Спомени. I. Младини

Иванъ Михайловъ

I. ДЕТСКИ ВЪЗПОМЕНАНИЯ.

 

- Вампиритѣ

- Сражението на Сандо Малинковъ

- Въ Рилския монастиръ

- На Новакова чешма

- Въ нашата махала

- Въ Доляни на Свети Илия

- Гроздоберъ

- Нашитѣ битки

- Борческа атмосфера

 

Вампиритѣ.

 

Градъ Щипъ, съ малко отдалечената отъ него махала Ново-село, е доста старъ. Ако бѣше построенъ петдесеть километра по на югъ, намиралъ би се въ центъра на Македония, която отъ своя страна е централна земя въ Балканския полуостровъ, съ широкъ излазъ на Егейско море.

 

Въ времето, до което се отнася моя пръвъ споменъ, цѣлата наша родина, отъ която Ново-село бѣ само мъничка вѣрна клетка, е започнала да придобива известность въ свѣта поради своята освободителна борба. Македония ще чака нѣкой надаренъ неинъ синъ да пресъздаде съ магията на словото тая борба, за да възкръсне образа на онова поколѣние, което се бори и живѣ възторжено, вѣрващо въ победата си, както никое наше поколѣние отъ хиляда години насамъ. Борбата е почнала преди моето раждане. Отъ раннитѣ ѝ прояви азъ съмъ запомнилъ твърде малко. Но и днесъ е въ паметьта ми първото впечатление, така мъгливо, както е могло да бѫде то въ главата на едно невръстно дете.

 

Ново-село тази нощь трѣбва да бѣ заспало

 

1

 

 

2

 

дълбоко, сгушено между тритѣ хълма, които Брѣгалница и притока ѝ Отиня сѣкашъ разсичатъ единъ отъ другъ. Като да виждамъ картината предъ мене.

 

Когато месецътъ премине надъ процепа, само поетъ или художникъ би доловилъ всичкия чаръ на Ново-село презъ лѣтнитѣ нощи : гробното мълчание наоколо; ромолътъ на чешмата; яворовото дърво срѣдъ мегдана, на което листъ не трепва; преплитащитѣ се сѣнки и свѣтлини върху кѫщи и улици; спотайващата се Брѣгалница; странното очертание на Хисарскитѣ зѫбери върху чистото небе.

 

Тропотътъ на деврието [1] придава нѣщо мистериозно на сребристата тишина - тоя тропотъ на подковани обуща, който не едно сърдце е пробуждалъ въ тревога и не едно проклятие е изтръгвалъ. Свое съдържание имаше и звукътъ отъ тоягата на пазвантина [2], чиито удари отбелѣзваха часоветѣ на нощьта.

 

Спомнямъ си, че ме пробуди разговоръ въ стаята. Майка ми заплашително турнала пръстъ на устата си, ми шушука:

 

— Мълчи, мълчи !

 

Ламбата бѣ съ намаленъ фитилъ, за да свѣти по-слабо. Майка ми излизаше изъ чардацитѣ и пакъ се връщаше. Чухъ да казва на баща ми:

 

— Ето човѣче, комшиитѣ сѫ се пробудили; и тѣ сѫ чули. Вампиритѣ сѫ, вампиритѣ...

 

Тръпчици полазваха по тѣлото ми, като да

 

 

1. Деврие - патраулъ.

 

2. Пазвантъ - нощенъ пазачъ.

 

 

3

 

ми ставаше по-хладно, и току изтегляхъ покривката къмъ себе си, да се покрия повече. До мене спокойно спѣше сестра ми. По калдаръма се чуха твърди стѫпки. Това ще да бѣ деврието. Докато старитѣ излизаха и влизаха азъ съмъ заспалъ наново.

 

Страхътъ отъ вампиритѣ ме е държалъ кратко. Чухъ още веднажъ-дважъ да се приказва за тѣхъ. Както се явиха, така неочаквано изчезнаха тѣ, поне за мене.

 

Минаха години; любопитството ми разкри истината. Хора на революционната организация сѫ хвърляли откъмъ високата махала «Ридо» камъчета върху кѫщитѣ на нашата долна махала, кѫдето обикновенно турското деврие се навърташе, прекарвайки съ часове върху пешкюнитѣ [1]) на околнитѣ дюкяни. Мнозина нищо не сѫ узнали за сѫщностьта на работата, а само сѫ се бояли и чудѣли. Не по-малко отъ тѣхъ сѫ се чудѣли и заптиитѣ [2], които сѫ бързали къмъ горната махала да откриятъ вампиритѣ. Докато сѫ губѣли тамъ време, въ долната махала е пренасяно орѫжие презъ Брѣгалница.

 

Вампиритѣ сѫ се появявали нѣколко пѫти, въ услуга на тайнственото царство на ВМРО [3].

 

*

 

 

1. Пешкюнъ - дъсчена тераска предъ дюкяна, за излагане на стоки или за почивка.

 

2. Заптия - стражарь.

 

3. ВМРО - Вѫтрешна Македонска Революционна Организация.

 

 

4

 

 

Сражението на Сандо Малинковъ.

 

 

Бѣ зимна надвечерь. У дома бѣ дошла баба Мара Гърличица, честъ нашъ посетитель. Седѣха съ майка ми край мангала. Изведнажъ се чуха гърмежи, ту единични, ту чести. Въ ущелието [1] на Ново-село единъ пушеченъ изстрелъ има по-голѣмъ звученъ ефектъ, отколкото въ полето топовенъ гърмежъ. Блъскайки се отъ баиръ на баиръ, притискайки се изъ тѣснинитѣ, ехото на всѣки куршумъ вие и реве зловещо ; тъкмо за мигъ поотслабне, едва сте помислили, че замира, то се разлива наново, сѣкашъ надувано отъ нѣкой исполинъ. И така странно изчезва, като да се просмуква отъ скалитѣ, съ фучене.

 

Сестра ми и азъ гледахме да сме все до баба Мара или майка ми. Тѣ бѣха разтревожени задето баща ми и по-стариятъ ми братъ не се бѣха прибрали у дома. По-късно разбрахъ, че както всички българи въ чаршията, и тѣ двамата забелѣзали раздвижването на заптиитѣ, затворили дюкяна и побързали да се прибератъ въ кѫщи. Но не стигнали по-далечъ отъ дома на Пуздерлиеви, кѫдето и се скрили ; защото къмъ Ново-село тичали въорѫжени войници.

 

Гърмежитѣ отъ време на време спираха, за да подкачатъ съ нова сила ; стенѣха, ръмжеха баиритѣ около насъ. Ехото бѣ по-страшно отъ самитѣ пушки. А въ кѫщи едва стѫпваха

 

 

1. Ущелие – тѣснина.

 

 

5

 

на пръсти. Не се чуваше никакъвъ шумъ отъ съседитѣ.

 

Сигурно никой отъ по-старитѣ не бѣ легналъ да спи. Рано нѣйде следъ полунощь ние децата се пробудихме, вѣроятно поради гърмежитѣ. Приближаваме се до прозореца, кѫдето баба Мара и майка ми надничаха, дигнали крайчеца на пердето. Върху отсрещния ридъ надъ Брѣгалница се виждаше навалѣлил снѣгъ и се очертаваха човѣшки фигури. Турски войници.

 

Тихи като сѣнки идваха следъ това у насъ нѣкои комшии [1], промъкнали се откъмъ задния капиджикъ [2]. Изходитѣ и къмъ рида задъ нашата кѫща сѫ били наблюдавани отъ войници. Заети били и всички ѫгли на улицитѣ. Въ трепетъ мина и настѫпилия день. Не помня дали вечерьта или на другата вечерь се прибраха баща ми и братъ ми. Отъ цѣлата суматоха узнахъ само, че комити се биятъ противъ турцитѣ. Но като порастнахъ, знаехъ вече доста по това събитие, чийто герой е билъ Сандо Малинковъ [3].

 

Той е билъ раненъ преди това нѣйде къмъ Велешко ; дошелъ въ родното си мѣсто да се лѣкува и отмори. Мѣстниятъ комитетъ го е настанилъ въ махалата край черквата. Случайно билъ откритъ поради непредпазливость на нѣкоя жена.

 

Единъ турски офицеръ, придруженъ отъ войници,

 

 

1. Комшии - съседи.

 

2. Капиджикъ - малка вратичка, свързваща обикновено съседни кѫщи.

 

3. Въ голѣмия мемоаръ на ВМРО отъ 1904 год. е споменатъ подвига на Сандо Малинковъ и изникналата въ връзка съ това афера въ Ново-село.

 

 

6

 

повелъ коджабашията [1] хаджи Мите Аневъ да правятъ обискъ въ подозрѣната кѫща. Едва влѣзналъ въ стаята, кѫдето Сандо се билъ закрилъ задъ вратата готовъ за разправа, офицера е билъ убитъ ; следващитѣ го войници и кмета побѣгнали. И започнало сражението.

 

При адския шумъ на гърмежитѣ, гледайки дима и червеното сияние на пламъцитѣ, новоселчани и турци сѫ смѣтали, че се бори цѣла чета. Въ сѫщность единъ едничъкъ Сандо се противопоставилъ на нѣколко стотинь души войска, нанася ѝ тежъкъ ударъ и излиза живъ.

 

Паднали сѫ осемнадесеть души военни, между които двама офицери, и евреина тулумбаджия, докаранъ да пръска съ петролъ околнитѣ кѫщи. Много помогнали на четника сухитѣ пастърми, плътно закачени на скелето на Мише Рамбабовъ; между тѣхъ се провиралъ, за да се защити отъ турскитѣ залпове, олучвайки отъ тамъ винаги «на месо».

 

Виждайки патронитѣ си на привършване и че цѣло Ново-село може да изгори, измъкналъ се презъ нощьта отъ аскерския [2] обръчъ около кѫщата, и направилъ опитъ да мине Брѣгалница, за да влѣзне презъ скалитѣ на Хисаря въ Щипъ; но не успѣлъ поради гѫститѣ военни засади край рѣката. При вторъ опитъ миналъ. Две седмици по-късно издъхналъ въ града, тъкмо по причина на това минаване презъ замръзналата рѣка и поради старата рана. Въ това сражение не е билъ засѣгнатъ. Погребанъ е билъ тайно.

 

 

1. Коджабашия - кметъ.

 

2. Аскерски - войнишки.

 

 

7

 

Сандо Малинковъ, който води голѣмото сражение въ Ново-Село на 22 Декември 1899 г.

[[ Поправка: 1. На стр. 7, въ текста подъ снимката, датата да се чете 6 ннуарий 1901 г. ]]

 

 

8

 

Живѣещитѣ въ града турци сѫ били насъсквани отъ фанатици да извършатъ сѣчь въ Ново-село; но по-благоразумни турски първенци предотвратили това. Сетне често се водѣха разговори и около развилата се афера въ връзка съ сражението, която завлѣкла въ тъмницитѣ двадесетина добри мѣстни българи.

 

Като смѣло проявена въ тая знаменита случка минаваше баба Ленка Гроздинка. Спокойна, хубава и умна жена бѣ тя. Укривала е четника и помагала при лѣкуването му. Отъ нея за пръвъ пѫть съмъ чувалъ разкази за Василъ Левски; чела бѣ нѣщо или слушала отъ други. Погълнала бѣ и образа и идеитѣ му — таково обожаване се чувствуваше въ думитѣ ѝ за него ...

 

Може би децата още си играятъ срѣдъ остатъцитѣ отъ изгорѣлитѣ кѫщи, купищата буреннсали камъни, нѣми свидѣтели на подвига на самоотвержения Сандо Малинковъ.

 

*

 

Въ Рилския монастиръ.

 

 

Нѣколко щипски семейства потеглятъ на поклонение за Рилския монастиръ; съ файтонъ презъ Овче-поле, а отъ Велесъ съ влака презъ Сърбия, до София. Родителитѣ ми сѫщо пѫтуватъ. Взеха и мене, като най-малъкъ въ кѫщи.

 

Не помня много нѣщо отъ пѫтя до София. Забавляваше ме влака. Но отъ София до Рила имахъ по-богати впечатления. Файтонитѣ спираха по ханища, кѫдето похапвахме. Цѣлата експедиция е весела, приказлива. Баща ми и файтонджията

 

 

9

 

си подаватъ често едно малко буренце и смукатъ отъ него. Майка ми забелѣзва:

 

— Стига, джанъмъ ! Да не искашъ да се докарашъ за Свети Йованъ.... А той наново подава буренцето къмъ файтонджията и извиква на турски :

 

— Чекъ ! (т. е. тегли, пий...).

 

И подхваща любимата му пѣсень, която преди малко е прекъсналъ :

 

Сѣчи, моме, руса коса,

Прави стълба да се качамъ,

Да ти видя, моме, бѣло лице

И рудото ти гърло.

 

Настига ни файтонъ задъ насъ и другъ пѣвецъ се надпреварва :

 

Кажи, моме, истината —

Любишъ ли ме, мамишъ ли ме,

Ил'се съ мене, моме, подигравашъ,

Да ти мине времето...

 

Много се пѣеше тази пѣсень отъ нашитѣ стари. Сега, като се затананикатъ две-три ноти отъ нея, събуждатъ цѣло минало предъ очитѣ ми.

 

Не можехъ да се нагледамъ на Рилската рѣка, която бързаше край пѫтя ни, и на високитѣ върхове. Такава буйна рѣка и такива планини не бѣхъ виждалъ.

