Глава пета
Антантата и България след българската намеса във войната (октомври
1915 — септември 1918)
1.
Не би могло да се твърди, че вестта за намесата на България във войната е паднала като гръм от ясно небе. И въпреки това психологическият шок в страните от Антантата беше значителен. Пропагандата толкова дълго и усърдно беше убеждавала, че Франция, Великобритания, Русия и Италия се сражават за демокрацията срещу тиранията; за справедливостта срещу неправдата; за културата срещу варварството, че буржоазната общественост не можеше да си обясни защо една малка държава се присъединява към обречена кауза, защитавана от враговете на човешкия прогрес.
Възможните обяснения бяха две. Първото търсеше морално-етичните измерения на „измяната на България". Нерядко крайните изводи граничеха с расизма. Според авторите на редица журналистически опуси българите били „народ мелез", в който „татарско-монголските черти" подавили първичното положително славянско начало и го превърнали в предмостие на азиатското варварство в Европа. Германските му владетели умело използвали тези качества, като успешно ашладисали към тях хитрината, алчността и неумерената грандомания, характерна за тевтонците.
Различни варианти на тази теза, умело подхранвани от пропагандните агенции на съседите на България, щяха да господствуват в печата на Антантата в годините на войната. Тя успокояваше донейде общественото мнение. Народ с такъв морал и подобни психологически качества не бе желан съюзник. Недостатъкът й бе, че емоциите в нея бяха прозрачни и не прикриваха конвулсиите на нараненото честолюбие. Тя не можеше да изличи реалността. А реалността говореше, че дипломацията на Антантата бе претърпяла крах на Балканите. Дори присъщите му „отрицателни черти" не можеха да обяснят защо българският народ би тръгнал по пътя на самоунищожението. Явно бе, че дипломатите се бяха оказали недостатъчно гъвкави и бяха позволили на Берлин и Виена да вземат връх [1].
210
Това, разбира се, не оневиняваше българите. При равносметката те щяха да си получат заслуженото, но в месеците, когато българската армия бързо наближаваше Солун и бреговете на Адриатика, въпросът за наказанието беше само риторичен, въпрос на далечно и непредсказуемо бъдеще.
И тъй като гневната обществена реакция се нуждаеше от отдушник, възмущението се обърна против непосредствените участници в балканската драма. Руският буржоазен печат, без да пести изразните средства, заклеймяваше поведението на „предателката на славянските интереси". Императрицата, която никога не се бе отличавала с уравновесените си преценки, сега ругаеше в писмата си “подлата България". Държавници от висш ранг не криеха надеждата си че накрая „тези свине българите" щели да бъдат наказани, както следва [2].
Влиятелни кръгове на аристокрацията, които се опасяваха много повече от надигащата се революция, отколкото от съперничеството с Германия, отдавна търсеха начин да се отърват от Сазонов. Намесата на България бе удобен повод. По бреговете на Нева от уста на уста се носеха слухове за неминуемата му оставка. Най-важният фактор в политическото му оцеляване до този момент бе безрезервната подкрепа на Великобритания и Франция. И сега тя му помогна да преодолее поредната криза. Бюкенън учтиво намекна пред Николай II, че в очите на Лондон Сазонов си остава най-сигурната гаранция за сплотеността на съюза между Русия и Англия. Това бе достатъчно. Императорът отрече, че е имал намерение да прави смени в правителството [3].
Нападките срещу Грей в Лондон бяха не по-слаби. Недоволни депутати, както либерали, така и консерватори, опитаха да наложат дискусия по общите насоки на външната политика. Грей, който от всички добродетели най-много ценеше мълчанието, отказваше да се обвързва с определена позиция. Подкрепяй от Аскуит, той се измъкна с общи фрази, изтъкваше традиционните „алтруистични мотиви" на британската
211
политикa и не особено грациозно прехвърляше вината за провала върху Русия и Сърбия [4].
Лорд Крю се оплакваше в писмо до Бъкстон, че едва ли някой въобще разбира колко е трудно да се преговаря, „когато имаш трима или четирима други съюзници, така че точният ход да бъде направен « най-подходящия момент". А Остин Чембърлейн му пригласяше: „Надявам се, че няма да имате нищо против да Ви кажа, че е по-лесно да се споразумееш с балканските държави на теория, отколкото на практика" [5].
Оправданията не можеха да убедят никого, но във Великобритания въпросът за българската намеса бе по-скоро емоционален и можеше да бъде уталожен по-лесно. В Париж обаче бяха засегнати чувствителни икономически и политически интереси. В годините преди войната френските банкери и финансисти с тревога наблюдаваха постепенното ерозиране на френското влияние в Близкия изток. Нападението срещу Сърбия възприеха като пряка атака срещу позициите им в Ориента. Почвата под краката на правителството на националното единство започна да се клати.
