Българско средновековие. Проучвания върху политическата и културната история на средновековна България

Иван Дуйчев

10. Същинското значение на името Μόκρος у Ана Комнина

Статията „Същинското значение на името Μόκρος у Анна Комнина“ бе обнародвана първоначално в сп. Македонски преглед, VIII, кн. 3 (1933), с. 14—35 ; кн. 4, с. 1—20. В сбито съкращение тя биде обнародвана на френски език: Une interpolation chez Anne Comnène. Byzantion, X (1935), pp. 107—115 = I. Dujčev, Medioevo bizantino-slavo, I, pp. 327—335, 558. 

 

- част I

- част II

- част III

 

            I

 

В течение на дълги години, още от втората половина на XVIII в., в науката се утвърдили въз основа на така наречените „грамоти” на Пинций и неговия син Плезо схващанията за съществуването на някакъв български цар Шишман в края на X век, чийто син бил Самуил, с второ име Стефан. Непреходната заслуга за разбиването на тази легенда, която учените приемаха един от друг почти безкритично, се пада на проф. В. Н. Златарски, който след прозорливо и дълбоко критично изследване установи, че тези подправени вписки на българите изгнаници Пинций и сина му Плезо принадлежат едва към XIV в. и само недоглеждането на един йезуитски свещеник, Даниел Фарлати († 1773), е могло да създаде тази почти двувековна заблуда. [1] Все пак с личността на Самуил и до днес остава свързана легендата за неизвестен български цар „Мокър” (Μόκρος) който се явява ту като самия Самуил с второ име Μόκρος, ту като баща на Самуил, като „Шишман-Мокър”.

 

Първоизточникът на това сведение за някакъв български цар „Мокър” (Μόκρος) е византийската писателка от първата половина на XII в. Ана Комнина. Когато говори в кн. VII на своята Алексиада за похода на баща си, императора Алексий I Комнин (1081—1118), против печенегите оттатък Балкана (през 1087/8 г.) и съобщава за град Преслав, тя добавя:

 

„Това е прочут град, разположен към Дунава ; някога той нямал това варварско име, но бил елински по наименование —

 

 

1. Вж. подробно В. Н. Златарски, Тъй наречените „грамоти” на Пинция и неговия син Плезо. ГСУиф, XV—XVI (1919/20). Срв. още същия, Западната българска държава до провъзгласяването на Самуила за цар. Мак. пр., II, 2 (1926), с. 5, бел. 1 ; същия, История, I, 2, с. 638, бел. 1.

 

161

 

 

μεγάλη πόλις (велик град) и в същност и по име. Но откак Мокрос, царят на българите, и неговите потомци и още повече пък Самуил, последният от българската династия, като Седекия от йудеите, нападат Запада, (този град) получил съставно наименование, назоваван от елинската реч μεγάλη (велики), с прибавено слово от (езика на) славянородните, (та) μεγάλη Πρισθλάβα (Περισθλάβα) (Велики Преслав) от тях (славянородните) всякога се назовава.” [2]

 

Указание за същия тоя български цар Μόκρος Ана Комнина дава и по-нататък, кн. XII, 9, във връзка с описанието на р. Дрин и Охридското езеро, като твърди, че езерото Лихнида получило името Ахрида по (от името на)

 

„Мокра, царя на българите, (който царувал) най-първен, и най-подире (царувалия) Самуил, който живял през времето на багренородните императори Константин и Василий.” [3]

 

Още Du Cange, през XVII в., със своите бележки към Алексиадата на Ана Комнина се спрял на загадъчното име Μόκρος и го отъждествил с името на Самуил: Μόκρος — qui et Samuel dictus. [4] Другаде, [5] като говори за Ароновия род (Ἀρωνίοι) и Арон, той отбелязва, погрешно назовавайки Арон предходник на Самуил: Aaron, quibusdam Aaron dictus, Bulgariae princeps, quem Mocrus, seu Samuel, illius successor, interfecit.

 

В своето съчинение Illyricum vetus et novum, като изрежда българските владетели от Първото царство, той

 

 

2. Annae Comnenae Alexias, lib. VII, 3. I, p. 235,_8-18, ed. Teubner :

 

3. Ibidem, lib. XII, 9 : II, p. 172,_9-2, ed. Teubner :

 

4. C. Du Cangе ... in Annae Comnenae caes. Alexiadem notae, ad An Comn. Alex, II, p. 564, ed. Bonn.; срв. ib., II, p. 650.

 

5. Ibidеm, p. 652.

 

162

 

 

пише за Самуил : Samuel qui et Mocrus ab Anna Comnena et aliis (?) adpellatur. [6]

 

Около един век след Дюканж несъмнено под негово влияние йезуитският свещеник Даниел Фарлати в именитото съчинение Illyricuni sacrum във връзка с указанието на така назованите „грамоти” на Пинций и на сина му Плезо за някакъв български цар Стефан, син на Шишман, в края на X в. пише : „Търсейки причината на това нещо (именно че Самуил бил назован според Фарлати с име Стефан), аз забелязах, че българските крале се наричат често с две и повече имена, както тоя същият Самуил, когото Ана Комнина и други писатели (?) наричат Мокър (Мокрос), и Гаврил, Самуиловия син, едни го наричат Радомир, а други Роман ... И тъй Самуил е имал име не само Мокър, но и Стефан, с което Пинций предпочел да го именува.” [7]

 

Наскоро I. G. Stritter повтаря указанието за Самуил Мокрос. [8] Създадена така, легендата за Самуил-„Мокър” минава от един изследвач у друг, като обаче у някои добива по-своеобразен вид. У някои това име като че ли се сближава с прилагателно име „мокър”. Френският пътешественик от първата половина на миналия век Pоuquеville, като описва пътуването си в Македония и засяга град Охрид, съобщава:

 

„След смъртта на Юстиниаи българите, по времето на техния цар Mochrus, който основал град на мястото на Сатион, при изхода на Мокренското дефиле, променили името Лихнида и Юстинианопол поради омразата си спрямо ромеите, в Ахрида.” [9]

 

По-нататък той съобщава, че към 1014 г. според думите на Ана Комнина

 

 

6. С. Du Cange, Illyricum vetus et novum, Posonii 1746. Familiae Dalmalicae et Slavomcae, p. 100 ; срв. още ib., p. 87: Samuel qui et Mocrus.

 

7. Illyricum sacrum. Venetiis 1751—1819. — Vol. III. Ecclesia Spalatensis olim Salonitana. Auctore Daniele Farlato, presbytero societatis Jesu. Venetiis 1765, p. 111; срв. Златарски, Тъй наречените „грамоти“..., с. 10 сл.

 

8. I. G. Stritterus, Memoriae populorum, olim ad Danubium, Pontem Euxinum, Paludem Meotidem, Caucasum . . . incolentium ex scriptoribus liis-toriae byzantinae. II, Petropoli 1774, p. 458.

 

9. F. G. H Pouqueville, Voyage de la Grèce, 2 éd., III, Paris 1826, p. 53.

 

163

 

 

„езерото и страната получили името Ахрида или Mochrida от Mocrus, царя на българите, който отсетне бил назован Самуил” [10]. Според него [11] основаването на „новата Охрида” традиционно се поставя „aux temps des despotes de la Servie, sous le règne de leur roi Samuel”, докато обаче другаде [12] той ясно указва Самуил като цар на българите.

 

Отъждествяването на Μόκρος със Самуил било възприето от Zacharie von Lingenthal, който съобщава във връзка с промяната на името Лихнида в Ахрида, че „новото име градът трябва да е получил, както разказва Ана Комнина, ἐπὸ Μόκρου τοῦ Βουλγάρων βασιλέως etc . .., при което остава съмнително дали името Ахрида се изважда от Mocrus, по-сетне Самуил наречения български цар (Ochrida вместо Mochrida), или то ще рече само, че това променяне на името е станало след Mocrus'a. При този Mocrus или Самуил прочее българската държава достигнала върха на своето разширение и мощ.” [13] Това отъждествяване приема по Lingenthal и J. G. von Hahn, който също говори за „der König Mocrus, spater Samuel genannt…” [14]

 

На указаното място y Ана Комнина обърнал внимание също А. Гилфердинг и го използувал по свой начин в своята История на сърбите и българите. Като говори за българската история в края на X век и за въстанието на комитопулите, той съобщава, че глава на западнобългарското въстание „станал Шишман (наричан иначе Мокър), един от най-могъщите български боляри, със своите синове”. [15] По-нататък [16] той допълня, че „гръцките летописци не указват името на този болярин, бащата на славния български цар Самуил и неговите нещастни

 

 

10. Pouqueville, ор. с., III, р. 54, n. 1.

 

11. Ibidem, III, р. 54.

 

12. Ibidem, III, р. 58.

 

13. Zach. V. Lingenthal, Beiträge zur Geschichte der bulgarischen Kirche. St. Peterburg 1864, p. 9; срв. още р. 15.

 

14. I. G. v. Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar, в Denkschriften der kaiserlich. Akad. der Wissensch., philos.-histcr. Klasse, XV (1867), p. 130.

 

15. А. Гильфердинг, Письма об истории сербов и болгар, Москва 1854/5. — Сочинения, I (1868), с. 143.

 

16. Пак там, бел. 3.

 

164

 

 

братя. Ана Комнина го назовава Μόκρος, при което той указва Anna Comn., lib. VII, 3. Гилфердинг следователно дава ново тълкуване на това известие на византийската авторка: според него името Μόκρος принадлежи не на Самуил, както смятали Дюканж и Фарлати, а на Самуиловия баща, който се именувал Шишман и Мокър. Другаде [17] Гилфердинг пише за комитопулите : „Техния баща древните известия за съжаление твърде неопределителни и забъркани наричат с две имена: Шишман и Мокър”, а по-нататък добавя, че „името на Мокра” бащата на Самуил и неговите братя е запазила Ана Комнина. VII, 3” (цитира съответното място). Сам той, изглежда, е чувствувал цялата неяснота на това указание у Ана Комнина, та заявява:

 

„Името на българския цар Мокра и въобще личността на Самуиловия баща, който при това имал очевидно голямо значение в българската история, са дотолкова загадъчни и тъмни, че при откриването на нови източници ще може да се узнае нещо по-положително за него. Впрочем не трябва да се учудваме, че едно и също лице се явява в историческите паметници с двойно име; такъв е бил обичаят през това време в България, както се вижда от множество положителни известия.”

 

Затова Гилфердинг уверено назовава бащата на четиримата комитопули с името Шишман-Мокри. [18]

 

Изказаното от Гилфердинг схващане за „Шишман-Мокри” се вкоренява дълбоко в научната книжнина, а още повече в популярните исторически писания. Наскоро след това Г. С Раковски пише, че „Шишман-Мокри и негови славни синове освобождават Болгария ...,” [19] видимо под влиянието на Гилфердинг. [20] Е. Голубински също приема, че бащата на комитополите се наричал Шишман-Мокри. [21] A. Rambaud пише, че след покорението на Източна България „боляринът Mocros или Шишман вдигнал българското знаме в областта Охрид и

 

 

17. Гильфердинг, п. с., с. 198/99.

 

18. Гильфердинг, п. с., с., 199; срв. още с. 120/21: Шишман-Мокрош.

 

19. Г. С. Раковски, Нѣколико рѣчи о Асѣню пьрвому, великому царю болгарскому и сыну му Асѣню второму. Бѣлград 1860, с. 88.

 

20. Гильфердинг, п. с., с. 73.

 

21. Е. Голубинскій, Краткій очерк правосл. церквей, Москва 1871, с. р.

 

165

 

 

 станал баща на нова династия” [22]. Указанието за Шишман-Мокри намира отглас в писанията на цяла редица автори, като напр. T. Н. Шишков [23], Г. Бобриков [24], П. Гopов [25], Ст. Радославлевич [26], В. Tомашек [27], L. Lamouchе [28], L. Dupuy-Peyon [29], A. de Gubernatis [30], S. P. Guеrin-Songeon [31], Ив. Манолов [32] и други. [33]

 

В отговор на Гилфердинг K. Hopf изтъква, че

 

„когато... Шишман се отъждествява с Мокрос у Ана Комнина (VII, 3, vol. I, p. 343, ed. Bonn.), то това почива на едно съвършено неразбиране на посоченото място (auf einem gänzlich Missverstehen ler angeführten Stelle). Мокрос, предецът (der Ahne) на старите български царе е несъмнено никой друг освен Крум (Krumos).” [34]

 

Своето твърдение обаче K. Hopf не подкрепя с никакви докази и съображения.

 

Фp. Pачки, като смята Шишман наистина за баща на Самуил, добавя, че даденото у Ана Комнина второ име на Шишман — Μόκρος, не е негово кръстно име или презиме,

 

 

22. A. Rambaud, L'Empire grec au X-e siècle. Paris 1870, p. 322; срв. p. 322, n. 1.

 

23. История на българския народ, Цариград 1873, с. 175, 184; като „Шишман-Мокрио”.

 

24. Историческо обозрение на България (прев.), Букурещ 1874, с. 14, 15, 18.

 

25. Н. Горов — Сл. Кесяков, Кратка българска история, Пловдив 1882, с. 44.

 

26. Историја Бугаризма на Балканском полуострову, Београд 1890, с. 63, 70, 73.

 

27. Цитирано по Ив. Д. Шишманов: СбНУК, XVI—XVII (1900), с. 575.