 

Монастирътъ ми се видѣ пленителенъ. Пълно бѣ съ посетители, изъ двора, по коридори и стаи. Тогава стаитѣ се означаваха съ имена на български градове. Ние бѣхме настанени въ щипската одая. Тамъ се и хранѣхме, на дълги софри.

 

 

10

 

Не ме сдържаше въ стаята; обикаляхъ изъ чардацитѣ, безспирно се качвахъ и слизахъ по разнитѣ стълби. Голѣмата и непозната тълпа ме възпираше да отида по-далече съ други деца.

 

Бързо сѫ протекли нѣколко дни. На връщане до София пакъ нищо не съмъ запомнилъ. Но не забравихъ бѣлитѣ коне на файтона; следъ шесть години, като малъкъ емигрантъ вече, намѣрихъ ги въ София да служатъ при сѫщия господарь.

 

Майка ми не можеше да прости на баща ми, че въ надвечерието на праздника, до късно презъ нощьта се е веселилъ съ щипяни и гости отъ стара България. Той, обаче, се смѣеше и отвръщаше, че пръвъ между всички поклонници успѣлъ да се причести на сутриньта; наистина, и азъ схванахъ, че нѣкои отъ компанията ни се очудваха и поздравляваха баща ми за това.

 

Като се прибрахме въ Щипъ бѣхме, разбира се, предметъ на внимание, като полу-хаджии ; колкото поради посещението на Рила, двойно повече задето изобщо сме видѣли България. Азъ едва ли съмъ могълъ да разкажа на другаритѣ си нѣщо особено. Но тѣ много се смѣеха като имъ описвахъ какъ единъ день си бѣхъ проврѣлъ главата между пармаклъцитѣ [1], гледайки отъ горния етажъ на монастира, и не можехъ да я извадя ; възрастни хора изтичаха при моя плачъ и ме освободиха.

 

Двадесеть години бѣха минали когато наново посетихъ монастира, съединъ отъ тѣзи мои другари отъ детинство. Веднага намѣрихъ чардака гдето

 

 

1. Пармаклъци - отъ турската дума пармакъ (пръстъ). Пармаклъкъ значи преграда отъ разредени дървени (или желѣзни) прътове.

 

 

11

 

се разигра моето приключение ; познахъ и нашата одая. Излеко тѫга покриваше настроението ми. Може би мъчно ми бѣ за отлетѣлото детинство. А и по-черна граница вече дѣлѣше нашия скѫпъ монастиръ отъ Македония, кѫдето вмѣсто турски — стоеха сръбски и гръцки войници.

 

*

 

На Новакова чешма.

 

 

Новакова чешма е най-популярното мѣсто срѣдъ новоселскитѣ лозя. Отъ тукъ почватъ излеко възвишения, които не далече свършватъ съ високи баири, раздѣлящи нашитѣ отъ турскитѣ лозя като-чели съ тайнственостьта на нѣкоя държавна граница. Често се навърташе тамъ Мито пѫдаря, премѣтналъ пушка презъ рамо, а дветѣ си рѫце опъналъ върху тоягата, която минаваше задъ гърба му. Въ онова време азъ гледахъ на него като на властна и загадъчна особа, която знае недостѫпни за насъ нѣща. Съ нерешителность минавахъ понѣкога край него, тиканъ отъ желание по-добре да погледна пушката му, когато надвечерь той спираше предъ дюкяна на Кертъкови.

 

Трѣбваше да бѫде човѣкъ на Новакова чешма въ деня на Св. Кирилъ и Методий, за да почувствува пулса на нашия народностенъ български животъ. На тоя день голѣмо множество се струпваше на полянитѣ, подъ сѣнкитѣ на Новакова чешма. Върху високитѣ брѣстове се окачваха люлки. Смѣхове и викове безспиръ. Компании наслагали ядене и пиене, забавляватъ се съ игри,

 

 

12

 

пѣятъ народни пѣсни. Чалгаджии [1] извиватъ маанета [2]. Надошли сѫ доста продавачи на шекерчета, халваджии и бозаджии; децата сѫ все около тѣхъ. Пристигатъ и файтони, които бързо се връщатъ за други излетници.

 

Тукъ сѫ преди всичко децата отъ всички училища заедно съ учителитѣ си. Виждатъ се и свещеници. Всички сѫ обзети отъ общата радость. Сутриньта въ всѣко училище е имало тържество въ присѫтствието на многоброенъ народъ. На Новакова чешма сме дошли съ праздничнитѣ си дрехи и още сме подъ впечатлението на предобѣднитѣ декламации и собственото участие въ училищния праздникъ.

 

Ако Султанътъ е искалъ по-точно да схване разположението на щипската си рая, трѣбвало би преоблѣченъ да се вмъкне срѣдъ тълпата, да подчуе разговоритѣ ѝ, да се вгледа въ очитѣ ѝ, да понадникне — ако може — и подъ палтата на нѣкои, кѫдето се спотайваха ками и револвери. Половината отъ изпѣтитѣ пѣсни бѣха революционни. Прегракваха и нашитѣ гласчета. Струва ми се, най-драго ни бѣ да повтаряме : «Жени, деца, сберете се, елате въ Рилския балканъ...», безъ да ни е твърде ясно, защо трѣбва да се сбератъ тамъ. Но надъ всички пѣсни и тукъ, както и по домоветѣ, властвуваше тогава «Кѫде си вѣрна, ти, любовь народна ... ».

 

Слънцето наклонява вече къмъ Богословския ридъ ; скоро ще почне разотиване. Облаци се появяватъ откъмъ «Брѣсто», падатъ и първитѣ капки. Изведнажъ срѣдъ общата глъчъ се чуватъ недалече изстрели.

 

 

1. Чалгаджии - музиканти.

 

2. Маане - ориенталска монотонна мелодия.

 

 

13

 

— Що има, бе? Кѫдѣ се стреля? — запитватъ нѣкои, и всички се услушватъ изненадани.

 

— Пробватъ си пищолитѣ, успокоително отговаря единъ гласъ.

 

Подиръ минута-две въ множеството бързо се разнася, че е убитъ единъ новоселецъ; отъ кого и защо — не разбрахъ.

 

Всички въ мигъ сѫ решени да тръгнатъ къмъ кѫщи. Преди да падне мракъ на Новакова чешма не е останалъ вече никой.

 

*

 

Въ нашата махала.

 

 

Наскоро идваше Петровъ-день. Училищенъ актъ. Свири турска военна музика. Получаваме бомбони, красиво увити отъ учителкитѣ въ розовъ тюлъ. Даватъ ни и свидетелствата, които бързаме да покажемъ на родителитѣ ни, присѫтствуващи на тържеството. Чудимъ се, какво да кажемъ за утѣха на ония, които оставатъ въ сѫщото отдѣление.

 

Учители и учителки живо разговарятъ съ бащи и майки. Усмихнати идватъ къмъ насъ и най-милитѣ ми преподаватели — Елена попъ Захариева и Трайчо Станчевъ. Тѣ сѫ отъ Новосело. Тѫжно ми е, че за дълго се раздѣлямъ съ тѣхъ, цѣла ваканция. Тѣ ме хвалятъ предъ родителитѣ, а азъ не смѣя да ги погледна въ очитѣ. Съ баща ми разговаря учителя Ахмедъ Ефенди, преподаватель по турски езикъ. Безброй лудории и закачки сѫ устройвали ученицитѣ на тоя лояленъ и търпеливъ човѣкъ.

 

 

14

 

Заедно съ учението преставаха и кавгитѣ между насъ у дома — братъ ми, сестра ми и мене — около моливчета, тетрадки, гуми, картинки. Всѣкидневно презъ учебнитѣ месеци имаше обвинения къмъ нѣкого, че е разбъркалъ книгитѣ, на другил, че му е взелъ молива отъ кутията и т. н. Стигаше се и до бой.

 

*

 

Лѣтната горещина все повече потиска Ново-село. Главната улица става по-тиха. Мнозина рано сѫ отишли на работа изъ полето; а други и по селата — да кършатъ афиони [1] или за жетва. И отъ моитѣ другари нѣкои отсѫтствуватъ.

 

Къмъ петь часа следъ пладне изъ нашитѣ улици полъхва като-чели монастирска атмосфера. Въ този часъ, излизайки отъ черковния дворъ, Спиро Клисаро започваше да обикаля махалитѣ съ непрестанно хармонично удряне върху дървеното клепало. Въ надвечерието на праздникъ тръгваха двама клисари и се чуваше приятния звукъ и на желѣзното клепало, което ние наричахме камбанче. Клисаритѣ бѣха виртуози, особено когато завършваха обиколката си и ударитѣ. По-стари хора тръгваха за молитва въ черква. Биенето на клепалото, означавано съ думата «Клисаро», бѣ отъ десетилѣтия — а може би и отъ по-старо време — популярниятъ часовникъ за новоселци. По него женитѣ се ориентирваха

 

 

1. Кършене афиони - отчупване чушкитѣ, съдържащи сухото вече маково сѣме.

 

 

15

 

за работи, които трѣбваше да се свършатъ въ кѫщи.

 

Надвечерь иастѫпва оживление. Идватъ коне, натоварени съ жито отъ харманитѣ, или съ слама. Край плѣвнитѣ чакатъ деца, за да се «глюмкатъ» следъ разтоварване на сламата. За тая игра по-старитѣ сами ни подканваха, за разлика отъ другитѣ игри, съ които имъ додѣвахме. Глюмкането, т. е. скачането ни върху сламата, бѣ нѣщо като пресуване, за да се спечели мѣсто въ плѣвнята. Изъ улицитѣ за дълго се виждаше посипана ситна плѣва, изпадала отъ колитѣ. На връщане за хармана, или като отиваха по нивитѣ за снопи, коларитѣ ни вземаха да се повозимъ. Предоволни бѣхме ако се случеше да преминемъ Брѣгалница. Воловетѣ спираха посрѣдъ рѣката да пиятъ; коларя ги шибне съ остена, тѣ затичватъ, а ние здраво се държимъ за климиитѣ [1] и зарадвани и подплашени малко — да не би да се катурнемъ срѣдъ водата.

 

Понѣкога преспивахъ на нашия харманъ. Неприятно бѣ, че ме пробуждаха много рано. Карахъ съ часове конетѣ, обръщахъ ги около стожера ; въ това се състоеше услугата ми.

 

Зарзалиитѣ вече узрѣваха изъ ниви и лозя. Съ братъ ми ги берѣхме, пренасяхме ги съ магарето въ две газени сандъчета. Не бѣ възможно ние и чифчиитѣ [2] ни да изѣдемъ всички зарзалии, та

 

 

1. Климии - преградни тѣсни дъсчици, поставени вертикално.

 

2. Чифчии - селяни, които обработватъ земята, като половината отъ производството се отстѫпва на тѣхъ.

 

 

16

 

ги продавахме. Премного бѣха и за «сушелки» [1]. Впрочемъ, половината отъ сушелкитѣ биваха открадвани отъ насъ; катерѣхме се върху покрива на кѫщата, кѫдето бѣха оставени въ тепсии да се сушатъ. Костилкитѣ събирахме даже по улицитѣ, като спортъ. Всѣко дете продаваше на евреитѣ въ града по нѣкоя ока зарзалиеви костилки. Часть отъ паритѣ оставаха намъ — купувахме си халва, въртележки и други играчки. Миризъ на зарзалии дълго се носи въ Ново-село; въ всѣка кѫща и на всѣки покривъ ги има; а селяни-турци ги прекарваха съ товари за продаване. Бързо започваше изобилието на лубеници и дини. Нашето магаре имаше ново задължение — да пренася у дома товари отъ бостана.

 

За кършене на афионови чушки по нивитѣ отивахме и ние — тритѣ деца отъ кѫщи, и свършвахме добра работа. Сетне помагахме въ «изфабрикуването» соль отъ афионово сѣме.

 

На края на вършидбата у дома се даваше вечеря на работницитѣ; и за насъ бѣ тя като праздникъ на труда. Житото бѣ вече въ хамбаря. Най-доволни като-чели бѣха баща ми и чифчиитѣ ни.

 

Единственъ безработенъ бѣ дѣдо ми Гаврилъ, комуто старинитѣ не позволяваха много да се движи. Следъ пладне, щомъ се захлади, сѣдаше на каменното столче до портата ни; откакто азъ го помян, тамъ протече голѣма часть отъ живота му. Отъ тамъ той общуваше съ заобикалящия го свѣтъ. Предъ нашата кѫща минаваха скърцащитѣ волски коли съ жито и слама, или съ

 

 

1. Сушелки - зарзалии, които се сушатъ.

 

 

17

 

чуруликащитѣ деца въ тѣхъ. Всѣки день идваха кираджии съ десетки коне отъ Криволакъ, други заминаваха нататъкъ, пренасящи стоки за Солунъ. По тоя пѫть вървѣше и единъ керванъ камили. Всички, които имаха работа съ лозята, трѣбваше сѫщо да минатъ край столчето на дѣдо ми.