От една страна, Клемансо го атакуваше за недостатъчното внимание, отделяно на западния фронт. От друга, гласовитата групировка около Бриан, който си точеше зъбите за по-значителен пост, насочи цялата си енергия срещу Делкасе. През пролетта на 1915 г. той се бе огънал пред руския натиск и се бе съгласил с отстъпването на Цариград, без да огради достатъчно добре френските интереси. Сега намесата на България идваше като капак. При това министърът на външните работи не криеше убеждението си, че при създалото се положение френските войски трябва да се изтеглят от Балканите. Това противниците му не можеха да преглътнат. Делкасе трябваше да подаде оставка. Като предлог послужи лошото му здравословно състояние. Хванала го беше „българската болест", както пишеше в един ежедневник. В новия кабинет Бриан зае министър-председателския пост и стана министър на външните работи и започна да реализира на практика старата си идея, че център на френската политика на Балканите трябва да бъде Гърция.
212
* * *
Първият важен въпрос, който съюзните държави трябваше да решат, беше дали и как да се окаже помощ на Сърбия. Всички съзнаваха болезнено, че възможностите за подкрепа са по-скоро символични.
Австрийските, германските и българските войски имаха огромно числено и материално превъзходство над обезкръвената от три години почти непрекъсната война сръбска армия.
Англичани и французи бяха прекалено далече, за да окажат реална помощ. Вярно, че още на 5 октомври английски и френски части бяха дебаркирали в Солун, но за да достигнат до сръбските позиции, им трябваше време, а и възможности, с които не разполагаха.
За Русия и дума не можеше да става. Румъния отказваше да пропусне руски части през Добруджа и с това блокираше всяка възможност за натиск.
Руски кораби бяха обстреляли Варна, а английски — Дедеагач, но това беше само символичен жест [6]. Логичният извод бе, че Сърбия трябва да бъде изоставена, за да се съсредоточат усилията на по-важни фронтове.
В случая обаче логиката остана на второ място. Стратегическите съображения трябваше да отстъпят пред морално-политическите. Самият факт, че войната бе започнала в защита на Сърбия, предрешаваше решението. Ръководителите на Антантата трябваше да вземат поне демонстративни мерки, за да я подпомогнат.
В правителствената декларация при поемането на властта Бриан заяви, че „отговаряйки на апела на Сърбия, Франция още в първия момент се е притекла на помощ. Ние сме в пълно съгласие с британското правителство по провеждането на военните операции на Балканите" [7]. Бриан бе започнал кариерата си като адвокат и затова звучните фрази му се удаваха добре. Недостатъкът им бе, че не бяха подплатени със съдържание.
Дори в Париж невсички бяха склонни да застанат зад политиката му. Клемансо, чийто глас звучеше все по-силно както в Парламента, така и в печата, удвои усилията си да убеждава,
213
че всички налични сили трябва да се съсредоточат против Германия, та дори с риск Сърбия да бъде смазана [8]. Жофр, макар отдавна да не отричаше ползата от странични операции, не бе склонен да лишава западния фронт от евентуални попълнения. Резултатът от дългите разисквания бе обезсърчаващ. В началото на октомври Франция разполагаше с командуващ експедиционния корпус в Солун, но достатъчно войници за корпуса липсваха. Експерти в Министерството на войната и Генералния щаб, подготвяйки се за все по-реалната възможност, разработваха проекти за евакуиране на току-що дебаркиралите в Солун съединения [9].
Руското правителство съзерцаваше развитието на положението със спокойствие, зад което се криеше безсилие. Вече близо година сръбската армия бе преустановила нападателни действия и не можеше да отвлича австрийските войски от източния фронт. Вярно, че разгромът на Сърбия щеше да има нежелателен морален ефект сред руското общество, но какво можеха да сторят правителството или Върховното командуване. Позицията на Румъния ги обричаше на бездействие. Солун бе твърде далече, а положението на армията толкова лошо, че съюзниците ие можеха да настояват за участие в наказателната акция срещу България. В крайна сметка Петроград можеше и да изпрати някоя символична военна част, но с това щеше да си и остане.
На Певческий мост добре съзнаваха причините, които караха Бриан да упорствува с операцията в Солун, и дотолкова, доколкото френското обществено мнение трябваше да се котка, за да не се противопоставя на уговорката за Проливите, Сазонов и Николай II бяха склонни да му пригласят [10].
Най-сериозни бяха съмненията в необходимостта от активна политика на Балканите в Лондон и Рим. Докато силите на италианците просто не достигаха, съображенията на англичаните бяха по-премислени. Целият кабинет и военните експерти бяха против задълбочаване на ангажиментите на полуострова. Всичко в опита, натрупан в дългогодишни колониални войни, караше британските военни да се противопоставят на безплодните операции в защита на Сърбия. За успех бе необходима добре обучена пехота, а тъкмо такава липсваше. При това те бяха уверени, че българите са добри войници и ще се сражават за Македония като за „своя страна" [11]. Навремени проличаваше и раздразнение от поведението на сръбската
214
дипломация, която не се беше вслушала в съветите на съюзниците си и сама си бе навлякла на главата сполетелите я беди. А и психологическият шок от провала на операцията при Дарданелите и свързаните с нея жертви бе най-силен именно в Лондон.
Киченер настояваше за усилване на гарнизоните в Египет. Те можеха да бранят най-добре английските интереси в Средния Изток и да гарантират възможно най-голяма плячка след войната.
