XVI
С ПЕТАТА ГРЪЦКА ДИВИЗИЯ
 

Попадийци направиха всичко, за да ни се възвърнат по-скоро силите.

Добре нахранени, напоени и отспали, събрахме се с „велможите” на съвет. Предложихме да се предприеме утре вечер с общи сили нещо против големия железопътен мост при Екши-Су и се поставихме на тяхно разположение.

В Костурско няма ни мостове, ни тунели, а железницата Солун—Битоля, която прекосва Леринско, е пълна с такива. Разговорът не вървеше плавно. „Велможите” привеждаха всевъзможни съображения, за да отклонят акцията, и най-после открито ни заявиха, че каквото има да се върши в района им, трябва да се предостави тям. С една реч, и те искаха час по-скоро да ни експедират от Леринско.

Ние считахме преговорите за свършени, когато попадиини ни донесоха от Сорович важни новини: градът Кожани изгорял, гръцка войска настъпвала към Сорович, село Петърско било опожарено от арнаути...

Настроението на „велможите” моментално се промени. Вероятността да се яви утре гръцката войска в Сорович, без

405

ние да сме пукнали още пушка, ги смути. И те се съгласиха да направим нещо към Екши-Су.

За да се сдобием с по-достоверни сведения, същата нощ слязохме в село Сетино и оттам в Горничево.

*

Седемнадесети октомври.

От час на час пристигат известия за настъплението на гърците.

Нашата хазяйка се втурна радостна в стаята и извика:

— Гърко дошел во Соровичово!

Същото потвърдиха после и други.

Значи, няма защо да посягаме на екшисулийския мост, който сега ще бъде нужен на съюзниците ни.

Ориентирани донейде всред противоречивите сведения, изпратихме войводата Марко Иванов да намери гръцката войска в Кайлярско, където предполагахме, че се намира, и да предаде следното писмо:
 

До командуващия гръцките войски в Кайляри.

Чест ни е да ви съобщим, че около 150 българи въстаници пристигнахме от България и се намираме в село Горничево. Желаем да влезем в сношение с братската гръцка войска, за да съгласим нашите действия против общия враг.

По сведенията, получени от специални наши куриери, изглежда, че турците се концентрират в село Церово и по всяка вероятност намеряват да окажат съпротива в прохода Килид-Дервент, който отстои два часа от Горничево и един час от Сорович.

Тук-таме по околните села се забелязват дезертьори. Заловените от тях са изтощени и убити духом.

Готови с нашите скромни сили да сътрудничим докрай с гръцката войска, оставаме с почит:

(Подписи)

С. Горничево, 17. Х. 912 г.

Привечер потеглихме към Церово с намерение да предприемем нощно нападение против аскера и да осуетим всяка негова съпротива около теснината Килид-Дервент.

406

Из пътя няколко жени от Церово ни казаха, че аскерът току-що се дигнал от селото им. Обяснихме това с пълната разнебитеност на неприятеля; той не е в състояние да се брани даже и при Килид-Дервент.

По-нататък срещнахме няколко турски дезертьори, едни заловени от селяните, други предали се сами. Дезертирали при Велес. Турската армия била разбита от българите и сърбите, които минали Вардара и стигнали до с. Извор. Това бе за нас първото неопровержимо доказателство за турския разгром. И заключихме, наскоро ще посрещаме тук и българско-сръбски съюзни войски.

В селото намерихме между селяните и телеграфиста от станцията Церово. Последните няколко дена минали през станцията 7—800 отстъпващи турски войнипи, опърпани, боси и деморализирани. Всички бързали да се приберат към Битоля. Хуриетският герой Ниази бей с около 500 по-отбрани хора потеглил към Костурско. Днес в 3 часа, след заминаването и на последните турски войници, телеграфистът разпуснал пазачите, заключил станцията и се прибрал в село. Хрумна ни една щастлива идея: да обогатим сведенията си по положението и чрез телеграфа. Предвождани от телеграфиста, тръгнахме с Чекаларова към станцията.

Щом излязохме на линията, телеграфистът, един тежък типичен компански службаш, българин от с. Градец, спря и ни посочи запаления на маказа фенер. На гарата не останал човек, който би могъл да запали фенера, и затова нашият водач направи хиляди страшни предположения, допусна даже, че турците са се завърнали. Да се яви сам на поста си, чиновникът не посмя.

Върнахме се в селото, изведохме цялата чета и „с пристъп”  заехме станцията. Но вътре не се оказа жива душа. Тогава чак допуснахме, че с тая акция, извършена по предварително скроен стратегически план, изиграхме неволно един фарс, дирижиран от компанския чиновник. Той е сигурно сам запалил фенера, но от страх или от компански патриотизъм е искал да осуети нашето хазяйничене в станцията. При все това не дадохме воля на възмущението си. Прегледахме набързо преписката. Между друго разбрахме, че отстъпващите войници-геги са се бунтвали и малтретирали чиновниците, понеже не им се давали достатъчно вагони за бягане.

Накарахме телеграфиста да завърже разговор с Лерин.

407

— Не отговарят! — обади той подир известно тракане.

Поискахме Негуш, после Бер. (Преди да напусне поста си, на телеграфиста било известно от тамошния му колега, че линията от Въртолом до Бер била вече в гръцки ръце.) Разправията трая доста дълго, но нашият телеграфист ни заяви:

— Не искат да говорят.

За съжаление, всички бяхме профани по телеграфното дело и останахме само със съмнението си дали не сме пак жертва на нови лъжи.

Тръгнахме по самата линия. Из пътя момчетата се забавляваха и горяха срещаните аскерски чадъри.

Стигнахме и церовския тунел, непазен от никаква стража. Тунел, релси, жици, мостове — всичко бе на разположението ни. Но сега всяко разрушение би напакостило не на турците, а на съюзниците и на нас самите. Трябвало е, значи, да пристигнем няколко дена по-рано.

Шумно влязохме в село Баница, тоже очистено от турска войска.

*

Осемнадесети октомври.

От Сорович получихме отговор на нашето писмо:
 

Драги колеги,

Вашето братско писмо се получи. Благодарим ви за великодушното и благородно предложение за сътрудничество.

