Българско средновековие. Проучвания върху политическата и културната история на средновековна България

Иван Дуйчев

 

19. Търново като политически и духовен център през късното средновековие

Статията „Търново като политически и духовен център през късното средновековие“ бе обнародвана първоначално в сп. Археология, VIII, кн. 3 (1966), с. 1—9. 

 

Наличието на столица като установено средище на политическия, стопанския и духовния живот на държавата съставя една от най-големите отлики на българското средновековие. Плиска и Преслав в ранното средновековие и Търново през двувековното съществувание на Второто българско царство въплощават това начало на централизираната българска държава. Преместването на столицата през втората половина на X в. под напора на византийските завоеватели или появата на втора столица като Видин през XIV в. при настъпилото феодално раздробление на страната изразяват същия стремеж за строго установеното държавно средище. Колко дълбоко е бил вкоренен този порядък, се вижда между другото от едно от първите военни начинания на братята Асеневци. Според сведенията на византийски писател, съвременник на събитията около възобновата на българската държава, едно от първите действия на въстаниците след обявяване на отпадането от Византийската империя и провъзгласяването на по-големия от братята Асеневци за български цар било да се насочат към някогашната столица Преслав — „този старинен град, изграден целият от печена тухла и заобиколен в по-голямата си част от Стара планина“, и да го завземат. [1] През есента на 1185 г. при провъзгласяването на голямото въстание Преслав обаче представял яко укрепено средище, държано от византийците с помощта на силен гарнизон, и естествено начинанието не успяло. Самият факт, че Асеневци опитали да завземат, на първо място, именно Преслав, остава твърде показателен : в него се изразява особено ясно съзнанието за приемственост на обновената държава

 

 

1. N. Choniata, Historia, ed. Bonn., p. 486, 18—21; K. Sathas BGMA, VII, 1894, p. 372, 22—24 (= Synopsis Sathas).

 

413

 

 

наспроти българската държава от края на X и началото на XI в., желанието на водачите на въстанието да се изтъкнат като приемници на предишните български владетели и най-сетне дълбоко вкоренената традиция за точно установена столица на държавата. Опитът на братята Асен и Петър да завземат Преслав пропаднал: старата българска столица едва по-късно, неизвестно кога и при какви обстоятелства, била включена в пределите на държавата, но това решило бъдещата съдба на Преслав и косвено съдбата на Търново. Обновената държава трябвало да има свое държавно средище, водачите на въстанието нямали време да изчакат дори и година до завземането на древния Преслав и затова едно от началните деяния било издигането на Търново като столица на освободената българска земя.

 

Изборът на Търново като столица на държавата бил предопределен не толкова от обстоятелството, че тук били по всяка вероятност родовите владения на Асеневци, колкото от неговото местоположение и произтичащите от това стратегически изгоди. Преди да бъде въздигнат в столица и град в съвременния смисъл на думата, Търново представлявал средище на важни стратегически пътища и крепост. Би било погрешно да приемаме годината 1185, когато бива обявено въстанието и положено началото на обновената българска държава, [2] за начална дата и на съществуванието на Търново като селище изобщо и като укрепен център. Свидетелствата на археологическите разкопки особено през последните няколко десетилетия могат да бъдат допълнени от езикови съображения. Особен интерес в това отношение представя името „Трапезица“. Безспорно е, че извеждането на това наименование от гръцки произход от думи като „трапеза“ или „трапец“ е само рожба на народно етимологизуване и остава незадоволително. Много по-убедително е, напротив, наименованието да се свърже с византийския термин „трапезит“ (τραπεζίτης) като обозначение на военни съгледвачи и пазачи на проходи, подобни на т. нар. дервенджии

 

 

2. За подробности вж. Ив. Дуйчев, Въстанието в 1185 г. и неговата хронология, ИИБИ, VI (1956), с. 327—358.

 

414

 

 

от епохата на турското владичество. [3] Ако това тълкувание на името е вярно, трябва да приемем, че то се е явило и наложило не през епохата на Второто българско царство, а именно по време на византийското владичество. Тук е минавал един от пътищата, които свързват крайдунавските области с днешните южнобългарски земи. Изложен на нападенията на племена и народи, които нахлували през Дунава в балканските земи, този проход ще е бил особена грижа за византийските управници. Не е изключена възможността — подкрепена, както изглежда, и от новите археологически находки — тук да е било издигнато укрепление още през времето на имп. Юстиниан I (527—565) при изграждането на старопланинската укрепителна система срещу нападенията на отвъддунавските нашественици, на първо място, срещу славяните. В пределите на възникналата през втората половина на VII в. българска държава, чиито граници към север и североизток са се простирали далеч зад Дунава, едно укрепление на тукашните места не ще да е играло някаква решаваща роля. Неговото значение обаче се почувствувало именно по времето на византийското владичество през XI—XII в., особено когато поради нашествията на печенеги, узи и кумани Дунав престанал да бъде истинска северна граница на Византийската империя в тази част на полуострова.

