4. ИЗ СПОМЕНИТЕ НА ЛЕФТЕР РУСИНОВ МЕЧЕВ
Легален и нелегален революционен деец
Роден съм в М. Търново на 22 декември 1877 г. Свърших трети клас в родния си град. В 1897 г. се учих в Бургас за шивач.
Македонското въстание в 1895 г. пробуди в организацията патриотизъм
и революционно настроение. В четата на македонските войводи Начев и Мутафов
имаше и трима малкотърновци: Вълкан Стойчев, заловен и пратен в Диарбекир,
отгдето се върна в Бургас в пролетта на 1879 г., Стамо Мешков и Йовко Тенков.
И тримата през 1897 г. бяха между малкотърновската емиграция в Бургас и
разказваха четнишките си подвизи. Това подхрани революционното настроение,
създадено у мен от по-рано от прочетената литература за Левски и Ботев.
Лефтер Мечев
По инициатива на братя Петко и Никола Драгулеви (от М. Търново) във Варна се създаде дружество „Странджа”. То издаваше и вестник „Странджа”, редактиран от Никола Драгулев. Целта на дружеството бе да работи за освобождението на Одринско. Никола Драгулев и капитан Петко войвода (от Доганхисар, Дедеагачко) през 1896 г. дойдоха в Бургас и основаха клон на това дружество. Аз на събранието не присъствувах, но Тодор Костадинов Търновски (от Лозенград) ми каза, че идната година ще приемат и мене в дружеството. През 1897 г. станах член и аз. Негови членове образуваха тайна революционна група, в която даваха клетва и замислюваха как да заработят за пробуждането на поробе-
423
ните свои братя из Странджа и да ги подготвят към борба за свобода. Образува се и чета, която обиколи нашия край и хвърли първите искри без обаче да образува организация от легални. Тогава още нямаше определена програма за планомерна работа.
Четата имаше пари от дружество „Странджа”. Благодарение на това, всичко, каквото вземала от хората, го плащала и с това остави в населението убеждение, че не е разбойническа чета.
Четата, като се върна в Бургас, разказа своите действия. Аз и Петко Жребечков решихме да се върнем в М. Търново, за да работим между населението. И двамата тогава мислехме, че щом се яви една чета и създаде дух в народа, въстанието е готово.
През октомври 1897 г. в М. Търново заминахме с написана на листче клетва. Мислехме да поддържаме връзка с д-во „Странджа” в Бургас и да действуваме в нашия роден град. В началото на 1898 г. образувахме тайно просветно дружество, със задача постепенно да революционизираме членовете му чрез беседи и чрез четене на книги. Един празничен ден събрахме подготвени вече младежи в местността Керанковата ограда, източно от М. Търново, и основахме дружество, изработихме и устав, като поставихме за цели: просвета и повдигане населението, защита интересите му и пр. Освен нас, двамата инициатори, присъствуваха още Тодор Джелебов, Жеко Джелебов, Тодор Попов, Димитър Райчев, Стоян Диков и Иван Грудов.
Един-два месеци след образуване на дружеството, се потурчи едно момиче на име Нана Стефанова, спасена отпосле в Лозенград и върната. По тоя случай дружеството ни изпрати делегация пред бинбашията за освобождението на момичето. Последният я изслуша. Окуражихме се от това. Някои от членовете обаче се изплашиха и това разстрои работата на дружеството.
С Жребечков почнахме да търсим нови пътища. Той отиде в Бургас и се разочарова от състоянието на дружество „Странджа”. През септември 1898 г. аз посетих Ст. Петров в Лозенградския затвор. Разказах му за положението в Бургас. Той ми отговори: „Бъдещето ще оправи всичко. Добри сетнини”. Тези думи се запечатаха в паметта ми.
Свързахме връзка с наши съграждани, ученици в Одринската гимназия. Чрез тях си доставихме от одринския книжар Анастас Илиев революционна литература.
424
В просветното ни течение влизаше и Янко Стоянов, когато прекарваше ваканцията в М. Търново. През учебната 1898/99 г. той като учител в с. Каракоч, Лозенградско, се срещал с главния учител Лазар Маджаров, който го посветил. Янко ми писа и очите ни с Жребечков се отправиха към Лозенград. През май 1899 г. отидох в с. Каракоч и оттам два-три дни отивахме в Лозенград да се срещнем с Маджаров, но не го намерихме.
Пролетта на 1898 г. в Лозенград имаше вече комитет. Маджаров имаше устави на Македоно-одринската революционна организация. Аз уговорих с Янко да приказва с Маджаров и за организирането на М. Търново. Наскоро Лозенградскияг комитет изпрати за нашия край специален учител. В есента па 1899 г. дойде в града ни Стефан Добрев, посветен от Маджаров.
