7. ИЗ СПОМЕНИТЕ НА МИХАИЛ ГЕРДЖИКОВ
Подвижен член на Окръжния комитет в Одринско, източно от Марица
До 1902 г. Одринско имаше в околиите организации, създадени от отделни войводи и дейци. В тяхната работа обаче не само че нямаше единство, но и си пречеха едни на други, понеже всеки работеше на своя глава. Имаше случаи например един войвода да забранява през района му пренасянето на каквото и да било за друг район. При такива разбирания, естествено, работата не вървеше, а от друга страна, рискуваше се и създаденото, тъй като населението оставаше под впечатлението повече на раздорите и ежбите между войводите и агитаторите, отколкото под обаянието на организацията и нейното дело. Поради това дейците от Одринско сами съзнаваха нуждата от среща помежду им, каквато стана в Пловдив по Великден 1902 г.
По тяхно желание Централният комитет изпрати свои делегати: Гоце Делчев и мене. Тушу Делииванов пък присъствува като задграничен представител.
В тоя конгрес на одринци се отличи особено Л. Маджаров Той се противопостави аргументирано и вещо на сарафизма. [1] След като изложихме положението на революционната организация в Македония и как работи тя, одринци съзнаха необходимостта от единодушие и поискаха ЦК да им прати свой пълномощник. Те дори поканиха Делчева. Той обаче отклони поканата, като зает твърде много в Македония. Тогава се реши да се предостави на самия ЦК да определи пълномощника си. Спря се на мене. И Делчев бе на същото мнение. Той бе за мене кумир. За неговия авторитет напуснах Македония и от есента на 1902 г. пренесох дейността си в Одринско, като пълномощник на ЦК.
Из Странджа планина аз намерих добре наторена почва за организационна
работа. Оставаше само всичко да се канализира и нареди по образеца на македонското
движение. Това стана лесно и с бързина по две причини: първо, че войводите
1. Привърженици на П. Сарафов — председател на Върховния македоно-одрински комитет в София (ВМОК).
318
се проникнаха от същината на общото дело, и второ, че българите в Одринско се оказаха податливи за организиране, понеже по природа бяха културни и твърде дейни.
Голямото съзнание на войводите в Одринско за общата работа улесни и моята задача. Всичко се нареждаше по другарски, без налагания и амбиции, които всякога са пакостни за едно революционно дело.
Вътрешните главни дейци се деляха на две: подвижни и неподвижни. Първите работеха между народа, знаеха доколко е подготвен той за борба, та бяха против вдигане на всенародно въстание. Вторите бяха главно в Централния комитет. Те бяха предварително убедени в неуспеха на въстанието, но смятаха да се дигне шум, за да се заинтересува Европа и намеси в полза на потиснатите.
Тези противоположни гледища на подвижни и неподвижни дейци създаваха прения, които не спираха и след смъртта на Гоце Делчев. Те станаха причина въстанието в Македония и Одринско да не избухне едновременно.
От друга страна пък, сарафисти и върховисти [1]
работеха против подвижните и неподвижни дейци на вътрешната революционна
организация. Всеки се стремеше да прокара своето. Така настъпи разногласие
и липса на единството между първите хора на революционното движение. За
щастие това разногласие не позволи да се простре и в Одринско, когато в
Македония то се изрази в самоизтребление, което изяжда децата на революцията.
През обиколката ми в Одринско към края на 1902 г., като бях в с. Каракоч
(до Лозенград), получих писмо от ЦК, с което ме канеше на конгрес в Солун
за разискване въпроса за вдигане въстание. В писмото се казваше, че ако
сам не мога да ида, да упълномощя някого да ме представлява. Маджаров отказа
да иде под предлог, че не иска да се разправя с даскали, както обичаше
да се изразява той, и защото по-добре му било всякога да стой между народа.
Писах тогава в същото село на Велко Думев, гимназиален учител в Одрин и
председател на Окръжния революционен комитет, че го упълномощавам да иде
в Солун, като му изложих и; гледището си по въпроса за въстанието, както
и мнението ми за терористич-
1. Върховисти, привърженици на ВМОК.
