VIII
С ДВАМА ДИНАМИТАРИ
На четвърти октомври, призори, излизайки от село Дедино, срещнахме струмишката чета на Иванчо Николаев.
Радостта на младия войвода бе голяма. Другарите му, млади и напети като кого, се смесиха с нашите момчета. Бивакът ни зашумя като кошер. Ударихме го на хуриет.
Престегнати и добре екипирани, струмичани имат вид на постоянна вътрешна чета, която действува в свой район. Ходенето по селата, организаторската работа, вършена като един вид професия, при сравнително по-редовен и еднообразен живот, са ги примирили с положението им на нелегални хора.
Иванчо има такова симпатично лице, тъй е мек и любвеобилен, щото никой не би повярвал, че е един от най-възторжените динамитари, един от ония, които в последно време така често търкаляха из Македония бомбите като орехи и ни изненадваха с известия за сполучливи и несполучливи атентати. Към мене той се привърза с особена топлота.
Струмичани имаха кафеджийски такъми. И за пръв път от границата насам ние имахме удоволствието да пием кафе в плоски турски филджани.
Едно известие на караула наруши идилията ни. По пътя вървели вкуп седем
жандарми с безгрижно метнати през рамо пушки. Чекаларов ни остави да си
допием кафето и веднага се озова на наблюдателния пост, но подир малко
| Стр. 379. У д а р и х м е г о н а х у р и е т — с тази иронична фраза Силянов припомня сцените на побратимяване между турски войници и четници на ВМОРО по време на обявяването на „хуриета” (свободата; младотурската революция) през 1908 година, когато илюзията, че новите турски управници наистина желаят равноправие за цялото многонационално население на империята обхваща определени среди в организацията. Силянов решително се противопоставя като журналист на тази илюзия. |
379
се върна разочарован: агите излезли от дефилето и залавянето им станало невъзможно.
— Язък. Изгубихме толкова пушки! — пошегува се той: седем щяхме да вземем
и със седем щяха да се намалят турските пушки — всичко четиринадесет.
Бодри и отспали, ние прехвърлихме привечер планината, минахме реката Лакавица, прекосихме малкото конческо поле и стигнахме в село Конче.
В ъгъла на стаята, дето ни въведоха, пъшкаше един старец, свит на кълбо. Домакинята грубо го събуди. Подпомогнат от мъжете, той едва се изправи на краката си.
— Защо го пъдите? Нека остане, има място за всички...
— Нека иде при другата си снаха.
Старият човек ни изгледа с плачещ вид, изпусна един вик, в който доловихме безгранично копнение и мъка, и поиска да се ръкува с всички ни, но и това не му дадоха. Мъжете го помъкнаха към вратата. Той се обърна още веднъж към нас, въздъхна дълбоко и ни пожела близка свобода.
Двама души се свихме на неговото топло още място. И ни стана много,
много съвестно.
Събудиха ме от първия сладък сън. Разтрих очи и видях Чекаларова да се разговаря с току-що пристигналия радовишки войвода Христо Симеонов.
Седнал кръст-нозе и свивайки цигара от една огромна табакера, Симеонов разправяше за разположението на железнопътните мостове край Вардара. По-малко лиричен от Николаева, съсредоточен и важен, Симеонов със своето обраснало в растителност лице има вид на млад войвода, погълнат от работа и върху който тежи ръководенето на един цял район. Обноските и разпоредбите му пред селяните са прости и непринудени, без оня заповеднически тон, присъщ на войводи и войводствуващи от категорията на Поцко.
И Симеонов е горещ последовател на Тодор Александровата атентаторска тактика. Той е устроител на няколко атентати, между които и на недавнашния бомбен атентат над Куманово. Тоя сполучлив атентат е неговата гордост. С няколко залпа четата манифестирала присъствието си около Куманово; турците я подгонили и в преследването намерили в планината един сандък. Те заобиколили с любопитство сандъка и щом завъртели нарочно оставения ключ.
380
станала експлозията. Повече от десетина войници и стражари полетели във въздуха.
Симеонов е устроил и атентатите в Кочани и Щип, които с последиците
си допринесоха много, за да се ускори мобилизацията.
[Previous] [Next]
[Back to Index]