Очаквам заповедите на началството си, които веднага ще донеса до знанието ви.

Целувам ви братски.

Оплархигос [1] А. Кацамакос
В Сорович, 18 октом. 1912 г.

Селото и станцията Сорович били заети само от андарти, които се движели като авангард на войската.

Баница се раздвижи от зори и доби изглед на мобилизирано село. По улиците сноват въоръжени селяни. Караули пазят и по всички околни ридове.

Към 8 1/2 ч. сутринта по шосето откъм Лерин се показа един кавалерийски отряд от 70—80 души.
 

1. Началник на чета, войвода.

408

Чекаларов сам излезе по ридовете да следи неприятеля. Не се мина много, зададе се и пехота. От Лерин потеглиха няколко трена с войска. Тогава с риск да бъдем открили, излязохме or селото и по един трап се озовахме на ридищата над Баница.

Останал на своя наблюдателен пост, Чекаларов ни долагаше постоянно за движението на турците. Явно бе, че неприятелят, подкрепен, искаше да заеме наново Килид-Дервент.

Уверена, че движението на аскера не се отнася до нас, четата се прикри в една горичка над горничевския път. Извлякохме се с Чекаларова пълзешком на един рид, над самото шосе. Оттам до вечерта, на раздалеч само 1000–1500 метра по въздушна линия, наблюдавахме маневрирането на аскера. Кавалерията непрестанно сновеше по шосето, а един челен отряд пехота мина оттатък прохода по посока към настъпващите гръцки войски.

Към пет часа откъм Екши-Су се зачуха пушки; двата кавалерийски авангарда по всяка вероятност се бяха срещнали. Надраскахме на Попова една бележка и го поканихме да домъкне незабелязано четата, за да ударим аскера във фланг, над самата теснина.

А той ни отговори: невъзможно ми е, понеже и при нас попадна едно отделение от двадесетина души. Дебнем ги и скоро ще ги изплющим.

Току-що прочетохме това, откъм бивака на четата се нададе внезапно друга силна пукотевица. Спуснахме се към другарите. Посрещнаха ни няколко момчета, светнали от радост. с патрондаши, чанти, раници и други трофеи в ръце.

Най-после! Подир триседмично скитане пропукаха и нашите пушки!

В дола, където бе сгащено неприятелското отделение, се намериха труповете с само на шестима аскерлии. На другия ден селяните намериха из шубраките труповете и на други геги, издъхнали по всяка вероятност от раните си.

Оставихме момчетата да продължават бурните си разправии — спореше се кой се е проявил, от чии куршуми са паднали аскерите и по чия вина е успяла част от тях да се спаси — и се отделихме на съвет. Утре около прохода ще стане решителна схватка, в която ние не можем да не вземем участие. Да останем ли на височините, за да не бъдат заети от неприятеля или да се приберем на топло в съседното село Горничево? Преодоля, за жалост, второто мнение.

409

В свръзка с плана на утрешните действия Леко Джорлев биде изпратен с едно отделение лерински четници в Сорович. Той трябваше да докладва подробно всичко видяно и чуто през деня и да поиска един малък гръцки отряд, с който да обходи през планината селата Горничево и Церово и да се яви в тила на турците.

*

Деветнадесети октомври.

Събрани призори извън селото, ние се разделихме пак на няколко непримирими мнения. С предположението, че турците са заели през нощта чуките над прохода, едни оправдаваха желанието си да отидат на по-далечни височини, от които военните действия можеха само да се наблюдават.... А ние вече бяхме пратили специално отделение в Сорович, с което ангажирахме и гърците, и себе си в днешния ден. Разправията се изостри; рискуваше даже да стане безкрайна.

Чекаларов, изгубил търпение, заяви рязко:

— Да отиде кой където иска! Костурската чета отива да заеме височините над прохода.

Чуха се първите гърмежи.

Светнал от радост, Чекаларов се обърна и ми каза:

— Слушай, Христо, днес ние ще решим сражението!

Поради пълната неизвестност, към която отивахме аз бях повече скептик и тая самонадеяност ме донейде раздразни.

Сами, без местни хора, забързахме по посока към гърмежите. С нас потегли и преспанският войвода Христо Цветков с четицата си. Наближихме вчерашния наблюдателен пост, оставихме го надясно и слязохме към шосето. Гърмежите се чуваха вече по-отблизо. Видяха се и първите турци. Неприятелят беше заел прохода Килид-Дервент до моста при Екши-Су, а гърците бяха разположени в полето, по двете страни на пътя, при същото село.

Нашите вериги се впуснаха бегом към височините срещу левия неприятелски фланг. Левият ни фланг веднага пропъди турците от една важна височина, а дясното ни крило настъпи и застраши неприятеля в тил. С първите наши залпове в неприятелските редове се внесе страшна уплаха. Не очаквайки нападение откъм тая страна и считайки фланговете и тила си осигурени, турците не бяха поставили даже и стражи по северните ридове над прохода. Очевидно ние бяхме

410

взети за гръцка обходна колона. Проходът под нас се задръсти от хиляди войници, загубили главите си. Групи от тях бързаха в безпорядъчен бяг да хванат пътя за Баница. Други запъплиха като мравки по срещните височини и макар изложени на куршумите ни, нямаха сили да бързат. Излагаха се с резигнация на нашите залпове, без да ни отвръщат. На места обаче поддържаха усилено огън и дадоха възможност на цели отделения да изкачат ридовете. Една колона можа да обходи лявото ни крило и заобиколи целия сърт, по който бяхме настъпили, за да хване шосето оттатък прохода. Тя пък се натъкна там на огъня на „велможите”.

На самото шосе настана невъобразима бърканица. Наши момчета се смесиха с турците. Резигнираният марш на изнурените аскерлии, тяхното ново облекло цвят каки, фесоподобните им шапки от същия цвят и гетрите, в които бяха стегнати краката им, предполагаемата от всички ни близост на гръцката войска станаха не на едно място причина, за да спрат нашите стрелбата, недоумявайки, дали това са турци или гърци. Чекаларов, усъмнен в един войник дали е турчин или грък, насочи към него пушката и извика: „Гел бурда бе!” Войникът се отправи към него. „Ат силяй!” (Хвърли оръжието си!) Войникът хвърли шинелата си и се впусна да бяга, но един куршум го повали мъртъв.

