СТАНОВИЩЕТО НА ВЪТРЕШНАТА МАКЕДОНСКА РЕВОЛЮЦИОННА ОРГАНИЗАЦИЯ ПО МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС

В днешната тежка съдбоносна криза, която преживява българският народ след две последователни войни в толкова късо време и последващия погром на най-съкровените, с векове лелеяни, народностни въжделения - обединението на българското племе -забелязва се във всички слоеве на нашето общество стремеж за установяване вината и отговорността на всички фактори у нас и опит за поставяне народния идеал на по други начала. И в тоя дух на осветление върху причините за проиграване българската кауза се изнесоха важни документи и държаха се речи от лидерите на политическите групировки с взаимни обвинения, както и до днес още се води яростна писмена полемика по тоя въпрос. Ето защо, в случая и аз дължа да дам едно по-обстойно осветление върху положението на Вътр[ешната] македонска революционна организация и дейността й в последните години, толкоз повече, че и българските държавници зачекнаха в своите публични речи горната тема.

[...] (Заличени от цензурата 10 реда текст.) И това схващане им се наложи от грубата действителност, а именно, че освобождението на Македония представлява една твърде трудна и сложна задача поради нейната географи-ческа особеност - кръстопът на съобщителните артерии между Азия и Европа и сетне поради нейната етнография и аспирации към нея от страна на съседните държави.

Несъмнено, само една такава цел можеше да примири вътрешните сепаративни тежнения, да запази нейния единен образ и да се издигне тя в култ еднакъв за всички националности в страната, и само в този смисъл дейността на организацията можеше да бъде от полза.

И така, разбиращи само своята мисия, основателите на организацията успяха да пронижат цялата страна, като сърцето на роба се възпламеняваше с огън на неустрашимостта, душата му се заливаше с най-сюблимни пориви, а мисълта му се подхранваше само с идеята за свобода, благодарение на което се създадоха твърди характери и идейни борци.

И докато в Македония националният дух закрепваше и се манифестираше най-внушително при сички прояви на живота, а интелигенцията й се развиваше в духа на непорочния идеализъм и себеотрицанието се издигаше в култ в свободна България материализмът изтласка твърде рано последните малки останки от идеализъм.

Ето защо освободителите и освободените не можаха да се разберат помежду си и дават израз на своите желания и чувства, понеже в схващанията на всеки един поотделно бяха легнали се-бични понятия и желания. И така, ония синове на Македония, които бяха се настанили в свободна България, не можаха да устоят на изкушенията от господствуващия тук материализъм и те в скоро време се изравниха по чувства и стремежи напълно със средата.

При това положение, появата на две противни течения по разбирането на македонската проблема, беше твърде естествено, [...] (Заличени от цензурата 3 реда текст.).

Наопаки, установената в България македонска емиграция, слята отдавна с тенденциите и разбиранията на българската държава, смяташе македонския въпрос за български и резервираше правото за разрешението му само на българската власт. Носител на това течение се яви Върховният македонски комитет в София. От тук произлезе оная историческа борба и взаимноизтребление на ратниците от двата лагера, при която борба, в името на тая идейност и разбирания, не малко братска кръв ороси македонските полета и усои. Изумлението и възмущението на българското общество по тоя повод беше съвършено правдиво, защото не можеше то да проникне в психиката и в тайните дълбини в сърцето на борците, поради което неговото негодуване и пристрастност в присъдата му беше неоснователна и погрешна. А още по-непонятно и изумително за широката маса, дори и за интелигенцията беше това самоизтребление в редовете на самите ратници на Вътрешната организация.

Едни от най-първите хора на организацията, Гарванов и Сарафов, станаха жертва всред София и то от другарите им [27]. С пълно право би трябвало всеки да се възмущава от тоя престъпен, отвратителен акт, макар аспираторите да твърдят, какво основата на това престъпление е имало малко идеализъм, може би превратно разбиране, произходяще от едностранчивост и сек-тантство в концепциите, от просто подозрение във връзки с важни политически лица.

* * *

Съзнанието на ратниците изобщо, за тежката отговорност пред самия себе и народа, страхът за нарушение светостта на каузата, създадоха пословичната инертност на организацията, която инертност се налагаше от стремежа на политическите групировки тук, в България, в борбата им с двореца и обратно, както и от домогванията им за власт посредством македонския въпрос.

