Българско средновековие. Проучвания върху политическата и културната история на средновековна България

Иван Дуйчев

 

16. Приноси към историята на Иван Асен II

Статията „Приноси към историята на Иван Асеня II“ излезе първоначално в „Списание на Българската академия на науките и изкуствата“, LXVI (1943), с. 147—180. 

 

 

1. (Дата на рождението на Иван Асен II)
2. („Иван Асен отишъл при куманите“)
3. (Посещение на Св. гора)
4. (Договор и брачен съюз с цариградския латински император Балдуин II)
5. (Брак на Иван Асен II с Ирина, дъщеря на Теодор Комнин)
6. (За последната година от царуването на цар Иван Асен II)
7. (Влошени отношения между папа Григорий IX и българите през последните години от царуването на Иван Асен II)
8. (Книжовен живот по времето на цар Иван Асен II)
9. (Църквата „Св. Архангел Михаил“ в гр. Костур)

 

I

 

Когато говори за възцаряването на цар Калоян (1197—1207), византийският историк Георги Акрополит съобщава, че „синът на Асеня, Иван, е бил още невръстен“ (ἔτι ἀφῆλιξ ὑπῆρχεν) [1]. Във връзка със смъртта на Калоян същият историк добавя: τὸν δὲ τοῦ Ἀσὰν παῖδα Ἰωάνναν ἀφήλικα ἔτι ὄντα κρύφα τις λαβὼν ἐπειρήκει, ὡς περὶ τοὺς Σκύθας κεχώρηκε. [2] Сам издателят A. Heisenberg [3] обяснява думата ἀφῆλιξ като „nondum maturus“. Проф. В. Н. Златарски [4] изказа мнение, че тази дума „собствено... значи излизащ от детство“. Така въз основа на това място у Акрополит той заключи, че по времето, когато е бил убит цар Калоян, „Иван Асен е бил на 14—15 години“. Поради това покойният наш историк смяташе, [5] че Иван Асен „се е родил в 1191 или 1192 г., а в 1196 г. бил на 4—5 години, а Александър на 2—3 години“. Някои места от съчинението на Георги Акрополит позволяват да се определи по-точно значението на думата ἀφῆλιξ в речника на този византийски писател. Особено важни са две места. [6] Когато говори за имп. Йоан III Ватаци (1222—1254) и за неговия син Теодор Ласкарис, Георги Акрополит пише : ἐπεὶ δὲ ὁ υἱὸς αὐτοῦ Θεόδωρος ἀφῆλιξ ἐτύγχνεν ὤν —

 

 

1. G. Acropolita, Opera, ed. A. Heisenberg, I, p. 21, 4—5.

 

2. G. Acropolita, ib., p. 24, 7—3. У Ephraemius, ed. B., vv. 78, 29—31, разказът е украсен c нови подробности: Ἀσὰν δὲ παῖδα παιδαγωγός τις λάθρα | νέον κομιδῇ, παραλαβών ὡς τάχος | πρὸς Σκύθας ἀπήγαγεν εἰς σωτηρίαν. . .

 

3. G. Acropolita, ib., p. 316.

 

4. В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, III, София 1940, с. 260 бел. 2.

 

5. Златарски, п. с., с. 106 бел. 1.

 

6. Heisenberg, ib., p. 316, е пропуснал да отбележи употребата на думата на р. 44, 11.

 

289

 

 

ἑνδέκχτον γὰρ διήνυεν ἔτος, ὥσπερ ἔφημεν. . . [7] По-нататък същият византийски писател съобщава за сина на имп. Теодор II Ласкарис (1254—1258), Иван IV Ласкарис: πάνυ ἀφῆλιξ ἐτύγχανεν ὢν ἐν τῷ καιρῳ τῆς τελευτῆς τοῦ βασιλέως καὶ πατρός· οὔπω γὰρ τελείων ἐνιαυτῶν ὑπῆρχεν ὀκτώ. . . [8] В първия случай думата е употребена, за да означи 11-годишна възраст, а във втория — непълна 8-годишна възраст. За цариградския император Балдуин II (1228—1261) Георги Акрополит съобщава, че заел властта ἔτι ἀφῆλιξ ὤν [9] — именно на 11-годишна възраст. [10] Въз основа на тези места из съчинението на Г. Акрополит трябва да се заключи, че той употребява думата за да обозначи 8—11-годишна възраст. [11] Крайната възможна дата на рождението на Иван Асен следователно е 1195 или 1196 г. [12], при което съответно Александър ще да е бил роден през 1196 или 1197 г. С оглед на това към 1207 г. Иван Асен ще да е бил най-много на 11—12 години. След бягството той се завърнал в България към 1218 г., чак когато навършил пълнолетие.

 

II

 

Заслужава особено внимание второто място от съчинението на Г. Акрополит, гдето той говори за Иван Асен II. Като се уповава на това известие, проф. В. Н. Златарски [13] пише, че след

 

 

7. G. Acropolita, ib., р. 52, 10—11; срв. ib., р. 48. 21—22; ἑνδέκατον δὲ οἱ ἔτος τότε ἠνύετο.

 

8. G. Acropolita, ib., p. 154, 11—13.

 

9. G. Acropolita, ib., p. 44, 10—11.

 

10. Срв. Златарски, п. с., с. 336 ; според Н. Kretschmayr, Geschichte von Venedig, II, Gotha 1920, p. 10, Балдуин тогава е бил десетгодишен.

 

11. Разбира се, съвършено общо значение има думата в т. нар. Lexicon Vindobonense, recensuit et adnotatione critica instruxit A. Nauck (Peropoli 1867), p. 19, 20—21 : ἀφήλικες ἄνδρες μέχρι τῶν κε' χρόνων· γυναῖκες δὲ μέχρι τῶν ιη'. За нас е важно значението на думата в творбата на Г. Акрополит. Очевидно е, от друга страна, че тази дума тук не може да се превежда според указанието на Lexicon Vindobonense ; неговото тълкувание обаче не изключва това на Акрополит.

 

12. Бащата на Иван Асен и Александър, Асен I, е бил убит през 1196 г. вж. Златарски, п. с., с. 91 сл.

 

13. Златарски, п. с., с. 261. Ползувам се от случая да направя една бележка във връзка с името на Борил. По повод войната на епирския деспот Михаил II (1231—1271) с имп. Михаил VIII Палеолог през 1259 г. G. Acropolita (ib., р. 169, 6—7) съобщава зa някаква местност (τόπος) оὗ Βορίλλα Λόγγος τοῦνομα. Проф. Златарски, п. с., с. 486 бел. 1, смята, че твърде мъчно „да се определи где се е намирало ὁ τόπος Βορίλλα Λόγγος, което се свързвало очевидно с името на някой българин или куманин“. Проф. П. Мутафчиев: ВZ, XXXIV (1934), р 204, обърна внимание на това местно име в Западна Македония и отрече възможността да бъде свързано с куманите. Ἀ. Μηλιαράκης, Ἱστορία τοῦ βασιλείου τῆς Νίκαιας... (Ἀθήναις 1898), p. 530, изказа мнение, че тази местност се намирала при Костур. Π. Π. Кαλоνάρος, Τὀ χρονικόν τοῦ Μορέως ([Ἀθήναις) 1940), p. 159 nota, смята, че тази местност се е намирала „в околността на Битоля“, гдето е станало голямото сражение. (За отбелязване е, че сведенията на „Морейската хроника“ за войната между деспот Михаил II и имп. Михаил VIII Палеолог не са използувани от проф. В. Златарски.) С това име не е ли означена планината Бурила (или Бурула), недалеч от Прилеп, или някоя местност близо до нея? Според Acrop., ib., р. 169, 20 sqq., последните действия от борбата се развиват тъкмо при град Прилеп. За Λόγγος, стблг. лѫгъ вж. Ρ. Мutаfčiev, ib., p. 204; срв. още Д. Матов: СбНУК, IX (1893), с. 71: Λόγγος silva, angustiae ; планина гора (преход от mons към silva) ; срв. с. 70. Няколко местни имена от този род в днешните гръцки земи са отбелязани у Μ. Vasmer, Die Slaven in Griechenland (Berlin 1941), pp. 40 nr. 194, 77 nr. 7, 93 nr. 71, 105 nr. 31—32, 148 nr. 22, 155 nr. 49, 163 nr. 25, 169 nr. 13, 206 nr. 60 ; срв. p. 312.

 

290

 

 

възцаряването на Борил,

 

„като се бояли да не би при узурпацията на властта синовете на Асен I, Иван Асен и Александър, да ги постигне някоя зла участ от страна на братовчеда им Борил и неговите съмишленици, българските боляри, приятели и роднини на царствуващата династия намерили за добре да ги скрият от очите на узурпатора вън от държавата ; те били отначало тайно държани, а после отведени...в Русия (περὶ τὰ τῶν Ῥώσων), гдето останали през цялото царуване на Борил. Затова и тоя, който ги грабнал, за да маскира тяхното отвличан е, казал, че Иван Асен отишъл при куманите.“

 

Текстът на Георги Акрополит обаче не е напълно ясен. При възстановяването на текста покойният А. Heisenberg е възприел четенето ἐπειρήκει ὡς според ръкописа А, сиреч cod. Vatic. gr. 163 (XIV в.), [14] докато ръкописът F или cod. Paris, gr. a. f. gr. 3041 (XV в.) [15] дава четенето εἰρήκαμεν,

 

 

14. За този ръкопис вж. Heisenberg, Prolegomena, ib., p. IV sqq.

 

15. За този ръкопис вж. ib., p. IX sqq.

 

291

 

 

а според друго четене трябва да стои: ὡς ε᾿ρήκειμεν [16]. Съобразно с това може да се даде едно по-правилно четене на въпросния текст : . . . κρύφα τις λαβών, ὡς εἰρήκειμεν, — περὶ τοὺς Σκύθας κεχώρηκε. [17] Византийският писател обаче никъде другаде по-напред не говори за отвличането на Иван Асен и затова думите ὡς εἰρήκειμεν не могат да се отнесат към никакъв по-предишен текст. [18] Напротив, Георги Акрополит вече на по-предно място е упоменал за малолетието на Иван Асен, именно когато говори за възцаряването на цар Калоян. [19] Очевидно думите ὡς εἰρήκειμεν трябва да се свържат с това посочване. В такъв случай правилното четене на текста на Георги Акрополит ще бъде: τὸν δέ τοῦ Ἀσὰν παῖδα Ἰωάννην, ἀφήλίκα ἔτι ὄντα, ὡς εἰρήκειμεν, κρυφά τις λαβὼν περὶ τοὺς Σκύθας κεχώρηκε, [20] сиреч : „Сина на Асен, Иван, който беше, както казахме, още невръстен, някой тайно го взел и го отвел при скитите.“ Когато

 

 

16. Такова е четенето на cod. Ambros. A. 202 (вж. А. Heisenberg, Studien zu Georgios Akropolites, SB der philos.-philol. u. d. hist. Classe der k. b. Ak. W. München, Bd. II. Hf. IV. 1899, p. 512); срв. също G. Acropolita, ed. B., p. 26, 21.

