LIV
ПРОЩАВАНЕ
 

Когато напуснах Костур, намерих отношенията между освободители и освободени още повече влошени.

Само едно по-бързо изясняване на общото политическо положение може да предупреди окончателния разрив. Опиянението от общите съюзни усилия и от разгрома на общия враг е вече почти изпарено. Пробуждат се бързо старите задрямали чувства на неприязън. Гърци и българи едвам се търпят; само едно ново турско нашествие би могло пак временно да ги сближи...

Хрантутенето на войската, безвъзмездното и безразборно реквизиране озадачават селяните. С какво те ще изхранят себе си и добитъка си през зимата, ако това продължава все тъй? Гърците прибират по селата и задигнатия турски добитък, но не за да го повърнат на първите притежатели. Покрай турската стока задига се и българската, за да бъде после на нищожна цена продадена пак на селяните, наново задигната и пак препродадена.

Разпоредено е също всички села да предадат на властта оръжието си. Обезоръжени са и няколко наши четници по селата. Уверени сме, че тая мярка постепенно ще се генерализира, съпроводена неминуемо от натиск и насилия, докато изчезне и сетната следа от „свободата”.

Българското богослужение, българското училище и българският език вече мъчно се понасят от освободителите.

Един офицер се оплакал пред свещеника в Смърдеш, поп Дано, от неуслужливостта на българите към освободителната войска и заключил, че занапред селата трябва да се учат само на гръцки. А попът му отговорил:

— Ако свободата, която ни носите, е такава, ние сто пъти бихме предпочели турската тирания.

Към огорчението на българина от тия зачестили инциденти се прибавя и потайното, но безгранично презрение към гръцката войска. Писма и вестници, получавани от Солун, бягството от Билища и някои нови случки убедиха населението, че гръцките успехи не са резултат на собствена доблест и храброст, а успехи случайни — благодарение на българските усилия и жертви в Тракия.

Преди няколко дни трима гръцки войници дошли в Дре-

591

новени изплашени, без раници и горни дрехи и с виковете си: турчинът! турчинът! — предали паниката на цялото село. Жени и деца грабнали по нещо и избягали в гората. Подир малко стигнали в селото двесте... гръцки войници. А турците са вече изтласкани оттатък Корча!...

Гъркът чувствува, че му се услужва от немай-къде, че почитта към него като към освободител е изчезнала, че струната на сърдечността от първите дни на войната е вече скъсана.

Преди една седмица между бай Стояна от Дреновени и един гръцки подофицер се водил такъв разговор:

— Щастливи ли сте вие... Вашите села не изгоряха като долните села.

— Кой ви каза това? Нашите села изгоряха на времето си.

— Кога?

— През време на нашето въстание.

— Значи, и вие сте въставали против турчина и сте се били?...

— Е, приятелю, още преди десет години ние подадохме на Европа прошение за свобода.

— Прошение за свобода?

— Да, написано с кръв и със сълзи.

— Но вие не ни обичате, ние виждаме това.

— Как да ви не обичаме?

— Гледате ни някак неприветливо, диво.

— Имаш грешка. Ние ви обичаме, но само като освободители — не като завоеватели.

— Добре, но ние изпъдихме турците от Македония и я покорихме.

— Вие я покорихте, но ние си заслужихме и изплатихме свободата, преди да дойдете вие.
 

Свободата?

Нашият селянин не я смесва вече с гръцката  е л е ф т е р и я.

Той не казва вече:

— Айде аирлия да ни е слободата!

В наздравици и при срещи той, както едно време при турците, пожелава:

— Айде и добра слобода да дай Госпо!..

— Тие гюпци не ке ни остават нишчо за нашите! — каз-

592

ват ни сега домакини и домакинки, виждайки, че провизиите им намаляват с голяма бързина.

Бедните хора. Те искат да запазят всичко за нашите: залъка и стрехите си, поривите на сърцата си и сълзите на тъй дълго лелеяната радост. Радостта, която не им донесе хуриетът преди четири години, която не им донесе сега елефтерията, но която ще им донесе свободата.

— Не се кахърете за това, братя. Вие и само със сърцата си и с вашите развалини-паметници ще задоволите нашите. И ще се утешат нашите, че жертвите им при Лозенград и Люлебургас не са отишли напразно. Те ще видят, че много отдавна, преди Лозенград и Люлебургас, вие сте начертали с кръвта си по тия планини границите на България.

Така ние утешавахме селяните, но нещо болезнено свиваше сърцата ни. Уви, голямата далечина на България винаги ми е навявала нерадостни мисли за участта на тоя български край или поне на част от него...

*

Отец Панарет, Попов, Стоян Юруков и аз се събрахме в Кономлади, за да потеглим заедно за Солун. Към другите причини за бързане се прибави и слухът, че гърците подушили за приготвеното заявление със събрани подписи и селски печати.

На 18 декември сутринта отправихме към нашите изпращачи последните ободрителни думи и им пожелахме:

— Довиждане!

— Довиждане с българската войска.

Поели нагорнището, дълго съзерцавахме едно прелестно кътче на планината Вич, което се откри пред нас. И дълго мълчахме, гнетими от едно и също чувство, в което се бореха упованието и съмнението...
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]