XXVI
КОСИНЕЦ — СМЪРДЕШ — ВЪМБЕЛ
 

И в Косинец — родното място на стария труженик и будител на народната свяст свещеника Търпо Пшиовски. на загиналия войвода храбрец Насо Кършаков и др., — и в Косинец владее угриженост и страх. Към другите причини за уплаха сега се прибави и пристигането на новите турски табури.

Косинчени са сключили с турците от съседното село Къпешица договор за взаимна защита: десетина турци от Къпешица живеят в Косинец за сметка на селото и го „пазят” от аскера. И току-що се почувствували хората осигурени чрез тоя трактат, идваме им на гости ние!

Още сутринта дойдоха при нас с официална мисия шестима косинчени, подбрани между най-добрите стари работници на организацията, и ни казаха:

Ние сме тук трън в очите на всички. Селото трепери от страх да не си изпати пак, както преди девет години. И

460

всички, чорбаджиите главно, ни казват: „Ако изгори селото, вие ще го изгорите; само от вас може да дойде нещастието”... Затова и ни изпратиха да ви кажем от страна на цялото село какви задължения то може да поеме и какви не. Селото ни е на шосе, много е изложено, но то пак е готово да ви носи в планината храна и всичко, каквото ви трябва.

Пред пратениците и другите селяни, които бяха ни заобиколили, развихме нашироко известната наша теза:

„Преживявате последните минути на робството. Четири християнски държави са се нахвърлили на Турция и дните на турчина са прочетени. От вас се искат последните усилия, последните жертви, подир които, каквито и да са те, ще дойде свободата.

Ние не можем да гарантираме целостта на нашите села. Това никой не би могъл да ви гарантира: Забърдени, Баница, Росен, Соровичево, Екши-Су и др. в Леринско изгоряха, след като посрещнаха гръцките войски. Това не могат да ви гарантират и десетината турци от Къпешица, които сте прибрали на прехрана, както вие не сте в състояние да запазите Къпешица, ако ние бихме рекли да я унищожим.

Ние не идем при вас от кеф или за разходка, та да ни храните вие в планината. Като войници на България, като предтечи на българската войска, която иде, ние сме облечени в права, но имаме и задължения. Ние желаем не по-малко от вас да се запазят селата — това е една от нашите задачи — но от задълженията си не можем и няма за хатъра на никого да се откажем. Ако настоявате, ние можем и да не идваме вече на квартири, но никой от вас не може и няма право да ни пречи да вършим своята работа: да късаме телеграфните жици например или да нападнем аскера до самото ви село, ако това би ни се наложило.

Недейте, братя, се поддава на временни сметки, които ви внушава страхът. Опасностите ще минат, мъките ще се забравят, жертвите ще се прежалят. Тогава ще се сочат с гордост истинските родолюбци и борци — ония, които са останали докрай непреклонни в борбата за освобождение, а изменниците и страхливците ще се срамят. Как ще отговорите на българските войски, когато дойдат и ви запитат: „Какво сте сторили, за да улесните нашата тежка задача?” — „Чакахме ви и се молехме тайно за вас” — това ли? Но с такъв отговор вие няма да бъдете достойни за жертвите на България.

461

Знайте, братя, че от вашето поведение сега ще зависи и самото бъдеще на Костурско. Когато замлъкнат пушките и топовете, когато врагът бъде окончателно смазан, дипломацията ще се заеме да разпредели завладените територии между съюзниците. Нашето Костурско е на границата на българщината. За да не бъде то макар и отчасти пожертвувано, зависи наистина от вашите минали патила и славни борби, но зависи и от поведението, което държите сега, в най-решителния момент. Всеки би се застъпил за тоя край, ако вие се покажете на висотата на своя дълг сега. Защото, ако дойде ред България, поради географически и други причини, да пожертвува някои микроскопични части от общото отечество, тя, несъмнено, ще може по-лесно да пожертвува по-малко съзнателните, по-малко добрите и юначни българи. Недейте обезсърчава и нас, които обичаме Костурско и сме решени да говорим и да се борим навсякъде и както можем за него.”