В града ни се образува комитет. В него влизаха: Петко Жребечков, Тодор Джелебов, Жеко Джелебов и аз.
През декември 1899 г. отидох в Бургас, за да видя какво мислят да работят. Заварих и Маджаров. Той образува комуна и с това емиграцията ни се оттегли от дружество „Странджа”. В комуната всичко се говореше на малкотърновски диалект. В закачките си наричахме Маджарова „стария кехая”.
През 1900 г. се върнах пак в М. Търново по Заговезни за великия пост. Съобщих на другарите си, че Маджаров ще дойде и ще почне планомерна работа. Те се зарадваха много. Броят на посветените се увеличи с Петко Пухов, Райко Петров и Евтим Казаков.
През март 1900 г. Лозенградският комитет покани Малкотърновския да прати човек в Лозенград на среща с Гоце Делчев, Маджаров и Стоян Лазов. Изпратиха мене. Намерих нелегалните в къщата на баба Полихроня, у която живееше учителят Илия Тошев (македонец), той влизаше в комитета заедно с Д. Груев. Казаха ми, че революционерите ще дойдат в М. Търново, за което ще трябва да им се приготви прием. Отидоха в с. Дерекьой, гдето също имаше двама-трима. Оттам отиде куриер и съобщи на Ст. Добрев да ни посрещне по шосето за Лозенград, до кюприйката под М. Търново. Стигнахме преди съмване, не ни посрещнаха. В града сам намерих Добрев и квартирата му. Заведох ги у нас.
При нелегалните се явиха у нас Ст. Добрев, Петко Жребечков, Тодор Джелебов, Евтим Казаков и аз. Гоце Делчев ни говори за положението на раята, за македонската организация и за нуждата да се работи смело и планомерно. Говори
425
ни с увлечение и хубаво, та се въодушевихме заедно с него всички. След два-три дни тримата гости си заминаха, като дадоха последни инструкции как да се действува за премахване на робството. Тодор Джелебов ги заведе пак в Лозенград. Малкотърновският комитет увеличи членовете си, като покръсти Георги Кастадиев и Георги Димов Мънев (Мънин), осигури младежи, с които се събирахме и пеехме революционно-патриотични песни.
Организацията в М. Търново почна да работи и в селата Маджаров бе турил вече начало, още като главен учител в Лозенград, в с. Курудере, а Ст. Димитров — в с. Паспалево и с. Велика. Във всички останали села на нашата околия комитетът ни хвърли семето.
Пролетта на 1901 г. първата чета на Кондолов влезе в Турция.
Пролетта на 1902 г. Кондолов дойде с втората си чета, която остана до въстанието, въпреки че в състава й станаха големи промени.
Имахме среща с Кондоловата чета на върха Устрака. Войводата ни говори, че организацията и народът очакват на нас, младите.
Четата се движеше главно в селата и за това сега се замисли сериозно
тяхното организиране. Малкотърновският комитет реши да прати в някои от
тях учители, с цел да ги организират. С учителя Евтим Миланов отидохме
в с. Вургари за организиране — отказаха, трябвало да питат нестинарите
— те отказаха. В землището на Граматиково се срещнахме с Кондоловата чета.
Казахме какво ни се случи във Вургари, четата не беше ходила.
След неуспеха във Вургари, малкотърновският комитет ме прати в с. Камила.
В селата на участъка ми имаше посветени още от Маджаров и Т. Шишманов, които обиколиха тоя край в есента на 1900 г., като отишли и във Велика и Цикнихор. Малкотърновският комитет ми препоръча като сигурни хора в Камила свещеника Тодор Илиев, Атанас Вълчанов, Петко Кирязов и Дука Тодоров. С тяхна помощ и особено с помощта на свещеника, на дядо Стоян Пампората, шивач и по-отговорен човек пра. веше мухтарлък, та приемаше на гости всички турци. Повиках в квартирата си шивача и му разказах за съществуването на организацията, подозренията на неговите съседи и стра-
426
ха им от предателство. Той стана равностоен член. След него поединично бяха посветени мнозина. Организацията в Ками ла след Пловдивския конгрес, през втората половина на 1902 г. стана масова.
През октомври (1902 г.) отидохме с Кондолов на Устрака. В колибата на Дражо Кировия чифлик намерихме Герджиков, Пано Ангелов, Димитър Общински и някои още други. Отведохме Герджиков в Малко Търново в къщата на Дражо Киров.