Грей бе може би най-зле настроен към балканските ангажименти, които му носеха само неприятности, но неговата задача бе да поддържа отношенията с французите на нужното ниво. След дълги колебания, притиснат до стената от апелите на Бриан, той бе принуден да се обяви против собствените си убеждения и да обещае в парламента, че и Великобритания ще окаже помощ на Сърбия [12].
Това изявление щеше да му доставя само неприятности в бъдеще, когато политическите му противници нямаше да пропускат да изтъкват противоречията между думи и дела на Балканите.
* * *
В началото на декември 1915 г., когато изнемощелите сръбски войници, мамени от надеждата за спасение на брега на Адриатика, си пробиваха път с бой през албанските планини, преследвани по петите от българи и австрийци, във Франция правеха опит след опит за разрешаване противоречията между съюзниците. Според Бриан това означаваше да бъде наложена единствено правилната френска гледна точка. Първи започнаха да се съвещават военните. В Шантийи край Париж представители на генералните щабове трябваше да съгласуват практическите мерки по оказване незабавна помощ на Сърбия. За всички присъствуващи бе ясно като бял ден, че това е невъзможно, но съображения за бъдещото съотношение на силите на Балканите ги караха да търсят най-изгодната изходна позиция.
През лятото на 1913 г. френските тютюнотърговци и производители бяха упражнили силен натиск върху балканската политика на правителството. Сега пак те настояваха за осезаемо присъствие в Македония като гаранция за успешно икономическо проникване. Генерал Сарай готвеше в Солун наред с военните и подробни икономически анализи за перспективите пред френската търговия в Егейска и Вардарска Македония.
215
Френските офицери от експедиционния корпус дразнеха британските си колеги, като казваха, че в Македония са намерили „втори Египет — този път за нас" [13].
Съчетанието на икономически и политически интереси предопредели мястото на Франция в разговорите в Шантийи. При това застъпниците на активна балканска политика спечелиха неочакван влиятелен съюзник — самия Жофр. И той настояваше за изпращането на експедиционен корпус в Солун [14]. Ако от него нямаше непосредствена полза, то поне щеше да се осъществи една негова стара идея и да осигури на Сарай постоянна работа далече от Камарата — базата му за интриги срещу главнокомандуващия.
Френската карта бе подсилена от справедливите оплаквания на сръбските представители и лично на Пашич, който пращаше телеграма след телеграма за помощ. Те бяха широко популяризирани в британския печат от Р. Ситън-Уотсън [15]. (Това, което не се казваше нито в телеграмите, нито в апелите, бе, че до последния ден сръбската армия караше със себе си като заложници хиляди българи от Македония.) Натискът на общественото мнение обаче се оказа безуспешен. Британските политици хладно изслушаха апелите, но отказаха да се оставят да бъдат убедени.
За да се стигне до разрешение, трябваше да се намесят политиците.
В Кале се срещнаха Бриан, Аскуит и Грей. Като ловък фокусник Бриан измъкваше от ръкава си аргумент след аргумент. Накрая заплаши с нова политическа криза в Париж. Това бе лукс, който в Лондон не можеха да си позволят. Без да се отказват от предубежденията си, англичаните се огънаха и се съгласиха да подкрепят френската инициатива в Солун [16].
Корпусът на генерал Сарай обаче въпреки гръмко звучащото име „Армия на Ориента" си оставаше прекалено слаб за настъпателни действия. Пълен хаос цареше и в директивите, изпращани до командуващия [17]. Дори прехвърлените от Галиполи части не можеха да застрашат сериозно българите.
Опитите на Сарай да спре българското настъпление,
216
като атакува във фланг в Македония, претърпяха пълен провал. Френско-английските войски започнаха да се отдръпват и само нежеланието на германското върховно командуване да разреши преследването им на юг от гръцката граница им позволи да се задържат в Солун. Те започнаха да се организират на гръцка територия, без да обръщат особено внимание на местната администрация, подготвяйки се за по-удобен момент за настъпление. През следващите години пресата щеше да ги нарича подигравателно „солунските градинари", а германците щяха да са доволни, че с минимални усилия са създали „най-големия концентрационен лагер" за Антантата [18].
В края на 1915 г. остатъците от сръбската армия достигнаха бреговете на Адриатика и с английски кораби бяха евакуирани на остров Корфу. Оттук няколко месеца по-късно се прехвърлиха в Солун. Това не променяше съществено военното равновесие. Централните сили си оставаха пълновластни господари на Балканския полуостров.
При създалото се положение особен избор не оставаше. Държавите от Антантата можеха само да събират информация, да чакат и да се надяват на промени. Лошото бе, че и извори за информация не достигаха. Дори руският Генерален щаб, изглежда, нямаше достатъчно добра разузнавателна мрежа в България и бе принуден да разчита на откъслечни сведения. Основен доставчик бяха Букурещ и Атина, където още имаше български дипломати, и Швейцария, където постепенно се събираше относително многобройна емиграция, част от която бе враждебно настроена към Радославов.
