Глава четвърта
Напрегнато лято

3.

* * *

През напрегнатите летни месеци външнополитическата пропаганда на балканските държави играеше несъществена роля при оформяне на общественото настроение в държавите от Антантата. Всички бяха вперили поглед към събитията по фронтовете и напрегнато следяха ходовете на дипломатите. Изменчивите настроения във воюващите държави бяха останали далеч на заден план. Месеците кръвопролития бяха разсеяли много стари илюзии и вече почти никой не смяташе, че съображенията на справедливостта, разглеждана като чисто морална категория, ще окажат значение в реалната политика.

Все пак в Сърбия към пропагандата продължаваха да подхождат в името не само на тактически, а и на стратегически задачи. Сръбската пропаганда продължаваше относително умело да съчетава своите искания с идеите за по-далечното бъдеще на Балканите; обвързваше бъдещето на полуострова с бъдещето на сръбската държава и оттук с бъдещето на Антантата. Пропагандната дейност не се усилваше през тези месеци, но и не отслабваше.

Най-активна бе мисията в Париж начело с Гр. Якшич. Инструкции получаваше от Белград или направо от самия регент — Александър Карагеоргиеви [93]. Макар и да не бе пряко отговорен за пропагандата, пълномощният министър Веснич също отделяше немалко внимание на култивирането на про-сръбски чувства сред френските управляващи кръгове. В сръбската легация се събираха именити политици, общественици и културни дейци. Петъчният обед у Веснич бе популярен у власт имущите във френската столица [94].

Докато в Париж сръбската пропаганда можеше да разчита на едно предпоставено благожелателно чувство на френската

195  

общественост, то в Италия положението бе точно противоположното. Изпратените в Рим Коста Стоянович и Архангелович се трудеха над сизифова задача — да успокоят италианските управляващи кръгове и да ги убедят в опасността от българския империализъм на Балканите [95].

През лятото на 1915 г. сръбската пропаганда се колебаеше между традиционната си великосръбска тенденция и федерализма, проповядван от Югославския комитет. Двойствеността личеше и при бегъл поглед към пропагандните съчинения. В писаните по поръчка на кралското правителство всяко упоменаване на думата „федерализъм" липсваше. От друга страна, Пашич финансираше пропагандната дейност на Югославския комитет, който бе най-горещ застъпник на бъдеща федерална Югославия, но не скриваше предубеждението си към него и желанието си да го подчини на собствените си политически цели [96].

Най-неблагоприятно от тази гледна точка бе положението на сръбската пропаганда в британската столица. Тук все още не бяха заглъхнали напълно пробългарските настроения и в най-голяма степен се съмняваха в моралното право на Сърбия да утвърждава господството си над Македония с насилствени мерки. Тук най-силно влияние имаше и Югославският комитет, който броеше сред привържениците си немалко влиятелни англичани. Още през май Грей се съгласи да приеме делегация на комитета начело с Анте Трумбич. Поставил бе само условието да ги изслуша, без да могат да му задават въпроси [97]. За да противодействува на тези фактори, в Лондон бе изпратен проф. Й. Цвиич, който имаше стари контакти с британските научни кръгове. Той се стремеше да обори „пробългарската пропаганда" на Балканския комитет в периодичния печат [98].

Самият Й. Цвиич не бе чужд на самозаблужденията на всички изпращани от балканските страни пропагандисти, пишеше оптимистични писма за резултатите от дейността си, но отчетите му не издържат сериозна съпоставка с други източници.

Организирана българска пропаганда през тези месеци на практика не съществуваше. Доколкото в разни европейски държави бяха изпращани отделни личности с пропагандни задачи,

196  

това бе по-скоро изключение, а не правило, правеше се без какъвто и да е план, често като възнаграждение за верни на Радославов партизани.

Известна пропаганда се вършеше от частни лица. Иван Евст. Гешов, който в годините преди Балканската война бе решителен противник на всички опити за въздействие върху европейското обществено мнение, сега бе поучен от горчивия опит. Той публикува на български, руски и френски и разпрати до десетки журналисти, политици, общественици и учени спомените си за Балканската война. Второто им издание получи претенциозното заглавие „Произходът на европейската война" [99]. В многобройните рецензии, появили се във вестници и списания, не се отричаше значението на балканските проблеми за нарушаването на европейския мир, но и не се предлагаха някакви реални стъпки към преодоляване противоречията на Балканите.

Консулът в Милано Дим. Йоцов разпращаше свои книги, посветени на българската история и на Македония. Ат. Шопов — книгата си „Балканските държави и конфедеративннят принцип" [100].

Всичко това бяха инцидентни опити с минимално пропагандно въздействие. А положението с българския авторитет поне във Франция и Русия бе наистина тревожно.