 

Въ пазаренъ день улицата е задръстена отъ селяни — българи и турци. На мегданя до насъ се чуватъ непрестанни викове, главно на турски езикъ, понеже турскитѣ села отъ тази страна бѣха повече. Матрапазитѣ [1] дочакваха селянитѣ отдалече и се надпреварваха кой да откупи ту кокошка, ту селско сирене, или нѣкоя ока вълна, а особено заешки кожи, които турцитѣ носѣха за продань въ града. Пазарлъка, захванатъ отъ единия край на Ново-село, често продължаваше до другия край, безъ да свърши. Купувачътъ не иска да даде грошъ повече, а продавачътъ не отстѫпва грошъ по-доле. Въ това време други матрапази се набъркватъ съ наддаване, и всички реватъ въ единъ гласъ. Селянинътъ се чуди какво да прави; най-често продължава да върви бавно, по ритъма на добичето си, невъзмутимъ предъ доводитѣ и крѣсъка на досаднитѣ прекупчици. Ако товарътъ е съ плодове, докато се развиватъ тия нескончаеми пазарлъци, децата измъкватъ по нѣщо отъ кошоветѣ.

 

Точно предъ нашата кѫща заприщвахме вадата, която идваше отъ Станчовитѣ чешми надъ насъ. Гьолътъ се пълнѣше дълго, докато най-после бѣ невъзможно да го задържимъ съ каль; пробива бента ни, водата се втурва нечиста и пѣнлива;

 

 

1. Матрапазъ - прекупчикъ.

 

 

18

 

а ние съ крѣсъци я настигаме и удряме съ камъни върху «главата ѝ»; това зрелище забавляваше и стария ми дѣдо и другитѣ съмахленци, по-млади отъ него, които се мухабеттисваха [1] по пешкюнитѣ на съседнитѣ дюкяни.

 

Не еднажъ минувачи зяпаха къмъ нашата стрѣха, кѫдето единъ щъркелъ висѣше въ въздуха. Той бѣ отъ изсъхнала тиква, избрана нѣкога въ бостана отъ дѣдо ми. Трупътъ и шията на тиквата досущъ наподобяваха щъркелъ; крака, криле, и клюнъ дѣдо бѣ нагласилъ отъ тенекия съответно боядисана. Увисналъ на конецъ, щъркелътъ сѣкашъ изхвъркваше отъ нашия чардакъ навънъ.

 

Изрѣдко ще мине турски офицеръ на конь, а задъ него ординареца му. Дѣдо имъ дава «темане» [2]. А ние децата се чудимъ на голѣмитѣ «катани» [3].

 

Привечерь жени и деца се стичватъ на фурната, за да прибератъ каквото е било отнесено за печене. Разнася се приятна миризма отъ «печиво» и пшениченъ хлѣбъ. Чуватъ се и млѣкаритѣ, които тоя часъ излизать съ «латвицитѣ» [4] си, пълни съ кисело млѣко. Тогава слугата изкарва и нашия конь да го пои на чешмата, кѫдето се трупатъ жени съ гюмове и стомни. Дига се вече и дѣдо Гаврилъ, което бѣ знакъ, че трѣбва да се прибираме за вечеря.

 

Той не напускаше мѣстото си преди този часъ безъ особена причина. Единъ пѫть избърза да се

 

 

1. Мухабеттисване - разговаряне.

 

2. Темане - поздравь чрезъ движение на рѫката отъ гърдитѣ къмъ челото.

 

3. Катана - голѣмъ конь за езда, предимно воененъ.

 

4. Латвикъ - глинена дѣлва.

 

 

19

 

прибере въ двора и затвори следъ себе си портата; нѣкой предизвестилъ, че идватъ отгоре тескереджии. Това бѣха отпуснати отъ служба войници, които сѫ стояли изъ казармитѣ по петь, седемь и десеть години. Носѣха черни аскерски дрехи. Всѣки имаше премѣтната презъ гърба дълга тенекиена кутия, като трѫба; вмѣсто ремъкъ, превързана бѣ съ бѣлъ фитилъ — сѫщия, който употрѣблвахме за петролнитѣ ни лампи; бѣлѣеше се отпредъ на гърдитѣ имъ фитила, а на гърба имъ трѫбата. По такъвъ смѣшенъ начинъ неграмотния турски войникъ още отдалече се явяваше легитимиранъ, ако трѣбваше да пропѫтува и цѣлата султанова империя. Но като се кажеше, че идватъ новобранци зейбеци, пускаха се и кепенцитѣ на дюкянитѣ. Всички се прибирахме у дома и надничахме отъ прозорцитѣ. Правѣха ни силно впечатление тия анадолци съ дълги роби (антерии); приличаха ми на асирийскитѣ фигури съ бради, които посетне виждахъ въ учебницитѣ по история ; дългитѣ фесове ги правѣха още по-интересни.

 

Тѫжно ми бѣ, че дѣдо започваше да се прибира следъ вечеря бързо въ своето «одайче», поради старостьта му. Тамъ стоеше единъ сандъкъ, останалъ отъ прадѣдо ми, който въ началото на миналото столѣтие е билъ измежду първенцитѣ по богатство и обществено положение. Сандъка — както ни разправяше дѣдо Гаврилъ — едва се затварялъ отъ «кесета». Всѣко кесе съдържало петстотинь гроша и думата «кесе» е имала значение на крупна валутна единица. Въ сандъка като споменъ се пазеше свещеническата шапка на бащата на моя прадѣдо, попъ Филипъ, който ще да е билъ съвременникъ на Отца

 

 

20

 

Паисия [1]. Тукъ бѣ и единъ стариненъ джебенъ часовникъ съ четири или петь чифта капаци, както и едно «чешало», донесено отъ Рилския монастиръ сигурно преди два вѣка — тъй бѣ потъмнѣло; дѣдо Гаврилъ го пъхаше въ гърба си понѣкога, като го присърби.

 

Като остатъкъ отъ епохата на прадѣдо ми, която на мене изглеждаше твърде далечна, на долния ни чардакъ стоеше другъ единъ сандъкъ, низъкъ, но дълъгъ къмъ два метра. Рѣзбитѣ по него добре се познаваха; но боитѣ, които сѫ го украсявали, бѣха на изчезване. Наричахме го «Чебуклукъ ». Името изразяваше неговата нѣкогашна служба и единъ откъслекъ отъ миналия животъ въ кѫщата ни. Прадѣдо ми хаджи Анастасъ е държалъ въ тоя сандъкъ дълги чибуци, съ които сѫ били удостоявани да пушатъ виднитѣ му гости.

 

Хаджи Анастасъ се поминалъ при холерата въ миналия вѣкъ, за чиито страхотии старцитѣ ни даваха голѣми подробности. По това време нашата кѫща имала доста връзки съ хора отъ Софийско и Враня. Софийски шопи дохаждали съ мѣхове за вино. Дѣдо ми Гаврилъ не можеше да се начуди, защо хората отъ Враня «измѣнили» — както той се изразяваше. За него тѣ бѣха такива българи, каквито сѫ щипяни или софиянци, а и всички други българи. Той познаваше доста фамилии отъ Враня, споменаваше имената имъ.

 

Още като малъкъ дѣдо Гаврилъ е билъ обещанъ

 

 

1. Отецъ Пайсий - главниятъ възродитель на българската нация, род. отъ Банско, Разложко. Написалъ е кратка българска история презъ 1762.

 

 

21

 

отъ родителитѣ му да служи две години въ новоселската черква, за здраве, споредъ тѣхното вѣрване, а както и сега нѣкои постѫпватъ. Чистѣлъ храма, палѣлъ кандилата, метѣлъ двора и пр. Момичетата отъ близкитѣ махали идвали привечерь да наливатъ вода отъ чешмата въ черковния дворъ. Еднажъ, една измежду тѣхъ, Марин хаджи Кимова, разлѣла повече вода върху плочитѣ на двора. Дѣдо Гаврилъ се ядосалъ за това ѝ невнимание и ѝ залѣпилъ нѣколко хубави шамари. Следъ около седмица родителитѣ му съобщили, че сѫ уговорили женидбата му съ Марин х. Кимова. Той не е знаелъ нищо за решението имъ, когато е набилъ бѫдащата си съпруга.

 

Подиръ смъртьта на прадѣдо ми х. Анастасъ богатството му бързо се стопило. Не че дѣдо Гаврилъ е билъ разсипникъ, но изглежда не е ималъ голѣми търговски заложби. Изпаднали въ сиромашия, та дѣдо ми е трѣбвало да лови риба въ Брѣгалница и да я продава, а жена му е плѣла чорапи за продань. Още бѣ жива между по-възрастнитѣ ми роднини почитьта къмъ гордата и мѫдра баба Мария, която — като дъщеря на заможни родители и снаха въ домъ съ не по-малко благосъстояние — е съумѣла достойно да отгледа челядьта си въ сполетѣлата я бѣднотия. Като поотрасналъ, баща ми станалъ обущарски чиракъ, та и той да подпомогне западналото си семейство. Рѣдко се впускаше да ни говори за миналото моя дѣдо; той бѣ мълчаливъ човѣкъ. Но за строежа на Новоселската черква «Света Богородица» ни е разправялъ съ гордость. Това сигурно е най-важното събитие за нашето градче-село презъ деветнадесетия вѣкъ — не само въ областьта на строителството, но и като национална проява

 

 

22

 

изобщо, ако не смѣтаме въ края на столѣтието появата на ВМРО. Цѣлиятъ народъ е взелъ участие въ построяването на черквата, съ доброволенъ трудъ, за който дѣдо ми даваше живо описание. А по-заможнитѣ семейства сѫ подарили и пари. Прадѣдо ми е далъ голѣма за времето си сума. Той е билъ епитропъ тогава и като-чели най-важния двигатель по издигането на храма. Дѣдо ми обърна внимание да прочета написаното надъ южната голѣма врата на черквата. Върху мраморна плоча тамъ стои следниятъ надписъ:

 

«Во 1850 лѣто месеца юния 29 Вѣдомо буди обновлениемъ сего с-таго храма Успение пре-тия Б-ци во время на блажѣнеишего патриарха Артемия Александрийскаго и архипастиря нашего и епископа господина Захария Еритронъ и епитропа хаджи Анастасия сосъ общимъ православнихъ християнъ ктиторомъ и приложникомъ с-таго храма сего да помяне Г-дъ Б-гъ въ царствое своемъ всегда нинѣ, присно и во вѣки вѣковъ аминъ».

 

Споредъ дѣдо Гаврила съ участието на цѣлия народъ билъ построенъ и «Хисаря» отъ Крали Марко. Думата е за голѣмата старинна крепость, чийто стени стърчатъ високо между Щипъ и Новосело и които нѣкои отдаватъ на Царь Самуила. При строежа сестрата на Крали Марко — по разказа на нашитѣ стари — се скарала съ легендарния си братъ и побѣгнала. Но Марко замахналъ следъ нея единъ огроменъ камъкъ, безъ да я олучи. Камъкътъ и до сега стои на юго-западъ отъ Новосело. Той не ще да тежи по-малко отъ хиляда килограма; а Марко го е захвърлилъ на два километра далеко... Чудното е, че на едната страна на камъка е отбелѣзана сѣкашъ безпогрѣшно дланьта на човѣшка рѫка, но десетина пѫти

 

 

23

 

по-голѣма отъ тая на обикновенъ човѣкъ. Мало и голѣмо у насъ знае, че това е отпечатъкъ отъ силната рѫка на Крали Марко. Тия обяснения азъ чухъ отъ моя дѣдо. Той ги бѣ чулъ отъ своя.

 

Кой ли пръвъ пѫть ги бѣ измислилъ и кога ? ...

 

*

 

Въ Доляни на Свети Илия.

 

 

Колкото да бѣха дълги, лѣтнитѣ дни неусѣтно отминаваха. Наближава Свети Илия. Да можехъ още единъ пѫть да стана юноша и на тоя день да посетя монастиря при село Доляни!... Въ скѫпата огърлица отъ детски спомени най-любимо зрънце си остава за менъ това посещение. Ето, виждамъ и сега какъ предъ нашата кѫща се извървява цѣлия градъ; наистина, азъ вѣрвахъ, че цѣлия градъ се точи натамъ, въ надвечерието на Илиндень. Следъ обѣдъ започватъ да се нижатъ група подиръ група младежи, а и цѣли семейства; повечето пеша, а мнозина съ коне и магарета. Върху самаритѣ сѫ прехвърлени килими и седжадета [1]; дисагитѣ сѫ натъпкани съ храна; отстрани на самара висятъ бъклици съ вино. Всички нѣкакъ забързано вървятъ, за да стигнатъ тамъ преди залѣзъ слънце. Тайфи тръгватъ и по-късно, но тѣ сѫ рѣдко. Закъснѣлитѣ предпочитатъ да заминатъ сутриньта рано, та следъ изгрѣва да бѫдатъ при църквицата Свети Илия надъ селото.

 

 

1. Седжаде - килимче, като персийскитѣ.

