ДО ВЪСТАНИЕТО
 

VI. ПРЕД КОНГРЕСА

Страници от дневник. — В Стоиловския балкан. — Кръстю Българията и другите конгресисти. — На Петрова нива. — Типове на революционери.

В Леринско и Костурско, под първите впечатления на четнишкия живот и революционната агитация, пълни с поразително разнообразие и неочаквана прелест, дневникът бе станал за мене необходимост. В дневника предавах всеки ден преживяванията си, виденото и чутото всред селяните и четниците, в балкана и по селата. Непрекъснато, с някакво застрастяване, аз продължавах да пиша тоя дневник цели шест месеца. Не ми е известна участта на шестте мои изписани тетрадки, но не съжалявам за изгубеното време и без туй обречено на бездействие [1].

И в Странджа, още със стъпването ми, изпълних няколко страници от новия си дневник, но не вече с някогашното увлечение, а ей тъй по навик. Почнах, но нямах ни време, ни охота да го продължа повече от няколко дена. Ето няколко страници, написани на „Калето”.
 
 

21.VI.1903 година

Миналата година на тоя ден се сражавахме на Попадия. Попадия! Колко скръбни чувства възбужда в

1. Възпроизведени по памет, част от описаните в тия шест тетрадки събития и впечатления влязоха в книгата „Писма и изповеди на един четник” (1927).

234

мене тоя спомен! Изходът бе печален. Шестима мои другари, между които двама от най-добрите (Христо от с. Вощарани и Кръстю от Борешани) сложиха кости там. Подир сражението се изредиха трите най-печални дни в живота ми.

А днес? — Днес прекарвам първия ден от новия ми комитски живот. Снощи около 180 души минахме границата без никакъв неприятен инцидент и след като издържахме едно доста трудно пътуване, пристигнахме над селото Чеглаик и се установихме на бивак на „Калето”. Ще чакаме да се присъединят към нас четите на Кондолова и на Българията, заедно с другите делегати, та да се свика конгресът, в който ще се обсъди въпросът за предстоящето движение.

Вечерта слязохме с Мишел и още неколцина приятели в селото. Повечето от младите селяни бяха минали в България за пушки. Десетина-петнадесет селяни се събраха при нас и Мишел им говори за положението изобщо и за поведението, което трябва да държат поради близостта на решителния момент.

Но всички тия смели и ободряващи проповеди падаха сякаш върху вцепенени от ужас сърца и не произвеждаха очакваното впечатление. Бедните селяни! Тях ежеминутно ги преследваше като кошмар участта на съседните лозенградски села, през които мина като съща чума, последната афера. Те са вече разорени, почти обезлюдени и завинаги изгубени за делото. Бедните чеглайци! Те живеят под постоянен страх и не знаят какво ще им донесе утрешният ден. Мъчно може да се възвърне вярата у тия добри, но отчаяни и некалени в борбата хора. След запустяването едно след друго на съседните села, мъчно можеш ги накара да повярват дори, че след някоя седмица ще стане туй, от което най-много се боят. А не бе отдавна, когато те на тоя ден са възлагали толкова големи надежди...

Но пак... Смея ли аз да ги поставям по-долу от населението у нас? Не! Те са все същите по душа хорица, добри, искрени и готови на жертви, но некалени в бури и страдания. Те не са днес това, което са костурци — но не по тяхна, а по наша вина, па и по много други причини, независящи нито от нас, нито от тях.

22.VI.1903 година

Днес сме на същото място. И то почва да ни омръзва. Спомням си думите на Марко: „Нашият живот е едно вечно чакане...” Да, вечно, студено, вледеняваше чакане.

23.VI.1903 година

И тоя ден мина в досадно еднообразие. Българията още го няма. Мишел замина за „Кулата” да избере място за конгреса. И тая вечер оставаме тук.

*

На „Калето” стана нужда да стоим цели четири или пет дена. В дружината станаха няколко неприятни спречквания и инциденти, нещо не необикновено в живота на четниците, когато им се падне случай да прекарат повече дни на едно и също място в пълно безделие.

