8. СПОМЕНИ НА ГЕОРГИ ТЕНЕВ
Куриер и войвода
Роден съм в Свилеград на 18 януари 1864 г. Като файтонджия аз куриерствувах на организацията още преди Павел Генадиев и Лазар Маджаров да бъдат учители в Лозенград. Куриерството ми се простираше по шосетата от Свиленград до Одрин, Лозенград и Малко Търново. Държах връзка и с България (Хасково — София — Варна).
Като файтонджия аз отведох Павел Генадиев в Лозенград, а по-късно и Лазар Маджаров. Последният бе в Одринската митрополия. Там ме извикаха и ми казаха да го отведа за учител в Лозенград. Още от по-рано аз вече знаех, че ще дойде Маджаров и за какво отива в тоя град.
В Одрин за свръзка ми служеха гимназиалните учители Нестор Иванов, първоначалният учител Димитър Бъчваров и книжарят Димитър Гълъбов, в Свиленград — учителят Ангел Чалъков, в Харманли — местният жител Янаки Гочев, в Пловдив — гимназиялният учител Станчев, а в София — ВМОК.
П. Генадиев и Л. Маджаров бяха назначени от комитета за учители, но минаха като дезертьори от българската войска, за да прикриват революционната си дейност в Турция като легални дейци.
Маджаров отведох в Лозенград през един бурен ден, с много голям дъжд.
При учителството на Л. Маджаров в Лозенград две учебни години като куриер аз се срещах в тоя град с Тома Пиперков, Стойчо Орманджиев, Коста Тенишев и др., които съставляваха организационното тяло. В Одрин то се състоеше от Нестор Иванов, Бъчваров, Гълъбов, книжаря Анаста Илиев и др. В Одрин имаше и смесен армено-български комитет от Ованес (от Родосто), Татул (обесен в Одрин), Калас (от Родосто), Д. Бъчваров, Д. Гълъбов и лекаря на одринската гимназия „Д-р П. Берон”.
Куриерството вършех под прикритието на файтонджийство. Веднаж возех един каймакамин с жена му. Каймакаминът беше татарин и знаеше да чете на руски език.
Под седалището на файтона ми имаше около 300 броя от в. „Странджа”, издаван от Петър Драгулев във Варна. От дру-
327
сането вестниците излезли. Каймакаминът прочете един брой, в който се обвиняваше валията в Одрин в женкарство. По тоя повод каймакаминът ми забеляза да бъда предпазлив.
Друг път возих Генадиев и поп Стойч Аянов от Дерекьой, Лозенградско. Над Хаскьой и отсам Скендеркьой конете се подплашиха от бурното време и удариха на бяг. Пътниците слязоха, понеже бе нанагорнище (баир). Бурята дигна някои вещи и вестниците. Аз събрах част от тях, но около 20 броя останали и тях прибрал местното турско население и ги предало на полицията в Одрин. Вестниците бяха адресирани лично. Властта не посегна на никого.
При убиването на Иван Варсамов в Свиленград властта залови архивата на революционната организация в родния ми град. Иван Варсанов бе член на организацията и се занимаваше с хотелиерство. За неговото убийство бяха арестувани Павел Генадиев, Стефан Дишлиев, Хаджистефов, дядо на Ив. Варсамов, жената на убития, аз и други, всичко около 25 души. Съдът ни осъди на доживотен затвор. Спаси ни Никола Генадиев чрез познанството си с великия везир. Когато бяхме готови за заточение в Мала Азия (Акия), получи се телеграфическа заповед да бъдем освободени. Така след 18-месечен затвор се спасихме.
След освобождението на Павел Генадиев, Дишлиев и други заминаха за България. Аз останах в Свиленград, като всеки ден се явявах на полицейска проверка. Така стоях шест месеца и служех на революционното дело. По настояване на някои свиленградчани властта ме установи на временно местожителство в Одрин, без право да отивам в родния си град, Лозенград и Малко Търново. Един ден властта ми разреши да ида в Свиленград със стражар. С помощта на мухтарина съставих заявление, подписано от съграждани, които желаят да се завърна в родния ми град. Властта разреши и аз се върнах от Одрин в Свиленград, гдето стоях 15 дни и избягах в България.
От България организирахме градовете и селата между Черно море и р. Марица в Турция заедно с Л. Маджаров, Коста Тенишев, Ани Попов, Д. Ташев, Георги Котков, Лазо Лазов, Георги Кондолов, Георги Минков, Стамо Грудов от с. Аланкайрят и др. Минавахме границата при селата Текенджа (Граничар), Къзъклисе, Мадлещ, Аланкайряк и др. От Тюфекчиеви купувахме кримки. Аз ги откарвах в кола до села . Любимец и оттам на собствени коне ги пренасях в Турция.
