IX
ВТОРАТА ГОЛЯМА ГРАНИЦА
 

Другата вечер подир полунощ поехме Конческата планина.

Отдалеко тя е гиздава и приветлива, издигната като купол посред другите планини. Но когато човек я наближи и нагази в недрата й, тя пленява с дивото си величие, с широката си разклоненост, с многоводието и разновидната си растителност.

Да я прекосваш в тъмна и дъждовна нощ не е лесна работа.

Зората посрещнахме в нейните китни долини, които с минзухарите и другите си цветя напомнят началото на пролетта. Но щом по изнурителните й урви се покатерим на височините, лъхва ни веднага зимата.

От една височина, през множество по-ниски ридища, се показа един къс от Вардара. Гигантско око на невидимата още змия, която криволичи между далечните теснини и ни гледа тъмна и загадъчна.

Дъждът се усилваше. Малко по-далеко имало две по-големи колиби-свинарници, но никой не се съблазни от желанието да заеме мястото на обитателите им. Момчетата накладоха буйни огньове, които запламтяха, въпреки едрите дъждовни капки.

На тия висоти трябваше да прекараме още един от ония есенни дни, през които самочувствието на четника безнадеждно гасне.

Непрогледна черна мъгла обвива Конческата планина. Ръми непрестанно. Лице, ръце, цялото тяло тръпне от студенина и влага.

И все пак стана нещо, което раздвижи и въодушеви всички. От близката железнопътна станция Удово наши хора ни изпратиха вестник „Право” и други гръцки и французки солунски вестници от 5 и 6 октомври. Привлечени от жад-ността, с която се нахвърлихме на вестниците, момчетата

381

се струпаха около нас. Не се мина ни една минута и аз им съобщих най-важната новина, напечатана начело с едри букви:
 

ВОЙНАТА Е ОБЯВЕНА!

Най-после. Разрешиха се всички съмнения и колебания!

Никого не сдържаше вече на едно място. Новината подействува даже и на нас, които не взимахме мобилизацията за игра. Слушайки дръзките закани на момчетата и тяхната гръмка песен Боят настана, тупат сърца ни, аз се мъчех да дам пред самия себе си сметка за тържествеността на моментите, които настават, И едвам сега дочаканото събитие почна да ми се вижда невероятно...

*

Аз не сварих да се спра на добрите прости хора, които навред ни посрещат с прегръщания и целувки, приемат ни под покривите си, слушат равнодушно или тревожно прокобяванията ни, делят с нас оскъдния си залък и ни извеждат из безопасни места днес, за да посрещнат утре други гости като нас.

Колкото по приближаваме Вардара, хората стават все по-питомни и по-любознателни.

В Конче селяните ни трогнаха със своето гостоприемство.

А тук, над Вардара, при обстановка и време еднакво отвратителни, ние сме отрупани с всякакъв вид лакомства. Нашите хора от Градец ни донасят от два часа далеч, през тая стръмна планина, бъклици с ракия, котли с вино, готвени ястия и печива, овощия. Угаждат ни като на деца.

И така е вече от петнадесет години... Посрещат идещите чети, хранят ги, поят ги, прекарват ги през Вардара с благопожелания и молитви.

За нещастие не всички войводи са Симеоновци. Просташкото самовластничество на едни, грубостта на други и алчността на трети обръщат понякога тая спонтанна подчиненост на нашия селянин в отношения на сатрапи към роби. В Конче например ни разправиха, че преди Симеонова имало в Радовишко войводи, които облагали с комитетски данък от една лира всяка неомъжена мома по-възрастна от 18 години.

В съвещанията със Симеонова наш неразделен другар е Арсо, първият работник от Градец. Бивш стрелочник по линията и участник в не един атентат, той познава отлично

382

устройството и слабите места на мостовете, както и манипулирането с взривните вещества. Той не е само куриер, но и вещо техническо лице в акцията, която обсъждаме.

Арсо не разсъждава дали атентатът е полезно, или пакостно дело. Бунтовник по душа, ловък и смел, той се увлича със страст от всяка разрушителна акция. Арсо не дава да се посветят в работата освен малцина от него посочени съселяни, защото в другите няма вяра: другите ще помислят за децата и къщите си, ще заприпадат от страх и ще осуетят всичко.

А той? Нима и той няма в селото свой покрив, жена, деца, имоти?

Арсовци — това са родените борци, силните хора, избраниците. Имаше едно време, има и сега по селата много добри и предани работници, но не във всяко село има и по един Арсо. Двама-трима, понякога един само Арсо в известен район, са били и са в действителност всичката комитетска сила.

Беззаветни, несъкрушими, вярващи хора. Благородни издънки на общото еднородно дърво. Живо въплощение на борчеството всред сивата маса, която са надвишили. Герои, които без претенция и без награда принасят своето пред общия жертвеник, които творят бъдещето на народа си и славата на другите и чието име никой никога няма да узнае...

*

Под впечатлението на прочетените солунски вестници и трите чети — нашата, радовишката и струмишката — се построихме, на път за Вардара.

Току-що потеглихме, донесе ни се, че аскерът от чадърите покрай няколко вардарски моста се дигнал: сменяваха се навярно стражите.

Изведнъж се повърнахме към изоставения план. Приготвихме набързо взривните материали и казахме на момчетата: Гърмът, който подир няколко часа ще се чуе край Вардара, ще достигне със своето ехо гърма на тристахилядната българска армия, която сега победоносно настъпва в турските предели!

Симеонов каза едно славословие за силата на динамита и свърши с такава покана към хората си:

— Правете това, което и аз правя! Бъдете такива, какъвто аз ще бъда тази вечер!

