От Витоша до Грамос, Походът на една чета през Освободителната война - 1912 г.
Хр. Силянов
 

XXII
ДВЕ СРЕЩИ
 

Конете ни спасиха от необходимостта да газим гъстата червена кал до село Поздивища и да цапаме надошлата река. Но дъждът, който се лееше като из ведро, ни накваси тъй добре, че цялата нощ не можахме да изсъхнем.

Па и можеше ли да се спи? Поздивчени искаха да чуят в най-големи подробности историята по обезоръжаването на жервенци, на които имаха голям зъб.

Тук вече се знаеше за отстъплението на петата гръцка дивизия в Леринско и настроението на селяните не беше никак оптимистично. Затова ние им заговорихме за победоносните сражения на българската войска при Щип и Одрин, разкрихме им плана на сръбско-българските операции. И правихме това с чиста съвест, комбинирайки всички слухове, доловени по пътя до Костурско, изчислявайки падналите жертви в разните сражения, излагайки подробности, които никой не ни бе съобщил. И предричахме времето, когато българските фуражки ще се явят в Костурско.

Заедно с нас в Поздивища бяха и други двама стари приятели, пълни с важни сведения за нас и жадни от своя страна да ни изслушат.

По пътя към Поздивища ни пресрещна една четица от пет-шест души, всички на хубави турски коне. Войводата се спусна към мен и ме запрегръща горещо, но аз дълго време се вгледвах в косматото му добродушно лице, без да мога да го позная.

Името Кръсте Льондев ми бе много добре познато: дълго време подир въстанието и подир хуриета воиводствува в Леринско тоя млад човек, комуто аз точно преди десет години бях подарил живота. Трима селяни от Неокази, наковладени като пакостници и престъпници, бяха навързани от четата ни, закарани в планината, съдени и осъдени на смърт. Единият от тях беше Кръсте Льондев. Голите ножове бяха издигнати над главите им, когато в последния момент
 
 

Стр. 448.  И м е т о  К р ъ с т е  Л ь о н д е в  м и  б е  м н о г о  д о б р е  п о з н а т о  ~  т о ч н о  п р е д и  д е с е т  г о д и н и  б я х  с п а с и л  ж и в о т а ...  — вж. съответния епизод от с. 156—158 на настоящия том, в книгата „Писма и изповеди на един четник”.

448

надви у мен милостта. Аз им простих, помирих ги със съселяните им, а те със сълзи на очи ми се заклеха, че ще бъдат най-добрите работници на организацията и ще посветят само ней дните, които им се подаряват.

Не зная как са изпълнили клетвата си другите, но Кръсте Льондев не й измени. Ето го сега отпреде ми, внушителен и красив войвода, изпълнен с признателност и нежни чувства към мене.

Аз дълго се вгледвах в неговите големи черни очи, светещи с металически блясък, вслушвах се в звънливия му глас и си казвах:

В тая сурова борба за освобождение над колцина ли, право или неправо осъдени, се е замахнал смъртоносният ятаган на фанатизирани екзекутори! И за колко ли кръстельондевци не дойде милостта, за да ги възвърне на народа и на борбата преродени, чисти и беззаветни?
 

Заедно с нас в Поздивища беше и Ламбро Поповски от Смърдеш. Заварихме го съвсем неочаквано в Жервени.

Съселянин на Чекаларова, негов верен приятел и другар от детинство, той е негово подобие по силна воля, по дух на инициатива и по природен ум.

Ламбро ни осветли върху положението из най-далечните наши села в Корещата. които се граничат с Арнаутлъка, както и върху намеренията и душевното състояние на самите арнаути.

Макар и изолиран в селото си и неосветляван от никого, тоя човек е схванал съдбоносния смисъл на преживяваните събития. И преди да са приближили още съюзените християнски войски, Ламбро излезе явно пред албанските първенци от съседните села със значението и авторитета, които той — влиятелен комитаджия и виден българин — безсъмнено ще има, когато замлъкнат топовете и се установи новият ред. Мисълта му била да се използува настаналото пречупване в албанската гордост и да се спасят от опожаряване нашите села при случайните временни успехи на неприятелското оръжие.

Албанските първенци тоже споделяли тия съображения, разсъждавайки така: царщините са си царшини — нека се бият помежду си. Но нека ние, местните жители на тая страна, да се самозапазим взаимно.

449

И между Ламбро, като представител на няколко български села, и албанските първенци бил съставен протокол, по силата на който двете страни се задължават да се пазят взаимно, независимо от хода на военните действия и от крайния резултат на войната.

За преходното време, което преживявахме, тая дипломатическа сделка не ни се видя безсмислена.

*

Кръсте Льондев изчислява турската войска около Лерин на десет хиляди.

Андартите ни пишат, че петата дивизия получила сериозни подкрепления и се окопала здраво някъде под Биралци.

От Леринско съобщават, че тамошният аскер бил извикан в Битоля, за да отблъсне сръбско-българската войска: българите действували откъм село Тополчани, Прилепско, а сърбите — откъм Гявато, Ресенско.

Резервирани изобщо към тоя род „новини”, ние се отнасяхме най-недоверчиво към андартските сведения. Но как неусетно се поддаваме на всеки слух за сръбско-български успехи! И как се радвахме, че поне Битоля ще падне в български ръце!

Върховният вожд на андартите, капитан Катехакис, ни пише от село Слимица. че трябва да се упътим към Маврово и съединени с андартите, да чакаме нови инструкции по нападението против Костур. В писмото си той се титулува: стратиотикос диикитис тис Анаселицис ке Гревенон кеархигос тон етелонтикон соматон Монастириу — военен командант на Населица и Гребена и началник на доброволческите отряди в Битолско.

Дългата титла ни жегна. В нея и в тона на писмото съзряхме у едновремешния андартски шеф капитан Рувас претенция да бъде прям началник и на нашата чета, която тоже спада към „доброволческите отряди в Битолско”.

По разни съображения — било защото не искахме да действуваме смесени с андартите, било защото считахме, че е повече от необходимо да се заемат и височините над Апоскеп — отговорихме, че държим за първоначалното си мнение, т.е., че ще се упътим към Апоскеп и там, в случай на заповед, ще действуваме на десния фланг.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]