В обширен доклад до Радославов консулът в Одеса Дим. Влахов констатираше, че като цяло руското обществено мнение продължава да е настроено много неблагоприятно към България. Антибългарски материали непрекъснато се появявали в „Новое время", „Земщина", „Колоколь", „Русская речь", „Русское слово", „Биржевыя ведомости", „Утро России". Влахов констатираше, че досегашните опити за пропаганда не само не довели до някакви резултати, но дори в печата се обсъждала необходимостта да бъде забранено издаването на „Балканский голос". Той настояваше за усилване на пропагандата, но отклик нямаше [101]. В българския печат се появиха призиви „да не се уповаваме на слепа вера в мистическата сила на правото, на справедливостта, на отвлечените идеи като принципа на националностите, на славянската идея", а да се насочат усилията към пропагандата. Славянското благотворително дружество в София взе решение да се издаде серия от брошури

197  

на чужди езици, предимно на френски, за пропагандиране на българското становище по балканските въпроси [102].

Бързото развитие на събитията на полуострова през есента на 1915 г. заслони напълно проблемите на пропагандата от погледа на балканските държавници, които бяха преангажирани от очаквания въоръжен конфликт между Сърбия и България.

* * *

След близо месец и половина протакане на 3 август в София бе връчен отговорът на въпросите на българското правителство. Новата нота не се различаваше съществено от предложенията, направени на 29 май. Доколкото имаше разлика, тя бе във вреда на българските интереси. Отново се гарантираше безспорната зона в Македония, но не се посочваше по какъв начин Съглашението възнамерява да принуди към отстъпки кралското правителство в Ниш. Още по-мъглява бе формулировката за хинтерланда на Кавала. Твърдеше се, че щял да получи „възможно най-широко тълкуване", но преди всичко щял да зависи от размерите на областта, която Гърция ще получи в Мала Азия. Нито дума не се споменаваше за отстъпки в Добруджа [103].

Текстът отново нагледно демонстрираше безсилието на Антантата пред противоречивите апетити на балканските държави, чийто общ идеал бе, по израза на немския генерал фон дер Голц, „да получават, но нищо да не дават в замяна на полученото". Ясно личеше, че великите сили не са съумели да постигнат приемлив компромис, който да им позволи да упражнят реален натиск върху правителството на либералите.

През лятото на 1915 г. съглашенските войски търпяха поражение след поражение по всички фронтове. Особено катастрофално бе положението на изток, което пряко се отразяваше на духовете на Балканите. Руските войски бързо се отдръпваха в Галиция, Полша и Литва. При тази обстановка Антантата предлагаше като цена за влизането на България във войната територия дори по-малка от обозначената на 29 май.

Нито едик от дипломатите в София не хранеше каквито и да било илюзии, че новата нота ще повлияе на Фердинанд и Радославов. Панафийо смяташе, че в най-добрия за Антантата случай тя би могла да възпре България от съюза с Централните сили [104]. По поръчение на Грей Хю О'Берн заяви при връчването

198  

на нотата, че ако България се покаже наклонна да приеме направените й предложения, би могъл да се обмисли въпросът за предварителната окупация на Македония съгласно българските искания [105].

Сазонов направи ново салтомортале. Макар именно той да бе предложил този начин на действие, сега се противопостави на инициативата на англичаните, която щеше да ги постави в по-благоприятно положение в София. Пред Бюкенън заяви, че бил „неприятно изненадан" от изявлението на О'Берн са възможността за предварителна окупация на Македония. Достатъчно било само да се намекне на Радославов, че съюзните държави предвиждат някои методи на въздействие върху сръбското правителство, които ще го принудят да изпълни поетото от Антантата обещание и ще изключи възможността са стълкновение между българската и сръбската армия [106]. В пространна реч по външната политика в Думата направи анализ на исканията на Венизелос, като подчерта, че единственият начин за гърците да освободят сънародниците си в Мала Азия е, като се присъединят незабавно към Антантата. Изказа се много ласкаво за Румъния, която въпреки продължаващия германски натиск продължавала да се придържа към неутралитет. Не пестеше изрази, за да възхвали бойните качества на сръбската армия. И дума не обели за българите. Все едно, че не съществуваха на полуострова. В руския печат се засили наново антибългарската кампания [107].

Половинчатите устни уговорки, направени конфиденциално, не можеха да повлияят върху настроенията в София. Нотата действително оказа въздействие, но не и в насоките, към кото се стремяха Сазонов, Грей и Делкасе. Окончателно бе затвърдено старото убеждение на българския министър-председател, че не могат да се очакват реални предложения от Съглашението. След 3 август Радославов и Фердинанд безвъзвратно се насочиха към съюз с Централните сили. В изследването си за австро-унгарската политика на Балканите Милчо Лалков въз основа на документи от австрийските ахриви смята, че по-вратът към военния съюз с Германия и Австро-Унгария е настъпил в последните дни на юли 1915 г. [108]. Тази политика бе затвърдена от беззъбите и неопределени предложения на Съглашението.

Преговорите с Турция за отстъпка на част от територията

199  

на Източна Тракия, които от няколко месеца се влачеха мудно, внезапно се ускориха. На 6 септември 1915 г. бе подписан договор, по силата на който България получи част от територията, за която настояваше и която й осигуряваше контрол върху железопътната линия за Дедеагач [109]. Този външнополитически успех, независимо от уверенията в противното по страниците на правителствената преса, свидетелствуваше достатъчно ясно, че пътят на България е определен: Генерал Жеков, който минаваше за германофил и послушно оръдие на царя, замести ген. Фичев като командващ. За Берлин замина българска военна мисия, която трябваше да уговаря бъдещото военно сътрудничество срещу Сърбия [110].

