ПИСМА И ИЗПОВЕДИ НА ЕДИН ЧЕТНИК, 1902 г.  —  СПОМЕНИ ОТ СТРАНДЖА  —  ОТ ВИТОША ДО ГРАМОС
Хр. Силянов
 
ХРИСТО СИЛЯНОВ — ЧЕТНИК, ПОЕТ, МЕМОАРИСТ, ИСТОРИОГРАФ

ПОСЛЕСЛОВ
(Михаил Неделчев)
 

Христо Силянов бе не само един от дейците на революционното движение за освобождаването на българите от Македония и Одринско. Той осъществи чрез слово и дело — наред с други работници на делото като Михаил Герджиков и Светослав Мерджанов — единството на двете области в стремежа им към отхвърляне на вековния национален гнет. Той бе в Кожух планина, в Огражден, Беласица и Пирин планина един от най-младите воеводи с гоцеделчевска закваска и бе по-късно из странджанските гори един от водачите на народната буна, започната в тези български краища на славния ден Преображение. При това Силянов е значителен революционен писател, поет и мемоарист, съхранил чрез словото си героиката на националната революция от началото на нашия век.

Много български писатели от това време заложиха своя талант за каузата на революционното движение за освобождаването на българите от Македония и Одринско: Пейо Яворов, Антон Страшимиров, Стоян Михайловски... Но за Христо Силянов това е единствената тема, тема-съдба. Всеки, който се опита да узнае какво е тази национално-освободителна борба в живота на цялото българско общество от това време, ще трябва да разтвори и изучи книгите на Силянов. А тематическата еднопосочност на творчеството му само подчертава, че за него и словото е част от революционното действие.

Животът му до двадесет и пет годишна възраст е сякаш създадена от поет-романтик повест. Според едни сведения той е роден в Цариград на 28 май 1880 година. Останал от малък сирак в чужда езикова среда. Баща му, българин от Охрид, женен за гъркиня, умира твърде млад. И чичото дава Силянов в сръбско училище.

Ето какво казва семейното предание, съхранено чрез съ-

594

пругата на писателя, художничката Веса Силянова, за произхода му: „Дядо му бил много богат българин от Охрид. Имал чифлик в околностите на града, където често приютявал комити. Турците решават да му отмъстят, нападат чифлика и избиват цялото семейство със слугите и другите работници. Остават живи единствено две малки деца, които били заведени по това време на мандра. Тези деца са бащата и чичото на Силянов. Чифликът е разорен, децата са гладни, но никой не смее да ги приюти. Минава сръбски керван, който прибира изоставените деца и ги праща в Цариград — под опекунството на Патриаршията. Там те израстват и едва ли са получили някакво образование, били са по всяка вероятност обикновени работници. Баща му се оженва за левантийка. Умира наскоро от туберкулоза. Остават сирачета три деца. Майка му иска да го даде някъде чирак. Застъпва се баба му, която казва: „Не точно това дете, то е родено с друго да се занимава.” А Силянов е и най-малък. Така по настояване на чичо му, който е и опекун, постъпва в сръбско училище. (Приблизително същата версия предава и професор Петър Петков в статията си за Силянов „Поет и революционер”, поместена във в. „Литературен глас”, бр. 576 от 30.XII.1942 г.)

Макар и подложено на толкова изпитания, оттук нататък националното съзнание се оказва по-силно от всички обстоятелства. (Още от този ранен период в Цариград Силянов добре знае гръцки и турски език и те ще му служат в по-сетнешната революционна дейност.) Очевидно идеята за родното е била неугасима в съзнанието на Силянов-ученика. Той намира сам пътя към едно от най-реномираните български учебни заведения за епохата — Солунската гимназия, а по-късно завършва Битолската гимназия. Още тук той е изцяло отдаден на революционната идея — та негов учител е самият апостол Дамян Груев!

За етапите на революционното си осъзнаване по време на гимназиалните години Силянов разказва в очерка си за патриотичното будителство на учителя Дамян Груев (очеркът е поместен в издавания в Цариград и Солун календар „Летоструй” 1910 г.), както и в пасажи от своите „Писма и изповеди на един четник”. Тези редове добре показват, че българските гимназии в Солун и Битоля (а така е и в други училища из Македония) всъщност са били школи по революция. И съвсем естествено, преди да поеме пътя на про-

595

фесионалния революционер, Силянов ще премине през още едно характерно за дейците на движението житейско проявление — учителството. По това време учител е синоним на революционер в тези области. За учителите това е възможност да вършат легално опасната си дейност, да имат множество човешки контакти. Учители са били Гоце Делчев, Дамян Груев, Гьорче Петров, Христо Матов, Пере Тошев, Михаил Герджикоз, Кръстьо Асенов и толкова още други. И така, преди да стане един от „интелигентните” дейци на организацията („интелигентен” е дума от идеологическия речник на движението и означава просветен деец от нов, гоцеделчевски тип), Христо Силянов е една година учител в Прилеп.

Всъщност преди това краткотрайно учителствуване, веднага след завършването на гимназията, Силянов и двама негови другари предприемат пеш едно поклонение до столицата на свободната част на отечеството — Княжество България. В София те се запознават с Гоце Делчев, Борис Сарафов и Гьорче Петров, които горещо одобряват намерението им да се върнат в поробените области и да работят там за делото. Припомняйки си години по-късно за съучениците от гимназията, Силянов ще напише: „Само трима или четирима (от целия випуск — бел. моя, М. Н.) излязоха изменници и отидоха в София да следват.” Нека ние, днешните българи, поспрем при тази фраза: желанието да отидеш да следваш е било смятано за измяна — иначе всички тези млади интелигенти посвещават живота си преди всичко на борбата за свобода и мнозина намират смъртта си в нея. С основание съвременният историк проф. Веселин Трайков нарича подобен жизнен избор проява на „една чистота на политическите идеали, когато всеки е готов първо да поднесе живота си пред олтара на отечеството”. А този тип социално поведение е само едно от свидетелствата за кипящата възрожденска атмосфера от живота на поробените българи в Македония и Одринско, свидетелство за мъжествено единство на мисли, чувства и постъпки.