Заели с Цветкова позиция на десния фланг, изпитвахме едно рядко удоволствие. Аскерлиите, обърнати гърбом към нас, лазят по срещния рид, а ние им отправяме залпов огън. Предполагахме, че щом достигне гребена, неприятелят ще залегне и нашата стрелба ще изгуби своя характер на един вид спорт. Но каква бе нашата изненада, когато видяхме, че аскерлиите, вместо да се спрат на върха, предпочитаха да го прехвърлят и да бягат!

Към обяд, два и половина часа от започването на нападението, главните сили на неприятеля, 2—3000 на брой, бяха очистили прохода, който ние не бяхме успели добре да запушим.

Отидохме към полянката, дето беше нашият център. Десетникът ни Търпо Бузлю гонеше настървен неколцина бягащи турци.

Нашите, господари вече на шосето, ни показаха маузери, чанти, манерки и други трофеи. Поднесоха ни и турски галети, прибрани от раниците на убитите. Бай Търпо Шалапут не можеше да се насмее на нашето забъркване с аскера и

411

на това, че раниците на двама от убитите гурци били натъпкани едната с всякакви сапуни, а другата само с игли и конци, откраднати бог знае от кой магазин.

— Не ти ли казах, че ние днес ще решим сражението? — обърна се към мен Чекаларов, самодоволен и изпълнен с гордо съзнание за достойнството си.

Откъм запад отделните изстрели се обърнаха в ожесточен пукот: турските колони, които бяха взели горничевските ридища, се натъкнаха на леринци; друг турски отряд при отстъплението си се срещна и смеси с една наша група.

Чекаларов поведе момчетата към пукотевицата, а аз с трима души останах да посрещна гърците. От една височина над шосето замахахме бели кърпи към гръцкия патраул, който едва се забелязваше.

Гърците се движеха предпазливо и не се доверяваха на нашите сигнали. Виковете ура и зито ги насърчиха. Те приближиха на 6—700 крачки и спряха.

— Ние сме български въстаници, вие кои сте? — извикахме ние по гръцки.

— Елинес! — отговориха те.

Хукнахме надолу и за няколко минути се намерихме на шосето. Прегърнахме се и се целунахме с трима неизвестни синове на далечна Гърция като със стари и изпитани приятели. Потеглили едновременно от две противоположни посоки, нашите пътища се срещнаха тук, на Килид-Дервент, подир една победа над общия враг. В тоя момент аз по чувствувах всичката грандиозност на предприетото дело, което туряше кръст на едно срамно и мрачно минало.

Ние не можахме да поднесем на нашите съюзници нищо друго, освен български папироси (аз пазех още една-две кутии за най-тържествения случай, който очаквах), а те ни почерпиха с ракия, шекерчета и с турски цигари от режията.

— Цели товари дигнахме в Кожани — побърза войникът да обясни произхода им. — А какво станаха турците?

Удовлетворихме любопитството им. Един от тях отведе бай Търпа Шалапут при ротния им командир, за да доложи за станалото и да съобщи, че пътят през прохода за село Баница е свободен. Ротният дал на бай Търпа кон, за да отиде на доклад при дивизионния командир.

Седнахме с войниците край пътя и от многото въпроси, с които ги отрупах, разбрах, че гръцката войска се е страшно изморила да побеждава и да гони турците от границата дотук.

412

Един старец недалеко от нас ровеше с тоягата си нещо на пътя. Неговото спокойствие ни порази.

— Тоя човек там ваш ли е? - запита войникът.

Парцаливият старец, на чието присъствие по-напред не бяхме обърнали внимание, равнодушно закрачи към нас, щом го извикахме. Нито един мускул на лицето му не помръдни, когато той се изправи пред гръцките войници, които за пръв път виждаше.

— Какво правиш тук, дядо?

Човекът чул пушките и излязъл да търси внучето си, което било с воловете, дошъл до пътя и тук си намерил късметя.

— Е, какъв ти е късметя, дядо?

Дядото ми посочи една подкова от кавалерийски кон.

Движение на аскер, сражение, присъствие на гръцки войници... и все пак най-важното събитие на деня за него бе намерената полусчупена подкова! Всеки с кахъра си... Но аз дотогава за нищо на света не бих допуснал, че в Леринско може да се намери такъв човек.

— Избягаха ли турците, дядо?

— Е. ке избягат... — отговаря той равнодушно, известен сякаш предварително, че тъй е трябвало да стане...

Гръцкият войвода Кацамакос. с когото вече се знаехме по разменените писма, стигна подир патраула със седем млади андарти, напети и окичени като балерини. Заедно с андартите и с гръцкия авангард стигнахме четата, която, тържествуваща и горда, ни посрещна с ура и зито. През това време мина по линията и първият локомотив, украсен с гръцки флаг, бурно акламиран от нас.

Четата се построи, застана начело и с песни поведе войската към Баница.

Баничени не споделяха стоицизма на стареца. Нашето предизвестие дигна на крак и мало, и голямо. Допреди два-три часа селяните са следили разтреперани изхода на сражението. Аскерът при бягството си убил неколцина баничени, но и те успели да му се издължат: гонили и трепали отделни залутани аскерлии.

Свободата дойде тъй неочаквано и бързо, че не можеха да повярват на очите си. Мъже, жени и деца, наредени от двете страни на шосе го, посрещаха освободителите. Стомни с вода, котли с вини и бъклици с ракия се празнеха бързо и по-младите тичаха обратно, за да ги напълнят пак. Мъжете късаха фесовете си и ги хвърляха на земята. Старците и

413

жените не можеха да сдържат сълзите си и заразяваха и нас със своя плач. Някои баби простираха към нас и към гръцките офицери треперливите си ръце, прегръщаха ни, целуваха и благославяха.

— Сега вече не ще ми е жал, ако умра — прошепна ми Хр. Цветков, — видях барем бягството на турците и... свободата.

Пристигна и мивизионният командир с щаба си. В отговор на нашето ура един гръцки офицер се изправи на коня си и извика:

— Зито о василевс Фердинандос! Зито о вулгарикос стратос! (Да живее цар Фердинанд! Да живее българската войска!)