Въодушевление липсваше и у опозицията. Намаляха и даже почти изчезнаха от страниците на печата призивите за незабавно включване във войната на страната на Антантата. В интервю пред вестник „Тан" Т. Теодоров и Ив. Гешов заявиха, че цялата опозиция била обединена около необходимостта да се запази българският неутралитет. Дори и пряко субсидираните от руската легация вестници търсеха умерен и привидно обективен тон и настояваха за реални гаранции. Единствено прогресивнолибералите продължаваха да се движат сляпо във фарватера на руската политика. „В този момент — твърдяха те, — когато немците са във Варшава, българските услуги ще имат най-голяма цена" [111]. Логиката беше безупречна, стига, разбира се, в крайна сметка Съглашението да можеше да изтръгне победата. Това обаче никой не знаеше със сигурност.

Все пак връчването на нотата стана сигнал за обсъждане на външната политика на България. Макар съдържанието й да не бе обявено открито, лидерите на опозицията, както обикновено, бяха уведомени от дипломатическите представители на Антантата за основните й пунктове. Първата идея бе да се принуди правителството да свика Народното събрание на извънредна сесия. Надеждата бе, че лишено от подкрепата на привържениците на д-р Н. Генадиев, то не ще съумее да обвърже открито страната с Централните сили. В продължение на няколко дни буржоазните опозиционни партии обсъждаха възможните искания, които биха могли да бъдат представени пред Радославов и царя, но не постигнаха съгласие. БЗНС предупреждаваше открито, че дворцовата котерия тласка страната към национална катастрофа. Но раздирана от колебания и

200  

противоречия, въпреки немалкото си влияние в страната буржоазната и дребнобуржоазната опозиция не успя да се противопостави резултатно на политиката на Радославов. А и изглежда, че решимостта на Генадиев не се простря до окончателното скъсване с либералната коалиция. БРСДП (т. с.) — единствената партия, която водеше последователна борба против войната, бе твърде слаба и обществената й тежест бе недостатъчна, за да се превърне в реална заплаха за плановете на Фердинанд и Радославов [112].

От Видин Найчо Цанов, който в отчаянието си бе напуснал София, пишеше на привържениците си: „Никаква трезва обединяваща мисъл не е проникнала досега в нашите политически групи, за да ги сплоти в една сплотена сила. . . Никаква светлинка не ми се мерка. Аз виждам, че ние сме сграбчени от духа на немския демон и вървим стремително към приготвената ни пропаст" [113]. Опозицията си издействува среща с Радославов, но той отказа да свика Народното събрание, като само многозначително намекна, че предстоят важни събития. Не помогна и публикуваният манифест на буржоазната опозиция. Или както съвсем правилно посочва; Н. Цанов: „Радославов нема да свика Народното събрание, защото не чувствува нужда от него и главно защото той и в опозицията не вижда никаква реална сила пред себе си." От Видин лидерът на радикалите горчиво се оплакваше от услугата, която правела на министър-председателя българската „малодушна интелигенция, която нема куража да излезе пред своя народ, за да го сплоти и да го повика към самозащита” [114].

Скоро обаче откритото писмо на неангажирания, но честен, русофилски настроен интелигент д-р Ст. Сарафов „Где са нашите водители", което по мнението на съвременниците разтърси страната, опроверга становището му [115]. Той призоваваше политиците да повдигнат народа на борба срещу Радословов, да предотвратят братоубийствения конфликт с Русия, да се отърсят веднъж завинаги от мечтата скт с разумни аргументи да въздействуват на Фердинанд, да не се боят от преследвания и затвор. Оказа се, че не интелигенцията като цяло, а буржоазните политикани, които не смееха да се насочат към решителни действия, а предпочитаха да обсипват косите си с пепел като Йеремия или като Н. Цанов, малодушно бягаха от отговорност в съдбоносния момент, са главните виновници за политическата стагнация в София.
 

201  

Обръщението на д-р Сарафов бе подкрепено от апела „Към българския народ", подписан от Ив. Вазов, д-р Стамболски, Дим. Мишев, Ат. Шопов и др. [116]. Това бе последната обществена проява на съглашенофилски настроената интелигенция. Не помогна и срещата на лидерите на буржоазната опозиция с Фердинанд. Единствено земеделците в лицето на водача си Ал. Стамболийски се обявиха решително против очакваното въвличане във войната, но устният им протест, както и митингите, организирани от тесните социалисти, едва ли щяха да стреснат правителството [117].