И така, през 1900–1901 г. Силянов е вече учител. А за посветените в революционното дело получените чрез Екзархията учителски назначения са всъщност форма на легално пребиваване в някой район; това назначение означава, че младежът всъщност вече е включен в местната революционна мрежа. И учителската му работа има много посоки

596

— както го изисква революционният морал. Но твърде скоро Силянов е заподозрян от турската полиция, затварян е на няколко пъти за късо време, принуден е да мине в нелегалност и от Битоля е препратен към „хвърчащите”, към четниците. В първите дни на 1902 година той е вече в планината. И ако Дамян Груев е негов учител в легалната организационна дейност, знанията си за четническото горско битие Силянов получава при съвместния си живот със самия Марко Лерински — създателя на гоцеделчевската „подвижна военна академия” из планините на Македония.

Срещата му с новите другари става на 4 януари в село Загоричани. За обсъждане на важни въпроси със специално пристигналия тук Гоце Делчев са се събрали четниците от Леринско и Костурско, организационни дейци от Битоля; заедно с Марко Лерински тук са Пандо Кляшев, Славейко Арсов, Лазар Поптрайков. Ето в гази среда попада отведнъж двадесет и две годишният Силянов. А всеки запознат с историята на националната революция от този етап знае какво означават тези имена — легенди в тази история. В школата на Марко Лерински Силянов завинаги изгражда качествата си на последователен национал-революционер. Повече от половин година продължава това негово първо четничество. Известно време четата на Марко Лерински придружава в инспекционна обиколка самия подвижен член на ЦК Гоце Делчев (една от функциите на апостола) и тези дни остават за Силянов най-значителните в живота му. Налага се да се разделят — Гоце продължава работата си в други райони. След много перипетии Силянов става воевода на малка чета, която е разбита в сражение; тогава научава и за геройската смърт на Марко Лерински. Всичко това е описано в най-известната и най-романтическа книга на Силянов „Писма и изповеди на един четник”, издадена чак през 1927 година, макар че по някои сведения е писана наистина като дневник по време на революционните обиколки и преходи (вж. напр. в предговора на Иван Бурин към второто издание на „Писма и изповеди на един четник” от 1967 г., „Български писател”; вж. и бел. към същата творба в настоящото издание).

Всички спомени за предилинденските четнически месеци (а това е една обемна литература, която включва и писателски художествени мемоари, и обикновена „организационна” мемоаристика на значителни или обикновени дейци) ни разказват за трудностите на нелегалния живот, за „тайните”

597

дела на тази тайна организация, за внимателното придвижване на четите от село на село; разказват ни за опасната им и благородна работа всред всички слоеве на населението и за неизбежните понякога стълкновения с турските потери. Но макар и скрити в планините на Македония и на Одринска Тракия, героите от това движение са познати на българското общество. То следи с пределно съучастие борбата им. Така например след разгрома на четата на Силянов младият воевода е бил смятан известно време за загинал. Ще цитирам изцяло — като едно характерно свидетелство от епохата — съобщението от софийския вестник „Нов век” (орган на Народната либерална партия), поместено под рубриката „Новини от турско”, в бр. 474 от 14 юли 1902 г., с. 3:

„Христо Силянов е убит. Това е известието, което ни донесе едно писмо от Воденско. Известно е на читателите, че от 10 дена в с. Пътеле се сражават 40 млади македонски борци против многочислена турска войска, която беше докарала и 4 горски топа, за да разруши селото. Между тия борци беше и Христо Силянов като войвода на 15 души от тях. След няколкодневното сражение пръв Христо с момчетата си е направил опит да пробие път между гъстите редове на войската, но след часова борба на щик той заедно с 4-ма от другарите му е убит, 8 са пленени, а останалите избягали.

Христо беше младият певец за свободата на своето поробено и измъчено отечество. Той под псевдонима „Ружкин” неведнъж в българските списания и вестници е оплаквал нещастната съдба на македонския роб, неведнъж е възпял горските борци, които с пушка на рамо се борят против турската тирания и будят духа на роба за свещената революция. Той твърдо вярваше, че само тя е, която ще сломи непоносимия турски режим и ще озадачи европейската дипломация. Родом от поетичния Охрид, той носеше в душата си зародиша на поетически талант, току-що почнал да се развива. Още от ученическа скамейка в Солун, а после в Битоля, гдето свърши класическата гимназия, преди две години той написа първите си песни, от които личеше, че той отива по пътя на своя съименник, който сложи буйна глава на Веслец. От шест месеца той беше в редовете на възпяваните от него борци и в тежките минути на лишения и борба ги окуражаваше, като им четеше своята хубава поема за булемана — която сигурно е паднала в ръцете на турците при неговото

598

падание. По примера на своя учител и той „умря за правда и за свобода”. Скъпа жертва покрай хилядите други жертви. Но... жертви и кръв е нужно на съдбоносителите на поробените народи.”

Дори само в тази кратка (и пак като историческо сведение неточна) вестникарска бележка е отбелязано нещо извънредно важно: българската национална революция от началото на нашия век има свой велик образец — етапа, предшествуващ Априлското въстание от 1876 г.; новите борци изграждат характерите си по подобие на възпетите от Ботев, Захари Стоянов и Вазов герои...

За щастие, съобщението се оказва невярно: съдбата бе пожелала да запази Христо Силянов за бъдещите му дела.

Очевидно още тогава Христо Силянов е едно от големите литературни имена в движението. Като ученик в Битоля той е писал пламенни статии и стихотворения в местния хектографиран революционен лист „На оръжие”. По време на четничеството си пише своите стихотворения като хроника на революционното битие. Повечето от тях са създадени в почивките на четническия преход и върху подгънатс коляно и някои от тях веднага са намирали мелодиите си и са ставали бунтовни песни на движението. Това е известно и в Княжеството. Публикацията на цикъл негови лирически творби в известното Влайково списание „Демократически преглед”, бр. 4 от 15 ноември 1902 г. (в това издание той печата често и занапред), е придружена със следната редакционна бележка: „Ружкин е псевдоним на млад революционер войвода. Тия елегии са писани по планините из Македония.” И елегиите съвсем не са ранните любовни лирически жалби на Ружкин (този псевдоним е в чест на приятелката му Ружа) — те са мъжествен израз на скръбта по брата Марко и по „кадино-селските” герои.