 

28. La Bulgarie dans le passé et le présent, Paris 1892 p. 65.

 

29. La Bulgarie aux Bulgares, Paris—Bruxelles 1896, p. 40, un boyar de Tirnovo, Chichman-Moker.

 

30. La Bulgarie et les Bulgares, Florence 1899, p. 256.

 

31. Histoire de la Bulgarie, Paris 1913, pp 197, 205.

 

32. Сп. Общ подем, I (1917), c. 873, 881. — Срв. също Ст. Младенов: ГСУиф, XVII (1920/21), с. 285.

 

33. Срв. напр., СбНУК, V (1891), с. 258: „Шишман или Сисман, наречен и Мокър. Ана Комнина, като погърчва името му, нарича го Мокрос.“ Той бил родом от Търново; срв Псп., IV, 25/26 (1888), с. 100, бел. 1; 101, 5ел. 1. — П. П. Карапетров, Сбирка от статии, Средец 1898, с. 222 бел. 149.

 

34. K. Hopf, Griechische Geschichte в Ersch und Gruber's Encyclopädie, T. 85, Leipzig 1867, p. 124. n. 12.

 

166

 

 

а име на мястото, отгдето бил родом Шишман, сиреч че бил от Мокра или мокрянин.

 

„От онова време, пише той, нам са познати две места с това име: едно в Нишката епархия, друго в Охридската (по грамотите на имп. Василий II). Като се сравни това свидетелство с грамотата от 994 г. (сиреч „грамотите” на Пинций и сина му Плезо, б. м.), Шишман е могъл да бъде или от първото място, или от някое друго близо до Търново; но всеки случай от предбалканска България.” [35]

 

В. Кънчов, две десетилетия по-късно, като говори за областта Мокра в Охридско, се запитва:

 

„Не е ли възможно тази област да е била отечество и владение на Самуиловия баща Шишман, и от нея той да е получил наименованието си Мокри или Мокрянин?“ [36]

 

След откриването на Самуиловия надпис Аниното указание дава възможност за нови обяснения на името Μόκρος като местно название. В нова комбинация то се явява у проф. А. Иширков, който пише за „четиримата синове на българския велможа Никола, който живял в областта Мокра на югозапад от Охридско езеро” [37]. С. Радев съобщава за Шишман, бащата на Самуил, че „des recherches récentes établissent qu'il était originaire de la Macédoine même de la province de Mocra, à l'ouest du lac d'Ochrida” [38].

 

В своята История на българите Ν. Ι. Κοκκόνες се противопоставя на схващането за еднаквостта на Самуил и Мокър и изказва мнение, близко до изказаното от K. Hopf:

 

„Ахрис или Охрид (старата Лихнида) се нарича градът, езерото и областта около него. Според Ана Комнина Ахрис се е наименовало от (по) българския цар Мокрос и осланяйки се на това място, Дюканж и мнозина други твърдят, че Самуил според Комнина носил и името Μόκρος. . . Но на това място — което, смятам, е непълно или повредено — се противопоставя друго по-ясно място,

 

 

35. Fr. Rački, Borba južnih Slovena za državnu neodvisnost u XI. vijeku, в Rad Jugoslav. akad., XXIV (1873), p. 93 и n. 1. — Срв. Златарски, п. c., c. 13—14.

 

36. СбНУК, IV (1891), p. 96.

 

37. Летопис на БАН, III (1916) с. 82. — Срв. същия, Les confines occidentaux des terres bulgares, Lausanne 1915, p. 26.

 

38. S. Radeff, La Macédoine et la Renaissance bulgare au XIX-e siècle, Sofia 1918, p. 27, n. I.

 

167

 

 

от което се извежда безсъмнено, че Μόκρος е бил другг а не Самуил (VII, 3 от Ана К.). Вероятно е (εἶναι πιθανὸν), че поради извращение (παραφθορὰν) или опущение при преписването (ἐντιγραφικὸν) името Μόκρος стои вместо Κροῦμμος, който пръв нападал Запада. От друга страна, освен неубедителността на приведеното (сведение) узнаваме, че не езерото, но част от Охридската област се е назовавала на славянски език Μόκρος (привежда указанието на Теофилакт Охридски, вж. по-долу) . . .” [39]

 

Като се позовава на Кокони, G. Schlumberger подчертава как „par suite d'une erreur, on a pu croire que Samuel avait également porté le nom de Mocros” [40].

 

На указаното сведение y Ана Комнина и изказаните мнения върху него се спира и М. Дринов и като критикува разбирането на Гилфердинг, че от това указание на Ана Комнина може да се приеме отъждествяването на Шишман с Мокър, той пише:

 

„Ние не можем да допуснем, че от тези думи може да се извади такова мнение. Не се иска твърде голямо внимание, за да се види, че тук Ана под името Мокър разумява някого от родоначалниците на прежните български владетели, а не Самуиловия отец.” [41]

 

Относно опита на К. Хопф да отъждестви Мокър с Крум той забелязва: „К. Хопф не се съмнява, че под Мокър тук се разумява Крум, но това не е за вярване.”

 

Дори откриването на самия Самуилов надпис, в който се споменават имената на баща му Никола и майка му Рипсимия, не мoжà да премахне убеждението за това, че Самуиловият баща е носил няколко имена, и самият издател на надписа, Т. Успенски, смята, че Шишман е имал второ име — Никола. [42] Във връзка с публикуването на този паметник Т. Д. Флорински засяга въпроса за името Μόκρος:

 

„Съвременните византийски летописци, както се знае, не споменават за цар Шишман. Ана Комнина (VII, 3) нарича Самуиловия баща Мокър ...

 

 

39. Ν. Ι. Κ(οκκόνες), Ἱστορία τῶν Βουλγάρων, ἐν Ἀθήναις 1877, p. 116, n. 1.

 

40. G. Schlumberger, L’Épopée byzantine à la fin du dixième siècle, Paris 1896, p. 599 n. 3.

 

41. ПСп, XI—X (1882), c. 57, бел. 29 = Съчинения, I, c. 329, заб. 29.

 

42. ИPAИK, IV 1 (1899), c. 4.

 

168

 

 

Възможен е въпросът : това неразбираемо Μόκρος не е ли неправилно четене или извращение на първоначалното Νικόλαος?” [43]

 

Г. Баласчев изказва мнение, че

 

„Μόκρο (sic) у Ана Комнина не означава собственото име на Шишман, сиреч неговото християнско име, но означава народното име или местното произхождение на Самуиловия баща. С това се обяснява и преместването на българския държавен живот в Преспанската област и в Охрид, сиреч в тези места, гдето той се родил и гдето естествено могъл да има по-силно влияние.” [44]

 

По-късно той иначе тълкува това име, като го свързва с Никола:

 

„С пропадането на Източното българско царство се издига Западното под върховната власт на комитопулите : четиримата синове на българския велможа Никола и Рапсимия, които живеели в областта Мокра, на югозапад от Охрид, стават български царе и цар Самуил избира крепостта Охрид за своя столица . . .” [45]

 

Е. Спространов в своите бележки за града Охрид [46] изказва мнение за Анините думи като указание, че „Охрид доста от старо време почнал да се смесва с Лихнида”. Не е ясно точно кого той разбира под името „Мокрус”.

 

„Историците от това време — пише той, — които писвали повече по слух, без да знаят добре географията, не могли да знаят, че Мокрус избрал за своя столица друго място, а не самата Лихнида, която се намирала твърде близо до новата столица.” [47]

 

По-нататък той добавя, че „Охрид почнал да носи това име доста рано, преди да стане столица на цар Самуил. Смесвали го с Лихнида поради близостта с последната и значението й, що имала по-преди . . .” [48], от които редове може да се мисли, че за този автор „Мокрус” и Самуил са тъждествени.

 

Сръбският учен Б. Прокич пише, че „що се отнася до името Mokro (Μόκρος), то погрешно се заключава от едно място

 

 

43. ИРАИК, IV 1 (1899), с. 8.

 

44. ИРАИК, VI 2/3 (1901), с. 461, прим. 1.

 

45. Сп. Съвременна илюстрация, II бр. 23/24 (1914), с. 14/15.

 

46. Славянски глас, III 4 (1905), с. 147.

 

47. Пак там, с. 153.            48. Пак там, с. 160.

 

169

 

 

из Ана Комнина (ed. Reiffer., I, 235,₁₁), че Мокро е бил баща на Самуил, докато той изглежда само като един предходник на Самуил (ein Vorgänger Samuels). От едно друго място из Ана Комнина (ed. R., II, 179,0) се заключава същото.” [49] По-късно той се спира по-подробно на това име:

 

„Така освен името Шишман някои историци взимат и името Мокро (Μόκρος) като име на бащата на четиримата князе. За това те се позовават на едно място у Ана Комнина, гдето наистина се споменава Мокро, но не като баща на Самуил, а като пръв български цар във Велики Преслав, след когото са владели неговите потомци, па чак най-пoсле Самуил. Но нито името Мокро, както нито името Шишман не могат повече да се удържат, след най-новите открития, от които несъмнено се утвърди, че бащата на основателя на македонското царство и κόμης’ът на Скилица е носил име Никола” [50].

 

(по открития Самуилов надпис). Отделно за Анините думи той смята, че „тук Μόκρος стои вероятно вместо Βορίσης (Μπρίσης, Μπόρις), което име е носил първият християнски български владетел във Велики Преслав. — Същото това се вижда и от едно друго място из Ана Комнина (II, 172,₉).” [51]

 

Сръбският учен Вл. Петкович в една статия за произхода на царя Самуил [52] изказа мнението, че цар Самуил произхождал от заселените през първата половина на IX в., при византийския император Теофил (829—842), персийски колонисти, така назованите вардариоти, в Солунско, Воденско и Охридско. Негов главен доказ е наличността на местни имена в Охридско, като Мокра, Мокрена, Мокран, Мокранска планина, които той сближава с името на персийската област Мок'ран. Според него „изразите, в които се указва у Ана Комнина цар Мокрос, са зле построени и поради това твърде тъмни (mal construites et par conséquent très obscures), [53] затова

 

 

49. B. Prokić, Die Zusätze in der Handschrift des Joh. Skylitzes codex Vindobonensis hist. graec. LXXIV, München 1906, p. 38.

 

50. Б. Пpoкић, Постанак једне словенске царевине y Маћедонији y X веку, Глас Српске крал. Акад., LXXVI (1908), с. 243/44.

 

51. Ibidem, с. 244, бел. 1.

 

52. Vlad. Р. Реtković, Une hypothèse sur le Car Samuel, Paris 1919.

 

53. Ibidem, p. 9.

 

170

 

 

той предпочита латинския превод y Migne. „Името Мокрос се намира указано още веднъж едновременно с това на Самуил на едно друго място у Ана Комнина (I, 343, ed. В.), но текстът тук е също така забъркан (aussi embrouillé) и не дава възможност да се разбере съществуващото отношение между двете имена.” [54] Той смята, че името Μόκρος трябва да гласи по-скоро Mokhran, Moghran или Mohran, като го сближава с съответни персийски имена с окончание -ан. [55] Произходът на това име в Охридско може да бъде обяснен според него „или чрез наличността на някаква колония, дошла от Mokran (Персия), която се настанила в областта, като ѝ дала името на своята родина, или чрез някаква личност, или по-скоро някакъв род с това име, който имал голямо влияние в казаната област”. [56] По негови думи името Mokra „paraît dériver plutôt d'une racine étrangère que slave . . .” [57] Той смята, че „е по-разумно да се търси произходът на това име в сходното име на някоя забележителна личност, която е оставила следа в тази област ... Съществуването на род Mokhrides... е повече от вероятно. Множество географски наименования в Охридско дължат своето име на името на членовете на този род.” [58] Затова той мисли, че сам Самуил е принадлежал към този род на Мокридите. Във времето на Самуил според него в охридската околност е съществувала една неславянска колония и „ако Ана Комнина (разб., кн. XII, 9) приписва на Самуил наименованието на Охрид, това значи, че произходът на това наименование не може никак да бъде смятан за славянски” [59]. Авторът заключава, че

 

„цар Самуил произхождал от едно поселение перси, настанени в Македония, при императора Теофил . . . Изсред тези поселенци произлязъл прочутият род на Мокридите (Mokhrides),

 

 

54. Vlad. P. Реtkоvić, ib., p. 9.

 

55. Авторът посочва името на с. „Ressan“ в Охридско като близко до посоченото от него персийско име ; според него името Mokran се намира в Охридско и Македония в разни форми (срв. Мориово), и изобщо той намира в Македония „bien de réminiscences persanes“ (p. 10). Той дори сближава това име с името „bah’ag’a Mokrani' в Алжир през XIX в. (р. 11, п. 29).

 

56. Ibidem, p. 11.            57. Ibidem, pp. 15/16.            58. Ibidem, p. 16.            59. Ibidem, pp. 22/23.

 

171

 

 

назован така по един именит член, който носел легендарното име Mokhr(an), погърчено в Mokros. Един из тези мокриди бил цар Самуил”, [60]

 

а общо четиримата братя — това са били „комитопули-мокриди”. [61]

 

Според Ст. Ал. Найденович „Ана Комнина с названието Мокър е визирала не Самуиловия род, а съвсем друг български болярин“ [62].

