20. Зараждане на научната мисъл в средновековна България
Статията „Зараждане на научната мисъл в средновековна България“ бе обнародвана в сп. Археология, V, кн. 2 (1963), с. 10—15.
Наченките на българската научна мисъл се крият в твърде далечно минало — в епохата на средновековието, за което все още се шири учебникарско схващане като време на пълен мрак. В него наистина не бива да дирим съвършените научни системи от новите времена. В онази епоха обаче се долавят проблясъци на научна мисъл и знание с положително, естественонаучно съдържание. Разкриването на тези проблясъци може да стане чрез използуването на писмените исторически извори и на паметниците на нашата стара материална култура с други думи казано, чрез сътрудничество на историци на общата история, историци на литературата и археолози
В разрез с една широко разпространена представа необходимо е да се заяви, че средновековната наша книжнина не наброява само съчинения с църковно-религиозно съдържание. Възникналата през втората половина на IX в. старобългарска книжнина се състои наистина първоначално от такива творби които са предназначени за богослужебна употреба и църковно-религиозно четиво и, от друга страна, имат преводен характер. Разцветът, който наскоро настъпва в книжовния живот на средновековна България, донася няколко основни промени в състава на тази книжнина. Покрай многочислените преводни съчинения, заимствувани почти изключително от Византия, се явяват немалко самобитни творби от български книжовници и с рядка стойност като литературни произведения и в по-тесен смисъл като исторически извори. Заедно с това старата ни книжнина става все по-богата и по-разнообразна откъм съдържание. В една обществена среда, в която писмеността намира вече по-широко разпространение, книжовните творби биват предназначени да задоволят по-други потреби извън кръга на църковно-верските нужди. Явяват се съчинения, чието съдържание
432
дава отговор на въпроси относно макро- и микрокосмоса, с други думи казано, относно вселената и човека. Най-често това са съчинения също от преводен характер — преводи или преработки на византийски писания с естественонаучно и познавателно съдържание, ако и все в духа на господствуващото през онези времена християнско-църковно мировъзрение. Преплитайки истинското познание на действителността с митология или суеверия, тези съчинения са разкривали пред читателя важни подробности от устройството на света и на човека и именно чрез това са полагали основите на един научен мироглед. Старите наши преводачи освен това са оформили в зачатък част от съществуващата днес научна терминология. Полагайки огромни усилия да превеждат от богатата византийска литература, с нейния вече от векове оформен език и стил тези преводачи, чиито имена понякога остават неизвестни, са пренасяли в новосъздадената славянска книжнина готови научни термини или пък са изковавали славянски подобия (calques). Като се вземе под внимание, че почти цялата съвременна научна терминология има в основата си гръцки или хибридни, сиреч гръко-латински елементи, не е никак странно, че можем да открием един или друг научен термин в творения на старобългарската книжнина от IX или X в. Когато се говори прочее за проблясъци на научна мисъл у нас през средновековието, трябва да се разбират тъкмо тези естественонаучни познания, които откриваме тук и там, както и зачатъчната научна терминология в самобитни и преводни произведения.
Географските знания на средновековния българин, взети в общия смисъл като знания за земните части, отделните страни и народи, за съществуващите планини, морета и реки, най-сетне за формата на цялата Земя и т. н., се отличават с голямото си богатство, разнообразие и различна научна стойност. [1] Съпоставено с античната древност, средновековието знае по-малко за света: географският хоризонт е твърде стеснен, отношенията и връзките между хората от разните земи и народи са по-ограничени,
1. За подробности вж. Ив. Дуйчев, Географски описания в средновековната българската книжнина, Сборник в чест на акад. НВ. Михов, София 1959, с. 157—170, с някои библиографски посочвания за извори и литература по въпроса.