И тъй като човек обикновено е склонен да дава ухо на това, което му се иска, до Париж, Лондон и Петроград достигаха предимно сведения за търкания между българското и германското командуване; за недоволството на българите от взетото от Фердинанд и Радославов решение; за бунтове в армията; за безредици в тила [19].
Активно пропагандираше подобни невинаги достоверни сведения Баучер, който се бе прехвърлил от София в Букурещ и не прекъсваше контактите си с българската легация в румънската столица [20].
217
Доказателство за задънената улица бе и нареждането на Грей, който инак нерядко се дразнеше от прекаленото според него българофилство на кореспондента на „Таймс", телеграмите му да се преглеждат първо във Форин офис и чак след това ла се изпращат в редакцията. Сведенията на всякакви пътници, случайно преминаващи през Балканите, грижливо бяха съобщавани и обсъждани на най-високо ниво [21].
* * *
Към края на 1915 г. положението на балканския фронт се стабилизира, макар и в ущърб на Антантата. В онези дни на все още тепърва започваща механизация на армията, когато британските офицери от експедиционния корпус се стараеха да държат механичните превозни средства по-далече от себе си, защото бензинът за разлика от конете много им миришел, зимата бе период на относително спокойствие по фронтовете. Солунската армия нямаше опит от сражения в зимни условия из планините на Балканите, а българите нямаха причини да са недоволни от позициите, които бяха спечелили.
Пукването на пролетта и първите славееви песни даваха сигнал за нови артилерийски баражи, които превръщаха противника в кървава бездиханна маса. Но за да бъде достигнат този славен резултат, беше необходима немалка предварителна подготовка.
Още от самото начало на новата 1916 г. генералните щабове на Франция, Великобритания и Русия започнаха да разработват планове за пролетно-лятната си кампания на Балканите.
Върху всички варианти тежаха два основни недостатъка. Първият и най-важен бе, че силите за настъпление срещу българите явно не достигаха.
Сръбската армия или тази част от нея, която достигна Корфу, беше изтощена. Зачестиха случаите на дезертьорство или на отказ да се изпълняват заповеди. Войниците се нуждаеха от почивка и превъоръжаване. Поне още няколко месеца нямаше да могят да водят настъпателни действия.
При това позицията на гръцкото кралско правителство беше двусмислена. Венизелос бе паднал от власт, а неговият приемник Гунарис се опитваше да поддържа поне фикцията за неутралитет. Привържениците на крал Константин следяха с откровено подозрение действията на съюзническия корпус в Егейска Македония, чието командуване не се притесняваше особено от факта, че действува на територията на чужда, неутрална страна. Не можеше да се очаква искрено съдействие от местната администрация и това спъваше комуникационната
218
и тиловата дейност. Без подкрепата или пряката намеса на Гърция и гръцката армия френските експерти смятаха, че ще бъде невъзможно да се постигне решаващ успех на полуострова.
Вторият — бе непрекъснато изплъзващата се Румъния. Тя сама можеше да изкара повече от половинмилионна армия на бойното поле, но Братиану внимателно продължаваше да балансира между двата враждуващи лагера.
При това положение ефективни варианти за чисто военно разрешение на ситуацията липсваха. Затова настроенията за политически вариант бяха най-силни сред военните. С прагматична нагласа и донейде стъписани от тази война, която не се развиваше според предварителните планове, за военните бе ясно, че България е само второстепенен актьор в голямата борба за глобално господство. Засегнатите локални политически интереси позволяваха балканската и по-специално българската криза да бъдат разглеждани донякъде изолирано от целия комплекс военнополитически троблемп. Подобен подход би позволил на Балканите да се възприеме тактика, която не би била приемлива в Западна или Източна Европа. Понякога в аргументите проличаваше и раздразнението от политиците, които им бяха натрапили допълнителен враг. След като те бяха виновни за появата му, то и те трябваше да се отърват от него.
Изгодите от откъсването на България от Централните сили натежаваха над съмнителното право от гледна точка на съюзническите задължения да се търси подобен изход.
България бе заела Македония, която и без това бе населена предимно от българи. Това бе напълно ясно за всички, в това число и за най-неблагожелателно настроените към България французи. В началото на 1916 г. те преведоха от английски за нуждите на своята армия в Македония справочник, подготвен от информационната служба към английския Генерален щаб, наречен „Македония и околните територии". В него изрично се подчертаваше, че и през 1915 г. „чувствата на населението в Македония си остават същите като преди", т. е. Български [22].
А въч влиятелния италиански вестник „Идеа национале" още в края на 1915 г. бяха изказали увереността, че след като българите вече са окупирали цяла Македония, която и без това им принадлежала по право, били вече готови да се оттеглят от войната [23].
Подобни сведения проникваха и на страниците на руския
219
печат. И тук военните не виждаха защо трябва да губят енергия и сили, за да подкрепят амбициите на Сърбия [24].