Най-после Мишел съобщи, че очакваните от България чети и делегати за конгреса са пристигнали, и вечерта потеглихме за Стоиловския балкан. Установихме се на едно гористо, живописно място, за което селяните ни уверяваха, че от „тридесет години не е виждало манафски крак” (населението на М. Търновско нарича аскерлиите манафи). С Митю през деня имахме един „принципиален двубой”. Той третираше противника си — мене — с покровителствено благоволение, както прилича на човек, твърдо стъпил върху известно научно становище, към заблудена овца, която тъне в блажено неведение. Тоя ден не мина и без тревога: един от новаците изтърва пълната си мартина и накара целият бивак да скочи на крак.

На 27 юний вечерта ние бяхме вече на Петрова нива, над село Стоилово, където ни чакаха конгресистите.

Тук, ведно с четниците и делегатите, пристигнали от България под водителството на Кръстю Българията и с местните районни чети от Малкотърновско, Лозенградско и Бунар Хисарско, станахме около 250 души, — число, каквото дотогава никаква чета в М. Търновско не е достигала и което надминаваше всички отделни турски гарнизони в района, с изключение на оня в града Малко Търново.

Съставът на уголемената чета беше още по-пъстър. Българията водеше със себе си неколцина бивши гимназиални

236

учители и легални районни и окръжни ръководители [1] от ония наши легални деятели, които смятат себе си способни да действуват само по градовете и селата, под будното око на полицията и често пъти предпочитат мъченичеството в затвора или в далечно заточение, пред трудностите и мъките на нелегалния четнишки живот. Мнозина от тия деятели имат в миналото си една, две, три и повече затворнически години, изпитали са всякакви полицейски напасти и среднощни изтезания. Те са истински борци-мъченици, в нищо не отстъпващи и на най-известните стари войводи.

Особено е мъчително тяхното положение, когато легалното им боравене в борческата страна стане невъзможно и се видят принудени да се настанят в България. На тях се гледа като на обикновени бежанци, защото тук герои на деня са само ония, които от време на време се вестяват из софийските улици в своя войводски каяфет — с куртка, опинци и напуща. На вчерашните ръководители не остава, освен да се задоволят с разни счетоводителски и други служби при организационното представителство и по граничните пунктове или просто да се настанят на българската държавна трапеза. Доведените от Българията вишисти щяха, като бивши одрински ръководни деятели, да участвуват в конгреса, който да им възложи по някоя революционна мисия в... България.

Освен тях, Българията водеше и група „хъшлаци”, както сам ги наричаше, събрани из кръчмите и площадите на разни български градове. Към тая категория хора, които обикновено не вдъхват доверие на порядъчните люде, Българията хранеше много голяма слабост. Но затова пък обладаваше до съвършенство изкуството да ги дисциплинира, подчини и обърне в послушни свои оръдия. И тогава те ставаха в ръцете му страшна груба сила, готова да се нахвърли като хала върху когото и да било, да освирепее за кръв и вражески жертви и геройски да се самопожертвува. Прост подофицер, възпитаник на казармата, груб и прям до страхотия, Българията привързваше към себе си момчетата не само с грижите си за тях, с духа и физическата си издръжливост и с примера на своята изпълнителност, но и с неизчерпаемите си дебели шеги. Крамоли и ежби в неговата чета най-рядко се явяваха. Миналото му допринасяше много за това обая-
 

1. Васил Пасков, Велко Думев, Анастас Разбойников, Георги Аянов и др.

237

ние: ветеран от движението на 1895 година, той е кръстосал с Делчева и Попето Северна и Югоизточна Македония, а като дясна ръка на Мишел в М. Търновско беше извършил най-черната работа при организирането на тоя край. Допринасяше и фигурата му: строен, с кокалесто лице, украсено с буйна, чаталеста брада [1].

С Българията другарувахме после в свободната страна и останахме докрай добри приятели. В България той се отпущаше доста, суровата му строгост се смекчаваше — правеше впечатление на по-друг човек. Тук той извикваше и симпатия, но и страх. Покрай шегите Кръстю имаше и своите оригинални изрази и възклицания, произнасяни винаги гръмогласно и с тон, достатъчен да изплаши ония, които не го познаваха. Събудис! — викаше Българията и тоя вик имаше различни значения. Ох на дяда! Тия негови думи пък изразяваха, според случая, и умиление, и ирония, и нежност, и презрение. Българията подкупуваше и със смеха си — гръмлив като гласа му, но сърдечен и заразителен.