 

17. Такова е четенето y G. Acrop., ib. ed. B., pp. 25, 20—27, I; ἐπὶ вм. περὶ; лат. превод: . . . filins vero Asani Joannes clam ereptus, ut diximus, ad Scythas asportatur.

 

18. За подобни случаи срв. Heisenberg, ib., p. XVIII: interdum revocat lectorem ad priora hac vel simili formula ὡς προειρήκειμεν velut 44, 8; 45 24 etc., sed nihil narravit quo verba referas. . .

 

19. Acropolita, ib., p. 21, 4—5.

 

20. Срв. Heisenberg, Studien. . ., p. 512, гдето погрешно е посочено четенето на бонското издание ; в cod. Marc. 407 се чете : ὁ δὲ τοῦ Ἀσᾶν παῖς Ἰωάννης, οὔπω ἔφηβος ὤν, παρὰ τοῦ κρύφα ληφθεὶς εἰς Σκύθας ἐχώρησε . . . Правилното четене на текста бе предложено още от С. Шестаков: Виз. Врем.. IX (1904), с. 638—39, в рецензия на Хайзенберговото издание : „ἐπειρήκεν, ὡς А ὡς εἰρήκειμεν Ο. Разночтение весма интересное. На стороне чтенія А то обстоятельство, что о судьбе сына Асеня раньше в действителности ничего не говорилось. Однако такую фальшивую ссылку можно поставить в ряд других случаев того же рода у Акрополита. . . Чтение же А вызывает некоторое внутреннее противоречие с дальнейшим, так как pg. 33 сын Асеня Іоанн, действительно, оказывается, жил долгое время в русских пределах, следовательно это не бѣл только ложнѣй слух, распущенньй лицом его скрѣвшим (и что значит λαβών в тексте Гейзенберга без ближайшего определения поступка похитителя, укривателя ?). Кроме того, небольшая перестановка в тексте О могла би даже установить связь с предшесгвующим . . .“

 

292

 

 

изразът ὡς εἰρήκειμεν се отнесе към онова място от съчинението на Г. Акрополит, гдето се говори за възрастта на Иван Асен, текстът става напълно ясен. Подобни препращания — с изрази като ὡς ε'ρήκειμεν, ὡς προειρήκειμεν, ὥσπερ ἔφημεν — са твърде обичайни у Акрополит [21]. Но установяването на правилното четене позволява да се уточни смисълът на текста и в друго отношение. Обикновено думите на Акрополит се тълкуват като указание, че някой от привържениците на Асен I взел скришом Иван Асен и Александър и „казал, че Иван Асен отишъл при куманите“ [22]; в същност обаче българският княз бил крит няколко време от привържениците на баща си, а после бил отведен в „руската земя (Галичското княжество), гдето прекарал цели десет години като бежанец“ [23]. Така, трябва да се приеме според тези разсъждения, че Иван Асен въобще не е отивал при куманите. Въз основа на поправения текст на Г. Акрополит обаче трябва да се заключи, че наистина някой от привържениците на Асен I грабнал тайно (κρύφα . . . λαβών) малолетния Иван Асен и го отвел περὶ τοὺς Σκύθας [24], с което име нашият автор именува куманите [25]. По-нататък Акрополит съобщава [26], че ὁ τοῦ Ἀσὰν υἱὸς Ἰωάννης φυγαδειᾳ χρησάμενος περὶ τὰ τῶν Ῥώσων χωρεῖ, ἐκεισέ τε χρόνον ἐφ᾿ ἱκανὸν διαμείνας... Между двата текста на Акрополит не съществува никакво противоречие. Отначало Иван Асен наистина е бил отведен при

 

 

21. Вж. напр. :

 

22. Златарски, п. с., с. 261.

 

23. Срв. n. c., c. 322. — Вж. и текста y Ephraemius, ib., vv. 8048 sqq. : Ἀσὰν . . . | φυγάς ἐπέδρα πρὸς Σκύθας παριστρίους | εἶτα Σκυθικὸν Ῥωσικὸν λαβὼν στῖφος | ἐπεστρατεύσας τῷ κρατοῦντι Βορίλᾳ ...

 

24. За употребата на предлога περὶ при verba movendi и вин. падеж, в значение ἐπὶ или εἰς, у Г. Акрополит вж. указанията на Heisenberg, ib. p. 329.

 

25. Вж. G. Acropolita, ib., pp. 24, 2, 6; 18, 26; 21, 24; 42, 5; 53, 22 ; 55, 4, 12 и пр. ; срв. p. 363.

 

26. G. Acropolita, ib., p. 33, 2—4.

 

293

 

 

куманите, [27] а по-късно (не веднага през 1207 г. !) е избягал още подалече, именно при русите (περὶ τὰ των Ῥώσων), гдето престоял доста време (χρόνον ἐφ᾿ ἱκανόν) — до 1217—18 г. [28]

 

III

 

Едно от важните събития след Клокотнишката битка (9 март 1230 г.) е посещението на Иван Асен II на Св. гора. Докато другите извори [29] говорят общо за завоеванията на българския владетел в тази област, патриарх Евтимий Търновски съобщава в житието на св. Петка [30]:

 

 

Понататък патриарх Евтимий добавя, че в завладените земи българският цар

 

[31]

 

Изказано е предположение, [32] че Иван Асен II посетил светогорските манастири, за да намери духовници за новоприсъединените земи. При посещението си българският владетел направил дарения на някои от светогорските обитатели. Така през това пътуване е била издадена

 

 

27. Проф. П. Мутафчиев, Произходът на Асеневци, Мак. пр., IV, 4 (1928), с. 42, смята това бягство като „лишно указание“ за връзките на Асеневци с руските земи, а оттам — и за тяхното потекло.

 

28. Щом се приеме, че Иван Асен наистина е бягал при куманите, тогава стават съвсем неприемливи разсъжденията на проф. Златарски, п. с., с. 98 сл., 106, 259 сл., 298, който говори за съществуването у иас на някаква „куманска антидинастическа партия“, която се била проявила при убийството на първите трима Асеневци.

 

29. Срв. G. Acropolita, р. 42, 23 sqq.

 

30. Вж. текста у Й. Иванов, Български старини нз Македония (София 1931), с. 432; срв. също Е. Kalužniacki, Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius (1375—1393) (Wien 1901), pp. 69—70.

 

31. Иванов, п. c., c. 432 ; Kalužniacki, ib., p. 70 ; Бълг. преглед, II. 1 (1933), c. 79 бел. 1, според ръкопис от 1425 г.

 

32. Златарски, п. с., с. 347 сл.

 

294

 

 

дарствената грамота за Ватопедския манастир Св.Богородица. [33] От датата на грамотата е запазено само указанието : м[ѣ]с[ѧ]ца апрл[иѣ]. [34] Приема се, че тази дата отговаря на м. април 1230 г. [35] С оглед на това би трябвало да се допусне, че Иван Асен II е посетил Св. гора веднага след Клокотнишката битка, още през м. април 1230 г. Занимливо сведение за това посещение на българския владетел е запазено в така назованата „Сводна грамота на Зограф“, позната в славянски първообраз и гръцки превод. [36] Въпреки своите хронологически несъобразности този

 

 

33. Вж. М. Ласкарис, Ватопедската грамота на цар Иван Асен II (София 1930) ; текстът е преиздаден от Й. Иванов, п. с., с. 576/7. Обаче Ив. Гошев, Новооткритата Ватопедска грамота на цар Иван Асен II (= Бълг. преглед, II. 1. 1933, с. 65—90), опита да докаже, че грамотата е била издадена не на Ватопедския манастир в Св. гора атонска, а на „Търновския светогорски манастир“ ; вж. възраженията на проф. Златарски, п. с., с. 348 бел. 1.

 

34. Вж. Ласкарис, п. с., с. 5; срв. с. 17/8; Гошев, п. с., с. 71 ; Иванов, п. с., с. 577.

 

35. Вж. Ласкарис, п. с., с. 29 сл. ; Иванов, п. с., с. 576 ; Златарски, п. с., с. 348 ; само обаче Гошев, п. с., с. 90, съобразно с общите свои тълкувания отнася грамотата към 1236 г.

 

36. Грамотата в славянски първообраз е издадена още от В. Априлов, Болгарские грамоты (Одесса 1845), с. 1 сл. (вж. В. Априлов, Събрани съчинения, под редакцията на проф. М. Арнаудов. София 1940, с. 207 сл.) ; преиздадена у Й. Иванов, п. с., с. 537 сл. Гръцкият превод е издаден от Н. Gelzer, Sechs Urkunden des Georgsklosters Zografu, BZ, XII (1903), pp. 523—529. Последното издание на двата текста е дадено от A. Соловjев—Вл. Мошин, Грчке повеље српских владара (Београд 1936), с. 352—373; с. 356, 357 посочвания за другите досегашни издания. Още за Априлов п. с., с. 214, 219, съществуваха някои съмнения във връзка с тази грамота, особено нейната хронология ; той смята, че „если позволено сомневаться в подлинности сей летописи и грамоты царя Асена, то они могли быть написаны не позже XVIII столетия ; ибо о них упомннает в своем путешествий по святым местам с 1723 до 1741 год. Василий Барский, Плаки Албом (СПб. 1819 года)“. Проф. Й. Иванов, п. с., с. 537 сл., определя този паметник като „компилация от предания и извадки от грамоти, засягащи миналото на Зограф, от неговото основание та до идването на турците“, писана през XVI в. Немският византолог Gelzer, ib., р. 505 sqq., смята документа като „Machwerk“, преведен „вероятно вярно“ (wahrscheinlich treu) от славянски на „недобър гръцки езнк“ (Stümpergriechisch). Той изказа мнение, че това е „die Predigt eines Erzbischofs von Ochrid über die Wundertaten des hl. Grossblutzeugen Georgios des Zographos und über die herrlichen Schenkungen und Widmungen der frömmsten und christusliebenden Kaiser undjjCaren“. — Преглед на по-старите издания и на изказаните преценки за паметника е дал А. П. Стоилов, Своден хрисовул за историята на Зографския манастир (в: Сборник в чест на В. Н. Златарски, София 1925, с. 447—457); според него това е компилация, съставена „не по-рано от XVII в. н не по-късно от началото на XV11I в.“ (п. с., с. 452). Това датиране общо е възприето и от Соловjев—Μошин, п. с., с. 355—357.

— Легендата за създаването на Зограф е намерила място и у Спиридон ; вж. История во кратце о болгарском народе словенском сочинися и списася... Спиридоном йеросхимонахом, изд. В. Н. Златарски (София 1900), с. 81 сл. За тази легенда срв. и у Стоилов, п. с., с. 451 ; една византийска преправка е обнародвана от Σπ. Λάμπρος, Τὰ 'πάτρια τοῦ Ἁφίου ὄρους (= Νέος Ἑλληνομνήμων, IX. 1—2 1912. pp. 130—131).