 

 

24

 

Не знамъ, какво е било въ душата на по-старитѣ, но чини ми се, и тѣ не ще да бѣха много далече отъ нашитѣ детски настроения. Всѣки знаеше„ че и тая година въ Доляни нѣма да се случи никакво особено събитие. Всѣки очакваше всичко да мине така, както е минало и предишната година; и въпрѣки това чувствуваше радостна възбуда. Питамъ се и днесъ защо толкова ни опиваше мисъльта за едно пѫтешествие отъ десетина километри? Децата тържествуватъ при всѣко пѫтуване. Но имаше и други мотиви за радость. Рѣдко бѣ у насъ тогава излизане вънъ отъ града, за децата, пъкъ и за възрастнитѣ; а това бѣ единствената по-голѣма екскурзия презъ годината. Около града ни имаше сѣкашъ опредѣлена граница докѫдето стигахме при гроздоберъ и други полски работи; да се отиде по-далече означаваше новость, ако не авантюра. Отъ друга страна, при монастира и черквитѣ бѣ възможно да видишъ по-голѣмо множество свои сънародници, и отъ по-далечни села, понѣкога и отъ други околии; такова празднично сборище имаше нѣщо примамливо у себе си. Азъ отъ малъкъ имахъ слабость къмъ нашитѣ селяни, къмъ чуднитѣ имъ хора, носията имъ и юнашкитѣ фигури. А и усѣщахъ вече, че срѣдъ народа ни властвува нѣкаква мистерия, нѣщо се шушука. Самодоволство и любопитство ни обхващаше при подслушанитѣ откъслечни разговори, насочени срещу турцитѣ. Мѣркаха се въ детската ми фантазия колкото сѣнки на нощни призраци, толкова и незавършени образи на комити, чието име ни ставаше все по-фамилиярно. Дочули бѣхме, че въ голѣмитѣ хора, извивани на Свети Илия въ Доляни, играели и преоблѣчени комити. Разправяхме това въ кѫщи, кѫдето

 

 

25

 

по-старитѣ отсичаха, че приказваме глупости. Но баща ми и майка ми се споглеждаха.

 

Като се намѣрихъ въ Доляни съ другари, видѣхъ турски войници и бѣхъ увѣренъ, че между селянитѣ има четници. Войницитѣ биваха добре нахранвани. Всичко вървѣше спокойно — и веселбитѣ, и обѣда на голѣмото множество, насѣдало на поляната, и шумнитѣ забави на децата. Следъ обѣда имаше надхвърляне на камъкъ, скачане на три крачки и други игри. Не ще да съмъ билъ твърде малъкъ при първото ми отиване въ Доляни; помня, че въ връзка съ хорото на «преоблѣченитѣ комити», азъ нѣкакъ по-храбъръ се върнахъ у дома си.

 

Пѫтьтъ за Доляни минаваше презъ новоселскитѣ лозя. На отиване минавахме презъ по-усамотената пѫтека край «Брѣсто», а се връщахме презъ «Дрѣнката»; и двата пѫтя — така поне намъ се струваше — бѣха прелестни. Стигайки къмъ «Брѣсто» окото можеше да зърне веригата на Шаръ-планина съ ясно очертания ѝ връхъ Люботрънъ. Тогава, обаче, азъ не знаехъ коя е тази планина, тъй далече отъ насъ. На лѣво изпъкватъ Криволашкитѣ височини, а на северъ Осогово съ Султанъ-тепе и Руенъ. Въ този вѣнецъ е обгърнато цѣлото широко Овче-поле. Кѫсо е разстоянието до Доляни, но дълги биваха описанията, които децата правѣхме. Всѣки имаше да каже нѣщо свое — ту какъ неговата група чула съскане на смокъ въ нѣкоя шубрака; ту какъ съ бѣгъ се спасила отъ пѫдаря, когато единъ отъ групата стѫпилъ въ чуждо лозе; ту какъ изъ пѫтя сѫ си отсѣкли дрѣнови тояжки; или вкупомъ пѣли и проче.

 

Случи ми се една година да не отида на Доляни.

 

 

26

 

Това бѣ тѫженъ день за мене. Малко преди да почне събирането на другаритѣ за пѫть, изпратили ме бѣха по нѣкаква работа въ града; докато се върна, тѣ бѣха заминали. Родителитѣ ми казваха, че тая година могло на Доляни и безъ мене, а догодина пакъ съмъ щѣлъ да отида. Но майка ми, виждайки моята мѫка, се бѣ споразумѣла съ единъ нашъ съседъ да замина сутриньта съ него, макаръ да бѣхъ изгубилъ вече радостьта на общото другарско пѫтуване. На сутриньта бѣхъ смазанъ отъ известието, че нашиятъ съседъ се отказалъ да замине. Привечерь дочакахъ безъ воля другаритѣ и отидохме да се кѫпемъ въ Брѣгалница. Станало бѣ традиционно за децата кѫпенето следъ връщане отъ монастира, макаръ и иначе всѣки день да киснѣхме въ водата. Може би умората отъ пѫтя правѣше тази баня тъй привлѣкателна.

 

Въ Доляни два момента най-много ми харесваха. Единиятъ бѣ връзването на заспалитѣ хора за краката имъ. Всички спѣха на открито. Отъ кѫщи си носѣхме канапи за тази цель ; припадахме отъ смѣхъ сутриньта рано, когато навързанитѣ започваха да се събуждатъ. Другиятъ моментъ бѣха селскитѣ хора, които почваха следъ като множеството се е причестило въ малката черквица. Не можехъ да имъ се нагледамъ. Тѣ се люлѣеха подъ звуцитѣ на гайда или на «шупелка» [1]. На долянското хоро не съмъ запомнилъ слаба, немощна фигура. Буйни бѣха хората. Десеть, двадесеть млади селяни, а и повече,

 

 

1. Шупелка - проста дървена свирка, като малъкъ кавалъ.

 

 

27

 

изединъ пѫть клѣкаха и бързо се дигаха на кракъ; падаха на колѣне и пакъ отскачаха нагоре, леко, като гумени топки. Ту на една, ту на друга страна се завѣватъ пуснатитѣ имъ до колѣне бѣли селски кошули, надиплени като гръцки фустанели. Задъ раменетѣ на играчитѣ пада спуснатия като триѫгълникъ «шамъ», съ който бѣ обгърнато малко капче на главата. Върху пояса бѣ мѣтната бѣла кърпа, притисната въ ремъка. Тоя широкъ ремѣкъ се препасва надъ пояса и е украсенъ съ свѣтли тенекиени копчета, придаващи му видъ на револверна рѣзка съ патрони. Юнашкиятъ видъ се закрѫглява съ червенитѣ, нашарени съ черно, дебели овчеполски чорапи достигащи до колѣнетѣ. Всички селяни бѣха съ царвули. Като да е още въ ушитѣ ми тѫпия ударъ отъ скачането на мѫжкото хоро върху трѣвистата поляна. А наблизо ритмично се върти хоро отъ селянки, сѫщо енергично водено съ часове. Уморявахме се да ги гледаме, а тѣ не се уморяваха да играятъ.

 

Къмъ шесть часа следъ пладне съборътъ вече орѣдѣваше; мнозина отъ по-далечнитѣ мѣста сѫ вече заминали. Потегляме на групи и ние, децата отъ града и Ново-село, които покрай тѫпанитѣ, гайдитѣ, шупелкитѣ, придавахме най-вече животъ на долянското поклонение. Сѣкашъ още изъ пѫтя къмъ кѫщи започваше нашата душевна подготовка за посещението презъ идущата година.

 

Отминава и Света Богородица, храмовиятъ праздникъ въ Ново-село, когато идватъ доста гости отъ селата. Наново се радвахме на хората и гайдитѣ; но Доляни сега не се повтаря.

 

Наскоро започва училище. Като се връщамъ у дома, често намирамъ сега коня ни въ двора,

 

 

28

 

натоваренъ съ дембелъци [1]. Баща ми е въ пѫтни дрехи; седналъ на миндеря, завива бързо и похватно цигари; приготвя цѣла кутия за изъ пѫтя. Виждахъ понѣкога да увива въ бѣла кърпа карадачки пищолъ [2] и го слагаше къмъ предната часть на самара. Стѫпва върху дѣдовото столче предъ портата и възседва коня. Следъ него тръгва Абдула-ага. Конскитѣ подкови трещятъ по калдаръма, та искри искачатъ. Абдула-ага е съпѫтникъ на баща ми при пѫтуване по пазаритѣ за Кочани и Радовишъ. Двамата сѫ попаднали еднажъ на арнаутска разбойническа засада, но успѣшно се измъкнали. Абдула-ага билъ преданъ човѣкъ, кротъкъ, почтенъ; той бѣ турчинъ отъ нашия градъ.

 

Сигурно бѣ правило за баща ми да ни вижда всички при потегляне на пѫть. Защото еднажъ братъ ми дойде да ме търси при рѣката; извика ми сърдито да се облѣка, а като се намѣрихъ въ двора, кѫдето останалитѣ домашни и баща ми ме чакаха, свикаха ми всички. Понѣкога баща ми отсѫтствуваше по-дълго; задържаше се въ Радовишъ, кѫдето имаше другъ манифактуренъ дюкянъ. Щипскиятъ ни дюкянъ въ това време рѫководѣха помощници; двама отъ тѣхъ, Христо Скандалиевъ и Циклевъ, се проявиха като смѣли борци въ ВМРО.

 

* 

 

Гроздоберъ.

 

 

Идва и малката училищна ваканция за гроздобера, който въвежда приятно безредие и тропотъ

 

 

1. Дембелъкъ - голѣма бохча, пригодена за товарене на конь.

 

2. Карадачки пищолъ - черногорски револверъ.

 

 

29

 

въ всѣки домъ. Презъ десеть-петнадесеть дни около насъ всичко лепне отъ гроздето — като се почне отъ кръблитѣ [1], самаритѣ на конетѣ, кошницитѣ, до стълбитѣ въ кѫщи, нашитѣ дрехи, пръститѣ ни.

 

Чудно хубаво миришеше прословутата, приготвена на лозето «бранярска» [2] яхния. Още по-вкусна бѣ когато си макахме [3] съ набоденъ върху заострена лозанка [4] залъкъ, вмѣсто вилица. Сѣдахме за обѣдъ и вечеря по турски, «кръстомато», или колѣничили въ крѫгъ; нѣкой е изтегналъ единия си кракъ назадъ, а сѣдналъ върху другия, за да има мѣсто за всички. Струва ти се, че цѣлото котле съ яхния нѣма да ти стигне. Почивката следъ обѣда не е дълга; всѣки взима своя редъ отъ лози, за да ги обере грижливо.

 

Върха на бранярскитѣ ми възхищения бѣха гърмежитѣ. Ако изъ дюкянитѣ не се намѣрѣха «пищоли» за всички деца или нѣкой не можеше да си купи, правѣхме си «цефки», т. е. гилза прикрепена съ тель върху здрава дъсчица. Напълва се гилзата съ барутъ и парцалчета. Гърмежътъ отъ цефка биваше по-силенъ и отъ пищолъ. Турцитѣ не забраняваха гърмежитѣ при гроздоберъ, между които тъй често се примѣсваха и револверни изстрели. Не можехме да си представимъ «бранье» безъ пукане.

 

До лозето пѫтувахме качени на коне между кръбли и кошници. Пристигайки надавахме

 

 

1. Кръбла - малка дървена каца за пренасяне грозде; товари се на конь.

 

2. Бранярска яхния - гроздоберска яхния.

 

3. Макане - топене съ залъкъ въ ястието.

 

4. Лозанка - пръчица отъ лоза.

 

 

30

 

викове, сѣкашъ да известимъ къмъ по-далечнитѣ лозн, че сме стигнали. Разтоварваха се набързо багажитѣ, дисагитѣ съ хлѣбъ, лукъ, домати, месото за яхнията, както и кръбли и кошове. Майка ни е вързала въ бохча нѣкакви по-стари «минтани» (блузи), за да не се оцапаме при беридбата. Не забравяше да ни даде и мелена соль [1]. Избираше се мѣсто за огнището. Следъ часъ-два първитѣ товари съ грозде тръгватъ за въ кѫщи. И ето, детското ми желание е раздвоено: да остана ли на лозето, или да тръгна пеша съ товаритѣ, та отъ кѫщи да се върна яхналъ. Ако първата партида пропуснехъ, съ втората непремѣнно тръгвахъ; подкарваше ме силно желание да разправямъ на майка си колко всичко е хубаво. Вечерьта оставахме за спане на лозето. Това е извънредно събитие за насъ. Обикаляхме съ сестра ми Райна около натрупанитѣ върху дебели зебла килими и юргани. Докато е още сумракъ търкаляхме се върху покривкитѣ. Приятно ни бѣ да чувствуваме по лицата и тѣлото си галещата хладина на чиститѣ чаршафи. Оглеждахме кѫде би било по-добре да се установимъ за спане — дали до алкайсията [2] череша, или до дветѣ тополки, засадени отъ дѣдо Гаврилъ. Азъ помня това засаждане; той взе тогава и мене на коня; видѣхъ после какъ промуши съ садилото [3] земята, постави въ отворитѣ тополкитѣ и после ги полѣ съ вода. Струва ми се да е било много отдавна. Сега дветѣ тополки се издигаха

 

 

1. Мелена соль - приготвена отъ пуканици соль.

 

2. Алкайсия - алена череша.

 

3. Садило - дебелъ желѣзенъ лостъ, прикрепенъ къмъ дърво.

 

 

31

 

доста високо надъ мене. Ние заспивахме най-късно, — следъ като дълго сме се мушкали и шушукали, взирайки се въ звездитѣ и услушвайки се въ пѣсеньта на щурцитѣ. Сутринь ни събуждаха слънцето и мухитѣ. Другитѣ бѣха набрали вече много грозде. Започваше втори день, все така драгъ и милъ; но го посрещахме нѣкакъ заситени отъ първия день, донѣйде уморени.

 

На по-далечнитѣ наши лозя не оставахме да спимъ; старитѣ казваха, че времената не сѫ добри. И тамъ днитѣ, колкото по-приятни бѣха, толкозъ по-бързо свършваха. Като се приберѣхме у дома, намирахме кацитѣ пълни вече съ грозде. Хаджи Андре идваше редовно да ги тъпче съ голи до надъ колѣнетѣ крака. Разтоварваха се понѣкога въ двора товари, купено отъ турскитѣ селяни грозде; нѣкои отъ тѣхъ съ това изплащаха и борчоветѣ си, направени презъ годината въ нашия дюкянъ.