Връчването на нотата от 3 август бележеше края на смислените усилия на съглашенската дипломация в София. Дейността й в следващия месец и половина бе хаотична, често пъти безцелна и без някаква особена мисъл. Горещият август на 1915 г. бе месец на агонията на съглашенската дипломация. Всичките й напъни и инициативи бяха предварително обречени на неуспех. Наново за кратко време се премести центърът на инициативността на съглашенската дипломация. За две-три седмици само Русия съзнателно мина в сянка, като остави Франция и Великобритания да изразходват безплодно усилията си в опити да въздействуват върху политическото съзнание на балканските държавници и възможността пред тях за полагане на основите на бъдещо балканско разбирателство поне до известна степен по-добро от съществуващото след лятото на 1913 г.

За кратко време отново се активизира Грей. За първи път от началото на войната той лично се включи в опита да се въздействува върху сръбското правителство. Пашич, уведомен за дадените от съюзните държави нови обещания в София, наново реагира остро. Той искаше да бъдат реализирани обещанията на Антантата, касаещи увеличението на сръбската територия. Грей категорично отказа да прави каквито и да било корекции в сръбска полза. В телеграма до пълномощния министър в Ниш той настояваше Сърбия да поеме задължението, че след войната ще отстъпи безусловно безспорната зона, опитваше се да получи съгласието на кралското правителство за окупиране на източната част на Вардарска Македония от съглашенски отряд в деня, в който България обяви война на Турция [118].

202  

Реакцията на сръбския министър-председател бе, меко казанпо, отрицателна. Грей поръча на Де Гра да му напомни, че исканите територии са били признавани през 1912 г. като чисто български от самия Пашич. А пред сръбския пълномощен министър в Лондон заяви, че „като упорствува в съхранението на тази позиция, Сърбия независимо от старанията на държавите да пазят нейните истински интереси се подлага на явна опасност в обстоятелства, които сама усложнява" [119].

Натиск бе упражнен и върху Венизелос. В отговор на молбата му за заем в Лондон му бе заявено, че ще го получи само ако „Гърция смекчи сегашното си безкомпромисно отношение по въпроса за Кавала" [120].

В Париж обсъждаха възможността за мащабни операции на Балканите. Изводите не бяха окуражаващи. Според военните експерти съпротивата на турските войски на Галиполи можеше да бъде сломена само „с помощта на българите — или, още по-добре, от самите българи". Жофр се оплакваше пред Делкасе от „политическите причини" на сръбското бездействие на фронта и упрекваше Делкасе, че френската дипломация не била достатъчно активна. В началото на август обединена делегация на трите подкомисии на парламента — за армията, за флота и за външните работи, посетиха Поанкаре с искане да бъдат подсилени френските съединения на Балканите. Президентът внимателно отказа да се ангажира. На заседание на правителството бе поискано „удвояване" на дипломатическите усилия. Делкасе и френската дипломация обаче се бяха отказали за известно време да настояват в балканските столиин за взаимни отстъпки [121]. Операцията „Деклозиер" бе заела вниманието им.

Общото в мотивите и на английската, и на френската дипломация бе съзнанието, че предлаганите на България отстъпки не биха могли да подсигурят военното й сътрудничество. Най-многото, което се надяваха да постигнат Грей и Делкасе, бе да се спечели поне благожелателният български неутралитет.

203  

Той щеше да предпази Сърбия, а и британските, и френските войски на Галиполи от неминуем разгром.

Сазонов бе изпаднал в черногледство и бе загубил всякаква надежда за спечелването на България. Предлагаше съюзните държави да заявят, че в случай на погрешна стъпка те ще държат виновен Фердинанд, а не българския народ. Допълнителният натиск в Ниш само щеше да влоши руските позиции, без да има някакво реално значение. Единствената му конструктивна постъпка бе реч пред Думата, в която призова сръбските си съюзници да бъдат готови за жертви в името на общата цел и светлото бъдеще на държавата си [122]. Княз Трубецкой подкрепяше от време на време английските инициативи в Ниш. Но в отговор на емоционалните призиви на стария славянофил за отговорността на Сърбия пред славянството Пашич заяви хладнокръвно, че ако Сърбия трябва да избива между Македония и южното славянство, без всякакво съмнение ще избере Македония [123].

Все пак положението по фронтовете ставаше толкова застрашително, че и сръбското правителство постепенно се примири с необходимостта от известни отстъпки. На 20 август 1915 г. на секретно заседание Скупщината упълномощи правителството в случай на крайна необходимост да обещае на България цялата безспорна зона. Едновременно всички сръбски държавници и дипломати се впрегнаха да изтъргуват колкото е възможно по-голяма част от безспорната зона за Сърбия или да получат срещу отстъпването й на България възможно най-голяма компенсация. Сръбският пълномощен министър в Лондон М. Бошкович наново предлагаше преговорите да се водят само за територията на изток от Вардар. Подобна стъпка предприе и колегата му в София Чолак-Антич, който искаше да въвлече Радославов в двустранни преговори, за да се избегне посредничеството на Антантата, което се приемаше, че ще бъде благожелателно за България. Радославов отказа с мотивировката, че вече бил получил по-големи обещания от Съглашението [124]. Всъщност по това време вече бе в пълен ход подготовката за подписването на съюзен договор между Германия и България.