Изслушаха ни всички с наведени глави и при гробно мълчание. По лицата се четеше страшната трагедия, която се разиграваше вътре в тях. Ние обтегнахме немилостиво, до скъсване най-чувствителната струна на душата им: тяхната национална и борческа гордост. А имаше между тях хора, които в миналото бяха дали и проявили всичко, което един борец може да даде и прояви. Измъчени страшно от нашите думи, някои дигаха към нас умоляващи погледи, които казваха: „Стига, братя, съжалете ни!”

Нито дума не стана за условията, с които се яви при нас изпратената депутация.

Вечерта се разделихме най-сърдечно с косинчени, между които имаше прекрасни хора. Оставихме им и по малко от нашите манлихерови патрони, за да попълнят своите, голяма част от които бяха изплющени в чест на хуриета.

На един ветеран, известен под името Алията, подарих за спомен една бомба. Той я прие поласкан и заяви, че ако му се отдаде случай да я употреби, ще съумее да се отсрами.

По каменистия път за Смърдеш ни поздрави новата луна. Зарадвахме й се като деца и си казахме: с луна потеглихме и с луна ще завършим войната.

Над Смърдеш ни посрещнаха трима пратеници на селото. Между тях бе и братът на Ламбро Поповски. Селяните днес

462

имали събрание и решили да ни съобщят, че са готови да ни носят храна, но не желаят да влизаме в селото им.

Ламбровият брат Кръсте бе нарочно избран между пратениците. С това смърдешани искаха да ни кажат: ето, даже и братът на най-големия размирник в селото мисли като нас.

Отговорихме им с мълчание и продължихме пътя. Тогава Кръсте с разтреперани челюсти ни запрегръща и замоли:

— Не отивайте в селото! По-нататък ще ви посрещнат с пушки!

Ламбро — бистрият ум, който единствен се издигаше над дребните съображения на селото и напълно схващаше важността на историческия момент, човекът, който, без да се смущава от променливостта на военното щастие, вярваше, че не за нас, а за Турция е загубена играта, — Ламбро се изправи вместо нас пред селските пратеници и в един припадък на озлобление и яд изрева с всичкия си глас над главите им:

— Вие ли се осмелихте да се явите с такава срамна поръка пред четата? И ти, моят брат!...

Той псуваше по име неколцина свои съселяни, за които бе уверен, че устройват задкулисно всичко, псуваше цялото село и се заканваше тая нощ да пали и да коли в Смърдеш. Стана нужда да го укротяваме.

— Идете в Смърдеш и кажете на хората, че ние идем само за доброто на селото. Отхвърляме от себе си всяка отговорност за последиците.

С тая поръка върнахме пратениците и продължихме пътя.

До селото нашите патраули срещнаха неколцина въоръжени смърдешани. Бледни, смутени, те стоеха като виновници, без да смеят да ни погледнат. С половин уста те ни предадоха желанието на селото.

Решили предварително да не прибягваме към насилия над селото, ако бъдем посрещнати с пушки, а да се оттеглим в планината и на другия ден да се разправим с главните виновници, ние влязохме в Смърдеш заедно с хората, изпратени срещу нас.

Нашите момчета бяха възмутени от дън душа. Но повече от всички бяха възмутени нашите четници смърдешани. А Смърдеш в четата ни се представляваше преди всичко от Чекаларова, от десетника Сотир Савов и от три други момчета: Липо, Колю и още едно.

463

Към събралите се в училището петнадесетима селяниние бяхме безпощадни. Постарахме се да им докажем какви сме, защо идем и че не са техният хляб и техният покрив, които ни привличат към селото им. Показахме им нашите открити листове и им прочетохме Правилника за доброволческите отряди през освободителната война.