При това непосредствените придобивки от откъсването на България щяха веднага да се почувствуват и на запад. Англо-френската армия в Солун можеше да изиграе много по-важна роля на западния фронт или на по-привлекателния с природните си богатства Среден изток. Сръбската армия наново можеше да бъде хвърлена срещу Австро-Унгария, което неминуемо щеше да отслаби австро-германския натиск на източния фронт. Румъния и Гърция нямаше да имат особен избор и трябваше да прегърнат каузата на Антантата. Русия, която за съюзниците бе все още предимно военен, а не социален проблем, можеше да получи оръжието, от което се нуждаеше. Проблемът бе, че това бяха варианти на разсъжденията, които се въртяха из дипломатическите канцеларии на Антантата от есента на 1914 г. Каква беше вероятността след победите си над Сърбия България доброволно да се откаже от сигурните си придобивки срещу все така несигурните обещания на Антантата, не бе ясно.
* * *
Френската армия свиреше първа цигулка в Солун и най-много французи щяха да паднат по баирите на Македония. При това за френските военни бе ясно, че поне в момента Солунската армия е твърде слаба и самостоятелно настъпление с решителен резултат срещу българите едва ли ще бъде възможно. Затова в началото френските военни бяха особено активни в разработването на различни политически проекти. При липсата на по-стабилни аргументи те разчитаха твърде много на пословичното непостоянство на Фердинанд. Първоначалните варианти, разработвани в Генералния щаб и военното министерство, се отличаваха с пълна липса на политически реализъм. В тях се предлагаше той да бъде подкупен с обещанието, че веднага след войната ще получи Източна Тракия и Кавала, т. е. много по-малко, отколкото Антантгта бе гарантирала още през пролетта на 1915 г. [25].
Скоро обаче в Генералния щаб излязоха с по-рационална идея. Политическият натиск в София трябваше да бъде подсилен с ефективна военна заплаха. Солунският фронт трябваше да бъде подсилен, а командуващият да получи пълномощия за евентуални преговори с българите.
В същото време в Париж, изглежда, хранеха надежди, че
220
възправен пред военна катастрофа, Фердинанд може да бъде убеден да абдикира в полза на сина си Борис, който по сведения на разузнаването бил склонен да сключи сепаративен мир. Подобни идеи развиваше в Стокхолм един от ръководителите на френската пропаганда в Швеция в разговор с българския пълномощен министър Греков. Така основната пропагандна цел - свалянето на Фердинанд, щеше да бъде изпълнена, а българите можеха да сключат почетен мир. Генерал Сарай съзнаваше ограничените възможности на фронта, който командуваше, и сам диреше начин да установи контакт с българите [26].
* * *
Не толкова определени бяха настроенията сред руските военни. Руската армия не вземаше непосредствено участие в сраженията на Балканите и Генералният щаб бе прекалено ангажиран с австро-германския фронт, за да им отделя сериозно внимание. При това обществена тайна бе, че Николай II е склонен да пренася личната си неприязън към Фердинанд върху целия български народ. Само някоя много примамлива възможност можеше да накара руските военни да заемат активна позиция. Но и те даваха ухо на мъглявите идеи за преврат, който трябваше да смъкне правителството на Радославов [27].
* * *
Англичаните не бяха ограничавани от каквито и да е сантиментални съображения във взаимоотношенията си на Балканите. Привличането или поне неутрализирането на България щеше да донесе немалка непосредствена изгода. Затова началникът на Генералния щаб генерал У. Робертсън неуморно предлагаше на правителството мирът да бъде постигнат от дипломатите, без да се ангажират пряко военните. Според него на София трябваше да се обещаят източната част на безспорната зона (до река Вардар), Източна Тракия, Кавала и Солун като примамка за излизането от войната [28].
Политическите експерти в Париж и Лондон, които подготвяха материалите за обсъждане и вземане на правителствените решения, също бяха склонни да изключат България от
221
конфликта чрез политически компромис, а не военен разгром. Докато мотивите на военните бяха тактически, продиктувани от съзнанието за ограничените им възможности, то политическите експерти разсъждаваха стратегически. Мащабите на войната налагаха и мащабна мирна програма, но тъкмо такава все още липсваше. Въпросът за бъдещия мир се разглеждаше през призмата на предвоенното съотношение на силите. Въпреки призивите в пресата да се накарат „лошите" да платят, малцина все още смятаха, че войната ще сломи безвъзвратно Германия или пък че Австро-Унгария ще се разпадне. Те продължаваха да играят важна роля в представите за бъдещето на Европейския континент. Затова въпросът за мира с България се пречупваше в липсата на яснота за цялостното бъдеще на Европа. Незадоволена, България щеше да е удобно предмостие и за следвоенното тевтонско проникване в Югоизточна Европа. При това през есента на 1915 г. Сърбия бе прокламирала намерението си да търси обединение с Хърватия. Идеята не бе посрещната възторжено в столиците на съюзните държави, но не бе и отхвърлена като перспектива. В случай че това се осъществеше, тя щеше да стане най-голямата държава на Балканите и можеше да се потърси равновесие на силите за нейна сметка. А ако идеите на някои политически фантазьори за пълното разпадане на Австро-Унгария се окажеха верни, то уголемена България щеше да допринесе за запълване на политическия вакуум в този район на Европа.
