Михаил Чеков е роден в с. Екши Су, Леринско, през 1873 г. През 1892 г. завършва педагогическия отдел на българската гимназия в Солун и става главен учител в с. Ваташа, Тиквешко, след това в Екши Су. Взема активно участие в изграждането на революционната организаиия, във въоръженото въстание в своя край през 1903 г.Спомените на Михаил Чеков са били записани през октомври 1956 г. Година след това Михаил Чеков се поминал във Велинград.
ВЪСТАНИЕТО В ЛЕРИНСКО
Смилево е българското Оборище за Македония, където беше взето решението за въоръжено въстание на 2 август 1903 година. Смилево е забележително поради конгреса и че е родното място на великия ратник за свободата на Македония — Даме Груев.
Жителите на Смилево се занимават със зидарство, главно в Битоля. Тези
македонски панагюрци бяха така преда-
1. Не трябва да се смесва с Михаил Чаков от Гумендже, известен революционен деец и войвода в Източна Македония.
258
ни на делото, че дори и децата бяха в услуга на организацията.
От Битоля ми съобщиха, че трябва да замина за Смилево, където ще се състои конгресът на организацията в Битолско. Такива конгреси щяха да станат и в други райони на същата дата. Бях представен като ръководител на Леринско за делегат на конгреса. До Битоля пътувах с влак. Там ме заведоха в църквата „Св. Неделя”, която беше на края на града. Вечерта се срещнах с войводата Георги Сугарев, който също беше делегат на конгреса. След като се снабдихме с оръжие, потеглихме за Смилево. Денувахме в едно село и през другата нощ стигнахме в Смилево. В Смилево намерихме пристигнали почти всички делегати. Там бе и вторият делегат от Леринско — Георги Папанчев.
Конгресът се откри на 17 април (ст. ст.) 1903 година. За председател бе избран Даме Груев.
За този конгрес са писали обширно Христо Силянов и Георги поп Христов, затова аз ще спомена само онова, което най-силно ме заинтересува в този велик за Македония конгрес. Чувствувах за голяма привилегия да взема участие с борците за свободата на поробена Македния и в Битолския революционен окръг. Между тях бяха: делегати от Битоля, Демир Хисар, Прилеп, Велес, Охрид, Лерин, Костур, Крушово и Кичево. Между тях личеха: Даме Груев, Борис Сарафов, Георги поп Христов, Георги Папанчев, Христо Силянов и др.
Отлично впечатление правеше сцеплението, което обединяваше духа на конгреса за най-великата цел — освобождението на Македония от вековното робство. Този дух особено се прояви, когато се разискваше въпросът за въстание. Някои делегати изтъкваха, че районите не са готови за въстанието, понеже недостигало необходимото оръжие. Но когато тези делегати видяха, че нуждата от по-скорошно въстание е повелителна, и те се съгласиха. Не по-малко бе проявен този дух у смилевци, за които времето на конгреса бе голям празник. Те се надпреварваха да канят делегатите на гости и ги посрещаха с братска сърдечност. Младежите от селото пък бяха взели грижата за охраната през време на конгреса.
При завършване на конгреса жените от селото поднесоха на делегатите изработени от тях предмети за спомен от конгреса. Аз купих шарен пояс за спомен и с този пояс се опасах във време на въстанието. Поясът и досега стои, пода-
259
рен на градския музей във Велинград. Последната нощ в Смилево бе време на раздяла пред едно славно дело — въстанието, когато ще се сбъдне въжделената мечта — освобождението на Македония.
Колкото тайнствено бяхме дошли, толкова тайнствено си отидохме, изпратени от сърдечните смилевци, в чиито очи блеснаха сълзи.
Така завърши този славен исторически конгрес на Македонското Оборище.
През май 1903 година с Георги Папанчев отидохме в село Баница, Ларинско. Селото беше в една котловина, която наподобява тепсия и заради това то е наречено Баница.
Наредено беше в Баница да се срещнат всички ръководители от Леринско. Дошли бяха 40 души за съвещание по подготовката на въстание. Същевременно трябваше да се включат в някоя чета дошлите от София Васил Попов и Силян Партов, от които единият беше определен за помощник, а другият — за секретар на войводата.
Работата на срещата бе към привършване. Аз казах на Георги Папанчев, че трябва да побързаме със заминаването ни, понеже стоенето ни в Баница е известно на цялото село. Георги каза, че тук, в Баница, той се чувствувал в най-голяма безопасност, но случи се следното: На 20 май, през нощта, селото беше обсадено от редовна турска войска, която откри огън. Решихме да се изтеглим от селото, за да не бъде запалено. И последователно ние потеглихме към края на селото по посока към гробището. Изпратихме една жена с дете, за да види дали пътят към гробищата е чист от турци. Когато жената стигна до края, турците почнаха да стрелят по нея и тя се върна. Изпратихме други две жени да отидат до ж. п. станция, за да видят дали там има турци. Жените се завърнаха и съобщиха, че там няма войска.