383

Тръгнахме. Внезапно се разнесе продължителен писък на трена. Нов аскер сменяваше навярно стария. До големия мост на Вардара има не по-малко от три часа; новите войници ще бъдат дотогаз разпределени по постовете си. На вятъра отидоха всички патриотически фрази.

Разколебаха се и селяните. Разбрали от речите ни, че се тъкми нещо опасно по линията, и сплашени от свирнята на трена, те ни предложиха друго, по-далечно място за брод.

Изключение правеше само Арсо. Предвкусил всичката сладост от гърма на динамита, сега той виждаше осуетен целия план и се нахвърли ядовито върху съселяните си. Обвиняваше ги в страхливост, укоряваше ги дълбоко възмутен. А пред нас настояваше да се върви напред, та да стане каквото ще. Уви, и водителите не бяха съгласни с него: намери се за по-благоразумно да не се предприема нищо, преди да се изучи новата обстановка. Тая нощ трябваше да се задоволим само с преминаването на Вардара.

Заредиха се нескончаеми ридове — последните ридове на Конческата планина, които заедно със срещните предпланини на Кожуха захлупват вардарската долина.

От един рид блесна светла бразда — Вардара. Спряхме на последното възвишение, докато се скрие луната: тази нощ тя не ни трябваше. Тук, брулени от силния вятър, който упорито се мъчеше да отвлече пелерините ни, пристегнахме раниците и патронташите високо под мишниците — приготвихме се за цапане — и всички мълчаливо впихме погледи в луната, която бавно, по-бавно от всеки друг път, залязваше. И щом тя се скри зад черните отвъдвардарски масиви, ние се спуснахме надолу.

Сърцата затупаха тревожно, когато чухме отблизо глухото бучение на голямата македонска река. И закрачихме напред с вяра в щастливия случай и съзнавайки, че няма вече връщане, каквото и да се яви насреща ни.

Струмишката и радовишката чети тръгнаха напред и залегнали от двете страни на железния път, насочиха зарязаните си пушки в две противоположни посоки. Минахме през тая безопасна зона и тичешком почти прекосихме линията. Краката ни затъваха в мократа песъчлива почва и оставяха дълбоки дири. Всяка секунда очаквах да чуя първия изстрел на турския патраул, но такъв не последва.

Разпределени предварително на групи, загазихме във водата, без да се бавим. Широко разлян, Вардарът тук ни се

384

виждаше необятен. Студени остри игли пропълзяха към пояса. Скоро се почувствувах заклещен в необятните пипала на живо чудовище, което прониква в тялото със студенината си, бучи с неистова сила в ушите, решено сякаш, в своя царствено равномерен стихиен ток, да завлече непременно човека.

Бродарите ни стъпваха самоуверено, описвайки по течението, в елипсовидна посока, много зигзаги. Те познаваха всички плитки и дълбоки места и всички пропасти и ями по невидимото дъно на великана. Пръснати между нашите групи, те ту ни водеха по течението, ту ни насочваха срещу него, отдалечаваха се и приближаваха до срещния бряг и ни поставяха в недоумение; същи акробати, които като че виждаха ясно конфигурацията на дъното и шествуваха по бреговете над невидими за нас пропасти.

Четирма души, сключили здраво мишниците си и притиснати един до друг, движим равномерно краката си, сякаш маршируваме под командата на един и същ глас, който ни казва, че Вардарът чака да се подхлъзне само един, за да завлече всички ни. Пред нас маршируват със същата съсредоточеност други групи. А отзад, по стъпките ни, вървят други. Дочух през страшното бучение звукове на песен: Шумният Вардар буйно се лее... Студентът Юруков пееше песента на Вардара всред вардарските води!

Из целия брод аз очаквах да загърмят подире ни пушки. И си представях ясно ефекта от един-единствен изстрел: мнозина биха сигурно загубили равновесие и биха заплували по волята на стихията. Ние знаехме, че в такъв случай е най-разумно да се продължи спокойно маршировката до другия бряг, като се остави човек изключително на щастието си, но не се представи случай да видим доколко бихме успели да приложим и на дело тая тактика.

Стори ми се, че пътуването по водата трая не по-малко от четвърт час. Първите групи излязоха на брега и веднага заеха позиция. Излишна предпазливост. Аз и сега не искам да допусна, че нашето множество и шумът от невъобразимото плискане на водата са могли да останат незабелязани за неприятелското око. Ако турците наистина са пазили мостовете и линията, която върви край брега, те не са могли да не ни усетят.

Така безинцидентно и благополучно минахме и втората голяма граница.

385

Куриерите ни поведоха из тясната блатлива низина на Вардара, по която оставихме същите грамадни следи. Бързо стигнахме предпланините на Кожуха.

Още при първите стъпки по нагорнището усетихме изчерпани всичките си сили. А трябваше да се бърза, да се изходи колкото се може повече пространство.

Пред нас са само драки, стръмнини, урви, безпътица. Краката се хлъзгат и шляпат в разширените цървули. Коленете са съвсем подкосени. Не помагат и тоягите, с които аз и Попето сме се снабдили.

Подпирай на пушката и на тоягата, аз се влачих така, на четири, цели три часа подир другарите. А в тия три часа едвам изминахме няколко километра.

На един стръмен бряг, обраснал с бодливи трънаци, на-кладохме огньове и се предадохме по ред на трескава работа: сушеха се цървули, панталони, пояси, долни дрехи.

— Глупав си, турчино-о-о, глупав си-и-и!... — извика някой и разсмя другарите.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]