Нашите язвителни слова, нашите укори падаха над главите им със зашеметяваща сила, като удари с чук. Чекаларов прокле часа, когато се е родил в Смърдеш. Десетникът Сотир Савов с прости, но силни думи им каза, че не е очаквал да доживее тоя срам в родното си село, а четникът Липо се разчувствува дотам, че изскочи, не в себе си, от училището с думите:

— Ей сега отивам да запаля къщата си!

— Вие не заслужавате Чекаларова и другите наши другари, които е родило вашето село! — казах им аз.

И турчинът Шериф Яшаров се изстъпи пред обвиняемите, за да изкаже с няколко думи на турско-български език своето възмущение.

Едри капки пот изби по челата на селяните.

— Прошка!... Няма ли прошка... — измърмориха някои.

Ние вече не подбирахме думите, които падаха върху смутената им съвест, по-тежки и от куршуми.

— Вие ли сте ония хора, които аз познах преди десет години! — намеси се най-сетне Попов. — Помните ли, преди въстанието, когато в Смърдеш квартируваха двеста души войници? Аз влязох тогава преоблечен като поп и под носа на агите правехме събрания и упражнения. И никой не трепереше от страх... Смърдеш беше тогава гордостта на Костурско. А сега?... Не. Това ние не очаквахме и не бихме никога повярвали, ако беше се случило с други. Карате ни да се каем и да се срамим, че дойдохме в Костурско!

Попов, искрено възмутен, удари каскета си на масата и се обърна към нас:

— Да вървим, другари. Ние нямаме работа тук. Всички тръгнахме машинално, ако и да не влизаше това в плана ни.

Смърдешани, хората, които преди малко ни очакваха с пушки отвън селото, запитаха ни по кои квартири желаем да бъдем настанени.

— Вашите къщи не ни трябват!

Цялата чета се сбра в къщата на Ламбро Поповски. За

464

всички се намери място в неговото скромно жилище. И това го правеше неизказано много горд. Престояхме там два часа, докато попревали нощта, и призори потеглихме за близкото село Въмбел.

*

При пресеката, която дели Смърдеш от Въмбел, забелязахме движение на хора: въмблени отиваха... за дърва.

Малкото посрещачи разпределиха момчетата по собствените си къщи.

Заобиколиха ни пет-шестима ветерани, радостни, че ни виждат, жадни да чуят топла ободрителна дума.

Тия мили, скъпи хора, тия избраници — арсовци, ламбровци... Те са твърде малко, но все ги има. В миналото те се блъскаха и трудеха, жертвуваха повече от всички. През въстанието пострадаха не по-малко от другите. А подир въстанието, сочени като виновници за всички нещастия на селата, тероризирани от чорбаджиите, около които се групира всичката оная маса от безлични хора, те бяха заставени да наведат глава и да млъкнат. Заживяха със спомените за борческото минало, със съзнанието за превъзходството си и с неугасима надежда в бъдещето. Нашето приближаване ги раздвижва. Срещата с нас е дълго лелян празник, велик ден, който оживява най-силните и светли минути на миналото.

Когато се събудихме, Мурто [1], Ильо и другите ветерани заемаха същите места около баджата: те не са мигнали, очаквайки да се наспим, за да продължат прекъснатите приказки за миналото и за сегашното време.

Милите хора. Сами готови на всякакви жертви, те се чувствуват виновни за малодушието на съселяните си. Те носят срама на своето село. С какво смущение те ни говорят за страха, който обладал всичко наоколо! Слухът за нашето идване е накарал въмблени да тръгнат едни „за дърва” в планината, а други — в Билища „на пазар”, макар пазарът и да бил напоследък съвсем забравен...

Като че ли ние носим в себе си главни, за да подпалим селото им! Добре, че има и муртовци, ильовци...
 

1. Въмбел и Връбник са селата, където албанското влияние се е отразило най-силно върху напевите, нравите и произношението. Всички почти знаят арнаутски език, който преди години с минавал за нещо като французки. Имена като Мурто и др. са също арнаутски дар.