 

Като засяга това известие на Ана Комнина, проф. В. Златарски пише:

 

„Не е мъчно, мислим, да се разбере, че тук Самуил не е представен като син на някой си български цар Мокър и, наопаки, че Мокър може да се приеме за баща на Самуил ; очевидно тук се говори за някакъв си прадед на българската династия от IХ и Х в. (к. м.), но кой, остава засега неизвестно. Да се вижда в него непременно хан Крум, както мисли Хопф, ни се показва малко обосновано.” [63]

 

Той смята за неприемливо също обяснението на Рачки за името Μόκρος като местно име на родното Шишманово място. Другаде [64] същият учен говори за това сведение като за „тъмно известие на Ана Комнина”.

 

На името Μόκρος е обърнал внимание и Ив. Снегаров. [65] Той смята, че това име не може да се приписва на Самуиловия баща. Напротив, Самуил според него бил назован най-напред с име Мокър, а после билъ наречен Самуил. Затова той твърди: „Латинският превод на Мин ни се представлява по-близък до истинския смисъл на текста : ... a priori appellatione Mochri regis Bulgari, ejus qui deinde Samuel est nominatus (... от първото име на българския цар Мокър, оня, който сетне е наречен Самуил).” Оттук той заключава :

 

„Излиза, че цар Самуил е имал освен библейско и народно име Мокър. Ако е вярно, че Самуил се наричал и Стефан, както се съобщава

 

 

60. Реtković, ib., pp. 24/25.

 

61. Ibidеm, p. 26.

 

62. Мнението на Фарлати, автор на „Illyr. Sacrum”, върху родословието на цар Самуил, в Ун. юб. сб. С. Бобчев, София 1921, с. 254, бел. 1; срв. с. 259.

 

63. В. Н. Златарски, Тъй наречените „грамоти“ на Пинцио. . ., с. 28, бел. 2.

 

64. Мак. пр., II 2(1926), с. 5, бел. 1. — История, I, 2, с. 638, бел. 1.

 

65. Ив. Снегаров, История на Охридската архиепископия, София 1924, с. 33 бел. 2.

 

172

 

 

в Далматинския запис, то Самуил е имал и гръцко име, т. е. три имена, [66] както и неговият син Гаврил Роман-Радомир. Обаче трябва да се забележи, че нийде в друг паметник нито Самуил, нито някой друг български владетел не е наречен Мокър и съмнително е Самуил да е носил това име. Може би Ана Комнина е смесила названието на планината Мокра, наречена тъй поради физическите си качества (в противоположност на съседната планина Суха гора) с някое съзвучно народно име на Самуил или по-скоро тя е изпаднала в недоразумение: наместо да каже, че Лихнида е получила това название „Охрид” при цар Самуил, тя е казала, че този град (sic) бил наречен така по името на тоя български цар.” [67]

 

Другаде [68] този автор изказва мисълта, че промяната на името Лихнида в Охрид било дело на заселилите се славяни:

 

„Славяните, които масово се заселили в тоя град и околността му, са го запазили, но изменили само неговия етничен облик... Освен това славяните променили името на гр. Лихнида в Охрид. Поради дълбоката етнографска промяна в тази област новото име се наложило и на гърците, макар че византийските писатели във възторга си от старогръцкото минало величие сегиз-тогиз си спомняли за древното име Λυχνίδος.”

 

Аниното известие той разбира в смисъл, че Лихнида била преименувана „Ахрида от варварите, под които разбира българите, защото тя веднага отбелязва, че това станало по името на българския цар Мокър, после наречен Самуил” [69].

 

Според K. Regling названието Ἀχρίς нямало нищо общо с името Μόκρος, както и това последното няма нищо общо с името на цар Самуил. [70]

 

Като разглежда въпроса за произхода на името „Охрид”,

 

 

66. Явно е, че авторът (срв. още с. 39) не е използувал резултатите от убедителното изследване на проф. В. Н. Златарски за „далматинския запис“, сиреч „грамотите“ на Пинцио и Плезо, публикувано още в 1921 г., затова безкритично повтаря едно безспорно опровергано схващане за Самуил-Стефан.

 

67. Срв. още с. 20, бел. 5.

 

68. Град Охрид, исторически очерк. Мак. пр., IV (1928), с. 98.

 

69. Пак там, с.98, бел. 1.

 

70. Lychnidos, eine neue Münzstätte in Illyrien, в Zeitschrift für Numismatik, XXXV 4 (1925), p. 255 sqq.; срв. Мак. пр., II 2 (1926), c. 140/1.

 

173

 

 

проф. Л. Милетич между другото пише:

 

„Понятно е, че гърците които до образуването на Западната българска държава, която издига Охрид за столица, все още продължавали да си служат със старото название Лихнидос, вече се видели принудени да възприемат новото българско име на града, когато то вече официално всъду се е налагало. Отзив на тоя обрат, окончателното изместване на по-старото име с новото българско име, намираме у Ана Комнина, гдето се разказва за преобразованията, които цар Самуил е направил в града и околността..., та изрично се изтъква, че Лихнида се преименувал на дивия (варварския) език на българския цар Самуил в „Ахрида”. [71]

 

По-нататък той пише за „името Мокрос, което по незнание Ана Комнина криво е разбрала за собствено име на цар Самуил”, и за „цар Самуил, който уж носил и име Мокрос”. [72]

 

Проф. Н. П. Благоев, критикувайки схващанията на Вл. Петкович, повтаря, без обаче да добави някакви докази, изказаното от Хопф мнение, че „българският цар Мокрос (Μόκρος) е княз Крум (Κροῦμος), който действително пръв предприел нашествия във византийските европейски области, но само авторката или погрешно е написала, или погрешно е разбрала името му”. Той също отрича, че „Мокър” и Самуил са едно и също лице, и твърди, че това са двама български „царе... които в разни времена са предприемали нашествия във византийските европейски области” [73].

 

В. Аврамов смята на едно място „Мокър” за Самуил и пише, че след смъртта на Иван Цимисхий Мокър или Самуил при отцепването на подчинените на Византия български земи дошъл и превзел града Преслав — от което заключава, че тези области „са били освободени от българската армия и границата на българското царство се простряла чак до устието на Дунава” [74]. В допълнение той съобщава, че

 

„новите историци начело с проф. Златарски, като дойдат до цар Мокра, те не

 

 

71. Мак. пр., II 2 (1926), с. 144; срв. с. 144, бел. 1.

 

72. Пак там, с. 146.

 

73. Η. П. Благоев, Критически поглед върху известията на Й. Скилица за произхода на цар Самуиловата държава. Мак. пр., II 4 (1926), с. 22. Същото повтаря Г. Симеоновски, Политическата история на западната македонска област, София 1927, с. 200.

 

74. В. Аврамов, Юбилеен сборник Плиска—Преслав. II, София 1929, с. 137.

 

174

 

 

го признават за цар, а само четиримата му синове, и обявяват сведенията на Ана за „тъмно известие”, като се основават само на Скилица и Кедрин, които не пишат нищо за цар Мокър. Ние обаче сме на противно мнение и го считаме за цар.”

 

На същото място обаче у този автор „Мокър” се явява като име на Самуиловия баща: Никола-Шишман-Мокър:

 

„Като се вземе пред вид пише той, че родът на нашите четирима комитопули бил от арменско произхождение, то не е чудно баща им, цар Никола Мокър, да е носил и прозвището Шишман, което е турско, азиатско. Друг цар след Бориса II и брат му Роман и преди Давид и Самуил не е имало освен посочения от Ана Комнина цар Мокър.”

 

Неотдавна проф. Ст. Романски в една статия за името Охрид [75] засегна и известието на Ана Комнина.

 

„Трябва ... да се приеме, пише той, че до дохождането на славяните езерото и градът на него са носили име Λυχνὶς, Λυχνίδος, и то известно време още е останало като име на езерото, докато градът е бил наречен с оглед на своето положение на рида над езерото с ново, славянско име Охрид, както се и отбелязва по време на заемането му от българите и основаването на Самуиловата държава Така тъкмо трябва и да се разбира често цитуваното свидетелство на Ана Комнина за преименуването на старото име Лихнидос в Ахрида на варварския език на българския цар Самуил (ἢν ἣ νῦν γλῶττα ἐκβαρβαρώσασα Ἀχρίδα προσηγόρευσεν ἀπὸ . . . τοῦ Βουλγάρων βασιλέως . . . Σαμουήλ, ed. Bonn. XII, 9, p. 174) etc.“

 

 

II

 

Името Μόκρος като име на някакъв български цар (Μόκρος ὁ τῶν Βουλγάρων βασιλεύς; Μόκρου τοῦ Βουλγάρων βασιλέως) е δίς λεγομένον в цялата наша историческа традиция, именно в кн. VII и в кн. XII от Алексиадата на Ана Комнина. Необходимо е да се разгледат преди всичко тези две места у византийската писателка, гдето се споменава това име Μόκρος. Особено внимание заслужава второто място — в кн. XII, 9, от Анината

 

 

75. Имената на някои македонски градове. — Охрид, в Mак. пр., V 3 (1929), с. 76.

 

175

 

 

Алексиада, гдето се описва началото и течението на р. Дрин:

 

[1] сиреч:

 

„Тази река Дримон — нека нещо и за нейното течение да разправя — тече горе из езерото Лихнида, което оварвареният сега език назовава Ахрида от Мокра, царя на българите, (който царувал) най-първен и най-сетне (царувалия) Самуил, който живял през времето на багренородните императори Константин и Василий, през някакви стотина ровове, които назоваваме мостове. Изтичат прочее като от някакви различни начала из езерото отделни реки и достигайки до сто (на брой), не пресекват, докле не се слеят при Дебър в реката, (която) оттук се назовава Дримон, и като се съединят с нея, те я разширяват и уголемяват. Тя (Дримон), като заобиколи крайнините на Далмация и се отправи към север, после извива към юг и като достигне основите на Елиса, влива се в Адриатическия залив.”

 

Това място у Ана Комнина — твърде тъмно и неразбираемо, както подчертават неколцина учени (А. Гилфердинг, Н. Кокони, Вл. Петкович, В. Н. Златарски) — е дало начало на няколко недоразумения в историческата книжнина.

 

По тези думи на Ана Комнина оварвареният език назовал езерото Лихнида Ахрида „от Мокра, царя на българите, (който царувал) най-първен и най-сетне (царувалия) Самуил ...”

 

 

1. Anna Comnena, ib., XII, 9 : р. 172,_6-21, ed. Teubner (II, р. 174,_5-20, ed. Bonn.).

 

176

 

 

Du Cangе изтълкувал това място като указание, че името Ахрида вместо Лихнида е било изведено от името на Мокър: Olim Lychnidus ... Postremo Achris, Achrida, seu... Acreda, nuncupata est, a Mocro Bularorum rege hanc appellationem sortitu ut Anni innuit lib. 12. . .” [2] В същия смисъл е бил направен латинският превод на това място от Алексиадата. [3] Според Le Beau [4] името Ахрида е било дадено на старата Лихнида от българите, които установили там своята столица. Pоuquеville [5] твърди, че езерото и местността добили името Ахрида или Mochrida от Mocrus, царя на българите... Zach. v. Lingenthal [6] се запитва дали името Ахрида „трябва да се извежда от (von) Mocrus, по-сетне Самуил назования български цар (Ochrida вместо Mochrida), или пък думите на Ана трябва да се разбират, че тази промяна е станала след (seit) Mocrus”. Сръбският учен Б. Hушич [7] съобщава, че след дохождането на славяните на полуострова изчезва и името Лихнида, но е неизвестно дали градът е бил разрушен от тях и издигнат нов град Охрид, или пък „је истом граду Лихнидосу словенски варварски језик, као што Анна Комнинова пише, натурио можда ново име”. Заселването на славяните според проф. А. Иширков [8] в областта на Охридското езеро променило не само етническия състав на населението, но и местните наименования. . . Името Лихнида, у гърците Λυχνίδος . . ., се променило тогаз в Ахрида у гърците и Охрид у българите. По-нататък той допълня, [9] че според Ана Комнина „името Лихнида на езерото прекръстили в Ахрида варварите”. Ив. Снегаров [10] смята, че Лихнида е получил името Охрид при цар Самуил, а не че е бил наречен по името на тоя български цар; той указва също, че името Ахрида се е явило по-рано, но смята, че било утвърдено

 

 

2. Notae, ib., p. 502.

 

3. Annae Comnenae Alexias, Venetiis 1729, p. 293.

 

4. Histoire du Bas-Empire, XVI, Paris 1773, p. 324.

 

5. Op. c., III, p. 54, note 1.

 

6. Op. c., p. 9.

 

7. Крај обала Охридскога језера, Београд 1894, c. 76.

 

8. А. Иширков: Летопис на БАН, III (1916), с. 79/80; същият, Les confines occidentaux, p. 23.

 

9. Пaк тaм, c. 80, бел. 1.

 

10. П. c., I, c. 33, бел. 2.

 

177

 

 

едва когато Самуил е пренесъл столицата си в Охрид. Тази промяна на името той свързва със заселението на славяните. [11] Вл. Петкович опита наистина да изведе името на града Охрид направо от Μόκρος — според него Мокран: Mokhran — Mokhrid — Ochrid. [12] Според проф. Л. Милетич [13] смисълът е: „Лихнида е била преименувана на дивия (варварски) език на българския цар Самуил в Охрида.” Същото повтаря и проф. Ст. Романски. [14] Двамата учени обаче възприемат едно особено четене на Аниния текст : (ἀπὸ τῆς Λυχνίτιδος λίμνης) ἥν ἡ νῦν γλῶττα ἐκβαρβαρώσασα Ἀχρίδα προσηγόρευσεν ἀπὸ ... τοῦ Βουλγάρων βασιλέως ... Σαμουήλ. За името на езерото Охрид Fluss, PWRE, XIII, 2(1927), col. 2115, съобщава : „Zur Zeit Anna Comnena hiess er bereits See von Ochrida”, като привежда без никакви поправки текста на Ана Комнина.