Още същата вечер дойдоха Р. Петров, Евтим Казаков, Т. Джелебов и някои още други. Герджиков държа реч върху целите на външната и вътрешната организация. Първата се представи като оръдие на княз Фердинанд. Наблегна, че вътрешната няма нищо общо с върховистите и че тя цели да подготви народа със собствени сили да извоюва свободата си. Всички се въодушевихме от речта му. Беше в пелерина, черна шапка с широка периферия. Въоръжен бе с револвер, патрондаш и с кама с три острия и лъвче на дръжката й, която кама, ни каза, че му била подарена от чужденец.
В речта си Герджиков отрече дейността на върховистите, които с аферите си само разстройваха вътрешната организация. Стана ми ясна Керемидчиоглувата афера, която Герджиков ни посочи като пример, за да разберем как върховистите използуват вътрешната организация и я рушат, като пакостят на легалните дейци и на семействата им. Заминах си за Камила, убеден противник на сарафистите.
През зимата на 1902 г. четите влизаха вече в селата и масово посветяваха селяните на общо събрание обикновено из черквите. Аз обикалях селата на участъка си. В село Кладара имаше един побългарен грък, женен за българка, Моско Михайлов. Той бе много предан на организацията. Първи членове бяха свещеникът Илия Петков, Киро Русенов и Киро Стратиев. С тях постоянно работех. В с. Карациново пък се срещах най-вече с Георги Киров, дядо Богдан Киров и Георги Чолака; а в с. Цикнихор — с Руси Димитров, Киряза Димитров и Янаки Иванов.
В началото на 1903 г. селяните на групи от 5, 10, 15 души отиваха в с. Ясна поляна за оръжие, давах бележка до заведущия склада Йордан Георгиев. Така изобщо ставаше въоръжаването на нашия край.
В Камила имаше един бакалин, родом от Лозенград, на име Апостол Бекяра, грък, женен за българка. Посветените селяни често пиели у него, не му плащали и го заплашвали,
427
той им възразил и заплашил също, че знае какво се работи и че ще каже на властта — решихме да го убием. Кондолов дойде със Стоян Камилски. Гъркът се яви, войводата говори на български и гръцки език. Апостол се плени от неговата външност и от говора му. Бакалинът стана верен легален член на организацията. По тоя случай Кондолов ми каза: „Искахте да убиете човека, а той стана добър член. Не бива да се бърза.” Войводата ни беше улегнал човек.
В Камила Стоян Вълчев Саватев беше воденичар. Като млели жените брашно, пропускал думи за делото пред тях и те донесоха на селския комитет. Кондолов извикал воденичаря да му обясни и го посветил в работата. За клетвата войводата извадил сабята и револвера си и накарал дядо Стоян да коленичи. Дядото помислил, че ще го колят, та си нагодил шията. Войводата му обяснил, че няма да го заколи, а ще го закълне. След клетвата му казал да си върви направо за воденицата, понеже имаше навик да отива в кръчмата. Дядо Стоян, слисан от страх, не тръгнал по пътя, а прескачал плетовете на къщите, за да върви направо. Часовоят го забелязал и обяснил какво значи направо. Цялото село се смя на дядо Стоян за тая случка. Смя се и войводата.
В края на 1902 г. и в началото на 1903 г. стана преустройство на комитетите — избиране ръководители и облагане. В Камила ръководител стана Атанас Вълчанов, в Каледара — Моско Михайлов, в Цикнихор — Киряза Димитров, в Керациново — Георги Киров.
В Малко Търново къщата на баба Стана, комитката, бе за всички главното свърталище, както и за идващите от селата участъкови организатори.
Освен баба Стана, в услуга на делото усърдно работеха още три жени: Еленка Георгиева Джелебова, майка на войводата Дико Джелебов, Ерина Роянова, майка на куриера Войно, и Мария Живкова, леля на Дико Джелебов.
В Малко Търново преустройството стана през коледната ваканция. Посветените бяха разпределени на групи по комисии. Образуваха се и терористически групи от Георги Мънин, Димитър Вълчев, Жеко Джелебов, Петко Мънин, Георги Димов и други, които изпълняваха наказания над провинени легални членове.
Срещу нова година в М. Търново дойде и Кондолов със Стоян Камилски. Войно бе изпратен да ги посрещне. Настаниха ги у Петко Карарусенов. Той прие под ред доста хора, за да ги осветли и окуражи за нова работа. У поп Стойчо
428
Аянов войводата отиде, за да се срещне с чорбаджиите. Той им направи впечатление със снажността си, със своите изпъкнали гърди и с възрастта си. Казал им, че в борбата за свобода трябва да вървят с народа. След тая среща чорбаджиите разказваха, че много са доволни и че вярват вече в успеха на делото, понеже имат работа със стар, опитен човек, а не с младежи и момчета.
