Българско средновековие. Проучвания върху политическата и културната история на средновековна България

Иван Дуйчев

 

9. Българският княз Пленимир

Статията „Българският княз Пленимир“ излезе първоначално в сп. Македонски преглед, XIII, кн. 1 (1942), сс. 13—20.

 

В Дриновия препис на Синодика се въздава вечна памет на владетелите християни от Първото царство със следните думи :

 

[1]

 

В Палаузовия препис за жалост тази част е загубена. [2] Споменатите владетели са добре известни: Борис-Михаил (852—889), Симеон (893—927), Петър (927—969), Борис II (969—972), Роман (979—997), Самуил (997—1014), Гавриил-Радомир (1014—1015), Иван Владимир (зетският княз — зет на Самуил) и Иван Владислав (1015—1018), син на Арон. Всички тези лица са споменати в строга хронологическа последовност. Всред редицата познати исторически имена едно единствено име — Пленимир — не е познато от никакви други исторически извори. То не се среща и в запазените поменици с имена на български царе и царици. [3]

 

Това указание на Синодика за Пленимир не е избягнало обаче от вниманието на именития наш историк М. Дринов. В Дуклянската летопис се споменава като дуклянски владетел през втората половина на X в. едно лице, също така непознато

 

 

1. Вж. Μ Г. Попруженко, Синодик царя Борила (София 1928). с. 77, § 87.

 

2. Вж. Попруженко, п. с., с. 77, бел. 1.

 

3. Вж. Йорд. Иванов, Поменици на български царе и царици, ИИД, IV (1915), с. 219—229.

 

153

 

 

от други извори, именно Предимир (Predimirus; погрешно Prelimirus). [4] В свръзка с Предимир е указано едно занимливо сведение за смъртта на цар Петър I и за завоюването на Източна България от византийския император Йоан Цимисхи (969—976). Летописецът разказва, че „по това време” починал българският цар Петър, който пребивавал в града Велики Преслав. Византийският император (Graecorum imperator) със силна войска покорил цялото българско царство, след което се завърнал в Цариград (ad polatiam suam), като оставил войската си в завоюваната земя. Началниците на оставената войска обаче завзели „цялата провинция Рашка”, чийто жупан избягал и потърсил прибежище с двамата си синове и дъщеря си при Предимир. [5] Предимир се оженил за дъщерята на рашкия жупан на име Прехвала (Prechvala). [6] След като разказва за някои дела на Предимир, летописецът завършва:

 

„Живя прочее цар Предимир много години и видя синове на своите синове и почина в дълбока старост. Закопан е с голяма чест, почит и слава в епископството на Рашка, в църквата на свети Петър.” [7]

 

Сведенията на Дуклянската летопис за Предимир, а особено в свръзка с българите, се сторили твърде съмнителни на Дринов. Като разглежда тези сведения на дуклянския летописец, М. Дринов [8] дохожда до заключение, че този разказ за Предимир (у Дринов „Прелимир”) е измислен. Но Дринов добавя,

 

 

4. Вж. Ф. Шишић, Летопис попа Дукљанина (Београд — Загреб 1928), с. 323 сл.

 

5. Вж. Шишић, п. с., с. 324—325 гл. XXX :

 

Ео tempore defunctus est Bulgarorum imperator Petrus nomine, qui sedebat in civitate Magna Preslava, et Graecorum imperator, congregans validam fortitudinem gentis suae, obtinuit totam Bulgariam suoque subiugavit imperio ; deinde reversus ad polatiam suam, reliquit suum exercitum. Hi autem qui praeerant exercitui, venientes cum exercitu, ceperunt totam Rassam provinciam. lupanus etiam Rassae fugit et venit ad regem Predimirum cum duobus filiis suis, Pleno et Radigrado, et filia sua nomine Prechvala ...

 

В италианския превод се чете Prelemir.

 

6. Вж. п. с., с. 325.

 

7. Вж. п. с., с. 327 :

 

Vixit autem Predimirus гех annis multis et vidit filios filiorum suorum et in senectute bona mortuus est; et sepultus est in episcopio Rassae, in ecclesia sancti Petri cum magno honore et reverentia atque gloria.

 

8. M. Дринов, Началото на Самуиловата държава (Съчинения, 1, София 1909), с. 353 сл.

 

154

 

 

че „ако Прелимир е историческо, а не измислено лице, то той... трябва да е вземен от българите” [9]. Покойният историк намираше подкрепа за това свое схващане тъкмо в посоченото място от Синодика : „В един ръкописен български Синодик, в който се споменуват наред българските царе, пише Дринов, след цар Петър и пред неговия син Борис, среща се име Пленимир.” [10] Тук Дринов посочва намиращия се у него препис на Синодика.

