5. СПОМЕНИ НА СТОЯН ВЪЛЧЕВ КАМИЛСКИ
Участъков войвода в с. Камила
Роден съм 1870 г. в с. Камила, Малкотърновско. Свърших четвърто отделение в селото. Още от малък дойдох в България без паспорт. На разни места работих като ратай, хергеледжия, куруджия. Получих картичка от Киро Димитров Узунов, канеше ме напролет да идем в Турция. Отзовах се на поканата му.
През пролетта на 1902 г. аз бях във втората агитационна чета на Кондолов. Четата направи опит да пробие път и към Черното море към селата Блаца и Маджура. Водеше ни куриер от Велика. Кондолов ни остави и замина за Бургас. В негово отсъствие четата ходи по селата Велика, Мегалово, Камила, Съботиново, Граматиковските колиби и пр.
В ранна есен 1902 г. Кондолов се върна пак. С него обиколихме Паспалево, Мокрушево, Карадере, Дерекьово, Пирок, гдето се срещнахме с Маджаров в Дерекьой, научихме за убийството на Анегности Дяков. Отидохме във Велика, където се събрахме с Герджиков. С него заедно отидохме в Бунархисарско, с. Урумбеглия. Оттук Герджиков замина за Бунархисар, а Кондолов, аз, Т. Шишманов и Д. Ташев — за с. Пенека. Пенечени посочиха дядо Георги от Апартес, който ще уреди пътуването ни между Апартес и с. Еникьой [1], Чаталджанско-Чорленското, по ж. п. линия за Цариград. (Подготвяше се канал за атентат срещу гарите Синекли—Черкезкьой).
В Апартес стояхме няколко дни. Куриерът Фотаки замина за с. Еникьой да подготви посрещането ни.
Къщата, в която ни настаниха, бе много примитивна: само една стая от около 3 метра, с покрив от саз, в средата огън, а горе на покрива кошарина (пчелен кош) с дупка, за да излиза димът. Похапнахме, стоплихме се и ни отведоха и затвориха в един хамбар.
Целия ден прекарахме в хамбара без хляб и вода. Щом мръкна, отведоха
ни в една къща. Заведохме разговор за се-
1. Еникьой, в същност Силиврийско по каза, но е по-близо до Чорлу. В Силиврийска каза го поставили по искането на бея собственик на чифлика.
432
лото, за Априлското въстание, Руско-турската война и поискахме от селяните да се организират. Запитаха: „Русия с вас ли е?” „Без нея нищо не става” — отговори им Кондолов.
От Апартес отидохме в Пенека и после из Самоковските колиби да посветим някои българи. Сега влязохме и в самия М. Самоков при брата на Кондолов — Пейчо, когото после властта арестува, щом научи, че сме били у него.
В М. Търново влязохме срещу новата 1903 г.
В Карадере аз обучавах хората в черквата, а Кондолов бе извикан в Паспалево да разреши един спор. Един посветен в делото ерген закачил едно момиче. Имало опасност, ако се намеси властта, да стане разкритие на организацията в селото. Затова местният комитет извика Кондолов и той ги помири.
Върнахме се в М. Търново, сменяхме всяка вечер кварти рите. Войводата ни има среща с чорбаджиите. Дойде и синът на убития Анегности — Тодор Дяков, и иска обяснение за убийството на баща си.
На Ивановден вечерта Д. Дяков доведе Тодор Шишков, когото всички смятаха за предател, в къщата на вдовицата за Никола Съботински.
Една нейна съседка дрънкала из махалата, че комитите са в града. Войводата заповяда да му представят тая бъбрица. Съботиновска я извика уж да й помогне да изпразнят в качето един чувал брашно. С Кондолов се скрихме зад вратата на стаята. Щом влезе вътре, затворихме вратата. Жената се изплаши и от страх се... „Не бой се, ние сме българи” — Кондолов я закле. Никому нищо не проговорила вече. Ние напуснахме М. Търново и отидохме във Велика за среща с голямата чета на Герджиков, който отиваше да прави атентат на железопътната линия за Цариград. Към нея се присъединих и аз, а Кондолов отиде на почивка в Бургас.