433
пътищата са несигурни и средствата за осведомение нищожни. Онова, което българинът от средновековието е знаел за света, е било черпено на първо място от книжовните произведения с географско съдържание или от съчинения, съобщаващи поне отделни вести от тази област. Най-главните съчинения от този род са няколко преводни творби, заети от Византия: някои откъси от „Богословието“ или „Небеса“ на Йоан Екзарх (края на IX и началото на X в.), преведени буквално от съчинението на византийския църковник Йоан Дамаскин De orthodoxe fide ; „Диалозите“ на Псевдо-Кесарий, които са били съставени към средата на VI в. от неизвестен византийски писател и преведени на старобългарски по времето на цар Симеон (893—927); „Християнската топография“ на александрийския търговец, по-късно приел монашество, Козма Индикоплевст, преведена на старобългарски вероятно по същото време, но запазена до наши дни само в няколко по-късни руски и в един сръбски препис; средновековният български превод на анонимното византийско съчинение от втората половина на VI в., насловено „Пътепис от рая Едем до земята на ромеите“ ; сбор от преводни откъси от разни византийски автори, обозначаван под наслова, даден от неговия първи издател (Ст. Новакович) като „Отломки по космография и география“, преведени към края на XIV или първата четвърт на XV в. от Константин Костенецки; най-сетне един пътепис до Ерусалим, също преведен от византийската книжнина, и някои други по-незначителни текстове. Средновековният българин е разполагал с твърде малки възможности за далечни пътувания и затова самостойните географски описания на наши писатели са малобройни. Вероятно през втората половина на XIV в. един българин от Солунско е съставил пътепис за пътуването си до Палестина. Ограничени в земите на трите континента, които познава още Библията: Европа, Азия и Африка, тези географски знания са все пак твърде широки и подробни.
Най-добри, положителни и подробни са знанията естествено за европейските земи или поне за част от тях. Тук спадат на първо място владенията на Византийската империя, както и изобщо земите на някогашната Римска империя. Въз основа на откъслечните и твърде пръснати посочвания географският хоризонт
434
може да бъде очертан поне приблизително. Знанията за земите на североизток достигат до крайните южни предели на някогашната загадъчна Скития. Благодарение главно на описанието за пътуването, което Константин Философ и братът му Методий през 860, 861 г. извършили до земята на хазарите, са били черпени известни знания за днешните южноруски земи,, за Херсон, за древната Меотида (дн. Азовско море), за т. нар. Каспийски врата (Дербенда между Кавказ и Каспийско море) и дори за разположената по долното течение на Волга хазарска столица. Немного по-точни са знанията за земите в северната част на европейския континент. Голямото разпространение на основните извори за живота и дейността на Константин-Кирил и Методий, главно на двете Пространни техни жития,, давало възможност да се съобщават знания за някои от днешните средноевропейски области, като се започне от старата Панония (дн. Маджарско) и Великоморавия (дн. Чехословашко и част от Маджарско). Погледът не стига много по-далеч на север. Немските земи на север са твърде малко познати. Освен едно общо посочване на „немци“ (Нѣмьць), спомената е областта Швабия (въ Съвабы) в Югозападна Германия. По-трудно е да се уточни какво означава определението „Крайна Германия“ (въ внѣшнін Германін), което намираме в един преводен текст. Най-правдоподобно е, че под него се крие едно общо загатване за северногерманските земи. В наш книжовен паметник от края на IX в. (Пространното Методиево житие, гл. XI) се споменава голямата полска река Висла : поганьскъ кнѧзь вельми сѣда въ Вислѣ. Благодарение на няколко книжовни паметника в средновековието у нас са могли да се почерпят някои добри сведения за Италия, предимно за Венеция и Рим, гдето временно са пребивавали Константин-Кирил, Методий и някои техни ученици. Към по-далечния Запад погледът е достигал първом до Атлантическия океан. У Йоан Екзарх се споменава името на този океан в общоразпространения негов облик: въ Антилъаньтичьстѣи ширінѣ морьстѣи. В друг паметник от преводен характер също се говори за споменатия океан като „обширно и неизследвано от моряците море, което обгръща Британския остров и западните ивирийци“, сиреч Испания. Със споменаването на Британия (дн. Англия) географският хоризонт в средновековната българска
435
литература се закрива. Малко по-подробни са сведенията относно крайния Югозапад на европейския континент. Гибралтарският проток е посочен няколко пъти като „Херкулесови стълбове“ или като предел на морето отвъд, сиреч на океана: вънѣ Гадир море. За вътрешността на испанската земя и на Франция се знае съвършено малко: реката Гвадалкивир в Испания е спомената веднъж под името Тартис (Фартис), другаде се говори за река Рона, а в един текст е дадено кратко сведение за издигащите се между Франция и Испания Пиринеи: Перииескыѥ горы. Заедно с общи представи за Сардинско море (сиреч морето около остров Сардиния) и за Тиренско море в нашата стара книжнина се споменава нещо и за остров Сицилия и обкръжаващото го море.