319
Михаил Герджиков
320
ните акции и тактика. В Солун обаче той не изрази моето схващане, а гласува за въстание. ЦК използува това му държание и писа на Г. Делчев, че и Одринско се присъединява към мнението за въстание, с цел да спечели на своя страна тоя голям деец на революционното движение. Делчев се изненадал от това писмо на ЦК и писал на Д. Стефанов, казал и на П. К. Яворов, при една среща с него, както и на Хаджи Димов, който бе с Делчев до смъртта му, думите: „Неужели и Мишел ме оставиха да се боря с тези хора, които искат въстание?”
Аз бях против въстанието и не можех да се примиря с поведението на Велко Думев. Поисках му с писмо обяснение, защо не е изразил онова, което му писах в с. Каракоч. Той се извини, че гласувал за въстанието като воденчанин, а не като представител на одринци. Аз след това протестирах пред ЦК, че Думев не е изразил мнението на Одринско.
От големите подвижни дейци спрямо решението на Солунския конгрес остана непреклонен само Сандански. За него обаче сметка много не се държеше, защото районът му бе край границата, та лесно е било да го вмъкнат във въстанието, като му пратят няколко чети през границата, за да предизвикат властта и да накарат него да реагира срещу нея. Оставаше, следователно, ЦК да спечели Одринско, което бе трудно благодарение главно на обстоятелството, че не взимахме пари за движението от него (ЦК), а всичко вършехме и набавяхме с местни средства от населението.
През май получих решението на Смилевския конгрес за въстание в Западна Македония. Изненадах се. Понеже сам не посмях да взема становище, свикахме конгрес на Петрова нива от всички воеводи, четници, окръжни и околийски пунктови началници. Конгресът се откри на Петровден 1903 г. и продължи четири дни наред. Занима се с въпроса за обявяване въстание и с готовността на организацията ни за него. Катерински се обяви против, защото всяко подобно събитие е катастрофално за населението. Аз му отговорих в смисъл, че ние, одринци, сме пред дилемата да правим въстание сега или никога да не правим. Защото, щом македонците въстанат сега, ще могат ли одринци да въстанат сами след две-три години например? Всички намерихме опасенията на Катерински за основателни, ала пред дилемата да въстанем сега или никога, предпочетохме да въстанем от братска солидарност и в помощ на македонците.
321
Понеже Катерински заяви в речта си, че Свиленградска няма да участвува, ако конгресът реши да се вдигне въстание, той бе отстранен в една колиба.
Аз в тесен кръг се изказах против въстанието, но се обявих за въстанието, за да може да се повдигне наред с македонския и въпросът за Одринско. А убеден бях, че въстанието няма да има дълготраен успех.
Според мене Одринско морално беше подготвено за въстание, но не е материално. Поради тази неподготвеност, предложих на конгреса въстанието да почне по-късно и да се даде право на Боевото тяло да определи деня. Освен това, реши се въстанието да обхване само Странджа планина, изобщо Лозенградския санджак, а в Одрин, Свиленград и в Западна Тракия да се предприемат терористически акции, като за това се влезе във връзка и с арменския революционен комитет. За Боево тяло конгерсът избра мене, Маджаров и капитан Икономов. Последният бе нов за движението, но бе избран като офицер. Ние тримата определихме средата на август за ден на въстанието, след което аз заминах в България с цел да уведомя ЦК и да закупя оръжие.
ЦК отговори на телеграмата ми, че щом Одринско не е още готово и въстанието в Западна Македония се отлага за 20 юли по стар стил — Илинден. Отговорих им, че държа за средата на август. С това оставих ЦК в неопределеност по отношение на Одринско. Във всеки случай македонското въстание се отложи за нас одринци, а после то пък ускори въстанието в Странджа планина, което се вдигна на 5 срещу 6 август, вместо към средата на месеца.
От братя Иванови купих кримки по 10 лева едната. Те продаваха същите пушки на турците по 40 лева едната, а ги бяха закупили от българското правителство по 1 лв. От Тюфекчиев пък закупих 5—10 пъти по-скъпо от костуемата цена динамит, адски машини и други материали.