Тогава ние се отправихме към ж. п. линия и когато се бяхме пръснали по нивите, турците откриха огън и бяха убити Георги Папанчев, Васил Попов, Стоян Партов и други пет души четници. Когато бягахме по нивите, аз паднах и цевта на пушката ми се напълни с пръст. Така тичешком стигнах до линията и се скрих под моста и започнах да чистя цевта на пушката си. В това време съгледах близо до линията един наш четник, ранен в гърба, но в същия момент се появиха по линията турски войници. Аз извиках на четника да стреля срещу турците или ще стрелям по него. Чет-
260
никът започна да стреля и повали един от войниците, а другите залегнаха и се скриха. Тогава ние тръгнахме напред през шубрака и по пътя намерихме друг четник, тежко ранен и устата му беше пълна с кръв. Тъкмо тогава ни застигна един четник, висок и снажен. Той вдигна ранения четник с пушката и кепето му и тръгна с нас. След продължително ходене дойдохме до местността „Камъкът”, където се събрахме всички четници. Между тях един бе санитарен и веднага даде първа помощ на ранения. Турците не ни проследиха. Ние можахме да си отидем в Екши Су с ранения четник, който бе лекуван, добре гледан, докато и той можеш.; да си отиде.
Но ние трябваше да открием кой бе извършил предателството за срещата в Баница, поради което турците ни нападнаха.
За тази цел с Георги поп Христов повторно отидохме в Баница и събрахме
всички хора от Организацията. Оказа се, че между тях има един човек на
име Геле Ряпов, когото Георги Папанчев бил определил да събира пари за
Организацията. Ряпов бил събрал 70 лири и за да може да обсеби тия пари,
той решил да извърши предателство. Макар че Ряпов отричаше, вината му бе
доказана. През време на срещата Ряпов казал на селската охрана, че четата
си е заминала и така пътят на турците за нападение бил открит. Организацията
осъди деянието на Ряпов и той бе убит вън от селото и бе затрупан с грамада
от камъни. Наказан бе също и помощникът на Ряпов.
Съгласно решението в Смилево, ние трескаво се готвехме за славния ден, докато на 19 юли куриерите ни донесоха вестта, че на 20 юли 1903 г. ще бъде обявено въстанието. Георги поп Христов бе в Екши Су като заместник на падналия Георги Папанчев. Планът ни беше да развалим моста на ж. п. линия, но видяхме, че за тази акция липсват опитни хора, затуй решихме да нападнем ж. п. гара, която беше близо до селото.
През нощта, срещу 20 юли, по даден сигнал 200 души борци се явиха на селския мегдан и обявиха въстание против турската власт. Направихме проверка на явилите се и установихме, че между тях имаше хора възрастни и неподходящи да си служат с оръжие. Между тези хора бе и свещеник Иван Маркузов, осъден на 15 години затвор за революционна дейност. Тези хора освободихме, като задържах-
261
ме пушките им. Въстаническите чети се оглавяваха от местен войвода — Тего Хаджиев, от Битоля. Борис Сарафов бе ни изпратил Георги Чакъров от Банско, като опитен работник по взривното дело. Предварително бяхме уведомили началника на гарата и персонала за нападението ни, та те се бяха оттеглили от помещението, понеже бяха наши съмишленици. Мене бе възложено да надзиравам работата на Георги Чакъров, който бе натоварен да разруши мостчето при гарата и ж. п. стрелки. Нападението на гарата бе възложено на Георги поп Христов и Тего Хаджиев.
Георги нападна гарата от южната страна и зарегистрира успех. Гарата се охраняваше от няколко турски войници, които откриха огън. От тези войници четирима бяха убити на място и няколко души бяха ранени. От наша страна бяха ранени Тего Хаджиев и моят братовчед Чеков. Тегов беше занесен в Екши Су и раната му бе превързана. Илия Чеков, като видя, че раната му е смъртоносна, сложи край на живота си. При разсъмване ние се оттеглихме в гората при Екши Су, а аскерът не предприе преследване.
Няколко нощи ние предприемахме разрушения на телеграфни жици. Като се движехме из селата, срещнахме се с костурския войвода Чакаларов и с четата му и започнахме съвместна дейност. Предприехме нападение над турския гарнизон, намиращ се във влашкото село Невеска. В селото беше казармата, но гарнизонът летуваше в ливадите край селото. Нападението ни бе съвсем неочаквано за турците, затова те се объркаха и побягнаха, като оставиха боеприпаси и хранителни предмети. Взехме 40 пушки и пленихме 7 войника. От храната взехме каквото можахме, а брашното дадохме на селяните-власи.
