XV
ПО НИДЖЕ ПЛАНИНА
 

Четиринадесети октомври.

Трето денонощие, как непрекъснато почти вървим.

Пустините на Кожуха се смениха с тия на Нидже планина, в която и колибите са по-голяма рядкост.

Кравица, Козяк, Каймакчалан се очертават в далечината. Мрачните им силуети ни напомнят какви нови изпитания очакват нашите бедни изнурени крака.

Куриерите от Оборско ни заявиха, че не знаят по-нататък пътя. Дадохме им двама четници и ги изпратихме по предполагаема посока към Пожарско — да намерят селото. И кретайки сами из безлюдния балкан, стигнахме и заобиколихме Кравица, един каменист масив с форма на гигантска калугерска шапка върху плешивото било.

По тия места се е сражавал през есента 1903 година другарят Попов, предвождайки един отряд костурски въстаници. Гонени от потери и премалели от глад, тук хората му заклали няколко от своите коне и се наяли с конско месо.

По-нататък Попов ни сочи мястото, дето е загинал Манол Розов, мой другар от гимназията. Селяните от Пожарско

402

запомнили името на революционера, припаднал от далечния костурски край, за да сложи костите си в техните балкани, и нарекли мястото, дето е издъхнал, Розов гроб.

Оставихме се да ни водят Попов и живите му другари от онова време. А те, не доверявайки на своята памет, мъкнеха ни ту тук, ту там, блъскаха ни по стръмнини и из дълбоки долове, докато подир няколко часа ни изведоха на Розов гроб — мястото, определено за среща с хората от Пожарско.

Студ декемврийски ни пронизваше по-силно, отколкото по върховете на Порта. Загрижени за пратениците, изпроводихме към Пожарско цяло отделение четници, а ние, гонени от умората и студа, прибрахме се в една висока букова гора. Започна се люто съревнование между групите коя да накладе по-буен огън. Мъкнеха се отвред грамадни трупи; пламъци подгаряха върховете на околните столетни дървета.

Към полунощ някой ме събуди с ритници и когато се изправих на краката си, видях изгорена част от пелерината ми.

Нашите хора се завърнаха едвам към полунощ. Те успели да намерят селото, привлечени от шума на тъпани и зурли, благодарение само на Света Петка, в чест на която на днешния ден ставало в Пожарско панаир. Селяните били във весело настроение и нахранили и напоили царски изнурените нечакани гости.

На нас пък пожарени (Пожарско е прочуто комитско село във Воденско) донесоха хляб, сирене, малко тютюн, ракия в изобилие и една волска кожа за цървули.

Само вестници нямаха и това ни много огорчи. В Пожарско се знаело, че турците били изтикани и от Щип. А ние бяхме сигурни, че са изтикани и от много други по-южни градове.

По тъмно още напуснахме гората с великолепните огньове.

През деня движението бе вяло. Лазим като мравки цели часове, а изминаваме едва няколко километра. Четата постоянно се прекъсва. Не помагат никакви строгости и увещания.

На някои призля от изнемощение. Завчерашното многоядие подир глада разстрои мнозина. Между тях е и нашият буризан, също голям любител на дробчета и шкембета. Дълго време той остана назад, без да смее да ни се оплаче.

403

Извикахме го. Едва се държеше на краката си, бледен, с хлътнали очи и с неизменната капка на върха ни своя изострен нос. Честолюбивият момък се поосълзи от мъка. Попов му посочи едно магаренце и му заповяда:

— Хайде, качи се на братчето си!

*

Петнадесети октомври.

Обиколихме и втория връх на Нидхе, Сокол, и търпеливо се отправихме към Каймакчалан.

Оттук Нидже се открива с всичкото си сурово величие. Нидже е една от рядко разнообразните македонски планини. Изнурителна и дива със своите страховити зъбери, пропасти и скали, тя крие в недрата си и чудно живописни низини, и приятни ущелия.

Земята е заледена. Напразно октомврийското слънце се мъчи с лъчите си да поотпусне слепените от мраз каменаци, по които се хлъзгаме. И все пак на места срещаме запазени зелени падинки, в които още живее пролетта. Растителността в тях е чудно разнообразна. Зелените борове, боровинки и зеленики, медночервените листа на буките и жълто-белите тополи образуват колоритния им ненагледен фон.

Съвсем неочаквано един връх ни откри необятни хоризонти. Дружината спря, за да се налюбува на магическата картина, която даваха събраните на едно великани на отвъдвардарска Македония. Многоглавият цар на македонските планини, Шар, преграждаше хоризонта към северозапад. Бабуна. Бистра, Мориховските планини. Кожуха. Пелистер, Вич, Грамос се изреждаха под него.

Вик на несдържана радост се изтръгна от всички гърди пред погнатите родни балкани. Хиляди далечни спомени и радостта от туй, че е наближил краят на дългия поход внесоха оживление в отрудените души.

Костурчани впериха жадно погледи във Вичо, зад който се крият техните родни села.

Леринци самоуверено застанаха начело на дружината, щастливи, че са вече у дома си и че ние ставаме техни гости.

У нас се яви желание да стигнем още тази нощ в първото леринско село, като направим един преход от десетина-дванадесет часа.

От върха Барбеш, където на обяд направихме единстве-

404

ната си почивка, настават нескончаеми ридища и многоводни долове. По мрак минахме познатите ми чуки под Фармаковите колиби, където преди десет години бе разбита нашата чета. Напразно напрягах уморената си памет, за да заживея със страшните перипетии на тая схватка, в която загинаха шестима мои другари. Тогавашния ужас от вида на първата кръв и от последвалите безпомощни лутания из планините не бяха в състояние да разтърсят сега моето задрямало съзнание.

Натъпкахме се подир полунощ в двете колиби, които образуват селцето Попадия.

Заобиколиха ме приятели отпреди девет години — първите мои скъпи стари познайници, които срещах. Не сварих да им се порадвам, нито да удовлетворя любопитството им. Очите ми се склопиха и аз се търкулнах до другарите, които вече спяха дълбок блажен сън.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]