За разлика от „хайдушки песни” на Яворов, които изразяват по-скоро романтиката на предишния, „волен”, „харамийски” стил, стихотворенията на Силянов пресъздават новата революционна обстановка с новия тип герой — просветения войвода или апостола. Големият му цикъл за Гоце Делчев и особено стихотворението от него „Бързай, млад войводо” е бил всред най-рецитираните творби на епохата наред с Ботевото „На прощаване” и „Опълченците на Шипка” на Вазов. Довчерашните съученици на Силянов от по-долните класове на Битолската, Солунската, а и на Одрин-

599

ската гимназия преписват стихотворенията му, учат ги наизуст, четат ги по вечеринки и така се готвят да го последват в революционното поприще. Та той вече е с обаянието на един от най-младите воеводи. Пеят ги върху познати или сега измислени мелодии и другарите му по оръжие. Съзвучни се оказват любовните му романси, „Бързай, млад войводо” и „Стружка мома” с мислите и настроенията на учениците в Сливенската гимназия например, някои от които ще му бъдат съратници в бъдещото въстание (Петко Росен, Минко Неволин, а и Иван Карановски — съчувственик на делото, но невзел участие). Много се харесват и историческите му елегии — за славното минало на Охрид и Преспа, за обземащите ни спомени пред Маркови кули.

Една голяма част от тези ранни лирически творби са събрани в издадената в съавторство с Владимир Ковачев през 1903 г. стихотворна сбирка „Тъгите на роба”. Това е една нова трансформация на известната литературна формула от епохата за „социалната скръб на поета” (така под влияние на руската народническа критика, на надсоновската вълна, интерпретира Страшимиров ранната Яворова лирика). В книгата любовните изповеди на Силянов се редуват с ботевски отрицания на любовната магия, за да се разгърнат категорично революционните мотиви, свързани с първото четничество. Подобно на Яворов, Силянов се връща към един предходен момент от борбата — заточаването на група дейци. Ето части от Силяновото стихотворение „Прости” (Подрумските заточеници):

Прости о роден край, за сетен път прости!
Под нас морето пей, шуми с вълни си ледни,
в безсилен яд за мъст сърцето в нас трепти.
Родино! Близко са минутите последни!

Ей, необятна шир пред нас се веч простре
и мята се, вилней стихията зловеща,
но в тоя миг и в нас бунтува се море:
омразата, ядът и вярата гореща...

Като в божествен храм в гърдите ни тя грей
и дават ни крила неволите на роба.
Тиранино! Гнева си яростен излей —
във нази мощ пламти пред мъките, пред гроба...

600
___    ___    ___    ___    ___    ___
Прости! Далеч от теб за наште младини
гроб хладен ще открий обятя ненаситни...
Но ти изчезна веч... С зефирните вълни
там поздрав ни прати от брегове ти китни.


Ето това са тъгите на роба. Почти няма събитие на движението, което да не е станало тема в стихотворенията на този поет на националната революция, на ВМОРО. Неговите творби са в последователността си истинска революционна хроника; те са често твърде конкретни — но изглежда така са били и най-функционални в словесно-идеологическата практика на движението. И в тази книга, а и по-късно Силянов снабдява някои от творбите си с бележки, които допълват информацията за възпяваното събитие. Той очевидно не се страхува от конкретността, а я търси. В българската лирика Яворов и Силянов вървяха в това време към двата полюса: многозначността и конкретността.

Пътищата на Силянов и Яворов — и житейски, и творчески — често се срещат. Книгата „Писма и изповеди на един четник” е дълбоко родствена на „Хайдушки копнения” на Яворов (не случайно първата редакция на „Хайдушки копнения” също започва като писмо до любимата). Запазените интимни писма на Михаил Герджиков от същите години показват, че революционният бит и общите идейни стремления раждат и сходни копнежи за лично щастие, но и сродни жертвоготовност и себеотрицание. Ето защо значителното в книгата на Силянов са не само изключително поетичните страници за всекидневието на четниците, за това, как Гоце Делчев и Марко Лерински „строят” революционната „държава в държавата”, за отношението на обикновения българин от тези краища към хората на делото. Писателят изповядва чрез лиричните моменти в писмата до любимата и личната драма на раздвоения интелигент от епохата, който вече не притежава ботевската цялостност на съзнанието, но потиска индивидуалиста у себе си. С богатството на мотиви, с пластиката на езика си, тази книга наистина е,наред със „Записки по българските въстания”,една от най-добрите книги за националноосвободителните ни борби. В нея откриваме и същата възрожденска цялостност, пълнота на познанието Авторът се интересува от бита на селяните; от стила на

601

живот по високите планински къшли; наблюдава срещите на обичайното народно право с революционния морал. Занимават го взаимоотношенията на представителите на различните националности. Въобще в книгата си дават среща три български епохи. „Писма и изповеди на един четник” беше до настоящия том и единствената (като изключим новото фототипно издание на неговата история) преиздавана в наши дни книга на Силянов.