 

295

 

 

паметник съдържа някои сведения, които заслужават особено внимание. В грамотата се разказва за появата на чудотворната икона на св. Георги в манастира Зограф и за извършените от нея чудеса:

 

[37]

 

 

37. Вж. гръцкия текст y Gelzer, ib., p. 525, 67—77:

срв. Сοлοвjев—Μошин, п. с., с. 362. На наличността на турската дума окаа (ὠκάδες) в текста бе обърнал внимание още Априлов, п. с., с. 214. Ю. Трифонов, Началото на Второто българско царство в нашите истории от втората половина на XVIII в. (= СпБАН LVIII. 1939, с. 47—72, особено с. 64—72) посочи, че под търновски патриарх Теофилакт в наши исторически творби от онова време е бнл посочван прочутият Теофилакт Охридски. Той смята, че това тяхно сведение е било заето из „Сводната зографска грамота“ (п. с., с. 68).

 

296

 

 

Името на цар Иван Асен II се споменува и по-нататък между многото несъобразности при определянето на границите на манастирските владения. Някои от тези граници били определени по повеля на българския цар :

 

[38]

 

По-нататък се споменува още веднъж името на Иван Асен II :

 

 

Съобщава се също, че сръбският крал Стефан Душан (1331—1355) посетил Св. гора през 1351 г. [40] и поискал между другото от тогавашния зографски игумен Григорий да му представи дадените на манастира хрисовули. Съставителят на „Сводната грамота“ пише:

 

[41]

 

 

38. Иванов, п. с., с. 542 ; Gelzer, ib., p. 525, 91—100 ; Соловjев—Мошин, п. с., с. 362 —364.

 

39. Иванов, п. с., с. 543 ; Gelzer, ib., p. 527,132—133 ; Соловjев—Мошин, п. с., с. 356—367.

 

40. За това посещение вж. у Иванов, п. с., с. 543 бел. 1. Датата е ясно посочена: 6859 = 1351 г. Такова посещение не е известно, а се знае за посещението в края на 1347 и началото на 1348 г. ; Вл. А. Мошин — М. А. Пурковић, Хиландарски игумани средњега века (Скопље 1940), с. 72 сл. ; вж. също Т. Флоринский, Южные славяне и Византия во второй четверти XIV века, II, СПб. 1882, с. 121 сл., 134 сл. Кралят и кралицата прекарали в Света гора около четири месеца. Дали не трябва датата ѕѡнѳ' (индикт д') да се поправи на ѕѡнз' (6856 = 1348 г.) индикт а'?

 

41. Иванов, п. с., с. 543/4; Gelzer, ib., , р. 527, 139 sqq. ; Соловjев—Мошин, п. с., с. 366—367.

 

297

 

 

Стефан Душан започнал да чете, но „нич’тѡ ніе може разсȣдити“, понеже съществувала запрета „от благочестивите царе и освещени патриарси“ да не се докосва никой до манастирската обител, кралят оставил свой хрисовул с определение на някои граници на манастира, като ограничил манастирските владения в полза на Хилендар. [42] След като е вмъкнал този разказ в „Сводната грамота“, съставителят пак се връща към повествованието за посещението на „Иван Търновски“ в Зограф:

 

[43]

 

В края на „Сводната грамота“ има друга прибавка относно посещението на Стефан Душан в Света Гора и унищонието на грамотите, дадени на Зограф:

 

[44] Накрая се намират подписите на тримата владетели [45] :

 

 

42. Издаденият през 1346 г. от Стефан Душана хрисовул е запазен : за последното издание вж. Соловјев—Мошин, п. с., с. 61—71. В него кралят потвърждава правата на манастира над селището Хандак, както и някои други правдини. Срв. и Флоринский, п. с., с. 125 ср.

 

43. Иванов, п. с., с. 545; Gelzer, ib., р. 528, 187—193. В гръцкия текст след ἐπωνόμασαν има празнина, която Gelzer предположително допълва с [τὸ πηγάδι] вм. καμάραν, както е в българския текст и както добре е попълнено у Соловjев —Мошин, п. с., с. 370. В златопечатннка на Андроник II Палеолог от 1287 г. (вж. W. Rеgеl, Е. Kurtz et В. Korablev, Actes de Zographou, СП6. 1907, pp. 163—165) се споменува (p. 164, 49—52) същата чешма :

 

44. Иванов, п. с., c. 545 ; в гръцкия превод тази част е нечетлива ; срв. Gelzer, ib., p. 529 ad I. 218: Es folgen vier völlig erloschene Zeilen; Соловjeв—Мошин, п. с., c. 372, напротив, съобщават, че тази част липсвала в гръцкия превод.

 

45. В българския документ подписите са написани с едри и завързани червени букви (вж. снимката у Стоилов, п. с., сс. 457, 456 бел. 2 ; срв. Иванов, п. с., с 545 бел. 1), в гръцкия превод — с киновар (Gelzer, ib., р. 529 nota ad 1. 222; Соловјев—Мошин, п. с., с. 304). Занимлива е бележката с името на деспота Йоан Углеша (в гръцкия превод бележката е нечетлива ; срв. Gelzer, ib., р. 529, 227 ; Соловјев—Мошин, п. с., с. 372 : ὁ δεσπότης... ). Според тази бележка деспот Углеша посетил Св. гора през 1371 г. (срв. Иванов, п. с., с. 538; не през 1379 г., както се съобщава, с. 546 ; срв. Соловјев—Мошин, п. с., с. СХХХ сл. ; М. Laskaris, Actes serbes de Vatopedi, отд. отп. от Byzantinoslavica, VI. 1935, p. 5 et nota 14 ; p. 4). През 1369 г. Углеша дал грамота на Зографския манастир (Соловјев—Мошин, п. с., с. 268—279).

 

298

 

 

Лъв VI Мъдри (886—912), Иван Търновски и Стефан Душан. Подписът на българския владетел гласи:

[46].

Няма съмнение, че в грамотата под названието „Иван Търновски“ е упоменат цар Иван Асен II. [47] В нея се посочва, че той посетил манастира през последните дни на м. април, точно по празника на светеца покровител. Посочването на месеца е твърде занимливо, въпреки че не е указана годината: то съответствува на указанието на Ватопедската грамота. Ако и да се смята като твърде мътен исторически извор, „Сводната грамота“ не може да бъде отхвърлена изцяло. Очевидно при нейното написване ще да са били използувани редом с легендите и достоверни документи. [48] Вероятно от подобен първообразен документ ще да е бил откачен и златният печат на Иван Асен II, за да бъде прикачен към съставената по това време фалшива Коломанова грамота. [49] Съставянето на „Сводната грамота“ е било насочено към това

 

 

46. Иванов, п. с., с. 545 ; Gelzer, ib., p. 529, 223—224 ; Соловјев—Мошин, п. c., c. 372, 373.

 

47. Срв. Стоилов, п. c., c. 451; Иванов, п. c., c. 539.

 

48. Срв. Стоилов, п. c., c. 452: „Сводният хрисовул... е компилация но истински може би хриссвули от подписалите го уж царе ...“ ; срв. Ив анов, п. с., с. 537 сл., който е по-категоричен.

 

49. Вж. последното издание на тази грамота у Иванов, п. с., с. 605—608 ; п. т., с. 602 сл. общо за паметника и неговите издания ; той го смята компилация от началото на XVI в. Напротив, А. П. Стоилов, Бележки по компилацията на отдавания хрисовул на Ивана Калимана I, даден на Зографския мон-р (1192 г.) (в: Jagić Festschrift. Berlin 1908, pp. 81—96); Своден хрисовул ..., c. 448 сл., доказва, че двата паметника са писани едновременно, не по-рано от XVII в. Той право се досеща, че съставителят (или съставителите) е имал под ръка и някой истински златопечатник на цар Иван Асен II. От такъв истински документ е бил откачен златният печат на казания български цар и прикачен към подправената Коломанова грамота (за този печат вж. у И. А. Мушмов, Монетите и печатите на българските царе. София 1924, с. 160; Иванов, п. с., с. 608; срв. Бълг. книжици, 1. 2. 1859, с. 185 бел. 53). Даже и да се приеме датирането на проф. Й. Иванов, все пак наличността на първообразен златен печат към подправената грамота свидетелствува неоспоримо за съществуването на някаква дарствена грамота — златопечатник на Иван Асен II, дадена на Зографския манастир.

 

299

 

 

да се защитят правдините на манастира от попълзновенията на Хилендар. Може прочее да се заключи въз основа на сведенията на „Сводната грамота“, че българският цар през април 1230 г. ще да е посетил манастира по време на празника на св. Георги, участвувал в тържествата и направил някои дарения. По-късно на сръбския крал били представени според съставителя на „Сводната грамота" един гръцки и един български хрисовул. Дали това не е било тъкмо златопечатник на цар Иван Асен II ? Може да се приеме за достоверно показанието на грамотата, че Стефан Душан унищожил шест хрисовула, дадени на Зограф. [50] Но името на Иван Асен II като дарител на манастира се споменува и в „Разказа за зографските мъченици“. [51] Там се разказва, че при нападенията на „латиномислещите“ върху манастира през 1275 г. пострадали и някои от даренията на цар Иван Асен II :

 

 

 

50. Срв. и бележката на Иванов, п. с., с. 543 бел. 1 ; с. 539 ; Стоилов, п. с., с. 451, смята това за легенда във връзка с вековните разпри между Зограф и Хилендар.

 

51. Вж. текста у Иванов, п. с., с. 437 сл.

 

52. Годината 6784 от СМ. започва от 1. IX. 1275 г. до 31. VIII. 1276 г. Коя година от н. е. трябва да се приеме, зависи от посочения месец. Иванов, п. с., с. 439, 440, приема 1275 г.

 

53. Иванов, п. с., с. 437, 440, приема, че тук стои указание за м. октомври. Поради това той изчислява и годината 1275 г. За тези събития вж. и разказа на Паисий, История словеноболгарская, нзд. Й. Иванов, София 1914, с. 82 сл.; Спнридон, п. с., с. 78 сл.

 

300

 

 

[54]

 

Става дума прочее за дарения на утвари и средства за постройка на кула. Вероятно и тук покрай легендите ще да е вплетена и някаква историческа истина. В самия Зограф ликът на цар Иван Асен II е поставен между образите на ктиторите на манастира. [55] Името на този владетел и до днес се споменава при всяка служба в манастира. [56] Може да се приеме следователно, че в края на април 1230 г. цар Иван Асен II ще да е посетил Зограф, като му направил щедри дарения. Той оставил на манастира златопечатник, който по-късно е бил унищожен може би по заповед на Стефан Душан, за да могат да се нарушат манастирските правдини в полза на сръбския Хилендарски манастир. [57] При това свое идване българският цар посетил Карея, като оставил обща грамота за Протата, а на Лаврата на св. Атанасий дал друга дарствена грамота. Тези документи съществували още по времето, когато патр. Евтимий Търновски посетил светогорските обители. [58] По същото време българският

 

 

54. Иванов, п. с., с. 439.

 

55. Вж. за този образ у проф. В. Захариев, Цар Иван Асен II, покровител на Зографския манастир в Св. гора (в. Зара, бр. 6602 от 22. VI. 1941 г.); същия, Ктиторски образи на българи в светогорските манастири (Родина, III. 3. 1941, с. 126, 142—43, обр. 6). Образът е изписан в 1816 г.