 

Въз основа на това сведение у Ана Комнина някои автори заключават, че градът Охрид е бил основан от Самуил или по негово време. Според Pouqueville [15] основаването на новия Охрид се поставя традиционно през царуването на цар Самуил. Aug. F. Gfrörer изрично указва, че Самуил основал за нова България (Neubulgarien) една втора столица при езерото Лихнида, „welcher nunmehr den bulgarischen Namen Achrida empfing”. [16]

 

Същото това място y Ана Комнина е дало основание на някои автори да указват някакви особени мерки от страна на цар Самуил за оправяне и канализиране на езерото Лихнида, околните блата и течението на р. Дрин. Според Дюканж българският цар Самуил, като искал да изчерпи (exhaurire volens) езерото Лихнида, на което построил град Ахрида, направил тези ровове или ями, за които говори Ана, като ги назовава τάφρους. [17] Аниният текст е бил преведен на латински в същия

 

 

11. Мак. пр., IV 1 (1928), с. 98

 

12. Ор. с., р. 17.

 

13. Мак. пр., II 2 (1925), с. 144; срв. пак там, с. 144, бел. 1.

 

14. Мак. пр., V 3 (1929), с. 76.

 

15. Op. c., III, р. 54.

 

16. Byzantinische Geschichten, II, Graz 1874, p.638. — Вж. още Е. Спростpанов, п. с., с. 160.

 

17. Du Cangii Notae, ib., II, p. 518, като разглежда думите γεφύρας и στρούγας, добавя : In his porro Annae . . . Iocis intelligi plenum est alveos illos, quos olim Samuel Bulgarorum rex, Lychnitidem paludem, cui Achridls inaedificatum oppidum, exhaurire volens fecerat. . . (Anna lib. 12) fossas istas et alveos Lychnitidis paludis τάφρους vocat.

 

178

 

 

смисъл:

 

„Реката Дримон... получава началото си из езерото Лихнида, което падналият сега във варварство език е назовал Ахрида по първото наименование на Мокър, царя на българите, онзи, който отсетне бил назован Самуил. Живял той при императорите Константин и Василий Багренородни. Когато предприел да отводни и изчерпи това езеро, отвел го в някакви ровове или ями, сто (на брой), които назоваваме мостове. Те имали брегове и спускове като че ли надолу проходими и от един в друг преминаващи чрез проникващи изворни протоци, така щото при всеки поток изглежда сякаш там се явява началото на извора.” [18]

 

Този превод и тълкувание, като отнесъл сведението към 1014 г., повторил с малки изменения в началото и I. G. Strittеr в забележителното си съчинение Memoriae populorum ... [19] и издаденият от него превод заместил у мнозина от по-късните изследвачи оригинала.

 

Според думите на Pouqueville на българския цар Самуил се приписва заздравяването (assainissement) на Охридската област, защото този цар „събрал всички изтичащи от езерото води в един само отвод и изчистил отводите или вместилищата (canaux ou réservoirs). [20] Няколко време по-късно Ami Boué, [21] като описва басейна на Охридското езеро, съобщава между другото, че реката „Дрин начева при Струга, гдето езерото има все още блатисти брегове въпреки древните работи на българските

 

 

18. Annae Comnenae Alexias, Venetiis 1729, pp. 203/4:

 

Drymon porro hic amnis . . . caput atque onginem a Lichnitide trahit palude, quara lingua nunc in barbariem degenerans Achridem vocat, a priori appellatione Mochri Regis Bulgari, ejus qui deinde Samuel est nominatus. Floruit is imperantibns Constantino et Basilio Porphyrogenitis : quando istam paludem derivare exhaurireque aggressus, in fossas eam quasdam sive alveos fecit centum quos pontes appellamus, ripas enlm et crepidines habent quasi subtus pervias et ex uno in alium meabiles penetrantibus scaturiginum venis. adeo ut in rivo quolibet caput fontis velut ibi nascentis esse videatur.

 

Издателят добавя на полето, id., p. 294 : Achris palus a Mochro Rege Bulgaro exhausta et denominata.

 

19. I. G. Stritterus, Memoriae populorum, olim ad Danubium, Pontum Euxinum, Paludem Meotidem, Caucasum . . . incolentium ex scriptoribus historiae byzantinae. II, Petropoli 1774, pp. 633/34.

 

20. Loc. cit., p 58; срв. също ПСп., VI 25—26 (1888), c. 102.

 

21. Ami Boué, La Turquie d'Europe, I, Paris 1840, p. 16.

 

179

 

 

царе през тяхното пребивание в Охрид (malgré les travaux anciens des rois bulgares pendant leur résidence à Ochrid)”, като намеква именно за тези работи на Самуил, за които според Дюканж се говори у Ана.

 

За Самуиловата династия А. Гилфердинг съобщава :

 

„до каква степен новата българска династия се грижила за своята столица, доказва огромната работа, която, ако може да се осланяме на свидетелството на Ана Комнина, за съжаление твърде неразбираемо и неясно, предприел бащата на Самуил и сам той [Самуил — И. Д. ] завършил, за да изсуши околността на Охрид от блатата, явяващи се поради близостта на езерото. Те заповядали да пресекат тези блата с цяла система канали, по които водата се стичала в река Дрин. На каналите било направено такова количество мостове, че мястото добило наименование сто моста” [22].

 

Той добавя, че това място у Ана е твърде тъмно и предполага, че между думите γεγονότος и διά τινων ταάφρων има пропуск. [23]

 

Μ. Γ. Δήμιτσα повтаря същото твърдение, [24] a пък англичанката G. M. Mackеnziе, като говори за град Охрид, назовава го „стомостния град на древна България (the hundred-bridged city of ancien Bulgaria), гдето в края на X в. Самуил установил своята столица. [25] Като се позовава на указаното място y Stritter, К. Иречек [26] в своята „История на българите” съобщава, че Самуил се преселил по-нататък в очарователния Охрид . . . По разпореждане на Самуил околните блата били изсушени чрез многобройни канали, които се изливали в Дрин. Сръбският учен Б. Hушич [27] също повтаря, че били направени канали из езерото в реката Дрин и над тези канали били построени толкова мостове, че това място получило име „сто моста”.

 

 

22. Гильфердинг, п. с., с. 210/211.

 

23. Гильфердинг, п. с., с. 210, бел. 3.

 

24. Αρχαία γεωγραφία τῆς Μακεδονίας συνταχθεῖσα κατὰ τὰς πηγὰς καὶ τὰ βοηθήματα, I, Athenai 1870, p. 125, n. 3: τὰ περὶ τάφρων λεγόμενα, τότε ὑπαρχουσῶν, οὐκ ἄν εὕροι τις σήμερον. διότι Σαμουὴλ ὁ τῶν Βουλγάρων βασιλεὺς συνήγαγεν αὐτὰς εἰς ἕν ῥεῖθρον.

 

25. G. Μ. Mackenzie—A. Ρ. Irby, Travels in the Slavonic provinces of Turkey in Europe, 2 ed., I, London 1877, p. 103.

 

26. Изд. на Стр. Славчев, с. 142 и бел. 11, с. 149.

 

27. Пак там, с. 78.

 

180

 

 

Като се позовава на Щритер обаче не точно, [28] известният френски византинист G. Schlumberger [29] утвърждава, че „Самуил пресушил околните блата чрез многобройните канали, които се изливали в р. Дрин”. След Schlumberger това повтаря и H. Станев. [30] Като описва град Охрид, Alfred Rambаud [31] го назовава „градът на стоте моста (la ville aux cent ponts)” и албанска „Венеция”. За същите дела на Самуил говори Д. Цухлев [32], като се позовава на Иречек и Щритер, а Ив. Снегapов [33] допълня, че „според съобщението на Ана Комнина Самуил изсушил околните блата при р. Дрин с цяла система от канали, по които водата се стичала в реката. На каналите построил сто моста.” Той смята, че „канализацията на блатата несъмнено била предприета, след като Охрид станал столица на България, което е било чак при Самуил, а Ана Комнина счита именно Самуил за устроител на българската столица Охрид” [34]. Проф. Л. Милетич [35], като се позовава на Ана Комнина, казва: „преобразованията, които цар Самуил е направил в града и околността, като е изсушил околните блата при р. Дрим с прокарването на канали и пр.”

 

Напоследък англичанката ElizabethA. S. Dawes предложи нов превод, та и ново тълкуване на тези думи у Ана Комнина, при което цар Μόκρος се свързва само с промяната на името Лихнида в Ахрида: „Тази река Дрин... тече горе от езерото Лихнида през сто прокопа (channels), които назоваваме „мостове”. Сегашният развален език назовава това езеро Ахрида след (after) царя на българите, който живял по времето на императорите Константин и Василий Багренородни и бил най-напред (at first) наричан Mocrus, а напоследък (latterly) Самуил.” [36] G. Buckler обаче в своето изследване върху Ана Комнина,

 

 

28. Указва Stritter, II, р. 683 вм. II, рр. 633/34.

 

29. L’Epopée byzantine à la fin du dixième siècle. Paris 1896, pp. 613/4, също p. 615, n. 1.

 

30. СбНУК, XIV (1898) отд. Критика, c. 27.

 

31. Études sur l’histoire byzantine, Paris 1912, p. 291.

 

32. История на българската църква, I, София 1910, c. 803.

 

33. П. c., I, c. 33.

 

34. Π. c., c. 33, бел. 2.

 

35. Мак. пр., II 2 (1926), c. 144.

 

36. Eliz. A. S. Dawes, The Alexias, London 1928, p. 321.

 

181

 

 

съобщава за канализирането на езерото Лихнида от българския цар Самуил „в сто рова, назовани прокопи'' [37].

 

Явно е обаче, че името Ахрида (Охрид) няма никаква връзка с името Μόκρος, както се изтъква в изследванията на редица учени, които са се занимавали с името на града Охрид, [38] и само пресилени и неестествени сближения могат да извеждат езиково едното име от другото. Не може да се приеме също предположението на Zach. v. Lingenthal, [39] че името Ахрида е било може би установено след времето на този цар Μόκρος, под когото той разбира именно Самуил, защото това име е засвидетелствувано много по-рано. [40] За да се допусне пък, че името Ахрида е било установено от Самуил, като се отрича тъждествеността на Мокър със Самуил, трябва да се допусне една основна промяна на целия Анин текст, именно : ... Ἀχρίδα προσηγόρευσεν ... ὀπὸ τοῦ Βουλγάρων βασιλέως ... Σαμουήλ, както предлагат някои учени. [41]

 

Най-приемливо и допустимо обяснение на Анините думи ὁ δὲ Δρυμὼν οὔτος ὁ ποταμός ... ᾿ρεῖ μὲν ἄνωθτεν ἀπὸ τῆς Λυχνίτιδος λίμνης, ἥν ἡ νῦν γλῶττα ἐκβαρβαρώσασα Ἀχρίδα προσηγόρευσεν ἀπὸ Μόκρου ... е предположението, че в текста на Ана Комнина е смесено едно местно име ὁ Μόκρος с еднаквото нему по напис име ὁ Μόκρος като име на някакъв българин владетел.

 

Под името Мокра в Охридско е позната, на първо място,

 

 

37. G. Buckler, Anna Comnena, Oxf. Univ. Press 1929, p. 403, n. 5 ; вж. тук по-долу.

 

38. За името „Ахрида“, „Охрид“, срв. напр. писаното от

Zach. v Lingenthal, Beiträge..., p. 15. —

Hahn, op. c., p. 97. —

Μ. Г. Δήμιτσα, Ἀρχαία γεωγραφία τῆς Μακεδονίας, Атина 1870 и 1874: 1, 175, бел. I и II, с. 612 сл. —

Ив. Снегаров, История на Охридската архиеп., 1, с. 163/4, бел. 1. —

Й. Иванов: Сб. В. Н. Златарски, с. 56, в отговор на Вл. Петкович. —

K. Regling: Zeitsch. f. Numism, XXXV 4 (1925), p. 255, Мак. пр., II 2(1926), с. 141. —

Л. Милетич: Мак. пр., II 2 (1920), с. 144 сл. —

Ст. Младенов: Българска мисъл, II 7/8 (1928), с. 488/89. —

Ст. Романски: Мак. пр., V 3 (1929), с. 76 сл.

 

39. Ор. с., р. 9.

 

40. На Цариградския събор през 879 г. присъствувал митрополит Гавриил Охридски : Γαβριήλ Ἀχρίδης, отбелязан в актовете на събора, вж. Мansi, Amplissima coli, concil., 17^a et 18^a , Ann. 872—967, p. 373—6 ; срв. F. Гoлубински, п. с., c. 58. — B. H. Златарски, История, 1, 2, c. 210.

 

41. Мак. пр., II, 2 (1926), c. 144. — Мак. пр., V 3 (1929), c. 76.

 

182

 

 

областта Мокра, съседна на Охрид. Планината, западно и югозападно от Охридското езеро, се назовава Мокра планина. Западно от нея покрайнината при изворите на р. Шкумба се нарича Мокра. В нея съществуват две села : Mонастирец Мокра и Величан Мокра. Една от реките, която извира из южните краища на Мокра планина, се нарича също р. Мокра. На Мокра се противопоставя по име съседната ней на югоизток местност Суха Гора. [42]

 

Името Μόκρος като местно име в Охридско е засвидетелствувано още в началото на XI век. В първата грамота на имп. Василий II (от 1019 г.) [43] се споменава ὁ Μόκρον като име на

 

 

42. В. Кънчов: СбНУК, IV (1891), с. 94—99 ; ib., 49, за Мокренските пл.; —

И. Иванов: СпБАН, I (1911), с. 101/102. —

За Мокра пл., А. Иширков: Летоп. БАН, III (1916), с. 68—69.

