една група свои офицери въ бившия турски хюкюматъ, и така безшумно и набързо бѣ отпѫтувалъ.

 

На пѫть отъ Ужице за Валйево минахме хубава горска область. Спрѣхме за почивка въ селцето Косйеричъ. Тукъ се насъбраха селяни; между тѣхъ ученици, чиновници, жандари. Предъ гостилницата дето обѣдвахме се завъртѣ хоро. Публиката и тукъ съ интересъ набюдаваше ученицитѣ отъ «нова Сърбия». Единъ селянинъ се обърна къмъ мене: «Хайде, хайде у коло!»

 

 

148

 

Азъ се позасмѣхъ и му казахъ, че съмъ уморенъ отъ пѫтя. Но другъ селянинъ забелѣза на първин: «Море, тѣ не играятъ, защото сѫ българи. Преди малко ги чухъ какъ по между си говорятъ български». Намѣси се друго лице отъ правостоящата публика, облѣчено въ нѣкаква униформа. Тоя човѣкъ се бѣ ядосалъ отъ чутото и заяви на селянина:

 

— Тамъ живѣятъ сърби; това е стара Сърбин, а Скопйе е столицата на царь Душанъ.

 

Тѣзи доводи никакъ не убедиха селянина. Той погледна насмѣшливо събеседника си и възрази :

 

— Знамъ азъ по-добре какъ е тамъ, защото презъ войната минахъ по сѫщитѣ мѣста. Всички тамъ говорятъ български; чухъ и на Косово албанцитѣ да говорятъ съ насъ такъвъ езикъ. Защо трѣбва да изкривяваме работитѣ?

 

Този малъкъ инцидентъ бѣ стигналъ до ушитѣ на стария учитель Мацура, който намѣри за нуждно и тукъ да ни забелѣжи, че е по-добре да се държимъ по начинъ да не се създаватъ подобни истории. Разбира се, ясно му бѣ, че никой отъ насъ нѣма каквато и да е вина въ случая.

 

Зачуди ме откровеностьта на селянина. Каква разлика между впечатлението, което се получаваше отъ него и онова, което ми оставяха учители и ученици сърби.... Срѣдъ черногорцитѣ срещнахъ по-разбрани хора, които говорѣха и за слабоститѣ си, докато сърбитѣ въздигаха до небесата всичко свое — даже глупоститѣ си. Стори ми се, че черногорцитѣ по-рѣдко приказваха за юначество отколкото сърбитѣ. Въ моя класъ имаше ученици черногорци, които бѣха участвували въ войната срещу България. Тѣ не скриваха, че нѣйде къмъ Калиманско поле

 

 

149

 

така здраво сѫ бѣгали предъ удари на българската пехота, че петитѣ имъ удряли въ дирника, по собствени тѣхни думи. Тогава си спомнихъ, че като бѣжанецъ въ градъ Радовишъ по време на казаната война, чухъ да се разправя за пристигнали тамъ черногорци и сърби, избѣгали презъ планината Плачковица. Трѣбва наистина да имъ е станало доста горещо къмъ Калиманци, за да стигнатъ дори до Радовишъ.

 

Като се прибрахме въ Скопйе учительтъ по литература Ивковичъ ни поиска да напишемъ впечатленията си отъ екскурзията. Въ течение на две-три седмици той ни напомни още еднажъ-дважъ, но нито единъ отъ насъ не написа нищо. Дадоха му описания нѣкои отъ сръбчетата.

 

На минаване презъ градъ Лѣсковецъ, кѫдето бѣхме развеждани изъ текстилнитѣ фабрики, любопитствувахъ да чуя езика на мѣстното население. И наистина видѣхъ, че този мѣстенъ говоръ твърде малко се различава отъ българскитѣ говори въ областитѣ на Паланечко, Кюстендилско и Босилеградско, т. е. той е едно отъ шопскитѣ наши наречия.

 

Въ гимназията отъ време на време попадаше софийскиятъ вестникъ «Дневникъ». Четенъ и въ нуждницитѣ, сѫщиятъ вестникъ бѣ за мене и другаритѣ ми истинско съкровище. Минаваше отъ рѫка на рѫка; прочитахме отъ заглавието му до крайната буква на последната страница. Най-удобно мѣсто, неподозирано отъ никого, за неговото прочитане, бѣ споменатото. Управата на училището никога не узна, че четемъ български работи.