 

Свършватъ се полскитѣ забави и наново сме въ училище. Въ кѫщи майка ми съ помощь на съседки вари «рачели» [1] и приготвя «тараната» [2]. Вървимъ къмъ есень. Интересно зрелище сега сѫ албанскитѣ стада. Десетки хиляди овци идватъ откъмъ Албания и съ дни се притискатъ между стенитѣ на нашата тѣсна улица на пѫть за югъ, къмъ Солунъ, кѫдето зимуватъ. Чуватъ се подсвирквания на албанскитѣ овчари, едни отпредъ, други останали задъ стадото. На края дефилира голѣма сурия кучета, лютата гвардия

 

 

1. Рачели - парчета отъ тиква, врѣли въ гроздовъ сокъ.

 

2. Тарана - народна тестена храна.

 

 

32

 

на стадата. Видѣхъ еднажъ какъ нашата порта малко се открехна и въ нея нахълтаха овци; ако се не лъжа, бѣха две или три. Портата наново затвориха двама мѫже отъ «оспротивната» махала. Чувахъ после, че по този начинъ и въ други порти била вмъквана по нѣкоя овца; паритѣ отъ продажбата имъ отивали въ касата на ВМРО — тайнственъ налогъ върху голѣмитѣ албански скотовъдци.

 

Презъ зимнитѣ вечери постоянно бѣ у насъ Христо Цуцуловъ, нашъ кумашинъ. Между кѫщитѣ ни имаше капиджикъ. Често идваше цѣлото му семейство. Разказвачъ като него не съмъ срѣщналъ. Въ града ни едва ли нѣкой би го надминалъ. Приказкитѣ отъ «Хиляда и една нощь» знаеше на паметь. Четѣше по едно време огромна история — нѣщо като романъ — за Гарибалди; и ни я разказваше седмици подъ редъ. Държи ни съ часове въ напрежение; току нѣкой се поразмѣства, за да изслуша по-съсрѣдоточено драматичнитѣ моменти. Но не само приказки отъ романъ разказваше той. Разсмиваше ни съ имитиране на щипски типове. Обичаше да свири на тамбура и да пѣе; но никога не попадаше на правиленъ тонъ. Чрезъ Цуцулови ми стана още по-мила нашата селяния. Тѣ бѣха отъ Нѣманици, Овчеполско. Майката, добрата кумица Коцана, бѣ типична селянка. Нейната твърдость, положителность и търпение бѣха за поука. Каква корава българка бѣ тя!...

 

Цуцуловъ съ брата си Петъръ имаха малка шекерджийска работилница въ града. Има нѣкои занаяти, при които трудътъ по-леко минава съ пѣсни. Въ шекерджийницата на Цуцулови работата вървѣше неусѣтно съ шеги и смѣхурии. Каквото

 

 

33

 

презъ деня се е разказвало въ дюкяна, вечерьта ние го научавахме. Пристигне следъ вечеря Христо и ни зарадва още при появата си. Той сѣдаше обикновенно близо до вратата и то на колѣне, подгънати, ако въ стаята бѣха родителитѣ ми или макаръ единъ отъ тѣхъ. Това бѣ старовремско отношение къмъ кумоветѣ. Съ много покани баща ми го накарваше да седне малко по-свободно.

 

Свършваше свиренето или общия разговоръ, и Цуцуловъ попадаше на оная плоскость, кѫдето бѣ незамѣнимъ — шегобийството. Човѣкъ би изпълнилъ цѣлъ томъ съ неговитѣ разкази, съ много теми отъ щипската чаршия.

 

Съ Цуцуловъ старитѣ водѣха и политически разговори. Намѣсваше се изрѣдко и дѣдо ми, който означаваше държавитѣ като лица отъ мѫжки родъ. — «Знаешъ ли го какво ще каже Русия?» — би рекълъ той ; или : «Англия не искалъ да има голѣмо българско царство». За дѣдо ми Германия продължаваше да бѫде още Прусия. Често разговора му се развиваше така, че ще спомене за Седанъ и ще ни каже, че тамъ френския царь билъ хванатъ въ пленъ. Той се съмнѣваше, че нашитѣ ще могатъ да откачатъ калъча на турчина отъ кръста му. Като чуваше за подвизи на четници или на обикновенни селяни, обаче, и той биваше доволенъ; току се насмѣе и каже: «Бре, каковъ народъ настана!». Името на Абдулъ Хамидъ се явяваше въ всѣка беседа, макаръ да се е почнало съ Александъръ Велики или съ нѣкой черенъ арапинъ отъ «Хиляда и една нощь ».

 

Случваше се да ни посетятъ вечерно време братовчеди и братовчедки, а съ тѣхъ и нѣкоя отъ учителкитѣ. Това бѣ тъй забавно.... Колкото ума ми бѣ въ халвата и бозата, които въ изобилие

 

 

34

 

идваха отъ албанския дюкянъ изподъ кѫщата ни, толкова ми бѣха приятни и тия разговори и комитскитѣ пѣсни. Съ внимание слушахъ когато запѣеше майка ми. Отъ нея съмъ чулъ — при нѣкоя отъ тѣзи интимни вечеринки — пѣсеньта за Срѣдногорското възстание, въ която отъ начало имаше много непознати на мене думи : «Пуститѣ клисурци станали московци, а панагюрци — донски казаци; нарамили пушки — отъ кукурузъ дръжки, заболи ножове — отъ кози рогове ... », Не знаехъ, кои сѫ клисурци и панагюрци, нито що значи казаци и московци.

 

Но всѣка зима по-добре разбирахъ вече приказкитѣ и политическитѣ пледоарии на Христо Цуцуловъ. Започвахъ и самъ да се набърквамъ съ въпросчета, за да ми се разясни едно или друго. А той знаеше да обяснява много работи, безъ да гарантира — разбира се — за стойностьта на всѣко обяснение. Разясняваше ни даже за земетресенията по поводъ на голѣмитѣ трусове, които преживѣхме по това време. Но отъ «научнитѣ» разяснения лесно минаваше къмъ описание на комични моменти — кой какъ бѣгалъ при земетресението, кой даже падналъ, кой какъ изглеждалъ въ страха си. Знаеше и себе си да осмива. Нѣкой бѣ внушилъ на новоселци да бѣгатъ при земетресението къмъ Брѣгалница; рѣката е играела нѣкаква спасителна роля... Бѣгайки натамъ — помня — настигна ни Байрамъ Халваджията, албанецъ —, който съ брата си Айдинъ наемаше години подъ редъ дюкяна ни подъ кѫщата. Забравилъ да вземе даже паритѣ отъ чекмеджето си, Байрамъ бѣ грабналъ трикракото столче, на което сѣдаше до огнището; дигналъ го бѣ високо надъ главата си, сѣкашъ да не му го отнеме нѣкой.

 

 

35

 

Дълго го закачаха нашенци за тоя му спасенъ «имотъ» при бѣгството. Но той имъ отговаряше: «Вие пъкъ и толко не бѣхте успѣли да спасите отъ имота си ».

 

*

 

Нашитѣ битки.

 

 

За насъ децата, обаче, тревожни тичания край Брѣгалница се случваха по-често, и все въ връзка съ любимитѣ ни игри.

 

Едва ли нѣкой отъ моето поколѣние е забравилъ нашитѣ «битки ». Въ сѫщность, не би било и право тѣ да бѫдатъ поставени въ кавички. Всѣка битка си е действително битка; между гигантитѣ тя е гигантска; между петлитѣ — само въ наши очи тя е комична; между децата изглежда нѣщо несериозно, но пакъ е битка. Ние не можехме да си помислимъ, че имаше нѣщо несериозно въ сраженията, които си давахме — отъ една страна децата отъ града, а отъ друга новоселскитѣ. Всички усилия напрѣгаха и дветѣ страни, за да изтръгнатъ победата. Що се отнася до мунициитѣ, по-точно до «суровитѣ материали», отъ които се приготвяха прашкитѣ — думата имаха главно по-богатитѣ деца; тѣ можеха да открадватъ и копринени парченца, а понѣкога кърпи, кълба прежда, стари чорапи за разплитане, остатъци отъ разни плетива. Впрочемъ, всѣко дете донасяше по нѣщо отъ кѫщи. Прашка, запасана на кръста или въ джоба, имаше всѣки, а нѣкои по две и по три. Преди битката биваха изплитани прашки и за резерва. Правило

 

 

36

 

бѣ да бѫде опитана по нѣколко пѫти прашката, за да се види дали добре плющи; за тая цель тя бѣ на върха отъ свила. Най-здравитѣ прашки бѣха изплитани отъ прежда. Плющенето имъ бѣ, така да се каже, шумътъ на нашата битка. Ударитѣ отъ много камъни заприличваха понѣкога на удари отъ малка градушка.

 

Колкото повече дветѣ страни се приближаваха, толкова виковетѣ имъ бѣха по-чести. Чуваха се и закани, псувни, а въ по-решителнитѣ моменти се чуваха и викове «ура».

 

Ние имахме храбреци, които въ всѣко сблъскване излизаха напредъ, съ амбиция да не бѫдатъ надминати по ловкость, бързина и смѣлость. Така напредъ излизаха и храбритѣ наши противници отъ града. Еднитѣ и другитѣ се появяваха тъкмо отъ тамъ, отъ кѫдето не си ги очаквалъ.

 

Макаръ да бѣ срѣдъ лѣто, нѣкои отъ сражаващитѣ се носѣха дебели палта, даже кожуси; това бѣха зимнитѣ палта на бащитѣ, или по-голѣмитѣ братя. Случваше се подобенъ «танкъ» да получи много удари и да не почувствува болка. Изстѫпилъ се напредъ, той можеше да спре цѣла верига отъ босоноги, леко въорѫжени нападатели.

 

Попадането въ пленъ не всѣкога минаваше леко. Еднажъ ние хванахме Георги Сандевъ, който бѣ новоселецъ, но учеше въ града и бѣ смѣтналъ, че е изложенъ на опасность, ако не тръгне съ градскитѣ момчета. Въ биткитѣ се проявяваше срещу своитѣ новоселци. Заканихме се да го заловимъ. Това ни се удаде въ единъ моментъ, когато противницитѣ бѣха притиснали нашия центъръ и едното ни крило, та отстѫпвахме близо до кѫщитѣ на Ново-село; другото наше крило бѣ по-слабо отстѫпило и още се държеше

 

 

37

 

далече къмъ «Керемидницитѣ» но се огъваше къмъ Брѣгалница съ изгледъ да я прегази и мине къмъ Марковъ каменъ. Преди да ни натикатъ къмъ първитѣ кѫщи, ние се нахвърлихме съ голѣмъ устремъ; трѣбва да бѣхме тукъ една група къмъ 30-40 души. «Грагянитѣ» отстѫпиха стотина метра и при това имъ бѣгство нѣкой извика «Дръжте Сандето!». Тутакси го открихме накѫде бѣга и сума камъни пропищѣха около него; може да бѣ ударенъ, а може би и отъ умора, той не успѣ да се изплъзне; до него наближиха наши, замахващи съ прашкитѣ си камъни около краката му. Неговитѣ съратници не направиха опитъ за контра-атака и той остана въ наши рѫце. Мнозина продължаваха сражението, закривайки се задъ купища камъни, край хендеци и долчинки. Десетина души едновременно заблъскаха Сандева и той падна съ лице къмъ земята. Върху гърба му се изсипаха удари съ прашки и ритници. Азъ бѣхъ отминалъ пленника, но бързо се завърнахъ тамъ. Дигаха го вече на рѫце нѣкои отъ по-здравитѣ момчета, а отъ къмъ кѫщитѣ се притекоха и възрастни хора, които обикновено наблюдаваха биткитѣ издалече. Бѣ вече къмъ залѣзъ. Врагътъ се бѣ оттеглилъ къмъ Щипъ, а и нашитѣ групи се прибираха. Сандето бѣ заведенъ до рѣката, измиха окървавеното му лице; отведоха го нейде за превързване. Не помня, дали следъ това се появи въ биткитѣ.

 

Но тѣ не спираха; подкачаха се обикновено въ недѣленъ день. Нашата войска бѣ два пѫти по-малочислена отъ градската; при пълна «мобилизация» ние достигахме, може би, до триста души, но рѣдко се явяваха всички на полесражението.

 

 

38

 

Стараехме се по другъ начинъ да запълваме числената си слабость, но нѣмахме много възможности. Главната ни цель бѣ да задържимъ високия баиръ на «Мерата». Стремѣха се него да владѣятъ и градскитѣ деца, макаръ за тѣхъ това да не бѣ отъ решително значение. Откъснати отъ хребета на този баиръ, ние бивахме принудени стремглаво да се впускаме надолу въ лозята, отъ една височина къмъ двеста метра; докато противницитѣ имаха задъ сѫщата височина едно постепенно възвишаващо се поле отъ два-три километра. При по-силенъ натискъ откъмъ баира ние трѣбваше да отстѫпваме къмъ домоветѣ си, което и въ наши очи приличаше на поражение. Ето защо въ надвечерието на битката опредѣляхме група, която рано-рано следъ полунощь да заеме височината, а сутриньта биваше засилена съ подкрепления. Задържехме ли се тамъ, противниковата войска бѣ принудена да приеме бой далече, къмъ мѣстностьта «Кръсто» откѫдето даже да отстѫпѣхме, задъ себе си имахме просторъ за ново настѫпление, възможность за заслони, за странични прибѣжки и пр.