465

Довършили листото на подвизите в миналото, нашите събеседници разгръщат книгата на страданията и изпитните: Въмбелската планина пази всякакви спомени. Като живо въплощение на теглото, пред нас стои едно двадесет и пет годишно момче с издадени челюсти, с големи открити зъби и с отрязано ухо. Мурто и Ильо ни разправят невероятната повест на неговото тегло.

В началото на погрома през 1903 година всички костурски въоръжени сили се събрали във Въмбелската планина, за да се прехвърлят оттам в Германския балкан. Населението на Въмбел също било поканено да бяга. Около двадесетина въмблени, между които и нашият едноух младеж, предпочели да останат в своята планина и когато запъплил аскерът, всички се скрили в една дълбока дупка. Турците открили скривалището им и за да ги задушат, взели да пускат вътре купища запалена слама. Някои, които имали със себе си оръжие, се самоубили, другите се издушили. Само едноухият младеж, тогава 15–16 годишно момче, се опитал да избяга. Когато бягал, един куршум го ранил. Той паднал до един зид и се престорил на умрял. — Геберди! — „псофисал!” — казали башибозуците, когато отишли при него, отрязали едното му ухо и го взели със себе си: по тоя начин те броели тогава жертвите си. „Трупа” подхвърлили зад зида и си заминали. За да оцелее, „умрелият” е трябвало да понесе, без да охне и трепне, болките от раната, от рязането и от падането.
 

През деня дойдоха от Смърдеш свещеникът поп Дано и учителят Антон Кляшев с мисия „да изгладят снощния инцидент”. Те ни помолиха да направим и от наша страна необходимото, за да се заличи лошият спомен от снощната случка, която била устроена само от неколцина.

Пред двамата парламентьори ние си давахме вид на непримирими, но в действителност искрено желаехме да се помирим със Смърдеш. Падането на Битоля се бави. Малки турски отряди ще сноват известно време още из Костурско, а смърдешкият инцидент може да окаже лошо въздействие и над други села. Но „афоресването” на Смърдеш трябва да се вдигне по такъв начин, щото да не се урони нашият престиж и селото спонтанно да измие своя срам. За тая цел замина за Смърдеш заедно с парламентьорите и Ламбро

466

Поповски. Ламбро се завърна вечерта, натоварен от съселяните си да ни предаде:

— Смърдешани ви канят да заповядате!

Щом се смрачи, въмблени почнаха да се завръщат от „пазара” и от гората, дето бяха отишли „за дърва”. Свикахме ги на събрание в училището. Омърлушените и сплашени физиономии постепенно се съживяваха под действието на нашите слова. Ледът, който бе сковал сърцата, постепенно се стопяваше. И накрая, съвсем неочаквано за нас, училището загърмя от продължителни ура. А когато дойде ред да се избира войвода на селската чета, появиха се двама еднакво непримирими и горди кандидати.

Простихме се с Въмбел — село прочуто с вкусното месо на своите овце и с ароматния си планински чай — и тръгнахме за Смърдеш.

*

Посрещани, въоръжени и не, сега имаше много. Между тях бяха и снощните, но тоя път не за да насочат пушките си срещу нас, а за да ни кажат приятелски и братски: добре дошли!

Улиците закривиха между купища развалини, струпани камъни и отделни оцелели стени, които хвърляха проточените си сенки под яркото осветление на пълната луна.

Крачейки мълчаливо подир посрещачите, аз се питах:

Имаме ли право да се гневим и да се озлобяваме против смърдешани?

И не изпитвах вече към тях нищо друго освен дълбоко съжаление и горест.