 

„Не може да се каже, пише нашият учен, че това име е прякор или прозвище на Петър; а пък, от друга страна, се знае, че той не е имал нито брат, нито син, който да е носил такова име или да е царувал подир него в България. По всичко се види, че това име е на някой български юнак, който се е прославил в тогавашните войни между българите и византийците, та поради това за него са били съставени народни песни и в тия песни след време народът е привдигал тоя юнак до цар. Оттука, сиреч из народните песни, името на тя юнак, види се, е пренесено в поменика на българските царе, дето са го и сместили между съвременниците му Петър и Борис.” [11]

 

Дринов припомня по-нататък завръзките между българите и „далматийските словене”, поради което лесно може да се обясни според него „как е могло името на тоя юнак да достигне до Далмация и да влезе в историята на Дуклянския презвитер, който, види се, по-голямата част от многобройните си кралеве е взел от народните песни”. Когато съставителят на Дуклянската летопис включил Пленимир в „измислената... генеалогия на речените кралеве”, то той според Дринов „нещо от неговите работи е изхвърлил, а нещо е притурил от себе си” ... Наистина Дринов предполагаше, че може да се противопостави на това отъждествяване различието в имената — „Пленимир” от Синодика и „Прелимир” в Дуклянската летопис. Но това възражение Дринов не намираше „за силно”, защото собствените имена в изданията на летописта били

 

 

9. Дринов, п. с., с. 355.

 

10. Дринов, п. с., с. 356.

 

11. Дринов, п. с., с. 356, бел. 33 ; той цитира мястото от Синодика („намира се в един ръкописен сборник [XIV в.], който преди три години ми подари в Панагюрище г. Цвятко х. Томев“), обаче очевидно по погрешка е пропуснал името на Иван Владислав.

 

155

 

 

„твърде покварени”, и затова „не е чудно, че и името Пленимир е е такожде изкривено”. Дринов дори предлагаше [12] да се поправи в Дуклянската летопис името „Прелимир” на „Пленимир”, и то „даже и тогава, ако би дуклянский Прелимир и да не е тъждествен с нашия Пленимир”. Покойният историк прочее, както личи от тези му думи, сам се е съмнявал в тъждествеността на двете личности. Немного време след това Дринов повтори почти дословно изказаното веднъж мнение. Той пише, че при наследниците на цар Петър I „в Болгарии существовала какая-то весьма крупная личность, носившая имя Пленимира” [13]. В различие от по-рано изказаното мнение Дринов допуска сега, че под това име се крие „някакъв останал неизвестен нам родственик на българските царе или, по-скоро, някакъв юнак, който се прославил с военни подвизи във време на известните войни на българите с византийците...” Той приема, че тази „слава болгарского царевича или юнака Пленимира” е намерила отглас в Дуклянската летопис.

 

Няколко години по-късно М. Дринов, като даваше сведения за намиращия се у него ръкописен сборник със Синодика, засегна пак въпроса за Пленимир. [14] Той посочи, че „списъкът на старото българско царство е съставен въобще правилно съгласно с достигналите до нас най-достоверни исторически свидетелства. В този списък ние намираме само едно име (Пленимир), което не се среща нито в един от известните сега нам паметници. ...” Дринов припомня изказаното по-рано от самия него предположение, че това име ще да е попаднало в Синодика из народните предания. Тук обаче той поправя това свое схващане: „Но сега, като се запознахме по-добре с книжовните похвати на съставителите на Синодика, ние мислим, пише Дринов, че те са взели това име (Пленимир) из някакъв недошъл до нас книжовен извор.” [15]

 

 

12. Дринов, п. с., с. 357.

 

13. М. Дринов, Южные славяне и Византия в X веке (в Съчинения, I), с. 519—520.

 

14. М. Дринов, Новый церковно-славянский памятник с упоминанием о славянских первоучителях (Съчинения, II, София 1911), с. 336.

 

15. Дринов, п. с., с. 336 бел. 13. Дринов изобщо, доколкото зная, е единственият наш учен, който е обърнал внимание на това място от Синодика и се опитал да отъждестви името на Пленимир.

 

156

 

 

В нашата историческа книжнина се говори единствено за двама синове на цар Петър — именно Борис и Роман. [16] При възобновяването на мирния договор между България и Византия през 963 г. Борис и Роман били изпратени заложници в Цариград. У Георги Кедрин се разказва, че

 

„царят на българите Петър, когато починала жена му, бързо подновил мира и сключил договор с императорите [Василий и Константин], като дал заложници и собствените си синове Борис и Роман” [17].