От земите на извъневропейския свят сравнително добре е бил познат Средният Изток, именно Палестина и съседните области, тъй като вести за тях са били черпени както от книгите на Библията, така и от някои пътеписи и съчинения с историографско съдържание. Сравнително богати са сведенията за Египетската земя и за някои части на Мала Азия, после за Средиземно море. Заедно с индийската река Ганг и реките Тигър и Ефрат, Нил се е смятал за една от „четирите райски реки“ — сиреч реките, които били изтичали из рая, представени понякога и в църковната стенопис, разбира се, твърде условно. На изток географският хоризонт на средновековния българин се е простирал твърде далеч, ако и понякога представите за онези земи да са били напълно мъгляви. Познати са били имената на няколко големи реки, известно е било, че съществува „Индийско море“ („морето на изток, което се нарича Индийско“ : море Индичьскоѥ), сиреч Индийският океан. Читателите на „Християнската топография“ на Козма Индикоплевст са могли да научат много занимливи неща за Арабия, за Абисиния, за далечната Индия, за остров Цейлон и т. н. В някои паметници се говори и за Китай като земя на „сирите“ (по-добре: „сините“): Сирѥ, иже на край земли живоуть. Също и друг средновековен паметник говори за китайците като „най-източен народ“, по вяра езичници и твърде справедливи: Въсточнѣише Снніи же соуть образь ѥллінскыи, обаче праведнѣншін. Така, започвайки от Китай на изток, географският хоризонт на нашите
436
деди от средновековието се е затварял на запад — по думите на същия исторически извор — с океана западно от Испания, ще рече с Атлантическия океан: по западоу же скончаваеть се въселѥніѥ (вселената!) обонь Испаніе, къ западномоу океаноу.
В разни наши стари книжовни паметници се споменават цяло множество имена на народи и племена: арменци, перси, абазги, иверци (грузини), сирийци, хазари, бактриани, брахмани, халдеи, мидийци, фриги, галати, либийци, сарацини, маври и др., за които трябва да се признае, че често са оставали само имена, почти без да се знае, где са обитавали съответните народи или племена. Всички тези сведения за континенти, земи и народи обаче свидетелствуват за твърде широки географски познания, понякога доста общи наистина, но обгръщащи почти целия познат тогавашен свят или по думите на средновековните писатели „цялата вселена“. Едновременно с тези, ако и понякога твърде общи и неясни, но във всеки случай положителни знания от областта на географията в нашата средновековна книжнина намираме някои сведения относно космографията, за съжаление противоречиви и спорни. Води се спор на първо място относно формата на Земята: продължава борбата между наследеното от древността Птолемеево схващане за сферичността на Земята и създадената под влияние на някои криворазбрани места от Мойсеевите книги представа за Земята като четвъртита плоскост, покрита от небесния свод. Това последното схващане, поддържано от редица църковни писатели, е намерило място в „Християнската топография“ на Козма Индикоплевст [2] и главно чрез него е проникнало и сред славяните от средновековието. Теорията за сферичността на Земята е намирала израз между другото в представата за съществуването на антиподи (antipodes), [3] ще рече людете, които живеят „на другата страна“, „отдолу“ на Земята, върху която живеем ние. Когато през 863 г. Константин-Кирил и Методий пристигнали във великоморавските
2. Като израз на научните схващания, разпространени през VI в., творбата на Козма е разгледана подробно и задълбочено в книгата на W. Wоlska, La Topographie chrétienne de Cosmas Indicopleustès, Théologie et science au VIe siècle, Paris 1962.
3. За това вж. статиите на Kauffmann, Antipodes, PWRE, I, coll. 2531—2533; Antichtones; ib.,coll. 2396—2397.
437
земи, те открили там — изглежда сред завареното духовенство, вероятно ирландски
мисионери поддържници на схващането за съществуване на антиподите, с други думи
казано, на теорията за сферичността на Земята. В Пространното Кирилово житие
(гл. XV) се разказва, че Константин Философ трябвало да води борба с
привържениците на тази теория, според която подь землѥю
живоуть чловѣци велеглави.
[4] Черпейки обаче от византийската литература, средновековните наши писатели
разпространили както сред своите сънародници, така и сред други славянски народи
също и Птолемеевското схващане за сферичността на Земята. Извънредно голям
интерес представят някои откъси, извлечени от съчинението на широко образования
византийски писател Михаил Псел (1018— 1078), насловено „Кратки разрешения на
природоизпитателни въпроси“ (Solutiones brèves quaestionum naturalium).