Понеже бях ходил с войводата ми до Еникьой да откриваме канал за задачата на тая чета, бях й сега много полезен. Още през нощта на 18 февруари няколко души, между които бяха Герджиков и Българията, огледахме линията, на другата нощ — 19 февруари — поставихме под релсите взривните материали — атентатът бе неуспешен.
По Великден бях на почивка във Варна, след това пак се върнах с Кондолов в Странджа.
433
*
Към края на конгреса на Петрова нива Кондолов се обърна към мене с думите: „Е-е, Наньо! Тая година изглежда ще ни разделят.” След това Герджиков ме извика и ми съобщи, че съм определен за участъков войвода. Каза ми да си избера помощник, когото искам.
С 15 четници заминах за участъка си. Той се състоеше от 4 села: Камила,
Цикнихор, Мегалово и Керациново. До обявяване на въстанието събирахме из
него селяните в гората за единично и групово обучение, дигахме ги на нощна
тревога, за да видим кои ще се яват и кои не.
Боевото тяло определи да нападна гарнизона в Цикнихор. На 5 август вечерта, посред нощ, започнах атаката. Две-три нощи тогава още пробвах смъртните дружини. Всички идваха на време. На върха Циганка, източно от който се простира равнина чак до Черно море, поставих 5—6 души наблюдатели, а с останалите във верига обградихме селото. По окрайнината му имаше часовой. Щом чуха, че идат хора, избягаха навътре. Поради това, като обградихме селото, войниците вече сновяха и очакваха нападение. Ние първи открихме огън и убихме офицера им. Призори напуснаха къщата, която им служеше за казарма, и бегом отидоха в друга съседна къща, приготвена за бой още от по-рано. Казармата им поляхме с газ и я запалихме. Боят продължи и на 6 август до пладне. Запалихме и втората къща бойница. Войниците почнаха да бягат по дълбоката и стръмна река към морето. Четниците ги преследваха, а селяните угасиха къщата. В нея беше и складът на войската.
От отреда ми в сражението жертва няма. От аскера обаче паднаха убити, заловихме и трима души: един здрав и един ранен в ръката, които изпратих с куриер на турския консул в Бургас, и трети ранен превърза докторът ни Д. Христакиев, — в Малко Търново, пак с куриер, въпреки че той ни се молеше да не го пращаме там от страх да не го убият други комити.
Взехме 40 маузери. В мое отсъствие повечето от тях взе Герджиков за четата си; за моята останаха 5—6 броя.
На 7 август сутринта разделих отреда си на две части, които заеха пътя за морето и за М. Търново. След известно време с половината момчета и други пришелци от други отреди тръгнах за с. Труле. Призори още стигнахме манастира
434
„Св. Георги”, разположен на високо, а доле в равнината бе селото. Сборният ми отред се разви във верига и го обгради. С трима души влязох вътре и събрах селяните да им обясня целите на въстанието и нуждата да го подкрепят и те. Събрахме 15 лири турски. Тъкмо по обед разпоредих да отнесат на отреда грозде в кошове. Събрах последния в селото и заповядах на кръчмаря да почерпи другарите ми. На тръгване ми съобщиха, че доле нещо се чернее. Идеше войска. Заповядах движение бегом. Тъкмо оставаха две къщи още от края на селото, две турски пушки гръмнаха. Залегнахме всички и един по един се изтеглихме, с прибягване дадохме само двама убити.
Топовните гърмежи се чуваха във Велика, ала Боевото тяло счете за нужно да прати да се провери какво става и да ни помогне. Капитан Икономов пък се сърдеше, че отидох в Труле без негово разрешение. Той повдигна въпрос затова в Ясна поляна и във Варненския конгрес (1904 г.) и ме обвиняваше в непокорство.
Като настъпиха турците, Боевото тяло, което се намираше вече в Ясна
поляна, ми нареди „Дай отпор”. С 5—6 четници — толкова бяха останали при
мене — една сутрин, при изгрев слънце, напуснах участъка си. Като стигнахме
към Граматиково, това българско село беше пламнало, запалено от турците.
Варна, 21 юли 1926 г.