Затова препоръките в Париж, Лондон и Рим бяха единодушни — на България трябваше да се предаде по-голямата част от Македония и да й се осигури по-удобен излаз на Егейско море. В Петроград подобни позиции застъпваха някои промишлени и търговски кръгове, които вече се замисляха върху перспективите на следвоенната търговия на Русия, а от политиците най-вече проф. Милюков и водените от него кадети [29].
Те все пак бяха в опозиция и не можеха да въздействуват пряко при определяне на насоките на правителствената политика.
Възможността за сключване на сепаративен мир с България се обсъждаше толкова открито в печата и в парламентите на съюзните държави, че българските дипломати в неутралните страни се счетоха за задължени да изпратят за публикуване специални комюникета, в които протестираха против
222
подобни „инсинуации", които само можели да вселят недоверие между България и нейния съюзник Германия [30].
Невинаги настроенията сред буржоазната общественост отговаряха на препоръките на военните и политическите експерти. Журналисти, ангажирани със задачата да издигат духа в тила и на фронта, и кръговете, икономически облагодетелствувани от войната, рядко се опитваха да търсят помирение с враговете, а по-скоро поддържаха високата емоционална нота на конфликта. Мнозина от пишещите въздигаха собствените си ограничени познания за Балканите в абсолют или дори не се свеняха да фалшифицират истинските причини за конфликтите в региона.
Още можеше да се забележи, макар и слабо, чувство на вина към населението в Македония, чиято българска принадлежност малцина бяха отричали преди. За да изчезнат угризенията на съвестта, изключително полезна се оказа тезата на И. Цвиич за липсата на изкристализирало национално съзнание у славянското население в Македония. Наистина действителността, с която се сблъскваше френско-английският корпус в Солун, не отговаряше на идеите на Цвиич, но сред творците на общественото мнение този факт нямаше съществено значение. Няколко години добро управление след войната, бодро утвърждаваха те, и славяните в Македония щяха да се убедят, че винаги са били „прави срби".
Изопачени бяха както историята на Балканската война,, така и преговорите, довели до намесата на България в сегашния конфликт. Журналистите, които през 1912—1913 г. вдъхновено бяха писали за решаващото значение на българските победи за разгрома на турската армия, сега автоцензурираха новите издания на книгите си и поставяха българите дори след черногорците [31].
Въпреки категоричните изводи, направени от Карнегиевата анкета през 1913 г., бяха възобновени опитите да се представят българите като носители на варварството на Балканите, страниците на печата се пълнеха със съобщения за въображаеми български „зверства". Баучер с труд прокарваше статиите си в „Таймс". Старият му колега и шеф Стед го поучаваше, че вече нямало значение каква е истината за националните различия и симпатии — важното било да се помогне на приятелите [32].
223
В журналистическите среди опитите на военните да се изтръгнат от блатото на конфликта в Югоизточна Европа бяха наблюдавани и коментирани с подозрение и неприкрита враждебност.
* * *
Въпреки неблагоприятната обществена атмосфера с пукването на пролетта на 1916 г. агитацията за сепаративен мир се засили.
Донесенията за нарастващата умора на българите се увеличаваха от ден на ден. По различни канали пристигаха сведения за желанието на София да сключи мира колкото е възможно по-скоро. Съглашенската пропганда на солунския фронт разпръскваше листовки, в които убеждаваше, че България е постигнала вече целите си и продължаването на войната е единствено в угода на немските интереси [33].
Конференцията на Антантата в Париж през март 1916 г., която трябваше да реши насоките на политиката през пролетта и лятото, за голямо неудоволствие на сръбските представители даде израз на тези надежди и не начерта никакви активни действия на Балканите. Вместо това изрази убеждението, че скоро може да се очаква прекратяване на военните действия на този театър [34].
Както бе споменато по-горе, до лятото на 1916 г. бъдещият мир с България бе разглеждан през призмата на протичащите в Букурещ преговори. Предполагаше се, че заплашена от румънско нападение от север и офанзива на солунския фронт от юг, София ще стане по-отстъпчива. Най-силни тези настроения бяха сред политиците в Лондон и френската армия на солунския фронт, където десетки французи и англичани загиваха всеки ден, без да знаят за какво. В Лондон генерал Хауел (английски представител в щаба на Солунската армия) разпространи обширен меморандум, в който настояваше за преговори и за отстъпки на България [35]. Предлагаше на България да се остави цяла „сръбска" Македония — „област, върху която сърбите имат много по-слаби етнически права", а в Гърция областите около Кавала и около Флорина, които също били населени с българи. Генералът никога не бе минавал
224
за експерт по балканските етнически проблеми и предложенията му очевидно бяха продиктувани от личното запознанство с териториите, през които минаваше фронтовата линия.
Меморандумът вдигна голям шум в съглашенските столици. Просръбски депутати изпратиха специален протест до всички членове на британския парламент. Интересно бе, че в него не се оспорваха твърденията на Хауел, че населението в Македония е българско, а само че не било честно по отношение на Сърбия да се правят сделки зад гърба й. Грей се измъкна, както имаше обичай, и не пожела да тръшне категорично вратичката пред носа на София [36].