 

Сражението можеше да продължи и по два-три часа, докато и дветѣ страни почувствуваха умора. Най-често така свършваха боеветѣ, безъ победени и победители. За щастие, не се случи никое дете да бѫде смъртоносно ударено. Но удари получаваха мнозина и дълго чувствуваха болки. Азъ бѣхъ единъ пѫть по-силно ударенъ по главата; но понеже тя бѣ увита въ нѣкакво шалче, а надъ това пъкъ имахъ дебелъ каскетъ, камъка не ме нарани; той отскочи свирѣйки въ въздуха.

 

Защо ставаха тия наши битки? Тѣ не бѣха нѣщо ново. Помня преди това такива битки и

 

 

39

 

въ София. Въ нашия градъ, обаче, биткитѣ въ времето преди балканската война бѣха все пакъ нѣщо внушително, за тамошнитѣ условия. Старитѣ казваха, че тия детски прояви ще докаратъ «нѣкоя бърканица», както въ силнитѣ бури и наводнения тѣ често виждаха нѣкое предзнаменование.

 

Другитѣ наши, махаленскитѣ сблъсквания въ време на «сусерк» не бѣха нищо предъ детската война, за която тукъ става дума. «Сусеркитѣ» бѣха товари отъ трѣви, главно троскотъ, събирани изъ полята и домъквани въ плѣвнитѣ, изъ дворища и кѫдето свърнемъ, за да ги запалимъ на купъ за «Прочка» (Заговѣзни). Всичко туй не бѣ тъй интересно, ако не бѣха нападенията между групитѣ на разнитѣ махали, при пренасянето на трѣвитѣ къмъ кѫщи. Отъ нашата махала се събирахме къмъ тридесеть деца; десетина души биваха здраво натоварени, така че се изгубваха подъ тревата; а останалитѣ, въорѫжени съ прашки и тояги, охраняваха. Всѣки мигъ бѣ възможно да бѫдемъ нападнати. Ако сме бройно по-слаби или по-несрѫчни, отнимаха ни всичката трѣва; или пъкъ ние можехме да оберемъ другъ керванъ. Пази Боже да ти отнематъ сусерката! Трѣбваше да се срамувашъ първо предъ домашнитѣ, които ти подхвърлятъ подигравки. А не е приятно да се явявашъ и предъ другитѣ деца. Затова пъкъ смѣло излизашъ на улицата, ако си отнелъ чуждия товаръ.

 

На «Прочка» Ново-село бѣ освѣтявано отъ огньоветѣ, бидейки разположено между три голѣми хълма. Огньове се появяваха— тъкмо като паднеше мракъ — високо надъ махалитѣ, и низко край Брѣгалница. Около пламъцитѣ викаха, скачаха рояци деца. Споредъ суеверието, предавано

 

 

40

 

презъ поколѣния, децата прескачаха и презъ пламъка; едното прескачане бѣ «противъ бълхи», друго «противъ дървеници», трето срещу нѣкаква болесть и т. н. Прибрали се у дома, бързахме да погледаме отъ чардацитѣ какъ доизтлѣватъ последнитѣ жарове отъ огъня на отсрещния баиръ; отъ време на време вѣтъра ги разгори и се разпръскатъ искри.

 

Битки въ града се завързаха едно време между турчета и българчета. На помощь на нашитѣ въ града отиваха и новоселци. По размѣръ тия сражения не достигаха споменатитѣ отъ «Мерата», но биваха по-жестоки. Имаше и едноборства. Така еднажъ на Отиня се настигнаха турчето Хайдаръ и българчето Кошевалиевъ; и двамата еднакво упорити. Докато тѣ се биеха съ ритници и юмруци, армията отъ дветѣ страни наблюдаваше мълчаливо. Хайдаръ бѣ по-голѣмъ на ръстъ и затова българинътъ падна на гръбъ. Въ озлоблението си турчето съ камъни разкъса кожата върху челото на Кошевалиевъ, който напустна полесражението облѣнъ въ кръвь. Страститѣ така се изостряха, че наши момчета се заканваха да се яватъ съ орѫжие. Винаги бѣ възможно да задигнатъ пищолъ или ножъ отъ кѫщи. Наддѣляваше, обаче, страха за родителитѣ и не се стигна до такива крайности. Въ Ново-село, обаче, еднажъ — при силно настѫпление на градската «войска» — намѣсиха се на наша страна възрастни хора; единъ отъ тѣхъ стреля въ въздуха; а това накара нападащата колона да се пръсне като ято пилци. Махалата отъ Ново-село, въ съседство съ бойното поле, наричана «Оспротивна» (понеже е на отсрещната страна на рѣката) минаваше за най-революционна и въ очитѣ на властьта. Нѣкои нейни

 

 

41

 

жители, изглежда, се заамбицирваха да не отстѫпятъ тукъ другиму първенство, даже и при детскитѣ боричкания. Другъ пѫть стреляха турскитѣ заптии, които живѣеха въ караулницата оттатъкъ рѣката, при «Клисурата». Чухме свистенето на куршума високо надъ главитѣ ни; пръснахме се и дветѣ партии, които тъкмо бѣха започнали на мѣста рѫкопашенъ бой.

 

Защо новоселци излизахме срещу гражданитѣ, а тѣ срещу насъ? Само отъ желание и за еднитѣ и за другитѣ да иматъ насреща си по-многоброенъ противникъ, да се изведе по-голѣмъ бой; сблъскването на махала срещу махала не задоволяваше нито тѣхъ, нито насъ. Ново-село, отдѣлено съ Отиня и Хисаря отъ града, се явяваше като друго градче, макаръ да бѣ считано махала отъ Щипъ. Тая раздѣленость създаваше и собствена гордость, колективна честь и самолюбие, каквито и града си имаше. Може да се каже, че тия битки замѣстваха днешния спортъ.

 

Доколкото въ нашитѣ битки бѣ на лице известна упорита войнственость и даже ожесточение, това трѣбва да си обяснимъ съ окрѫжаващата ни натегната атмосфера.

 

Още докато бѣхъ въ основното училище доста събития се случиха. Нищо отъ тѣхъ не бихъ могълъ да опредѣля по дати. Много отъ това що се е врѣзало въ паметьта ми бѣха тревожни моменти, свързани съ борбата противъ турската власть. Подробности ми оставаха неясни; но конкретни картини отъ видѣното сѫ живи предъ очитѣ ми.

 

*

 

 

42

 

Щипско НОВО-СЕЛО. Стрѣлката посочва мѣстото на изгорѣлитѣ кѫщи, кѫдето се е сражавалъ Сандо Малинковъ. Голѣмото здание отпредъ е училището, въ което Дѣлчевъ и други голѣми борци сѫ преподавали, когато поставяха основитѣ на ВМРО.

 

 

43

 

 

Борческа атмосфера.

 

 

Носятъ го, носятъ го ! — провикна се къмъ насъ отъ съседния чардакъ нѣкой и всички се затичаха, едни къмъ прозорцитѣ, а други къмъ стълбата; за мигъ и азъ се озовахъ на улицата. Отгоре идваше натоваренъ конь и нѣколко лица около него. Край портитѣ и отъ прозорцитѣ мълчаливо наблюдаваха жени, мѫже и деца. Носѣха тѣлото на видния търговецъ Санде Карагьозовъ, убитъ отъ турци далечъ отъ Щипъ.

 

Предъ дома на загиналия се струпаха доста хора. Зловеща картина бѣ разтоварването. Тѣлото бѣ на една страна на самара, върху дъски, увито въ чулове и кепета. Чуваха се хълцания на жени и сподавени въздишки.

 

День-два следъ туй по главната улица не чувахъ много шумъ. Като да пазѣха необявенъ трауръ.

 

Другъ пѫть видѣхъ да донасятъ на собствения му конь трупа на Хаджи Смилевъ, сѫщо човѣкъ въ напреднала възрасть; убитъ пакъ отъ турци. Неговиятъ конь пристигаше откъмъ обратната страна на Ново-село. При такива моменти у дома дохаждаше стариятъ клисаръ чичо Трайчо Скандалиевъ. Той бѣ приятель на нашето семейство.

 

— Е, чичо Трайчо, отиде си и кумашино — промълви майка ми, имайки на умъ загиналия Карагьозовъ, на когото бѣхме кумове.

 

— Како сѫ тръгнале, отъ царщината имъ нищо нѣма да остане. За всичко ке имъ се плате. Търпенъ, спасенъ!

 

 

44

 

— Така е, търпенъ-спасенъ, друго нѣма — съгласява се майка ми.

 

Трайчо Скандалиевъ е измежду първитѣ, които сѫ дали клетва предъ Дѣлчева. Въ черквата е укривалъ орѫжие и е билъ посветенъ въ много дѣла на тайната организация. Помина се като емигрантъ въ Кюстендилъ между дветѣ свѣтовни войни, достигналъ близо сто години. Имаше истинска библейска външность, съ прекрасна бѣла брада.

 

Другъ единъ старецъ ни посещаваше като правило при всѣко събитие. Той бѣ Андонъ Влао отъ Хрупища, най-южното българско градче въ Македония. Влахъ го наричаха по насъ заради дебелитѣ му дрехи, каквито носѣха македонскитѣ ромъни. Съ брата си и двамата внуци наемаше черковната воденица. И понеже баща ми бѣ дълги години църковно-училищенъ настоятель, дѣдо Андонъ идваше при насъ като у свой домъ. И по случай загиването на Санде Карагьозовъ той дълго остана на разговоръ, като ни разказваше за борбитѣ въ Костурско, за подвизитѣ на Чекаларовъ, за Илинденското възстание.

 

Вечерьта следъ убийството на х. Смилевъ, Цуцулови дойдоха по-рано отъ другъ пѫть. Христо сподѣляше съ нашитѣ каквото въ града се разправяло.

 

Наскоро бѣ извършено убийство и на другъ съгражданинъ, отъ Ридарската махала, единъ беднякъ; бѣ намѣренъ умъртвенъ на лозето му; дѣянието се приписваше пакъ на турци. Носѣха се вече отъ уста на уста имената на разбойницитѣ, проявени въ такива убийства и въ обири. Говорѣше се, че хюкюмата ги насърдчавалъ. Истинска

 

 

45

 

война на нерви се водѣше упорито между българи и турци.

 

Не мина много време и се разнесе весть, че четата на Мише Развигоровъ заловила въ едно село двама турци налбанти и ги е наказала съ смърть. Но още по-силно впечатление направи унищожението на Али Полянъ Шерифъ, единъ турски харамия, който доста се бѣ прославилъ изъ нашата околия. Новината за неговия край донесе у дома кумицата Коцана.

 

— Куме, скинале му главата на това куче — каза тя още преди да затвори вратата.

 

— На кого кумице, кажи?

 

— Али Полянъ Шерифъ сѫ го довършиле, поясни тя сияеща.

 

Зарадвахме се всички и разговоритѣ тази нощь продължиха дълго, при повишено настроение.

 

Али Полянъ и други като него символизираха безотговорното злочинство въ стара Турция. Тѣ можеха спокойно да убиятъ българинъ, просто за удоволствие, както се убива на ловъ; тѣ грабѣха, и потурчваха българки, стига да имъ се понравятъ; и какво ли не още,....

 

Не отъ чета, а отъ наши селяни билъ премахнатъ Али Полянъ, подържаха нѣкои; и това като-чели повече ни харесваше.

 

Нападенията отъ турци надъ българи бѣха зачестили.

 

Станало бѣ ново убийство, което предизвика силно възмущение у всички. Отъ семейството Чукарци бѣха заклани двама души мѫже нѣйде изъ Овче-поле. Тѣ бѣха «магарищари», т. е. съ нѣколко магарета пренасяха сѣно отъ бейскитѣ ливади, понѣкога плочи за постилане на дворове или друго, каквото намѣрятъ, за да се прехранятъ.

 

 

46

 

Тия бедни хора предъ никого и съ нищо не бѣха провинени.

 

Когато ги донесоха въ една волска кола до черквата, високо се изговаряха проклятия отъ женитѣ, а мѫжетѣ псуваха. На другия день се разчу, че въ града всички български дюкяни сѫ затворени. Така продължи на втория и на третия день. Понеже търговия и занаяти бѣха почти изключително въ рѫцетѣ на българитѣ, появило се срѣдъ турското население негодувание. Намѣсилъ се и хюкюмата [1] съ постѫпки предъ българскитѣ първенци да се отворятъ дюкянитѣ. Но тѣ още день-два останаха затворени.

 

«Стачката» е била проведена, разбира се, отъ революционния Комитетъ. Турцитѣ нарекоха този протестъ «Чукаръ-празнии» (Чукарски празникъ) — по името на избититѣ.

 

И въ тоя случай на менъ, както и на другарчетата ми, не бѣ ясно какво точно става. Но ехото отъ развиващата се борба се носѣше въ нашата срѣда, макаръ и смътно. Впечатление ни е правилъ съпротивителния духъ на нашитѣ.