[5]
Именно от това съчинение средновековният български писател е превел един откъс,
в който се изразява схващането за сферичността на Земята :
. [6] Разсъжденията
на просветения византийски писател съставят и днес някои от главните умозрителни
докази за тази теория и заслужават да бъдат приведени изцяло, защото показват
равнището на научните схващания по тези въпроси, достигнато още през
средновековието.
„Има много докази за кълбовидната форма на Земята — пише той. Най-главното е това, че Слънцето осветява източните страни по-напред, отколкото тези в Запада и поради това денят в Китай (Синеехь), в Персия (в Персидѣ) и в земите отвъд (иже обонь ѥзыкомь) винаги изпреварва. Защото, когато в Китай е пладне, в (Персия) е утро, а когато в Персия е 4 часът, тук е 1 часът, а безспорно западните области
4. За подробности вж. I. Dujčev, Un episodio dell'attivita di Costantino Filosofo in Moravia. Ricerche slavistiche, III (1954), pp. 90—96; Nochmals zur Erklärung von Kap. XV der Legende über Konstantin, Zf. f. slav. Philologie, XXVII (1958), pp. 177-178; ByzSlav, XIX (1958), pp. 322—323.
5. Migne, P. Gr., CXXII, coll. 783—819.
6. Откъсите в средновековния български и новобългарския превод са дадени от мене в сборника : Естествознанието в средновековна България, София, 1954, с. 336—375.
438
отстоят далече от източните. Ако ли пък някой рече отгде се вижда, че това е така и че съществува в часовете такава разлика, та на едно място да бъде ден, а на друго нощ, то нека вземе часовете и ще намери, че това се доказва от слънчевото и лунното затъмнение. И тъй наблюдавай, когато има слънчево затъмнение в Персия в 4 часа, ще се установи, че тук е 1 часът. Същото установяват и онези, които наблюдават Луната и лунното затъмнение. Защото стръмнините на кълбовидната форма на Земята се изпречват и засенчват западните страни, докато Слънцето не се възвиси и над тукашните области. Наистина, ако Земята не беше кълбовидна, а равна и простряна нашир, то би я осветявало цялата. Това, че видът на Земята е кълбовиден, се вижда и от следното. Когато плаваме по морската шир, пред нас се показват най-напред краищата на планините, а когато се приближим, виждат се и най-ниските части на сушата, и морето се съединява със Земята. . . Защото, ако формата на Земята не беше такава [кълбовидна], в такъв случай сега щяхме да виждаме всички звезди, понеже на север е ден, и ние виждаме много от северните звезди, а по-южните не виждаме...“
Какви разнообразни проблеми са вълнували средновековния човек във Византия и в тогавашна България, може да се види, като се прочетат поне насловите на отделните глави, от които е съставено споменатото съчинение „Отломки“ : „Доказ за това, че Земята лежи посред всичко“ ; „Доказ за големината на Земята“, гдето се казва, че дължината ѝ от „изток до запад“ била 250000 стадия, както било доказано „посредством геометрически способ“ (поутемь землѥмѣрніимь), докато ширината ѝ „от север до юг“ била 120000 стадия. Каквито и да са тези посочени цифрови данни, един интересен извод може да се направи от тях: както се вижда, според твърденията на нашия автор Земята имала сплесната кълбовидна форма, което не се различава от научната представа за двата полюса. В други глави се разглеждат въпросите „за водата и пясъка“, „за океана, който обкръжава цялата Земя“, „за седемте климата на Земята“, с други думи, за седемте главни области по нея, после „за моретата“, „за облаците“, „за въздуха и огъня“, „за градушката“, „за мълнията и гръмотевицата“, „за земетръса“,
439
„за образуването на вятъра“, „за небесата и тяхната същност“, „за материята на звездите“, „за формата на звездите“, за тяхното движение и за това, откъде те получават светлина, за големината на Слънцето, за слънчевите и лунните затъмнения, за „подвижните комети“, за „небесната дъга“ и т. н. Някои от тези откъси са преведени от една друга книга на споменатия учен и писател Михаил Псел, озаглавена De omnifaria doctrina. [7] Йоан Екзарх в „Небеса“ [8] е превел редица глави от съчинението на Йоан Дамаскин с подобно съдържание: „За видимото творение“, „За небето“, „За светлината, огъня и небесните светила“, „За въздуха и вятъра“, „За водите“, „За Земята и това, що се ражда от нея“ и т. н.