— Да живее крал Георги! Да живее гръцката войска! Да живее балканският съюз!

Настанихме щаба в най-сносната къща на селото.

Отделения войски бидоха изпратени напред към село Забърдени.

Запознахме се с група офицери. Те ни поздравиха с днешния успех и ни благодариха за направената им услуга.

— Не се касае тук за никакви услуги, протестираме ние, а за просто изпълнение на войнишки дълг.

И подчертахме:

— Макар и облечени като комити, ние сме войници на България.

Ив. Попов бе на почит със своите пагони на български подпоручик (той се явяваше нещо като представител на съюзната българска армия); аз — с гръцкия си език, а Чекаларов — с гръмката популярност на своето име.

Отидохме да се представим на щаба. Същите похвали и благодарности.

Тук ни разпитаха подробно за сражението, за характера на неприятелското отстъпление и за новата концентрация на турците.

Ярък контраст между другите по-млади и напети офицери представя самият дивизионен командир полковник Матеопулос. Възстар човек с малко посивяла коса, с широко добродушно и вечно засмяно лице, покрито с бръчки. Достъпен за всички, непринуден в обноските си и пренебрежителен към своята външност, той единствен между офицерите е наметнат със стара изтрита синя шинела, когато новата гръцка униформа има цвят каки.

414

Информирахме се набързо върху войната и досегашните действия на петата дивизия. Последната при Серфидже била отделена от главните сили на престолонаследника (насочени през Бер и Енидже Вардар срещу Солун) с предназначение да пази техния тил откъм Лерин — Битоля. Броеща всичко 11–12 000 души, дивизията настъпила към Кожани — Кайляри—Екши-Су и имала по пътя две-три сражения с незначитекни турски части. Най-важно от тия сражения било дадено при село Налбант-кьой (Биралци). В него паднали около 300 гърци, убити и ранени. Всичко от границата дотук дивизията дала около 600 души убити и ранени, а пленила 300 турци и взела 28 топа. Турците, деморализирани още в първите нещастни сражения при Еласона и при теснините Сарандапоро, обърнали гръб на подавляващия с числеността си неприятел и при отстъплението си дали няколко ариергардни бойове. Също тъй победоносно било и шествието на главното ядро с диадоха начело.

Спомних си, че след 18У7 година един русин беше резюмирал цялита история на тогавашната гръпко-турска война само с няколко фрази: „турки наступают — греки отступают; греки отступают — турки наступают”. Историята се повтаряше, само при разменени роли за двете страни, благодарение, разбира се, на балканския съюз.

Прочее, полковник Матеопулос нямаше причини да се оплаква — и не се оплакваше — от упоритостта на неприятеля. Оплакваше се само отмъките и лишенията.

От две седмици насам дивизията се е морила в почти непрекъснати дълги походи, през най-неудобни пътища и из безпътица.

— Представете си — каза ни той, — аз не сварвам да сменявам всеки ден парчетата на картата! (И гърците си служеха с австрийската генерал-щабна карта.)

— Надявали ли сте се някога на такова бързо настъпление в територията на Турция, г. полковник? — запитах аз подир малко колебание.

— Какво говорите господине?... — отвърна той изненадан от моя наивен въпрос. — Всичко това ми се струва сън.

Добродушният войник млъкна, замисли се, после заклати глава и изрече:

— Аз не мога още да повярвам на очите си...
 
 

415

После се прекръсти благочестиво и поблагодари на бога:

— Слава тебе, господи! Слава тебе, боже!

Каква ли бе тая проклета съдба, която държеше толкова време в заслепение нашите народи! — продължаваше той. — Колко християни са станали жертва на турския гнет, колко драгоценно време се изгуби в неразбраншина и ежби, тогава когато средството за общото спасение бе толкова лесно да се намери!

И повръщайки се, види се, към своя хубав сън — към действителността, той все се кръстеше и изказваше по същия трогателен начин и със същото благочестие своята признателност към облагодетелствувалото го провидение:

— Слава тебе, господи! Слава тебе, боже!

Дивизионерът ни представяше почтително на офицерите, които влизаха при него. Всички бяха внимателни и любезни и всички познаваха по име Чекаларова Ролята на нашия другар — съюзник и сътрудник на гърците, бе най-поразителният израз на настаналата промяна в гръцко-българските ошошения.

Спечелил репутацията на кръвник, на гръкомразец и на комитаджия в самата Гърция, Чекаларов будеше любопитство у всички. Като се запознаваше с гръцките офицери, последните правеха знаменателни мини и издаваха разни възклицания.

Един подполковник, сдържано коректен в обноските си, не можа да не напомни за миналото:

— Считахме ви за върл наш неприятел... Времената, както виждате, взеха щастлив обрат и днес се срещаме с вас като съюзници... Приятно ми е.

Респектът към достойния едновремешен враг се усилваше не ще съмнение и от ефекта на днешния ни успех, с който се ознаменува първата ни среща с гръцката армия.
 

Щабът нямаше готов план за по-нататъшно настъпателно движение. Изнесохме впечатлението, че дивизията, натоварена със задача да охранява тила на главните сили, нито е помисляла, че превземането на Лерин и Битоля може да стане обект на действията и.

Изпратените за разузнаване наши селяни донесоха, че неприятелят се оттеглил към Каленик — Арменохор — Лерин и броел около 3—4000. Питахме щаба, не мисли ли да продължи настъплението си до Лерин? И добавихме:
 
 

416

— Ако сте решени да настъпите, ние бихме могли заедно с една-две гръцки дружини да прехвърлим в срещните планини и да атакуваме града откъм село Неволяни, т.е. от южна страна, а леринските и битолските чети с друг гръцки отряд да направят обход и да се явят от източна страна.

Отговори ни се, че ако главната квартира разреши настъплението, щабът ще се възползува с благодарност от услугите ни в духа на направеното предложение.

Излязох на улицата и се смесих с гръцките войници. Отначало офицерите не им позволяваха да влязат в селото, за да не би с някои волнрсти да причинят неприятности на селяните. Но, види се, по-после запрещението се дигнало.