На 1 септември, въоръжен със съгласието на Скупщината, Пашич връчи отговора си на дипломатическите представители

204  

нa Антантата в Ниш. Възстановяването на старата договорна граница от 1912 г. се обявяваше за невъзможно. Мииистьр-председателят на Сърбия искаше някои „незначителни корекции". Те обхващаха, грубо казано, около половината от територията на безспорната зона в това число Охрид, Ресен, Крушево, Велес и „люлката на сръбския народ" — Прилеп. Отговорът бе издържан във високоемоционална фразеология и в него се говореше за „жертвите, които Сърбия принася за успеха на общото дело". Срещу жертвата си кралското правителство искаше официално да му се признае правото на Сърбия да се обедини с Хърватия и Словения [125]. По този въпрос много се бе писало в печата през есента на 1914 г. Скупщината бе взела официално решение по него, но на такова ниво в междудържавните отношения все още не бе повдиган. Уклончивостта на отговора, и то по време, когато Сърбия с пълни основания можеше да очаква българско нападение на източната си граница, беше предзнаменование за извъртанията, които неминуемо щяха да последват след края на войната.

Дипломатите на Антантата бяха объркани и не криеха недоволството и недоумението си. Свикнали да разглеждат малките държави на Балканите през призмата на своите интереси, те не можеха да проумеят и се възмущаваха от нежеланието на Сърбия да отстъпи пред диктата на големите си съюзници, макар когато въпросът за отстъпки в каквото и да е отношение да бе поставян пред Париж, Петроград или Лондон, и те да не отстъпваха в никаква степен на упорството на Пашич и империалистическия стремеж на сръбската буржоазия да си осигури господствуващо положение на Балканите след войната. Всъщност големите държави от Антантата съвсем искрено прилагаха двоен критерий към своята политика и тази на Сърбия.

Възможност за размиване на сръбската позиция почти нямаше. За известен период бе обсъждан въпросът, дали временно като мярка за сплашване да не бъдат спрени доставките на оръжие за Сърбия, но това щеше да влоши и без това недоброто положение на сръбската армия [126]. При това поло жение оставаха само призивите към умереност и не особено достойните дипломатически хитрини.

Пръв към тях прибягна Сазонов. Той искаше в София да се обясни, че Пашич е дал благоприятен отговор, като само няколко маловажни въпроса още оставали неразрешени [127]. Тази ддея, която тъй много контрастираше с по-предишната декларация

205  

за моралната политика, която Антантата водела, бе охотно подхваната от Делкасе и Грей. Нетърпението им да стигнат до някакво решение, което да предотврати вече неминуемото българско нападение срещу Сърбия, бе подхранвано от паническите доклади на дипломатическите представители в Coфия. Панафийо, който още в края на август се бе добрал до сведения, че мобилизацията може да започне всеки момент, пращаше трескави послания, че единствено незабавната окупация на безспорната зона от съглашенски войски може да предотврати неминуемото нападение. Матарел твърдеше, че обществеността в София била „бясно настроена" против Антантата [128].

Между дипломатическите канцеларии на Париж, Петроград и Лондон летяха все нови и нови предложения за разрешаване на кризата, които не бяха нищо друго освен упражнения във фразеология. Забравяйки понякога собствените си предложения, министрите на външните работи и на трите страни влизаха в противоречия със самите себе си, настояваха за планове, които самите те бяха отхвърляли с убедителни аргументи само седмица по-рано.

Пръв се отчая от възможността да бъде запазен българският неутралитет Сазонов. Руският Генерален щаб имаше най-добра разузнавателна мрежа в България и според някои автори това предопределяше песимизма на ръководителя на руската дипломация [129].

Все пак руският министър на външните работи не искаше да дава „казус бели" на Фердинанд за нападение срещу Сърбия и се противопостави на дошлото в последния момент предложение на Грей 20 септември да стане крайният срок, когато направените пред България предложения ще са още в сила.

Същевременно той продължаваше да упорствува и не желаеше да приеме окупирането на Вардарска Македония от съглашенски части. Трудно е да се прецени сега какви бяха мотивите му да отрича толкова последователно предложение, което той самият бе направил месец по-рано.

След двуседмични обсъждания новото предложение за България бе готово. На 13 септември пълномощните министри на Антантата го връчиха на Радославов.

206  

То съдържаше гаранция за безспорната зона в Македония, при условие че България нападне Турция и сключи военна конвенция със съюзниците. Конфиденциално, по нареждане на Грей, О’Берн предаде, че съглашенските войски се готвели да окупират Македония в деня на обявяването на война на Турция [130]. Самият той обаче смяташе, че ако подобно предложение било включено в нотата от 29 май, можело да се разчита на успех. Сега вече бе много късно. Нищо не можеше да спре българското правителство от пътя, който бе поело. Макар и да го подозираха, в столиците на съглашенските държави още не знаеха, че преди връчването й съюзният българо-германски договор бе подписан. А и нотата носеше всички белези на отчаянието, не се различаваше по нищо съществено от предходните и не можеше да се очаква друга участ освен отхвърлянето й. Поанкаре смяташе, че тя е „неубедителна", Грей, че е „недостатъчна", и отказа да се съгласи с публикуването й в българския опозиционен печат, тъй като вместо да помогне, можела окончателно да тласне общественото мнение на страната на Централните сили [131].