Но да продължим с биографията на революционера и писателя Силянов. След редица провали (или „афери”, както са били наричани тогава в средите на движението) из Леринския и Костурския край, той е принуден да напусне района. За да се добере до България, той трябва да заобикаля през Гърция. Докато Силянов и Чекаларов са в Атина, отделни атински вестници поместват клеветнически материали против тях, техни карикатури. Полицията се опитва да ги залови. Всъщност това е второ посещение на Силянов в Атина, откакто е революционер. (През 1901 година той е изпратен там по организационни дела — създаване канал за пренасяне на оръжие.) Плод на тези две пребивавания в гръцката столица е големият стихотворен цикъл на Силянов „Под Акропола”, поместен в представителната му стихосбирка „Стихове” от 1904 г. Не може да не ни направи впечатление, че въпреки нелоялното отношение на официалните власти и някои шовинистични кръгове в Гърция към него и другите български революционери от македонските краища поетът изразява почитта си към чуждите национални идеали, възхищава се от вековния порив към свободата у гръцкия народ, счита, че изборът на Байрон да се бори за тази свобода е бил достоен избор. Но всъщност този хуманизъм в отношението към другите националности въобще е характерен за големите дейци на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

И така, в края на 1902 г. Христо Силянов е вече в София. Тук той се включва активно в организационния живот. По това време в Солун е взето решение за вдигане на въстание. През декември—януари в София се провеждат серия от заседания, които трябва да обсъдят това решение. Известно е, че Гоце Делчев, Гьорче Петров и Михаил Герджиков категорично се противопоставят на решението от Солун. Христо Силянов застава на другата позиция. В своя историографски труд „Освободителните борби на Македония” той

602

пише: „Оная нощ, когато се простих с костурските другари, Чекаларов и Пандо Кляшев ме заклеха да действувам тук, както мога и колкото мога за въстание през идната година.” Това желание да се избърза с въстанието, изразено от някои местни ръководители и войводи на ВМОРО, които доскоро се противопоставят и с оръжие на „върховистките” въоръжени акции „отвън”, се обяснява със страха след няколкото големи афери от още по-голямо разстройване на организацията. Софийските заседания завършват с компромисно решение за „засилени партизански действия” и това, както е известно, не променя нещата. Смъртта на Гоце Делчев засилва позициите на привържениците на въстанието. По-сетне Силянов ще признае погрешността на своята позиция от софийските заседания. Пролетта на 1903 година вече минава в усилена подготовка на въстанието.

Как поетът на Охрид и Струга се озовава по време на въстанието в другата поробена област, Одринска Тракия?

Още по Великден 1902 г. в къщата на Герджикови в Пловдив се е състоял с участието на Гоце Делчев конгрес на Одринския революционен окръг. Михаил Герджиков е определен за един от инспекторите на окръга. Той поканва Хр. Силянов да се прехвърли в Странджа и тук да вземе участие във въоръжената борба.

Доброволци се стичат отвсякъде масово в Бургас. Техен сборен пункт е известният Минков хан. Оттук се отправят към лагера край тогавашната граница до село Гергебунар (днешно Росеново). Макар да участвува дейно в подготовката на новопокръстените четници, Силянов, разколебан от критиката срещу възприетия от ВМОРО курс за въоръжено въстание, е обхванат от „трагизма на безверието”. Но лагерният живот край него е така пъстър, човешкият типаж така разнообразен — събрали са се всевъзможни идеалисти или просто търсачи на приключения; в споровете се вплитат със свои реплики всички български и европейски политически течения от епохата. А и драматичните събития скоро го увличат.

В края на юни една внушителна чета от около 130 души под водачеството на Михаил Герджиков минава границата. И силно развълнуваният Силянов прочита на Герджиков набързо написаното първо стихотворение от въстаническия си цикъл. (Герджиков съвсем не е, бил неизкусен литературно слушател. Писмата и записките му също твърде често пре-

603

минават в мерена реч. Въобще поезията, песента е съвсем естествено средство за изразяване на младите революционери.)

На 27 юни четата е вече на Петрова нива, където я очакват събраните от целия район четници и други конгресисти — общо 250 души. От тях 47 са с право на глас. Христо Силянов е секретар на бюрото, което трябва да го ръководи. Историческите му решения са добре познати.

Силянов става един от подначалниците на терористиче-ската чета на Мишел Герджиков.

Започва неговият „хайдушки живот из крайморските ниски върхове и сенчести долини на Странджа” (според израза му) в очакване обявяването на въстанието. Научават за избухването на въоръжената борба в Македония. Герджиков, Икономов и Маджаров (Силянов присъствува като секретар) решават: петнадесет дена след Илинден, в деня срещу Преображение, ще се вдигне въстание и в Одринско. Като принадлежащ към „терористите” поетът участвува в нападението срещу Василико. Така започват тези славни „двадесет дена свобода”. Описанията на героическите дни в „Спомени от Странджа” са едни от най-добрите страници в нашата революционна литература за националноосвободителните въстания. Силянов последователно излага (някои събития по спомени на другари) как се развива въстанието и в другите участъци, смъртта на воеводата Георги Кондолов, сраженията при Китка. Много поетични са главите, посветени на бита и природата в Странджа, на нестинарския обичай — едно от първите цялостни описания в нашата литература. Трагичност вее от последните глави на книгата, посветени на разгрома на въстанието, на величавия героизъм на четниците, на покрусата на бежанците, които са принудени да се спасяват в пределите на свободната българска държава. Поетът е намерил интимен, съвсем обикновено човешки финал за поетичната си книга: разказа на дядо Слав за неговото „фтиче”, което той все се бои да не избяга и което въстаниците все пак изтърват.

Още по време на самото въстание Силянов пише редица стихотворения под напора на чувствата си и някои от тях въстаниците запяват като песни. Особено популярен става „Въстанически марш”. Стихотворението „Зов” е написано на 5 август 1903 година на върха Китка над град Василико, който е превзет по това време от въстаниците. А „Жетва”

604

и „Лозенградските пустини” представят трагическите картини на опустелите села на Малкотърновско и Лоззнградско след наплива на турските войски и избягването на селяните в България към края на въстанието. Героически са интонациите в стихотворението „Копрец” — за върха, от койтс в края на август шепа въстаници цели три дена отблъскват атаките на многобройна турска войска. Всички тези творби намираме в единствената самостоятелна сбирка на Силянов „Стихове”.

Така с героическото си поведение, с двете си книги — спомените и стихотворенията — Христо Силянов завинаги записва името си сред славните дейци на Преображение, превърна се в един от големите певци на Странджа и нейното минало.

Един след друг се прибират в София оцелелите покрусени въстаници — от Македония и Одринско. Малцина са тези, които като Дамян Груев остават в изпепелените райони, за да продължат борбата. Разбира се, след няколко месеца тя ще бъде подхваната отново, организацията ще бъде навсякъде възобновена, изводите ще бъдат направени. Но сега е още рано, пресни са раните. Все пак младостта си е младост и реагира на всичко с хумор, със смях — макар и често горчив.