Интересни за наблюдение бяха и другарите от местните чети, събрани всички на Петрова нива.

Всяка професия и обществено положение имат своите типични представители. Четничеството, това странно съчетание на доброволно затворничество и свобода, много по-скоро може да приучи хората към своите особености и да ги преобрази до неузнаваемост. Ония, които още в първите дни се уплашат от непредвидените трудности, много скоро изгубват предишния си жар. Всичко почва да им тежи. Криви им стават другарите със своето безгрижие и с готовността си за дълги походи и за срещи с „бракята” [2]. Подир едно-две измокрювания те почват да страдат от въображаем ревматизъм и други болести. Настроени са всякога миньорно и мислите им постоянно ги носят натам, откъдето са дошли. А честолюбието, то ги гризе ежеминутно като звяр и ги заставя да прикриват слабостта и отчаянието си — нещо
 

1. Неговите заслуги за организирането на М. Търновско са помрачени от суровостта на наказанията, които понякога за нищожни простъпки налагаше на селяните. В минути на гняв той беше наистина страшен. Стоян Камилски, Лефтер Мечев, Дим. Халачев и др., които са другарували с него, го описват в спомените си като жесток войвода.

От други спомени, обнародвани в „Приноси”, се вижда, че и други войводи в Одринско са поддържали дисциплината чрез терор, макар и не толкова безогледен. Българията умря заразен от холера при Чаталджа през Балканската война.

2. Турците — според четническия жаргон.

238

почти непостижимо в четата. Вътрешната борба между слабостта и честолюбието продължава, догдето слабостта вземе връх. И тогава отчаяният се решава на бягство, често пъти при най-опасни обстоятелства (такива случаи ний имахме вече два или три) или продължава да се влече като труп с Другите, догдето им стане истинска тежест и ги принуди да се освободят от него.

Така е със случайните революционери, решили да станат комити от скука или от желание и те да се прославят.

Ония обаче, които съзнателно са прегърнали революционната идея, твърде скоро се приспособяват към условията на новия живот. С дух и воля те се стараят да наваксат ония физически качества, от които природата ги е лишила. Липсата на топла храна, покрив и легло, постоянното физическо напрежение, борбата с кръвожадните гадини, мисълта за смърт — всички тия неприятни спътници не ги отчайват, не ги ожесточават. Те са арена за каляване, нещо като принудителен спорт. Преодоляването на мъчнотиите им доставя после удоволствие, издига ги в собствените им очи, прави ги по-достойни за идеята, на която служат. Новият живот налага върху тях своя печат и с течение на време създава от тях особени типове, които учудват предишните им познати.

Лазар Маджаров беше такъв тип, който брои немалко свои подобия между дългогодишните интелигентни революционери.

Българията представляваше простите дейни водители, на които организацията дължи твърде много.

Между простите четници приликата е още по-голяма. Към трудностите и лишенията те привикват твърде скоро, особено когато са селяни. Дългите походи, оскъдната понякога храна и пр. не представляват за тях нещо съвсем ново. Хора с примитивна култура, макар родени и откърмени в недрата на една поробена родина, те са със запазен инстинкт за мъжество и храброст. А качеството им на комити усилва у тях гордостта и желанието да се показват и да бъдат юнаци. Грижите около пушката, патроните, облеклото и обучението заместват всичките им други предишни грижи. И всеки се старае да впише в борческия си актив колкото се може повече убити врагове, шпиони или турци. Такива бяха почти всички мои първи другари от Марковата чета в Леринско. Тоя тип в четите оттатък Вардара, където

239

не може да се мисли за „почивки” в България, беше най-обикновен. В М. Търновско, поради съблазнителната близост на българската граница, аз не вярвах да намеря такива четници, които да възкресят в паметта ми незабравимия Темелко от Цапари, Кръстю от Борешани, Кице от Екшису, Дине Абдурамана и толкова други мили другари, до един загинали в юнашки схватки с аскера.

Но за голяма моя радост, темелковци намерих и тук, ако и не дотам усъвършенствувани. Борбата превръща хората в тесто и от него после създава екземпляри по един и същ модел.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]