Имена от корена „мокър” се срещат често в топонимията на балканските славянски земи. Const. Porphyrog., De admin. imp., c. 30: p. 145, 25, ed. Bonn., споменава в Неретва жупанство τό Μοκρὸν (срв. ib., c. 35 : p. 163, 17 τό Μόκρον)—срв. за него Fr. Šišić, Povijest hrvata u vrijeme narodnih vladara, Zagreb 1925, pp. 451/2 и 452, n. 1. Също в Захлумие C. Porph. споменава (ib., с. 3З: р. 161₁) крепость (κάστρα) ταὸ Μοκρισκίκ, — за него вж. Fr. Šišić, op. c., pp. 453/54. —

K. Иречек, Княжество България, Пловдив 1899, с. Мокрени в Балкана, II, 735; и друго село, II, 741. —

Мануил Фил споменава τῆς Μοκρεάνους τὸν τόπον τῆς Πατζόβου ... (y Xp. Лопарев, Визант. поэт Ман. Фил..., Псб 1891, с. 52, стих. 224), което не е отъждествено от издателя („Мокрыны—Пачево”, ib. 29).

В Македония, Велешко, е отбелязано с. Мокрени и друго село със същото име в Костурско (В. Кънчов, Македония, София 1900, с. 158 и 297); срв. село Макриево, Струмишко (ib., 160), с. Макрино, Струмишко (ib., 160), с. Макриш в Щипско (ib.. 232); срв. ib. 29 и 88 за Мокра и Гора; ib., 96 и 216 с. Мокреш (Кумановско). —

За прохода Мокрена, В. Кънчов. Орохидрографията на Македония, Пловдив 1911, с. 20; ib. 11 и 24, за р. Мокра; ib., 33 и 20, за Суха Гора; срв. и указаните у Вл. Петрович, п. с., с. 22, имена на области и селища. При Ипек съществува пл. Мокра, както и в Метохия пл. Мокра, откъдето начева р. Бели Дрин.

 

43. Й. Иванов, Български старини из Македония, София 1931, с. 550/51:

Издателят (ib., 550, бел. 2) обяснява, че това е „име на покрайнина и планина западно от Охридското езеро”. За мястото на указваното ὁ Μόκρος срв. и Е. Голубинский, п. с., с. 57 сл. — В същата грамота се споменава (Иванов, п. с., с. 553) същото име в Нишката епархия : καὶ τὸν ἐπίσκοπον Νίσου εἰς αὐτὴν τὴν Νίσου καὶ εῖς τὸν Μόκρον καὶ τὴν Κόμπλον etc. Сега това е c. Мокро (до Бяла Паланка) (п. т.. с. 533, бел. 5).

 

183

 

 

крепост (κάστρα). [44] Архиепископ Теофилакт Охридски, съвременник на Ана Комнина, споменава за Мокренци в писмото си до видинския епископ. [45] В едно писмо до магистра Иван Пантехни Теофилакт съобщава за нахлуването на Боемунд през 1107 г. : „Работите тук в Охрид са много страшни. Стражата на Мокра (а Мокра е част от Охрид) (ὁ δὲ Μόκρος τῆς Ἀχρίδος τμῆμα) е ограбена от роба и бунтовника.” [46] Името епископ „Горски и Мокърски (Γκόρας καὶ Μόκρας)” се запазило чак до средата на XVIII в.  [47]

 

С имената Лихнида-Ахрида и ὁ Μόκρος Ана Комнина указва началните точки на реката Дрин и нейните думи не трябва да се четат:

 

 

Думите на Ана Комнина за началото на р. Дрин могат съобразно с географското положение на реката да се разбират двояко. Може да се мисли, че тя указва общо началото на Дрин, който се образува от съединението на Черни Дрин, изтичащ

 

 

44. Срр. Vl. Реtković, op. c., p. 8: „Dans le diocèse d'Ochrid se trouvait une place forte surnommée Μόκρος (probablement dans la région de Podgradec), qui figure dans un diplôme du basileus Basile II.”

 

45. Epist. 16. по Б. Финети : P. Gr., CXXVI, 337 C. = Писмата на Теофилакт Охридски, прев. митр. Симеон, С65АН, XXVII (1931), с. 19 : „Лукави граждани ли имаш ? Но те са деца пред нашите граждани българи или, по-добре, за да не засрамя голямата в нашия град злоба, какво са твоите вселукави в сравнение с нашите простаци мокренци (τοὺς ἡμετέρους ἀγροίκους Μοκρηνούς)?”

 

46. Epist. 65. по И. Меурсия : P. Gr., CXXVI, 484 C. = Mитp. Симеон, Писмата на Теоф. Охридски, с. 164.

 

47. Вж. А. Шопов, Кодекс на Охридската патриаршия. СбНУК, VI (1891), с. 192 сл., с. 198, 200, 202, 204, 210, 214, 216, 222; същия: СбНУК, X (1894), с. 538, 540, 550, 554, 556, 558, 550; за 1749 г. — с. 564; за 1752 г. — с. 564; за 1761 г. — с. 568. —

Срв. Г. Баласчев, Финансовото положение на Охридската архиепископия, София 1908, за 1758/59 г. — с. 20/21 ; за 1761 г.—с. 22/23. —

Вж. още H. Gelzer, Der Patriarchat von Achrida, Leipzig 1902, § 30, 31, 48, 50, 52, 55, 57, 63, 64 и др.; p. 142, за указания Горски и Мокърски епископ, от 1685—1761 г.

 

184

 

 

из Охридското езеро (ἀπὸ τῆς Λυχνίτιδος λίμνης), и Бели Дрин, изтичащ из планината Мокра (ἀπὸ Μόκρου), ограждаща Метохия от север. [47a] В такъв случай Анините думи би имали сложението : ὁ δὲ Δρυμὼν οὗτος ὁ ποταμὸς ... ῥεῖ μὲν ἄνωθεν ἀπὸ τῆς Λυχνιτίδος λίμνης ... Това разбиране обаче на Аниния текст е неприемливо, защото: 1) името Μόκρος на тази планина над Метохия не е засвидетелствувано за онази епоха; 2) праговете, за които се говори по-нататък в текста, се намират на р. Черни Дрин, надолу от Струга; 3) в текста се говори за течението на реката първом до Дебър (κατὰ τὴν Δεύρην), отгдето тя започва след съединението на отделните течения да се назовава Дримон (ἐξ οὗ καὶ Δρυμὼν ἐπονομόζεται), докато съединението на Черни и Бели Дрин става към Призрен. Описанието на Ана Комнина следователно се отнася само за р. Черни Дрин.

 

Реката Черни Дрин—както Рона в Швейцария при Леманското езеро—начева над Охридското езеро, в югоизточния му край, към манастира „Св. Наум”. Там се намират около 80 извора, [47б] а при Гора се намират други извори, които се смятат за „извор на Св.-Наумския Дрин”. [48] На това място от Охридското езеро, гдето се влива началният Дрин, се вливат и други реки от близките планини. От южните части на планина Мокра изтича река със същото име Мокра и се влива в началния Дрин, над „Св. Наум”. [49] Думите на Ана Комнина след. трябва да се разбират, че според нея реката Черни Дрин (Δρυμὼν) изтича

 

 

47a. Вж. описанието общо на р. Дрин: Pouqueville, ib., III,p. 58. — Ami Boué, ib., 1, p. 52. — Б. Нушић, п. с., c. 13; за Бели Дрин — „који се спушта са Мокре горе из Метохије ...“, 136 сл. ; J. Цвијић. Основе за географију и геологију Македоније и старе Србије. III, Београд 1911, с. 1133 за Метохия и Мокра гора; 1134, за Бели Дрин; К. Jireček, Geschichte der Bulgaren, Prag 1876, pp. 49—52, общо за p. Дрин. — Вж. австр. военна карта, л. Нови пазар, 38°43°.

 

47б. J. Цвијић, п. с., с. 711/712

 

48. Ј. Цвијић, ib., III, с. 712: „Изспод монастира св. Наума настају паралелне косе од кретацејског кречњака, под жбуњем и гором и зову се Гора. Где према језеру престају, има шест главних извора: сви бију из широких пукотина, и тоје извор св. Наумског Дрима."

 

49. Срв. P. Кънчов: СбНУК, IV (1891), с. 95 и 51 ; Й. Иванов: СпБАН, I (1911), с. 101/2. Вж. австр. военна карта, л. Елбасан, 38°41°.

 

185

 

 

горе над (извън) езерото Лихнида (ῥεῖ ... ἄνωθεν ἀπὸ τῆς Λιχνίτιδος λίμνης) от планината Мокра (ἀπὸ Μόκρου), при което византийската писателка е смятала или че начало на Черни Дрин е изтичащата от пл. Мокра едноименна река, или пък с името Мокра (планина) е назовала общо планините към южния край на езерото, из които изтичат образуващите началния Дрин потоци. [50]

 

Ако в името Μόκρος (ἀπὸ Μόκρου) в текста на Ана Комнина се указва едно местно име — на пл. Мокра като начало на р. Черни Дрин, то думите (τοῦ) Βουλγάρων βασιλέως τὰ πρῶτα καὶ τὰ ἔσχατα Σαμουήλ, τοῦ ἐπὶ τοῖν βασιλέοιν Κωνσταντίνου καὶ Βασιλείου τῶν πορφυρογεννήτων γεγονότος, които са свързани c името ὁ Μόκρος точно като лично име на неизвестния български цар, не са на свое място в Аниния текст : явно е, че те са плод на някаква интерполация в първоначалния текст поради контаминирането на местното име ὁ Μόκρος — на пл. Мокра, и името ὁ Μόκρος като лично име на българския цар. Именно поради тези вставени думи текстът не само е загубил първоначалния си смисъл, но е станал извънредно тъмен и дори безсмислен.

 

Изразът : διά τινων τάφρων ἑκατόν, ἅς γεφύρας ἐπονομάζομεν се разбира обикновено: „през някакви сто рова, които назоваваме мостове”. Думата γεφύρας в този текст е усъмнила още Du Cange, който мислел, че не може да се назовават „мостове” някакви ровове, и затова предложил да се чете : ἅς στρουγὰς ὀνομάζομεν. [51] Думата γεφύρα обаче има освен обикновеното значение „мост”, също първично значение „насип, преграда, яз” [52]. Константин Багренородни, като говори за

 

 

50. В някои по-общи карти е указана именно река Мокра за начало на горния Дрин : срв. Flеmmings Karte von Serbien u. Mazedonien. Kriegskarte № 27.

 

51. Du Cange, ib., p. 650 : ἅς γεφύρας: mendum indubie hisce verbis, nemo enim pontis nomine donari fossas credas etc. За поправката ἅς στρουγὰς ὀνομάζομεν вж. ib., p. 518 : sunt vero στρουγὰς Bulgarica lingua fossae, vivaria, a quibus magnus piscium proventus parabatur, c указанията там.

 

52. Срв. W. Pape, Griech. Deutsch. Handwort., III Aufl., Braunschweig 1888, s. v. γεφύρα : „wahrscheinlich von γῆ, γέα und φύρω = ein künstlichen Erdwall, ein Damm,” и указанията; γεφυρόω — „dammern”. — A. Chassang, Nouv. diction, gr.-fr., Paris 1888, s. v. γέφυρα „primit, digue, levée de terre”; γεφυρόω „munir d'une digue”. C. Alexandre, Diction, gr.-fr., Paris 1872, s. v. γεφυρόω „arrêter par une digue”. Вл. Краузе, Гомеровский словарь, СП5. 1880, s. v. γέφυρα „agger, насыпь, плотина”; (изд. 1896) s. v. γεφυρόω „exaggero, запрудить , c указанията. G. Buckler, Anna Comnena, Oxford. Univ. Press 1929 p. 403, n. 5 :

 

„Разказът, че езерото Ахрида (старата Лихнида) било канализирано (drained) от българския цар Самуил в „сто рова, които назоваваме мостове (γέφυρας)”, подбудил Дюканж да изправи текста на στρουγάς, една местна дума за „мостове” (sic). Но наистина, ако Liddell и Scott допускат, че γέφυραу Омир може да означава не само „мост”, но „яз (dam)”, а след Омир „подземен вход, тунел (tunnel)”, не е много пресилено да разбираме тук „ров” или „канал”, точно както думата „яз (dyke)” може да бъде употребена или за преграда (embarkment), или за задържаната там вода.”

 

Като характеризира стила на Ана Комнина, същата авторка, ib., p. 446, пише :

 

„Нейната употреба на едно място на думата γέφυραι като „ровове” (ditches)”, а не „мостове” или „язове (dams)”, е толкова своеобразна, че Дюканж иска да я промени на στρουγαί „мостове” (sic), но изглежда възможно да се приеме сегашното четене по аналотия с „яз (dyke)”, което е не само „трап (ditches)”, но също насипа (bank), който прегражда рова.”

 

Авторката погрешно определя думата „струга” като „местна дума за мост”.