 

Изборът от водачите на въстанието през 1185 г. на Търново за средище на освободителното движение се е определял прочее, на първо място, от стратегически съображения, които са тежали предимно в този период на борба с империята. Природно укрепено, това средище можело лесно да бъде отбранявано от очакваните византийски нападения — и при това с успех, както ще да е станало още през 1186 г. при първия поход на имп. Исаак II Ангел (1185—1195). [4] Едновременно с

 

 

3. Н. Grégoire, Τραπεζίτης „homme des darbendes ou clissures“, Byzantion, XIII (1938), pp. 280—282 ; срв. Fr. Dölger: B. Z., XXXVIII (1938), р. 503. Статията на покойния учен може да бъде допълнена с нови данни.

 

4. За подробности вж. В. Н. Златарски, История, II, София 1934, с. 448 и сл. ; Ив. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие, СбБАН, XLI, 1945, с. 51 и сл., с хипотеза, че градът бил изоставен поради широко обграждане.

 

415

 

 

това владението на височината, именувана от местното население вече с обозначението Трапезица, гдето до този период се е намирал по всяка вероятност византийският гарнизон от , трапези ти“, отбраняващи прохода, обезпечавало голямо предимство за посрещане на подкрепления на куманските войски из отвъддунавските земи. Благодарение на своята природна укрепеност, подсилена умело от човешката ръка, Търново бързо се издигнал като най-важния военностратегически център в цялата българска държава. Свидетелство за това са не само твърде оскъдните остатъци от неговите укрепителни съоръжения, но и широко познатите факти от историята на столицата през периода от 1185 до края на XIV в. Както се знае, градът през тези два века няколко пъти е бил подлаган на обсада. По време на някои от тези обсади той е минавал наистина в ръцете на обсадителите, без обаче да бъде превземан в действителност даже когато е разполагал със сравнително малобройни защитници. Когато през 1217 г. законният наследник на Асеневци Иван Асен II се явил в североизточните български земи с руска дружина, той сравнително лесно установил властта си в тази област. [5] Смятан за узурпатор и следователно ненавиждан от част от населението, Борил се затворил в крепостта на Търново и посрещнал оттам нападенията.

 

В разказа на византийския писател Георги Акрополит, който ни осведомява за тези събития, има очевидна грешка, когато той твърди, че обсадата продължила цели седем години (ἐπὶ ἑπτὰ ἔτεσι), което очевидно трябва да се чете „седем месеца“ (μήνεσι), както сполучливо е предложено от някои учени. [6] Георги Акрополит обаче познавал добре Търново и неговите укрепления: през зимата на 1260 г. той прекарал тук няколко дена като пратеник на имп. Михаил VIII Палеолог. [7] Неговото твърдение за продължителна обсада през 1217—1218 г. отразява прочее убеждението и на самите византийци за здравата укрепеност на българската столица. При тази обсада столицата паднала,

 

 

5. G. Acropolita, Historia, ed. А. Heisenberg, pp. 32, 25—33, 13.

 

6. Златарски, История, III, София 1940, с. 323, бел. 1, който следва едно предположение на К. Иречек, История Болгар, Одесса 1878 с. 332 бел. 41.

 

7. G. Acropolita. ор. с., рр. 175, 26—176, 8.

 

416

 

 

както изглежда, не бидейки превзета, а защото недоволното търновско население отворило крепостните врати пред войските, предвождани от оногова, когото то смятало законен обладател на властта.

 

Здравината на търновската крепост се потвърдила още веднъж при събитията през 1256 и 1257 г. Севастократор Калоян, убиецът на малолетния Михаил II Асен, наистина успял да завземе за кратко време града, но едва след гибелта на младия цар и само при съдействието на свои привърженици вътре в града. [8] Малко по-късно пред заплахата от страна на мачванския бан Ростислав, баща на царицата, Калоян се видял принуден да напусне столицата. И в това смутно време достатъчна била решимостта на столичното болярство да организира отбраната и да не допусне този нов нападател вътре в стените на столицата, за да може само да реши чрез избора на Константин Тих — съдбата на държавата. Стените на Търново се оказали достатъчно яки за отбрана и при събитията, свързани с въстанието на Ивайло. Известно е, че под властта на народния водач паднали едно след друго множество укрепени места, обаче в ръцете на царица Мария и привържениците й останала столицата и оказала здрава съпротива. [9] Ивайло влязъл през пролетта на 1278 г. в столицата само вследствие капитулацията на царицата и свързаните с нея боляри. В края на същата година ромеите — както това между другото се посочва изрично в една съвременна приписка [10] — обсадили Търново. В същото време провъзгласеният за цар Ивайло водел борби с татарите, и защищаваната от малоброен гарнизон столица изглеждала лесно превзимаема. Въпреки всичко и този път обсадителите успели да проникнат в града само след като търновски боляри, недоволни от Ивайло и царицата византийка, сами отворили градските порти и пуснали вътре през февруари 1279 г. пълководеца Михаил Глава Тарханиот и сина на Мицо, провъзгласен за цар под името Иван Асен III. Повторната обсада

 

 

8. G. Acropolita, ib., р. 152, 1—15; Златарски, п. с., с. 467 и сл.

 

9. За подробности вж. Златарски, п. с., с. 549 и 557.

