ДО ВЪСТАНИЕТО
 

V. КАК МИНАХМЕ ГРАНИЦАТА

Преди година и сега. — По склоновете на Странджа. — Първата зора в обетования край. — И малко поезия. — Чеглайци при нас.

Втори път през моя комитлък минавам границата нелегално.

Есента 1902 година 12—13 души заболели или изнурени комити, между които и трима-четирима войводи или с претенции на такива, се разделихме със своите костурски другари и, предвождани от един куриер, грък, се отправихме към гръцката граница. Тринадесет души имахме само два револвера и тринадесет... тояги. Организацията скъпи оръжието си и го пази за ония, които се подвизават в нейна територия. Голи бяхме „као пищоли”, както се изразяваше леринският ми другар дядо Яндре. Движехме се като най-разпасана команда. Всеки беше за себе си войвода и гледаше само да не се откъсне от другарите си и да не се залута из балкана. Гръцки чети тогава нямаше и местността между най-южните организирани костурски села и гръцката граница се смяташе за една от най-мирните и верноподани области под султанска власт. Все пак, положението ни бе немалко опасно при нашата разгащеност; пътувахме с празни ръце, по непознати и негостоприемни места, поверили съдбата си на един неизвестен дотогава за нас грък, който имаше само тази гаранция, че и друг път бе прекарвал бла-

231

гополучно през гръцката граница хора на Организацията. В случай на опасност, можехме да разчитаме само на бързината на недотам здравите си крака. Нощта мина в пътуване, а през деня останахме на бивак в гората над едно дефиле. Водачът ни остави и отиде в близкото село за хляб и целия ден не се завърна при нас. Помня като сега какъв страх ни смразяваше при мисълта, че всяка минута можем да бъдем изненадани от турска потера, без да знаем накъде на бягаме и без да имаме с какво да се самоубием... Хеле, по здрач се показа куриерът с две торбички хляб и пак продължихме пътя. Когато стигнахме границата, скитахме цели два часа из всевъзможни долчинки и гъсти шубраци, катерихме се по урви, гдето и коза не стъпва, гледайки постоянно пред нас две, една срещу друга светещи точки — турските и гръцките погранични постове. Тия непознати места са запечатани във въображението ми като фантастични. Излязохме най-после на една рътлина и там куриерът се прекръсти, седна с кръстосани крака и ни каза, че можем вече да запушим. Чак тогава разбрах, че се намираме в гръцка земя, където органите на турската власт нямат над нас никаква сила...

Стори ми се, че все тъй случайно и някак на шега минахме границата и сега. Само че сега представлявахме от себе си доста внушителна сила от 130 добре въоръжени хора, предвождани от сигурни куриери и влизахме в една страна и приятелска и неприятелска в същото време: там ни чакаше с открити обятия едно население, готово да се самопожертвува за нас и с насочени към нас щикове — аскерът и мюсюлманските поданици на султана. Силуетите на тесалийските шубраци и гъсталаци неотстъпно се изправяха във въображението ми и аз се чувствувах безсилен да отстраня спомена за тогавашното време... Тук нямаше онова чудно разнообразие — пресечена местност с долини, стръмнини и гъсти до непроходимост горички, а равни възвишености, покрити с пожълтели класове и зелен кукуруз.

Който е минавал турската граница с пушка в ръка, проникнат от великата идея, той не може да не е изпитал величавостта на тоя рядък момент. Възторг, умиление и смътна тревога вълнуват душата, сърцето бие до пръсване в разширените гърди и усещаш, че не в тъмната долина на мрака и скръбта стъпва кракът ти, а в някаква вълшебна и обетована земя.

232

Само когато другарят Мишел даде заповед за почивка разбрах, че границата е вече мината и се намираме в територията на организираната революция и... на султана.

Подир малко равните възвишения се свършиха. Поехме склоновете на планината, по селски и кози пътеки, под разлистени арки, през които едва се вижда затъмненото небе и при непрекъснато бучение на шумни потоци, обилно излизащи от недрата на майката си — Странджа планина. Към полунощ бяхме в една тъмна пропаст по течението на р. Велика. Тук владееше оная добре позната тайнствена и дълбока тъмнина, в гъстотата на която се губи безследно шумът от стъпките на другаря ти, за когото си принуден да се държиш та да не се изгубиш и която прави невидима и за най-опитното око дългата четнишка редица. Стана нужда да се запалят свещи, за да изкачим стръмния бряг, без някой да се търкулне в реката.

Нещо един час преди зори стигнахме „Калето” над село Чеглаик, гдето щяхме да денуваме. Огледа се местността, постави се стража и всички момчета изпоналягаха като заклани. Аз, Мишел и още неколцина запушихме предпазливо, държейки цигарите по хайдушки — запаления край прикрит в закривената длан на ръката. Останахме да чакаме зората, първата зора на новия ни комитски живот. И видяхме я как трепетна и благата огрява с розовото си сияние необятните гори на Странджа и се почувствувахме отново такива, каквито бяхме, преди да познаем скуката на прашните софийски булеварди. Колко очарование и мила поезия имаше в тая минута!

След малко аз прочетох на Мишел:

При теб сме пак, о родино света.
Далеч от теб, ний с тебе сме живели —
със твоите тегла и идеали
и въздух, и лъчи, и широта.

Добро ли, зло ли... Само господ знай
какво те чака. Ний сме и смутени
и от свещена вяра окрилени,
че ти за нас обетован си край.

Рано-рано още селските ръководители дойдоха на „добре дошли” с шишета ракия.

233

Преживените в София няколко месеца ми се сториха сън. Те като че не съставляваха неразделима част от моето току-що отлетяло минало. Стори ми се, че днешният ден е непосредствено продължение от моите незабравими лерински и костурски дни. Странджа, Вич и Нидже се сляха в един колос, който посреща бащински синовете си, нуждаещи се от неговата закрила. А тия добри и гостоприемни селяни не бяха одринци, костурци или леринци, а само раи, които обитават кървавото турско царство и готвят от единия до другия край неговата гибел.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]