Така посредством използуването на едни от най-известните произведения на византийската книжнина средновековните български книжовници са предлагали на своите четци най-добрите постижения на тогавашната научна мисъл. Заедно с неуверените стъпки в дирене на истината в тези сведения има много елементи на положително естественонаучно познание. За съжаление не може да се каже същото и за космогоничните представи на нашите богомили, [9] в които има много повече суеверия, а главното им значение се крие в това, че разкриват един хетеродоксен — дуалистичен, мироглед. Космографските и частно астрономическите представи, които откриваме в страниците на средновековните наши писатели, биха заслужавали нарочно проучване. Редом с положителните познания по астрономия сред средновековните българи е била разпространена астрологията, чиято основна идея е зависимостта на земния живот от състоянието и движението на небесните тела. Известно е, че от своята прародина първобългарите са донесли със себе си една добре разработена астрологическа система, която е намерила израз преди всичко в техния календар — именно употребявания частично дори до началото на X в. 12-годишен животински цикъл. [10]
7. М. Psеllus, De omnifaria doctrina, ed. L. G. Westerink, Utrecht 1948.
8. Откъси в оригинал и превод : Естествознанието, с. 58—83.
9. Добро изложение е дадено у Й. Иванов, Богомилски книги и легенди, София 1925, с. 1—59.
440
Обикновено се твърди, че средновековният човек, обща взето, няма истинско чувство за природата. Описанията на природни обекти, които ни дават средновековните писатели, представят най-често повторение на вече установени схеми, заимствувани главно от книгите на Писанието. Същото наблюдение се извлича от повечето произведения на изкуството, гдето формите са стилизирани или поне-далеч не отговарят на действителните. Тези твърдения обаче са верни само отчасти. В средновековната българска книжнина може да се посочи обилие от отделни произведения или страници от тях, които са посветени на растителния и животинския мир и предлагат положителни естественонаучни знания. Невъзможно е да бъдат изредени тук всички подобни паметници на литературата. Най-богатият извор за знания върху растения и животни за дълги векове сред южните и източните (руските) славяни е бил Шестодневът на старобългарския писател Йоан Екзарх от втората половина на IX и началото на X в. [11] Това е една обширна сглоба, съставена въз основа на известния Шестоднев на Василий Кесарийски (IV в.) и на някои други византийски извори заедно с добавки на самия Йоан Екзарх. Въпреки основната своя християнско-богословска тенденция Екзарховият Шестоднев може да бъде окачествен като истинска средновековна славянска енциклопедия на естественонаучни знания. Друг „естественонаучен наръчник" от тази епоха е т. нар. Физиолог (Естественословннкъ) — сбор от кратки описания на действителни и мними животни, растения
10. Вж. Я. Тодоров, Източно-азиатският цикъл от гледище на астрологическите вярвания. Към въпроса за Именника на първите български ханове. ГСУиф, XXVII, 8, 1931 ; Дуйчев: Естествознанието, с. 557 сл.
11. Откъси от Шестоднева в оригинал и новобългарски превод са дадени от мене: Естествознанието, с. 92—157; История на българската литература, 1, София 1962, с. 127—140; срв. изданието на гръцкия текст: Basile de Сésaréе, Homélies sur l’Hexaéméron, éd. St. Giet, Paris 1949. Добро критично издание на старобългарския текст на Екзарховия Шестоднев : R. Аitzеtmüller, Das Hexaemeron des Exarchen Johannes. I—VI, Graz 1958—1971. Различни изображения на животни н птици, растения и т. н., запазени от нашето средновековие, представят добър сравнителен материал. Полезната книга на Н. Платиканов, История на животновъдната наука в България, София 1957, започва с увод (с. 7—10) върху „животновъдната наука у nас през периода на турското владичество“.