На 22 септември в София бе обявена мобилизация. В декларацията се заявяваше: „С мобилизацията България встъпва във фазата на въоръжения неутралитет, който не бива да се таксува като приготовление за война. България няма агресивни намерения спрямо съседите си, но е твърдо решена с пушка при нозе да отстоява своите права и независимост" [132]. Същевременно, решил да извърта докрай, Радославов изпрати нова нота до Антантата, с която искаше допълнителни разяснения по предложенията от 13 септември.

Нито декларацията, нито нотата можеха да заблудят някого. Във Форин офис и Ке д'Орсе наново започнаха да обсъждат конкретни планове за изпращане на експедиционен корпус на Балканите. Франция и Великобритания правеха демонстративни жестове на приятелство с българите. Въпреки настояванията на заседания на правителството Делкасе отказваше да допусне на страниците на печата противобългарски статии [133].

207  

В Камарата на общините Грей разгледа положението на Балканите в толкова благожелателен към българите тон, че предизвика негодуванието на Ниш и Атина [134].

Грей и Делкасе напълно съзнаваха, че няма да е възможно да се окаже ефективна помощ на Сърбия, и искаха да задържат българското нападение колкото е възможно повече. Сазонов, раздразнен от българската „измяна", предлагаше да се връчи в София ултиматум за изгонването на германските офицери и в случай на отказ да се обяви война на България. Няколко дни Делкасе и Грей се противопоставяха както на ултиматума, така и на предложенията на сръбския Генерален щаб за превантивно нападение срещу София [135].

В началото на октомври стана ясно, че е безсмислено да се афишират добри отношения със София, когато военните всеки момент очакваха да започне нападението срещу Сърбия.

На 4 октомври пълномощните министри на Антантата в София връчиха подготвения в Петроград ултиматум [136]. След отказа на либералите да го приемат, О'Берн и Панафийо напуснаха София. Остана само Савински, който бе болен и не можеше да пътува. Съвсем неочаквано при него дойде високопоставен посетител — самият български цар. Явно нервен и не напълно уверен в правилността на действията си, Фердинанд бе дошъл при руския пълномощен министър с недотам ясни вероятно и на самия него цели. Разговорът, изпъстрен с недомлъвки и недоизказани мисли, не можеше да доведе до нищо конкретно, но поне показваше, че дори и българският цар се опасяваше от повторението на август 1913 г.

На 14 октомври 1915 г. българските войски навлязоха в Сърбия. Писателят Константин Константинов, по това време съдия в Цариброд на самата сръбска граница, си спомняше години по-късно: „Денонощно по шосето, което води от София към запад, вървяха, вървяха безкрай пехотни, артилерийски и пионерки части. Под ниското есенно небе се носеше равен, без начало и без край, глух шум като далечна река, която влече

208  

камъни. Те вървяха уморено, отрупани с раници и платнища, обвързани с ремъци като добитък в ярем, тия здрави, смръщени хора, които само преди две години се бяха върнали от друг поход срещу смъртта. Те се движеха полуприведени, обременени от своя товар на оръжия, грижи и спомени, не поглеждаха встрани, не разговаряха, не се шегуваха."

В първите две седмици на бойните действия българската армия превзе Неготин, Пирот, Зайчар, а в Македония стигна до Велес. За по-малко от два месеца сръбската армия бе разбита [137]. Централните сили станаха господар на почти целия Балкански полуостров.

На 28 ноември Главното командуване прогласи, че целта, за която България е влязла във войната — освобождението на Македония, — е постигната. В спомените си Радославов ще напише с разреден шрифт: „В страната царуваше общо задоволство." А в дневника си Мих. Маджаров опровергаваше твърдата, макар и нелишена от носталгия увереност на министър-председателя, прогонен в Берлин от същия „доволен народ": „Превзимат се градове като Щип, Велес, Скопие, Врана и Пирот, които всекога са считани и от всички за български, но в България тия събития не произвеждат никакъв ентусиазъм, никъде не се чува едно „ура", една песен, в никоя черкова не се отслужва един молебен. Хората четат вестници, питат за новини, но стоят замислени, загрижени, стреснати." За българите бе започнал дългият тригодишен път към втората национална катастрофа.

Крахът на съюзническата дипломация доведе и до окончателния провал на операцията при Дарданелите. До този момент единствено липсата на тежка артилерия не позволяваше на турците да отблъснат дебаркиралите на Галиполския полуостров войски в морето. С установяването на преки връзки между Цариград и Германия това вече не представляваше проблем.

В края на 1915 г. съюзническата армия се евакуира от Галиполския полуостров. Евакуацията бе извършена без никакви загуби. Това бе всъщност и единственият успех на родената в толкова надежди операция [138].