 

10. Текстът на приписката с коментарии вж. у Ив. Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, София 1944, с. 65—66, 255 ; неправилно тълкуване у Златарски, п. с., с. 563, бел. 3.

 

417

 

 

на столицата от Ивайло в началото на 1280 г. останала безрезултатна. [11]

 

Не са напълно ясни обстоятелствата, при които Търново паднало в ръцете на Ногаевия син Чоки в края на ХШ в., обаче има основания да се приеме, че това е станало не в резултат на истинско овладяване на града, а вследствие на извършено предателство. [12] През целия XIV в. Търново въпреки настаналото в държавата феодално раздробение останал непревзимаема крепост. Една от миниатюрите на Ватиканския препис на Манасиевата летопис [13] предава схематично, но все пак доста вярно общия изглед на крепостните стени на тогавашната българска столица. За сетен път Търново показало якостта на своите укрепления и значението си на най-яката твърдина в българските земи през пролетта на 1393 г., когато пред неговите стени се явила огромната, наброяваща няколкостотин хиляди воини армия на султан Баязид I. [14] Григорий Цамблак, който ни дава най-богатите подробности за тези събития, съобщава [15], че сам султанът бил слушал за Търново, че

 

„бил твърде голям град, имал здрави стени и красота, че самото положение на мястото е съвсем непревзимаемо, понеже освен със стени той е укрепен и природно, при това притежава големи богатства, голямо множество народ и велика слава както в църковните, така и в царските неща...“

 

Старият български писател прочее в тези няколко реда умело е изтъкнал някои основни забележителности на столицата Търново : природната укрепеност, издигнатите здрави укрепления, многочисленото население и богатствата на града. Обсаден към средата на април 1393 г. от всички страни, градът оказал най-упорита съпротива и паднал в ръцете на Баязидовите безчетни множества едва през втората половина на юли. Как е станало превзимането на столицата — чрез сила или вследствие на

 

 

11. G. Расhymeres. De Michaele et Andronico Palaeologis libri tredecim, ed. Bonn., I, p. 466, 3—5.

 

12. Иpечeк, п. с., c. 375 и сл.

 

13. Ив. Дyйчев, Миниатюрите на Манасиевата летопис, София 1962, обр. 2.

 

14. Иречек, п. с., с. 450 и сл., за събитието.

 

15. Текстът на Цамблак в новобългарски превод : Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, с. 239 и сл.

 

418

 

 

предателство,— остава неизвестно. Самият Григорий Цамблак сякаш загатва, твърде сдържано, за някакво предателство: „Най-сетне, (Баязид) завладя града, но не със своята сила — пише той, — а поради потайните божи съдби.“

 

Средище с големи стратегически предимства, изключително здраво укрепено от природата и от човешкото строителство, наистина почти непревзимаемо за всички оръжия на онези времена, Търново представлявало истинският център на политическия живот на българската държава през целия период на Второто българско царство въпреки всички центробежни сили на настъпилото феодално разпадане. За да разберем значението на Търново в политическия и административния живот на българската държава независимо от това, дали нейната територия е била ограничена поради разцеплението на страната, или пък е обгръщала всички български земи, би трябвало да вземем под внимание някои основни отлики на владетелската власт. [16] Теоретически и често пъти в пълен разрез със самата действителност владетелят се е смятал като обладател на всички власти в държавата, схващана като някакво патримониално· владение. Това изисквало съсредоточаване на всички нишки на държавното управление в неговите ръце, съответно в двореца, издигнат на Царевец, чието име напомня поразително византийското обозначение βασίλεια, а заедно с това разпределението на разни висши длъжности в държавния апарат между членове от царския род и болярството. Така столицата Търново била център на целокупния държавно-административен апарат. Това произтичало от прерогативите на владетеля, който теоретически се явявал обладател на върховната политическа и военна власт. Съобразно с това Търново представлявало средище на висшата военна власт в държавата. Тук се планирали всички военни действия от отбранителен или нападателен характер. Оттук обикновено излизали предназначените за тези действия отреди. Това се налагало особено от обстоятелството, че когато през този период били водени войни, в тях вземал лично участие владетелят и само при известни случаи, напр.

 

 

16. Общо по въпроса вж. Ив. Дyйчев, Държава и църква в средновековна България, Родина, III, 2 (1940), с. 82 и сл.