Точно обратни бяха чувствата в Петроград и Париж.
Сазонов отказваше и да помисли за преговори, преди да е смъкната кобургската династия.
Бриан остро мъмреше Сарай за пораженски настроения и протестираше пред британския си колега за меморандума на Хауел.
А в поздрава си за сръбския престолонаследник княз Александър, посетил Париж след разгрома на армията си, Поанкаре заяви, че Франция нямала да се успокои, докато не бъде възстановена териториалната цялост на Сърбия [37].
В началото на лятото, когато на безкрайното протакане на Румъния започна да му се вижда краят, започна обсъждането на непосредствените военни планове. Спазвайки установилата се вече традиция, англичаните бяха против всякакви настъпателни операции от Солун. Французите признаваха бойните качества на българската армия, но се надяваха, че съглашенската артилерия ще наклони везните. При това атаката от юг бе необходимо условие, за да се развържат ръцете на румънците срещу Австро-Унгария.
Увереността, че скоро Балканите ще станат сцена на активни военни действия,
наново насочи погледа към политическите измерения на конфликта.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. В анализ на политиката на Русия в „Русския записки" посочваха, че в София нямат причини да и се предоверяват, тъй като в миналото тя нерядко е помагала на българите, но често е играла и неблаговидна роля на Балканите. При това според журналиста парадокс бе, че същите тези сили, които с всички сили държат руския народ далече от политиката, настояват народът с България да наложи волята си над Фердинанд. Вж: Русанов, Н. Болгария и союзная дипломатия на Балканах. В: Русския записки, П, № 10, Х. 1915, с. 286—310. А в “Русская мысль” признаваха, че в спора за Македония „българите бяха прави". Вж: Левин, И. Балканские противоречия. В: Русская мысль, XXXVI, XII. 1915, с. 98—110. Независимо от тези трезви мисли, преобладаващото настроение в официална Русия, както молеше и да се предположи, бе насочено остро срещу България.
2. Mikhailovitch. No. 22. p. 76—78, 14. Х. 1915.
3. Дневник МИД за 1915—1916 гг. В: КА, т. 31, М., 1928, 20. Х. 1915, 22. Х. 1915.
4. The Parliamentary Debates. House of Commons, ser. V. v. 75 (VIII), 2. XI. 1915. В доклад до краля Аскуит писа: „Позорът за резултата трябва да бъде поделен между Русия, без чиято позиция България щеше да бъде привлечена още преди месеци, и Съобия, чиято упоритост и алчност я доведоха до ръба на катастрофата." Вж: PRO: CAB (37) 135 (1) 2. Х. 1915.
5. The Noel Buxton Papers, Sarah Hogg Collection, 29. VII. 1915, Crewe— Buuon: Chamberlain — Buxton.
6. Poincare, R. Au service de la France. T. VII, pp. 124—128; Bonnefous, G., op. cit., t. II, pp. 93—95; Porter, Ch., op. cit, p. 334; Wormser, G., op. cit., p. 63. Французите, които настояваха за реален белег на руско участие в операциите на Балканите, което да осигури психологическо предимство на Антантата, подхвърлиха идеята за десант във Варна. Военният аташе в Париж полковник Игнатиев, който бе съумял да си спечели авторитет както във френската, така и в руската столица, съумя да се противопостави достатъчно убедително. Вж: ASHEMA. 16 N 305G, Dossier 2, Х. 1915; Дневник МИД. 27. Х. 1915. В: КА, т. 41, М., 1928.
7. Suarez, G., op. cit., t. III, p. 181.
8. Poincare, R. Au service de la France. T. VII, pp. 172—173; pp. 264-266.
9. ASHEMA, 16 N 3056, Dossier 2, 12. X. 1915, La question d'Orient; Memoires de marechal Joffre, vol. II, pp. 1—3.
10. Дневник МИД, 21. XI. 1915, 24. XI. 1915. — KA, т. 31, М., 1928.
11. PRO: CAB (42) 14 (1) 17. V. 1916.
12. PRO: CAB (37) 136 (3) 11. Х. 1915; Poincare, R. Au service de la France... T. VII, pp. 200—203.
13. The Noel Buxton Papers, McGill University, box. 62, Lines of a Proposed Settlement in the Balkans and the Aegpean.
14. ASHEMA, 16 N 3056, Dossier 2, 12. XI. 1915, 25. XI. 1915, 30. XI. 1915; 16 N 3266, Dossier 1, 26. XI. 1915; Игнатьев, А., цит. съч., т. II, с. 226. ASHEMA, 16 N 3056, Dossier 2, 6—8. XII. 1915, Rapports sur les travaux de la conference tenue a Chantilly.
15. ASHEMA, 5N 128, Dossier Bulgarie, 29. X. 1915; R. W. Seton-Watson and the Yugoslavs. V. I, p. 27.
16. Dutton, D. The Calais Conference of December 1915. The Historical Journal, 21, 1978, No. 1, p. 143—156.
17. Tanenbaum, op. cit., p. 67—68; Sarrail, op. cit., pp. 308—309.
18. Людендорф, 3. Мои военные воспоминания. 1914—1918. Т. Г, с. 162—163; Palmer, A. The Gardeners of Salonica. The Macedonian Campaign 1915—1918. London, s. a.