Смърдеш е третото село в Костурско, което подир опустошенията не можа и до днес да доде на себе си. Първо е Бобища, родното село на покойния Манол Розов и на редица други интелигентни дейци. То днес не съществува вече. Казват, че между развалините му обитавали още само няколко семейства, които не могли и не искали да се изселят. Второ е Загоричани. Трето Смърдеш. През май 1903 г. тук е била обсадена костурската чета, придружавана тогава от Борис Сарафов. Милиция от околните села нападнала аскера, разкъсала железния обръч и спасила четата. Разярени от своя неуспех и от това, че изпуснали из ръцете си двама баш комити като Сарафова и Чекаларова, турците подпа-

467

лили селото, бомбардирали го с артилерия и избили немалко селяни.

Същата година, подир въстанието, Смърдеш не избягна общата участ на другите села. Много семейства се изселиха оттогаз и в тия девет години нито половината къщи не са застроени наново.

А какво бе някога Смърдеш? По юначество и заслуги смърдешани оспорваха първенството с Косинец и Дъмбени. Никъде борбата против гъркоманството не се е водила така ожесточено, както тук. Години наред смърдешани са се избивали дори помежду си за голямата селска църква, водили са процеси и са похарчили много повече, отколкото струва самата църква, докато българската народна свяст възтържествува. По-после, в революционно време, Смърдеш даде най-много водители и най-много жертви, може би само подир Загоричани.

Неотдавна известният труски големец Хюсеин бей от Билища — Хюсеин бей, комуто гордите някога смърдешани сега носят дърва за зимата, — минавайки по шосето, се отбил в Смърдеш и казал:

— Пазете се, отваряйте си очите, не прибирайте бунтовници, „оти ке ви се разсипе селото”.

И за да избягнат трета разсипия, смърдешани бяха решили да ни посрещнат с пушки.
 

Глашатаи на трепета тук са жените, на които мъжете са предали своя страх в стократен размер.

От многото жени-героини, с които се славеше Смърдеш, останала е само една: снахата на Чекаларова. Всред своя пол тя е онова щастливо изключение, което е Ламбро между мъжете.

Някога, в минути на тревога, тя дигнала и пренесла цял чувал, пълен с пушки и патрони, и съвсем се парализирала. После при едно случайно падане членовете й малко се поотпуснали, но шията й останала още схваната. В прочутото сражение при Локвата тя загубила мъжа си Георги Чекаларов; през въстанието изгоряла къщата й, а след въстанието погребала едничката си рожба. Но многото нещастия, сиромашията и сълзите по двата скъпи гроба не са разбили това добро и широко сърце, което живее със спомени и... надежди. Добродушното й лице е винаги засмяно.

468

Тая самотница е може би единственият човек, който сега искрено се радва на нашето присъствие в селото. Откога чака тя днешния ден, за да излезе пред девера си и пред сподвижниците на покойния си мъж! Тя се е борила сама против страхливците, гонена и мразена като бунтовница и като снаха на най-големия виновник за съсипването на селото. Нашето тържествено влизане в селото й донесе удовлетворението, което тя никога не бе преставала да очаква. А утре, когато в Смърдеш дойдат български войски, тя ще празнува тържеството на борбата, в която е загинал мъжът й.
 

В Корещата често се срещат силни индивиди и оригинални типове. Самият факт, че смърдешани са имали дързостта да вземат такова страшно решение против нас, е за мене мерило не само за степента на тяхната уплаха, но и доказателство за техния суров нрав, за способността им към крайности.

Но аз ще оставя другите оригинали, за да обрисувам профила на един беловлас Дон Жуан.