 

419

 

 

при по-далечни експедиции, поверявал частично ръководство на военачалници, поставени под началството на Търново. В столицата се решавали въпросите за война и мир, тук се водели всички преговори от междудържавен характер. В наличните исторически извори са запазени доста богати сведения за пристигане на чужди пратеничества в столицата, за да бъдат уреждани спорове между българската държава, Византийската империя и някои други страни. Известно е, че столичното население бивало осведомявано по различни начини за воденето на подобни преговори и взимало косвено участие в тях като изразявало одобрение или порицание, без обаче да може в някои случаи да окаже въздействие върху хода на преговорите. За тази политическа активност на столичното население са особено показателни две известия. Така в началото на 1351 г. в Търново пристигнало византийско пратеничество, което донесло предложението на имп. Йоан VI Кантакузин за сключване на военен съюз против турците при условие българите да дават известна издръжка за византийската флота, която трябвало да охранява Хелеспонта. Пратениците, придружени от самия цар Иван Александър, прекосили един празничен ден улиците на столицата. Столичното население, което било осведомено за целта на пратеничеството и, от друга страна съзнавало ясно надвисващата заплаха от страна на турците, приветствувало пратеничеството с одобрителни възклици и пожелания към самия владетел да бъде сключен мирът, за да се осуети турската опасност. Съобщава се, че сам Иван Александър превел на пратениците смисъла на народните възклици и отстъпвайки пред тях, дал обещание на пратениците за сключване на предлагания мир. [17] Гласовете на столичното население обаче не решили изхода на преговорите: под влияние на внушения от своя сродник, сръбския крал Стефан Душан, а вероятно и поради съмнения относно искреността на византийските предложения, Иван Александър отхвърлил предложението на Йоан VI Кантакузин.

 

 

17. Ив. Дуйчев у: П. Мутафчиев, История на българския народ, II. София 1944, с. 212 и сл. ; Из старата българска книжнина, II, с. 267, 407; Иречек, п. с., с. 403 и сл.

 

420

 

 

Въпросът бил решен не по търновските улици, но в болярския съвет, ръководен от владетеля, гдето към пратениците било проявено напълно пренебрежително отношение. Именно за това държание на болярския съвет ни осведомява Безименната българска летопис, която разказва за византийското пратеничество и неговите предложения:

 

„когато българите чуха това, те се надсмяха и поругаха гърците, като не само ги обидиха, но ги напсуваха на жена и майка и ги отпратиха празни . . .“ [18]

 

В столицата прочее пребивавали членовете на големия болярски съвет, съставен от представители на родовата и служебна аристокрация, които, както се вижда, не винаги се показвали склонни да последват желанията и внушенията, идващи от народа, по-точно от столичното гражданство. Съсредоточаването на законодателната и изпълнителната власт по начало в ръцете на владетеля изисквало, щото Търново, по-специално дворците на Царевец да бъдат средища на тези власти. Ние притежаваме съвършено оскъдни сведения за дейността на владетелската канцелария, съсредоточена все в търновските дворци. Някои от запазените грамоти са писани очевидно в столицата, докато за други, напротив, е ясно, че са били съставени по време на походи или посещения, обаче от служители, влизащи в състава на владетелската търновска канцелария. Понякога работата на тази канцелария е била твърде сложна, тъй като трябвало да се справя с документи от различен произход и писани на разни езици или пък да отговаря не само на български, а и на други езици. За една от грамотите на цар Калоян, отправена през 1202 г. до папа Инокентий III, се знае, че е била съставена на български, после е била преведена „от български на гръцки, сетне от гръцки на латински“ [19]. За доброто обзавеждане на тази канцелария с оглед съществуващите международни отношения били полагани специални грижи. Така цар Калоян, след като установил връзки с Римската курия, се постарал да подготви грижливо подбрани служители в своята канцелария, способни да задоволяват нуждите и да заслужават

 

 

18. Дуйчев, Из старата българска книжнина, с. 266 и сл.

 

19. Ив. Дуйчев. Преписката на папа Инокентнй III с българите, ГСУиф, XXXVIII, 3, 1S42, с. 22, № II; Из старата българска книжнина, с. 1 и сл.