209  
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

93. Sepic, Dr. Srpska viada u poceci jugoslavenskog odbora. In: Histiorijski zbornik, XIII. 1960, No. 1, p. 39.

94. Жуjовић, J. Дневник, т. I—II. Приредио Др. Др. Тодоровић. Београд, 1986, с. 80—81.

95. НАБАН, ф. 45 к, а. е. 155, л. 8—9, 14. IV. 1915; ЦДИА, ф. 139, оп. 1, а. е. 135, л. 41—42; Вучковић, В. Из односи Србиjе и jугославенског одбора, Историски часопис, књ. XII—XIII, 1961—1962. Београд, 1963, с. 365.

96. Вучковић, В. Из односи Србиjе, с. 360; Sepic, Dr. Svjedocanstva suvremenika o radu Frana Supila, 1914—1917, Historyjski pregled, IX, 1963, No 4, p. 215-216.

97. PRO: FO 371. vol. 2258, No. 55031, 7. V. 1915; No. 90173, 13. V. 1915.

98. Трговчевић, Љ. Joван Цвиjић у Првом светском рату, Историjски часопис, кн. XXII, 1975. Београд, 1975, с. 179-180.

99. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 44, а. е. 242, а. е. 35, а. е. 54, а. с. 178, а. е. 630.

100. ЦДИА, ф. 139, оп. 1, а. е. 247, л. 29. VI. 1915, ф. 176. оп. 3, а. е. 396, л 1; 9. VI. 1915, ф. 313, оп. 1, а. е. 2212, л. 7, 9. IX. 1915, НАБАН, ф. 41к, а. е. 241, л. 1-2, а. е. 212.

101. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 2127, л. 1 — 11, 5. VI. 1915, Д. Влахов — Радославов.

102. Воля V, бр. 709, 10. VI. 1915, Препорец, XVIII, бр. 126, 19. VI. 1915 Нов век, XIV, бр. 1875, 19. VI. 1915, Българска сбирка, XXI, бр. 5, V. 1915.

103. Дипломатически документи по намесата на България... т. 1, с. 682; ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 18, л. 55.

104. АМАЕ, Guerre, vol. 239, pp. 10—11, 2. VIII. 1915, pp. 21-22, 4. VIII. 1915, Panafieu — Delcasse.

105. МОЭИ, т. VIII, ч. II, № 460, 8. VIII. 1915, Сазонов — Бенкендорф.

106. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 2256, л. 29, 22. VII. 1915, Савински — Радославов; МОЭИ, т. VIII, ч. II, № 460, 8. VIII. 1915, Сазонов — Бюкенън.

107. Государственная дума, IV, Четвертая сессия, часть первая, с. 70; Деренталь, А. Письмо из Софии. Вестник Европы, VIII. 1915, с. 311—324; ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 257, л. 31, 31. VII. 1915, Маджаров - Радославов.

108. Лалков, М. Балканската политика на Австро-Унгария... с. 285—290.

109. Кесяков, Б. Принос към дипломатическата история на България, 1878—1925. с. 1925, с. 74—75; Трифонов, Ст. Българо-турската конвенция от 24 август (6 септември) 1915 г. — Векове, 1983, № 3, с. 11—20.

110. Лалков, М. Балканската политика на Австро-Унгария... с. 290-295

111. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 617, л. I; България, XVII, бр. 74, 26. VII. 1915.

112. Препорец, XVII, бр. 156, 29. VII. 1915; Огнянов, Л. Борбата на БЗНС против Първата световна война... с. 39.

113. БИА, ф 192, а. е. 2, л. 1—3, Цанов — Апостолов.

114. Препорец, XVII, бр. 170, 14. VIII. 1915; БИА, ф. 192, а. е. 3, л. 42— 13, Георгов — Цанов; БИА, ф. 192, а, е. л. 4—12, Цанов — Бакалов.

115. Свободно мнение, III, бр. 31, 26. VIII. 1915; Кацаров, К. 60 години живяла история. Монтрьо, 1970, с. 195—197.

116. Препорец. XVIII, up. 183, 30. VIII. 1915.

117. Стамболийски, Ал. Двете ми срещи с цар Фердинанд. С., 1919, с. 8-17.

118. МОЭИ. т. VIII, ч. II, № 476, 11. VIII. 1915, Грей — Сазонов; ДД, т. I, 13. VIII. № 1003, Хаджимишев — Радославов, ЦДИА, ф. 381, а. е. 49, л. 17; МОЭИ, т. VIII, ч. II, № 540, 20. VIII. 1915, Трубецкой — Сазанов. № 466, 9. VIII. 1915, паметна записка на английското посолство в Петроград — Сазонов; № 540, 20. VIII. 1915, Трубецкой — Сазонов.

119. МОЭИ, т. VIII, ч. II, № 500, 13. VIII. 1915, паметна записка на английското посолство в Петроград — Сазонов; № 541, 16. VIII. 1915, паметна записка на английското посолство в Петроград — Сазонов; с. 87, 17. VIII. 1915. Бенкендорф — Сазонов. Упорството на Пашич бе оправдано и до голяма степен възнаградено. Срещу отстъпването на безспорната зона англичаните започнаха да увеличават евентуалните следвоенни придобивки за Сърбия. Вж: Пак там, № 500, 13. VIII. 1915.