По тия именно причини, първите хора на организацията, като Делчев и Груев, изпитаха през всичкото време на пребиванието си тук, най-големи морални и душевни терзания - да не би и те да бъдат въвлечени в общия водовъртеж и гледаха как по-скоро да се измъкнат от задушливата тук атмосфера. Ето защо, по същите съображения - запазване самостойността на организацията - съставът на представителството беше често преизбиран и променяван. Тъй напр[имер], Гоце Делчев и Гьорче Петров отстъпиха в 1902 год. представителския си мандат на Хр. Матов, Пере Тошев и д-р Хр. Татарчев [28] и по-късно, след Илинденското въстание в 1903 г., Хр. Матов и д-р Хр. Татарчев сезираха на няколко пъти подред вътрешността за сменяване представителството им.

На тази именно идейност и разбиране се дължи борбата, която Вътрешната револ[юционна] организация откри на всички фактори извън и вътре в Македония, фактори, които искаха да я отклонят от предначертания й път.[...] (Заличени от цензурата 12 реда текст.)

Въпреки това, България макар и много рано повикана в живота, неподготвена нито милитарно и икономически, нито пък политически, избра комбинации противни на целите на организацията и опасни за целостта на страната, респективно за българския народ, по разрешаването на (В текста е „и".) македонската проблема, които комбинации неприятелите ни изтълкуваха като санкция от българска страна за дележ на Македония. В тая паметна борба, изобщо Вътрешната организация с едно рядко достойнство отстояваше своя идеал и най-сетне след славна упоритост беше изтласкана от пътя на своя исторически стремеж и заставена да се подчини на желанието и волята на българската официална мощ.

Резултат от българската политика беше Междусъюзнишката балканска война, която свърши толкова фатално за българския народ.

Голяма част от ратници, които намериха подслон в България и които по неволя нямаха възможност да се върнат в Македония, не можаха да се простят тъй леко с идеалите за свободата на татковината си и да останат глухи към воплите и страданията на своите близки, свързани по чувства и дейност през целия си живот. Ето защо, те се заловиха, въпреки общото зашеметяване и траур в страната от безвъзмездно проиграни мечти за културен и свободен национален живот, да спомогнат за поддържане интерес във всички слоеве на обществото по отношение на македонската кауза.

Линията на поведение се определяше от самите условия: от една страна да подкрепи роба в борбата с новия режим с всички ония средства познати и изпитани през дългогодишната революционна дейност (като устни, четнишки и атентатни протести); от друга страна, да се подпомогне оная политическа комбинация, която би реализирала нашия идеал. Балканската война, изобщо откри само големите бездни в отношенията на великите сили и страшните им противоречия в политико-икономичната област, както в духовния и моралния мироглед.

Много възпламенителен материал беше се натрупал във всяка една намираща се латентно в конфликт велика сила. Искрата за пламване на целия свят се даде със Сараевския атентат. Малката България, още с незаздравели рани, не се остави без внимание от воюващите сили за привличането й към едната или друга страна.

Естествено това повлече и нас за наклоняване към едно от двете течения в България - спрямо Централните сили или Антантата.

Макар нашите симпатии да бяха към страната на западните сили, - поради ценните, незабравими услуги на английската филантропия, в лицето на Баучер, братя Бъкстон и Брайлсфорд, указани на нашата нация, тоже поради паметната защита на бележитите французки синове, Пресансе, Луй Леже, Ламанш, Виктор Берар, за угнетения и онеправдан наш народ и най-сетне поради благородното държане на италианските жандармерийски офицери чрез пребиваването им в Македония, както и моралната подкрепа на италианския учен свят за нашата кауза, - ние трябваше с най-голяма тъга на сърцето да подкрепим политиката на Централните сили, въпреки че те са били най-яростните противници по отношение нашите аспирации и най-твърдите крепители на потисническите режими в света.

Нашето трагично положение, създадено от Балканската война, беше толкова жестоко и покъртително за нас, щото нашият здрав разум и сърце не можеше да допусне по никой начин едно сътрудничество със Сърбия, която както в миналото, тъй и в настоящето си остава най-непримиримия враг на племето ни, и която още при незасъхналата задружно пролята кръв, заграби страната ни като унищожи черкви и училища, най-съкровените ни богатства - и прокуди от татковината ни цялата интелигенция.