 

421

 

 

пълно доверие. През 1204 г. в Рим били изпратени двама младежи, за единия от които се твърди, че бил син на самия Калоян, който по този повод пише:

 

„Нека бъдат дадени... да научат в училищата латинско писмо, защото тук нямаме граматици, които да могат да превеждат писмата, които ни изпращате, и когато научат, да бъдат върнати при моето царство.“ [20]

 

Понякога членове на канцеларията са напускали столицата, за да последват владетеля, и там, на други местопребивания, били съставяни документи. Така грамотата за манастира „Св. Никола“ в Мраката била издадена на 1. XII. 1348 г. в близкото до Търново село Сергевци (дн. Сергювци) от ръката на Добромир, вероятно главен служител на канцеларията. [21] При случаи в работата на канцеларията взимали участие очевидно и чужденци из средата на пребиваващите в столицата венециански или геиуезки търговци, както станало при съставяне на грамотата и писмото на Иван Александър откъм същата епоха за Венецианската република. [22] Може да се предполага, че някои от грамотите, издадени от Иван Александър и от Иван Шишман, ще са били съставяни от видни книжовници на времето, както това е било обичайно и за византийските императори от епохата. Не е изключено някои преписвани на ръкописи и преводачи, които действували по поръка на царския двор — напр. преписваните на преписите на Манасиевата летопис, както и монах Симон, който през 1356 г. преписал Лондонското евангелие на цар Иван Александър, и други техни събратя, чиито имена са непознати, — да са били едновременно и служители в царската канцелария.

 

Освен военностратегически и политически център Търново се явявал най-важният център на стопанския живот в страната, като съсредоточавал в своите граници занаятите и търговския обмен в страната и с чужди търговци. За съжаление тази страна от историята на града е недостатъчно добре позната поради липса на изворни податки. Тук били събрани в царския двор

 

 

20. Дyйчев, Преписката, с. 66 № XXX ; с. 67, № XXXI ; Из старата българска книжника, с. 24, 26.

 

21. Новобългарски превод на грамотата : Дуйчев, Из старата българска книжнина, с. 134.

 

22. За две такива грамоти вж. Дуйчев, п. с., с. 136—139.

 

422

 

 

в жилищата на болярите най-големите богатства на страната, трупани благодарение на парични и натурални данъци, от плячка в сражения и войни. Византийски писател изтъква богатството на царските съкровищници в Търново, гдето се съхранявали между другото предмети от взета от ромеите плячка, пазени и използувани по негови думи „повече за показ, отколкото за употребление“. В столицата се намирали най-добрите работилници на майстори занаятчии. Нуждите на строителството, свързани с царския двор, жилищата на болярите и църковно-манастирските сгради, наложили развоя и усъвършенствуването на редица занаяти. На майстори българи се дължат многобройните монети от XIII—XIV в., откритите досега разни оръжия, накити, керамични произведения, тъкани и прочее. Това са същите „художници“, за които Григорий Цамблак съобщава, че оставили „своите дела“, за да посрещнат Киприан Цамблак при посещението му в столицата към 1379 г. [23]

 

Въпреки феодалната разкъсаност на българските земи Търново останал най-важното средище на вътрешен търговски обмен за занаятчийски и земеделски произведения. Особено развита била външната търговия, поддържана грижливо от владетеля, болярите и църковните власти тъй като единствено по този начин можело да се доставят редки стоки, облекло, храни, оръжия и накити. В замяна на тях търговците чужденци изнасяли суровини : кожи, восък, мед и житни храни, събирани от населението чрез натуралните даждия. 'Външната търговия се водела от поданици на Дубровнишката република, от венецианци, генуезци и византийци. Твърде рано проникнали тук дубровничаните, за които Иван Асен II в издадената за тях грамота от пролетта на 1230 г. пише: „всеверни и обични гости на царството ми“ [24], като им признавал най-широки привилегии за търговска дейност. Както изглежда, регламентацията на търговския обмен посредством специален „закон за търговията“ (закон о кумерки) ще да е била изгодна за тези търговци чужденци. Това обстоятелство обяснява напълно факта

 

 

23. Текстът у Б. Ст. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска литература, София 1958, с. 184.

 

24. Дуйчев, п. с., с. 42—43.

 

423

 

 

защо дубровничаните не само се постарали да затвърдят и политически връзките си с българската държава, като през 1253 г. сключили дори военен съюз против сърбите, но и се задържали в Търново векове наред, чак до късния период на турското владичество, когато Търново отдавна вече престанал да бъде българска столица. Сравнително по-късно тук се установили търговците от Венеция и Генуа. Чрез пребиваващия във Варна консул на Венеция между Иван Александър и Венецианската република към 1352 г. било постигнато споразумение за оживен търговски обмен. Владетелят издал дарствена грамота в полза на „приятелите и братя франки венецианци“, като им признал най-широки привилегии. В нарочно послание до венецианския дож Андрей Дандоло царят споменува за предишни „договори и клетви“, за които обаче не притежаваме сведения.