От началото на 1903 г. селяните бяха обучавани ноще в черквите. Всеки от тях с радост бързаше да си направи бял калпак и червен ширит на кръст пред челото. От белите поли на жените си правеха патрондаши. Всички бързаха да се явят на обучение така облечени. Луда радост царуваше навсякъде. Това чувствуваха и четите, които обикаляха селата, и легалните ръководители.
Обучението бе насочено да приучи легалните как да се бият. Евтим Казака бе страхлив. За да привикне, караха го да коли гъски.
През февруари 1903 г. Пано Ангелов, с няколко четници бе отишъл в чифлика Карието (Кладарско землище) .Отидох и аз. Четата бе в колибата на баба Злата Пардалка. Тя шеташе сама, разделила се с дядо Манол Георгиев, разказа ни тази трагедийка. В ред години наплодили 30 глави едър добитък и го откарали в М. Търново при чорбаджията да види сметката си. Анегности им взел дори и магарето, което имали с тях за път. Оттогава тя се скарала с дядото си и го напуснала, не бил скопосник и въртокъщник. Обяснихме й, че не е виновен дядото й, а тефтерът на чорбаджията.
Когато на 20 март 1903 г. стана убийството на Пано и Равашола, вече имаше смъртни дружини, във всяко село по около 20 пушки. За смъртници се избираха най-храбрите и верни селяни. Те си имаха войвода и служеха за резерв в случай на нужда, особено когато някоя чета изпаднеше в премеждие.
Получи се наредба да се събират пари за набавяне оръжие. Всеки според материалното му положение, който не даваше доброволно. Аз събрах парите в участъка си и ги внесох на два пъти срещу разписка на Димо Янков, който бе касиер на околийския комитет.
Като четници в 1903, заедно с Г. Тодоров и още няколко души отидохме да организираме селата Блаца, Маджура, Пиргопуло и Резово. По време на обиколките ни устроихме засада на Ариф-ага, той имаше гори около Еняда, с. Курфуколиба, Маджура и Пиргопуло, та селяните му работеха ангария.
429
Аз, Ив. Георгиев (Долапчията) и още четирима четници тръгнахме да му устроим засада. Ариф пътуваше с куруджията си на коне. Последният падна убит на място, но агата избяга, въпреки че бе ранен, както и конят му.
В същото време Пиргопуловската смъртна дружина уби в гората на Бурилковци своя куруджия турчин, загдето заплашвал хората.
По това време четите от Малкотърновско се събираха в чифлика Селища. И нашата чета отиде там. Българията бе районен войвода. Там дойде и подофицерът Петър Ангелов. На това място стана ново разпределение. П. Ангелов стана войвода, а аз негов секретар. Тая нова чета замина за Блаца да убие разбойниците, но по пътя още научихме, че блачани свършили тая работа.
Всички чети се събраха до с. Бръшлян на Св. Илия. Докато чакаме на Св. Илия нареждане, бръшлянци не носеха хляб. Българията наби със сопа Никола кехая Клъвков и Стойчо Трепечов. Тогава те се изповядаха, че чорбаджията им — главно Евтим Градев, казвали да не дават нищо вече, понеже след убиването на Пано и Равашола, чети не смеели да идват. Набитите казаха на съселяните си, че работата не е играчка и още през нощта всички дойдоха на Св. Илия. Българията направи следствие за предаването на Пановата четаг ала нищо не можа да установи.
При срещата със сармашичани те представиха за опасен своя съселянин Димитър Чурелата. Извикан бе веднага. При разпита се установи, че е не посветен и че подозрението на съселяните му почива само на неговата дружба и игра на карти и табла със стражарите в Бръшлян. Тоя човек излезе добър и се постави в пълна услуга на делото. Българията тогава ни каза: „Вижте ги хубостниците, щяха да ни накарат да погубим един добър и невинен човек.”
От Св. Илия аз се върнах пак в четата на Петър Ангелов и почнахме да обикаляме Кладара, Камила, Мегалово и Велика. Тук в едина хралупа намерихме евзонските дрехи на Кондолов, облякохме ги, позавъртяхме се в тях и пак ги оставихме в скривалището.
Като получихме съобщение за конгреса, отидохме на Устрака, намерихме четата на Дико Джелебов и други някои и потеглихме за Петрова нива.
След конгреса тръгнах с четата на Ст. Камилски. В навечерието на въстанието постъпих в четата на Пеню Шиваров,
430
При нападението на казармата в Граматиково срещу Преображение ни повериха отделение.
От конгреса до въстанието, по нареждане на Боевото тяло, в участъка
на всека чета се образуваха по няколко склада за хранителни и бойни припаси,
понеже се смяташе да водим продължителна партизанска война.
М. Търново, 16 август 1926 г.