 

Братъ ми бѣ взетъ войникъ. Престоя нѣколко дни въ щипската казарма и побѣгна. Тогава бѣгствата

 

 

150

 

на войници и на цивилни лица къмъ България бѣха ежедневно явление; тѣ станаха масови следъ като Сърбия бѣ нападната отъ Австро-Унгария. Четитѣ на ВМРО сѫ имали като важна своя задача да прехвърлятъ бѣгълци по цѣлото протежение на границата отъ Кумановско до Бѣласица. Хиляди младежи, които презъ първата Свѣтовна война се числѣха въ единадесета македонска дивизия на българската армия, избѣгаха по този начинъ; повечето отъ тѣхъ напускаха съ орѫжието си сръбскитѣ полкове.

 

Често чувахме за сражения на наши чети съ сръбски потери. Въ дюкянитѣ подъ нашата кѫща и въ съседство пристигнаха едно следъ пладне къмъ осемдесеть сръбски стражари, уморени отъ пѫть. Разбрахме, че се връщатъ отъ село Добришани, кѫдето сѫ водили бой съ наша чета. Селото е турско, но по това време турцитѣ участвуваха преданно въ ВМРО. Много бѣ услужила на четата една кадъна, която разпореждаше въ селото като кметъ. На младини тя е избѣгала отъ Враня, когато е била освободена България. Тя бѣ смѣла и устата жена, хладнокръвна; говорѣше добре български. Като секретарь-бирникъ на тѣхната община три години по-късно, слушахъ я да ми описва подробности за това сражение. Много съжаляваше за падналия четникъ Гано отъ Щипъ.

 

Чухме, че по това време бѣ загиналъ, въ Велешко, Владимиръ Сланковъ, който на чело на своя чета бѣ извършилъ динамитенъ атентатъ по желѣзопѫтната линия близо до Градско. Сланковъ бѣ нашъ съседъ; жалѣха за неговата загуба всички, но особено другаритѣ му отъ детинство.

 

Една нощь трѣсъкъ се чу въ Ново-село. Следъ

 

 

151

 

малко сръбски стражари почукаха на портитѣ и прибраха нѣколцина граждани. Разбра се, че трѣсъкътъ билъ отъ адска машина, избухнала къмъ «Клисели-баиръ» надъ града. Повиканитѣ лица бѣха взети като заложници. Вѣроятно сръбската власть допускаше, че може чети отвънъ да нахлуятъ и да я прогонятъ отъ града; та, при евентуално завързали се сражения, да заплашва нашитѣ борци чрезъ избиване на заложницитѣ. Бомбата е била оставена за демонстрация отъ нелегалната група на Лазаръ Кльонковъ, нашъ новоселецъ.

 

При пѫтуване отъ Скопйе за Щипъ срещнахъ еднажъ въ Велесъ голѣма група щипяни, повечето въ файтони, спрѣли край централния мостъ на Вардара. Трѣбваше да отиватъ къмъ гарата. Това бѣха новобранци, изпращани на военна служба изъ Шумадия. Мнозина бѣха пийнали; пѣеха високо «Живъ е той, живъ е ....» и други български пѣсни. Провикваха се, нѣкои псуваха открито. Велешкитѣ търговци край моста плахо се споглеждаха, въ очакване да стане сборичкване между пѣещитѣ и сърбитѣ стражари.

 

Всрѣдъ тази буйна група видѣхъ Панчо Тодоровъ (Калята) и Панчо Яневъ (Яната), които малко по-късно — заедно съ нѣкои радовишани — бѣха главнитѣ инициатори за отказа на нашитѣ новобранци да положатъ клѣтва за вѣрность на сръбския краль. Въ Крагуевацъ, т.е. въ самото сърдце на Шумадия, се записа тази горда проява на македонския български духъ, която ще остане памѣтна.

 

Въ Скопската гимназия броятъ на ученицитѣ порастна следъ австрийското военно нахлуване къмъ Сърбия. Надойдоха ученици следъ като сѫ

 

 

152

 

били затворени гимназиитѣ изъ Шумадия. Цѣлото общество въ Скопйе — и българи, и албанци, и турци — на пръсти броеха днитѣ на сръбското господство. Всѣки день прекосваше улицитѣ една рота сръбски школници-офицери. Въ нейнитѣ редове имаше и наши съученици сърби и черногорци. Пѣснитѣ имъ целѣха да «повдигнатъ» духа на населението, което бѣ изцѣло антисръбско.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]