 

*

 

Отивайки единъ день въ кѫщата на леля ми Фима, намѣрихъ нѣколко мѫже на чардака да се упражняватъ съ пушка. Моето пристигане не ги смути. Спрѣхъ се да ги погледамъ. Братовчедъ ми Павле като-чели бѣ тукъ командира. Той

 

 

1. Хюкюматъ - управление. Съ тая дума означавахме и самото здание на управлението.

 

 

47

 

посочи пушката къмъ едного отъ мѫжетѣ и го пита:

 

— Какво пише тукъ ? Всички се загледаха кѫдето посочваше, но никой не отговаряше. Приближихъ се и азъ и видѣхъ думата «ЦМОК», написана съ голѣми, раздѣлени една отъ друга букви, издълбани въ дървото, безъ еръ голѣмъ. Братовчедътъ поясни, че буквитѣ означаватъ «Централенъ Македоно-Одрински Комитетъ». Отидохъ си въ кѫщи и казахъ на майка ми какво съмъ видѣлъ.

 

— Да не говоришъ никому, защото татко ти ще ти отреже езика, ме заплаши тя.

 

*

 

Пакъ въ домътъ на тая ми леля се случи за, менъ друга изненада.

 

Баща ми често отсѫтствуваше отъ кѫщи; отиваше по пазари въ съседнитѣ градове.

 

Върналъ се бѣ еднажъ рано следъ обѣдъ отъ Радовишъ и легна да спи. Пробуди се при мръкване и чухъ го да казва:

 

— Костадинко, да идемъ следъ вечеря малко у зето.

 

— Да идемъ, отговори майка ми, и азъ отдавна не съмъ ги видѣла.

 

Дума ставаше за посещение въ дома на Ефтимъ Начевъ, ожененъ за бащината ми сестра Фима. Взеха и мене.

 

Запалиха фенера и баща ми го понесе. Безъ фенеръ бѣ забранено да се ходи нощно време изъ улицата; той замѣстваше легитимацията. Портата заключихме съ голѣмия ключъ. Вънъ бѣ много тъмно.

 

 

48

 

— Кимъ сънъсъ (кои сте)? — чу се рѣзъкъ гласъ на двадесетина метра предъ насъ.

 

— Познати — отговори баща ми на турския патрулъ.

 

— Аа, сенъ ми сънъ, Мише чорбаджи (ти ли си чорбадши [1] Мише)? — меко се обади сега гласа. Спрѣхме при патрула минута-две, докато баща ми размѣняше още по нѣкоя дума и даде да разбератъ, че отиваме на седѣнка при роднини. Свихме къмъ Ридарската махала и скоро почукахме на тетиновата порта. На чардака имъ зачухме стѫпки на двама-трима души. Отъ вѫтрешната страна на портата нѣкой тихо запита:

 

— Кой е ? А баща ми високо отговори, че сме ние.

 

— Вуйчови сѫ, вуйчови — извика братовчеда отвѫтре, за да го чуятъ домашнитѣ горе. Портата се затвори задъ насъ. Въ двора бѣ, съ лампа въ рѫка, още единъ отъ братовчедитѣ, а навѫтре къмъ стълбата и сестра му — всички видимо изненадани. Александри, най-стариятъ, се наведе до ухото на баща ми и нѣщо му шушука, насмѣянъ и рѫкомахайки. Братовчедката взе фенера, а баща ми продължаваше доста високо да говори:

 

— Днесъ се прибрахъ, отспахъ се хубаво, па рекохъ хайде да ви надзърна малко. Арни ли сте? И даваше съ глава знакъ на всички ни да се качваме по стълбитѣ и повече тукъ да не се разправяме.

 

Всичко туй ме зачуди, но не можехъ да мисля

 

 

1. Чорбаджи - название, нѣщо като титла, която турцитѣ даваха на всѣки християнинъ, стига да е малко по-заможенъ или авторитетенъ.

 

 

49

 

нищо опредѣлено. Горе на чардака схванахъ опита на домакинитѣ да се отбие нѣкой отъ тѣхъ съ мене въ друга стая, но баща ми пакъ даде знакъ, че не е нужно. А въ това време на отсрещната врата се появи тетинъ Ефтимъ, който извика:

 

— Добре дошли ! и ни даде пѫть да влѣзнемъ.

 

— Ооо...! Киро ! Като да сме знаели — проговори баща ми съ снишенъ гласъ, и се запрегръща съ единъ човѣкъ въ груби дрехи. Не можехъ въ първия моментъ добре да го погледна, но се взрѣхъ само въ калчинитѣ и низкитѣ му обувки. Човѣкътъ се поздрави и съ майка ми, която направо именува «стрина Костадинко», като старъ познатъ.

 

— Това Ванчето ли е, по-малкия ? — запита сѫщото лице, хвана ме за рѫката и приближи къмъ себе си. А, азъ бѣхъ слисанъ. Съмнение не можеше да има, че това е комита. Защо бѣха иначе тия шушукания долу при портата, опитътъ да ме отстранятъ въ другата стая, шушукането на Александри. А ето, револверътъ на човѣка виси на кръста му, и цѣла рѣзка патрони. Видѣхъ до него въ ѫгъла пушка.

 

Общо взето, четникътъ ми приличаше на албанецъ; въ сиви шаечни потури, горната дреха по-тъмна, на главата си имаше арнаутско кече.

 

Това билъ Киро Пауновъ, наричанъ црънъ Киро, синътъ на дѣдо Паунко, който често сѣчеше дърва у насъ. Отъ разговоритѣ нищо не следѣхъ тази вечерь. Вниманието ми бѣ погълнато отъ вида и орѫжието на Киро. Следъ малко се вдигнахме и подъ закрилата на фенера се прибрахме у дома. Предупреденъ бѣхъ още у теткини никому нищо да не говоря. И самъ схванахъ,

 

 

50

 

че трѣбва да мълча, защото иначе може да бѫде опасно.

 

Това бѣ първата ми среща съ нашъ четникъ.

 

*

 

Както не еднажъ се бѣ случвало, майка ми ме изпрати една привечерь да купя шише за лампата. Понеже въ съседния дюкянъ не намѣрихъ търсения номеръ, отидохъ въ «горнитѣ дюкяни». Едва бѣхъ направилъ десетина крачки назадъ съ шишето въ рѫка, заредиха се задъ мене изстрели ; ушитѣ ми проглушиха. Хукнахъ да бѣгамъ, а мѫже ме настигаха и надминаваха, сѫщо бѣгайки. Кепенцитѣ на дюкяни се затваряха съ шумъ. Женски гласове се чуваха; викаха децата си отъ улицата, или всѣка питаше какво става. Когато пристигнахъ запъхтѣнъ у дома, извикахъ предъ домашнитѣ: Гьошо Делипетревъ го убиха! Но не бѣхъ видѣлъ нищо. Новината я бѣхъ дочулъ въ бѣгството си отъ идващитѣ задъ мене хора.

 

— Не взе ли шише, пита ме майка ми.

 

Сѣтихъ се, че бѣхъ купилъ шише, но го нѣмаше въ рѫцетѣ ми. Или го бѣхъ изпусналъ при първата ми изненада, или при тичането ми е паднало, безъ да чуя звука отъ счупването му.

 

Убийството е било извършено отъ селянинъ, който влѣзналъ въ дюкяна и поискалъ отъ дюкянджията чашка ракия. Докато последниятъ взелъ шишето, за да наточи, клиентътъ извадилъ отъ пояса си револверъ и повалилъ Делипетрева до тезгяха му. При общата суматоха селянинътъ изчезналъ, примѣсенъ между клиентитѣ отъ тоя и съседнитѣ дюкяни, всички бѣгащи.

 

 

51

 

Наказанието на Делипетревъ е последвало поради негови непослушания спрѣмо тайната организация; съмнителна е била и прекалената му дружба съ турци.

 

Следъ повече отъ двадесеть години споменатиятъ селянинъ продължаваше да бѫде единъ измежду най-спокойнитѣ и смѣли четници на ВМРО. Името му бѣ Герасимъ Муставински. Азъ му разправихъ, какъ ме бѣ подплашилъ и стана причина да счупя шишето.

 

— Е, щомъ сега си началство — шегуваше се Герасимъ — може да си получа и наказанието; ако трѣбва, да платя шишето.....

 

*

 

Баща ми често закъснѣваше за обѣдъ, захванатъ на разговоръ при роднини или приятели, та ставаше нужда нѣкой отъ децата да го търси — защото «манджата истинала », споредъ порѫката на майка ми. Еднажъ тя ме изпрати да го търся «у Бабитѣ», т. е. въ метоха, кѫдето нѣкога е имало доста монахини, но бѣха останали само две-три немощни старици.

 

Въ двора намѣрихъ нѣколцина мѫже и питахъ за баща ми. Единиятъ ми каза да почакамъ и отиде въ горния етажъ, кѫдето бѣха стаичкитѣ за монахинитѣ. Отвори се тамъ една врата и дочухъ гласа на роднината ни Ефремъ х. Кимовъ; въ стаичката се примѣсваха и други непознати гласове. Следъ малко баща ми и дѣдо Ефремъ излѣзнаха по чардака, и идвайки къмъ стълбата дѣдо Ефремъ сърдито продължаваше да говори.

 

— Десеть стапа трѣбва да му се ударятъ;

 

 

52

 

що е това що прави той...? И заслизаха мълчаливо. Баща ми се поскара малко, че съмъ тръгналъ по махалата да го търся, и се опѫти къмъ кѫщи, а азъ следъ него.

 

Сигурно, при нѣкоя отъ вечернитѣ беседи съ Цуцулови или други близки съмъ чулъ, че «у Бабитѣ» е заседавалъ тайниятъ сѫдъ на организацията, съставенъ отъ мѣстни граждани. Хората, които бѣхъ срещналъ въ двора, сѫ изпълнявали единъ видъ полицейска длъжностъ при заседанията на сѫда. Не единъ пѫть тѣ сѫ налагали наказания като онова, което дѣдо Ефремъ сърдито опредѣляше, а може би и по-тежки.

 

Постепенно отъ разни страни ми се разкриваше организацията, която отдавна е била обхванала въ мрежата си народа. Знаехъ вече, че въ нашия градъ сѫ работѣли голѣми борци. По-възрастнитѣ познаваха Дамянъ Груева и Гоце Дѣлчева, които тукъ сѫ учителствували.

 

Гоце е билъ въ Новоселското училище. Тетка ми Мария Суруджиева ми е разказвала, че е билъ винаги веселъ. Нейната кѫща бѣ до училището, та Гоце често се отбивалъ у тѣхъ на кафе. Разпитвайки я за впечатленията ѝ отъ него тя еднажъ ми каза :

 

— Е, море синко, какво да ти кажа ... Като го гледахъ повѣрувахъ, че Турция може да падне.

 

Тя не подозираше, произнасяйки сърдечно и естествено тѣзи думи, какво вѣрно свидетелство даде за влиянието, което сѫ имали първитѣ апостоли срѣдъ народа, и какво вѣрно опредѣление за важния резултатъ що бѣха постигнали — да вдъхнатъ у народа вѣра въ победата.

 

Дѣлчевъ и Груевъ, както е известно, въ Щипъ и Ново-село успѣшно опитаха, че революционната

 

 

53

 

организация може да обхване широката народна маса.

 

*

 

Надвечерь, когато времето бѣ хубаво, учители, а главно младежитѣ отъ Ново-село, излизаха на «Зеленището» край Брѣгалница, преминавайки дървения мостъ до горната воденица. Стѫпнѣше ли товаренъ конь по тоя мостъ, или речеше ли нѣкой отъ насъ да се затресе върху него, хваналъ се съ рѫце за лекитѣ му перила, цѣлиятъ се залюлѣваше. Но отъ това никой не се безпокоеше; понѣкога и по тридесеть души на единъ пѫть минаваха по него пѣейки, на връщане отъ «Зеленището».

 

И тоя недѣленъ день имаше много хора тукъ. Насѣдали бѣха по-старитѣ, съ шишенца ракия; за мезе обѣлваха краставички. Младитѣ се разхождаха и нѣкой току извика, за да чуе гласа си отекналъ въ скалитѣ на Хисара. Срѣдъ една група на по-стари, разположили се върху трѣвата, зърнахъ и заптийската униформа на Христо Залепениковъ. Доскоро нѣмаше българи заптии, та затуй неговитѣ дрехи повече привличаха погледа ни, отколкото дрехитѣ на турскитѣ му колеги. Срѣдъ шеги и закачки, както и други пѫть, цѣлото общество се разотиде презъ моста. Докато се прибрахъ у дома, падналъ бѣ вече здрачъ. Готвѣхме се за вечеря.

 

Неочаквано откъмъ голѣмия мостъ срещу насъсе зачу пронизителенъ женски писъкъ, който не спираше. Колкото се приближаваше гласътъ, толкова по-ясно се долавяха отдѣлни думи; познахме кой плаче и нарежда. Това бѣ Палагия Залепеникова,

 

 

54

 

жената на заптията, за когото по-горе споменахъ. Тя проклинаше жестоко две-три лица, наши новоселци. И можа да извести — презъ риданието си — на околнитѣ, които я слушаха отъ кѫщитѣ си, че мѫжа ѝ, както се прибиралъ отъ «Зеленището », наближавайки дома си, билъ нападнатъ и убитъ съ ками. Търсѣше тя нѣкому да се оплаче и искаше възмездие. Очевидно отиваше въ хюкюмата, да съобщи за смъртьта на мѫжа си. Всички околни кѫщи нѣмѣеха, като да бѣ срѣднощь.