 

186

 

 

праговете по река Днепър, ги назовава с близка по значение дума: φραγμός (τοὺς φραγμοὺς.) [53] Може да се приеме, че с тези τάφρων ἑκατόν, ἅς γεφύρας ἐπονομάζομεν Ана Комнина указва известните многобройни прагове по течението на р. Черни Дрин надолу от Струга. [54]

 

Цялото това място у Ана Комнина трябва следователно да се чете:

 

 

 

53. Const. Porphyrogen., De adm. imper., ed. Bonn., c. 2 : p. 69,₂₂, срв. Bandurii animadversiones, ib., p. 304 ; 75,₁₈ сл., гдето авторът дава описание :

и за другите прагове по Днепър ; срв. за друг праг ib., p. 76,_12-14 : ἕτερον φραγμὸν τὸν ἐπιλεγόμενον ... Σκλαβινιστὶ δὲ Ὀστροβουνίπραχ. Bandurii animadvers., ib., p. 309 като „acutum collis limen”; ib., p. 77, 9: Βουλνηπραχ; и др.

 

54. Срв. Ami Boué, ib., I, p. 76: „La vallée du Drin n'est qu'un véritable canal à étranglements et élargissements, derniers lieux où se trouvent les deux Dibres et quelques villages ...” — K. Jirеčеk, ib., p. 51, за пътуване по реката : „diese Fahrt unternahm Generalconsul von Hahn 1853 auf zwei Ruderbarken von Skodra aus ; aber Stromschnellen bewogen ihn bald zur Umkehr”; вж. още Patsch: PWRE V, col. 1707, за течението на p. Дрин : „Felsengen verursachen zahlreiche Katarakte...”.

 

187

 

 

[55], сиреч:

 

„Тази река Дрин — нека нещо и за нейното течение да разкажа — изтича над езерото Лихнида, което оварвареният сега език [56] назова Ахрида, от планината Мокра през някакви стотина [57] рова, които назоваваме прагове.”

 

При изтичането си из езерото р. Черни Дрин се разделя на няколко ръкава, [58] а по-нататък тя получава по течението си множество притоци, които се сливат с нея и вече значително я уголемяват към Дебър. Тъкмо за тези особености на р. Черни Дрин трябва да се види указание в думите на Ана, че из езерото изтичат като от отделни извори множество (точно: стотина, εἰς ἑκατὸν) рекички, които се съединяват с реката при Дебър.

 

Общото описание за началото и течението на р. Черни Дрин у Ана Комнина напълно съответствува на познатите нам описания на нови географи и действителното положение на

 

 

55. Срв. сходното описание на р. Вардар, Anna Comnena, ib., I, р. 28,₂₀ :

срв. за p. Бичина (Βιτζίνα), ib. 1, p. 233,₁₇ сл.; за Марица (Εὖρος) ib., II, p. 256,₁₃ сл. Срв. за описанието и на реките у нея G. Вuckle, Anna Comnena, Oxf. Univ. Press 1928, p. 213.

 

56. Ана Комнина говори за „оварварен език” (ἡ ...γλῶττα ἐκβαρβαρώσασα, от ἐκβαρβαρςοω „оварварявам се”), не за варварски език (ἡ γλῶττα βάρβαρος). Нейният идеал е античният гръцки език и тя смята съвременния ней гръцки език (ἡ νῦν γλῶττα) за оварварен (ἐκβαρβαρώσασα) (срв. K. Krumbacher, Gesch. der byzant. Litteratur, Munchen 1897, pp. 276/7 ; G. Вuckler, Anna Comnena, p. 481 sq. и специално, p. 482, n. 4). От нейните думи : τῆς Λυχνίτιδος λίμνης, ἥν ἡ νῦν γλῶττα ἐκβαρβαρώσασα, не би трябвало да се заключава, че според нея Лихнида била назована Ахрида на варварски, сиреч български език. Мисълта на Ана е, че оварвареният гръцки език назовал езерото вместо в античното име Лихнида, което тя би предпочела (срв. K. Krumbacher, ib., p. 277, n. 1), c ново „оварварено” име Ахрида. В текста се говори също не за преименуване на града, но на езерото : ... τῆς Λυχνίτιδος λίμνης, ἥν ἡ νῦν γλῶττα ἐκβαρβαρώσασα Ἀχρίδα προσηγόρευσεν.

 

57. Повторението на числото „сто” (ἑκατὸν) в изразите διά τινων τάφρων ἑκατόν и εἰς ἑκατὸν ἥκοντες . . . потвърждава, че то има условно и общо, не абсолютно значение.

 

58. Срв. J. Цвијић, п. с., III, с. 720.

 

188

 

 

реката, [59] та тази точност свидетелствува, че авторката за тая част от своето изложение се е ползувала от сигурни и точни източници.

 

Свързването следователно на град Охрид въз основа на този текст у Ана Комнина с цар Самуил, твърденията за преименуването на града и езерото от Лихнида в Ахрида от българския цар Самуил и указанията за някакви особени мерки от страна на тоя цар за отводняване на Охридската област и пр. почиват не само на един погрешен превод и разбиране на Аниния текст, началото на което лежи у Дюканж, но са се явили и заради това, че самият текст е бил извратен поради контаминация на имената (местното име ὁ Μόκρος, на пл. Мокра, и личното име ὁ Μόκρος като име на някакъв български цар), поради която в първоначалния текст е бил вставен цял несвързан израз.

 

Трудно е обаче да се определи времето на тази интерполация [60] и кому принадлежи. [61] Тъй като тази интерполация е

 

 

59. Срв. напр. описанието на р. Дрин y F. C. H. L. Pоuquеville, Voyage en Morée, à Constantinople, en Albanie et dans plusieurs autres parties de l'Empire othomar. III, Paris 1805, p. 257 sq. :

 

„Ce fleuve, qu'on peut regarder comme le plus considérable de tous ceux de I'Illyrie, a deux sources connues, qui ont reçu les noms de Drin Noir et de Drin Blanc. La plus considérable, qui est celle du Drin Noir, se trouve sur le revers septentrional des montagnes de Sagori, d'où elle coule ail nord, et forme, à huit lieues de son origine, le lac Lychnidus, ou lac d'Ochrida, d'où elle sort pour arroser un valon fertile, dans lequel elle reçoit le Drin Blanc. Cet autre Drin tombe du mont Boras, qui est un des contre-forts du Scardus, et se réunit au Drin Noir, à dix lieues du lac d'Ochrida. Confondues dans un même lit et réunies sous un nom commun, les eaux des deux branches du Drin roulent au nord-ouest. Son cours alors sert de limite à l'Albanie, qu'il sépare de la Dalmatie, et borne I'Illyrie; il reçoit enfin le tribut de mille ruisseaix et de plusieurs rivières, qui se précipitent des montagnes voisines du vallon qu'il baigne. Changeant ensuite de direction, il porte ses eaux au midi, décrit une grande sinuosité à la hauteur de Scutari et vient se décharger dans la mer Adriatique...” —

 

срв. idem, Voyage de la Grèce, III, p. 58:

 

„On arrive à la décharge du lac Lychnidus, qui forme le Drin dont le cours se dirige au septentrion, pour se réfléchir à l'occident, en traversant les Dibres, d'où il se rend à la mer, au-dessous d'Alessio. . .”

 

Срв. също описанието y G. Cedrenu s, ed. Bonn., 11, p. 468, 16—9.

 

60. В мюнхенското съкращение на Анината Алексиада (Cod. Mon. gr. 355) е указана друга интерполация в Алексиадата, — вж. C. Nеumann, Griechische Geschichtschreiber und Geschichtsquellen im zwölften Jahrhundert, Leipzig 1888, pp. 28, 30.

 

189

 

 

засвидетелствувана в запазените днес преписи от Алексиадата на Ана Комнина, и то преписи от ранно време, [62] може да се заключи, че това интерполиране е станало още твърде рано след първоначалната редакция. Целта на интерполирането е била очевидно да се обясни намиращото се в кн. XII, 9, име Μόκρος, което интерполаторът е разбрал не като местно име (на пл. Мокра), но като лично име, ὁ Μόκρος — указание за същия онзи български цар ὁ Μόκρος, за когото се говори по-напред в изложението, в кн. VII. За основа на своето обяснение — сиреч на интерполираните думи, интерполаторът очевидно е взел именно указанието в гл. VII за българския цар Мокрос с известно попълване и промяна:

 

 

Името ὁ Μόκρος в кн. XII, 9, на Алексиадата следователно е било поставено първоначално като местно име, но после то е било разбрано от неизвестния интерполатор като лично име, а това е могло да стане само въз основа на указанието от VII, 3, гдето се говори за българския цар Μόκρος и с което указание си е послужил интерполаторът за своята вставка. Името Μόκρος като лично име на някакъв български владетел е стояло значи в този вид в кн. VII, 3, преди да стане интерполацията, и я предшествува по време, а последната зависи причинно и по същина от него. Това име ὁ Μόκρος като име на български цар

 

 

61. C. Neumann, op. c., p. 29: „Die handschriftliche Ueberlieferung der Alexias ist nicht die allerbeste...

 

62. Новото издание на Алексиадата е направено по Codex Florentinus, LXX, 2, от XII в., най-близък до Аниния оригинал — вж. Aug Reifferschеid, Praefatio I, ad Anna Comnena, ed. Teubner.

 

190

 

 

е било прочее първоначално ἅπαξ λεγομένον в Аниното творение — неизвестно дали в първоначалната редакция или наскоро след това, но не обаче след интерполацията.

 

За установяване на това, кой из българските владетели трябва да разбираме под указания цар Μόκρος, разполагаме следователно с две данни : указанието на кн. VII, 3, намиращо се в първоначалната или ранна редакция и, от друга страна, указанието на кн. XII, 9, което се дължи на неизвестен интерполатор, който разбрал указаното в кн. XII, 9, местно име на пл. Мокра — ὁ Μόκρος, също като лично име и поради това направил своята интерполация. Вставените думи на неизвестния интерполатор са прочее второто сведение след първоначалното указание в кн. VII, 3, за българския цар Μόκρος и тези думи са близки по време на първоначалното сведение, като, от друга страна, те зависят от него и го повтарят по-разширено. Те следователно могат да бъдат използувани като материал за анализа на указанието за българския цар Μόκρος в кн. VII, 3, особено при липсата на всякакви други указания за него в историческата традиция.

 

 

III

 

Общо всички указани мнения за посочения в Алексиадата на Ана Комнина български цар Μόκρος се разделят главно на две: едни учени признават, че такъв български цар е съществувал през X век, към края на Първото царство, а други малцина (главно K. Hopf, M. Дринов и проф. В. Н. Златарски) смятат, че това е име на един от ранните български владетели. От първите едни (главно Du Cange и Farlati) мислят, че самият Самуил бил назоваван „Мокър”, а други (главно Гилфердинг) твърдят, че това име е собствено („Мокър” : Шишман или Никола) или се отнася за местопроизхода [1] („мокрянин” според Рачки) на Самуиловия баща.

 

За отъждествяването на Μόκρος с Шишман или Никола, или със Самуил, или най-сетне за твърдението си, че това е бил

 

 

1. Като име за местопроизход или собствено (Мокрос или Макрос) или „мокрянин“ — се среща по-късно. Срв. Д. Мокрянина, по Ив. Снегаров: Мак. пр., IV 3 (1928), с. 65, бел. 4. — Мануил Μακρός, в Ἐπιτ. Ἡταιρ. Βυζ. Σπουδῶν, II (1925), p. 122 sqq. — Срв. Снегаров, История на Охрид. архиеп., I, с. 297.

 

191

 

 

някой от ранните български владетели, изследвачите са се ползували безразборно от първото (кн. VII, 3) указание на Ана Комнина и от второто (кн. XII, 9) указание на неизвестния интерполатор. Критиката на разните изказани мнения и опитът да се отъждестви Μόκρος трябва също да използува съчетаните две сведения за тоя български цар и да почива, първо, върху думите на Ана в кн. VII, 3, и, второ, указанието на неизвестния интерполатор в кн. XII, 9, при което последното сведение може да послужи за ценно допълнение към първото и автентичното.

 

Достатъчен е обаче един точен превод на указаните места от Ана Комнина, за да се види неправилността на отъждествуването на Мокър със Самуил. Думите на Алексиадата, XII, 9: ἀπὸ Μόκρου τοῦ Βουλγάρων βασιλέως τὰ πρῶτα καὶ τὰ ἔσχατα Σαμουήλ, τοῦ ἐπὶ τοῖν βασιλέοιν Κωνσταντίνου καὶ Βασιλείου τῶν προφυρογεννήτων γεγονότος, не могат да се разбират в смисъл, че въпросният български цар отначало се назовавал Μόκρος, а по-сетне („deinde” Du Cange, „später” Lingenlhal, „сетне” Снегаров) Самуил, както смятал Дюканж. Явно е, че думите τὰ πρῶτα и τὰ ἔσχατα (не τὸ ὕστερον или τὰ ?στερα, deinde, сетне!), макар и наречия, имат значение като числителните ὁ πρῶτος и ὁ ἔσχατος ( = Σαμουὴλ ὁ τελευταῖος τῆς Βουλγαρικῆς δυναστείας, VII, 3) [2] за мястото на тези владетели в редицата на българските царе или иначе, че Μόκρος царувал, както указва и Б. Прокич, Μόκρος (τὰ πρῶτα) от българските господари, а Самуил царувал най-сетне (τὰ ἔσχατα) и бил последният от българската династия (ὁ τελευταῖος τῆς Βουλγαρικῆς δυναστείας). Особено ясно е указано, че става дума за две отделни личности, за цар Μόκρος и за цар Самуил, а не за едно лице с име „Мокър” и Самуил в думите на самата Ана, VII, 3: „Μόκρος, царят на българите, и неговите потомци (καὶ οἱ ἔξ ἐκείνου γενόμενοι) и още повече пък Самуил, последният от българската династия” [3] — от които думи може лесно да се разбере най-малкото, че Самуил не е тъждествен

 

 

2. Срв. лат. превод в бонското издание : a Mocro rege primo Bulgarorum et ultimo Samuele. . . .