Когато започна Илинденското въстание, знаех. И по тактически съображения обаче не бързахме да се вдигаме и ние, чакахме турските войски да се отправят за Македония и като мине време, да въстанем. Карайовов и Наумов обаче, които издаваха в София вестник „Автономия”, към 24 юли писаха в една притурка, че в Одринско има въстание, че в М. Търново гарнизонът е разбит и други подобни измислици. Щом прочетох това, за да не би властта да обискира и разстрои организацията в навечерието на въстанието, свиках Боевото тяло и
322
то реши да въстанем в близкия празник Преображение — на 5 срещу 6 август (18—19 август).
На 4 август в Еняда беше дошла руската флота на демонстрация по повод убийството в Битоля на руския консул Ростковски. Това се схвана от обикновените хора, че русите са дошли на помощ.
Всички бойни материали — пушки, патрони, револвери, бомби, динамит, адски машини и пр. — бяха купени с пари, събрани изключително от населението на поробена Тракия. С такива пари бе купено и снаряжението.
Няколкото манлихерови карабини, с каквито бяха въоръжени агитационните чети и кадърът на въстаниците, едни от тях бяха купени с организационни пари, а други — откраднати. Стотина манлихери попаднаха в ръцете на Организацията по време на въстанието.
Знаех, че с кримки много работа не може да се върши, но бях убеден, че ще ги заменим с турски маузери, както и стана. Въстанникът дядо Георги (от Паспалево) отказа да си смени пушката. „Не давам кримката си, каза той, защото тя ми служи като топче: щом гръмна, ставам да видя, где ще падне куршумът.” Смяхме се всички. С такива пушки не може да се води борба успешна с войска, въоръжена с модерно оръжие.
Всички одрински нелегални дейци бяха предани на делото хора. Маджаров и Кондолов бяха прочути войводи, с голям авторитет между четниците си и населението.
В Одринско станаха по-големи разорения, дадоха се повече жертви, отколкото в Македония. Причината за това бе, че последната въстаническа зона бе по-широка и настрани от Цариград, когато Одринско бе вратата на турската столица откъм Балкана. Тъкмо това обстоятелство обяснява защо турците с по-голяма настървеност се нахвърлиха върху българите в Лозенградския район, жестоко се разправиха с тях, като разориха много села, много жертви взеха и маса хора прогониха в България.
И когато избухна Преображенското въстание пред вратите на турската столица и под носа на дипломатическите представители на великите сили, цял свят опули очи от изненада и учудване пред дързостта на „презрения роб” да въстава с голи ръце срещу своя „легитимен господар”.
Спомням си разговора, който имах скоро подир въстанието с един български дипломат. Между другото, той ми ка-
323
за: „Ех, наистина, печален край, но вие поне подчертахте пред целия свят българския характер на Тракия.”
С 25 четници на 18 февруари 1903 г. тръгнахме през Странджа планина за Симитлий. Бе месец февруари — освен снаряжение и въоръжение, всеки носеше взрив и товарът ни възлизаше по 40 килограма приблизително за човек. По пътя вали силен дъжд. Дочакахме да мине влакът, за да видим точно времето и да нагласим взрива. През целия 19 февруари лежахме в шумаците. Върху нас налетяха овчарски кучета. За да не ни издадат, хвърлихме им половината от сухарите си. Към полунощ поставихме взрива до един мост на завой и се оттеглихме на 300 крачки от линията да чакаме резултата. В един часа се зададе влакът. Чухме слаб пукот. Локомотивът се върна назад и после с голяма скорост тръгна напред Възпламеняване на взирва не стана. Фитилът бе мокър. Разочаровани, изморени и гладни трябваше да тръгнем веднага обратно, защото бяхме 8 часа далеко от Странджа и то в една равнина, обрасла в шума.