 

56. Срв. Иванов, п. с., с. 539. Очевидно за цар Иван Асен II се отнасят думите на Паисий (п. с., с. 39) : много цр’кви и монастири съградил по Болгариа и в Ст҃ая гора Атонска обновил монастири много и приложил им села и метоси и повелел им читати по болгарски іезик ... Срв. също Πорф. Успенский, Второе путешествие по святой Горе Атонской... в годы 1858, 1859, и 1861 (Москва 1880), с. 248 сл., 255 ; според някакъв ръкопис той твърди, че сегашният Зографски манастир е творение на Иван Асен II ; с. 133 за ктиторските образи. — Срв. същия, Афон, III (СПб. 1892), с. 80 сл. — Н. Карастоянов, Краткое написание двадесят монастирей обретающяся во Ст҃ои гору Атонской (Солун 1839 ; трето издание Самоков 1846), с. 20, съобщава, че Иван Асен II е бил ктитор—обновител на Зографския манастир; срв М. Дринов, Съчинения. II (1911), с. 431 сл.; Б. Йоцов, БИБ, III, 3 (1930), с. 202; Иречек, Поправки, с. 273/74.

 

57. За грамота на Стефан Душан на манастира Хилендар вж. у Соловjев—Μошин, п. с., с. 336 сл.

 

58. Вж. указанията по-горе с. 294 бел. 31 ; срв. Ласкарис, п. с., с. 34 и бел. 1 ; Гошев, п. с, с. 74. Патриарх Евтимий прекарал няколко години (след 1365 г.) на Св. гора, особено в Лавра и Зограф; вж. П. А. Сырку, Время и жизнь патриарха Евфимия Терновского (СПб 1898), с. 553 сл. Изглежда, че дарствените грамоти на Иван Асен II за Зограф са били вече унищожени, та затова в своя разказ Евтимий не ги споменава.

 

301

 

 

владетел издал дарствена грамота и на манастира Ивирон в Света гора, с която потвърждавал правата му над манастира Ἐλεοῦσα при Струмица. [58a] Тази грамота е упомената в синодалното решение от 4 май 1250 г. на патриарх Мануил II (1244—1255) по повод спора между манастира Ивирон и епископа на гр. Струмица за владението на манастира Ἐλεοῦσα. [59] В потвърждение на своите права монасите от Ивирон представили няколко хрисовула:

 

[60] сиреч хрисовули,издадени на манастира от византийските императори Никифор Вотаниат (1078—1081) и Алексий I Комнин (1081—1118) и от свата на никейския император Йоан III Ватаци (1222—1254) — българския цар Иван Асен II. [61] За това вж. също указанията на H. Omont, в Mélanges Н. Weil (Paris 1898), р. 317 : една от посочените грамоти (n° n°. 105, 109 или друга) ще да е от Иван Асен II ! Всички тези документи били представени за разчитане (ἐπὶ τοῦ μέσου ἐδείκνυε καὶ ἐδίδου ἀναγινώσκεσθαι). Документите наистина били разчетени и разгледани по повеля на патриарха (ἀναγνωσθέντων τοίνυν αὐτῶν ὁρισμῷ τῆς ἡμῶν μετριότητος καὶ διεξιόντων) и от това се установило, че манастирът Ἐλεούσα е бил подчинен на Ивирон. Изглежда, че струмишкият епископ ще да е оспорил достоверността на представените документи, та станало нужда да бъдат проверявани. Вследствие на това от страна на никейския патриарх и синода било заявено, че документите са истински и неподправени (... ἐκ τῆς ἡμῶν ἤκουσε μετριότητος καὶ τῆς ἱερᾶς αὐτῆς ἀδελφότητος,

 

 

58a. За този манастир вж. L. Petit, Le monastère de Notre-Dame de Pitié, ИРАИК VI (1900), c. 1—153.

 

59. Вж. V. Laurent, Recherches sur l’histoire et le cartulaire de Notre Dame de Pitié à Stroutmitsa [!]. Echos d’Orient, 37 année, № 137 (1934), pp. 5—27.

 

60. Вж. текста на документа, ib., р. 25.

 

61. Срв. ib., р. 25, nota 15.

 

302

 

 

ὅτι ἀπαράγραπτοί εἰσιν οἱ παρὰ τῶν Ἰβήρων προσκομιζόμενοι χρυσόβουλλοι λόγοι). [62] Така въз основа на тези царски грамоти (κατὰ τὰς τῶν χρυσοβούλλων λόγων περιλήψεις) били признати правата на монасите от Ивирон над манастира ’ΕλεοΟσα. Споменатият хрисовул, даден на манастира Ивирон от страна на имп. Никифор Вотаниат, както изглежда, не е запазен, [63] но затова пък са запазени два хрисовула на имп. Алексий I Комнин : от юли 1085 г. и от август 1106 г. [64] Няма никакви основания прочее да се съмняваме в съществуването на златопечатник, издаден на манастира Ивирон от цар Иван Асен II за потвърждение на правата на този манастир над струмишкия Ἐλεοῦσα. [65] Този документ е бил основата за защита на правата на иверските монаси пред синода в 1250 г. [66] Дарствената грамота е била издадена вероятно на български език. [67] Така българският владетел през април 1230 г. ще да е посетил най-важните светогорски

 

 

62. Laurent, ib., р. 26.

 

63. Срв. ib., р. 11: n. 4 ; р. 25, n. 13.

 

64. Срв. ib., рр. 9—11, р. 25, n. 14.

 

65. Струмица е бил един от първите градове, които преминали под властта на цар Иван Асен II. Същото се повторило и по-късно, към средата на XIV в., когато Стефан Душан в 1346 г. издал на манастира Ивирон две дарствеии грамоти, в които между другото потвърждава правата му над Струмишкия (вж. текста у Соловјев—Μошин, п. с., с. 35—51, особено 36, 34 сл.; 44, 28 сл.: εἰς τὴν Στρούμμιτζαν μοναστήριον τῆς ὑπεραγίας Θεοτόκου τῆς Ἐλεούσης).

 

66. Вж. съображенията на Laurent, ib., p. 13 sqq.

 

67. Laurent, ib., p. 13 n. 3, бе изказал мнение, че грамотата е била съставена на гръцки език : nous croyons que l’acte, produit en original et lu en plein synode composé de prélats byzantins des diocèses asiatiques, devait être écrit en grec. A cela aucune impossibilité, puisqu’ un despote bulgare, contemporain de Jean Asen, Alexis Slav, délivra à un monastère de Mélénicos un privilège écrit et signé en grec sous la date de janvier 1220... Тези съображения не са напълно убедителни. Наистина деспот Слав е издал на гръцки своята грамота за манастира Св. Богородица Спилеотиса при Мелник (вж. изданието на I. В. Papodopoulos — P. Arcadios Vatopédinos, Un acte officiel du despote Alexis Sthlavos..., СпБАН, XLV, (1933), c. 1—6), но Слав се е намирал изобщо под силно византийско влияние поради родството си с Теодор Комнин (срв. Златарски, п. с., с. 321 сл.). От Иван Асен II, напротив, не е позната никаква гръцка грамота. Той е издал на български език дори грамотата си за гръцкия манастир Ватопед.

 

303

 

 

манастири, [68] а светогорските монаси от своя страна побързали да потърсят покровителството му и да признаят неговото върховенство. По-късно, на църковния събор в Галиполи през 1235 г., при прогласяването на българската патриаршия, светогорските монаси участвували заедно с българския цар. [69]

 

IV

 

През 1228 г. българският цар сключил договор и брачен съюз с цариградския латински император Балдуин II (1228—1261). [70] За това събитие венецианецът Marino Sanuto съобщава: ... tandem domino Balduino tune adolescente in Constantinopolitano imperio succedente, ad modum utihter tractatum et jurejurando firmatum fuit de filia imperatoris Exagorarum . . . eidem adolescenti in matrimonium copulanda etc. [71] Изглежда, че венецианският хронист е познавал добре съдържанието на този договор, който се смяташе изобщо за загубен. [72] В. Макушев обаче още в началото на втората половина на миналия

 

 

68. Ласкарис, п. с., сс. 33—35, без достатъчни основания приема, че Иван Асен не е посетил Св. гора, а светогорци се явили при него в град Сяр (вж. особено п. т., с. 33 бел. 4).

 

69. Вж. Μ Г. Попруженко, Синодик царя Борила (София 1928), с. 86 :


За събора общо вж. Златарски, п. с., с. 380 сл. Същата зависимост спрямо българския цар е подчертана и в познатия εἴδησις за спора между светогорските монаси с епископа на Йерисо ; вж. В. Н. Златарски. Един гръцки фалсификат, който се отнася към българската история, Byzantinoslavica, II. 2 (1930), pp. 231—258, особено р. 235 sqq. ; р. 245; срв. също Fr. Dölger, Regesten d. byz. Ka;serurkunden, n° 1747.

 

70. За събитията вж. Златарски, п. с., с. 336 сл.

 

71. Вж. Marini Sanuti Torselli Sécréta fidelium Crucis, lib. II. cap. XVIII (b: Bongars, Gesta Dei per Francos, II, pp. 72—73); срв. Златарски, п. c., c. 337 и бел. I.

 

72. Договорът е останал неизвестен на проф. Златарски.

 

304

 

 

век успя да открие този договор с дата 1228 г. и наслов: Contractus matrimonialis de Balduino cum filia regis Johannis (Assani). [73]

 

V

 

Във връзка c брака на Иван Асен II с Ирина, дъщерята на кир Теодор Комнин, трябва да се припомнят три книжовни произведения — едно писмо и две стихотворения, почти напълно неизползувани от изследваните. В един от гръцките ръкописи на Ватиканската библиотека, именно cod. Vatic. gr. 307 (olim 668), от XIII в., са запазени между другото [74] стиховете на неизвестен гръцки поет, [75] писани по случай брака на българския цар с византийската княгиня. Само някои стихове от двете стихотворби бяха оповестени неотдавна от римския проф. S. G. Mercati. [76] Трите книжовни паметника, ако и твърде кратки,

 

 

73. Указание за него е дадено от В. Макушев в ЖМНПр, дек. 1869, с. 378, в една рецензия върху съчинението на S. Ljubić, Monumenta spectantia ad hist. Slav. meridionalium, I (Zagrabia 1858). През миналата пролет (февруари 1941 г.) аз опитах да го намеря във Венецианския архив, но поради войната повечето от документите бяха скрити.

 

74. Вж. описанието на ръкописа y I. Mercati — Р. Fr. de Cavalieri Codices vaticani graeci, t. I. Codices 1—329 (Romae 1923), pp. 454—56. Ръкописът е книжен и съдържа съчинения на Аристотел, Теодор Продром, М. Псел, стихове на Константин Акрополит (f. 5) (за този автор вж. указанията y I. Dujčev: Studi bizantini е neoellenici, IV (1935), р. 136 et nota 1; Мак. пр., XIII 3 [1942], с. 3). Въпросните текстове са дадени на f. 6’.

