XXI
ПО ОБЕЗОРЪЖАВАНЕ
 

Напуснахме Маврово при непроницаема тъмнина. Ръмеше ситен дъжд. Предутринна влага залепваше по дрехите и се проливаше в ръцете и лицата ни.

Зората ни завари край Фотинища. Чифликът се пазеше само от един циганин, оставен от избягалия бег. Циганинът взе да ни се кълне в бога и в очите си, че няма никакво оръжие. Няколко шамара плеснаха по бузите му и изтръгнаха покъртителни писъци от жена му и детенцето му, което завика: „Дада! Дада!...” Циганинът упорствува още някое време и капитулира само когато се видя вързан.

Цветковият четник Дине отиде в чифлика и се завърна с два револвера, едно чифте и с... беговата кобила заедно с жребчето.

Това беше сефтето. Дано в другите села мине без женски сълзи и детски, писъци.
 

Измокрени от поройния дъжд, отбихме се в Тихолища. Неочакваната ни визита раздвижи изведнаж цялото село.

Прегръщания, целувки, непринудено гостоприемство... Но най-нежни са към нас майките на загиналите четници от селото. Прегръщайки нас, те сякаш прегръщат сенките на убитите си чада. След тях идат майките на ония бивши четници, които сега се намират в Америка и чието пристигане се очаква всеки ден.

Пред свободата, която иде, за миналите жертви се говори с по-малко тъга. Но нейде откъм юг, може би откъм Лепчища, се чуват глухи гърмежи, които внасят загриженост у селяните.

441

Като първа жертва избрахме съседното смесено село Сетома. Извикахме оттам най-верния наш човек Геле. Едноръкият възстар българин, предан на делото, въпреки патилата, мизерията и физическия си недъг, се яви веднага и възприе безпрекословно предложението ни.

Гелевите съселяни турци минават за едни от най-лошите в околията. След хуриета те организирали банда, която налагала данъци, избила неколцина българи и държала в трепет околните села. Те били изплашени от лошия ход на войната, казва ни Геле, били даже готови да се предадат, но само на царски аскер. За андарти и комити не искали ни да чуят и били готови да се съпротивляват цокрай, ако в селото им се появи чета.

Изпратихме нашия човек да се върне в Сетома, да свика турските първенци и да им каже:

— Видях се с комитите. Приказвах с Чекаларов и другите войводи. Казаха ми, че ще дойдат в селото да ви приберат оръжието. Ние ще излезем да ги посрещнем, а вие правете каквото искате. Ако се предадете заедно с оръжието си, без да пукне пушка, аз ви гарантирам с главата си — можете даже да ме вземете и като заложник, — че никому косъм няма да падне от главата. Ако ли не — за нищо не отговарям. Селото ще изгори и хората ще се съсипят.

Без да се бавим, тръгнахме и ние подир Геле, за да не дадем на сетомени много време за двоумение и колебание.

Сетома е планинско село. От Тихолища го дели една котловина, цяла залята сега от придошлите реки. Едно наше отделение мина напред, изкачи рида и зае позиция над селото. Другите групи тръгнаха към Сетома от разни посоки. Аз съвсем не изключвах възможността от съпротива: нали не сме царски аскер? В такъв случай решени бяхме да се справим със сетомени по начин, който да послужи за пример и назидание на другите турски села.

Но моите опасения не се оправдаха. Отдалече удари селската камбана: знак, че турците не са посмели да се възпротивят на съселяните си българи. Селото бе вече обходено. Нашият буризан засвири настъпление и с едно отделение се упътихме в Сетома. На едно ридче бяха сбрани в куп селяните, начело с един бял тюлбен, окачен на прът: сетомени се предаваха, и то не на царски аскер.

Плахи, с пресилени усмивки, турците ни поздравляваха с ниски теманета. Офицерските пагони на Попова направиха

442

своя ефект: сетомени се увериха, че все имаме нещо общо с аскера на Булгаристана. Всичко мина само с един шамар.

— Ти турчин ли си, или българин? — запитахме едно младо момче с фес, застанало до училището между българите.

— Българин! — отговори момчето и се подсмихна.

— Не, турчин е — обадиха се българите.

По бузата му се сложи тежката ръка на Чекаларова. Турчето пламна от гняв. Но прибра мълчаливо сваления си фес и отиде при турците.

В училището, дето моментално се сбраха всички турци, се държа реч:

„Турци! Вашето царство пропада, защото не се управляваше по закон и правда. Вместо вашия хукюмат тук ще се въдвори ново управление, което ще тури край на насилията и неправдите и ще обезпечи ред и сигурност на всички без разлика на вяра и народност.

Добре направихте, че ни се покорихте без съпротива. Досега вие ни знаехте за комити, но днес ние дойдохме при вас като царски аскер. Имаме и забити (офицери) с нас. {Всички отправиха погледите си към Попова.) Ако бяхте се възпротивили, нямаше да спасите царството си: вашите градове един подир друг падат; утре ще чуете, че са паднали и Битоля, и Лерин, и Костур. Вашето е свършено. Щяхте да вземете на шията си вашите жени и деца.