Малко необичайно за тези, които познават дотогавашните му творчески проявления — предимно в областта на революционната лирика и публицистика — Христо Силянов създава през 1904 година заедно с Александър Кипров прочутия хумористичен лист „Българан”. Това става така: Силянов е донесъл със себе си в София гръцки хумористични листове, в някои от които по време на второто му пребиваване в Атина са напечатани карикатури по негов адрес — той е изобразен като разбойник и хайдук. Събрани в кафене „Македония”, в повишено настроение, бившите въстаници се превиват от смях над Силяновите карикатури. Именно един от тези хумористични листове — „О Рьомос” става първообразът на „Българан”. Естествено, смехът над тези карикатури определя и самоироничната позиция на неговите първи редактори — Силянов, Кипров, Пепо. Начинът, по който се е родило изданието, показва, че го не е без връзка с революционната тема, с основните интереси на създателите си.

За създаването на изданието разказва подробно извес-

605

тният наш карикатурист Александър Божинов, когото литераторите-революционери привличат за художественото оформление на вестника и който скоро става тук централна фигура.

„Българан” е не само най-значителното хумористично-литературно издание на епохата, но и изразител на един нов тип българска смехова култура, на българановския стил на отношение към проблемите на бита и духа в средата на младата интелигенция. В първия брой на вестника е обявено, че той ще бъде редактиран от:

Двама млади стихотворци
бивши „славни” туркоборци,
а пък техни помагачи —
кой отдето се закачи...


„Закачат” се мнозина: освен Александър Божинов — Елин Пелин, Андрей Протич, Пепо, Киряк Савов, Цанко Церковски и прочие. Но Силянов не се изгубва всред тях. И когато през 1906 година се издава „Литературен сборник на българановците”, неговите „Писма от Българана до Дяда Ивана” се открояват с остротата и злободневността при изобразяването на политическите събития. Ето един фрагмент от тях — от „Писмо трето”, което е своебразен отклик на Първата руска революция от 1905 година:

Жив бъди и блъскай, наш дядо Иване,
за слава и гордост на всички славяне!
Днес когато там са дигнали глава
против твойта воля земствата в Москва,
за да ти натрапят нова управия —
не мисли, че дреме нашата София!


И завършва:

Ех, мой дядо, дядо... при теб сал камшика
е ответ на всяка идея велика.
А тука ние крачим в общия прогрес —
без конец броим конгрес след конгрес.
Засега сал толкоз. Трезвен ил пиян,
все за тебе мисли твоят Българан.
606

Участието на Силянов в „Българан” съвсем не е някакъв временен отказ от революционното слово, тъй като навсякъде в хумористичните му творби присъствува проблематиката на националната революция. Паралелно с работата си в „Българан” Силянов пише активно в специално създадения за укрепване на революционната организация след разгрома на Илинденско-Преображенското въстание вестник „Революционен лист” с редактор Димо Хаджидимов. През 1904—1905 г. започват да се появяват в различните революционни или съчувствуващи вестници и списания и откъси от неговите спомени за четничеството и въстанието, портретите му на видни дейци на движението, публицистичните статии. Очевидно още в тези студентски години (завършва специалността „История” в София и Швейцария) историкът е вече оформен. Узряло е у Силянов чувството за дълбоката значимост на събитията, в които е имал възможност да участвува, укрепнало е съзнанието за духовната извисеност на апостолите и воеводите, които е познавал.

Силянов продължава да участвува в ръководната организационна работа на движението. Заедно с Яворов той е избран на Кюстендилското съвещание от март 1908 г. за допълнителен член на Представителното тяло — задграничното представителство, което ръководи дейността на организацията на територията на Княжество България и осъществява връзките й с външния свят. Силянов е деен публицист (по страниците на вестник „Илинден” и другаде) и в споровете около поведението на организацията по време на „хуриета” — Младотурската революция. Той е сред тези, които предупреждават, че национализмът на младотурците е не по-малко опасен за българското население, отколкото феодалният гнет на султанската репресивна машина, че излизането на организацията от пълна нелегалност оставя без защита българското население. Трагическите събития от следващите години, близкото разоръжаване на организацията и прочие посегателства спрямо българщината показват, че неговите опасения имат основание. Очевидно били са прави всички тези обществени дейци, които са се стремили да използуват новите легални форми на обществен живот включително създаването на „народна федеративна партия” (българска секция), Съюзът „Българските конституционни клубове”. Но също така очевидно е трябвало да се съчетават легалните с традиционните за движението нелегални форми на борба.

607

В края на този период Силянов се озовава в Цариград. Утвърдил се в „Илинден” и по страниците на всекидневника „Ден” (на Велчо Т. Велчев) като темпераментен и умен журналист със способност да свързва вътрешнополитическата обстановка с международната ситуация на Балканите, той е изпратен в помощ при редактирането на екзархийския вестник „Вести”. Това е някъде към края на 1909 година. Младотурците провеждат усилено „обезоръжителната акция” и това е нов повод за издевателства над българското население. Българските депутати в Отоманския парламент Христо Далчев (баща на поета Атанас Далчев), Панчо Дорев и Тодор Павлов мъжествено отстояват интересите на сънародниците си в условията на една фалшива демокрация, когато незабравилият довчерашните си навици имперски съновник с мъка прикрива с векове трупаното чувство на превъзходство към „раята”.

Положението на екзархията и на работещите в редакцията на нейния печатен орган е крайно деликатно. В условията на назряващия конфликт между България и Турция Екзархията не трябва да взима явно българска страна, за да може да продължи дейността си на духовен обединител на всички българи — и на все още поробените в разпадащата се империя. Екзархията е длъжна и непрестанно да осъжда действията на ВМОРО срещу чуждите въоръжени пропаганди. Но тя естествено реагира против всички притеснения на българите.