 

Виковетѣ на Палагия сигурно сѫ трогвали мнозина, но и никой не е поставялъ подъ съмнение правдивостьта на дадена мѣрка отстрана на ВМРО. Чувахме тия викове, докато се изгубиха къмъ горната махала. У дома не се казаха никакви коментари.

 

— Деца, хайде слагайте за вечеря — нареди баща ми.

 

По поводъ на това убийство избѣгаха въ България Христо Скандалиевъ и Петъръ Гушлевъ, направо обвинявани отъ жената. Тѣ сѫ били измежду най-преданнитѣ младежи на мѣстната организация.

 

*

 

По това време много често се споменаваше името на Мише Развигоровъ и се разказваха дѣла на неговата чета.

 

— Какъвъ ли може да е Развигоровъ ? Тоя въпросъ дразнѣше фантазията ми, като чувахъ разговоритѣ около мене. И ето, съвсемъ неочаквано, любопитството ми бѣ задоволено.

 

Предъ кѫщи играехме нѣколко деца. Смрачаваше се. Въ нашия дворъ влѣзна единъ отъ Топликлиеви и нѣщо приказваше съ баща ми. Сѫщиятъ човѣкъ следъ малко наново идваше отвънъ, безъ

 

 

55

 

да съмъ забелѣзалъ кога бѣ излѣзналъ. Появи се на прага баща ми и строго извика:

 

— Стига сте дигали гюрултия бе, прибирайте се у дома за вечеря! Маршъ! Всички деца се пръснаха; азъ се прибрахъ доволенъ, че не ми изтеглиха ухото. Баща ми изглеждаше доста сърдитъ, ако се сѫдѣше по гласа му. Но разбрахъ, че цельта му е била да разгони децата.

 

На другия день сутриньта видѣхъ на горния етажъ у насъ цѣла чета съ комитскитѣ ѝ дрехи и орѫжие.

 

Сега не ми се слизаше вече на улицата; имаше съ какво да се забавлявамъ. Разпитвахъ четницитѣ за разни дреболии — за патрондашитѣ и пачкитѣ, и шнуроветѣ на револверитѣ, и какво ли не. Опитвахъ се да нося пушка на рамо. Миризма на каиши и смазка се усѣщаше изъ цѣлия етажъ.

 

Всички стѫпваха възможно по-тихо по пода. Заети бѣха три стаи отъ четата, а чардака между тѣхъ служеше за трапезария.

 

Дали комшиитѣ разбраха, че имаме гости, не зная. Но, ако нѣкой би следѣлъ каква храна, особено месо, се внасяше у дома, веднага би помислилъ, че се готвимъ за нѣкакъвъ праздникъ.

 

Въ бакалския дюкянъ подъ кѫщата ни вечерно време пакъ си идваше приставътъ Али ефенди, на ракия и разговоръ съ другитѣ мющерии. Тамъ по обикновеному се мѣркаше и баща ми, за да го заблуждава повече. Въ другия дюкянъ на албанцитѣ-халваджий, Ахдинъ и Байрамъ, сѫщо мирно се продаваше халва и боза. Възможно ли бѣ тѣзи хора, които години подъ редъ живѣеха срѣдъ населението, организирано дори до децата отъ ВМРО, да не схванатъ каква хава ги заобикаля?

 

 

56

 

Говорѣха, че и Али ефенди се сѣща какво става около него, но си е затварялъ очитѣ.

 

Минаха два дни безъ никакво смущение. Чудно ми бѣ, че на горния етажъ вечерь се запалваше голѣмата солунска лампа, която излизаше на лице само при тържествени случаи. Разчитало се е и този пѫть, че турския патрулъ нѣма навикъ да разпитва кои сѫ гоститѣ или поводитѣ за толкова свѣтлина. Четата се хранѣше на дълга маса по срѣдата на чардака. Родителитѣ ми сѣдаха на общата трапеза, а понѣкога и азъ бѣхъ на столъ между четницитѣ.

 

Войводата бѣ Мише Развигоровъ. Между четницитѣ наши съграждани бѣха Гьошо Гочевъ, бившъ учитель, и споменатия вече другаде Киро Пауновъ. Другитѣ били отъ нашитѣ села, но имало хора и отъ стара България.

 

Презъ тѣзи дни баща ми не отиваше редовно на дюкяна и се връщаше по-рано.

 

Единъ день, както обѣдвахме, яви се запъхтѣнъ сѫщиятъ Топликлиевъ, който преди две-три вечери шушукаше въ двора съ татко ми. Наведе се до ухото на Развигоровъ и му каза нѣщо. Последниятъ тихо съобщи на всички :

 

— Заптии идватъ откъмъ града, затворете бързо портата.

 

Четницитѣ моментално се вдигнаха отъ масата и взеха пушкитѣ си. Киро тръгна къмъ стълбата надолу и го чухъ да казва на баща ми :

 

— Чичо Мише, азъ ще взема сѣкирата и ще застана до портата.

 

Той познаваше отъ миналото кѫде стоятъ у насъ сѣкиритѣ, копачитѣ и всички други земедѣдски сѣчива; съ баща си, и самъ е идвалъ често за работа въ нашия домъ. Гьошо Гочевъ,

 

 

57

 

пристегнатъ вече съ патрондаша си, застана задъ решеткитѣ, които гледаха къмъ баира задъ насъ, срещу Цуцулови. Нѣкои четници отидоха къмъ прозорцитѣ изъ стаитѣ, а други слѣзоха на долния етажъ. Развигоровъ, баща ми и майка ми останаха при масата. Азъ надзъртахъ ту къмъ една, ту къмъ друга стая. До прозорцитѣ виждахъ четници съ пушка въ рѫка. Развиговоръ приказваше нѣщо тихичко на баща ми, а Топликлиевъ бѣ изчезналъ.

 

Какво е било душевното състолние на майка ми, могло би да се сѫди по прибледнѣлото ѝ лице. Тя си седѣше на стола и бѣ ясно, че не знаеше какво да стори. Махна ми рѫка да отида при нея. Но нѣкакво любопитство не ме сдържаше на едно мѣсто. Бѣхъ все пакъ малъкъ, за да си дамъ добра смѣтка за опасностьта. Минаха така десетина минути въ напрежение. Сѣтихъ се да изтичамъ до долния чардакъ и видѣхъ отъ тамъ, че наистина Киро бѣ въ двора, до портата, а сѣкирата допрѣна до стѣната. Той поглеждаше презъ ключалката къмъ улицата. Задъ мене се чуха стѫпки и нѣкой мина набързо презъ капиджика откъмъ Цуцулови; изкачи се по стълбата нагоре, на кѫдето и азъ веднага изтичахъ. Дошелъ бѣ пакъ Топликлиевъ и казалъ, че заптиитѣ отивали за село Драгоево. Докато той още обясняваше, чу се отъ улицата тропота на много стѫпки. Бързо се намѣрихъ на балкона, за да гледамъ. Голѣма група заптии отминаваха надолу къмъ Криволашкия пѫть. Четницитѣ насѣдаха наново край масата и обѣда продължи. Разбрахме, че заптиитѣ тръгнали да гонятъ нѣкакъвъ разбойникъ турчинъ.

 

И днесъ е предъ очитѣ ми образа на Мише

 

 

58

 

Развигоровъ, напомнящъ ми нѣкой светия. Ако се не лъжа, четата напустна кѫщата ни на другата вечерь. Такива гостувания на чети въ града бѣха обикновенно явление при турския режимъ.

 

*

 

Топло лѣто е. Ластовицитѣ се гонятъ изъ широкия чардакъ и излизатъ презъ балкона. Наблюдавамъ ги отъ кревата. Отворена е широко вратата на стаята, кѫдето лежа, та виждамъ и върховетѣ на явора срещу насъ, какъ излеко се клатушкатъ; а децата се катерятъ по отсрещния баиръ. Отъ нѣколко дни бѣхъ боленъ, отъ «лошо гърло» (дифтеритъ). Бѣ настѫпила опасна инфекция следствие инжекцията; изпитвахъ голѣми болки. У дома заговориха да ме заведатъ въ Солунъ, но се опасяваха отъ пѫтя; не можехъ да мръдна, камо ли да бѫда нѣколко часа въ файтонъ, при опасность всѣки моментъ да се пукне отока.

 

Една сутринь видѣхъ съ баща ми да влиза въ стаята нашия съседъ Тодоръ Александровъ, въ четнишки дрехи, съ каскетъ на главата. Разбрахъ, че у дома е дошла чета. До неотдавна Тодоръ бѣ учитель вь Ново-село, но въ последно време не го виждахъ. Той ми каза нѣколко успокоителни думи и наново излѣзна съ баща ми. Презъ деня влизаха при мене други четници. Бѣха петь-шесть души.

 

Майка ми поиска да ме премѣстятъ въ друга стая. Но понеже не можехъ да се мръдна отъ болки, притекоха се четницитѣ и ме пренесоха, както си лежехъ, върху опънатъ чаршафъ. Александровъ

 

 

59

 

имъ казваше здраво да теглитъ чаршафа отъ всички страни, а и той самия взе да помага; така че лесно ме пренесоха.

 

Този пѫть гостуването на четата ми се стори кратко. Бѣ се мръкнало, когато Тодоръ и другаритѣ му дойдоха да се сбогуватъ и съ мене, пожелавайки ми здраве.

 

Отъ тогава помня властния погледъ на Александрова. Въ осанката му имаше много прилика съ Развигоровъ; само че бѣ по-младъ. Може би изгледа на Мише бѣ по-аскетиченъ. Но и дветѣ фигури ми оставиха еднакво впечатление на съчетана строгость и благость.

 

*

 

Мише Развигоровъ наново е у насъ съ четата си. Поздравлявахме се като стари познати съ нѣкои отъ четницитѣ. Но има между тѣхъ и нови хора. Тукъ е пакъ Киро. Всичко у дома се развива както при първото имъ гостуване. Но не се случи никаква тревога съ заптии. Видѣхъ, обаче, тоя пѫть нѣщо-ново. Въ една отъ стаитѣ Киро и други четници стѣгаха нѣкакъвъ пакетъ, въ който поставиха едни калъпчета. Пакетътъ изглеждаше доста тежъкъ и дълго го увиваха съ вѫже. По-късно узнахме, че сѫ стѣгали динамитъ. Нито нѣкой пита, нито нѣкой каза, защо имъ е този пакетъ.

 

Следъ два-три дни четата си отиде. Едва минаха десетина дни и се чу, че била бомбардирана мѣлницата на Реджебаа, точно срещу казармитѣ въ града. Тамъ се завързала малка престрелка, при която загина четника Санде Врасаковски, единъ левентъ отъ Ново-село. Гьошо Гочевъ по-късно

 

 

60

 

ми разправяше, че четникътъ е билъ олученъ отъ турски куршумъ, когато най-малко се е очаквало да даде резултатъ безразборната стрелба на турскитѣ войници, които въ казармата сѫ били изненадани отъ взрива.

 

Не мина много време, Щипъ бѣ раздрусанъ отъ смъртьта на Развигоровъ. Откритъ и заобиколенъ отъ многоброенъ аскеръ около пладне, до вечерьта всичко бѣ свършено. Развигоровъ, който е билъ само съ единъ четникъ, се самоубилъ при сражението. Намѣренъ бѣ неузнаваемъ подъ развалинитѣ. Доста кѫщи бѣха изгорѣли. Заедно съ Мише загина четникътъ Петъръ Жабата и Миланъ Кръстевъ, преданъ дѣятель на градската организация.

 

Цѣлиятъ народъ вѣрваше, че по срѣдата има предателство. Мало и голѣмо тѫгуваше. Появи се наскоро и пѣсень, отъ която помня двустишието:

 

За народа Мише бѣ спаситель,

За тирана — врагъ неумолимъ...

 

Мелодията бѣ отъ познатата руска пѣсень «Самъ излѣзохъ на поле широко, презъ мъглата дълги пѫть блѣсти... ». Но чудно защо тя не се задържа, нито на широко се разнесе. Може би текста и мелодията не бѣха подбрани по вкуса на народната маса. Обратно бѣ съ пѣсеньта за сражението на Варналиевъ и четата му въ село Карбинци: «Огънь избухна въ щипското поле... », или за сражението на Славейко Арсовъ: «Отдолу иде силна потера, право си тегли въ село Гюгянци ... ».

 

Идеално превъплощение на апостолитѣ Груевъ и

 

 

61

 

Хисарската махала вь Щипъ, подъ развалинитѣ на срѣдновѣковната крепость, кѫдето на 2 Априлъ 1907 г. загина при сражение Мише Развигоровъ.

 

 

62

 

Дѣлчевъ — така, както образа имъ бѣ съхраненъ въ паметьта на срещнатитѣ отъ тѣхъ хора — бѣ за нашия край Развигоровъ, за когото знаеше мало и голѣмо. Неговата слава и обаяние въ областьта между градоветѣ Скопйе, Велесъ, Щипъ, Радовишъ, Кочани, Кратово, Куманово, съ центъръ широкото Овче-поле, надминаха даже тия на двамата първоапостоли на ВМРО.

 

Селянията въ Овче-поле е била съкрушена при известието, че Мише е загиналъ. Омраза се е появила въ селата срещу града, задето войводата не само не е билъ запазенъ, но се е допускало, че и предателство има. Граждани сѫ били малтретирани и изгонвани отъ селата, когато сѫ се явявали тамъ по работа.

[Next]

[Back to Index]