Ако искахме да ви отмъщаваме за всичко, което 500 години сте ни правили, трябвало би чисто и просто да ви нападнем и изколим заедно с кокошките ви. Но ние не сме като вас. Даваме ви дума, че никой от вас няма да пострада. Но за да се помирим и да ви повярваме, трябва да ни предадете всичкото си оръжие. То вече не ви трябва. Ето, то е у вас, защо не го употребихте срещу нас? (Турски гласове: аллаа-сандък! — не дай, боже!) Но ние ви предупреждаваме, че ако после се намери у някого от вас пушка, револвер, само един патрон даже, той ще бъде изклан заедно с домашните си, а къщата му ще бъде изгорена. Ще посочите и къщите на ония стопани, които притежават пушки и днес не са в селото.”

Подир всеки турчин тръгнаха по двама четници с натъкнати ножове, за да го придружат в къщи и да се завърнат заедно с него и с оръжието му.

Седнахме на чиновете, за да приемем по списък оръжие-

443

то. Старци ни предаваха с резигнация по една и по две пушки, уверени, че веднаж обезоръжели, имотът, животът, жените и децата им се осигуряват. Други, по-млади, мрачни, с едва задържани сълзи, слагаха пред нас маузерките, револверите и ножовете си. Малки деца донасяха оръжието на по-старите си братя или бащи, които случайно отсъствуваха от селото или се намираха на бойното поле. С резигнация ни предадоха маузерките си и някои дезертьори от полесражението.

Записвайки машинално имената Хасан Юсеин, Абедин Реджиб, Ибраим Али... аз мислено бях пренесен една-две години по-рано, когато младотурците обезоръжаваха, при мъки и изтезания, българите в Гевгелийско, Ениджевардарско и пр. Сега ние прибирахме оръжието на турците, за да въоръжим с него българите. Колело...

От 30—35 турски къщи в Сетома се прибраха 56 пушки разни системи (от тях 7 маузерки), множество патрони и патронташи, ножове, чифтета, барут и 17 револвери.

Въпреки предупрежденията и усилията ни обезоръжаването не мина и без някои волности: на двама турци били взети гуните, на друг сменени новите цървули с вехти, четнишки; на неколцина липсали часовниците. За повечето от тия волности узнахме по-късно. Запитвани при раздялата, турците не смееха да се оплачат. Нашият Геле бдеше най-усърдно, за да се спази дадената на турците честна дума. Той сам прогони един българин, който се бил спуснал да отведе едно турско стадо.

Сетомени все пак останаха с убеждението, че от наша страна се направи всичко, за да не пострада никой от тях.

Разделихме се приятелски. Но пресилените усмивки мъчно скриваха тъгата им: в момента, когато предадоха пушките си, те сигурно са почувствували, че от владетели се обръщат в раи.

Затова пък българите ни изпращаха тържествуващи: колелото в един миг се обърна и те се видяха освободени от зъбците му...

*

Димитровден.

За да скрием от сетомени посоката на движението си, потеглихме заедно с оръжието им към Апоскеп, но щом притъмня дабре, взехме направо през планината пътя за

444

Шестеово. Това бе едно бавно и мъчително движение през долища и стръмнини, едно газене из разкалян сняг по висотите и цапане из надошли реки по низините, което ни напомни най-трудните нощи по Кожуха и Нидже.

Бумкащите пънове в баджата на гостоприемния бай Христо в Шестеово, неговите цариградски локуми и лютата му ракия спомогнаха, за да се посъвземем скоро.

Около разпредялбата на сетомските пушки се явиха безконечни спорове, претенции и недоволства. Пушките малко, а кандидатите тъй много. От хуриета насам в Костурско не са действували чети и обезоръжаване почти не е ставало. Значителна част от старото оръжие е запазена, макар и не в добро състояние, но патроните за тях са твърде малко, а някъде съвсем ги няма: изплющили ги от радост през хуриетските празненства.

Разпредялбата на сетомските пушки и други някои факти ме убеждават окончателно, че подир голямото въстание у костурския българин е станало известно пречупване. Организационно време, въстание, погроми, отбрана от турци и андарти, хуриет... Това петнадесетгодишно неимоверно напрежение, при което изпитните и разочарованията завършваха всеки подем и всеки проблясък на надежда, посъкрушиха немалко борческия дух у него. Известен егоизъм, непобедим стремеж към самозапазване, трепет пред призрака на катастрофи от рода на изпитаната през 1903 година, са обладали познатите нам борчески поколения. По-младите пък са обладани от американизъм — желание да се заобиколят подир завръщането си от Новия свят с повече удобства и благосъстояние. Неизбежна реакция подир изпитаните страхотии и подир безподобната резигнация, с която костурчани принесоха преди едно десетилетие в жертва на борбата всичко, което имаха...