 

75. За добавките към ръкописа описваните Меrсаti-De’Cavalieri, ib., p. 454 sqq., пишат : Quae dixi scholia et periochas autographe, ea lituris et conrectionibus auctorem, non librarium, prodentibus scatent ; nescio an ille vir doctus fuerit ex Acropolitarum . . . aut ex Contostephanorum gente. Стиховете са определени правилно от двамата ватикански учени: In nuptiis Iohannis Asan II Bulg. regis (Ἀσὰν ὁ χαριτώνομος ὁ κράτωρ τῆς Μυσίας) et Irenes Theodori Angeli filiae. . . carmina duo.

 

76. Те са вмъкнати в неговата поздравителна реч при откриването на Четвъртия византоложки конгрес в София, през есента 1935 г. Вж. ИБАИ, IX (1935), с. 34. Проф. S. G. Mercati съобщава за тях като за „epitalamio d’ignoto autore bizantino che si conserva in un codice della Vaticana, per le nozze di uno Zar di Bulgarie con una principessa bizantina“. По същото време аз попаднах при търсенията си във Ватиканската библиотека на ръкописа със стиховете, но по известни съображения отложих да известя за намерените материали.

 

20

 

 

представляват голям интерес и заслужават да бъдат издадени изцяло. Въпреки че са разделени, двете стихотворения са тясно свързани и образуват едно цяло.

 

[77]

 

 

77. Ст. 10: συνομμολογοῦσι cod. Към ст. 14—15 срв. Od., XVII. 218: ὡς ἀιεὶ τὸν ὁμοῖον ἄγει θεὸς ὡς τὸν ὁμοῖον. . . срв. BZ, XLI (1941), p. 34. В стихотворението е посочен царският произход на новата българската царица: ст. I, 6 (οἱ σοὶ πατέρες βασιλεῖς), 9; срв. ст. 31. За този царски произход на Теодор Комнин срв. писмото на навпактския митрополит Иван, който пише за него като ὁ τὸ δικαίωμα τῆς βασιλείας ἐκ προγόνων λαβών καὶ εἰς αὐτὴν δικαίως καλούμενος; вж. В. Γ. Васильевский, Epirotica saeculi XIII., в: Виз. врем. III (1896), С. 292, 34—35; п. т., с. 291, 31—36:

п. т., с. 245, 13—24, за дъщерите на Теодор Комнин. — Ст. 27 : κωμμωτισμῶν cod. Към ст. 23—29 срв. Antοl. Pal., VII, 373 in fine. Превод на части от тези стихове са дадени у мене (Цар Иван Асен II, София 1941, с. 45).

 

306

 

 

На указания лист от ръкописа в самото начало се намира кратко писмо, писано от същата ръка. [78] Писмото гласи :

 

 

Писмото изглежда завършено и трябва да се свърже очевидно със стиховете, които следват непосредствено след него. Неизвестният византийски книжовник пише на българския владетел, че ако и да съзнавал колко голямо и дръзко е за него начинанието (ὅτι τὸ ἐγχείρημα μέγα καὶ τολμηρόν μοι ἐστί) — именно да напише подобни стихове и да ги поднесе на владетеля, все пак той дръзнал да се залови с това. Ако в молба той се зовял „роб на царя“ (δοῦλον τῆς βασιλείας σου), как да не поднесе похвално слово за тях (двамата), сиреч за Иван Асен II и Ирина? Тъй като царят, бидейки подражател Христов държи да чуе слово и от „малките“, то той като негов „естествен роб“ (ὡς δοῦλος φυσικός) е дръзнал да му поднесе това и да го помоли да го дари според милостта си с някои блага, да се смили над него и да го награди. Очевидно това е

 

 

78. Mercati—De'Cavalieri, op. c., p. 456, пишат за това писмо: epistolion supplex (vel eius particula) ad imperatorem. . .

 

307

 

 

бил някакъв византийски поет може би измежду гърците в подвластните на българския цар земи. Ласкателят византиец не забравил да пошепне, че се надява да бъде удостоен с някаква награда отстрана на царя за своята творба. Стиховете са занимливи и като израз на тежненията към българския двор, зародени всред византийски книжовници.

 

VI

 

За последната година от царуването на цар Иван Асен II съвременният западен писател Albericus, monachus Trium Fontium [79], съобщава:

 

A. 1241. Ante paucos annos quidam bonus magister et sapiens venit Constantinopolim. Qui rogatu quorundam per suas incantationes coegit demonem respondere sibi certa et vera, cui demon taie dédit responsum : Rex inimicos | Perdet iniquos | Non per amicos |. Quo dicto demon obmutuit, et ulterius non respondit. Interrogatus vero magister de interpretatione versus, dicebat: Quoniam vos ipsi per vos cito interpretationem videbitis et cognoscetis sine iudicio alicuius. Creditur autem quodin adventu Comanorum illud vaticinium sitconpletum. Nam rex celestis perdet et destruet iniquos inimicos imperii C/polis, videlicet Vastaghium et Alsanum, non per amicos, id est Comanos, qui sunt infidèles, nec sunt amici Christi...

 

Предсказанието е отнесено към времето няколко години преди 1241 r.(ante paucos annos). Според изричното указание на Алберик смятало се (creditur), че предсказанието се изпълнило вече (sit conpletum) с нахлуването на куманите, чрез които били наказани враговете на Цариградската латинска империя Йоан III Ватаци и Иван Асен II. След този разказ в хрониката на Алберик се изреждат откъслечни сведения за разни други събития : прогласяването на Guido Nannetensis за ерусалимски патриарх, за Carolus episcopus Noviomensis, за смъртта на датския крал Валдемар и пр., и пр. Най-сетне и някакси откъснато следва [80]:

 

Circa festum sancti Johannis Aisanus rex mortuus est, qui reliquit de prima uxore, que fuerat soror Bele regis Hungarie

 

 

79. Вж. MGH. SS. XXI11, p. 949, 7—18, ad a. 1241.

 

80. Ibidem, p. 950, 12—15.

 

308

 

 

soror sancte Elizabet, filium unum nomine Colmannum et filiam unam, quam duxit Caloiohannes Vastachii filius ; secunda vero uxor eiusdem Alsani erat filia Theodori ceci. . . [81].

 

Предсказанието не бива да се свързва с тази вест за смъртта на цар Иван Асен II. [82] Напротив, то дава възможност да се изяснят някои подробности относно голямото нашествие към 1237 г., когато куманите, подгонени от татарите, навлезли в българските земи и достигнали до Южна Тракия. [83] За това събитие Георги Акрополит съобщава :

 

[84]. От думите на Акрополит трябва да се заключи, че българите не са били доволни от това нашествие (ἀκόντων Βουλγάρων), но все пак ги пропуснали в южните части на полуострова. Българският владетел ще да е побързал да влезе в споразумение с тях и да ги насочи към латинските и никейските владения. Едва по-късно цариградските латини се помирили с цар

 

 

81. По същото време е бил сключен двегодишен договор между българи и латиии : Ceterurum ab hoc festo sancti Johannis in biennium firmaverunt C[onstantino]politani treugas ad Colmannum Alsani filium... Срв. Златарски, п. с., с. 421, гдето обаче не е посочен изворът.

 

82. Както го тълкува проф. Златарски, п. с., с. 413/14. Думата perdet трябва да се тълкува по-общо, не непременно в смисъл „погубва, убива“, защото се отнася не само към Иван Асен II, но и към Йоан Ватаци, който починал чак през 1254 г.

 

83. За татарските нашествия през тези години вж. G. Soranzo, Il papato, l'Europa cristiana е l'Tartari (Milano 1930), p. 32 sqq. ; използувани ca главно западните извори, а са изоставени сведенията на византийските писатели.

 

84. G. Acropolita, ib., pp. 53, 22—54, 1 ; срв. Еphrаеm, ed. B., ν. 8225 sqq.: Ν. Gregoras, Hist., 1, pp. 36, 23—37, 4. Посоченото у Златарски, п. с., с. 400 бел. 1, сведение из Gregoras, I, р. 37, 4—9, се отнася до имп. Йоан Ватаци и отношенията му с куманите към 1242 г. — за тези събития, които споменава G. Acropolita, ib., p. 65, 14 sqq ; II, p. 24, 14 sqq. Охридският архиепископ Яков Проархий намеква за същите събития, като въздава възхвала на имп. Йоан Ватаци, че възпрепятствувал да бъдат опустошени от скитите (куманите) европейските области на Никейската империя ; вж. у Ив. Дуйчев, Приноси към средновековната българска история, в : ГНБМПл. за 1937—39, с. 208 и бел. 2, 207 и бел. 9.

 

309

 

 

Иван Асен II, а чрез него и с куманите. [85] Предсказанието на цариградския тълкувател ще да е било изказано към първата половина на 1237 г., преди куманското нашествие. Когато по-късно куманите нахлули, това било сметнато за божие наказание против враговете на цариградската империя. Куманите са представени като врагове на българи и никейци, което — по отношение на българите — се подкрепя от думите на Г. Акрополит. Но ако и да сключили по-късно споразумение с българския владетел, куманите опустошили също и области, подвластни на българите. [86] Поради това с известно право латините от Цариград смятали куманското нашествие като „божие наказание“ и за самите българи.

 

VII

 

През сетните години от царуването на Иван Асен II се случило още едно важно събитие, което не е достатъчно изяснено. Проф. Златарски, след като разказва за влошените отношения между папа Григорий IX (1227—1241) и българите след 1237 г. и за усилията на папата да повдигне кръстоносен поход против тях, завършва: „Тъй усърдно проповядваният от папа Григорий IX кръстоносен поход против Иван Асен II не можал да се състои.“ [87] В същност такъв кръстоносен поход се състоял, и то под предводителството на имп. Балдуин II. [88] За него дава доста обширни сведения Георги Акрополит. Той разказва, че имп. Балдуин II, отчаян в борбите за защита на своята империя, се отправил да търси помощ на Запад. Наистина

 

 

85. Acropolita, ib., р. 55, 2—4 ; срв. Златарски, п. с., с. 400.

 

86. За опустошените от куманите места дава сведения G. Acropolita, ib., р. 54, 1 sqq. Ако се вземе пред вид, че границите на българската държава тогава са били вероятно същите, установени по българо-никейския договор от 1235 г. (за него Acropolita, ib., р. 51, 10 sqq.), то явно е, че някои от пострадалите области били под властта на цар Иван Асен II.

 

87. Златарски, п. с., с. 403—105.

 

88. Чудно е, че покойният наш историк е пропуснал да посочи този поход, още повече, че за него споменува както К. Иречек, История на българите, с. 199, така и П. Ников, Църковната политика на Иван Асен II. БИБ, III. 3 (1930), с. 109 сл. ; двамата тези учени обаче не указват използуваните извори.