 

„Моето царство винаги се е отнасяло и се отнася с почит към вашата държава и вашата община и спрямо всяко друго лице, което идва в моето царство — пише Иван Александър на дожа. — Така, ако вашите търговци биха искали да дойдат в моето царство със свои стоки, моето царство ви обещава и се кълне, че ще бъдат здрави и сигурни в името и личността си, гдето и да искат да отидат и да пребивават.“ [25]

 

Във връзка с водените търговски преговори между българската държава и републиката по това време в Търново пристигнал като носител на нарочно послание от дожа венецианецът Марино Фалиеро, една от най-забележителните личности от историята на Венеция през тази епоха: избран през септемрви 1354 г. за дож, през втората половина на април следната година той бил свален и погубен като „предател на отечеството“, тъй като опитал да се обяви против сената и аристокрацията и да въведе еднолично управление, опирайки се на народа. По повод посрещането на Киприан Цамблак в Търново неговият племенник Григорий Цамблак говори за това, че магазините (продавници) на търговците били затворени и стоките по тържищата били прибрани. Може би един далечен спомен за пребиванието на търговци от Запада трябва да видим в запазеното до днес наименование „Френк хисар“, дадено на един неугледен сега градски квартал.

 

 

25. Дуйчев, п. с., с. 136—139.

 

424

 

 

Столицата на Второто българско царство неизбежно била издигната като средище и на църковния живот в държавата— едно обстоятелство, което съобразно с господствуващия през онези времена религиозен дух оказало голямо въздействие върху нейното развитие. Според схващанията на средновековието политическата независимост на държавата била неразривно свързана с нейната църковна самостойност, а столицата трябвало да бъде седалище едновременно на светската и на духовната власт. Както политическата независимост на българския народ била извоювана чрез въстание срещу византийското господство, така и прогласяването на църковната самостойност по отношение на Цариград станало чрез самоволен акт. Още през 1187 г., непосредствено след сключването на мира с империя та, т. е. след признаването на новоосвободената българска държава, водачите въстанието се заели с организирането на църковната йерархия В разрез с установените църковни канони за глава на българската църква бил ръкоположен Василий — свещеник, който бил един от най-ранните и близки привърженици на Асеневци. Византийски църковен писател заявява, че издигането на Василий като епископ на Търново и глава на цялата българска църква станало „против писаните и каноническите предания и противозаконно благодарение на съдействието на българската светска власт“ [26]. Колко много са държели на това прогласяване на самостойна българска църква водачите на въстанието, се вижда между другото от факта, че те принудили насилствено видинския митрополит грък да извърши ръкоположението, а когато той все пак направил опит да избяга във Византия, бил заловен и наказан със смърт. Една от първите прояви на митрополит Василий било коронясването на един от братята за български цар в новоосветената търновска църква „Св. Димитрий“. Излишно е да се излагат подробно по-нататъшните опити на Асеневци да получат утвърждение на ново прогласената българска църква не от Цариград, а от по-далечния, затова по-малко опасен за националната самостойност Рим — точно така, както непосредствено след покръстването

 

 

26. Π. Ников, Принос към историческото изворознание на България и към историята на българската църква, СпБАН, ХХ (1921), с 20 и сл.,45 и сл., 51 и сл.; Златарски. История, II, с. 475 и бел. I.

 

425

 

 

в 865 г. постъпил княз Борис Михаил. Това разрешение обаче също се оказало временно главно поради влошаването на отношенията с покровителствуваните от Римската курия цариградски латини. За Цариградската патриаршия обръщането на Търново към Рим било един заплашителен урок: непосредно под стените на византийската столица, център на източното православие, сега прониквало влиянието на Римската църква. Около три десетилетия по-късно, през 1235 г., патриаршията се отзовала прочее с много по-голяма готовност на българските искания за самостойна църква в страната : църковният византийско-български събор, свикан в Галиполи, току пред очите на цариградските латини признал възобновата на българската патриаршия този път в новопрестолния град Търново и тази патриаршия продължила своето съществувание до 1394 г., до завладяването на България от турците.

 

Издигането на Търново като средище на църковно-религиозния живот в държавата имало много важни и разновидни последици. Завладяването на двата главни центъра на византийското православие: Цариград и Солун от латините, преместването на византийската патриаршия в твърде отдалечената и сравнително малоизвестна Никея в Мала Азия, както и равнището на църковните йерархии в другите славянски православни страни, като Сърбия, Русия, пък и във влашко-молдавските земи, всичко това създало предпоставките за утвърждаването на българската столица за известен период от време като най-главното средище на византийско-славянското православие. За Търново като църковно средище до времето на Асеневото въстание не се знае нищо положително, не е известно дори дали тук изобщо съществувало не само митрополитско, но и епископско седалище. Новоиздигнатото църковно средище се нуждаело от „освещение“, а това можело да стане — съгласно тогавашните схващания — чрез събирането тук на мощи на светци и мъченици на християнската вяра. Така Калоян пренесъл тук мощите на светеца воин Михаил от Потука, една почти напътно легендарна личност, после мощите на Филотея от Памфилия, а немного време след това Иван Асен II се погрижил за пренасяне мощите на св. Иван Рилски, св. Петка Епиватска и вероятно на жената на имп. Лъв VI Мъдри, императрица Теофанò.