Като навлязохме най-сетне в Странджа, на една височина забелязахме мандра. Наредихме Хр. Арнаудов (от Свиленград) с други четници още, облечени в турски войнишки дрехи, да влязат в мандрата, а всички други останахме отвън. Арнаудов ги изплаши мандраджиите, като ги пита да кажат дали не са видели комити, взе им хляба и продължихме всички. Два часа след това на същата мандра се явила и потеря. Гърците й съобщили, че преди нея идвала друга, като й посочили дори накъде взела, та тя тръгнала в противоположна посока. Така благополучно стигнахме в Апартес, първото най-югоизточно селище от района на организацията ни в Одринско. Лапавицата и мандраджиите ни спасиха от преследване.
Убийството на Анегности Дяков в М. Търново бе епохално дело за революционното движение в Одринско. По принцип всякога съм бил против смъртните присъди. По отношение на Анегности обаче се отклоних от тоя принцип, защото бях поставен пред дилемата: да съществува ли организацията в тоя край или не.
Анегности беше голям богаташ и предприемач на данъците в М. Търново. Той минаваше за благодател на народа ни в Странджа планина. Щом властта искаше берии от българите, той се явяваше защитник в смисъл, че ги плащаше веднага, за да ги събере след няколко години от народа в какъвто размер иска със съдействието на властта.
324
Когато за пръв път се явих по агитация в Странджа, населението не скри незадоволството си от големия чорбаджия в М. Търново. Селяните ми казваха, че те ще продадат кравата, телето си и друго каквото имат, и пак ще си купят оръжие, но не доумяват защо чорбаджиите стоят настрана от движението. Затова в М. Търново събрах и средните чорбаджии, които също влязоха в организацията, но ми казаха, че трябва да обхване тя и по-големите от тях. Аз гледах да привлека преди всичко масата и еснафа. Та да стигна така и до върховете, за да има на кого да се опра, ако последните ме ритнат.
Заедно с чорбаджиите дойдоха при мене и братята на Анегности. Те не отказаха участието си в делото, обаче казаха да не закачам Анегности. Аз настоях да се срещна с него. Те приеха най-сетне да му говорят за среща. В М. Търново бях сам, тъй като оставих четата си в с. Мокрушево. Постоянно менях квартирата си. Съобщиха ми, че Анегности не искал да се срещне с мене. Поканих го с други хора, а той отговори: „Кажете на тоя вагабонтин да си върви, че тесен ще му се види градът.” На другия ден пратих пак за среща. Отговори ми с друга обида. „За него няма ли парче хляб в България, та е дошъл тука да яде нашия хляб?” За авторитета на организацията не пожелах да отстъпя, а му съобщих, че ако не дойде той, аз сам ще ида у дома му. Вечерта в къщата му отишъл каймакаминът на гости. Въпреки това, аз отидох. Едно негово момче ме видя и се върна, без да извика. След това излезе дъщеря му. От страх тя припадна, та аз се върнах назад. На другия ден пак го извиках да се срещнем само, па ако не иска, да не работи в организацията. Той отговорил: „Този вагабонтин да си върви, че ще му счупя главата.” Същия ден вечерта той падна убит. Аз веднага напуснах М. Търново и отидох в Мокрушево при четата. На другия ден сутринта хазайката влезе при нас весела и с радост извика, че Анегности бил убит. Запитах я кой го уби. „Не знам, отговори тя, но който го уби, бог да го поживи!” Като излезе от стаята, съобщих на четата, че убийството е извършено по моя заповед.
Близките на Анегности настояли пред Екзархията и тя съобщила на българското правителство, че революционната организация убила най-големия българин в Одринско, „бащата на сиромасите”. Правителството повдигнало въпрос пред ЦК и последният ми направи мъмрене. За мене обаче важеше какво ще каже Делчев. Срещнах се с него и чух от устата му да не обръщам внимание по тоя въпрос на Централ-
325
ния комитет. Делчев беше за мене голям авторитет и щом той одобри постъпката ми, се успокоих.
Друга присъда не съм издавал. Тя бе първа и последна, но затова пък
уместна и целесъобразна. Въпросът беше да не се сметне, че организацията
не може да надделее капризите на един чорбаджия. Убийството повдигна авторитета
й, респектира всички чорбаджии и противници на делото, като ги впрегна
и в революционната колесница.
Записани на 11 и 12 май 1925 г. в Цариград от Ив. П. Орманджиев