Ще спомена само два факта. Пушки и патрони искат всички, но твърде малцина се отзовават на поканата ни да се присъединят към четата. Някои наши момчета ходят съвсем боси след падналите напоследък проливни дъждове. Молим шестевени да сменят няколко чифта свои шити арнаутски опинци с вехти, четнишки, но шестевени се съгласяват или съвсем неохотно, или пък просто отказват.

Огорчението на четниците мина скоро в явно възмущение. Те възнегодуваха и против шестевени, и против вчерашната ни строгост в Сетома, където при малко настоя-
 
 

445

ване, без насилия можехме да измъкнем от турците нужното количество цървули и гуни.

Но кой би предположил, че шестевени ще се покажат толкова малко великодушни и щедри? Кой би допуснал, че вътре в десет години те са станали неузнаваеми?

*

След обяд тръгнахме към Жервени с намерение да обезоръжаваме пак.

От жервенци — и те били решени да се покорят само на царски аскер — аз не очаквах съпротива, макар и да не я изключвах съвсем.

Преди да слезем в трапа, където е разположено селото, видяхме край жервенския синур окачени на прътове бели тюлбени.

Буризанът пак тури в действие своята дрезгава тръба. От една улица се зададоха неколцина феслии с бели знамена. Усмивките на тия потурнаци ми се видяха по-малко пресилени.

— Добър ден, жервенци! — извикахме им весело.

— Дал ви господ добро, бракя! — отвърнаха те на чист български език и пристъпиха към нас съвсем успокоени.

Училището им е по-солидно, с две стаи и с печка.

Много скоро се сближих, станах даже приятел с ходжата (учителя), кротък и приветлив славянин, върху чиято руса глава сякаш съвсем случайно е нахлузена чалмата. Твърде охотно той ми заприказва за учениците и за учителските си занятия.

Заобиколени отвред с еднокръвни и едноезични села, жервенци по-преди минаваха за най-хрисими и безопасни „турци” в околията. Но още през първите дни на въстанието върху тях се изля по най-жесток начин накипялата ненавист на въстаналите раи: повече от тридесет жервенци, пресрещнати на пътя, били изклани и селото им опожарено. Оттогава жервенци станали лоши и избили, за отмъщение, немалко българи. Те считат Чекаларова за най-голям кръвник, а Попова уважават като умерен и добър човек.

Речите ни пред жервенци бяха по-скоро приятелска беседа на родния им български език, който се отличава с проточеното си произношение и с изобилие на старобългарски форми.

446

Вън от политическата част не пропуснахме да им кажем, че за нас те не са никакви турци, а наши еднокръвни братя.

— Вашата вяра не ни интересува, щом прадедите ни са едни и същи. Вярата не ще пречи на вашите синове да се учат като българи, на своя език, да стават учени, хекими, адвокати и пр.

Жервенци първи ни заговориха за желанието си да се освободят от своите пушки. Ние се помъчихме само да им подсладим горчивия хап:

— Защо ви са пушките, щом в страната ще владее ред, правда и сигурност? Вие ще бъдете толкова господари, колкото и вашите братя от християнска вяра. Мислите, че нам е приятно да носим всичката тая тежест на гърба си? Съвсем не. И ние чакаме с нетърпение да се свърши войната и да предадем пушките си на царщината, която ни ги е дала. При новия хукюмат никому няма да бъде позволено — па и никому няма да е потребно — да носи оръжие.

Жервенци ни увериха, че и те за нищо друго досега не са мечтали освен за сигурност и ред и че никакъв агалък не им е дотрябал.

Когато предаваха пушките си, у никого почти не забелязах злоба и яд. Изправяха се пред мене хора, които ме поразяваха със славянските си физиономии и с кротостта си. През дългото свое „владичество” жервенци като че ли не са успели да свикнат с положението на привилегировано владетелно племе. И като предаваха пушките, те сякаш смъкваха от гърба си едно тежко бреме. Без да ги поканим, ходжата и коджабашията направиха сами списък на случайно отсъствуващите и избягали, у които има оръжие, и се задължиха да го приберат и предадат.

От своя страна и ние им направихме някои отстъпки: изпратихме ги по къщите непридружавани от четници. На два-трима страстни ловджии, които ни се примолиха, повърнахме чифтетата.
 

Когато всичко бе свършено, пристигна в Жервени с четата си андартският войвода Лаки, местен гъркоман от село Върбник. Той тръгнал отдалеко, бързал по дъжда и изпотрепал хората си, за да ни изпревари. Но нашето присъствие го разочарова. Жервенци бяха не по-малко доволни, откол-

447

кото ние. Вместо всякакви разговори и преговори те му посочиха гордо документа по тяхното обезоръжаваме, който им бяхме оставили.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]