Побелелият дядо Стойко е много скитал, видял и преживял. Епикуреец по светоглед и артист по душа, в днешното страшно преходно време неговото въображение е поразено повече от пикантериите и дребните инциденти, на които той присъствува. Но най-много го занимават днешните вълнения и мъки на... ханъмите. Дядо Стойко видял по шосето няколко богати турски семейства, които бягали от Костур за Корча. Видяното оставило у него неизгладими впечатления, защото никога досега не му минавало през ума, че ще доживее да се налюбува и на такава картина. Няколко анки, една от друга по-съблазнителни, яхали на коне. Изпод дигнатите яшмаци го стрелнали няколко чифта черни големи кадънски очи. Виждала се е и порядъчна част от краката им, обути в ярки копринени чорапи, и се очертавали притиснатите до седлото форми на облите им бедра. Заедно с тях яздили, укротени и изплашени, техните мъже, които тъй строго пазеха доскоро от гяурски погледи прелестните обитателки на своите хареми. Но дядо Стойко не се смутил от тия стръвни и опасни ревнивци, а приел с достойнство поздрава им, после вперил жадните си очи в дамите и можал без стеснение да ги изпули (да ги разгледа) от глава до

469

пети. В тоя момент дядото окончателно се убедил, че е настанал краят на турското господарство.

С очи овлажнели от похот, със сладострастна усмивка, разляна по цялото старческо лице, той ни предаде своя окончателно установен вече мироглед върху турската жена. Колкото и да се труфи и докарва, българката никога не може да открие за мъжа неведомите прелести, които таи една анка. Бяла, нежна, хранена и пазена от слънцето, анката е създадена само за удоволствието на мъжа, за любов.

Защо Турция пропада толкова късно, когато той, дядо Стойко, е пропилял младините си като роб и се намира вече с един крак в гроба?!

Трогателна интимна изповед, която ни звучи тъй странно при днешната обстановка и която има толкова малко общо с оная голяма трагедия, която се разиграва сега в душите на изплашените смърдешани...

Когато подир полунощ се видяхме в стаята си сами, съгласихме се с Чекаларова да дадем генерално сражение на един досаден вътрешен неприятел, против когото и двамата чувствувахме еднакво озлобление. Тия врагове, които не зная по каква ирония едни момчета наричаха вътрешна организация, други деляха на пехота и кавалерия, а ние с Чекаларова бяхме нарекли просто аристократки, напоследък бяха станали крайно агресивни и често предприемаха далечни екскурзии, показвайки се безцеремонно пред събеседниците ни. Момчетата с нетърпение чакат да наближат селата им, за да отидат у дома си, водими от две еднакво силни желания: да се видят със своите и да се освободят от вътрешните си врагове. Аз и Чекаларов трябваше по неволя да се възползуваме от услужливостта на нашия хазяин, който засили огъня — кладата за нашите аристократи — и ни снабди с чисти долни дрехи.

И водейки сражението, чудихме се на капризността на съдбата, която тая нощ ни обиколи с толкова трогателни грижи от страна на същите смърдешани, които снощи така неделикатно искаха да ни отдалечат от селото си.

Един студент аптекар, смърдешанин, избягал от Скопие заедно с турската войска, ни разправи през деня интересни подробности по първите сблъсквания между воюващите.

Българите и сърбите действували заедно при Куманово, където и разбили турската войска. Аскерът изпразнил без бой Скопие и оказал слаба съпротива при Велес. Австро-

470

Унгария забранила на сърбите да нахлуят в Новопазарския санджак и поради това сръбската висша команда се принудила да изпрати към Дебър и Призрен отделни отряди, които да се съединят с черногорските войски през Албания. Откъм Леринско всички сведения единодушно гласят, че турската войска търпяла такъв глад, щото ядяла всичко каквото й попадне, без да се отказва даже и от свинско.

*

Почти всички мъже се явиха на събранието, което свикахме вечерта. Широкият салон на училището се изпълни.

Ние жигосахме престъпната мисъл, която преди два дни се роди в главите на неколцина техни съселяни, но се отказахме от всяко разследване, откриване и публично изобличаване на инициаторите. Вместо с остроти и със закани, ние искахме да раздрусаме душите им, като призовем паметта на Пандо Кляшев, Стерйо Стерйовски, двамата братя Чекаларови и толкова други славно загинали смърдешани. като съпоставим миналата слава на Смърдеш с днешната обща омърлушеност.