120. МОЭИ, т. VIII, ч. II, № 564, 24. VIII. 1915, паметна записка на английското посолство в Петроград — Сазонов.

121. ASHEMA, 16 N 3275, Dossier 3, 1. VIII. 1915, Note sur l’eventualite d’une expedition dans les Balkans; Poincare, R. Au service de la France, vol. VII, pp. 64—70; Guerin, J.-P., op. cit., pp. 36—37; King, J, op. cit., pp. 77—78.

122. АМАЕ, Guerre, vol. 239 p. 64,84 .VIII. 1915; Балкански сговор, I, бр. 4, 31. VII. 1915.

123. МОЭИ, т. VIII, ч. II, № 522, 16. VIII. 1915, Трубецкой — Сазонов.

124. МОЭИ, т. VIII, ч. II, № 604, 28. VIII. 1915, Савински — Сазонов; ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 257, л. 21. 2. VIII. 1915, Чапрашиков — Радославов; Емец, В. Очерки внешней политики России 1914—1917. М., 1977; с. 215; Gooch, G. History of Modern Europe. . . p. 584; Trevelyan, G. Grey of Fallodon... p. 285. 204

125. МОЭИ, т. VIII, ч. II, № 618, 1. IX. 1915, отговор на сръбското правителство до съюзените държани. Коментарът на Чапрашиков беше: „Фарсът е пълен." Вж: ЦДИА. ф. 176, оп. 3, а. е. 257, л. 208—209, 20. VIII. 1915, Чапрашиков — Радославов.

126. МОЭИ, т. VIII, ч. II. № 689, 11. IX. 1915, № 702, 14. IX. 1915.

127. МОЭИ, т. VIII, ч. II, № 627, 3. IX. 1915, Сазонов — Бюкенън; № 633, 4. IX. 1915, Грей — Сазонов; № 641, 5. IX. 1915, Сазонов — Изволски, Бенкендорф.

128. АМАЕ, Guerre, vol. 239, pp. 140—143, 8. IX. 1915, Panafieu — Delcasse; ASHEMA, 16 N 2945, Dossier 5, 12. IX. 1915; 5 N 76 Dossier 1, 12. IX. 1915.

129. Gruttwell, C. History of the Great War, 1914—1918. Oxford, 1969, pp. 228—229; МОЭИ, т. VIII, ч. I, № 209, 30. VI, 1915; № 238, 3. VII. 1915. Англичаните бяха започнали да изграждат своя шпионска мрежа в България едва през март — април 1915 г. Вж: PRO: FO 371, v. 2255, No. 83775, 29. VI. 1915.

130. Дипломатически документи... т. I, с. 693, О’Берн — Радославов; ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 18, л. 58—59, 31. VIII. 1915; МОЭИ, т. VIII, ч. II, № 680, 10. IX. 1915: № 694, 12. IX. 1915, английската легация — Сазонов; ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 18, л. 61. Радославов бе уверен, че в Ниш са отказали да отстъпят. Чапрашиков му съобщаваше, че дори представителите на Антантата в сръбската столица не са единни помежду си. Вж: ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 258, л. 1. 31. VIII. 1915, Чапрашиков—Радославов; а. е. 246, л. 142, 31. VIII. 1915, Минчев — Радославов.

131. Poincare R. Au service de la France, vol. VII, pp. 100—101, 15. IX. 1915.

132. Дипломатически документи по намесата на България... т. I, № 1096, 22. IX. 1915; Пак там, с. 614.

133. Porter, op. cit., p. 333—334.

134. The Parliamentary Debates, ser. V, v. 74, 28. IX. 1915; PRO: CAB /37/ 134 /27,/ 23. IX. 1915. Грей заяви: “В нашата страна не само няма враждебност към България, но има и традиционно чувство на симпатия към българския народ... Ние сме готови да дадем на нашите приятели на Балканите цялата подкрепа, с която можем да разполагаме... без резерви и ограничения " Думите му бяха критикувани остро в Камарата на общините. Всъщност не бе виновен. Бе отстъпил пред французите. Те не можеха да осигурят материална, но искаха да окажат поне морална подкрепа на сръбските си съюзници. Вж: PRO: CAB /37/ 136 /3/ 11. Х. 1915.

135. МОЭИ, т. VIII, ч. II, № 801, 28. IX. 1915, Бенкендорф — Сазонов; Храбак, Б. Русиjа и спасавање Србиjе у jесен 1915 године, Историски гласник, књ. XXIII, 1976. Београд, 1976.

136. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 18, л. 67 и 69; Пак там, а. е. 229, л. 97, Грей - Хаджимишев;  PRO: FO 371, v. 2273, No. 151539, 16. Х. 1915.

137. Silberstein. G. The Serbian Campaign of 1915. Its Diplomatic Background. In: The American Historical Review. Vol. 75, 1967, No. 1.

138. The Cambridge History ol British Foreign Policy, 1783—1919. Vol. III, 1866—1919, p.  11.