 

310

 

 

той се явил при своя сродник, френския крал Людвик IX Свети (1226—1270), враг на византийците, и получил помощ от него. В кратко време били събрани 60 000 войници французи. [89] Пътуването с кораби поради големите разноски се оказало неудобно, затова кръстоносците потеглили по сухо. Те преминали през Франция, Италия, Маджарско и през Дунава стигнали българската земя (τῇ Βουλγάρων προσέσχον). Според Г. Акрополит владетелите на страните, през които минавали, се отнасяли добре към кръстоносците не само заради тях самите, но и поради омраза спрямо ромеите. Българите, като пренебрегнали съществуващия с никейците договор (τὰς μετὰ Ῥωμαίων σπονδὰς παρεωρακότες), позволили на „франките“ да преминат през техните предели, [90] а привидно показали, че кръстоносците ги принудили силом да отстъпят (τῷ δοκεῖν ὑπ᾿αὐτῶν βιασθέντες τὴν ἐκβολήν). След като преминали българските земи, кръстоносците, подпомагани от голям брой кумани (τὸ ἀπειροπληθεὶς τῶν Σκυθών), нападнали крепостта Чорлу [91] и я завладели. Напразно никейският император със своите морски сили се опитвал да даде отпор. След като завършва разказа за тези събития, Г. Акрополит добавя:

 

„Император Йоан [III Ватаци) все пак беше в мир с цар Асен и двамата бяха свързани с родство, докато Асен не спазваше точно клетвите на съглашението: понякога той скрито за своя малка облага изменяше на договора, но наяве и изобщо скъпеше обичта и изпълняваше приятелските задължения“. [92]

 

Датата на това събитие по разказа на Акрополит

 

 

89. Погрешни са сведенията на Иречек, п. с., с. 199, че била събрана „войска от 700 рицари и 20 000 коня“, както и на Ников, п. с., с. 109, който говори за „700 рицари и 30 000 конници, без да се смята пехотата“.

 

90. Думите на G. Acropolita, ib., p. 58, 14—15: ἄδειαν τοῖς Φράγγοις δεδώκασι διὰ τῶν ὀρῶν αὐτῶν διελθεῖν трябва да се четат не διὰ τῶν ὀρῶν αὐτῶν „през техните планини“, както поправя А. Heisenberg, а διὰ τῶν ὅρων αὐτῶν „през техните предели“ (вж. четенията към текста, ib., р. 58 ad I. 15). — Срв. Ephraemius, ор. с., v. 8296 sqq.

 

91. За отбраната на тази крепост от Йоан Петралиф вж. Acropolita, ib., pp. 58, 18—59, 3.

 

92. Вж. G. Acropolita, ib., pp. 57, 20—60, 9, особено p. 60, 4—9 :

Срв. Ephraemius, ib., vv. 8325—26 : ὁ δ᾿ Ἀσάνης ἔστεργε συμβάσεις τέως | εἰ μὴ καθαρῶς, ἀλλὰ τὸ πλέον μέρος. Проф. Златарски, п. с., c. 403, погрешно е отнесъл това към други събития, именно възобновата на съюза с Йоан Ватаци в края на 1237 г. ; даден е неточен превод, който изменя напълно смисъла на текста: „Макар императорът и да сключил пак съюз с Асеня и се съединил с него чрез роднински връзки, но Асен не твърде точно спазвал клетвените договори — той бил готов да ги наруши при най-малката изгода. Изобщо той само на вид и лицемерно показвал обич и изпълнявал приятелските задължения." За πλατυκῶς (не „лицемерно", а „circiter, in universum") вж. Heisenberg, ib., p. 327; към това указание С. Шестаков: Виз. врем., IX (1904), с. 642, прибавя още думите : τὰ μὲν πλχτυκώτερον τὰ δὲ ἰδικώτερόν τε καὶ μερικώτερον (в надгробната реч на Йоан III Ватаци от G. Acropolita, Opera, II, p. 21, 10—11), гдето „смысль слова особено ясен по противопоставление с ἰδικώτερον". Срв. латинския превод в бонското издание (р. 65): imperator vero Ioannes rursus cum Asano pacem sanxit, et affinitate ambo vinciebantur . . . Лошото тълкуване на думите αὖθις μετὰ τοῦ βασιλέως Ἀσὰν εἰρήνην εἶχε е накарало Златарски, п. c., c. 403 (срв. и Dölger, Regesten, nr. 1758) да отнесе това сведение към възобновата на мира между българи и никейци в края на 1237 г. Изразът εἰρήνην εἶκε означава „имаше (поддържаше) мир“ и не дава указание за някакво скъсване и подновяване на мирните отношения.

 

311

 

 

може да се определи само приблизително. [93] Сведения за този кръстоносен поход обаче са запазени и у някои западни писатели. [94] Историята на споменатия кръстоносен поход, който трябва да бъде датиран към 1239—1240 г., показва голямата гъвкавост в политиката на Иван Асен II. Българският владетел

 

 

93. Този разказ е даден преди указанието за брака на Иван Асен II с Ирина Комнин (вж. Асrор., ib., р. 60, 10 sqq.). Heisenberg, ib., pp. 58—59, е отнесъл приблизително събитието към 1241 г., Иречек, п. с., с. 199, към 1240 г., а Ников, п. с., с. 109, 111 — към лятото 1239 г.

 

94. Вж. напр. Chronica Univ. Mettensis (изд. Pеrtz , MGH, SS. XXIV, p. 521, 20—21), към 1238 г. (според други ръкописи 1239 и 1240 г.): Imperator (Balduinus) Constantinopolitanus cum multis baronibus et aliis crucesignatis de Francia Constantinopolim vadit. Вж. у K. Иречек, История на българите. Поправки и добавки (София 1940), с. 179; с. 173 — сведенията на Ph. Mouskès за Балдуиновия поход. Обстойни данни за този поход са дадени у Ἀ. Μηλιαράκης, Ἱστορία τοῦ βασιλείου τῆς Νικαίας καὶ τοῦ δεσποτάτου τῆς Ἠπείρου, pp. 334—339 ; според него Балдуин II потеглил от Франция с 60 000 души войници (броят изглежда по негово мнение твърде преувеличен : λίαν ἐξωγκωμένος !) през лятото на 1239 г. и се явил в Цариград през декември същата година. Походът срещу Чорлу се отнася към пролетта на 1240 г. (ib., р. 338). Вж. ib., р. 339, п. 2, едно указание за отношенията с българите.

 

312

 

 

не пожелал да се опълчи срещу насочените против никейците кръстоносци, а дори ги използувал за разслабването на Никейската империя. Към това време трябва да се отнесе краткото известие на един маджарски документ, открит неотдавна от италианския историк G. Soranzo във Венецианския държавен архив (Archivio di Stato). Това е един списък на предмети, закупени от маджарския крал, с обозначение на тяхната стойност и често на тяхното предназначение. [95] В този списък между другото е казано: Item X vulnas gancy pro II marcis et dimidia quas dedit nunciis de Bulgaria. [96] Издателят датира документа към 1241 г. Ако това датиране е точно, трябва да се заключи, че през последните две години от царуването на Иван Асен II, вероятно във връзка с похода на Балдуин II, в двора на маджарския крал са идвали български пратеници, които са били щедро надарени.

 

VIII

 

За книжовния живот по времето на първите Асеневци се знае съвсем малко. Към царуването на цар Иван Асен II ще трябва да се отнесе, изглежда, т. нар. Добрейшово евангелие“, [97] в което е отбелязана от по-късна ръка годината 1221, вероятно въз основа на по-стара бележка. [98] Извънредно важен е т. нар. „Болонски псалтир“, запазен в библиотеката на Августинския манастир в гр. Болоня. [99] В този псалтир на л. 126а' се чете приписката :

 

 

95. Вж. G. Soranzo, Acquisti е debiti di Bela IV Re d’Ungheria. Aevum, VIII. fasc. 2—3 (1934), pp. 343—355; p. 353 ; срв. моята бележка в ИБИД XV—XVI (1937) с. 264.

 

96. За marca вж. А. Bartol, Glossarium mediae et infimae latinitatis regni Hungariae (Lipsiae 1901), s. v.

 

97. За неговите украси вж. Б. Филов, Старобългарската живопис през XIII и XIV в. БИБ, III, 1 (1930), с. 88 сл.; Geschichte der altbulgarischen Kunst bis zur Eroberung des bulg. Reiches durch die Türken (Berlin—Leipzig 1932), p. 80 sqq., tab. 40 b, 41 a.

 

98. Вж. Б. Цонев, История на българский език. А. Обща част, т. I. (София 1940), с. 176—178. Любопитно е, че в една приписка (вж. Цонев, п. с., с. 177) се споменава личното име Стрѣѕо ; за него вж. Π. Мутафчиев, Владетелите на Просек. СбБАН, I (1913), с. 44 сл. ; Златарски, п. с., с. 270 сл.

 

99. Най-доброто издание принадлежи на покойния V. Jagić, Словѣньскаіа псалътырь, Psalterium Bononiense (Vindobonae, Berolini, Petropoli 1907); общо и за другите изследвания вж. у Цонев, п. с., с. 171—172.

 

313

 

 

[100]

 

Старият спор между учените дали упоменатият „цар Асен“ е Асен I (1187—1196) или Иван Асен II [101] трябва да се реши в полза на втория владетел. Употребата на името Асен за обозначаване на Иван Асен II е обичайна в славянските, византийските и западните извори. [102] Написването на псалтира прочее трябва да се отнесе след 1230 г., когато и Охридската област е била обединена в пределите на българската държава.

 

IX

 

От царица Ирина, жената на Иван Асен II, и сина ѝ Михаил II Асен (1246—1256) е оставен скъп спомен в една от най-отдалечените български покрайнини. В църквата „Св. Архангел Михаил

 

 

100. За приписката вж. Цонев, п. т., с. 171, преиздадена от Мутафчиев, п. с., с. 16 бел. 1; Иречек, История на българите. Поправки и добавки, с. 167 ; между отделните издания има малки различия.

 

101. И. И. Срезневский, Древние славянские памятники юсового письма (СПб 1868), с. 127—128, отнася паметника към времето на Асен I; срв. също П. Мутафчиев, п. с., с. 16 бел. 1. Напротив, Jagić, ор. с., р. 797; В. Н. Щепкин, Болонская Псалтырь (СПб 1906), с. 3—8; К. Иречек, История на българите (София) [1928], с. 335 бел. 12 и История на българите. Поправки и добавки, с. 167, отнасят паметника към 1230—1241 г., докато Цонев, п. с., с. 171/2, не изказва определено мнение.

 

102. Сам Иван Асен II се подписва така във Ватопедската и в Дубровнишката грамоти : † Асѣнь ц҃рь блгарѡмъ и гръкѡмъ (вж. Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 577, 578; срв. Ласкарис, п. с., с. 18). В Рилската грамота на цар Иван Шишман между предците на царя са споменати цар Иван Асен II и Коломан I : ѡт прѣдѣдовь и дѣдовь и родителеи ц(а)рства ми, ст҃опочившахо ц(ар)ѣ Асѣнѣ и Каломана ц(а)рѣ (п. с., с. 599). В житието на св. Сава е споменат Асѣніа ц(а)рѣ загорскаго (п. с., с. 478). В станимашкия надпис от 1231 г. стои вероятно също царь Асѣнь блъгаромъ и грькомъ (Златарски, п. с., с. 359). В грамота на Стефан Урош от 1300 г. се споменава името на „загорския протосеваст Прибо“, който живял вь дьни Асѣна цара (вж. Иречек, История на българите. Поправки, с. 168).