Власите бяха така ентусиазирани, че самоволно събраха 70 лири и ги предадоха на Георги поп Христов в полза на освободителното дело. Двама младежи власи с оръжието служеха с голямо усърдие като куриери. След това се отправихме към планината и се спряхме в местността „Върбица”, където намерихме въстаници и хора, дошли из Загоричени. На другия ден дойде съобщение, че към „Върбица” се движи многобройна турска войска, придружена от артилерия. На път към планината аскерът бе убивал всеки срещнат българин и опожарявал селата. Веднага бе разпоредено всички цивилни лица да се оттеглят на друго място, а на „Върбица” да останат само тези, които имат дългобойни пушки. Аз имах манлихера.
262
Турската войска ни наближи и ние за „добре дошли” ги поздравихме с няколко залпа. Турците се спряха, нагласиха оръдията и започнаха да стрелят. Когато видяхме, че съпротивата ни ще бъде безрезултатна и за да не дадем жертви, решихме да се оттеглим. Оттеглихме се в Емборската гора до село Емборе — Кайлярско. Тук стояхме три дена, докато се свърши храната. През село Върбица и Екши Су отправихме се към село Негован. Това село бе населено с албанци-християни, изселени някога от Али Паша Янински. В Негован живееше единственият българин, когото наричаха Христо Бугарина. Този Христо ни снабди с храна и каза, че турците са предприели претърсване из селата и полето. Затуй ние отидохме в една гора, близо до пътя. След известно време по пътя се зададе аскер, предвождан от офицер с бяла гугла на главата. Офицерът отправи бинокъл към нас и го чух като каза: „Бише йок” (нищо няма). Аз се бях прицелил в главата му, ако потеглеше към нас, а той продължи пътя си и спаси главата с бялата гугла.
Отправихме се към Люботинското блато, където бе Люботинската чета. В средата на блатото имаше храсти, върху които бе поставено камъш. Прегазихме брода и стигнахме до бивака. Турците нападнаха селото и изгориха къщите на нелегалните и убиха и 20 души. . .
В блатото престояхме три дена и пак се върнахме в гората при Екши Су, където по-лесно се снабдявахме с храна. Така с премествания и криене по гората прекарахме до есента. През това време Георги поп Христов води сражения във въстанието. Тего Хаджиев остана нелегален до амнистията, а аз останах нелегален до заминаването ми.
С Георги поп Христов се отправихме към балкана, към село Буф, Леринско, където Сарафов с неговата чета ни чакаше на съвещание. След нашето пристигане дойдоха четирима войводи от Преспанско. Сарафов бе взел грижа за добра охрана от четници. На срещата Сарафов ни съобщи, че въстанието е завършено и че по решение на щаба оръжието трябва да се складира на сигурно място, а войводите и четниците да се разотидат по домовете си.
На другата сутрин от охраната съобщиха, че към нас се приближава турски аскер. Веднага се отправихме към височината, а турците почнаха да ни обстрелват. На височината се събрахме с две групи и се отправихме към Пелистер планина. Аскерът продължаваше да ни преследва и постоянно стреляше. Когато се изкачихме на планината, почна да вали
263
сняг и дирите ни се заличиха. Когато се стъмни, ние заобиколихме турците и се отправихме към село Арменохор (Арменсело). Тук трябваше да се разделим с Борис Сарафов, който с четата си се връщаше в България. Бяха намерени 20 коня, за да могат да яздат. Сарафов с четата пое пътя към Мариово и оттам през Вардара към България.
А с четирима другари потеглихме за Екши Су, но Сарафов при село Котари ни настигна и това бе последното ни виждане с него.
След неуспешното въстание турското правителство даде амнистия за разбунтувалото се население и за четниците, но не и за ръководители-войводи. Аз трябваше да остана нелегален, а това бе особено мъчително през зимата.
При големия разгром от въстанието населението запази народностния си дух и организацията започна да се проявява. В случаи на разпри и на недоразумения населението търсеше организацията и воеводите да разрешават въпросите. Поради това трябваше и аз да ходя по селата и разглеждам появили се спорове. Но стоенето ми като нелегален почна да се затруднява от аскера, който предприемаше на различни места обиски. Това ме принуди да помисля за прехвърляне в България.
Най-къс и безопасен път бе този през Гърция. С куриера Караколов от село Айтос тръгнахме през нощта и стигнахме в изгорелото Загоричени, където спряхме в къщата на брата на учителката Милена Грънчарова. Грънчаров ме свърза с трима власи, които щяха да ме преведат през гръцката граници, за което им дадох две турски лири. Власите бяха от село Блаца. Преди да тръгнем, те ме облякоха с женски дрехи.