328
От Бургас много оръжие пренасяше до турската граница с конска каруца роденият в с. Каваклия, Лозенградско, Георги Шопов, живущ в Къзъклисе. В това село имаше склад за оръжие. Такива складове имаше още в Аланкайряк, Панчарево, Дерекьово, Елховско (днес с. Воден), Голям Дервент, Урумбенглия, Константиново, Саранли (Оряхово), Любимец, Сива река, Харманли, Хасково, Станимака, Чепелар,» Хвойна, Самоков.
Войвода на четата, която създаде Керемидчиоглувата афера през 1900 г., бях аз. Четници бяха: Христо Хаджиилиев от с. Докузюк, Лозенградско, Георги Фотов от Одрин, Иван Юскуплията, Татул от Родосто, Ованес от Родосто и Ставре Бунархисарлията.
Четата отиде до Родосто с цел да залови един богат арменец и да му вземе парите за организацията. Седяхме 3—4 дни в лозето и се върнахме без успех.
В Лозенградско в местността „Света Фотида” чакахме брата на Керемидчиоглу, но лозенградските учители не можаха да го изведат вън от града. Лекарят бе дошъл да види кравата си и го заловихме. Освободихме го след 10—12 дни от балкана на с. Скопо, щом жена му изпрати откуп 800 златни лири. Тая сума внесохме във Върховния комитет. На всеки четник дадоха по 10 лири, за да се снабди с дрехи. След това цялата чета отиде в Македония: Струмица, Дойран, Сер. По-късно научих, че откупът бил употребен за следване на Запад от някои, а не за оръжие на МОРО.
На другата година (1901) стана залавянето на Нури бей при Одрин от четата на Мерджанов—Соколов с четници: Христо Хаджиилиев, Ованас, Татул, Георги Фотев и Иван Котков. Аз и Иван Юскуплията изпращахме от Ямбол в с. Урембеглия оръжие и дрехи за тая чета. След като й изпратихме всичко, тя замина от Урумбеглия за Турция, без да ни дочака. Така аз и Иван Юскуплията не можахме да заминем с нея. Грешката си с това избързване Мерджанов призна с писмо от затвора в Одрин. След като бил убит Георги Фотев, четата останала без познавач на местността и бе заградена от аскера на турска територия.
Заловеният Нури бей се съгласил баща му да даде откуп. Георги Фотев се познава с него, понеже бил биволар в чифлика им. В престрелка с една група от 10—15 стражари Георги Фотев бил убит, когато занасял бележки от заловения Нури бей до баща му в Одрин за откуп, срещу който да бъде освободен. Четата останала без познавач на местността и
329
Сл. Мерджанов
330
била заградена от войска в една квартира близо до турско-българската граница. Аз стигнах до това лобно място, когато тя бе вече заградена.
Във връзка с тая афера „Нури бей” турската легация в София се опита чрез властта да ме изпрати в Турция, ала не успя.
След конгреса на „Петрова нива” повери ми се чета с район от Арда до Марица. Четата ми се състоеше от 150 души, които бяха от Свиленградско и Новозагорско. Имах и един офицер (Вълчо Славов) от Нова Загора. В четата бе и съгражданинът ми Христо Арнаудов. Задачата ни бе да нападнем турски села по време на въстанието. И наистина нападнахме до р. Арда с. Сюлбюкюм (Малки воден), но не можахме да го запалим. Турската войска ни обгради и държа така една цяла нощ и един ден. В сражението жертви не дадохме и се оттеглихме в балкана. Тогава буйният Христо Арнаудов се скара с мене и се отдели от четата ми.
След неговото отделяне с четата си нападнах едновременно турските села Кюстюкьово (Костур) и Коджаапли (Лисово), Свиленградско. Бе време за харман. Запалихме ги и изгоряха. В сражението турската войска ни обстрелва с артилерия. Нападна ни кавалерия. При Кюстюкьово дадохме 12 убити, а при Коджаапли — 6. След това българският граничен, подполковник Караиванов, заповяда да превземем селото Дервишка могила. Четата ми го нападна два пъти безуспешно и даде 5 убити. През време на сражението цялото българско население премина в България. След това Дервишка могила превзехме с едно магаре, което купихме от един контрабандист за 5 лири. То свикнало да върви по пътя с контрабанда. Натоварихме го с 4 бомби по 5 кг едната, които турихме в дисаги. Турците го заловили, мислейки, че носи контрабанда. Бомбите се възпламеняват и избиват турската застава. Тогава заехме върха и селото, които стояха два дни в ръцете на четата. Сега селяните пренесоха храната и преведоха добитъка си в България.
Щом пристигна турска войска с артилерия, четата се оттегли към с. Соуджак,
чиито лозя бяха унищожени от гранати. Заедно с българската войска пазихме
това село 10 дни от турското нападение. Понеже се получи заповед за разформироването
ни, аз разпуснах четата и отидох да зимувам в Ямбол. По заповед на подполковник
Караиванов и българската войска се оттегли от границата.
Бургас, 13 септември 1925 г.