Тука също едно съвместно действие със Сърбия не можеше да бъде подкрепено от нас, когато нашата история е препълнена с най-престъпни и отвратителни сцени от хората на Стара и Нова Гърция. Освен това против нас беше и руският монархизъм начело с Николая, комуто беше поверена от Антантата съдбата на Балканите, - и кошмарът, който отдавна душеше българския народ, възкръсна в най-ужасна форма. Страх и трепет ни обземаше при мисълта и пресните спомени за домогванията на руската дипломация срещу целостта на Македония с подхранване сръбските апетити в тая страна и как, от друга страна със своята задкулисност и колебливост, за чисто егоистични цели, подготви Балканската война - погрома на България (Считаме за необходимо да заявим, че всички тия разсъждения на почтения д-р Татарчев се споделяха, до намесата ни във войната, само от мнозинството на най-предните представители на македонската емиграция, учени и революционерствуващи. Имаше, разбира се и едно малцинство, което внасяше в разсъжденията си повече широта и прозорливост и подкрепяше становището на мнозинството от опозиционните политически деятели. Широката македонска маса и тук и в Македония, беше, разбира се, съвършено чужда на тия умствени спекулации и нямат абсолютно никаква отговорност за избора на катастрофалния път. Ние ценим рицарското самопризнание на г. д-р Татарчев, мислил обаче, че за да преодолее между македонските революционни и интелектуални водители германофилското течение, голяма роля изигра австро-германската пропаганда с всички разновидни средства, които й бяха на разположение. - От редакцията)

Нещо повече, въпреки всичко това, безплодни останаха нашите постъпки чрез покойния д-р Д. Владов пред руския и английския посланици за едно благоприятно и справедливо разрешаване на македонския въпрос, вън от обещаната линия до Вардара. (В положение сме да заявим, че покойният д-р Владов е знаел за предложението на Антантата от 16 май 1916 г. [29], с което на България се отстъпваше цялата безспорна зона (оттатък Вардара) по съюзния сръбско-български договор от 1912 година [30]. - От редакцията)

Така щото, на нашите законни искания - целостта на Македония и нейната пълна независимост, каквато Вътрешната организация е разбирала, - ние найдохме присмех и това стана причина, с болка на сърцето, при пълно съзнание за великия момент, да над-тегнем във везните на онова течение в България, което задоволяваше нашите искания, сир. да се присъединим към Централните сили. Нашият интелект и гласът на сърцето ни повеляваха, може би погрешно това решение, обосновано на чисто вътрешни подбуди и разбирания без всяка чужда намеса и користолюбие (доколко това се отнася поне лично до мен). И аз мисля, че българските политически мъже, които познаваха по-добре международното положение и мощта на всяка една воюваща групировкаот сили, бяха в състояние да преценят по-умело развиващите се тогава събития и да наложат волята и желанията си на цар Фердинанда, което макар и да не беше тъй лесно поради податливостта и заслепеността на отделни лица и партии, но трябваше да се направи в името на националните интереси. [...] (Заличен от цензурата 9 реда текст.)

И най-сетне, България по една фаталност взе своето място в световната война, като повлече и нас със себе си. И като резултат на своята намеса настъпиха двата последващи погрома. Ала днес, пред страшната перспектива на утрешния ден, колективният интелект на българския народ, респективно неосвободения, трябва да прояви една планомерна и подходяща на времето дейност, като престанат всякакви отделни течения и групировки по разрешението на македонския въпрос.

Сп. Сила, С., г. I, бр. 40, 21 юни 1919 г., с. 4-6.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

27. На свиканото съвещание на Окръжния комитет на Серския революционен окръг на 10 октомври 1907 г. Иван Гарванов, Борис Сарафов и Михаил Даев били осъдени на смърт за действията им насочени „в дадения случай еднакво до независимостта и целостта на организацията и до представителите на нашето идейно течение", както е вписано в протокола от съвещанието. Вж. ЦДИА, ф. 1508, оп. 1, а.е. 469, л. 1-5. Изпълнението на присъдата било възложено на Тодор Паница, който застрелял Ив. Гарванов и Б. Сарафов на 28 ноември 1907 г., а М. Даев бил екзекутиран при все още недостатъчно изяснени обстоятелства.

28. Това не отговаря на истината, тъй като Г. Делчев и Г. Петров били заменени като задгранични представители на ВМОРО в София през септември 1901 г. от Туше Делииванов и Димитър Стефанов. А от ноември 1902 г. Хр. Матов, Пере Тошев и д-р Хр. Татарчев били назначени на мястото на Т. Делииванов и Д. Стефанов.

29. Вероятно става дума за нотата на руския пълномощен министър в София до българския министър на външните работи от името на Антантата, връчено на 16/29 май 1915 г. Вж. Дипломатически документи по намесата на България в Европейската война. Т. 1. С., 1920, 503-504.

30. Става дума за тайното приложение към договора за приятелство и съюз между Царство България и Кралство Сърбия, в което се разпределяли бъдещите териториални придобивки след успешна война срещу Турция, което било съставено на 29 февруари 1912 г. в София. Вж. Българска военна история. Подбрани извори и документи. Т. 2. С., 1984, 441-442.