Вестник „Вести”, „политико-обществен, научно-книжовен и духовен вестник”, който излиза три пъти в седмицата, не е обявен официално като екзархийски орган, но изпълнява тази функция. При включването на Силянов в редакционния екип той излиза вече двадесет години. Материалите от предходните четири-пет години обикновено не са подписани, поместват се много дописки от различни български селища, поддържа се във всеки брой рубриката „Новини от България” — която представя цялостния социален живот в освободените части на отечеството. През 1908—1909 г. най-подробно се предават парламентарните борби с участието на българските представители. Полемизира се последователно с шовинистичната гръцка преса. Идването на Силянов и на други нови редактори внася ярко личностно присъствие във вестника, прави го по-боеспособен.

В книгата си „Някога в Цариград” Христо Д. Бръзицов —

608

син на дългогодишния редактор-отговорник на „Вести” Димитър Х. Бръзицов — великолепно предава атмосферата, в която е бил списвай вестникът, с обстановката около „Румели хан”, с необходимостта по източному да бъде мамен турският цензор. Христо Д. Бръзицов предава по спомени разговор на баща си с Екзарх Йосиф: „Екзархът бил съгласен, че „Вести” понякога губел гъвкавостта си. Редактори, дошли от София: Христо Силянов, Бурилков, Спространов, Чучулайн... я карали по софийски.” А новите редактори все пак се съобразяват, че са в столицата на империята, но и много-много не се церемонят. Особено се налага в тези две-три предвоенни години д-р Вл. Бурилков. Със сериозни обемни материали върху историята на българската духовна култура излиза Чучулайн. През 1910 г. Христо Силянов е автор на извънредно голям брой уводни статии: „Опозицията”, „Защо нямаме опозиция?”, „В услуга на сръбската пропаганда”, „Подозрения и интриги”, „Годината” (една политическа равносметка) и прочие... Това са извънредно силни разобличения на демагогията и насилието над чуждата националност.

Работата на Силянов в Цариград през този период е всъщност пример на високо служене на националния идеал на най-представителна част от българската интелигенция. (Всред поробените българи отиват да работят Антон Страшимиров, Александър Теодоров-Балан, д-р Кръстьо Кръстев, Михаил Герджиков.) Силянов изпълнява тогава и длъжността „уредник” на стопанско-просветната задруга „Българска матица”. Но времето за легална дейност в Турция бързо минава и Силянов се връща в София към задълженията си във в. „Ден”.

И отново с пушка през рамо в планините: през Балканската война той води чета из Македония, чиято задача е да улесни операциите на редовната българска армия. (Такива чети водят и Яворов, и бащата на Никола Вапцаров — Йонко Вапцаров.) Този четнически преход е описан в излязлата през 1919 г. книга „От Витоша до Грамос”, която оформя с „Писма и изповеди на един четник” и „Спомени от Странджа” една своеобразна трилогия: за апостолския период, за героико-трагическата епопея на Илинден-Преображение и за краха на илюзиите след изблика на възторг и опиянение.

Непосредствено след Междусъюзническата война, която той преживява като лична и национална трагедия, Силянов

609

пише една изпълнена именно с трагически патос малка книга. Това е очеркът „Един именит син на Костурско. Васил Чекаларов” — това е неговият първи самостоятелно издаден труд върху новата история на националната революция, труд, концентриран върху една ярка личност на движението, труд, в който вече се набелязва бъдещият синтез на мемоарния разказ, историографското повествование и социално-политическият актуален анализ. Тази книга е представителна за Силянов и с нещо друго: той се стреми веднага след смъртта на другаря си от последния поход в Македония да му въздигне словесен паметник — така, както и цялото му дело ще се окаже неръкотворен пантеон на новите мъченици на националната революция.

През 1915 година издава един сериозен политически и исторически труд — книгата „Сръбско-българският спор и Русия”. Тази книга е опит да се разреши трагическата колизия (по думите на Милюков): колебанието между традиционната привързаност към Русия и съзнанието, че българският национален въпрос трудно би се разрешил при проявяваното от Русия покровителство на Сърбия. Но книгата е не само призив за мир със Сърбия под патронажа на Русия. Тя е и цялостна история на заразяването (под въздействието на имперския натиск) на буржоазиите на съседните балкански народи с брутален шовинизъм; тя е извънредно умен анализ на непрестанно клонящото към срив измамно равновесие на силите в условията на империализма. Но книгата притежава и един оптимистичен финал, който е най-последователният израз на русофилството на Силянов. Авторът е категорично за определянето на България на страната на Съглашението, при справедливо решаване на македонския въпрос.

„Сръбско-българският спор и Русия” излиза в обстановката на остра полемика у нас относно поведението на България във войната — неутралитет или определяне към една от воюващите страни. Книгата на Силянов категорично разглежда централния за политическия ни живот тогава проблем. И този труд окончателно го утвърждава като един от най-значителните ни съвременни политически писатели-историци. Но проявената гражданска доблест ще се отрази драматично върху съдбата му. През април 1915 г. Силянов отива в Цариград със задача, възложена от руското военно аташе в София, да се направи план на новите турски укреп-

610

ления и на поставените батареи в северната част на Босфора. Подробностите за начина, по който Христо Силянов изпълнява своя замисъл, са ни познати от книгата на известния терорист и обществено-политически деец, комунист впоследствие, Антон М. Прудкин „Записки на моряка” (1931).

Няколко месеца след завръщането на Силянов от Цариград в София политическата обстановка рязко се е променила. Цар Фердинанд и В. Радославов свързват България с централните сили. Правителството започва да преследва всички, които не одобряват неговата политика. При обявяване, на мобилизацията Хр. Силянов е определен за кореспондент на 11-та македонска дивизия, но внезапно е арестуван. Едно изнесено на бял свят непредпазливо писмо се оказва удобен повод за преследване на политическия противник. Започва един от скандалните шантажни политически процеси срещу така наречените „руски шпиони”.

След процеса по делото Деклозиер (вж. за него: С. Дамянов, Деклозиеровата афера, Векове, 1972, кн. 6, стр. 28—40), където главен подсъдим е д-р Никола Генадиев, делото на „руските шпиони” е вторият по значение шантажен процес. Водени с големи нарушения на съдебния ред, крайно тенденциозно и пристрастно, тези дела са използувани от правителството на Радославов за разправа с противниците си и за създаване на масова психоза, че страната била пълна с шпиони, че ако не се въведе твърд ред, ще настъпи анархия.