 

3. От превода на М. Дринов, Съч., I [1909], с. 329, бел. 29: „българский царь Мокр и неговите потомци, особено Самуил. . .“, би могло да се разбере, че и Самуил принадлежи към непосредните потомци на Мокър.

 

192

 

 

с Мокър, но е един от неговите наследници, независимо дали ще се сметне за пряк или далечен потомък на Мокър.

 

Същото това място у Ана Комнина, lib. VII, 3, дава ясно да се разбере, както подчертават някои учени (Hopf, Дринов, проф. Златарски), че е погрешно схващането за Μόκρος като баща на Самуил или че Самуил е пряк и непосредствен наследник на Мокър. Според нашите указания царувалият най-първен (τὰ πρῶτα) български цар Μόκρος оставил като владетели на българската държава своите потомци (οἱ ἔξ ἐκείνου γενόμενοι) [4] и едва най-подире (τὰ ἔσχατα) царувал Самуил, последният от българската династия (ὁ τελευταῖος τῆς Βουλγαρικῆς δυναστείας). В Анините думи под указанието за потомците на царя Мокър (οἱ ἔξ ἐκείνου γενόμενοι) [5] могат да се разбират не непременно едно, а няколко поколения владетели, а самата тя сякаш не включва Самуил в редицата на тези потомци на царя Мокър, но го назовава само „последен от българската династия”. Съобразно с определенията за Мокър като ὁ πρῶτος (точно τὰ πρῶτα) и Самуил — ὁ τελευταῖος (ὁ ἔσχατος, точно : τὰ ἔσχατα) от българските владетели, Μόκρος трябва да се разбира не като баща — пряк и непосредствен преди Самуил господар, като Шишман — Никола „Мокри”, или, обратно, да се смята Самуил като син и пряк, непосредствен потомък на Мокър. Напротив, единственото точно тълкуване на текста е под Μόκρος да се разбира, както мислел K. Hopf, „der Ahne der alten bulgarischen Könige”, или по M. Дринов, „някого от родоначалниците на прежните български царе”, или, най-сетне, според прозорливото определение на проф. В. Н. Златарски „някакъв си предед на българската династия от IX и X в.”.

 

Името на българския цар Μόκρος, под когото трябва да разбираме царувалия по определението на нашите източници най-първен (τὰ πρῶτα) български владетел, е само δίς λεγόμενον в цялата наша историческа традиция, или по-точно, както се каза, първоначално то е било само ἅπαξ λεγόμενον — в кн. VII, 3, на Алексиадата. От самия този факт може прочее с достатъчно

 

 

4. Срв. английския превод на Eliz. A. S. Dawes, The Alexias, London 1928, p. 172: „But trom the time that Mocrus, King of the Bulgarians, and his descendants, and finally Samuel, the last of the Bulgarian dynasty . . . “

 

5. C  οἱ ἐξ Ἄγαρ  византийските писатели указват обикновено арабите.

 

193

 

 

основание да се мисли, че се отнася или за неизвестен български владетел, или пък че това име е извращение и неточно предаване на името на някой от известните нам български владетели.

 

Под името Μόκρος Ана е разбирала някого от българските владетели през Първото българско царство. Годината 1018, когато имп. Василий II покорил България и унищожил Западната българска държава, е сигурният terminus post quem non, защото византийската писателка съставила своята „Алексиада” към средата на XII в., [6] през времето на византийското владичество над българските земи. Въпрос е обаче доколко определението, че този цар Μόκρος царувал най-първен (τὰ πρῶτα), в противоположност на Самуил, който царувал най-сетне (τὰ ἔσχατα) и бил последен от българската династия (ὁ τελευταῖος τῆς Βουλγαρικῆς δυναστείας), трябва да се разбира буквално или общо.

 

Думите на византийската писателка, с които тя определя времето на цар Самуил, дават възможност да се отговори на този въпрос.

 

Ана Комнина определя Самуил като последен от българската династия (ὁ τελευταῖος τῆς Βουλγαρικῆς δυναστείας); твърди се в кн. XII, 9, също, че царувал най-подире (τὰ ἔσχατα) от българските владетели. Знае се обаче, че Самуил не е бил последният от българските владетели. След неговата смърт (6 окт. 1014 г.) [7] властта над българите заел синът му Гаврил Радомир, който на 15 октомври 1014 г. бил провъзгласен за български цар, [8] но управлявал само до средата на август 1015 г., [9] „без да изпълни цяла година” [10]. Царството било заето от Иван Владислав, който царувал от септември 1015 г. [11] до февруари 1018 г., две години и 5 месеца. [12] Ана Комнина не е могла да не знае, че Самуил не е бил последният български цар. Сама тя е била в

 

 

6. Krumbacher, ор. с., р 274.

 

7. Skyl.—Cedr., ed. Bonn., II, р. 458,_17-22 ; срв. Златарски. История, I, 2, с. 741 и бел. 2.

 

8. Златарски, n. с., I, 2, с. 745 и бел. 1.

 

9. Пак там, I, 2, с. 754 и 762, бел. 1.

 

10. Skyl.—Cedr., ib., II, р. 459,_2-3.

 

11. Златарски, п. с., I, 2, с. 754.

 

12. Пак там, I, 2, с. 772.

 

194

 

 

родствени връзки със Самуиловия род. Нейната майка, императрица Ирина, била внучка на Траян, един от синовете на последния български цар Иван Владислав. [13] Ана признава като сродник от майчина страна (μητρόθεν) на императрицата и своята майка Ирина, Радомир [14] Арон, [15] син на Арон, Иван Владиславовия син. [16] Тя разказва надълго за едно съзаклятие против императора Алексий I Комнин в края на 1107 г., устроено от двамата братя Арон и Теодор, като назовава Арон ἀνὴρ γάρ τις ἐς Ἀρωνίους ἐκείνους άπὸ μέρους ἀνέλκων τὸ γένος, κἄν έκ νὸθων κατήγετο, [17] от което може да се заключи, [18] че родът Ἀρωνίοι — потомците на Иван Владиславовия син Арон, [19] е бил много известен по това време във Византия. Изобщо немного години били изминали след покорението на България от ромеите до времето, когато Ана писала своето съчинение, още били живи някои потомци на българските владетели, самата Ана се намирала в тясно родство с рода на тия български владетели, та не са могли да се загубят и съвсем да се затъмнят спомените за имената и съдбините на последните български царе. Указанието следователно на Ана Комнина, че Самуил бил последният от българската династия се дължи не на непознаване последните съдбини на българската държава в края на X и нач. ХI в. [20] или на някаква друга причина, [21] но може да се разбира

 

 

13. Златарски, История, I, 2, притурка „Родословна таблица на комитопулите“; М. Lascaris. Sceau de Radomir Aaron, Byzantinoslavica. III 2 (1931), отд. отп., р. 10.

 

14. Anna Comnena, ed. Teubner, II, p. 11.

 

15. Според Lascaris, ib., p. 9.

 

16. Ibidem, pp. 10/11.

 

17. Anna Comnena, ib., II, p. 175.

 

18. Срв. Lascaris, ib., p. 9.

 

19. Du Cange, Notae към Anna Comn., ed. Bonn., II, pp. 652/3; Lascaris, ib., p. 9.

 

20. Ако се допусне, че определението на Ана за Самуил като „последен от българската династия“ се дължи на непознаване на българската история в края на X и нач. на XI в., та затова е общо и небуквално. колко по-замъглени са били тогава спомените за ранните времена на българската държава, поради което определението за Мокър като царувал „най-първен“ български владетел не трябва да се смята за буквално точно, а общо и приблизително.

 

21. От думите на Ана, че Самуил бил ὁ τελευταῖος τῆς Βουλγαρικῆς δυναστείας, би могло да се мисли, че тя е искала да укаже Самуил като последен български владетел, но това не е допустимо, защото така тя би опетнила и самия Иван Владислав, убиеца на Гаврил Радомир и узурпатора на престола, а с това би засегнала и своя род по майчина страна.

 

195

 

 

само в смисъл, че авторката е искала да определи общо, а не буквално! Самуил като най-виден от последните български владетели, царувал към края (τὰ ἔσχατα) на Първото българско царство. Този стремеж у нея да определя общо събития из българската история се долавя в целия контекст в кн. VII, 3, гдето тя прибързано сравнява Самуил като последен от българската династия със Седекия от юдеите [22] и определя общо и приблизително, че Преслав бил разположен към Дунава (περὶ τὸν Ἴστρον). [23]

 

С оглед на този показан стремеж да се определят известни събития из българската история общо и приблизително, трябва да се заключи, че когато в контекста се определя цар Μόκρος като царувал най-първен (τὰ πρῶτα) от българските владетели, това трябва да се разбира не буквално, че той е бил наистина първият според нашите извори български цар, но че е бил един от царувалите най-първен (τὰ πρῶτα) и в първите времена от съществуването на българската държава и при това един из най-видните [24] първи (ранни) български владетели, чиито потомци наследили след него властта над българите.

 

Редицата на ранните български владетели от първото царство не е пълна поради липса на исторически свидетелства. Именно всред тези празнини в списъка на българските господари от това време може да се потърси мястото на цар Μόκρος. Времето след смъртта на хан Тервел (май 718) [25] до първата българо-византийска война при Константин V Копроним в

 

 

22. За Седекия вж. IV Цаpства, 24, 1 сл.; Иеремия, 39, 1 сл.; II Парал., 36, 1 сл. За сближението на Самуил със Седекия е спомогнал може би разказът за ослепяването на Самуиловите войници от Василий II, за което Ана сякаш намеква, като изтъква спомена за ослепелия при заемането на Юдейското царство Седекия.

 

23. Може би тя не е имала точна представа за положението на Велики Преслав и го е смесила с Мали Преслав, който действително се намирал край Дунава — срв. Buckler, op. с., p. 213, n. 11.

 

24. По съответствие със Самуил като най-виден из последните български владетели от Първото царство.

 

25. Златарски, История, I, 1 с. 191.

 

196

 

 

755 г., значи цели 36 години, е „най-тъмният и най-неизвестният в старата българска история” (проф. В. Н. Златарски) [26] период. За него липсват всякакви сведения у византийските писатели и едничък оскъден източник е Именникът на българските ханове. За този период Именникът отбелязва като наследник на Тервел един владетел от рода Дуло с неизвестно име„ който управлявал 5 лунни години и 10 месеца, сиреч от май 718 г. до януари 724 г., [27] и всички опити да се установи поне името на тоя хан остават безплодни. [28] Не се знае също дали след бягството на Телериг при ромеите в 777 г. е господарувал някой неизвестен български хан или пък престолът е бил зает непосредно от Кардам, за когото има указание чак за 791. [29] Опитът да се отъждестви Аниния Μόκρος с неизвестния наследник на Тервел [30] или да се вмести между Телериг и Кардам е недопустим. Тези неизвестни владетели (ако се допусне, че между Телериг и Кардам също е имало неизвестен владетел) са управлявали твърде кратко време, били са незначителни и не са се отличили с нищо спрямо Византия, та тъкмо за това не са били отбелязани от тогавашните византийски хронисти, например Теофан и патриарх Никифор. Не е допустимо името на такъв български владетел да не бъде отбелязано от съвременните нему византийски автори, а да се намира указание за него едва у един автор на XII в. Малко е допустимо също, че Ана се е ползувала от неизвестни нам византийски извори,, в които били запазени сведения за ранните времена на българската история и частно името на тоя владетел. Напротив, трябва да се мисли, че Ана Комнина както в указанието за последните времена на Първото българско царство е изпуснала имената на кратковременните и сравнително незначителни български

 

 

26. Златарски, История, I, 1, с. 191.

 

27. Пак там, I, 1, с. 192.

 

28. Според Marquart, Die alttürkische Inschriften, p. 74, името му било Вихтун; после (в Die altbulg. Ausdrücke, ИРАИК, XV (1912), p. 6), че името му било Текуч. J. Mikkola предложи името Тектем или Токтом: JSFOU, XXX 33 (1914), рр. 13/14; срв. Златарски, п. с., I, 1, с. 191, бел. 2.

 

29. Златарски, п. с., с. 237—239.

 

30. Между името Μόκρος и израза текоучетемъ (текоучитшъ) твиремъ от  Именника, гдето се търси указание за името на неизвестния хан, няма никаква общност.

 

197

 

 

царе Гаврил Радомир и Иван Владислав, също така, когато засяга ранните времена от българската история, тя не би указала някой иначе неизвестен и незначителен български владетел. От самите пък думи на византийската авторка личи, че въпросният цар (!) Μόκρος е бил родоначалник на династия, като оставил след себе си властта над българите на своите потомци (οἱ ἐξ ἐκείνου γενόμενοι), което не би могло да се каже за някой дребен и незначителен владетел. [31] Самият факт за отбелязването името на тоя български βασιλεὺς редом с цар Самуил и ролята, която Ана Комнина му придава в своите думи, достатъчно свидетелствуват, че се отнася за значителен и голем български владетел. И той по самото това не би могъл да се сметне за някой от неизвестните господари, но, напротив, трябва да се дири в редицата на видните, затова и известни ранни владетели.

