I
17 СЕПТЕМВРИ 1912
 

Когато подир полунощ се прибрах у дома, аз съсредоточих цялото си същество върху смисъла на великия ден, изпратен във вечността.

Всред всеобщото стръвнишко опиянение аз бях се уморил от вълнения, излияния и ръкостискания. Сега, в самота, изпитвах блаженството на удовлетворено социално самолюбие. В шествието на деня имаше хиляди и хиляди доскорошни маловерници, миролюбци, скептици. Хора, които се ужасяваха от мисълта, че може да се прибегне към опасната и радикална рецепта: войната. Сега всички се преклониха пред кървавия бог. В един миг всеки се почувствува капка от развълнуваното необятно море — нацията. И всеки усети в себе си да тупа нейният пулс. Радостта от близките сигурни победи заблещука във всички очи.

В епопеята, която в няколко месеца написа с неудържимия си устрем българското войнство, споменът за малкото мобилизационни дни, които прекарах в София, е за мене най-скъп и най-велик.

Мислимо ли бе тогаз да отдели човек себе си от общия народен поток? Преди едно десетилетие, във върха на младежките години, комитаджилъкът бе не само един съзнателно проповядван и изпълняван дълг, но и поприще, пълно с неизвестни мили преживявания и приключения, по които копнее младата душа. Сега имаше само едно съзнание: че в реда на борците е отредено едно място и за тебе и че ти нямаш право на участие в радостта и тържеството от общия подвиг, ако го преживееш отдалеко.

Приятели и познати те срещат и питат не дали ще заминеш, а „къде ще заминеш?”

Втория и третия мобилизационен ден те питаха: „още ли си тука?”
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]