Войниците далеч не изглеждат тъй възторжени от победите си: навярно, свикнали са вече на такива... Те са изнурени от походи. Умориха се да гонят турците, без да могат да ги стигнат. Сега са повече петимни за покрив и почивка. Търсят навсякъде хляб, ракия, вино. Особено са разочаровани, че не могат в Баница да намерят локум. Зарадваха се много, когато чуха, че им приказвам гръцки: това е такава рядкост между мъжкото население на Баница. Колкото за жените, на тях гръцкият език е съвършено непознат. На една врата заварих селянка и войник да се разправят с мимика. Селянката ми сочи войника и пита: „Що сака?” А войникът се обръща към мен: „Ти леги?” (Какво казва?) и сочи селянката.

Един войник ми се оплака:

— До едно място се разбирахме, но от една седмица насам нищо не мога вече да си поискам.

Друг не можеше да се начуди на факта, че тия хора са християни, а пък не знаят гръцки:

— Християни, ке ден ксеврун та елиника!

— Няма, та няма! Каквото и да поискаш отговарят ти все: няма — оплака се трети: търсил из цялото село шекерчета и локум, а всякъде му отговаряли: няма.

Някои войници са научили българските имена на най-потребните продукти: хляб, вино и пр. и така могат да изказват желанията си.

Това обстоятелство, от една страна, ни прави необходими за гърците, поставя ни по необходимост в ролята на техни посредници и драгомани, а, от друга, радва ни, че простите войници ще могат сега да се уверят дали с българи, или с гърци е населена Македония,

417

Привечер се доложи на дивизионера, че телеграфната жица между Екши-Су — Бер — Атина е възстановена. Дивизията завързва за пръв път подир отделянето си от ядрото на армията телеграфно съобщение с гръцката главна квартира.

Ето един случай да се обадим в България — хем да им кажем какво става в тая далечна част на Македония, хем да научат домашните ни, че досега сме здрави и живи! Щабът по всяка вероятност не ще ни откаже да приеме за Атина, а оттам да бъде протелеграфирана в София до нашия президент г. Ив. Ев. Гешов една телеграма, с която да му известим за днешната акция и за срещата ни с петата гръцка дивизия. Чекаларов, най-върлият между елиноядците, настоя да изпратим една телеграма и на г. Венизелос. Съставихме и тая телеграма, в която поздравлявахме гръцкия президент със заемането на Килид-Дервент и с щастливото начало на нашето сътрудничество с петата дивизия и свършвахме с акламации за храбрата гръцка войска.

Полковник Матеопулос с готовност удовлетвори нашата молба. Куриерът за Сорович взе и нашите телеграми [1].

Задържаха ни на вечеря в щаба. Домакинът беше се постарал да се отсрами, но за съжаление неговите пиперливи гозби не възбуждаха особен апетит, защото стомасите на повечето от гръцките гости се оказаха твърде деликатни: още едно доказателство, че гръцката дивизия боравеше в българска област. За това пък пивкото банишко вино има повече успех.

Прибрахме се в квартирата си, уморени от впечатления и вълнения.

Преживяното днес ни се струваше сън. И ние като дивизионера не вярвахме на очите си... Разхвърлихме патрондаши и горни дрехи и спахме спокойно и безгрижно, както подобава при свобода...

*

Нашите момчета горят от желание да прехвърлим час по-скоро в Костурско. Дотам ни остава още само един ден
 
 

1. От тях само втората — тая до Венизелос е била получена от адресата и обнародвана в някои атински вестници. Телеграмата ни до г. Гешова не се е получила в София. Наклонен съм да вярвам, че е била изпратена от Сорович и спряна в Атина.

418

път. А костурските планини отсреща привличат с примамлива мощ.

Сутринта рано се явихме в щаба. Заповедта била днес да се бездействува. Полковник Матеопулос ни заяви, че сам той е за преследването на неприятеля, комуто не трябва да се даде време да се поокопити, но за това имало думата и висшето командуване. От друга страна, и войниците били твърде уморени и се нуждаели поне от еднодневна почивка.

— Позволете тогава нам да заминем в своя район, където ни чака много работа. Ние ще поддържаме връзката с вас, ще съобразяваме маршрута си с предстоящия поход за Лерин и щом получим известие, ще тръгнем, за да изпълним възложената ни задача. Нашите момчета бързат.

— Останете поне и днес. Ако и утре не се предприеме нищо, ше можете да си заминете.

Съгласихме се.

*

И днешните ни разузнавания гласят, че турците, концентрирани към Каленик и Арменохор, не са повече от три, най-много четири хиляди, с няколко топа. Предните им постове са недалеко от село Росен. Гръцката артилерия е настанена отчасти над Забърдени, отчасти по височините над Баница, избрани от гръцки артилерийски офицери, съвместно с Чекаларова, Попова и леринските войводи.

Един гръцки кавалерийски подофицер заедно с един конник направил на свой риск разузнаване по шосето, наближил Арменохор и от предните турски постове заключил, че неприятелят не брои повече от 3—4000.

Войници, деморализирани, научени на бяг. Само да потеглим. Нашият поход до Лерин ще бъде едно триумфално шествие.

Тук-там по селата пристигат освободени от битолския затвор първенци, които турците през мобилизацията бяха задигнали като заложници. Те разправят каквото са чули в Битоля и техните разкази стигат до нас: сръбско-българската войска заела вече Прилеп; българската армия превзела с цената на 11 000 убити Одрин и пленила 30 000 турци.

Ние споделяме тия „новини” с офицерите от щаба: те не знаят нищо за това, що става по другите театри и новините на дошлите от Битоля българи са за тях цяло откровение. А те ни отговарят, че днес-утре ще могат от своя страна да

419

ни известят за влизането на гръцкия престолонаследник в Солун.

Ние се радваме на гръцките успехи като на наши общи успехи. И се удивляваме на собственото си настроение... Уверени, че в един-два дена в Лерин ще се развява гръцки флаг, нас ни озадачва само мисълта, да не би леките и гръмотевични успехи на гърците да усилят прекалено симпатиите на нашето население към Гърция. Бихме желали поне Битоля да бъде завладяна от българската войска.
 