 

426

 

 

Легендата за покровителството над българския народ от св. Димитрий Солунски се родила отчасти поради пренасянето на една икона на светеца от Солун в Търново, вероятно по време на завладяването на града от норманите през лятото на 1185 г. Именно като църковно средище на българските, пък и на другите източноправославни земи столицата край Янтра станала обект на оживено култово строителство. Някои от новоиздигнатите църковни сгради били посветени на светци, признати за покровители: църквите „Св. Димитрий Солунски,“ „Св. Параскева“ в Царевец, „Св. Четиридесет мъченици" и други трябвало да задоволяват по-общи потреби на църковния живот, на първо място, патриаршеската църква на върха на Царевец, трети най-сетне, като многочислените църквици по Трапезица, отразявали настроенията на търновското болярство. Голямото култово строителство било свързано с развоя на архитектурата, монументалната живопис и дребните, приложни изкуства, изобщо на художествените занаяти, от които са ни запазени ценни паметници, ако и понякога твърде пострадали.

 

Една от най-важните и най-дълготрайни сетнини от дейността на Търново като главно църковно средище в българските и други славянски земи от православния свят представяло възникването и разцветът на една двувековна забележителна книжовна школа. За това допринесли не само пребиваващите тук представители на духовенството, но и някои от тогавашните владетели, на първо място Иван Александър и Иван Шишман, проявили се като покровители и любители на книжнината. Малко паметници са достигнали до нас от дейността на патриаршеската канцелария в Търново : едно кратко послание на патриарх Теодосий до монасите от Зографския манастир [27] във връзка с изпращането на ръкописи, преписани в Търново за Света гора, както и няколко послания на патриарх Евтимий с

 

 

27. Текста вж. у Дуйчев, п. с., с. 171; срв. Η. П. Лихачев, Рукопись, принадлежавшая патриарху Феодосию Терновскому, ИОРЯСл, X, 4(1905), с. 312—319 ; Палеографическое значение бумажных водяных знаков, I, СПб 1899, с. 80. Посланието носи подпис: Ѳеѡдосие м(и)л(о)стіѧ б(о)жиѧ патріарх ц(а)ригра(да) Трнова и всѣм блгаромъ.

 

427

 

 

църковно-догматическо съдържание. [28] През XIII в., когато страната преживявала няколко остри политически кризи главно поради войни и нашествия, книжовната дейност тук е била изразена предимно в преписване на по-стари книжовни произведения с цел да се въстанови онова, което почти двувековното византийско владичество било унищожило. През XIV в., току пред турското завоевание, настъпва вторият „златен век“ на средновековната българска книжнина, чието главно огнище е тогавашната българска столица. Твърде голям брой произведения на старата българска книжнина са запазени тъкмо благодарение дейността на търновските книжовници и преписвачи, чиито имена понякога остават неизвестни за нас. Самобитната книжнина от търновската епоха по своето съдържание е предимно църковно-религиозна, обаче в нея бързо проникват и намират значително място произведения със светско съдържание. Дори в творбите с чисто религиозно съдържание намираме редица новости, които са показателни за настроението на тогавашните книжовници. Те обичат да пишат не само жития на общохристиянски или византийски светци, но също и на светци от български или общо от славянски произход, което издава едно повишено народностно самочувствие и известна реакция срещу византинизма. В тези жития на места се дават описания на природата, които сочат добра наблюдателност, насочване към живата действителност и стремеж за скъсване с обичайни похвати на старата агиографска школа. В обогатената по съдържание книжнина намират място творби с исторически характер : хроники и летописи, появяват се произведения с художествено съдържание, без никаква връзка с религията; явяват се съчинения с правен характер, други с естественонаучно съдържание, множество апокрифни писания, толерирани от светските и църковните власти или пък насочени остро против тях. Българският език тук е използуван като богато и гъвкаво изразно средство, което може вече да предаде най-тънките оттенъци на мисълта и на чувствата. Предприетата по почин на Евтимий Търновски правописна реформа и ревизията на

 

 

28. Текста на тези послания вж. у Е. Kalužniacki, Werke des Patriarhen von Bulgarien Euthymius (1375—1393), Wien 1901, pp. 205— 252.