През първия ден на пътуването стигнахме до Кожани, където се настанихме за нощуване. През нощта дойде турската полиция да провери нафузите на пътниците. Власите и ханджията ме скриха в яхъра при конете. На съмване потеглихме за Селфидже. По пътя между Кожани и Селфидже тече реката Бистрица. На моста на реката имаше турски пост за проверка на паспорти. Когато наближихме моста, власите ми дадоха да водя овчарското куче. Единият от власите отиде при стражарите, за да им каже, че когато се върнем, ще им донесем мляко и сирене. Така пред очите на властите мина един комита — душманин на султана.
264
Като минахме моста, ние заобиколихме Салфидже и се насочихме към Елисоня, откъдето власите щяха да се отделят, за да отидат на някакъв панаир. Близо до гръцката граница настигнахме други власи-овчари, които отделиха от своето стадо 60 овце и ги дадоха на моите власи, за да ги прекарат с техните овци през границата. По пътя разбрах, че власите ми услужиха не толкова за двете лири, но защото симпатизираха на българите. Те наредиха да се кача на кабриолет и по-лесно отидох до Лариса, главен град на Тесалия.
Когато бях в Лариса, при мене в хотела дойде един таен гръцки агент, който ми предложи срещу две лири да ме заведе до параход в Пирея. Не се съгласих, понеже агентът ми вдъхваше недоверие. След малко същият дойде със стражар и ме заведоха в комендантството, където ме затвориха в едно подземие. Там стоях няколко часа, докато ме повикаха на разследване. Началникът, който ме подложи на разпит, бе добър човек и ми позволи да остана при стражарите, за да си купя дрехи. Той ми даде възможност и да се срещна със задържания като мене българин Георги Иванов от село Острово. След няколко дена заедно с Георги бяхме изпратени в Атина.
По пътя за Атина ни придружаваха двама стражари, от които единият бе българин, от костурските села, а другият беше от Атина. И двамата се носеха с нас приятелски.
В Атина пристигнахме на първия ден на Великден, 1904 година. Стражарите, вместо да ни водят в участъка, заведоха ни в къщата на българина, където обядвахме, и после ни изведоха да се разходим из Атина. През време на разходката влязохме в една бирария, за да се почерпим. На масата имаше и други лица — гърци, като разбраха, че сме българи, извикаха „Зито Вулгария”. Но аз им казах, че съм българин, ама македонец. И те пак извикаха: „Зито Македония”.
На другия ден стражарите ни заведоха в градоначалството. Там бяхме поставени в една стая на горния етаж. По стените на стаята имаше много ръкописи. Между тях прочетох на френски: „На Тиф де Котел”, писано от някой българин, изпитал гръцкото „гостоприемство”. В друга стая имаше други арестанти — българи, обвинени, че пренасяли оръжие.
След 20 дни, с железни халки на ръце, ни заведоха в големия затвор между Атина и Пирея. По пътя за затвора
265
един гръцки войник се нахвърли по нас, като каза: „Вие българите сте за клане, но кралицата Пущана ви закриля”.
В този затвор престояхме през цялото лято и чак през септември бяхме освободени, благодарение на застъпничеството на българското правителство.
Върнах се пак в Атина. Докато се бавех по уреждане пътуването за България, съвсем случайно срещнах шпионина гъркоман от Загоричени, който избяга от ареста ни и ни предаде на турците. Той ме позна и гузно почна да казва, че е направил голяма грешка в Загоричени. Тук, в Атина, бил със семейството си, но живеел в голяма мизерия. Бил без работа, а жена му и децата му не смеели да излязат на улицата, защото ги замеряли с камъни. Той ни посъветва по-скоро да заминем за България, защото гърците приготвят чета за изпращане в Македония и не е чудно някой екзалтиран тип да ни тегли куршум. Разделихме се с този мизерник в човешки образ. Ако бяхме в Македония, шяхме да му теглим куршум и му заплатим за предателството в Загоричени.
Българският дипломатически представител ни снабди с безплатен билет за пътуване за България.
От Пирея през Цариград пристигнах във Варна, откъдето дойдох в София. Прекарах един месец в почивка, след което бях назначен на служба в Българската кооперативна банка. Служих в Горна Оряховица, Плевен и София.
През Балканската война бяхме изпратени в Атина четирима македонци да организираме чети от македонци, завърнали се от странство, за да вземат участие във войната с турците. Но тази мисия остана без резултат.
След войната бях пенисниран и през 1919 г. се настаних на постоянно местожителство във Лъджене (сега Велинград).
Тези спомени предадох в 84-та си годишна възраст на Герасим Попов от Велинград, който ги записа.