19. МОЭИ, т. IX, № 234, 13. XI. 1915, Поклевски — Сазонов; PRO: FO 371, vol. 2281, No. 186035. Rodd — Grey, 7. XII. 1915; No. 187449 9 XII 1915, Buchanan — Grey; vol. 2282, No. 189931, Barclay — Nicolson; vol. 2603, No. 170, 1. I. 1916, Barclay — Nicolson; ASHEMA, 16 N 3056, Dossier 2, 19. XII. 1915; Note au sujet du maintien de notre corps expeditionnaire a Salonique; 21. XII. 1915, Note sur la situation Balkanique.
20. PRO: FO 371, vol. 2282, No. 189931, 11. XII. 1915; No. 192448 16. XII. 1915, No. 196051, 22. XII. 1915, Barclay — Grey; МОЭИ, т. IX, № 635 № XII, 1915.
21. Lloyd George Papers, D (19) 2 (4) 7. XII. 1915.
22. La Macedoine et les territoires environnants. Paris, 1916, pp. 48—51. Екземпляр от брошурата има и в личния архив на Клемансо, а от външния й вид личи, че е била четена внимателно.
23. ASHEMA, 16 N 2944, Dossier I, 20. XI. 1915.
24. ASHEMA, 16 N 2944, Dossier I, 26. XI. 1915.
25. ASHEMA, 16 N 3056, Dossier 2, 6. 1. 1910, Note sur la situation de la coalition en Orient; Dossier 3, 10. I. 1916, Note sur la plan d'action de la coalition.
26. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, a. e. 262, л. 185, 12. I. 1916/30. XII. 1915, Греков — Радославов; АSНЕМА, 16 N 3056, Dossier 2, 6. I. 1916; Dossier 3, Note sur la plan d'action de la coalition, 10. I. 1916; АМАЕ, Guerre, vol. 241. p. 204, 16. III. 1916.
27. МОЭИ, т. X, № 324. 7. III. 1916, № 346, 10. III. 1916; Ставка и Министерство иностранных дел, с. 43—45, 24. IV. 1916. Кудашев — Сазонов. В: КА, т. 28, М., 1928.
28. ASHEMA, 16 N 3056, Dossier 4, 5. II. 1916; PRO: CAB (42) 9 (3) 12. II. 1916.
29. МОЭИ, т. Х, № 164, 8. II. 1916; Милюков, П. Воспоминания (1859— 1917). Т. II. Нью-Йорк, 1955. с. 242; Дневник П. Н. Милюкова. . : с. 37—48, 12—15. V. 1916, с. 37—48. В: КА, т. 54—53, М., 1932; АМАЕ, Guerre, vol. 242, pp. 67-68, 18. VI. 1916.
30. ЦДИА. ф. 176, оп. 3. а. е. 450, л. 56, 16. III. 1916. Хаджимишов — Радославов; ASHEMA, 17 N 1045, Dossier Press suisse, 28. IV. 1916; Дипломатически документи, т. II, № 476, 29. IV. 1916, А. Тошев — Радославов.
31. Muzet, A: Aux pays balkaniques. Paris, 1912; Aux pays balkaniques apres les guerres de 1912—1913; Le monde balkanique. Paris, 1917; Lemonon, E. Les allies et les neutres (aout 1916 — decembre 1916). Paris, 1917, pp. 109—119: Водовозов, В. По сербской Македонии. Вестник Европы, I. 1916, с. 169—201.
32. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 261, л. 64, 23/10. XI. 1915, Хаджимишев — Радославов; The Parliamentary Debates, ser. V, vol. LXXXIII, p. IV, p. 808—810; Times Records Office, The Bourchier Papers, 18. IV. 1916.
33. PRO: FO 371, vol. 2603, No. 15548, 25. I. 1916; AMAE, Guerre, vol. 241, p. 177, 27. II. 1916; ASHEMA, 16 N 3056, Dossier 2, 21. XII. 1915, Note sur la situation baikanique.
34. МОЭИ, т. X, № 136, 27/28. III. 1916; ASHEMA, 16 N 3056, Dossier 4, 12. II. 1916.
35. AMAE, Guerre, vol. 241, p. 204, 16. III. 1916; The Noel Buxton Papers, Perkins Library, Duke, Uncatalogued collection, Political leaflets.
36. The Parliamentary Debates, House of Commons, V ser., vol. LXXX, p. I, p. 392—393, 17. II. 1916, p. 540—541, 21. II. 1916; vol. LXXXI. p. II, p. 527—528; AMAE, Guerre, vol. 241, pp. 173—174, 23. II. 1916; Seton-Watson. R. W., op. cit., vol. I, No. 172, 28. III. 1916.
37. Poincare, R. Messages..., pp. 102—103, 21. III. 1916; Suarez, G., op. cit., vol. III, pp.274—275. В много остро писмо до Сарай Бриан го предупреждаваше да не се подлъгва по българската „фата моргана".