Дивизионният командир ми засвидетелствува особени симпатии. Той постави на разположението ни едно шише гръцки коняк и ми подари за спомен последните си две кутии атински папироси. Той не се е надявал да срещне при такава обстановка един български журналист, който да говори гръцки, да познава Атина, а отчасти и политическия живот на Гърция.

— Седни сега да поприказваме малко за политика — каза ми той. — Аз съм войник и с политика много не се занимавам, но нека си поприказваме да мине времето.

При нас бе и полковник Спиридон Клавдианос, най-старшият офицер подир дивизионера. Високо образован, с европейско възпитание, крайно вежлив и внимателен. Със своята външност — избръснат и огладен, с безукоризнено числа униформа и лъснати тъмно-червени гетри и чепици — той представляваше пълен контраст на командира.

Нашият разговор — тогава, разбира се, не можеше да ми мине през ума, че днес ще го обнародвам във форма на „интервю” — засегна пак съюза, неговите спасителни резултати и извика пак вчерашните искрени съжаления, задето разбирателството не се е постигнало по-рано.

— Даже и да не беше сключен балканският съюз, казах аз, България, може би малко по-късно, но фатално би се видяла принудена да прибегне един ден до оръжието, за да разреши македонския въпрос.

— Щастие е за Гърция, отвърна полковникът, че е намерила Венизелоса. Аз ви уверявам, че ако войната избухнеше между вас и Турция без предварително сключен съюз с Гърция, нашето правителство пак нямате да постъпи другояче: то щеше да мобилизира и да заповяда да се нахълта

420

в Турция. Така че съюзът сам по себе си щеше да се осъществи.

Аз изказах надежда, че общото дело ще бъде тъй щастливо завършено, както се е и почнало.

Събеседникът ми ме увери, че съюзът бил сключен за много години. У сам той лично желае, щото съюзът да остане в сила на вечни времена.

— Г. Гешов трябва да е много умен политик, щом е споделял същите убеждения с нашия Венизелос относително нуждата от разбирателство и съюз. Тия умни хора, които ни дадоха възможност да унищожим с общи сили Турция, ще съумеят и да завършат разумно и полюбовно общото дело. Що се отнася до мене, приключи тоя въпрос дивизионерът, аз като грък, ако зависеше от мен, не бих се спрял пред отстъпки и жертви. Нека ние вземем по-малко. Какво значи, че сме си присъединили сто или двеста хиляди народ повече или по-малко пред общите велики успехи, които постигнахме? Най-после, ако останат гърци под България или българи под Гърция — и едните, и другите ще бъдат свободни граждани; няма вече да им тежи турската тирания.

И двамата полковници са жарки адмиратори на Венизелос. В техните очи това е човек гениален, държавник, какъвто досега Гърция не е имала, възродител и спасител на отечеството си.

Полковник Клавдианос, началник на инженерното отделение във военното министерство и подведомствен на Венизелос, който бе президент и в същото време министър на войната, говореше с възторг за реформаторските усилия и заслугите на своя шеф.

— Десет години наред у нас се говореше за реформи в армията, но само преди две години се заработи. Всичко, което имаме сега и с което участвуваме във войната, е постигнато през управлението на г. Венизелос. Човек на инициативата и трупа, деен и експедитивен във всичко. Той е достъпен за всекиго, мил и очарователен в обноските си, способен да импулсира към работа подведомствените си. Веднъж направил избора на своите технически съветници, той се вслушва в исканията им и дава венаяга ход на решенията им. Враг на формализма, той е готов, в интереса на работата и за да се спести време, да осъществи известно мероприятие на своя отговорност, въпреки формалностите на закона.

421

От своя страна, събеседниците ни любопитствуваха да узнаят числеността и организацията на нашата армия, имената на по-първите ни генерали. За наше удивление, те не знаеха почти нищо за нашата армия; даже името на нашия генералисим Савов не им бе познато.
 

От време на време ни се носи по някоя „новина”. Най-сензационната бе, че българската войска превзела Битоля,

— Толкова по-добре — казаха гръцките офицери. Неколцина селяни от едно съседно, освободено вече село се явиха при командира да питат ще им позволи ли да накажат два-трима върли турци, убийци и изедници; такова било желанието на цялото село.

Дивизионерът не се подвоуми никак и им отговори само с една дума, произнесена с усмивка и придружена с един касапски жест:

— Копсте тус! (Заколете ги!)

Гръцките офицери са страшно наежени против турците. В някои места, преди самото появяване на гръцката войска, турците вършели убийства над християнските си съграждани. На други места, и подир изявеното си подчинение на новата власт, башибозуците стреляли из засада против гръцката войска. В Кайляри турците дигнали бял флаг и се предали, само когато гръцките гранати почнали да падат в града. Но и след обезоръжаването им кайлярци — най-лошите и безчестни между всички турци, според полковник Клавдианос — пак стреляли из засада против войската, за което и получили наказанието си.

Стана ни понятно защо гърците не се церемонят много с турското население и не се кахърят, задето християните прибягват тук-таме към отмъщение и разчистване на стари сметки.
 

За да успокоим нашите момчета, казахме им: утре или ще потеглим заедно с войската срещу Лерин, или ще заминем за Костурско.

Нашият гостоприемен домакин бай Дине Гъсков е от малкото ония баничени, които считат, че още не е дошло време да се късат фесовете. По-голямата част от покъщни-
 
 

422

ната си той държи още скрита в земята. Напразно се мъчим да го склоним да се прости с феса и да извади от скривалището чергите си, за да си послужим с тях. И той заедно с нас вярва, че Баница е свободна и че Турция е на умиране, но що се отнася до феса и до покъщнината, казва:

— Нека мине още малко време...

Патили хора...

*

Сутринта много рано ни извикаха в щаба. Офицерите стягаха багажите си. Дивизионният адютант Дросопулос, генерал-щабен капитан, пишеше нещо на походната си маса. Офицерите бяха сериозни и мълчаливи.

Разбрахме, преди да ни се каже, че главната квартира е разрешила настъплението.

Капитан Дросопулос, фактическият командир на дивизията, прекарал нощта в Сорович, където се разправил по телеграфа с главната гръцка квартира и подир полунощ донесъл заповедта за похода.