„Вместо да се сърдим и озлобяваме, ние, против които искахте да насочите пушките, предназначени за врага, искаме да ви помогнем да изкупите час по-скоро вашия грях чрез искрено разкаяние и самоотвержени дела, та когато се явят освободителните български войски, да можете да ги посрещнете чисти, каквито бяхте, достойни за миналата си слава. Това трябва да направите не за нас, а за вас самите, ако искате вашите деца и внуци, които ще израснат на свобода, да ви не проклинат и да се не червят от вашата памет.

Днес, когато на всички страни се води война, не е страхът, който може да спаси селото ви. Ще оцелее ли то, или за трети път ще стане жертва на пламъците — това никой не знае. Но вие все ще бъдете малко по-сигурни, ако възприемете мерките, които ви предлагаме, и се организирате за самоотбрана. Как бихме могли да ви кажем всичко това, без да влезем в селото ви?

Във време на война всеки трябва да се приготви за смърт, макар че не всички загиват. България е извадила на бойното поле повече от 300 000 свои синове, готови да умрат за вашата свобода. От тях, както самите турци ви казват, са паднали 12 000 души само при Одрин и 6000 души при Щип.

471

Нито загиналите са знаели, че именно те са предопределените да се не завърнат вече у дома си, нито оцелелите са били сигурни, че ще излязат здрави и читави от тия сражения. Същото е и с отделните наши села.”

Попов в своята реч използува разпространявания от турците слух, че между загиналите българи бил и самият генерал Савов:

„Вие виждате, че един български пълководец, генерал Савов, един човек, комуто не липсват ни почести, ни слава, един милионер, който може да купи цялото Смърдеш и който има защо да скъпи повече живота си, отколкото вие и аз — жертвува се за освобождението на Македония. Какво остава тогава за вас?”

Чекаларов взе думата последен. Вместо да проклина, като снощи, часа, когато се е родил в Смърдеш, той сега укоряваше бащински съселяните си, подканяше ги към разкаяние и към дела.

Прошката и кротостта постигнаха това, което никога не би могло да се постигне с наказания и крутост.

Смърдешани бяха трогнати, опечалени или потресени, но въодушевление все пак липсваше.

— Да живеят смърдешани! — акламирахме ние завчерашните си посрещани.

Ответната ура веднага биде последвана с викове:

— Да живеят войводите!

Какво по-пълно... удовлетворение от това?

Докато смърдешани избираха ръководително тяло и войвода, аз излязох вън. Десетина момчета, сбрани пред училището, тананикаха „Шумният Вардар буйно се лее”...

Прочутата някога и известна на всички по-стари четници смърдешка патриотка Фотовица беше при тях. Но тя не беше вече такава, каквато я познавахме. Връзките с делото и старата й слабост към народните хора й бяха попречили да остане в къщи и тя се яви в училището. Но страхът я душеше и тук, тя трепереше цяла и приказваше само шепнешком. А момчетата дяволито се подсмиват и продължават песента.

— Сссс! — шепне Фотовица и им прави знак с пръст.

— Що не приказваш по-високо, страх те е да те не чуят в Билища? — жестоко я иронизират момчетата и запяват още по-високо песента за Вардара...

Подир събранието Чекаларов ме потупа по рамото и ми каза:

472

— Ела сега да те водя и в моята къща. Ще ни почерпят с нещо и веднага ще тръгнем.

Помислих, че ме кани у някои свои близки роднини или у снаха си, и машинално тръгнах. Той ме поведе из улиците, мина край няколко полусрутени стени, спря се пред куп развалини и ми каза:

— Заповядай!
................................................................

На тръгване изскочи отнейде Чекаларовата снаха, подари ни по едно чисто хубаво хлебче и от сърце ни пожела добро видение!.

Братски се разделихме и с другите смърдешани. Те ни прегръщаха, целуваха и... чакаха да се отдалечим, за да си отдъхнат с облекчение...
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]