 

По монети също се среща често само името „Асен“ (вж. у Н. А. Мушмов, Монетите и печатите на българските царе, с. 66 сл.). Обаче в Търновския надпис (вж. Златарски, п. с., с. 593 сл.), както и в надписа от с. Беренде (вж. А. Протич: БИБ, III. 1 [1930], с. 151), върху познатата златна монета (вж. Т. Герасимов, в ИБАИ, VIII [1935] с. 362 сл.), в Синодика (с. 87, §§ 114—115), на някои монети (вж. Мушмов, п. с., с. 66 сл.) се чете името „Иван Асен“. У съвременните византийски автори този владетел се назовавал почти безразборно Ἀσὰν и Ἰωάννης Ἀσὰν; така напр., y G. Acropolita, ор. с., рр. 42, 16; 43, 16, 19, 44, 4; 48, 22; 49, 1, 3; 50, 17; 51, 2, 6. 8, 26; 56. 15; 57, 1; 64, 15; 65, 5; 60, 4, 6, 22; 61, 11, 12; 64, 6 ; 74, 6 е назован с име " Ἀσὰν, срещу което сравнително по-малобройни са случаите с Ἰωάννης Ἀσὰν (вж. ib., pp. 41, 13—14; 42, 3; 50, 11; 60, 10; 107, 17) или само Ἰωάννης (ib., pp. 21. 5; 24, 8; 33, 3 ; 74, 20). C име Ἀσὰν или Ἀσὰνης y Ephraemius, ib., vv. 8048, 8072, 8075, 8097, 8124, 8165, 8175, 8178, 8213, 8227, 8245, 8272, 8283, 8325, 8336, 8353, 8378, 8389... и v. 8059: Ἀσὰνην Ἰωάννην. — B εἶδησις’a (вж. Златарски, Един гръцки фалсификат..., с. 235, 236) се споменава под име Ασάν κῦρ Ἰωάννης и Ἀσάνης. Само под името Ἀσᾶν е упоменат в друг съвременен документ (вж. Виз. врем., III. 2 [1896], с. 292, 33). В гръцката приписка от 1243 г. е назован „Иван Асен“ (вж. текста у Златарски, п. с., с. 425 бел. 1). В обнародваните по-горе стихове също е назован само Ἀσὰν. За името Aisanus и Asanus, Auxanus и в западни извори вж. извадките у Златарски, п. с., с. 325 бел. 2 и 3 ; с. 339 бел. 2.; с. 380, бел. 3; [383 бел. 1 ; с. 395 бел. 1; с. 414 бел. 1; Иречек. История на българите, Поправки, сс. 168, 172, 173, 176, 177. Излишно е да се умножават подобни примери. Коректурна добавка. Съобразно с това не съществуват никакви трудности и новооткритият Кричимски надпис (На семъ камени сѣлѣ Асѣн царь егда прѣѧ Крчим; според четенето на Ив. Гошев, в. Зора, бр. 7073 от 24. 1. 1943 г.) да се свърже с цар Иван Асен II.

 

314

 

 

(ὁ Ταξιάρχης τῆς Μητροπόλεως) в гр. Костур [103] на западната стена, при входа, са представени архангелите Михаил и Гаврил. Занимливо е изображението надясно от входа. Архангел Михаил, изправен, държи в ръката си гол меч. При нозете му се виждат образите на двама молители (общи размери вис.

 

 

103. Описание на тази църква вж. у Ἀναστ. K. Ὀρλάνδος, Βυζαντινὰ μνημεῖα τῆς Καστοριάς (Ἀθάναις 1939), pp. 61—106. Общо, ако и пристрастно изложение на общата история на град Костур е дадено от Θ. Ф. Παπακωνσταντῖνος, Ἡ Καστορὶα, Γεωγραφία-ἱστορία-τέχνη (Ἀθήναις 1930). Тази църква се намира в южната част на града, на височината близо до днешната нова митрополия. Размерите ѝ са малки (8,75 м дължина, 8,94 широчина). Северната ѝ стена е била престройвана, за да се разшири храмът. Предполага се, че първоначалната постройка на църквата е била съградена през XI в. (вж. Ὀρλάνδος, ор. с., р. 106). По-късно, в различни времена, са били добавяни вътрешни и външни украси. Живописта вътре е наредена в четири отделни пояса. На първия (най-ниския) пояс са изобразени неколцина светци — свв. Прокопий, Нестор, Теодор Стратилат, Теодор Тирон, Димитрий и др. На апсидата е изобразена Богородица (вж. образа у Ὀρλάνδος, ор. с., р. 76 fig. 54). Занимливо е изображението на Успение Богородично (Ὀρλάνδος ор. c., p. 78 sqq., figg. 55, 56), в което има отразени антични похвати за изобразяване на душата на покойник като пеленаче (βρέφος). На лявата странична колона до олтара е бил изобразен св. Климент Охридски (срв. Ὀρλάνδος ор. с., р. 84) редом със св. Ахил Лариски. Сега този образ е замазан преднамерено с дебел пласт хоросан и едва личи. Образът, доколкото може да се разпознае, е твърде условен и без индивидуални особености. Св. Климент и св. Ахил са изобразени (също в твърде условна форма) и в църквата „Св. Атанасий“ (XIV в.), гдето е представен, изглежда, и св. Кирил (за тази църква вж. описанието у Ὀρλάνδος, ор. с., р. 147 sqq.; образите, р. 154, fig. 109). Църквата „Св. Архангел Михаил“ е била поправена през XIV в., за което свидетелствува един надпис (ib., р. 97 sqq.). На южната външна стена през по-късно време са били добавени някои стенописи (ib., р. 99 sqq.).

 

315

 

 

1,15, шир. 1,80 м.). Наляво се намира прав млад мъж в положение на молитва, леко обърнат към светеца. Той има продълговато лице, правилен нос, дълга черна коса, ниско остригана брада, мустаци и черни очи. Отгоре е облечен с дълга одежда с червен цвят (пурпурна далматика ?), но без ръкави. Отдолу се съзира друга одежда със светлозелен цвят. По ръкавите на дрехата са изобразени едноглави орли, обградени в кръгове (т. нар. ἐξέμπλια). [104] През средата на одеждата едва се виждат очертанията на пояса. На главата си няма нищо. В дясно от светеца се намира образът на млада жена. Тя носи отдолу дълга бяла дреха с украшения, с висока яка, а отгоре друга по-къса одежда с тъмночервен (пурпурен?) цвят, с кафяви резки и червени краища. Главата ѝ е украсена с повръзка с бисери с кафяв и бял цвят; на ушите си носи обеци с бисери. Част от тялото ѝ е закрито от наметката на архангел Михаил. Лицето ѝ е кръгло, с правилни черти и с големи очи. Ръцете на двамата молители са обърнати молитвено към архангел Михаил. При двата образа (наляво от главата на мъжа и наляво от главата на жената) се виждат следите от надпис, който сега едва се чете:

 

† Δέησις τοῦ δού-

λου τοῦ θ(ε)οῦ Μι-

. . , με-

γάλου βασίλέως

σάνη

καὶ. . . [105]

 

 

104. Ὀρλάνδος, ib., p. 104, припомня, че това са т. нар. одежди от тъкан αἐτοὶ или αἐτάρια.

 

105. През лятото на 1941 г. имах възможност да посетя доста пъти тази църква, да проверя надписа и да проуча образите.

 

316

 

 

Според по-стар препис, направен преди десетина години от костурския учител X. Καραγκούνης, когато надписът е бил още сравнително добре запазен, надписът трябва да се чете :

 

† Δέησις τοῦ δού-

λου τοῦ θ(ε)οῦ Μιχαὴλ

Ἀ[σάνη υἱοῦ τοῦ με-

γ]ἀλου βασιλέ[ως τοῦ

Ἀ]σάνι

καὶ τῆς μη-

τρὸς [αὐτοῦ] Εἰρήνης

Θ[εοδώρου] κυ[ρίας Καστ]ορίας. [106]

 

Надписът обаче трябва да се възстанови по следния начин : † Δέησις τοῦ δούλου τοῦ θεοῦ Μι[χαήλ Ἀσάνη, υἱοῦ τοῦ] μεγάλου βασιλέως [Ἀ]σάνη καὶ [τῆς μητρὸς αὐτοῦ Εἰρήνης Θεωδώρου Κομνηνοῦ]. От надписа прочее се вижда, че тук са били изобразени българската царица Ирина, дъщеря на кир Теодор Комнин, и нейният син Михаил II Асен. Населението на погърчения български градец разказва и днес, че тук са изобразени ктиторите на храма, ако и да е изказано мнение, [107] че храмът е бил построен по-рано — именно през XI в. Съвместното изображение на Михаил II Асен и майка му Ирина в костурската църква намира своите успоредици в изображенията по монети от времето на този владетел. [108] Тази съвместност се обяснява очевидно с това, че Ирина е била съуправителка на своя син. [109] Това изображение ще да е било направено (приемайки най-обща датировка) през царуването на Михаил II Асен, следователно

 

 

105. Вж. посочванията на Ὀρλάνδος, ib., р. 105.

 

106. Вж. Ὀρλάνδος, ор. с., р. 106.

 

107. За монети с подобни изображения вж. Мушмов, Монетите и печатите на българските царе, с. 71 сл. ; същият, Една нова сребърна монета от царица Ирина със сина ѝ Михаил. Сборник В. Н. Златарски. София 1925, с. 185—186.

 

108. Срв. Златарски, п. с., с. 428 сл.

 

317

 

 

между 1246 и 1257 г. През 1246 г. Михаил II Асен е бил дете на 9—10 години, [110] докато в това изображение е представен по-възрастен. В края на 1246 г. [111] под властта на имп. Йоан Ватаци се намирали градовете Солун и Бероя, а земите по-нататък и западно от града Платамон (Πλαταμών) в Тесалия, [112] заедно с Битоля, Охрид и Прилеп, се намирали под властта на епирския деспот Михаил II Ангел, докато градовете Воден, Старидол, [113] Острово ([Ὀ]στροβόν) и техните околности (τὰ περὶ ταῦτα) били подвластни на Теодор Комнин. [114] Вероятно под властта на Теодор Комнин тогава ще да е бил и градът Костур. [115] В 1253 [116] градът преминал под управлението на имп. Йоан III Ватаци. [117] За кратко време тамошните земи са били възвърнати към българската държава през 1255 г. [118] Вероятно царица Ирина и цар Михаил II Асен ще да са посетили град Костур през времето между 1246—1253 г. и ще да са направили щедри дарения на тамошната църква „Св. Архангел Михаил“, поради което на видно място били изрисувани техните ликове.

 

 

110. Срв. Златарски, п. с., с. 429.

 

111. За тази дата срв. Ив. Дуйчев, Приноси към средновековната българска история, с. 205 и бел. 7. За събитията общо вж. също Златарски, п. с., с. 435 сл.

 

112. За този град срв. Μηλιαράκης, ор. с., pp. 128, 331, 375, 534.