От всичко, което наблюдавахме и чухме през тия два денл, дойдохме до заключение, че главната квартира не е имала намерение и се опасявала да възложи на петата дивизия нови настъпателни задачи. Щабът обаче, считайки обстановката за крайно благоприятна и имайки пред вид, че противникът около Лерин е малоброен, а по-големите му сили ангажирани около Битоля, искайки може би да изпревари превзимането на Битоля и Лерин от другите съюзни войски, настоявал, види се, да му се разреши да продължи настъплението си и да окупира Лерин. И най-после успял да изтръгне исканото разрешение.

С капитан Дросопулос се съгласихме пред разтворената карта върху задачата на нашата чета. Ние ще тръгнем веднага, ще се прехвърлим в Негованската планина и заедно с дружината на капитан Худалис, която квартирува в Негован, ще обходим неприятеля и ще се явим откъм юг срещу града. Леринските и биголските чети заедно с друг гръцки отряд ще обсадят десния фланг на противника.

Адютантът ни връчи и едно писмо до капитан Худалис в Негован:

423

 

V Дивизия. 21. XII. 8 ч. сутринта

До капитан Худалис, командир на
трета дружина от 23 полк
В Негован

Препоръчвам ви българските войводи Чекаларов, Попов и Силянов, заедно с които ще има да действувате при днешното нападение срещу неприятеля в Лерин съгласно заповедите, които ви изпратих чрез кавалерийския подофицер.

Командир на дивизията

Д. Матеопулос.

Взехме си сбогома с офицерите, пожелахме си сполука и излязохме.

По улиците кипеше движение. Селяни и четници, размесени с войници, сновяха на вси страни. Едни от войниците поят коне, други прибират котли и муниции, трети бързат към частите си. А някои още тропат от къща на къща или ни питат, де продават чахар, тютюн, локум. Всичката стока в Баница е вече разпродадена и дюкяните затворени.

— Всичко е свършено в селото, но всичко ще намерим тази вечер в Лерин — утешаваме ги ние.

Войниците още не знаят какво ще се предприеме днес и някои продължават да ни задават все същия стереотипен въпрос:

— Избягали ли са турците?

— Не са още избягали съвсем, но днес ще ги изгоним — отвръщаме им.

Песента на построената чета събра много любопитни войници наоколо ни. Въодушевлението ни никога не е било толкова голямо.

— Довиждане в Лерин!

Така се прощаваме с „велможите”. И сме повече от сигурни, че днес Лерин ще падне, и първа нашата чета ще влезе в града. Чувствуваме в себе си сила да вървим цели денонощия.

Вън от селото се разтакат и суетят войници. Някои не са си прибрали още палатките. Всички ни пожелават добър успех. Вчерашният студ ги отчая и съвсем понижи настроението им. Един офицер в Баница ми каза, че вчера не било възможно да се действува покрай другото и поради... студа.

424

Минавайки покрай артилерията, войниците ни сочат оръдията си и ни казват, за насърчение:

— Не бойте се, момчета! Ето топовете са готови [1].

Когато минахме и последната гръцка предстража, забелязахме на един рид турските караули. По-нататък се показа отдалеч неприятелска конница. Още по-нататък се уверихме, че тя е изпратена по нас: движеше се ту успоредно с нашата верига, ту се явяваше в нашия тил. За да не бъдем застигнати в равнището, взехме най-пряката посока към планината, макар че по тоя начин се отдалечавахме от Негован. Но преди това изпратихме един от куриерите обратно в Баница, за да известим щаба, че положението изтлежда по-сериозно, отколкото си го представяхме: предложихме му да заеме с няколко оръдия една височина, която ще му посочи куриерът и от която може да се обстрелва целият турски лагер [2].

Не се мина нито половин час и в полето са зачуха гърмежи, които бързо добиха размерите на формено сражение. Загърмяха и разположените над Забърдени гръцки оръдия. Всичко идеше да ни увери, че сражението е наложено от турците, които, за голяма наша изненада, взеха днес инициативата за настъпление: виждаха се с бинокъл разгънатите неприятелски колони, които възлизаха на няколко пъти повече от три, четири и пет хиляди души — колкото ги пресметваха нашите разузнавачи и гръцкият кавалерийски подофицер. Отгде се сбра изведнъж тази войска? Това не е вече оня деморализиран аскер, който знаем. Гръцката артилерия разпръсна няколко турски колони, неприятелят обаче не се отчайваше: той се съвземаше и пак продължаваше да настъпва

Тая войска не можеше да дойде освен от Битоля. Какво правят тогава там сръбско-българските войски? Как могат турците да се решат на такава дързост и да пренебрегнат главния неприятел, който заплашва Битоля?

Нашите понятия съвсем се объркаха. Празничното ни настроение съвсем се изпари. Обзеха ни лоши предчувствия

Между това неприятелската кавалерия ни следеше стъпка по стъпка. При своята многочисленост неприятелят, който сигурно ни е взел за гръцки отряд, изпратен да заплаши
 

1. Дивизията имаше всичко пет скорострелни полска батареи и разполагаше не повече от петдесетина кавалеристи. Горски оръдия и картечници нямаше.

2. Както после узнахме, нашият човек не сварил да предаде писмото ни на щаба.

425

фланга му, очевидно, е отделил и за нас част от пехотата си. Ние сме още в полите на планината и бързаме да не бъдем ангажирани в сражение, преди да се изкачим нависоко.

За пръв път изпитвах ефекта на една кавалерийска гонитба.

На места, когато едновременно и от двата фланга идеха и се пресрещаха съобщенията на патраулите: „Кавалерията иде!”, „Кавалерията приближава!” — един зашеметяващ ток на тревога преминаваше през редицата. Врагът като крилат се покаже там, дето най-малко се очаква, изчезне веднага, ако е уязвим за куршумите ни, за да се яви подир малко от някоя височина над нас, недостъпен и сякаш злорадно ухилен.

Гонитбата се продължи повече от два часа. Ненадейно върху равната площ на един хребет на разстояние от 7—800 метра се наредиха обърнати право срещу нас десетина конници. Моментално се изкомандува огън и след няколко наши залпа досадните преследвачи се изгубиха от хоризонта.