 

428

 

 

богослужебните текстове намират отражение в живота на всички православни славяни, всред които се разпространяват еднакво преводните и самобитните произведения на Търновската книжовна школа. Тази богата и разнообразна книжнина е тясно свързана както по съдържание, така и по стилни обрати с изобразителните изкуства от времето : тук и там откриваме едни и същи, общи за двете изкуства тежнения, отразяващи духа на епохата. Всред общата анонимност на творците, присъща на литературата и на изобразителните изкуства, се открояват имената на неколцина видни книжовници : Теодосий Търновски, неговия сподвижник инок Дионисий, отличен познавач на български и гръцки език, преписвача на Лондонското евангелие Симон и други. Търновският патриарх Евтимий, който стои начело на българската църква почти две десетилетия в най-тежките за народа ни времена, се издига като най-видния книжовник не само на късното българско средновековие, но и всред всички православни южни и източни (руски) славяни и всред румъните, всред които народи неговото книжовно влияние е огромно и дълготрайно. Неговите ученици се пръскат след покорението на страната от турците далеч извън пределите на България, така че Търновската книжовна школа продължава да живее векове наред след загубването на националната независимост и унищожението на българската държава. В края на XIV и през първата половина на XV век от българските земи и частно от владенията на Търновското царство се изселили цял низ книжовници, които потърсили убежище и условия за работа в други православни страни, отнесли там многобройни паметници на книжнината и на изкуството и съдействували за културния подем всред тези братски народи. Няколкото, за съжаление немногобройни ръкописи от епохата на Търновската книжовна школа заслужават внимание не само по своето съдържание, но и по външното си оформление. Художествено украсени ръкописи, като Ватиканския препис на среднобългарския превод на Манасиевата летопис, [29] Лондонското

 

 

29. Вж. изданията на Ив. Дуйчев, Миниатюрите на Манасиевата летопис, София 1962 ; Летописта на Константин Манаси, Фототипно издание на Ватиканския препис на среднобългарския превод. Увод и бележки от Ив. Дуйчев, София 1963.

 

429

 

 

евангелие на Иван Александър от 1356 г., [30] Томичовия псалтир откъм 1360—1363 г., [31] издават вкуса на едно вече изтънчено общество, което търси в ръкописната книга не само поука и повествование, но също и истинска естетическа наслада от външната форма, от писмото и украсата чрез миниатюри, заглавки и заставки. Най-добрите образци на художествено украсената ръкописна българска книга от средновековието произхождат именно от Търновската книжовна школа.

 

Културните творци от средновековно Търново имат пълна съзнание за значението на своята дейност и за своя принос в славянската култура. Споменавайки за Търново, гдето живеят и творят, те говорят за него с горещи възхвали: това е „великият град Търново", „преславният царски град“, „богоспасният Цариград Търново“. С подобно зачитание към българската столица се отзовават не само български, но и руски, и сръбски книжовници, за които този град е за няколко десетилетия главният, дори единствен книжовен, художествен и културен център на православното славянство. В гордото самосъзнание за своята дейност и за значението на Търново като културно средище български книжовници от средата на XIV в. достигат до идеята да го съпоставят с древния Рим, с неговия приемник Новия Рим“ — Цариград, и да го провъзгласят за „Трети Рим“ в историята на европейската култура. Тази идея е намерила израз в знаменателните думи на преводача на Манасиевата летопис, който, изменяйки първообраза на текста, завършва повествованието за края на древния Рим с думите:

 

„Това прочее се случи на стария Рим. А нашият нов Царевград [Търново] процъфтява и расте, укрепва и се подмладява. Нека и докрая да расте — ей, царю, който царуваш на всички, — като има такъв светъл и светоносен цар, великия господар и прекрасния победоносец, произхождащ от корена на преизящния цар на българите Иван Асен, Александра. . .“ [32]

 

 

30. Б. Филов, Миниатюрите на Лондонското евангелие на цар Иван Александра, София 1934.

 

31. М. В. Щепкина, Болгарская миниатюра XIV века. Исследование псалтыри Томича. Под редакцией и со вступительной статьей проф. Ив. С. Дуйчева, Москва 1963.

 

32. Дуйчев. Миниатюрите, с. 25.

 

430

 

 

Турското завоевание наскоро трябвало да сложи край на тези мечтания и да погребе идеята за Търново—Трети Рим, която идея немного след това изиграва огромна роля в живота на младата и пълна със сила Московска държава.

 

Значението на Търново като огнище на култура и просвета не бива прочее да се преценява изключително с оглед на нашата национална история и в рамките на средновековието. Наистина тук са създадени най-ценните паметници на българската култура от късното средновековие, чието въздействие върху другите православни славянски народи е неотречимо. За съдбата на българския народ тази култура има огромно значение.

 

Тази култура изиграва решителна роля за изграждане на националното единство на българския народ в една епоха на политическо разпадане и страшна криза. Падането на Търново под турско владичество в 1393 г. и завладяването на Видин— втората българска столица от онези времена, която опитва да следва примера на първопрестолния град в 1396 г. — бележат края на една двувековна епоха на независим политически живот и плодотворно културно творчество и началото на няколковековно чуждо владичество. И ако българският народ въпреки всичко не се обезличава през тази полухилядолетна епоха на робство, това се дължи до голяма степен на един фактор от решително значение: той попада под чуждо владичество културно оформен, запазвайки едно забележително културно наследие, най-ценните прояви и творби на което са свързани именно със столицата Търново.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]