 

Йоан Зонара повтаря почти буквално същото. [18] След смъртта на цар Петър († 30 януари 969 г.) [19] двамата князе се завърнали в България, за да заемат бащината си власт. [20] Петровият наследник цар Борис II (969—972) преживял печалните дни на руското и византийското нашествие в България, а след покоряването на страната от император Йоан Цимисхи бил откаран пленник в Цариград. [21] Византийските писатели съобщават, че при заемането на Преслав от ромейските войски в българската столица бил заловен Борис II заедно с царицата и две деца [22], а Яхъя Антиохийски допълва, че там били пленени

 

 

16. Срв. напр. В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, I, 2 (София 1927), с. 861.

 

17. Вж. Scylitzes—Cedrenus, Hist., ed. Bonn., II, pp. 346,21—347,1 :


Срв. и Златарски, п. с., c. 569—570 ; 590, бел. 2.

 

18. J. Zonaras, Hist., ed. Bonn., III., p. 495,7-10 :

           

19. За датата на смъртта му срв. Златарски, п. с., с. 589, бел. 2, с. 590, бел. 2. К. Иречек, История на българите. Поправки и добавки (София 1939), с. 102, обаче е склонен да приеме датата януари 970 г. У Иречек при това е допусната грешка, като се говори само за една българска княгиня.

 

20. Scyl.—Cedr., II, р. 346,2-3 : τῆς πατρῴας ἀντισχέσθαι βασιλείας ; J. Zonaras, III, p. 495,11 : τὴν πατρῴαν ἀρχὴν κατακτήσασθαι . . .

 

21. Златарски, п. с., c. 593 сл., 624 сл. ; по-друго и по-правдоподобно тълкувание на събитията е дадено от П. Мутафчиев, Русско-болгарские отношения при Святославе, Seminarium Kondakovianum, IV (1931), p. 77—94.

 

22. Leo Diacοnus, ed. Bonn., p. 136,15-17 ; Scyl.—Cedr., II, p. 396,10-11 ; J. Zonaras, III, p. 529,6-7; срв. Златарски, п. с., c. 612.

 

157

 

 

двамата синове на Самуил (вместо Петър). [23] Известно е, че по-малкият брат Роман бил скопен. [24] След смъртта на имп. Йоан Цимисхи (976 г.) Борис и Роман избягали в България, но при бягството Борис бил убит. [25] Роман бил признат за български цар. [26] За никакъв друг потомък на цар Петър I в тези съдбоносни времена не се споменава. Наистина по случай преговорите между българи и византийци към втората половина на 969 г. се споменават някакви български княгини, изпратени в Цариград, за да бъдат сродени с византийските престолонаследници. [27] Сведенията обаче са твърде общи и неопределени, та е трудно да се смята, че това са били дъщери на цар Петър. [28]

 

Някои византийски писатели от времето дават едно ценно указание за чедата на цар Петър I, и то за времето още през началните години на неговото дълго царуване. Разказва се, че

 

„Мария, внучка на император Роман и жена на Петър българина, идвала често (πολλάκις) от България в Цариград, за да посещава баща си и дядо си. За сетен път тя дошла с три деца, след като баща ѝ Христофор бил вече починал. Като получила голямо богатство от дядо си, тя се завърнала с чест.” [29]

 

 

23. Вж. В. P. Розен, Император Василий Болгаробойца. Извлечения из летописи Яхъи Антиохийского (СПб. 1883), с 181; срв Златарски, п. с., с. 6, б. 2.

 

24. Scyl.— Cedr., II, p. 435,6-7 ; Zonaras, p. 547,11 ; срв. Златарски, п. с., с. 624 и 642, б. 1.

 

25. Scyl.— Cedr., II, p. 435,7-13 ; срв. Златарски, п. с., c. 648 сл.

 

26. За по-нататъшната съдба на Роман вж. у Златарски, п. с., с. 658 сл., 690, 694, 723. На този български владетел са посветени статиите на Н. П. Благоев: Българският цар Роман, Мак. пр., VI. 4(1931), с. 21—44; Поражението и пленяването на цар Роман, п. т., III. 3 (1927), c. 1—14.

 

27. Lеo Diac., p. 79,13-21 (той говори за παρθένους τοῦ βασιλικοῦ γένους); p. 86,11-14 ; срв. Златарски, п. с., c. 595 сл.

 

28. Златарски, п. c., c. 597, бел. 2, ги смята за „близки роднини на българския цар”. St. Runciman, The Emperor Romanus Lecapenus and his Reign (Cambridge 1929), Appendix IV/ II, ги е смятал вероятно за дъщери на цар Петър, затова е отбелязал, че той имал „2 daughters”.