 

Някои учени наистина смятат, че в Μόκρος на Ана Комнина трябва да се дири извратено името на някой от известните български господари. Още Т. Д. Флoрински [32] предложи в „неразбираемото Μόκρος ” да се види неправилно четене или извращение на името Νικόλαος. Това предложение не е приемливо, първо, защото Μόκρος у Ана Комнина не се явява баща на Самуил, какъвто е Никола, и, второ, защото е невъзможно сближението на имената Μόκρος и Νικόλαος. Неприемливо е също сближението на името Μόκρος с името Βορίσης (Μπορίσης, Μπόρης), което име е носил първият християнски български владетел във Велики Преслав както предложи Б. Прокич. [33] Ако трябва прочее да се търси в името Μόκρος указание за името на някой от познатите видни български царе от Първото царство, то най-приемливо се явява сближението с името на хан Крум, за което бе намекнал, но бездоказателно още К. Хопф.

 

Името на хан Крум е предадено по най-различни написа в нашите източници. „Едва ли има историческо име, според верните думи на проф. В. Н. Златарски, [34] което да е претърпяло

 

 

31. С неизвестния владетел подир Тервел и със Севар се прекратява родът Дуло (вж. Златарски, п. с., I, 1, с. 192), така че неизвестният хан, комуто би се приписало името Μόκρος не е родоначалник на династия.

 

32. ИРАИК, IV 1 (1899), с. 8.

 

33. Глас, LXXVI (1908), с. 243, бел. I.

 

34. Златарски, История, I, 1, с. 243, бел. 1.

 

198

 

 

в своето написване толкова много метаморфози, както името на тоя български господар.” Името на Крум е указано във формите : Κροῦμμος, [35] Κροῦμος, [36] Koϊμος, [37] Κροῦμνος, [38] Κρουμές, [39] Κρεμ, [40] Crumnus, [41] Crumas, дори Crimas, Brimas, [42] Crusmas, [43] Кроумь, [44] Кремь, [45] Кремль, [46] Крȣмель, [47] Агрȣмь, [48] Крѫгь, [49] Κρόμος. [50]

 

Трябва прочее да се мисли, че името Μόκρος е само едно извращение на името Κροῦμος поради обикновена метатеза, каквито случаи не са редки в историческите ни извори, напр. Γόβορις вм. Βόγορις, [51] Ροδόστολος вм. Δορόστολος, [52] ἀλογοβοτούρ вм. ἀλοβογοτούρ, [53] ἡμνῆκος вм. μηνίκός, [54] Τρίβονος вм. Τρίνοβος [55]. Името

 

 

35. Theoph., ed. De Boor, pp. 485—503; Genesios, ed. Bonn., p. 12

 

36. Sym. Logoth. y G. Hamart., ed. Muralti, pp. 678—580, но и Κροῦμμος, pp. 724/25: Menologion imp. Basilii, P. Gr., CXVII, col. 276; Leo Gramm., ed. Bonn., pp. 206/7; Zonaras, ed. Dindorf., III, p. 372 sq. Срв. Златарски, п. с., I, 1, с. 247, бел. 1.

 

37. Leo Gramm., ib., p. 204, 1.

 

38. G. Μοnachus, ed. C. de Boor, II, p. 774 ; Theoph. Cοnt., ed. Bonn., pp. 12 и 14, но и Κροῦμος, ib., pp. 216 и 317.

 

39. В Мадарския надпис, по Г. Фехер, Надписът на Мадарския конник. София 1928, с. 84 сл., 99 и др.

 

40. Suidas., s. v. Βούλγαροι.

 

41. Anast. B i b I., II, pp. 335—40 ; Siegebert: Monum. Germ. Hist., VIII, p. 336.

 

42. Einhardi annal., Mon. Germ Hist., I, p. 200 и някои ръкописи. — Срв. Златарски, ib.

 

43. Chronicum Vedastinum, Pertz, Mon. Germ. Hist., Script. XIII, p. 707. — Срв. Златарски, ib.

 

44. Старобълг. прев Сим. Логот., изд. Стрезневски, Пб. 1905, с. 89, 90, 101.

 

45. P. J. Šafarik, Sebr. spisy, II, p. 185, по Златарски., ib.

 

46. В руските хронографи, по Златарски., ib.

 

47. В Пролога от XIV в. Зап. Имп. Рус. арх. общ. III (1888), с. 341, по Златарски., ib.

 

48. Според Фехер, п. с., с. 86, 90, 99 и др.

 

49. Станиславов синаксар от 1330 г., ръкоп. Сръб. акад., № 83, л. 123 об., — по Златарски., ib.

 

50. Разночетене y Zοnarаs, ed. Bonn., III, p. 309.

 

51. Sim. Mag., ed. Bonn., p. 665.

 

52. Nilos Doxopatres, Τάξις. . ., вж. СпБАН, I (1911), c. 101.— Срв. Златарски, п. с., 1, 2, с. 489, бел. 1.

 

53. Const. Porphr., De admin. imp., ed. Bonn., c. 32: p. 158,₁₇.

 

54. Ibidem.

 

55. G. Acropolita, ed. Heisenberg, p. 176,₉.— Срв. още ἠτζβόκλια y C. Porphyr., ibid., p. 158,₇, вероятно също титла (Златарски, п. с., c. 475, бел. 1), напр. τζήκβοιλα — чигбоила, от чиг, чигот.

 

199

 

 

Κροῦμος поради метатеза е било извратено в Μό-κρου-ς, от което е било произведено Μό-κρο-ς с типичното гръцко окончание -ος и тази грешка в нáписа на едно чуждо за византийците име не е могла да бъде забелязана и оправена. У самия Теофилакт Охридски, съвременник на Ана, името на Крум е предадено също извратено, във форма Κροῦβος [56]. Поправеният текст следователно у Ана Комнина (кн. VII, 3) трябва да се чете: Κροῦμος ὁ τῶν Βουλγάρων βασιλεὺς καὶ οἱ έξ ἐκείνου γενόμενοι καὶ προσέτι γε Σαμουὴλ ... Като се е повел по извращението на името Кроῦμος в Μόκρος в кн. VII, 3, неизвестен интерполатор е разбрал правилното местно име ὁ Μόκρος за пл. Мокра в кн. XII, 9, като личното име Μόκρος — Κροῦμος и за да го обясни, е направил своята интерполация.

 

Крум, както е указан в кн. VII, 3, на Алексиадата, е наистина един от най-видните ранни български владетели. [57] Това разбиране на Анините думи напълно потвърждава прозорливото определение на проф. В. Н. Златарски за цар Μόκρος като някакъв „предед на българската династия от IX и X в.“. Хан Крум е наистина родоначалник на българската династия от IX и X в., баща на Омуртаг (814—831), дядо и прадядо по права линия на владетелите след него, дори до Романа († 997), което Ана прекрасно е указала с думите: Κροῦμος καὶ οἱ ἐξ ἐκείνου γενόμενοι.

 

Целта на указаното място от Ана Комнина (VII, 3) е да обясни [58] съставното (σύνθετον) наименование на град Преслав,

 

 

56. Мigne, P. Gr., CXXVI, col. 191 AB.

 

57. Крум е назован от Ана βασιλεύς, едно, защото спомените за него са били

замъглени по това време, и, друго, защото тя е искала да го изтъкне като голям и виден български владетел. — Заслужава да се отбележи между другото поразителното неведение на един гръцки автор, Г. Σωτηρίου, в сп. Ἱερὸς Σύνδεσμος, 1—15 дек. 1915, с. 255/9, б. 9, който поставя Крум през XI в и му приписва разрушението на града Никополис (ἕως οὗ οἱ Βούλγαροι τῷ 1080 ὑπὸ τὴν ἡγεσίαν τοῦ φοβεροῦ Κρούμου κατηδάφισαν ἐκ θεμελίων αὐτὴν ) ; срв. Ἐπετηρὶς Ἡταιρίας Βυζ. Σπουδῶν, I (1924), p. 292, n. 2.

 

58. У нея съществува изобщо стремеж да обяснява „варварските“ имена, защото се страхува да не се оскърби слухът на читателите с тяхното произнасяне. Срв. Krumbacher, op. c., p. 277, n. I. Същото отношение към „варварските“ имена проявява и Теофилакт Охридски, срв. ер. 7 по Финети : P. Gr., CXXVI, col. 321 A. — СбБАН, XXVII, c. 9.

 

200

 

 

под което той бил познат всред ромеите : ἡ μεγάλη Περιθλάβα. Ана твърди, че отначало градът се назовавал ἡ μεγάλη πόλις. По-късно при Крум и неговите потомци и още повече при Самуил той според нея получил сложно наименование от гръцкото слово μεγάλη и славянското име Περισθλάβα: ἡ μεγάλη Περισθλάβα. [59] Това обяснение на Ана Комнина е невярно, защото гръцкото име на града ἡ μεγάλη Περισθλάβα било само точен превод на българското название Велики Преслав, давано му в отличие от разположения край Дунава Мали Преслав, или Переяславец. [60] Неточно е Аниното сведение, че Преслав съществувал някога (ποτέ) (разбира се, преди Крум) като голям град (разбира се, елински) с име Μεγαλόπολις, и едва по-късно бил зает от българите и променил името си. Неточно е също указанието, че Преслав бил разположен към Дунава (περὶ ταὸν Ἴστρον διακειμένη). [61]

 

Като се отстрани първата част от Аниното известие за съществуването на някакъв μεγάλη πόλις преди установяването на българите като легендарно и отразяващо известен елински патриотизъм, [62] указанието за някаква връзка между издигането на Преслав и наименованието му „Велики Преслав” и Крум и неговите потомци (Κροῦμος καὶ οἱ ἐξ ἐκείνου γενόμενοι) не противоречи на нашите исторически известия. Чаталарският надпис [63] доказва ясно, че основател на град Преслав бил Омуртаг, [64] наследникът на Крум. Целта за построяването на тая крепост е била чисто стратегическа. Построените от Омуртаг мост и

 

 

59. J. В. Bury, в: Е. Gibbon, The History of the Deline and the Fall of the Roman Empire, VI, London 1898, p. 160, n. 90, отбелязва : In the slavonic tongue, the name of Peristhlaba implied the great or illustrions city, μεγάλη καὶ οὖσα καὶ λεγομένη, says Anna Comnena, Alexias, VII, 3.

 

60. За него вж. Златарски, История, I, 2, c. 580.

 

61. Г. Баласчев: Минало, I 4 (1910), с. 335, като се доверява напълно и безкритично на Аниния текст, приема, че българската столица Преслав била разположена наистина край Дунава. A. Rambaud, L'Empire grec au X-e siècle, Paris 1870, p. 325, е допуснал същата грешка, като говори за Симеоновия двор : sa cour de Preslav, sur le Danube . . .

 

62. Според Codinus. De orig., ed. Bonn., p. 23,_3-8 Преслав (Περσθλάβαν) заедно c Дръстър, Плиска, Констанция бил основан още от Константин Велики.

 

63. ИРАИК, X (1905), с. 544—54. — Златарски, п. с., I, 1, с. 441 сл.

 

64. Златарски, п. с., с. 319 сл.

 

201

 

 

крепост били разположени срещу северния вход на Върбишкия проход. [65] Поражението на имп. Никифор I на 26 юли 811 г. станало във Върбишкия проход [66] и Крум несъмнено знаел цялото стратегическо значение на този проход. Затова може би Омуртаг с построяването на крепостта при р. Тича, през септември 821 г. [67] изпълнявал завета на своя баща. Основаната от него крепост е била вероятно поддържана от другите потомци на Крум, докато най-сетне при Симеон град Преслав бил избран за столица на българската държава. [68] Изобщо основаването и издигането на града се дължало на членовете на Крумовата династия.

 

На същото място обаче Ана Комнина свързва града Преслав със Самуил. В нашите исторически паметници липсват указания за някакви връзки на Самуил с Преслав. Напротив, градът бил назован, изглежда, със славянското си име още преди Самуил, при Симеон, [69] към когото това сведение на Ана би се отнесло по-добре. [70] Указанието пък, че тези български царе Крум и Самуил — нападали Запада, трябва да се разбира в обичайния смисъл при употребата на определенията „Изток” и „Запад” у византийските автори, именно Западът (ἡ Δύσις) за европейските, главно на полуострова владения на ромеите (в противоположност на Изтока, ἡ Ἀνατολὴ — малоазийските), не непременно обаче само западните части на Балканския полуостров

 

Изобщо Аниното указание в кн. VII, 3, за града Велики Преслав има малка историческа стойност и не дава нещо особено ценно и ново за историята на тоя град.

 

 

65. Златарски, п. с., с. 321 сл.

 

66. Пак там, с. 258 сл.

 

67. W. N. Zlatarski: JSFOU, 40, 1 (1924), pp. 1—7.

 

68. Златарски, п. с., I, 2, c. 254 сл.

 

69. Пак там, I, 2, c. 255.

 

70. Ана познава името на Симеон, срв. ib., I, р. 233,_22-24 , ed. Teubner : εἰς ἀκρολοφίαν τινὰ τοῦ Συμεῶνος καλουμένην ἄνεισιν, ἣ καὶ Βουλευτήριον τῶν Σκυθῶν ἐγχωρίως ὠνομάζετο.

[Previous] [Next]

[Back to Index]