 

113. Местонахождението на тази крепост е неизвестно: срв. Μηλιαράκης, ор. с., р. 375 п. 3 ; Златарски, п. с., с. 436.

 

114. G. Acropolita, ор. с., р. 84, 16—22; срв. Μηλιαράκης, ор. с., р. 375; Златарски, п. с., с. 436; изразът на Г. Акрополит πρὸς δύαμας ἀπὸτοῦ Πλαταμῶνος не означава „до пределите на Платамон", както превежда Златарски, а точно „τὰς πρὸς Δ(ύσιν) τοῦ Πλαταμῶνος χώρας" ,на запад от Платамон“, както го тълкува Милиараки.

 

115. Възможно е също градът да е бил подвластен на Михаил II Епирски (срв. Μηλιαράκης, ор. с., р. 393 sqq. ; Παπακωνσταντῖνος, ор. с., рр. 26, 29), но, разбира се, поради родствените връзки българската царица е могла да посети града.

 

116. Според Heisenberg (ib., р. 92) това станало през пролетта 1253 г., докато Μηλιαράκης (ор. с., р. 396) смята 1252 г.; Παπακωνσταντῖνος, (op. c., pp. 26, 29) дава 1251 г., а Златарски, п. c., c. 445 сл. годината 1254. Най-приемлива е годината 1253 : срв. Дуйчев, Приноси..., с. 209 и бел 3.

 

117. G. Acropolita, ор. с., рр. 90, 11 sqq., 92, 21 sqq.

 

118. Вж. Златарски, п. с., с. 447 сл. У Acropolita, ор. c., р. 107, 14 sqq. не е посочено изрично името на град Костур.

 

318

 

 

Ходът на историческите събития след 1254 г. или, още по-добре, след смъртта на Йоан III Ватаци е такъв, че не може да се мисли за подобни лета. [119]

 

 

119. За събитията вж. Златарски, п. с., с. 446 сл. Към изложението на покойния наш историк за времето на цар Иван Асен II могат да се направят още няколко малки поправки.

 

— В Синодика между црцѧ блъгарскыѧ се споменава на първо място майката на Иван Асен II и жена на Асен I, царица Елена (вж. изд. М. Попруженко, с. 88. § 117), а след това (§ 118) се добавя :

Въз основа на това сведение обикновено се приема, че Иван Асен II е бил женен три пъти (вж. Π. Ников : ИИД, V [1922] с. 57; Златарски, н. с., с. 419 сл.). Същевременно y G. Acropolita, ib., р. 41, 17, се упоменава една наложница (παλλακή), от която Иван Асен II имал дъщеря Мария. Златарски, п. с., с. 419, смята, че споменатата на първо място в Синодика Ана е тъкмо тази „незаконна жена" на Иван Асен II, което е немислимо, защото там тя е посочена като царица. Вместо да се допуска, че Иван Асен II е имал четири жени — една наложница, после Ана-Анисия, Ана-Мария и Ирина, трябва да се приеме, че първата спомената Ана не ще да е била негова жена. След упоменанието на жената на Асен I, Елена, в Синодика очевидно е посочена царица Ана — жена на Петър II или на Калоян и Борил, и най-сетне новата царица Ана, маджарката, за която изрично се споменава, че е жена на цар Иван Асен II. Към 1224 г. Иван Асен II оженил незаконната си дъщеря Мария за Мануил Комнин (вж. у Златарски, п. с., с. 333 сл., 337), но този брак, изглежда, е бил по-скоро фиктивен, защото, ако по това време сам царят е бил едва на 29—30 г., ясно е, че той не може да има пълновръстна дъщеря.

 

— Във връзка с битката на 9 март 1230 г. в текста на G. Acropolita, ib., р. 42. 9, трябва да се приеме не написът Κολοκοτινίτζα (приет и от Златарски, п. с., с. 339). но по-скоро Κλοκοτινίτζα, даден в три ръкописа от XIV—XV в. Името на това селище, изглежда, ще да е станало твърде известно, защото то се споменава и в една византийска стихотворба от XIV в., между няколко други български думи: вж. P. Matranga, Anecdota graeca, II (Romae 1850), p. 677. V. 64.

 

— За областта Волерон (у Златарски, п. с., с. 340), вж. сега обширното изследване на Στ. Π. Κυριακίδης, Βυζαντιναὶ μελέται, II—V (Θεσσαλονίκη 1939), pp. 29—232.

 

— Неприемливо е обяснението на Златарски, п. с., с. 343, че под земѧ срьбскѫѫ и трїбалы в търновския надпис и в житието на св. Петка от патриарх Евтимий трябвало да се разбират „сръбските земи не от кралство Сърбия, а около гр. Драч“. С тези изрази съставителят на надписа и Евтимий са искали изобщо да посочат установеното върховенство на българския владетел над сръбската държава.

 

— Споменатият в Дубровнишката грамота закѡн’ о кȣмерки не е „закон за митата“ (Златарски,

 

319

 

 

п. с., с. 352), а закон за търговията изобщо ; изразът прѣзъ закѡн’ о кȣмерки трябва да се преведе не „според закона за митата", а „против закона...“

 

— Във връзка с делата на Мануил Комнин (за него вж. у Златарски, п. с., с. 349 сл.) G. Acropolita, ib.,pp. 43, 24—44, 1, разказва:

Μηλιαράκης, op. c. p. 255, погрешно отъждествява споменатия тук βασιλεὺς Ἰωάννης с Иван Асен II, когато в същност с това име се указва имп. Йоан III Ватаци (срв. G. Acropolita, ib., pp. 34,20 ; 36, 10, 16; 38, 7 ; 40, 3 ; 45. 5 passim). За думите σὲ τὸν βασιλέα καὶ δεσπότην A. Ηeisenberg не е забелязал, че са цитат из църковен химн и са били отъждествени още от Μηλιαράκης, ор. с., р. 255, л. 1.

 

— Лошо тълкуване е дадено от Златарски, п. с., с. 354 и бел. 2, на думите от писмото на навпактския митрополит Йоан (Виз. врем., III [1896] с. 292, 30—35) : става дума за това, че латинският цариградски император (ὁ ἀζυμίτης) се назовавал βασιλεύς, че Иван Асен II също се е назовавал в свои писма (ἐν γράμμασι) βασιλεὺς ὑψηλότατος, а се пренебрегвало и не се признавало царското звание на онзи, който „получил право на царска власт от своите предци“ (ὁ τὸ δικαίωμα τῆς βασιλείας ἐκ προγόνων λαβών, не „който е получил законно основание...“) и справедливо (δικαίως) бил призван (καλούμενος) на нея (εἰς αὐτἡν), сиреч бил позован да я заеме (не „справедливо се нарича с нея" !). В тези думи прочее няма никакъв намек, който би оправдал предположението на Златарски, п. с., с. 355, 360, 366, че сам никейският патриарх „славил и величаел в писмата си българския цар Иван Асен II за височайши цар (василевс)“ и следователно още в 1228 г. е имало между тях някакви преговори. Тогава би трябвало да се заключи, че патриархът е признавал титлата βασιλεὺς и на латинския цариградски император.

 

— В договора на Иван Вриенски и Балдуин II няма никаква „предпазлива уговорка“ по отношение на цар Иван Асен II, както мисли Златарски, п. с., с. 357 и бел. 1. Според този договор не се запазва „целостта на държавата на Иван Асен II“, но само се предвижда тази земя при победа да не бъде заемана от Иван Вриенски, а да му се дадат други земи, докато българската държава се предоставяла повече на Балдуин II. Същото се предвиждало и за солунското княжество (excepto regno Thessalonicensi). Това е било следователно разпределение на бъдещите завоевания. Думите в писмото на анкирския митрополит Христофор до Иван Асен II (вж. изданието на В. Васильевски в ЖМНПр, 238 [1885] март април, с. 53) :

са в по-голямата си част цитат от Притчи, III, 2 ; IV, 10 сл., IX, 11, 18; Второзак., XXX, 16; Изход, XXXIV, 24, и затова от тях не може да се теглят изводите, които прави Златарски, п. с., с. 364, според когото тук се посочвали успехите на Иван Асен II след Клокотнишката победа ; при това говори се за бъдеще време, не за минала победа.

 

— По въпроса, дали Иван Асен II или Йоан III Ватаци е направил пръв предложение за сродяване и сключване на мирен договор, трябва да се приеме сведението на G. Acropolita, ib., pp. 48, 24—49, 5, според когото пръв предложил

 

320

 

 

това никейският владетел, а не, както мисли Златарски, п. с., сс. 378 сл., според сведението на N. Gregoras, ed. В., I, р. 29, 15—22, който е по-късен и явно пристрастен (срв. указанието у Златарски, п. с., с. 390 бел. 1) или на западните извори, които са неясни.

 

— Неубедителни са разсъжденията на Златарски, п.с., с. 367/8, 386, че Иван Асен II след 1233 г. издигнал Йоаким за търновски патриарх и прогласил независимостта на българската църква. В Синодика (изд. Попруженко, с. 86—87) изрично е посочено, че той на Галиполския събор все още е бил архиепископ:

В този домашен паметник не се дава прочее никакво посочване, че преди 1235 г. Йоаким е бил самоволно издигнат за български патриарх, а се посочва само, че до това време той е бил (προηγιασμένος ἀρχιεπίσκοπος). Не може да се допусне, че в Синодика е застъпено някакво византийско гледище в случая, нито пък че с прозвището „преждеосвещен архиепископ“ е могъл да се означава патриарх.

 

— Заслужава внимание посочването на G. Acropolita, ib., pp. 51, 13—52, 2, за разграничението на завоюваните в Тракия земи между българския и никейския владетел :

Никейският владетел следователно е запазил за себе си град Галиполи, завоюван самостойно от него преди съюзните действия (срв. G. Асrop., ib., р. 50, 12—16), града Μάδυτα (в Тракийския Херсонес или Галиполския полуостров), целия Галиполски полуостров, град Κισσὸς (дн. Кешан), областта на запад до р. Марица, на изток — с планината Ган или Текирдаг. Ако Сава Сръбски е дошъл в Търново „преди Богоявление (6 януари с. с.)“, а починал на 14 януари, то съвсем не може да се твърди, че той прекарал в българската столица „дълго време“ (Златарски, с. 408—409). През 1237 г. Иван Асен II ще да е бил на възраст около 41—42 г., следователно не може да се твърди (Златарски, п. с., с. 406), че той „без да гледа на старостта си“, се оженил за Ирина.

 

— Въз основа на сведението на G. Acrop., ib., рр. 62, 19—64, 5, за слънчево затъмнение, за появата на „опашата звезда“ (πωγωνίας) и за смъртта на императрица Ирина, последвала шест месеца след това, може да се провери датата на смъртта на Иван Асен II, тъй като се знае, че слънчево затъмнение е имало на 3 юни 1239 г. и на 6 октомврий 1241 г. (вж. А. Heisenberg, G. Acropolitae Opera, II. Prolegomena, p. IV n. 2). Очевидно посочено е затъмнението през 1239 г., което може да служи като безспорен terminus post quem за смъртта на цар Иван Асен II.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]