 

29. Вж. Theoph. Contin., Hist., ed. Bonn., p. 422,10-15 :

Почти същото е повторено и y G. Monachus [Contin.], ed. Bonn., p. 913,6-11, с някои дребни различия, напр. : ἡ γηνὴ Πέτρου βασιλέως Βουλγαρίας ἐν τῇ πόλει εἰσῆθε ; няма πολλάκις: също краят : πλοῦτον ... λαβοῦσα πολὺν καὶ ἔντιμον ἐντίμως ὑπέστρεψε; вж. също Георгий Амартол, Хроника, изд. Муралт (СПб. 1859), с. 840,9-14. Всички тези извори зависят тясно помежду си.

 

158

 

 

На това сведение, ако и да е достатъчно известно [30], досега не е обърнато почти никакво внимание. [31] Според византийските хронисти прочее царица Мария-Мира се явила в Цариград за последен път след смъртта на баща си Христофор и водела със себе си три деца. Съимператорът Христофор починал през месец август 931 г., четвърти индикт [32]. Датата на неговата смърт е безспорен terminus post quem. Може да се предполага, че царицата на българите ще да е посетила византийската столица наскоро след смъртта на своя баща, [33] но във всеки случай най-крайният и безсъмнен terminus ante quem е свалянето на императора Роман Лакапин от престола в края на 944 г. [34] Това сведение на византийските хронисти дава възможност, от друга страна, да се установи, че споменатите три чеда на цар Петър I са били родени преди 931 г. или в краен случай преди декември 944 г. Две от тези Петрови чеда са несъмнено князете Борис и Роман. Кое би могло да бъде третото Петрово чедо ? Дали не би могло да се отъждестви тъкмо със споменатия в Синодика Пленимир ? [35] Трябва да се припомни общата безсъмнена достоверност на този наш паметник като исторически извор за родното ни минало. Недопустимо е предположението, че между имената на българските владетели [36] е могло

 

 

30. Срв. Златарски, п. с., стр. 563 ; Runcimаn, op. c., pp. 78, 102.

 

31. Така K. Иречек, История на българите. Поправки и добавки, с. 94, въз основа на текста на Georgius Monachus [Contin.], ed. Bonn, p. 919, е поправил даденото в своята История на българите (София [1928]), с. 134 бел. 1, родословие, като за царица Мария е отбелязал παῖδες τρεῖς.

 

32. Вж. Thеoph. Contin., p. 420,17-21 ; G. Monachus [Contin.], p. 911,17-21 ; Г. Амартол, p. 838,17-21. Срв. Runciman, op. c., c. 78.

 

33. В посочените византийски хроники указанието за посещението на царица Мария в Цариград е поставено между събития от годините 933 (шести индикт) и 934 (седми индикт).

 

34. За датата вж. Runciman, op. c., p. 232 sqq.

 

35. Срв. Ив. Дyйчев, Из старата българска книжнина, I (София 1940), с. 222—223.

 

36. Единствен княз е Иван Владимир.

 

159

 

 

да се вмъкне името на някакъв народен герой, а още по-малко на някакъв княз чужденец. [37] Докато Борис и Роман носят неславянски имена — за спомен на своите прадядовци — княз Борис-Михаил и на византийския император Роман Лакапин [38], то другият споменат княз носи звучното славянско име Пленимир. [39] Не е ли бил княз Пленимир първороден син на цар Петър, та затова е споменат на първо място ? ... Неговото име обаче вече не се споменава нито в свръзка със събитията през 963 г., нито през съдбоносните години в края на Първото българско царство. От това би могло да се заключи, че той ще да е бил вече починал, и то още твърде млад. Изворите за времето на цар Петър I са извънредно оскъдни и малоречиви, та затова не е чудно, че изобщо не е запазено никакво по-обстойно и по-точно сведение за този български княз, който може би не е доживял до зряла възраст и поради това изобщо не е играл никаква роля в политическия живот на своята страна.

 

 

37. За споменатия в Дуклянската летопис Предимир като сръбско-дуклянски княз вж. у Шишић, п. с., с. 449 сл.; за друг един Предимир, син на Воислав, вж. п. т., с. 344, 348, 354, 355, 459 сл.

 

38. Според някои сведения Роман е носел и второ име — очевидно в памет на дядо си — Симеон. Вж. Scyl.—Cedr., II, p. 455, 1517 : Ρωμανός, ὁ Πέτρου μὲν τοῦ βασιλέως τῶν Βουλγάρων υἱὸς τοῦ δὲ Βορίσου ἀδελφός, Συμεὼν τῷ τοῦ πάππου ὀνόματι μετονομασθείς ... Срв. Златарски, п. с., c. 690, 723.

 

39. Името Пленимир, изглежда, не е било необичайно между южните славяни. Между синовете на сръбско-дуклянския княз Предимир се споменува един с име Plenus, Плен (итал. превод Pigna); вж. Шишић, п. с., с. 325, 450 и бел. 91, гдето са указани и други примери.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]