441
и минерали, за които се дават действителни или въображаеми качества, придружени с религиозни догматично-нравствени тълкувания и поучения посредством алегории и символи. [12]
Сведенията в някои писмени паметници, известни езикови данни и най-сетне наблюденията, които могат да се направят над употребявани през средновековието материали в строителството, изобразителните изкуства, книгописанието и т. н., дават пълно основание да се приеме, че нашата химия като наука намира своите зачатъци още през онази епоха. [13] Въз основа на разполагаемите писмени и археологически данни се вижда, че българите от средновековието са притежавали вече — може би донесени от прародината или пък заимствувани от Византия и от завареното през VI—VII в. по-старо балканско население— практически знания относно значителен брой метали и други материали, органически и неорганически, знаели са техните свойства и са ги използували умело чрез елементарни химически процеси. Устойчивостта на багрите при стенописите или на мастилата при писане на ръкописи и документи свидетелствува ясно за сигурността на тези елементарни знания по химия. Извънреден интерес представят с оглед на историята на тази наука у нас през средните векове направените напоследък наблюдения над намереното в България стъкло от казаната епоха. [14]
Анализирайки многобройните паметници на средновековната наша архитектура, не е трудно да се установят някои от теоретическите знания, които са легнали в основата на това строителство [15]: строителна терминология, планове, използувани при
12. Текстове и бележки са дадени от мене: Естествознанието, с. 158—181, 572—574.
13. Преглед на най-същественото е даден в книгата на Μ. Парушев, Кратък очерк за развитието на химията в България. 1, София 1959, с. 7—19.
14. Г. Джингов, За производството на стъкло в средновековна България. Археология, II, 4 (1960) с. 1—8; М. А. Безбородов — М. Маринов, Химико-технологическое изучение древнеболгарских стекол и огнеупоров из Преслава IX—X вв., ИАИ, XXIV (1961), с. 89—92 ; тук е дадена и друга литература по въпроса.
15. Вж. някои посочвания у мене : Известия на Института по градоустройство и архитектура, X—XI (1957), с. 48—73.
442
строежите, доколкото такива планове са запазени и могат да се съпоставят с други подобни паметници, [16] моменти от строителния процес, части от инвентара на строителството, инструменти и пр. Достатъчно е да се изтъкне, че ориентацията на църковните постройки е дадена, както може да се установи по запазените сгради или техни остатъци, почти винаги правилно и само с малки отклонения, което говори за добри познания. Тясно свързани със строителството и с приложната хронология, както и с други нужди на живота, са знанията из областта на математиката. Не е възможно да се посочат тук всички данни, които могат да се извлекат от наличните писмени и археологически паметници. Това поле на знанието чака своя изследвач. Ще се огранича да кажа поне това: сложните хронологически системи, употребявани у нас през средновековието, говорят достатъчно за твърде точни и подробни знания в тази област.
Няколко от основните науки, свързани с микрокосмоса, сиреч с човешката личност, също могат да намерят своето начало в средновековните паметници. Най-близка е естествено медицината и за нейната ранна история у нас притежаваме цяло богатство от писмени н археологически данни. [17] Твърде интересни са в това отношение сведенията, които намираме в съчиненията на Йоан Екзарх. В духа на Хипократовото учение, което било разпространено във Византия, старобългарският писател говори за четири основни елемента на човешкото тяло: черна злъч, слуз, кръв и жълта злъч. Благодарение на византийската преработка на Аристотеловото съчинение „За животните“, направена от монаха Мелетий, Йоан Екзарх вмъкнал в своя Шестоднев едно забележително „изложение за човешкото тяло“.
16. Много интересни успоредици с паметници, които се намират и у нас, са събрани в статията на Б. А. Рыбаков, Архитектурная математика древнерусских зодчих, Сов. арх., кн. 1 (1957), с. 83—112.
17. Текстовете са дадени в оригинал и превод от мене : Естествознанието, с. 138—157, 182—185, 186—203, 212—227, 376—379, 516—525; срв. също и А. Панев — М. Попов, Лекари в средновековна България и равнището на медицинските им знания, Научни трудове на Висшия медицински институт, IV. 6 (1957), с. 1—27; М. Попов, Някои данни относно съществуванието на болници в България през средните векове и през турското робство, Здравно дело, 1956, кн. 4, с. 43—50.
443
Някои от медицинските термини, оформени още в началния период на старобългарската книжнина, като например „главоболие“, „врач“, „врачилище“ (лечебница) и др., са се запазили до наши дни. Писателят Неофит Продроминос от XIV в., за когото с основание се предполага, че е от български произход, ни е оставил едно съчинение на гръцки език, насловено „За болестите на зъбите“. Познати са текстове, които се приписват на двамата прочути лечители от древността Клавдий Гален и Хипократ. Такъв текст е например откъсът, който е озаглавен „Разсъждения на Гален върху учението на Хипократ“.