Групи от по два-трима конници продължиха маневриранията си, но пазеха вече почтена дистанция от нас, докато съвсем се изгубиха.

Ако кавалерийското отделение е искало да разузнае числото и маршрута ни, то изпълни бляскаво задачата си. То постигна и нещо друго: отби ни към югозапад, отдалечи ни от Негован и осуети съединението ни с тамошната дружина на капитан Худалис, осигурявайки напълно по тоя начин крайния десен фланг на настъпващите по полето турски войски.

По това време откъм Негован припукаха пушки. Към сприхавия пукот на маузерките се примесиха и топовни изстрели: една дясна неприятелска колона — може би същата, която, по указанията на конницата, е вървяла по дирите ни — е сгащила, сигурно, дружината на капитан Худалис в селото, помислихме ние и тръгнахме по посока към сражението. Равномерното тракане на някаква машина, която не бе ни пушка, ни топ, накара инстинктивно да спре цялата редица.

— Картечница! — извикаха някои.

— Картечница! — повториха всички, вслушани в тракането й.

Усмивки на удовлетворено любопитство, удивление пред действието на тая за пръв път чувана опустошителна маши-

426

на — ето какво извика у нас гласът на картечницата в първия момент, вместо да ни озадачи. Като че ли някой в Негован е турил една картечница, само за да удовлетвори нашето любопитство, да ни устрои една забава...

Когато наближихме местосражението, по южните височини над Негован забелязахме войска.

— Струва ми се, че са наши! — извика андартинът Кацамакос, който с четата си потегли с нас от Баница.

Кацамакос прехвърли дола, който ни делеше от „нашите”, и подир малко развя кърпата си, за да ни извести, че наистина са наши. Откъм селото стрелбата беше почти спряла.
 

Първата група наши, към която се упътихме, ни устрои невероятна и незабравима сцена. Няколко гръцки войници бяха заобиколили един млад подпоручик с твърде деликатна структура. Офицерът вторачи в нас изцъклени, обезумели от ужас очи, после тури показалеца върху треперещите си устни, бледи като на мъртвец, засъхнали и покрити с дебела бяла кора, наведе се мистериозно и извика:

— Ссссс!... Сиопи! (тишина!).

После устреми погледа си върху блкзостоящия подофицер и с тон все тъй тайнствен и важен извика:

— Тишина!... Не викай!

— Господин подпоручик, не правете тъй! Не се плашете! — отвърна му с умоляващ глас подофицерът.

Но господин подпоручикът нито го чу. Ненадейно той се извърна, посочи с пръст дърветата на далечните върхове и запита:

— Това там турци ли са? И се обърна пак към нас:

— Хайде тогава, що стоите? Да вървим!

Няколко минути наблюдавахме гръцкия подпоручик в недоумение. Увещанията и молбите на войниците бяха безсилни да го повърнат от това състояние на формено умопомрачение, в което бе изпаднал. Той наново отнесе показалеца до разтрепераните си устни, изблещи очи и извика пак:

— Ссс!...

Трагикомедията се започваше отначало. Тук Чекаларов, който следеше мрачен сцената, не сдържа гнева си и изкрещя по гръцки над главата на зашеметения подпоручик:

427

— Не ви ли е срам! И вие сте офииер! Какво е това: ссссс! Какви са тия комедии?

— Туй-тоооо... Сега пък и с вас ли те почнем?...

Крясъците, види се, подействуваха малко отрезвително. Без да му говори, Чекаларов се обърна към войниците заповеднически:

— Слушайте, момчета! Всички ще вървите подир нас!

— Да, капитане! — каза един войник и тръгна подире ни.

— И аз ще вървя с капитана? — каза същият младши подофицер, който по-преди умоляваше своя началник да се не плаши.

Ето каква е била работата:

Рано сутринта дружинният командир капитан Худалис, щом получил от Баница заповедта на щаба, потеглил през планината към Лерин. В Негован оставил само болните и други 75—80 войници, за да пазят шестдесетина затворени в училището турски пленници. Настъпващата дясна турска колона — по всяка вероятност същата, която вървеше, подир турската конница, срещу нас, — минавайки край Негован, нападнала гърците. Последните се разпръснали в планината, зашеметени от пукота на топовете и митральозите. Интересно е, че същите тези войници, които нито са се опитали да се противопоставят на неприятеля, за да осигурят поне отстъплението си, намерили време преди излизането си да избият до един навързаните в негованското училище турски пленници! В ръцете на турците останали котлите на цялата дружина, всички офицерски багажи и 35 мулета.

В момента, когато ги срещнахме, войниците се суетяха около своя побъркан подпоручик, незнаейки накъде да се обърнат. На нас гледаха като на един вид спасители и ни се подчиниха безпрекословно. Най-неизплашеният между тях ни приближи и ни каза, че към село Невеска — те чули името на селото, но не знаели към коя посока се пада — имало андарти. Към Невеска почнали да бягат и семействата от Негован, щом припукали пушките. За своя командир, подпоручик от запаса, млад атински адвокат, ни увери, че не за пръв път се случвало това с него. Така действувала винаги върху него пукотевицата.

Днешната акция беше пропаднала. Напредналото време не позволяваше да се почне нещо ново и ние се упътихме

428

към куцовлашката паланка Невеска, едно от най-високите селища на Македония, разположено под най-големите висоти на Вич.

В полето сражението продължаваше, но с по-малка сила. Село Забърдени, над което сутринта гърмеше гръцката артилерия, бе обвито в гъсти облаци дим: още едно доказателство, че гърците са отстъпили.

Ние загазихме из снега, натрупан по пътя, и задъхващи се от умора, се извръщахме често към полето. Зловещият дим, който обвиваше Забърдени, охканията на болните гръцки войници, мрачната безнадеждност, която бе изписана по лицата на здравите, създадоха у всички ни тягостно настроение.

Здрачаваше се вече, когато видяхме от височините зловещо играещи пламъци и над друго село: над Баница!

Клетият бай Дине Гъсков! Не напразно той не смееше така скоро да се прости със своя фес и да извади покъщнината си от скривалището!
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]