II
МАЛКИ ЧЕТИ
На 18 сутринта Освободителният комитет свика на събрание всички дейци. Неголямата стая се напълни със стари войводи и кандидати за войводи. Там бях и аз.
Подполковник Протогеров и майор Дървингов ни обясниха:
Отпуснати са 500 пушки за образуване малки четици от по десетина души. Организирането и заминаването трябва да стане колкото се може по-скоро, преди да се е обявила войната. Задачата на тия чети ще бъде разрушителна: да нападат неприятелски обози, да бомбардират мостове, да прекъсват телеграфни съобщения, да разузнават силите и движението на неприятеля. Отпускат се достатъчни количества взривни материали и твърде малко пари. Всеки трябва сам да се погрижи да облече как да е хората си. По-добре е даже четниците да бъдат облечени в селски дрехи, за да се прикриват по-лесно. За тия чети се искат опитни и самоотвержени хора. Границата трябва да се минава поотделно, в разни пунктове и най-предпазливо.
Щом няколко месеца до мобилизацията не се използуваха, за да се подготви сериозно една четнишка акция в Турция, критиките се явяваха безполезни. Сам Протогеров — цели два месеца той тропа по министерски врати и прахоса много думи пред военния министър, за да го убеди, че ако с време не се доставят материали и не се организира здраво четнишката акция, после това ще бъде невъзможно и ще остане неизползуван един доста важен фактор във войната, — сам Протогеров беше се помирил с печалния факт. Оставаше да се направи само възможното и да тръгнем час по-скоро.
Аз бях твърдо решен да не отивам в околии нови и непознати. Имах, значи, да избирам между Одринско и Битолския вилает.
— Ела да отидем в Одринско. То се видя, нашата съдба е свързана... — каза ми приятелят Мишел, с когото през въстанието, 1903 година, действувахме в Странджа.
— Съгласен — отговорих, без да се замисля много.
И същия ден участвувах в една среща на одрински войводи, в която се
обсъждаха условията за четуване в Странджа, в свръзка с войната.
Стр. 352. П р о т о г е р о в, А л е к с а н д ъ р
(1867—1928), роден в Охрид. Генерал от българската армия, деец отначало
на Върховния македонски комитет, участвувал в чети на Върховния комитет.
След саморазтурването на комитета през 1905 г. се присъединява към ВМОРО.
След гибелта на Христо Чернопеев през 1915 г. е привлечен за член на ЦК
на ВМОРО (редом с Тодор Александров и Петър Чаулев). Убит в София от терористи
на течението в организацията, възглавявано от Ив. Михайлов.
Стр. 352. Д ъ р в и н г о в П е т ъ р (1875—1953) — полковник от българската армия, взел активно участие в освободителните борби на Македония и Одринска Тракия, един от основателите на Македоно-Одринското опълчение. Автор на множество трудове с военноисторическа проблематика, включително и за Балканската война, и за Първата световна война. |
352
На другия ден, до загъмжалия от комити двор на едно основно училище, в което заседаваше Освободителният комитет, ме срещнаха познатите ми от Костурско другари — войводи Васил Чекаларов и Ив. Попов.
— Ние ще заминем за Костурско, колкото и да е далеко и трудно. И решихме, че и ти трябва да дойдеш с нас. Бил си там, познават те хората и сега трябва непременно да дойдеш. Ако ние не отидем, този край остава без никаква чета — казаха ми те.
— Но аз вече дадох дума на Мишел...
— Нищо, ще се откажеш.
И наистина, отметнах се от Мишел.
Планът за образуване четици от по десетина души не очарова никого. Всеки имаше амбицията да поведе по-внушителна сила, способна за по-крупни дела и за отбрана. Особено за отбрана. Турция също мобилизираше и границата се представляваше, дори във въображението на стари войводи, които десетки пъти са я минавали, препасана от кордон турска войска. Всички почти вярваха, че сблъскванията ще почнат от самата граница. А кому се иска, в такова славно време, да загине още на границата, без да види нищо?... Ето защо някои дори открито предлагаха да се сгрупираме наедно много чети и да минем оттатък денски, на юруш.
Колкото за нас и за другите, които имахме да минем и втора, още по-мъчна граница — реката Вардар, — мнозина ни предсказаха, че ще останем до края в някой от отсамните райони.
Ще се опитаме да отидем в мястото, дето сме предназначени, а ако не успеем, ще останем отсам, казвахме си ние.
Ние бяхме повече от сигурни, че планът на щаба няма да се осъществи. Всички чети поотделно ще се концентрират в няколко погранични пункта и ще минат или насилят границата на големи групи. Ние също искахме за Костурско колкото се може по-голяма чета. За това решихме да надхитрим щаба: всеки от трима ни поиска отделно по една чета. Чекаларов взема пушки за 25 момчета, Попов за 15, аз за 10 — всичко 50 пушки.
Нелесно се съгласи щабът на това. Един от тия господа офицери даже ни каза:
— Там няма нужда от много наши чети. Там ще действуват гърците.
353
Ако и да се предполагаше от всички, че в далечните райони, оттатък Вардара, нашите чети ще дойдат непременно в съприкосновение със съюзни войски, никой обаче нема време, не намери за нужно и не се погрижи да даде на тия чети каквито и да било инструкции. А думите „там ще действуват гърците...” ни навеждаха дори на мисълта, че никой не отдава значение на нас, на четите. Пращат ни по-скоро за да се освободят от нас и да останат с едно главоболие по-малко... Това, разбира се, ни огорчаваше много, но нямаше защо да ни отчайва. Щом тия хорица — в далечните отвъдвардарски райони, независимо по какви причини, се пренебрегват, нашето отпътуване там се явява толкова по-необходимо: ще имаме пред вид правилника, но ще действуваме според нуждата и условията. Оскъдните средства, които заставяха Освободителния комитет да се отнася най-скъпернишки спрямо нуждите по образуването на четите, и планът за малки чети разпръснаха у нас всяка илюзия за многоброен отряд, малко-много организиран и по команда, и по облекло като българска войска и снабден поне с една картечница.
Аз и моите другари скърбяхме и скърбим още за тия наши разбити блянове.
Защото по-после тези грешки се оказаха фатални в някои отношения. Не зная
дали от късогледство, или от нехайност, или по някакви други съображения
управляващите кръгове пренебрегнаха четите и югозападна Македония, но аз
бях в течение на всички опити и усилия на подполковник Протогеров пред
Военното министерство и Генералния щаб, знаех и големите негови морални
мъки и страдания подир всяка среща с военния министър. Той говореше, убеждаваше,
настояваше, заплашваше, но никой не иска или не можа да го разбере.
[Previous] [Next]
[Back to Index]