Философията и сродните неи науки също намират своя зародиш в средновековна България. [18] В страниците на старобългарската и среднобългарската книжнина историкът на философията ще открие богати данни, които говорят за стремеж за изясняване на основни понятия из тази област, както и за оформянето на зачатъчна философска терминология. В един от най-ранните паметници на старобългарската книжнина — Пространното Кирилово житие (гл. IV) — четем определението на философията, дадено от Константин Философ—Кирил:
което определение в основата си възхожда към мислители от античната древност. [19] Твърде богати и интересни податки намираме например в „Небеса“ на Йоан Екзарх, [20] гдето се дава определение за душата в духа на спиритуалистическите схващания („душата е жива същност, проста и безплътна, по своето естество невидима за телесните очи, безсмъртна, надарена с ум и разум, без форма, имаща като свой орган плътта“), описание на сетивата и на техните свойства, разсъждения „за удоволствията“ и т. н. В съчиненията на нашите средновековни автори се срещат вече и първите опити за създаване
18. Г. Грозев, История на българската философия. I, София 1957, е посветил доста голям дял от книгата си (с. 9—31) на историята от средновековието, без обаче да е използувал всички налични данни.
19. По въпроса вж. I. Ševčenko, The Definition of Philosophy in the Life of Saint Constantine. For Roman Jakobson, Princeton 1956, pp. 449—457.
20. Откъсите в оригинал и превод у мене : Естествознанието, с. 83 сл.
444
по подражание от Византия на елементарна философска терминология : философ, философия, диалектика, диалектически и пр.
Из областта на хуманитарните науки би могло да се каже твърде много за богатия историопис, наброяващ многочислени преводи и оригинални произведения. [21] По времето на цар Симеон (893—927) е бил направен първи опит за научен поглед върху граматическите форми : в извадки е било преведено граматическото съчинение на познатия византийски писател от VI в. Георги Хировоск. [22] Твърде слабо е проучена историята на средновековната българска музика, въпреки че би имало що да се каже във връзка с нея. [23] Най-сетне при характеризирането на равнището, на което се е намирала научната мисъл в средновековна България, не бива да се пренебрегват знанията, които предците ни от онази епоха са имали върху класическата и езическата древност. [24]
Проблясъците на научно знание и на научна мисъл, които откриваме в мисловността на средновековния човек, представят семена, от които трябваше да израсне след дълги усилия и лутания на мисълта новият научен светоглед. Някои от тези семена са били посети върху камениста почва и не са дали плод. Такава е сред всички други идеята на забележителния старобългарски писател Черноризец Храбър, в края на IX или началото на X в., за еволюцията. [25] Пробляснала веднъж през вековете, тя загасва задълго, за да се възроди в цялата
21. За подробности с библиографски посочвания вж. у Ив. Дуйчев, Преглед на българската историография, Jugosl. istor. Časopis, IV (1938) с. 40—74 ; Übersicht über die bulgarische Geschichtsschreibung. Antike und Mittelalter in Bulgarien, Berlin (I960), pp. 51—69.
22. J. Besharov, Imagery of Igor’ Tale in the Light of Byzantinoslavic Poetic Theory, Leiden 1956.
23. Един похвален опит в това поле направи С. Лазаров, Синодикът на цар Борил като музикално-исторически паметник, Известия на Института за музика, VII (1960), с. 5—77.
24. За подробности вж. I. Dujčеv, Klassisches Altertum im mittelalterlichen Bulgarien. Renaissance und Humanismus in Mittelund Osteuropa, I, Berlin 1962, pp. 343—356, c. 8 образа извън текста.
25. Вж. за това Ив. Дуйчев, Из старата българска книжнина. I, София 1940, с. 209; В. Велчев: Известия на Института за литература, XI (1961), с. 10 сл.
445
си дълбочина и значение едва през неотдавнашни времена. Най-устойчиви се оказват някои зачатъчни научни термини, оформени през средновековието, вкоренени в езика на народа и така независимо от книжнината достигнали до нас. Ако между наченките на научна мисъл в средновековието и днешната наша наука не винаги можем да доловим приемственост, това се дължи главно на онзи страшен прелом, който настъпва в нашето културно развитие поради епохата на дългото турско владичество и неговите тежки сетнини за целия ни живот. Все пак въпросите, свързани със зараждането на научната мисъл в средновековна България, чакат своите изследвачи. Те ще разкрият една забележителна страна в нашата история от онова време, върху която досега погледът на учените се е спирал рядко и без да ѝ отдаде заслуженото внимание.