Силянов и неволните му другари са осъдени на доживотен затвор. Така певецът на Илинден-Преображение прекарва цялата Първа световна война в затвора. Постепенно в затворите са изпратени цяла редица политически и обществени дейци — тесни и широки социалисти, земеделци (Стамболийски е тук най-рано от всички — за „обида” на държавния глава), за кратко време тук е и литературният критик д-р К. Кръстев — за граждански апел против войната.

Прекараното в затвора време е много важно за Силянов. Той е редом с едни от най-големите политически мъже на България. Това е време на политически дискусии, на интелектуални занимания, на самообразование, на каляване на характера.

В затвора Силянов намира време да пише. Възстановява революционните си спомени. Връща се към поезията и създава цяла стихотворна сбирка „Неволнишки песни” с теми

611

именно от затвора. (Стихотворенията отпечатва впоследствие в сп. „Сила”; отбелязвайки датата и мястото на написването, но в отделна книга не ги издава.) Тези стихотворения съдържат богата гама от настроения — от любовния копнеж до примирението със съдбата. Но навсякъде властвува мотивът на свободата. Силянов превежда и известната поема на Оскар Уайлд „Балада за Редингския затвор”, разпространила се сред всички политически затворници.

Официозната преса ги ругае през цялото време на 1916—1917 г. като родоотстъпници, но именно по този начин им създава политически престиж. Внушава се на обикновения гражданин, че там, в Централния затвор, са събрани най-зли врагове на отечеството, но в последната фаза на войната този гражданин започва да се убеждава, че това не е истина.

Силянов излиза от затвора през 1918 г. като политически деец, изстрадал в тези трудни за всички години своята истина, доказал правотата си. Именно с това самочувствие и от тази позиция (заедно с К. Списаревски) започва да издава „Сила”, седмично списание за политика, обществен живот и литература. Гордо звучи една от неговите „Неволнишки песни” (бр. 4 от 15 окт. 1918):

И във окови, и в затвор,
широк за теб е божият простор,
о моя мисъл смела,
не си ли по-свободна от орела?

Човешка власт би ли могла
да счупи твоите вихрени крила?
Коя човешка сила
би тебе, мисъл моя, победила?

И във окови, и в затвор,
аз дишам само с твоя кръгозор,
о моя мисъл свята,
не си ли по-скъп дар от свободата?


Мажорно и сякаш зареден със справедлив гняв звучи и следният пасаж от уводната статия в първия брой на списанието, озаглавена „Нашите задачи”:

„Разкриването на грешките и беззаконията на бившия

612

режим, за което вика възмутената обществена съвест и което е едно дело на необходимо възмездие и на поука в същото време, ще бъде една от първите ни задачи. Отнасяйки се еднакво враждебно и към шовинизма, и към пораженството (ако такива би се появили и у нас), ние ще третираме всички въпроси, политически и стопански, свързани с изхода на народното дело, като не изпущаме ни миг изпред вид, че е в траен български интерес да направим, с общи усилия, възможно нашето добро съседско живуване на Балканите, където има място за всички ни.”

Публицистиката в списанието наистина се води от позицията на неопетнени през войната авторски имена. Тук пишат преди всичко другари от затвора. Още в първите броеве се изнасят данни за шантажните политически процеси, доказват се политическите машинации на радославовото правителство. Силянов помества важните за времето статии „Патриотарството” и „Реална политика и патриотарска идеология”, където се анализира буржоазната спекулация в името на родината и се отправя призив към политически реализъм. Появява се и старата тема на Силянов — на революционното движение за освобождаването на българите от Македония и Одринско. (Сред останалите материали са и полемични статии на д-р Христо Татарчев срещу Ал. Протогеров и Т. Александров, както и фрагменти от спомените на Силянов.) Редом с „Неволнишки песни” се печатат и „Тъмнични очерци” — на Силянов. Въобще затворът продължава дълго да е тема в това списание, излизало в продължение на 4 години.

Като редактор на списание „Сила” Силянов дава път за изява със съвсем младежки творби на едни от най-интересните дарования на периода: Христо Смирненски, Светослав Минков, Владимир Полянов, Ламар и много други.

С годините обаче списание „Сила” губи прогресивната си обществена позиция. Още през 1921 г. то се обявява срещу правителството на Стамболийски. В хода на полемиката списанието става изразител на „блокарската” идеология. И като политик, и като журналист Силянов се включва при формирането на Демократическия сговор. Така се стига до онзи момент на най-ниска точка в обществено-политическата му кариера. Той дори се обявява против Септемврийското въстание („Сила”, IV, бр. 14 от 13 октомври 1923 г.), макар и да признава, че победата над народа била постигната с

613

цената на скъпа българска кръв, на места изобилно и безогледно пролята. Илюзията за „силна” политическа власт се заражда в буржоазното политическо съзнание често след погроми на революции и знаем, че именно подобни възгледи доведоха до фашизма в Италия и Германия. Силянов като политик не достига до този гибелен път. Традиционен русофил, той се обяви по-късно неколкократно срещу Хитлер и предизвика срещу себе си нападки на крайно реакционни журналисти от рода на Т. Кожухаров.

Но в първите години на Демократическия сговор Силянов имаше ред реакционни изяви, например участието му в пасквилното издание „Бум”. Той стана и депутат на XXI Обикновено народно събрание. Със спирането на сп. „Сила” (в края на 1923 г.), той се прехвърли във Влайковия „Демократически преглед”, където води външнополитическия отдел.

В края на двадесетте години Силянов е избран за председател на дружеството на столичните журналисти. Интервюиран в това си качество за вестник „Литературен глас”, той казва: „Вестникарството не е бюрократизъм. То изисква нерви и кръв. Само този е истински вестникар, който върши вестникарската работа с ум и сърце.” И още: „Строго отделяне на писателя и журналиста не може да се прави.”

И днес едва ли бихме говорили за Силянов като революционер и историк, ако не бяха книгите му, книги, преизпълнени с живот — макар и минал.

Историческата му интуиция го връщаше непрекъснато към проблемите на националната революция. По поръка на Илинденската организация се заема с историческото описание на българското революционно движение в Македония и Одринско. Едва ли друг би могъл да изпълни по-сполучливо тази задача. Силянов беше изпял тази история в стихотворенията си, преживял я беше още един път в мемоарните си книги, осмислял я беше в публицистичните си статии и брошури. Нужно беше сега да се подредят фактите в цялата им обемност, да се потърси общата логика на събитията, да се види в целия й динамизъм борбата на разнородните идейни течения, да се опише „македонският въпрос” като пресечна точка на разнотипни имперски интереси и националноосвободителни сили. И тук, съюзен с поета, мемоариста и публициста, историкът се оказа на висота. Историята на Силянов е огромно богатство от факти и събития. Щастливото обстоятелство, че бе създадена ранна мемоарна

614

традиция, му помага да възстанови почти всичко — от конгресите на организацията до отделните четнически преходи, от атмосферата в българските училища в Македония до революционното осъществяване на Гоцеделчевата идея за „държава в държавата”, от смъртта на странджанския воевода Георги Кондолов до всеки ден на Крушовската република. Трудно е, като изключим възрожденската ни историография, да посочим друг подобен пример на синтез на художествено и документално в едно така крупно историческо съчинение. Тъй като върху ред събития продължават да се водят спорове през епохата, в десетки страници Силянов е обстоятелствен до педантизъм. И веднага след това: дълбокото вълнение от лично преживяното, патетичното свидетелство на участник, на воден от премислена революционна идея поборник. И нещо твърде съществено: още в мемоаристиката се създава традиция за персоналистично, личностно осмисляне на историята. Движението отрано създаде култ към своите герои. Върху опита на революционната си лирика и мемоаристика Силянов задълбочава тази традиция. Той успява с един детайл да улови основното в голямата личност. В историята му делата на големите апостоли наистина се допълват и това е внушено чрез майсторски изградените „системи от биографии” — паралелни портретни характеристики. Ето например един такъв паралел на Гоце Делчев и Дамян Груев: „Мъчно би могъл да си представи човек по-щастливо съчетание на две души, тъй сродни по благородство на своите пориви и по концепция и толкова различни по индивидуални качества и по темперамент. Единият разрешава и най-мъчните проблеми по интуиция и рефлекс, другият — по здрав разсъдък и винаги с оглед на практическата обстановка. Единият рискува да изгори в буйните пламъци на своята необятна любов, другият е овладял напълно чувствата си и открива себе си само толкова, колкото обстоятелствата изискват. Единият смята хората изваяни по негов собствен духовен образ и вярва безгранично в добрата им природа, другият вижда във всеки човек обект за наблюдение и за съзнателно въздействие. Единият олицетворява вярата и възторга, които му спомагат да се съвземе бързо и подир най-жестоките изпитания, другият е предварително подготвен за всякакви удари благодарение на своето непоклатимо равновесие и на своя сдържан, но неизменен оптимизъм. Единият завладява човешките души с

615

очарованието на своята откровеност, изписана в светлия му поглед, другият — чрез желязната си логика и чрез неподражаемото си умение да се съобразява с психиката на своя обект.”

Затваряйки томовете на Силяновата история, не е възможно да забравим патетичното начало на описанието на въстанието, където още първата фраза звучи като образец от антична историографска проза: „Свети Илия разпрегна гръмовната си колесница, предоставяйки на робите, които го тачат, да загърмят вместо него по македонската земя.”

Първият том от историята на Силянов — нейното название е „Освободителните борби на Македония” — излиза през 1933 година. Той обхваща предилинденския период и самото въстание. Писателят умира през 1939 година над последните страници на огромния втори том, отпечатан посмъртно през 1943 година. В него се разказва за събитията до „хуриета” — 1908 г. Остава необработен материал за третия том. Остава неотпечатано и голямо изследване за андартското движение, изследване, започнато още в началото на века и над което Силянов бе работил паралелно с историята.

Над гроба му от името на Българския писателски съюз реч произнася Димитър 1алев. И това е знаменателно: с тетралогията си Талев продължава достойно делото на Силянов.

Според някои свидетелства известни среди в организацията са се опитвали да въздействуват на Силянов да прави корекции при интерпретацията на някои описани във втория том събития (такова свидетелство е например писмото на революционера Милан Матов, което се пази в архива на Тракийския научен институт). Не разполагаме с ръкописа на втория том и трудно можем да преценим дали при отпечатването има някакви намеси.

Съпругата на Христо Силянов е запазила един обширен печатен въпросник, с който са събирани сведения за историята на революционното движение за освобождаването на българите от Македония и Одринско. Не можем да твърдим категорично, че въпросникът е изготвен еднолично от Силянов, въпреки че върху запазения екземпляр има нанесени от ръката на Силянов поправки. Във всеки случай участието му при работата върху въпросника е безспорно, тъй като това са именно темите на неговата история. А поразява

616

точно енциклопедичността на темите, които интересуват Силянов — от най-дребните подробности в бита до спомените за историческите събития и днешните ритуали при чествуванията им. Този въпросник ни дава възможност да влезем за малко в творческата лаборатория на големия историк и писател и да си обясним, че големият успех се дължи и на предварителен огромен труд.

Не е възможно да се изучава днес историята на национално-освободителното движение на българите от Македония и Одринско без книгите на Христо Силянов. Но споменът за него е съхранен в паметта и на тези, които никога не са чели „Писма и изповеди на един четник” или „Освободителните борби на Македония”. Едно свидетелство е записаната от известния наш съвременен фолклорист Христофор Тзавелла песен за писаро Ристо Силяно (вж. в бел. стр. 620–621)

Жива е и нашата, на днешните българи, памет за делото на поета и революционера Христо Силянов. И съвсем естествено е книгите на Силянов да се възродят за новото си социално битие, когато чествуваме осемдесетгодишнината от Илинденско-Преображенското въстание.

Михаил Неделчев
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]